Монстър Хай

Трета глава Момчето отсреща

— Пристигнахме! — Бо натисна клаксона няколко пъти. — Ставайте, ставайте!

Мелъди отлепи ухо от хладния прозорец и отвори очи. На пръв поглед околността изглеждаше като покрита с пелена, но постепенно очите й привикнаха към бледата утринна светлина и картината се избистри.

Двата камиона с багаж преграждаха алеята към къщата и я скриваха от погледа. Всичко, което Мелъди успя да види, беше част от покритата веранда и задължителната люлка там. Къщата, цялата от дървени трупи, изглеждаше като излязла от брошура на Lincoln Logs8, но в истински размери. Тази гледка завинаги се запечата в паметта на Мелъди. Или може би не толкова гледката, колкото чувствата, които тя извикваше у нея — странна плетеница от надежда, вълнение, страх от неизвестното, а от тях се раждаше друго, ново чувство, което бе невъзможно да определи. Пред нея се откриваше нов шанс да намери щастие и той я гъделичкаше, сякаш беше лапнала парченце шоколад с пукащи се балончета.

Би-бииииииит!

Едър и широкоплещест мъж, същинска канара, с провиснали дънки и яке без ръкави кимна вместо поздрав, докато вадеше от камиона лилавото канапе Calvin Klein.

— Спри да свириш, скъпи! Рано е — Глори закачливо шляпна съпруга си. — Съседите ще ни помислят за смахнати.

Ароматът на кафе и картонени чаши накара стомаха на Мелъди да се свие.

— Да, ш тига, татко — измънка Кандис, без да повдига глава от лъскавата си чанта Tory Burch. — Събуди единствения готин човек в Салем.

Бо откопча колана и се обърна към дъщеря си.

— И кой е той?

— Ааааз — Кандис се протегна, а Коко и Клои се издигнаха и потънаха в светлосивия й потник като шамандури в развълнувано море. Изглежда беше заспала върху свития си от гняв юмрук, защото на лицето й се бе отпечатало сърцето от новия пръстен, който най-добрата й приятелка със сълзи в очите й бе подарила на раздяла.

В стремежа си отчаяно да избяга от обвинителните стрели, с които Кандис неизбежно щеше да я обсипе, щом видеше отпечатъка на лицето си, Мелъди първа отвори вратата и стъпи на виещата се улица.

Дъждът бе спрял и слънцето се показа. Теменужено пурпурна светлина се стелеше наоколо като фин копринен шал, наметнат върху абажур, и хвърляше вълшебно сияние над Радклиф Уей, над просторните дворове и над къщите, построени в различен архитектурен стил. Все още неизсъхнала от дъжда и блещукаща, улицата миришеше на земя и мокра трева.

— Дишай дълбоко, Мели — Бо се тупна по гърдите и погледна към изпъстреното небе с благоговение.

— Дишам — Мелъди го прегърна през кръста и усети релефа на гладкия му корем. — Вече дишам по-леко — увери го тя, донякъде, за да покаже, че оценява саможертвата му, донякъде, защото това бе точно така. Сякаш огромна тежест бе паднала от гърдите й.

Бо почука по прозореца на жена си със златния пръстен, върху който бяха изписани инициалите му, и я подкани:

— Излез да усетиш аромата на въздуха!

Глори вдигна пръст нетърпеливо, а после кимна с глава към Кандис, която отново се бе затъжила по дома.

— Съжалявам — Мелъди отново прегърна баща си, но по-нежно отпреди, сякаш молеше за прошка.

— За какво? Та тук е страхотно! — той пое дълбоко въздух. — Семейството ни се нуждаеше от промяна. Няма какво повече да правим в Лос Анджелис. Време е за нещо ново. Животът е…

— По-добре да бях умряла! — изкрещя Кандис от джипа.

— Ето го и най-готиния човек в Салем! — измърмори Бо под нос.

Мелъди погледна нагоре към баща си. Очите им се срещнаха и двамата се разсмяха.

— Така, кой е готов за една бърза обиколка? — Глори отвори вратата, а връхчето на ботите й бавно и полека приближи тротоара, сякаш опитваше вода във вана.

Кандис скочи от задната седалка и извика:

— Който стигне пръв на горния етаж, получава голямата стая! — после се спусна към къщата. Краката й се движеха като ножици с изумителна скорост и дори тесните дънки Speedo, модерни и скъсани, не можеха да я спрат.

Мелъди погледна майка си въпросително.

— Обещах да й дам моя гащеризон Missoni, ако поне за днес спре да се оплаква — призна Глори, докато връзваше кестенявата си коса на красива опашка.

— С тези обещания до края на седмицата ще останеш само с един чорап — подхвърли Бо закачливо.

— Да, но пък спокойствието ще си струва — усмихна се Глори.

Мелъди се разсмя, а после и тя се завтече към къщата, макар да знаеше, че Кандис щеше да спечели голямата стая. Но тя не тичаше за това. Тичаше, защото след цели петнайсет години най-сетне можеше да тича.

Прехвърчайки покрай камионите, тя кимна на мъжете, които се превиваха под тежестта на канапето. После взе трите дървени стъпала наведнъж и се спря на вратата.

— Не може да бъде! — изпръхтя тя на прага. Просторната къща имаше същия приказен облик и отвътре — стените, стълбището, перилата, таванът, парапетът на горния етаж, всичко беше от дърво в мек оранжев цвят. Единствено каменното огнище и ореховият паркет правеха изключение. Беше толкова различно от онова, на което бе привикнала — те идваха от многоетажна сграда от бетон и стъкло, издигната в почит на свръхмодерната архитектура. Мелъди не можа да не се възхити на родителите си. Изцяло се бяха отдали на този нов начин на живот.

— Дръпни се! — изпъшка плувнал в пот носач, докато се опитваше да прокара мекичкото канапе през тясната врата.

— Извинете — Мелъди се изсмя притеснено и се отдръпна встрани.

Вдясно от нея, по цялата дължина на къщата, се простираше спалнята, в която огромното легло на Бо и Глори вече бе заело мястото си, а голямата баня бе по средата на основен ремонт. Цветна стъклена врата водеше към басейна, обграден от дървена стена, висока над два метра. Басейнът несъмнено се бе оказал решаващ за Бо при сключването на сделката, тъй като всяка сутрин той плуваше, за да изгори калориите, които вечерното плуване не бе успяло.

В една от двете стаи на горния етаж Кандис крачеше напред-назад и бръщолевеше нещо по телефона.

Срещу стаята на родителите й беше уютната кухня с трапезария. Скъпите електрически уреди на семейство Карвър, модерната стъклена маса и осемте черни стола се открояваха ярко с футуристичния си стил на фона на недодялания дървен интериор. Но Мелъди знаеше, че това щеше да бъде поправено, щом веднъж майка й и баща й откриеха най-близкия мебелен магазин.

— Помощ! — извика Кандис отгоре.

— Какво има? — викна в отговор Мелъди и надникна в хола, който беше няколко стъпала по-ниско, а от прозореца му се откриваше гледка към дърветата в долината зад къщата.

— Умирам!

— Сериозно? — Мелъди затича нагоре по дървеното стълбище в средата на къщата. Харесваше й да усеща неравностите под черните си кецове Converse. Всяко стъпало имаше своя индивидуалност. Това не беше празник на симетрията, единството и съвършенството на Бевърли Хилс. Беше тъкмо обратното. Всяко дърво в къщата имаше свой облик, свои черти. Всяко беше неповторимо. Всички бяха несъвършени. И все пак всяко едно прилягаше точно на другото и заедно изграждаха цялото. Може би това беше типично за региона. Може би салемчаните (салемзиите? Салеменците?) славеха неповторимото във всеки облик, индивидуалните черти. И ако това беше така, то значи и учениците в „Мърстон Хай“ също щяха да ценят различното. Тази мисъл я изпълни със силна надежда и тя се затича нагоре, като взимаше по две стъпала наведнъж.

Като се качи, Мелъди разкопча черното си яке и го преметна на парапета. Под мишниците й сивата тениска бе мокра, а по челото й бяха избили ситни капчици пот.

— Умирам. Много е фуего9 тук — Кандис изникна от стаята вляво само по черен сутиен и дънки. — Тук ли е адски горещо, или аз не мога да понеса промяната? Коко и Клои започнаха да се спаружват.

— Канди, облечи това — Мелъди хвърли към нея якето си.

— Защо? — попита тя, докато небрежно изучаваше пъпа си. — Прозорците ни са с тъмни стъкла. Няма кой да ме види.

— Ами носачите? — отвърна рязко Мелъди.

Кандис мигновено притисна якето към гърдите си и надникна над парапета.

— Това място е малко особено, какво ще кажеш? — а червенината заля цялото й лице чак до морскосините й очи, придавайки им пъстроцветно сияние.

— Цялата къща е особена — прошепна Мелъди. — Ще кажа, че ми харесва.

— Харесва ти, защото ти си особена — Кандис захвърли якето през парапета и бавно влезе в онова, което несъмнено беше по-голямата стая. Зад нея русата й коса наперено се разлюля, сякаш помахваше за довиждане.

— Някой да си е изгубил горнището? — провикна се един от носачите отдолу, преметнал якето през рамото си като яка от черна лисица.

— Ъъ, да, извинете. Можете да го оставите на стълбите — и Мелъди забърза към свободната стая, за да не би случайно момчето да си помисли, че го харесва.

Тя огледа тясната стаичка: дървени стени, нисък таван с дълбоки ивици, подобни на следи от нокти, малък тъмен прозорец, който гледаше към каменната ограда на съседите. От вътрешността на гардероба се носеше мирис на кедрово дърво. В стаята сигурно беше близо петстотин градуса. Някой агент по недвижимите имоти, стига да не се страхуваше да излъже, би я нарекъл „уютна“.

— Бива си го килерчето ти — пошегува се Кандис от вратата, все още само по сутиен.

— Бива си я шегичката ти — парира Мелъди. — И пак предпочитам да остана тук.

— Добре — Кандис завъртя очи. — Но не мога да не те подразня поне малко. Ела да видиш будоара ми.

Мелъди последва сестра си покрай тясната баня в просторната и светла стая, която имаше ниша в стената за бюро, три широки гардероба и голям прозорец с тъмно стъкло, който гледаше към Радклиф Уей. Можеха и двете да спят там и пак щеше да остане място за егото на Кандис.

— Супер! — измънка Мелъди, като се стараеше да прикрие нотките на завист в гласа си. — Хей, искаш ли да се разходим в града и да си вземем нещо за хапване? Умирам от глад.

— Само след като си признаеш, че стаята ми е страхотна, а ти умираш от яд! — Кандис скръсти ръце върху Коко и Клои.

— Как ли пък не!

Кандис се извърна към прозореца в знак на протест:

— Ами сега? — и тя духна по стъклото и нарисува с пръста си сърце.

Мелъди отвърна предпазливо:

— Това да не е капан?

— Ще ти се — отвърна Кандис, докато изучаваше голото до кръста момче в градината отсреща.

Той поливаше жълтите рози пред бялата вила и държеше маркуча, като че ли беше меч. Мускулите на гърба му се издуваха всеки път, когато замахваше, сякаш за да нанесе удар. Износените му дънки се бяха свлекли и откриваха ластика на раирани боксери.

— Как мислиш, дали това е градинарят, или пък живее там? — обади се Мелъди.

— Не е градинарят — отвърна Кандис уверено. — Ако беше той, щеше да има тен. Завържи ме.

— А?

Като се извърна, Мелъди видя сестра си изтупана в гащеризон Missoni на лилави, черни и сребристи зигзагообразни шарки, с презрамки зад врата й.

— Откъде го изрови това? — Мелъди върза безупречна фльонга на врата й. — Кашоните с дрехите са още в камиона.

— Знаех, че мама ще ми го подари, ако продължа да се оплаквам, затова преди да тръгнем, тайно го мушнах в чантата си.

— Значи това в колата е било само театър? — сърцето на Мелъди заблъска в гърдите й.

— До голяма степен — Кандис сви рамене с безразличие. — Ще си намеря приятели, където и да отида. Освен това тази година трябва да изкарам висок успех, ако искам да ме приемат в добър колеж, а всички знаем, че това няма как да стане в Калифорния.

Мелъди не беше съвсем сигурна как да реагира: дали да прегърне сестра си, или да я цапардоса. Но не можа да направи нито едното.

Кандис вече бе успяла да нахлузи чифт сандали на Глори с висока сребриста платформа и да притича обратно до прозореца.

— Така, готова ли си да се запознаеш със съседа?

— Кандис, недей! — призова я Мелъди, но сестра й вече се бореше с желязната дръжка. Да се опиташ да обуздаеш Кандис, беше също толкова безполезно, колкото и да спреш увеселително влакче, като махаш с ръце във въздуха насреща му.

— Ей, красавецо! — Кандис извика през прозореца, а после клекна и се скри.

Момчето се обърна и като засенчи очите си от слънцето с ръка, погледна нагоре. Кандис надигна глава и надникна.

— Не, не. Не става! — измърмори тя. — Твърде малък. Четири очи. Без загар. Твой е, ако го искаш.

На Мелъди й се прииска да изкрещи „Няма нужда да ми казваш кого мога или не мога да имам!“, но голото до кръста момче, с очила с черни рамки и гъста чорлава кафява коса се взираше в нея. Всичко, което можеше да направи, бе и тя да се взира в него и да се пита какъв ли бе цветът на очите му.

Той й помаха свенливо, но Мелъди стоеше като препарирана. Тъкмо така можеше да си помисли, че е една от онези картонени фигури в естествен ръст, дето стоят във фоайетата на киносалоните, а не стеснително момиче, на което му идваше да изрита едно хубаво сестра си по дупето.

— Ох! — нададе вой Кандис и се хвана за дупето.

Мелъди се отдръпна от прозореца и прошепна ядно:

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Ти пък все едно щеше да направиш нещо — синьо-зелените очи на Кандис се разшириха от съзнанието за собствената й правота.

— Че защо трябва да правя нещо? Аз дори не го познавам! — Мелъди се облегна на неравната дървена стена и отпусна глава в ръцете си.

— Е, и?

— Е, и! Писна ми хората да ме взимат за някой мутант. Знам, че ти това не го разбираш, но…

— Хайде, стига с това! Вече не си Камилъди. Сега си красиво момиче и можеш да имаш красиви момчета с тен и добро зрение, а не някакви си задръстени поливачи на цветя! — Тя затвори прозореца. — Никога ли не ти се е искало да използваш устните си и за друго, освен като предпазен щит за зъбния фурнир?

Мелъди усети познато смъдене в очите. Гърлото й пресъхна. Устата й потръпна. Очите й пламнаха. И тогава, тогава сълзите бликнаха като малки солени гейзери. Ядосваше се, задето Кандис смяташе, че никога не бе целувала момче. Но как да убеди едно седемнайсетгодишно момиче с по-добър улов и от най-опитния рибар на шарани, че Ранди, касиерът от Starbucks (известен още като Старпъпкис заради белезите от пъпки по лицето му) целуваше просто вълшебно? Нямаше как.

— Не разбираш ли, че не е толкова просто? — Мелъди криеше мокрото си от сълзи лице. — Красотата е твойта мечта. Моята беше да пея. А сега, край на всичко.

— Ами поживей малко с моята! — С един замах Кандис нанесе гланц върху устните си. — Едно е сигурно: по-забавно ще е, отколкото да се самосъжаляваш.

Как ли би могла Мелъди да обясни на Кандис чувствата, които я терзаеха, когато тя самата не ги разбираше съвсем?

— Моята красота не е естествена, Кандис. Създадена е от човек. Това дори не съм аз.

Кандис завъртя очи с досада.

— Как щеше да се чувстваш, ако изкараш шестица на тест, на който си преписала от някой друг? — попита Мелъди, сменяйки подхода.

— Зависи дали са ме хванали.

Мелъди вдигна глава и се засмя. Голямо балонче се изду навън от носа й и тя побърза да го отрие в дънките, преди Кандис да я види.

— Мислиш твърде много за тези неща — Кандис наметна чантата си през рамо и погледна в деколтето си. — Коко, Клои, изглеждате прекрасно.

Тя протегна ръка и изправи Мелъди на крака.

— Време е да покажем на добрите душици в Салем какво значи мода — и след като хвърли бърз, но щателен поглед към сивата тениска Hanes на Мелъди с петната от пот по нея и провисналите дънки, добави: — Само ме остави аз да говоря.

— Както винаги — въздъхна Мелъди.