Втора глава Бод след бод

Слънцето най-сетне се показа. Врабчетата и червеношийките даваха обичайния си сутрешен концерт. Навън, зад матирания прозорец на стаята на Франки, децата подрънкваха със звънците на велосипедите си и обикаляха задънената Радклиф Уси. Улицата се разбуди. Вече можеше да усили докрай парчето на Лейди Гага.

Виждам се в мечтите си като кинозвезда, а снимките ми се къпят в светлините на града…

От всичко на света Франки най-много искаше да потанцува на The Fame. Или, не, чакай. Това не беше съвсем вярно. Всъщност искаше с един скок да се изправи на металното легло, с един шут да запрати на циментовия под електромагнитното одеяло, покрито с естествена кожа, да завърти глава, да размаха ръце, да разкърши снага и да потанцува на The Fame. Но прекъсването на електричеството, преди зареждането да е привършило напълно, можеше да доведе до загуба на паметта, припадъци и дори кома. Положителната страна беше, че никога не се налагаше да включва плейъра си в контакта. Докато беше близо до тялото на Франки, батерията на устройството беше дори по-добре заредена.

Наслаждавайки се с блаженство на сутрешното си вливане, тя лежеше изтегната по гръб с плетеница от черни и червени жици, пристегнати за болтовете на врата й и докато последните електрически частици се блъскаха хаотично в тялото й, прелистваше последния брой на списание Seventeen. Като внимаваше да не размаже тъмносиния си лак, Франки изучаваше гладките и странно оцветени вратове на моделите, за да открие следите от болтове, и се чудеше как успяваха да се „наамперят“4 без тях.

Когато Кармен Електра (така наричаше електрическата машина, тъй като техническото й наименование бе твърде трудно за произнасяне) преустанови работа, Франки изпита наслада от приятното гъделичкане, докато болтовете на врата й, големи колкото напръстник, се охлаждаха. Изпълнена с енергия, тя притисна чипото си носле в списанието и вдъхна дълбоко аромата от мострата на Miss Dior Cherie.

— Харесва ви, нали? — и тя размаха списанието пред глитератите5. Пет бели мишки се изправиха на задните си крака и задращиха по стъклената стена на клетката. От гърбовете им като сняг от навес се изсипа многоцветна нетоксична искряща струя.

Франки вдъхна аромата отново:

— И на мен.

Тя размаха сгънатото списание сред дима от формалдехида6 в студената стая и стана, за да запали свещите с аромат на ванилия. Киселата миризма на химическата субстанция се просмукваше в косата й, доминирайки уханието на цветя от балсама Pantene.

— Май надушвам ванилия? — баща й почука по вратата.

Франки спря музиката.

— Даааа! — отвърна тя възбудено, без да обръща внимание на престорения гняв в гласа му, с който той се обръщаше към нея, откакто Франки превърна лабораторията в козметичен салон. Чуваше го всеки път, откакто започна да съхранява гланц и аксесоари за коса в стъклениците му, когато разкрасяваше лабораторните мишки — ей така, за повече блясък — или когато залепи плаката на Джъстин Бийбър върху скелета („Защото не беше ли Джъстин, седнал върху скейтборда, абсолютно наелектризиращ?“). Но тя знаеше, че татко й нямаше нищо против. Това също беше и нейната стая сега. Освен това, ако имаше нещо против, нямаше да я нарича…

— Как е принцесата на татко? — Виктор Щайн почука отново и отвори вратата, но първа влезе майка й.

— Франки, може ли да поговорим? — рече Вивека, а напевните нотки в гласа й наподобяваха шумоленето на лятната й рокля от черна коприна по пода. Гласът й бе така кадифен, че хората обикновено оставаха смаяни от височината й — метър и осемдесет. След нея влезе Виктор, нарамил кожена чанта през рамо, облечен в черен анцуг Adidas и обут в любимите си кафяви пантофи UGG, пробити на единия пръст.

— Овехтели и престарели точно като Вив — казваше той на Франки, когато тя се присмиваше на пантофите му, и тогава жена му го плясваше по ръката. Но Франки знаеше, че той се шегува. Вивека бе от онези жени, които човек искаше да открие в списанията, за да може да се наслаждава до насита на виолетовите очи и черните й лъскави коси, без да го вземат за натрапник или нередовен.

Баща й повече напомняше Арнолд Шварценегер с изсечените си черти, опънати, за да могат да покрият квадратната му глава. Несъмнено хората и на него биха се наслаждавали, ако не бяха исполинският му ръст и присвитите очи. Но у него това не се дължеше на хроничен гняв, а беше плод на размисъл. Като всеки смахнат учен и той вечно размишляваше… или така поне казваше Вивека.

Вив и Вик прекосиха стаята с циментов под, хванати за ръце и рамо до рамо, както винаги. Но този път зад гордите им усмивки се таяха следи от безпокойство.

— Седни, скъпи — Вивека посочи към мароканския стол с рубинени възглавници, който Франки бе поръчала от сайта на Ikea. В далечния ъгъл, заедно с обсипаното с лепенки бюро, телевизора Sony с плосък екран и гардеробите в цветовете на дъгата, пълни с покупки от интернет, столът гледаше към единствения прозорец в стаята. И макар да бе матиран, за да пази от любопитни погледи, той даваше на Франки бегла представа за света навън, или поне обещание да го зърне.

Като стъпваше леко, Франки мина по розовата пътека от овча кожа между леглото и стола, изпълнена със страхове, че родителите й бяха видели последните разходи в интернет. Тя неспокойно подръпна фините черни шевове, които придържаха главата към тялото й.

— Не ги дърпай! — рече Виктор настойчиво, докато сядаше на стола. Дървената конструкция изскърца недоволно. — Няма нищо страшно. Само искаме да поговорим — той остави кожената чанта до краката си.

Вивека потупа празната възглавничка до себе си, а после се засуети с черния шал от муселин, който носеше винаги. Но боейки се от нова лекция за стойността на парите, Франки пристегна черния копринен халат Harajuku и седна на розовото килимче.

— Какво е станало? — попита тя небрежно и с усмивка, сякаш някой друг току-що бе похарчил 59.99 долара за абонамента за един сезон на „Клюкарката“.

Виктор потърка ръце и пое дълбоко дъх така, сякаш се подготвяше да покори връх Худ7:

— Промяната витае във въздуха!

„Край на кредитните карти?“, помисли си с ужас Франки.

Вивека кимна с пресилена усмивка, докато устните й, покрити с тъмнолилаво червило, останаха здраво стиснати. Тя погледна съпруга си, подканяйки го да продължи, но той, без да знае какво повече да каже, безпомощно ококори очи.

Франки неспокойно се размърда на килима. Никога преди не бе виждала родителите си така объркани. Бързо изреди наум последните покупки с надеждата да открие коя точно бе преляла чашата. Абонаментът за „Клюкарката“, ароматизатор за стая с дъх на портокал, раирани чорапи с пръсти Hot Sox, абонамент за US Weekly, Seventeen, Teen Vogue и CosmoGirl; приложения за телефона: хороскоп, нумерология, съновник; преса за коса Morrocanoil; дизайнерски дънки Current Elliot…

Нищо кой знае какво. Но въпреки това от напрежение болтовете на врата й започнаха да пускат искри.

— Успокой се, Франки! — Вивека се наведе и прокара нежно ръка по дългите й черни коси. Утешителният жест спря изтичането на енергия, но отвътре Франки продължи да свисти и да пука като новогодишна заря. Родителите й бяха единствените хора, които познаваше. Те бяха нейни приятели и наставници. Да ги разочарова, означаваше да разочарова целия свят.

Виктор отново пое дълбоко дъх и изрече:

— Лятото свърши и двамата с майка ти трябва да се върнем към лекциите по химия и анатомия в университета. Не можем да продължаваме да те обучаваме вкъщи — той раздвижи глезена си неспокойно.

— Какво? — Франки свъси изваяните си вежди. „И какво общо има това с пазаруването?“

Вивека постави ръка на коляното на Виктор, сякаш искаше да каже „Скъпи, остави на мен“, и се покашля.

— Баща ти се опитва да ти каже, че си на петнайсет дни и за всеки един от тези петнайсет дни той е имплантирал в мозъка ти знания, за които би ти трябвало цяла година — по математика, химия, история, география, чужди езици, технологии, изкуство, музика, филми, песни, тенденции, етикет, обноски, дълбочина на чувствата, зрялост, дисциплина, свободна воля, координация на движенията, координация на говорната мускулатура, сетивни възприятия, пространствени възприятия, амбиция и дори апетит. С една дума — всичко!

Франки кимна, а в същото време се питаше кога щеше да дойде ред и на пазаруването.

— Сега, като умно и красиво момиче, вече си готова за… — Вивека подсмръкна, сдържайки сълзите си, и погледна към Виктор, който с едно кимване я подкани да продължи. Тя облиза устни, въздъхна, събрала сили за една последна усмивка и…

Франки пусна искри. Този разговор се проточваше цяла вечност.

Най-сетне Вивека изтърси:

— Училище за нормита — но го каза така: нооормита.

— Това какво е? — попита Франки, а сърцето й се сви от страх да чуе отговора. „Дали пък не е някаква програма за лечение на хора, пристрастени към пазаруването?“

— Нормитата имат обикновени физически белези — поясни Виктор.

— Ето, виж — Вивека взе един брой на Teen Vogue от лакираната в оранжево масичка и го отвори наслуки. На рекламата на H&M имаше три момичета по сутиен и къси панталонки — блондинка, брюнетка и червенокоска. И трите бяха къдрави.

— Аз норми ли съм? — Франки се изпълни с толкова гордост, колкото струеше и от лицата на моделите.

Вивека поклати глава отрицателно.

— Защо? Косата ми не е къдрава? — от всички уроци досега, този беше най-трудният.

— Не, не е заради това — Виктор се засмя напрегнато, — а защото аз те направих.

— Ами нали и на другите родителите им са ги „правили“? Технически погледнато поне.

Вивека повдигна едната от черните си вежди — дъщеря й имаше право.

— Да, но аз те направих съвсем буквално — обясни Виктор. — В тази лаборатория. Тялото ти е съставено от съвършените части, които направих с двете си ръце. Аз програмирах мозъка ти, заших частите една за друга и сложих болтове на врата ти, за да можеш да се зареждаш. За разлика от другите, ти нямаш нужда от храна, освен за удоволствие. И, Франки, тъй като нямаш кръв, ъъъ, кожата ти е малко… зелена.

Франки погледна ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. Както и останалата част от тялото й, те имаха цвят на ментов сладолед с парченца шоколад.

— Знам — тя се разкикоти. — Не е ли наелектризиращо?

— Така е! — Виктор се подсмихна. — Именно затова си толкова специална. Никой друг в новото ти училище не е бил направен така. Само ти.

— Искаш да кажеш, че в училището ще има и други хора? — Франки се озърна наоколо. Козметичният салон беше единственото място, което познаваше.

Лицата на Виктор и Вивека се сгърчиха от вина и тревога и те кимнаха утвърдително.

Франки се взираше в насълзените им очи с недоверие. Наистина ли щяха ей така да я зарежат, да я захвърлят в училище, пълно с непознати къдрокоси нормита и да очакват тя сама да се оправя? Как щеше да им даде сърце да оставят образованието й в чужди ръце, за да могат те да преподават в аулите пред безброй непознати нормита?

Но въпреки треперещите им устни и петната от сол по лицата, те май наистина щяха да го направят. Внезапно, въодушевление, което можеше да се измери само по скалата на Рихтер, закъкри в корема на Франки, покачи се нагоре по гърдите й, стрелна се през гърлото и изтрещя през устата й:

НАЕЛЕКТРИЗИРАЩО!

Загрузка...