Московска афера

48. Париж

Влакът-стрела, който тръгваше от Марсилия в 19,28 часа, пристигна на Лионската гара десет минути по-рано от обявеното в разписанието. Габриел не се изненада от това; защитени от синдиката си, френските машинисти винаги можеха да съкратят времетраенето на едно пътуване, стига да пожелаеха да се приберат по-рано у дома. Докато пресичаше пустата чакалня с чанта, съдържаща най-необходимото, той погледна към високия сводест таван. Преди три години тази историческа забележителност на Париж бе пострадала жестоко от действията на атентатор камикадзе. И щеше да се превърне в купчина развалини, ако Габриел не бе ликвидирал други двама терористи, преди да успеят да детонират експлозивите си — геройски акт, който за кратко го бе превърнал в най-издирвания от закона човек в цяла Франция.

На кръговата алея пред гарата чакаха дузина таксита, но Алон отиде пеш до булевард „Дидро“ и взе такси оттам. Адресът, който даде на шофьора, се намираше на няколко пресечки от истинската му цел — малка жилищна кооперация на тиха улица близо до Булонския лес. Убеден, че не са го проследили, той застана пред вратата и натисна звънеца на апартамент 4Б. Вратата се отвори незабавно и Габриел пое нагоре по стълбите; мокасините му стъпваха безшумно по тясната протрита пътека. Когато се озова на площадката на четвъртия етаж, откри, че вратата на апартамента е открехната, а във въздуха се носи неповторимият аромат на турски тютюн. Алон бутна леко вратата с върха на показалеца си и тя се плъзна навътре по смазаните панти. Не беше стъпвал в убежището от две години, но не забеляза никаква разлика: същите безлични мебели, същият лекьосан килим, същите избелели пердета на прозорците. Ейдриън Картър и Узи Навот го изгледаха любопитно от столовете си до евтината масичка за кафе, сякаш току-що се бяха посмели на някаква шега, която не биваше да чува. След няколко секунди Ари Шамрон влезе тържествено през кухненската врата с чаша и чинийка в ръка. Грозните очила стърчаха върху плешивата му глава като очила на водолаз. Беше облечен в обичайната си униформа — жълто-кафяви панталони и бяла памучна риза с навити до лактите ръкави. Оперативната работа винаги правеше чудеса с външния вид на Шамрон — въпреки че в случая работата се състоеше в посещение на уютен апартамент в шестнадесети арондисман53 на Париж — и сега той изглеждаше по-здрав от доста време насам. Ари спря за момент, за да изгледа Габриел, после продължи да върви през всекидневната, където една цигара димеше в пепелника върху масичката за кафе. Алон го изпревари с няколко секунди и смачка цигарата.

— Какво правиш? — попита Шамрон.

— Не бива да пушиш.

— Как мога да спра да пуша, когато най-квалифицираният ми оперативен агент смята да обяви война на Русия? — Той остави чашата и чинийката върху масата и закрачи сърдито из стаята. — Беше упълномощен да организираш среща с Елена Харкова и ако е възможно, да разбереш от нея какво знае за контрабандните сделки с оръжие на своя съпруг. Ти се справи блестящо със задачата. Всъщност операцията протече съгласно най-добрите традиции на Службата. Но накрая превиши правомощията си. Нямаш право да обсъждаш секретна операция в сърцето на Москва. Нито да сключваш споразумение, което предвижда да предложим политическо убежище на Елена Харкова. Всъщност нямаше право дори да обсъждаш подобно нещо с нея.

— И какво трябваше да направя, Ари? Да й кажа благодаря и да я изпратя? Да й кажа, че в действителност изобщо не се интересуваме от съкровените тайни на съпруга й?

— Не, Габриел, но преди това можеше поне да се допиташ до своите началници.

— Нямаше време да се допитам до моите началници. Иван вилнееше из Сен Тропе и я търсеше.

— И какво ще направи той според теб, ако отведеш Елена и децата? Ще развее бяло знаме и ще се предаде? — Шамрон отговори сам на въпроса си, като поклати леко плешивата си глава. — Иван Харков е влиятелен човек с влиятелни приятели. Дори да успееш по някакъв начин да измъкнеш Елена и онези компютърни дискове, а това според мен е съмнително, Иван ще си отмъсти, и то здравата. Всички дипломати ще бъдат прогонени. Политическите отношения между Русия и Запада, които и бездруго са обтегнати, ще охладнеят още повече. Ще има и финансови последици — последици, от които Западът не се нуждае в момент на глобална икономическа несигурност.

— Дипломатически санкции? Нима е имало случай, в който великият Ари Шамрон се е отказал да постъпи правилно поради заплаха от дипломатически санкции?

— Случвало се е повече пъти, отколкото си мислиш. Но аз не се притеснявам само защото дипломатите могат да бъдат изгонени. Иван Харков е доказал, че е жесток човек, и ако му отнемеш жената и децата, отмъщението ще е жестоко. Той разполага с някои от най-опасните оръжия в света, както и с ядрени, биологични и химически бойни вещества. Не е нужно въображение, за да допуснеш, че Иван и други главорези — бивши служители на КГБ — могат да предоставят тези оръжия на нашите врагове.

— Те вече са го направили — каза Габриел. — В противен случай сега нямаше да сме тук.

— Ами ако разпръснат няколко ампули с полоний близо до Тел Авив? И ако в резултат на това загинат няколко хиляди невинни хора? Тогава какво ще кажеш?

— Ще кажа, че сме длъжни да се погрижим това никога да не се случва. И ще ти припомня собствените ти думи: че нашите решения трябва да бъдат диктувани не от страха, а от сигурността на Израел в дългосрочен план. Нали не намекваш, че е против интересите ни да изиграем Иван Харков? Той има повече кръв по ръцете си от „Хизбула“, „Хамас“ и Ал Кайда, взети заедно. И управлява малкия си магазин на ужасите с щедрата благословия, съдействие и защита на Кремъл. Нека руснаците да ни наложат дипломатическите си санкции. След това ще им го върнем, и то така, че да ги заболи.

Шамрон мушна цигара в ъгълчето на устата си и я запали със старата си „Зипо“. Габриел се обърна към Навот и Картър. Те гледаха настрани, сякаш бяха станали неволни свидетели на семейна свада.

— Да не си решил да започнеш нова Студена война? — Ари издуха дим към тавана. — Защото оставам с точно такова впечатление.

— Руснаците вече са я започнали. А ако Иван Харков желае да се съюзи с останалите психопати, които искат да ни навредят, нека го направи.

— Иван няма да подгони само Израел. Ще подгони теб и всички, на които държиш. — До този момент бяха разговаряли на английски заради Ейдриън Картър. Сега Шамрон премина на иврит и понижи глас с няколко децибела: — Наистина ли искаш това на този етап от живота си, синко? Още един заклет враг, който желае смъртта ти?

— Мога да се грижа за себе си.

— Ами новата ти съпруга? Можеш ли да се грижиш и за нея? Всеки ден и всяка секунда? — Ари се огледа театрално. — Не е ли това мястото, където доведе Леа след бомбения атентат на Лионската гара? — Окуражен от мълчанието на Габриел, той продължи: — Палестинците успяха да се доберат до жена ти не веднъж, а два пъти, Габриел: първо във Виена, а петнайсет години по-късно — в психиатричната клиника в Англия, където я скри. Палестинците са добри, но са просто хлапаци в сравнение с руснаците. По-добре помисли върху това, преди да обявиш истинска война на Иван Харков.

Уверен, че го е убедил в правотата си, Шамрон остави цигарата в пепелника и взе чашата и чинийката. В големите му, изпъстрени с петна ръце те приличаха на играчки от детски чаен сервиз.

— Ами Айхман? — попита тихо Алон. Каза го на иврит, но при споменаването на името на убиеца Ейдриън Картър надигна леко глава — като студент, който се събужда от дрямка по време на скучна лекция.

— Какво за Айхман? — попита на свой ред Ари.

— Замисли ли се за дипломатическите последствия, преди да го отвлечеш от онази автобусна спирка в Аржентина?

— Разбира се. Всъщност разисквахме надълго и нашироко дали да го отвлечем. Опасявахме се, че светът ще ни заклейми като престъпници и похитители. Страхувахме се, че ще има тежки последици, на които младата ни и уязвима държава не беше готова да устои.

— Но в края на краищата сте отвлекли онова копеле. Направили сте го, защото е било правилно, Ари. Защото е трябвало да направите точно това.

— Направихме го, защото нямахме друг избор, Габриел. Ако бяхме поискали да го екстрадират, аржентинците щяха да ни откажат и да го предупредят. И щяхме да го изгубим завинаги.

— Защото полицията и службите за сигурност са го защитавали?

— Точно така.

— Както ФСБ и Кремъл защитават Иван.

— Иван Харков не е Адолф Айхман. Мисля, че не е нужно да ти обяснявам разликата. Изгубих семейството си заради Айхман и нацистите. Ти също. Майка ти е прекарала войната в Биркенау и носеше белезите от него до края на живота си. Сега ги носиш ти.

— Кажи го на хилядите, които умряха във войните, водени с оръжията на Иван.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Ако днес Иван спре да продава оръжия на войнолюбците, утре ще започне да го прави някой друг. — Шамрон махна с ръка по посока на Картър. — Кой знае? Може би това ще бъде твоят добър приятел Ейдриън. Той и правителството му засипват с оръжия Третия свят всеки път, когато им е изгодно. А и ние самите сме продавали оръжия на много неприятни клиенти.

— Поздравления, Ари.

— За какво?

— Че стигна дъното — отговори Алон. — Току-що сравни държавата ни с най-лошия човек в света само за да спечелиш един спор.

Габриел видя, че съпротивата на Шамрон започва да отслабва. И реши да се възползва от преимуществото си, преди старият воин да е укрепил защитата си.

— Ще го направя, Ари, но не мога без твоята подкрепа. — Той замълча, после добави: — Без помощта ти.

— Кой стигна до дъното сега?

— Учил съм се от най-добрия.

Шамрон загаси цигарата си и се вгледа в Алон през виещия се дим.

— Замислял ли си се над въпроса къде ще я настаниш?

— Мислех да я настаня в апартамента на улица „Наркис“ при мен и Киара, но наистина нямаме достатъчно място за нея и децата.

Намръщеното изражение на Ари му показа, че шегата изобщо не му се е сторила забавна.

— Невъзможно е да се засели в Израел. Когато Русия най-накрая позволи на евреите си да имигрират в Израел, голям брой руснаци, които не са евреи, се промъкнаха в страната заедно с тях, в това число някои от най-важните фигури в организираната престъпност. Бъди сигурен, че всеки от тези твои добри сънародници ще бъде щастлив да убие Елена заради Иван.

— Изобщо не съм възнамерявал да я държа в Израел, Ари. Ще й се наложи да отиде в Америка.

— Ще я оставиш в ръцете на Ейдриън? Това ли възнамеряваш? Тук не става дума за заселването на някой полковник от КГБ, свикнал да живее с правителствена заплата. Елена Харкова е ужасно богата жена. Тя е свикнала на такъв начин на живот, за който малцина от нас могат да си мечтаят. Елена ще се превърне в проблем. Повечето политически бежанци се превръщат в такъв.

Шамрон погледна към Ейдриън за потвърждение, но Картър знаеше, че не е разумно да се намесва в семейна кавга, затова запази благоразумно мълчание. Ари свали очилата си и започна машинално да лъска стъклата им в предницата на ризата си.

— В момента дългосрочното емоционално благополучие на Елена и децата й е най-малкият ти проблем. Първото нещо, което трябва да направиш, е да измислиш как да я върнеш в Русия сама, без да събудиш подозренията на Иван.

Габриел сложи на масата за кафе един пощенски плик.

— Какво е това? — попита Ари.

— Билетът на Елена за Москва.

Шамрон си сложи отново очилата и извади писмото от плика. Прочете го без проблеми: руският беше един от многото езици, които владееше. Когато свърши, върна внимателно листа в плика, сякаш се страхуваше да не остави отпечатъци.

— Това е добре като за начало, Габриел, но след това? Как ще я вкараш в онзи апартамент, без частната охранителна служба на Иван да вдигне тревога? Как ще я изведеш от страната, след като открадне онези дискове? И как ще отвлечеш вниманието на Иван, за да вземеш децата?

Алон се усмихна.

— Ще откраднем самолета му.

Шамрон пусна писмото на Елена върху масата.

— Слушам те, синко.

Не след дълго Ари се поддаде на магията на Габриел. Седеше неподвижно на стола си, подпухналите му очи бяха притворени, големите му ръце бяха скръстени на гърдите. Ейдриън Картър седеше до него, а лицето му все така приличаше на непроницаема маска. Неспособен да се защити от дима на Шамрон, той бе решил да задими на свой ред стаята и в момента пафкаше ритмично лулата си, от която се носеше мирис на изгорели листа и мокри кучета. Габриел и Узи седяха рамо до рамо на дивана като развълнувани младежи. Навот разтриваше зачервеното място в основата на носа си, където го бяха притискали очилата, избрани от Бела.

Когато Алон приключи изложението на плана си, пръв проговори Картър. Направи го, след като удари лулата си в ръба на пепелника — като съдия, който се опитва да въдвори ред в съдебната зала.

— Никога не съм смятал, че познавам добре французите, но като се има предвид последната ни среща, сигурен съм, че ще ти сътрудничат. — Той хвърли извинителен поглед на Шамрон, който ненавиждаше употребата на американски спортни метафори54, когато обсъждаха деликатните подробности на дадена операция. — Френските закони дават големи правомощия на службите за сигурност, особено когато си имат работа с чужденци. А французите никога не са се колебали да изопачат тези закони още малко, стига да им е угодно.

— Не ми харесва оперативната работа с френските служби — изсумтя Шамрон. — Те ме дразнят.

— Ще се нагърбя доброволно с тази операция, Ари. Благодарение на Габриел, с французите сме в що-годе добри отношения.

Шамрон погледна към Алон.

— Предполагам, че е безсмислено да питам кой ще изиграе ролята на придружител на Елена.

— Тя няма да го направи, ако не отида с нея.

— Защо ли си знаех, че ще ми отговориш така?

Картър пълнеше бавно лулата си.

— Габриел може да влезе с американския си паспорт. Руснаците няма да посмеят да го пипнат.

— Зависи за кои руснаци говориш, Ейдриън. Има най-различни. Има обикновени главорези от ФСБ — като онези, на които Габриел попадна в Лубянка. Има и частни главорези, които работят за хора като Иван. Съмнявам се, че някакъв паспорт би могъл да ги спре, пък бил той и американски.

Шамрон премести погледа си върху Алон.

— Трябва ли да ти напомням, Габриел, че твоят приятел Сергей ни даде ясно да разберем, че знаят много добре кой си и какво ще се случи, ако някога стъпиш отново в Русия?

— Просто ще се поразходя. Елена ще свърши работата. Всичко, което трябва да направи, е да влезе в Дома на крайбрежната улица, да вземе документите на Иван и да излезе оттам.

— Какво ли би могло да се обърка в план като този? — попита язвително Ари, без да се обръща към никого конкретно. — Колко от храбрите ти колеги смяташ да въвлечеш в тази авантюра?

Алон изреди списък с имена.

— Можем да ги изпратим там като служители на „Ел Ал“. А когато всичко приключи, ще излетим заедно от Москва.

Ейдриън Картър, който разпалваше напълнената отново лула, кимна вглъбено. Шамрон беше заел отново будистката си поза и се взираше в Навот, който, на свой ред, също го гледаше втренчено.

— Ще ни трябва одобрението на премиера — заяви Ари.

— Премиерът ще направи каквото му кажеш — рече Габриел. — Винаги го прави.

— И Бог да ни е на помощ, ако го забъркаме в нов скандал. — Шамрон премести бързо погледа си от Навот към Алон и обратно. — Сами ли ще се погрижите за операцията, момчета, или искате да е под надзора на някой по-възрастен? На практика вече съм го правил веднъж-дваж.

— Ще се радваме да ни помогнеш — каза Узи. — Сигурен ли си, че Геула няма да има нищо против?

— Геула? — Ари сви рамене. — Мисля, че ще се зарадва да остане няколко дни сама. Може да ви е трудно да го повярвате, но животът с мен не е много лесен.

Габриел и Узи моментално избухнаха в смях. Ейдриън Картър захапа здраво мундщука на лулата си, за да устои на импулса да се присъедини към тях, но след няколко секунди и той се преви о две.

— Забавлявайте се за моя сметка — промърмори Шамрон. — Един ден и вие ще остареете.

49. Париж

Сериозното планиране започна следващата сутрин, когато Ейдриън Картър се завърна в правителствената резиденция на авеню „Виктор Юго“. Както очакваше Картър, преговорите преминаха гладко и до вечерта Френската служба за вътрешна сигурност вече официално беше поела контрол над наблюдението на Харков. Хората на Габриел, изтощени от продължилото близо две седмици постоянно дежурство, заминаха незабавно за Париж — всички, освен Дина Сарид, която остана във вилата в Гасен, за да играе ролята на негови очи и уши в Южна Франция.

Скоро не само Френската служба за сигурност, но и почти всички в Сен Тропе разбраха, че над Вила Солей е спуснат покров. Край обширния басейн вече нямаше гости, нямаше алкохолни партита на борда на „Октомври“ и името Харков вече не красеше табелките за резервация в изисканите ресторанти в Сен Тропе. Всъщност през първите три дни от наблюдението на французите Иван и Елена не се появиха никакви. Само децата — Анна и Николай, се осмелиха да се покажат извън стените на вилата: веднъж, за да посетят карнавала в покрайнините на града, и още веднъж, за да посетят плажа Пампелон, където прекараха два нещастни часа в компанията на Соня и почернелите от слънцето руски телохранители, след което поискаха да ги върнат обратно у дома.

Хората от френските служби действаха на родна земя и бяха склонни да вярват на слуховете, които се разнасяха в кафенетата и баровете. Според един от тези слухове, Иван възнамерявал да обяви вилата за продан и след това да излезе в открито море, където да излекува наранената си гордост. Според друг слух, той планирал да се разведе с Елена по руски обичай и да я зареже да проси копейки в московското метро. Говореше се също, че я е насинил цялата от бой. Други твърдяха, че е упоил жена си и я е изпратил с кораб в Сибир. Шушукаше се дори, че я е убил с голи ръце и хвърлил тялото някъде високо в Приморските Алпи. На всички тези предположения обаче беше сложен край, когато Елена бе забелязана да се разхожда по улица „Гамбета“ по залез-слънце без никакви видими следи от физическа или емоционална травма. Била без Иван, но за сметка на това я придружавали цял куп телохранители. Един агент на Френската служба за сигурност нарече охраната й „президентска“.

В малкия апартамент в шестнадесети парижки арондисман събитията на юг бяха приети като потвърждение, че фазата на операцията, наречена „малката лъжа прикрива голямата“, е преминала като по ноти. До този момент, без знанието на съседите, в апартамента бе кипяла интензивна, но безшумна дейност. По стените бяха залепени шпионски снимки и доклади, имаше едромащабна карта на Москва със знаменца, карфици и маркирани с червено маршрути, както и черна дъска, изписана на иврит с елегантния почерк на Габриел. В началото на подготовката Шамрон изглеждаше доволен да играе ролята на съветник в сянка. Но колкото повече наближаваше операцията, толкова по-нетърпелив ставаше и накрая започна да налага мнението си по начин, който би предизвикал негодувание у всеки друг, освен у Габриел и Узи Навот. Те му бяха като синове и бяха свикнали с войнствените му изблици. Слушаха го, вместо да си запушват ушите с ръце, и приемаха съвети, които други агенти биха отхвърлили от най-обикновена гордост. Но преди всичко, мислеше си Ейдриън Картър, те несъмнено се радваха на възможността да работят още веднъж рамо до рамо с жива легенда като Шамрон. Така се чувстваше и самият Картър.

През по-голяма част от времето стояха затворени в апартамента, но веднъж дневно Габриел извеждаше Ари на разходка по алеите на Булонския лес. Големите летни горещини вече бяха преминали и августовските следобеди бяха меки и приятни. Алон молеше Стареца да не пуши, но всичко бе напразно. Безуспешни бяха и увещанията да отклони вниманието си поне за миг от многобройните детайли на операцията. Докато седяха сами в парка, той споделяше с Габриел неща, които не смееше да каже пред Навот и останалите членове на екипа. Своите постоянни тревоги. Въпросите без отговор и съмненията. Дори страховете си. Когато излязоха за последен път на разходка, Шамрон беше унил и разсеян. В парка Багател55 говореше неща, каквито никога не бе изричал в навечерието на операция, говореше за възможността от провал.

— Трябва да се подготвиш за възможността Елена да не излезе от онази сграда. Дай й пет минути над определеното време. Но ако не излезе, значи е била заловена. А ако е била заловена, можеш да бъдеш сигурен, че Аркадий Медведев и наемниците му ще се втурнат да търсят съучастници. Ако, не дай боже, тя попадне в ръцете им, не можем да направим нищо, за да я спасим. Дори не помисляй да влезеш в сградата след нея. Помни, на първо място е собствената ти безопасност, както и безопасността на екипа ти.

Габриел крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и гледаше в краката си. Ари продължаваше да говори и гласът му звучеше като бумтенето на далечни барабани:

— Иван и съюзниците му от ФСБ те оставиха да напуснеш Русия жив, но бъди сигурен, че това няма да се повтори. Играй по Московските правила и не забравяй Единайсетата заповед. Не се оставяй да те хванат, Габриел, дори и ако за целта се наложи да зарежеш Елена Харкова. Ако не излезе навреме от онази сграда, се махни оттам. Разбра ли?

— Разбрах.

Шамрон спря да крачи и сграбчи между дланите си лицето на Алон, като го стисна с изненадваща сила.

— Веднъж съсипах живота ти, Габриел, и няма да позволя това да се случи отново. Ако нещо се обърка, отиди на летището и се качи на онзи самолет.

Те се върнаха мълчаливо в апартамента под гаснещата светлина на късния следобед. Алон погледна ръчния си часовник. Беше почти пет часът. Операцията щеше да започне всеки момент. Вече дори Шамрон не можеше да я спре.

50. Москва

Оставаха няколко минути до седем часа московско време, когато стационарният телефон в апартамента на Светлана Фьодорова на Кутузовски проспект иззвъня тихо. Тя седеше във всекидневната пред телевизора и слушаше поредната реч на руския президент, затова остана доволна, че я откъсват от заниманието й. Накара го да млъкне, като изключи звука от бутона на дистанционното — Боже, де да ставаше толкова лесно!, — и вдигна бавно слушалката до ухото си. Позна мигновено гласа от другата страна на линията — Павел, противният нощен портиер. Изглежда, имаше посетител.

— Един джентълмен — добави Павел с пълен с намеци глас.

— Има ли си име?

— Нарече се Феликс.

— Руснак?

— Ако е руснак, значи не е живял тук доста време.

— Какво иска?

— Казва, че има съобщение за теб. Казва, че е приятел на дъщеря ти.

Нямам дъщеря — помисли горчиво тя. — Жената, която наричах моя дъщеря, ме остави да умирам сама в Москва, докато се забавлява някъде в Европа със своя богат съпруг.

Драматизираше нещата, но на нейната възраст й беше простено.

— Как изглежда?

— Като купчина стари парцали. Но носи цветя и шоколадови бонбони. „Годива“56, Светлана. Любимите ти.

— Не е някой бандит или изнасилван, нали, Павел?

— Не мисля.

— Тогава го пусни горе.

— Вече го сторих.

— Чакай, Павел!

— Какво има?

Тя погледна към стария си, износен халат.

— Помоли го да изчака пет минути. И чак тогава го пусни горе.

Светлана затвори телефона. Цветя и бонбони… Може и да прилича на куп парцаливи дрехи, но очевидно беше джентълмен.

Тя отиде в кухнята и потърси нещо подходящо, с което да почерпи госта. В килера нямаше никакви сладкиши или кекс, само кутия с английски чаени бисквити, спомен от последното й ужасяващо пътуване до Лондон, за да се види с Елена. Светлана нареди дузина бисквити върху една чиния и я остави върху масата във всекидневната. После влезе в спалнята и смени набързо халата си с лятна рокля. Застана пред огледалото, приглади чупливата си прошарена коса и се загледа тъжно в лицето си. За него не можеше да направи нищо. Прекалено много години — помисли си. — Прекалено много страдания.

Тъкмо излизаше от стаята, когато звънецът иззвъня. Тя отвори вратата и видя странен дребен мъж в началото на шейсетте, с рядка коса и малки подвижни очички на териер. Дрехите му действително бяха омачкани, но изглеждаха грижливо подбрани. В него имаше нещо старомодно. Нещо от миналото. „Изглежда като излязъл от стар черно-бял филм — помисли си тя — или от някое кафене в Санкт Петербург от времето на революцията“. Маниерите му бяха вехти досущ като външния му вид. Говореше свободно руски, но звучеше така, сякаш не го е използвал от много години. Със сигурност не беше московчанин; всъщност тя се усъмни дали изобщо е руснак. Ако участваше във викторина, щеше да предположи, че е евреин. Не че имаше нещо против евреите. Напълно възможно бе и в нейните вени да тече малко еврейска кръв.

— Надявам се, че не ви сварвам в неподходящ момент — каза той.

— Тъкмо гледах телевизия. Имаше важна реч на президента.

— О, наистина? За какво беше речта?

— Не съм сигурна. Всичките му речи си приличат.

Посетителят й подаде цветята и бонбоните.

— Позволих си да ви направя малък подарък. Знам, че обожавате шоколадовите трюфели.

— Откъде знаете?

— От Елена, разбира се. Елена ми разказа много неща за вас.

— Познавате дъщеря ми?

— Аз съм неин приятел, госпожо Фьодорова. Доверен приятел.

— Изпраща ви тя, така ли?

— Точно така.

— Защо?

— За да обсъдим нещо важно. — Той понижи глас. — Нещо, свързано с благополучието на Елена и децата.

— Да не би да са в опасност?

— Наистина ще бъде по-добре да поговорим на четири очи, госпожо Фьодорова. Въпросът е много деликатен.

Тя го изгледа подозрително, но отстъпи встрани. Гостът мина мълчаливо покрай нея и стъпките му не издадоха никакъв шум по покрития с плочки под на коридора. Сякаш се носи във въздуха — помисли си Светлана и потръпна, докато слагаше отново веригата на вратата. — Като призрак.

51. Женева

Говори се, че пътешествениците, които се приближават към Женева с влака от Цюрих, обикновено остават толкова поразени от красотата й, че изхвърлят билетите си за връщане през прозореца и се заклеват никога да не я напуснат. Докато навлизаше в града през тихата августовска нощ с наетата в Париж кола, Габриел не изпита нищо подобно. Винаги бе смятал Женева за очарователно, но ужасно скучно място. Някогашен дом на ревностни калвинисти, днес градът имаше нова религия — парите, а банкерите и богаташите бяха новите му свещеници и архиепископи.

Хотел „Метропол“ се намираше близо до езерото, срещу Английската градина. Нощният администратор — дребен мъж с безупречно облекло и безизразни черти, му подаде електронен ключ и го информира, че съпругата му вече се е регистрирала и го чака горе. Той я завари седнала в едно кресло пред прозореца, с опрени на перваза крака и поглед, насочен към Же д’О57 — високия фонтан в центъра на езерото. Униформата й на стюардеса на „Ел Ал“, изгладена и колосана, висеше на закачалка в стенния гардероб. Светлината на свещите се отразяваше в сребърните похлупаци върху масичка на колелца, сервирана за двама. Габриел извади бутилка изстудено „Шасла“ от кофичката с лед и си наля една чаша.

— Очаквах те преди час.

— Трафикът на излизане от Париж едва пъплеше. Какво има за вечеря?

— Пиле по киевски58 — отговори му тя без следа от ирония. Очите й си оставаха приковани във фонтана, който в момента изглеждаше червен от светлината на разноцветните прожектори. — Маслото вече трябва да се е втвърдило.

Габриел сложи ръка върху един от похлупаците.

— Нищо му няма. Да ти сипя ли малко вино?

— Не трябва да пия. Поръчала съм да ме събудят по телефона в четири часа. Сутринта имам полет от Женева до „Бен Гурион“, а следобед — от „Бен Гурион“ до Москва. — Погледна го за пръв път. — Знаеш ли, струва ми се, че служителите на „Ел Ал“ спят по-малко дори от агентите на Службата.

— Никой не спи по-малко от агентите на Службата. — Наля й чаша вино. — Пийни малко. Казват, че е полезно за сърцето.

Тя вдигна чашата за наздравица, взряна в Габриел.

— Честита годишнина, скъпи. Днес се навършват пет месеца от сватбата ни. — Отпи от виното. — Край на медения ни месец в Италия.

— Пет месеца не е годишнина, Киара.

— Разбира се, че е.

Тя погледна отново към фонтана.

— Сърдиш ми се, защото закъснях за вечеря, или има нещо друго?

— Сърдя ти се, защото не искам да ходя утре в Москва.

— Тогава недей.

Киара го стрелна гневно с очи, после погледна отново към езерото.

— Ари ти даде безброй възможности да се измъкнеш от този случай, но ти реши да продължиш. Обикновено е обратното. Обикновено Шамрон е този, който те подтиква да продължиш, а ти се съпротивляваш яростно. Защо не го правиш и сега, Габриел? Защо след всичко, което преживя, след всичките схватки и убийства, предпочете да се нагърбиш с тази работа, вместо да се скриеш с мен в уединената вила в Умбрия?

— Не е честно да поставяш нещата по този начин, Киара.

— Разбира се, че е. Ти ми каза, че работата е елементарна. Ще се срещнеш с някакъв руски журналист в Рим, ще чуеш каквото има да ти казва и това ще е всичко.

— Това щеше да е всичко, ако не го бяха убили.

— Значи го правиш заради Борис Островски? Рискуваш живота си и този на Елена, защото се чувстваш виновен за смъртта му?

— Правя го, защото трябва да намерим онези ракети.

— Правиш го, защото искаш да унищожиш Иван.

— Разбира се, че искам да го унищожа.

— Е, поне си честен. Само гледай да не се самоунищожиш междувременно. Ако отведеш жена му и децата му, той ще ги преследва до края на света. Както и нас. Ако извадиш късмет, тази операция може да приключи до четиридесет и осем часа. Но това ще е само началото на войната ти с Иван.

— Хайде да вечеряме, Киара. Все пак имаме годишнина.

Тя погледна ръчния си часовник.

— Твърде късно е да вечерям. Онова масло просто ще залепне на бедрата ми.

— И аз имах подобно намерение.

— Обещания, обещания. — Тя отпи от виното. — Харесва ли ти да работиш отново със Сара?

— Пак ли започваш?

— Нека да отбележим за протокола, Ваша чест, че свидетелят отказа да отговори на въпроса.

— Да, Киара, харесва ми да работя отново със Сара. Тя се справи отлично със задачата си и показа изключителен професионализъм.

— Още ли те обожава?

— Сара знае, че не съм свободен. А единственият човек, когото обожава повече от мен, си ти.

— Значи признаваш?

— Признавам какво?

— Че тя те обожава.

— О, за бога! Да, някога Сара имаше чувства към мен; чувства, които ми откри по време на една много опасна операция. Но аз не споделям чувствата й, защото съм луд по теб. И ти го доказах, надявам се, като се ожених за теб — беше грандиозна сватба. А Сара, ако не ме лъже паметта, беше сред гостите.

— Навярно се е надявала, че ще ме изоставиш пред хупата.

— Киара… — Той обхвана лицето й с ръце и я целуна. Устните й бяха хладни и имаха вкус на „Шасла“. — Всичко това ще приключи до четиридесет и осем часа. После ще се върнем в Италия и никой, дори Иван, няма да е в състояние да ни намери.

— Никой, освен Шамрон. — Тя го целуна отново. — Мислех, че планираш маневра, която има нещо общо с моите бедра.

— Утре те очаква много дълъг ден.

— Изкарай масата в коридора, Габриел. Не мога да се любя в стая, която мирише на пиле по киевски.

След това заспа в обятията му, неспокойна, измъчвана от сънища. Габриел не заспа; никога не спеше преди операция. В 3,59 часа той се обади на рецепцията, за да отмени поръчаното обаждане, след което събуди нежно Киара с целувки по тила. Тя се люби за последен път с него, умолявайки го през цялото време да изпрати в Москва някого другиго. В пет часа Киара напусна стаята в изгладената си униформа и слезе във фоайето на хотела, където я очакваха Римона, Яков и останалите членове на екипа. Габриел видя през прозореца как се качват в служебния микробус, който щеше да ги закара на летището, и остана там дълго след като бяха изчезнали. Погледът му беше прикован върху буреносните облаци, които се трупаха над далечните планински върхове. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за една възрастна жена в московски апартамент, която посяга към телефона, докато Ели Лавон — за нея Феликс — й говори тихо.

52. Вила Солей, Франция

Постигнаха временно примирие след седемдесет и два часа. Седемдесет и два часа крясъци. Седемдесет и два часа заплахи за безцеремонен развод. Седемдесет и два часа постоянни разпити. Като всички мъже, предадени от съпругите си, Иван настояваше да узнае и най-малката подробност. Отначало тя се бе съпротивлявала, но накрая бе отстъпила пред заплахата от физическа саморазправа. Даваше му информацията бавно, капка по капка. Пътуването сред хълмовете. Обядът, сервиран на масата. Виното. Малката спалня с избелелите репродукции на Моне. Пречистващият душ. Иван беше настоял да узнае колко пъти са се любили. „Два пъти — беше му признала тя. — Искаше да го направим и трети път, но аз му казах, че трябва да тръгвам“.

Предвижданията на Михаил се оказаха съвсем точни: гневът на Иван, макар и огромен, затихна бързо, когато разбра, че сам си е виновен за цялата бъркотия. Той изпрати група телохранители в Кан, за да изхвърлят Екатерина от апартамента й в хотел „Карлтън“, после засипа Елена с извинения, обещания, диаманти и злато. Тя видимо прие тези прояви на разкаяние и на свой ред демонстрира разкаяние. Въпросът вече бе приключен и те се сдобриха на официална вечеря във „Вила Романа“. Животът се върна към нормалния си ход.

Много от жестовете на Иван несъмнено бяха престорени. Други бяха истински. Той говореше по-малко по мобилния си телефон и прекарваше повече време с децата. Държеше руските си приятели на разстояние и отмени големия купон, който бе възнамерявал да организира в чест на рождения ден на един от бизнес партньорите си, когото Елена не харесваше. Носеше й кафе всяка сутрин и четеше вестниците в леглото, вместо да се втурне нетърпеливо в кабинета си. А когато майка й се обади тази сутрин в седем часа, не се намръщи, както обикновено, а й подаде телефона със загрижено изражение. Разговорът, който последва, беше кратък. Елена затвори телефона и погледна тъжно Иван.

— Какво има? — попита я той.

— Много е зле, скъпи. Трябва незабавно да я видя.

В Москва Светлана Фьодорова затвори внимателно слушалката и погледна мъжа, когото познаваше под името Феликс.

— Каза, че ще е тук късно вечерта.

— А Иван?

— Искаше да я придружи, но Елена го убеди да остане във Франция при децата. Затова пък бе така любезен да й предостави частния си самолет.

— Каза ли по кое време ще тръгне?

— Ще излети от летището в Ница в единайсет часа, ако, разбира се, всичко е наред със самолета.

Той се усмихна и извади малко електронно устройство от предния горен джоб на омачканото си сако. Устройството имаше малък екран и множество бутони — като миниатюрна пишеща машина. Светлана Фьодорова бе виждала подобни апарати и преди. Не знаеше как се наричат, но бе наясно, че обикновено ги носят хора, каквито не харесва. Феликс написа чевръсто нещо с малките си пъргави пръсти и върна апарата в джоба си. После погледна ръчния си часовник.

— Доколкото познавам зет ви, той моментално ще постави и вас, и тази сграда под наблюдение. Помните ли какво трябва да кажете, ако някой ви задава въпроси за мен?

— Ще им кажа, че сте мошеник — крадец, който се е опитал да измами една стара дама и да й задигне парите.

— Светът действително е пълен с безскрупулни личности.

— Да — потвърди тя. — Човек не знае кога може да попадне на някого от тях.

След последните терористични атаки в Лондон бяха предприети редица мерки за подобряване сигурността на американското посолство на Гроувнър Скуеър. Някои от тях бяха видими за обществото, други — не. Сред тези, които спадаха към втората категория, беше чисто нов команден център, разположен в подобна на бункер постройка под самия площад. В 6,04 часа лондонско време съобщението на Ели Лавон беше предадено на Ейдриън Картър в гробна тишина от едно младо момче за всичко на ЦРУ. След като го прочете, Картър го връчи на Шамрон, който пък го подаде на Греъм Сиймор.

— Изглежда, операцията е започнала — отбеляза Сиймор. — По-добре извести французите.

Картър натисна един бутон, за да активира обезопасената линия до Париж, и притисна слушалката до ухото си.

— Бонжур, господа. Топката се насочва към вашата половина на игрището. Гледайте да се позабавлявате.

Този път в подготовката й нямаше никакво колебание. Елена се изкъпа набързо, оправи надве-натри косата и грима си и облече сравнително семпъл, но удобен костюм на „Шанел“. След това се накичи с повече бижута, отколкото слагаше обикновено при подобно пътуване, и мушна още няколко скъпи украшения в дамската си чанта. Сложи два костюма в малък сак и взе равностойността на няколко хиляди долара под формата на евро и рубли от стенния сейф. Знаеше, че Иван няма да го сметне за подозрително: той винаги я насърчаваше да носи значителна сума пари в брой, когато пътува сама.

Огледа за последен път стаята и тръгна по стълбите към долния етаж, като се стараеше да не показва с нищо вълнението си. Соня и децата се бяха събрали да я изпратят; тя ги прегърна по-продължително от обичайно и им нареди с престорена строгост да слушат баща си. Иван не беше свидетел на сбогуването им; той стоеше отвън на алеята и гледаше намръщено ръчния си часовник. Елена целуна децата за последен път, после се качи отзад в мерцедеса заедно със съпруга си. Когато колата потегли, погледна през рамо и видя децата, които й махаха за довиждане. После автомобилът мина през охраняваната врата и тя ги изгуби от поглед.

Новината, че Иван и Елена Харкови са напуснали Вила Солей, пристигна в командния център в Лондон в 7,13 часа местно време. Габриел научи за раздвижването пет минути по-късно. Един час след като получи съобщението, той съобщи на рецепцията, че освобождава стаята и че престоят му, макар и твърде кратък, е бил много приятен. Когато излезе от хотела, наетото от него „Рено“ вече го очакваше. Той се настани зад волана и потегли към летището.

53. Ница, Франция

По време на пътуването Иван беше прекалено зает, за да обърне внимание на Елена. Ту разговаряше по мобилния си телефон, ту се взираше мълчаливо през прозореца, а дебелите му пръсти барабаняха по централното табло. Понеже се движеха в обратна посока на сутрешния трафик към плажа, напредваха бързо: покрай залива на Сен Тропе до Сен Максим, към вътрешността на страната по Д-25 до магистралата, после на изток по магистралата към Ница. Когато навлязоха в северните покрайнини на Кан, Елена откри, че си представя как Иван и Екатерина правят секс в апартамента им в хотел „Карлтън“. Иван явно си помисли за същото, защото взе ръката й и й каза, че съжалява за всичко, което се е случило. Елена се чу да казва, че й тя съжалява. После погледна през прозореца към хълмовете, които се издигаха по посока на Алпите, и започна да брои минутите, оставащи до момента, в който щеше да се освободи от него.

Изходът за международното летище Кот д’Азюр се появи петнайсет минути по-късно. Междувременно Иван бе получил друго телефонно обаждане и разговаряше разгорещено с някакъв свой съдружник от Лондон. След пет минути, когато влязоха в климатизирания офис на авиокомпания „Ривиера“, той все още говореше по телефона. Зад чистото бяло гише стоеше мъж в средата на трийсетте с рядка руса коса. Беше облечен в тъмносини панталони и бяла риза с къси ръкави и пагони. Иван го накара да почака още две минути, докато приключи разговора си с Лондон.

— Харков — каза накрая той. — Полетът за Москва в единайсет.

Младият мъж го дари с неспокойна служебна усмивка.

— Няма как, мосю Харков. Опасявам се, че има сериозен проблем с вашия самолет.

Елена заби нокти в дланта си и се втренчи в носовете на обувките си.

— Какъв проблем? — попита Иван.

— Бюрократичен — отговори младият мъж. — Екипажът не ни е представил два много важни документа: сертификат за RVSM59 и сертификат номер 3. ГДГВ няма да разреши на самолета ви да излети без тях.

ГДГВ беше Генералната дирекция за гражданско въздухоплаване, френският еквивалент на американското Федерално авиационно управление.

— Това е безобразие! — избухна Иван. — Излитал съм от това летище дузина пъти със същия този самолет и никога не са ми искали подобни документи.

— Разбирам разочарованието ви, мосю Харков, но се опасявам, че правилата са си правила. Самолетът ви няма да мръдне от мястото си, докато не представите пълномощно за RVSM и сертификат номер 3.

— Има ли някаква глоба, която мога да платя, за да ме пуснете?

— Накрая вероятно ще има, но не и сега.

— Искам да говоря с началника ви.

— В момента аз съм служителят с най-висок ранг.

— Свържете се по телефона с някого от ГДГВ.

— От ГДГВ изразиха ясно позицията си по въпроса. Няма да кажат нищо повече, докато не видят тези документи.

— Трябва да стигнем спешно до Москва. Майката на жена ми е много болна. Съпругата ми трябва да замине незабавно.

— Тогава предлагам екипажът ви да направи всичко възможно да намери въпросните документи. Междувременно жена ви може да обмисли възможността да пътува с товарен самолет.

— Товарен самолет? — Иван удари с длан по гишето. — Жена ми не може да лети с товарен самолет. Трябва да вземем определени мерки за сигурност. Това просто е невъзможно.

— Тогава се съмнявам сериозно, че днес ще излети за Москва, мосю.

Елена се приближи предпазливо до гишето.

— Майка ми ме очаква, Иван. Не мога да я разочаровам. Ще хвана някой пътнически самолет.

Чиновникът махна с ръка към компютъра си.

— Мога да проверя разписанието на отлитащите самолети и да потърся свободно място, стига да желаете.

Харков се намръщи, после кимна. Чиновникът се разположи зад компютъра и натисна няколко клавиша. Миг по-късно издаде долната си устна и поклати бавно глава.

— Съжалявам, днес няма нито едно свободно място за полетите от Ница до Москва. Както навярно знаете, мосю Харков, по това време на годината имаме много посетители от Русия. — Натисна още няколко клавиша. — Но има още една възможност.

— Каква?

— След час има полет на Швейцарските международни авиолинии до Женева. Ако пристигне навреме, мадам Харкова може да хване от Женева самолета на „Суисеър“, който излита в два следобед за Москва. Той трябва да пристигне на летище Шереметево в осем часа тази вечер.

Иван погледна към Елена.

— Това ще бъде много дълго пътуване. Защо не изчакаш, докато оправим нещата с тези документи?

— Вече казах на майка, че ще пристигна тази вечер. Не искам да я разочаровам, скъпи. Нали чу как звучеше по телефона.

Иван погледна към чиновника.

— Трябват ми три места в първа класа — едно за жена ми и две за телохранителите й.

Още няколко почуквания по клавиатурата. И ново поклащане на главата.

— Има само едно свободно място в първа класа и нито едно в икономичната. Но мога да ви уверя, че мадам Харкова ще бъде в пълна безопасност. Ако искате, мога да й уредя ВИП ескорт от охраната на летището.

— От кой терминал излита самолетът?

— Първи терминал. — Чиновникът вдигна телефона. — Ще уведомя охраната.

Младият мъж зад гишето не работеше за авиокомпания „Ривиера“, а беше младши офицер от Френската служба за вътрешна сигурност. Телефонният разговор, който проведе след излизането на Иван и Елена, не беше със служителите на швейцарските авиолинии, а с началника му, който седеше в задната част на микробус, паркиран точно пред залата за заминаващи. Когато получи обаждането му, офицерът в микробуса се свърза с регионалния щаб в Ница, който, от своя страна, изпрати съобщение до командния център в Лондон. Новината стигна до джобния компютър на Габриел, който се преструваше, че разглежда часовници „Ролекс“ в един безмитен магазин на летището. Той напусна магазина с празни ръце и тръгна бавно към изхода.

Елена се опита да се раздели с него на тротоара, но в пристъп на галантност Иван категорично отказа. Той се нареди заедно с нея на безкрайната опашка за билети и завърза спор с нещастния служител относно маршрута на пътуването й. Купи малък подарък за майка й и накара Елена да се закълне, че ще му се обади незабавно, щом кацне в Москва. А накрая, докато тя се приготвяше да мине през охраната, й се извини още веднъж за неприятностите, които й беше причинил по време на брака им. Тя го целуна за последен път и когато премина от другата страна, се обърна, за да му помаха за сбогом. Иван вече се отдалечаваше, заобиколен от телохранителите си, с притиснат до ухото телефон.

През следващия половин час Харкова се занимава с рутинни дейности. Намери изхода на терминала. Изпи едно кафе със сметана в претъпкан бар. Купи си куп вестници и списания. Но през повечето време просто обикаляше насам-натам. За пръв път от много години Елена беше сама. Не съвсем сама, помисли си тя, защото някой със сигурност я наблюдаваше, но освободена от досадното присъствие на телохранителите на Иван — поне за няколко часа. А скоро щеше да е свободна от тях завинаги. Трябваше само да изпълни една малка поръчка в Москва. Не можа да се сдържи и се усмихна на иронията. Трябваше да се върне в Русия, за да се освободи. Каза си, че го прави не само заради себе си, но и заради своята страна. Тя беше съвестта на Русия. Нейният спасител.

Загрижена да не изпусне полета, Елена застана пред вратата десет минути по-рано от необходимото и зачака търпеливо да й разрешат да се качи на борда на самолета. На седалката до нея седеше швейцарско джудже със слънчев загар, което не спря да се мръщи през цялото пътуване. За обяд имаше спаружен сандвич и бутилка топла минерална вода. Елена изяде всичко от подноса си и засипа с благодарности смутената стюардеса за любезното обслужване.

Когато самолетът кацна в Женева, беше почти 13,30 часът. Елена слезе по стълбите и чу съобщение, че полет 1338 на „Суисеър“ за Москва очаква последните си пътници. Тя пристигна на изхода на следващия терминал пет минути преди излитането и прие чаша шампанско от стюардесата, докато се настаняваше на седалката си. Този път неин спътник беше мъж в средата на петдесетте с гъста прошарена коса и тъмни очила, каквито носят хората, които са чувствителни към светлината. Той бе отворил кожена папка и толкова съсредоточено пишеше нещо, че сякаш не забеляза присъствието й. Когато самолетът се издигна над Алпите, мъжът откъсна лист хартия от папката си и го остави в скута й. На листа имаше миниатюрно копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат, нарисувано с химикалка. Елена се обърна и го погледна изумено.

— Добър ден, Елена — каза Габриел. — Радвам се да ви вида отново.

54. Москва

Аркадий Медведев беше уникален случай в руската история. Бивш борец срещу дисидентите от Пето главно управление на КГБ, той бе започнал да възстановява отломките от вече несъществуващата служба, когато през 1994 г. получи телефонно обаждане от един свой стар подчинен на име Иван Харков. Иван имаше предложение за него: искаше Медведев да изгради и оглави частна охранителна служба, която да защитава семейството му и процъфтяващата му глобална финансова империя. Аркадий прие предложението, без да пита каква заплата ще получава. Той знаеше достатъчно за бизнеса в новата капиталистическа Русия и си даваше сметка, че заплатата — поне тази, отбелязана в трудовия договор — не означава нищо.

Аркадий Медведев бе служил добре на Иван в продължение на петнайсет години и Иван, от своя страна, го бе възнаградил повече от щедро. В момента Аркадий печелеше повече от милион долара годишно, което не бе никак зле за бивш агент от тайните служби, който нямаше и рубла след падането на комунизма. Но парите бяха само част от компенсацията за услугите му. Имаше представителни разходи и служебни дрехи. Автомобил „Бентли“, апартаменти в Лондон, в Южна Франция и на Воробьовите хълмове в Москва, където живееха само най-богатите. И жени — жени като Оксана, двайсет и три годишна красавица от провинцията, която Медведев бе измъкнал от един суши бар преди две седмици. Оттогава тя живееше в неговия апартамент, разсъблечена в различни степени.

Ако в работата му за Иван имаше някакъв недостатък, това бяха телефонните обаждания, които получаваше във възможно най-неподходящите моменти. Както можеше да се очаква, телефонът му иззвъня точно когато двамата с Оксана бяха на път да постигнат върховно удоволствие. Окъпан в пот, Аркадий се пресегна към апарата и поднесе неохотно слушалката до ухото си. Разговорът, който последва, беше кратък, но развали напълно настроението му. Когато затвори телефона, Оксана продължи оттам, където ги бяха прекъснали, но на Медведев вече му беше безразлично. Накрая тя се просна върху гърдите му и захапа разочаровано ухото му.

— Омръзнах ли ти вече?

— Не, разбира се.

— Тогава какъв е проблемът, Аркадий?

Проблемът, помисли си той, беше Елена Харкова. Тази вечер тя пристигаше в Москва на извънредно посещение. Иван хранеше подозрения по отношение на мотивите й. Искаше да бъде поставена под постоянно наблюдение. Не желаеше повече изпълнения като онова в Сен Тропе. Нито пък Аркадий Медведев. Той погледна към Оксана и й каза да се облича. Пет минути по-късно, когато тя вече напускаше апартамента, Медведев вдигна отново телефона и нареди на хората си да заемат позиции.

Елена си поръча бяло вино, Габриел — черно кафе. И двамата решиха да опитат равиолите с горски гъби. Тя отхапа една-единствена хапка и после нападна хляба си.

— Не ви ли харесва храната? — попита я Алон.

— Не е много добра.

— Всъщност е далеч по-добра от обичайното. Кога сте пътували за последен път с пътнически самолет?

— Преди доста време. — Тя погледна през илюминатора. — Предполагам, че приличам на родината си. Отначало нямах нищо, после притежавах почти всичко. Ние, руснаците, залитаме от една крайност в друга. Сякаш никога не правим нещата както трябва.

Обърна се и го изгледа.

— Може ли да говоря открито, без да се притеснявам, че мога да нараня чувствата ви?

— Ако се налага.

— Изглеждате нелепо с тази маскировка. С къса коса ви харесвах много повече. А и тези очила… — Харкова поклати глава. — Ужасни са. Не трябва да носите тъмни стъкла. Те прикриват цвета на очите ви.

— Опасявам се, че точно това е идеята, Елена.

Тя отметна кичур коса от лицето си и попита къде ще я скрият, след като получи политическо убежище. Тонът й беше нормален, сякаш водеше любезен разговор със съвсем непознат човек. Габриел й отговори по същия начин:

— В неделя вечерта, вместо да се качите на самолета обратно за Женева и Ница, ще се качите на самолет за Тел Авив. Престоят ви в Израел ще е кратък, не повече от ден-два.

— А след това?

— Американците поеха отговорността да ви осигурят подслон. Америка е голяма страна с далеч повече възможности от Израел. Човекът, който ръководи операцията, е мой приятел. Готов съм да му поверя живота си, Елена, и знам, че той ще се погрижи по най-добрия начин за вас и децата ви. Но се опасявам, че начинът ви на живот ще е доста по-скромен от сегашния.

— Слава богу!

— Сега мислите така, но ще ви бъде много трудно. Иван вероятно ще подаде молба за развод в някой руски съд. Вие няма да сте в състояние да се явите в съда, за да оспорите иска, затова той ще получи развод и ще остави вас и децата без копейка. — Той направи пауза. — Освен ако не сложим ръка върху част от парите му през следващите два дни.

— Не искам нищо от парите на Иван. Това са кървави пари.

— Тогава ги вземете заради вашите деца.

Елена погледна скицата, която й беше дал — двете деца на плажа.

— Имам достъп до общи банкови сметки в Лондон и Москва — каза тихо тя. — Но ако изтегля големи суми, Иван ще разбере.

— Не е ли заделил някакви пари в Швейцария за черни дни?

— Има банков сейф в Цюрих, в който обикновено държи няколко милиона в брой. Ще трябва да го изпразните заради мен, преди Иван да е успял да замрази авоарите си.

— Знаете ли номера и паролата?

Тя кимна утвърдително.

— Кажете ми ги, Елена. Заради децата.

Тя ги каза бавно, после го погледна с любопитство.

— Искате ли да ви ги напиша?

— Не е необходимо.

— Имате шпионска памет, също като Иван.

Елена започна да чопли храната си без апетит.

— Трябва да отбележа, че изпълнението ви днес беше забележително. Да бяхте видели лицето на съпруга ми, когато го информираха, че самолетът не може да излети. — Погледна го. — Предполагам, че сте планирали следващото действие също толкова добре?

— Да, но планирането не струва пет пари, ако изпълнителят не успее да го осъществи. — Пауза. — Последен шанс да се откажете, Елена. Никой няма да ви се разсърди, ако го направите.

— Ще довърша това, което започнах — отвърна тя. — Заради Александър Лубин. Заради Борис Островски. И заради Олга.

Габриел даде знак на стюардесата и я помоли да отнесе храната им. После постави куфарчето си върху масичката, набра кода за отключване и го отвори. Отвътре извади четири предмета: малък пластмасов флакон спрей; устройство, което приличаше на обикновен МР3 плейър; второ устройство с къс кабел с USB конектор, както и билет за полет 1612 на „Ел Ал“, излитащ от Москва за Тел Авив в 18,15 часа в неделя.

— Вече навярно сте се уверили и сама, Елена, че времето е всичко. Съставили сме график на последните ви часове в Москва и е важно да се придържате стриктно към него. Обърнете внимание на всичко, което ви казвам. Трябва да уточним много неща, а разполагаме с ограничено време.

Самолетът се приземи на летище Шереметево точно в 20,05 часа. Елена слезе първа на летището и се отправи към терминала с дамската си чанта на рамо, като теглеше сака с колелца. Габриел стигна до паспортния контрол и се присъедини към опашката от нежелани чужденци; когато най-сетне го пуснаха в страната, госпожа Харкова вече бе изчезнала. Щом излезе от терминала, той се нареди на друга безкрайна опашка, този път за такси. Накрая се качи в една „Лада“, карана от младеж с огледални очила. Узи Навот се качи в задната кола.

— Накъде да карам? — попита шофьорът.

— Хотел „Риц-Карлтън“.

— За пръв път ли идвате в Москва?

— Да.

— Някаква музика?

— Не, имам ужасно главоболие.

— А момиче?

— Просто ме закарайте в хотела, благодаря.

— Както желаете.

— На колко години сте?

— На петнайсет.

— Сигурен ли сте, че можете да шофирате?

— Никакъв проблем.

— Тази кола наистина ли ще издържи до „Риц“?

— Никакъв проблем.

— Навън започва да се стъмва. Сигурен ли сте, че имате нужда от тези слънчеви очила?

— С тях приличам на човек, който има пари. В Москва всички богаташи носят слънчеви очила през нощта.

— Ще се опитам да го запомня.

— Това е самата истина.

— Тази кола може ли да се движи малко по-бързо? Бих искал да стигна до „Риц“ още тази вечер.

— Няма проблем.

Новината, че Габриел и Елена са пристигнали в Москва, се получи в командния център под Гроувнър Скуеър в 18,19 часа местно време. Греъм Сиймор стана от стола и масажира мускулите в долната част на гърба си.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Какво ще кажете да отидем на празнична вечеря в ресторанта на хотел „Дорчестър“? Моята служба черпи.

— Не обичам празненствата по време на операция — отсече Шамрон. — Особено когато трима от най-добрите ми агенти са на руска земя и още трима пътуват натам.

Картър сложи ръка върху рамото на Стареца.

— Хайде, Ари, В момента не можеш да направиш нищо друго, освен да седиш тук цяла нощ и да се тревожиш до смърт.

— Точно това смятам да направя.

Ейдриън се намръщи и погледна към Греъм Сиймор.

— Не можем да го оставим тук сам.

— Какво ще кажеш за малко готова индийска храна?

— Кажи им да не се оливат с подправките. Стомахът ми вече не е това, което беше.

55. Москва

Оставаше само седмица до изборите и ликът на руския президент беше навсякъде. Той украсяваше билбордовете и правителствените сгради в градския център; гледаше от първите страници на вестниците и новинарските предавания на контролираните от Кремъл телевизии; усмихваше се върху плакатите, разнасяни от активистите на младежката организация на партия „Единна Русия“, и се рееше богоподобно над града върху един аеростат. Самият президент се държеше така, сякаш се провеждаше истинска предизборна кампания, а не грижливо режисиран фарс. Сутринта той се включи в кампанията в потьомкинските села60, после се върна в Москва за голям следобеден митинг на стадион „Динамо“. Според Радио Москва, това беше най-големият политически митинг в историята на съвременна Русия.

От Кремъл бяха позволили на още двама кандидати да се състезават на изборите, но повечето руснаци не можеха да си спомнят имената им и дори чуждестранната преса отдавна бе спряла да им обръща внимание. Коалиция за свободна Русия — единствената реална организирана опозиционна сила в страната — нямаше кандидат, но проявяваше голяма смелост. Докато президентът държеше реч пред тълпите на стадион „Динамо“, представителите на коалицията се събраха на контрамитинг на Арбатския площад. Когато полицията и цивилните й агенти приключиха с тях, стотина членове на „Свободна Русия“ се озоваха в ареста, а други сто — в болницата. Късно следобед на площада все още имаше следи от кървавото меле, когато Габриел, с тъмен каскет от рипсено кадифе и английски дъждобран, тръгна по „Булварное колцо“ към реката.

Катедралата „Христос Спасител“ се извиси пред него. Петте й златни купола с формата на луковици сякаш подпираха схлупеното сиво небе. Старата катедрала била взривена през 1931 г. от Каганович по заповед на Сталин, най-вероятно, защото закривала гледката от прозорците на апартамента му в Кремъл. На нейно място болшевиките се опитали да издигнат масивен правителствен небостъргач, наречен „Дворец на Съветите“, но крайречната почва се оказала неподходяща за подобна постройка и строежът непрекъснато се наводнявал. Накрая Сталин и инженерите му се предали и превърнали терена в обществен плувен басейн — най-големия в света, разбира се.

Възстановена след падането на комунизма с огромни обществени средства, днес катедралата беше един от най-популярните туристически обекти в Москва. Габриел реши да я пропусне и свърна към реката. На крайбрежната улица стояха трима мъже на разстояние един от друг и се взираха в огромна жилищна сграда, върху която се въртеше бавно емблемата на „Мерцедес-Бенц“. Алон ги подмина, без да каже и дума. Един по един, мъжете се обърнаха и го последваха.

Отблизо се виждаха три сгради — масивен трапец с лице към реката и две L-образни пристройки, които се простираха на няколкостотин метра от брега. От другата страна на улица „Серафимович“ имаше парче земя, обрасло с кафява трева и съсухрени дървета, известно като Блатния площад. Алон вече седеше на пейка до един фонтан, когато Узи Навот, Яков Росман и Ели Лавон се зададоха по моста. Навот се настани до него, а Лавон и Яков отидоха при фонтана. Ели започна да бъбри на руски като статист във филмова сцена на коктейлно парти. Яков гледаше към земята и пушеше цигара.

— Яков кога пропуши? — попита Габриел.

— Снощи. Нервен е.

— Прекарал е кариерата си в операции на Западния бряг и в Газа, а се чувства нервен в Москва?

— Дяволски си прав, чувства се нервен в Москва. И ти ще се чувстваш така, ако имаш капчица разум.

— Как е началникът на тукашната ни централа?

— Изглежда малко по-добре от Яков. Да кажем, че ще бъде доста щастлив, когато се качим на самолета утре вечер и напуснем града.

— Колко коли успя да ни осигури?

— Четири, както поиска — три стари лади и една волга.

— Моля те, кажи ми, че са в изправност.

— Не се притеснявай, Габриел. Нищо им няма.

— Откъде ги е взел?

— След падането на комунизма от тукашната централа са купили на безценица няколко стари съветски коли и са ги стегнали. Всички документи са в изправност.

— А шофьорите?

— Четирима полеви агенти от московската централа. Всичките говорят руски.

— В колко часа напускаме хотела?

— Аз тръгвам пръв в два и петдесет. Ели тръгва пет минути след мен. Яков — пет минути след него. Ти напускаш последен.

— Не ни оставяш много време, Узи.

— Има предостатъчно време. Ако пристигнем тук прекалено рано, може да привлечем нечие внимание. А това е последното нещо, от което се нуждаем.

Алон не възрази. Вместо това засипа Навот с куп въпроси за заглушители на клетъчни телефони и наблюдателни постове, а накрая го попита за положението в жилищния блок на Кутузовски проспект, където в момента Елена гостуваше на майка си. Отговорът на Узи не го изненада:

— Аркадий Медведев е поставил сградата под денонощно наблюдение.

— Как осъществява наблюдението?

— Нищо специално. Просто един мъж в автомобил на улицата.

— През колко време сменя наблюдателя?

— През четири часа.

— Сменя колата или само мъжа?

— Само мъжа. Колата си стои там.

Габриел нагласи тъмните си очила. От прошарената перука скалпът го сърбеше ужасно. Навот търкаше ръката си над лакътя. Той винаги успяваше да се нарани леко, когато се притесняваше за развоя на някоя операция.

— Трябва да допуснем, че Аркадий е инструктирал наблюдателите да следват Елена, където и да отиде, включително и по пътя до летището утре следобед. Ако наблюдателят види, че се отбива неочаквано в „Дом на набережной“, ще съобщи на Медведев. А Аркадий е свикнал да бъде подозрителен. Разбираш ли какво имам предвид, Габриел?

— Да, Узи — отговори педантично Алон. — Мисля, че разбирам. Трябва да се погрижим наблюдателят да не я проследи утре, защото цялата работа ще отиде по дяволите.

— Може да го убием.

— Малко пътно произшествие ще свърши работа.

— Да кажа ли на началника на тукашната централа, че ще имаме нужда от още една лада?

— Каква кола използват наблюдателите?

— Мерцедес S-класа.

— Борбата няма да е съвсем равностойна, нали?

— Няма.

— Тогава по-добре да вземем служебен автомобил. Някой, който ще издържи на удара. Кажи на шефа на централата, че искаме да вземем лимузината на посланика. Всъщност кажи му, че ще ни трябва и самият посланик. Той наистина е много добър, нали знаеш.

Елена Харкова беше напуснала апартамента на майка си само веднъж през онзи ден — нещо, което Аркадий Медведев и наблюдателите му не намериха за обезпокоително и не си направиха труда дори да докладват. Излизането беше за кратко: отиде с колата до блестящия нов гастроном на същата улица, където, придружена от двама телохранители, бе закупила продукта за приготвянето на летен борш. Остатъкът от следобеда двете с майка й прекараха в кухнята, където се препираха игриво за различни рецепти както в ранната младост на Елена.

До вечерта супата беше изстинала достатъчно, за да става за ядене. Майка и дъщеря седяха заедно на масата в трапезарията, между тях имаше свещ и самун черен хляб, телевизорът в съседната стая предаваше мълчаливо речта на президента от стадион „Динамо“. Бяха минали почти двайсет и четири часа от пристигането на Елена в Москва, но майка й старателно избягваше да обсъжда причината за необичайното й посещение. Сега тя подхвана темата за пръв път — не с думи, а като остави внимателно писмото от дъщеря си на масата. Елена го погледна за момент и продължи да се храни.

— Ти си в беда, скъпа.

— Не, мамо.

— Кой беше мъжът, когото изпрати да ми донесе това писмо?

— Приятел. Някой, който ми помага.

— В какво?

Елена остана мълчалива.

— Напускаш съпруга си?

— Да, мамо, напускам го.

— Нарани ли те?

— Лошо.

— Удари ли те?

— Не, никога не ме е удрял.

— Значи има друга жена?

Елена кимна, без да откъсва очи от храната си.

— Тя е просто деветнайсетгодишно дете. Сигурна съм, че Иван ще нарани и нея един ден.

— Не трябваше да се омъжваш за него. Молих те да не се омъжваш за него, но ти не ме послуша.

— Знам.

— Той е чудовище. Баща му беше чудовище и той е чудовище.

— Знам. — Елена се опита да хапне малко супа, но бе загубила апетит. — Съжалявам, че с децата не те виждахме по-често през последните години. Иван не ни позволяваше. Това не е извинение. Трябваше да му се опълча.

— Не е нужно да се извиняваш, Елена. Знам повече, отколкото си мислиш.

По бузата на Елена се търкулна сълза. Тя я избърса, преди майка й да я види.

— Много съжалявам за начина, по който се държах с теб. Надявам се да ми простиш.

— Прощавам ти, Елена. Но не разбирам защо дойде в Москва.

— Трябва да свърша нещо, преди да напусна Иван. Трябва да защитя себе си и децата.

— Да не смяташ да задигнеш парите му?

— Това няма нищо общо с пари.

Майка й не настоя да научи повече. Тя беше съпруга на партиен член. Знаеше за тайните и ограниченията.

— Кога възнамеряваш да му го кажеш?

— Утре вечер. — Елена замълча, после добави многозначително: — Когато се върна във Франция.

— Съпругът ти не е от хората, които приемат леко лошите новини.

— Никой не знае това по-добре от мен.

— Къде смяташ да отидеш?

— Още не съм решила.

— Ще останеш в Европа или ще се прибереш в Русия?

— В Русия вече няма да е безопасно за мен.

— Какво говориш?

— Може да се наложи да отведа децата някъде, където Иван няма да е в състояние да ги намери. Разбираш ли какво ти казвам?

Съпругата на партийния член разбираше чудесно.

— Ще ги видя ли някога отново, Елена? Ще видя ли някога отново внуците си?

— Може да мине известно време дотогава. Но… да, ще ги видиш отново.

— Време? Колко време? Погледни ме, Елена. На мен не ми остава много време.

— Оставила съм малко пари в долното чекмедже на скрина. В момента това е всичко, с което разполагам.

— В такъв случай не мога да ги приема.

— Довери ми се, мамо. Трябва да вземеш тези пари.

Светлана сведе поглед и опита да се храни, но вече бе изгубила апетит — също като дъщеря си. Двете останаха дълго време неподвижни, като се държаха за ръце през масата. Лицата им бяха мокри от сълзи. Накрая майката взе писмото и го допря до пламъка на свещта. Елена погледна към телевизора и видя как новият цар на Русия приема венцехваленията на масите. Не можем да живеем като нормални хора — помисли си тя. — И никога няма да можем.

Противно на здравия разум и в разрез с всички писани и неписани правила, Габриел не се върна веднага в стаята си в хотел „Риц-Карлтън“. Вместо това се отклони още по на юг, към жилищните блокове на Октомврийския площад, и стигна до сградата, която местните жители наричаха Кучешкия дом. От нея не се разкриваше гледка към река Москва, нито към Кремъл, само към идентично изглеждаща постройка, към паркинг, пълен с раздрънкани малки автомобили, и към „Садовое колцо“61 — евфемизъм, защото от градините нямаше и помен, — откъдето се носеше тътен денем и нощем. От север духаше лют вятър и напомняше, че руското „лято“ е свършило и че скоро отново ще бъде зима. Поетът в Алон си помисли, че това е съвсем подходящо за случая. Може би никога не е имало лято, рече си той. Може би лятото е било илюзия — като мечтата за руска демокрация.

В малкия двор пред вход В, бабките и пънкарите скейтбордисти, изглежда, бяха сключили примирие. Шестима кльощави младежи от милицията се въртяха пред самата врата, а двама цивилни здравеняци в кожени якета от ФСБ ги наблюдаваха отстрани. Западните репортери, които бяха обсадили сградата след опита за покушение над Олга Сухова, явно се бяха отказали от бдението си или по-вероятно някой ги бе изгонил. Всъщност нямаше никакви доказателства за подкрепа на каузата на Олга, освен две отчаяни думи на английски, написани с червен спрей на стената на зданието: FREE OLGA!62 Някой местен шегобиец беше зачеркнал думата FREE и беше написал над нея FUCK63. Кой казваше, че руснаците нямат чувство за хумор?

Габриел заобиколи голямата сграда и както очакваше, видя охранители и пред другите пет входа. Докато крачеше на север по Ленински проспект, премисли операцията за последен път. Перфектна е, реши той. С едно крещящо изключение. Когато Иван Харков откриеше, че семейството му и тайните му документи са изчезнали, щеше да си го изкара на някого. И този някой най-вероятно щеше да е Олга Сухова.

56. Сен Тропе — Москва

Крахът на Иван Борисович Харков, строителен предприемач, капиталист и международен трафикант на оръжие, започна с едно телефонно обаждане. В резиденцията му в Сен Тропе се обади някой си Франсоа Боасон, регионален директор на френската Генерална дирекция за гражданско въздухоплаване. Мосю Боасон му съобщи, че има доста сериозен проблем относно предстоящите полети на самолета на мосю Харков — проблем, заяви злокобно директорът, който не можел да бъде обсъждан по телефона. После инструктира мосю Харков да се яви на летището в Ница в един часа на обяд, за да отговори на няколко елементарни въпроса. В случай че мосю Харков реши да не се яви, самолетът му щял да бъде конфискуван и задържан за не по-малко от деветдесет дни. След една антифренска тирада, която продължи точно минута и трийсет и седем секунди, Иван обеща да отиде на летището в уговорения час. Мосю Боасон заяви, че очаква с нетърпение срещата, и прекъсна връзката.

Елена Харкова научи за затрудненията на съпруга си, когато се обади във Вила Солей, за да пожелае добро утро на Иван и децата. Изненадана от гнева на съпруга си, тя направи няколко успокоителни коментара и го увери, че трябва да е станало някакво недоразумение. После поговори набързо със Соня, като я инструктира да заведе децата на плажа. След като приключиха, гувернантката я попита дали желае да разговаря отново с господин Харков. Елена се поколеба и отговори утвърдително. Когато Иван взе отново телефона, тя му каза, че го обича и очаква с нетърпение да се видят вечерта. Но той продължи да говори за самолета си и за некомпетентността на французите. Елена измърмори: До свидания64, Иван и приключи разговора.

Габриел притежаваше необикновено търпение, но сега, когато течаха последните часове преди нападението над трезора на Иван Харков, търпението му го напусна. Страхуваше се. Беше завладян от онзи страх, който можеше да се роди само в Москва. Страхуваше се, че някой непрестанно го наблюдава. Страхуваше се, че го подслушват. Страхуваше се, че ще попадне отново в Лубянка и че този път няма да излезе жив оттам. Страхуваше се, че и други могат да споделят неговата участ.

Опита се да потисне страха си с действия. Разходи се по улиците, които ненавиждаше, поръча си богат обяд, който почти не докосна, и накупи сувенири от блестящия ГУМ до Червения площад, които по-късно щеше да изхвърли. Извърши всичко това сам; очевидно ФСБ не проявяваше интерес към Мартин Стоунхил, натурализиран американски гражданин от Хамбург, Германия.

В 14,30 часа Алон се върна в стаята си в „Риц-Карлтън“ и се приготви за битка. Единствените му оръжия бяха миниатюрно радио и джобен компютър. Точно в 15,03 часа той се качи в асансьора и слезе във фоайето. Спря за кратко на рецепцията, откъдето се снабди с цял куп брошури и карти, и излезе през въртящата се врата на улица „Тверская“. След като извървя половин пресечка, Алон се закова намясто и протегна ръка към улицата, сякаш викаше такси. Една сребриста волга седан спря незабавно до тротоара. Габриел се качи в нея и затвори вратата.

— Шалом65 — поздрави го мъжът зад волана.

— Дано да е така.

Колата потегли, а Алон погледна часовника си: 15:06. Време е за последно сбогом, Елена. Време е да се качиш в колата.

Елена Харкова се промъкна тихо в спалнята за гости и започна да си събира багажа. Сгъването и прибирането на дрехите в сака й действаше успокояващо, затова извърши тези дейности много по-внимателно от необходимото. В 15,20 часа набра номера на мобилния телефон на Соня. Никой не отговори на обаждането й и тя почувства как я залива паника. Набра номера втори път — много бавно — и този път Соня вдигна след третото позвъняване. Елена я информира с възможно най-спокоен глас, че децата са стояли достатъчно на слънце и че е време да се прибират. Гувернантката направи плах опит да протестира — децата, каза й тя, не били изглеждали толкова щастливи от много дни, — но Елена настоя. След като сложи край на разговора, тя включи устройството, което приличаше на най-обикновен МР3 плейър, и го сложи във външното отделение на сака си. После набра отново номера на Соня. Този път не можа да се свърже с нея.

Елена приключи със събирането на багажа и се вмъкна в спалнята на майка си. Парите си стояха там, където ги бе оставила — на дъното на скрина, скрити под дебел вълнен пуловер. Тя затвори тихо чекмеджето и се върна във всекидневната. Майка й я погледна и направи опит да се усмихне. Нямаше какво повече да си кажат — снощи си бяха казали всичко — и нямаше смисъл от повече сълзи.

— Искаш ли малко чай, преди да тръгнеш?

— Не, мамо. Няма време.

— Върви тогава — каза Светлана. — И нека ангелът господен бди над теб.

Телохранителят Лука Осипов, бивш служител на елитния отряд „Алфа Груп“, посрещна Елена отвън в коридора. Той свали багажа й по стълбите и го натовари в багажника на една лимузина. Когато колата се отдели от тротоара, Елена каза спокойно, че трябва да се отбият до „Дом на набережной“, за да вземе някакви книжа от кабинета на съпруга си.

— Ще ми отнеме само минута-две — обясни тя. — Разполагаме с достатъчно време, за да стигнем до Шереметево навреме.

Лимузината на Елена Харкова набра скорост по Кутузовски проспект, а след нея се устреми втора кола. Зад волана й седеше Антон Улянов. Бивш правителствен шпионин, сега той работеше за Аркадий Медведев, началника на частната охранителна служба на Иван Харков. Улянов бе вършил безброй работи за Медведев — повечето доста съмнителни от етична гледна точка, но никога преди не му бяха нареждали да следи съпругата на човека, който му плащаше. Не знаеше защо са му възложили тази задача, но знаеше, че е важна. Следвай я по целия път до летището — беше му казал Медведев. — И не я изпускай от поглед. Ако го направиш, ще ти се прииска никога да не си се раждал.

Улянов караше на петдесетина метра зад лимузината и си пусна музика. Не му оставаше нищо друго, освен да се настани удобно и да се приготви за едно дълго, отегчително пътуване до Шереметево. Ето такива задачи обичаше — отегчителни. „Остави вълненията на героите — обичаше да казва той. — Така ще живееш по-дълго“.

Както се оказа, пътуването не беше нито дълго, нито отегчително. В действителност свърши внезапно пред хотел „Украйна“. Колата нарушител изскочи от дясната му страна, но както впоследствие си призна, той изобщо не я забеляза. Спомняше си момента на сблъсъка: чудовищния удар, грохота на изкривена стомана и счупено стъкло, после въздушната възглавница избухна в лицето му и всичко потъна в мрак. Така и не разбра колко дълго е бил в безсъзнание. Смяташе, че са минали само няколко секунди, защото първото, което видя, беше добре облечен мъж, крещящ през избитото стъкло на език, който не разбираше.

Антон Улянов не се опита да комуникира с мъжа. Вместо това трескаво затърси мобилния си телефон. Откри го миг по-късно, притиснат между пасажерската седалка и смачканата врата. Номерът, който набра, беше на апартамента на Аркадий Медведев на Воробьовите хълмове.

Иван Харков пристигна на международното летище Кот д’Азюр и беше съпроводен до конферентна зала без прозорци, в която имаше правоъгълна маса и снимки на френски самолети по стените. Мъжът, който го бе извикал — Франсоа Боасон, не се виждаше никъде; всъщност минаха цели трийсет минути, преди да се появи. Строен петдесетгодишен мъж с малки очила и плешива глава, той излъчваше снизходителния авторитет на всички френски бюрократи. Без каквото и да било обяснение или извинение за закъснението си, мосю Боасон остави една дебела папка върху масата и се разположи зад нея. Мълча смущаващо дълго време, събрал замислено върховете на пръстите си, преди да пристъпи към въпроса.

— Преди два дни, когато вашият самолет не получи разрешение да излети от летището, започнахме подробна проверка на документацията ви. За съжаление, по време на този процес открихме някои доста сериозни несъответствия.

— Какви несъответствия?

— Нашето заключение, мосю Харков, е, че използвате самолета си за нелегални чартърни полети. Ако не успеете да докажете, че грешим — а трябва да имате предвид, че във Франция тежестта на доказателството зависи изцяло от вас, — опасявам се, че вашият самолет ще бъде конфискуван незабавно.

— Обвинението ви е абсолютно нелепо — възрази Иван.

Боасон въздъхна и отвори солидната папка. Първото, което извади, беше снимка на частен реактивен боинг.

— Мосю Харков, това вашият самолет ли е? — Той му посочи регистрационния номер върху опашката на самолета. — N7287IK?

— Разбира се, че е моят самолет.

Боасон докосна първата буква от номера: N.

— Вашият самолет е с американска регистрация — отбеляза той. — Кога за последен път е бил в Съединените щати?

— Не мога да кажа със сигурност. Поне преди три години.

— Не намирате ли това за странно, мосю Харков?

— Не, изобщо не го намирам за странно. Както добре ви е известно, мосю Боасон, собствениците на самолети имат американска регистрация, защото тя осигурява по-висока стойност при евентуална препродажба.

— Но според вашите документи, мосю, вие не сте собственик на N7287IK.

— Какво говорите?

— В регистрацията на вашия самолет се посочва, че собственикът на N7287IK е някаква фирма в Делауер със странното име N7287 LLC. Очевидно N7287 LLC е корпоративна фасада, създадена с една-единствена цел: да поддържа илюзията, че вашият самолет е американска собственост. Технически погледнато, вие нямате никакви връзки с тази компания. Президент на N7287 LLC е човек на име Чарлс Хамилтън. Мосю Хамилтън, адвокат в Уилмингтън, Делауер, е законен собственик на самолета, който твърдите, че притежавате. Мосю Хамилтън на практика ви е дал самолета под наем. Прав ли съм, мосю Харков?

— Технически погледнато — сопна му се Иван, — това е така, но подобни споразумения са нещо обичайно в частната авиация.

— Обичайно може би, но не и съвсем почтено. Преди да продължим с този разпит, настоявам да докажете, че вие сте истинският собственик на частния реактивен боинг с регистрация N7287IK. Може би най-лесният начин за това е да се обадите на вашия адвокат и да ми позволите да говоря с него?

— Но сега в Америка е неделя сутрин.

— Значи сигурно си е вкъщи.

Иван изруга на руски и извади мобилния си телефон. Не можа да се свърже с адвоката. След още два неуспешни опита той погледна Боасон безпомощно.

— Понякога и аз имам подобни затруднения в тази част на сградата — каза извинително французинът. После посочи телефона в другия край на масата. — Можете да използвате спокойно нашия. Сигурен съм, че работи безупречно.

Аркадий Медведев си почиваше в кабинета в апартамента на Воробьовите хълмове, когато се обади Антон Улянов и му докладва за катастрофата. Веднага след това той набра номера на шофьора на Елена, но не получи отговор. След втория неуспешен опит Аркадий потърси Лука Осипов, началника на малкия охранителен отряд на Елена, но отново без резултат. Той остави слушалката и се загледа през прозореца към центъра на Москва. Викат го на летището в Ница… катастрофа на Кутузовски проспект… телохранителите на Елена не си вдигат телефоните… Това не бяха съвпадения. Ставаше нещо, и той не беше в състояние да го предотврати.

Децата на Харков не си тръгнаха по график от плажа Пампелон. Изнудиха гувернантката да поплуват за последен път. После тя води борба с двете покрити с пясък седемгодишни хлапета, докато ги облече в сухи дрехи за пътуването до вкъщи. А накрая бяха задължителните превземки по пътя до колите. За Соня Черкасова, търпеливата гувернантка на семейство Харкови, задачата не ставаше по-лесна от факта, че я придружаваха четирима въоръжени телохранители. Тя знаеше от опит, че в моменти като този бодигардовете създават повече неприятности и от самите деца.

Беше вече 13,45 часът, когато най-сетне се качиха в колите. Поеха по обичайния маршрут: към вътрешността по булевард „Тамарис“, после на юг по Д-93 към залива Кавалер. Когато излязоха от кръговото движение на изток от Раматюел, един жандармерист изскочи внезапно на шосето пред тях и вдигна ръка в бяла ръкавица. Шофьорът на водещата кола реши да игнорира командата, но когато жандармеристът наду свирката си с пълна сила, той размисли и отби на банкета, последван от втората кола.

Жандармеристът, ветеран от полицейския участък в Сен Тропе, знаеше, че е безсмислено да се обръща към руснаците на френски. Той информира шофьора на развален английски, че е превишил позволената скорост. Отговорът на шофьора — че през лятото всички в Южна Франция се движат по-бързо от разрешеното — не се поправи на жандармериста, който моментално поиска да види шофьорската му книжка, както и паспортите на всички пътници в двете превозни средства.

— Не ги носим.

— Защо?

— Защото бяхме на плаж.

— Като гости на Франция, сте длъжни да носите паспортите в себе си през цялото време.

— Защо не дойдете с нас до къщата? Ще ви покажем паспортите си и ще приключим с тези глупости.

Жандармеристът погледна към задната седалка.

— Това вашите деца ли са, мосю?

— Не, това са децата на Иван Харков.

Жандармеристът направи физиономия, от която стана ясно, че това име не му говори нищо.

— А вие кой сте?

— Аз работя за господин Харков. За него работят и колегите ми във втората кола.

— На каква длъжност?

— Охранители сме.

— Това означава ли, че сте въоръжени?

Руснакът кимна утвърдително.

— Може ли да видя разрешителните ви за носене на оръжие?

— Не са у нас. Те са при паспортите ни, във вилата на господин Харков.

— И къде се намира тази вила?

Когато чу отговора, жандармеристът се върна при колата си и каза нещо по радиостанцията. Един микробус „Рено“ вече бе пристигнал на мястото, а скоро към него се присъединиха и повечето полицейски коли в Сен Тропе. Руският шофьор, който наблюдаваше ставащото в огледалото за обратно виждане, усети, че положението се влошава. Той извади мобилен телефон от джоба си и се опита да се свърже с шефа на охраната, но без успех. След още три опита мъжът се отказа и погледна намръщено през прозореца. Жандармеристът се приближи с разкопчан кобур и ръка на дръжката на пистолета си.

— Къде е оръжието ви, мосю?

Шофьорът посегна надолу и потупа мълчаливо хълбока си.

— Извадете го, ако обичате, и го оставете на таблото на колата. — Униформеният погледна към бодигарда на пасажерската седалка. — Вие също, мосю. Оръжието на таблото. После искам двамата да излезете много бавно и да сложите ръцете си върху покрива на колата.

— Защо е всичко това?

— Страхувам се, че нямаме друг избор, освен да ви задържим, докато не изясним въпроса с паспортите и разрешителните ви за оръжие. Децата и бавачката могат да пътуват заедно в едната кола. Вие и тримата ви колеги ще пътувате с другата. Можем да го направим по цивилизован начин или — ако предпочитате, да ви сложим белезници. Изборът е ваш, мосю.

57. Москва

От западната страна на „Дом на набережной“ имаше малък парк с кокетна червена църква в средата. Той не бе особено оживен дори при нормални обстоятелства, а сега, когато небето бе натежало от дъждовни облаци, беше почти безлюден. На няколко метра от църквата имаше горичка, а между дърветата се мъдреше пейка, по която бяха издълбани десетки мръсни думички на руски. Габриел седеше в единия й край, а Шмуел Пелед — шофьор от посолството и таен агент на израелското разузнаване; седеше в другия. Шмуел бърбореше нещо на отличен руски. Алон не го слушаше. Беше съсредоточил вниманието си върху гласовете, които звучаха от миниатюрната слушалка в ухото му. Гласът на Яков Росман, който му съобщи, че колата на Елена Харкова вече не е под вражеско наблюдение. Гласът на Ели Лавон, който му докладва, че колата на Елена Харкова се приближава с висока скорост към „Дом на набережной“. Гласът на Узи Навот, който го уведоми, че в момента Елена Харкова излиза от колата и влиза в сградата заедно с Лука Осипов. Габриел погледна ръчния си часовник: 15:54. Вече изоставаха с девет минути от графика.

По-добре побързай, Елена. Всички имаме график, към който трябва да се придържаме.

Вестта за пристигането на Елена Харкова в сградата бе получена в Лондон десет секунди по-късно под формата на сбито съобщение, което се изписа със светещи букви на видеоекрана с размерите на билборд в предната част на стаята. Ейдриън Картър бе очаквал нетърпеливо известието с притисната към ухото телефонна слушалка и отворена линия до Лангли.

— Влиза в сградата — каза тихо той. — Запишете телефонните разговори. Всичко от река Москва на юг до „Садовое колцо“.

Елена прекоси фоайето, следвана по петите от Лука Осипов, и влезе в по-малко фоайе с един-единствен асансьор. Телохранителят се опита да се вмъкне след нея в кабината, но тя го спря с едно махване на ръката.

— Чакай ме тук — нареди му, като пъхна електронната карта за достъп в процепа. После я извади и натисна бутона за деветия етаж. Лука Осипов остана неподвижен в продължение на няколко секунди, като наблюдаваше изкачването на асансьора по червените светлини на контролния панел. След това извади мобилния си телефон и опита да се свърже с шофьора отвън. Нямаше никакъв сигнал, затова прибра телефона и изруга тихо. Сигурно цялата московска мрежа се е скапала — помисли си той. — Ние, руснаците, не можем да направим нищо като хората.

Когато вратите на кабината се отвориха на деветия етаж, Елена видя във вестибюла друг бодигард. Казваше се Пьотър Лужков и също като Лука Осипов, беше бивш член на елитния отряд „Алфа Груп“. На бледото му глуповато лице се изписа изненада. Поради скрития в багажа на Елена заглушител на мобилни телефони охраната й не беше успяла да го предупреди за пристигането й. Елена го поздрави разсеяно, после мина покрай него в коридора, без да му даде никакво обяснение за присъствието си. Когато пазачът постави машинално ръка на рамото й, тя се завъртя и го изгледа гневно.

— Какво правиш? Как смееш да ме докосваш! За кого се мислиш?

Лужков отдръпна ръката си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш за какво?

— Съжалявам, госпожо Харкова. Не трябваше да ви пипам.

— Не, Пьотър, не трябваше да ме пипаш. Моли се Иван да не научи!

Тя продължи по коридора към офиса. Пазачът я последва.

— Съжалявам, госпожо Харкова, но се боя, че не мога да ви позволя да влезете в кабинета, щом съпругът ви не ви придружава.

— Освен в извънредни случаи.

— Точно така.

— А аз ти казвам, че този случай е извънреден. Върни се на поста си, глупако. Не мога да набера кода, докато надничаш зад рамото ми.

— Ако случаят е извънреден, госпожо Харкова, защо не съм уведомен за него от Аркадий Медведев?

— Може да ти е трудно да го повярваш, Пьотър, но съпругът ми не казва всичко на Аркадий. Той ме помоли да взема едни важни документи от офиса и да ги занеса във Франция. А сега, Пьотър, си отговори на въпроса: Как, мислиш, ще реагира Иван, ако заради теб си изпусна самолета?

Пазачът не отстъпи.

— Просто си върша работата, госпожо Харкова. А инструкциите ми са съвсем прости. Никой няма право да влиза в този офис, без да съм уведомен от господин Харков или Аркадий Медведев. В това число и вие.

Елена вдигна очи към тавана и въздъхна раздразнено.

— Тогава просто се обади на Аркадий и му кажи, че съм тук. — Тя посочи телефона, който стоеше върху една декоративна масичка. — Обади му се, Пьотър. Но го направи по-бързо, защото, ако изпусна полета си за Франция, ще кажа на Иван да ти отреже езика.

Пазачът й обърна гръб и вдигна слушалката. След няколко секунди протегна другата си ръка и удари няколко пъти вилката.

— Нещо не е наред ли, Пьотър?

— Телефонът май не работи.

— Странно. Пробвай с мобилния ми телефон.

Пазачът остави слушалката на мястото й, обърна се и видя, че Елена протяга ръка към него и държи флакон със спрей. Спреят, който Габриел й беше дал в самолета. Тя натисна бутона и изпрати облак пулверизирана течност право в лицето му. Няколко секунди мъжът се задържа на крака и Елена се изплаши, че спреят не му е подействал. После рухна тежко на пода, прекатурвайки масичката. Тя се вгледа тревожно в проснатото на земята тяло. После го пръсна още веднъж в лицето.

Така ти се пада, като ме докосваш — помисли си. — Свиня!

Девет етажа под нея дебел мъж с мека шапка влезе във фоайето с частните асансьори, като проклинаше тихо мобилния си телефон. Той изгледа Лука Осипов с безсилно примирение и сви заоблените си рамене.

— Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря. За всичко е виновен призракът на Сталин. Съседът ми се кълне, че го е виждал нощем да броди по коридорите. Аз, за щастие, не съм го срещал.

Вратите на асансьора се отвориха и тантурестият руснак хлътна вътре. Лука отиде до прозорците на фоайето и погледна към улицата. Очевидно поне още двама души — жена, която вървеше по тротоара, и шофьор на такси, застанал до колата си — имаха проблеми с мобилните си телефони. Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря… Въпреки че другарят Сталин е бил човек с голяма власт, Лука Осипов се съмняваше, че неговият призрак има нещо общо с внезапното прекъсване на клетъчните комуникации. Той подозираше, че за това е виновно нещо далеч по-реално. Нещо като GSM заглушител.

Лука направи още един безуспешен опит да се обади по мобилния си телефон, след това отиде при портиера и поиска да използва стационарния му телефон. Щом се убеди, че охранителят не възнамерява да звъни на извънградски номер, портиерът завъртя телефона към него с уговорката да бъде по-кратък. Подканянето се оказа напразно. Телефонът не работеше.

— Няма сигнал — каза Осипов.

— Допреди минута имаше.

— Получавали ли сте оплакване от обитатели на сградата, че телефоните им не работят?

— Не.

Лука обърна гръб на портиера и излезе на улицата. Когато стигна до лимузината, шофьорът вече бе смъкнал стъклото си. Бодигардът мушна главата си през отвора и каза на мъжа на пасажерската седалка да влезе в сградата и да застане на пост във фоайето. После тръгна по посока на Кремъл. Щом стигна до средата на Големия Каменен мост над реката, телефонът му заработи. Първият номер, който набра, беше този на Воробьовите хълмове.

58. Москва

Подът беше от твърда дървесина и бе полиран наскоро. Въпреки това, Елена трябваше да мобилизира цялата си сила, за да завлече деветдесеткилограмовото тяло на изпадналия в безсъзнание Пьотър Лужков в банята на главната спалня. Тя заключи, после се върна пред вратата на кабинета на Иван. Командното табло се намираше на нивото на очите й от лявата страна. След като въведе осемцифрения код за достъп, тя постави палеца си върху скенера. Алармата изписука три пъти и бронираната врата се отвори бавно. Елена влезе вътре и отвори дамската си чанта.

Бюрото, също като човека, който бе работил на него, беше голямо, тъмно и без капчица изящество. То беше едно от най-ценните притежания на Иван, защото някога бе принадлежало на Юрий Андропов, бившия ръководител на КГБ, който през 1982 г. бе заменил Леонид Брежнев като държавен глава на Съветския съюз. Компютърният монитор и клавиатурата стояха до снимка в сребърна рамка на бащата на Иван в униформата му на генерал от КГБ. Самият компютър беше скрит под бюрото. Елена се наведе и натисна бутона за захранването, после отвори малък капак в предната част на кутията и включи USB устройството, което Габриел й беше дал в самолета. След няколко секунди то се задейства и компютърът забръмча. Елена провери монитора: няколко знака на иврит и лента за отчитане на времето, която показваше, че копирането на данните ще приключи след две минути.

Тя погледна ръчния си часовник, после отиде до библиотеката в другия край на стаята. Бутонът беше скрит зад първото издание на „Ана Каренина“, по-точно зад втория му том. Когато го натисна, библиотеката се раздели и разкри вратата за трезора на Иван. Тя въведе същия осемцифрен код в командното табло и постави отново палеца си върху скенера. Чуха се три писукания, последвани този път от глухото изщракване на ключалки.

Елена отвори тежката врата и вътрешното осветление се включи автоматично. Тайните дискове на Иван, ядрото на смъртоносната му мрежа, бяха наредени прилежно на един рафт. На по-долния рафт бяха част от приходите от тази мрежа — рубли, долари, евро, швейцарски франкове. Тя посегна към парите, но ръката й замръзна, когато си спомни, че са изцапани с кръв. Кръвта, пролята от хората, въоръжени с оръжията на Иван. Кръвта на децата, принудени да се сражават във войните на Иван. Остави парите на мястото им и взе само дисковете. Дисковете, които щяха да помогнат на Габриел да намери оръжието. Дисковете, които Габриел щеше да използва, за да унищожи съпруга й.

В единия край на улица „Серафимович“ има широко пешеходно островче. Както повечето подобни островчета в Москва, то е задръстено денем и нощем от паркирани коли. В този следобед част от колите бяха чуждестранни и лъскави, но повечето бяха руски и много стари, в това число и една очукана лада с неопределен цвят и регистрация, в която седяха Узи Навот и шофьорът му от московската централа. Навот изглеждаше неспокоен, защото нещата се развиваха по начин, подсказващ, че операцията излиза от контрол. Беше споделил мнението си с останалите членове на екипа с възможно най-спокоен глас. Но сега, когато видя тичащия с все сили Лука Осипов, който се връщаше от Големия Каменен мост, Узи разбра, че времето за спокойни приказки е отминало.

— Той се връща — промърмори в микрофона на китката си. — Изглежда, загазили сме сериозно.

Шмуел Пелед нямаше радиоприемник, но изражението на Габриел, което стана още по-мрачно, му каза всичко, което трябваше да знае.

— Губим ли я, шефе? Кажи ми, че не я губим.

— Много скоро ще разберем. Ако излезе от онази сграда с чанта, преметната през лявото й рамо, значи всичко е наред. Ако ли не… — Той не довърши мисълта си.

— Сега какво ще правим?

— Ще чакаме. И ще се молим да успее да се добере до колата си.

— А ако не излезе?

— Говори на руски, Шмуел. От теб се очаква да говориш на руски.

Младият шофьор възобнови монолога си на руски. Габриел се запъти към западната фасада на „Дом на набережной“, очаквайки да чуе гласа на Узи Навот.

Лука Осипов беше натежал със седем килограма, откакто бе напуснал „Алфа Груп“, и бе позагубил формата си. Когато стигна до портиерната във фоайето, вече се бе задъхал.

— Трябва незабавно да вляза в апартамент 9А.

— Опасявам се, че това е невъзможно без карта за достъп до асансьора и ключ за самия апартамент.

— Имам основание да смятам, че жената, която охранявам и която в момента е в онзи апартамент, е в голяма опасност. Просто ме пусни да вляза.

— Съжалявам, но това е против правилата.

— Знаеш ли за кого работя, глупако?

— Работите за госпожа Харкова.

— Не, работя за Иван Харков. И знаеш ли какво ще направи Иван Харков, ако нещо се случи със съпругата му?

Портиерът преглътна мъчително.

— Мога да ви кача на деветия етаж, но не мога да ви вкарам в апартамента. Господин Харков не ни е оставил ключ.

— Остави тази част на мен.

— Успех — измърмори портиерът, като излезе иззад бюрото си. — Може би ще ви потрябва танк, за да влезете в онова място.

Елена затвори библиотеката, измъкна USB устройството и изключи компютъра. Излезе в коридора и погледна часовника си: 16:02. Цялата операция й беше отнела само осем минути. Пусна устройството в чантата си и я закопча, после набра осемцифрения код на контролното табло. Докато тежката врата се затваряше бавно, Елена изправи падналата масичка и върна телефона на мястото му. След това се огледа за последен път, за да се увери, че всичко е наред, и тръгна към вратата.

Тогава чу бумтенето. Ударите на тежък мъжки юмрук, последвани от ударите на тежка длан. Подобни удари обитателите на този дом на ужаса бяха чували почти всяка нощ по време на Големия терор. Колко ли хора са били изведени насила от това място и отведени на смърт? В момента не си спомняше. Сто? Хиляда? Сега по-важното беше, че скоро може би ще се присъедини към тях. Може би щеше да се превърне в отговор от зловеща руска викторина. Кой е последният човек, изведен от „Дом на набережной“, за да бъде убит? Елена Харкова, първата съпруга на Иван Борисович Харков…

Както всички, чули ужасяващото тропане, Елена се изкуши от мисълта да не отвори вратата. Но все пак я отвори. Всички я отваряха рано или късно. Направи го не уплашено, а в пристъп на престорен гняв. Чантата й беше преметната през лявото рамо, а дясната й ръка бе мушната в джоба на сакото и стискаше спрея. Във вестибюла, с побеляло от гняв и влажно от пот лице, стоеше Лука Осипов. В ръката си държеше пистолет, който бе насочен право в сърцето на Елена. Тя се уплаши, че може да я простреля, ако се опита да го напръска със спрея, затова извади бавно ръка от джоба си и я сложи на кръста си, като се намръщи на смутения бодигард.

— Лука Устинович — обърна се тя към него с бащиното му име. — Какво те е прихванало?

— Къде е Пьотър?

— Кой е Пьотър?

— Пазачът, който трябва да охранява този апартамент.

— Когато пристигнах, тук нямаше никого, идиот такъв. Да тръгваме.

Тя се опита да излезе във вестибюла. Бодигардът й препречи пътя.

— Каква игра си мислиш, че играеш, Лука? Трябва да тръгваме към летището. Повярвай ми, Лука Устинович, последното нещо, което искаш, е да си изпусна самолета.

Телохранителят не отговори. Вместо това мушна едната си ръка в асансьора, докато другата все така държеше пистолета, насочен към корема й, и изпрати кабината долу във фоайето. После я избута в апартамента и затръшна вратата.

59. Гроувнър Скуеър, Лондон

Запалката на Шамрон проблесна в мрака на оперативния център, като освети за кратко лицето му. Очите му бяха приковани в големия екран в предната част на стаята, върху който последното съобщение на Узи Навот проблясваше с привлекателността на мъртво тяло в канавка.

БГ ВЛИЗА В ДОМ… БЕДА…

БГ беше съкратено от бодигард. ДОМ означаваше „Дом на набережной“. А БЕДА не се нуждаеше от тълкуване. Беда си беше беда.

Екранът почерня. Появи се ново съобщение.

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

Инициалите АМ принадлежаха на Аркадий Медведев. Думата СЪВЕТ означаваше, че внимателно планираната операция на Габриел заплашва да се провали и да погуби доста хора.

— Те са твои момчета — каза Картър. — Ти трябва да ги повикаш.

Шамрон тръсна пепел в чашата си от кафе.

— Оставаме на позиция. Ще й дадем шанс.

Картър погледна дигиталния часовник.

— Вече е четири и петнайсет, Ари. За да имат хората ти някакъв шанс да се качат на онзи самолет, трябва да се метнат в колите си и да потеглят към летището през следващите десет минути.

— Самолетите са сложни машини, Ейдриън. Един самолет може да получи дребни неизправности.

— Може би е добра идея да се погрижиш още сега по този въпрос.

Шамрон вдигна слушалката на един обезопасен телефон, свързан с командния център на булевард „Цар Саул“. Каза няколко кратки думи на иврит. После погледна спокойно Картър.

— В момента в кабината на пилота на полет 1612 на „Ел Ал“ мига предупредителна лампичка, че има проблеми с налягането. Докато проблемът не бъде разрешен по задоволителен начин за капитана, който съвсем случайно е бивш летец изпитател от израелските военновъздушни сили, онзи самолет няма да мръдне от мястото си.

— Добре изиграно — похвали го Ейдриън.

— Още колко време френските ни приятели могат да задържат Иван в Ница?

— Мосю Боасон още не се е развихрил. Децата обаче са друго нещо. Трябва да вземем решение, Ари. Какво ще правим с децата?

— Аз не бих искал децата ми да киснат в някакъв полицейски участък, а ти, Ейдриън?

— И аз не бих искал.

— Тогава да ги вземем оттам. Кой знае? Може да ни потрябват, ако нещата в онази жилищна сграда не се развият според плана през следващите десет минути.

— За какво?

— Няма да им я дам без бой, Ейдриън. Габриел също. — Шамрон пусна цигарата си в чашата от кафе. — Обади се на французите. Доведи ми децата на Иван.

Картър набра обезопасения номер на френския оперативен център в Париж. Ари погледна към екрана, върху който продължаваше да премигва последното съобщение на Узи Навот.

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

Бяха настанили Соня и децата в приятна чакалня и им бяха предложили студен плодов сок и сладолед. Една привлекателна жена в униформа на жандармерията остана при тях през цялото време — по-скоро за компания, отколкото заради тяхната сигурност. Гледаха анимация и играха някаква шумна игра на карти, с чиито правила, ако изобщо имаше такива, изглежда, не бяха наясно и самите деца. Главният дежурен офицер ги обяви за почетни жандармеристи на деня и дори позволи на Николай да разгледа оръжието му. По-късно щеше да сподели на колегите си, че познава оръжията прекалено добре за седемгодишно дете.

След като получи телефонно обаждане от щаба в Париж, дежурният се върна в чакалнята и обяви, че е време всички да се прибират у дома. Анна и Николай посрещнаха тази новина не с радост, а със сълзи; за тях арестът и задържането бяха голямо приключение и не бързаха да се връщат в палата край морето. Накрая ги придумаха да тръгнат с обещанието, че могат да се върнат и да си поиграят в участъка, когато пожелаят. Докато вървяха по централния коридор на сградата, Анна хвана жената жандармерист за ръка, а Николай изнесе лекция на дежурния за превъзходството на руските оръжия. Соня попита къде са телохранителите, но не получи отговор.

Изведоха ги от участъка не през централния вход, а през една задна врата, от която се излизаше във вътрешен двор. Там имаше паркирани няколко служебни рена и един по-стар модел на „Пежо“ комби. Зад волана му седеше мъж с прошарена коса и бяла риза тип „Лакост“. Щом видя децата, той излезе от колата със спокойна усмивка и отвори задната й врата. Соня замръзна на място и погледна объркано дежурния жандармерист.

— Какво става? Кой е този човек?

— Това е мосю Анри. Той е добър човек. Ще ви заведе с децата на някое безопасно място.

— Не разбирам.

— Опасявам се, че господин Харков има известни неприятности в момента. Госпожа Харкова уреди децата да останат под грижите на мосю Анри до завръщането й. Помоли и вие да останете с тях. Обеща, че усилията ви ще бъдат възнаградени. Разбирате ли какво ви казвам, мадмоазел?

— Да, струва ми се.

— Много добре. А сега, ако обичате, се качете в колата. И се помъчете да не изглеждате толкова уплашена. Само ще разстроите децата. А това е последното нещо, от което се нуждаят в момента.

На летище Шереметево-2 в Москва Киара видя от мястото си до гишето за предаване на багажа и проверка на билетите, че надписът на информационното табло се променя на „Отложен“. В претъпкания с пътници салон на десет крачки от нея 187 отегчени гласа изстенаха едновременно. Един по-смел пътник — брадат евреин в тъмен костюм, се приближи до нея и поиска обяснение.

— Малък технически проблем — обясни спокойно Киара. — Закъснението няма да е повече от няколко минути.

Мъжът се върна на мястото си със скептично изражение. Киара се обърна и погледна отново таблото: Отложен.

Махни се оттам, Габриел — помисли си тя. — Обърни се и просто си тръгни.

60. Москва

Облаците се разпръснаха в момента, в който предавателят в ухото на Габриел изпука и от него прозвуча гласът на Узи Навот:

— Ние сме история.

— Какво имаш предвид?

— Стареца току-що нареди да прекратим операцията.

— Кажи му, че искам още десет минути.

— Нищо няма да му кажа. Ще се подчиня на заповедта му.

— Върви тогава. Ще се срещнем на Шереметево.

— Махаме се оттук. Веднага.

— Аз оставам.

— Свали си радиоприемника и се качи в колата.

Габриел и Пелед станаха едновременно и тръгнаха спокойно през парка под ръмящия дъжд. Пелед се отправи към волгата; Алон — към Блатния площад. Навот и Лавон се присъединиха към него. Узи носеше шапка с козирка, но Ели беше гологлав. Рядката му коса скоро залепна за черепа му.

— Защо сме тук? — попита Навот. — Защо стоим под дъжда в този забравен от бога парк, когато трябва да сме в колите си и да пътуваме към летището?

— Защото още не съм готов да си тръгна, Узи.

— Готов си — и още как. — Навот потупа джобния си компютър. — Пише: „Прекратете в 17,00 часа московско време и вземете полета от Шереметево“. Ето какво пише в съобщението. И съм убеден, че това не е предложение. Всъщност съм сигурен, че това е директна заповед от самия мемунех.

Мемунех беше еврейска дума, която означаваше „единственият шеф“. И тази титла открай време беше запазена за един-единствен човек — Ари Шамрон.

— Можеш да останеш тук в парка и да крещиш след мен, докато прегракнеш, Узи, но аз няма да я изоставя.

— Не си длъжен да я спасяваш, Габриел. Не забравяй, че даде обещание на Шамрон в Париж. Ако Елена не излезе от онази сграда навреме, си тръгваш.

Габриел избърса дъждовните капки от очилата си.

— По-добре се размърдай, Узи. Трафикът към Шереметево може да бъде ужасен по това време на денонощието.

Навот сграбчи ръката на Габриел под рамото и я стисна.

— Какво смяташ да правиш, Узи? Да ме завлечеш насила до колата?

— Ако се наложи.

— Това може да се превърне в голям спектакъл, не мислиш ли?

— Поне ще е кратък. И за разлика от оставането ти в Москва, няма да завърши фатално.

— Пусни ръката ми, Узи.

— Не ми казвай какво да правя, Габриел. Аз съм шефът на „Специални операции“, не ти. Ти си независим сътрудник. Затова си ми подчинен. А аз ти казвам да влезеш в онази кола и да дойдеш с нас на летището.

Ели Лавон отстрани внимателно ръката на Навот от бицепса на Габриел.

— Стига толкова, Узи. Той няма да се качи на самолета.

Навот изгледа мрачно Лавон.

— Благодаря за помощта, Ели. Вие, момчетата от „Божи гняв“, винаги се подкрепяте, а?

— Не искам да остава тук, и то повече от теб. Просто знам, че е безсмислено да се опитваме да го разубедим. Твърдоглав е.

— Дано главата му излезе достатъчно здрава. — Дъждът се беше усилил и се стичаше от козирката на шапката на Навот по лицето му. — Знаеш ли какво ще стане, ако се кача на онзи самолет без теб? Стареца ще ме изправи до стената и ще ме надупчи като мишена в стрелбище.

Алон вдигна китката с ръчния си часовник, така че Навот да го види.

— Пет часът е, Узи. По-добре тичай. И вземи Ели със себе си. Той е добър шпионин, но никога не е бил по грубата част.

Навот го изгледа с типичен за Шамрон поглед. Беше разбрал, че е безсмислено да спори.

— На твое място ще стоя далеч от хотела. — Той бръкна в джоба на палтото си и подаде на Габриел един ключ. — Нося го със себе си, в случай че ни потрябва резервна квартира. За една стара, порутена съветска сграда близо до стадион „Динамо“ е, но ще ти свърши работа. — Узи изрецитира адреса: улицата, номера на сградата и номера на апартамента. — Щом влезете вътре, сигнализирай в тукашната централа и залости вратата. Ще изпратим екип, който да ви изведе. С малко късмет, все още ще бъдете там, когато екипът пристигне.

После се обърна под дъждовните струи, без да каже нищо повече, и тръгна с тежки крачки по мокрия площад към колата си. Лавон го проследи с поглед, сетне извърна очи към Габриел.

— Сигурен ли си, че не искаш компания?

— Върви на летището, Ели. Хвани онзи самолет.

— Какво да кажа на жена ти?

Габриел се поколеба за момент, после отговори:

— Кажи й, че съжалявам, Ели. Кажи й, че ще се реванширам по някакъв начин.

— Може би правиш ужасна грешка.

— Няма да ми е за пръв път.

— Да, но това е Москва. Този път грешката може да е фатална.

Съобщението на Навот се появи на екрана в лондонския оперативен център в 17,04 часа московско време: ТРЪГВАМЕ ЗА ШВО… БЕЗ ЕДИН… Ейдриън Картър изруга тихо и погледна към Шамрон, който премяташе старата запалка „Зипо“ между пръстите си.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

— Беше прав — каза Картър.

Шамрон не отговори.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

— Французите казват, че Иван е на път да избухне, Ари. Те казват, че ситуацията в Ница излиза извън контрол. И искат да бъде разрешена по един или друг начин.

— Може би е време да позволим на Иван да види по-ясно дилемата, пред която е изправен в момента. Кажи на кибервоините си да освободят телефонните линии за Москва. А на французите — да конфискуват самолета на Иван. Освен това му вземете паспорта.

— Това би трябвало да привлече вниманието му.

Шамрон затвори очи.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

Когато Иван Харков излезе от конферентната зала на международното летище Кот д’Азюр, гневът му бе достигнал опасни нива. Той се разрази под формата на умерено физическо насилие, щом откри двамата си телохранители, задрямали на дивана. Те се втурнаха едновременно по стълбището, докато Иван крещеше на руски, без да се обръща към никого конкретно, и се вмъкнаха в бронирания мерцедес, за да потеглят обратно към Сен Тропе. Когато колата се озова на шейсет метра от сградата, телефонът на Харков иззвъня. Беше Аркадий Медведев, който му звънеше от Москва.

— Къде беше, Иван Борисович?

— На летището, задържаха ме заради самолета.

— Имаш ли някаква представа какво става?

— Французите се опитват да ми откраднат самолета. И паспорта. Ето това става, Аркадий.

— Опитват се да откраднат много повече от това. Държат децата ти. Това е част от някаква сложна операция. И не се провежда само във Франция. Нещо става и тук, в Москва.

Иван не отговори. Аркадий Медведев знаеше, че това е опасен признак. Когато се ядосаше, Харков започваше да псува на поразия. Но когато се вбесеше до такава степен, че можеше да убие някого, той ставаше необичайно мълчалив. Накрая Иван накара шефа по сигурността да му разкаже всичко, което му е известно. Медведев го направи на разговорен руски, който беше почти неразбираем за ушите на западняците.

— Къде е тя в момента, Аркадий?

— Все още е в апартамента.

— Кой й е подсказал какво да прави?

— Твърди, че било изцяло нейна идея.

— Лъже. Трябва да узная срещу кого съм изправен. При това бързо.

— Трябва да напуснеш Франция.

— Без самолет и без паспорт?

— Какво да направя?

— Организирай малко парти, Аркадий. Някъде извън града. И виж дали няма да се появи някой без покана.

— И ако се появят?

— Предай им съобщение от мен. Накарай ги да разберат, че не могат да се забавляват безнаказано с Иван Харков.

61. Летище Шереметево-2, Москва

Те пристигнаха на летището с интервал от пет минути и минаха поотделно през охраната и паспортната проверка. Узи Навот се появи последен с ниско нахлупена шапка и мокър дъждобран. Той обходи два пъти чакалнята, като се оглеждаше за шпиони, и чак след това се отправи към изход А-23. Лавон и Яков се взираха нервно в самолетната писта отвън. Между тях имаше една празна седалка. Навот се настани на нея и постави дипломатическото си куфарче върху коленете си. Изгледа втренчено Киара, сякаш беше пътник на средна възраст, който се наслаждава на красива млада жена.

— Как прие новината?

Лавон отговори:

— А ти как мислиш?

— Трябва да вини единствено съпруга си.

— Сигурен съм, че ще имаме предостатъчно време за взаимни обвинения. — Ели провери информационното табло за часа на излитане. — Според теб, докога Шамрон ще задържи самолета?

— Докогато може.

— По мои изчисления, тя е в ръцете на Аркадий Медведев от два часа. Колко време ще му е необходимо, мислиш, да разкъса чантата й на парчета, Узи? Колко време ще му отнеме да намери дисковете на Иван и електронните играчки на Габриел?

Навот изпрати кратко съобщение от блекбърито си. След две минути надписът на информационното табло се промени от „Отложен“ на „Качване на борда“. Сто осемдесет и седем отегчени пътници започнаха да ръкопляскат. Тримата разтревожени мъже се загледаха мрачно през прозореца към светещата писта.

— Не се притеснявай, Узи. Постъпи правилно.

— Само не казвай на Киара. Никога няма да ми прости. — Навот поклати бавно глава. — Не е добра идея да водиш брачния си партньор със себе си по време на оперативна работа. Габриел би трябвало да го е научил досега.

Не беше далеч времето, когато човек, който седи сам в паркирана кола в Москва, незабавно щеше да събуди подозрения. Но вече не беше така. Днес беше обичайна гледка да видиш московчани в паркирани коли или в коли, попаднали в улично задръстване.

Габриел се намираше в северния край на Блатния площад, до билборд с намусен портрет на руския президент. Не знаеше дали е разрешено да стои там или не. Но не му пукаше. Важното беше, че от мястото си можеше да вижда входа на „Дом на набережной“. Остави двигателя да работи, а радиото — включено. Предаваха нещо, което приличаше на новини с коментар — дълги изказвания на руския президент, прекъсвани от коментарите на група журналисти и експерти. Думите им несъмнено бяха хвалебствени, защото Кремъл не толерираше други. Заедно напред! — както обичаше да казва президентът. И запазете критиките за себе си.

Бяха изминали двайсет минути от наблюдението му, когато двойка недохранени милиционери с лъскави униформи завиха зад ъгъла. Габриел увеличи радиото и им кимна приветливо. За момент се уплаши, че могат да решат да го претърсят. Вместо това, те изгледаха намръщено старата му волга, сякаш искаха да кажат, че не си струва да се занимават с него в такава дъждовна вечер. След тях се появи мъж със сплъстена тъмна коса и отворена бутилка бира „Балтика“ в ръка. Той се дотътри до прозореца на Алон и разтвори палтото си, за да му покаже цяла аптека, наредена от вътрешната му страна.

Габриел му направи жест да се маха, после включи чистачките и се съсредоточи върху сградата. По-точно върху светлината, която струеше от гледащия към Кремъл апартамент на деветия етаж.

Тя угасна в 19,48 часа. Жената, която излезе от зданието скоро след това, не беше преметнала дамската си чанта през лявото рамо. Всъщност изобщо не носеше чанта. И крачеше по-бързо от обичайно. Лука Осипов — бодигардът, превърнал се в надзирател, я стискаше за едната ръка, а неговият колега — за другата. Аркадий Медведев вървеше на няколко крачки зад тях с наведена заради дъжда глава и бдителен поглед.

До тротоара ги чакаше мерцедес. Очевидно бяха решили предварително кой къде ще седне, защото се качиха в колата със завидна бързина: Елена — на задната седалка, приклещена между двамата телохранители; Аркадий Медведев — на пътническата седалка отпред, с притиснат до ухото мобилен телефон. Автомобилът се плъзна бавно по улица „Серафимович“ и се изгуби в мрака. Габриел преброи до пет и даде газ. Заедно напред.

62. Москва

Те се отправиха с буботене на юг, към покрайнините на града, по булевард, който носеше името на Ленин и бе обграден от паметници на неговото безумие. Жилищни сгради — безкрайни жилищни сгради. Най-големите жилищни сгради, които Габриел някога бе виждал. Сякаш лидерите на Комунистическата партия — в безграничната си мъдрост — бяха решили да съберат цялото население на най-голямата страна в света и да го настанят тук, по протежение на дългия едва няколко километра Ленински проспект.

В този час на денонощието булевардът сякаш беше съставен от два различни пътя: единият бе задръстен с москвичи, чиито собственици се връщаха от прекарания в дачите уикенд, а другият бе пълен с гигантски камиони, които излизаха с тътен от столицата, за да поемат към далечните кътчета на империята. Камионите бяха едновременно съюзници и врагове на Габриел. Ту му осигуряваха преграда, зад която да се скрие, ту му закриваха гледката. Шмуел Пелед се бе оказал прав за волгата — вървеше съвсем сносно за двайсетгодишен съветски боклук, но изобщо не можеше да се сравнява с най-хубавия автомобил на Бавария. Тя успя да вдигне около сто и трийсет километра в час, но започна да протестира и да се отклонява наляво. Малките й чистачки бяха безпомощни срещу силния дъжд и пръските от локвите, а размразителят бе малко по-ефикасен от топъл дъх, издишан срещу стъкло. За да вижда, Алон се принуди да свали и двете предни стъкла и сега всеки преминаващ камион запращаше водни струи в лицето му.

Дъждът намаля и няколко слаби слънчеви лъча се показаха през пролука в облаците близо до хоризонта. Габриел не сваляше крак от педала на газта и не изпускаше от очи стоповете на мерцедеса. Мислите му обаче бяха съсредоточени върху сцената, на която беше станал свидетел пред „Дом на набережной“. Как го е постигнал? Как Аркадий я бе убедил да се качи в колата без борба? Със заплаха или обещание? С истина, лъжа или някаква комбинация от двете? И защо пътуваха в момента по Ленински проспект към необятната руска провинция? Габриел разсъждаваше върху последния въпрос, когато усети първия удар по задната броня на волгата — беше го блъснала една кола с угасени фарове, много по-голяма и бърза от неговата. Той натисна с всички сили педала на газта, но волгата бе достигнала предела на възможностите си. Колата зад него го блъсна още веднъж, почти като предупреждение, отстъпи и отново се устреми напред.

Това, което последва, беше класическата маневра, позната на всеки добър пътен полицай. Агресорът влиза в контакт с жертвата, като допира дясната част на предната броня до лявата част на задната броня на другата кола. Тогава агресорът увеличава рязко скоростта, а жертвата се завърта като пумпал и губи контрол. Резултатът от подобна тактика е особено впечатляващ, когато има значителна разлика в теглото и мощността на двата автомобила — например, когато единият от тях е „Мерцедес-Бенц“ S-класа, а другият е раздрънкана стара „Волга“, която се движи с максимална скорост. Габриел така и не разбра колко пъти се завъртя колата му. Знаеше само, че когато всичко приключи, тя лежеше на една страна в някакво кално поле в покрайнините на борова гора, а от носа му шуртеше кръв.

Двама от най-добрите хора на Аркадий Медведев нагазиха в калта, за да го измъкнат от волгата, като мотивите им определено не бяха алтруистични. Единият беше гигант с бръсната глава и дясна ръка като ковашки чук. Този чук се стовари веднъж върху Алон, повече не беше необходимо. Той падна назад в калта и за миг видя боровете, обърнати с короните надолу. После дърветата се устремиха към облаците като ракетни снаряди. А Габриел изгуби съзнание.

По същото време самолетът от полет 1612 на „Ел Ал“ се издигна бързо над предградията на Москва и се отправи на юг. Узи Навот седеше до илюминатора на последната седалка в първа класа, като стискаше чаша уиски и изучаваше огромния килим от примигващи жълти светлини под него. За момент видя всичко съвсем ясно: кръговите булеварди около Кремъл, змиевидните извивки на реката, проспектите, разположени радиално като спици на колело, които водеха към безкрайната шир на руската провинция. После самолетът се вряза в облаците и светлините на Москва изчезнаха. Навот спусна щората на илюминатора си и поднесе уискито към устните си. Трябваше да му счупя ръката — помисли си той. — Трябваше да счупя ръката на кучия му син.

Габриел отвори бавно очи. Не очи — каза си той. — Око. Дясното око, пострадало от удара на плешивия гигант, не му се подчиняваше. То беше подуто, затворено и покрито със засъхнала кръв.

Преди да се размърда, Габриел прецени внимателно ситуацията. Беше проснат на бетонния под на някакъв склад с оковани зад гърба ръце; краката му бяха заели спринтьорска поза: десният крак изнесен напред, левият — изпънат. Дясното му рамо беше притиснато в пода, както и дясната половина на лицето. Някъде светеше лампа, но неговият край тънеше в полумрак. На няколко крачки от него се издигаше камара дървени сандъци с надписи на кирилица отстрани. Габриел се напрегна да разчете думите, но не успя. Буквите все още му приличаха на йероглифи; сандъците можеше да са пълни с консерви черен хайвер или с ампули със смъртоносен полоний, но той никога нямаше да разбере.

Обърна се по гръб и повдигна колене към гърдите си, след това се надигна в седнало положение. Усилието от движението, комбинирано с факта, че вече е изправен, накара дясното му око да затупти от раздираща болка. Той реши, че ударът е строшил орбитата. Сякаш вече нямаше око, а огромен кратер.

Облегна се на дървените сандъци и се огледа. Имаше още сандъци, високи кули от сандъци, които се губеха в мрака като жилищните постройки край Ленински проспект. От неособено удобната си позиция Габриел виждаше само две редици, но имаше чувството, че са много повече. И надали бяха пълни с черен хайвер. Дори ненаситният Иван Харков не можеше да погълне такова количество хайвер.

Алон чу стъпки, които се приближаваха към него. Бяха двама. Мъже. Единият от които значително по-едър от другия. Големият мъж беше плешивият гигант, който го бе ударил. По-дребният беше с няколко години по-стар, със стоманеносива коса и череп, който изглеждаше специално проектиран да устоява на тежки травми.

— Къде са децата? — попита Аркадий Медведев.

— Какви деца? — отвърна Габриел.

Медведев кимна на гиганта, после отстъпи настрани, сякаш не искаше дрехите му да бъдат изпръскани с кръв. Ковашкият чук се вряза за втори път в главата на Алон. В същото око, със същия резултат. Борове и ракетни снаряди. После мрак.

63. Лубянски площад, Москва

Както почти всички в Москва, полковник Григорий Булганов от ФСБ беше разведен. Бракът му, както и самата Русия, беше залитал от една крайност в друга: в единия ден открито обсъждане на проблемите, а на другия — Големия терор. Слава богу, бракът му беше краткотраен и не бе довел до потомство. Ирина беше спечелила апартамента и фолксвагена, а Григорий Булганов — свободата си. Не че бе успял да постигне нещо особено с нея: един-два пламенни романса в службата и следобеди в леглото със съседката — майка на три деца, също разведена.

По-голяма част от времето си Григорий Булганов прекарваше в работа. Работеше рано сутрин. Работеше късно вечер. Работеше в съботите. И в неделите. А понякога, както сега, можеше да бъде открит зад бюрото си и късно вечер в неделя. Занимаваше се с контрашпионаж. По-точно той беше човекът, който трябваше да неутрализира опитите на чуждите разузнавателни служби да шпионират руското правителство и държавните предприятия. Задачата му беше още по-трудна заради дейността на СВР66 — служба, сродна на ФСБ. Шпионажът в СВР бе достигнал висоти, невиждани от времето на Студената война, което бе накарало противниците на Русия да отговорят по подобаващ начин. Григорий Булганов не можеше да ги вини. Новият руски президент обичаше да подрънква сабята си и чуждестранните лидери трябваше да узнаят дали е добре наточена, или е хванала ръжда в ножницата си.

Както много други офицери от ФСБ, Булганов допълваше държавната заплата, като продаваше експертното си мнение и познанията, които бе натрупал покрай работата си, на частни бизнесмени. Григорий по-специално играеше ролята на платен информатор на Аркадий Медведев, шефа на охранителната служба на руския олигарх Иван Харков. Булганов осигуряваше на Медведев постоянен поток от информация, свързана с потенциални заплахи за бизнеса на Харков, без значение дали е легален или незаконен. Медведев му се отплащаше, като поддържаше тайна банкова сметка на името на Булганов. В резултат на това Григорий бе успял да проникне в операциите на Иван Харков по-дълбоко от всяко друго странично лице. Всъщност Булганов беше убеден, че знае повече за оръжейните сделки на Иван от всеки друг шпионин в света. В Русия подобно знание можеше да бъде опасно. Понякога дори фатално, което обясняваше защо Григорий внимаваше да не настъпва Медведев по мазола. Ето защо, когато Аркадий му позвъни в 23,15 часа в неделя, отговори на обаждането му, без да се колебае.

През следващите три минути не каза нито дума. Вместо това накъса един лист хартия за писма на ситни парченца, докато слушаше сбит преразказ на събитията, разиграли се следобед в Москва. Беше доволен, че Медведев му се е обадил. Но му се искаше да го бе направил по някоя обезопасена линия.

— Сигурен ли си, че е той? — попита Григорий.

— Няма съмнение.

— Как е проникнал отново в страната?

— С американски паспорт и груба дегизировка.

— Сега къде е?

Медведев му съобщи местонахождението.

— А съпругата на Иван?

— И тя е тук.

— Какви са плановете ти, Аркадий?

— Ще му дам още един шанс да отговори на някои въпроси. После ще го заровя в някоя дупка. — Пауза. — Освен ако не искаш да го направиш вместо мен, Григорий?

— Мисля, че ще ми хареса. В крайна сметка той наруши правилата.

— Колко бързо можеш да дойдеш тук?

— Дай ми един час. Искам да разменя няколко думи и с жената.

— Само няколко, Григорий. Това не те засяга.

— Ще бъда кратък. Само се постарай да бъде там, когато пристигна.

— Тук ще бъде.

— С колко мъже разполагаш на мястото?

— Петима.

— Това са доста свидетели.

— Не се притеснявай, Григорий. Те не са приказливи.

64. Калужска област, Русия

Когато се свести отново, Габриел усети, че някой превързва раненото му око. Той отвори другото, което все още функционираше, и видя, че операцията се извършва от самия Аркадий Медведев. Руснакът работеше с една ръка. В другата държеше пистолет. „Стечкин“ — помисли си Габриел, но не можеше да е сигурен. Никога не се беше интересувал особено от руски пистолети.

— Да не би да изпитваш съжаление към мен, Аркадий?

— Наложи се да спрем кървенето. Страхувахме се да не умреш в ръцете ни.

— Нали така или иначе ще ме убиете?

— Разбира се, Алон. Но преди това искаме да получим малко информация от теб.

— А казват, че кадрите на КГБ нямали маниери.

Медведев приключи с превръзката и изгледа мълчаливо Габриел.

— Няма ли да ме попиташ откъде знам истинското ти име? — попита накрая той.

— Предполагам, че си го научил от приятелите си във ФСБ. Или си спестил едно телефонно обаждане, като си го изтръгнал със сила от Елена Харкова. Приличаш ми на човек, който обича да бие жени.

— Продължавай в същия дух и ще извикам Дмитрий да те фрасне още веднъж. Не си малко момче, Алон. Един или два удара на Дмитрий — и може да не дойдеш повече в съзнание.

— Той не умее да удря с цялата си сила. Защо не ме оставиш да му дам няколко урока?

— Сериозно ли говориш, или това е някакво еврейско чувство за хумор?

— Нашето чувство за хумор се е развило покрай живота с руските ни съседи. Помага ни по време на погром. С негова помощ е по-лесно да гледаш как селото ти се превръща в пепелище.

— Имаш избор, Алон. Можеш да лъжеш и да разказваш вицове цяла нощ или да започнеш да говориш. — Руснакът извади една цигара от сребърна табакера и я запали със сребърна запалка. — Нямаш нужда от подобни глупости, аз също. Дай да приключим с това като професионалисти.

— Като професионалисти? Имаш предвид да ти кажа всичко, което знам, и след това да ме убиеш.

— Нещо такова. — Аркадий му поднесе табакерата. — Искаш ли цигара?

— Вредни са за здравето.

Медведев затвори табакерата.

— Готов ли си за малка разходка, Алон? Мисля, че това място ще ти се види доста интересно.

— Някакъв шанс да се отърва от белезниците?

— Абсолютно никакъв.

— И аз така си помислих. Ще ми помогнеш ли да стана? Гледай само да не измъкнеш раменете ми.

Руснакът го изправи с лекота. Габриел усети, че помещението се завърта около него, и за момент си помисли, че ще падне пак на земята. Медведев, изглежда, си бе помислил същото, защото го хвана за лакътя.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Алон?

— Сигурен съм.

— Няма да ми припаднеш отново в ръцете, нали?

— Ще се справя, Аркадий.

Медведев хвърли цигарата си и я смачка грижливо с върха на скъпата си италианска мокасина. Всичко по него изглеждаше скъпо: френският костюм, английският дъждобран, швейцарският часовник. Но нищо не можеше да прикрие факта, че отдолу се криеше един от главорезите на КГБ. Също като режима — помисли си Габриел. — КГБ в нови дрехи.

Тръгнаха заедно между сандъците. Те бяха много повече, отколкото Алон бе предполагал. Самият склад също изглеждаше безкраен. Нищо чудно, каза си той. Все пак се намираше в Русия. Най-голямата страна в света. Най-големият хотел в света. Най-големият плувен басейн в света. Най-големият склад за оръжия в света.

— Какво има в тези сандъци?

— Храна.

— Сериозно?

— Сериозно. — Медведев посочи един небостъргач от дървени сандъци. — Това са консерви с риба тон. Ей там са консервите с моркови. Малко по-нататък е говеждото месо. Имаме дори пилешка супа.

— Много впечатляващо. Преди петнайсет години Русия живееше от американските подаяния. Сега вие храните света.

— Напредваме бързо, откакто падна комунизмът.

— Какво има в действителност в тези сандъци, Аркадий?

Медведев посочи същия небостъргач.

— Това са патрони. Петдесет милиона, ако трябва да сме точни. Достатъчно, за да бъде затрита една значителна част от Третия свят. Макар че е малко вероятно да се случи. Средностатистическият борец за свобода е ужасно недисциплиниран. Не че се оплакваме. Това е добре за бизнеса.

Той посочи друга купчина.

— Онова са РПГ-7. По една лира фунта67, едно от най-добрите оръжия, което може да си купи човек. Страхотен гранатомет. С подходящо обучение всяко дванайсетгодишно дете може да извади от строя танк или бронетранспортьор.

— А останалите?

— Ей там са минометите. До тях е нашата насъщна храна — автоматите АК-47. Те ни помогнаха да победим германците, а после да променим света. Калашникът дава сила на слабите. Глас на безгласните.

— Чувам, че е много популярен и в по-дивите квартали на Лос Анджелис.

Медведев изкриви лице в престорен ужас.

— Престъпници? Не, Алон, ние не продаваме на престъпници. Нашите клиенти са правителства. Бунтовници. Революционери.

— Никога не съм вярвал, че си истински привърженик на революцията, Аркадий.

— Наистина не съм. Участвам заради парите. Също като Иван.

Те продължиха мълчаливо разходката си. Габриел знаеше, че това не е екскурзионна обиколка, а поход към смъртта. Аркадий Медведев искаше да узнае нещо от него, преди да са стигнали крайната точка. Искаше да разбере къде са децата на Иван.

— Трябва да знаеш, Алон, че всичко, което ти показвам, е напълно законно. Имаме по-малки складове в други части на страната, които приличат повече на оръжейни фабрики, но това е централният разпределителен център. Справяме се добре. Значително по-добре от конкуренцията.

— Поздравления, Аркадий. Приходите все още ли са големи, или се разраствате прекалено бързо?

— Приходите са добри, благодаря. Въпреки че западняците твърдят обратното, търговията с оръжия все още е перспективен занаят.

— Колко спечелихте от сделката с преносимите зенитни ракети?

Медведев се умълча за момент.

— За какви зенитни ракети говориш, Алон?

— За SA-18, Аркадий. Иглите.

— „Игла“ е една от най-точните и смъртоносни противосамолетни ракети, създавани някога. — Гласът на Медведев прозвуча делово, сякаш говореше в конферентна зала. — Това оръжие е прекалено опасно, за да бъде пуснато някога за свободна продажба. Ние не търгуваме с Игли. Само някой луд би го направил.

— На мен ми казаха нещо друго, Аркадий. Чух, че сте продали няколкостотин от тях на една африканска държава. Държава, която планира да ги препродаде за значителна сума на някакви приятелчета от Ал Кайда.

Габриел замълча. Когато проговори отново, тонът му беше доверителен, а не предизвикателен.

— Знаем всичко за Иглите, Аркадий. Освен това знаем, че си бил против сделката от самото начало. Все още не е късно да ни помогнеш. Кажи ми къде са онези ракети.

Руснакът не отговори, просто отведе Алон на едно празно място в средата на склада. Зоната беше осветена от лампа, която се намираше високо на покривните греди. Медведев застана под светлината й като актьор на сцена и разпери ръце.

— Страхувам се, че е твърде късно.

— Къде са те в момента, Аркадий?

— В ръцете на един много доволен клиент.

Медведев излезе от кръга светлина и блъсна Габриел в гърба. Очевидно имаше още нещо, което трябваше да видят.

65. Калужска област, Русия

Елена беше завързана за метален стол с права облегалка в далечния край на склада. Лука Осипов, нейният бивш бодигард, стоеше от едната й страна, а плешивият гигант — от другата. Блузата й беше скъсана, а бузите й пламтяха от многобройните плесници. Тя се вгледа с ужас в пострадалото око на Габриел, после сведе очи към пода. Медведев я сграбчи за косата. Жестът не предполагаше, че възнамерява да я остави жива.

— Преди да започнем, трябва да знаеш, че госпожа Харкова беше много отзивчива тази вечер. Тя ни разказа всичко за сегашното и бъдещото си участие в тази злополучна афера, като започна от нощта, в която е подслушала телефонния ми разговор със съпруга й. Призна ни, че операцията по открадването на секретните документи на Иван е изцяло нейна идея. И че ти всъщност си се опитал да я разубедиш.

— Тя лъже, Аркадий. Ние я принудихме да ги открадне. Казахме й, че съпругът й е загазил и че ако не ни съдейства, тя също ще загази.

— Много рицарско от твоя страна, Алон, но няма да свърши работа.

Медведев дръпна по-силно косата на Елена. Тя стоически изтърпя болката.

— За нещастие — продължи той, — госпожа Харкова не успя да ни даде едно много важно късче информация: местонахождението на децата. Надявахме се ти да ни кажеш къде са и да спестиш по-нататъшните неприятности на госпожа Харкова. Както вероятно се досещаш, съпругът й е доста ядосан в момента. Той ни нареди да направим всичко необходимо, за да получим отговорите, от които се нуждаем.

— Вече ти казах, Аркадий. Не знам къде са децата. Тази информация е запазена в тайна от мен.

— В случай че попаднеш в ситуация като тази?

Медведев замери Габриел с един мобилен телефон. Той го удари в гърдите и изтрака върху пода.

— Обади се на французите. Кажи им да доставят децата във вилата на Иван тази вечер заедно с паспорта му. След това им кажи да освободят самолета на Иван. Той би искал да се върне незабавно в Русия.

— Пусни я — каза Алон. — Прави с мен каквото решиш. Но пусни Елена.

— За да свидетелства срещу съпруга си някъде на Запад? За да се оплаче на всеослушание, че Русия се е превърнала в авторитарна държава и отново представлява заплаха за световния мир? Това ще се отрази зле както на страната, така и на бизнеса ни. Приятелите на господин Харков в Кремъл може да се ядосат, че е позволил да се случи подобно нещо. А господин Харков се старае никога да не ядосва приятелите си в Кремъл.

— Обещавам, че няма да й позволим да се разприказва. Ще се грижи за децата си и ще си държи устата затворена. Тя е невинна.

— Иван не мисли така. Той смята, че го е предала. А ти знаеш как постъпваме с предателите. — Медведев вдигна пистолета си, за да го види Габриел, после опря дулото в тила на Елена. — Седем грама олово, както обичаше да казва Сталин. Ето какво ще получи тя, ако не се обадиш на французите да позволят на Иван да се качи довечера на самолета — заедно с децата.

— Ще им се обадя, когато Елена е в безопасност в Западна Европа.

— Тя няма да ходи никъде.

Елена вдигна очи от пода и се взря в Алон.

— Не му казвай нищо, Габриел. Ще ме убият каквото и да направиш. Предпочитам децата ми да бъдат отгледани от някого другиго, а не от чудовище като съпруга ми. — Тя погледна към Медведев. — По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.

Медведев се приближи до Алон и го удари с дръжката на стечкина в дясното око. Габриел падна странично на пода, заслепен от острата болка. Руснакът заби италианската си мокасина в слънчевия му сплит и се засили да го ритне повторно, но в същия миг някой каза нещо на руски в далечината. Алон познаваше този глас, беше сигурен в това, но в агонията си не можа да се сети къде го е чувал. Спомни си миг по-късно, когато най-сетне успя да си поеме дъх. Беше чул този глас два месеца по-рано, по време на първото си пребиваване в Москва. Беше го чул в Лубянка.

66. Калужска област, Русия

Двамата мъже проведоха кратък приятелски спор, сякаш се караха на кого е ред да плати обяда. Спорът им беше на руски и Габриел не разбра нито дума. Не виждаше и лицата им. Все още лежеше настрана, с корем, открит за ритниците на Аркадий Медведев и неговите мокасини 45-и номер.

Когато разговорът приключи, два чифта ръце го изправиха на крака. Едва сега успя да види лицето на мъжа, когото познаваше само като Сергей. Изглеждаше почти като през онази нощ в Лубянка. Същият сив костюм. Същият сив тен. Същият проницателен поглед зад кръгли очила. Този път носеше стилен дъждобран. Малката му брадичка ала Ленин беше подстригана наскоро.

— Мисля, че ти казах да не се връщаш в Русия, Алон.

— Ако си бяхте свършили работата, нямаше да се наложи да се връщам.

— Каква работа?

— Да попречите на отрепки като Иван да наводнят света с оръжия и зенитни ракети.

Сергей въздъхна тежко, сякаш искаше да покаже, че това е последният начин, по който се е надявал да прекара вечерта. После хвана белезниците на Габриел и ги дръпна рязко. Ако китките му не бяха станали безчувствени, сигурно щеше адски да го заболи. Тръгнаха заедно през склада, като Сергей вървеше на една крачка зад него, и излязоха през врата, достатъчно широка, за да минават през нея товарните камиони на Иван. Пак валеше; трима от телохранителите на Медведев се бяха подслонили под стрехата и разговаряха тихо на руски. На няколко крачки от тях беше паркиран служебен седан на ФСБ. Сергей настани Габриел на задната седалка и затвори вратата.

Руснакът подкара колата с „Макаров“ в ръка и пуснато радио. Разбира се, предаваха поредната реч на президента. Как иначе? Пътят беше тесен и минаваше през гъста брезова гора. Между дърветата се мяркаха дачи — не като дачата на Иван, а истински руски дачи. Някои бяха с размерите на старинна селска къща, други бяха малко по-големи от барака за инструменти. Всичките бяха заобиколени от малки парцели обработваема земя. Габриел си помисли за Олга Сухова, която си отглеждаше репички.

Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име…

Той погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Ленин.

Те оглеждаха подозрително пътя зад тях.

— Следят ли ни, Сергей?

— Не се казвам Сергей. Името ми е полковник Григорий Булганов.

— Как сте, полковник Булганов?

— Чудесно, Алон. А сега си затвори устата.

Булганов намали скоростта и спря в една отбивка на пътя. Предупреди Габриел да не мърда, излезе от колата и отвори багажника. Порови в него, после застана от страната на Габриел. Когато отвори вратата, в едната си ръка държеше пистолета, а в другата — ръждясали клещи за рязане на тел.

— Какво ще правиш? Ще ме нарежеш на малки парченца?

Булганов остави пистолета върху покрива на колата.

— Мълчи и излизай.

Алон се подчини. Руснакът го завъртя с лице към автомобила и хвана белезниците. Чу се кратко изщракване и ръцете на Габриел се оказаха свободни.

— Ще ми кажеш ли какво става, Сергей?

— Казах ти, Алон. Казвам се Григорий. Полковник Григорий Булганов. — Той подаде пистолета на Габриел. — Предполагам, че знаеш как се борави с него?

Алон взе оръжието.

— Можеш ли да свалиш тези железа от китките ми?

— Не и без ключ. Освен това ще трябва да ги носиш, когато се върнем в онзи склад. Само така ще успеем да измъкнем Елена жива оттам. — Булганов го възнагради с една от хитрите си усмивки. — Да не мислеше, че ще оставя онези чудовища да я убият, Алон?

— Не, разбира се, Сергей. Защо бих си помислил подобно нещо?

— Сигурен съм, че ти се иска да ми зададеш няколко въпроса.

— Няколко хиляди, ако трябва да съм точен.

— Ще имаме време за тях по-късно. Влез отново в колата и се преструвай, че ръцете ти все още са оковани.

67. Калужска област, Русия

Габриел се взираше през прозореца в дачите между дърветата. Не ги виждаше. Вместо това видя мъж, който приличаше на Ленин, седнал на масата за разпити в Лубянка. Беше възможно Булганов да играе някаква игра. Възможно, помисли си той, но малко вероятно. Полковникът току-що бе освободил ръцете му и му беше дал зареден пистолет, с който, стига да пожелаеше, можеше да пръсне мозъка му по предното стъкло на колата.

— За какво разговаряхте с Аркадий на руски?

— Той ми каза, че иска да получи информация от теб.

— Каза ли каква информация?

— Не, поиска да те заведа в гората и да опра пистолет в главата ти. Трябваше да ти дам последен шанс да проговориш, преди да те убия.

— И ти се съгласи?

— Това е дълга история. Важното е, че можем да се възползваме от нея. Ще влезем през същата врата, през която излязохме. Ще кажа на Аркадий, че си размислил. Че си готов да му кажеш всичко, което иска да знае. После, когато се приближим достатъчно до него, ще го застрелям.

— Медведев?

— Да, аз ще се погрижа за Аркадий. Остават двете горили. И двамата са били в специалните части. Владеят отлично оръжията си. Аз съм най-обикновен офицер от контраразузнаването на ФСБ. Следя шпиони.

Булганов погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не можеш да влезеш в сградата с пистолета в ръце, Алон. Трябва да го скриеш някъде, откъдето можеш бързо да го извадиш. Чух, че си добър стрелец. Ще можеш ли да изкараш този „Макаров“ навреме, за да не ни убият онези горили?

Габриел мушна пистолета в колана на панталона си и го прикри със сакото си.

— Дръж пистолета си насочен към мен, докато не настъпи моментът. Когато видя, че го насочваш към Аркадий, ще премина към действие.

— Значи остават трите момчета отвън.

— Те няма да стоят дълго навън; не и като чуят, че в склада се стреля. Каквото и да правиш, не им предлагай да оставят оръжията си и да се предадат. В реалния свят нещата не стават по този начин. Просто се обърни и открий стрелба. И не пропускай. Няма да имаме време да презаредим.

— В пълнителя ти има само осем патрона.

— Ако се наложи да използвам повече от пет, значи сме загазили.

— Виждаш ли достатъчно ясно?

— Виждам добре.

— Трябва да ти призная нещо, Алон.

— Какво?

— Досега не съм стрелял по човек.

— Просто натискаш спусъка, Григорий. Пистолетът работи много по-ефикасно, когато натискаш спусъка.

Когато Алон и Булганов се върнаха, тримата пазачи продължаваха да си бъбрят край входа на склада. Изглежда, някой беше открил къде Иван държи бирата, защото и тримата отпиваха от грамадни бутилки „Балтика“. Габриел тръгна към тях, като придържаше китката на дясната си ръка с дланта на лявата, за да създаде илюзията, че все още е окован. Булганов вървеше половин стъпка зад него с насочен към гърба му „Макаров“. Пазачите проявиха слаб интерес към завръщането им. Очевидно бяха свикнали да виждат осъдени на смърт мъже, развеждани наоколо под дулото на пистолет.

От входа за товарни коли до мястото, където Елена Харкова седеше, прикована с белезници към металния стол, имаше точно четиридесет и две крачки. Габриел знаеше това, защото ги броеше наум, докато изминаваше разстоянието заедно с полковник Григорий Булганов. Полковникът, който преди два месеца беше заповядал да го хвърлят по стълбището в Лубянка. Полковникът, който в онази нощ се бе нарекъл Сергей и бе казал, че ще го убие, ако се завърне в Русия. Полковникът, който никога не беше стрелял по хора и от когото зависеше животът на Габриел.

Аркадий Медведев стоеше по риза пред Елена и крещеше мръсотии в лицето й. Когато Булганов и Алон го наближиха, той се обърна към тях с ръце на кръста и затъкнат в колана на панталона му пистолет. Лука Осипов и плешивият гигант стояха непосредствено зад Елена, по един от всяка страна на стола. Разположението им не беше много удобно, помисли си Габриел, но Елена все още бе прикована към стола, така че нямаше как да попадне на огневата му линия. Когато се озоваха на разстояние, от което нямаше как да пропусне мишената си, Булганов каза нещо на руски на Медведев. Аркадий се усмихна и погледна Алон.

— Вразуми се значи.

— Да, Аркадий, вразумих се.

— Кажи ми тогава. Къде са децата на Иван?

— Какви деца?

Медведев се намръщи и погледна към Булганов. Полковникът се намръщи на свой ред и насочи пистолета си към сърцето на Медведев. Алон направи крачка вдясно, като едновременно с това бръкна под сакото си за скрития „Макаров“. Стреляха едновременно: Григорий — в гърдите на Аркадий, а Габриел — в плоското чело на плешивия гигант. Лука Осипов направи неуспешен опит да извади оръжието си. Куршумът на Алон го улучи непосредствено под брадичката и излезе през основата на черепа му.

В същия миг се чу звук от строшено стъкло — тримата мъже пред склада бяха изпуснали едновременно бутилките си с бира. Те влетяха вкупом през вратата — като пикиращи патици във видеоигра със стрелба по мишени. Габриел ги свали с три поредни изстрела: в главата, в главата, в торса.

Той се завъртя и погледна към Елена. Тя отчаяно се опитваше да измъкне китките си от белезниците с отворена в беззвучен писък уста. Алон искаше да я успокои, но не можеше; Аркадий Медведев все още беше жив и се мъчеше да извади стечкина от панталона си. Той изрита пистолета от ръцете му и се надвеси над него. Руснакът си пое с мъка въздух, от ъгълчето на устата му се стичаше розова пяна.

— Искам да предадеш едно съобщение на Иван — каза Габриел. — Ще го направиш ли заради мен, Аркадий?

Медведев кимна, като дишаше ускорено и повърхностно. Алон вдигна пистолета си и изстреля последните три куршума в лицето на руснака. Това беше съобщението.

Габриел хвана Елена и я държа здраво, докато Булганов претърсваше телата за ключа на белезниците. Накрая намери един, универсален, в Лука Осипов. Първо освободи ръцете на Елена, после свали белезниците от китките на израелеца.

— Заведи я при колата — каза му Алон. — Ще дойда след минута.

— Не се бави.

— Тръгвайте.

Когато Булганов поведе Елена към изхода, Габриел се зае да претърсва трупа на Аркадий Медведев. Намери ключове, паспорти и пълен с банкноти портфейл. Пренебрегна парите и извади едно-единствено нещо: пластмасова карта, върху която беше щамповано изображението на голяма жилищна сграда на брега на река Москва.

Когато Алон излезе от склада, двигателят на волгата работеше. Той се настани на задната седалка до Елена, чиито писъци вече не бяха безмълвни. Габриел я притисна здраво към гърдите си и Булганов потегли.

Воят на Елена беше престанал, когато видяха табелата. Ръждясала, изкривена и надупчена от куршуми, табелата стърчеше на мястото, където се пресичаха два ужасни пътя. Две стрелки сочеха в противоположни посоки. На лявата пишеше Москва на кирилица. Булганов обясни, че надясно се намира Украйна.

— На какво разстояние?

— Можем да пресечем границата, преди да се е зазорило.

— Ние?

— Току-що помогнах на един израелски агент да убие Аркадий Медведев и петима от охранителите му. Колко дълго ще живея според теб, ако остана в Москва? Седмица, ако имам късмет. Идвам с вас.

— Още един политически беглец? Само това ни липсва.

— Ще откриеш, че струвам колкото теглото ми в злато. От години разследвам частно връзките между хора като Иван Харков и ФСБ. Освен това знам доста за мрежата за търговия с оръжия. Вероятно много повече от теб. Сигурен ли си, че няма да ме вземеш с вас, Алон?

— Компанията ти ще ни бъде приятна, полковник. Освен това ни чака дълъг път, а аз нямам никаква представа как да се измъкна оттук.

Булганов отпусна спирачките и започна да завива надясно. Габриел му каза да спре.

— Какво има? — попита руснакът.

— Караш в погрешната посока.

— Отиваме в Украйна. А Украйна е надясно. Виж табелата.

— Трябва да свършим едно-две неща, преди да напуснем страната.

— Къде?

Алон посочи наляво.

Москва…

68. Москва

В предградията на Москва имаше един супермаркет, който никога не затваряше. Може и да не беше най-големият супермаркет в света, помисли си Габриел, но със сигурност бе на едно от първите места: осем декара замразена храна, километър и половина сладки и курабийки, още километър и половина американски безалкохолни напитки и една кошмарна стена, на която висяха хиляди свински наденици. И това беше само храната. В далечния край на супермаркета имаше секция, озаглавена „Дом и градина“, където човек можеше да си купи всичко: от дрехи до мотоциклети и моторни косачки. На кого в Москва му е притрябвала косачка? — зачуди се Габриел. — Кой в Москва изобщо притежава морава?

— За дачите са — обясни му Елена. — Сега, когато разполагат с пари, руснаците вече не искат да си цапат ръцете. — Сви рамене. — Но какъв е смисълът да имаш дача, ако не си цапаш ръцете в градината?

Защо супермаркетът работеше денонощно, беше мистерия, понеже в два часа той беше празен. Тримата крачеха по безкрайните пътеки, като грабваха бързо разни неща от рафтовете: чисти дрехи, превръзки и антисептични лекарства, чифт големи слънчеви очила, достатъчно снакс и кола, за да имат енергия за пътуването в ранни зори. Когато избутаха количката си до касата, сънливата продавачка погледна към окото на Габриел и потръпна. Елена обясни презрително, че нейният „съпруг“ е пропаднал с колата в крайпътната канавка — шофирайки здраво почерпен с водка, разбира се. Продавачката поклати тъжно глава, докато маркираше покупките.

— Руски мъже — промърмори тя. — Никога няма да се променят.

Габриел отнесе торбите при колата и двамата с Елена се качиха отново на задната седалка. Булганов, който седеше сам отпред, им разказа една история, докато шофираше към центъра на Москва. Това беше историята на млад офицер от КГБ, който никога не повярвал истински на лъжите на Ленин и Сталин и който мълчаливо вдигнал тост с чаша водка, когато илюзорната империя най-сетне рухнала. Този млад офицер се опитал да подаде оставка след падането на комунизма, но бил убеден от наставника си да остане и да помогне за превръщането на КГБ в една наистина професионална служба. Той се съгласил неохотно и бързо се издигнал в йерархията на службата наследник — ФСБ, само за да види как тя се изражда в нещо още по-лошо от КГБ. Тогава този млад мъж поел голям риск, като обединил силите си с група офицери, които се надявали да реформират ФСБ. Тихомълком — обясни Булганов. — Отвътре. Но много скоро съзаклятниците осъзнали, че висшите офицери и господарите им в Кремъл не желаят реформи. Затова групата преминала в нелегалност. И започнала да съставя досие.

— Нашето досие показва грозната истина. Връзката на ФСБ с поръчкови убийства, проституция и наркотици. Участието й в операциите на непочтени олигарси. И по-лоши неща. Кой според вас бомбардира онези жилищни сгради и предостави на нашия президент претекст да оправдае новото ни нахлуване в Чечня? Цялата ми служба е едно криминално предприятие. И управлява Русия.

— Как попаднах точно на теб онази нощ в Лубянка?

— Ироничното е, че всичко беше организирано. Наблюдавахме те от момента, в който слезе от самолета в Санкт Петербург. И трябва да призная, че ти се справи много добре. Не заподозряхме нищо дори когато влезе в контакт с Олга Сухова. Мислехме те за Натан Голани от Министерството на културата на Израел.

— Значи не си знаел, че Аркадий и Иван са възнамерявали да ни убият онази нощ?

— Не, нямах никаква представа. Отначало си помислих, че си се озовал на неподходящото място в неподходящото време. Но ти оцеля и спаси Олга, а това създаде сериозни проблеми на Иван. Едва не те изгубих, когато те задържаха в Лубянка. Самият Иван Харков се обади по телефона на шефа. Той знаеше истинското ти име и истинската ти професия. Настояваше да те изведат в някое поле и да те убият. От горе ми заповядаха да направя точно това. Аз се съгласих и започнах да печеля време. После, слава богу, службата ти вдигна такъв шум, че стана прекалено голяма хапка дори за устата на Иван Харков.

— Как ги убеди да не ме убият?

— Казах им, че ако се случи нещо с теб, докато си под крилото на ФСБ, ще настъпи истинска катастрофа в международните отношения. Казах им, че не ми пука какво ще прави с теб Иван, когато напуснеш страната, но не могат и с пръст да те докоснат, докато си на руска земя. Иван не беше доволен, но шефовете накрая видяха нещата от моята гледна точка. Аз те качих в микробуса и те закарах до границата, преди да са размислили. Онази нощ беше съвсем близо до смъртта, Алон, по-близо, отколкото някога си си давал сметка.

— Къде е досието сега?

— По-голямата част от него е тук — отговори руснакът, като се потупа отстрани по челото. — Документите, които успяхме да копираме и сканираме, се съхраняват извън територията на страната.

— Как се озова в онзи склад снощи?

— Предлагам стоката си и от двете страни на улицата.

— Станал си платен информатор на Иван?

Булганов кимна.

— Беше много по-лесно да събирам информация за сенчестите сделки на ФСБ, като участвам в част от тях. Освен това така си осигурих защита. Истинските продажници си мислеха, че съм един от тях. Знам много за операцията на Иван. Кой знае? Може би заедно знаем достатъчно, за да издирим онези ракети, без да се връщаме в „Дом на набережной“. Дори мен ме побиват тръпки, като влизам там. Пълно е с духове, да знаеш. Казват, че Сталин броди нощем по коридорите и тропа по вратите.

— Няма да напусна Русия без дисковете на Иван.

— Не знаеш дали в тях има нещо ценно. Освен това не знаеш дали все още са в апартамента.

Елена се намеси:

— Преди да тръгнем, Аркадий прибра чантата ми в трезора.

— Оттогава е минало доста време. Харков може да е наредил на някого да ги премести.

— Няма как. Само трима души в света могат да влязат в трезора: Иван, Аркадий и аз. Логично е дисковете да са там.

— Но прибирането им ще ни коства ценно време. А може да се наложи да убием още някого. В апартамента ще има нов пазач. Може дори да си има помощник, че и двама. Навремето съседите бяха свикнали да чуват кратки престрелки късно нощем, но днес е различно. Ако се наложи да стреляме, нещата могат много бързо да загрубеят.

— Ти все още си полковник от ФСБ, Григорий. А полковниците от ФСБ не се страхуват от никого.

— Не искам да съм полковник от ФСБ. Искам да съм от добрите.

— Ще бъдеш — каза Габриел. — В момента, в който стигнем до украинската граница и обявиш, че искаш политическо убежище.

Булганов отмести очи от огледалото и се загледа в Ленински проспект.

— Аз вече съм от добрите — каза тихо той. — Просто играя за един много лош отбор.

69. Блатният площад, Москва

Габриел, Елена и Григорий пресякоха улицата по посока на „Дом на набережной“ под неодобрителния поглед на руския президент. Полковникът показа картата си на офицер от ФСБ на портиера и го заплаши, че ще му отреже ръката, ако докосне телефона.

— Не сме били тук. Разбра ли?

Ужасеният портиер кимна утвърдително. Булганов прибра картата в джоба на сакото си и отиде при частния асансьор, в който Габриел и Елена вече се бяха качили. Когато вратите на кабината се затвориха, двамата мъже извадиха пистолетите си „Макаров“ и ги презаредиха.

Асансьорът беше стар и бавен; пътуването до деветия етаж сякаш продължи цяла вечност. Когато вратите най-сетне се отвориха, Елена се беше свила в ъгъла, а Габриел и Булганов бяха застанали пред нея с вдигнати за стрелба оръжия. Предпазливостта им се оказа излишна, защото вестибюлът и коридорът на апартамента бяха празни. Отлично обученият охранител на Аркадий Медведев бе заспал на дивана във всекидневната пред широкоекранния телевизор на Иван, включен на порноканал. Габриел го събуди, като навря дулото на пистолета в ухото му.

— Ако си добро момче, може и да доживееш да видиш изгрева. Ако си лошо момче, ще изцапам ужасно дивана на Иван. Какво избираш? Добро или лошо момче?

— Добро — отговори пазачът.

— Мъдър избор. Да вървим.

Алон го подкара към бронирания офис на Иван, в който Елена вече отваряше тайния трезор. Дамската й чанта беше там, където я бе оставил Медведев. Дисковете все още бяха вътре. Булганов вкара пазача в трезора и затвори стоманената врата. Елена натисна бутона зад втория том на „Ана Каренина“ и библиотеката се плъзна на мястото си. Затвореният мъж започна да крещи на руски, но приглушеният му глас бе почти недоловим.

— Може би трябва да му дадем малко вода — предложи полковникът.

— Ще издържи няколко часа. — Габриел погледна Елена. — Нуждаеш ли се от нещо друго?

Тя поклати глава. Алон и Григорий тръгнаха пред нея към асансьора с насочени пистолети. Портиерът не бе помръднал от мястото си на рецепцията. Булганов му напомни да си затваря устата, после поведе Габриел и Елена навън към колата.

— Ако извадим късмет, ще успеем да пресечем границата преди зазоряване — каза полковникът, докато поставяше ключа в стартера. — Има ли още нещо, което трябва да свършим, преди да тръгнем?

— Да. Искам да извършиш един последен арест, докато все още си офицер от ФСБ.

— Кого трябва да арестувам?

Алон му каза.

— И дума да не става! Няма как да мина през всички мерки за сигурност.

— Ти все още си полковник от ФСБ, Григорий. А полковниците от ФСБ не се страхуват от никого.

70. Москва

Северната стена на Кучешкия дом беше увенчана с истински Пояс на Орион68 от светлини; червени лампи премигваха върху предавателната кула високо върху покрива. Габриел беше зад волана на служебната кола на полковник Григорий Булганов. Елена седеше до него с мобилния телефон на Булганов в ръка. Самият полковник беше на единайсетия етаж на сградата, за да арестува Олга Сухова, разследващ репортер от несъществуващото вече списание „Московская газета“.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Елена.

— Ще дойде — заяви Габриел. — Няма друг избор. Знае, че ако някога си покаже носа от апартамента, съпругът ти ще я убие.

Елена протегна ръка и докосна превръзката върху дясното му око.

— Направих най-доброто, на което съм способна. Трябва да се зашие. И не само това. Мисля, че звярът е успял да счупи нещо.

— Сигурен съм, че се разкайваше за постъпката си, когато видя пистолета в ръката ми.

— Не мисля, че изобщо е видял пистолета ти. — Тя го докосна по ръката. — Къде се научи да стреляш така?

— За нещастие, налагало ми се е да се упражнявам доста.

— Мога ли да ти призная нещо?

— Разбира се.

— Знам, че сигурно звучи ужасно от устата на съпругата на един убиец, но се радвам, че ги уби. Особено Аркадий.

— Трябваше да изчакам, докато излезеш оттам. Съжалявам, Елена.

— Ще мога ли да забравя някога?

— Не, никога.

Тя погледна към мобилния телефон и провери силата на сигнала.

— Наистина ли се казваш Габриел, или това също е лъжа?

— Това е истинското ми име.

Елена се усмихна.

— Има ли нещо смешно в името ми?

— Не, хубаво име е. Просто се сетих за последните думи на майка ми: „И нека ангелът господен бди над теб“. Изглежда, е била права69.

— Можем да я вземем, като напускаме града.

— Майка ми? Последното нещо, което би искал да направиш, е да шофираш до Украйна с майка ми на задната седалка. Освен това не е нужно да я вземаме веднага. Дори Иван не би наранил една стара жена. — Тя замълча за момент и го изгледа изпитателно. — Наистина ли си ангел господен?

— Приличам ли на ангел?

— Всъщност не. — Елена вдигна поглед към фасадата на сградата. — Наистина ли не знаеш къде са децата ми?

Той поклати глава.

— Излъгах Аркадий. Знам къде са.

— Кажи ми.

— Не още. Ще ти кажа, когато сме в безопасност зад границата.

— Виж! — Тя посочи към сградата. — Светна една лампа. Означава ли това, че го е пуснала в апартамента?

— Вероятно.

Елена погледна мобилния телефон.

— Звънни, по дяволите. Звънни!

— Успокой се, Елена. Три часът сутринта е и един полковник от ФСБ й казва да си събира багажа. Дай й малко време да осъзнае какво се случва.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

Алон взе телефона от ръката й и попита как е разбрала, че картината на Касат е фалшификат.

— Заради ръцете.

— Какво им е на ръцете?

— Има напластяване на боя.

— И Сара ми каза същото.

— Трябвало е да я послушаш.

В същия момент телефонът иззвъня. Габриел го подаде на Елена.

— Да? — каза тя, после: — Да, да.

Погледна мъжа до себе си.

— Запали фаровете, Габриел. Тя иска да запалиш фаровете.

Алон присветна два пъти с фаровете. Елена произнесе още няколко думи на руски. Прозорецът на единайсетия етаж угасна.