Московска афера

71. Вила дей Фиори, Умбрия

Vendemmia — годишният гроздобер, започна във Вила дей Фиори последната събота на септември. Тогава пристигна и неприятната новина, че реставраторът планира да се върне в Умбрия. Граф Гаспари обмисли набързо идеята да отскочи с колата дотам, за да информира лично заинтересованите. Накрая реши, че просто ще се обади по телефона на Маргерита.

— Кога се очаква да пристигне? — попита тя с внезапно одрезгавял глас.

— Не е сигурно.

— Разбира се. Сам ли ще бъде, или ще го придружава Франческа?

— И това не е сигурно.

— Да приемем ли, че ще работи отново?

— Можем само да се надяваме — каза Гаспари. — Но моите приятели от Ватикана ми казаха, че е претърпял някакъв инцидент. Не ми се вярва да е в особено приповдигнато настроение.

— И как ще забележим разликата?

— Бъди мила с него, Маргерита. Очевидно бедният човек е изстрадал доста.

С това разговорът приключи. Икономката затвори телефона и тръгна към лозята.

Очевидно бедният човек е изстрадал доста…

„Да — помисли си тя. — И сега ще си го изкара на нас“.

„Завръщането“, както го нарече персоналът, се състоя късно същата вечер. Карлос, който живееше в каменна къща на хълма над пасището, забеляза малкия „Пасат“ комби, когато автомобилът зави през портата и се стрелна по застлания с чакъл път към вилата с угасени фарове. Той позвъни незабавно на Изабела, която стоеше на верандата на жилището си близо до конюшните, когато тъмната кола профуча край нея сред облак прах. Наблюдението й, макар и кратко, я възнагради с две важни късчета информация: в колата със сигурност имаше не един, а двама души — реставраторът и жената, която познаваха под името Франческа, при това шофираше жената. „Убедителна косвена улика — каза тя на Карлос, — че, реставраторът действително е претърпял някакъв инцидент“.

Последният член на персонала, който видя двойката през тази нощ, беше Маргерита, която ги наблюдаваше как прекосяват двора от поста си над параклиса. Както всички икономки, тя беше роден шпионин и като всички добри шпиони, обръщаше внимание на дребните детайли. Маргерита намери за — меко казано — странен факта, че жената върви напред и води мъжа. Освен това й се стори, че в движенията на реставратора има нещо необичайно. Сякаш пристъпваше с известно колебание. Тя го видя още веднъж, когато се появи на прозореца на горния етаж и погледна над двора в нейната посока. Този път той не й кимна по войнишки; всъщност изобщо не даде признаци, че е забелязал присъствието й. Просто се взираше в мрака, сякаш търсеше неприятел, който със сигурност беше някъде там, но той не можеше да го види.

Кепенците се затвориха шумно и реставраторът изчезна от полезрението й. Маргерита остана неподвижна на прозореца дълго време след това, преследвана от картината, която бе видяла. Мъж в осветения от луната прозорец с тайнствена превръзка на дясното око.

За нещастие, предвижданията на граф Гаспари за настроението на реставратора се оказаха съвсем точни. За разлика от лятото, когато той се държеше преднамерено сдържано, сега настроението му варираше от смразяващо мълчание до тревожни изблици на раздразнение. Франческа, която се опитваше да го оправдае пред другите, намекна как е получил нараняването си, като заяви, че е преживял „злополука“, докато е работил в чужбина. И персоналът бе оставен да гадае какво се е случило в действителност. Някои градяха крайни и абсурдни хипотези, други се придържаха към обичайните предположения. Но всички бяха сигурни в едно: нараняването беше изнервило реставратора до крайност, както откри една сутрин Ана, която се бе приближила до него изотзад, докато той си четеше вестника. Внезапното му движение така я стресна, че тя си обеща тържествено никога да не го доближава отново. После Маргерита се разпя, докато вършеше домакинската си работа, което, изглежда, го раздразни още повече.

Отначало реставраторът не смееше да излиза извън етруските зидове на градината. Той прекарваше следобедите си под сянката на асмите, като пиеше вино „Орвието“ и четеше, докато окото му се преумореше. Понякога, когато беше топло, отиваше до басейна и нагазваше внимателно в плитката му част, като се стараеше да държи превързаното си око над водата. Друг път лягаше по гръб на шезлонга и подхвърляше във въздуха топка за тенис в продължение на часове, сякаш изпитваше зрението и реакциите си. Винаги, когато се връщаше във вилата, той се спираше в гостната и се взираше в празното ателие. Маргерита обърна внимание на факта, че не заставаше на обичайното си място — непосредствено пред триножниците, а на няколко крачки от тях.

— Сякаш се опитва да си се представи как отново работи — сподели тя с Ана. — На бедния човек изобщо не му се вярва, че някога ще държи в ръцете си картина.

Скоро реставраторът се почувства достатъчно силен, за да възобнови разходките си. В началото те бяха краткотрайни. Мъжът носеше широки слънчеви очила, които криеха очите му, и памучна рибарска шапка, нахлупена до веждите. В някои дни жената го придружаваше, но обикновено беше сам и компания му правеха единствено кучетата. Изабела го поздравяваше любезно всеки път, когато минаваше край конюшните, макар че обикновено получаваше в отговор само сдържано кимване. Разходките обаче подобряваха настроението му и веднъж той спря за няколко минути, за да поговорят за конете. Изабела предложи да му даде няколко урока по езда, когато окото му заздравее, но вместо да отговори, той вдигна поглед към небето, за да проследи един реактивен самолет, който се снишаваше за кацане на летище Фиумичино.

— Страхувате ли се? — попита го Изабела.

— Да — призна й той, когато самолетът изчезна зад един кафеникавожълт хълм. Страхуваше се, при това много.

С всеки следващ ден реставраторът стигаше малко по-далеч в разходките си и в средата на октомври вече ходеше до портата и обратно всяка сутрин. Дори събра смелост отново да влиза в гората. По време на един от тези излети, през първия мразовит ден за сезона, във Вила дей Фиори отекна единичен изстрел от малокалибрено оръжие. Няколко минути по-късно реставраторът излезе от гората с дебел пуловер, вързан небрежно около врата му, и заобиколен от кучетата, които лаеха настървено. Той информира Карлос, че е бил нападнат от глиган и че глиганът не е имал късмета да преживее сблъсъка. Когато Карлос се огледа за оръжието, чийто изстрел бе чул, реставраторът се поусмихна. После се обърна и тръгна по пътя към вилата. Карлос намери животното няколко минути по-късно. Между очите му имаше безкръвна дупка. Малка и чиста. Сякаш нарисувана с четка.

На следващата сутрин Вила дей Фиори, както и цяла Европа, осъмна с шокиращата новина, че в последния момент е била предотвратена катастрофа с непредвидими последици. Историята излезе на бял свят първо в Лондон, където един репортер на Би Би Си съобщи, че Скотланд Ярд провежда „големи антитерористични полицейски акции“ в Източен Лондон и в кварталите до летищата Хийтроу и Гетуик. По-късно същата сутрин британският премиер застана със сериозно изражение пред камерите на Даунинг Стрийт, за да информира нацията, че службите за сигурност са предотвратили терористичен акт, целящ едновременното унищожаване на няколко големи пътнически самолета в британското въздушно пространство. Това не бил първият осуетен опит за подобна терористична атака във Великобритания. Разликата била в оръжията, които терористите възнамерявали да използват: преносими противосамолетни ракети SA-18. Британската полиция била открила дванадесет от усъвършенстваните оръжия по време на сутрешната й акция и продължавала да търси други. Премиерът не посочи откъде терористите са взели ракетите, но съобщи многозначително името на страната, в която са били произведени: Русия. Накрая премиерът завърши със смразяващите думи, че терористичната атака имала „глобални измерения“, и предупреди репортерите, че ги очаква дълъг ден.

Десет минути по-късно френският президент застана пред камерите в Елисейския дворец и съобщи, че същата сутрин са били проведени полицейски акции в предградията на Париж и в Южна Франция. До момента били намерени двадесет ракети: десет в апартамент близо до летище „Шарл дьо Гол“ и още десет в риболовен кораб в старото пристанище на Марсилия. За разлика от британския премиер, който бе премълчал тактично произхода на оръжията, френският президент заяви, че знае със сигурност, че терористите са получили ракетите, директно или косвено, от руски източник. Освен това отбеляза, че френските служби за сигурност и разузнаването са изиграли „важна роля в осуетяването на терористичната атака“.

Скоро подобни сцени се разиграха в Мадрид, Рим, Атина, Цюрих, Копенхаген, а накрая и от другата страна на Атлантическия океан, във Вашингтон. Обграден от най-опитните си телохранители, президентът съобщи на американския народ, че осем ракети SA-18 са били открити на борда на моторна яхта, пътуваща от Бахамските острови за Маями, и още шест — в багажника на кола, която се опитала да влезе в Съединените щати през границата с Канада. Четиримата заподозрени били задържани и в момента ги разпитвали. Досегашните сведения на американските и европейските служби сочели, че терористичните атаки очевидно е трябвало да бъдат осъществени по време на коледните празници. Главните цели на терористите, които се надявали да ликвидират максимален брой „кръстоносци и евреи“, били американските и израелските самолети. Президентът увери американския народ, че планът е бил осуетен и че вече е безопасно да се пътува със самолет. Зрителите, които използваха услугите на американските авиокомпании, изглежда, не бяха на същото мнение. През следващите няколко часа бяха отложени или отменени стотици полети заради безпрецедентна вълна от анулирани резервации на билети. Анализатори предсказаха, че новините ще причинят сериозни финансови щети на целия въздушнотранспортен бранш.

До падането на нощта вниманието на всички беше насочено към Москва, но Кремъл мълчеше както през съветско време. Малко след 23,00 часа говорител на руския президент най-сетне даде кратко изявление, като отхвърли категорично каквато и да било връзка между подготвяния терористичен акт и законните продажби на руско оръжие на клиенти от Близкия изток. Ако ракетите действително са били осигурени от руски източник, заяви говорителят, значи това със сигурност е бил криминален акт, който щял да бъде разследван както подобава от руските власти. След няколко часа обаче истинността на руското изявление беше поставена под съмнение от една драматична статия, публикувана в лондонски вестник. Авторът й беше стар познайник на обитателите на Кремъл — Олга Сухова, бивш главен редактор на „Московская газета“.

Това беше един от най-любопитните аспекти в цялата история. Държана под истински домашен арест в московския й апартамент през по-голяма част от лятото, според слуховете Олга Сухова бе успяла да се измъкне от Русия с помощта на полковник от ФСБ на име Григорий Булганов. След като пресекли украинската граница с кола, двамата били настанени в безопасно жилище в Англия, където работили в тясно сътрудничество със служители на американските и британските разузнавателни служби, натоварени с издирването на ракетите SA-18. В замяна на съдействието й Олга получила „изключителните права“ върху определени подробности от случая — подробности, които тя бе публикувала по ефектен начин в лондонския вестник „Телеграф“.

Според сензационния й материал ракетите, иззети от европейските и американските власти, първоначално били продадени на източноафриканска република от руския бизнесмен и трафикант на оръжие Иван Харков. Харков осъществил продажбата с пълното съзнание, че оръжията ще бъдат препродадени на клон на Ал Кайда на Сомалийския полуостров. Освен това статията свързваше Харков и вече покойния му шеф на охраната Аркадий Медведев с убийствата на журналистите от „Газета“ Александър Лубин и Борис Островски.

През следващите няколко дни Олга Сухова беше във фокуса на вниманието на всички европейски и американски телевизии. Същото се отнасяше и за мъжа, с чиято помощ беше успяла да избяга — полковник Григорий Булганов от ФСБ. Той разказа за ширещата се корупция в старата му служба и предупреди, че новите господари на Кремъл са бивши главорези от КГБ, които планират да се конфронтират със Запада на всяка крачка.

В края на седмицата двамата с Олга подписаха изгодни договори за книга. А мъжът, който беше в центъра на бурята, не можеше да бъде открит никъде. Иван Борисович Харков, строителен предприемач, венчър капиталист70 и международен трафикант на оръжие, беше изчезнал безследно.

Авоарите му бяха иззети, банковите сметки — замразени. Внушителните му палати дълго време бяха обсадени денонощно от репортери и телевизионни оператори. Накрая, когато стана ясно, че Иван няма да се върне, репортерите се разотидоха в търсене на нова плячка.

Броят на страните, в които Харков внезапно попадна в списъка на издирваните за арест или разпит лица, беше голям — дори абсурден. Ситуацията наистина съдържаше голяма доза ирония, признаваха и най-предубедените наблюдатели. Коравосърдечният Иван беше подхранвал години наред смъртоносните граждански войни и конфликти в Третия свят, без почти никаква намеса от страна на Запада. И едва когато бе прекрачил някаква морална граница — когато се бе осмелил да продаде стоката си на силите на глобалния ислямски екстремизъм, — правителствата на цивилизования свят се бяха стреснали и го бяха взели на мушка. Дори Ал Кайда да беше успяла да осъществи планираната атака, отбеляза един авторитетен коментатор, броят на убитите щеше да е нищожен в сравнение с жертвите на оръжията и куршумите на Иван в Африка.

Всички решиха, че олигархът се е скрил някъде във вътрешността на Русия. Как бе успял да стигне дотам от Франция, където го бяха видели за последен път, беше доста спорно. Служителите на френската авиация признаха, че частният самолет на Харков е излетял от международното летище Кот д’Азюр сутринта на двайсет и шести август, въпреки че те били отхвърлили несекващите му молби да получи полетен план. От пресата настояха да узнаят дали френските власти са знаели за дейността на Иван по времето, когато е бил осъществен полетът. И ако да, защо са позволили на него и екипажа да излетят?

Изправени пред нарастващата медийна буря, френските власти най-накрая бяха принудени да признаят, че наистина са знаели за участието на Харков в продажбата на ракетите, но са му позволили да напусне територията на Франция поради „определени аспекти на операцията“. Независимо от въпросните аспекти, френските прокурори настояваха Иван да бъде върнат в страната, както и колегите им в Англия, където му бяха предявени цял куп криминални обвинения, вариращи от пране на пари до участие в подготовката на масово клане. Говорител на Кремъл отхвърли обвиненията като „западни лъжи и пропаганда“ и изтъкна, че руските закони не позволяват господин Харков да бъде екстрадиран и даден под съд. Говорителят каза още, че руските власти били в пълно неведение относно местонахождението на господин Харков и не разполагали с доказателства, че се намира в страната.

Четиридесет и осем часа по-късно, когато на бял свят се появи снимка на Иван на прием в Кремъл, организиран от преизбрания руски президент, от Кремъл отказаха коментар. В Западна Европа не пропуснаха да отбележат факта, че Харков е отишъл на приема с младата и поразително красива манекенка Екатерина Мазурова, вместо с елегантната си съпруга. Седмица по-късно Иван подаде молба за развод в руски съд, обвинявайки Елена Харкова в множество грехове, като се започне от изневяра и се стигне до малтретиране на деца. Елена не се появи, за да оспори обвиненията. Тя сякаш бе изчезнала от лицето на земята.

Нито едно от тези събития не развълнува особено персонала на Вила дей Фиори в Умбрия, защото той си имаше далеч по-неотложни дела. Имаше реколта за прибиране и огради за ремонтиране. Имаше един кон с наранен крак и теч на покрива, който трябваше да бъде отстранен преди поройните зимни дъждове. Имаше и един меланхоличен мъж с превръзка на едното око, който се страхуваше, че повече няма да е в състояние да работи. Той не можеше да прави нищо друго, освен да чака. Да замерва етруските зидове на градината с топката си за тенис. И да се разхожда по прашния чакълен път с ловните кучета по петите.

72. Вила дей Фиори, Умбрия

Ари Шамрон се обади седмица по-късно, за да се самопокани на обяд. Той пристигна с кола на посолството, а до него седеше Геула. Следобедът беше ветровит и студен, затова обядваха вътре, в официалната трапезария с камина, в която пламтяха сухи цепеници. Шамрон се представи като хер Хелер — едно от многото му работни имена — и говореше само на немски в присъствието на Ана и Маргерита. Когато обядът приключи, Киара и Геула помогнаха на прислугата с чиниите. Габриел и Шамрон си облякоха палтата и тръгнаха по чакъления път между пиниите. Ари изчака да се отдалечат на стотина метра от вилата и едва тогава запали първата си турска цигара.

— Не казвай на Геула — рече той. — Тя ме тормози да ги спирам отново.

— Геула не е толкова наивна, колкото си мислиш. Знае, че пушиш зад гърба й.

— Няма нищо против да пуша, стига да полагам поне малко усилие да не го правя пред нея.

— Послушай я поне веднъж. Тези неща ще те убият.

— Аз съм стар като тези хълмове, момчето ми. Остави ме да се наслаждавам, докато все още съм тук.

— Защо не ми каза, че Геула ще дойде с теб?

— Просто ми се е изплъзнало. Не съм свикнал да пътувам с жена си. Оттук отиваме във Виена, за да послушаме музика. След това в Лондон, за да гледаме една пиеса. — От устата на Шамрон това прозвуча така, сякаш е бил осъден на цял месец строг тъмничен затвор с намалени дажби.

— Това правят хората, когато се пенсионират, Ари. Пътуват. Почиват си.

— Не съм се пенсионирал. Боже, мразя тази дума. След това сигурно ще ме обявиш за покойник.

— Опитай да се позабавляваш, Ари, ако не заради себе си, поне заради Геула. Тя заслужава една хубава ваканция в Европа. Всички те обичаме, но никога не си бил перфектният съпруг и баща.

— И заради греховете си съм осъден да прекарам цяла седмица с Моцарт и Пинтър71.

Продължиха разходката си мълчаливо. Габриел гледаше в земята, а Шамрон изпускаше дим като парен локомотив.

— Чух, че утре тук ще дойде наш лекар, за да ти свали превръзката.

— Затова ли дойде? За да видиш голямото демаскиране?

— С Геула си помислихме, че ще искаш семейството ти да е наоколо. Сгрешихме ли, като дойдохме?

— Не, разбира се, Ари. Просто може да не съм добра компания. Онази горила успя да ми счупи орбитата и да причини значителни щети на ретината. В най-добрия случай известно време ще виждам размазано.

— А в най-лошия?

— Ще загубя почти напълно зрението на едното око. Нещо, което няма да се отрази добре на човек, който си изкарва прехраната като реставратор на картини.

— Изкарваш си прехраната, като браниш държавата Израел. — Репликата му бе приета с мълчание и той вдигна очи към върховете на дърветата, които се поклащаха от вятъра. — Какво става, Габриел? Не чух реч как възнамеряваш да напуснеш Службата, този път завинаги. Не ми изнесе лекция за това, че вече си направил достатъчно за страната и народа си.

— Винаги ще бъда на твое разположение, Ари… докато съм в състояние да виждам, разбира се.

— Какви са плановете ти?

— Ще продължа да бъда гост на граф Гаспари, злоупотребявайки с гостоприемството му. После, ако зрението ми позволява, ще реставрирам няколко картини за Ватиканските музеи. Ако си спомняш, работех върху една картина, когато ме помоли да изпълня онази малка поръчка в Рим. За съжаление, наложи се някой друг да я довърши.

— Опасявам се, че не ти съчувствам особено. Като изпълни тази малка поръчка, ти спаси живота на хиляди хора. Това е по-важно от реставрирането на една картина.

Стигнаха до разклонението на пътя. Шамрон погледна към големия резбован дървен кръст и поклати бавно глава.

— Споменах ли, че двамата с Геула снощи вечеряхме във Ватикана с монсеньор Донати и Негово Светейшество?

— Не си.

— Негово Светейшество беше доста доволен, че Църквата е успяла да изиграе малка роля за краха на Иван. Но се надява, че това ще остане в тайна. Не иска повече мъртъвци в базиликата си.

— И ти споделяш мнението му — отбеляза Габриел.

— Абсолютно — съгласи се Шамрон.

Това беше един от многото аспекти на случая, които останаха скрити — фактът, че след като напуснаха Сен Тропе, децата на Иван бяха отведени в уединен приорат72 високо в Приморските Алпи. Бяха останали там близо седмица под покровителството на Църквата и със знанието и одобрението на папата, преди да се качат на борда на един „Гълфстрийм“, собственост на ЦРУ, и да отлетят тайно за Съединените щати.

— Къде са те? — попита Алон.

— Елена и децата ли? — Ари хвърли цигарата си на земята и я смачка. — Нямам представа. И ако трябва да съм честен, не искам да знам. Те са проблем на Ейдриън. Иван не се задоволи само с делото за развода. Той създаде специално звено в личната си охранителна служба с една-единствена задача: да открие Елена и децата. Иска си децата обратно. И иска да види Елена мъртва.

— А Олга и Григорий?

— Твоят приятел Греъм Сиймор е чул слухове за руски наемни убийци, изпратени към бреговете на Великобритания. Олга е затворена в обезопасена къща извън Лондон, заобиколена от въоръжени пазачи. С Григорий е по-различно. Казал е на Греъм, че може сам да се грижи за себе си.

— И Греъм се е съгласил?

— Не съвсем. Поставил е Григорий под денонощно наблюдение.

— Наблюдаващи агенти? Те не могат да защитят никого от руски наемен убиец. Григорий трябва да бъде заобиколен от въоръжени мъже.

— Ти също. — Шамрон не се опита да прикрие раздразнението си. — Ако зависеше от мен, ти щеше да си затворен някъде в Израел, където Харков никога не би помислил да те търси.

— И се чудиш защо предпочитам да стоя тук.

— Не си и помисляй да си показваш носа извън това имение. Не и преди гневът на Иван да утихне.

— Не ми прилича на човек, който ще забрави, че има сметки за уреждане.

— Така е.

— Може би е по-добре да го убием още сега и да приключим с въпроса.

Шамрон погледна превръзката на окото на Габриел.

— Той може да почака, синко. Сега трябва да помислим за по-важни неща.

Бяха стигнали до конюшните. В кочината до тях две прасета се търкаляха в калта. Ари ги изгледа и присви очи отвратено.

— Първо разпятие. Сега прасета. Какво още ще видя?

— Имаме си собствен параклис.

Шамрон запали нова цигара.

— Започвам да се уморявам — каза той. — Хайде да се връщаме.

Обърнаха се и тръгнаха към вилата. Ари извади хартиен плик от горния джоб на коженото си пилотско яке и го подаде на Габриел.

— Писмо от Елена — поясни той. — Ейдриън Картър го изпрати в Тел Авив.

— Прочете ли го?

— Разбира се.

Алон извади писмото и го прочете на свой ред.

— Ще го направиш ли? — попита го Шамрон.

— Ще знам след голямото демаскиране.

— Може би двамата с Геула трябва да останем тук няколко дни, в случай че нещата не се развият добре.

— Ами Моцарт и Пинтър?

— По-скоро ще остана тук — огледа се театрално той, — при прасетата и разпятието.

— В такъв случай за нас ще бъде удоволствие да останете.

— Персоналът наистина ли няма представа кой си в действителност?

— Мислят ме за ексцентричен реставратор, който страда от меланхолия и резки промени на настроението.

Шамрон сложи ръка върху рамото му.

— Май те познават доста добре.

73. Вила дей Фиори, Умбрия

Лекарят дойде на следващата сутрин. Приличаше на израелец от Куинс73, с равинска брадичка и малки, нежни като на бебе ръце. Той махна превръзката от окото на Габриел, намръщи се и започна да вади конците.

— Кажете ми, ако усетите болка.

— Повярвайте ми, вие ще сте първият, който ще узнае.

Специалистът насочи лъча на едно фенерче право в окото му и се намръщи още повече.

— Какво е усещането?

— Сякаш прогаряте дупка в роговицата ми.

Изключи фенерчето.

— А сега?

— Сякаш е покрита с памук и вазелин.

— Виждате ли нещо?

— Силно казано.

Лекарят закри здравото око на Габриел.

— Колко пръста ви показвам?

— Дванайсет.

— Я стига! Колко?

— Май са четири, но не съм много сигурен.

Лекарят откри здравото му око. Беше вдигнал два пръста. Той капна някакви капки в нараненото око, които му причиниха изгаряща болка като от киселина, и му сложи черна лента, каквато носят пиратите.

— Приличам на идиот.

— Няма да е задълго. Ретината ви изглежда учудващо добре предвид онова, което сте преживели. Голям късметлия сте. Носете превръзката няколко дни, докато окото ви се повъзстанови. Един час с превръзка, един без. Разбрахте ли?

— Да, мисля, че разбрах.

— Избягвайте ярката светлина. И не правете нищо, което може да преумори излишно окото ви.

— А да рисувам мога ли?

— В никакъв случай. Не и през следващите три дни.

Лекарят върна фенерчето и ножичките в чантата си и я закопча. Габриел му благодари, че е дошъл чак от Тел Авив за петминутна процедура.

— Само не казвайте на никого, че сте били тук — добави той. — В противен случай онзи сърдит дребен мъж ей там ще ви убие с голи ръце.

Лекарят погледна към Шамрон, който бе успял да изгледа цялата операция, без да даде нито един съвет.

— Вярно ли е това, което говорят за него? Наистина ли е отвлякъл Айхман?

Габриел кимна утвърдително.

— Може ли да се ръкувам с него? Искам да докосна ръцете, които са заловили онова чудовище.

— Добре — каза Габриел. — Но бъдете внимателен. Той хапе.

Не искаше да носи превръзката, но дори той трябваше да признае, че изглежда по-добре с нея, отколкото без нея. Меката тъкан около окото все още бе деформирана от отока, а новият белег беше пресен и грозен.

— Рано или късно ще заприличаш на себе си — увери го Киара. — Но дотогава ще мине известно време. Старите мъже като теб не оздравяват много бързо.

Оптимистичната прогноза на лекаря за хода на възстановяването му се оказа съвсем точна. До следващата сутрин зрението на Габриел се подобри значително, а на втората вече бе почти нормално. Той се почувства готов да започне работа по молбата на Елена, но ограничи усилията си до една малка задача: сковаването на подрамник с размери 98,5 на 74 см. Когато подрамникът бе готов, Габриел опъна ленено платно върху него и покри платното със слой грунд. После постави платното върху статива и изчака да изсъхне.

През същата нощ спа лошо и се събуди в четири часа. Помъчи се да заспи отново, но не успя, затова се измъкна от леглото и слезе на долния етаж. Работата рано сутрин винаги му бе споряла и въпреки все още слабото му зрение, тази сутрин не представляваше изключение. Нанесе първите слоеве на основната боя и до средата на деня на платното се появиха отчетливите образи на две деца.

На обяд направи кратка почивка, за да хапне, и остана пред платното чак докато стана време за вечеря. Рисуваше по спомен, без да прави справки с каквато и да било снимка, с бързина и увереност, които допреди седмица му изглеждаха непостижими.

Понякога, когато в къщата беше тихо, му се струваше, че тя стои зад рамото му и му нашепва инструкциите си. Внимавай с движенията на четката, когато рисуваш ръцете — напомняше му тя. — Не напластявай прекалено много боя. А понякога, когато зрението му започваше да отслабва, той виждаше Елена, прикована за един стол в зловещия склад на смъртта на съпруга й, с притиснат към слепоочието й пистолет. По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.

Киара и обслужващият персонал знаеха, че не обича да го гледат, докато работи, но Шамрон и Геула не бяха наясно с правилата и винаги заставаха зад гърба му. Посещенията на Геула бяха кратки, но Ари, който нямаше с какво друго да запълва времето си, не мърдаше от студиото на Габриел. Той винаги бе изпитвал удивление от способността му да рисува — за него това беше някакъв салонен трик или илюзия — и сега бе доволен да седи мълчаливо до Габриел и да го наблюдава как работи с четката, въпреки че за целта трябваше да се въздържа да пуши.

— Трябваше да те оставя в „Бецалел“74 през седемдесет и втора — каза той късно една нощ. — Трябваше да намеря някой друг, който да екзекутира онези убийци от „Черният септември“. Сега щеше да си един от най-великите художници от твоето поколение, а не…

— А не какво?

— А не ексцентричен стар реставратор, който страда от меланхолия и резки промени на настроението и живее във вила в сърцето на Умбрия, заобиколен от свине и разпятия.

— Аз съм щастлив, Ари. Имам Киара.

— Дръж я близо до себе си, Габриел. Не забравяй, че Иван обича да унищожава хубавите неща.

Алон остави четката, после отстъпи назад и огледа продължително картината с ръка под брадичката и наклонена настрани глава. Киара, която го наблюдаваше от върха на стълбището, попита:

— Готова ли е, синьор Вианели?

Габриел помълча малко.

— Да — каза накрая. — Мисля, че е готова.

— Какво ще правиш с подписа? — полюбопитства Шамрон.

— Не съм сигурен.

— Мога ли да ти дам малък художествен съвет?

— Ако се налага.

— Подпиши я с името, което ти е дала майка ти.

Той натопи четката в черна боя и написа името Габриел Алон в долния ляв ъгъл.

— Мислиш ли, че ще я хареса?

— Убеден съм. Готова ли е вече?

— Не съвсем — отговори Габриел. — Трябва да я пека в продължение на трийсет минути.

— Трябваше да те оставя в „Бецалел“ — каза Шамрон. — Можеше да станеш велик.