Мона Лиза Овърдрайв

41. Г-Н ЯНАКА

Апаратчето на Маас-Неотек все още беше топло на пипане, и бялата пластмасова подставка под него беше обезцветена, като от топлина. Миришеше като на горящ косъм…

Синините по лицето на Въшката потъмняваха пред очите й. Беше я пратил до нощното шкафче за една износена кутия от пури, пълна с хапчета и дермадискове, беше разтворил яката си, откъсвайки копчето, и беше лепнал три от адхезивните дискове върху кожата си, бяла като порцелан.

Тя му помогна да направи примка от парче оптичен кабел.

— Но Колин беше казал, че тя е забравила…

— Аз не съм — каза той, и пое въздух през зъби, окачвайки ръката си на примката. — Изглежда като да се е случило, поне засега. Ще продължи известно време… — Той се намръщи.

— Съжалявам…

— Всичко е наред. Сали ми каза. За майка ти, имам предвид.

— Да… — Тя не погледна настрани. — Тя се самоуби. В Токио…

— Която и да е била, това не беше тя.

— Апаратчето… — Тя погледна към масата за закуска.

— Тя го изгори. За него обаче няма значение. Той още е там вътре. Успя да се измъкне. С какво се е захванала, значи, нашата Сали?

— Води Анжела Митчел със себе си. Тръгнала е да намери нещото, откъдето тръгва всичко това. Където бяхме ние. Място, наречено Ню Джърси.

Телефонът иззвъня.

Бащата на Кумико, главата и раменете му, се появиха на широкия екран над телефона на Въшката. Той носеше черния си костюм, часовника си Ролекс, и съзвездие малки знаци за старшинство на ревера си. Кумико си помисли, че той изглежда много уморен, уморен и много сериозен, един сериозен мъж зад гладката тъмна повърхност на бюрото си в своя кабинет. Виждайки го там, тя съжали, че Сали не беше звъннала от будка с камера. Щеше да е много радостна да види Сали отново. Сега обаче това вероятно беше невъзможно.

— Изглеждаш добре, Кумико — каза баща й.

Кумико седеше вдървено, с лице към малката камера, монтирата точно под настенния екран. Опита се рефлекторно да призове презрителната маска на майка си, но тя не искаше да идва. Объркана, тя отпусна поглед към ръцете си, които почиваха в скута й. Внезапно се досети за Въшката, за неговото смущение, страхът му, прикован в стола зад нея, в центъра на камерата.

— Ти постъпи правилно, като избяга от дома на Суейн — каза баща й.

Тя отново вдигна очи към неговите.

— Той е ваш кобун.

— Вече не е. Докато ние бяхме заети тук със собствените си проблеми, той създаде нови, съмнителни познанства, и пое по пътища, които ние не можехме да одобрим.

— А проблемите ви, Татко?

Усмивка ли проблясна?

— Всичко това вече е минало. Редът и взаимодействието са възстановени отново.

— Ъъ, извинете ме, сър, мистър Янака, — започна Въшката, след това като че ли изобщо изгуби глас.

— Да. А вие сте?

Насиненото лице на Въшката се изкриви в огромно, извънредно печално намигване.

— Викат му Въшката, Татко. Той ме закриляше и защищаваше. Заедно с Кол… с апаратчето на Маас-Неотек спасиха живота ми тази нощ.

— Наистина ли? Не бях информиран за това. Бях останал с впечатлението, че не си напускала неговия апартамент.

Внезапен студ…

— Как? — запита тя, навеждайки се напред. — Как си го разбрал?

— Апаратът на Маас-Неотек сигнализираше твоето местонахождение, след като беше известно… след като апаратът беше далече от системите на Суейн. Ние разставихме наблюдатели в съответната област. — Тя си припомни продавача на спанак. — Без, разбира се, да информираме Суейн. Но апаратът не излъчи второ съобщение.

— Беше счупен. Случайно.

— И все пак ти твърдиш, че ти е спасил живота?

— Сър, — каза Въшката, — извинете ме, имам предвид, покрит ли съм?

— Покрит?

— Защитен. От Суейн, имам предвид, и от неговите приятелчета от СО и другите…

— Суейн е мъртъв.

Последва тишина.

— Но все някой ще го кара, с гаранция. Услугите, имам предвид. Вашият бизнес.

Г-н Янака изгледа Въшката с очевидно любопитство.

— Разбира се. Как иначе би могло да се очаква редът и взаимодействието да продължат?

— Дайте му думата си, Татко, — каза Кумико, — че той няма да пострада.

Янака прехвърли поглед от Кумико към гримасата на Въшката.

— Изпитвам дълбока благодарност към вас, сър, заради защитата на дъщеря ми. В дълг съм пред вас.

— Гири — каза Кумико.

— Господи, — рече Въшката, изпълнен с изумление, — ега ти честта!

— Татко, — запита Кумико, — през нощта на смъртта на майка ми нареждали ли сте на секретарите да й позволят да излезе сама?

Лицето на баща й беше съвсем неподвижно. Тя гледаше как то се изпълва с тъга, която не беше виждала никога преди.

— Не, — каза той накрая, — не съм.

Въшката се изкашля.

— Благодаря ви, Татко. Сега ще се връщам ли в Токио?

— Разбира се, ако искаш. Макар че разбирам, че не ти е било позволено да видиш твърде много от Лондон. Мой сътрудник скоро ще пристигне при апартамента на г-н Въшката. Ако искаш да останеш, и да разгледаш града, той ще го уреди.

— Благодаря ви, Татко.

— Довиждане, Куми.

И той изчезна.

— А сега, — каза Въшката и се намръщи страховито, протягайки здравата си ръка, — помогни ми да се надигна.

— Но ти имаш нужда от медицинско наблюдение.

— Че не трябва ли тогава да стана? — Той успя да се закрепи на крака, и закуца към тоалетната, и тогава Петал отвори вратата откъм тъмния коридор на стълбището.

— Ако си ми счупил резето, — каза Въшката, — ще ми го плащаш.

— Съжалявам — каза Петал и примига. — Дойдох за мис Янака.

— Кофти новини, приятелче. Татенцето й току-що беше на телефона. Каза ни, че Суейн е ритнат. И ни каза, че праща тук новия шеф. — Той се усмихна криво, триумфиращо.

— Ами виждаш ли, — каза меко Петал, — това съм аз.