Седемнадесета глава Бойкот

— Франки, подай, моля те, аспержите на гостите — помоли Вивека с престорен британски акцент, едва загатнат, като на Мадона, което никак не изненада Франки. Всичко по време на вечерята, която родителите й организираха, бе предварително обмислено, дори спокойните усмивки на лицата им. Но истината за спокойствието бе друга. Навярно, ако имаха кон, Вивека щеше да го яхне отзарана и да препуска из къщата с викове: „Нормитата пристигат! Нормитата пристигат!“. Но кон нямаха и вместо това, тя три пъти най-щателно провери грима на всеки един от тях, уви около яките на пуловерите им шалове и старателно затвори вратата на козметичния салон.

— Тази вечер е изключително важна за семейството ни — предупреди тя Франки преди вечерята, докато двете редяха приборите за петима на масата, на която обикновено вечеряха трима. — Новият декан може да отпусне значителна сума пари на баща ти за научноизследователска дейност, затова трябва да направим добро впечатление.

Първо госпожа Джей, а сега и майка й: на Франки й дойде до гуша да й казват как да се държи в присъствието на нормита.

— Да сложа ли чинии и за глитератите? — попита тя, без да може да сдържи гнева си.

С рязък звън Вивека сложи последната чиния на масата.

— Моля?

— Ако татко получи парите, това ще се отрази предимно върху тях, нали? — Франки сгъна една салфетка от сив плат и я постави на масата. — Нали върху тях ще прави експериментите си?

— Всъщност парите от господин Матис ще отидат за изследвания, които ще помогнат на ранените ветерани и хората, които чакат за трансплантация в болниците.

— Искаш да кажеш нормитата в болниците, нали така? — притисна я Франки.

— Всички — подчерта Вивека и сведе виолетовите си очи. — Рано или късно.

Чу се таймерът от кухнята.

Вивека се втурна да извади печеното от фурната.

— Така, най-сетне! — с въздишка отмести косата си настрана и огледа цвъртящото телешко. — Чудесно! Стана от третия път.

— Знаеш ли — Вивека се върна в трапезарията с две кристални чаши и по-ведра походка, — ако всичко върви по план, някой ден баща ти няма да има нужда от конци, за да съшива телата на хората. Изкуствените крайници ще се прикрепят към биологичната тъкан на пациентите и сами ще се регенерират.

— Защо? Защото конците са грозни, така ли? — очите на Франки се наляха.

— Не, Франки, не това искам да кажа — Вивека приближи дъщеря си.

— Да, но точно това каза! — Франки изтича в стаята си и затръшна вратата. Неочакваният повей катурна плаката на Джъстин Бийбър от скелета — поредното норми, което не можеше да понесе гледката.

* * *

— Франки, аспержите, моля — повтори Вивека, която бе седнала на челно място, но този път малко по-силно.

— О, да, извинявайте — Франки се наведе да вземе бялата керамична чиния и я подаде на госпожа Матис, но закръглената дама, с прическа ала Хилъри Клинтън и цвета на косата на Бил Клинтън, бе така погълната от теорията на Виктор за електромагнитната енергия и как тя би могла да дава живот на неживите предмети, че дори не забеляза.

Госпожа Матис се засмя сподавено:

— Чу ли това, Чарлс? — тя се плесна по гърдите, целите в петна от слънцето. — Може би все пак ще можеш да се ожениш за телевизора с плосък екран.

— Затова го обичаме този смахнат учен — деканът протегна ръка зад съпругата си и стисна рамото на Виктор. — Някой ден Виктор ще създаде нещо, което завинаги ще промени живота ни.

Ех, ако можеше Виктор да събере целия си електромагнитен кураж и да каже на Матис, че това „нещо“ вече е създадено и в този момент подаваше чинията с аспержи на жена му!

— Той вече го е създал — обяви Франки с чиния в ръка.

— Така ли? — Деканът се отпусна назад в алуминиевия стол и потърка страните на сивата си брада. — И какво ще да е това нещо?

— Мен! — Франки засия с цялото очарование на съвременна Шърли Темпъл35.

Деканът и жена му се разсмяха с глас. Виктор и Вивека дори не се усмихнаха.

— Някой иска ли аспержи?

— Не, Вив, благодаря — госпожа Матис махна с ръка.

— Кора не понася зеленчуци — поясни деканът.

— Е, хайде, Чарлс — тя се извърна към него, — знаеш, че не е вярно. Не обичам само зелените. Има нещо в цвета, което секва апетита. Не съм ли права?

Франки пусна искри.

Виктор се прокашля.

— Някой иска ли грис? — попита Вивека.

Какво е това? — почуди се госпожа Матис.

На Франки не й се вярваше, че закръгленичката госпожа Матис, която очевидно обичаше да си похапва, не знае що е то грис. Тогава забеляза, че пръстът с рубинения пръстен на госпожа Матис сочи към външната врата, където кадифена ръкавица тъкмо пъхваше в процепа за писма лист хартия.

— Какво, дявол го взел…? — Виктор скочи и отвори вратата със замах.

Двете момичета се разпищяха.

Блу и Лала.

— Ехо! — Франки скочи, нетърпелива да се спаси от вечерята. Имаше нещо в белия цвят, което секваше нейния апетит.

— Момичета, какво става? — попита Виктор и се наведе да вдигне листа.

Те се спогледаха притеснено.

— Ами, такова… само искахме да пуснем нещо за Франки — обясни Блу, чиито руси къдрици бяха вързани на плитки.

Франки грабна листа от ръцете на баща си.

— Петиция?

— Ще бойкотираме Септемврийския бал, ако не сменят темата „Миш-маш с чудовища“ — обясни Лала, зъзнейки в розовия си като дъвка кашмирен пуловер с широка яка. — Но не се тревожете — прошепна тя на Виктор, — причините, които изтъкваме, са, че темата е твърде страшна, а не обидна — без изобщо да се интересува, че нарушава всички правила да не споменава РАД дори когато говори с друг РАД.

— Аз не искам да бойкотирам бала — настоя Франки, мислейки си за Брет и круиза, който можеха да спечелят. — Искам да отида. Затова вместо да бойкотирам, ще си резервирам едно момче за бала — рече тя и затанцува.

— Ами темата? — попита Блу, без да обръща внимание на антибойкотния танц на Франки. — Не те ли разгневява като подивял глиган?

Поривът на вятъра повя сред листата и разните треви, които растяха в покрайнините на града.

— Искате ли да влезете? — покани ги Франки.

— Ммм, идеята не е добра — Виктор стисна дръжката на вратата. — Имаме гости.

— Ще отидем в мойта стая — предложи Франки.

— Друг път — Виктор погледна сурово в отговор. — Довиждане, момичета.

Той тръшна вратата под носа им, без дори да им даде възможност да кажат „довиждане“.

Какво правиш? — Франки свали шала, защото я задушаваше.

— Виктор — изви глас Вивека от трапезарията. — Как се казваше смахнатият ти съквартирант в колежа? Онзи, дето сам си оперирал апендикса.

— Томи Ласман — отвърна Виктор, като строгото изражение не слизаше от лицето му.

— А, да, така беше — засмя се Вивека и продължи да разказва историята.

— Защо ни поставяш на такива изпитания напоследък? — прошепна Виктор.

— Не ви поставям на изпитания — за пръв път тази вечер Франки усети как тонът й се смекчава. — Просто съм ядосана.

— Разбираме те, но не е това начинът да дадеш израз на гнева си.

— Какъв е тогава? — Франки се подпря на студената циментова стена и скръсти ръце. — Да се подпиша на петиция в подкрепа на грешната кауза? Да се преструвам, че правиш опит да създадеш нещо, което вече си създал, и се опитваш да получиш пари за изследвания в името на нормитата, докато твоите собствени хора…

— Стига! — Виктор плесна с ръце.

Франки подскочи от гръмовния звук.

— Нова буря ли се задава? — попита госпожа Матис. — Този дъжд е неумолим.

При друг случай, Франки и татко й щяха добре да се посмеят на недоразумението, но и двамата знаеха, че ситуацията бе доста сериозна.

— Съвсем спокойно можеш да се подпишеш под петицията, защото няма да идеш на танците.

Защо? — Франки тропна с ботуш по безупречно белия под. — Какво общо имат танците с…

— Трябва да се научиш да бъдеш дискретна. Дотогава не мога да ти имам доверие.

— Ще бъда дискретна, обещавам — рече Франки искрено. — Повярвай ми.

— Съжалявам, Франки, твърде късно е.

„Наистина ли така ще постъпиш?“

— Защо изобщо си ми дал живот, след като не ме оставяш да го живея? — извика тя.

— Стига вече! — измърмори той.

— Не, кажи, питам те сериозно — настойчиво произнесе Франки, измъчена от мълчанието, което й налагаха. — Защо не си направил от мен норми?

Виктор въздъхна:

— Защото ние не сме нормита, затова. Различни сме. И аз се гордея с това. Ти също трябва да се гордееш.

— Да се гордея? — Франки изплю думата все едно бе накисната в лакочистител. — Как мога да се гордея коя съм, когато всички ми повтарят да се крия.

— Повтаряме ти това, за да не се излагаш на риск, но ти пак можеш да се гордееш коя си — обясни той, сякаш наистина всичко бе така просто. — Гордостта се ражда вътре в теб и остава в теб, независимо от всички хорски думи.

„Какво?“

Франки скръсти ръце и погледна встрани.

— Аз създадох ума и тялото ти. Силата и увереността трябва да дойдат отвътре — повтори Виктор, сякаш почувствал объркването й.

— И как да ги намеря? — попита Франки.

— Бяха у теб онази сутрин, когато отидохме в „Маунт Худ Хай“ — припомни й той. — Преди да позволиш на мажоретките да ти ги отнемат.

— Как да си ги върна? — попита Франки.

— Може да отнеме известно време — отвърна той, докато присвитите му очи надзъртаха над рамото й към гостите. — Но щом ги откриеш, дръж се за тях с цялата си сила и не позволявай на никого да ти ги отнеме, без значение колко трудно ще ти бъде. Разбра ли ме?

Франки кимна, макар да не разбра всичко.

— Добре — Виктор смигна.

Сложният урок в миг трансформира гнева й в нещо, което Франки изпитваше за пръв път. Можеше да се сравни с целувки — леко чувство на самота във вътрешността, покрито отгоре с твърда коричка несправедливост. Но на вкус тези целувки съвсем не бяха сладки.

Виктор се върна в трапезарията, небрежно размахвайки ръце, докато вървеше.

— Готови ли сме за десерта?

Франки се втурна към стаята си, без да дава пукната пара дали някой ще я види и какво биха си помислили за нея. Изобщо не даваше пукната пара за нищо. Щом стисна дръжката на вратата, се разхлипа, облегна гръб на стената, спусна се по нея и седна на студения под с глава, заровена в ръцете. Мислите й се насочиха към единствения човек на света, който можеше да види красота в чудовищата.

Балът бе големият й шанс да бъде в компанията на Брет и да му помогне да опознае истинската Франки.

Което ще се случи веднага след като му даде един тампон за сваляне на грим…

— Хайде — ще го подкани тя, когато се съберат в подножието на стълбите. Бумтенето от музиката, лееща се от салона, ще достига до тях през празния коридор, в опит да ги подмами обратно на дансинга, но те ще устоят, избирайки акапелния ритъм на своите сърца.

— Изтрий лицето ми — ще му каже тя.

Той ще прокара пръстите си с черен лак по грубата повърхност на тампона и ще реши, че е твърде грапав за нежната й кожа, но тя ще продължи да настоява и той най-сетне ще отстъпи.

Нежният му допир ще докара сълзи в очите й.

Откритието, че тя има зелена кожа, ще докара сълзи в очите му.

— Защо не ми каза досега? — ще попита той, а тя свенливо ще сведе очи.

— Ти луд ли си?

— Да.

Още сълзи. След като ги отрие, той ще вдигне брадичката й с пръст и ще прошепне:

— Луд съм по теб.

Ще последва страстна целувка, която ще промени живота им. Тогава ще влязат в салона за още един танц и ще си тръгнат с наградата за двойка с най-добър костюм. На парахода любовта им ще разцъфне и скоро след това той ще носи тениска с лика й. Естествената й красота ще привлече милиони — дори госпожа Матис. До Коледа на пазара ще е излязла марка с името „Франки“… Производителите на играчки ще пуснат кукли Франки… Бонбоните M& Ms ще бъдат само зелени на цвят…

Франки най-сетне се отърси от мечтите и обещанията за по-добро бъдеще, защото те не й стигаха. Може би баща й с право не й се доверяваше. Може би вече не бе малката принцеса на татко, защото принцесата на татко би направила онова, което се иска от нея; тя би пропуснала бала и би се постарала да бъде по-дискретна.

Франки обаче не виждаше смисъл в това.

Загрузка...