Монстър Хай

Пролог

Гъстите й мигли потръпнаха и Франки Щайн открехна очи. Ослепителни снопове бяла светлина я пронизаха, запулсираха пред нея и тя с мъка се опита да долови очертанията наоколо, но натежалите й клепачи отказаха да се подчинят. Стаята потъна в мрак.

— Информацията вече е качена в кората на главния мозък — изрече мъжът, а в гласа му се долавяше смесица от умора и задоволство.

— Чува ли ни сега? — попита жената.

— Може да чува, вижда, възприема и идентифицира повече от четиристотин предмета — отвърна зарадван той. — Ако продължа да пълня мозъка й с информация, само след две седмици ще притежава интелекта и физическите способности на всяко нормално петнайсетгодишно момиче. — Той помисли малко. — Е, добре де, може би ще е малко по-умна, но пак ще е на петнайсет.

— Виктор, това е най-щастливият миг в живота ми — подсмръкна жената. — Просто е съвършена!

— Така е — той също подсмръкна на свой ред. — Принцесата на татко!

И двамата целунаха Франки по челото. От единия се носеше миризма на химически препарати, а другият ухаеше на омайни цветя. Събрани в едно, двата аромата носеха дъх на любов.

Франки отново опита да отвори очи, но този път те едва помръднаха.

— Тя мигна, Виктор! — възкликна жената. — Опитва се да ни види. Франки, аз съм майка ти, Вивека. Виждаш ли ме?

— Не може да те види.

При тези думи тялото на Франки се изопна. Та как би могъл друг наместо нея да решава какво може и какво не? В това нямаше никаква логика.

— Защо да не може? — попита майка й, сякаш от името и на двете.

— Батерията й е паднала почти докрай. Трябва да се зареди.

— Ами зареди я тогава!

„Точно така, зареди я! Зареди я! Зареди я!“

Франки изгаряше от нетърпение да види тези четиристотин предмета. Жадуваше да опознае лицата на родителите си, докато те разкриваха пред нея с топлите си гласове всеки един от тези предмети. Искаше да стане на крака и да види света, на който само преди миг бе дошла. Но не можеше дори да помръдне.

— Не мога да я заредя, преди болтовете й да са се наместили — обясни баща й.

Вивека заплака, а в сподавените й ридания нямаше и помен от предишната радост.

— Спокойно, скъпа — рече Виктор нежно. — Само след няколко часа ще може да стои напълно изправена.

— Не заради това плача — Вивека пое дълбоко дъх.

— Какво тогава?

— Толкова е красива и способна, и… — тя изхлипа за сетен път. — Сърцето ми се къса, че ще трябва да живее… знаеш какво искам да кажа… като нас.

— Че на нас какво ни е? — но нещо в гласа му издаде, че и той самият добре разбираше какво.

— Шегуваш се, нали? — изкикоти се тя.

— Вив, нещата все някога ще се променят. Ще дойдат нови времена. Ще видиш.

— Кой ще ги промени? Кога?

— Знам ли. Някой… все някога.

— Е, остава ни да се надяваме, че ще доживеем да видим промяната — въздъхна тя.

— Несъмнено — увери я Виктор. — Семейство Щайн са дълголетници.

Вивека се изкиска тихо.

Франки отчаяно жадуваше да научи какво трябваше да им се промени на времената. Но бе немислимо да попита, тъй като батерията й се изтощи напълно. Завладя я усещането за лекота и тежест едновременно и Франки се понесе надолу, потъвайки в мрак, докато гласовете около нея съвсем избледняха, а споменът за разговора им и миризмата на цветя и препарати, която родителите й излъчваха, се стопи съвсем.

Франки имаше сили единствено да се надява, че докато се събуди, онова нещо, което Вивека мечтаеше да доживее да види, ще се е осъществило. Ако ли не, молеше се да има силите да сбъдне мечтата на майка си.