Мона Лиза Овърдрайв

39. ПРЕКАЛЕНО МНОГО

Що за място беше това, всъщност?

Нещата бяха стигнали до точка, където Мона не получаване никакво успокоение от представата за съвет от Ланет. Ако Ланет се беше натресла на тая ситуация, тя сигурно щеше просто да се натъпче с още Мемфиски катран, предполагаше Мона, докато се почувства все едно проблемът не е неин. Светът никога не беше имал толкова много движещи се части или пък толкова малко имена за нещата.

Бяха карали цяла нощ, и Анджи през по-голямата част от времето беше някъде другаде — Мона вече определено вярваше на историите за дрогите — и говореше, на различни езици, с различни гласове. И те бяха най-лошото, тези гласове, защото те говореха на Моли, предизвикваха я, и тя им отговаряше, докато караше, не като че ли говори на Анджи само за да я успокои, ами като че ли там наистина имаше нещо, друг някой — поне трима — говорещи през Анджи. И когато говореха, Анджи я болеше, мускулите й се гърчеха и носът й кървеше, и Мона се беше навела над нея и бършеше кръвта, изпълнена със странна смес от страх и обич и съжаление за кралицата на всички нейни мечти — или може би това беше просто магът — но в синьо-бялото проблясване на магистралните светлини Мона беше видяла собствената си ръка до тази на Анджи, и те не бяха еднакви, бяха различни, формата им не беше същата, и това я караше да се чувства щастлива.

Първият глас се беше обадил, докато те караха на юг, след като Моли беше докарала Анджи с коптера. Този глас просто съскаше и грачеше, и беше казал нещо за Ню Джърси и някакви числа по картата. Около два часа след това, Моли плъзна екраноплана по място за почивка, и каза, че са в Ню Джърси. След това беше излязла и се беше обадила от някаква заскрежена телефонна будка, и беше говорила дълго; когато се върна, Мона я видя да хвърля фонокарта в замръзналата кал, просто да я изхвърля. И Мона я беше попитала докъде е звъняла, и тя беше казала до Англия.

След това Мона беше забелязала ръката на Моли на кормилото, и тъмните нокти имаха малки жълтеникави петънца, каквито остават, като отлепиш набор изкуствени нокти. Трябва да е имала някакъв разтворител за това, помисли си Мона.

Някъде над реката те свърнаха от магистралата. Дървета и полета, и тесен път с по една лента във всяка посока, и понякога самотна червена светлина високо горе на някаква кула. И след това започна насам и натам, натам и насам, гласовете и после Моли и после пак гласовете, и това й напомняше как Еди се опитваше да завърти сделка, само дето Моли я биваше доста повече от Еди; макар че не можеше да разбере точно идеята, Мона усещаше, че Моли беше доста близко до това, което искаше да получи. Но не можеше да издържа, когато се появяваха гласовете; искаше й се да се дръпне някъде, колкото се може по-далече от Анджи. Най-гадният от тях се наричаше Сам-Еди, или нещо подобно. Това, дето всички те искаха от Моли, беше да откара Анджи някъде за нещо, което те наричаха сватба, и Мона се чудеше дали Робин Лание не е забъркан в това по някакъв начин, нещо подобно като че ли Анджи и Робин щяха да се женят, и че всичко това е просто едно от шантавите неща, дето звездите ги правят, като се женят. Но нещо в това някак не й се връзваше, и всеки път, когато се появеше отново гласът на този Сам-Еди, косите на Мона се изправяха. Тя можеше обаче да разбере за какво се пазари Моли: искаше досието й да бъде изчистено, унищожено. Беше гледала веднъж един вид с Ланет, за едно момиче, дето имаше десет, или дванайсет личности, и те се появяваха, и една беше малко срамежливо момиченце, друга беше тотално закъсал гаден наркоман, но никъде в него нямаше нищо за това как може някоя от тези личности да ти унищожи досието в полицията.

След това във фаровете им се появи равнина, с навеян по нея сняг, и ниски хълмчета с цвят на ръжда, където вятърът беше отвял снега.

Екранопланът имаше екранче за карта, като тези в кабовете, или ако някой тираджия те дигне на стоп. Но Моли изобщо не го включваше, освен първия път, когато погледна за числата, които й беше издиктувал гласът. След известно време Мона разбра, че Анджи й обяснява къде трябва да отиде, или може би че тези гласове й обясняват. От много време вече й се искаше да съмне, но все още беше нощ, когато Моли угаси фаровете и натисна газта в тъмното…

— Фаровете! — извика Анджи.

— Спокойно — каза Моли, и Мона си спомни как тя се беше придвижвала в тъмното при Джералд. Екранопланът забави ход леко, описа широка дъга, и се разтресе на някакво неравно място. Светлините на таблото примигаха, на всички циферблати.

— Сега нито звук, ясно?

Екранопланът набра скорост в мрака.

Местеща се бяла светлина, високо горе. През прозореца Мона мярна планираща, искряща точка; над нея още нещо, издуто и сиво…

— Долу! Смъкни я долу!

Мона дръпна закопчалката на колана на седалката на Анджи в същия момент, когато нещо дрънна в страната на екраноплана. Бутна я на пода и я притисна с коженото палто, докато Моли рязко зави наляво, помитайки нещо, което Мона не можа да види. Мона погледна нагоре: за миг се мярна голяма, черна тук-таме сграда, единична крушка свети над складови порти, и след това те се забиха в тях, турбината на пълен заден.

Удар.

Просто не знам, каза гласът, и Мона си помисли: Е, знам как става така.

След това гласът започна да се смее, без да спира, докато смехът не се превърна в пресекващ равномерен звук, който вече не беше смях, и Мона отвори очи.

Там стоеше момиче с миниатюрно фенерче, подобно на това дето Ланет го държеше на голямата си връзка с ключове; Мона я виждаше в слабата отразена светлина. Лъчът беше насочен към отпуснатото лице на Анджи. След това тя забеляза, че Мона я гледа, и звукът спря.

— Коя, по дяволите, си ти? — Светна в очите на Мона. Кливлъндски глас, напрегнато лисиче личице под разрошена изрусена коса.

— Мона. А ти коя си? — И тогава забеляза чука.

— Чери…

— Какъв е тоя чук?

Тая Чери погледна към чука.

— Някой е подир мен и Плъзгавия. — Тя отново изгледа Мона. — Да си от тях?

— Не мисля.

— Приличаш на нея. — Светлината отскочи към лицето на Анджи.

— Не е моя работа. Всъщност, преди не изглеждах така.

— И двете приличате на Анджи Митчел.

— Аха. Тя е.

Чери леко сви рамене. Носеше три или четири кожени якета, събрани от различни приятели; Кливлъндски обичай.

— В този висок замък, — каза гласът от устата на Анджи, плътен като кал, и Чери дрънна главата си в покрива на машината, и изпусна чука, — пристигна моят кон. — Те виждаха в подскачащия лъч от фенерчето на Чери как мускулите на лицето на Анджи се гърчат под кожата. — Защо стоите самотни тук, мънички сестрички, когато сватбата й е уговорена?

Лицето на Анджи се отпусна, стана нейното си, и тънка ярка струйка кръв се спусна от лявата й ноздра. Тя отвори очи и се намръщи срещу светлината.

— Къде е тя? — попита тя Мона.

— Изчезна — каза Мона. — Каза ми да стоя тук с теб…

— Коя? — попита Чери.

— Моли — отвърна Мона. — Тя караше…

Чери искаше да намери някого, когото наричаше Плъзгавия. Мона искаше да изчака Моли да се върне и да й каже какво да прави, но Чери я полазваха мравки от мисълта да стои тук долу на приземния етаж, каза тя, защото отвънка имало някакви хора с пушки. Мона си спомни онзи звук, когато нещо удари екраноплана; тя взе фенерчето на Чери и огледа отстрани. По средата на височината му от дясната страна имаше дупка, в която можеше да си пъхне пръста, и друга, по-голяма — два пръста — от лявата страна.

Чери каза, че е по-добре да се качат горе, където сигурно беше Плъзгавия, преди онези хора да решат да влязат вътре. Мона не беше сигурна.

— Хайде, ела — каза Чери. — Плъзгавия сигурно е обратно там горе с Джентри и Брояча…

— Какво каза току-що? — И това беше гласът на Анджи Митчел, точно като в стимовете.

Каквото и да беше това, беше адски студено, като излязоха от екраноплана — краката на Мона бяха голи — но най-сетне идваше зората: тя можеше да различи бледи четириъгълници, които сигурно бяха прозорци, просто сиви проблясъци. Момичето на име Чери ги водеше нанякъде, нагоре, казваше тя, ориентирайки се с къси просветвания на фенерчето-ключодържател, Анджи близо до нея, и Мона най-отзад.

Мона закачи обувката си в нещо, което изшумя. Наведе се да я освободи, и намери нещо, което беше на пипане като пластмасов плик. Лепкав. С малки твърди неща вътре. Пое дълбоко въздух и се изправи, пъхвайки плика в страничния джоб на якето на Майкъл.

След това те се качваха по някакви тесни стълби, стръмни, почти като пожарна стълба. Палтото на Анджи докосваше ръката на Мона върху грубия студен парапет. След това площадка, след това завой, нови стълби, след това пак площадка. Отнякъде духаше течение.

— Тук има нещо като мост — каза Чери. — Само че го минавайте бързо, щото доста се клати…

И не очакваше това, каквото и да било от него, високата бяла стая, огънатите полици, отрупани с парцаливи, избледнели книги — тя си спомни за своя старец — купчината пултове и там от сорта, с увиснали навсякъде кабели, и онзи кльощав, с горящи очи мъж в черно, с коса, сресана назад на кръст, дето му викат в Кливлънд Бойна Риба, и смехът му, когато ги видя там. Нито пък умрелия образ.

Мона беше виждала преди умрели хора, достатъчно, за да ги разпознае, като ги види. Цветът им. Понякога във Флорида някой лежеше на картонен палет навън, на тротоара до изхода на коптора. Просто не се събуждаше. Дрехите и кожата така или иначе бяха с цвета на тротоара, но ставаха различни, като някой опнеше петалата, друг цвят под този. След това идваше бял камион. Еди казваше, че ако не ги приберат, те след това се подуват. Като една котка, която Мона беше виждала веднъж, издута като баскетболна топка, обърната по гръб, с крака и опашка, щръкнали като пръчки, и това беше разсмяло Еди.

И тоя образ, свикнал на маг — Мона познаваше този тип очи — и Чери, която издаваше нещо като пъшкаше, и Анджи, просто застанала там.

— Окей, всичките, — чу тя някой да казва — Моли — и се обърна и я видя там, на отворената врата, с нещо като пистолет в ръката, и някакъв едър тип с мръсна коса до нея, с поглед тъп, та вдлъбнат, — стойте без да мърдате, докато ви преслушам.

Кльощавият тип само се разсмя.

— Млъквай — каза Мона, като че ли мислеше за нещо друго. Стреля, без дори да погледне към оръжието. Син блясък на стената до главата му, и Мона не можеше да чуе нищо освен звъненето на ушите си.

Кльощавият тип се беше свил на кълбо на пода, с глава между коленете.

Анджи вървеше към носилката, където лежеше умрелият мъж, и очите му бяха подбелени. Бавно, бавно, като че ли се движеше под водата, и с такова изражение на лицето…

Ръката на Мона, в джоба на якето й, като че ли сама търсеше нещо. Като че ли опипваше найлоновото пликче, което беше намерила долу на пода, и й казваше… че вътре има маг.

Тя го измъкна — наистина имаше. Лепкав от засъхнала кръв. Вътре с три кристала и един дерм.

Не знаеше защо точно го е извадила точно тогава, освен че никой не се движеше.

Типът с Бойната Риба беше седнал, но просто си седеше така. Анджи беше до носилката, и като че ли гледаше не умрелия образ, а някаква сива кутия, монтирана над главата му на нещо като рамка. Чери от Кливлънд се беше опряла гърбом до стена с книги, и някак си тъпчеше кокалчетата на пръстите в устата си. Едрият образ просто стоеше там до Моли, която беше наклонила глава на една страна, като че ли слушаше нещо.

Мона не можеше да издържа повече.

Масата беше с желязна повърхност. Върху нея имаше голямо парче стар метал, притиснало прашна купчина разпечатки. Тя изтръска трите кристала, подреди ги като копчета в ред, взе онова парче метал, и — едно, две, три — ги смачка на прах с един удар. Това свърши работа: всички погледнаха. Освен Анджи.

— Сори, — чу се Мона да казва, докато събра купчинката груб жълт прах в очакващата длан на лявата си ръка, — така е то… — Тя зарови нос в купчинката и смръкна. — Понякога — добави и смръкна останалото.

Никой не каза нищо.

И отново всичко наоколо беше неподвижно. Точно както беше и преди.

Толкова бързо, че стоеше неподвижно.

Възнесение. Иде възнесение.

Толкова бързо, толкова неподвижно, тя можеше да подреди каквото стана после: Страхотен смях, хаха, като че ли не беше наистина смях. През високоговорител. Оттатък вратата. Откъм онова там мостче. И Моли просто се обръща, плавно като коприна, бързо, но без да си дава зор, и малкото оръжие щраква като запалка.

След това отвън проблясва син блясък, и едрият образ целият е изпръскан с кръв оттам отвън, и старият метал се откъсва, и Чери изпищява, преди онова мостче да се стовари със силен, разногласен звук, върху тъмния под там долу, където беше намерила мага в кървавото му пликче.

— Джентри, — казва някой, и тя вижда на масата един мъничък вид, и лицето на младеж на него, — свържи ми дистанционното на Плъзгавия. Те са вече в сградата. — Образът с Бойната Риба се надига и почва да прави разни неща с жиците и пултовете.

Сега пък едрият тип подскача и хуква насам, крещейки, че те са негови, те са негови. И лицето на екрана казва: Плъзгав, хайде, вече нямаш нужда от тях…

И след това заработва някакъв двигател, някъде долу, и Мона чува някакво тракане и дрънчене, и след това някой долу крещи.

И слънцето вече изгрява през високия, тесен прозорец, така че тя се премества там, за да погледне. И там отвънка има нещо, нещо като камион или екраноплан, само че е затрупан под купчина от нещо, дето изглежда като хладилници, чисто новички хладилници, и изпочупени парчета от пластмасови опаковъчни каси, и там има някой в камуфлажен костюм, лежи по корем с лице, заровено в снега, и оттатък зад тях има друг екраноплан, на вид целият изгорял.

Интересно е.