Мона Лиза Овърдрайв

6. СУТРЕШНА СВЕТЛИНА

Плъзгавия изкара нощта върху парче надъвкан сив дунапрен под един тезгях на приземния етаж на Фабриката, увит в шумящ лист мехурчест уплътнител, който миришеше на свободни мономери. Сънува Африканчето и колата му, и в съня двете се сливаха заедно и зъбите на Африканчето бяха мънички хромирани черепи.

Събуди го вкочаняващият вятър, който навяваше първия зимен сняг през зеещите прозоречни рамки на Фабриката.

Лежеше и мислеше за проблема с резачката на Съдията, китката му се скапваше, когато се опиташе да среже нещо по-сериозно от лист шперплат. Оригиналната му идея за ръката включваше пръсти със стави, и на върха на всеки миниатюрна електрическа резачка, но концепцията беше изоставена поради куп причини. Електричеството някакси не го удовлетворяваше. Не беше достатъчно физическо. Въздухът щеше да бъде по-добър, големи резервоари въздух под налягане, или двигател с вътрешно горене, ако можеш да намериш частите. И на Кучешката пустош можеш да намериш части за почти всичко, ако ровиш достатъчно дълго; ако това не помогнеше, в ръждясалите предградия на Джърси имаше половин дузина градчета с цели хектари изоставени машини за свиване от тях.

Той изпълзя изпод тезгяха, влачейки след себе си прозрачното одеало от миниатюрни пластмасови мехурчета като плащ. Мислеше си за човека на носилката, горе в неговата стая, и за Чери, която спеше в леглото му. Нейният врат нямаше да се е схванал. Той се протегна и направи гримаса.

Джентри скоро щеше да се връща. И той щеше да трябва да обяснява нещата на Джентри, който изобщо не обичаше да има хора наоколо.

Ситната Птичка беше направил кафе в стаята, която служеше за кухня на Фабриката. Подът беше направен от изкорубени пластмасови плочки и покрай едната стена имаше мивки от неръждаема стомана. Прозорците бяха прокрити с прозиращи щори, които се издуваха навътре-навън с вятъра и пропускаха млечна светлина, която караше стаята да изглежда още по-студена, отколкото беше.

— Как сме с водата? — попита Плъзгавия, влизайки в стаята. Едно от задълженията на Ситната Птичка беше да проверява резервоарите на покрива всяка сутрин, и да вади навятите от вятъра сухи листа или някоя странна умряла гарга. След това проверяваше печатите на филтрите, и понякога пускаше десетина галона вода през тях, ако тя беше на свършване. Филтрирането на десет галона през системата до водосборния резервоар отнемаше почти ден. Фактът, че Ситната Птичка се грижеше старателно за това беше главната причина Джентри да го търпи, въпреки че и срамежливостта на момчето също помагаше. Ситната Птичка успяваше да бъде почти невидим, когато Джентри беше наоколо.

— Има бая — каза Ситната Птичка.

— Има ли начин да вземе човек душ? — попита Чери, седнала върху стара пластмасова касетка. Имаше сенки под очите, като че ли не беше спала, но беше покрила афтата с грим.

— Не, — каза Плъзгавия, — няма, поне през този сезон.

— Не мисля така — каза мрачно Чери и се завъртя в колекцията си от кожени якета.

Плъзгавия се добра до останалото от кафето и застана пред нея, докато го пиеше.

— Проблем ли си имаш — попита тя.

— Аха. Ти и типът горе. Как така си долу? Почивка или какво?

Тя измъкна черно пискало от джоба на най-горното яке.

— Стане ли нещо, това ще вресне.

— Спа ли добре?

— Аха. Достатъчно добре.

— Аз не. Откога бачкаш за Африканчето, Чери?

— Към седмица.

— Вярно ли си медтехник?

Тя сви рамене в якетата си.

— Достатъчно, за да се грижа за Брояча.

— Брояча?

— Аха. Африканчето го нарече така веднъж.

Ситната Птичка сви рамене. Още не се беше заел с фризьорските си инструменти, така че косата му стърчеше на всички посоки.

— К’во ще стане, ако е вампир?

Чери го зяпна.

— Майтапиш ли се?

Ситната Птичка поклати сериозно глава с разширени очи.

Чери хвърли поглед към Плъзгавия.

— Твоят приятел прекалява ли с дека?

— Няма вампири, — каза Плъзгавия на Ситната Птичка, — те не са реални, разбираш? Има ги само в стимовете. Типът не е вампир, окей?

Ситната Птичка кимна бавно. Не изглеждаше никак убеден. Вятърът плющеше с пластмасовите щори през млечната светлина.

Той се опита да работи тази сутрин върху Съдията, но Ситната Птичка пак беше изчезнал, и образът на фигурата върху носилката му пречеше да се съсредоточи. Беше прекалено студено, щеше да трябва да опне жица от територията на Джентри на върха на Фабриката, и да пусне още калорифери. Но това значеше да се джавка с Джентри за тока. Благото беше на Джентри, защото той знаеше как да го измъкне от Комитета по термоядрена енергия.

Започваше третата зима на Плъзгавия във Фабриката, но Джентри беше живял тук четири години, когато Плъзгавия откри това място. Когато правеха мястото на Джентри заедно, Плъзгавия беше наследил стаята, където беше настанил Чери и човека, който Африканчето наричаше Брояча. Джентри беше в позицията на собственик — той беше дошъл първи, и той измъкваше ток, без Комитета да разбере. Но Плъзгавия правеше много неща за Фабриката, които Джентри не би правил или не би му се щяло да прави лично, като например да се грижи да има храна, и ако нещо по-голямо се повредеше, ако жиците дадяха накъсо или водният филтър се задръстеше, Плъзгавия имаше инструментите и вършеше работата.

Джентри не обичаше хората. Той изкарваше ден след ден с дековете и FX-органите и холопроекторите си, и се измъкваше само когато беше гладен. Плъзгавия не разбираше какво точно се опитва да направи Джентри, но му завиждаше за ограничения обхват на идеята му. Нищо не касаеше Джентри. Африканчето нямаше да може да разбута Джентри, защото Джентри не би отишъл до Атлантик Сити и не би се забъркал в гадости и в дългове към Африканчето.

Той влезе в стаята си, без да чука, и завари Чери да мие гърдите на човека с гъба, нахлузила бели еднократни ръкавици. Беше пренесла бутановата горелка от стаята, където готвеха, и беше стоплила вода в стоманена смесителна чаша.

Той се насили да погледне към измождялото лице. Отпуснатите му устни бяха разделени колкото да се провидят жълтите зъби на пушач. Беше улично лице, лице от тълпата, което можеш да видиш във всеки бар.

Тя погледна нагоре към Плъзгавия.

Той седна на ръба на леглото, където тя беше разкопчала спалния му чувал и го беше проснала като одеало, с разкъсания край пъхнат под дунапрена.

— Трябва да говорим, Чери. Да стоплим какво става, разбираш?

Тя изцеди гъбата над чашата.

— Как си се забъркала с Африканчето?

Тя постави гъбата в чантичка с цип и я пъхна в черната найлонова чанта от возилото на Африканчето. Докато я гледаше, той забеляза, че тя не прави нито едно излишно движение, и като че ли не се замисля как точно действа.

— Да си чувал някога за заведение „При Моби Джейн?“

— Не.

— Мотелче, до междущатската. Имах приятел дето беше там мениджър, бачкаше от около месец, когато дойдох при него. Моби Джейн е грамаданска и седи в задната част на мотела в плувен резервоар, все със система свободни бази във вената, и е пълна отврат. И, както казах, нанесохме се там с приятеля ми Спенсър, новия й мениджър, защото си имах проблеми със свидетелството в Кливлънд и не можех да бачкам тогава.

— Какви проблеми?

— Обикновените, окей? Искаш ли да ме чуеш, или не? И Спенсър ми разказа за ужасното състояние на собственичката. Така че последното нещо, което исках да разберат беше че съм медтехник, иначе щяха да ме впрегнат да й сменям филтрите на резервоара и да помпам свободни бази в двестата килограма халюциниращи психози. И ме хванаха да обслужвам масите и да наливам бира. Беше готино. Имаха приятна музика вътре. Малко грубиянско място, ама всичко беше наред, защото хората знаеха, че съм със Спенсър. Освен че се събудих един ден и Спенсър беше изчезнал. След това се оказва, че е изчезнал с доста от парите им. — Тя подсушаваше гърдите на заспалия с дебела стиска бели абсорбентни конци, докато говореше. — И малко ми посмачкаха фасона. — Изгледа го изотдолу и сви рамене. — И след това ми казаха какво смятат да направят. Да ми вържат ръцете зад гърба и да ме пуснат в резервоара при Моби Джейн, и да и засилят яко капката, и да й кажат, че моят приятел й го е начукал… — Тя хвърли мократа стиска конци в чашата. — И ме заключиха в клозета да си помисля за това преди да го направят. Когато вратата се отваря обаче, гледам Африканчето. Никога не го бях виждала преди. „Мис Честърфийлд“, вика той, „дочувам, че доскоро сте били дипломиран медицински техник“.

— И ти е направил предложение?

— Друг път предложение. Просто ми провери документите и направо ме взе оттам. Нито жива душа наоколо, въпреки че беше събота следобяд. Изведе ме на паркинга, и там седи тоя екранник, с черепите отпред, двама грамадни негри ни чакат, и колкото по-далече от оня резервоар, толкова по-добре за мен.

— Тоя приятел вътре отзад ли беше?

— Не. — Свали ръкавиците. — Накара ме да го откарам обратно до Кливлънд, в някакво предградие. Големи стари къщи, ама моравите пред тях неподстригвани и боклучави. Влязохме в една със сума ти охрана, сигурно неговата. Този тук — тя нагласи синия спален чувал под брадичката на мъжа — беше в спалнята. Трябваше да го почна веднага. Африканчето ми каза, че плаща добре.

— И ти знаеше ли, че ще те докара тук, в Пустошта?

— Не. И май и той също не. Нещо май стана. Пристигна следващия ден и каза, че се вдигаме. Мисля, че нещо го беше уплашило. Тогава го нарече така, Брояча. ’Щото беше ядосан и май нещо поуплашен. Каза „Брояча и шибания му LF“.

— Шибания му какво?

— LF.

— Това какво е?

— Мисля, че това — посочи тя неугледния сив блок, монтиран над главата на мъжа.