Морски змейове, моряци и скептици

Има явления, които въпреки че не са пряко свързани с обекта на това изследване, имат все пак допирни точки с въпроса за морските змейове, Те ни подсказват, че природата все още крие от нас множество тайни.

ГИГАНТСКИ КАЛМАРИ

Паралелът между срещите с гигантския калмар и срещите с морските змейове е не само интересен; той хвърля светлина върху поведението на хората спрямо неизвестното. Различните видове калмари и октоподите принадлежат към класа Главоноги; те си приличат до голяма степен не само по анатомически строеж, но и по обитаваната от тях естествена среда. Октоподът има осем пипала и глава, свързани непосредствено с торбовидното му тяло. Това тяло е пригодено за пълзене, защото той живее в пукнатините по морското дъно, А калмарите имат допълнителен чифт много дълги пипала, които на края се разширяват и завършват с възглавнички със смукала. Издължените им тела имат аеродинамична форма, а главата е свързана с тях посредством къс врат. Калмарите живеят в открито море, където преследват плячката си с голяма скорост, но за разлика от октоподите са напълно безпомощни извън водата и понякога биват изхвърляни на брега. Най-големите калмари принадлежат към рода Гигантски калмари (Architeuthis), който обитава предимно северната част на Атлантическия океан.

Днес никой не се съмнява в съществуването на гигантския калмар, но той бил смятан за митично същество чак до средата на деветнайстото столетие и обикновено го смесвали с легендите за плаващите острови. Научните кръгове смятали за смахнати онези естественици, според които съществуването на подобно животно било възможно. Един от тях бил Пиер Дени дьо Монфор, блестящ, макар и твърде своенравен учен. Той събрал много разкази за срещи с гигантски калмари и проучил всички образци от тяхна плът и пипала, до които успял да се добере, а на края ги описал подробно в своята книга „Естествена история на мекотелите“, публикувана през 1803 година. За жалост, работата на Монфор върху гигантския калмар била приета за бълнуване на неуравновесен човек и той бил смятан за такъв до края на живота си. Той се разочаровал, станал циник, прехвърлял се от една черна работа на друга, тъй като никое уважаващо себе си научно заведение не го приемало, а в началото на 20-те години на XIX век го намерили мъртъв, очевидно от препиване, в един парижки канал. Тогава бил на 56 години.

XIX век продължавал своя ход, а в същото време се струпвали и доказателства в полза на гигантския калмар, от която се заинтересувал датчанинът Йохан Япетус Стеенструп. След като събрал достатъчно доказателства, той прочел през 1847 година научно съобщение за това животно пред Дружеството на скандинавските естествоизпитатели, макар че разказите за калмари, чиято дължина надхвърля 3 метра, били още приемани с недоверие. Най-сетне въпросът бил разрешен през 70-те години, когато голям брой огромни калмари били изхвърлени на бреговете на Нюфаундлънд. Най-дългият от тях бил намерен около Тимбъл Тикъл на 2 ноември 1878 година; той бил почти 18 метра.

При повечето екземпляри двете дълги пипала надхвърлят почти три пъти дължината на тялото и главата. Това се вижда и от скицата на животното, изхвърлено през 1873 година на лабрадорския бряг.

Гигантът от Тимбъл Тикъл е най-големият образец, признат официално от науката, макар че несъмнено има и по-големи от него. През 1555 година един калмар бил изхвърлен на исландския бряг. За него съобщили, че бил дълъг 18 метра, без големите пипала, които били откъснати и изгубени. А с тях дължината му би била между 27 и 36 метра. Обезобразените останки на друг гигант били изхвърлени през 1924 година на брега при Бейвън-он-сий, Натал, Южна Африка. За този случай съобщава „Натал Мъркюри“. Липсвали всички пипала, но тъй като общата дължина на тялото и главата била 8,4 метра, може да се предположи, че общата дължина на животното би трябвало да бъде между 24 и 33 метра. Други доказателства ни предоставят огромните части от тела на калмари, намерени, преди да са смлени в стомаха на кашалоти. Най-голямата от тях била открита в началото на XIX век от капитан Рейнълдз. Това било пипало със смукало, но не някое от двете дълги пипала. Дължината му била 13,5 метра, а дебелината на основата достигала 75 сантиметра. И тъй като тези пипала обхващат около 1/4 от общата дължина на животното, може да се предположи, че екземплярът на капитан Рейнълдз е бил дълъг почти 54 метра. По-късно през същото столетие Херман Мелвил описва пипала на калмари, дълги по 9 метра; Франк Булън разказва в своята книга „Обиколката на «Кашалот»“ за пипала на калмари, дебели колкото тялото на пълен човек, и смукала — с размерите на чинии. Допълнително доказателство са и белезите от смукала, оставени по кожата на китове. Най-големите белези с диаметър 45 сантиметра са описани от Айвън Т,Сандерсън в неговата книга „Следвай кита“. Обикновено диаметърът на смукалата на калмарите представлява 1/100 от общата дължина на тялото и главата, така че смукала с диаметър 45 сантиметра трябва да принадлежат на екземпляр, чийто торс е дълъг 45 метра, а общата дължина на тялото му е между 150 и 180 метра! Вярно е, че споменатите огромни белези могат да бъдат оставени и от калмари, чиито смукала са пропорционално по-големи, но все пак размерите им надхвърлят многократно онази мярка, която е приета официално от науката.

От казаното дотук трябва да очакваме, че и октоподът, който се различава донякъде по форма от калмара, може да достигне гигантски размери. Все пак доскоро не е имало доказателства за съществуването на октоподи, по-големи от вида Paracto-pus apollion, чийто разтег е около 9 метра. Но ето че не много отдавна се заговори за едно поразително изключение. В началото на 60-те години Ф.Дж,Ууд проучвал архивите на Лабораторията за изследване на морето във Флорида и попаднал на съобщение за огромно главоного, изхвърлено на брега при Сейнт Огъстийн през 1897 година. Гниещите останки били проучени от професор Верил, според когото пипалата били дълги между 24 и 27 метра! В съобщението било отбелязано, че части от пипалата били предадени за съхранение в Смитсъновия институт. Ууд намерил образеца (половин век по-късно!) във варел с формалинов разтвор в същия институт и помолил своя приятел Джоузеф Генаро да направи анализи. Проучвайки тъканта под микроскоп, при сравнение с образци от тялото на друго главоного Генаро установил, че това бил гигантски октопод с дължина на тялото около 30 метра! Доколкото зная, този случай е единствен.

Много малко са хората, имали възможност да видят жив представител на тези огромни животни. Октоподите населяват най-дълбоките места на океаните и гниещите им останки достигат съвсем рядко до бреговете. Както вече видяхме, някога отношението към гигантския калмар не се е отличавало от общата реакция към морските змейове, но на края съществуването му се потвърдило. Можем само да се надяваме морските змейове да имат същата съдба.

УЛАВЯНЕТО НА „ЗЛОВЕЩАТА РИБА“

През 1752 година била публикувана „Естествена история на Норвегия“ от епископ Ерик Понтопидан. Това е един точен и безпристрастен научен труд, голяма част от който е посветена на морските змейове: някои от тях отговарят на видовете, описани в настоящата книга. В една от главите под линия е сложена следната озадачаваща бележка:

В година 1744 някой си Дагфинд Корсбек уловил в енорията Зунделвемс в Зундмьор чудовищна риба, която много хора видели в къщата му. Нейната глава приличала на глава на котка; тя имала четири лапи и почти цялото й тяло било покрито с черупка като на рак; мъркала като котка, а когато доближили до нея пръчка, тя понечила да я захапе. Селяните гледали на нея като на „зловеща риба“ и не искали да я държат при себе си, така че след няколко часа я хвърлили обратно в морето. Според описанието тя трябва да е била нещо като морски броненосец. С това име е познато едно американско сухоземно животно; то има почти същата форма и се различава само по дългата си опашка.

От описанието може да се предположи, че животното е било доста малко, но произходът му е загадка.

СЛЕДИ ОТ ГИГАНТСКИ ПИНГВИН

През февруари 1948 година по брега около Клиъруотър, Флорида, били открити отпечатъци от големи ходила с три пръста. Всяка следа била дълга почти 45 сантиметра и напомняла отпечатък от крак на птица, а дълбочината показвала, че съществото тежало между два и три тона. Наскоро след това се заговорило за голямо черно животно, което се мяркало по бреговете и блатата из околността. Четирима пилоти са заявили, че са видели животното, като единият от тях казал: „Може би съм полудял…, но онова проклето нещо ми приличаше на пингвин.“ Айвън Т.Сандерсън, известен зоолог и запален любител на такива явления, отишъл на мястото със снимачен екип и предприел щателно издирване. Съвсем естествено той стигнал до идеята за някаква мистификация, което го накарало да потърси помощта на неколцина инженери — негови приятели, с чиято помощ се опитал да възпроизведе следите. Накрая всички стигнали до заключението, че за такива изкуствени отпечатъци е необходимма сложна машина с тегло 2–3 тона, която трябвало да бъде достатъчно маневрена, за да премине през околните гори и блата, без да остави следи. Освен това било много трудно тя да се управлява така, че само кракът да оставя отпечатъци. Най-правдоподобното обяснение било появата на някаква гигантска птица, подобна на пингвин. През годината по брега били забелязани много от същите следи, които винаги излизали от водата и се връщали към нея; това продължило до края на октомври, когато следите изчезнали. Подобни отпечатъци се появили и на други места по света, а през 1966 година били забелязани отново по крайбрежието на Флорида. Сандерсън обърнал внимание на факта, че отпечатъците приличали твърде много на следи от стъпки на пингвин, но най-големият познат пингвин бил висок два метра, съгласно намерените вкаменени остатъци в Нова Зеландия. Следователно, животното, което оставило четиридесет и пет сантиметровите отпечатъци, трябва да е било чувствително по-голямо.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ МОРСКАТА КРАВА НА СТЕЛЪР?

Морските бозайници се разделят на три групи: Китообразни (Cetacea), Перконоги (Pinnipeda) и Сиренови (Sirenia), в която влизат ламантините, дюгоните и морската крава на Стелър. Представителите на група Сиренови са миролюбиви тревопасни ( тоест хранят се с морска растителност. — Б.пр.) животни, чийто прародител не е точно определен; колкото до морската крава на Стелър, която се срещала в северната част на Тихия океан, смятало се, че тя била изчезнала като вид някъде към средата на XVIII век. Това голямо животно, дълго между 7,5 и 9 метра, било бавно и беззащитно и за жалост обитавало едни и същи райони с влакнестия тюлен (или „морска котка“, която няма нищо общо с едноименния представител на клас Хрущялни риби. — Б.пр.).

След като този вид тюлени бил открит, по следите му се впуснали пълчища ловци, които избивали и морските крави, така че към 1750 година животното било смятано вече за изчезнало. По-късно обаче се оказало, че морската крава се среща и на други места. Първоначално хората мислели, че тя живее само по Командорските острови, но през 30-те години на XIX век, когато се извършвала колонизацията на Беринговия остров, отново се заговорило за нея, макар че не след дълго съобщенията спрели. Едва през 1910 година се появило едно доста неясно съобщение за животно, подобно на морската крава, изхвърлено на брега около нос Чаплин в Анадирския залив, но това не се потвърдило. Въпросът заглъхнал за дълго, чак до началото на 50-те години, когато доктор С.К.Клумов от Московския институт по океанология чул странни неща от екипа на един от китоловните кораби в района на Курилските острови. Той разказал за случая в списание „Природа“, издавано от Академията на науките на СССР.

През 1951–1956 години аз работех в северозападната част на Тихия океан; изучавах китовете в Далечния изток. Посетих крайбрежните китоловни бази на Курилските острови, излизах в морето на борда на китоловните кораби, участвувах в лова и се срещнах с много опитни китоловци. Един ден бях на борда с неколцина от тях и ние заедно наблюдавахме голяма акула, която плуваше бързо около кораба с изскочила над водата перка, когато харпунджията Иван Скрипкин ми каза; „Вие сте учен, нали така? Тогава ще бъдете ли любезен да ми обясните какво представлява животното, което виждаме редовно от няколко години насам недалече от Командорските острови? То се появява винаги на едно и също място и ние го наблюдаваме всеки път по едно и също време — някъде в първата половина на юли. Мястото е близо до остров Командор, на трийсетина мили югоизточно в Тихия океан. Срещаме го един-два пъти всяка година, когато ловуваме там. Това не е кит, разбира се. Ние познаваме китовете: човек може да различи кита по външния му вид, по цвета, по гръбния плавник и по фонтана, който изхвърля. А това нещо не изхвърля фонтан и не показва главата си от водата — издига само горната част на тялото си, също като тази акула. Гърбът му е огромен, много широк, гладък и черен и по него няма перки… Дължината му е най-малко десет метра, ако не се заблуждавам — не мисля, че ме лъжат очите.“

През 1962 година китоловният кораб „Буран“ изпраща подобно съобщение за необикновени същества, забелязани от екипажа недалеч от нос Наварин през юли същата година. Една сутрин, когато корабът се намирал близо до брега, на около деветдесет метра били забелязани странни животни. Видели ги и на следващия ден; те били дълги около 7,5 метра, черни на цвят и с водоравно разположени опашки с вдигнати краища. Плували бавно, близо едно до друго, и от време на време се гмурвали във водата. Тази среща е описана от тримата руски естествоизпитатели А.А.Берзин, Е.А.Тихомиров и В.И.Троинин в списание „Природа“. Съобщението на Клумов и отчетът на „Буран“ са доказателство, че морската крава съществува все още. Тримата естествоизпитатели пишат:

Както знаем, морската крава била изтребена напълно от ловците на влакнести тюлени в района на Командорските острови. Но морската крава може да обитава и други места, където е оцеляла, тъй като там не е имало лов на животни със скъпа кожа… Следователно може да се предположи, че там морската крава се е запазила…

УЛАВЯНЕ НА МОРСКА СИРЕНА

В „Шетлънд таймс“ от 21 юли 1961 година е отпечатана статия под заглавие „Съществува ли морската сирена?“ Тя била посветена на съобщението за сирена, уловена от рибари през 1833 година. Записал го Артър Никълсън, мирови съдия от Лохенд, а лейди Никълсън го намерила в свитък стари книжа.

В присъствието на Артър Никълсън, мирови съдия на Лохенд, Уйлям Мансън, Даниъл Мансън и Джон Хендерсън, жители на Къливоу от енорията Северен Йел, заявиха под клетва: че в началото на месец юли миналата година, по време на дълбоководен риболов на разстояние 30–60 мили от сушата, около полунощ извадили някакво същество, закачено за въдичарската кука в горната част на шията, дълго около деветдесет сантиметра; обиколката му в най-широката част при раменете била приблизително 75 сантиметра. От пъпа нагоре то приличало на човек — имало гърди с големината на женски бюст. От двете страни се виждали ръце, дълги по около 23 сантиметра, с пръсти и длани, подобни на човешките, с изключение на това, че до средата на пръстите имало плавателни ципи. Броят и формата на пръстите са като у човека. Малките ръце били разположени близо до гръдния кош; на двете рамена имало по един плавник с кръгла форма, който, когато бил разперен, покривал и гръдта, и ръката. Вратът на животното бил къс; главата била с големина на човешка глава, но не така закръглена, а някак заострена на върха. Животното имало надочни арки, но без вежди, а клепачите покривали две сини очи, които приличали повече на човешки, отколкото на рибешки очи. То нямало нос, а два дихателни отвора. Устата била толкова голяма, че можела да побере човешки юмрук. Устните били по-плътни от човешките устни и бели. Не се виждала брадичка, но на очевидците се сторило, че долната челюст била издадена малко по-напред от горната. Ушни миди нямало. Коремът на животното бил покрит с белоснежна кожа, светлосива на гърба, така както е при рибите. Близо до опашката обиколката на тялото била само 10 сантиметра. Опашката била плоска, широка около 15 сантиметра, и имала два дяла, разположени под прави ъгли спрямо плоскостта на лицето; тя приличала на опашка на калкан. Животното било закръглено около раменните кости, между които имало разстояние. Тялото изтънявало рязко надолу от пъпа, разположен на около 22 сантиметра под гърдите. Между ноздрите се виждало нещо като хрущял с дължина почти 22 сантиметра, което наподобявало твърдочетинесто снопче. От двете страни на главата се виждал по един такъв израстък; животното ги движело напред-назад и можело да ги събира на черепа. Когато му приказвали, то реагирало и движело тези израстъци, което накарало хората да помислят, че така то слуша. Те не могли да видят нито зъбите му, нито половите му органи. Не се забелязвала никаква козина по тялото; то било меко и хлъзгаво.

Сред рибарите има старо поверие, че убийството на сирена носи нещастие и затова я пуснали, след като постояла известно време в лодката. Всичко гореказано е вярно, за което се заклевам в бога.

Собственикът на лодката разказал за случая на някой си господин Едмъндстън, който изпратил съобщение в отдела по естествена история в Единбургския университет. Той заявил:

Никой от шестимата мъже не се съмнявал, че виждал сирена… Тук няма място за обичайния скептицизъм, според който тюлени и други морски животни, появили се при определени обстоятелства, възбуждат въображението и стават причина за зрителни измами. Напълно невъзможно е шестимата шетлъндски рибари да направят такава грешка.

Днес се знае, че сирените наистина са членове на странното семейство на Сиреновите, в което влизат ламантините, дюгоните и морската крава на Стелър.

Дюгонът има опашка на два дяла, относително малка окосменост на тялото и две предни перки. Това животно било виждано да кърми своите малки, изправено наполовина над водата, което е напълно достатъчно, за да се появят приказките за сирени. Но членовете на семейство Сиренови не се срещат във водите около Шотландия, а в същото време не може да се приеме, че ужасно грозният дюгон има нещо общо със сирената, описана така подробно от рибарите. Техният разказ не прави впечатление на измислица. Тим Динсдейл изказа привлекателното предположение, че в случая става дума за някаква масова халюцинация. Подобна идея е по-правдоподобна, отколкото съществуването на полудевойка-полуриба — едно същество, което е немислимо дори за мен!

ЕДНО ПОЯСНЕНИЕ ЗА „НЕСИ“

Дотук разговорът бе само за морски животни, макар че от доста години насам в различни краища на света се споменава и за пресноводни чудовища. Те наистина заслужават отделна книга, но тук само накратко ще споменем за прочутото чудовище от Лох Нес.

Още преди 560 години има сведения за някакво чудовище с дълга шия и огромно тяло, което обитава езерото Лох Нес, което изглежда твърде удобно жилище за такива същества. Езерото е дълго около 28 мили, а на места дълбоко до 210 метра и съдържа почти 64 милиарда кубически метра вода. Този огромен воден обем задържа достатъчно топлина през лятото, така че през цялата година температурата и в най-дълбоките му места не спада под 5,5 градуса Целзий. При предположение, че въпросните същества са месоядни, налице са чудесните условия, които предлага езерото, богато на пъстърва сьомга и огромни стада змиорки.

Откога чудовищата са в Лох Нес? Съвсем сигурно изглежда предположението, че те са дошли тук отдавна и са останали изолирани. До морето може да се стигне само през Каледонския канал и реката Нес, а те са твърде малки и претоварени с плавателни съдове, за да позволят преминаването на огромни животни. А освен това всяко същество, тръгнало нагоре по река Нес, ще спре пред бента в Телфърд. Има предположения, че езерото е свързано с морето чрез подводни канали, по които чудовищата преминават периодично, но това е почти невъзможно. Повърхността на Лох Нес се намира на 15,6 метра над морското равнище, така че независимо от размера на предполагаемите водни тунели, ако те съществуваха, водата в езерото щеше да се изравни с равнището на морската вода. А ако тунелите са малки и не могат да уравновесят притока на потоците и реките, напорът на течението през тях би бил толкова голям, че огромните морски животни не ще могат да преодолеят съпротивлението. Геоложката структура на местността предлага друго решение. Тази част на Шотландия се издига много бавно вече от 10000 години, когато започнала да се топи дебелата покривка на ледниковата епоха. Процесът продължил, докато някога потъналата низина Глан Мор се надигнала и образувала езерото Лох Нес, което тогава било само един тесен морски залив. Навярно по това време неговите води били предпочитани от морските обитатели, които намирали там изобилна храна и защита от гигантските морски хищници. Различни морски животни, посетили Нес, между които и чудовищата, вероятно не го напуснали веднага и останали там дотогава, докато издигащите се земни пластове прекъснали връзката с морето.

Доказателственият материал в случая Лох Нес се различава чувствително от фактите за съществуването на морските змейове, тъй като той е резултат от целенасочени изследвания, а не от съвсем случайни, откъснати една от друга срещи. Групи ентусиасти провеждат непрекъснати наблюдения в езерото; могат да се споменат и няколкото специално организирани експедиции. Навярно най-важни са проучванията, започнали след 1967 година, когато Чикагската образователна корпорация отпусна двайсет хиляди долара за изследвания в Лох Нес, благодарение преди всичко на интереса и постоянството на професор Рой Макал от Университета в Чикаго. Това бе наистина повратната точка в „случая Лох Нес“, тъй като той придоби научна тежест, а сдържаните дотогава гласове на учените се чуха открито, без страх от осмиване. Резултатите от най-новите изследвания бяха събрани в книгата „Чудовищата от Лох Нес“, която професор Макал публикува през 1976 година.

Макал изучава много критично филмовите материали и снимките на чудовището от Лох Нес. Някои от тях той направо отхвърля, а други приема за действителни изображения на огромни непознати същества. Може би най-важен от тези документи е филмът на Тим Динсдейл, направен през 1960 година, на който се вижда чудовището на път през езерото. През 1965 година този филм бе проучен от Британския център за въздушно разузнаване, който има славата на един от най-добрите тълкуватели на снимков материал в света. Според заключението филмът е достоверен; на него се вижда огромен одушевен предмет, движещ се по повърхността на Лох Нес със скорост от 11 мили в час.

Групата на Макал успяла да направи и записи на много странни шумове в дълбините на Лох Нес. По спуснатите хидрофони се чували повтарящи се звуци, нещо като щракане, които се появявали с различна последователност и сякаш идвали от множество източници. Често пъти те били придружени от свистене, каквото се разнася, когато във водата плуват големи животни. Някои морски обитатели притежават хидролокаторни системи, с чиято помощ се свързват помежду си, търсят храната си и се ориентират в мътната вода. (Водата на Лох Нес е непроницаема на няколко метра под повърхността поради огромните количества торф). Но шумовете, записани в Лох Нес, се оказали съвсем различни от звуците, които издават познатите животни.

Друг важен момент в „случая Лох Нес“ е доказателственият материал, събран посредством звукови записи от брега и от лодки, движещи се в езерото. Той дава възможности за многократно прослушване и разкрива, че в дълбините на Лох Нес се движат няколко големи обекта. Те се появяват както поединично, така и на малки групи; дължината им по всяка вероятност е по около шест метра. Засечени са скорости до 17 мили в час.

Разказите на очевидци ни дават точна представа за вида на животните. Главата е много малка и е свързана с огромното тяло посредством дълга шия. Някои очевидци споменават за плавници — както предни, така и задни, — които понякога се виждат над водата, а в други случаи са загатнати от вълните около раменете и задната част на животното. В някои съобщения, между които и разказите на очевидци от брега на езерото, се говори за голяма тъпа опашка. Обикновено става дума за сива или кафеникава окраска, а кожата, изглежда, е грубовата. Само в няколко съобщения се споменава за козина, макар че козината може да се състои от месни нишки, както е при влакнестата жаба. В отделни разкази на очевидци се говори и за чифт малки рога на главата. Въпросът за същността на чудовището е заплетен. Повечето специалисти отхвърлят възможността то да е риба или безгръбначно животно. Може да бъде както земноводно или влечуго, подобно на плезиозаврите, така и бозайник, по всяка вероятност — свързан с дълговратия морски змей, който, изглежда, е перконого. Споровете няма да затихнат, макар лично аз да смятам, че много по-важно е провеждането на задълбочени изследвания с нарастващата подкрепа на учените. Защото ако се докаже, че чудовището от Лох Нес може да живее затворено в едно езеро посред гъсто населена страна, тогава съществуването на подобни животни в огромните морски пространства ще изглежда много по-правдоподобно.