Московска афера

1. Куршевел, Франция

Както винаги, нашествието започна през последните дни на декември. Те пристигаха с бронирани коли по лъкатушещия път от долината на Рона или кацаха с хеликоптери и частни самолети на импровизираната писта на планинския връх. Милиардери и банкери, петролни и стоманодобивни магнати, супермодели и разглезени деца — финансовият елит на възраждащата се Русия. Изпълниха апартаментите на „Шевал Блан“ и „Библо“ и завзеха големите частни вили на улица „Белкот“. Ангажираха нощния клуб „Льо Кав“ за частни партита, продължаващи по цели нощи, и разграбиха бляскавите магазини по „Кроазет“. Отмъкнаха най-добрите ски инструктори и изкупиха най-доброто шампанско и коняк от магазините за алкохол. Сутринта на 28 декември човек не можеше да намери нито един свободен апартамент в града, а „Шале Дьо Пиер“, прочут със своето печено на жар говеждо, не приемаше резервации за вечеря до средата на януари. В навечерието на Нова година градчето бе завладяно напълно. Скъпият ски курорт Куршевел, разположен високо във Френските Алпи, за пореден път беше попаднал под руска окупация.

Единствено хотел „Гран Куршевел“ успя да устои на яростната атака на Изтока. „Нищо чудно“, биха казали най-големите му поклонници, защото в „Гран“ руснаците, както и онези, които бяха с деца, деликатно бяха насочвани да се настанят другаде. Той разполагаше с тридесет скромни по размер и удобни за дискретни срещи стаи. Хората, които идваха тук, не търсеха апартаменти с размерите на футболно игрище, а атмосферата на някогашна Европа. Идваха да се насладят на едно кампари в бара във фоайето или да посръбват бавно кафето си, прелиствайки вестник „Монд“ в салона за закуска. Господата носеха костюми на вечеря и едва след закуска се преобличаха в ски екипите си. Разговорите се водеха тихо — като на изповед, и с изключителна галантност. Хотелът още нямаше интернет и телефоните невинаги работеха. Но гостите му сякаш нямаха нищо против, те бяха аристократични като самия „Гран“ и все към края на средната възраст. Веднъж един шегобиец от бляскавите хотели в Жарден Алпен бе определил клиентите на „Гран Куршевел“ като „възрастните и техните родители“.

Фоайето беше малко, спретнато и отоплявано с добре поддържан огън в камината. Вдясно, близо до входа за трапезарията, се намираше рецепцията — тясна ниша с пиринчени кукички за ключовете на стаите и преградки за писма или съобщения за клиентите. В съседство с рецепцията и единствения скърцащ асансьор на „Гран“ се намираше гишето на портиера. В ранния следобед на 2 януари то беше заето от Филип — бивш френски парашутист със стегната фигура, който носеше на безупречно чистия си ревер значката с два кръстосани златни ключа на Международния институт за портиери и си мечтаеше да напусне хотелския бизнес, за да се установи за постоянно в семейната ферма за трюфели в Перигор. Тъмните му очи се взираха в списъка с пристигащите и заминаващи гости. В него фигурираше само едно име: Алекс Лубин. Пристига с кола от Женева. Резервация за стая 237. Заявка за наемане на ски.

Филип огледа преценяващо името. Той имаше нюх за имената. Налагаше се в този вид работа. Алекс… накратко от Аликзандър — предположи той. — Или от Александър? Или пък от Алексей? Филип вдигна поглед и дискретно се прокашля. Една безупречно сресана глава се показа от рецепцията. Тя принадлежеше на Рикардо — следобедния администратор.

— Мисля, че имаме проблем — каза спокойно портиерът.

Рикардо се намръщи. Той беше испанец от Баската област. Не обичаше проблеми.

— За какво става дума?

Филип вдигна формуляра.

— Алекс Лубин.

Рикардо натисна с показалците си с добре поддържани нокти няколко бутона на клавиатурата на компютъра си.

— Дванайсет нощувки? Заявка за наемане на ски? Кой е приел тази резервация?

— Смятам, че е Надин.

Надин беше новото момиче. Тя бе работила нощна смяна. И заради провинението, че е дала стая на някого с името Алекс Лубин, без да се консултира с Рикардо, щеше да работи така цяла вечност.

— Мислиш ли, че е руснак? — попита администраторът.

— Абсолютно сигурен съм.

Рикардо прие мнението му без възражения. Макар че заемаше по-висок пост, той бе с двайсет години по-млад от Филип и се доверяваше напълно на опита и преценката на по-възрастния мъж.

— Може би ще успеем да го прехвърлим на нашите конкуренти.

— Невъзможно е. Няма свободна стая оттук до Албервил.

— Тогава, предполагам, няма измъкване, освен ако не го убедим да напусне по собствено желание.

— Какво предлагаш?

— План Б, разбира се.

— Той е доста краен, не мислиш ли?

— Да, но е единственият начин.

Бившият парашутист прие нарежданията му с кратко кимване и започна да планира операцията. Тя започна в четири часа и дванадесет минути следобед, когато един тъмносив мерцедес седан с женевска регистрация спря пред парадното стълбище и даде сигнал с клаксона си. Филип остана цели две минути на гишето си, преди да облече палтото си и да излезе навън. Междувременно нежеланият господин Алекс Лубин — дванайсет нощувки и заявка за наемане на ски — бе слязъл от колата си и стоеше до отворения багажник с израз на сдържано раздразнение. Имаше ъгловати черти и светлоруса коса, която бе старателно зализана върху плешивото теме. Тесните му очи се взираха в два големи куфара в багажника. Портиерът ги изгледа намръщено, сякаш никога досега не бе виждал такива предмети, после поздрави госта с ледена усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът бе зададен на английски. Отговорът дойде на същия език с лек славянски акцент:

— Имам резервация в хотела.

— Наистина ли? Не ми е съобщено за нови посетители този следобед. Сигурен съм, че има някаква грешка. Защо не поговорите с моя колега на рецепцията? Предполагам, че ще успее да оправи положението.

Лубин промърмори нещо под носа си и тръгна тежко по стръмните стълби. Филип хвана първия куфар и едва не си секна кръста, когато се опита да го вдигне. Този е руски търговец на наковални и е донесъл сандък с мостри. Когато домъкна куфарите във фоайето, Лубин бавно изговаряше номера на потвърждението за резервацията пред добилия озадачен вид Рикардо, който се преструваше, че търси въпросната резервация. Проблемът най-накрая бе разрешен: „Допусната е малка грешка от страна на наша служителка, мосю Лубин. Ще имам грижата да поговоря с нея“, само за да бъде последван от друг. Поради недоглеждане на обслужващия персонал стаята още не беше готова. „Ще отнеме само няколко минути — каза Рикардо възможно най-любезно. — Колегата ми ще остави куфарите ви в помещението за багаж. Позволете ми да ви покажа нашия бар. Питиетата естествено са за наша сметка“. Щеше да плати, и то доста голяма сума, но Рикардо възнамеряваше да запази тази малка изненада за момента, когато защитните сили на господин Лубин щяха да бъдат сломени.

За съжаление, оптимизмът на администратора относно закъснението се оказа неуместен. И наистина, щяха да изтекат още деветдесет минути, преди Лубин да бъде отведен в стаята си, при това без багаж. Съгласно план Б, нямаше халат за баня за посещенията до спа центъра, нито водка в минибара, нито дистанционно за телевизора. Алармата на будилника на нощното шкафче бе настроена за четири часа и петнадесет минути следобед. Радиаторът бръмчеше. Филип тайно прибра последния сапун от банята и след като не дочака бакшиш, се измъкна през вратата с обещанието, че куфарите скоро ще бъдат качени в стаята.

Рикардо го очакваше.

— Колко водки изпи на бара?

— Седем — отвърна администраторът.

Портиерът стисна зъби и подсвирна презрително. Само руснак можеше да обърне седем водки за час и половина и да остане прав.

— Какво мислиш? — попита Рикардо. — Гангстер, шпионин или наемен убиец?

„Няма значение“ — помисли си унило Филип. Зад стените на „Гран“ бе проникнал руснак. Сега на дневен ред беше съпротивата. Двамата се оттеглиха на позициите си: Рикардо — в пещерата на рецепцията, а Филип — на своето гише до асансьора. Десет минути по-късно дойде първото обаждане от стая 237. Рикардо изслуша търпеливо сталинистката тирада, преди да прошепне няколко успокояващи думи и да затвори телефона. Той погледна към портиера и се усмихна.

— Господин Лубин се интересува кога ще бъдат качени куфарите му.

— Незабавно ще се погрижа за тях — отвърна Филип, прикривайки една прозявка.

— Освен това се интересува дали може да се направи нещо, за да се нормализира температурата в стаята му. Казва, че е твърде топло, а термостатът, изглежда, не работи.

Портиерът вдигна своя телефон и набра номера на екипа по поддръжката.

— Погрижете се за отоплението в стая 237 — каза той. — На господин Лубин му е студено.

Ако можеха да наблюдават първите няколко минути от престоя на господин Лубин, те щяха да получат доказателства за предположенията си, че сред тях е попаднал злодей. Как иначе да си обяснят, че гостът измъкна всички чекмеджета на скрина и нощните шкафчета и отви всички крушки на лампите и аплиците? А това, че махна всички завивки и чаршафи от огромното луксозно легло и провери под капака на телефона? И че изсипа бутилката с минерална вода в тоалетната и хвърли два шоколада на женевската фирма „Тувие“ на покритата със сняг улица? А след като приключи с буйствата, приведе стаята в почти девствения вид, в който я бе заварил?

Причината да предприеме тези доста драстични мерки бе неговата професия, ала тя не беше сред предположените от администратора Рикардо. Александър Викторович Лубин не беше гангстер, нито шпионин, нито наемен убиец. Той практикуваше един от най-опасните занаяти, които човек можеше да си избере в прекрасната Нова Русия: журналистиката. И то не кой да е вид журналистика, а независимата. Неговото списание „Московская газета“ — един от последните разследващи седмичници, беше като твърдо камъче в обувката на Кремъл. Репортерите и фотографите на списанието бяха постоянно следени и тормозени не само от тайната полиция, но и от частните охранителни служби на могъщите олигарси, за които се опитваха да пишат. Сега Куршевел гъмжеше от такива хора. Хора, за които не беше проблем да поставят подслушвателни устройства и да ръсят отрова из хотелските стаи. Хора, които действаха според кредото на Сталин: Смъртта решава всички проблеми. Няма човек, няма проблем.

Успокоен, че стаята му не е пипана, Лубин отново набра номера на портиера, за да провери за куфарите си, и бе информиран, че те „веднага“ ще бъдат качени. След като отвори вратата към терасата, за да влезе студеният вечерен въздух, той се настани пред писалището и извади една папка от оръфаното си дипломатическо куфарче. Беше получил папката от главния редактор на „Газета“ Борис Островски. Срещата им се бе състояла предишната вечер, но не в офиса на списанието, за който се предполагаше, че надлежно се подслушва, а на една пейка на метростанция „Арбатская“.

Ще видиш само част от картината — бе казал Островски, подавайки му документите с тренирано безразличие. — То е заради твоята лична безопасност. Разбираш ли, Александър? Лубин бе разбрал отлично. Главният редактор му възлагаше задача, заради която можеше да загине.

Той отвори папката и разгледа снимката, която лежеше най-отгоре на досието. На нея се виждаше добре облечен мъж с късо подстригана тъмна коса и суровите черти на боксьор, който стоеше до руския президент на прием в Кремъл. Към снимката бе приложена кратка биография — напълно излишна, защото Александър Лубин, както и почти всеки друг журналист в Москва, можеше да изрецитира по памет подробности от забележителната кариера на Иван Борисович Харков. Син на старши офицер от КГБ… завършил престижния Московски държавен университет… детето чудо на московското Пето главно управление на КГБ… Когато империята бе започнала да се разпада, Харков бе напуснал КГБ и бе натрупал богатство, занимавайки се с банкерство през първите, изпълнени с анархия години на руския капитализъм. Беше инвестирал мъдро в енергетиката, суровините и недвижимите имоти и в зората на новото хилядолетие се бе присъединил към новите московски мултимилионери. Сред многобройните му фирми имаше корабостроителна и самолетна компания, чиито пипала се простираха в Близкия изток, Африка и Азия. За външен човек бе невъзможно да определи истинските мащаби на неговата финансова империя. Макар и новоизлюпен капиталист, Иван Харков бе овладял изкуството на фирмите параван и корпоративната защита.

Лубин отгърна на следващата страница от досието — лъскава, професионално направена снимка на „Шато Харков“, зимния палат на Иван на улица „Ножантил“ в Куршевел.

Той прекарва там зимната си почивка, както всички богати руснаци — бе казал Островски. — Бъди предпазлив около къщата. Наемните убийци на Иван са бивши офицери от Спецназ и ОМОН1. Чуваш ли какво ти казвам, Александър? Не искам да свършиш като Ирина Чернова.

Ирина Чернова беше известна журналистка от основния конкурент на „Газета“, която бе разкрила една от най-съмнителните инвестиции на Харков. На третата нощ след излизането на статията тя бе застреляна от двама наемни убийци в асансьора на московския жилищен блок, в който живееше. По причини, известни само на него, Островски не бе включил в досието снимка на надупченото й от куршуми тяло.

Обикновено Иван действа зад плътно затворени врати. Куршевел е едно от малкото места, където той всъщност се показва в обществото. Искаме да го проследиш, Александър. Искаме да узнаем с кого се среща. С кого кара ски. С кого разговаря на обяд. Снимай го, когато можеш, но никога не го доближавай. И не казвай на никого в градчето къде работиш. Охранителите на Иван могат да надушат репортер от километри.

После Островски бе подал на Лубин плик, който съдържаше самолетни билети, резервация за кола под наем и за хотел. Свързвай се с редакцията през няколко дни — бе добавил главният редактор. — И се опитай да се позабавляваш, Александър. Всички колеги ти завиждат. Ти заминаваш за Куршевел да се развличаш с богатите и известните, докато ние ще продължим да умираме от студ в Москва.

При тези думи Островски се бе изправил и бе тръгнал към края на перона. Лубин бе пъхнал досието в куфарчето си и веднага бе плувнал в пот. И сега се потеше. Проклета жега! Горещината продължаваше да се усилва. Той посягаше към телефона, за да се оплаче отново, когато най-сетне чу почукването. Премина късото антре с две отривисти крачки и отвори със замах вратата, без да си направи труда да попита кой е. Грешка — каза си той веднага, защото в тъмния коридор стоеше среден на ръст мъж с тъмна грейка, вълнена скиорска шапка и слънчеви очила с огледални стъкла.

Александър се зачуди защо ли някой ще носи слънчеви очила в хотела вечерта, когато получи първия удар — ужасен саблен удар, който сякаш смачка трахеята му. Вторият удар — добре премерен ритник в слабините, го накара да се превие одве. Не бе в състояние да реагира, когато непознатият се шмугна в стаята и безшумно затвори вратата след себе си. Нито можа да окаже съпротива, когато мъжът го метна на леглото и го възседна през кръста. Ножът, който измъкна изпод грейката си, беше от вида, който притежаваха елитните войници. Той прониза корема на Лубин точно под ребрата и се плъзна нагоре към сърцето му. Когато гръдният му кош се изпълни с кръв, Александър бе принуден да изтърпи допълнителното унижение да гледа собствената си смърт, отразена в огледалните стъкла на очилата на убиеца му. Палачът пусна дръжката на ножа, все още забит в гърдите на Лубин, стана от леглото и спокойно взе папката с досието. Александър усети как сърцето му отмерва последните секунди от живота му, когато убиецът се измъкна тихо от стаята. Горещината — помисли си той. — Проклетата горещина…

Беше малко след седем часа, когато Филип най-сетне взе куфарите на Лубин от стаята за багаж и ги натовари в асансьора. Като пристигна пред стая 237, видя табелката „Не ме безпокойте!“ да виси на бравата. Съгласно план Б, той почука три пъти силно на вратата. Като не получи отговор, измъкна резервния ключ от джоба си и влезе достатъчно навътре, за да види двата чехъла — номер 44 — на руснака да стърчат десетина сантиметра извън леглото. Портиерът остави куфарите в антрето и се върна във фоайето, където докладва видяното на Рикардо:

— Заспал е мъртвопиян.

Испанецът погледна часовника си.

— Рано е дори за руснак. А сега какво?

— Ще го оставим да се наспи. На сутринта, когато се събуди с махмурлук, ще започнем Втора фаза.

Рикардо се усмихна. Нито един гост не бе преживявал Втора фаза. Тя винаги беше фатална.

2. Умбрия, Италия

Вила дей Фиори — имение от хиляда акра в хълмистия район между реките Тибър и Нера — принадлежеше на фамилия Гаспари още от дните, когато Умбрия е била управлявана от папите. В него имаше голяма и доходоносна говедовъдна ферма и конна база, в която се отглеждаха някои от най-добрите състезателни коне в цяла Италия. Имаше прасета, които никой не ядеше, и стадо кози, които се държаха само за развлечение. Имението притежаваше златистокафяви сенокосни ливади, ниви по склоновете на хълмовете, които пламтяха от цветовете на слънчогледите, маслинови горички, от чиито плодове се произвеждаше най-добрият зехтин в Умбрия, и малко лозе, от което ежегодно доставяха няколкостотин килограма грозде на местната кооперация. В най-високата част на терена се простираше ивица дива гора, където не бе безопасно да се ходи заради глиганите. Имението беше осеяно с параклиси на Богородица, а на мястото, където се пресичаха три прашни, застлани с чакъл пътя, се издигаше внушително дървено разпятие. Навсякъде имаше кучета: четири ловджийски хрътки, които бродеха из пасищата, разкъсвайки лисици и зайци, и двойка нервни териери, които ревностно обикаляха около конюшните като истински рицари кръстоносци.

Самата вила се издигаше в южния край на имота и до нея се стигаше по дълга чакълена алея, оградена с високи пинии. През XI век тя е била манастир. Малкият параклис все още бе запазен и в оградения със зид вътрешен двор имаше останки от пещ, където братята бяха пекли хляб. Масивните дървени порти на двора бяха обковани с желязо и изглеждаха така, сякаш са били направени да издържат на варварско нападение. Досами къщата имаше голям плувен басейн, а до него се простираше градина с пергола2, край чиито древни етруски зидове растяха розмарин и лавандула.

Граф Гаспари — италиански аристократ със залязваща слава, тясно свързан с Ватикана, не даваше вилата си под наем, нито имаше навика да я преотстъпва на приятели и близки, ето защо персоналът бе изненадан от новината, че ще бъдат домакини на гост с дълъг престой.

„Казва се Алесио Вианели — бе информирал графът икономката Маргерита по телефона от своя кабинет в Рим. — Работи над специален проект за Светия отец. Няма да го притеснявате. Няма да разговаряте с него. И най-важното — няма да казвате на никого, че той е там. Що се отнася до вас, този човек е никой. Той не съществува“.

— И къде да настаня този никой? — попита Маргерита.

— В апартамента с изглед към басейна. Махни всичко от салона, в това число картините и гоблените. Той възнамерява да го използва като работно пространство.

— Всичко ли?

— Всичко.

— Ана ли ще му готви?

— Предложих му услугите й, но още не съм получил отговор.

— Той ще приема ли някакви гости?

— Не е напълно изключено.

— Кога да го очакваме?

— Отказва да ми каже. Малко е уклончив нашият господин Вианели.

Както се оказа, гостът пристигна в късна доба — някъде след три часа, според Маргерита, която по това време беше в стаята си над параклиса и се събуди от шума на колата му. Тя го зърна за кратко, докато пресичаше двора под лунната светлина — тъмнокос, слаб като върлина мъж, с пътна чанта в едната ръка и фенерче в другата. Непознатият използва светлината на фенерчето, за да прочете бележката, която тя бе оставила на входната врата на вилата, после се промъкна вътре подобно на крадец, който обира собствения си дом. Минута по-късно лампата в господарската спалня светна и тя го видя да я кръстосва неспокойно, сякаш търсеше изгубен предмет. Мъжът се показа на прозореца и няколко напрегнати секунди двамата се гледаха един друг през двора. После той й кимна отривисто като войник и с подчертан замах затвори кепенците на прозорците.

На другата сутрин двамата се поздравиха подобаващо по време на закуската. След като си размениха учтиви, но хладни шеговити забележки, гостът каза, че е дошъл във Вила дей Фиори, за да поработи. Щом работата му започнела, обясни господин Вианели, шумът и прекъсванията трябвало да бъдат сведени до минимум, макар че пропусна да спомене с какво точно ще се занимава и как те ще разберат, че е започнал работа. После той забрани на Маргерита да влиза в неговите помещения по какъвто и да е повод и уведоми съкрушената Ана, че сам ще се грижи за храната си. Когато разказваше подробностите от срещата на останалата част от персонала, икономката описа неговото държане като „резервирано“. Ана, която веднага го намрази, бе по-малко благосклонна в описанието си. „Непоносим грубиян — каза тя. — Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре“.

Животът му скоро потече по стриктен график. След спартанска закуска, състояща се от еспресо и препечена филия, мъжът излизаше на дълга разходка из имението. Отначало се караше на кучетата, когато го следваха, но накрая сякаш се примири с тяхната компания. Крачеше през маслиновите горички и слънчогледовите ниви и дори дръзна да влезе в гората. Когато Карлос го помоли да носи пушка заради глиганите, той спокойно го увери, че може да се грижи за себе си.

След разходката господин Вианели прекарваше няколко минути в разтребване на апартамента си и в пране на дрехите си, после си приготвяше лек обяд — обикновено парче хляб и местно сирене или спагети с доматен сос от консерва, когато се чувстваше склонен към приключения. След енергично плуване в басейна гостът сядаше в градината с бутилка бяло вино „Орвието“ и купчина книги за италиански художници. Колата му — очукан „Фолксваген Пасат“, се покри с дебел слой прах, защото той нито веднъж не излезе извън имението. Ана пазаруваше за него, пълнейки кошницата с изражение на виртуозен музикант, принуден да свири детински простичка мелодия. Веднъж тя се опита да му пробута няколко местни деликатеса, но на следващата сутрин, когато пристигна на работа, храната я чакаше на кухненския плот заедно с бележка, в която се обясняваше, че е оставила по погрешка тези неща в неговия хладилник. Почеркът бе изящен.

Докато дните славно отминаваха, човекът никой, наречен Алесио Вианели, и естеството на неговата тайнствена работа за Светия отец се превърнаха в нещо като мания за персонала на Вила дей Фиори. Темпераментната Маргерита го смяташе за мисионер, завърнал се наскоро от някой враждебен район на света. Ана подозираше, че е изпаднал в немилост свещеник, изпратен на заточение в Умбрия, но тя бе склонна да вижда най-лошото в него. Изабела — ефирната полушведка, която ръководеше конната база, го мислеше за саможив теолог, който работи над важни църковни документи. Аржентинският гаучо Карлос, който се грижеше за говедата, го смяташе за агент на ватиканската разузнавателна служба. В подкрепа на теорията си той изтъкваше обстоятелството, че в италианския на синьор Вианели се долавя лек акцент, който свидетелства за дълги години, прекарани в чужди страни. А и очите, които имаха изнервящо изумруденозелен цвят. „Погледнете ги, ако смеете — каза Карлос. — Той има очи на човек, който е срещал смъртта“.

През втората седмица се случиха няколко събития, които направиха мистерията още по-дълбока. Първото бе пристигането на висока млада жена с буйна кестенява коса и очи с цвят на карамел. Тя се представи като Франческа, говореше италиански с подчертан венециански акцент и донесе свеж полъх, който бе усетен от всички. Жената яздеше „всъщност доста добре“, както Изабела информира останалите, и организира сложни състезания с участието на козите и кучетата. Тя тайно разреши на Маргерита да почисти стаите на синьор Вианели и дори окуражи Ана да сготви. Беше неясно дали са съпруг и съпруга. Все пак икономката бе сигурна в две неща: синьор Вианели и Франческа деляха едно легло и настроението му се бе подобрило драматично след нейното пристигане.

После дойдоха камионите за доставка. Първият докара бяла маса — от тези, които могат да се видят в професионалните лаборатории, а вторият — голям микроскоп с подвижно рамо. След това доставиха две лампи, които озариха цялата вила със силна бяла светлина. После дойде ред на сандък с химикали, от чиято миризма на Маргерита й призля. В бърза последователност пристигнаха и други пратки: два големи триножника от лакиран дъб от Венеция, странно изглеждащ визьор с увеличителни стъкла, пакети с памук, дърводелски сечива, къси дървени пръчици, четки, професионално лепило и няколко дузини кутии с бои.

Най-накрая, три седмици след пристигането на синьор Вианели в Умбрия, по обградената с дървета алея се зададе бавно тъмнозелен микробус, последван от официална на вид кола „Ланча“. Двете превозни средства нямаха маркировка, но ясно открояващите се регистрационни табели SCV3 подсказваха връзката им със Светия престол. От задната част на микробуса извадиха голяма и противна картина, изобразяваща мъж, когото изкормваха. Тя скоро бе поставена на двата триножника в салона на граф Гаспари.

Изабела, която бе следвала история на изкуството, преди да посвети живота си на конете, веднага позна картината — „Мъченичеството на св. Еразъм“ от френския художник Никола Пусен. Изпълнена в стила на Караваджо, тя бе поръчана от Ватикана през 1628 г. и сега се намираше в пинакотеката на Ватиканския музей. Тази вечер, по време на вечерята на персонала, Изабела обяви, че мистерията е разгадана. Синьор Алесио Вианели беше известен реставратор, нает от Ватикана да спаси картината.

Дните му потекоха в еднообразен, почти монашески ритъм. Вианели се трудеше от зори до обяд, спеше през горещите следобедни часове, след това отново работеше до вечеря. През първата седмица картината остана на работната маса. Вианели изследва повърхността с микроскоп, направи серия детайлни снимки и се зае със структурното подсилване на платното. После премести картината на триножниците и започна да сваля повърхностната мръсотия и пожълтелия лак. Това беше доста еднообразна работа. Първо правеше тампон, като увиваше с памук къса дървена пръчица, после потапяше тампона в разтвор и го прокарваше по повърхността на картината с въртеливо движение — нежно, както обясни Изабела на другите, за да не предизвика допълнително олющване на боята. Всеки тампон можеше да почисти около три квадратни сантиметра от картината. Когато ставаше твърде мръсен, за да бъде използван, той го пускаше на пода, в краката си, и започваше процеса отначало. Маргерита го сравни с почистване на цялата вила с четка за зъби. „Нищо чудно, че е такъв особняк — каза тя. — Работата му го подлудява“.

Когато приключи с почистването на стария лак, Вианели започна последния етап на реставрацията — да ретушира участъците, които се бяха повредили от времето и сътресенията. Толкова изкусна бе неговата имитация на Пусен, че бе невъзможно да се каже къде свършва работата на художника и къде започва неговата. Дори добави фалшиво напукване — фина мрежа от повърхностни пукнатини, при което новата живопис плавно преля в старата. Изабела познаваше достатъчно италианската артистична общност, за да си даде сметка, че синьор Вианели не е обикновен реставратор. „Той е много специален“, реши тя. Нищо чудно, че хората от Ватикана му бяха поверили този шедьовър.

Но защо работеше тук, в една изолирана ферма сред хълмовете на Умбрия, вместо в лабораториите за консервация на Ватикана? Тя размисляше по този въпрос в един слънчев следобед в началото на юни, когато видя колата на реставратора да се задава с висока скорост по алеята. Докато профучаваше край конюшните, той й помаха с ръка и изчезна зад облак светлосив прах. Изабела прекара остатъка от следобеда, измъчвана от друг въпрос: защо, след като пет седмици бе стоял затворен във вилата, внезапно я напускаше? Макар че никога нямаше да узнае това, реставраторът бе повикан от други майстори. Що се отнася до картината на Пусен, никога нямаше да я докосне отново.

3. Асизи, Италия

Малко италиански градове се справяха с наплива на туристи през лятото така елегантно, както Асизи. Групите поклонници пристигаха по средата на сутринта и се тътреха възпитано по светите улици чак до здрач, когато отново се качваха под строй в автобусите с климатик и бяха откарвани обратно до евтините им хотели в Рим. Подпрян на западния крепостен вал на града, реставраторът наблюдаваше група охранени германски туристи, които минаваха уморено под каменната арка на Порто Нуова. После отиде до един павилион за вестници и си купи вчерашния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Покупката, както и посещението му в Асизи, имаше професионален характер. „Хералд Трибюн“ означаваше, че няма опашка. Ако си беше купил „Ла Република“ или който и да е друг италиански вестник, това щеше да означава, че е следен от агенти на италианската служба за сигурност, и срещата щеше да бъде отменена.

Той мушна вестника под мишница, като остави открито заглавието, и тръгна по Корсо Мацини към Пиаца дел Комуне. На бордюра до един фонтан седеше млада жена в избелели сини джинси и тънка памучна блузка. Тя вдигна слънчевите си очила на темето и се взря през площада към началото на Виа Портика. Реставраторът пусна вестника в едно кошче за боклук и пое по тясната улица.

Ресторантът, където бе инструктиран да отиде, се намираше на около стотина метра от базиликата „Свети Франциск“. Той каза на сервитьорката, че има среща с мосю Лафон, и веднага бе отведен на тясна тераса, откъдето се откриваше панорамна гледка към долината на река Тибър. В края на терасата, до която водеше стълбище с тесни каменни стъпала, имаше малко патио с уединена маса. Покрай балюстрадата бяха наредени саксии със здравец, а над главите им се простираше балдахин от цъфнали увивни растения. Пред отворена бутилка бяло вино седеше мъж с късо подстригана червеникаворуса коса и широки рамене на борец. Лафон бе псевдоним. Истинското му име беше Узи Навот и заемаше ръководен пост в тайните разузнавателни служби на Израел. Освен това беше и един от малкото хора в света, които знаеха, че италианският реставратор, познат като Алесио Вианели, в действителност е роден в Долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

— Приятна маса — каза Габриел, след като седна.

— Това е една от малкото служебни облаги на този живот. Известни са ни най-хубавите маси в най-добрите ресторанти в Европа.

Алон си сипа чаша вино и кимна. Наистина знаеха най-добрите ресторанти, но и всички мрачни летищни салони, всички вонящи гарови перони и всички стари хотели. Предполагаемият бляскав живот на агента от израелските тайни служби всъщност бе изпълнен с почти постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на истински терор. Габриел Алон бе преживял много повече такива моменти от повечето агенти. Случаят с Узи Навот бе аналогичен.

— Някога водех тук един от моите информатори — каза Навот. — Сириец, който работеше за държавна фармацевтична компания. Работата му бе да осигурява доставки на химикали и оборудване от европейски производители. Това, разбира се, бе само прикритие. В действителност той работеше по сирийска програма за химическо и биологично оръжие. Срещнахме се тук два пъти. Аз му давах пълно с пари куфарче и три бутилки от този превъзходен „Совиньон блан“, а той ми предоставяше най-тъмните тайни на сирийския режим. От централата непрекъснато се жалваха за размера на чековете ми. — Узи се усмихна и поклати бавно глава. — Онези идиоти от финансовия отдел ми даваха, без да се замислят, куфарче, съдържащо сто хиляди долара, но ако превишах дори и с един шекел отредената ми за храна сума, вдигаха врява до бога. Такъв е животът на счетоводителя на булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ от години се намираше сградата на израелската служба за външно разузнаване. Тя имаше дълго име, което нямаше почти нищо общо с истинското естество на работата й. Мъжете като Алон и Навот я наричаха просто Службата.

— Той още ли е във ведомостта?

— Сириецът ли? — Узи, играещ ролята на мосю Лафон, сви устни в насмешлива гримаса. — Боя се, че претърпя злополука преди няколко години.

— Какво се случи? — предпазливо попита Габриел. Обикновено злополуките с лица, свързани със Службата, имаха фатален край.

— Агенти на сирийското контраразузнаване го заснели да влиза в една женевска банка. На следващия ден бил арестуван на летището в Дамаск и отведен в Палестинския клон. — „Палестинския клон“ беше името на главния сирийски център за разпити. — Измъчвали го зверски в продължение на месец. Когато измъкнали от него всичко, което могли, го застреляли в главата и хвърлили трупа му в неизвестен гроб.

Алон погледна към другите маси. Девойката от площада сега седеше сама близо до входа. Бе отворила менюто си, но очите й внимателно оглеждаха посетителите. В краката й лежеше чанта с отворен цип. Габриел знаеше, че в нея има зареден пистолет.

— Коя е тази бат левейха4?

— Тамара — отговори Узи. — Нова е.

— И много хубава.

— Да — съгласи се Навот, сякаш никога досега не бе забелязал това.

— Можеше да избереш някоя над трийсетте.

— Беше единственото свободно момиче, което можеха да предоставят веднага.

— Просто гледай да се държиш подобаващо, мосю Лафон.

— Дните на пламенните връзки със съпровождащите агентки официално приключиха. — Узи свали очилата си и ги остави на масата. Те бяха свръхмодерни и доста малки за широкото му лице. — Бела реши, че е време най-сетне да се оженим.

— Е, това обяснява новите очила. Сега ти си шефът на „Специални операции“. Наистина би трябвало да можеш сам да избереш очилата си.

По думите на легендарния супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Хората от този отдел вършеха работата, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, измамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха еднакво добре в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад.

— Мислех, че на Бела й е дошло до гуша от теб — добави Алон. — Смятах, че сте пред скъсване.

— Сватбата ти с Киара й върна вярата в любовта. В момента усилено спорим за времето и мястото. — Навот се намръщи. — Сигурен съм, че по-лесно мога да постигна споразумение с палестинците за окончателния статут на Йерусалим, отколкото да се разбера с Бела по въпросите за сватбата.

Габриел вдигна чашата с вино на няколко сантиметра от бялата покривка на масата и прошепна:

— Мазел тов5, Узи.

— Лесно ти е да го кажеш — каза унило Навот. — Виждаш ли, Габриел, ти вдигна летвата доста високо. Изненадваща, но отлично организирана и осъществена сватба — роклята, храната, дори мястото на събитието отговаряха точно на желанието на Киара. А сега прекарваш медения си месец в уединена вила в Умбрия, като реставрираш картина за папата. Как може простосмъртен като мен да се мери с това?

— На мен ми помогнаха — отвърна с усмивка Алон. — „Специални операции“ свършиха наистина прекрасна работа по подготовката, нали?

— Ако нашите врагове някога узнаят, че Отделът е организирал сватба, прехвалената ни репутация ще се срине.

Един сервитьор се изкачи по стълбите и се насочи към масата. Узи го спря с леко движение на ръката и доля вино в чашата на Габриел.

— Стареца ти изпраща поздрави.

— Сигурен съм, че е така — каза разсеяно Алон. — Как е той?

— Започна да мърмори.

— Какво го тревожи сега?

— Мерките за сигурността ти във вилата. Мисли, че са незадоволителни.

— Точно петима души знаят, че съм в страната: италианският министър-председател, шефовете на разузнаването и службата за сигурност, папата и личният му секретар.

— Въпреки това, той смята, че охраната ти е недостатъчна — каза колебливо Навот. — Боя се, че предвид последните събития, и аз съм на същото мнение.

— Какви последни събития?

Узи сложи големите си ръце на масата и се наведе леко напред.

— Нашите източници в Египет ни осведомиха, че съществува известно недоволство. Изглежда, шейх Таид ти е доста ядосан за това, че провали добре подготвения му план да свали режима на Мубарак. Дал е инструкции на всички агенти на „Мечът на Аллах“ в Европа и Близкия изток да започнат да те търсят. Миналата седмица един от тях е идвал в Ивицата Газа и е помолил „Хамас“ да се присъединят в издирването ти.

— И нашите приятели от „Хамас“ са се съгласили да помогнат.

— Без да се колебаят. — Следващите думи Узи каза не на френски, а на иврит: — Както можеш да си представиш, Стареца е чул тези доклади за ескалираща заплаха за твоя живот и се е концентрирал върху една-единствена мисъл: „Защо Габриел Алон — израелският ангел отмъстител, най-способният таен агент — стои в някаква скотовъдна ферма сред хълмовете на Умбрия и реставрира картина за негово Светейшество папа Павел VII?“.

Габриел се взря в панорамната гледка. Слънцето клонеше към далечните хълмове на запад и първите светлини започнаха да проблясват в дъното на долината. Пред очите му изникна картина: мъж с пистолет в изпънатата си напред ръка стреля в лицето на паднал терорист в подножието на Северната кула на Уестминстърското абатство. Видението му изглеждаше като платно с маслени бои, нарисувано от ръката на Караваджо.

— Ангелът е на меден месец — отвърна той, без да откъсва поглед от долината. — И при никакви обстоятелства няма да работи отново.

— Ние нямаме право на меден месец, Габриел, във всеки случай не и на истински. Колкото до физическото ти състояние, Господ знае, че мина през ада в ръцете на „Мечът на Аллах“. Никой не би те упрекнал, ако напуснеш Службата, този път завинаги.

— Никой, с изключение на Шамрон, разбира се.

Навот подръпна покривката, но не отвърна нищо. Бяха минали почти десет години, откак Ари за последен път бе заемал шефското място, но все още се месеше в работите на Службата, сякаш тя беше личното му феодално владение. В продължение на няколко години се разпореждаше от улица „Каплан“ в Йерусалим в качеството на съветник на министър-председателя по въпросите на сигурността и контратероризма. Сега, остарял и възстановяващ се след терористично нападение на служебния му автомобил, той упражняваше влиянието си от подобната на крепост вила край Генисаретското езеро.

— Шамрон иска да ме види заключен в клетка в Йерусалим — каза Алон. — Мисли, че ако успее да направи живота ми достатъчно гаден, няма да имам друг избор, освен да поема управлението на Службата.

— Има и по-лоши съдби, Габриел. Стотици хора биха дали дясната си ръка да бъдат на твое място. — Узи потъна в мълчание, после добави: — В това число и аз.

— Изиграй внимателно картите си, Узи, и някой ден работата ще е твоя.

— По този начин станах началник на „Специални операции“: защото ти отказа да заемеш поста. Кариерата ми мина в твоята сянка, Габриел. Не е лесно. Това ме кара да се чувствам така, сякаш съм получил утешителна награда.

— Те не раздават утешителни награди, Узи. Ако смятаха, че нямаш качествата за тази работа, щяха да те оставят в европейската централа и да намерят някой друг.

Навот побърза да смени темата.

— Хайде да си поръчаме нещо за ядене — предложи той. — Иначе сервитьорът може да си помисли, че сме двама шпиони, говорещи по работа.

— И всъщност е точно така, нали, Узи? Със сигурност не си бил целия този път до Умбрия само за да ми кажеш, че има хора, които биха желали да съм мъртъв.

— В действителност се чудехме дали не можеш да ни направиш една услуга.

— Каква услуга?

Навот отвори менюто си и се намръщи.

— Боже мой, виж всичките тези видове паста6!

— Не обичаш ли паста, Узи?

— Обичам, но Бела казва, че дебелея от това.

Той разтри с два пръста горната част на носа си и сложи новите очила.

— Колко килограма трябва да свалиш преди сватбата, Узи?

— Тринайсет — отговори мрачно Навот. — Цели тринайсет килограма.

4. Асизи, Италия

Те излязоха от ресторанта по тъмно и се присъединиха към процесия от монаси капуцини в кафяви раса, които се движеха бавно по тясната улица към базиликата „Свети Франциск“. В големия вътрешен двор духаше прохладен вятър. Узи се отпусна на една каменна пейка и заговори за убития:

— Името му е Александър Лубин. Работел за списание „Московская газета“. Бил убит в хотелска стая в Куршевел няколко дни след Коледа. По онова време останалият свят не обърнал особено внимание на убийството му. Ако си спомняш, вниманието му бе насочено към Лондон, където дъщерята на американския посланик току-що бе спасена от ноктите на „Мечът на Аллах“.

Габриел седна до Навот и се загледа в две момчета, които играеха футбол близо до стълбището на базиликата.

— От „Газета“ заявили, че Лубин е бил в отпуск в Куршевел, но френската полиция стигнала до друго заключение. Те твърдят, че е бил там по работа. За съжаление, в стаята му нямало нищо, което да покаже каква точно е била тя.

— Как е бил убит?

— С една прободна рана в гърдите.

— Това не става лесно.

— Нещо повече, убиецът е успял да го извърши по такъв начин, че никой нищо не е усетил. Хотелът е малък, със слаба охрана. Никой не си спомня да го е виждал.

— Професионалист?

— Така излиза.

— Напоследък руските журналисти мрат като мухи, Узи. Какво общо има това с мен?

— Преди три дни се е получило обаждане по телефона в посолството в Рим. Мъжът се представил като Борис Островски, главен редактор на „Газета“. Той казал, че има да предаде важно съобщение относно сериозна заплаха за сигурността на Запада и Израел. Заявил, че иска да се срещне с някого от израелското разузнаване, за да обясни естеството на заплахата.

— Каква е тя?

— Още не знаем. Разбираш ли, Островски иска да се срещне с определен агент от израелското разузнаване — мъж, чиято снимка често се появява във вестниците, задето е спасил живота на важни хора.

Светкавица на фотоапарат озари предния двор като мълния. Навот и Алон се изправиха едновременно и се отправиха към базиликата. Пет минути по-късно, след като слязоха по безкрайното стълбище, те стояха в мрака на Долната църква пред гробницата на свети Франциск. Узи заговори шепнешком:

— Опитахме се да обясним на Островски, че в момента не си свободен да отидеш на среща, но се опасявам, че той не е от хората, които приемат „не“ за отговор. — Навот погледна към гробницата. — Костите на този приятел наистина ли са там?

Габриел поклати отрицателно глава.

— Църквата грижливо пази в тайна точното място на останките му заради крадците на реликви.

Узи замълча за момент, обмисляйки тази информация, после продължи сбития си разказ:

— От булевард „Цар Саул“ решиха, че Борис Островски е човек, който заслужава доверие, и с нетърпение чакат да чуят какво има да съобщи.

— И искат аз да се срещна с него?

Навот кимна еднократно с голямата си глава.

— Нека го направи някой друг, Узи. Не забравяй, че съм на меден месец. А и това е против всички правила в занаята. Ние не приемаме искания на случайни хора. Срещаме се с когото ние искаме, при обстоятелства, които ние избираме.

— Убиецът поучава полицая относно правилата на занаята?

От мрака внезапно изникна монахиня и посочи табелата, която забраняваше да се говори в зоната около гробницата. Габриел се извини и отведе Навот в нефа7, където група американци слушаха внимателно беседата на един свещеник в расо. Никой не забеляза двамата израелски шпиони, които разговаряха тихо пред светилника с молитвени свещи.

— Знам, че това нарушава всички наши правила — продължи Узи, — но ние искаме да узнаем какво има да ни казва Островски. Освен това няма да се откажем да държим под контрол мястото. Ти можеш да решиш кога и къде ще се проведе срещата.

— Къде е отседнал?

— Барикадирал се е в една стая в хотел „Екселсиор“. Ще остане там до вдругиден, след което ще отпътува за Русия. Даде да се разбере, че не иска никакви контакти с нас в Москва.

Навот измъкна една снимка от вътрешния джоб на сакото си и я подаде на Габриел. На нея се виждаше около четиридесет и три-четири годишен оплешивяващ мъж с наднормено тегло и червендалесто лице.

— Дадохме му няколко указания как да се увери, че не е следен утре следобед. Той трябва да излезе от хотела точно в един и половина на обяд и да посети четири места: Испанските стъпала, фонтана „Треви“, Пантеона и площад „Навона“. Когато стигне до „Навона“, трябва да направи една обиколка на площада и после да седне в кафене „Тре Скалини“.

— Какво ще стане, като седне в „Тре Скалини“?

— Ако е следен, ние се оттегляме.

— А ако е чист?

— Ще му кажем къде да отиде след това.

— И къде ще е това? В безопасна квартира?

Узи поклати отрицателно глава.

— Не искам да припарва до нашите квартири. Предпочитам да се срещнете на обществено място — някъде, където ще изглежда, че сте двама непознати, които разменят банални фрази. — Той замълча колебливо, после добави: — Място, където въоръжен мъж не би могъл да го последва.

— Чувал ли си за Московските правила, Узи?

— Аз живея според тях.

— Тогава може би си спомняш третото правило: „Предположи, че всеки потенциално е под контрола на противника“. Напълно възможно е да си създадем големи проблеми, срещайки се с човек, който ще ни предостави куп руски лайна. — Алон погледна към снимката. — Сигурни ли сме, че този мъж наистина е Борис Островски?

— От московската ни централа казаха, че е той.

Габриел пъхна снимката обратно в плика и огледа вътрешността на Долната църква.

— За да се върна в страната, трябваше да дам тържествено обещание на Ватикана и италианските тайни служби: никаква оперативна работа на италианска територия.

— Кой казва, че ще вършиш оперативна работа? Просто ще проведеш един разговор.

— С руски редактор, който току-що е загубил един от репортерите си, ликвидиран от професионален убиец в Куршевел. — Алон бавно поклати глава. — Не знам за теб, Узи, но аз мисля, че не е добре да лъжеш папата.

— Шамрон е нашият папа, а той иска това да бъде изпълнено.

Габриел изведе Навот от базиликата и двамата тръгнаха по тъмните улици. Бат левейхата безшумно ги следваше. Тази история никак не му харесваше, но трябваше да признае, че е любопитен какво ли е съобщението, което руснакът искаше да им предаде. Задачата имаше и още едно потенциално предимство. Можеше да я използва като начин да се измъкне веднъж завинаги от Ари. Докато пресичаха Пиаца дел Комуне, Алон изброи исканията си:

— Ще изслушам какво има да казва, после ще напиша доклад и приключвам с това.

— Точно така.

— Ще се върна във фермата в Умбрия и ще довърша картината. И никакви други оплаквания от Шамрон. Никакви предупреждения за моята безопасност.

Навот се поколеба, след това кимна утвърдително.

— Кажи го, Узи. Кажи го пред Бог тук, в свещения град Асизи.

— Можеш да се върнеш в Умбрия и да реставрираш картината колкото си искаш. Никакви други оплаквания от Шамрон. Никакви предупреждения от мен или когото и да било относно пълчищата терористи, които искат да те убият.

— Островски поставен ли е под наблюдение от централата в Рим?

— Да, един час след първото обаждане.

— Кажи им да се оттеглят. Иначе рискуваш неволно да разкриеш нашия интерес пред италианските служби за сигурност или някой друг, който го следи.

— Добре.

— Имам нужда от агент за проследяване, на когото мога да се доверя.

— Някой като Ели?

— Да, някой като него. Къде е той?

— На разкопки някъде край Мъртво море.

— Качи го на зазоряване на самолет на „Бен Гурион“. Кажи му, че ще се срещнем в „Пиперно“. Да си поръча бутилка „Фраскати“ и порция filetti di baccala8, докато ме чака.

— Аз я обичам пържена — вметна Узи.

— В „Пиперно“ предлагат най-хубавото филе в Рим. Защо не се присъединиш към нас на обяд?

— Бела казва, че трябва да се въздържам от пържена храна. — Навот се потупа по издутия корем. — Казва, че от нея много се дебелее.

5. Вила дей Фиори, Умбрия

Габриел вярваше, че да реставрираш картина на стар майстор означава да се отдадеш телом и духом на платното и на художника, който го е нарисувал. Картината бе винаги на първо място в мислите му, когато се събудеше, и последното нещо, което виждаше, преди да заспи. Дори и в сънищата си не можеше да избяга от нея, нито можеше да мине край платното, което реставрира, без да спре да разгледа внимателно работата си.

Сега той изключи халогенните лампи и се качи по каменните стъпала до втория етаж. Киара лежеше, облегната на лакът, и разсеяно прелистваше дебело модно списание. Кожата й бе загоряла от слънцето в Умбрия, а кестенявата й коса се ветрееше леко от бриза, който подухваше през отворения прозорец. От радиочасовника на нощното шкафче се разнасяше ужасна италианска естрадна песен; две италиански знаменитости водеха задълбочен, но безмълвен разговор на екрана на телевизора, чийто звук бе намален. Габриел насочи дистанционното към телевизора и го изключи.

— Хей, аз го гледах — каза тя, без да поглежда към него.

— О, наистина ли? И за какво говореха?

— Нещо, свързано с някакви мъж и жена. — Киара близна показалеца си и грациозно отгърна страницата на списанието. — Вие забавлявахте ли се, момчета?

— Къде е пистолетът ти?

Тя вдигна ъгълчето на кувертюрата и дръжката от орехово дърво на една деветмилиметрова берета проблесна на светлината на нощната лампа. На Алон му се искаше оръжието да е по-леснодостъпно, но устоя на импулса да я смъмри. Независимо от факта, че не бе пипала пистолет, преди да я вербуват, Киара обикновено показваше по-добри резултати на стрелбището в сутерена на булевард „Цар Саул“ — доста забележително постижение, като се има предвид фактът, че беше дъщеря на главния равин на Венеция и бе прекарала ранните си младежки години из спокойните улици на старото еврейско гето в града. Официално тя все още бе с италианско гражданство. Връзката й със Службата бе тайна, както и бракът й с Габриел. Киара покри отново беретата и отгърна нова страница.

— Как е Узи?

— Той и Бела ще се женят.

— Това сериозно ли е, или са празни приказки?

— Трябва да видиш очилата, които му е купила.

— Когато един мъж остави жена да му избира очилата, е само въпрос на време да застане под хупата9 и да счупи с крак чашата10. — Тя вдигна очи и внимателно го огледа. — Може би е време да си прегледаш очите, Габриел. Снощи ги беше присвил, докато гледаше телевизия.

— Възможно е, очите ми бяха преуморени от работа.

— Никога досега не си го правил. Габриел, знаеш, че си на възраст, когато повечето мъже…

— Нямам нужда от очила, Киара. А когато ми потрябват, със сигурност ще се консултирам с теб, преди да си избера рамките.

— Изглеждаш много изискан, когато носиш очила за прикритие. — Тя затвори списанието и намали звука на радиочасовника. — Е, затова ли Узи е изминал целия този път до Италия? За да ти каже, че ще се жени?

— От „Мечът на Аллах“ са се заклели да ме убият. Шамрон се тревожи за нашата безопасност.

— Звучи ми като нещо, което можеше да се обсъди по телефона, скъпи. Със сигурност Навот е имал да ти казва повече от това.

— Иска да свърша нещо за него в Рим.

— Така ли? Какво е това нещо?

— Информацията е секретна, Киара. Нуждаеш се от разрешително за достъп.

— Нуждая се от яснота защо трябва да прекъснеш медения ни месец и да хукнеш да изпълняваш някаква задача.

— Не е задача. Ще се върна утре вечер.

— Каква е работата, Габриел? И недей да се криеш зад глупавите правила и наредби на Службата. Винаги сме си казвали всичко. — Тя замълча за момент. — Нали?

Алон приседна в края на леглото и й разказа за Борис Островски и необичайното му искане за среща.

— И ти се съгласи? — Киара събра косата си на кок и разсеяно взе да потупва леглото в търсене на шнолата си. — Само аз ли отчитам възможността да попаднеш право в капана?

— Може и на мен да ми е минало през ума.

— Защо просто не им кажеш да изпратят някой дубльор? Узи със сигурност може да намери човек от „Специални операции“, който прилича на теб достатъчно, за да заблуди руския журналист, който никога не те е виждал лично. — Тъй като Габриел запази мълчание, тя сама си отговори: — Защото ти е любопитно да чуеш какво има да казва руснакът.

— А на теб?

— Не толкова много, че да прекъсна медения си месец. — Киара се отказа да търси шнолата и пусна косата си, която отново падна върху раменете й. — Навот и Шамрон винаги ще измислят нещо, с което да те върнат в Службата, Габриел, но ти имаш само един меден месец.

Алон отиде до стенния гардероб и свали от най-горния рафт малък кожен куфар. Жена му го наблюдаваше мълчаливо, докато той го пълнеше с дрехи за преобличане. Виждаше, че по-нататъшният спор е безсмислен.

— Узи има ли си бат левейха?

— Да, и то доста хубава.

— Всички сме хубави, Габриел. Вие, черноработниците на Службата на средна възраст, много обичате да влизате в акция под ръка с някоя красива девойка.

— Особено когато тя има голям пистолет в дамската си чанта.

— Коя е тя?

— Узи каза, че се нарича Тамара.

— Хубава е. Но и създава главоболия. По-добре Бела да я държи под око. — Киара продължи да гледа как Габриел си събира багажа. — Наистина ли ще се върнеш утре вечер?

— Ако всичко мине по план.

— Кога за последен път някоя от задачите ти е минавала по план? — Тя взе беретата и му я подаде. — Ще имаш ли нужда от това?

— Имам една в колата.

— Кой ще ти пази гърба? Не и онези идиоти от римската централа.

— Утре сутринта Ели ще лети за Рим.

— Нека да дойда с теб.

— Вече изгубих една съпруга заради враговете си. Не искам да загубя още една.

— А какво да правя аз, докато те няма?

— Гледай някой да не открадне картината на Пусен. Негово Светейшество доста ще се ядоса, ако тя изчезне, докато е при мен. — Той я целуна и тръгна към вратата. — Но каквото и да правиш, не се опитвай да ме последваш. Узи постави охранител на предната врата.

— Копеле — прошепна тя, когато той вече слизаше по стълбите.

— Чух те, Киара.

Тя взе дистанционното и го насочи към телевизора.

— Добре.

6. Рим

Да го нарича тайна квартира вече не бе съвсем точно. Всъщност Алон бе прекарал толкова много време в приятния апартамент близо до Испанските стълби, че хората от интендантството — отдела на Службата, който се занимаваше с безопасните квартири — говореха за него като за римското му жилище. Апартаментът имаше две спални, голяма, светла всекидневна и просторна тераса, която гледаше на запад към Пиаца ди Спаня и базиликата „Свети Петър“. Преди две години бе стоял в сенките на купола, проектиран от Микеланджело, до негово Светейшество папа Павел VII, когато Ватиканът бе нападнат от ислямски терористи. В онзи октомврийски следобед бяха убити повече от седемстотин души и куполът на катедралата бе почти разрушен. По искане на ЦРУ и американския президент Габриел бе проследил и убил двамата саудитци, които бяха замислили и финансирали операцията. Могъщият личен секретар на папата — монсеньор Луиджи Донати, знаеше за участието на Алон в убийствата и мълчаливо ги одобряваше, а вероятно и Светият отец, както подозираше Габриел.

Апартаментът бе оборудван със система, способна да записва времето и продължителността на нежелани посещения и прониквания. Въпреки това, когато излизаше, Алон постави старомоден нишан между вратата и касата. Не защото не вярваше на гениите от Техническия отдел на Службата; просто по душа той бе човек от XVI век и по въпросите на занаята и сигурността се придържаше към старомодните методи. Компютъризираните приспособления за улавяне на чуждо проникване бяха чудесни уреди, но късчето хартия никога не се проваляше и не изискваше дипломиран инженер от Масачузетския технологичен институт, за да го поддържа в изправност.

През нощта бе валяло и тротоарите на Виа Грегориана още бяха мокри, когато Габриел излезе от входа. Той зави надясно към църквата „Тринита дей Монти“ и се спусна по Испанските стъпала до площада, където изпи първото си за деня капучино. След като реши, че връщането му в Рим е минало незабелязано от италианските служби за сигурност, Алон се изкачи отново по Испанските стъпала и яхна един мотоциклет „Пиаджо“. Малкият четиритактов двигател забръмча като насекомо, когато той се понесе по полегатата Виа Венето.

Хотел „Екселсиор“ се издигаше в края на улицата, близо до Вила Боргезе. Габриел паркира на Корсо д’Италия и заключи каската си в отделението за багаж. После сложи слънчеви очила и лятна шапка с козирка и се отправи пеш обратно към Виа Венето. Извървя почти целия булевард до площад „Барберини“, след това пресече от другата страна и отново тръгна към Вила Боргезе. По пътя забеляза четирима мъже, които сметна за цивилни служители на американската служба за сигурност: американското посолство се намираше на Виа Венето № 121, но не видя нито един човек, който да прилича на агент на руското разузнаване.

Сервитьорите на „Дони“ подготвяха масите на тротоара за обяд. Габриел влезе в кафенето и изпи на бара второто си капучино. После отиде до намиращия се в съседство „Екселсиор“ и вдигна слушалката на стенния телефон до асансьорите. Когато се обади телефонистът, поиска да говори с госта Борис Островски и незабавно бе свързан със стаята му. След три позвънявания се обади мъж, който говореше английски с ясно изразен руски акцент. Когато помоли да се обади господин Доналдсън, мъжът отсреща отговори, че там няма човек с такова име, и веднага затвори телефона.

Алон остави няколко секунди линията отворена и се заслуша за звук от евентуален предавател, свързан с линията. Не чу нищо подозрително и върна слушалката на мястото й, а след това отиде в галерия „Боргезе“. Прекара около час пред картините, за да се увери, че не го следят. В единайсет и четиридесет и пет се метна на мотоциклета и се отправи към тихия площад в края на старото гето. Когато пристигна, филето от треска и виното „Фраскати“ го очакваха, както и Ели Лавон.

— Мислех, че си на меден месец.

— Шамрон имаше други идеи.

— Трябва да се научиш да поставяш граници.

— Бих могъл да изградя разделителна стена, но и тя няма да го спре.

Ели се усмихна и отметна от челото си няколко кичура от редичката си коса. Въпреки топлината на римския следобед, той носеше пуловер под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Дори на Габриел, който познаваше Лавон от над трийсет години, понякога му беше трудно да повярва, че блестящият и педантичен дребничък археолог бе в действителност най-добрият проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Връзките му с нея, както и тези на Алон, бяха в най-добрия случай слаби. Наистина той все още изнасяше лекции в Академията — нито един завербуван от Службата сътрудник не излизаше на терен, без да е прекарал няколко дни в ръцете на легендарния Лавон, но напоследък основният му работен адрес бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше библейска археология и редовно участваше в разкопки из страната.

Тясната им връзка се бе създала преди много години по време на операцията „Божи гняв“ — секретна операция на израелските тайни служби, чиято цел бе да се издирят и ликвидират извършителите на Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 г. В ивритския списък на участниците в операцията Габриел бе записан като алеф11. Въоръжен само с една 22-калиброва берета, той лично бе убил шестима от терористите от „Черният септември“, отговорни за атентата в Мюнхен, в това число и Ваел Абдел Цвайтер, когото бе застрелял във фоайето на жилищен блок на няколко километра от мястото, където седяха сега. Лавон беше айн — специалист по проследяване и наблюдение. Бяха прекарали три години да дебнат плячката си из цяла Западна Европа, убивайки през нощта, както и посред бял ден, рискувайки всеки момент да бъдат арестувани от местната полиция и осъдени като убийци. Когато най-накрая се прибраха у дома, слепоочията на Габриел бяха посивели, а лицето му бе лице на двайсет години по-стар мъж. Ели, който дълги периоди бе работил без подкрепление в непосредствена близост до терористите, страдаше от множество посттравматични разстройства, в това число и пословично капризен стомах. Алон трепна, когато Лавон лапна голямо парче от рибата. Знаеше, че дребничкият му колега по-късно ще си плати за това.

— Узи ми каза, че работиш в Юдейската пустиня. Надявам се, че не съм те откъснал от нещо важно.

— Само една от най-значимите археологически експедиции в Израел за последните двайсет години. Върнахме се в Пещерата на ръкописите. Ала вместо да съм там с колегите си, проучвайки реликвите на нашето древно минало, аз съм в Рим с теб. — Кафявите очи на Ели бързо огледаха площада. — Но пък тук е част от нашата собствена история, нали, Габриел? В известен смисъл за нас всичко започна оттук.

— Започна в Мюнхен, Ели, не в Рим.

— Все още усещам миризмата на онова проклето смокиново вино, което онзи носеше, когато го застреля. Помниш ли виното?

— Помня го, Ели.

— Дори и сега ми призлява от аромата на смокините. — Лавон изяде още едно парченце риба. — Днес няма да убиваме никого, нали, Габриел?

— Няма, Ели. Днес само ще разговаряме.

— Имаш ли снимка?

Алон извади снимката от джобчето на ризата си и я сложи на масата. Лавон си сложи чифт очила за четене със зацапани стъкла и внимателно разгледа фотографията.

— На мен всички руснаци ми изглеждат еднакви.

— Сигурен съм, че те ни възприемат по същия начин.

— Знам точно как ме възприемат. Руснаците са направили живота на предците ми толкова ужасен, че те са избрали да живеят до маларийните мочурища в Палестина. В началото са подкрепили създаването на Израел, но през 60-те години са се обвързали с онези, които са се заклели да ни унищожат. Руснаците обичат да се представят за съюзници на Запада в борбата срещу международния тероризъм, но не трябва да забравяме, че всъщност му помогнаха да се появи. През 70-те и 80-те години поощриха левите терористични групировки в Западна Европа и естествено пак те бяха покровителите на ООП. Руснаците дадоха на Арафат и неговите убийци всички оръжия и експлозиви, които те поискаха, както и свободата да пътуват зад желязната завеса. Не забравяй, Габриел, че нападението над нашите спортисти в Мюнхен беше ръководено от Източен Берлин.

— Свърши ли, професоре?

Ели мушна снимката във вътрешния джоб на сакото си. Алон поръча две порции спагети с артишок и докато довършваха рибата, запозна накратко Лавон със задачата.

— А ако няма опашка, когато стигне до „Тре Скалини“? — попита Ели. — Какво следва?

— Искам да си поговориш с него на твоя отличен руски език. Притисни го до стената и виж дали ще се пречупи.

— А ако настоява да говори с теб?

— Тогава му кажи да посети още една туристическа забележителност.

— Коя?

Като чу отговора на Габриел, Лавон задъвка мълчаливо ъгълчето на салфетката си.

— Определено отговаря на изискванията ти за обществено място, Габриел. Ала се съмнявам, че на твоя приятел папата ще му стане приятно, ако някога разбере, че си използвал църквата за тайни срещи.

— Това е катедрала, Ели. И негово Светейшество никога няма да разбере.

— Освен ако нещо не се обърка.

— Сега е меденият ми месец. Какво би могло да се обърка?

Сервитьорът се появи с двете чинии спагети. Лавон погледна часовника си.

— Сигурен ли си, че имаме време да обядваме?

— Яж си спагетите, Ели. Предстои ти дълга разходка.

7. Рим

Те приключиха обяда си с необичайна за Рим бързина и напуснаха гетото с мотоциклета „Пиаджо“. Габриел остави Лавон близо до „Екселсиор“ и продължи към Пиаца ди Спаня, където седна на една маса до прозореца в „Кафе Греко“. Изглеждаше погълнат от броя на „Ла Република“, когато Борис Островски се появи на Виа Кондоти. Ели вървеше на петдесетина метра зад него. Все още носеше шалчето на врата си, което означаваше, че не го следят.

Габриел допи кафето си, докато проверяваше дали Лавон няма опашка, после плати сметката и отиде с мотоциклета до фонтана „Треви“. Той стоеше близо до статуята на коня на Нептун, когато Островски си проправи път сред тълпата туристи и застана до балюстрадата. Руснакът бе достатъчно възрастен, за да е преживял трудностите на „развития социализъм“, и изглеждаше истински засегнат от гледката с богатите западняци, които хвърляха пари в творение на изкуството, изработено по поръчка на папството. Той натопи носната си кърпичка във водата и охлади с нея потното си чело. После неохотно измъкна една-единствена монета от джоба си и я пусна във фонтана, преди да се обърне и да се отдалечи. Габриел зърна Ели, който тръгна след него. Все още беше с шалчето си.

Третата спирка по маршрута беше на малко разстояние оттам, но пълният руснак изглеждаше изтощен и с подбити от ходенето крака, когато най-сетне изкачи предните стълби на Пантеона. Алон стоеше до гробницата на Рафаело. Той видя как Борис обиколи веднъж ротондата, после излезе навън в просторния портик, където Лавон се бе облегнал на една колона.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е по-добре да го сложим да седне на някой стол в „Тре Скалини“, преди да е предал богу дух.

— Някой следи ли го?

Ели поклати глава.

— Чист е като младенец.

Точно тогава Островски излезе от ротондата и заслиза по стълбите към площад „Навона“. Лавон му даде голяма преднина, преди да поеме след него. Габриел се качи на мотоциклета и се насочи към Ватикана.

Някога площадът е бил римски хиподрум. И наистина, бароковите сгради край елипсовидните му очертания бяха построени върху руините на древните трибуни. На „Навона“ вече нямаше надбягвания с колесници и спортни състезания; там цареше безкрайна карнавална атмосфера, която го превръщаше в един от най-известните и многолюдни площади в Рим. За свой наблюдателен пост Ели Лавон бе избрал фонтана дел Моро и се преструваше, че слуша челиста, който свиреше Сюита № 1 на Бах в сол мажор. В действителност погледът му бе прикован върху Борис Островски, който се бе настанил на една маса в „Тре Скалини“, на около петдесет метра от него. Руснакът си поръча само малка бутилка минерална вода, която сервитьорът с бяло сако донесе след цяла вечност. Лавон огледа за последен път площада, после отиде до масата и седна на празния стол.

— Наистина трябва да си поръчате нещо повече от вода, Борис. Невъзпитано е.

Ели изстреля думите на руски. Островски отговори на същия език:

— Аз съм руски журналист. Не пия на обществено място, ако напитката ми не е бутилирана.

Той погледна Лавон и се намръщи, сякаш бе решил, че дребният мъж със смачкано сако не може да е легендарният израелски агент, за когото бе чел във вестниците.

— Кой сте вие?

— Не е ваша работа.

Още едно смръщване.

— Направих всичко, което ми казахте. Къде е той?

— Кой?

— Човекът, с когото искам да говоря. Алон.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви оставим да се доближите до него? Никой не може да повика Габриел Алон. Винаги е обратното.

Един сервитьор пристъпи към масата. Ели поръча на доста добър италиански две кафета и tartufo12. После отново погледна към Островски. Руснакът се потеше обилно и оглеждаше нервно площада. Предницата на ризата му бе мокра и под двете мишници имаше петна от пот.

— Тревожи ли ви нещо, Борис?

— Винаги ме тревожи нещо. Така оцелявам.

— От кого се боите?

— От силовиките — отговори журналистът.

— Силовиките? Опасявам се, че руският ми не е толкова добър.

— Руският ви е много добър, приятелю, и съм малко изненадан, че не сте чували думата. Така наричаме бившите агенти на КГБ, които сега управляват моята страна. Те, меко казано, не приемат несъгласието. Ако човек им противоречи, го убиват. Убиват в Москва. Убиват в Лондон. Няма да се поколебаят да убият някого и тук. — Той огледа оживения площад. — В историческия център на Рим.

— Отпуснете се, Борис. Чист сте. Никой не ви следи.

— Откъде знаете?

— Ние сме добри в това, което правим.

— Те са по-добри, приятелю. Имат дългогодишна практика. Правят го още от Октомврийската революция.

— Още една причина да не ви допускаме близо до човека, с когото искате да говорите. Кажете ми съобщението си, Борис, и аз ще го предам на Алон. По-безопасно е за всички. Ние действаме така.

— Съобщението, което трябва да предам, е от изключителна важност. Ще го кажа на него и на никого другиго.

Сервитьорът се появи с кафето и шоколадовия сладолед. Лавон изчака да си тръгне, преди да заговори отново:

— Аз съм добър приятел на въпросния мъж. Познавам го от дълго време. Ако ми кажете съобщението, можете да бъдете сигурен, че ще стигне до неговите уши.

— Ще се срещна с Алон или утре сутрин ще отлетя за Москва и изобщо няма да се срещам с никого. Изборът е ваш. — Тъй като думите му бяха посрещнати с мълчание, руснакът бутна стола си назад и стана. — Рискувах живота си, като дойдох тук. Много от моите колеги журналисти бяха убити за далеч по-незначителни неща.

— Седнете — каза спокойно Ели. — Не правете сцени.

Островски остана прав.

— Казах да седнете, Борис.

Този път той се подчини. Все пак беше руснак. Бе свикнал да получава заповеди.

— За първи път ли сте в Рим? — попита Лавон.

Журналистът кимна утвърдително.

— Позволете ми да ви дам един съвет за следващата ви дестинация.

Ели се наведе напред над масата, както направи и Островски. След две минути руснакът отново се изправи, като този път се насочи на изток през площада към река Тибър. Лавон остана в „Тре Скалини“ достатъчно дълго, за да проведе кратък разговор по мобилния си телефон. После плати сметката и тръгна след него.

В центъра на площад „Свети Петър“, ограден от внушителната Тосканска колонада на Бернини, се извисява египетският обелиск. Пренесен в Рим от Египет от император Калигула през 37 година, той бил преместен на сегашното му място през 1586 г. и бил издигнат с изключително сложна инженерна операция, включваща сто и четиридесет коня и четирийсет и седем родана. За да бъде защитен от терористи и други съвременни заплахи, обелискът бе обграден с бариери от ниски железобетонни стълбчета. Габриел седеше на едно от тях, сложил слънчевите си очила, когато Борис Островски се появи в края на площада. Той огледа приближаващия се руснак, после се обърна и се отправи към редицата метални детектори, разположени пред фасадата на базиликата „Свети Петър“. След като изчака реда си на малка опашка, Алон мина през тях без дори едно пиукане и се заизкачва по огрените от слънцето стълби към портика.

От петте порти на катедралата бе отворена само Вратата на Филарете13. Алон се остави да бъде повлечен от голяма група весели полски поклонници и влезе заедно с тях в атриума. Спря там, за да смени слънчевите си очила с обикновени очила с рогови рамки, след това се насочи към средата на просторния неф. Стоеше пред папския олтар, когато Островски влезе откъм портика.

Руснакът отиде бавно до параклиса със скулптурата „Пиета“. Прекара точно трийсет секунди, давайки си вид, че се удивлява на шедьовъра на Микеланджело, след това продължи покрай дясната страна на нефа и отново спря, този път пред паметника на папа Пий XII. Заради положението на статуята руснакът временно изчезна от полезрението на Габриел. Той погледна към противоположната страна на нефа и видя Ели близо до входа за папската гробница. Очите им се срещнаха за миг и Лавон кимна веднъж. Алон хвърли последен поглед към извисяващия се купол и се отправи към мястото, където го чакаше журналистът.

Скулптурата на Пий XII е доста странна. Дясната ръка на палата е вдигната за благослов, но главата му е обърната леко надясно в отбранителна поза, която създава впечатлението, че военновременният папа се опитва да избегне удар. Ала още по-странна бе сцената, на която Габриел стана свидетел, когато влезе в затвореното пространство, където се издигаше статуята. Борис Островски бе коленичил пред пиедестала с обърнато към тавана лице и вдигнати до гърлото ръце. На няколко крачки от него три африкански монахини разговаряха тихо на френски, сякаш нямаше нищо необичайно да видят мъж, коленичил в пламенно благоговение пред статуята на такъв велик папа.

Алон се промъкна край монахините и бързо се отправи към Островски. Очите му бяха ококорени и застинали в ужас, а ръцете му стискаха собственото му гърло, сякаш се опитваше да се удуши. Не искаше, разбира се; мъжът просто се мъчеше да си поеме въздух. Страданието на журналиста беше неестествено. Всъщност Габриел бе напълно сигурен, че руснакът е бил отровен. Някъде, по някакъв начин, убиецът бе успял да се добере до него въпреки всички предпазни мерки.

Алон положи Островски на пода и заговори тихо до ухото му, докато се мъчеше да откопчи ръцете му от гърлото. Монахините се приближиха и започнаха да се молят, заобиколени от тълпа любопитни зяпачи. След трийсет секунди първите полицаи от Виджиланца — ватиканската полиция — пристигнаха да разследват случая. Дотогава Габриел вече не беше там. Той спокойно слизаше по стълбите на базиликата, сложил отново слънчевите си очила, а Лавон крачеше до него.

— Беше чист — казваше Ели. — Казвам ти, Габриел, никой не го следеше.

8. Ватикан

След един час новината за смъртния случай в „Свети Петър“ достигна италианския ефир, а след още един час се появи първият репортаж в прегледа на европейските новини на Би Би Си. В осем часа вече бе известно името на мъртвия, а в девет — и професията му.

В девет и половина вечерта римско време световният интерес към смъртта на Островски драматично нарасна, когато говорител на Ватиканския пресцентър направи сбито изявление, подсказващо, че смъртта на руския журналист може би е настъпила в резултат на покушение. Съобщението предизвика бурна активност в нюзрумовете по целия свят в този иначе спокоен ден и към полунощ телевизионните бусове със сателитни антени изпълваха Виа дела Кончилиационе от река Тибър до площад „Свети Петър“. Бяха поканени специалисти да анализират събитието от всички възможни ъгли — реални и въображаеми: експерти от полицията и силите за сигурност на Ватикана; експерти, които коментираха рисковете, на които са изложени руските журналисти; специалисти, които говореха за самата катедрала, която бе запечатана и обявена за място на престъпление. Една американска кабелна телевизия дори интервюира автора на книгата за папа Пий XII, пред чиято статуя бе умрял Островски. Изследователят бе въвлечен в безсмислени теории за възможна връзка между мъртвия руски журналист и спорния папа, когато Габриел паркира мотоциклета си в една тиха странична улица близо до стените на Ватикана и се отправи към портата „Санта Анна“.

Млад свещеник стоеше от вътрешната страна на портата и говореше с швейцарския гвардеец, облечен в семпла синя вечерна униформа. Свещеникът кимна за поздрав на Габриел, после се обърна и мълчаливо го съпроводи по Виа Белведере. Те влязоха в Апостолическия дворец през двора „Сан Дамазо“ и се качиха в асансьора, който бавно ги изкачи до третия етаж. Монсеньор Луиджи Донати — личният секретар на негово Светейшество папа Павел VII — ги очакваше в изписаната с фрески лоджия. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Алон и красив като италианска филмова звезда. Ръчно изработеното черно расо стоеше елегантно на стройната му фигура, златен часовник проблесна на ръката му в приглушената светлина, когато отпрати младия свещеник с кратко махване.

— Моля те, кажи ми, че не си убил мъжа в моята базилика — прошепна Донати, след като младият свещеник се оттегли в сенките.

— Не съм убивал никого, Луиджи.

Монсеньор се намръщи, след това подаде на Алон кафява картонена папка с печата на Виджиланца. Габриел я отвори и видя снимка, на която бе прегърнал умиращия Борис Островски. Имаше и други снимки: Габриел се отдалечава, докато случайните свидетели се събират около трупа; Габриел, излизащ през Вратата на Филарете; Габриел и Ели Лавон, крачещи забързано през площад „Свети Петър“. Той затвори папката и я подаде на Донати, сякаш даваше волно пожертвование.

— Те са за теб, Габриел. Мисли за тях като за спомен от посещението ти във Ватикана.

— Предполагам, че Виджиланца има друг комплект.

Донати бавно кимна.

— Ще съм ти безкрайно задължен, ако пуснеш тези снимки в най-близката папска машина за унищожаване на документи.

— Ще го направя — отговори студено Донати, — след като ми разкажеш всичко, което знаеш за случилото се тук този следобед.

— Всъщност знам много малко.

— Тогава защо не започнем с нещо просто? Например какво си търсил там, за бога?

Донати извади цигара от елегантната си златна табакера, почука нетърпеливо с нея по капака, после я запали със златна запалка. Държането му изобщо не беше като на свещеник; Алон непрекъснато трябваше да си напомня, че високият, облечен в расо мъж пред него в действителност е духовник. Изключително интелигентен, безкомпромисен и с пословично сприхав характер, Луиджи Донати беше един от най-могъщите лични секретари в историята на Римокатолическата църква. Той ръководеше Ватикана като министър-председател или главен изпълнителен директор на корпорация от класацията „Форчън 500“ — управленски стил, който му бе спечелил малко приятели зад стените на Ватикана. Ватиканският печат го наричаше Клерикала Распутин, реалната власт зад папския трон, докато многобройните му врагове в Римската курия често го наричаха Черния папа — неласкаво напомняне за йезуитското минало на Донати. Ненавистта към него донякъде бе намаляла през последната година. В крайна сметка, колко бяха мъжете, които можеха да кажат, че са заставали пред куршум, предназначен за папата?

— Може би е във ваш интерес, монсеньор Донати, да не знаете някои факти, свързани с обстоятелствата около смъртта на Островски — каза Алон с тон на адвокат. — Иначе може да се окажете в деликатно положение, когато следователите започнат да задават въпроси.

— И преди съм се оказвал в деликатни ситуации. — Донати издуха струя дим към високия таван и погледна косо Габриел. — Двамата сме били в такива ситуации. Просто ми кажи всичко, което знаеш, и остави на мен да се притеснявам как ще се справя с въпросите на разследващите.

— Отдавна не съм се изповядвал, Луиджи.

— Ами опитай — отвърна Донати. — Добре е за душата.

Алон може и да хранеше сериозни съмнения относно ползата от изповедта, но нямаше такива, що се отнася до благонадеждността на Луиджи Донати. Връзката им се бе изградила в пълна секретност и бе пропита с кръв, включително и тяхна. Бившият йезуит знаеше как да пази тайна. Освен това вещо си служеше с неистини в някои случаи, когато можеше да помогне на благородна кауза. И така, докато крачеха из тихите зали на Апостолическия дворец, Алон му разказа всичко, като започна с повикването му в Асизи и завърши със смъртта на Островски.

— Трябва ли да ти напомням, че имахме споразумение? Помолихме италианските власти да ти разрешат да пребиваваш в страната с фалшива самоличност. Бих могъл да добавя, че ти осигурихме работа и място, където да отседнеш. В замяна на това поискахме единствено да се откажеш от каквито и да било ангажименти към бившия ти работодател.

Габриел му предложи скучна версия на „оправданието на Навот“ — че това не е била истинска операция, а само разговор. Донати я отхвърли с едно махване с ръка.

— Ти ни даде дума, Габриел, и я наруши.

— Нямахме избор. Островски заявил, че ще говори единствено с мен.

— Тогава трябваше да избереш някое друго място за срещата ви, а не моята базилика. Изправи ни пред потенциален скандал, а това е последното нещо, от което се нуждаем точно сега.

— Неудобните въпроси ще бъдат насочени към Москва, а не към Ватикана.

— Надявам се да си прав. Разбира се, аз не съм експерт, но изглежда, че Островски е бил отровен от някого. — Луиджи направи пауза. — Някой, който очевидно не е искал той да говори с теб.

— И аз съм на същото мнение.

— Понеже е руснак, а руснаците са се прочули с тези неща, сигурно ще предположат, че има връзка с Кремъл.

— Те вече започнаха, Луиджи. Стотици репортери са се разположили на площад „Свети Петър“ и твърдят същото.

— Ти какво мислиш?

— Островски ни каза, че се страхува от силовиките. Така руснаците наричат бандата бивши офицери от КГБ, които са започнали бизнес в Кремъл. Каза ни също, че информацията, с която разполага, представлява голяма заплаха за Запада и Израел.

— Какъв вид заплаха?

— Не успя да ни съобщи.

Донати кръстоса замислено ръце зад гърба си и се загледа в мраморния под.

— За момента смъртта на Островски е работа на полицията и тайните служби на Ватикана, но едва ли ще остане така. Предчувствам, че скоро ще ни бъде оказан натиск да преотстъпим разследването на италианските власти. За щастие убийството не е често явление във Ватикана. Естествено изключвам моментите, когато ти си в града. Ние просто не притежаваме необходимата техническа подготовка, за да проведем едно толкова сложно разследване, особено ако са използвани специфични токсини.

— След колко време трябва да отстъпите случая на италианците?

— Ако питаш мен, утре искането ще е на бюрото ми. Ако откажем, ще ни обвинят, че потулваме нещо. Пресата ще раздуха безумни теории за тъмни сили, действащи зад стените на Ватикана. Което ни връща към твоите снимки в катедралата по време на смъртта на Островски.

— Какво за тях?

— Пускането им в папската машина за унищожаване на документи е само временно решение. Както може да се очаква, те са съхранени в паметта на нашите компютри. Дори не си и помисляй да ме молиш да ги изтривам. Няма да допусна унищожаването на доказателство, не и когато италианците се канят да поемат случая.

— Никой няма да ме познае на тези снимки, Луиджи. Има само един начин италианците да разберат, че съм бил тук.

— Не се притеснявай, Габриел. Само трима души знаят, че си замесен; Светият отец, аз и инспекторът от Виджиланца, който води разследването. Заклех го да пази тайна и той се съгласи да мълчи. Детективът е uomo di fiducia, както казваме ние, италианците — доверен човек. Преди е работил за Държавната полиция.

— Ако нямаш нищо против, Луиджи, бих искал да поговоря с него.

— За какво?

— Възможно е охранителните камери в базиликата да са заснели още някого, освен мен.

— Кого?

— Човека, убил Борис Островски, разбира се.

9. Ватикан

Габриел нямаше нужда от придружител, за да намери централния офис на Ватиканската служба за сигурност. За съжаление, познаваше пътя. Малко преди атентата срещу базиликата „Свети Петър“ се бе заел фанатично да търси доказателство за проникнал във Ватикана човек на Ал Кайда. Ако беше започнал няколко минути по-рано, можеше да предотврати най-кръвопролитното престъпление на ислямския тероризъм след 11 септември 2001 г.

Инспектор Матео Касани, добре сложен мъж в тъмен костюм с елегантна кройка, чакаше във фоайето на приемната. Той изгледа Алон с уморените си зачервени очи, после му подаде ръка.

— Добре дошли отново, синьор. Моля, последвайте ме.

Те тръгнаха по тесен коридор и спряха за кратко пред една отворена врата. В помещението двама униформени полицаи от Виджиланца седяха пред видеостена. Габриел бързо огледа изображенията на екраните: портата „Санта Анна“, Арката с камбаните, площада „Свети Петър“, вътрешния двор „Сан Дамазо“, Ватиканските градини, интериора на базиликата.

— Това е главната ни зала за наблюдение. Тя служи и като команден център в кризисни моменти, както в сутринта на атентата. Всичко е записано и архивирано. За вечни времена — добави той с уморена усмивка. — Също като Светата майка Църквата.

— Точно от това се страхувах.

— Не се притеснявайте, синьор. Знам кой сте, както и какво направихте в деня, когато терористите нападнаха този дворец. Църквата загуби четирима кардинали и осем епископи само за няколко секунди. Ако не бяхте вие, можеше да загубим и папата.

Те излязоха от залата за наблюдение и влязоха в тесен кабинет, който гледаше към притъмнелия вътрешен двор „Белведере“. Касани седна пред един компютър и покани Габриел да гледа над рамото му.

— Монсеньор Донати ми каза, че искате да видите всички снимки на мъртвия руснак, с които разполагаме.

Алон кимна утвърдително. Детективът кликна с мишката и на екрана се появи първото изображение: панорамен изглед на площад „Свети Петър“, сниман от камера, монтирана горе върху лявото крило на колонадата. Снимките се сменяха на екрана със скорост един кадър в секунда. Когато таймкодът в долния край на лявата част на екрана стигна 15:47:23, Касани кликна върху иконката за пауза и посочи горния десен ъгъл.

— Ето го синьор Островски. Той се появява сам на площада и се насочва право към контролно-пропускателния пункт пред базиликата. — Инспекторът погледна към Габриел. — Изглежда така, сякаш възнамерява да се срещне с някого вътре.

— Може ли да пуснете кадъра в движение? — попита Алон.

Касани кликна върху иконката и на екрана Борис Островски закрачи през площада, а непосредствено зад него се появи Ели Лавон, който предпазливо го следеше. След деветдесет секунди, докато се придвижваше между обелиска и фонтана отляво, Островски излезе от обсега на камерата на колонадата и влезе в този на друга камера, монтирана близо до Лоджията за благослов. Няколко секунди по-късно той бе заобиколен от група туристи. Самотна фигура се приближи до него от лявата страна на кадъра и вместо да изчака групата да мине, взе да си пробива път през нея. Видя се как мъжът блъсна няколко души от групата, в това число и Островски, после се отправи към изхода на площада.

Габриел изгледа последните три минути от живота на руския журналист: краткото му чакане на контролно-пропускателния пункт, минаването му през Вратата на Филарете, спирането му пред параклиса със скулптурата „Пиета“, последните му крачки до паметника на Пий XII. Точно шейсет и седем секунди след пристигането си той падна на колене пред статуята и започна да стиска гърлото си. Габриел се появи двайсет и две секунди по-късно, движейки се като призрак на екрана със скорост един кадър в секунда. Инспекторът видимо се развълнува при вида на Алон, който положи внимателно руснака на пода.

— Той каза ли ви нещо? — попита Касани.

— Не, нищо. Не можеше да говори.

— Какво му казахте?

— Казах му да не се страхува. Казах му, че ще отиде на по-добро място.

— Вярващ ли сте, синьор Алон?

— Върнете кадъра от 15 и 50.

Ватиканският инспектор изпълни желанието на Габриел и за втори път те гледаха как Островски върви към базиликата. Когато самотната фигура го приближи отляво…

— Спрете тук — каза внезапно Алон.

Касани веднага кликна върху иконката за пауза.

— Моля, върнете предишния кадър.

Инспекторът изпълни молбата.

— Можете ли да увеличите снимката?

— Да — отвърна Касани, — но ще се понижи резолюцията.

— Направете го.

Ватиканският инспектор използва мишката, за да очертае нужната част от изображението, после кликна върху иконката за увеличение. Както бе казал, картината бе мъглява. Ала дори и така, Габриел ясно видя как дясната ръка на самотната фигура бе хванала дясната ръка на руския журналист близо до рамото.

— Къде е трупът на Островски?

— В нашата морга.

— Извършен ли е оглед на тялото?

— Огледах го набързо за следи от физически травми или рани. Не открих нищо.

— Предполагам, че ако го огледате отново, ще откриете малка дупчица на кожата в горната част на ръката. Убиецът му е инжектирал отрова, която парализира дихателната система след няколко минути. Тя бе разработена от КГБ по време на Студената война.

— Веднага ще отида да го огледам.

— Но преди това ще ви помоля за една услуга. — Габриел посочи екрана. — Искам да знам в колко часа този човек се е появил на площада и в каква посока е тръгнал, когато го е напуснал. Освен това са ми необходими петте най-качествени негови снимки, които можете да намерите.

Той беше професионалист и като всеки професионалист си бе давал сметка за разположението на камерите. Бе свалил гарда само веднъж, в 15:47:33 часа — десет секунди след като Борис Островски за първи път бе засечен от ватиканската система за наблюдение в края на площада. Снимката бе направена от камера, разположена близо до Бронзовите врати на Апостолическия дворец. На нея се виждаше мъж с решителна брадичка и широки скули, слънчеви очила с широки рамки и гъста руса коса. Ели Лавон разгледа фотографията на светлината на уличната лампа в горния край на Испанските стъпала. На петдесетина метра оттам екип на Службата бързо претърсваше безопасната квартира за следи от отрови или радиоактивни материали.

— Косата е изкуствена, но предполагам, че скулите са истински. Той е руснак, Габриел. И не е човек, когото бих искал да срещна в някоя тъмна уличка. — Лавон разгледа снимката, на която се виждаше как ръката на убиеца стиска предмишницата на Островски. — Когато са се сблъскали, клетият Борис едва го е погледнал. Смятам, че изобщо не е разбрал какво е станало.

— Така е — каза Алон. — Той влезе направо в базиликата, следвайки инструкциите ти, и в поведението му нямаше нищо необичайно. Мисля, че умря, без да осъзнава защо.

Ели отново погледна снимката на убиеца.

— Държа на това, което казах на излизане от катедралата. Островски беше чист. Не видях да го следят. А няма начин да пропусна някого с такава външност.

— Може би той е бил чист, но не и ние.

— Допускаш, че са следили нас.

— Точно така.

— Но как са разбрали, че ще бъдем там?

— Вероятно Островски е бил следен от месеци в Москва. Когато е пристигнал в Рим, се е свързал с нашето посолство по незащитена линия. Някой от другата страна е засякъл обаждането в Рим или от подслушвателен пост в Москва. Убиецът е професионалист. Той е знаел, че няма да се приближим до Борис, без да го пуснем на обиколка, за да проверим дали има опашка. Направил е това, което истинските професионалисти са обучени да правят: изоставил е мишената и е наблюдавал нас.

— Но как е стигнал във Ватикана десет минути преди Островски?

— Сигурно е следил мен. Не съм го забелязал, Ели. Аз съм виновен, че Островски издъхна на пода на базиликата.

— Звучи смислено, но не е нещо, което твоят обикновен руски гангстер би могъл да свърши успешно.

— Тези, с които си имаме работа, не са гангстери. Те са професионалисти.

Лавон върна снимката на Габриел.

— Онова, което възнамеряваше да ти каже Борис, сигурно е било важно. Някой трябва да открие кой е този мъж и за кого работи.

— Да, някой трябва да го направи.

— Може и да греша, Габриел, но мисля, че на булевард „Цар Саул“ вече са решили кой може да свърши тази работа.

Ели му подаде едно листче.

— Какво е това?

— Съобщение от Шамрон.

— Какво гласи?

— Че меденият ти месец официално е приключил.

10. Летище „Бен Гурион“, Израел

На летище „Бен Гурион“ има приемна за ВИП гости, която малко хора знаят, а още по-малко са прекрачвали прага й. До нея се стига през необозначена врата, намираща се близо до гишетата за паспортен контрол, стените й са от йерусалимски пясъчник, обзаведена е с черни кожени мебели и е изпълнена с аромата на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Когато влезе в помещението на следващата вечер, Габриел завари вътре само един човек. Той седеше на края на стола си с леко разтворени крака, подпрял големите си длани върху бастун от маслиново дърво, с изражението на пътник на гаров перон, примирил се с дългото чакане. Както винаги, мъжът бе облечен с изгладени жълтеникавокафяви панталони и бяла памучна риза с навити до лактите ръкави. Главата му — с голото теме и бели коси отстрани като на монах — имаше формата на куршум. Грозните му очила с метални рамки увеличаваха чифт сини очи, които бяха изгубили бистротата си.

— Откога седиш тук? — попита Алон.

— От деня, в който се върна в Италия — отговори Ари Шамрон.

Габриел го изгледа внимателно.

— Защо ме гледаш така?

— Просто се чудех защо не пушиш.

— Геула ми каза да ги зарежа, иначе да му мисля.

— Досега това никога не те е спирало.

— Този път казва истината.

Алон целуна Ари по темето.

— Защо не остави да ме вземе някой от Транспортния отдел?

— Бях наблизо.

— Ти живееш в Тиберия! Сега си пенсионер, Ари. Би трябвало да прекарваш повече време с Геула, за да компенсираш всички онези години, през които не беше до нея.

— Аз никога няма да се пенсионирам! — Шамрон тупна с юмрук по страничната облегалка на стола, за да подсили ефекта от думите си. — Колкото до Геула, именно тя предложи да дойда да те чакам. Каза ми да се махна за няколко часа от къщи, защото само й се пречкам.

Ари затвори за миг очи и се усмихна леко. Любимите му хора, подобно на властта и влиянието, постепенно се бяха изплъзнали от ръцете му. Синът му бе бригаден генерал в Северното командване на израелската отбранителна армия и непрекъснато си намираше извинение, за да избегне възможността да прекара повече време с прочутия си баща, както правеше и дъщеря му, която след дълги години в чужбина най-сетне се бе върнала в Израел. Единствено многострадалната му жена — Геула, предано стоеше до него, но сега, когато Шамрон нямаше никаква официална функция в държавните дела, дори тя — с нейното изключително търпение — смяташе за бреме постоянното му присъствие. Истинското му семейство бяха мъже като Габриел, Навот и Лавон — мъже, които бе вербувал и обучил, които работеха по убеждение и говореха езика, създаден от него. Те бяха тайните стражи на държавата и Ари Шамрон бе техният арогантен, тираничен баща.

— Преди много години сключих един глупав облог — каза Ари. — Посветих живота си на изграждането и защитата на тази страна и предположих, че съпругата и децата ми ще ми простят отсъствията и това, че ги пренебрегвам. Естествено сбърках.

— И сега искаш да причиниш същото и на мен.

— Намекваш за това, че прекъснах медения ти месец ли?

— Да.

— Съпругата ти още е на щат в Службата. Тя разбира повелите на работата ти. Освен това те нямаше повече от месец.

— Бяхме се договорили, че престоят ми в Италия ще бъде за неопределено време.

— Не сме се договаряли за такова нещо, Габриел. Ти подаде молба и по това време не бях в състояние да я отхвърля, не и след онова, което бе преживял в Лондон. — Шамрон смръщи набръчканото си лице. — Знаеш ли какво направих за моя меден месец?

— Разбира се, че знам. Цялата страна знае какво си направил през медения си месец.

Ари се усмихна. Историята естествено беше преувеличена, но съвсем малко. В коридорите и заседателните зали на израелското разузнаване и службите за сигурност Ари Шамрон беше легенда. Той беше прониквал в кралски дворове, бе открадвал тайни на тирани и бе убивал враговете на Израел, понякога със собствените си ръце. Върховния си подвиг бе извършил в една дъждовна майска нощ на 1960 г. в бедняшко предградие северно от Буенос Айрес, където бе скочил от задницата на кола и бе заловил Адолф Айхман — архитекта на холокоста. Дори и сега Шамрон не можеше да се покаже на обществено място в Израел, без да бъде обграден от възрастни оцелели жертви, които просто искаха да докоснат ръцете, които бяха стиснали за гърлото чудовището.

— С Геула се оженихме през април 1947 година, в разгара на Войната за независимост. Счупих с крак чашата, приятелите и роднините ни извикаха Мазел тов, после целунах съпругата си и се върнах в отделението си в Палмах14.

— Тогава времената са били други, Ари.

— Не бяха толкова различни. Тогава се сражавахме за нашето оцеляване, сега правим същото. — Шамрон се вгледа изпитателно в Алон през очилата си. — Но ти го знаеш, нали, Габриел? Това обяснява защо не пренебрегна съобщението ми и не се върна във вилата в Умбрия.

— Трябваше да пренебрегна първоначалната ти покана. Тогава нямаше да ми се налага да се озова отново тук… — Той демонстративно огледа мрачната мебелировка. — … в тази стая.

— Не те повиках аз. Борис Островски го направи. После го сполетя нещастието да умре в ръцете ти. А сега ти ще откриеш кой и защо го уби. При дадените обстоятелства това е най-малкото, което можеш да направиш за него.

Габриел погледна часовника си.

— Ели пристигна ли благополучно?

Двамата бяха пътували с различни самолети и по различни маршрути. Лавон бе хванал директния полет от Фиумичино до „Бен Гурион“. Габриел отлетя за Франкфурт, където чака три часа за връзка. Той оползотвори времето, като извървя няколко километра през безкрайните терминали на франкфуртското летище, за да се увери, че не е следен от руските убийци.

— Ели вече е на булевард „Цар Саул“ и в момента е подложен на доста неприятен разпит. Когато приключат с него, ще се захванат с теб. Както можеш да предположиш, Амос съвсем не е възхитен от начина, по който се развиха нещата в Рим. Имайки предвид несигурното му положение, той иска да се увери, че ще обвинят теб, а не него.

Амос Шарет беше настоящият директор на Службата. Като почти всеки друг, оглавявал израелска служба за сигурност или военно учреждение, той бе обект на остри критики за действията си по време на последната война в Ливан и сега едва удържаше юздите на властта.

Шамрон и неговите съюзници в кабинета на министър-председателя тайно се опитваха да ги скъсат.

— Някой трябва да каже на Амос, че постът му не ме интересува.

— Той няма да повярва. Амос вижда врагове навсякъде. Това е професионално изкривяване. — Шамрон се измести леко към края на седалката и се изправи с помощта на бастуна си. — Хайде — каза той. — Ще те отведа у дома.

Едно бронирано пежо чакаше отвън на паркинга за ВИП пасажери. Двамата седнаха на задната седалка и колата пое към Юдейското плато.

— Тази вечер, след като се качи на самолета за Франкфурт, в Рим имаше известно развитие. Италианското министерство на правосъдието е изпратило писмо до Ватикана, поставяйки официално искане да поеме разследването на смъртта на Островски. Предполагам, няма нужда да ти казвам какъв е отговорът на Ватикана.

— Донати веднага се е съгласил.

— Всъщност държавният секретар на Ватикана е изготвил официалния отговор, но съм сигурен, че твоят приятел монсеньор Донати е суфлирал в ухото му. Италианската полиция е изискала трупа на Островски, както и целия му багаж, в това число личните му вещи от стаята в „Екселсиор“. Сега разни екипи претърсват хотела за следи от отрова. Базиликата е заградена с кордони и се третира като местопрестъпление. Министерството на правосъдието е призовало всички свидетели на смъртта да се явят незабавно. Предполагам, че това засяга и теб. — Ари изгледа внимателно Габриел. — Струва ми се, че в момента положението ти по отношение на Борис Островски е доста деликатно.

— Луиджи обеща да запазят името ми в тайна.

— Господ знае, че във Ватикана умеят да пазят тайни, но със сигурност има и други, които знаят за връзката ти със случая. Ако някой от тях реши да създаде проблеми на Донати — или на нас в този случай, — достатъчно е да направи анонимно съобщение в полицията.

— Борис Островски е убит от руски професионален убиец на площад „Свети Петър“. — Габриел извади от страничния джоб на чантата си една картонена папка и я подаде на Шамрон. — Тези снимки го доказват.

Ари светна плафониерата на колата и разгледа снимките.

— Това е брутален акт дори и за руските стандарти. Островски трябва да е знаел нещо много важно за тях, за да прибегнат до това.

— Да разбирам ли, че имате теория по въпроса?

— За съжаление, да. — Шамрон мушна снимките обратно в папката и изключи плафониерата. — Нашите добри познайници в Кремъл продават свръхмодерни оръжейни системи на престъпни режими от Близкия и Средния изток, и то на безпрецедентни цени. Иранските молли са едни от най-добрите им клиенти, но те продават противовъздушни и противотанкови системи и на старите си приятелчета от Дамаск. Получаваме доклади, че сирийците и Кремъл са на прага да сключат голяма сделка за усъвършенстваната руска ракета „Искандер“. Това е самоходна ракетна установка с радиус на действие 270 километра, което означава, че Тел Авив ще бъде в обсега на Сирия. Няма нужда да ти обяснявам последиците.

— Това за една нощ ще промени стратегическото равновесие в Близкия изток.

Шамрон кимна.

— За съжаление, съдейки по сведенията от Кремъл, това е една от многото обезпокоителни възможности. Из целия регион се носят слухове за някаква нова сделка, която ще се сключва някъде. От месеци работим неуморно по този въпрос. Досега не сме успели да се доберем до нищо, което да докладваме на министър-председателя. Опасявам се, че той започва да се ядосва.

— Това е част от длъжностните характеристики на поста му.

— Както и на моя. — Ари се усмихна мрачно. — Всичко това навярно ти изяснява защо бяхме толкова заинтересувани да се срещнеш с Борис Островски. И защо сега бихме искали да заминеш за Русия и да откриеш какво е възнамерявал да ни каже.

— Аз? Никога не съм стъпвал в Русия. Не познавам терена. Дори не говоря езика им.

— Ти притежаваш нещо много по-важно от познаването на мястото и езика.

— И какво е то?

— Име и лице, което изключително изнервеният екип на списание „Московская газета“ ще разпознае.

— Както и руските служби за сигурност.

— Имаме план за това — отвърна Шамрон.

Стареца се усмихна. Той имаше план за всичко.

11. Йерусалим

Имаше агенти по сигурността и в двата края на улица „Наркис“ — тиха, потънала в зеленина уличка в центъра на Йерусалим — и още един, който стоеше на пост пред входа на ниската старомодна жилищна сграда от пясъчник на номер 16. Докато пресичаше малкото фоайе, следван от Шамрон, Габриел не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше поща и името на кутията беше фалшиво. Що се отнася до административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той беше никой. Беше вечният Скитник евреин.

Узи Навот седеше на дивана в дневната на Габриел, вдигнал крака върху масичката за кафе, и стискаше между палеца и показалеца на дясната си ръка израелски дипломатически паспорт. Подаде му го за проверка с израз на отегчено безразличие. Габриел отвори паспорта и погледна снимката. На нея се виждаше среброкос мъж с акуратно подрязана прошарена брада и очила с кръгли стъкла. За съжаление, прошарената брада си беше негова.

— Кой е Натан Голани?

— Служител от среден ранг в Министерството на културата. Специалист е по изграждането на културни мостове между Израел и останалия свят: мир чрез художествено, танцово и музикално изкуство и други безполезни дейности. Доколкото знам, самият Натан е доста изкусен с четката.

— Бил ли е някога в Русия?

— Не, но се кани да го направи. — Навот свали краката си от масичката и седна изправено. — След шест дни заместник-министърът трябва да отпътува на официална визита в Русия. Убедихме го да се разболее в последния момент.

— И Натан Голани ще замине на негово място?

— При условие, че руснаците се съгласят да му издадат виза. От министерството не очакват никакви проблеми по този въпрос.

— Каква е целта на посещението?

Узи бръкна в дипломатическото куфарче от неръждаема стомана и извади лъскава брошура с размера на списание. Той я вдигна, за да може Габриел да види корицата, после я хвърли на масичката за кафе. Очите на Алон се заковаха на една-единствена дума: ЮНЕСКО.

— Може и да е убегнало от вниманието ти, но Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура, известна като ЮНЕСКО, е обявила „Световно десетилетие за популяризиране културата на мира и ненасилието към децата“.

— Прав си, Узи. Някак съм пропуснал това.

— В подкрепа на тази благородна цел всяка година ЮНЕСКО организира конференция, за да се прецени напредъкът и да се обсъдят нови инициативи. Тазгодишната конференция ще се проведе в Мраморния дворец в Санкт Петербург.

— Колко дни ще трябва да слушам тези безсмислици?

— Три — отвърна Навот. — Речта ти е планирана за втория ден на конференцията. Изказването ти ще бъде съсредоточено върху новаторската програма, която въведохме, за да се подобрят културните връзки между израелците и нашите съседи арабите. Ще бъдеш открито критикуван и по всяка вероятност заклеймен като потисник и окупатор. Но много от присъстващите няма да чуят изказването ти, защото, както обикновено, ще излязат масово от залата, щом се качиш на трибуната.

— Така е по-добре, Узи. Никога не съм обичал да говоря пред голяма аудитория. Какво става после?

— При закриването на конференцията нашият посланик в Русия, който по някаква случайност е стар твой приятел, ще те покани да разгледаш Москва. Ако си имал късмета да оцелееш по време на полета с „Аерофлот“, ще се настаниш в хотел „Савой“ и ще се насладиш на културните блага на столицата. Но истинската цел на твоето посещение ще бъде да установиш контакт с някоя си Олга Сухова. Тя е един от най-известните и дискутирани разследващи журналисти в Русия. Освен това е временно изпълняващ длъжността главен редактор на „Московская газета“. Ако някой в „Газета“ знае защо Борис Островски е заминал за Рим, това е Олга.

— Което означава, че вероятно е под постоянно наблюдение от страна на руската Федерална служба за сигурност. Както и аз впрочем, като израелски дипломат.

Федералната служба за сигурност на Русия (ФСБ) бе поела повечето функции по вътрешната сигурност, които някога бяха в ресора на КГБ, в това число и контраразузнаването. Макар ФСБ да обичаше да се представя пред външния свят като модерна служба по сигурността, по-голяма част от служителите й бяха ветерани от КГБ и дори се помещаваше в неговата ползваща се с лоша слава бивша щабквартира на площад „Лубянка“. Много руснаци даже не си правеха труда да я наричат с новото й име. За тях тя все още си беше КГБ.

— Очевидно ще трябва да проявим известна изобретателност — отвърна Узи.

— Какво имаш предвид? — попита предпазливо Габриел.

— Нищо по-опасно от една вечеря. Нашият посланик се съгласи да даде малък прием в официалната резиденция, докато ти си в града. Списъкът с гостите се изготвя, докато говорим. Ще бъде интересна смесица от руски журналисти, дейци на изкуството и личности от опозицията. Естествено посланикът ще направи всичко възможно сред присъстващите да е и Олга Сухова.

— Какво те кара да мислиш, че тя ще дойде? Поканата за вечеря в дома на израелския посланик едва ли е много желана дори и в Москва.

— Освен ако не е придружена с обещание за някаква ексклузивна новина. Тогава ще е неустоима.

— Какъв вид ексклузивна новина?

— Остави тази грижа на нас.

— И ако дойде?

— Тогава ще я дръпнеш настрана за личен разговор в безопасната среда на резиденцията. Ще й разкриеш кой си, както намериш за добре и с каквито подробности решиш. Ще я убедиш да сподели с теб всичко, което знае за причината Островски да поиска среща с теб.

— А ако не знае нищо или е твърде изплашена, за да говори?

— Тогава, предполагам, ще трябва да пуснеш в действие чара си, което, както всички знаем, ти се удава напълно естествено. Освен това, Габриел, има и по-лоши начини да прекараш една вечер.

Навот бръкна отново в дипломатическото куфарче и измъкна оттам една папка. Алон я отвори и извади снимка на Олга Сухова. Беше привлекателна, около тридесет и пет годишна жена с типични славянски черти, светлосини очи и лъскава руса коса, преметната върху едното й рамо. Той затвори папката и погледна към Шамрон, който стоеше пред отворените френски прозорци и въртеше между пръстите старата си запалка „Зипо“. Разговорът за операцията очевидно поставяше на изпитание новопоетия ангажимент да не пуши.

— Ще заминеш за Москва, Габриел. Ще прекараш чудесна вечер с Олга в посолството и ако не друго, поне ще разбереш защо журналистите от „Газета“ са на прицел. После можеш да се върнеш в твоята ферма в Умбрия при жена ти и рисуването.

— А какво ще стане, ако ФСБ не се хване на малката ти хитрина?

— Дипломатическият ти паспорт ще те пази.

— Руската мафия и ФСБ не се интересуват от дипломатически тънкости. Те първо стрелят, а после се притесняват за политическия ефект.

— Хората от московската ни централа ще ти пазят гърба от момента, в който кацнеш в Санкт Петербург — вметна Навот. — Няма да те изпускат от очи. А ако нещата започнат да стават опасни, винаги можем да ти уредим официална охрана.

— Какво те кара да мислиш, че хората от московската ни централа изобщо ще го забележат, Узи? Вчера следобед един мъж се е блъснал в Борис Островски в Рим и преди някой да разбере какво става, той умря пред очите ми на пода на катедралата.

— Тогава не позволявай на никого да те докосва. И каквото и да правиш, не пий чай.

— Мъдър съвет, Узи.

— Ще те пази не дипломатическият паспорт, а репутацията на Службата — вметна Шамрон. — Руснаците знаят, че ако някой те докосне с пръст, ще им обявим открита война и нито един руски агент никога вече няма да е в безопасност.

— Война срещу руските служби е последното нещо, от което се нуждаем.

— Те продават усъвършенствани оръжия на страни и терористични групи, които искат да ни унищожат. Вече сме във война с тях. — Ари пусна запалката в джоба си. — Имаш много работа през тези шест дни, включително да научиш как да говориш и да се държиш като чиновник от Министерството на културата. Утре в десет сутринта заместник-министърът те очаква в кабинета си. Той ще те инструктира подробно за другата ти мисия в Русия. Искам да се държиш прилично на онази конференция, Габриел. Важно е да не вършиш нищо, което да направи положението ни в Обединените нации по-лошо, отколкото вече е.

Алон погледна втренчено снимката на паспорта и разсеяно поглади брадичката си. За последен път се беше бръснал преди четири дни. Брадата му вече бе започнала да се оформя.

— Трябва да пратя съобщение на Киара. Трябва да й кажа, че скоро няма да се върна в Умбрия.

— Тя вече знае — отговори Ари. — Ако искаш, може да я доведем в Йерусалим.

Габриел затвори паспорта и поклати глава.

— Някой трябва да наглежда картината на Пусен. Нека да остане в Италия до моето завръщане.

Той вдигна очи и видя, че Навот го гледа със съмнение през модерните си очила с тънки рамки.

— Какво те мъчи, Узи?

— Не ми казвай, че великият Габриел Алон се притеснява от перспективата красивата му съпруга да го види с прошарена брада.

— Тринайсет килограма — отвърна му Габриел. — Цели тринайсет килограма.

12. Санкт Петербург

Старото международно летище на Санкт Петербург — Пулково-2, бе подминато от разрушителната сила на прогреса. Напуканата писта бе осеяна с неугледни самолети от съветско време, които изглеждаха неспособни да летят, а самата аерогара приличаше повече на заводски комплекс или затвор, отколкото на център за модерен въздушен транспорт. Габриел влезе в терминала под мътния поглед на млад милиционер и бе насочен към гишето за паспортен контрол от униформена стюардеса, която изглеждаше ядосана от присъствието му. След като бе официално допуснат в Русия, той се отправи към багажната лента, където изчака установения час за получаването на багажа си. Когато вдигна чантата си от тракащия конвейер, Алон забеляза, че ципът е наполовина отворен. Той удължи дръжката и тръгна към мъжката тоалетна, обгърната от облак цигарен дим. Пушенето в терминала бе строго забранено, но руснаците очевидно не смятаха, че забраната стига до тоалетните.

Когато излезе, отвън стоеше пазач. Двамата отидоха заедно до залата за пристигащи, където Габриел бе посрещнат от едра рускиня, облечена в червена блуза с надпис ЮНЕСКО върху огромния й бюст. Тя закачи табелка с името му на ревера и го насочи към един автобус, паркиран на кръговото кръстовище пред летището. Претъпканият с делегати автобус наподобяваше миниатюрна версия на Генералната асамблея. Алон кимна на двама саудитци, които в отговор го изгледаха злобно. Той откри свободно място в задната част на автобуса и седна до навъсен норвежец, който прахоса малкото време до тръгването в неофициална тирада относно нехуманното отношение на Израел към палестинците. Габриел изслуша мълчаливо забележките на дипломата, после внимателно му посочи няколко контрапункта. Когато автобусът вече си проправяше път през натоварения трафик на Московски проспект към центъра на града, норвежецът заяви, че сега разбира по-добре затрудненията пред Израел. Те си размениха визитки и си обещаха да продължат дискусията на вечеря, когато Натан Голани посети Осло.

Един кубински фанатик от другата страна на пътеката се опита да продължи спора, но бе меко прекъснат от рускинята, застанала в предната част на автобуса с микрофон в ръка, която играеше ролята на екскурзовод. Без следа от ирония в усиления й глас, тя показваше забележителностите край широкия булевард: високата статуя на Ленин с протегната ръка, сякаш вечно се опитваше да спре такси, многобройните паметници в чест на Великата отечествена война, внушителните храмове на съветското централно планиране и контрол. Жената пропусна разнебитените административни сгради, жилищните блокове от епохата на Брежнев, рушащи се от собствената си тежест, и витрините на магазините, препълнени със стоки, които съветската държава никога не бе успяла да осигури. Това бяха реликви на голямата лудост, която Съветите се бяха опитали да натрапят на останалата част от света. Сега в съзнанието на новите руснаци ужасните престъпления на болшевиките бяха само етап от пътя към ерата на руското величие. Лагерите ГУЛАГ, жестокостта, милионите, загинали от глада и репресиите — това бяха само неприятни подробности. От никого не бе подирена сметка за действията му. Никой не бе наказан за греховете си.

Грозният Московски проспект най-сетне отстъпи пред европейската елегантност на градския център. Първата спирка бе хотел „Астория“ — главната квартира на делегациите от Западния свят. С чанта в ръка, Габриел влезе в натруфеното фоайе заедно с новите си другари от сферата на културата и се нареди на дългата опашка пред рецепцията. Макар че капитализмът бе превзел с щурм Русия, представите за обслужване на клиентите не бяха променени. Алон стоя двайсет минути на опашката, преди да бъде обслужен със съветска сърдечност от жена с лененоруса коса, която не направи опит да прикрие омразата си към него. Той отказа равнодушното предложение на пиколото и занесе сам багажа си до стаята. Не си направи труда да я претърсва, сега играеше по Московските правила. „Приеми, че всяка стая е оборудвана с подслушвателни устройства и всеки телефонен разговор се подслушва. Приеми, че всеки човек, с когото се срещаш, е под контрола на противника. Не гледай назад. Никога не си абсолютно сам“.

Натан Голани свърза лаптопа си към дейтапорт за високоскоростен интернет и прочете съобщенията с пълното съзнание, че агентите на ФСБ също ги четат. После позвъни на мнимата си съпруга в Тел Авив и покорно я изслуша, докато тя се оплакваше от своята мнима майка, знаейки много добре, че ФСБ изтърпяват същия досаден монолог. След като се освободи от задълженията си — както лични, така и професионални — Габриел се преоблече в ежедневните си дрехи и се гмурна в меката ленинградска нощ. Вечеря изненадващо добре в един италиански ресторант в съседния хотел „Англетер“, след което се остави да бъде проследен от двама агенти на ФСБ, които нарече Игор и Наташа, докато се разхождаше безцелно по крайбрежието на Нева в безкрайния сумрак на белите нощи. На Дворцовия площад спря да погледа група сватбари, които пиеха шампанско в подножието на Александровската колона, и за момент си позволи да помисли, че в крайна сметка може би е по-добре да забрави миналото. После се извърна и тръгна обратно към „Астория“ с Игор и Наташа, следващи го мълчаливо под среднощното слънце.

На следващата сутрин Натан Голани се посвети на работата на конференцията с решимостта на човек, който има да свърши много за малко време. Настани се на определеното му място в голямата зала на Мраморния дворец преди откриването на конференцията и остана там, без да сваля слушалките за превод, дълго след като мнозина от делегатите мъдро решиха, че истинската цел на срещата е да бъдат заведени в баровете на западните хотели. Участва в работните обеди и посети следобедните коктейли. Изтърпя безкрайните вечери и нито веднъж не отсъства от вечерните забавления. Говореше на френски с французите, на немски с германците, на италиански с италианците и сносно на испански с многобройните делегати от Латинска Америка. Общува със саудитци и сирийци и дори проведе учтив разговор с един иранец за лудостта да се отрича холокостът. Достигна до принципно споразумение с един израелски камерен оркестър да направи турне в тропическа Африка и уреди група маорски барабанисти от Нова Зеландия да посетят Израел. В рамките на няколко минути успяваше да бъде войнствен и помирителен. Говореше за нови решения на стари проблеми. Заяви, че Израел е решен да строи мостове, а не прегради. Единственото условие, каза той на всеки, който желаеше да го чуе, бе да има смели хора от другата страна.

Той се качи на подиума в голямата зала на Мраморния дворец в края на втория ден от сесията и както бе предсказал Узи, мнозина от делегатите веднага излязоха. На онези, които останаха, речта му се стори доста по-различна от всичко, което бяха чували досега от израелски представител. Председателят на ЮНЕСКО я определи като „призив за нов модел в Близкия изток“. Френският делегат нарече мосю Голани „истински деец на културата и изкуствата“. Всички присъстващи бяха единодушни, че от Юдейското плато, изглежда, е задухал нов вятър.

За жалост, нямаше такъв вятър от щабквартирата на ФСБ. Нейните виртуози претърсваха хотелската му стая всеки път, щом той излезеше, а агентите й го следваха навсякъде. По време на последната галавечеря в Мариинския театър една привлекателна агентка безсрамно флиртуваше с него и го покани в апартамента си да постигнат сексуално споразумение. Той вежливо отклони предложението и напусна театъра в компанията единствено на Игор и Наташа, които вече бяха толкова отегчени, че не си правеха труда да крият присъствието си.

Тъй като беше последната му вечер в Санкт Петербург, Габриел реши да се изкачи по витите стълби на върха на златния купол на Исакиевския събор. Терасата беше празна, с изключение на две млади германки, които стояха до парапета и се любуваха на панорамната гледка. Една от девойките му подаде фотоапарат и зае театрална поза, докато той я снимаше. После му благодари многословно и му каза, че Олга Сухова се е съгласила да присъства на вечерята в посолството. Когато се върна в хотелската си стая, Алон видя мигащата лампичка на телефонния секретар. Беше израелският посланик, който настояваше да отиде в Москва.

Той изтри съобщението, после позвъни в Тел Авив и уведоми мнимата си съпруга, че ще остане в Русия по-дълго, отколкото е очаквал. Тя го мъмри няколко минути, след това възмутено затвори. Габриел задържа слушалката до ухото си и си представи как подслушвачите на ФСБ хубаво са се посмели за негова сметка.

13. Москва

На улица „Тверская“ в Москва лъскавите чужди коли на новобогаташите маневрираха сред грозните лади и жигулита. Троицката кула на Кремъл почти се губеше сред тънкото було на автомобилните изпарения, прочутата й червена звезда изглеждаше печално като поредната реклама на вносна луксозна стока. В бара на хотел „Савой“ модно облечените бизнесмени и техните бодигардове пиеха студена бира вместо водка. Черните им бентлита и рейндж роувъри чакаха пред входа със запалени мотори, готови да потеглят. Тези дни разговорите за бензина едва ли бяха приоритет в Русия. Петролът, както почти всичко друго, беше в изобилие.

В седем и половина вечерта Габриел слезе във фоайето, облечен в черен костюм и сребриста дипломатическа вратовръзка. Когато излезе от входа, той огледа лицата зад воланите на паркираните коли, след това се насочи надолу по хълма към Театрални проспект. На върха на ниско възвишение се показа жълтата крепост на Лубянка — централата на ФСБ. В сянката й се редяха витрините на бутици на западни дизайнери, достойни за Родео Драйв или Медисън Авеню. Габриел се удиви от поразителния контраст, макар че това бе само малка пантомима за двамата агенти, които бяха оставили комфорта на колите си с климатици и го следваха пеш.

Той погледна взетата от хотела карта на града — съвсем ненужно, защото маршрутът му бе предварително планиран — и тръгна към просторната еспланада в подножието на кремълските стени. Мина край редица павилиони, продаващи всичко: от съветски хокейни фланелки до бюстове на убийците Ленин и Сталин, после сви наляво и излезе на Червения площад. Последните поклонници за деня стояха пред входа на мавзолея на Ленин, като пиеха кока-кола и си вееха с туристически брошури и пътеводители за нощния живот в Москва. Какво ли ги бе довело тук? Вяра? Носталгия по старите времена? Или някакви патологични причини? За да преценят дали тялото под стъкления похлупак е истинско, или е по-подходящо за музея на восъчните фигури?

Габриел се отправи през площада към катедралата „Василий Блажени“ с шарените като захарни пръчки кубета, после тръгна край източната стена на Кремъл към Москва река. На отсрещния бряг, на улица „Серафимович“ № 2, се издигаше прочутият „Дом на набережной“ — колосална жилищна сграда, построена от Сталин през 1931 г. за елитни представители на номенклатурата. В разгара на Големия терор 766 души, или една трета от обитателите й, били репресирани, а останалите „привилегировани“ живеели в постоянен страх, че някой ще почука на вратата им. Независимо от кървавата й история, мнозина от представителите на стария съветски елит и децата им все още обитаваха сградата и апартаментите в нея се продаваха за милиони долари. Нищо от външността й не бе променено, с изключение на покрива, който сега бе увенчан от огромна въртяща се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Нацистите се бяха провалили в опита си да завладеят Москва, но шестдесет години след края на войната символът на германската индустриална мощ увенчаваше една от най-престижните забележителности на града.

Габриел хвърли още един ненужен поглед към картата и тръгна по Големия Москворецки мост. Червено-черните знамена на управляващата партия „Единна Русия“, окачени на осветителните стълбове, се полюшваха като пияни от топлия ветрец. В другия край на моста имаше билборд, висок колкото триетажна сграда, с лика на руския президент. Така, както вървяха нещата, в края на лятото той щеше да се изправи за четвърти път пред руския „електорат“. Нямаше кой знае каква неизвестност около крайния резултат: президентът отдавна бе прочистил Русия от опасните демократични тенденции и официално одобрените опозиционни партии не бяха нищо повече от полезни идиоти. Усмихващият се от билборда мъж беше новият цар — във всичко, освен по име — и проявяваше огромни имперски амбиции.

На отсрещния бряг на реката се простираше приятният квартал Замоскворечие. Избегнал архитектурния терор на Сталиновия градоустройствен план, районът бе запазил част от атмосферата на Москва от XIX век. Габриел вървеше край величествени сгради с напукана мазилка и църкви с куполи с форма на луковици, докато стигна до оградения комплекс на „Болшая Ординка“ № 56. На табелата на портата бе написано на английски, руски и иврит „Посолство на Израел“. Алон вдигна паспорта си към широкоъгълния обектив на наблюдателната камера и чу как електронната ключалка веднага изщрака и портата се отвори. Докато влизаше в комплекса, той погледна през рамо и видя как един мъж в паркирана до отсрещния тротоар кола вдига фотоапарат и най-безочливо го снима. Очевидно от ФСБ знаеха за вечерния прием на посланика и възнамеряваха да плашат гостите при пристигането и заминаването им.

Комплексът беше малък и мрачен, състоеше се от множество безлични сгради, разположени около вътрешен двор. Енергичен часови, който съвсем не беше охранител, а действащ агент от московската централа, посрещна сърдечно Габриел, назовавайки го с името му за прикритие, и го придружи до фоайето на скромна жилищна постройка, която подслоняваше по-голямата част от персонала на посолството. Когато излезе от асансьора, той видя посланика, който го очакваше на площадката на най-горния етаж. Изисканият дипломат от кариерата, когото Алон познаваше само от снимки, го прегърна отривисто и го потупа два пъти по гърба толкова шумно, че нито един предавател на ФСБ не можеше да не улови това.

— Натан! — извика посланикът, сякаш говореше на глухия си чичо. — Боже мой! Наистина ли си ти? Изглеждаш така, сякаш си в командировка цяла вечност. Не може да е било толкова лошо в Санкт Петербург. — Той пъхна в ръката на Габриел чаша възтопло шампанско и го побутна настрана. — Както винаги, пристигаш последен. Смеси се с тълпата. Ще поговорим по-късно, след като се видиш с останалите. Искам да ми разкажеш всичко за тази невероятна конференция.

Алон лепна на лицето си своята най-любезна дипломатическа усмивка и с чаша в ръка, си запроправя път в шумния и изпълнен с дим хол.

Запозна се с прочут цигулар, който сега беше лидер на съмнителна опозиционна партия, наречена Коалиция за свободна Русия.

После срещна филмов режисьор, който бе възродил изпитаното изкуство на руската алегория, за да критикува внимателно новия режим.

Запозна се с жена, която била затворена в лудница, защото се осмелила да мине през Червения площад с плакат, призоваващ за демокрация в Русия.

Говори с непокаял се болшевик, който смяташе, че единственият начин да се спаси Русия е да се възстанови диктатурата на пролетариата и да се изгорят на клада олигарсите.

Запозна се с приличащ на вкаменелост дисидент от времето на Брежнев, който едва ли не бе възкресен, за да води една последна безсмислена кампания за свободата на Русия.

Разговаря и със смел есеист, пребит от отряд на младежката организация на партия „Единна Русия“.

И накрая, десет минути след пристигането си, се представи на репортерката от „Московская газета“, изпълняваща длъжността главен редактор, след като двама нейни предшественици бяха убити. Тя носеше черна рокля без ръкави и сребърен медальон на шията. Гривните на китката й иззвънтяха като камбанки, когато протегна ръка към него и му се усмихна меланхолично.

— Здравейте, господин Голани — каза тя официално на английски. — Аз съм Олга Сухова.

Снимката, която Узи Навот му бе показал преди седмица в Йерусалим, не отдаваше дължимото на хубостта на Олга. С бистрите си очи и издължени черти на лицето тя му приличаше на оживяла руска икона. По време на вечерята седеше от дясната й страна, но размениха само няколко изречения, най-вече защото режисьорът на документални филми монополизира вниманието, като описа кадър по кадър последната си творба. Веднага след това Габриел се озова в лапите на стареца дисидент, който му изнесе лекция по история на руската политическа опозиция от времето на царизма. Докато сервитьорите разчистваха масата от десертните блюда, Олга му отправи съчувствена усмивка.

— Опасявам се, че ми се допуши — каза тя. — Ще ме придружите ли?

Двамата станаха от масата под унилия поглед на режисьора и излязоха на малка тераса. Тя беше празна и полутъмна; в далечината се виждаше една от Седемте сестри — чудовищните сталински небостъргачи, които все още доминираха над московския пейзаж.

— Най-високите сгради в Европа — каза Олга без ентусиазъм. — Всичко в Русия трябва да бъде най-голямо, най-високо, най-бързо и най-скъпо. Ние не можем да живеем като нормални хора. — Огънчето на запалката й проблесна. — За първи път ли сте в Русия, господин Голани?

— Да — отговори той честно.

— И какво ви води в нашата страна?

Вие — отговори той отново искрено, но този път на себе си. Гласно поясни, че в последния момент са решили да го изпратят на конференцията на ЮНЕСКО в Санкт Петербург. През следващите няколко минути говори разпалено за постиженията си, докато не видя, че тя се отегчава. Хвърли поглед през рамо към трапезарията на посланика, за да се увери, че никой не се кани да наруши уединението им.

— Имаме общ познат — подхвърли той. — Всъщност по-правилно е да кажа: имахме. Страхувам се, че той вече не е между живите.

Олга вдигна цигарата към устните си и я задържа, сякаш беше щит, който можеше да я предпази от беда.

— И кой е той? — попита тя на училищния си английски.

— Борис Островски — отвърна спокойно Алон.

Погледът й остана безизразен. Въгленчето на цигарата й потрепваше леко в полумрака.

— Как се запознахте с него? — попита тя предпазливо.

— Бях в базиликата „Свети Петър“, когато бе убит.

Той погледна право в приличното на икона лице, преценявайки дали страхът, който видя на него, беше истински или престорен. Като реши, че е естествен, побърза да добави:

— Аз бях причината да дойде в Рим. Държах го в ръцете си, докато умираше.

Жената скръсти отбранително ръце.

— Съжалявам, господин Голани, но ме карате да се чувствам изключително неловко.

— Борис искаше да ми каже нещо, госпожице Сухова. Беше убит, преди да успее да ми го съобщи. Трябва да узная какво е то. И мисля, че може би вие знаете отговора.

— Страхувам се, че се заблуждавате. Никой от колектива ни няма представа какво е правил Борис в Рим.

— Ние знаем, че той е разполагал с информация, госпожице Сухова. Твърде опасна, за да бъде публикувана тук. Информация за някаква заплаха. Заплаха срещу Запада и Израел.

Олга погледна през отворената врата към трапезарията.

— Предполагам, че цялата тази вечер е била организирана заради мен. Искали сте да ме видите някъде, където смятате, че ФСБ няма да подслушва, и сте инсценирали този прием заради мен, като ме подмамихте с обещания за ексклузивен материал. — Тя сложи длан върху ръката му и се наведе по-близо. Когато отново заговори, гласът й бе малко по-висок от шепот: — Би трябвало да знаете, че ФСБ винаги подслушва, господин Голани. Всъщност двама от гостите на посолството ви тази вечер са щатни служители.

Олга пусна ръката му и се отдръпна. После лицето й внезапно се оживи — като на изгубено момиченце, което е видяло майка си. Габриел се обърна и видя филмовия режисьор да върви към тях, последван от още двама гости. Запалиха цигари, донесоха питиетата си и след няколко минути четиримата заговориха бързо на руски, сякаш господин Голани вече не беше там. Алон бе убеден, че е изпортил нещата и че завинаги е изгубил Олга, но когато се обърна да си върви, отново усети дланта й върху ръката си.

— Отговорът е „да“ — каза тя.

— Моля?

— Попитахте дали бих искала да ви покажа Москва. Отговорът ми е „да“. Къде сте отседнали?

— В хотел „Савой“.

— Това е най-старателно подслушваният хотел в Москва. — Жената се усмихна. — Ще ви позвъня сутринта.

14. Новодевичето гробище, Москва

Олга искаше да го отведе на някакво гробище. „За да разберете днешна Русия — каза тя, — първо трябва да опознаете нейното минало. А за да опознаете миналото й, трябва да се разходите сред костите на покойниците“.

Олга позвъни в „Савой“ в десет часа и предложи да се срещнат по обяд. Малко по-късно се обади отново и каза, че поради непредвидени усложнения в службата й няма да успее да го види преди три следобед. Габриел, играещ ролята на Натан Голани, прекара по-голяма част от деня в Кремъл и Третяковската галерия. В три без петнайсет стъпи на ескалатора на метростанцията „Лубянка“ и се спусна в топлите недра на Москва. В полумрака на перона видя чакащ влак, качи се в него точно преди вратите да се затворят с трясък и се хвана за металната тръба над главата му, когато вагонът с люшкане се понесе напред. Следящият го агент от ФСБ бе успял да заеме единствената свободна седалка. Той се занимаваше със своя iPod15 — символ на новия руснак, докато една бабушка с черна забрадка го гледаше озадачено.

Изминаха шест спирки до станция „Спортивная“. Пазачът му излезе пръв на мъгливата дневна светлина и тръгна наляво. Алон зави надясно и се озова сред шумен външен пазар от паянтови будки и импровизирани сергии, отрупани с евтини стоки от бившите съветски централноазиатски републики. В отсрещния край на пазара активисти от младежката организация на „Единна Русия“ скандираха лозунги и раздаваха предизборни листовки. Един от тях — не толкова млад мъж, в началото на трийсетте — се влачеше на няколко крачки зад Габриел, когато той стигна до входа на Новодевичето гробище.

От вътрешната страна на портата имаше малко магазинче за цветя. Олга Сухова чакаше пред вратата му с букет карамфили.

— Безупречно точен сте, господин Голани. — Тя го целуна протоколно по двете бузи и топло се усмихна. — Елате с мен. Мисля, че ще бъдете очарован.

Жената го поведе по сенчеста алея, оградена от високи брястове и смърчове. От двете страни се редяха гробове: малки парцели с железни оградки, високи скулптурни паметници, тухлени стени с ниши, обрасли с блед мъх. Цареше тишина и спокойствие като в парк — истинска отмора от градския хаос. За момент Габриел почти забрави, че ги следят.

— Гробището някога е било в рамките на Новодевичия манастир, но в началото на миналия век Църквата решила, че има твърде много погребения зад манастирските стени, и създала това място. — Говореше му на английски със спокойния тон на екскурзовод, достатъчно високо, за да могат околните да я чуват. — Всъщност то би могло да се нарече национално гробище, наред с Кремълската стена, разбира се. Драматурзи и поети, чудовища и убийци: всички те лежат заедно в Новодевичето гробище. Човек само може да си представи за какво си говорят през нощта, когато вратите се затворят и посетителите си тръгнат. — Тя спря пред висок сив паметник с купчина увехнали червени рози в основата му. — Харесвате ли Чехов, господин Голани?

— Че кой не го харесва?

— Той е бил един от първите, погребани тук. — Олга го хвана за лакътя. — Елате, ще ви покажа и други неща.

Двамата поеха бавно по алеята, обсипана със сухи листа. На успоредната алея мъжът, който бе раздавал листовки на пазара, сега се преструваше на силно заинтересуван от гроба на прочут руски математик. Няколко метра по-нататък стоеше жена с бежов анорак, завързан на кръста й. В дясната си ръка държеше цифров фотоапарат, насочен директно към Габриел и Олга.

— Проследили са ви дотук. — Тя го погледна с крайчеца на окото. — Но предполагам, вече знаете това, нали, господин Голани? Или трябва да ви наричам господин Алон?

— Името ми е Натан Голани. Работя за израелското Министерство на културата.

— Простете, господин Голани.

Олга се усмихна леко. Беше облечена в плътно прилепнал черен пуловер и сини джинси. Светлата й коса беше пригладена назад и хваната с шнола на тила. Обута във велурени ботуши, тя изглеждаше по-висока от предната вечер. Токчетата им ритмично потракваха по плочите, докато вървяха бавно край гробовете.

Музикантите Ростропович и Рубинщайн…

Писателите Гогол и Булгаков…

Партийните кол оси Хрушчов и Громико…

Сталинското чудовище Каганович, който бе избил милиони хора по време на умопомрачителната колективизация…

Молотов — политикът, подписал тайния пакт, който бе осъдил Европа на война, а полските евреи — на унищожение…

— Няма друго място като това, където могат да се видят поразяващите противоречия на нашата история. Невероятна красота лежи редом с неразбираемото. Тези мъже са ни дали всичко, а когато са си отишли, не ни е останало нищо: заводи, произвеждащи стоки, които никой не иска, изтъркана идеология и разорение. Всичко това, поставено до красиви думи и музика.

Габриел погледна букета в ръцете й.

— За кого са цветята?

Олга спря пред малък парцел, на който имаше невисока обикновена каменна плоча.

— За моя дядо Дмитрий Сухов. Той беше драматург и филмов режисьор. Ако бе живял по друго време, при друг режим, можеше да стане велик творец. Вместо това бе принуден да прави евтина партийна пропаганда за масите. Караше хората да вярват в мита за съветското величие. Наградата му е да бъде погребан тук сред истинските руски гении.

Тя приклекна до гроба и махна с ръка боровите иглички от плочата.

— Носите фамилното му име — каза Алон. — Не сте ли омъжена?

Олга поклати отрицателно глава и внимателно постави цветята на гроба.

— Боя се, че още не съм намерила мъж, подходящ за брак и създаване на поколение. Първото, което правят тукашните мъже, след като се сдобият с пари, е да си купят любовница. Идете в който и да е моден суши ресторант в Москва и ще видите красиви момичета, седнали на бара в очакване някой мъж да се влюби лудо в тях. Но не какъв да е мъж. Те искат нов тип руски мъж. Мъж с пари и връзки. Мъж, който прекарва зимите в Цермат и Куршевел, а летата — в Южна Франция. Мъж, който ще им подари бижута и вносна кола. Аз предпочитам да прекарвам летата си в дачата16 на дядо ми. Там отглеждам репички и моркови. Аз все още вярвам в моята страна. Нямам нужда от ваканция в модни западноевропейски курорти, за да се чувствам доволна и постигнала целите си съвременна руска жена.

Тя бе казала това, приведена над гроба. Сега обърна глава и погледна през рамо към Алон.

— Сигурно ме мислите за пълна глупачка.

— Защо?

— Защото претендирам, че съм журналистка в страна, където вече няма истинска журналистика. Защото искам демокрация в страна, в която никога не я е имало и по всяка вероятност никога няма да има.

Олга се изправи и изтупа праха от дланите си.

— За да разберете днешна Русия, трябва да разберете трагедията на 90-те години. Всичко, което имахме, всичко, което ни бяха казвали, бе унищожено. За една нощ от суперсила се превърнахме във фалирала държава. Хората загубиха спестяванията си, при това не само веднъж, а отново и отново. Руснаците са патерналисти17. Те вярват в Източноправославната църква, държавата, царя и свързват демокрацията с хаоса. Нашият президент и силовиките разбират това. Те използват изрази като „управлявана демокрация“ и „държавен капитализъм“, но това са само евфемизми за нещо много по-зловещо — фашизъм. За едно десетилетие ние преминахме от идеологията на Ленин към тази на Мусолини. Не би трябвало да сме изненадани от това. Погледнете наоколо, господин Голани. Историята на Русия е низ от сътресения. Ние не можем да живеем като нормални хора. И никога няма да можем.

Тя погледна край него към един тъмен ъгъл на гробището.

— Наблюдават ни много отблизо. Моля ви, хванете ме под ръка, господин Голани. По-добре от ФСБ да смятат, че сте увлечен по мен.

Габриел изпълни молбата й.

— Може би фашизъм е твърде силна дума — каза той.

— Какъв термин бихте употребили за нашата система?

— Корпоративна държава — отговори Алон колебливо.

— Опасявам се, че това е евфемизъм, достоен за Кремъл. Да, сега нашият народ е свободен да печели и харчи пари, но държавата все още тормози печелещите и губещите. Лидерите ни говорят за възвръщане на загубената империя. Използват нашия петрол и газ, за да тиранизират и да заплашват съседите ни. Те направо елиминираха опозицията и независимата преса, а онези, които се осмеляват да протестират, ги пребиват пред всички на улицата. Децата ни са заставени да се записват в младежките партийни организации. Учат ги, че Америка и евреите искат да контролират света, да откраднат богатството и ресурсите на Русия. Не знам за вас, господин Голани, но аз се безпокоя, когато младите хора се учат да мразят. Неизбежното сравнение с едно друго време и място е стряскащо.

Тя спря под един висок смърч и се обърна към него.

— Вие сте ашкенази18, нали? — попита Олга.

Той кимна утвърдително.

— Семейството ви от Русия ли произхожда?

— От Германия — отговори Габриел. — Дядо ми и баба ми са от Берлин.

— Преживели ли са войната?

Той поклати отрицателно глава и отново й каза истината:

— Били са убити в Аушвиц. Майка ми е била достатъчно пораснала, за да работи, и успяла да оцелее. Почина преди няколко години.

— Питам се какво ли би казала майка ви за държавен ръководител, който пълни главите на младежите с параноични фантазии как други хора заговорничат да откраднат това, което по право си е тяхно. Дали би го нарекла идеология на корпоративна държава, или щеше да използва друг термин?

— Едно на нула за вас, госпожице Сухова.

— Извинете ме за тона, господин Голани. Аз съм старомодна рускиня, която обича да отглежда репички и моркови в градината на дядовата си порутена дача. Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име. Не го искаше и Борис Островски. Затова искаше да говори с вас. И затова беше убит.

— Защо е отишъл в Рим? Какво е искал да ми каже?

Тя протегна ръка и докосна бузата му с дългите си пръсти.

— Може би сега трябва да ме целунете, господин Голани. По-добре е ФСБ да останат с убеждението, че възнамеряваме да станем любовници.

15. Москва

Потеглиха за „Стари Арбат“19 с колата й — граховозелена стара лада с разхлопана предна броня. Олга знаеше място, където можеха да поговорят: грузински ресторант с каменни пещери и изкуствени потоци, със сервитьори, облечени в национални носии. Там било шумно, увери го тя, истинска лудница.

— Собственикът му прилича на Сталин. — Жената посочи през прозореца към друга сграда от Седемте сестри. — Хотел „Украйна“?

— Най-големият в света.

— Ние не можем да живеем като нормални хора.

Олга остави колата на явно забранено за паркиране място близо до Арбатския площад и продължиха пеш към ресторанта под гаснещата светлина на късния следобед. Беше права за собственика — той изглеждаше като оживяла восъчна фигура на Сталин, — както и за шума. Габриел трябваше да се привежда над масата, за да я чува. Олга разказа за анонимното обаждане в „Газета“ преди Нова година. Обаждане от източник, чието име тя никога не успяла да открие.

— Този източник ни каза, че някакъв търговец на оръжие със здрави връзки в Кремъл и нашият президент се готвят да сключат голяма сделка, при която ще бъдат доставени някои много опасни оръжия на много опасни хора.

— Какви хора?

— Хора, с които вие се сражавате през целия си живот, господин Голани. Хора, които са се заклели да разрушат вашата страна и Запада. Хора, които се врязват със самолети в сгради и взривяват бомби на многолюдни пазари.

— Ал Кайда?

— Или някои от съюзниците й.

— Какви оръжия?

— Не знаем.

— Конвенционални ли?

— Не знаем.

— Химически или биологични?

— Не знаем.

— Но не ги изключвате?

— Не изключваме нищо, господин Голани. Доколкото знаем, оръжията може да са радиоактивни или дори ядрени. — Тя замълча за момент, после предпазливо се усмихна, сякаш бе притеснена от неловката пауза в разговора им. — Може би ще е по-добре просто да ви кажа какво знам аз.

Олга го гледаше съсредоточено. Габриел долови някаква суматоха от лявата си страна и погледна през рамо. Сталин настаняваше една групичка на съседната маса; двама застарели гангстери и техните скъпоплатени компаньонки. Олга също ги забеляза и продължи да говори:

— Източникът, който ни осигури първоначалното сведение относно продажбата, бе прецизен и ни увери, че информацията е достоверна. Но ние не можехме да отпечатаме статия, базираща се само на един източник. Разбирате ли, за разлика от много наши конкуренти, „Московская газета“ се ползва с репутацията на издание, което публикува изчерпателни и точни материали. Многократно сме съдени от хора, които не харесват написаното за тях, но никога не сме губили дело, дори и при произволното правосъдие в Русия.

— Така че започнахте да задавате въпроси?

— Ние сме репортери, господин Голани. Точно това ни е работата. Нашето разследване изрови няколко интригуващи парченца, но нищо особено, нищо, което можехме да публикуваме. Решихме да изпратим един от нашите репортери в Куршевел, за да проследи въпросния търговец на оръжие. Той има хижа там. Всъщност доста голяма хижа.

— Репортерът е бил Александър Лубин?

Тя кимна.

— Предполагам, че знаете подробностите от новинарските емисии. Александър бе убит няколко часа след пристигането му. Очевидно това е било предупреждение за останалите журналисти от „Газета“ да се откажат. Опасявам се, че имаше обратен ефект. Приехме убийството на Александър като потвърждение, че историята е вярна.

— И продължихте да ровите?

— Внимателно. Но… да, продължихме да ровим. В общи линии успяхме да разкрием доста за операциите на търговеца на оръжие, но не и да определим ясно спецификите на сделката. Накрая нещата бяха напълно иззети от ръцете ни. Доста неочаквано собственикът на „Газета“ реши да продаде списанието. Боя се, че не е стигнал сам до това решение, бил е принуден да го продаде от Кремъл и ФСБ. Новият ни собственик е човек без опит в журналистиката и първото, което направи, бе да се обвърже с издател, по-неопитен и от самия него. Той обяви, че вече не се интересува от сериозни новини и разследваща журналистика. Сега „Газета“ щяла да се фокусира върху новини за знаменитости, изкуството и живота в нова Русия. После проведе среща с Борис Островски, за да прегледа предстоящите публикации. Познайте коя история е била забранена първа?

— Разследването на евентуалната сделка между руски трафикант на оръжие и Ал Кайда.

— Точно така.

— Предполагам, че моментът за продажбата на списанието също не е просто съвпадение.

— Не, не е. Новият ни собственик е съдружник на търговеца на оръжие. Както изглежда, трафикантът е дал парите. Забележително, не мислите ли, господин Голани? Може да се случи само в Русия.

Олга бръкна в дамската си чанта и извади кутия цигари и запалка.

— Имате ли нещо против?

Габриел поклати глава и огледа ресторанта. Единият от гангстерите бе прегърнал приятелката си през голия кръст, но нямаше никакви признаци за следящи агенти. Журналистката запали цигарата си и остави кутията и запалката на масата.

— Продажбата на списанието ни изправи пред ужасна дилема. Ние вярвахме, че историята за сделката с ракетата е напълно реална, но нямаше къде да я публикуваме. Нито можехме да продължим разследването в Русия. Изработихме друг план за действие: да съобщим за разкритията си на Запада чрез ползващо се с доверие лице от израелското разузнаване.

— Защо аз? Защо не отидохте в американското посолство и не казахте на шефа на местната централа на ЦРУ?

— Вече не е разумно представителите на опозицията или на пресата да се срещат с американски служители, най-вече с онези, които по някаква случайност работят и за ЦРУ. Освен това Борис винаги се е възхищавал от израелското разузнаване. Харесваше един агент, чиято снимка наскоро бе публикувана във вестниците, защото успя да спаси живота на дъщерята на американския посланик в Лондон.

— И е решил да напусне страната и да се свърже с нас в Рим?

— В съответствие с новата мисия на „Газета“, той осведоми нашия издател, че смята да напише статия за руснаците, играещи роля във Вечния град. След пристигането си в Рим се е свързал с вашето посолство и е поискал среща. Очевидно търговецът на оръжие и неговата охранителна служба са го следили. Подозирам, че ни следят и сега.

— Кой е той? Кой е този търговец?

Олга каза едно име, после взе листата с вината и я отвори.

— Хайде да си поръчаме нещо за пиене, господин Голани. Какво предпочитате: бяло или червено вино?

Сталин донесе виното. Беше грузинско, кървавочервено и тръпчиво. Сега мислите на Габриел бяха другаде. Мислеше за името, което Олга Сухова току-що бе споменала. Беше му познато, разбира се. Всеки в занаята бе чувал за Иван Харков.

— Какво знаете за него, господин Голани?

— Основните неща. Бивш офицер от КГБ, превърнал се в олигарх. Представя се за легитимен инвеститор и международен бизнесмен. Живее главно в Лондон и Франция.

— Това са всеизвестни неща. Мога ли да ви предложа една по-пълна версия на историята?

Алон кимна утвърдително. Олга се подпря на лакти, държейки с две ръце чашата с вино близо до лицето си. Между тях пламтеше свещ, поставена в червена чаша. Тя добави руменина на бледите й бузи.

— Нашият Иван е дете на съветската привилегирована прослойка. Баща му е бил високопоставен служител на КГБ. Много високопоставен. Всъщност, когато се е пенсионирал, той е бил началник на Първо главно управление — бившия разузнавателен отдел. Иван е прекарал детството си в чужбина. Позволено му е било да пътува, докато обикновените съветски граждани бяха държани като затворници в собствената им страна. Носил е дънки и е слушал плочи на „Ролинг Стоунс“, докато обикновените съветски тийнейджъри са слушали комунистическа пропаганда и са прекарвали уикендите си на село. В дните на недоимък, когато работниците са били принудени да ядат китово месо, той и семейството му са имали на трапезата си прясно телешко и хайвер.

Олга отпи от виното си. На входа на ресторанта Сталин разговаряше с двама клиенти. Единият от тях беше мъжът, който ги следеше на гробището. Журналистката като че ли не го забеляза.

— Както всички деца от партийния елит, той автоматично е бил приет в елитен университет. В случая — в Московския държавен университет. След дипломирането си той директно влиза в редиците на КГБ. Независимо от свободното владеене на английски и немски език, не са го сметнали за подходящ за работа в чужбина и е бил назначен в Пето главно управление. Знаете ли нещо за това управление, господин Голани?

— Отговаряло е за вътрешната сигурност: граничен контрол, дисиденти, художници и писатели.

— Не забравяйте отказниците20, господин Голани. Пето управление е отговорно и за преследването на евреите. Говори се, че Иван е бил много усърден в това отношение.

Сталин настани двамата мъже на една маса почти в средата на ресторанта — доста далече, за да могат да ги чуят.

— Облагодетелстван от магическата ръка на известния си баща, Иван бързо се издигнал в йерархията на управлението. После дошъл Горбачов, гласността и перестройката и за една нощ всичко в страната се променило. Партията отпуснала юздите на централизираното планиране и позволила на млади предприемачи — в някои случаи тъкмо дисидентите, които Иван и Пето управление наблюдавали — да създадат обединения и частни банки. Въпреки всички обстоятелства, много от тези млади предприемачи наистина започнали да печелят пари. Това не било приемливо за тайните ни сюзерени в Лубянка. Те били свикнали да определят печелещите и губещите в обществото. Свободната пазарна икономика заплашвала да разстрои стария ред. И естествено, щом можело да се правят пари, те искали това, което по право им принадлежало. Решили, че нямат друг избор, освен сами да се захванат с бизнес. Нужен им бил енергичен млад човек от техните редици, човек, който познавал методите на западния капитализъм. Млад човек, на когото било разрешено да чете забранените книги.

— Иван Харков.

Олга вдигна чашата, поздравявайки го за правилния отговор.

— С благословията на своите повелители в Лубянка, на Иван било разрешено да напусне КГБ и да открие банка. Дали му само една усойна стая в стара московска административна сграда, телефон, американски компютър — нещо, което повечето от нас никога не бяха виждали. Още веднъж магическата ръка била сложена на рамото на Иван и след месеци неговата нова банка имала печалба от милиони долари, почти всичките благодарение на държавни поръчки. После Съветският съюз рухна и ние навлязохме в периода на гангстерския капитализъм от 90-те години, шоковата терапия и незабавната приватизация. Когато съветските държавни предприятия бяха разпродадени на търг на лица, предлагащи най-високата цена, Иван придобил някои от най-доходните имоти и заводи. Когато недвижимите имоти в Москва можеха да бъдат купени за жълти стотинки, той се сдобил с истински бижута. През периода на хиперинфлацията Иван и господарите му на площад „Лубянка“ натрупали състояния от спекулация с валута състояния, които неизбежно отивали в тайни банкови сметки в Цюрих и Женева. Той никога не си е правил илюзии за причината за изненадващия си успех. Бил подпомогнат от магическата ръка на КГБ и бил много добър в това да я държи винаги пълна с пари.

Пристигна сервитьорът и започна да слага на масата малки чинии с грузински мезета. Олга му обясни какво съдържа всяко от тях, после, когато сервитьорът си тръгна, поднови разказа си:

— Един от държавните активи, които Иван е грабнал в началото на 90-те години, била флотилия от транспортни самолети и кораби контейнеровози. Те не му стрували много, защото по онова време повечето самолети киснеха на земята по летищата в страната, а корабите ръждясваха на сух док. Харков купил съоръженията и необходимия персонал, за да пусне отново самолетите и корабите в експлоатация, и след няколко месеца притежавал може би най-ценната собственост в Русия — компания, способна да превозва стоки във и извън страната. Не след дълго неговите кораби и самолети били пълни с доходоносни товари, предназначени за размирни чужди държави.

— С руски оръжия — вметна Габриел.

Тя кимна утвърдително.

— И не само автомати АК-47 и ръчни противотанкови гранатомети РПГ-7, макар че те съставляват съществена част от сделката. Иван търгува и с носещи огромни печалби стоки: танкове, системи за противовъздушна отбрана, щурмови хеликоптери, а от време на време дори с някоя фрегата или излязъл от мода изтребител МиГ. Сега се крие зад почтеното лустро на един от най-изтъкнатите московски строителни предприемачи и инвеститори. Той притежава дворец в Найтсбридж, вила в Южна Франция и хижа в Куршевел. Купува картини, старинни мебели и даже дял от английски футболен отбор. Редовен посетител е на приемите в Кремъл и е много близък с президента и силовиките. Но зад всичко това Иван не е нищо повече от един контрабандист на оръжие и главорез. Както обичат да казват нашите американски приятели, той предлага „комплексно обслужване“. Има запаси от стоки, както и транспортни кораби и самолети да ги превозва. Ако е необходимо, може да осигури дори финансиране чрез банкови операции. Известен е с умението си да доставя бързо оръжия до местоназначението им, понякога за една нощ, точно като Ди Ейч Ел и „Федерал Експрес“.

— Ако искаме да открием дали Харков наистина е сключил сделка с Ал Кайда, трябва да проникнем в мрежата му. А за да проникнем там, се нуждаем от името на първоизточника ви.

— Не можете да го получите, господин Голани. Двама души вече са мъртви. Опасявам се, че въпросът е приключен. — Олга погледна в менюто си. — Трябва да хапнем нещо. По-добре е от ФСБ да си помислят, че наистина сме гладни.

През остатъка от вечерта Олга не спомена Иван Харков и неговите ракети. Вместо това говори за книгите, които е чела напоследък, за наскоро гледани филми и за наближаващите избори. Когато донесоха сметката, те поведоха шеговита битка — мъжкото кавалерство срещу руското гостоприемство — и кавалерството победи. Все още беше рано; те отидоха до колата й, хванати за ръка заради наблюдателите. Отначало старата лада отказа да запали, но най-сетне двигателят забръмча, изпускайки сребристосинкав облак дим.

— Произведена е от най-добрите съветски майстори през последните години на развития социализъм — каза Олга. — Поне вече не ни се налага да сваляме чистачките.

Тя пусна радиото високо и го прегърна без никаква страст.

— Ще бъдете ли така любезен да ме изпратите до дома ми, господин Голани? Страхувам се, че сградата вече не е така безопасна, както преди.

— С удоволствие.

— Не е далеч оттук. Най-много на десет минути път. В съседство има станция на метрото. Ще можете…

Габриел сложи палеца си на устните й и й каза да кара.

16. Москва

Казват, че Москва не е истински град, а конгломерат от села. „Това е едно от тях“, помисли си Алон, докато вървеше до Олга. При това село със сериозни проблеми. Тук група алкохолици се наливаха с бира и отпиваха от шише водка. Там банда наркомани си подаваха един на друг джойнт и тубичка лепило. На друго място ескадрон пънкари скейтбордисти тероризираше три бабички, излезли на вечерна разходка. Над всичко това се извисяваше огромен портрет на руския президент, вдигнал ръка по ленински. Най-отгоре с червени букви бе написан вездесъщият лозунг на партията: Заедно напред!

Жилищният й блок бе известен като К-9, но местните шегобийци го наричаха Кучешкия дом. Построен във формата на Н, той бе висок трийсет и два етажа, имаше шест входа и предавателна кула на покрива с примигващи предупредителни червени светлини. От едната му страна се издигаше идентична сграда — грозна доведена сестра на първата. „Това не е дом — помисли си Габриел, — а склад за хора“.

— Кой е вашият вход?

— Вход В.

— Минете през друг.

— Но аз винаги съм минавала през В.

— Точно затова искам да минете през друг.

Те влязоха през врата, означена с Б, и поеха по дълъг коридор с напукан линолеум на пода. Нямаше никаква допълнителна светлина. Иззад затворените врати се долавяха звуци и миризми на твърде много хора, живеещи твърде близо едни до други. Когато стигнаха до асансьорите, Олга натисна бутона и се загледа към тавана. Измина минута. После още една.

— Не работи.

— Колко често се разваля?

— Веднъж седмично. Понякога и два пъти.

— На кой етаж живеете?

— На единайсетия.

— Къде е стълбището?

Тя му посочи с поглед зад ъгъла. Габриел я поведе към слабо осветените стълби, където миришеше на вкисната бира, урина и едва доловимо на дезинфектант.

— Опасявам се, че прогресът настъпва бавно из руските стълбища — каза младата жена. — Вярвате или не, преди беше още по-зле.

Той сложи крак на първото стъпало и продължи нагоре, следван по петите от Олга. До четвъртия етаж бяха сами, но на петия срещнаха две момичета, които пушеха от една цигара, а на седмия — две момчета, които си поделяха една спринцовка. На площадката на осмия етаж Габриел трябваше да спре за миг, за да изстърже един кондом от подметката си, а на десетия мина през парчета от счупена бутилка.

Докато стигнат до единайсетия етаж, Олга се задъха. Той посегна към дръжката на вратата, но преди да успее да я докосне, вратата се отвори рязко, сякаш отнесена от взривна вълна. Той блъсна Олга в ъгъла и се дръпна от прага, когато първите куршуми профучаха през влажния въздух. Олга изпищя, но Алон едва го забеляза. Беше се притиснал до стената на стълбището. Не изпитваше страх, а само дълбоко разочарование. Някой щеше да умре. И това нямаше да е той.

Пистолетът бе 9-милиметров „Гюрза“ със заглушител. Беше професионално оръжие, макар да не можеше да се каже същото за дръвника, който го държеше.

Може би убиецът проявяваше свръхсамонадеяност или хората, които го бяха наели, бяха пропуснали да споменат, че една от мишените е професионалист. Какъвто и да бе случаят, стрелецът се втурна слепешком през вратата, държейки оръжието в протегнатите си ръце. Алон го сграбчи и го насочи към тавана, като същевременно блъсна мъжа към стената. Пистолетът произведе два безопасни изстрела, преди Габриел да нанесе два силни удара с коляно в слабините на мъжа, последвани от смазващ удар с лакът в слепоочието. Макар че последният удар почти със сигурност бе смъртоносен, Алон не остави нищо на случайността. Като взе гюрзата от отпуснатата ръка на убиеца, той изстреля два куршума в главата му — най-голямото оскърбление за професионалиста.

Знаеше от опит, че аматьорите имат обичая да убиват по двойки, което обясни доста спокойната му реакция при звука на хрущящо стъкло откъм стълбището. Той дръпна Олга от огневата линия и се озова в горния край на стълбите, когато вторият мъж се появи иззад ъгъла. Алон го застреля, сякаш беше мишена на тренировъчно стрелбище: три последователни изстрела в средата на тялото и един в главата за финал.

Остана неподвижен няколко секунди, докато се увери, че няма повече убийци, след това се обърна. Олга се бе свила на пода близо до първия мъж, когото Габриел бе убил. Главата му, както и на оня до стълбите, бе покрита с маскировъчна шапка. Алон я свали, разкривайки безжизнено лице с черна брада.

— Чеченец е — каза младата жена.

— Сигурна ли сте?

Тя не успя да отговори, наведе се над стълбите и започна да повръща. Габриел държеше ръката й, докато жената се гърчеше от пристъпите. В далечината се разнесоха сирените на първите полицейски коли.

— Ще бъдат тук след минута, Олга. Никога повече няма да се видим. Трябва да ми кажете името. Кажете ми вашия източник, преди да е станало твърде късно.

17. Москва

Първите полицаи бяха от Московската градска обществена милиция — пролетариатът на огромния полицейски и разузнавателен апарат на столицата. Старши милиционерът беше небръснат сержант, който говореше само руски. Той взе кратки показания от Олга, която явно познаваше покрай работата й, после се обърна към убитите стрелци.

— Чеченски бандити — заяви мъжът с отвращение.

Сержантът записа още няколко факта, в това число името и националността на чуждестранния приятел на госпожица Сухова, и предаде информацията в управлението по радиостанцията. В края на разговора нареди на колегите си да не пипат нищо на местопрестъплението и прибра дипломатическия паспорт на Габриел, което едва ли бе окуражаващ знак.

Следващите полицаи, които се появиха, бяха от ГУБОП21 — специализираното подразделение, което се занимаваше със случаите, свързани с организираната престъпност, както и с поръчковите убийства — една от най-доходоносните дейности в Москва. Командирът на отряда носеше сини джинси, черно кожено яке и слънчеви очила, вдигнати на темето на бръснатата му глава. Представи се като Марков. Никакъв чин. Никакво малко име. Просто Марков. Габриел веднага усети, че е от онзи тип хора, които се движат по деликатната граница между престъпността и закона. Може би щеше да свърне по другия път на по-нататъшен етап от кариерата си, а може и вече да го бе направил.

Той огледа труповете и се съгласи със заключението на сержанта, че вероятно са чеченски наемни убийци. Но за разлика от по-младия мъж, Марков говореше малко английски. Първите му въпроси бяха отправени не към известната репортерка от „Газета“, а към Алон. Изглеждаше по-заинтригуван да разбере как един дипломат на средна възраст от израелското Министерство на културата е успял да обезоръжи професионален убиец, да го застреля с два куршума в главата и да убие партньора му. Докато слушаше разказа на Габриел, на лицето му се четеше явен скептицизъм. Той разгледа внимателно паспорта на Алон, след това го прибра в джоба на якето си и каза, че ще се наложи да продължат разговора си в управлението.

— Протестирам — заяви Габриел.

— Разбирам — отговори печално Марков.

По неясни причини Алон бе окован с белезници и откаран с необозначена полицейска кола в един претъпкан участък на милицията. Въведоха го в някакво работно помещение и го настаниха на една дървена пейка до болнав шейсетгодишен мъж, който бе малтретиран и ограбен от улични бандити. Мина един час. Габриел отиде до дежурния милиционер и поиска разрешение да се обади в посолството си. Дежурният преведе молбата му на колегите си, които моментално избухнаха в гръмогласен смях.

— Искат пари — каза възрастният мъж, когато той се върна на пейката. — Не можете да си тръгнете, докато не им платите каквото поискат.

Алон се усмихна леко. Де да беше толкова просто.

Малко след един през нощта Марков отново се появи. Той нареди на Габриел да се изправи, свали белезниците му и го заведе в стаята за разпит. Вещите му — портфейлът, дипломатическият паспорт, ръчният часовник и мобилният телефон — бяха подредени спретнато на масата. Марков взе телефона и провери последните проведени разговори.

— Обадили сте се в посолството, преди да пристигнат първите милиционери.

— Точно така.

— Какво им казахте?

— Че съм бил нападнат и очаквам полицията.

— Не го споменахте, когато ви разпитах в жилищния блок.

— Незабавното уведомяване на посолството в подобна ситуация е стандартна процедура.

— Често ли попадате в подобни ситуации?

Алон пренебрегна въпроса му.

— Аз съм израелски дипломат и се ползвам с пълна дипломатическа защита и имунитет. Офицер с вашия чин и длъжност навярно си дава сметка, че мой дълг е да се свържа с посолството си и да докладвам какво се е случило.

— Докладвахте ли, че сте убили двама души?

— Не.

— Да не би да сте забравили тази подробност? Или пропуснахте да им я съобщите по други причини?

— Ние сме инструктирани да водим лаконични телефонни разговори при всякакви обстоятелства. Сигурен съм, че разбирате.

— Кои ние, господин Голани?

— Хората от министерството.

— Разбирам.

На Габриел му се стори, че зърна лека усмивка.

— Искам незабавно да се срещна с представител на нашето посолство.

— За съжаление, поради особените обстоятелства на вашия случай, ще трябва да ви задържим малко по-дълго.

Алон се съсредоточи върху една-единствена дума: задържим.

— Какви особени обстоятелства?

Марков мълчаливо го изведе от стаята. Този път Габриел бе заключен във воняща килия за предварителен арест с двама изцапани с кръв пияници и три анорексични проститутки, едната от които веднага му направи предложение. Той намери относително чисто място край една от стените и внимателно седна на циментовия под.

— Трябва да им платите — обясни му проститутката. — Смятайте се за късметлия. Аз трябва да им дам нещо друго.

Бавно се изнизаха няколко часа. Алон нямаше представа колко точно, защото нямаше часовник, а на стената, която се виждаше от предварителния арест, не забеляза такъв. Пияниците прекарваха времето, като спореха за Пушкин, трите проститутки заспаха до отсрещната стена, притиснати една до друга като кукли на лавицата в стая на малко момиченце. Габриел седеше, обхванал с ръце краката си и подпрял чело на коленете си. Той игнорира околните шумове — затръшващи се врати, заповеди, викове на бити хора — и съсредоточи мислите си само върху Олга Сухова. Дали и тя, беше някъде в тази сграда, почуди се той, или беше отведена другаде заради „особените обстоятелства“ на случая? Дали беше жива, или я бе сполетяла съдбата на колегите й Александър Лубин и Борис Островски? Колкото до името, което му бе казала на стълбите в Кучешкия дом, Габриел го изтика в крайчеца на паметта си, после го скри под слой грунд и основния цвят.

Казва се Елена… Елена ми каза за продажбата.

Коя Елена? — мислеше сега Алон. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…

Най-сетне един звук успя да проникне зад защитните му бариери: приближаващите стъпки на Марков. Мрачното изражение на лицето му подсказваше заплашителен обрат на събитията.

— Вашият случай бе прехвърлен на друго управление.

— Кое е то?

— Изправете се, обърнете се към стената и поставете ръце зад гърба си!

— Нали няма да ме застреляте тук пред всички тези свидетели, господин Марков?

— Не ме предизвиквайте.

Габриел се подчини. Двама униформени милиционери влязоха в помещението, оковаха го с белезници и го изведоха навън до очакващата го кола. Тя се понесе из лабиринт от странични улици, преди най-сетне да излезе на широк и пуст булевард. Местоназначението им се виждаше пред тях — осветена с прожектори крепост от жълт камък, която се издигаше на билото на нисък хълм. Коя Елена? — помисли отново той. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…

18. Щабквартирата на ФСБ, Москва

Железните порти на Лубянка бавно се отвориха, за да ги пропуснат. В средата на големия вътрешен двор четирима милиционери с отегчен вид ги очакваха мълчаливо. Те измъкнаха Габриел от задната седалка с бързина, която подсказваше дълъг опит в това отношение, и го забутаха към сградата през настлания с павета двор. Стълбището се намираше на няколко метра от входното фоайе. Преди да стъпи на първото стъпало от спускащото се в подземието стълбище, Алон получи силен удар между лопатките. Той политна безпомощно напред, направи салто и се приземи на следващата площадка. Пронизващ като нож удар в областта на бъбреците го заслепи от болка и премина по цялото му тяло. Добре премерен ритник в корема го остави без дъх.

Те го изправиха на крака и го хвърлиха като труп към следващата площадка. Този път падането му нанесе достатъчно поражения, така че не им се наложи да се престарават с ритници и удари. След като отново го изправиха, го помъкнаха по тъмен коридор. На Габриел той се стори безкрайно дълъг. „Чак до лагерите ГУЛАГ в Сибир“ — помисли си той. До полетата на смъртта, където Сталин осъждал своите жертви на „седем грама олово“ — любимото му наказание за предателството, реално или въображаемо.

Бе очаквал период на изолация в килия, където пропитата с кръв история на Лубянка би могла да съкруши съпротивата му. Вместо това го отведоха директно в стая за разпит и го бутнаха на стол пред правоъгълна маса от светло дърво. На отсрещната страна на масата седеше мъж в сив костюм и с бледо лице в тон с костюма. Имаше акуратно подрязана козя брадичка и очила с кръгли стъкла и телени рамки. Независимо дали бе съзнателно търсена или не, приликата с Ленин беше очевидна. Мъжът бе с няколко години по-млад от Алон — може би в средата на четиридесетте — и наскоро разведен, ако се съди по вдлъбнатината от халка на безимения пръст на дясната му ръка. Образован. Интелигентен. Достоен противник. Юрист в някакъв друг живот, макар да не беше ясно дали беше адвокат или прокурор. По-скоро човек на думите, отколкото на насилието. Габриел реши, че е извадил късмет. Имайки предвид мястото, където се намираше, и съществуващите възможности, можеше да бъде и по-зле.

— Ранен ли сте? — попита мъжът на английски, сякаш отговорът не го интересуваше особено.

— Аз съм израелски дипломат.

— Вече съм осведомен. Може да ви е трудно да го повярвате, но аз съм тук, за да ви помогна. Можете да ме наричате Сергей. Това е фалшиво име, разбира се. Като онова, което е вписано в паспорта ви.

— Нямате законно право да ме задържате.

— Опасявам се, че имам. Тази вечер сте убили двама руски граждани.

— Защото се опитаха да ме убият. Искам да говоря с представител на моето посолство.

— Когато му дойде времето, господин… — Той демонстративно се престори, че чете в паспорта на Алон. — А, да, господин Голани. — Мъжът хвърли паспорта на масата. — Хайде, господин Голани, и двамата сме професионалисти. Със сигурност бихме могли да уредим професионално тази доста неловка ситуация.

— Дадох пълни показания в милицията.

— Опасявам се, че показанията ви повдигат много повече въпроси, отколкото тези, на които сте отговорили.

— Какво друго искате да знаете?

Мъжът сложи на масата тънка папка и извади една снимка. На нея се виждаше Габриел, който вървеше през терминала на летище Пулково-2 в Санкт Петербург.

— Това, което искам да разбера, господин Голани, е какво точно правите в Русия. И не се опитвайте да ме заблуждавате. Ако го направите, страшно ще се ядосам. А това е последното нещо, което бихте искали да се случи.

Преговориха го веднъж, после още веднъж. Внезапното разболяване на заместник-министъра. Бързото избиране на Натан Голани за негов заместник. Срещите и речите. Приемите и вечерите. Всеки негов контакт, официален или случаен, бе грижливо записан, в това число и с жената, която се бе опитала да го съблазни по време на заключителното галатържество в Мариинския театър. Независимо от факта, че стаята със сигурност бе оборудвана със записващи устройства, мъжът срещу него записваше всеки отговор в малък бележник. Габриел не можа да не се възхити на неговите похвати. Ако ролите им бяха разменени, той щеше да направи абсолютно същото.

— По първоначалния сценарий е трябвало да се завърнете в Тел Авив сутринта след закриването на конференцията на ЮНЕСКО.

— Точно така.

— Но внезапно сте решили да удължите престоя си в Русия и вместо това да отпътувате за Москва. — Мъжът сложи малката си длан върху папката, сякаш да напомни на Алон за присъствието й. — Защо го направихте, господин Голани?

— Посланикът на Израел е мой стар приятел. Той ми предложи да дойда за ден-два в Москва.

— С каква цел?

— За да се видим, разбира се, а и за да разгледам града.

— И какво точно ви каза вашият приятел посланикът?

— Каза, че трябва да видя Москва, за да повярвам. Каза, че е пълна с милиардери, мръсни банкери и руски гангстери. Каза, че тя е истински Бумтаун22. Спомена нещо за морета от петрол, хайвер и водка.

— А спомена ли за вечерен прием? — Сергей потупа папката с върха на показалеца си. — Прием, който се е състоял снощи в израелското посолство?

— Мисля, че да.

— Помислете внимателно, господин Голани.

— Сигурен съм, че го спомена.

— А какво точно ви каза за него, господин Голани?

— Каза, че там ще има някои хора от опозицията.

— Така ли описа поканените гости? Като представители на опозицията?

— Всъщност мисля, че ги нарече „смели хора“, които са имали куража да оспорват режима.

— И защо вашият посланик е решил, че е необходимо да организира такъв прием? Да не би да е имал намерение да се намесва във вътрешните работи на Руската федерация?

— Мога да ви уверя, че не е имало никаква намеса. Беше само вечеря с приятни разговори.

— Кои присъстваха?

— Защо не попитате агентите, които наблюдаваха посолството снощи? Те снимаха всеки, който влизаше в комплекса, в това число и мен. Погледнете в папката си. Сигурно снимката ми е там.

Разпитващият се усмихна.

— Кои присъстваха, господин Голани?

Габриел изреди имената, доколкото си ги спомняше. Последното име, което каза, бе на Олга Сухова.

— За първи път ли се срещнахте с госпожица Сухова?

— Да.

— Името й известно ли ви беше?

— Не, никога не бях го чувал.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Изглежда, доста добре сте си паснали.

— Седяхме един до друг на вечерята. Проведохме приятен разговор.

— Обсъждахте ли неотдавнашната смърт на колегите й?

— Може и да е станало дума. Не си спомням.

— Какво си спомняте, господин Голани?

— Говорихме за Палестина и Близкия изток. За войната в Ирак. Говорихме за Русия.

— Какво си говорихте за Русия?

— За политиката й, разбира се, за наближаващите избори.

— Какво каза госпожица Сухова за тях?

— Каза, че руската политика е професионална битка — победителите и победените са избрани предварително. Каза, че сама по себе си кампанията не е нищо повече от празни думи, които нямат никакъв смисъл. Каза, че президентът и партията „Единна Русия“ ще спечелят съкрушително и ще поискат още един мандат. Единственият въпрос е колко гласа ще се изкушат да откраднат, за да постигнат целите си.

— Руската федерация е демократична държава. Политическият коментар на госпожица Сухова, макар и забавен и провокативен, е клеветнически и напълно неточен.

Разпитващият отгърна нова страница на бележника си.

— По време на вечерята останахте ли известно време сами?

— Олга каза, че иска да изпуши една цигара. Покани ме да я придружа.

— Сред вещите ви от снощи нямаше цигари.

— Това изобщо не е изненадващо, като се има предвид, че не пуша.

— Но все пак сте я придружили?

— Да.

— Защото искахте да поговорите насаме с нея на място, където никой няма да ви чуе?

— Защото бях привлечен от нея и — да, защото исках да поговоря насаме с нея на място, където никой няма да ни чуе.

— Къде отидохте?

— На терасата.

— Колко време бяхте сами?

— Минута-две, не повече.

— За какво говорихте?

— Попитах я дали мога да я видя отново. Дали не би искала да ми покаже Москва.

— Казахте ли й също, че сте женен?

— Вече бяхме обсъдили това.

— По време на вечерята?

— Да.

— Чия беше идеята да посетите Новодевичето гробище?

— Нейна.

— Защо е избрала това място?

— Каза, че за да разбере днешна Русия, човек трябва да се разходи сред гробовете.

— Заедно ли отидохте до гробището?

— Не, срещнах я там.

— Как отидохте дотам? С такси?

— Взех метрото.

— Кой пристигна пръв?

— Когато пристигнах, Олга ме чакаше пред вратите.

— И влязохте заедно в гробището?

— Разбира се.

— Чий гроб посетихте най-напред?

— На Чехов.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Опишете ми го.

Габриел затвори очи, сякаш се опитваше да извика образа на паметника, но вместо това чу гласа на Олга да шепне тихо в ухото му. Не трябва да им съобщавате името й — казваше тя. — Ако Иван разбере, че Елена го е предала, ще я убие.

19. Щабквартирата на ФСБ, Москва

Двамата напредваха упорито — колко време, Габриел можеше само да гадае. В някои моменти се лутаха в непознати територии. В други се връщаха по стъпките си на познат терен. Незначителните противоречия се възприемаха като доказателство за коварство, минималните пропуски бяха доказателство за лъжа. В разпитите се наблюдава един странен парадокс: понякога те предоставят повече информация на разпитвания, отколкото на този, който задава въпросите. Габриел бе заключил, че опонентът му е само едно малко зъбче от внушителен механизъм. Неговите въпроси, подобно на руската предизборна риторика, бяха повече празни думи, които нямаха никакъв смисъл. Истинските му врагове бяха някъде другаде. Тъй като се предполагаше, че вече би трябвало да е мъртъв, самото му присъствие в Лубянка им създаваше известно неудобство. Един фактор щеше да определи дали ще преживее нощта: притежаваха ли те властта да стигнат до подземията на Лубянка и да го убият?

Последните въпроси на разпитващия бяха зададени с изражението на отегчен пътен полицай, който записва подробностите за незначителен инцидент. Той надраска отговорите в бележника си, затвори го и погледна Габриел през малките стъкла на очилата си.

— Струва ми се интересно, че след като сте убили двамата чеченски бандити, не сте се почувствали зле. Да разбирам ли, че сте убивали и преди, господин Голани?

— Както всички израелски мъже, трябваше да служа в израелската отбранителна армия. Сражавал съм се на Синайския полуостров през 1973 година и в Ливан през 82-ра.

— Значи сте убили много невинни араби?

— Да, много.

— Вие сте ционистки потисник на невинните палестинци?

— Да, и то неразкаян.

— Не сте този, за когото се представяте, господин Голани. Дипломатическият ви паспорт е фалшив, както и името, вписано в него. Колкото по-скоро признаете престъпленията си, толкова по-добре.

Разпитващият сложи капачката на писалката си и бавно я зави. Това, изглежда, бе знак, защото вратата се отвори и в стаята се втурнаха четиримата биячи. Те го свалиха един етаж по-долу и го затвориха в килия, не по-голяма от килер за метли, където миришеше на мухъл и изпражнения. Не знаеше дали в съседство има други затворници, защото, когато вратата без прозорче се захлопна, настана пълна тишина и тъмнина.

Той легна, допирайки бузата си до студения под, и затвори очи. Олга Сухова изплува в съзнанието му в образа на икона, леко наклонила настрани глава, с молитвено допрени ръце. Ако имате късмета да се измъкнете жив от Русия, дори не си и помисляйте да се свържете с нея. Тя е заобиколена от бодигардове всяка минута от деня. Иван вижда всичко. Той чува всичко. Иван е чудовище.

Ту се потеше, ту се тресеше от студ. Бъбреците го боляха и не можеше да си поеме нормално дъх заради натъртения гръден кош. През един от пристъпите на треска той заопипва вътрешността на килията, за да види дали са му оставили одеяло, но намери само четири хлъзгави стени.

Затвори очи и заспа. В съня си вървеше по улиците на миналото си и срещаше мнозина от мъжете, които бе убил. Те бяха бледи и безкръвни, с дупки от куршуми в гърдите и лицето. Появи се Киара, облечена в булчинската си рокля, и му каза, че е време да се връща в Умбрия. Олга попи потта от челото му и сложи букет от увехнали карамфили на един гроб в Новодевичето гробище. Надписът на плочата беше на иврит, а не на кирилица. Той прочете: Габриел Алон…

Накрая се събуди от светлината на фенерчета, насочена към лицето му. Мъжете, които ги държаха, го вдигнаха и го помъкнаха за ръцете и краката нагоре по стълбите. Габриел се опита да брои площадките, които минаваха, но скоро се отказа. Пет? Десет? Двайсет? Не беше сигурен. Използвайки главата му като таран, те минаха през една врата и излязоха в студения нощен въздух. За момент бе заслепен от неочаквания мрак. Притесни се, че се готвят да го хвърлят от покрива — Лубянка имаше дълга история с подобни инциденти, — но после очите му привикнаха и разбра, че са във вътрешния двор.

Облечен в чист сив костюм, следователят Сергей стоеше до черен микробус. Той отвори задните врати и каза няколко думи на руски. Биячите внесоха Габриел вътре и освободиха ръцете му за секунди, после ги оковаха отново за една стоманена скоба на тавана. Сетне вратите се затвориха с оглушителен трясък и микробусът се понесе по паважа.

„А сега накъде! — помисли си той. — Към изгнанието или към смъртта?“

Пак беше сам. Предположи, че е преди полунощ, защото московският уличен трафик все още бе трескаво оживен. Не чу сирени, които да подскажат, че ги ескортират, а и шофьорът, изглежда, се съобразяваше с правилата за движение, каквито и да бяха те. При едно от продължителните им спирания чу смях и си помисли за Солженицин. Камионетките… Така от КГБ бяха превозвали обитателите на Архипелага ГУЛАГ — през нощта, в обикновени на вид камионетки, невидими за хората около тях, преминали в паралелния свят на прокълнатите.

Летището Шереметево-2 се намираше на около четиридесет и пет минути северно от градския център при умерено натоварен трафик. Габриел си позволи да се надява, че това е тяхната дестинация, но тя се стопи след час, прекаран в задната част на микробуса. Качеството на пътищата — плачевни дори в Москва — се влошаваше колкото повече се отдалечаваха от Лубянка. При всяка дупка нараненото му тяло бе пронизвано от силни болки и трябваше да се вкопчва в стоманената скоба, за да не бъде изхвърлен от седалката. Невъзможно бе да познае в каква посока пътуваха. Не можеше да каже дали се движеха на запад — към цивилизацията и просвещението, или на изток — към суровата вътрешност на Русия. На два пъти микробусът спира и на два пъти Габриел чу ядосани викове на руски. Предположи, че дори микробусът на ФСБ, лишен от разпознавателни знаци, не бе могъл да избегне изнудването от бандити и пътни полицаи, търсещи рушвет.

При третото спиране на микробуса вратите се отвориха и един от биячите влезе отзад. Той отключи белезниците и направи знак на Габриел да слезе. Зад тях бе спряла кола; следователят стоеше на светлината на аварийните светлини, като поглаждаше козята си брадичка, сякаш обмисляше кое би било най-подходящото място за екзекуцията. После Алон забеляза, че куфарът му лежи в една кална локва близо до найлонов плик, съдържащ личните му вещи. Сергей побутна плика към него с върха на обувката си и посочи към смътна жълта светлина на хоризонта.

— Украинската граница. Очакват ви.

— Къде е Олга?

— Предлагам да тръгвате, преди да сме размислили, господин Алон. И не идвайте повече в Русия. Ако го направите, ще ви убием. И няма да разчитаме на двама чеченски идиоти да ни свършат работата.

Габриел събра вещите си и тръгна към границата. Очакваше да чуе звук от изстрел и да получи куршум в гърба, но чу само шума от колите, които завиваха и потегляха обратно към Москва. Когато светлината от фаровете им изчезна, отвсякъде го обгърна мрак. Той се взря в далечната жълта светлина и продължи да върви. За миг сякаш Олга се появи до него. Сега животът й е във вашите ръце — напомни му тя. — Иван убива всеки, който застане на пътя му. Ако някога открие, че жена му е моят източник, няма да се поколебае да убие и нея.