Московска афера

20. Летище „Бен Гурион“, Израел

— Събудете се, господин Голани. Вече сте почти у дома.

Габриел бавно отвори очи и погледна през прозореца на първа класа. Светлините на крайбрежната равнина проблясваха в ярка дъга по края на Средиземно море като огърлица, нарисувана от Ван Дайк.

Той извърна глава и погледна към мъжа, който го бе събудил. Беше с двайсет години по-млад от него, с тъмносиви очи и изящно бледо лице. Дипломатическият паспорт в джоба на блейзъра му го представяше като Барух Голдщайн от израелското Министерство на външните работи. Истинското му име беше Михаил Абрамов. Работата на бодигард не беше единствената му специалност. Бивш член на специалните части Саярет Маткал23, той се бе присъединил към Службата, след като бе ликвидирал най-големите терористки водачи на „Хамас“ и „Ислямски джихад“. Притежаваше и други качества, които го превръщаха в идеалния кандидат за ескортирането на Габриел от Източна Европа до Израел. Михаил бе роден в Москва, в семейството на двама учени дисиденти, и говореше свободно руски.

Бяха прекарали в пътуване по-голямата част от деня. След като прекоси границата, Габриел се предаде на очакващия го екип от агенти на Украинската служба за сигурност. Те го отведоха в Киев и го предадоха на Михаил и двама други агенти на Службата. От Киев отпътуваха с кола за Варшава, където хванаха полет на „Ел Ал“. Дори и в самолета Шамрон не бе поел риск за сигурността на Габриел. Половината от екипажа бяха агенти на Службата и преди излитането целият самолет бе щателно претърсен за радиоактивни вещества и токсини. Храната и напитките на Габриел се съхраняваха в отделен запечатан контейнер. Ястията бяха приготвени от съпругата на Ари — Геула. „Това е вариантът на Службата за строг кашер24 — бе казал Михаил. — Одобрена от еврейския закон и с гаранция, че не съдържа руска отрова.“

Алон се опита да изправи гръб, но болката в бъбреците отново запулсира. Той затвори очи и зачака да утихне. Михаил, който обикновено нервничеше по време на полет, почукваше с показалец по масичката за хранене.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

Показалецът му увисна във въздуха.

— Успя ли да си починеш?

— Не особено.

— Трябваше да внимаваш къде стъпваш по онова стълбище в КГБ.

— Сега се нарича ФСБ, Михаил. Не четеш ли вестници напоследък? КГБ вече не съществува.

— Как ти хрумна това? Те бяха КГБ по времето на моето московско детство, КГБ са и сега. — Той погледна часовника си. — Ще кацнем след няколко минути. Посрещащият екип ще те чака на пистата. След като приключиш с доклада си, ще можеш да спиш цял месец.

— Освен ако докладът ми не го направи невъзможно.

— Лоши ли са новините?

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще ги узнаеш, Михаил.

От аудиосистемата в кабината се разнесе електронен звън. Михаил вдигна очи към примигващия сигнал за предпазните колани и потупа Алон по ръката.

— По-добре го сложи. Не би искал да ядосаш стюардесата.

Габриел проследи погледа му и видя Киара да върви по пътеката между седалките. Облечена в красивата синя униформа на „Ел Ал“, тя строго напомняше на пасажерите да вдигнат облегалките си и да приберат масичките за хранене. Михаил изгълта остатъка от бирата си и разсеяно й подаде празната бутилка.

— Обслужването при този полет беше ужасно, не мислиш ли?

— Дори за стандартите на „Ел Ал“ — съгласи се Алон.

— Смятам, че веднага трябва да организираме курс за обучение.

— Ето този начин на мислене ще ти осигури работа сред ръководството на булевард „Цар Саул“.

— Може би трябва да си предложа услугите аз да го водя.

— И да работиш с нашите момичета? По-безопасно е да се върнеш в Ивицата Газа и да преследваш терористите от „Хамас“.

Габриел се облегна назад и затвори очи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто леко неразположение от престоя ми в Лубянка.

— Кой би могъл да те вини за това? — Михаил мълча известно време. — Когато бях дете, от КГБ държаха баща ми там шест месеца. Казвал ли съм ти за това?

Не беше, но Алон бе чел личното му досие.

— След шестмесечния престой в Лубянка обявиха баща ми за душевноболен и го изпратиха на лечение в психиатрична болница. Разбира се, всичко това бе измама. Никой не се е оправял в съветска психиатрична болница — този род заведения бяха просто друга форма на ГУЛАГ. Все пак баща ми бе късметлия. Накрая го пуснаха и успяхме да дойдем в Израел. Но след престоя му в тази лудница той никога не се възстанови.

В този момент самолетът се разтърси леко при съприкосновението си със земята. Откъм сектора на икономичната класа долетяха нестройни ръкопляскания. Беше традиция в самолетите, кацащи в Израел, и за първи път Габриел се изкуши да се присъедини към ръкопляскащите. Но остана неподвижен и мълчалив на мястото си, докато самолетът се насочваше към терминала, и изчака да угасне сигналът за предпазните колани, след което се изправи и взе чантата си от багажното отделение.

Киара стоеше на вратата на салона. Тя му отправи стандартните пожелания за приятна вечер и го предупреди да внимава на слизане. Габриел пое след Михаил и двама други охраняващи агенти. Когато слязоха на пистата, Михаил и колегите му свиха надясно и се качиха в автобусите с останалите пътници. Габриел се отправи в обратната посока — към очакващото го пежо, и се настани на задната седалка. Шамрон огледа тъмночервената синина на бузата му.

— Мисля, че не изглеждаш твърде зле за човек, оцелял след престой в Лубянка. Как беше?

— Стаите са скромни, но обзавеждането е доста приятно.

— Може би щеше да е по-добре, ако бе намерил друг начин да се справиш с онези чеченци, вместо да ги убиваш.

— Обмислих възможността да избия оръжието от ръцете им, Ари, но тези неща сработват само във филмите.

— Радвам се да видя, че си преживял изпитанието, без да загубиш фаталистичното си чувство за хумор. На булевард „Цар Саул“ те чака екип от разпитващи. Опасявам се, че те очаква дълга нощ.

— Предпочитам да се върна в Лубянка, отколкото да се изправя пред тях тази вечер.

Шамрон го потупа бащински по рамото.

— Ще те отведа вкъщи, Габриел. Ще говорим по пътя.

21. Йерусалим

Имаха още много неща за обсъждане, когато пристигнаха в апартамента на улица „Наркис“. Въпреки че минаваше полунощ, Ари се самопокани на кафе. Габриел се поколеба, преди да пъхне ключа си в ключалката.

— Давай — каза спокойно Шамрон. — Вече сме я проверили.

— Мисля, че предпочитам да се бия с арабски терористи, отколкото с руснаци.

— За съжаление, невинаги имаме шанса да избираме враговете си.

Габриел влезе първи в апартамента и светна лампите. Всичко бе точно както го бе оставил преди седмица, в това число и недопитата чаша кафе, която бе сложил на излизане в кухненската мивка. Той изсипа утайката в канала, сложи кафе във френската преса и постави чайника с вода на печката. Когато отиде във всекидневната, завари Шамрон с цигара в устата, готов да щракне запалката си.

— Нали няма да пропушиш отново само защото са ме прибрали в Лубянка? Освен това, ако Киара надуши миризмата, когато се прибере, няма да спре да ми опява.

— Ще хвърлиш вината върху мен.

— Разбира се, ти си виновен за всичко. Но от прекалена употреба вече не върши работа.

Ари угаси запалката и остави цигарата на малката масичка, където лесно можеше да я стигне с едно ловко движение в мига, в който Габриел му обърнеше гръб.

— Трябваше да те оставя в Русия — промърмори той.

— Как успя да ме измъкнеш?

— Когато нашият посланик и шефът на московската ни централа разбраха, че ФСБ няма намерение да зачита дипломатическия ти имунитет, решихме да минем в настъпление. От Шабак25 редовно следят действията на служителите на руското посолство. Както се оказа, четирима от тях се бяха запили в бара на хотел „Шератон“.

— Не може да бъде!

— На километър и половина от хотела бяха спрени за рутинна проверка от служители на пътна полиция. Разбира се, те не бяха такива.

— Значи отвлякохте четирима руски дипломати и ги държахте като заложници, за да ги принудите да ме пуснат.

— Ние, израелците, следваме закона „око за око, зъб за зъб“. Освен това те не са само дипломати. Двама от тях са известни агенти от СВР.

Когато КГБ беше разформировано и реорганизирано, управлението, което ръководеше шпионската дейност в чужбина, бе станало отделна агенция, известна под името Служба за външно разузнаване, или СВР. Също като ФСБ, СВР си беше КГБ с ново име и красива опаковка.

— Когато получихме потвърждение от украинците, че си минал границата благополучно, ги пуснахме от ареста. Те бяха тайно повикани в Москва за справка. С малко късмет, ще си останат там завинаги.

Чайникът засвири. Габриел отиде в кухнята и го дръпна от котлона, после включи телевизора, докато правеше кафето. Беше на канала на Би Би Си; прошарен репортер стоеше пред катедралата „Василий Блажени“ и споделяше предположения за евентуалните мотиви за нападението над Олга Сухова. Нито една от теориите му не беше близо до истината, но той ги съобщаваше с апломб, който можеше да придаде само британският акцент. На Шамрон, който бе дошъл и застанал до Алон, репортажът сякаш му се струваше леко забавен. За него медиите бяха единствено източник за развлечение и оръжие срещу враговете.

— Както виждаш, руснаците доста са внимавали какво точно ще излезе наяве от случилото се в онзи жилищен блок. Те са признали, че мишената на нападението е била Олга, но са скрили някои подробности около инцидента. Нищо не са казали за самоличността на убийците. Нищо за мъжа, който е спасил живота й.

— Къде е тя сега?

— В жилището си, оградена от частни бодигардове и смели западни репортери — като нашия приятел от Би Би Си. Тя е в безопасност, доколкото някой може да бъде в безопасност в Русия, което ще рече, че съвсем не е в безопасност. Накрая може да реши да започне нов живот на Запад. — Той погледна Габриел. — Наистина ли е толкова добра, колкото изглежда, или е нещо друго?

— Питаш ме дали е била вербувана от ФСБ и само е хвърляла прах в очите ми?

— Точно това те питам.

— Тя е истинско съкровище, Ари. Олга е дар от боговете на разузнаването.

— Просто се питам защо те е помолила да я изпратиш до дома й. Питам се дали не те е вкарала на това стълбище, за да бъдеш убит.

— А може би изобщо не е била Олга Сухова. Може да е бил Иван Харков, отлично дегизиран.

— Плащат ми, за да мисля тези ужасни неща, Габриел. Впрочем на теб също.

— Видях реакцията й на стрелбата. Тя не играеше роля, Ари. И се съгласи да ни помогне, поемайки огромен риск. Не забравяй, че на мен ми позволиха да замина. Олга още е в Москва. Ако от Кремъл поискат да умре, ще я убият. И тези бодигардове и смели репортери не могат да направят нищо, за да я защитят.

Двамата се настаниха до кухненската маса. От Би Би Си бяха приключили с Русия и сега показваха репортаж за смъртоносен бомбен взрив на един пазар в Багдад. Алон насочи дистанционното към екрана и намръщен, натисна бутона за изключване на говора. Шамрон си поигра малко с френската преса, преди да се обърне за помощ към Габриел. Той прекарваше свободното си време в поправка на стари радиоапарати и часовници и въпреки това бе неспособен да се оправи и с най-обикновените кухненски уреди. Кафеварки, миксери, тостери — всички те бяха загадка за него. Геула често се шегуваше, че ако остави съпруга си да се оправя сам, той ще умре от глад в къща, пълна с храна.

— Какво знаем за Иван Харков? — попита Габриел.

— Достатъчно — отвърна Шамрон. — Иван действа в Ливан от години. Редовно доставя пратки на „Хизбула“, но продава оръжия и на по-радикални палестински и ислямистки фракции, действащи в бежанските лагери.

— Какви оръжия?

— Обичайните: гранати, минохвъргачки, РПГ26, автомати АК-47 и патрони, разбира се. Много патрони. Но по време на нашата война с „Хизбула“ мрежата на Харков уреди специална пратка с противотанкови бронебойни снаряди. Заради тях загубихме няколко танкови екипажа. Изпратихме външния ни министър в Москва да протестира, макар че нямаше никакъв резултат, разбира се.

— Което означава, че Иван Харков има солиден опит в продажбата на оръжия директно на терористични организации.

— Без съмнение. С РПГ-тата и автоматите можем да се справим. Само че нашият приятел Иван има връзки, които му позволяват да се сдобие с най-опасните оръжия в света. Химическо. Биологично. Не е изключено дори ядрено. Знаем, че агенти на Ал Кайда отдавна бродят из бившите съветски републики, за да търсят ядрени материали и даже годни ядрени бойни глави. Може би най-накрая са открили някого, който е готов да им продаде нещо такова.

Ари сипа захар в кафето си и бавно го разбърка.

— Може би американците имат по-добър поглед върху ситуацията. Те от години следят Иван отблизо. — Той се усмихна язвително. — Американците обичат да наблюдават проблемите, но не правят нищо за разрешаването им.

— Сега обаче ще трябва да направят нещо по отношение на него.

Шамрон кимна в знак на съгласие.

— Предпочитам да прехвърлим тази работа на тях колкото се може по-скоро и да си измием ръцете. Искам да отидеш във Вашингтон и да се срещнеш с твоя приятел Ейдриън Картър. Кажи му всичко, което си научил в Москва. Дай им името на Елена Харкова. После се качи на следващия самолет за Умбрия и довърши медения си месец. И никога повече не ме обвинявай, че не съм удържал на думата си.

Габриел гледаше в безмълвния телевизор, без да отговори.

— Не си ли съгласен с препоръката ми?

— Какво смяташ, че ще направят Ейдриън и американците с тази информация?

— Подозирам, че ще отидат смирено в Кремъл и ще помолят руския президент да спре продажбата.

— И той ще им отговори, че Иван е порядъчен бизнесмен, който не е свързан с нелегалната международна търговия с оръжие. Ще отхвърли твърденията като антируска клевета, разпространявана от еврейски провокатори, които кроят планове как да спънат развитието на Русия. — Алон бавно поклати глава. — Посещението при руснаците и апелите за помощ са последното нещо, което можем да направим. Трябва да гледаме на руския президент и на неговите тайни служби като на противници и да действаме съобразно с това.

— И какво по-точно предлагаш?

— Да поговорим тайно с Елена Харкова и да видим дали тя знае повече от това, което е казала на Олга Сухова.

— Само защото се е доверила веднъж на Олга, не означава, че ще се довери на разузнавателната служба на чужда държава. И не забравяй, че двама руски журналисти намериха смъртта си заради нейните действия. Не смятам, че ще приеме възторжено идеята за контакт.

— Тя прекарва повечето време в Лондон. Можем да стигнем до нея.

— Както и Иван. Тя денонощно е обградена от охранители, които са бивши командоси от спецчастите „Алфа“ и ОМОН. Вероятно наблюдават всичките й срещи и разговори. Какво смяташ да направиш? Да я поканиш на кафе? Да се обадиш на мобилния й телефон? Да й изпратиш имейл?

— Работя по този въпрос.

— Само знай, че Иван е три крачки пред теб. Имало е изтичане на информация някъде по мрежата му и той е наясно с това. Личната му служба за сигурност ще бъде нащрек. Всяко приближаване до жена му ще задейства алармата. Една погрешна стъпка — и може да предизвикаш смъртта й.

— Значи просто трябва да го направим безшумно.

— Ние?

— Това не е нещо, което можем да направим сами, Ари. Нуждаем се от помощта на американците.

Шамрон се намръщи. Той не харесваше съвместните операции и се чувстваше дискомфортно от близките връзки на Габриел с ЦРУ. Неговото поколение бе живяло съгласно простата аксиома кахол лаван, или „синьо и бяло“27. Вършеха сами работата си и не разчитаха на чужда помощ за разрешаване на проблемите си. Това поведение бе последица от опита им по време на холокоста, когато по-голямата част от света бе стояла мълчаливо настрана, докато евреите бяха избивани. Беше породило у хора като Шамрон нежелание — или по-скоро страх — да действат с други.

— Май си спомням нашия разговор отпреди няколко дни, в който ти ме смъмри, че прекъсвам медения ти месец. А сега внезапно искаш да ръководиш операция срещу Иван Харков?

— Да кажем просто, че съм заинтересован лично от изхода на този случай.

Ари сръбна от кафето си.

— Нещо ми подсказва, че това няма да хареса на съпругата ти.

— Тя е човек от Службата. Ще разбере.

— Само не я пускай близо до Иван — подхвърли Шамрон. — Той обича да унищожава красивите неща.

22. Йерусалим

— Това да не би да е някаква перверзна фантазия, Габриел? Да гледаш как стюардесата съблича дрехите си?

— Всъщност никога не са ме привличали момичета в униформа. А и сега ги наричат обслужващ полета персонал, Киара. Жена с твоята професия би трябвало да знае това.

— Можеше поне малко да пофлиртуваш с мен. Всички мъже флиртуват с обслужващия полета персонал, нали?

— Не исках да разваля прикритието ти. Стори ми се, че и без това си имаш достатъчно проблеми.

— Не знам как могат да носят тези униформи. Помогни ми да смъкна ципа.

— С удоволствие.

Тя се обърна с гръб към него и отметна косата си. Габриел смъкна ципа и я целуна по врата.

— Брадата ти боде.

— Ще се обръсна.

Киара се завъртя и го целуна.

— Остави я засега. Придава ти много изискан вид.

— Изглеждам почти като Авраам. — Той седна в края на леглото и я загледа как се извива, за да свали роклята си. — Това определено е по-добре от още една нощ в Лубянка.

— Надявам се да е така.

— Ти трябваше да държиш под око картината на Пусен. Моля те, кажи ми, че не си я оставила без надзор.

— Монсеньор Донати я взе обратно във Ватикана.

— Опасявах се, че ще кажеш това. С колко време разполагам, преди да я даде на някой касапин от реставраторския отдел на Ватикана?

— До края на септември. — Тя изви ръце зад гърба си и откопча сутиена си. — Има ли някаква храна в тази къща? Умирам от глад.

— Не яде ли нищо по време на полета?

— Бяхме твърде заети. Как беше пилето на Геула?

— Прекрасно.

— Изглеждаше много по-добре от храната, която сервирахме.

— Ти това ли правеше?

— Толкова зле ли се представих?

— Да кажем, че пътниците в първа класа не бяха очаровани от нивото на обслужването. Ако полетът бе продължил още час, щеше да си имаш работа с истинска интифада.

— Не ни подготвиха адекватно за изпълнението на задачата. Освен това еврейските девойки не трябва да бъдат обслужващ полета персонал.

— В Израел всички са равни, Киара. За евреите е добре да бъдат обслужващ полета персонал, фермери и чистачи.

— Ще кажа на Узи да го има предвид следващия път, когато възлага полевите задачи.

Тя прибра дрехите си.

— Имам нужда от един душ. Мириша на лоша храна и чужди парфюми.

— Добре дошла в бляскавия свят на самолетните пътувания.

Киара се наведе и го целуна.

— В крайна сметка може би трябва да се обръснеш, Габриел. Наистина не мога да се любя с мъж, който изглежда като Авраам.

— Той е станал баща на Исаак на доста напреднала възраст.

— С Божията помощ. Опасявам се, че тази вечер ще трябва да разчиташ само на себе си. — Тя докосна синината на бузата му. — Нараниха ли те?

— Всъщност не. Прекарахме по-голяма част от нощта да играем на джин-руми28 и да си разказваме истории за добрите стари времена преди падането на Берлинската стена.

— Нещо те безпокои. Винаги усещам, когато си разтревожен. Говориш ужасни шеги, за да го прикриеш.

— Разтревожен съм, защото един руски търговец на оръжие, който се нарича Иван Харков, планира да продаде много опасни оръжия на Ал Кайда. И защото жената, която рискува живота си, за да ни го съобщи, все още е в опасност. — Той се поколеба, после добави: — А и защото ще трябва да поизчакаме, преди да продължим медения си месец в Умбрия.

— Нали не смяташ да ходиш пак в Русия?

— Не, само до Вашингтон.

Тя го перна по брадата и каза:

— Приятно пътуване, Авраам.

После влезе в банята и затръшна вратата.

Тя е човек от Службата — каза си той. — Ще разбере.

Рано или късно.

23. Джорджтаун

От ЦРУ изпратиха за него самолет — „Гълфстрийм G-500“, с кожени кресла, видеофилми и кухня, заредена с огромно количество нездравословни закуски. Той се приземи във Военновъздушната база „Андрюс“ в задушаващата обедна жега и бе посрещнат в охраняван хангар от двама агенти на Службата за сигурност. Габриел ги позна — бяха същите двама офицери, които го бяха отвели против волята му в централата на ЦРУ при последното му посещение във Вашингтон. Опасяваше се, че ще постъпят по същия начин, но бе приятно изненадан, когато се оказа, че този път дестинацията им е елегантна тухлена вила в пресечка 3300 на Ен Стрийт в Джорджтаун. В антрето ги очакваше мъж на пенсионна възраст, облечен в тъмносиньо спортно сако и смачкан панталон от габардин. Редеещата му коса бе рошава като на университетски професор, а мустаците му бяха излезли от мода заедно с диско музиката, тенджерите за бавно готвене и замразяването на ядрените оръжия.

— Габриел — каза Ейдриън Картър, като му подаде ръка. — Радвам се, че дойде.

— Изглеждаш добре, Ейдриън.

— А ти си същият ужасен лъжец. — Той погледна лицето на Алон и се намръщи. — Предполагам, че тази чудесна синина на бузата ти е спомен от нощта, прекарана в Лубянка.

— Исках да ти донеса нещо, но магазинът за сувенири беше затворен.

Картър се усмихна и хвана Габриел за лакътя.

— Реших, че си гладен след пътуването. Поръчал съм ти нещо за обяд. Впрочем как беше полетът?

— Беше много мило от твоя страна да изпратиш самолета си в такъв кратък срок.

— Този не е мой — отвърна кратко Ейдриън.

— На Военноморската база „Гуантанамо“ ли е?

— Всичко както му е редът.

— Това обяснява белезниците и спринцовките.

— Това те избавя от приказките им. Средностатистическите джихадисти са дяволски шумни спътници.

Влязоха във всекидневната. Беше типичен джорджтаунски салон — правоъгълен, с висок таван и френски прозорци, гледащи към малка тераса. Мебелите бяха скъпи, но грозни, от тези, които се срещат в конферентните зали на луксозните бизнес хотели. Впечатлението се допълваше от кетъринговия вид на храната, сложена върху бюфета. Единственото, което липсваше, бе красива млада сервитьорка, която да предложи на Габриел чаша посредствено шардоне.

Картър отиде до бюфета и си избра сандвич с шунка и джинджифилова бира. Алон си наля чаша черно кафе от един сребърен термос и седна на креслото до френските прозорци. Ейдриън се разположи до него, като постави подноса на коленете си.

— Шамрон ми каза, че Иван отново се е проявил като лошо момче. Разкажи ми всичко, което знаеш. Не ми спестявай нито една подробност. — Той отвори шумно бутилката бира. — Знаеш ли, харесвам историите за Иван. Те ми напомнят, че в този свят има хора, които са готови да направят абсолютно всичко за пари.

Скоро след като Габриел започна разказа си, Ейдриън, изглежда, загуби апетит. Той остави недоядения си сандвич върху масата до креслото и остана неподвижен като статуя с кръстосани крака, събрал замислено длани под брадичката си. Габриел от опит знаеше, че добрият шпионин по принцип е добър слушател. Картър притежаваше тази способност по рождение, както и усета към езиците, умението да се слива с околната среда и скромността. Почти нищо в спокойното му държане не подсказваше, че е един от най-могъщите представители на вашингтонската разузнавателна институция или че преди да се издигне до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли и да оглави оперативния отдел в ЦРУ, е бил най-известният действащ агент. Повечето хора го смятаха за психотерапевт. Когато видеха Ейдриън Картър, те си го представяха търпеливо изслушващ изповеди за любовни разочарования, а не разкази за терористи и руски търговци на оръжие.

— Ще ми се да можех да кажа, че историята ти напомня измислиците на ядосана съпруга — каза Картър. — Ала за съжаление, тя съвпада с някои сведения, които получихме през последните няколко месеца.

— Какви сведения?

— По-скоро слухове — отвърна Ейдриън. — По-тясно свързана с темата ми се струва една фраза, която изплува няколко пъти през последните седмици, достатъчно често, за да е случайно, според анализаторите от Националния център за борба с тероризма.

— Каква е фразата?

— „Стрелите на Аллах“. Вече го срещнахме половин дузина пъти, последно на компютъра на джихадист, който е бил арестуван от нашия приятел Ларс Мортенсен в Копенхаген. Спомняш си Ларс, нали, Габриел?

— С най-топли чувства — отговори Алон.

— Мортенсен и неговият технически екип в датската РЕТ29 са открили израза в стар имейл, който заподозреният се е опитал да изтрие. В него пишело за „стрелите на Аллах, пронизващи сърцата на неверниците“, или нещо от този род.

— Как се казва заподозреният?

— Марван Абас. Йорданец, който живее в големия имигрантски квартал на Копенхаген Ньоребро — квартал, който, ако не греша, ти познаваш доста добре. Ларс казва, че Абас е член на радикалното ислямистко политическо течение „Хизб ут Тахрир“. От йорданското разузнаване ни съобщиха, че той е бил и сътрудник на Абу Мусаб ал Заркауи, мир на духа му.

— Ако бях на твое място, Ейдриън, щях да изпратя в Копенхаген онзи „Гълфстрийм“, за да вземе Марван за един разговор на четири очи.

— Боя се, че в момента Мортенсен не е в състояние да ни сътрудничи. РЕТ и датското правителство още са засегнати от нашите действия по време на операцията „Холтън“. Сега, като се връщам назад, си давам сметка, че е трябвало да се запишем в книгата за гости на път за Дания. Уведомихме датчаните за нашето присъствие на тяхната територия постфактум. Ще мине известно време, докато ни простят прегрешението.

— Накрая Ларс ще промени мнението си. Датчаните се нуждаят от вас, както и всички останали европейци. В този полудял свят Америка все още е тяхната последна надежда.

— Надявам се да си прав, Габриел. Напоследък във Вашингтон е популярно да се мисли, че заплахата от тероризма е намаляла или че бихме могли някак си да преживеем със спорадичните загуби на национални паметници и американски граждани. Но при следващото нападение същите тези свободомислещи хора първи ще обвинят Управлението, че не го е предотвратило. Не можем да го направим без сътрудничеството на европейците. И без твоето, разбира се. Ти си наш таен агент, нали, Габриел? Ти си този, който върши работата, която ние не желаем или не можем да свършим сами. Опасявам се, че Иван спада към тази категория.

Алон си спомни думите, които Шамрон бе казал предишната вечер в Йерусалим: Американците обичат да наблюдават проблемите, но не правят нищо за разрешаването им.

— Африка е главната зона на действие на Харков — каза Картър. — Но той направи и няколко доходни удара в Близкия изток и Латинска Америка. В добрите стари времена, когато Управлението и КГБ настройваха за развлечение едни срещу друга различни фракции в Третия свят, ние бяхме благоразумни по отношение на оръжейния поток. Искахме убийствата да бъдат в морално приемливи граници. Ала Иван наруши стария кодекс и съсипа много от най-бедните райони. Той е готов да достави на диктаторите, войнолюбците и бунтовниците всичко, което пожелаят, а в замяна те са готови да му платят колкото поиска. Нашият Иван е истински хищник. Той живее за сметка на страданието на другите и печели милиони от това. Предизвикал е повече смърт и разрушения, отколкото всички ислямски терористи в света, взети заедно. А сега се забавлява из курортите на Европа и Русия, сигурен, че не можем да го докоснем и с пръст.

— Защо никога не сте го преследвали?

— Опитахме през 90-те години. Забелязахме, че по-голямата част от Третия свят е разбунена, и си зададохме въпроса: Кой налива масло в огъня? От Управлението започнаха да следят движението на подозрителни самолетни пратки из Африка и Близкия изток. От Агенцията за национална сигурност започнаха да подслушват разговори по телефони и радиостанции. Не след дълго добихме представа откъде идват всички оръжия.

— От Иван Харков.

Картър кимна утвърдително.

— В Агенцията създадохме работен екип, който да разработи стратегия за справяне с мрежата на Харков. Тъй като не беше нарушил нито един американски закон, възможностите ни бяха изключително ограничени. Започнахме да търсим страна, която да повдигне обвинение, но нито една не се отзова. В края на хилядолетието положението бе толкова лошо, че дори обмисляхме да приложим така наречената програма за извънредно предаване, за да прочистим улиците от сътрудниците на Иван. Нямахме никакъв успех, разбира се. Когато старата администрация напусна града, мрежата на Харков все още беше в бизнеса. А новата, която се настани в Белия дом, имаше време само да открие къде са тоалетните, преди да се случат атаките от 11 септември. Изведнъж Иван Харков вече не изглеждаше толкова важен.

— Защото се нуждаехте от помощта на Русия в борбата срещу Ал Кайда.

— Точно така — отвърна Ейдриън. — Иван е бивш офицер от КГБ. Има могъщи благодетели. Честно казано, дори и да бяхме притиснали Кремъл за Харков, вероятно нямаше да излезе нищо съществено. На хартия няма никакви юридически или финансови връзки между легитимния олигарх и международния търговец на оръжие Иван Харков. Той е спец в областта на корпоративното прикриване и офшорните сметки. Мрежата му е напълно сигурна.

Картър измъкна лулата си и торбичка с тютюн от джоба на сакото си.

— Има и нещо друго, което не трябва да забравяме: Иван има дълго досие като търговец, доставящ стоки за опасни елементи в Близкия изток. Той продаваше оръжие на Кадафи. Контрабандно снабдяваше с оръжие Саддам Хюсеин, нарушавайки ембаргото, наложено от ООН. Въоръжаваше ислямските радикали в Сомалия и Судан. Продаваше оръжие на талибаните.

— Не пропускай и „Хизбула“ — вметна Габриел.

— Как бихме могли да забравим нашите добри приятели от „Хизбула“? — Ейдриън методично напълни лулата си. — Предполагам, че в един идеален свят щяхме да отидем при руския президент и да го помолим за помощ. Но светът далеч не е идеален, а настоящият президент на Русия е всичко друго, но не и будещ доверие съюзник. Той е опасен човек. Иска си обратно империята. Иска отново страната му да е суперсила. Иска да оспорва американското превъзходство в света, особено в Близкия изток. Разполага с море от петрол и природен газ и иска да го използва като оръжие. Последното, което ще направи, е да се намеси в наша полза срещу покровителствания олигарх Иван Харков. Преживях края на първата Студена война. Още не сме стигнали дотам, но определено сме се отправили в тази посока. В едно съм сигурен. Ако проследим тези оръжия, ще трябва да го направим без помощта на Русия.

— Предпочитам този начин, Ейдриън. Ние, евреите, имаме дълъг исторически опит в отношенията с руснаците.

— Тогава как предлагаш да действаме?

— Искам да си уредя среща с Елена Харкова.

Картър повдигна изненадано едната си вежда.

— Предлагам ти да действаш внимателно, Габриел. Иначе може да предизвикаш смъртта й.

— Благодаря ти, Ейдриън. Това наистина не ми беше хрумвало.

— Извинявай — отвърна Картър. — Мога ли да помогна с нещо?

— Нужна ми е цялата информация за мрежата на Иван, с която разполагате. Наистина имам предвид цялата, Ейдриън, особено прихванатите от Агенцията телефонни разговори. И не ми давай само преписите. Искам да проникна в главата му. А за да направя това, трябва да чуя гласа му.

— Говориш за изключително секретни материали. Те не могат просто така да се дадат на агент от чужда разузнавателна служба, дори на теб. Трябва да мина по каналния ред. Може да отнеме седмици, докато получа одобрение, ако изобщо го получа.

— Докато говорим, тези оръжия може да плават към американските брегове, Ейдриън.

— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря нещата.

— Не, Ейдриън, ти трябва да ги ускориш. Иначе ще вдигна ей онзи телефон и ще позвъня на моя приятел в Белия дом. Все още пазя номера, който ми даде в Копенхаген — онзи, който звъни директно в Овалния кабинет.

— Няма да го направиш.

— Напротив.

— Ще уредя материалите да ти бъдат дадени в рамките на двайсет и четири часа. Какво друго ти е нужно?

— Човек, който говори руски език.

— Вярваш или не, още имаме няколко такива.

— Всъщност аз имам някого предвид. Искам да го доведеш веднага в страната.

— Кой е той?

Алон му каза името.

— Дадено — отвърна Картър. — Къде смяташ да установиш работния си кабинет? Във вашето посолство?

— Никога не съм си падал по посолствата. — Габриел огледа стаята. — Това би ми свършило чудесна работа. Но ще те помоля за една услуга, Ейдриън. Помоли техниците да дойдат и да махнат всички камери и микрофони. Не искам копоите ти да ме наблюдават, докато си вземам душ.

24. Джорджтаун

Ейдриън Картър загуби почти цялата следваща сутрин, докато получи необходимото разрешение да предаде материалите на Габриел. Изминаха още няколко часа, докато бъдат събрани, сортирани и прочистени от всичко, което би могло да създаде и най-малкото неудобство за ЦРУ или правителството на Съединените щати. Най-сетне, в седем вечерта, материалите бяха доставени в къщата на Ен Стрийт с един ван без отличителни знаци. Картър се отби, за да контролира предаването им и да вземе подписа на Алон върху свръхподробния формуляр за получаването им. Спешно изготвен от адвокат на ЦРУ, той заплашваше със съдебно преследване и други санкции, ако Габриел споделеше документите или съдържанието им с трето лице.

— Този документ е абсурден, Ейдриън. Как е възможно да действам, без да споделя информацията?

— Просто го подпиши — отвърна Картър. — Не го приемай буквално. Адвокатите са си адвокати.

Алон написа името си на иврит в долния край на формуляра и го подаде на Ели Лавон, който току-що бе пристигнал от Тел Авив. Лавон го подписа, без да протестира, и го върна на Картър.

— Никой няма право да влиза или излиза от къщата, докато тези материали са в нея. Това включва и вас двамата. Не си и помисляйте да се опитвате да се измъкнете, защото имам екип от наблюдатели на Ен Стрийт и друг — на алеята.

Когато Ейдриън си тръгна, те разделиха архивите на две и се оттеглиха в различни помещения. Габриел взе няколко кутии с каблограми на Управлението заедно с данните, събрани от вече закритите сили на Националния съвет за сигурност, и се настани в библиотеката. Ели взе всичко от Агенцията за национална сигурност (АНС) — преписите и оригиналните записи — и седна в хола.

През остатъка от вечерта и до късно през нощта те слушаха гласа на Иван Харков. Иван банкерът и Иван строителният предприемач. Магнатът на недвижимите имоти и международният инвеститор. Иван — съвършеният символ на възраждащата се Русия. Слушаха, докато той преговаряше с кмета на Москва за първокласно място на речния бряг, където искаше да построи американски тип търговски център. Слушаха, докато принуждаваше друг руски бизнесмен да му отстъпи дела си от печеливш магазин за продажба на автомобили „Бентли“, разположен близо до кремълските стени. Слушаха го, докато заплашваше да кастрира собственика на лондонска транспортна компания заради щети в имението му в Белгрейвия, нанесени по време на доставката на пиано „Бьозендорфер“. Изслушаха и един доста напрегнат разговор с някакъв чиновник, наречен Валерий, който имаше проблеми с получаването на разрешително за голяма пратка медицинско оборудване за Сиера Леоне. Навярно спешно се нуждаеха от това оборудване, защото двайсет минути по-късно от Агенцията бяха засекли второ обаждане до Валерий, по време на което Иван заявяваше, че документите са вече наред и самолетът може да отлита незабавно за Фрийтаун.

Когато не се грижеше за своята бизнес империя, Иван жонглираше с многобройните си жени. Супермодела Екатерина държеше за лично ползване в апартамента си в Париж. Татяна — стюардеса от „Аерофлот“, задоволяваше нуждите му всеки път, щом пътищата им се пресичаха. Сред тях беше и клетата Людмила, която бе пристигнала в Лондон с надеждата да се измъкне от скучното сибирско село, а бе попаднала на Иван. Тя бе повярвала на лъжите му и когато я бе изоставил, го бе заплашила, че ще разкаже всичко на Елена. Друг мъж щеше да опита да разведри положението със скъпи подаръци и пари. Но не и Иван. Той заплашваше, че ще нареди да я убият, а после и родителите й в Русия.

От време на време чуваха и гласа на Елена, който им даваше възможност да си отдъхнат от Иван. Макар и официално да не беше цел на наблюдението на АНС, тя бе попадала в мрежите им всеки път, когато използваше някой от телефоните на Харков. Елена бе нежна като коприна, за разлика от стоманения Иван, самото благоприличие срещу пълния морален упадък. Тя имаше всичко, което можеше да се купи с пари, но явно искаше единствено съпруг, притежаващ поне малко почтеност. Отглеждаше двете им деца без негова помощ и повечето време прекарваше далеч от компанията на Иван. Той й купуваше големи къщи и й даваше купища пари, за да ги пълни със скъпи вещи. В замяна тя нямаше право да пита нищо за бизнеса и личните му дела. С помощта на сателитите на АНС Габриел и Ели бяха осведомени за множеството му лъжи. Когато Иван казваше на Елена, че е в Женева за среща с швейцарските си банкери, те знаеха, че всъщност е в Париж и се наслаждава на прелестите на Екатерина. Когато й казваше, че е в Дюселдорф на среща с германски индустриалец, те знаеха, че в действителност е във Франкфурт и помага на Татяна да прекара дългия си престой в стаята й в един хотел до летището. Ненавистта на Лавон нарастваше с всеки изминал час.

— Много жени сключват сделка с дявола — каза той. — Но клетата Елена е била достатъчно глупава да се омъжи за него.

Един час преди зазоряване Габриел четеше ужасно скучна каблограма от шефа на централата на ЦРУ в Ангола, когато Ели надзърна през вратата.

— Мисля, че трябва да чуеш нещо.

Алон остави настрана каблограмата и го последва в хола. Анонимната атмосфера на хотелска конферентна зала бе заменена от тази на университетска стая за отдих в навечерието на последния изпит на курса на обучение. Лавон седна пред лаптопа си и с кликване на мишката пусна серия от четиринайсет откъса от разговори на Елена Харкова. Не се нуждаеха от превод, защото бяха проведени на отличен английски с един и същи човек. Последният бе отпреди два месеца. Габриел го прослуша три пъти, сетне погледна към Ели и се усмихна.

— Какво мислиш?

— Мисля, че може би току-що открихме начин да говорим с жената на Иван.

25. Джорджтаун

— Тя е обсебена от Мери Касат.

— Това някое от момичетата на Иван ли е?

— Тя е художничка, Ейдриън. Импресионистка. При това доста добра.

— Извинявай, Габриел. От 11 септември насам съм малко зает. Мога да ти изброя съвсем точно стоте най-опасни терористи на света, но не мога да ти кажа заглавието на последния филм, който съм гледал.

— Трябва повече да излизаш, Ейдриън.

— Кажи го на Ал Кайда.

Вървяха по чакълената пътека край канала Чесапийк — Охайо. Беше ранна утрин, но слънцето още не си бе пробило път през тънката облачна пелена, която бе покрила Вашингтон през нощта. От лявата им страна зелените води на река Потомак течаха лениво към Джорджтаун, а от дясната неукротими мотористи се носеха с пълна скорост в същата посока по крайбрежния булевард. Алон носеше избелели джинси и бял пуловер, а Картър — найлонов анцуг и стари маратонки.

— Предполагам, че Мери Касат е французойка.

— Всъщност е американка. Преместила се в Париж през 1866 година и била очарована от импресионизма. Специализирала се в рисуването на портрети на жени и деца, което е доста любопитно, тъй като не била омъжена и нямала деца. Творбите й са малко сантиментални за моя вкус, но са изключително популярни сред някои колекционери.

— Като Елена Харкова?

Габриел кимна утвърдително.

— Ако се съди по чутото от записите на Агенцията, тя притежава поне шест картини на Касат и следи пазара за още. Елена е на „ти“ с всички значими търговци на картини в Париж, Лондон и Ню Йорк. Поддържа отлични контакти с най-големите аукционни къщи, в това число и с директора на отдела за импресионистично и модерно изкуство на „Кристис“ в Лондон.

— Познаваш ли го?

— В един друг живот.

— Да смятам ли, че възнамеряваш да подновиш професионалните си контакти с него?

— Да вървим стъпка по стъпка, Ейдриън.

Картър крачи известно време мълчаливо с кръстосани зад гърба ръце и поглед, забит в земята.

— Имах възможност да прегледам внимателно досието й. Елена е интересна жена, това е най-малкото, което може да се каже за нея. Тя е ленинградчанка. Обърна ли внимание на това, Габриел?

— Да, Ейдриън.

— Баща й бил висш партиен функционер. Работил за „Госплан“ — централния планов комитет, който ръководел Руб-Голдбърговата30 измишльотина, която някога се наричаше съветска икономика. Постъпила в Ленинградския държавен университет и трябвало да стане икономист като баща си. Но очевидно е променила мнението си и е решила вместо това да учи езици и изящни изкуства. Изглежда, е работила в Ермитажа, когато се е запознала с Иван. Да се чуди човек какво е видяла у него.

— Имат еднакъв произход. И двамата са деца на хора от елита.

— Разликата между „Госплан“ и КГБ е огромна.

Алон чу стъпки и вдигна глава. Видя рошав дългокос младеж със слушалки, който тичаше към тях. Внезапно завидя на всички хора, които можеха да излязат на публично място, без да се страхуват за живота си. Когато отново бяха сами, Картър попита:

— Как смяташ да действаш?

— След като чух тези записи, съм убеден, че ако картина на Мери Касат се появи без много шум на пазара, Елена Харкова веднага ще се възползва от възможността да я види.

— И ти ще стоиш до нея, когато го направи?

— Или някой от моите сътрудници. Някой с приятно излъчване и дълбока страст към творбите на Мери Касат. Някой, който няма да изнерви бодигардовете на Елена.

Ейдриън разсеяно потупа десния си джоб, сякаш търсеше лулата си.

— Да смятам ли, че тази среща ще се състои на британска земя?

— Да.

— Това означава, че ще трябва да информираш британците за операцията. Иван и неговият антураж са под денонощното наблюдение на МИ5 всеки път, щом се появят в Лондон. Подозирам, че нашите британски братовчеди ще бъдат повече от готови да сътрудничат. Те от години настояват да направим нещо по отношение на Харков.

На двайсетина метра пред тях млада жена теглеше за повода едно задъхано сибирско хъски. Габриел, чийто страх от кучета бе известен на всички от гилдията, пъргаво си смени мястото с Картър и наблюдава с известно професионално задоволство как хъскито притисна лигавата си муцуна към крачола на колегата му.

— Относно агента с приятна външност и дълбока страст към творбите на Мери Касат… — каза Ейдриън, докато бършеше лигите. — Вече имаш ли някого предвид?

— Склонен съм да използвам жена. Тя ще трябва да мине за американка или англичанка. Имаме няколко подходящи кандидатки, но нито една няма особени познания за изкуството. Което означава, че трябва да започна от нулата, за да ги подготвя.

— Срамота. Все пак времето си тече.

— Да, Ейдриън, осъзнавам това.

— Както може би си спомняш, ние имаме подходящ човек. Доктор по изкуствознание от Харвардския университет, освен това вече е вършила подобна работа. Дори в два случая действа с твоята служба, което означава, че разбира вашия архаичен ивритски жаргон.

— Може да има усложнения, Ейдриън.

— Защото тайно е влюбена в теб? — Картър погледна към Алон, за да види реакцията му, но срещна само равнодушен поглед. — Тя е голямо момиче, Габриел. А благодарение на теб сега е истински професионалист.

— Къде е тя?

— Все още е в Центъра за борба с тероризма в Лангли, което означава, че технически е под мое командване. Ако я искаш, твоя е.

— Лошо се изрази, Ейдриън.

— Имах предвид в професионално отношение, разбира се.

Алон повървя известно време мълчаливо.

— Очевидно е идеалният човек за тази работа. Сигурен ли си, че е готова да се върне на бойното поле?

— Тя работи с теб по случая „Холтън“.

— Само като свръзка. При тази операция ще трябва отново да бъде под прикритие.

— Редовно ме осведомяват за нейното развитие. Психиатърът на Управлението, при когото я изпратихме, заяви, че се справя чудесно. Колегите й казват, че не е имала проблеми да се адаптира към новата си самоличност, а началниците й дадоха изключително високи оценки.

— Не виждам нищо изненадващо, Ейдриън. Тя е звезда. Един господ знае защо вашите вербовчици са я отхвърлили първия път.

— Решили са, че е прекалено независима… и може би твърде интелигентна. Ние не сме като вас, Габриел. Предпочитаме агентите да мислят конвенционално.

— И се чудите защо най-талантливите ви агенти вече работят за частни фирми.

— Спести ми критиките си, Габриел. Искаш ли да я използваш или не?

— Ще го разбера, след като говоря с нея.

— Тя идва в Националния център за борба с тероризма по обяд.

— В Лангли? — Алон поклати глава. — Искам да я видя някъде, където няма да ни подслушват от Управлението.

— Това значително стеснява възможностите. — Картър се престори, че мисли задълбочено. — Какво ще кажеш за Дъмбартън Оукс? В парка, по обяд.

— Само се погрижи да е сама.

Ейдриън се усмихна печално.

— Благодарение на теб, Габриел, тя никъде не ходи сама. И вероятно никога няма да й се случи.

26. Дъмбартън Оукс, Джорджтаун

Слънцето успя да пробие мъглата в късната утрин, а когато Габриел пристигна до входа на Дъмбартън Оукс, вече бе ужасно горещо. Той си купи входен билет от служителя в малката будка и получи лъскава брошура. Поглеждаше я често, докато минаваше покрай красиви беседки, перголи с увивни растения и изкуствени езерца. Няколко минути след дванайсет часа стигна до отдалечен край на градината, където видя привлекателна трийсетинагодишна жена да седи на пейка до леха с момини сълзи; на коленете й лежеше отворена книга. Носеше семпла памучна рокля с презрамки и сандали. Русата й коса бе пораснала, откакто я бе видял за последен път, алабастровата й кожа бе започнала да порозовява от силното слънце. Тя вдигна поглед, когато Алон наближи, но лицето й остана странно безизразно, сякаш бе нарисувано от ръката на Мери Касат.

— Успя ли да забележиш наблюдателите на Ейдриън? — попита го Сара Банкрофт.

Той я целуна по бузата и я поведе към сянката на близката беседка.

— И най-късогледият стажант, току-що излязъл от Академията, щеше да ги забележи.

— Да чуя кои са.

— Жената с широкополата шапка, мъжът с карираните бермуди, двойката с еднаквите фланелки с надпис „Обичам Ню Йорк“.

— Много добре. Само че пропусна двете момчета в тъмния седан на Ер Стрийт.

— Не съм ги пропуснал. Можеха със същия успех да ми махнат за поздрав, когато влизах в градината.

Двамата седнаха в беседката, но дори на сянка не почувстваха голямо облекчение от влажната горещина. Сара вдигна слънчевите очила на темето си и изтри няколко капки пот от бузата си. Габриел гледаше профила й, докато очите й неспокойно оглеждаха градината. Дъщеря на изпълнителен директор в Ситибанк, Сара Банкрофт бе прекарала по-голяма част от детството си в Европа. Владееше няколко европейски езика, имаше европейско образование и безупречни маниери. Беше се върнала в Америка, за да завърши колежа в Дартмът, по-късно бе постъпила в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“ и бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард. След като завърши дисертацията си, бе започнала да се среща с младия адвокат Бен Калахан, който бе имал нещастието да лети с полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Той бе успял да се обади по телефона, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Обаждането бе до Сара. Габриел й бе дал възможност, която от Лангли й бяха отказали — да води борба срещу убийците му. С благословията на Картър и с помощта на една изгубена картина на Ван Гог той я бе внедрил в обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари със задачата да открие опасен лидер на терористична групировка. Сара бе успяла да се измъкне невредима, но животът й след това вече не бе същият.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза той.

— Как можа да си го помислиш? Може би защото в хода на една напрегната операция допуснах ужасно непрофесионалната грешка да ти призная чувствата си?

— Това бе едната причина.

— Не трябва да се притесняваш за това, Габриел. Вече го преодолях. — Тя го погледна и се усмихна. — Въобразявам ли си, или наистина ми изглеждаш малко разочарован?

— Не, Сара. Не съм разочарован.

— О, разбира се, че си. Въпросът е наистина ли искаш да работя с теб в друга операция?

— Защо да не искам?

— Защото прекрасната ти нова италианска съпруга може да не го одобри. — Младата жена оправи тънките презрамки на роклята си. Тя така изкусително прилепваше към тялото й, че би накарала дори и най-верния мъж да загуби ума си. — Знаеш ли, за човек с толкова много дарби, познанието ти за жените е шокиращо недостатъчно.

— Компенсирам това по друг начин.

— С неизменната си любезност?

— Като начало.

Тя го измери с поглед, сякаш беше бавно схващащ ученик.

— Аз съм последният човек, когото Киара би искала да види отново в твоя операция.

— Ти беше гостенка на сватбата ни.

— Един от най-ужасните дни в живота ми. А това значи нещо, тъй като съм имала доста ужасни дни.

— Но нали си преодоляла чувствата си към мен?

— Нямам ни най-малък интерес.

Двама японски туристи се приближиха и на завален английски, примесен с колебливи жестове, помолиха Сара да ги снима. Тя се съгласи за неудоволствие на Габриел.

— Да не си полудяла?

— Сега пък какво съм направила?

— Ами ако имаше бомба във фотоапарата?

— Кой би сложил бомба във фотоапарат?

— Ние.

— Ако беше толкова опасно, защо ми позволи да го направя?

— Защото очевидно бяха безобидни японски туристи.

— Откъде разбра?

— Знам го.

— Само като ги погледнеш?

— Да, знам го само като ги погледна.

Тя се засмя.

— По-добре внимавай, Габриел. Иначе отново ще ме накараш да се влюбя в теб.

— А ние не можем да си позволим това.

— Не, не можем.

Алон погледна към градината и попита какво й е казал Картър.

— Само това, че преследваш Иван Харков.

— Какво знаеш за него?

— Формално той не е в сферата на наблюдение на Центъра за борба с тероризма, но вероятно трябва да бъде. Започнахме войната в Ирак отчасти защото се опасявахме, че Саддам е склонен да снабдява терористите с високотехнологични оръжия или дори с оръжия за масово поразяване. Но терористите няма защо да ходят в Ирак, за да се снабдят с оръжие. Вместо това могат да се обърнат към международен играч като Иван. За определена сума той ще им продаде каквото поискат и ще им го достави чрез някого от клиентите си в Африка или Латинска Америка.

— Явно добре си научила занаята.

— Бях добре подготвена. — Тя кръстоса крак върху крак и приглади гънките на роклята си. — Какво искаш да направя този път?

— Да научиш наизуст досието на ЦРУ за Иван и неговата мрежа и да прочетеш всичко, което можеш, за Мери Касат. Ейдриън ще ти каже останалото.

— Харков и Касат? Само операция на Габриел Алон може да включва такава комбинация. — Сара сложи слънчевите си очила. — Трябва ли да приема, че имаш нужда отново да мина под прикритие?

— Да, трябва. — Между тях се възцари мълчание, тежко като обедната жега. — Ако не искаш да го направиш, Сара, просто ми кажи. Ти вече си направила повече от достатъчно.

Тя го погледна и се усмихна. Беше смела усмивка, помисли си Габриел. От тези, които не се разпростират върху цялото лице.

— И да изпусна веселбата? — Сара си повя драматично с книгата. — Освен това бих направила почти всичко, за да се махна оттук за няколко дни. Не мога да понасям Вашингтон през лятото.

27. Лондон

Морнингтън Теръс № 7 беше опушен жилищен блок, който гледаше към релсите на гара Юстън. Когато Габриел натисна звънеца на апартамент 5В, вратата се открехна няколко сантиметра и две сиви очи погледнаха студено към него над веригата. Явно притежателят им не бе очарован да го види. Това никога не се случваше.

Освободена от веригата, вратата се отвори по-гостоприемно. Алон влезе и огледа критично обстановката: мрачна гарсониера с напукан линолеум на пода и мебели, купени от битпазар. Мъжът, когото завари в нея, изглеждаше така, сякаш бе попаднал в жилището по погрешка. Носеше костюм на тънко райе, шлифер марка „Бърбъри“ и копчета за ръкавели с размера на шилинги. Някога русата му коса бе придобила оловносив оттенък. Това му придаваше вид на фотомодел от реклама на хубав коняк или на актьор от сапунена опера — онзи тип милионери, които се перчат с млади жени.

Греъм Сиймор обаче нямаше време да тича след жени. Като заместник-директор на МИ5, британската служба за сигурност, имаше повече от достатъчно работа на бюрото си, която да ангажира вниманието му. В страната му имаше няколко хиляди ислямски екстремисти, чиито връзки с терористите бяха общоизвестни. И за да не останат по-назад, руските шпиони в Лондон се бяха активизирали до степен, невиждана от края на Студената война. Следствие от това активизиране бе убийството на Александър Литвиненко — бивш агент на ФСБ и критик на Кремъл, който бе отровен със силно токсичен радиоактивен изотоп полоний-210 — акт на ядрен тероризъм, извършен от ФСБ в сърцето на британската столица.

Сиймор трябваше да е пристигнал непосредствено преди Габриел, защото раменете на шлифера му все още бяха покрити с дъждовни капки. Той го метна отегчено на облегалката на един стол и протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Хайде да не го правим отново, Греъм.

— Дай ми го.

Алон въздъхна тежко и му подаде паспорта си. Сиймор го отвори и се намръщи.

— Мартин Стоунхил. Място на раждане: Хамбург, Германия.

— Аз съм натурализиран американски гражданин.

— Е, това обяснява акцента. — Греъм върна паспорта на Габриел. — Подарък от твоя приятел президента ли е, или е дело на твоята малка банда фалшификатори на булевард „Цар Саул“?

— Ейдриън бе така любезен да ми го заеме. В днешно време е достатъчно трудно да пътуваш и без да носиш израелски паспорт с името Габриел Алон. — Той мушна паспорта в джоба на сакото си и огледа стаята. — Това място ли използваш за срещите си на високо ниво, или е запазено само за израелски посетители?

— Не си вири гърбавия нос, Габриел. Опасявам се, че то бе единственото, което успяхме да намерим за този кратък срок. Освен това ти бе този, който отказа да дойде в Темс Хаус.

Темс Хаус бе централата на МИ5, разположена на брега на Темза, близо до Ламбет Бридж.

— Наистина ми харесва това, което сте направили с апартамента, Греъм.

— Той е собственост на „семейството“ от години. Използваме го като временна квартира и за срещи с информатори и агенти под прикритие.

— Какъв вид агенти под прикритие?

— Такива, които внедряваме в потенциални терористични клетки.

— В такъв случай съм изненадан, че успя да ме вмъкнеш тук.

— За съжаление, квартирата наистина е много използвана.

— Някои от вашите източници да са дочули слухове за руско оръжие, пътуващо насам?

— Снощи, след като говорих с Картър, поставих този въпрос на Обединения център за анализ на терористичната дейност. Американците не са единствените, които са прихванали информация за „Стрелите на Аллах“. Ние също засякохме имейли, в които се споменава за тях.

В бокса засвири електрически чайник. Габриел отиде до прозореца и погледна навън към влака, който преминаваше по главната железопътна линия Уест Коуст, докато Сиймор се занимаваше с чая. Той се върна с две чаши чай — чист за Алон и с мляко и захар за него самия.

— Боя се, че от интендантството са пропуснали да заредят кухненския шкаф с бисквити — каза мрачно Сиймор. — Достатъчно неприятно е, че са донесли кондензирано, а не прясно мляко, но пропускът им да оставят пакет бисквити „Маквити“ според мен е смъртна обида.

— Ако искаш, мога да изтичам до магазина на ъгъла, Греъм.

— Ще оцелея. — Сиймор колебливо се отпусна на дивана и постави чашата си на надрасканата масичка. — Ейдриън ми съобщи основните неща, които си научил в Москва. Защо не ме запознаеш с останалото?

Габриел му разказа всичко, като започна с убийството на Борис Островски в Рим и завърши с разпита и депортирането му от Русия. Греъм, който напоследък не бе правил нищо по-опасно от това да сменя касетата с мастило на принтера си, бе подобаващо впечатлен.

— Боже мой, добре че си успял да се измъкнеш. И като си помисли човек, че си извършил всичко това, оставяйки само три трупа. То е нещо като подвиг за теб. — Сиймор духна замислено чая си. — И така, какво предлагаш? Искаш да дръпнеш настрана Елена, за да си побъбрите за операциите на мъжа й? Опасявам се, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя не си подава носа от имението в Найтсбридж без пълния си ескорт от безкрайно противни бодигардове. Никой не говори с нея, преди да е говорил с Иван.

— Всъщност това не е съвсем вярно. Има един човек в Лондон, с когото редовно говори — човек, който може да е готов да помогне, имайки предвид сериозността на положението.

— Да приема ли, че е британски гражданин?

— Точно така.

— С почтен бизнес ли се занимава?

— Предполагам, че е въпрос на гледна точка. Той е търговец на картини.

— Къде работи?

Габриел му каза.

— О, драги, това може да се окаже малко деликатно.

— Затова съм тук, Греъм. Не бих си и помислил да действам в Лондон, без първо да се консултирам с теб.

— Спести ми любезностите си.

— Мисля, че ние трябва да го проучим отблизо, преди да предприемем какъвто и да е опит за контакт. Светът на изкуството е пълен със съмнителни типове. От предпазливост никой не е пострадал.

— Ние? Не, Габриел, ние изобщо няма да припарваме до него. Тайните служби ще се заемат с този въпрос с максимална дискретност и със съответното разрешение на Министерството на вътрешните работи.

— Кога можете да започнете?

— Седемдесет и два часа би трябвало да са достатъчни… Ще пусна човек да го следи към обяд — допълни Сиймор. — Предлагам да се срещаме по веднъж на ден, за да преглеждаме докладите от наблюдението.

— Съгласен съм.

— Можем да го правим тук, ако ти харесва.

— Сигурно се шегуваш.

— Тогава ти избери мястото.

— В Сейнт Джеймсис Парк. В шест часа. На пейките от северната страна на остров Дък.

Греъм Сиймор се намръщи.

— Ще донеса трохи хляб.

28. Лондон

Впоследствие, когато анализаторите на дузина различни служби и агенции щяха да се ровят в останките от случая, всички щяха да бъдат озадачени от факта, че основната мишена на Габриел през тези първи дни на операцията не е бил Иван Харков, нито красивата му съпруга Елена, а Алистър Лийч — директор на отдела за импресионистично и модерно изкуство на внушителната аукционна къща „Кристис“, намираща се на Кинг Стрийт № 8 в Сейнт Джеймс, Лондон. Това не им хареса: той беше добър и почтен човек, който бе въвлечен в скандал, без да има никаква вина, освен случайната му близост със злото. По-късно Ейдриън Картър щеше да споменава това като „нашата малка поучителна история“. Животът на малко хора преминава без някакво прегрешение, а на още по-малко може да издържи на щателното телефонно подслушване на МИ5 и двайсет и четири часовото следене на нейните агенти. „Там, по Божията милост, отиваме всички“, би казал Картър.

Всеки разузнавач с поне капка съвест знае, че ровенето в нечий живот може да бъде неприятно преживяване, но Сиймор, който имаше повече скрупули от повечето си колеги, направи всичко възможно това да стане по най-внимателния начин. Агентите му подслушваха телефонните разговори на Лийч при пълна дискретност, наблюдателите му следяха обекта си от порядъчно разстояние, а анализаторите на телефонните записи, банковите извлечения и сметките, платени с кредитната му карта, ги проучваха крайно внимателно. Само подслушвателните устройства, които по настояване на Габриел бяха скрили в дома на Лийч в Кентиш Таун, ги караха да се гърчат от притеснение. Много скоро те им разкриха защо Алистър прекарваше толкова малко време там. Подслушвачите започнаха да наричат съпругата му — Абигейл, с прозвището Звяра.

Без знанието на Греъм Сиймор и МИ5 през тази фаза на операцията Алон се бе установил в една безопасна квартира на Службата на Бейзуотър Роуд. Той използваше това затишие да си почине и да лекува изстрадалото си тяло. Спеше до късно, обикновено до девет-десет часа, и прекарваше остатъка от сутринта в пиене на кафе и четене на вестници. Следобед излизаше от апартамента и правеше дълги разходки в центъра на Лондон. Въпреки че внимателно променяше маршрутите си, всеки ден посещаваше три места: израелското посолство на Олд Корт Роуд, американското посолство на Гроувнър Скуеър и остров Дък в Сейнт Джеймсис Парк. Първите две вечери Греъм се появяваше точно в шест часа, но на третата пристигна с четиридесет и пет минути закъснение, измърморвайки нещо за ядосания си генерален директор. Той веднага отвори безупречно лъскавото си стоманено дипломатическо куфарче и подаде на Габриел една снимка. На нея се виждаше Алистър Лийч да се разхожда по тротоара на „Пикадили“ с жена, която имаше вид на стара мома.

— Коя е тя?

— Розмари Гибънс. Тя ръководи отдела за картини на стари майстори в „Сотбис“. По очевидни причини — както лични, така и професионални — те пазят връзката си в абсолютна тайна. Доколкото ни е известно, тя е чисто платонична. Но честно казано, наблюдателите ми биха насърчили клетия Алистър да предприеме следващата стъпка. Абигейл е абсолютен демон, а двете му деца не искат да го виждат.

— Къде са те сега?

— Жена му и децата ли?

— Лийч и Розмари — отвърна нетърпеливо Алон.

— В един бар на Джърмин Стрийт. На тиха маса в дъното. Много уютно.

— Ще ми осигуриш снимка, нали, Греъм? Малка снимка, която да извадя от задния си джоб, в случай че упорито се съпротивлява.

Сиймор прокара ръка през прошарената си коса, после кимна утвърдително.

— Бих искал утре да се заема с него — каза Габриел. — Какъв е графикът му?

— Срещи в „Кристис“ цялата сутрин, после ще присъства на събрание на някакъв клуб „Рафаело“. Агентът ни го проверява.

— По-добре му кажи да се откаже, Греъм. Уверявам те, че членовете на клуб, „Рафаело“ не представляват заплаха за никого, освен за себе си.

— Какво представлява той?

— Ежемесечно събиране на търговците на картини, аукционери и куратори. Не правят нищо противозаконно, освен че пият твърде много вино и се оплакват от променливия успех в техния бизнес.

— Преди или след събранието ще го направим?

— След, Греъм. Определено след него.

— Случайно да знаеш къде и кога се събират тези господа?

— Ресторант „Грийнс“. В един часа.

29. Сейнт Джеймс, Лондон

Членовете на малко познатия, но доста одумван клуб „Рафаело“ започнаха да пристигат един по един в бар „Ойстър“, в очарователната сграда на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт, в Сейнт Джеймс, малко преди един часа на следващия ден. Оливър Димбълби, развратен независим търговец от Бъри Стрийт, пристигна пръв, но той нямаше нищо против да изпие един или два джина сам на бара, колкото да си оправи настроението. След него дойде безскрупулният Роди Хъчинсън, последван от непринудения директор на отдела за творби на стари майстори на „Бонамс“ Джеръми Краб. Няколко минути по-късно пристигнаха двама куратори: единият от „Тейт“, а другият — от Националната галерия. Точно в един часа по стълбите се изкачи, олюлявайки се, основателят на клуб „Рафаело“ и негов страстен поддръжник Джулиан Ишърууд, който, както винаги, изглеждаше махмурлия.

В един и двайсет почетният гост — поне според Габриел и Греъм Сиймор, които седяха в задната част на ван за наблюдение на МИ5, паркиран до отсрещния тротоар на улицата — все още не бе пристигнал. Сиймор позвъни на подслушвачите в МИ5 и попита дали са регистрирали някаква скорошна активност по служебния или мобилния телефон на Лийч.

— Говори със Звяра — обясни агентът. — Диктува му списък с поръчки, които трябва да изпълни на път за вкъщи.

В един и трийсет подслушвачът се обади, за да съобщи, че телефонната линия е свободна, а в един и трийсет и четири от наблюдателния екип на Кинг Стрийт докладваха, че Лийч току-що е излязъл от „Кристис“ с „много развълнуван вид“. Алон го забеляза, когато се появи иззад ъгъла — слабичка фигура с румени петна на бузите и два остри кичура коса над ушите, които се развяваха като сиви крила, докато вървеше. Екипът в „Грийнс“ съобщи, че Алистър се е присъединил към останалите и бялото бургундско вече се лее обилно.

Обядът продължи три часа и петнайсет минути, което бе малко по-дълго от обичайното, но все пак беше юни — доста спокоен месец за всички присъстващи. Общото количество изпито вино се оказа: 4 бутилки „Сансер“, 4 бутилки розе „Провансал“ и 3 бутилки от превъзходното „Монтраше“. Когато донесоха сметката, настана известна суматоха, но и това бе рафаеловски ритуал. Пресметната грубо на „около 1500 лири“ от екипа на ресторанта, тя бе събрана с помощта на поднос от Оливър Димбълби — най-дебелия от членовете на клуба. Както винаги, Джеръми Краб не носеше пари в брой и Джулиан Ишърууд услужливо му зае. Когато подносът мина под носа му, Алистър Лийч хвърли на него две банкноти от по сто лири и допи виното в чашата си. След това вътрешният екип щеше да докладва, че имал вид на човек, който сякаш предчувства предстоящата промяна — не задължително към добро.

Мъжете се скупчиха за кратко на Дюк Стрийт, преди да поемат в различни посоки. Алистър се помота за момент с Джулиан Ишърууд, после се обърна и тръгна обратно към „Кристис“. Не успя да стигне по-далеч от ъгъла на улиците „Дюк“ и „Кинг“, където Греъм Сиймор бе решил да го приберат. Задачата бе поверена на младия агент Найджъл Уитком, който имаше лице на пастор и здравата хватка на ковач. Лийч оказа съпротива само проформа, когато бе поведен за лакътя към чакащия „Ленд Роувър“ на МИ5.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо е всичко това? — попита кротко той, когато колата се отдалечи от тротоара.

— Бих искал да ти кажа повече, Алистър, но за съжаление аз отговарям само за доставката.

— Няма да ходим надалече, нали? Боя се, че ме сварвате в деликатен момент. Пийнах малко повече вино на обяд. Проклетият Оливър Димбълби. Той е истинска напаст. Винаги е бил такъв и такъв ще си остане. Него трябваше да арестувате.

— Може би следващия път. — Уитком се усмихна благо. — Опитай да се отпуснеш, Алистър. Не си в беда. Просто имаме нужда от някои твои познати и експертното ти мнение.

— Имате ли представа колко ще продължи?

— Предполагам, че зависи от теб.

— Ако ще се бавим, трябва да се обадя на Абигейл. Знаете ли, тя винаги много се безпокои.

Да — помисли си Уитком. — Знаем всичко за Абигейл.

Спориха къде да го заведат. Сиймор препоръчваше внушаващата респект Темс Хаус, но Габриел, който като всеки полеви агент изпитваше антипатия към разните управления и дирекции, успя да го убеди в полза на по-закътано и скромно място. Така че двайсет минути след като бе грабнат от Кинг Стрийт, Алистър Лийч бе въведен в хола на набързо наета уединена къща, която се намираше недалеч от Слоун Скуеър. Стаята бе приятна, с доста книги в библиотеката и добро уиски на масичката за сервиране. Щорите бяха полуотворени и приятната светлина на късния следобед се процеждаше между ламелите, образувайки светли ивици по дървения под. Греъм Сиймор крачеше бавно, за да изтъкне английското превъзходство, английската хубост и отличната кройка на английския си костюм. Алон, който още не бе поканен да присъства на процедурата, седеше пред телевизионния монитор в стаята на горния етаж. Компания му правеха двама техници от МИ5: единият се казваше Марлоу, а другият — Мейпс. В службата си те бяха известни като М и М Аудио и Видео.

Уитком нареди на Лийч да седне на дивана и се настани до него. На малката масичка бе сложен лист хартия. Греъм извади от джоба си химикалка и я подаде на Лийч, сякаш бе зареден пистолет.

— Бъди така добър, Алистър, и подпиши този лист. Това е копие от Закона за защита на секретната информация. Няма нужда да го четеш, тъй като формулировката не е толкова важна. Бъди сигурен обаче, че той ни дава правото да те затворим в Тауър и да ти отрежем главата, ако някога промълвиш и дума за онова, което ще се случи тук. Няма да казваш на никого за това. Нито на колегите си, нито на Абигейл и децата. Нито на някой приятел или познат, с когото понякога споделяш интимни неща.

Лийч рязко погледна нагоре и за миг Габриел се притесни, че Сиймор е играл с асо, когато и валето щеше да свърши работа. После Алистър извърна очи към Уитком, който кимна с мрачно изражение.

— Какво съм направил? — попита Лийч, подписвайки документа. — Ощетил съм държавата? Държал съм се лошо в метрото? Казал съм нещо неприлично за министър-председателя?

— Имаш късмета да си роден в свободна страна — отвърна Греъм. — Можеш да казваш каквото си искаш — в известни граници, разбира се. Тук си не заради твоите действия, а заради връзките ти с човек, който е заплаха за националната сигурност на Великобритания. Всъщност доста сериозна заплаха.

— Къде е това тук? — Алистър огледа стаята, после спря поглед върху Сиймор. — И кои сте вие!

— Това тук не е толкова важно. То е временно. Колкото до другото — то е по-трайно. Ние сме от Службата за сигурност, наричана понякога МИ5. Аз съм Чарлс. — Той кимна към Уитком. — А той е моят колега Джералд.

— А този мой познат, който е заплаха за националната сигурност? Кой е той? Човекът, от когото си купувам вестници? Момчето, което ни носи кафе в службата?

— Всъщност е твой клиент.

— За съжаление, в моя бизнес човек се среща с всякакви хора и не всички от тях са светци.

— Клиентът, за когото говоря, никога няма да влезе в Божието царство, Алистър. Той не е някой от твоите забогатели по нечестен начин финансови магнати или борсови спекуланти. Този от години доставя оръжие в най-критичните точки на Третия свят. А сега, изглежда, се готви да сключи сделка, благодарение на която бомбените атентати в Лондон ще ни се видят като детска игра.

— Той е търговец на оръжие? Това ли ми казвате?

— Точно това. По природа те са безскрупулни типове. Този човек е възможно най-лошият от тях.

— Той има ли си име?

— Засега няма да го научиш, не и докато не се съгласиш да ни помогнеш.

— Но какво мога да направя аз? Аз продавам картини.

— Искаме да проведеш един разговор по телефона, Алистър. Нищо повече. Ще бъдеш щедро компенсиран за това обаждане. Но по-важното е, че получаваш шанс да помогнеш за защитата на твоята родина и добрите граждани по света от враг, който е допринесъл за избиването на невинни хора. — Греъм спря. Очите му бяха помръкнали. — Да продължавам ли? Или да те откараме вкъщи при Абигейл и да се престорим, че тази среща никога не се е състояла?

При второто споменаване на съпругата му Лийч се размърда неспокойно на мястото си. Той погледна към Уитком като свидетел, търсещ съвет от адвоката си. Агентът му кимна едва забележимо, сякаш го молеше да се присъедини към техния кръстоносен поход.

— Продължавайте — отговори Алистър.

Сиймор поднови бавната си разходка.

— Тъй като заплахата е с наднационални измерения, усилията да й се противопоставим имат интернационален характер. Сега ще се срещнеш с един агент от разузнавателната служба на друга страна, която е наш съюзник в борбата срещу тероризма и глобалния ислямски екстремизъм. Нещо повече, напълно възможно е да познаваш този господин във връзка с професионалната си дейност. Документът, който подписа, се отнася за контактите ти с този човек, както и с нас.

— Моля ви, кажете ми, че не е някой гаден американец.

— По-лошо.

— Единственото по-лошо от американец е израелец.

Уитком тупна предупредително Лийч по коляното.

— Познах ли?

— Опасявам се, че да — отговори Греъм.

— Няма да ме издадете, нали? Те са склонни да си отмъщават и за най-малката обида.

Сиймор се усмихна едва забележимо.

— Това ще е нашата малка тайна.

30. Челси, Лондон

Габриел влезе в хола и без да каже и дума, седна на фотьойла срещу Лийч.

— Боже мой, вие сте…

— Аз съм никой — каза Алон, довършвайки изречението му. — Ти не ме познаваш. Никога не си ме виждал. Никога не си чувал името ми. Никога не си виждал лицето ми. Ясен ли съм, Алистър?

Лийч погледна към Греъм и помоли за подкрепа:

— Така ли ще стоите, без да направите нещо? За бога! Този мъж току-що ме заплаши!

— Не е направил нищо такова — отвърна Сиймор. — А сега отговори на въпроса му.

— Но аз знам името му. Знам и двете му имена. Той е Марио Делвекио. Преди реставрираше картини за богатия Джулиан Ишърууд. Беше най-добрият. Рисуваше като ангел и можеше да определи чия е картината само като прокара пръсти по мазките на четката. После сломи сърцата ни. Виждате ли, през цялото време, докато е реставрирал картини за Джулиан, той е убивал за израелските тайни служби.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого другиго, Алистър.

— Не и според „Таймс“. Според тях вие сте стрелецът, убил онези клети хора пред Уестминстърското абатство в коледната утрин.

— Онези клети хора, както ги нарече, бяха закоравели терористи, които се готвеха да извършат ужасяващ терористичен акт. Колкото до мъжете, които ги застреляха, официалното изявление гласеше, че са били от спецотряда на лондонската полиция.

— Но в „Таймс“ бяха публикували вашата снимка, нали?

— Дори и почтени вестници като „Таймс“ понякога грешат — обади се Сиймор.

Габриел мълчаливо подаде на Лийч един лист.

— Прочети това.

— Какво е то?

— Запис на телефонен разговор.

— Чий разговор?

— Прочети го, Алистър.

Лийч направи каквото му бе казано, после гневно погледна Алон.

— Откъде го взехте?

— Това не е важно.

— Кажете ми откъде го взехте или ще сложим край на този разговор.

Габриел се предаде. При вербуването, както обичаше да казва Шамрон, понякога бе необходимо да приемеш малката загуба, за да си осигуриш крайната победа.

— Беше ни даден от американците.

— От американците? Защо, за бога, подслушват телефонните ми разговори?

— Не се вземай толкова на сериозно — намеси се Греъм. — Те не подслушват твоите телефонни разговори, а нейните.

— Да не се опитвате да ми кажете, че Елена Харкова е търговец на оръжие?

— Иван Харков е търговец на оръжие — педантично отбеляза Алон. — Елена е била засечена, докато е звъняла от някой от телефоните, които се подслушват. Този ден тя се е обаждала от дома си в Найтсбридж. Погледни записа, Алистър. Ако е необходимо, опресни паметта си.

— Няма нужда да опреснявам каквото и да било. Съвсем ясно си спомням разговора. Американците нямат право да записват тези обаждания и да ги съхраняват в суперкомпютрите си. Това е като да отвориш чуждо писмо. Непристойно е.

— Ако ще се почувстваш по-добре, никой не си е направил труда да го прочете, докато не се намесихме ние. Но да оставим това настрана и да се съсредоточим над по-важните неща. Същия ден ти си разговарял с нея за една картина — и по-конкретно за картина на Мери Касат.

— Елена има слабост към Касат. Всъщност е обсебена от нейното творчество. Купува всичко, което се появи на пазара. Успях да открия за нея картина, собственост на един по-незначителен колекционер. Касат е нарисувала картината, наречена „Две деца на плажа“, през 1884 година, докато се е възстановявала след прекаран бронхит. Колекционерът обаче ни мота няколко седмици, преди накрая да заяви, че не е готов да я продаде. Позвъних на Елена и попаднах на телефонния й секретар. Тя ми се обади и й съобщих лошата новина.

— Виждал ли си я?

— Картината ли? Да, всъщност е доста хубава.

— Казвал ли си на Елена името на собственика?

— Знаете отговора и без да ме питате, синьор Делвекио.

Габриел погледна към Сиймор, който преглеждаше библиотечните рафтове и вадеше книги, за да ги провери.

— Кой е той, Алистър? И не се опитвай да се извиняваш с правото да запазиш в тайна клиента си.

— Не мога да го направя — заяви твърдо Лийч. — Собственикът иска да остане анонимен.

Найджъл Уитком събра пръстите на двете си ръце и ги допря до устните си, сякаш обмисляше дали е етично търговецът да откаже да отговори.

— А ако собственикът знаеше какъв е залогът? Подозирам, че на него — или на нея, в случай че е жена — може да му хареса възможността да ни помогне. Предполагам, че собственикът е патриот, Алистър. — Кратко мълчание. — Също като теб.

Официалният запис на разговора нямаше да съдържа доказателство за случилото се след това, защото нямаше звук, който микрофоните да уловят. Имаше само жест. Уитком внимателно сложи ръка върху рамото на Лийч, сякаш го молеше да му върне изгубената вяра.

— Бутби — каза Алистър, като че ли името внезапно бе изплувало в паметта му. — Сър Джон Бутби. Живее в Котсуолдс, в огромна къща от епохата на крал Едуард насред имението си от няколкостотин акра. Доколкото знам, не е работил и ден през живота си. За негов късмет, баща му е работил. Говори се, че войната му се отразила прекрасно.

Греъм обърна глава.

— Не говориш за Базил Бутби, нали?

— Точно за него говоря. Бил е безскрупулен негодник, ако съдя по онова, което съм чувал.

— Базил Бутби е една от легендите в нашата разузнавателна служба. През Втората световна война е бил включен в операциите за заблуждаване на противника. Помагал е на заловени немски шпиони да се върнат при техните началници в Берлин. Да, бил е безскрупулен. Но има моменти, когато човек трябва да бъде такъв. Това е един от тези моменти, Алистър.

— Чудя се дали има вероятност сър Джон да е променил мнението си — каза Габриел. — Питам се дали не е време да го посетим отново.

— Той няма да продаде картината, не и на Елена Харкова.

— Защо?

— Защото в момент на професионална недискретност може да съм споменал, че купувачът е съпруга на руски олигарх. Бащата на Бутби е прекарал последните години от кариерата си в борба срещу шпионите на КГБ. Старецът не харесвал руснаците. Сър Джон — също.

— Това е поведение на патриот — каза Сиймор.

— Бих използвал друга дума, за да го опиша — промърмори Лийч. — Елена Харкова щеше да плати висока цена за тази картина. Два милиона лири, а може би и малко повече. Щеше да е мъдро от негова страна да приеме сделката. Говори се, че в момента сър Джон не разполага с много пари.

— Може би ще успеем да го убедим, че е направил грешка.

— Късмет! Но не забравяйте, че ако творбата на Касат смени собственика си, аз ще си получа моя дял.

— Колко вземаш сега, Алистър? — попита Алон.

Лийч се усмихна.

— Вие си имате ваши тайни, синьор Делвекио. Аз имам своите.

31. Глостършър, Англия

Хейвърмор, фамилният дом на рода Бутби, се намираше на осем километра северозападно от живописното търговско градче Чипинг Камдън в Котсуолд Хилс. В годините на своя разцвет имението обхващаше осемстотин акра хълмисти пасища и гористи хълмове и в него работеха няколко десетки мъже и жени от околните села. През последните години владенията му се бяха стопили, както и състоянието на семейството, което го притежаваше. Като се изключат стотина акра, останалите земи бяха продадени, а господарската къща — огромна постройка от жълт пясъчник — бе в обезпокоително занемарено състояние. Колкото до помощния персонал, сега той се състоеше от един ратай, наричан Стария Джордж Мериуд, и пълничката икономка госпожа Лилиан Девлин.

Тя посрещна Габриел и Греъм Сиймор в ранния следобед на следващия ден и ги уведоми, че сър Джон с нетърпение очаква пристигането им. Двамата го откриха, застанал пред триножника на една поляна с избуяла трева, наречена Източната ливада, да се труди усилено над ужасен пейзаж. Бутби и Греъм сърдечно се ръкуваха и се изгледаха мълчаливо един друг. Имаха почти еднакъв ръст, макар че Джон Бутби бе с няколко години по-възрастен и талията му бе с няколко сантиметра по-голяма. Носеше гумени ботуши и светлокафява манта. Гъстата прошарена коса и рошавите вежди му придаваха вид на оживяла четка за миене на бутилки.

— Това е мой колега — каза Греъм, сложил ръка върху рамото на Алон. — Той е наш симпатизант, сър Джон. Работи за разузнавателна служба в Близкия изток, чиито интереси понякога съвпадат с нашите.

— Тогава сте израелец — каза Бутби, ръкувайки се с Габриел.

— Опасявам се, че е така — отвърна с разкаян тон Алон.

— Не е необходимо да се извинявате, скъпи приятелю. Аз нямам нищо против израелците и евреите като цяло. Ние, европейците, ви накиснахме в това тресавище, нали? А сега ви осъждаме, че имате смелостта да отстоявате позициите си. — Той пусна ръката на Алон. — Мога ли да узная името ви, или е забранено?

— Казва се Габриел, сър Джон. Габриел Алон.

Бутби се усмихна.

— Така си и мислех. За мен е чест, господин Алон. — Той се обърна към триножника и погледна навъсено картината си. — Ужасна е, нали? Никога не съм успявал да нарисувам дървета както трябва.

— Ще разрешите ли? — попита Габриел.

— И вие ли рисувате?

— Когато имам възможност.

Сър Джон му подаде четката. Алон поработи над картината трийсет секунди и отстъпи назад.

— Боже мой! Но това е изумително! Очевидно притежавате голям талант. — Той хвана Габриел за лакътя. — Какво ще кажете да влезем в къщата? Госпожа Девлин е приготвила ростбиф.

Хранеха се на терасата под чадър, от който лицата им придобиха кафявия оттенък на старите снимки. Габриел мълчеше през повечето време, за сметка на Греъм Сиймор, който говори надълго и нашироко за бащата на Бутби и неговата работа през Втората световна война. Алон остана с впечатлението, че Бутби-младши не се радва много на разказите за баща си — явно бе прекарал живота си в сянката на военните подвизи на Базил Бутби и копнееше да го оценяват според собствените му заслуги. Габриел можеше само да си представя какво е да си син на велик човек. Баща му бе убит през Шестдневната война и спомените му за него бяха доста откъслечни: интелигентни кафяви очи, приятен глас, който никога не се гневеше, силни ръце, които никога не го бяха удряли. Последния път, когато видя баща си, бе в навечерието на войната — фигура, облечена в маслиненозелена униформа, която бърза да се присъедини към армейската си част. Габриел често се питаше дали този спомен не беше източник на привързаността на Шамрон към него, споменът за баща, откликващ на призива да защити своята страна и своя народ. Баща, когото никога повече няма да видиш.

Докато се хранеха, Алон придоби и друго впечатление за сър Джон — той притежаваше естественото търпение на добър шпионин. Едва когато госпожа Девлин сервира кафето, той най-сетне попита защо Греъм и неговият приятел от Израел са изминали целия път до Хейвърмор, за да го видят. Ала когато Сиймор започна да обяснява със заобикалки, търпението на Бутби се изчерпи.

— Хайде, Греъм. Всички тук сме мъже с опит, а и на практика аз съм член на „семейството“. Ако искаш да подпиша копие на Закона за защита на секретната информация, сам ще намеря писалка. Но, моля те, спести ми тези глупости. — Той погледна към Габриел. — Вие, израелците, сте известни с прямотата си. Бъдете откровен, за бога.

— Получихме сведения, че руският оръжеен трафикант Иван Харков се кани да продаде много опасни оръжия на терористите от Ал Кайда. Това достатъчно прямо ли е за вас, сър Джон?

— Напълно. — Той почеса прошарената си глава и се престори, че размишлява. — Харков? Защо ми е познато това име?

— Защото съпругата му иска да купи „Две деца на плажа“ от Мери Касат.

— А, да. Сега си спомням. Името на съпругата е Елена, нали? Представлява я Алистър Лийч от „Кристис“. — Сър Джон направи гримаса. — Подходящо име за търговец на картини, не мислите ли? Лийч. Особено когато видите размера на комисионите му. Боже, та те са направо престъпни.

— Казали сте на Алистър, че няма да продадете картината на Елена, защото е рускиня, така ли е?

— Разбира се!

— Имате ли нещо против да ни кажете защо?

— Защото са чудовища! Вижте какво направиха с онзи клет човечец в „Свети Петър“ преди няколко седмици. Вижте как тормозят и изнудват съседите си. Ако руснаците искат нова Студена война, тогава, казвам, да им я дадем. — Той се облегна назад на стола си. — Чуйте ме, господа, може и да не съм толкова хитър или прикрит като стария ми баща, но какво точно искате от мен?

— Трябва да си уредя среща с Елена Харкова. — Габриел замълча за момент и огледа околността. — И бих искал да го направя тук, в Хейвърмор.

— Защо искате да се срещнете с нея?

Греъм Сиймор благоразумно се прокашля.

— За съжаление, нямаме правото да обсъждаме това с теб, Джон.

— Тогава се опасявам, че не мога да ти помогна, Греъм.

Сиймор погледна към Алон и кимна утвърдително.

— Имаме сериозни основания да смятаме, че госпожа Харкова е наясно с плановете на съпруга си и не ги одобрява — каза Габриел. — Също така вярваме, че може да се съгласи на тайна среща.

— Вербуване? Това ли предлагате? Искате да помолите Елена Харкова да предаде съпруга си тук, в моя дом?

— Всъщност мястото е идеално.

— Трябва да призная, че съм доста заинтригуван от идеята. Кой ще осъществи реалния контакт?

— Вашата американска племенница.

— Но аз нямам американска племенница.

— Вече имате.

— А какво ще правя аз?

— Предполагам, че бихме могли да ви намерим заместник — отвърна Сиймор. — Някой от нашите по-възрастни агенти или може би някой от пенсионираните. Ей богу, имаме много отлични агенти, които с радост ще се възползват от възможността да се измъкнат от пенсионерското си ежедневие и да вземат участие в подобна операция. — Греъм се умълча. — Мисля, че има и друга алтернатива, сър Джон. Вие самият да изиграете ролята. Баща ви е един от най-великите измамници в историята. Помогнал е да заблудим германците, че ще направим десант в Кале, а не в Нормандия. Талантът е в гените ви.

— А какво ще стане, ако Иван Харков разкрие това? Ще свърша като онзи клетник Литвиненко, който агонизира в Университетската болница с окапваща коса.

— Ще се погрижим Иван да не припари никога до теб. А фактът, че не си се женил и нямаш деца, улеснява нашата работа.

— А какво ще правим със Стария Джордж и госпожа Девлин?

— Ще трябва да ги заблудим, разбира се. Може да се наложи да ги освободиш.

— Не мога да направя това. Стария Джордж е работил за баща ми, а госпожа Девлин е с мен от почти трийсет години. Ще трябва просто да действаме заобиколно.

— Значи ще го направиш?

Бутби кимна утвърдително.

— Ако вие, господа, наистина вярвате, че съм годен за тази работа, за мен ще е чест да се присъединя към вас.

— Чудесно! — възкликна Сиймор. — Остава само дреболията с картината. Ако Елена Харкова иска да я купи, нямаме друг избор, освен да й я продадем.

Бутби стовари юмрука си върху масата с такава сила, че порцелановите и кристалните чаши иззвънтяха.

— При никакви обстоятелства няма да продам тази картина на съпругата на руски трафикант на оръжие.

Габриел избърса устните си със салфетката.

— Има и друго възможно решение — нещо, което би зарадвало баща ви.

— Какво е то?

— Измама, разбира се.

Те се изкачиха по голямото централно стълбище с пожълтелите портрети на предците на Бутби. Когато влязоха, детската стая тънеше в полумрак. Джон дръпна тежките завеси и златистата светлина на Котсуолдс заструи през високите прозорци. Тя огря две еднакви детски креватчета, две еднакви гардеробчета, две еднакви ръчно изрисувани шкафчета за играчки и „Две деца на плажа“ от Мери Касат.

— Баща ми я купил в Париж в периода между двете войни. Доколкото си спомням, не е платил много за нея. Тогава мадам Касат била излязла от мода. Майка ми и сестрите ми я обожаваха, но честно казано, аз никога не съм я харесвал особено.

Габриел отиде до картината и застана мълчаливо пред нея с леко наклонена настрани глава, подпрял с дясната ръка брадичката си. После наплюнчи леко три пръста и избърса наслоената мръсотия от закръгленото коляно на едното дете. Бутби се намръщи.

— Алон, надявам се, че знаете какво правите.

Габриел отстъпи две крачки назад и прецени размерите на картината.

— Изглежда 96 на 73 сантиметра.

— Всъщност, ако не ме лъже паметта, размерите й са 96,7 на 73,6 сантиметра. Явно имате много точно око.

Алон с нищо не показа, че е чул комплимента.

— Ще ми трябва място, където да работя няколко дни. Нещо уединено. Някъде, където няма да ме безпокоят.

— В северния край на имението се намира старата къщичка на лесничея. Преди няколко години направих ремонт. Обикновено по това време на годината я давам под наем, но през следващите няколко седмици е свободна. Целият втори етаж е преобразуван в ателие. Мисля, че ще ви допадне.

— Моля ви, кажете на госпожа Девлин, че сам ще си чистя. А на Стария Джордж кажете да не слухти наоколо. — Габриел поднови огледа на картината с леко наклонена на една страна глава, подпрял брадичката си с дясната ръка. — Не обичам да ме гледат, когато работя.

32. Глостършър, Англия

На следващата сутрин Габриел даде на МИ5 оперативен списък за покупки, какъвто никога досега не бяха виждали. Уитком, който, изглежда, бе в плен на нещо като професионално увлечение към легендарния агент от Израел, доброволно пожела да го изпълни. Първата му спирка бе магазинът „Л. Корнелисън и Синове“ на Ръсел Стрийт, където направи голяма поръчка за четки, бои, разтворител, грунд и лак. Отби се в Камдън Таун за два триножника, след това отиде до Ърлс Корт за халогенни лампи. Последните му две спирки бяха само няколко къщи по-нататък, на Бъри Стрийт: в ателието „Арнолд Уигинс и Синове“, където поръча красива резбована рамка във френски стил, и в галерията „Димбълби Файн Артс“, където закупи творба на напълно неизвестен френски пейзажист. Размерите на картината, рисувана извън Париж, бяха 96 на 73 сантиметра.

Следобед картината и материалите пристигнаха в Хейвърмор и Габриел се залови за работа в ателието на втория етаж на къщата на лесничея. Въпреки че модерните технологии му даваха значително предимство пред великите имитатори от миналото, той се придържаше изцяло към изпитаните методи на старите майстори. След като разгледа щателно повърхността на картината на Касат, Алон направи повече от сто детайлни снимки и ги налепи по стените на ателието. После покри картината с прозрачна хартия и внимателно прекопира изображението. Когато скицата бе готова, той я махна от картината и направи по очертанията няколко хиляди малки дупчици. След това прехвърли рисунката на второ платно, което бе покрито с грунд и разчертано на квадратчета, и внимателно поръси повърхността с въгленов прах. Малко по-късно, когато махна хартията, върху второто платно се появи призрачно изображение на „Две деца на плажа“.

Един по-неумел имитатор щеше да направи две или три рисунки на картината, преди да се заеме с финалния вариант, но Габриел нямаше нужда от опити, нито разполагаше с време. Той разположи триножниците един до друг — оригиналът на Касат бе вляво — и веднага приготви първата палитра. През първите няколко дни работеше бавно, но след като свикна със стила на Касат, можеше да налага боите върху платното с все по-нарастваща увереност и бързина. Понякога имаше усещането, че тя стои до рамото му и внимателно ръководи ръката му. Обикновено му се явяваше сама, с дълга до земята рокля и боне на главата, но понякога довеждаше и своите наставници — Дега, Реноар и Писаро, за да му покажат своите най-добри цветове и техники.

Макар че рисуването поглъщаше вниманието на Алон, Иван и Елена Харкови не напускаха мислите му. АНС удвои усилията си да следи електронната комуникация на Иван, а Ейдриън Картър се погрижи един агент от лондонската централа да пътува до Хейвърмор и да му носи новините. Като възпитаник на КГБ, Харков винаги бе внимавал с телефонните си разговори, така бе и сега. В последно време прекарваше изцяло изолиран в обграденото си с висок зид имение в Жуковка — тайното селище с ограничен достъп на олигарсите западно от Москва. Само веднъж бе напускал страната за еднодневно пътуване до Париж, за да прекара няколко часа с метресата си Екатерина. Обади се три пъти на Елена от леглото на Екатерина, за да й каже, че бизнес срещите му минават блестящо. Едното от обажданията я бе заварило на вечеря с нейни приятелки в луксозния ресторант „Пушкин“ и моментът бе заснет с миниатюрна камера от наблюдаващия агент. Габриел бе поразен от меланхоличното изражение на лицето й, контрастиращо с оживлението на приятелките й. Той забоде снимката на стената в импровизираното си ателие и я нарече „Три дами в московски ресторант“.

Един очебиен оперативен факт все още убягваше на Алон: точната дата, на която Иван и Елена планираха да напуснат Москва и да се върнат в Найтсбридж. Докато работеше сам пред платното, внезапно го обзе страх, че организира изискано парти, на което никой няма да присъства. Идеята беше нелогична: Иван Харков търпеше родината си за кратко и беше само въпрос на време, преди да го обземе нетърпението да я напусне отново. Най-сетне един екип на МИ5, който наблюдаваше имението на Харков в Рътланд Гейт, забеляза доставката на голяма пратка с водка, шампанско и френско вино — солидно доказателство, заявиха те, за предстоящото пристигане на Иван. На следващия ден от АНС подслушаха телефонен разговор на Харков с Аркадий Медведев — шеф на личната му охранителна и разузнавателна служба. По време на дългото обсъждане на дейността на някакъв руски конкурент Алон най-сетне откри зрънцето информация, което чакаше така нетърпеливо: Иван идваше в Лондон след седмица за поредица от бизнес срещи, както сам се изрази. След като напуснеше Лондон, щеше да пътува до Южна Франция, за да отседне във Вила Солей — разкошния му летен дворец на брега на Средиземно море, близо до Сен Тропе.

Тази вечер Габриел си изяде вечерята, стоейки пред платното. Малко след девет часа чу шум от автомобилни гуми по алеята и бръмчене на двигател, което му бе непознато. Той отиде до прозореца и погледна надолу точно когато се появи висока жена със светлоруса коса, само с пътна чанта на рамо. Тя се качи по стълбите до ателието и застана до него.

— Би ли ми казал защо фалшифицираш картина на Касат?

— Защото собственикът не желае да ми продаде оригинала.

— Какво ще стане, когато я завършиш?

— Ще я продадеш на Елена Харкова.

— Ама че глупав въпрос зададох. — Сара Банкрофт се наведе напред и се вгледа в платното. — Внимавай за рисунъка, Габриел. Мазките ти са доста плътни.

— Рисунъкът ми, както винаги, е безупречен.

— Колко безсмислено от моя страна да предполагам нещо друго. — Тя прикри една прозявка. — Направо съм капнала от умора.

— Можеш да спиш тук тази вечер, но утре ще се преместиш в голямата къща. Вуйчо ти Джон те очаква.

— Що за човек е той?

— Не искам да развалям изненадата.

— Ако се нуждаеш от още някой съвет, не се колебай да ме събудиш.

— Мисля, че ще се справя и сам.

— Сигурен ли си?

— Да.

Сара го целуна по бузата и тихо се измъкна през вратата. Габриел пусна малкия касетофон и остана неподвижен, докато първите акорди на операта „Бохеми“ изпълниха стаята. После топна четката си в боята на палитрата и рисува сам до полунощ.

Сър Джон Бутби бе представен на американската си племенница — привлекателна млада жена на име Сара Кроуфорд — по време на закуската на следващата сутрин. Алон описа накратко липсващите периоди от тяхната „дълга и сърдечна връзка“. Въпреки че покойната майка на Сара била достатъчно глупава да се омъжи за банкер от Уолстрийт, държала дъщеря й да поддържа постоянна връзка с Англия, ето защо Сара прекарвала летата в Хейвърмор и макар вече трийсетгодишна, продължавала да посещава веднъж годишно имението. Като малка, тя спяла в детската стая и се привързала силно към „Две деца на плажа“. Затова щяло да е съвсем естествено по-скоро Сара да покаже картината на Елена Харкова, а не вуйчо й, който никога не я бил харесвал. Творбата на Касат щеше да бъде разгледана „на място“, което означаваше, че Сара щеше да бъде помолена да придружи Елена до горния етаж, за да види картината, което щеше да им даде достатъчно време за спокоен, но недвусмислен разговор. Вуйчо Джон щеше да улесни раздялата на Елена с бодигардовете й. Габриел смяташе, че ще имат на разположение десет минути. Повече от това, предполагаше той, щеше да изнерви охраната й. А последното нещо, от което се нуждаеха, бяха изнервени руски бодигардове.

С пристигането на Сара темповете на подготовката драматично се ускориха. М и М Аудио и Видео пристигнаха в Хейвърмор, дегизирани като местни електротехници, и инсталираха камери и микрофони из цялата къща и имението. Те създадоха и временен команден пост в сеновала над обора, откъдето срещите можеха да бъдат наблюдавани и записвани. Предобед Сара си „припомняше“ дома, който добре познаваше и високо ценеше. Тя прекара много приятни часове със своя вуйчо, запознавайки се с просторната старинна къща, и предприемаше дълги разходки из имението с палавите уелски коргита Пънч и Джуди, които подтичваха след нея. Стария Джордж Мериуд неизменно се спираше, за да си побъбрят. Неговият глостършърски акцент беше толкова ясно изразен, че дори Сара, която бе прекарала много време в Англия, едва го разбираше. Госпожа Девлин я обяви за „най-очарователната американка, която е срещала“. Тя не знаеше нищо за предполагаемата й кръвна връзка с нейния господар — всъщност сър Джон й беше казал, че Сара е дъщеря на негов американски приятел и наскоро е преживяла тежък развод. Горкото агънце — мислеше си госпожа Девлин един следобед, докато гледаше как младата жена излезе от шарената сянка на Северната гора с кучетата по петите й. — Кой идиот би оставил такова момиче да се изплъзне от ръцете му?

Вечерта Сара отиваше до къщичката на лесничея, за да обсъдят истинската причина на престоя й в Хейвърмор — вербуването на Елена Харкова. Габриел я инструктираше, докато стоеше пред триножника. Отначало й говореше за работата в общ план, но с наближаване датата на пристигане на Елена наставленията му ставаха по-целенасочени:

— Сара, не забравяй, че двама души вече са мъртви заради нея. Не бива да я притискаш много. Не можеш да насилваш нещата. Просто отвори вратата и я остави да мине през нея. Ако го направи, измъкни колкото можеш повече информация за сделката на Иван и се опитай да уговориш втора среща. Каквото и да правиш, не позволявай първият ви разговор да продължи повече от десет минути. Не можеш да бъдеш сигурна дали бодигардовете не си гледат часовниците. А те докладват всичко на Харков.

На следващата сутрин Греъм Сиймор позвъни от Темс Хаус, за да съобщи, че самолетът на Иван — „Боинг Бизнес Джет“ с номер N7287IK — току-що е включен в графика за полетите и трябва да пристигне на северното лондонско летище Станстед в 16,30 часа. След като затвори телефона, Габриел нанесе последните мазки върху копието на „Две деца на плажа“ на Мери Касат. След три часа той свали платното от подрамника и го отнесе в кухнята, където го сложи във фурната при температура 176 °С. Двайсет минути по-късно Сара го завари там, облегнат безгрижно на шкафа с чаша кафе в ръката.

— Каква е тази миризма?

Алон сведе очи към фурната. Сара се взря през стъклото и разтревожено го погледна.

— Защо печеш картината на Мери Касат?

Точно тогава таймерът на печката тихо иззвъня. Габриел извади платното от фурната и го остави да изстине, след което го сложи с лицевата страна нагоре върху масата. Докато Сара го гледаше, той хвана горния и долния край на платното и като го опъна силно, го прокара през ръба на масата. После завъртя платното на 45° и повтори операцията. Разгледа повърхността и явно доволен, вдигна картината да я види и младата жена. Рано сутринта боите бяха гладки и чисти. Сега от съчетанието на топлината и натиска повърхността бе покрита с мрежа от фини пукнатини.

— Изумително! — прошепна тя.

— Не е изумително — рече той. — Това е напукване.

Като си подсвиркваше тихо, Габриел занесе платното в ателието, опъна го отново на подрамника и положи тънък слой жълт лак. Когато лакът изсъхна, извика Сара и Джон Бутби и ги попита коя от картините е оригиналната и коя — фалшификатът. След няколко минути внимателно сравняване и обсъждане двамата заявиха, че дясната картина е оригиналът, а лявата — фалшификатът.

— Напълно сигурни ли сте? — попита Алон.

След още едно съвещание и двамата кимнаха утвърдително. Габриел свали дясната картина от триножника и й постави новата рамка, която току-що бе донесена от „Арнолд Уигинс и Синове“. Унижени от факта, че са били измамени, Сара и Джон Бутби отнесоха фалшификата в голямата къща и го закачиха в детската стая. Габриел се настани до Найджъл Уитком на задната седалка в една кола на МИ5 и потегли за Лондон. Сега операцията бе в ръцете на Алистър Лийч. Но тя поначало бе в неговите ръце.

33. Темс Хаус, Лондон

Габриел знаеше, че дискретността е присъща на онези, които работят във възвишения свят на търговията с картини, но дори и той се изненада до каква степен Алистър Лийч е останал верен на обета си за мълчание. И наистина, след повече от седмица на непрестанно ровене и наблюдение от МИ5 не бяха открили никакво доказателство, че е нарушил споразумението по какъвто и да е начин — нищо в телефонните му разговори, нищо в електронната му поща и факсовете, нищо в личните му контакти. Алистър дори бе охладил отношенията си с Розмари Гибънс — приятелката му от „Сотбис“. Уитком, който бе назначен за пазач и довереник на Лийч, обясни причината по време на последната вечеря преди операцията.

— Не е, защото вече не е привързан към нея — каза той. — Нашият Алистър е кавалер. Знае, че го наблюдаваме, и се опитва да я предпази. Напълно възможно е да е последният почтен мъж в Лондон, като се изключат присъстващите, разбира се.

Габриел му даде чек за сто хиляди лири и кратка бележка.

— Кажи му да не забравя репликите си, Найджъл. Разчитаме изключително много на него.

Лийч трябваше да изиграе ролята си по време на едно матине, което не я правеше по-малко значима. За тази фаза на операцията Сиймор настоя да използват Темс Хаус като команден пост и Алон, който нямаше избор, се съгласи с неохота. Оперативната стая беше тихо помещение с трепкащи монитори и премигващи светлини и в нея работеха сериозни млади мъже и жени, чиито лица отразяваха расовото разнообразие на съвременното британско общество. Габриел носеше пропуск, на който пишеше: Блекбърн, САЩ. Той обаче не заблуди никого.

В 14,17 часа Алон бе информиран от Греъм Сиймор, че сцената е готова и представлението може да започне. Габриел провери за последен път мониторите и под очаквателните погледи на няколко агенти от МИ5 кимна в знак на съгласие. Сиймор се наведе към микрофона и нареди да вдигнат завесата.

Той бе облечен скромно и имаше всеопрощаващата усмивка на духовник. На визитката му пишеше, че се казва Джонатан Оуенс и е редактор в нещо, наречено „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Заяви, че има определена среща. Въпреки старанията си, рецепционистката във фоайето на „Кристис“ не можа да открие нищо отбелязано в дневника за срещи.

— Ще представлява ли проблем за вас да му позвъните? — попита красивият младеж с благославяща усмивка. — Убеден съм, че просто е забравил да ви осведоми.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна рецепционистката. — Изчакайте за момент, моля.

Тя вдигна слушалката на впечатляващата с многото си линии телефонна централа и набра четирицифрен номер.

— Оуенс — каза жената, повтаряйки за трети път името. — Джонатан Оуенс… „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Млад човек… Да, той е, господин Лийч… Доста приятни маниери.

Рецепционистката затвори телефона и подаде на младия посетител пропуск за временен достъп, който той закачи на ревера на сакото си.

— На третия етаж. Като излезете от асансьора, свийте наляво.

Мъжът премина през контролно-пропускателния пункт и влезе в асансьора. Алистър Лийч чакаше на вратата на кабинета си. Той погледна посетителя си с измъчено изражение, сякаш беше някакъв инкасатор, какъвто той в някаква степен наистина беше.

— Какво мога да направя за вас, господин Оуенс?

Найджъл Уитком затвори вратата и подаде бележката на Лийч.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш от прима виста, Алистър, или искаш да прегледаш написаното за минута-две?

— С това си изкарвам прехраната. Мисля, че мога и сам да се справя.

— Сигурен ли си, Алистър? В това са вложени много време и пари. Важно е да не объркаш посланието.

Лийч вдигна слушалката на телефона си и набра номера по памет. Десет секунди по-късно — според Найджъл Уитком — операцията наистина започна.

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

Моментът естествено не беше неподходящ. В действителност, когато мобилният й телефон иззвъня, Елена Харкова пиеше чай със седемгодишните си близнаци Анна и Николай в кафенето на най-горния етаж на универсалния магазин, „Хародс“. Беше ги довела тук след разходка с лодка на езерото Сърпънтайн в Хайд Парк — идилична сцена, която би била достойна за четката на Мери Касат, ако не беше фактът, че госпожа Харкова и децата й през цялото време бяха следени от две други лодки, пълни с руски бодигардове. Те и сега я придружаваха — седнали на съседна маса близо до няколко забулени саудитки и техните африкански слуги. Мобилният й телефон се намираше в доста елегантна италианска кожена чанта. Елена извади телефона и явно позна номера, изписан на екрана, защото лицето й разцъфна в усмивка. Разговорът, който последва, продължи четиридесет и девет секунди и бе подслушан от множество служби, в това число американската Агенция за национална сигурност, британския Правителствен център за наблюдение на комуникациите и дори Руската подслушвателна служба, която не му обърна внимание. Алон и Греъм Сиймор го чуха на живо чрез дуплекса, включен към линията на Лийч в „Кристис“. Когато връзката прекъсна, Габриел погледна към единия от техниците — Марлоу или Мейпс, никога не бе сигурен кой от тях кой е — и го помоли да му пусне записа.

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

— Разбира се, че не, Алистър. Какво мога да направя за теб?

— Всъщност, скъпа, става дума за онова, което аз мога да направя за теб. Радвам се да ти съобщя, че имам някои изключително интересни новини за нашата обща приятелка госпожа Касат.

— Какви новини?

— Изглежда, нашият човек е променил мнението си. Тази сутрин ми позвъни, за да ми каже, че проявява интерес към евентуално обсъждане на сделката. Да ти се обадя ли по-късно, или искаш да чуеш и останалото?

— Не ме дразни, Алистър! Кажи ми всичко.

— Той ми каза, че има вероятност да размисли и ако цената го удовлетворява, би могъл да я даде.

— Колко иска за нея?

— Около два и половина, но ти може да я вземеш и за по-малко. Между нас казано, Елена, финансовото му положение не е каквото беше някога.

— Няма да се възползвам от това.

— Разбира се, че ще го направиш, скъпа. Ти разполагаш с парите.

— Сигурен ли си за авторството и произхода й?

— Подписана е, датирана е и е напълно запазена.

— Кога мога да я видя?

— Това зависи изцяло от теб.

— Утре, Алистър. Още утре.

— Трябва да проверя дали е свободен, но подозирам, че би могъл да те включи в графика си. Парите му са ограничени, но за сметка на това разполага с предостатъчно време.

— Можеш ли да му се обадиш още сега?

— Ще опитам, скъпа. Да ти се обадя ли следобед, или предпочиташ да го оставим за утре?

— Обади ми се веднага! Чао, Алистър.

Техникът натисна бутона за пауза. Греъм Сиймор погледна Алон и се усмихна.

— Поздравления, Габриел. Изглежда, успя да я накараш да налапа въдицата.

— Колко време ще й е необходимо да стигне от Найтсбридж до Хейвърмор?

— Както карат руснаците? Не повече от два часа от врата до врата.

— Сигурен ли си за графика на Иван?

— Ти самият чу записите.

— Кажи ми го отново, Греъм.

— В един часа му предстои бизнес обяд в Рътланд Гейт с делегация инвестиционни банкери от Сити. В четири има конферентен разговор с Цюрих. Целия следобед ще е зает.

От мониторите се разнесе глас. Беше на един от наблюдателите в „Хародс“. Елена поискала да й донесат сметката. Бодигардовете станали. Очаквало се скорошно тръгване.

— Да й се обади отново — каза Алон. — Да й каже да дойде в четири часа следобед. И да не закъснява.

— Сега ли да го направим, или да я накараме да почака?

— В живота й има достатъчно стрес, не мислиш ли?

Сиймор грабна телефона и набра номера.

Мобилният телефон на Уитком избръмча. Той слуша мълчаливо около минута, после погледна към Алистър Лийч.

— Критиците са пристигнали. Изглежда, сме извадили голям късмет.

— И сега какво?

Найджъл му обясни. Лийч натисна бутона за повторно избиране и зачака да чуе гласа на Елена.

В пет и половина същата вечер госпожа Девлин влезе в библиотеката в Хейвърмор, носейки сребърен поднос, в средата на който имаше чаша с уиски. Сър Джон четеше вестник „Телеграф“. По това време на денонощието той винаги четеше „Телеграф“; както повечето незаети мъже, Бутби спазваше стриктен режим. Той отпи глътка уиски и се загледа в икономката, която започна да подрежда книгите и документите по бюрото му.

— Остави ги, Лилиан — каза сър Джон. — Всеки път, когато чистиш библиотеката, прекарвам цяла седмица в търсене на нещата си.

— Ако нямате нищо друго към мен, сър Джон, с ваше позволение ще се прибера у дома. Вечерята е във фурната.

— Какво си приготвила тази вечер?

— Агнешки ребърца.

— Прекрасно — прошепна той.

Госпожа Девлин му пожела приятна вечер и тръгна към вратата. Бутби свали вестника.

— О, Лилиан?

— Да, сър Джон?

— Утре следобед ще имаме гостенка.

— Още гости ли, сър Джон?

— Опасявам се, че да. Но тя няма да се застоява. Само ще види картината в детската стая.

Картината в детската стая… Картината, която стоя една седмица в къщичката на лесничея при онзи мъж, за чието присъствие й бе наредено да не споменава пред никого.

— Разбирам — отвърна госпожа Девлин. — Да изпека ли една тава кифлички?

— Тя не е точно от хората, които можем да поканим на кифлички, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм сигурна, че разбирам, сър Джон.

— Тя е рускиня, Лилиан. Много богата рускиня. Съмнявам се, че ще остане за чай. С малко повече късмет, гостенката ще погледне набързо картината и ще си тръгне.

Икономката остана като закована на прага.

— Нещо притеснява ли те, Лилиан?

— Мога ли да говоря без заобикалки, сър Джон?

— Че ти винаги го правиш.

— Става ли нещо в Хейвърмор, за което не ми казвате?

— Много неща, предполагам. Бъди малко по-точна.

— Странният мъж в къщичката на лесничея. Красивата девойка, която твърди, че е дъщеря на ваш американски приятел. Електротехниците, които работиха из цялата къща. Стария Джордж е убеден, че готвят някоя поразия.

— Стария Джордж вижда конспирации навсякъде, Лилиан.

— А сега смятате да продадете онази прекрасна картина на рускиня? Клетият ви баща, мир на праха му, ще се обърне в гроба.

— Имам нужда от пари, Лилиан. Ние имаме нужда от пари.

Икономката подръпна скептично връзките на престилката си.

— Не съм сигурна, че ви вярвам, сър Джон. Мисля, че в тази къща става нещо важно. Нещо, свързано с тайни, също както навремето, когато баща ви беше жив.

Бутби й хвърли съзаклятнически поглед над чашата с уиски.

— Руснаците ще пристигнат точно в четири часа, Лилиан. — Той замълча. — Ако може да не си тук…

— Ще бъда тук, сър Джон — каза тя бързо.

— А какво ще кажеш за Стария Джордж?

— Може би трябва да го освободим за следобеда, сър.

— Може би наистина ще е по-добре да го освободим.

34. Хейвърмор, Глостършър

Лимузините минаха край скрития контролно-пропускателен пункт на Стейшън Роуд в 15,45 часа — два изработени по поръчка бронирани автомобила „Мерцедес-Бенц S-65“, ниски и тежки, със затъмнени стъкла. Те профучаха по главната улица на Чипинг Камдън, минаха край старомодните магазинчета и старата църква от пясъчник „Сейнт Джеймс“ и изхвръкнаха от градчето по Дайърс Лейн. Един търговец засече времето на пробега — 16 секунди, което се оказа най-краткото посещение на Чипинг Камдън според хрониките на града.

В имението Хейвърмор нямаше никакви видими признаци, че знаят за вихреното приближаване на колите. Госпожа Девлин беше в кухнята, където в разрез с преките нареждания на сър Джон тъкмо доизкусуряваше подредбата на поднос с прясно изпечени кифлички, ягодово сладко и котсуолдска сметана. Господарят й не подозираше за нейния бунт, защото се бе уединил в библиотеката, зает с далеч по-сериозни въпроси. Колкото до привлекателната млада жена, която познаваха като Сара Кроуфорд, тя идваше по пътеката от Източната ливада, обута със зелени гумени ботуши, а Пънч и Джуди пазеха гърба й; като мънички светлокафяви бодигардове.

Само в сеновала на порутения обор имаше нещо наистина необичайно. Четирима мъже бяха застанали пред редица монитори. Двама от тях бяха млади, небрежно облечени техници. Третият беше висок, с властно изражение и изглеждаше така, сякаш бе излязъл от страниците на моден журнал. Четвъртият имаше къса тъмна коса, прошарена на слепоочията. Очите му бяха приковани върху изображението на младата жена, която тъкмо бе събула гумените си ботуши в задното коридорче и обуваше практични черни обувки с равна подметка. Тя влезе в кухнята и игриво топна пръст в сметаната на госпожа Девлин, после мина през две двойни врати и влезе във фоайето. Застанала пред голямото огледало, жената оправи гънките на бялата си блуза, и бледожълтите три четвърти панталони и намести пуловера, метнат с престорена небрежност на раменете й. Бе сложила съвсем лек руж на алабастровите си скули и носеше очила вместо контактни лещи. Красотата ти не трябва да засенчва тази на Елена — беше й казал мъжът с прошарените слепоочия. — Тя не е свикнала да бъде втора.

Точно в 16,04 часа двете бронирани лимузини завиха през портите на Хейвърмор и поеха по дългата алея. Мъжете в сеновала ги видяха първи, последвани от сър Джон, комуто прозорецът на библиотеката даваше великолепна възможност да наблюдава приближаването им. От позицията си в антрето Сара не можеше да види колите, но ги чу няколко секунди по-късно, когато навлязоха в предния двор. Мощните двигатели изключиха, няколко врати се отвориха и от колите слязоха шестима млади бодигардове с лица, сякаш изсечени от мрамор. Мъжете в сеновала знаеха имената им. Първите трима бяха Олег, Юрий и Генадий — постоянната охрана на Елена Харкова. Другите трима бяха Вадим, Василий и Виктор — „трите В-та“, както ги наричаха наблюдателите на Иван по целия свят. Тяхното присъствие в Хейвърмор беше любопитно, защото изпълняваха функцията на преторианска гвардия на Харков.

След като наобиколиха водещия мерцедес, двама от охранителите отвориха задните врати. Елена се появи откъм страната на шофьора — сияен проблясък от лъскава черна коса и зелена коприна. От другата врата слезе добре облечен як мъж със стоманеносива коса. За няколко секунди мъжете в сеновала го взеха за седми бодигард. По-късно, когато обърна лицето си към камерите, осъзнаха заблудата си. Беше човекът, който би трябвало да присъства на конферентен разговор с Цюрих. Човекът, който не би трябвало да е тук.

Мъжете в сеновала се опитаха да предупредят Сара — бяха скрили миниатюрен говорител в антрето за непредвидени ситуации, — но тя вече бе отворила внушителната входна врата на Хейвърмор и излезе в предния двор. Пънч и Джуди профучаха край нея, устремени напред като две медени торпеда. Водени от някакъв инстинкт, те се насочиха към най-внушително изглеждащия член на ескорта. Трите В-та направиха стена пред тяхната цел: Иван Харков.

Той стоеше спокойно зад тях и по грубоватото му лице пролича, че е леко развеселен. Сара използва момента да се скара на кучетата, за да прикрие шока от първата си среща лице в лице с чудовището. Тя хвана палетата за нашийниците и ги плесна здраво по задниците, насочвайки ги към къщата. Когато отново се обърна, между Вадим и Виктор се бе образувала лека пролука. Младата жена протегна ръка през нея към Иван и се усмихна.

— За съжаление стадното им чувство надделява, когато видят голяма група хора — чу се да казва. — Аз съм Сара Кроуфорд.

Дясната ръка на Харков се вдигна. „Изглежда като чук с маникюр“ — помисли си младата жена. Той стисна изпитателно дланта й и бързо я пусна.

— Вие сте американка — каза Иван.

А ти забрави да ми кажеш името си, отбеляза тя наум.

— Всъщност наполовина.

— Коя половина?

— Егоцентричната, според вуйчо ми. Това е неговият дом. Тук съм само гостенка.

— От Америка?

— Да.

— Къде живеете в Америка?

— Във Вашингтон. А вие?

— Харесва ми да се смятам за гражданин на света, госпожице Кроуфорд.

Гражданин на света — може би, но за показването си на Запад трябваше да заличи и последните следи от английския на КГБ. Говореше го изненадващо свободно, но все още изпъстрен с интонацията на пропагандистите от Радио Москва. Гордееше се с английския си точно както се гордееше с бронираните си лимузини, бодигардовете, ушития по поръчка костюм, вратовръзката за три хиляди долара и скъпия афтършейв, чийто аромат се носеше около него като невидим облак. Но нито западното облекло, нито парфюмът можеха да прикрият руския му произход. Той бе гравиран в упоритото чело, бадемовидните очи и ъгловатите скули. Нито можеха да скрият факта, че е главорез от КГБ, оказал се под планина от пари.

Сякаш осенен от ненадейно хрумване, Харков вдигна лявата си ръка и без да отделя очи от Сара, каза:

— Моята съпруга.

Тя стоеше няколко крачки встрани, заобиколена от собствената си дворцова гвардия. Беше с два-три сантиметра по-висока от Иван и притежаваше изправената стойка на балерина. Имаше светла кожа, прозрачно зелени очи и дълга черна коса, която носеше свободно пусната върху раменете. Колкото до възможността красотата на Сара да засенчи тази на Елена — шансът бе нищожен, тъй като за своите четиридесет и шест години, седем месеца и деветнайсет дни тя все още бе удивително привлекателна жена. Елена пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Сара. Аз съм Елена Харкова. — За разлика от Иван, тя говореше перфектен английски, а гласът й бе плътен и очарователен. — Вероятно Алистър ви е казал, че ще дойда сама. Съпругът ми реши да ме придружи в последния момент.

Съпругът, който още няма име — помисли Сара.

— Всъщност той ми каза само, че ще дойде една жена. Не ми спомена име. Беше много дискретен, госпожо Харкова.

— Надяваме се, че вие също ще бъдете дискретна — обади се Иван. — За хора като нас е важно да осъществяваме покупките и бизнес сделките си при известна доза конфиденциалност.

— Можете да бъдете сигурен, че вуйчо ми мисли по същия начин, господин Харков.

Сякаш по сценарий Бутби излезе през вратата заедно с Пънч и Джуди, които се мотаеха възбудено в краката му.

— Дали не ме лъжат ушите — извика той, — или наистина знаменитият Иван Харков е дошъл в Хейвърмор? Онзи тъпак от „Кристис“ ми каза да очаквам височайши гости, но не и хора от вашия ранг. — Той грабна ръката на Иван и енергично я разтърси. — За мен е истинска чест да ви посрещна тук, господин Харков. Възхищавам се на вашите постижения. Знаех, че сте човек с разностранни интереси, но не съм подозирал, че изкуството е сред тях.

Каменното лице на Иван се оживи от нещо близко до искрена усмивка. Те знаеха, че е податлив към ласкателства, особено ако идват от красиви млади жени и английски земевладелци, пък било то и пообеднели.

— Всъщност жена ми е експертът в областта на изкуството — отвърна Харков. — На мен просто ми се прииска да изляза за няколко часа от Лондон.

— О, да, разбира се. Аз вече не мога да понасям Лондон с целия този трафик и тероризъм. Сега ходя там, за да гледам някоя чудата пиеса или да послушам музика в „Ковънт Гардън“, но всеки божи ден предпочитам Котсуолд Хилс пред Кенсингтън. Напоследък в Лондон е много скъпо. Твърде много хора като вас изкупуват всичко. Не исках да ви обидя, разбира се.

— Не съм се обидил.

— Притежавате ли имение в провинцията или само къща в Лондон?

— За момента само къща в Найтсбридж.

Бутби посочи към фасадата на Хейвърмор.

— В тази къща са живели пет поколения от семейството ми. С удоволствие ще ви разведа, докато нашите две експертки по изкуството видят картината.

Иван и Елена размениха погледи, неразбираеми за външни хора. Тя промърмори няколко думи на руски, Иван й отговори, после погледна към Бутби и кимна.

— Бих се радвал да пообиколя — каза той. — Ала трябва да е за кратко. Опасявам се, че съпругата ми има навика да взема бързо някои решения.

— Чудесно — възкликна сър Джон. — Позволете ми да ви покажа парка.

Той вдигна подканящо лявата си ръка и тръгна към Източната ливада. След кратко колебание Иван го последва с трите В-та, вървящи плътно зад гърба му. Бутби погледна бодигардовете и любезно възрази:

— Моля да ме извините, но това наистина ли е необходимо? Мога да ви уверя, господин Харков, че тук нямате врагове. Най-опасните неща в Хейвърмор са кучетата и моите мартинита.

Иван хвърли още един поглед на Елена, после промърмори няколко думи на руски на бодигардовете си. Когато повторно пое към ливадата, те останаха по местата си. Харкова проследи мълчаливо тръгването на съпруга си, после погледна Сара.

— Съжалявам за охранителите, госпожице Кроуфорд. Бих направила почти всичко, за да се отърва от тях, но Иван настоява да бъдат до мен, където и да ходя. Може би ви се струва много вълнуващо да бъдеш заобиколена от мъже в черни костюми, но ви уверявам, че не е така.

За миг Сара бе изненадана от думите й. Те представляваха предателство. „Малко — помисли си младата жена, — но все пак предателство“.

— Жена с вашето положение трябва да е много внимателна — каза тя гласно. — Но ви уверявам, че тук сте сред приятели.

Бутби и Иван изчезнаха зад ъгъла на къщата. Сара докосна леко ръката на Елена.

— Искате ли да видите картината на Касат на вуйчо ми, госпожо Харкова?

— Ще бъда щастлива да я видя, госпожице Кроуфорд.

Когато двете тръгнаха към входа на къщата, бодигардовете не помръднаха от местата си.

— Знаете ли, госпожо Харкова, наистина мисля, че е най-добре да видим картината сами. Винаги съм смятала, че Мери Касат е художничка, която рисува жени за жени. Повечето мъже не я разбират.

— Напълно съм съгласна. И ще ви споделя една малка тайна.

— Каква е тя?

— Иван я ненавижда.

В сеновала на обора четиримата мъже, стоящи пред видеомониторите, помръднаха за първи път през тези три минути.

— Като че ли вуйчо Джон току-що ни спаси задниците — каза Греъм Сиймор.

— Баща му щеше да е много горд.

— Иван не е от най-търпеливите мъже. Подозирам, че ще имаме най-много пет минути с Елена.

— Бих убил някого за пет минути.

— Да се надяваме, че днес няма да има убийства, Габриел. Харков е царят на оръжията.

Двете жени се качиха заедно по централното стълбище и спряха на площадката, за да се полюбуват на „Мадоната с младенеца“.

— Истински Веронезе ли е?

— Зависи кого питате. През деветнайсети век предците на вуйчо ми направили голяма обиколка из Италия и се върнали с куп картини. Някои са много ценни. Други са били просто копия, нарисувани от второразредни художници. Винаги съм смятала, че тази е сред най-добрите.

— Прекрасна е.

— Картината на Касат все още е в детската стая. Вуйчо ми си помисли, че за вас ще е удоволствие да я видите в оригиналната й среда.

Сара хвана внимателно ръката на Елена я поведе по коридора. Ключът висеше на рамката над вратата. Тя се повдигна на пръсти, за да го откачи, и после допря показалеца си до устните в жест на шеговито съзаклятие.

— Не казвайте на никого къде държим ключа.

Харкова отвърна с усмивка:

— Това ще е нашата малка тайна.

— Харков започва да става нервен.

— И аз го забелязах, Греъм.

— Тя вече пропиля три минути.

— И това забелязах.

— Трябваше да й го каже на стълбите.

— Тя знае какво прави.

— Надявам се да си прав.

Аз също — помисли си Габриел.

Елена първа влезе в стаята. Сара притвори вратата, после отиде до прозореца и дръпна завесите. Златистата светлина огря двете еднакви креватчета, двете еднакви гардеробчета, двете еднакви ръчно изрисувани шкафчета за играчки и „Две деца на плажа“ от Габриел Алон. Харкова покри устата си с длани и ахна.

— Прекрасна е — възкликна тя. — Трябва да я имам.

Сара не отвърна нищо. Тя приседна в края на креватчето, което бе по-близо до прозореца, и загледана в пода, разсеяно прокара ръка по изображението на Мечо Пух върху покривката. Виждайки нейната реакция, Елена каза:

— Боже мой, съжалявам! Сигурно ме мислите за ужасно разглезена.

— Съвсем не, госпожо Харкова. — Сара театрално се огледа наоколо. — Когато бях малка, прекарвах всяко лято в тази стая. Картината бе първото нещо, което виждах сутрин, и последното, което виждах вечер, преди майка ми да угаси лампата. Къщата няма да е същата без нея.

— Тогава не мога да я взема.

— Но трябва — отвърна Сара. — Вуйчо ми е принуден да я продаде. Повярвайте ми, госпожо Харкова, ако вие не я купите, ще го направи някой друг. Искам да отиде у някого, който я харесва колкото мен. Някой като вас — добави тя.

Елена извърна очи от младата жена и отново ги насочи към картината.

— Бих искала да я разгледам отблизо, преди да взема окончателно решение. Бихте ли ми помогнали да я откача от стената?

— Разбира се.

Сара стана от леглото и като минаваше край прозореца, погледна през него към ливадата. Сър Джон и Иван все още бяха там — Бутби с протегната ръка към някаква забележителност в далечината, а Иван с очевидно изчерпващо се търпение. Тя отиде до картината и с помощта на Елена я откачи от стената и я положи върху второто креватче. Тогава Харкова извади от чантата си лупа и малко фенерче. Първо разгледа през лупата подписа в долния ляв ъгъл. После включи фенерчето и прокара лъча му по повърхността на картината. Огледът й трая три минути. Когато приключи, изключи фенерчето и го пъхна обратно в чантата си.

— Картината е фалшификат — заяви тя.

Елена се взря внимателно в лицето на Сара, сякаш си даваше сметка, че и тя е фалшива.

— Моля, кажете ми коя сте вие, госпожице Кроуфорд?

Сара отвори уста да отговори, но преди да каже нещо, вратата рязко се отвори и на прага се появи Иван заедно с Бутби. Харков изгледа за миг жена си, после очите му се насочиха към Сара.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Елена бе тази, която отговори:

— Всичко е наред, Иван. Госпожица Кроуфорд тъкмо ми казваше колко много означава тази картина за нея и съвсем естествено се развълнува.

— Може би са променили решението си.

— Не, господин Харков — каза Сара. — Боя се, че нямаме избор и трябва да се разделим с нея. Сега картината принадлежи на съпругата ви… ако тя я иска, разбира се.

— Е, Елена? — попита нетърпеливо Иван. — Искаш ли я или не?

Тя прокара пръсти по лицата на децата, после вдигна очи към Сара.

— Това е една от най-забележителните творби на Касат, които съм виждала. — Обърна се и погледна съпруга си. — Трябва да я имам, любов моя. Моля те, плати им колкото искат!

35. Лондон

Така и не бе намерено задоволително обяснение как Иван Харков бе успял да се промъкне покрай прехвалените шпиони на МИ5. Имаше взаимни обвинения и подробни анализи. В личните досиета бяха отбелязани критични бележки. Бяха изтъкнати слабости. Габриел не обърна кой знае какво внимание на тези неща, защото беше зает с по-важни работи. След като бе заплатила два и половина милиона долара за картина, за която знаеше, че е евтин фалшификат, Елена бе показала недвусмислено, че е готова да се срещнат отново. Затова Ейдриън Картър се качи на частния си „Гълфстрийм“ и долетя в Лондон.

— Изглежда, си имал интересен следобед в Котсуолдс, Габриел. Мога само да съжалявам, че не съм присъствал. Как се държа Сара, като се срещна на живо с чудовището?

— Както се очакваше. Тя е много способна.

Седяха на пейката на Габриел в Сейнт Джеймсис Парк. Картър беше облечен като пътуващ американски бизнесмен: синьо сако, консервативна синя риза, бежов панталон. Червеникавокафявите му мокасини бяха прашни. Лицето му беше небръснато.

— Според теб как е разбрала Елена, че картината не е истинска?

— Тя притежава още няколко платна на Касат, което означава, че е прекарала доста време с тях. Знае как изглеждат, знае какви усещания предизвикват. С времето човек развива инстинкт за тези неща, специфичен усет. Навярно инстинктите на Елена са й подсказали, че картината е фалшификат.

— А подсказали ли са й, че Сара Кроуфорд също е фалшификат?

— Несъмнено.

— Къде е картината в момента?

— Все още е в Хейвърмор. Доставчиците на Елена са тръгнали насам, за да я вземат. Казала е на Алистър Лийч, че възнамерява да я окачи в детската стая във Вила Солей.

Група ученички от Хърватия се приближиха до пейката и попитаха на колеблив английски къде се намира Бъкингамският дворец. Картър посочи разсеяно на запад. Когато момичетата отминаха, двамата с Габриел станаха едновременно и тръгнаха по Хорс Гардс Роуд.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да посетиш Сен Тропе?

— И той не е същият както някога, Ейдриън, но все още е единственото място, което си струва да посетиш през август.

— Не можеш да работиш там, без да получиш разрешение от френските служби. А доколкото ги познавам, те никак няма да са щастливи да го направят. Имат пълното право да са ядосани на Иван. Оръжията му са причинили доста смърт и разрушения в райони на Африка, където преди се е веел Трикольорът31 и където Франция все още има значително влияние.

— Няма начин, Ейдриън. Кръгът на посветените в тази операция вече е твърде голям, за да се чувствам комфортно. Ако продължи да расте, рискът Иван и ФСБ да надушат нараства значително.

— Сега отново сме в приятелски отношения с французите и твоят приятел, президентът, би искал да продължим в същия дух. Което означава, че не трябва да предприемаш на френска земя никакви действия, които могат да стоварят на главите ни още една лайняна европейска буря. Трябва да съобщим официално на французите, както го направихме с Греъм Сиймор и британците. Кой знае? От това може да излезе нещо добро. Нова златна ера във френско-израелските отношения.

— Да не се увличаме — каза Габриел. — На французите едва ли ще им харесат моите условия.

— А какви са те?

— За разлика от британците, на французите няма да им бъде отредена никаква официална роля. Всъщност не искам нищо повече от това да стоят настрана. Това ще рече да прекратят всякакво наблюдение на Иван. Сен Тропе е малък град, което означава, че ще работим в съседство с Иван и неговите горили. Ако забележат там куп френски агенти, това веднага ще събуди подозренията им.

— А какво се иска от нас?

— Да продължите да следите всички видове комуникации на Иван. И да се погрижите в оперативния център да има човек двайсет и четири часа в денонощието — човек, който говори добре руски. Ако Иван се обади на Аркадий Медведев и му поръча да пусне някого да следи Елена, трябва да знам това.

— Дадено. Нещо друго?

— Смятам да осигурим на Сара Кроуфорд един руско-американски приятел. Мога да й намеря руско-израелски, но не и руско-американски. — Габриел подаде един плик на Картър. — Ще му трябва пълен набор от документи за самоличност, разбира се, както и достоверна история за прикритие, която да издържи на щателната проверка от страна на Иван и неговата служба за сигурност.

Стигнаха до Грейт Джордж Стрийт. Картър спря пред една вестникарска будка и прегледа намръщено сутрешните вестници. Бяха излъчили нов видеозапис на Осама бин Ладен, в който той предупреждаваше за предстояща вълна от нападения срещу кръстоносците и евреите. Професионалистите от западното разузнаване може би щяха да сметнат изявлението му за поредната празна закана, ако в него не фигурираха три критични думи: стрелите на Аллах.

— Той ни заплашва с кървава есен — отбеляза Ейдриън. — Фактът, че посочва точното време, сам по себе си е достоен за внимание. Сякаш ни казва, че не можем да направим нищо, за да го спрем. Пред медиите твърдим, че не виждаме нищо ново или необичайно във видеозаписа. Но в действителност ни втриса от страх. Сигналната лампа отново свети червено, Габриел. Те подготвят нова атака срещу американска цел и ние знаем, че искат да ударят, преди президентът да е напуснал кабинета. Експертите са убедени в това. Което означава, че разполагаш с ограничено време.

— Колко ограничено?

— Да речем, до края на август. После обявяваме тревога първа степен и заставаме на бойна нога.

— В такъв случай ще изгубим всякакъв шанс да се доберем до Елена.

— По-добре да изгубим Елена, отколкото да преживеем още един единайсети септември. Или нещо по-лошо.

Вървяха към реката по Грейт Джордж Стрийт. Алон погледна надясно и видя Северната кула на Уестминстърското абатство да проблясва под ярката слънчева светлина. Картината, сякаш излязла под четката на Караваджо, изплува отново в съзнанието му: мъж с пистолет в ръка стреля в лицето на паднал на земята терорист. В онази сутрин Картър бе стоял на няколко крачки от него, но сега мислите му очевидно бяха съсредоточени върху неприятната среща, която щеше да се проведе от другата страна на Ламанша.

— Знаеш ли, Габриел, на теб се падна лесната работа. Всичко, което трябва да направиш, е да убедиш Елена да предаде съпруга си. А аз трябва да отида смирено при французите и да им се помоля да позволят на теб и екипа ти да действате на Ривиерата.

— Използвай чара си, Ейдриън. Чувам, че французите обичат ласкателствата.

— Ще ме придружиш ли на преговорите?

— Не съм сигурен, че това е добра идея. Отношенията ни са малко обтегнати.

— И аз така разбрах. — Картър замълча за момент. — Възможно ли е да променим леко исканията ти, така че французите да получат някаква роля в операцията?

— Не.

— Трябва да им дадеш нещо, Габриел. Иначе няма да се съгласят.

— Кажи им, че могат да ни готвят. Това е единственото нещо, което правят добре.

— Бъди разумен.

Алон спря внезапно.

— Кажи им, че ако успеем да спрем сделката на Иван, с най-голямо удоволствие ще припишем всички заслуги на френския президент и разузнавателните му служби.

— Знаеш ли — каза Ейдриън, — това може и да свърши работа.

Съвещанието в Париж се проведе два дни по-късно в една правителствена резиденция до авеню „Виктор Юго“. Картър бе помолил французите да ограничат броя на гостите. Те не бяха изпълнили молбата му. Сред присъстващите бяха директорът на френската служба за вътрешна сигурност, колегата му от френското външно разузнаване, някакъв шеф от Националната полиция и неговият началник от Министерството на вътрешните работи. Там беше и една загадъчна личност от военното разузнаване, както и съветникът на президента по въпросите за националната сигурност — обезпокоителен знак, че политиците ще участват във вземането на решение, — който бе измъкнат принудително от замъка си в долината на Лоара, за да присъства на събирането. Освен тях имаше безименни бюрократи, длъжностни лица, момчета за всичко, стенографи и дегустатори на храна, които тихомълком идваха и си отиваха. Ейдриън знаеше, че всеки от тях е потенциален издайник. Той си спомни думите на Габриел, че кръгът на посветените непрекъснато нараства, и се запита с колко ли време разполагат, преди Иван да узнае за конспирацията срещу него.

Обстановката бе крайно официална. Самите разговори се провеждаха в просторна трапезария с огледални стени, на маса с размерите на самолетоносач. Картър седеше сам в единия й край зад малка месингова табелка, на която пишеше Томас Епълби, Федерално бюро за разследване — чиста формалност, тъй като французите го познаваха и се отнасяха със значително уважение към него въпреки многобройните грехове на Бюрото. Встъпителната реч беше сърдечна, както Ейдриън бе очаквал. Той вдигна тост с доста добро френско вино за възобновяването на френско-американските отношения. После изслуша търпеливо доста досадно изложение за онова, което Париж знаеше за дейността на Иван в бившите френски колонии в Африка. Изтърпя и противното мъмрене от страна на съветника по национална сигурност за провала на Вашингтон във взетите до момента мерки срещу Харков. Изкушаваше се да отвърне остро на критиката, като порицае новите си съюзници, че са залели най-взривоопасните кътчета на планетата със собствените си оръжия, но знаеше, че благоразумието е за предпочитане пред храбростта. Затова кимаше на подходящите места и се съгласяваше, когато бе необходимо, като изчакваше сгоден момент да поеме инициативата.

Такава възможност се появи след вечерята, когато всички се оттеглиха в прохладната градина, за да пият кафе с неизбежната цигара. При подобни събирания има моменти, в които участниците престават да бъдат единствено граждани на собствената си страна и вместо това се обединяват така, както умеят да се обединяват само представителите на шпионския свят. Картър знаеше, че това е един от тези моменти. На фона на слабия шум от далечния уличен трафик, който нарушаваше величествената тишина, той изложи спокойно пред тях исканията на Габриел, въпреки че името му, както и тези на Иван и Елена, не беше изречено нито веднъж в откритата градина. Естествено французите бяха ужасени и оскърбени — роля, която умееха да играят най-добре. Ейдриън ги придумваше и умоляваше. Ласкаеше ги и се позоваваше на доброто у тях. Накрая изигра коза на Алон. Това свърши работа, както бе предрекъл Габриел, и на зазоряване вече имаха писмено споразумение, готово за подпис. Нарекоха го Парижкият договор. След време Ейдриън Картър щеше да гледа на него като на едно от най-значимите си постижения.

36. Сен Тропе, Франция

Сен Тропе се намира в западния край на Кот д’Азюр, във френския департамент Вар. Той бил тихо рибарско градче, преди да изиграе ролята на декор във филма „И бог създаде жената“ с участието на Бриджит Бардо през 1956 г. После, кажи-речи за една нощ, се превърнал в един от най-популярните курорти в света, привилегировано място за развлечение на висшето общество, модния елит и подбрани европейски милионери. През осемдесетте и деветдесетте години интересът към него намалял, но впоследствие се съживил отново. Актьорите и рок звездите се завърнали, последвани от манекенките и богатите безделници, които ги съпровождали. Дори самата Бардо възобновила посещенията си. За ужас на французите и редовните клиенти, градчето било открито и от нашественици от Изтока — руснаците.

Самото градче е изненадващо малко. Двете му най-големи забележителности са Старото пристанище, което през лятото е пълно с луксозни яхти вместо с рибарски лодки, и „Плас Карно“ — голям, прашен крайбрежен площад, който веднъж седмично се превръща в оживен открит пазар. Местните мъже все още прекарват летните дни в игра на petanque32 и пиене на pastis33. Уличките между пристанището и площада имат вид на средновековни проходи. В разгара на лятото те са претъпкани с туристи и пешеходци, което прави шофирането в centre ville34 на Сен Тропе почти невъзможно. А останалата част на града прилича на лабиринт от високи живи плетове и тесни алеи, които водят към едни от най-прочутите плажове и най-скъпите къщи в света.

Върху хълмовете над крайбрежието има няколко villages perches35, в които човек може лесно да си представи, че Сен Тропе не съществува. Едно от тях е Гасен. Малко и старомодно, то е известно най-вече с древните си вятърни мелници и със спиращите дъха гледки към морето. На около километър и половина отвъд вятърните мелници се издига стара каменна фермерска къща с бледосини жалузи на прозорците и голям плувен басейн. Местната агенция за недвижими имоти представи едноседмичния наем от трийсет хиляди евро като изключително добра сделка. Един мъж с германски паспорт и много пари за харчене я нае до края на лятото. След това информира агента, че не иска никакви готвачи, домашни прислужници, градинари — никой, който да нарушава спокойствието му. Мъжът заяви, че е кинопродуцент и работи по изключително важен проект. Когато агентът го попита от какво естество ще е филмът, той промърмори нещо за съвременно кино и му показа вратата.

Останалите членове на „екипа“ на кинопродуцента се промъкнаха един по един във вилата като разузнавачи, които се завръщат в базата си след продължителен престой зад вражеската линия. Те пътуваха под фалшиви имена 4 с фалшиви паспорти, но всички имаха нещо общо. Бяха работили с Габриел преди и изгаряха от нетърпение да го направят отново, въпреки че беше август и повечето хора биха предпочели да бъдат на почивка със семействата си.

Първи пристигнаха говорещите руски Ели Лавон и Михаил Абрамов. После мъж с къса черна коса и сипаничави бузи на име Яков Росман, кален в битките офицер и агент инструктор от Отдела по арабските въпроси на Шабак. След това Йоси Гавиш — висок оплешивяващ интелектуалец от отдел „Проучване“ на Службата, който бе изучавал древни езици и антична литература в Оксфордския университет и все още говореше иврит с ясно доловим британски акцент.

Накрая тази доста пъстра, изцяло мъжка група беше украсена с присъствието на две жени. Първата имаше пясъчноруса коса и закръглен ханш — Римона Щерн, капитан от израелската армия, която работеше като аналитик за израелското военно разузнаване и по някаква случайност бе племенница на Шамрон по линия на съпругата му. Втората бе Дина Сарид от Историческия отдел — тъмнокоса тиха жена с вид на вдовица, която бе истински енциклопедист по въпросите на тероризма и можеше да посочи времето, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт срещу Израел. Дина познаваше ужасите на тероризма от личен опит. Тя беше присъствала на площад „Дизенгоф“ в Тел Авив през октомври 1994 г., когато член на „Хамас“ бе взривил колана си с експлозиви в автобус номер 5. Двадесет и един души бяха загинали, в това число майката на Дина и две от сестрите й. Самата тя бе пострадала сериозно от взрива и все още леко накуцваше.

Животът на Габриел и екипа му се отличаваше коренно от този на мъжа и жената, които преследваха. Докато Иван и Елена Харкови се забавляваха с пълна сила в имението си край залива Кавалер, Алон и хората му наеха три коли и няколко скутера с различна форма и цветове. Докато Иван и Елена Харкови се наслаждаваха на изискан обяд в Старото пристанище, Габриел и екипът му получиха голяма пратка с оръжия, подслушвателни устройства, видеокамери и оборудване за безопасна комуникация. Докато семейство Харкови кръстосваше водите на залива Сен Тропе на борда на „Октомври“ — 80-метровата яхта на Иван, Алон и помощниците му скриха миниатюрни видеокамери с обезопасени предаватели край вратите на Вила Солей. Докато Иван и Елена вечеряха разточително във „Вила Романа“ — хедонистичен и скандално скъп ресторант, който руснаците обожаваха, Габриел и екипът му вечеряха вкъщи и планираха среща, която се надяваха да осъществят възможно най-скоро.

Първата крачка към създаването на предпоставките за тази среща бе предприета от Михаил, който се качи в едно червено „Ауди“ кабриолет с нов американски паспорт в джоба и отиде до международното летище Кот д’Азюр в Ница. Там той посрещна млада и привлекателна американка, която пристигна от лондонското летище Хийтроу: Сара Кроуфорд от Вашингтон, а напоследък и от имението Хейвърмор, Глостършър, Англия. Два часа по-късно те се регистрираха в наетия апартамент в „Шато дьо ла Месардиер“ — луксозен петзвезден хотел, разположен на няколко минути от centre ville. Пиколото, който показа на младата двойка стаята с изглед към морето, сподели с колегите си, че мъжът и жената едва се сдържали да не се хвърлят в прегръдките си. На следващата сутрин, докато гостите се наслаждаваха на осигурената от хотела закуска, камериерките завариха спалнята им в пълен безпорядък.

Те се движеха в един и същи свят, но в паралелни нива. Когато Елена и децата избираха да се уединят във Вила Солей, Сара и любовникът й прекарваха деня край басейна на „Месардиер“ — или „Мес“36, както го наричаха помежду си. А когато Елена и децата решаваха да прекарат деня в каране на сърф на плажа Таити, Сара и любовникът й правеха слънчеви бани на плажа Пампелон. Ако на Елена й хрумнеше да пазарува късно следобед по улица „Гамбета“, Сара и любовникът й зяпаха витрините по „Жорж Клемансо“ или сядаха в някой от баровете на площад „Карно“. Докато Елена и Иван вечеряха във „Вила Романа“ или някое друго руско свърталище, Сара и любовникът й хапваха набързо в „Мес“ — в непосредствена близост до стаята им, в случай че ги обземе неудържимо желание да се хвърлят в прегръдките си.

Нещата продължиха да следват тази привидно хаотична схема до утрото на четвъртия ден, когато Елена реши, че е крайно време да обядва в „Гран Жозеф“, любимия й ресторант в Сен Тропе. Тя направи предварителна резервация — нещо задължително за август, дори за съпруга на олигарх — и обаждането й бе прихванато от шпионски сателит на АНС, който се намираше високо над дома й. Заради малък пътен инцидент на шосе Д-61 тя и децата пристигнаха в ресторанта със седемнайсет минути закъснение, съпровождани, както обикновено, от четирима телохранители. Жан-Люк, метрдотел на заведението, посрещна възторжено госпожа Харкова, като я целуна по двете бузи, после поведе нея и придружителите й към масата им край кремавобелия диван до стената. Елена седна на стола си дискретно с гръб към салона, а бодигардовете й се настаниха в четирите края на масата. Те не обърнаха почти никакво внимание на пощенската картичка, която пристигна с бутилката розе, но тя усети как по тялото й се разлива вълна от страх. Харкова прикри безпокойството си и като си придаде израз на лека досада, взе картичката и прочете ръкописния текст на гърба й:

37. Сен Тропе, Франция

С чаша вино в ръка и Михаил до нея, Сара погледна спокойно през препълнения салон към стройния гръб на Елена. Тя продължаваше да стиска пощенската картичка. Взираше се надолу към нея с изражение на умерено любопитство, същото правеше и Олег, началникът на охраната й. Харкова остави картичката на покривката и се обърна бавно, за да огледа помещението. Погледът й се плъзна два пъти по лицето на Сара без никакви признаци, че я е разпознала. „Елена Харкова е дете на Ленинград — помисли си Сара. — Дете на Партията“. Тя знаеше как да огледа стаята за шпиони, преди да организира среща. Знаеше как да играе играта по Московските правила.

При третия оглед очите й най-накрая се спряха върху лицето на Сара. Тя вдигна картичката драматично и отвори уста в израз на изненада. Усмивката й беше пресилена и изкуствена, но телохранителите й не го забелязаха. Веднага след това, преди да имат възможност да реагират, Елена стана и тръгна лениво през салона. Ханшът й елегантно се полюшваше, докато маневрираше между разположените нагъсто маси, а бялата пола се развяваше около загорелите й крака. Сара се изправи да я посрещне; Елена я целуна тържествено по двете бузи и притисна уста към ухото й. Дясното ухо, забеляза Сара. Онова, което телохранителите й не можеха да видят.

— Това сте вие, не мога да повярвам! Каква прекрасна изненада! — възкликна Харкова. После добави с тих глас, който накара сърцето на Сара да се свие: — Ще бъдете предпазливи, нали? Съпругът ми е много опасен човек.

Тя отпусна напрегнатата си прегръдка и погледна към Михаил, който се бе изправил и стоеше мълчаливо до стола си. Прецени го внимателно, сякаш бе картина, изложена на статив, после му протегна обсипаната си с бижута ръка, докато Сара ги представяше един на друг:

— Това е мой много добър приятел — Майкъл Данилов. Двамата работим в един и същи офис във Вашингтон. Ако някой от колегите ни научи, че сме тук заедно, ще избухне ужасен скандал.

— Значи споделяме още една тайна? Също като скривалището на ключа за детската стая? — Тя се ръкува продължително с Михаил. — Приятно ми е да се запознаем, Майкъл.

— Удоволствието е мое, госпожо Харкова. От известно време се възхищавам на успехите на съпруга ви. Когато Сара ми каза, че сте се запознали, бях обзет от завист.

Щом чу акцента на Михаил, на лицето на Елена се изписа изненада. Тя беше престорена, реши Сара, също като усмивката преди малко.

— Вие сте руснак? — Това не беше въпрос, а констатация.

— Всъщност в момента съм американски гражданин, но да, роден съм в Москва. Семейството ми се премести в Щатите малко след падането на комунизма.

— Колко вълнуващо. — Елена погледна към Сара. — Не ми казахте, че имате приятел руснак.

— Това е лична информация, каквато човек не споделя по време на бизнес сделка. Освен това Майкъл е тайният ми приятел руснак.

— Обожавам конспирациите — рече Елена. — Моля ви, присъединете се към мен за обяд.

— Сигурна ли сте, че няма да ви затрудним?

— А вие сигурни ли сте, че искате да обядвате на една маса с децата ми?

— За нас ще бъде удоволствие.

— Значи се разбрахме.

Елена махна властно на Жан-Люк да се приближи и му каза на френски да придърпа към дивана още една маса за приятелите й. Той се намръщи, после обясни, че масите им вече са достатъчно събрани и няма място за още една. Единственото решение, вметна колебливо метрдотелът, било двамата приятели на госпожа Харкова да сменят местата си с двама от нейното обкръжение. Наложи се да повикат Олег, началника на охраната. Той също не изглеждаше очарован от идеята. Но възраженията му бяха прекъснати с няколко резки думи, които, ако не бяха изречени на разговорен руски, биха скандализирали цялата зала.

Смяната на местата бе извършена бързо. Двамата телохранители се оттеглиха намръщено в далечния край на масата, като единият извади мобилен телефон и го долепи до ухото си. Сара се опита да не мисли на кого би могъл да звъни. Вместо това съсредоточи вниманието си върху децата. Те бяха миниатюрни версии на родителите си: Николай — рус и набит, Анна — тъмнокоса и висока.

— Трябва да видите снимки на мен и Иван от времето, когато сме били на тяхната възраст — каза Елена, сякаш бе прочела мислите й. — Приликата е още по-шокираща.

— Изглеждат като ваши копия.

— Действително, чак до формата на пръстите на краката.

— А характерите?

— Анна е далеч по-независима, отколкото съм била като дете. Не съм се отделяла от престилката на майка ми. Анна живее в свой собствен свят. И обича да бъде насаме със себе си.

— А Николай?

Елена замълча за миг, сякаш обмисляше дали да отговори честно на въпроса, или да смени темата. Избра първото.

— Николай е значително по-приятен от баща си. Иван непрекъснато ме обвинява, че го глезя прекалено. Собственият му баща е бил сдържан и властен и той, опасявам се, е същият като него. От руснаците невинаги излизат отлични бащи. За нещастие, това е типична за културата ни черта и се унаследява от синовете. — Погледна към Михаил и го попита на руски: — Съгласен ли сте с мен, Михаил?

— Моят баща беше математик — отговори й той също на руски. — Главата му бе пълна с числа и рядко се сещаше за сина си. Но беше кротък като агне и не близваше и капчица алкохол.

— Значи трябва да се смятате за щастливец. Слабостта към алкохола е друга отличителна черта, която нашите мъже предават на синовете си. — Тя вдигна чашата си с вино и премина отново на английски. — Но трябва да призная, че проявявам известна слабост към студеното розе в топъл летен ден, особено към розе, което идва от лозята около Сен Тропе.

— Слабост, която споделям и аз — обади се Сара, като на свой ред вдигна чашата си.

— В Сен Тропе ли сте отседнали?

— Съвсем наблизо — каза Сара. — В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Чувам, че е много популярен сред руснаците.

— Да кажем, че до момента нито един от обитателите му не е останал изненадан от акцента ми — отговори Михаил.

— Надявам се, че сънародниците ни се държат подобаващо.

— През повечето време. Опасявам се обаче, че имаше един дребен инцидент край басейна, в който участваха московски бизнесмен на средна възраст и въз младата му приятелка.

— Какъв инцидент?

Михаил се престори на замислен.

— Предполагам, че пред една изискана компания бих могъл да го определя като неконтролируема проява на похот.

— Чувам, че наоколо има доста такива прояви — отбеляза Елена. — Ние, руснаците, обичаме да се правим на разкрепостени във Франция, но не съм убедена, че това прави добро впечатление на французите. Някои от съотечествениците ни все още не знаят как да се държат в изискана компания. Те обичат да пият водка вместо вино. И обичат да се перчат с младите си метреси.

— Французите харесват всички, които имат пари и власт — заяви Михаил. — А в момента руснаците имат и двете.

— Е, чудесно ще е, ако към това се добавят и добри маниери. — Елена премести погледа си от Михаил към Сара. — Впрочем отговорът на въпроса ви е „да“.

Сара я изгледа с леко недоумение. Харкова потупа картичката с върха на пръста си.

— Касат — каза тя. — Наслаждавам й се. При това много. Не знам дали ви е известно, Сара, но аз притежавам още шест картини на мадам Касат. Познавам отлично творчеството й. И мисля, че тази картина може да ми стане любима.

— Радвам се, че смятате така. Това ме кара да преживявам малко по-леко загубата й.

— Трудно ли ви беше?

— Първата нощ беше трудно. А първата сутрин бе дори по-зле.

— В такъв случай трябва да ми дойдете на гости, за да я видите отново. Знаете ли, тя е тук.

— Не бихме искали да ви се натрапваме.

— Нищо подобно. Даже настоявам да ме посетите утре. Ще обядвате и ще поплувате. — После добави: — И разбира се, ще видите картината.

Появи се сервитьор и остави порция steak vache avec pommes frites37 пред всяко от децата. Елена подкани Сара и Михаил да разгледат менюто и тъкмо отваряше своето собствено, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от дамската си чанта и погледна дисплея. Разговорът, който последва, беше на руски и доста кратък. Когато приключи, Елена затвори рязко капака на телефона и го остави внимателно на масата пред себе си. После погледна Сара и я възнагради с една от бляскавите си, но подправени усмивки.

— Иван възнамеряваше да излезе с яхтата в открито море този следобед, но вместо това реши да обядва заедно с нас. Той е съвсем наблизо, на пристанището. Ще бъде тук след минута-две.

— Колко мило — отбеляза Сара.

Елена затвори менюто си и хвърли поглед към телохранителите.

— Да — рече тя. — Иван може да бъде много вежлив, когато поиска.

38. Сен Тропе, Франция

„Пристигането“, казано на оперативен език, се осъществи точно четиридесет и седем секунди след като Елена остави мобилния си телефон върху бялата покривка на масата. Въпреки че в момента на обаждането Иван се намираше само на стотина метра от ресторанта, той пристигна с брониран мерцедес, защото се опасяваше да не би някой от враговете му да се спотайва сред морето от хора, които се шляеха апатично по кейовете на Старото пристанище. Колата влезе с висока скорост на площада пред градския съвет и спря рязко на няколко крачки от входа на „Гран Жозеф“. Харков остана на задната седалка още петнайсет секунди — достатъчно време, за да започнат хората в ресторанта да обсъждат самоличността му, националността му и професията му. После изскочи агресивно от автомобила — като професионален боксьор, който се втурва към центъра на ринга, за да довърши нещастния си противник. Щом влезе в ресторанта, той спря в преддверието, за да огледа присъстващите в залата и да им позволи да го огледат на свой ред. Беше облечен в свободни панталони от черен лен и искрящо бяла памучна риза. Прошарената му коса лъщеше от брилянтин, на дебелата му китка имаше огромен златен часовник. Когато закрачи към масата, часовникът проблесна като пиратска плячка.

Той не седна веднага; вместо това застана за момент зад Елена и постави собственически едрите си длани в основата на врата й. Личицата на Николай и Анна светнаха при неочакваната поява на баща им и лицето на Харков моментално омекна. Той им каза нещо на руски, при което децата избухнаха в смях, а Михаил се усмихна. Иван, изглежда, си отбеляза това. После погледът му премина по масата като прожектор през открито поле и накрая се спря върху Сара. Последния път, когато я бе видял, тя носеше старомодни дрехи, избрани от Габриел. Сега бе облечена в тънка лятна рокля без ръкави с цвят на праскова, която едва прикриваше формите на тялото й. Харков я огледа най-безсрамно, сякаш размишляваше дали да не я направи част от колекцията си. Сара протегна ръка по-скоро като защитна реакция, отколкото в знак на приятелство, но руснакът я пренебрегна и я целуна по бузата. Грапавата му като шкурка кожа миришеше на кокосово масло и на друга жена.

— Сен Тропе очевидно ви се отразява добре, Сара. За пръв път ли идвате тук?

— Всъщност не съм спряла да го посещавам, откакто бях малко момиченце.

— И тук ли имате чичо?

— Иван! — скара му се Елена.

— Никакви чичовци — отвърна с усмивка Сара. — Имам продължителна любовна връзка с Южна Франция.

Иван се намръщи. Не обичаше да му припомнят, че някой е бил някъде или е правил нещо преди него.

— Защо не споменахте миналия месец, че ще идвате тук? Можехме да организираме нещата така, че да отседнете при нас.

— Не знаех, че ще бъдете тук.

— Сериозно? Пишеше го във всички вестници. В къщата е отсядал член на британското кралско семейство. Когато стана моя, лондонските вестници направо пощуряха.

— Някак си съм пропуснала новината.

Сара беше поразена за пореден път от монотонния английски на Харков. Сякаш разговаряше с радиоговорител от английския филиал на Радио Москва. Той хвърли поглед към Михаил, после отново се втренчи в Сара.

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел? — попита Иван.

Михаил се изправи и протегна ръка.

— Казвам се Майкъл Данилов. Със Сара сме колеги във Вашингтон.

Харков пое предложената му ръка и я стисна като в преса.

— Майкъл? Що за име за един руснак?

— Име, което те кара да се чувстваш повече американец и по-малко московчанин.

— По дяволите американците — заяви Иван.

— Опасявам се, че сте в тяхна компания.

— Навярно можем да направим нещо, за да променим това. Допускам, че истинското ви име е Михаил?

— Да, разбира се.

— Тогава ще си останете Михаил, поне този следобед. — Той сграбчи за ръката един преминаващ келнер. — Още вино за жените, моля. И бутилка водка за мен и новия ми приятел Михаил.

Иван се разположи царствено върху белия диван, така че Сара се озова от дясната му страна, а Михаил — точно срещу него. С лявата си ръка напълни догоре чашата на Михаил с леденостудена водка, сякаш му сипваше не алкохол, а серум на истината. Дясната му ръка се отпусна върху задната облегалка на дивана. Мекият плат на памучната му риза докосна голите рамене на Сара.

— Значи със Сара сте приятели? — попита той Михаил.

— Да, така е.

— Какви приятели по-точно?

Елена го упрекна за дързостта му, но той отново не й обърна внимание. Михаил пресуши стоически чашата си и с многозначително руско кимване даде да се разбере, че двамата със Сара са много близки приятели.

— Дошли сте заедно в Сен Тропе? — полюбопитства Харков, като междувременно напълни отново чашата му.

— Да.

— И сте отседнали заедно?

— Да — потвърди Михаил.

А Елена добави услужливо:

— В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Харесва ли ви там? Персоналът добре ли ви обслужва?

— Прекрасно е.

— Трябва да дойдете при нас, във Вила Солей. Имаме къща за гости. Всъщност имаме три къщи за гости, но кого го интересува.

Нас ни интересува — помисли си Сара, но отговори учтиво:

— Много мило от ваша страна да ни направите такова щедро предложение, господин Харков, но не бихме искали да ви се натрапваме. Освен това сме платили предварително за стаята.

— Това са просто пари — каза Иван пренебрежително и се опита да налее водка в чашата на Михаил, но младият мъж я покри с ръка.

— Изпих достатъчно, благодаря. Две водки са ми лимитът.

Руснакът се направи, че не го е чул, и му наля трета. Разпитът се поднови:

— Предполагам, че и вие живеете във Вашингтон?

— На няколко пресечки от сградата на Капитолия.

— Заедно ли живеете?

— Иван!

— Не, господин Харков. Само работим заедно.

— И къде работите?

— В Центъра за демокрация, „Дилард“. Това е организация с нестопанска цел, която се опитва да подпомага демокрацията в цял свят. Сара е нашият представител за Субсахарска Африка. Аз се занимавам с компютрите.

— Мисля, че съм чувал за тази организация. Преди няколко години се опитахте да си пъхате носа в държавните работи на Русия.

— Имаме действаща програма в Източна Европа — намеси се Сара, — но руската ни инициатива бе прекратена от вашия президент. Той не ни харесва особено.

— И с право. Защо вие, американците, изпитвате такава огромна нужда да натрапите демокрацията си на всички?

— Не вярвате ли в демокрацията, господин Харков?

— Демокрацията е добра за тези, които искат да бъдат демократични, Сара. Има държави, които просто не искат да бъдат демократични. И такива, в които няма необходимите условия, за да има демокрация. Например Ирак. Вие отидохте в Ирак с намерение да установите демокрация в сърцето на мюсюлманския свят — благородна цел наистина, но хората не бяха готови за нея.

— А Русия? — попита тя.

— Ние сме демократична страна, Сара. Парламентът ни се избира чрез избори. Президентът ни — също.

— Вашата система не позволява съществуването на силна опозиция, а без силна опозиция не може да има демокрация.

— Може би не вашият вид демокрация. Но демокрацията работи успешно в Русия. И на Русия трябва да й бъде позволено да управлява делата си, без останалият свят да наднича над рамото й и да критикува всеки неин ход. Да не би да предпочитате да се върне хаосът от деветдесетте, когато Елцин постави бъдещето ни в ръцете на американски икономически и политически съветници? Това ли искате вие и вашите приятели?

Елена се опита тактично да смени темата.

— Иван има много приятели в руското правителство — обясни тя. — И приема лично нещата, когато ги критикуват.

— Не исках да покажа неуважение, господин Харков. Мисля, че становището ви е интересно.

— Но не и вярно?

— Надявам се, както и всички в „Дилард“, че един ден в Русия ще има истинска, а не манипулирана демокрация.

— Денят на руската демокрация вече е настъпил, Сара. Но съпругата ми, както обикновено, е права. Трябва да сменим темата. — Той погледна Михаил. — Защо семейството ви е напуснало Русия?

— Баща ми реши, че в Америка ще имаме повече възможности, отколкото в Москва.

— Баща ви е бил дисидент?

— Всъщност беше член на Партията. Беше преподавател.

— И получи ли очакваните възможности?

— Преподаваше математика в една гимназия в Ню Йорк. Там израснах.

— Учител? Изминал е целия път до Америка, за да стане учител? Що за човек би напуснал собствената си родина, за да преподава в друга страна? Трябва да компенсирате глупостта на баща си, като се върнете в Русия. Няма да познаете Москва. Ние се нуждаем от талантливи хора като вас, които да ни помогнат да изградим бъдещето на страната. Мога да ви намеря място в моята собствена организация.

— Щастлив съм и с работата, която имам. Но ви благодаря за предложението.

— Но вие още не сте го чули.

Иван се усмихна. Усмивката му беше като пукнатина в леден блок. Елена извини отново поведението му:

— Простете реакцията на мъжа ми. Той не е свикнал да му отказват. — Тя се обърна към Иван: — Можеш да опиташ отново утре, скъпи. Сара и Михаил ще ни посетят следобед във вилата.

— Чудесно — каза той. — Ще изпратя кола да ви вземе от хотела.

— Ние сме с кола — възрази Михаил. — Сигурен съм, че ще ви намерим.

— Не говорете глупости. Ще изпратя кола да ви вземе.

Иван отвори менюто си и настоя всички останали да направят същото. После се наведе към Сара, така че гърдите му се притиснаха в голото й рамо.

— Поръчайте си омар с манго — каза й той. — Обещавам ви, от този миг нататък животът ви ще стане коренно различен.

39. Гасен, Франция

Вечерята в старата каменна вила недалеч от Гасен беше кратка и скромна: франзела със сирене, зелена салата и печено пиле от местната charcuterie38. Оглозганите кости бяха разпръснати върху външната маса редом с крайшник хляб и три празни бутилки от минерална вода. В единия край на масата лежеше туристическа брошура, която рекламираше подводен риболов в море, където вече нямаше риба. Тя би изглеждала като обикновен отпадък, ако не беше краткото съобщение, надраскано набързо върху снимката на малко момче, държащо два пъти по-голяма от него риба тон. Съобщението беше написано от Михаил, а брошурата беше предадена на Яков по всички правила на шпионското изкуство на площад „Карно“. В момента Габриел се взираше в него, сякаш искаше да го пренапише единствено със силата на волята си. А Ели Лавон наблюдаваше Габриел, подпрял замислено брадичка на дланта си — като гросмайстор, който изчаква по-слабия си противник да направи нов ход или да се предаде.

— Мисля, че повече от всичко ме притеснява подготовката за пътуването — каза накрая Лавон, опитвайки се да подтикне Алон към действие. — Не ми харесва фактът, че Иван няма да им позволи да го посетят със собствената си кола.

— Може би просто е вманиачен на тема контрол. — Гласът на Габриел прозвуча неуверено, сякаш предлагаше обяснение, без да е сигурен в него. — Вероятно не иска чужди коли в имота си. В чуждите коли може да има електронно оборудване. Или дори бомба.

— А може би иска да ги поразходи, преди да ги пусне във владенията си, за да се убеди, че нямат опашка. Или ще прескочи всички мерки за сигурност и ще ги убие незабавно.

— Няма да ги убие, Ели.

— Разбира се, че няма — каза саркастично Лавон. — И с пръст няма да ги докосне. Не уби ли нахалния репортер посред бял ден в базиликата „Свети Петър“? — Той вдигна лист хартия, на който бе разпечатан подслушаният от Агенцията разговор. — Пет минути след като е напуснал ресторанта, Иван се е обадил по телефона на Аркадий Медведев, шефа на частната му охранителна служба, като му е заръчал да провери миналото на бащата на Михаил и центъра „Дилард“.

— И когато го направи, ще открие, че бащата на Михаил наистина е учител, който имигрирал в Америка в началото на деветдесетте. И че центърът „Дилард“ заема няколко офиса в административна сграда на Масачузетс Авеню във Вашингтон.

— Иван е наясно как се създава фалшиво прикритие и със сигурност знае, че съществуват спонсорирани от ЦРУ организации, КГБ е постигнало далеч по-добри резултати от Лангли39 в това отношение. Руснаците имат такива организации по цялото земно кълбо и някои от тях несъмнено са били управлявани от бащата на Иван. Иван е откърмен с похватите на КГБ. КГБ е част от неговата ДНК.

— Ако Иван имаше някакви съмнения по отношение на Михаил и Сара, нямаше да им позволи да се доближат до него. Щеше да ги държи далеч от себе си. И щеше да забрани на Елена да контактува с тях.

— Нищо подобно. Иван действа като КГБ. Ако подозира, че Сара и Михаил не са чисти, ще направи точно това. Ще прикрепи към тях хора, които да ги следят. Ще сложи бръмбар в хотелската им стая, за да се увери, че са тези, за които се представят. И ще ги покани на обяд, за да установи какво знаят за организацията му.

Габриел замълча, признавайки се за победен.

— Отмени обяда — каза му Лавон. — Организирай друга среща.

— Ако го отменим, Харков ще заподозре, че нещо не е наред. И никога няма да повярва, че повторната случайна среща е обикновено съвпадение. Флиртувахме достатъчно дълго. Очевидно е, че Елена проявява интерес. Време е да пристъпим към действие. А единственият начин да го направим е да отидем на обяд в дома на Иван.

Ели вдигна една пилешка кост и я огледа за остатъци от месо.

— Трябва ли да ти напомням за кого работи Сара? И че Ейдриън Картър може да не се съгласи с решението ти да я изпратиш там?

— Тя може и да работи за Лангли, но е наш човек. Освен това още не съм решил как да постъпим.

— Какво смяташ да правиш, Габриел?

— Ще постоя тук известно време и ще премисля нещата.

Лавон хвърли кокала върху купчината остатъци и облегна брадичка на дланта си.

— Ще ти помогна.

40. Сен Тропе, Франция

На следващия ден настъпи страхотна жега. Дойде с горещ южен вятър — жесток, сух, понесъл облаци песъчинки. Пешеходците, които дръзнаха да се покажат в centre ville, се придържаха към измамната прохлада на сенките, а летовниците по крайбрежието — от залива Пампелон до нос Картая, се криеха под плажните си чадъри или не излизаха от врялата вода в плитчините. Няколко души, явно смахнати, се бяха проснали изтощено върху палещия пясък; в късните часове на утрото те вече приличаха на жертви след пустинна битка. По обяд местното радио съобщи официално, че това е най-горещият ден, измерван някога в Сен Тропе. Всички единодушно решиха, че за това са виновни американците.

Във Вила Солей, имението на Иван Харков в залива Кавалер, горещината сякаш не бе толкова силна. Зад високите три метра и половина стени имаше кръгообразна алея, великолепни фонтани във формата на лудуващи нимфи и поддържани цветни градини, сякаш излезли от рекламната брошура на хотел. Самата вила се издигаше внушително на фона на скалистото крайбрежие, налагайки собствената си красота над забележителния пейзаж. Това беше по-скоро палат, отколкото дом — безкрайна редица от лоджии40, облицовани с мрамор коридори, украсени със статуи зали и огромни като пещери всекидневни, чиито бели завеси се издуваха и плющяха като грот41 под постоянния бриз. От всяко крило на къщата се откриваше уникална гледка към морето. И всяка гледка, каза си Сара, беше по-смайваща от предишната.

Накрая видяха Елена, която ги очакваше в края на дълга и хладна колонада с мраморен шахматен под. Тя бе облечена в рокля без презрамки с дълга до пода пола, която потрепваше при всеки порив на вятъра. Иван стоеше до нея със запотена чаша вино в ръка. Беше отново в черно и бяло, сякаш искаше да илюстрира факта, че е човек на контрастите. Този път обаче местата на цветовете в облеклото му бяха разменени — беше с черна риза и бял панталон. Докато се поздравяваха непринудено като стари приятели, които възобновяват връзката си, огромният часовник на китката му отрази лъчите на слънцето и заслепи очите на Сара. Преди да я посрещне с влажна целувка и силна миризма на афтършейв, той остави небрежно чашата си върху постамента на една статуя, изобразяваща древногръцка богиня. Сара си каза злъчно, че това е най-скъпият поднос за вино в света.

Веднага стана ясно, че поканата на Елена за тих обяд и плуване в басейна е била превърната от Иван в нещо далеч по-ексцентрично. На терасата под колонадата беше приготвена маса за двайсет и четири души. Няколко хубави млади момичета вече лудуваха в басейн с размерите на малък залив, наблюдавани от дузина руснаци на средна възраст, разположени върху шезлонги и дивани. Иван представи гостите си така, сякаш бяха негова собственост. Имаше мъж, който се занимаваше с никел, друг, който търгуваше с дървен материал, и трети, който притежаваше фирма за лична и корпоративна сигурност в Женева. Момичетата в басейна бяха представени общо, сякаш нямаха имена, а само функция. Сред тях беше и супермоделът Екатерина, любовницата на Иван — мършава и нацупена деветнадесетгодишна девойка с перфектен карамелен тен. Тя изгледа втренчено Сара, сякаш й бе потенциална съперница, после скочи в басейна като делфин и изчезна под повърхността на водата.

Сара и Михаил се настаниха между съпругата на никеловия магнат, която изглеждаше крайно отегчена, и търговеца на дървен материал, който беше общителен, но скучен. Иван и Елена се върнаха в колонадата, за да посрещнат нови групи шумни гости. Те се спускаха по стълбите на вълни — като революционери, щурмуващи Зимния дворец, и с всяка нова група партито ставаше все по-шумно и оживено. Появиха се заскрежени бутилки водка, от невидимите тонколони загърмя танцувална музика. На терасата беше подредена втора маса за обяд, после трета. Просторният басейн скоро заприлича на фонтаните на Иван, защото дебелите милионери и мускулестите им телохранители започнаха да опипват и да си подхвърлят сексапилните нимфи. Елена се местеше от група на група, целуваше бузи и доливаше чаши, но Харков остана да наблюдава сдържано отстрани, сякаш веселбата беше организирана за негово собствено развлечение.

Когато домакинът покани всички на обяд, беше почти три часът. Сара пресметна, че гостите са поне седемдесет на брой, но от кухните на Иван като по чудо се появи достатъчно храна, за да нахрани два пъти по-многолюдно парти. Тя се настани до Михаил в края на масата, където седеше и Харков, така че двамата не само му бяха подръка, но и усещаха миризмата на одеколона му. Падна голямо лапане; домакинът погълна огромни количества храна, но без удоволствие — поднасяше я към устата си разсеяно и очевидно мислеше за нещо друго. В края на обяда настроението му се подобри, защото се появиха Анна и Николай, придружени от руската им гувернантка Соня. Децата седнаха в скута му, а той ги обгърна с масивните си ръце.

— Те са всичко за мен — каза той на Сара. — Ако някога им се случи нещо… — Гласът му заглъхна, сякаш не му достигаха думи. После добави заплашително: — Бог да му е на помощ на онзи, който дръзне да нарани децата ми.

Тази доста странна и мрачна реплика сложи край на обяда, въпреки че останалите гости не изглеждаха особено впечатлени от нея — просто станаха от масата и тръгнаха надолу по стъпалата, за да се гмурнат за последно в басейна. Иван пусна децата и хвана Михаил за китката, когато той се изправи.

— Не бързайте толкова — каза му. — Обещахте да ми дадете шанс да ви убедя да се върнете в Русия, за да работите за мен.

— Не си спомням да съм давал подобно обещание.

— Но аз го помня много добре, а това е най-важното. — Той стана и се усмихна очарователно на Сара. — Мога да бъда доста убедителен. Ако съм на ваше място, ще започна да планирам преместването си в Москва.

Харков отведе Михаил в един отдалечен ъгъл на терасата и двамата седнаха под сянката на един купол. Сара погледна Елена. Сега децата седяха в нейния скут, а тя ги прегръщаше толкова нежно, колкото яростно ги бе прегръщал съпругът й.

— Приличате на картина на Мери Касат.

— Ще приема това за комплимент.

Елена целуна Анна по бузата и й прошепна нещо, а детето кимна и се усмихна. После прошепна нещо на Николай, който реагира по същия начин.

— Да не си казвате нещо лошо по мой адрес? — попита закачливо Сара.

— Децата ви намират за много красива.

— Моля ви, кажете на децата, че аз също ги смятам за много красиви.

— Освен това се чудят дали няма да пожелаете да разгледате стаята им. В нея има нова картина и те нямат търпение да я видите.

— Предайте им, че ще я разгледам с най-голямо удоволствие.

— Елате тогава — каза Елена. — Те ще ни заведат.

Децата хукнаха из колонадата, после спряха да ги изчакат, подскачайки по шахматния мраморен под, сякаш играеха на дама. Докато се изкачваха по централното стълбище, Николай се превъплъти в свирепа руска мечка и Сара се престори на уплашена. После Анна я хвана за ръката и я поведе по великолепен коридор, окъпан в топла светлина. Той свърши при детската стая, която не бе никаква стая, а луксозен апартамент. „Две деца на плажа“ бе окачена във вестибюла до сходен по размери портрет на млада танцьорка от Дега42. Елена Харкова, завършила история на изкуството и бивша служителка в ленинградския Ермитаж, се вживя с лекота в ролята на екскурзовод.

— Касат и Дега са се познавали много добре. Всъщност Дега е оказал голямо влияние върху творчеството й. Реших, че ще им е добре заедно. — Тя погледна Сара и се усмихна леко. — Допреди две седмици бях убедена, че картината на Дега действително е на Дега. Вече не съм толкова сигурна.

Елена отпрати децата да играят. Щом излязоха, във вестибюла се възцари дълбока тишина. Двете жени останаха неподвижни на няколко крачки една от друга: Елена — пред Дега, Сара — пред Касат. Над главите им надничаше като гаргойл43 видеокамера.

— Коя сте вие? — попита Харкова, като продължаваше да гледа право напред. — И защо сте в дома ми?

Сара погледна към видеокамерата.

— Не се страхувайте — продължи Елена. — Иван ни наблюдава, но не може да ни чуе. Преди много време му казах, че не искам да живея в къща, пълна с микрофони. И той ми се закле, че никога няма да го направи.

— И вие му повярвахте?

— Що се отнася до това, да. Не забравяйте, че микрофоните ще уловят гласа на всеки, включително и този на Иван. А техните сигнали, от своя страна, могат да бъдат уловени от службите за сигурност. — Тя направи пауза. — Допускам, че знаете това. Коя сте вие? И за кого работите?

Сара се взираше в безупречните линии на четката на Габриел. При никакви обстоятелства не разкривай истинското си име и професия, когато се намираш на вража територия — беше й казал той. — Прикритието ти е всичко, с което разполагаш. Носи го като броня, особено когато си на територията на Харков.

— Казвам се Сара Кроуфорд. Работя за Центъра за демокрация „Дилард“ във Вашингтон. Срещнахме се за пръв път в Котсуолдс, когато купихте тази картина на Мери Касат от вуйчо ми.

— Побързайте, Сара. Нямаме много време.

— Аз съм ваш приятел, Елена. Много добър приятел. Тук съм, за да ви помогна да завършите това, което започнахте. Има нещо за вашия съпруг, което искате да ни кажете. Тук съм, за да го чуя.

Харкова остана безмълвна за момент.

— Той си пада доста по вас, Сара. Винаги ли сте възнамерявали да съблазните мъжа ми?

— Уверявам ви, Елена, че вашият съпруг изобщо не се интересува от мен.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото е довел любовницата си във вашия дом.

Елена обърна рязко глава към нея.

— Коя е тя?

— Екатерина.

— Това не е възможно. Та тя е още дете.

— Това дете е отседнало в апартамент в хотел „Карлтън“. Иван й плаща сметките.

— Откъде знаете?

— Знаем го, Елена. Знаем всичко.

— Лъжете ме. Опитвате се да…

— Опитваме се само да ви помогнем. И единствените лъжи, които изричаме, са лъжите, необходими, за да заблудим Иван. Вас не сме ви излъгали, Елена, и никога няма да го направим.

— Откъде знаете, че той се вижда с нея?

— Следим го. И го подслушваме. Видяхте ли перлите, които тя носеше днес?

Елена кимна едва забележимо.

— Той й подари тези перли през юни в Париж. Спомняте ли си пътуването му до Париж, Елена? Вие бяхте в Москва. Иван каза, че има бизнес среща. Това, разбира се, беше лъжа. Той отиде там, за да се види с Екатерина. Обади ви се три пъти, докато беше в нейния апартамент. При третото му обаждане вие бяхте на обяд с приятелки в кафене „Пушкин“. Ако искате, можем да ви покажем снимка.

Харкова прие новината за изневярата на съпруга си със спокойна усмивка — видеокамерите на Иван ги наблюдаваха. Сара се изкуши да й спести останалото. Но не го направи, главно заради отвращението си към Иван.

— Екатерина си мисли, че е единствената му любовница, но не е. Има една стюардеса на име Татяна. Имаше и едно момиче в Лондон — Людмила. Опасявам се, че Иван се отнесе много зле с нея. Всъщност накрая се отнася много зле с всички.

Очите на Харкова се напълниха със сълзи.

— Не бива да плачете, Елена. Той може да ни наблюдава. Трябва да се усмихвате — независимо от ужасните неща, които ви казвам.

Елена се премести до Сара и раменете им се докоснаха. Сара усети, че жената трепери. Дали от мъка или от страх, не можеше да каже.

— От колко време ме наблюдавате?

— Това не е важно, Елена. Важното е да довършите това, което започнахте.

Елена се засмя тихо, сякаш забележката на Сара я беше развеселила. Погледът й се плъзна по платното, а върховете на пръстите й — по изкуствено напуканата му повърхност.

— Нямате право да си пъхате носа в личния ми живот.

— Нямахме избор.

Харкова потъна в мълчание. Сара се вслуша за момент в един друг глас. Остави внимателно договора за продажба и химикалката пред нея. Не я притискай да го подпише. Тя трябва да стигне сама до това решение. В противен случай няма да имаме никаква полза от нея.

— Не е бил винаги такъв — каза накрая Елена. — Дори когато работеше за КГБ. Може да ви е трудно да го повярвате, Сара, но когато се срещнахме за пръв път, Иван беше наистина очарователен.

— Изобщо не ми е трудно да го повярвам. Все още е доста чаровен.

— Когато иска да бъде. — Тя продължаваше да докосва пукнатините. — Когато срещнах за пръв път Иван, той ми каза, че работи в някаква скучна съветска земеделска служба. Няколко седмици по-късно, когато вече бяхме влюбени, ми разкри истината. Отначало не му повярвах. Не можех да си представя, че този внимателен и някак срамежлив мъж затваря дисиденти в психиатрични клиники или ги праща в ГУЛАГ.

— Какво се случи?

— Парите. Парите промениха всичко. Промениха и Русия. Парите са новото КГБ. Парите контролират живота ни. А стремежът ни към парите ни пречи да си задаваме въпроси за действията на нашето така наречено демократично правителство.

Елена посегна към лицето на едно от децата — малкото момче — и погали пукнатините по бузата му.

— Който и да е нарисувал това, е бил доста добър — каза тя. — Предполагам, че го познавате?

— Да, при това много добре. — Сара замълча, после добави: — Искате ли да се срещнете с него?

— Кой е той?

— Това не е важно. Важното е да се съгласите да се срещнете с него. Той се опитва да спаси живота на невинни хора. И се нуждае от помощта ви.

Пръстът на Елена докосна лицето на другото дете.

— Как ще го осъществим? Иван вижда всичко.

— Опасявам се, че ще се наложи да прибегнем до малка лъжа.

— Каква малка лъжа?

— Искам да прекарате остатъка от следобеда във флиртуване с Михаил. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете.

„Блекбъри“-то на Сара имаше една функция, която липсваше в широко разпространените модели на телефона — способността да кодира и изпраща текстови съобщения до разположен наблизо приемник за по-малко от една хилядна от секундата. Съобщението, което тя изпрати същата вечер, бе посрещнато с голяма радост във вилата в Гасен. Габриел информира незабавно оперативния център на булевард „Цар Саул“ и общия оперативен център в щаба на ЦРУ в Лангли. После събра екипа си, за да обсъдят последните детайли от следващата фаза на операцията. Малката лъжа, която щяха да кажат на Иван. Малката лъжа, с която щяха да прикрият голямата.

41. Сен Тропе, Франция

След полунощ от Приморските Алпи връхлетя буря и обсади крепостта на Иван Харков в залива Кавалер. Лошото време не успя да събуди Елена Харкова. Последните две безсънни нощи я бяха принудили да вземе два пъти по-голяма доза успокоително от нормалното. Сега тя се събуди неохотно и бавно, като водолаз, който изплува на повърхността от голяма дълбочина. Полежа известно време неподвижно със затворени очи и пулсираща от болка глава, неспособна да заспи отново. Накрая опипа слепешком другата половина на леглото и ръката й погали топлото, меко тяло на момиче. За момент се уплаши, че Иван е бил достатъчно безочлив да вкара Екатерина в леглото им. После отвори очи и видя, че това е Анна. Детето беше с очилата за четене на баща си и драскаше със златната му писалка върху задната страна на някакви бизнес документи. Елена се усмихна въпреки главоболието, което я мъчеше.

— Кажи на Мария да ми донесе cafe au lait44. Голямо cafe au lait.

— В момента съм много заета. Работя, също като татко.

— Поръчай ми кафе, Анна, или ще те набия здравата.

— Но ти никога не ме биеш, мамо.

— Никога не е късно да започна.

Момичето продължи упорито да драска.

— Моля те, Анна, умолявам те. Мама не се чувства добре.

Момичето въздъхна тежко, после, имитирайки баща си до съвършенство, захвърли документите и писалката върху нощното шкафче в изблик на престорен гняв и отметна одеялото. Докато слизаше от леглото, Елена я сграбчи внезапно и я притисна силно към себе си.

— Мислех, че искаш кафе.

— Искам. Но първо искам да те гушна.

— Какво има, мамо? Изглеждаш тъжна.

— Просто те обичам прекалено много.

— И това те прави тъжна?

— Понякога. — Елена я целуна по бузата. — Хайде, върви. И не се връщай без кафе.

Тя затвори отново очи и се заслуша в шума от отдалечаващите се стъпки на дъщеря си. Повей на хладен въздух раздвижи завесите и по стените на спалнята й затанцуваха сенки. Както всички останали стаи в къщата, и тази беше твърде голяма, за да бъде уютна, и сега, останала сама в просторното като пещера помещение, Елена се почувства като в затвор. Тя придърпа завивките чак до брадичката си, за да се почувства по-уютно, и се замисли за Ленинград отпреди разпадането на Съветския съюз. Като дъщеря на високопоставен функционер на Комунистическата партия, тя бе водила живота на привилегированите съветски граждани: специални стоки, изобилие от храна и дрехи, пътувания в чужбина — в други страни — членки на Варшавския договор. Въпреки това, нищо от очарователните й детски години не я беше подготвило за разточителния й живот с Иван. Домове като този не съществуват, бяха й втълпявали в детството — не само съветската система, но и ортодоксалният й баща, който продължи да вярва в комунизма дори когато стана ясно, че царят е гол45. Сега Елена си даде сметка, че са я лъгали през целия й живот — първо баща й, а после и съпругът й. Иван обичаше да се преструва, че този импозантен палат край морето се дължи на капиталистическата му находчивост и упорит труд. В действителност го бе придобил чрез корупция и връзки със старата система. Палатът плуваше в кръв. Понякога Елена виждаше тази кръв в сънищата си. Тя се стичаше като река по безкрайните мраморни коридори и се изливаше на водопади по великолепните стълбища. Кръвта, пролята от хората, които Иван беше въоръжил. Кръвта на децата, принудени да се сражават в неговите войни.

Анна се появи отново, като крепеше несигурно поднос със закуска върху ръцете си. Тя го остави на леглото до майка си и започна да изброява с огромно удоволствие съдържанието му: каничка cafe au lait, две препечени филийки франзела, масло, прясно сладко от ягоди, последните броеве на „Файненшъл Таймс“ и „Хералд Трибюн“. После целуна майка си по бузата и се оттегли. Елена изпи половината от кафето с надеждата, че кофеинът ще премахне главоболието й, после изяде едната препечена филийка. По някаква причина бе необичайно гладна. Когато погледна будилника върху нощното шкафче, разбра защо. Беше почти обяд.

Тя допи бавно останалото кафе и главоболието й постепенно отшумя. С изчезването му мислите й внезапно се проясниха. Елена се замисли за жената, която познаваше под името Сара Кроуфорд. И за Михаил. И за човека, който бе нарисувал такава прекрасна имитация на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Не знаеше със сигурност кои са те, но знаеше, че няма друг избор, освен да се присъедини към тях. Заради невинните, които можеха да загинат, каза си тя. Заради Русия. Заради себе си.

Заради децата…

Нов порив на вятъра раздвижи дългите завеси. Този път с него долетя гласът на мъжа й. Елена наметна копринен халат и излезе на терасата, от която се виждаше плувният басейн и морето. Иван наблюдаваше почистването и отстраняването на щетите от бурята, като крещеше заповеди на служителите по поддръжката, сякаш беше надзирател, а те — каторжници. Елена влезе обратно в спалнята, преди да я забележи, и побърза да се вмъкне в голямата слънчева стая, която съпругът й използваше като кабинет. По неписаните закони на брака им тази стая беше забранена зона и за Елена, и за децата. Той вече я бе посещавал тази сутрин; беше очевидно по миризмата на одеколон, която се носеше във въздуха, и по сутрешните заглавия на новините от Москва, които се сменяха на екрана на компютъра. Два еднакви мобилни телефона лежаха върху кожения бележник на бюрото. Елена наруши всички брачни правила, писани и неписани, като взе един от телефоните и натисна бутона, за да прегледа списъка с последните десет набрани номера. Единият от номерата се повтаряше три пъти: 3064006. Тя избра номера. След десет секунди се чу женски глас, който каза на френски:

— Добро утро. Хотел „Карлтън“. С кого бихте искали да ви свържа?

— С Екатерина Мазурова.

— Един момент.

Още две позвънявания и се чу друг женски глас — по-младежки от първия, който каза на руски, вместо на френски:

— Иван, скъпи, ти ли си? Мислех, че никога няма да ми се обадиш. Може ли да те придружа по време на пътуването, или Елена ще бъде с теб? Иван… Какво има?… Отговори ми, Иван…

Елена прекъсна спокойно връзката. В същия миг зад гърба й се разнесе друг глас — мъжки, напрегнат от стаен гняв, който попита на руски:

— Какво правиш тук?

Тя се обърна с телефона в ръка и видя, че на вратата стои съпругът й.

— Казах на майка ми, че ще й позвъня тази сутрин.

Той отиде до нея и взе телефона от ръката й, после бръкна в джоба на панталоните си и й подаде друг.

— Използвай този — нареди й Иван без повече обяснения.

— Какво значение има кой телефон ще използвам?

Мъжът й пренебрегна въпроса и огледа повърхността на бюрото, за да види дали е пипала нещо друго.

— Спа до късно — каза Иван, сякаш изтъкваше нещо, което бе пропуснала. — Не знам как не се събуди при всичките тези гръмотевици и светкавици.

— Не се чувствах добре.

— Тази сутрин изглеждаш добре.

— Чувствам се малко по-добре, благодаря.

— Няма ли да й се обадиш?

— На кого?

— На майка ти.

Иван беше ветеран в подобни игри и прекалено бърз за нея. Елена внезапно изпита необходимост от повече време и пространство. Тя се шмугна покрай него и се запъти към спалнята с телефона.

— Какво правиш?

Елена му показа телефона.

— Ще говоря с майка си.

— Добре, но вече трябваше да си облечена. Всички ще ни чакат на Старото пристанище в дванайсет и половина.

— Защо? — попита тя, като се престори, че не знае.

— Ще прекараме следобеда на яхтата. Вчера ти казах.

— Съжалявам. Забравила съм.

— Какво правиш още в леглото? След няколко минути трябва да тръгваме.

— Кого си поканил?

Той изреди няколко имена — всички руски и мъжки.

— Не съм сигурна, че ми се идва. Ако нямаш нищо против, ще остана с децата. Освен това ще се забавлявате повече, ако ме няма там.

Той не си направи труда да протестира. Вместо това погледна златния си часовник, сякаш искаше да прецени дали разполага с достатъчно време да вземе Екатерина. Елена се пребори с желанието си да му каже, че тя изгаря от нетърпение да й се обади.

— Какво ще правиш сама цял ден? — попита той нехайно, сякаш не се интересуваше особено от отговора й.

— Ще лежа в леглото и ще чета вестници. После, ако се чувствам достатъчно добре, ще заведа децата в града. Днес е пазарен ден. Знаеш колко много обичат да ходят на пазара.

Пазарът бе представата на Иван за ада на земята. Той направи един последен равнодушен опит да промени решението й, после влезе в банята, за да се избръсне и да вземе душ. Десет минути по-късно, с нови дрехи и напарфюмиран, съпругът й слезе на долния етаж. Елена, все още в леглото, пусна телевизора и превключи на канала, на който можеше да види случващото се в обсега на охранителните камери на входната врата. Съпругът й очевидно очакваше опасен ден във водите край Кот д’Азюр, защото беше взел максимални мерки за сигурност: шофьор и двама телохранители в собствената му кола плюс втора кола с още четирима души. Елена го видя за последен път, докато се качваше на задната седалка на колата си. Той говореше по мобилния телефон и се усмихваше по начина, по който се усмихваше само на Екатерина.

Тя изключи телевизора и мотивирана от последната гледка, спусна крака на пода. Не спирай сега — каза си тя. — Ако спреш, никога няма да събереш смелост да започнеш отново. И каквото и да правиш, не поглеждай назад. Няма да си сама нито за миг. Последните думи не бяха нейни. Бяха й казани от мъжа, когото познаваше под името Михаил. Мъжът, който скоро щеше да й стане любовник.

Сега, докато правеше последните стъпки към предателството, Елена сякаш чуваше инструкциите му отново — тихи, но уверени. Тя се изкъпа в джакузито с размери на плувен басейн, като си пееше тихо — нещо, което не бе характерно за нея. Гримира се внимателно и след няколко опита се спря на прическа, която й се стори подходяща. Пред гардероба изпита същата несигурност, защото изпробва и захвърли половин дузина костюми, преди да се спре на семпла кремава рокля на „Диор“, която Иван й бе купил в пристъп на вина по време на последното си пътуване до Париж. Неодобрените дрехи остави разхвърляни по леглото така, както я бе инструктирал Михаил. Свидетелство за романтична нерешителност, беше го нарекъл той. Видимо доказателство за желанието й да изглежда привлекателна за своя любовник.

В един часа на обяд Елена уведоми Соня и децата, че ще отскочи за няколко часа до града. После нареди на Олег да подготви кола и да вземе необходимите мерки за сигурност. Трафикът по пътя към Сен Тропе беше плачевен, както обикновено; тя уплътни времето си, като се обади на майка си в Москва. Олег, който седеше до нея на задната седалка, не се опита да скрие факта, че подслушва, а Елена не си направи труда да снижи гласа си. Когато разговорът приключи, тя изключи телефона и го пусна в дамската си чанта. Слезе от колата на Авеню дю Марешал и преметна чантата през лявото си рамо, както я бяха инструктирали. Дясното рамо беше знак, че е размислила. Лявото — че е готова да се присъедини към тях.

Елена стигна до югоизточния ъгъл на площад „Карно“, следвана от Олег и Генадий, и навлезе в претъпкания пазар. От сектора, където продаваха дрехи, купи еднакви кашмирени пуловери за Иван и Николай и чифт сандали за Анна, които да заменят онези, които бе забравила при последното им посещение на плажа Пампелон. Даде на Олег да носи покупките, след това се отправи към сергиите с храна в центъра на площада, където спря, за да погледа как един мъж с прошарена коса приготвя рататуй46 в най-големия тиган, който някога бе виждала. До нея изникна млада тъмнокоса жена, промърмори няколко думи на английски и изчезна отново в тълпата.

Елена купи половин килограм рататуй и връчи кутията на Генадий, после продължи диагонално през площада към булевард „Луи Блан“. На ъгъла беше паркирано яркочервено „Ауди“ кабриолет. Зад волана му седеше Михаил, вдигнал лице към слънцето, а от стереоуредбата гърмеше американска музика. Елена хвърли дамската си чанта на пасажерската седалка и бързо се качи в колата. Когато аудито потегли рязко, тя гледаше право напред. Ако беше погледнала през рамо, щеше да види Олег, който крещеше по мобилния си телефон със зачервено лице. И Генадий, по-младият от двамата, който тичаше след автомобила, като продължаваше да стиска кутията с рататуй.

42. Сен Тропе, Франция

— Кой сте вие?

— Майкъл Данилов. Приятелят на Сара от Вашингтон. Съпругът ви ме нарича Михаил. И вие може да ме наричате така.

— Искам да знам истинското ви име.

— Това е истинското ми име.

— Къде работите?

— Вече знаете къде работя. В Центъра за демокрация „Дилард“.

— Къде ме водите?

— Някъде, където можем да останем насаме.

— Нямаме много време. Иван със сигурност вече ни търси.

— Опитайте се да не мислите за него. В момента сме само двамата.

— Телохранителите ви видяха. Те ще кажат на Иван, че сте били вие, и той няма да се успокои, докато не ви убие.

— Съпругът ви няма да ме убие, Елена.

— Не го познавате. Той непрекъснато убива хора.

— Познавам съпруга ви много добре. Той никога не убива от любов. Само за пари.

43. Планински масив Мор, Франция

Те поеха към вътрешността на страната по лъкатушещ път, който минаваше през планинския масив Мор. Михаил шофираше много бързо, но не изглеждаше разтревожен или напрегнат. Лявата му ръка лежеше спокойно върху горната част на волана, а с дясната сменяше плавно скоростите. Елена си каза, че не е никакъв компютърен специалист. Беше прекарала достатъчно време в компанията на елитни войници, за да разбере, че и спътникът й е точно такъв. Тя потърси утеха в тази мисъл. Просто беше сменила едни телохранители с друг.

Теренът ставаше все по-скалист. От дясната им страна имаше стена от борове и евкалипти, от лявата — бездънна зелена клисура. Преминаваха като светкавица през села, чиито имена й бяха непознати. Помисли си колко е ужасно, че никога не ги е посещавала. И си обеща, че един ден, когато всичко това свърши, ще дойде тук с децата на пикник без телохранителите. Децата…

Не трябваше да мисли за тях в този момент. Искаше да се обади на Соня и да се увери, че са в безопасност. Искаше да изкрещи на този странен мъж, наречен Михаил, да обърне колата. Вместо това се съсредоточи върху вятъра в косите си и топлите слънчеви лъчи върху кожата й. Една омъжена жена, която се кани да се отдаде на друг мъж, няма да развали тръпката на сексуалното очакване, като се обади на децата си. Ще мисли само за настоящия момент, а последствията да вървят по дяволите.

Влязоха в село с една-единствена улица, скрита под сянката на чинари. Девойка Рубенсов тип седеше върху виненочервен скутер пред един табак47. Лицето й беше скрито под каска с тъмен визьор. Когато я наближиха, тя потупа два пъти предния си фар и излезе на пътя пред тях. Караха след нея около километър и половина, после завиха заедно по черен път, ограден с маслинови дръвчета, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог48, чиито сребристозелени листа проблясваха като монети под лекия вятър. В края на пътя имаше отворена дървена порта, а отвъд нея се виждаше дворът на малка, измазана с хоросан вила. Михаил изключи двигателя.

— Запомнете как изглежда, Елена. Важно е да запомните и най-дребните детайли. Иван ще очаква точно това, когато ви разпитва.

— Къде сме?

— Някъде в планините. Не сте съвсем сигурна. Изпитали сме влечение един към друг от момента, в който сме се срещнали в „Гран Жозеф“. Иван не го е забелязал, защото е мислил за Екатерина. Били сте уязвима и аз съм го разбрал. Просто е трябвало да измисля някакъв начин да се видим насаме. Знаел съм, че хотел няма да ни свърши работа, затова съм си позволил да наема това място през седмицата от местен агент по недвижими имоти.

Той измъкна ключа от стартера.

— Направихте ли всичко, за което ви помолихме? Обадихте ли се в стаята на Екатерина в „Карлтън“? Оставихте ли разпръснати дрехи из цялата стая, така че Иван и икономката да ги видят?

— Направих всичко.

— Тогава няма за какво да се тревожите. Ще кажете на мъжа си, че сте подозирали, че ви изневерява от години. Ще му кажете, че сте подозирали за Екатерина от дълго време и че тези подозрения са били потвърдени от номера, който сте намерили в мобилния му телефон. Ще му кажете, че съм флиртувал с вас следобеда, когато сме били във вилата. И че сте били толкова ядосана и наранена, че сте били неспособна да ми устоите. Ще му кажете, че сте искали да го накажете и че единственият начин да го направите е бил да отдадете тялото си на друг мъж. Той ще побеснее, разбира се, но няма да има никакви причини да се усъмни в истинността на вашата история, защото знае кой е виновен за греховете, в които го обвинявате. Да преспите с мен е престъпление от страст и гняв — нещо, което Иван разбира отлично. Ще ви прости на мига.

— Може и да ми прости, но на вас едва ли.

— Не трябва да се тревожите за мен. Всъщност скоро ще ме намразите заради неприятностите, които съм ви причинил. Повярвайте ми, мога да се грижа сам за себе си.

— Можете ли?

— Много добре при това. — Той отвори вратата. — Време е да влизаме, Елена. Вътре има някой, който няма търпение да се срещне с вас.

Къщата беше пълна противоположност на Вила Солей — малки, спретнати помещения с варосани стени, теракотени подове и семпли провансалски мебели. До една груба маса седеше мъж на неопределима възраст и от неопределима националност, с дълъг, изсечен като с длето нос и най-зелените очи, които Елена някога бе виждала. Докато се приближаваше към него, той се изправи бавно и й протегна мълчаливо ръка. Михаил го представи:

— Запознайте се с човека, който нарисува вашата Касат, Елена. Ще извърша най-ужасния професионален грях и ще ви кажа истинското му име, което е Габриел Алон. Той иска да го знаете, защото ви се възхищава дълбоко и не иска да ви лъже. Вие сте в присъствието на кралска особа, Елена, или поне на нейния еквивалент в нашия свят. Ще ви оставя да говорите по работа.

Михаил се оттегли. Габриел изгледа мълчаливо госпожа Харкова, после с поглед я покани да седне. Самият той се разположи отново на стола си от другата страна на масата и кръстоса ръце. Те бяха тъмни и гладки, с тънки, добре оформени пръсти. Ръцете на музикант, помисли си Елена. Ръцете на художник.

— Като начало бих искал да ви благодаря — каза мъжът.

— За какво?

— За смелостта да действате.

— Какво имате предвид?

— Ние сме тук заради вас, Елена. Тук сме, защото ни повикахте.

— Но аз не съм ви викала. Не съм викала никого.

— Напротив. Повикахте ни чрез Олга Сухова. И чрез Александър Лубин. И Борис Островски. Независимо дали го разбирате или не, вие ги изпратихте при нас. Но им разкрихте само част от историята. Сега трябва да ни разкажете и останалото.

Говореше с неопределим акцент. Той е полиглот, реши тя. Мъж без корени. Мъж, който е живял на много места. Мъж с много имена.

— За кого работите?

— Работя за малка агенция, която е под прякото командване на премиера на Израел. Но в случая са намесени и други държави. Действията на съпруга ви предизвикаха международна криза. И откликът на тази криза също е международен.

— И Сара ли е от Израел?

— Само по дух. Тя е американка. Работи за Централното разузнавателно управление.

— А Михаил?

— Както навярно ви подсказва перфектният му руски, той е роден в Москва. Напуснал е страната като малко момче и е имигрирал в Израел. Напуснал е Русия заради хора като вашия съпруг. А сега съпругът ви планира да продаде много опасни оръжия на хора, които са се заклели да ни унищожат.

— Какво ви е известно по този въпрос?

— Много малко, за съжаление. В противен случай днес нямаше да сте тук и животът ви нямаше да е обърнат с главата надолу. Знаем само, че съпругът ви е сключил сделка с дявола. Убил е двама души, за да запази тази сделка в тайна. И със сигурност ще загинат още хора, ако не ни помогнете. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Ще ни помогнете ли, Елена?

— Какво искате от мен?

— Искам да завършите това, което започнахте, когато си уредихте среща с вашата стара приятелка Олга Сухова. Искам да ми разкажете остатъка от историята.

На осем километра източно от Сен Тропе скалистият нос Поант дьо л’Е се врязва предизвикателно в Средиземно море. В подножието на стръмните скали има малък плаж с хубав пясък, който често е пренебрегван от туристите заради липсата на бутици, клубове и ресторанти. Девойката с дълга до раменете тъмна коса и с белези на единия крак беше избрала грижливо мястото си на плажа — изолирана ивица близо до скалите, от която се откриваше прекрасна гледка към морето. Там, скрита под сянката на плажен чадър, тя бе прекарала приятен, макар и самотен следобед и сега отпиваше минерална вода от пластмасова бутилка, разгръщаше страниците на прокъсан роман с меки корици и се взираше през миниатюрен бинокъл „Цайс“ към огромната частна яхта „Октомври“, която се носеше без посока по спокойните води на морето на около три мили от брега.

В 15,15 часа тя забеляза нещо в движението на яхтата, което я накара да се изправи. Продължи да наблюдава плавателния съд още миг-два, за да се увери, че първото впечатление не я е излъгало, после свали бинокъла и извади „Блекбъри“ от платнената си плажна чанта. Съобщението й беше кратко, а изпращането му — светкавично. Две минути по-късно, след като изпълни искането за потвърждение, тя върна устройството в плажната си чанта и се загледа отново в морето. Яхтата беше завила и се носеше към Сен Тропе като фрегата, която се впуска в битка. Партито приключи малко по-рано — помисли си девойката, като замени бинокъла с книгата. — И то в такъв прекрасен ден.

44. Планински масив Мор, Франция

Елена започна с описание на обстановката — колкото заради него, толкова и заради себе си. Било есен, каза му тя. Ноември. Средата на ноември, уточни. Двамата с Иван се намирали в дачата им на север от Москва — палат от чам и стъкло, построен върху останките на по-малка дача, която била дадена на бащата на Иван от съветския ръководител Леонид Брежнев. Валял силен сняг. Обилен руски сняг — като пепел от изригването на вулкан.

— Обадиха се по телефона на Иван късно вечерта. Когато приключи разговора, той ми каза, че му предстои важна среща и че след няколко часа ще ни гостуват негови бизнес партньори. Не ги назова, а аз реших, че е по-добре да не го разпитвам. През остатъка от вечерта беше напрегнат. Разтревожен. Не го свърташе на едно място. Проклинаше руското време. Познах признаците. И преди бях виждала съпруга си в подобно състояние. Иван винаги се вълнува силно преди танц.

— Танц?

— Простете ми, господин Алон. Танц е една от кодовите думи, които той и хората му използват, когато обсъждат сделки с оръжие. „Трябва да направим последни приготовления за танца“. „Трябва да запазим зала за танца“. „Трябва да наемем група за танца“. „Колко стола ще ни трябват за танца? Колко бутилки водка? Колко чер хайвер? Колко самуна черен хляб?“ Не знам кого си мислят, че заблуждават с тези безсмислици, но със сигурност не и мен.

— А посетителите на Иван наистина ли дойдоха същата вечер?

— Всъщност дойдоха сутринта. В два и половина сутринта, ако трябва да съм точна.

— Видяхте ли ги?

— Да, видях ги.

— Опишете ми сцената. Внимателно, Елена. И най-малките подробности могат да се окажат важни.

— Бяха осем души плюс група телохранители на Иван. Аркадий Медведев също беше там. Аркадий е началник на личната служба за сигурност на съпруга ми. Телохранителите имат една шега: казват, че Аркадий е Иван в най-лошия му ден.

— Откъде беше делегацията?

— От Африка. От Субсахарска Африка. — Тя успя да се усмихне. — Експертната зона на Сара.

— От коя държава?

— Нямам представа.

— Запознахте ли се с тях?

— Никога не се запознавам с бизнес партньорите, забранено ми е.

— Виждали ли сте някого от тях преди?

— Не, но съм виждала подобни на тях. Те всички са еднакви, сериозно. Говорят различни езици. Развяват различни флагове. Бият се за различни каузи. Но в края на краищата всички са еднакви.

— Къде се намирахте, докато те бяха в дачата?

— В спалнята на горния етаж.

— Чувахте ли гласовете им?

— Понякога. Водачът им беше истински гигант. Баритон. Стените вибрираха от гласа му. Смехът му беше като гръмотевица.

— Вие сте лингвист, Елена. Използваха ли друг европейски език, освен руския?

— Френски. Съвсем определено френски. Той има особен ритъм, нали знаете.

Първо пили, продължи тя. Когато Иван планирал танц, винаги се започвало с пиене. Като се стигнало до същинското обсъждане на сделката, гостите вече били добре наквасени, а Иван така и не им направил забележка да говорят по-тихо, дори на водача им. Елена започнала да разпознава отделни думи и термини. Калашници. Гранатомети. Минохвъргачки. Специфични муниции. Бойни хеликоптери. Танкове.

— Скоро се разрази спор за пари. За цените на някои оръжия и системи. Комисиони. Подкупи. Товарене и транспортиране. Знаех достатъчно за бизнес сделките на съпруга ми, за да разбера, че обсъждат някаква голяма сделка с оръжия — най-вероятно с африканска страна, която е под международно ембарго. Разбирате ли, господин Алон, такива са хората, които идват при моя съпруг — хора, които не могат да купят легално оръжия на свободния пазар. В това се крие успехът на Иван. Той задоволява една много специфична нужда. Затова най-бедните нации на земята плащат огромни суми за оръжията, с които се избиват взаимно.

— За колко голяма сделка говорим?

— Сделка, която се измерва в стотици милиони долари. — Тя направи пауза, после добави: — Защо според вас на Иван не му трепна окото, когато му поисках два и половина милиона долара за вашата картина?

— Колко време останаха в дома ви тези хора?

— Тръгнаха си рано сутринта. Когато най-сетне си заминаха, Иван се качи в спалнята ни. Беше превъзбуден. Бях го виждала и преди в подобно състояние. Това беше кръвожадност. Той се мушна в леглото и ме изнасили в буквалния смисъл на думата. Нуждаеше се от тяло, което да обладае. Каквото и да е тяло. Задоволи се с моето.

— Кога разбрахте, че тази сделка е различна?

— Две нощи по-късно.

— Какво се случи?

— Отговорих на едно телефонно обаждане, което не беше предназначено за мен. И подслушах разговора, вместо да затворя. Това е всичко.

— Още ли бяхте в дачата?

— Не, вече се бяхме върнали в Жуковка.

— Кой беше на телефона?

— Аркадий Медведев.

— И защо се обаждаше?

— Имало проблем с финалните приготовления за големия танц.

— Какъв проблем?

— Голям проблем. Проблем със стоката.

Иван си имал традиция след всяка голяма сделка. Наричал я „почерпката“. Цяла нощ клиентите били на негови разноски; колкото по-голяма била сделката, толкова по-голямо било партито. Напитки в най-известните барове. Вечеря в най-модерните ресторанти. Последно питие преди лягане с най-красивите момичета, които Москва можела да предложи. И екип от телохранителите на Иван като ескорт, за да е сигурно, че клиентите няма да имат неприятности. Почерпката с африканската делегация била истинска вакханалия. Започнала в шест часа вечерта и продължила до девет часа на следващата вечер, когато клиентите най-накрая се завлекли до леглата си в хотел „Украйна“ и припаднали.

— Това е една от причините клиентите на Иван да се връщат при него и да използват отново услугите му. Той винаги се отнася добре с тях. Никакви закъснения, никакви липси, нито един ръждив патрон. Диктаторите и военачалниците мразят ръждивите патрони. Те казват, че стоката на Иван винаги е качествена, също като партитата му.

Почерпките след сключването на големи сделки имали и друга цел, освен да заздравят връзките с купувачите. Те позволявали на Иван и неговата служба по сигурността да шпионират клиентите в моменти, когато защитните им сили били отслабени от алкохола и другите развлечения. Сделката с африканската делегация била толкова голяма, че Аркадий Медведев взел лично участие в шпионирането. Пет минути след като оставил африканците в „Украйна“, той позвънил на съпруга й.

— Аркадий е бивш служител на КГБ. Също като Иван. Обикновено е много хладнокръвен. Но не и през онази нощ. Беше разтревожен. Беше очевидно, че е открил нещо, което изобщо не му харесва. Трябваше да прекъсна връзката, но не можах да се насиля да отделя слушалката от ухото си. Затова прикрих говорителя с ръка и сдържах дъха си. Не си поех въздух в продължение на цели пет минути. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

— А Иван как така не разбра, че го подслушвате?

— Предполагам, че сме отговорили на обаждането по едно и също време от различни апарати. Късмет. Луд късмет. Ако това не се беше случило, сега нямаше да съм тук. Нито пък вие.

— Какво каза Аркадий на Иван?

— Каза му, че африканците планирали да препродадат част от придобитото от големия танц за значително повече пари на трета страна. И че тази трета страна не била обичайната сбирщина от африкански бунтовници. — Тя преправи гласа си и се намръщи: — „Те са от онези, които разбиват самолети в сгради и взривяват метрото в европейските градове, Иван. От онези, които убиват жени и деца. Които отсичат глави. И прерязват гърла“.

— Ал Кайда?

— Не спомена нито веднъж това име, но се досетих за кого говори. Той каза, че е важно да анулират тази част от сделката, защото въпросната стока била прекалено опасна и не трябвало да попада в неподходящи ръце. Можело да има ответен удар, каза той. Удар по Русия. По Иван и неговата мрежа.

— Как реагира съпругът ви?

— Той не сподели тревогата на Аркадий. Точно обратното. Въпросната стока била най-доходоносната част от цялата сделка. Вместо да анулира тази част от сделката, Иван настоя, че имайки предвид новата информация, трябва да се споразумеят с купувачите за нова цена. Щом африканците възнамерявали да препродадат стоката за по-голяма сума, той щял да поиска дял от нея. Освен това имало възможност да се спечелят още пари от товаренето и транспортирането. „Защо да оставим доставката на оръжията на африканците? — попита той. — Можем да ги доставим сами и да получим още няколкостотин хиляди“. Ето как печели повечето от парите си Иван. Превозва сам товара. Може да достави оръжия във всяка точка на света. Всичко, от което се нуждае, е временно летище.

— Иван подозира ли, че сте подслушали този разговор?

— Не е казал или направил нищо, което да загатва, че ме подозира.

— Срещна ли се отново с африканците?

— Те пристигнаха в къщата ни в Жуковка на следващата вечер, веднага щом изтрезняха. Тази среща не беше толкова сърдечна като първата. Имаше доста крясъци, главно от страна на Иван. Съпругът ми не обича двойните сделки. Те го изкарват от кожата му. Каза на африканците, че знае всичко за плановете им. Заяви им, че ако не се съгласят да му дадат подобаващ дял от сделката, стоката отпада. Гигантът с баритона се разкрещя на свой ред, но накрая се съгласи с искането на Иван за повече пари. На следващата нощ, преди да отлетят за страната си, съпругът ми организира нова почерпка, с която да отпразнуват новата сделка. Всички грехове бяха опростени.

— Въпросната стока — как я наричаха?

— Говореха за игли. Руското название е Игла. Мисля, че се отнася за SA-18. Това са преносими зенитноракетни комплекси, с които се стреля от рамо. Не съм експерт по тези неща, но доколкото разбирам, SA-18 е много точно и изключително ефективно оръжие.

— Това е едно от най-опасните противосамолетни оръжия в света. Сигурна ли сте, Елена? Сигурна ли сте, че са използвали думата игла?

— Абсолютно. Освен това съм сигурна, че на съпруга ми изобщо не му пукаше, че от тези оръжия могат да загинат стотици, дори хиляди невинни хора. Беше загрижен единствено да получи своя дял от продажбата. Нима можех да стоя безучастно, след като знаех всичко това? Нима можех да си мълча и да не предприема нищо?

— И какво направихте?

— Какво можех да направя? Можех ли да отида в полицията? Ние, руснаците, не ходим в полицията. Ние я избягваме. Да отида във ФСБ? Съпругът ми е от ФСБ. Неговата организация работи под протекцията и с благословията на ФСБ. Ако бях отишла там, Иван щеше да научи какво е станало след по-малко от пет минути. И децата ми щяха да пораснат без майка.

Думите й увиснаха във въздуха за миг — ненужно напомняне за последствията от играта, която играеха.

— Невъзможно беше да се обърна към руските власти, следователно трябваше да намеря друг начин да съобщя на света за плановете на съпруга ми. Трябваше ми човек, на когото мога да се доверя. Някой, който можеше да огласи тайната, без да разкрива, че аз съм източникът на информация. Познавах такъв човек; бяхме учили заедно в Ленинградския държавен университет. След падането на комунизма тя беше станала известна репортерка в Москва. Вярвам, че сте запознат с работата й.

Въпреки че гарантира пред Елена конфиденциалността на срещата, Габриел премълча една малка подробност: той не беше единственият слушател на разказа й. С помощта на чифт малки, добре замаскирани микрофони и обезопасена сателитна връзка разговорът им се предаваше на живо в четири точки по земното кълбо: булевард „Цар Саул“ в Тел Авив, щабовете на МИ5 и МИ6 в Лондон и Общия оперативен център на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Ейдриън Картър седеше на стола, който бе запазен за директора на националната тайна служба. Известен със спокойното си, безпристрастно поведение по време на кризи, Картър изглеждаше отегчен от предаването, сякаш слушаше някаква скучна радиопрограма. Това обаче се промени в момента, в който Елена спомена думата игла. Понеже говореше руски, Ейдриън нямаше нужда от превод, за да разбере значението на думата. Затова побърза да се обади по вътрешния телефон, който звънеше на бюрото на директора.

— Стрелите на Аллах са истински — каза Картър. — Някой трябва да съобщи това в Белия дом. Веднага.

45. Планински масив Мор, Франция

Двамата излязоха на терасата. Беше малка, отрупана със саксии, в които растяха билки и цветя, и тънеше в сянката на две пинии. Пред терасата имаше стара маслинова горичка, която се простираше до тясна клисура; на отсрещния склон се виждаха две малки вили, които сякаш бяха нарисувани от Сезан49. В далечината се чуваше истеричен детски плач. Елена направи всичко възможно да го игнорира, докато разказваше остатъка от историята на Габриел. Дискретният й обяд с Олга Сухова. Кошмарното убийство на Александър Лубин в Куршевел. Кризата след новината за смъртта на Борис Островски в базиликата „Свети Петър“.

— Изолирах се от външния свят. Спрях да гледам телевизия. Спрях да чета вестници. Страхувах се… Боях се да не науча, че някой самолет е бил свален или че заради мен е бил убит друг журналист. С времето успях да си внуша, че всичко това в действителност никога не се е случвало. Няма никакви ракети, казах си аз. Никаква делегация не е идвала в дома ми, за да купува оръжия от съпруга ми. Не съществува таен план за препродаване на част от стоката на терористите от Ал Кайда. Всичко това е само лош сън. Някакво недоразумение. Измислица. После ми се обади моят приятел Алистър Лийч във връзка с картина на Мери Касат. И ето ме сега тук.

Детето продължаваше да плаче от другата страна на клисурата.

— Няма ли кой да помогне на това бедно същество? — Тя погледна Габриел. — Имате ли деца, господин Алон?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Имах син — каза тихо Габриел. — Един терорист сложи бомба в колата ми. Искаше да си отмъсти, защото убих брат му. Тя избухна, докато жена ми и синът ми бяха вътре.

— А жена ви?

— Тя оцеля. — Габриел замълча, като се взираше отвъд клисурата. — Може би щеше да е по-добре, ако беше починала. Трябваха ми няколко секунди, за да успея да я извадя от колата. Беше обгоряла лошо.

— Боже мой, толкова съжалявам! Не трябваше…

— Всичко е наред, Елена. Това се случи много отдавна.

— В Израел ли се случи?

— Не. Във Виена. Недалеч от катедралата.

Детето отвъд клисурата внезапно млъкна. Габриел сякаш не го забеляза, погълнат от опитите си да отвори бутилка розе. Той напълни една-единствена чаша и я подаде на Харкова.

— Пийнете малко. Важно е дъхът ви да мирише на алкохол, когато се приберете вкъщи. Иван ще го очаква.

Тя поднесе чашата към устните си и се загледа в клоните на пиниите, които се поклащаха от лекия бриз.

— Как стана така? Как се озовахме заедно на това място, вие и аз?

— Бяхте доведена тук от телефонно обаждане, на което не е трябвало да отговаряте. А аз — от Борис Островски. Той отиде в Рим заради мен. Опитваше се да ми каже за Иван. Умря в ръцете ми, преди да успее да ми предаде съобщението си. Затова се наложи да замина за Москва и да се срещна с Олга.

— С нея ли бяхте, когато са я нападнали наемните убийци?

Той кимна утвърдително.

— Как успяхте да избягате от онова стълбище, без да ви убият?

— Ще ви разкажа някой друг път, Елена. Пийнете още вино. Трябва да изглеждате малко замаяна, когато се приберете.

Тя се подчини, после попита:

— В такъв случай, както би казал Ленин, великият революционер и баща на Съветския съюз, какво трябва да се направи? Какво ще направим по въпроса с ракетите, които съпругът ми е поставил в ръцете на убийците?

— Вие ни дадохте много подробна информация. Ако имаме късмет, ще намерим терористите, преди да извършат някой атентат. Ще бъде трудно, но ще опитаме.

— Ще опитате? Какво имате предвид? Длъжни сте да ги спрете.

— Не е толкова лесно, Елена. Има много неща, които не знаем. С коя африканска държава е сключил сделка вашият съпруг? Натоварени ли са ракетите? Попаднали ли са в ръцете на терористите? Твърде късно ли е да ги спрем?

Въпросите му бяха реторични, но Харкова реагира така, сякаш бяха насочени към нея.

— Съжалявам — рече тя. — Чувствам се толкова глупаво.

— Защо?

— Мислех си, че като ви разкажа за сделката, ще разполагате с достатъчно информация, за да откриете оръжията, преди да ги използват. А какво постигнах? Двама души са мъртви. Приятелката ми е затворничка в московския си апартамент. А ракетите на съпруга ми все още са някъде там.

— Не казах, че е невъзможно, Елена. Само отбелязах, че ще бъде трудно.

— От какво друго имате нужда?

— От някакви уличаващи документи.

— Тоест?

— Документ за краен потребител. Фактура. Товарна разписка. Документ за превоз. Разписка за банков превод. Всичко, което може да ни помогне да проследим продажбата или пътя на стоката.

Тя мълчеше. Когато проговори отново, гласът й не беше много по-силен от шума на вятъра в короните на дърветата.

— Мисля, че знам къде може да има такава информация.

Габриел я изгледа.

— Къде, Елена?

— В Москва.

— Ще можем ли да се доберем до нея?

— Не вие. Аз ще го направя вместо вас. И ще трябва да го направя сама.

— Съпругът ми е ревностен сталинист. Но обикновено не го показва, дори в Русия.

Елена отпи от розето, после вдигна чашата към гаснещите слънчеви лъчи, за да разгледа цвета му.

— Любовта към Сталин оказва влияние дори върху покупките на недвижими имоти. Жуковка — районът извън Москва, в който живеем в момента, някога е бил забранена вилна зона, в която са били допускани само високопоставени партийни служители, няколко видни учени и музиканти. Бащата на Иван не е бил достатъчно високопоставен, за да получи дача в Жуковка, и Иван е бил дълбоко засегнат от този факт. След разпадането на Съветския съюз, когато стана възможно всеки, който разполага с достатъчно пари, да си купи имот там, той откупи част от земята, която е била собственост на дъщерята на Сталин. Освен това купи голям апартамент в „Дом на набережной“. Използва го като pied-a-terre50 и в него има личен кабинет. Предполагам, че там води и любовниците си. Посещавала съм го само няколко пъти. Тази сграда е пълна с призраци. Обитателите й твърдят, че ако се заслушаш внимателно нощем, още можеш да чуеш писъци.

Тя замълча и изгледа Габриел.

— Знаете ли сградата, за която говоря, господин Алон? Домът на крайбрежната улица?

— Голямата постройка на улица „Серафимович“ със знака на „Мерцедес-Бенц“ на покрива. Била е построена за най-високопоставените членове на номенклатурата в началото на тридесетте. По време на Големия терор Сталин я е превърнал в дом на ужаса.

— Очевидно сте си научили урока. — Елена се вгледа в чашата с вино. — Сталин е убил близо осемстотин обитатели на сградата, в това число и мъжа, който живеел в апартамента на съпруга ми. Той е бил високопоставен служител в Министерството на външните работи. Хората на Сталин решили, че е немски шпионин, и го отвели на полигона в Бутово, където го разстреляли. Никой не знае със сигурност колко жертви на Сталин са били убити там. Преди няколко години правителството даде имота на Православната църква и оттогава го претърсват внимателно за останки. В Русия няма по-тъжно място от Бутово, господин Алон. Вдовици и сираци вървят покрай изкопите, като се питат къде може да са телата на съпрузите и бащите им. Ние скърбим за жертвите на Сталин в Бутово, а през това време хора като Иван плащат милиони, за да си купят апартаменти в „Дом на набережной“. Това го има само в Русия.

— Къде се намира апартаментът?

— На деветия етаж, гледа към Кремъл. Аркадий държи на мястото да има пазач двайсет и четири часа в денонощието. Вратите към кабинета на Иван са облицовани с фурнир, но отдолу са от бомбоустойчива стомана. Отварят се с електронна ключалка с биометричен скенер. Само трима души разполагат с кода за достъп: Иван, Аркадий и аз. В кабинета има компютър с парола. Има и трезор с електронна ключалка с биометричен скенер и парола. Всички тайни на съпруга ми са в този трезор. Съхраняват се на кодирани дискове, за които има шифър само КГБ.

— Разрешено ли ви е да влизате в неговия кабинет?

— При нормални обстоятелства само в присъствието на Иван. Но в изключителни случаи мога да вляза и сама.

— Какво разбирате под изключителни случаи?

— Ако Иван евентуално изпадне в немилост пред хората, които се намират от другата страна на реката, в Кремъл. Той смята, че ако някога това се случи, ще бъде арестуван заедно с Аркадий. Тогава, по думите му, аз съм човекът, който трябва да се погрижи документите от трезора да не попаднат в неподходящи ръце.

— Трябва да ги изнесете оттам, така ли?

Тя поклати глава.

— Във вътрешността на трезора има експлозиви. Иван ми показа къде е скрит бутонът на детонатора и ме научи как да го задействам. Увери ме, че количеството на експлозивите е изчислено така, че да унищожи съдържанието на трезора, без да причини други щети.

— Каква е паролата?

— Цифрова версия на рождения ден на Сталин: 21 декември 1879-а. Но паролата сама по себе си е безполезна. Ще ви трябва и палецът ми. И не си въобразявайте, че ще успеете да измислите нещо, което да заблуди скенера. Пазачът никога не би отворил вратата на някого, когото не познава. Аз съм единствената, която може да влезе в апартамента, и единствената, която може да влезе в трезора.

Габриел се изправи и отиде до ниския каменен парапет на терасата.

— Няма начин да вземете тези дискове, без съпругът ви да разбере. А ако разбере, ще ви убие — така както уби Александър Лубин и Борис Островски.

— За да ме убие, първо трябва да ме открие. А той няма да ме открие, защото вие и вашите приятели ще се постараете да ме скриете добре. — Елена замълча за момент, за да придаде по-голям ефект на думите си. — И децата, разбира се. Ще трябва да измислите някакъв начин да отведете децата ми далеч от Иван.

Габриел се обърна бавно към нея.

— Давате ли си сметка какво говорите?

— Мисля, че по време на Студената война наричахме тези операции политическо убежище.

— Животът ви ще се промени коренно, Елена. Ще изгубите къщите. Ще изгубите парите. Ще изгубите картините на Касат. Няма да има повече зими в Куршевел. Няма да има повече лета в Сен Тропе. Няма да има шопинг екскурзии в Найтсбридж. Никога няма да можете да се върнете в Русия. И ще прекарате остатъка от живота си в криене от Иван. Помислете си добре, Елена. Наистина ли искате да се откажете от всичко, за да ни помогнете?

— И от какво по-точно се отказвам? Омъжена съм за човек, който е продал ракети на Ал Кайда и е убил двама журналисти, за да запази това в тайна. Човек, който се отнася с такова презрение към мен, че води любовницата си в дома ми, без дори да се замисли. Животът ми е една лъжа. Всичко, което имам, са децата. Ще взема онези дискове и ще емигрирам на Запад. Всичко, което се иска от вас, е да вземете децата ми от Иван. Само ми обещайте, че те няма да пострадат.

Тя се пресегна и го хвана за китката. Кожата му пламтеше, сякаш изгаряше от треска.

— Човек, който може да фалшифицира картина на Мери Касат и да организира среща като тази, със сигурност ще измисли начин да измъкне децата ми от моя съпруг.

— Но вие се досетихте, че картината е фалшификат.

— Защото съм добра.

— Ще трябва да бъдете повече от добра, за да заблудите Иван. Ще трябва да бъдете перфектна. В противен случай може да умрете.

— Аз съм ленинградско момиче. Израснала съм в партийно семейство. Знам как да ги надхитря в собствената им игра. Познавам правилата. — Тя стисна китката му и го погледна в очите. — Но ще се наложи да измислите начин да ме върнете в Москва, без да събудите подозрението на съпруга ми.

— А след това да ви измъкнем оттам. Заедно с децата ви.

— Точно така.

Той наля още вино в чашата й и седна до нея.

— Чувам, че майка ви не е добре.

— Откъде знаете?

— Подслушваме телефонните ви разговори. Всички телефонни разговори.

— Миналата седмица й беше паднало много кръвното налягане. Молеше ме да отида да я видя.

— Може би трябва да го направите. Мисля, че жена във вашето положение може действително да поиска да прекара известно време с майка си. Като се има предвид какво ви е причинил съпругът ви.

— Да, може би.

— Имате ли доверие на майка си?

— Тя ненавижда Иван. Нищо не би я направило по-щастлива от това да го напусна.

— В момента в Москва ли е?

Елена кимна утвърдително.

— Заведохме я там, след като почина баща ми. Иван й купи прекрасен апартамент в една нова сграда на Кутузовски проспект — нещо, което дълбоко я възмути.

Габриел хвана замислено брадичката си и наклони глава встрани.

— Ще имам нужда от едно писмо. Трябва да е написано от вашата ръка. Освен това трябва да съдържа достатъчно лична информация за вас и вашето семейство, за да е сигурна майка ви, че сте го написали вие.

— А после?

— Михаил ще ви върне у дома при съпруга ви. А вие ще се постараете да забравите, че този разговор се е състоял.

В този момент в сумрака на оперативния център на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив Ари Шамрон свали чифт слушалки от главата си и изгледа унищожително Узи Навот.

— Кажи ми нещо, Узи. Кога съм давал разрешение за политическо убежище?

— Не съм сигурен, че си давал такова, шефе.

— Изпрати на момчето съобщение. Кажи му да бъде в Париж до утре вечерта. Кажи му, че искам да поговорим.

46. Планински масив Мор, Франция

— Какво мислите за него?

Въпросът беше зададен на руски. Елена се обърна и видя Михаил, който стоеше пред отворените френски врати с ръце в джобовете и вдигнати на челото слънчеви очила.

— Забележителен човек — отговори тя. — Къде изчезна?

Михаил се престори, че не е чул въпроса й.

— Можете да му имате доверие, Елена. Можете да му поверите живота си. И живота на децата си. — Той протегна ръка. — Трябва да ви покажа някои неща, преди да си тръгнем.

Тя го последва във вътрешността на вилата. И откри, че в нейно отсъствие върху грубата дървена маса е било поднесено истинско пиршество за влюбени. Когато Михаил проговори отново, гласът му звучеше интимно:

— Обядвали сме, Елена. Когато сме пристигнали, обядът ни е очаквал на тази маса. Запомнете го, Елена. Запомнете добре как изглежда.

— Кога сме обядвали? Преди или след?

— Преди — каза той с лека усмивка на възхищение. — Отначало сте били нервна. Не сте били сигурна, че искате да стигнете докрай. После и двамата сме се отпуснали. Яли сме хубава храна. Пили сме хубаво вино. Розето е помогнало за останалото. — Вдигна бутилката от кофичката с лед. — От Бандол е. Много изстудено. Такова, каквото го обичате. — Той напълни една чаша и й я подаде. — Пийнете още малко, Елена. Дъхът ви трябва да мирише на вино, когато се приберете.

Тя прие чашата и я повдигна към устните си.

— Има още нещо, което трябва да видите — каза й Михаил. — Елате с мен, ако обичате.

Заведе я в по-голямата от двете спални и я накара да седне върху неоправеното легло. След това й нареди да се опита да запомни всичко в стаята. Украсеният с дърворезба скрин. Ракитовият люлеещ се стол. Овехтелите пердета на единствения прозорец. Двете избелели репродукции на картини на Моне, закачени от двете страни на вратата на банята.

— Бил съм безупречен джентълмен. Бил съм всичко, на което сте се надявали, и дори повече. Не съм проявил егоизъм. Отгатвал съм всяко ваше желание. Правили сме любов два пъти. Искал съм да се любим и трети път, но започнало да става късно, а вие сте били уморена.

— Надявам се, че не съм ви разочаровала.

— Точно обратното.

Той влезе в банята и светна лампата, после я подкани с жест да го последва. Беше толкова тясно, че едва се побраха. Когато заговори, раменете им се докоснаха.

— Когато сме приключили, сте взели душ. Затова не миришете на секс. Моля ви, направете го, Елена. Трябва да ви върнем у дома при съпруга ви.

— Да направя какво?

— Да си вземете душ, разбира се.

— Истински душ?

— Да.

— Но ние реално не сме правили секс.

— Разбира се, че сме. При това два пъти. Исках да го направим и трети път, но стана късно. Влезте под душа, Елена. Намокрете си малко косата. Размажете си грима. Изтъркайте си добре лицето, сякаш са ви целували. И използвайте сапун. Важно е да миришете на неизползван от вас сапун, когато се приберете у дома.

Михаил завъртя кранчетата и излезе мълчаливо от банята. Елена се съблече и застана гола под водните струи.

47. Сен Тропе, Франция

Беше онова време на деня, което Жан-Люк харесваше най-много: затишието между обяд и вечеря, когато пиеше пастис и спокойно подготвяше плана за вечерта. Той плъзна поглед по списъка с резервации и видя, че ги очаква тежка нощ: американски рапър с антураж от десет души, френски политик в немилост и новата му, почти невръстна съпруга, петролен шейх от Дубай или Абу Даби — винаги бъркаше двете емирства, и съмнителен италиански бизнесмен, който бе дошъл в Сен Тропе, защото имаше неприятности със закона. В момента обаче ресторант „Гран Жозеф“ беше спокойно море от лен, кристал и сребро, обезпокоявано единствено от присъствието на двойка млади испанци, които пиеха кротко в другия край на бара. И червеното „Ауди“ кабриолет, паркирано точно пред входа в нарушение на дългогодишния правилник за движение в града, да не говорим за безбройните наредби, издадени от самия Жозеф.

Жан-Люк отпи от чашата с пастис и огледа по-добре двамата в колата. Мъжът зад волана беше малко над трийсетте и носеше задължителните италиански слънчеви очила. Имаше привлекателни славянски черти и изглеждаше доста доволен от себе си. До него седеше жена, няколко години по-възрастна, но не по-малко привлекателна. Тъмната й коса беше събрана в небрежен кок. Роклята й беше измачкана, сякаш бе спала с нея. Любовници, реши Жан-Люк. Без никакво съмнение. Нещо повече — беше сигурен, че ги е виждал скоро в ресторанта. Рано или късно щеше да се сети за имената им. Винаги се сещаше. Така беше устроена паметта му.

Мъжът и жената поприказваха още малко, после се целунаха, което премахна всякакви съмнения по въпроса как са прекарали следобеда. Целувката очевидно бе прощална, защото миг по-късно жената стоеше сама на огрения от слънцето паваж на площада, а аудито се отдалечаваше с висока скорост — като кола, която бяга от местопрестъпление. Жената проследи с поглед автомобила, докато се изгуби зад ъгъла, после се обърна и тръгна към входа на ресторанта. В този миг Жан-Люк осъзна, че това не е никоя друга, а Елена Харкова, съпругата на Иван Харков, руски олигарх и купонджия. Но къде бяха телохранителите й? И защо косата й беше в безпорядък, а роклята — измачкана? И защо, за бога, се целуваше с друг мъж в червено ауди пред кметството?

Елена влезе в ресторанта секунда по-късно, като полюшваше бедра малко по-натрапливо от обикновено, с провесена на лявото рамо дамска чанта.

— Bonsoir51, Жан-Люк — изчурулика радостно тя, сякаш не се беше случило нищо необикновено, и Жан-Люк й подвикна в отговор bonsoir, сякаш не я бе видял да се целува с русокос младеж преди половин минута. Елена остави чантата си на бара и отвори със замах ципа, после извади отвътре мобилния си телефон и набра с нежелание някакъв номер. Промърмори няколко думи на руски и затвори гневно телефона.

— Желаете ли нещо, Елена? — попита я Жан-Люк.

— Малко „Сансер“52 ще ми дойде добре. И една цигара, ако ви се намира.

— Мога да ви сервирам „Сансер“, но не и цигара. Такъв е новият закон. Никакво пушене във Франция.

— Накъде върви светът, Жан-Люк?

— Трудно е да се каже. — Той я изгледа изпитателно над чашата с пастис. — Добре ли сте, Елена?

— Никога не съм била по-добре. Но няма да откажа малко вино.

Жан-Люк наля щедро „Сансер“ в една чаша — два пъти повече от обичайното — и я остави на бара пред нея. Тя тъкмо я поднасяше към устните си, когато два черни мерцедеса спряха със свистене на гуми на площада. Елена хвърли поглед през рамо, намръщи се и остави една двайсетачка на бара.

— Все пак благодаря, Жан-Люк.

— Заведението черпи, Елена.

Тя стана и преметна чантата си през рамо, после му прати въздушна целувка и тръгна предизвикателно към вратата — като борец за свобода, вървящ към гилотината. Когато излезе под слънчевата светлина, задната врата на първата кола се отвори със замах и някой я издърпа грубо вътре. После двете коли се стрелнаха едновременно напред и изчезнаха в черен облак от газове. Жан-Люк проследи заминаването им, сетне погледна надолу към бара и видя, че Елена не си е прибрала парите. Мушна банкнотата в джоба си и вдигна чашата си в мълчалив тост за нейната смелост. За жените — помисли си той. — Последната надежда на Русия.

Продължителното и необяснимо отсъствие на госта, известен като Майкъл Данилов, беше предизвикало най-голямата криза, сполетявала хотел „Шато дьо ла Месардиер“ това лято. Бяха изпратили групи да го търсят, храстите бяха претърсени и дори бяха уведомили властите. Но когато същата вечер влезе с колата си в предния двор на хотела, от изражението му стана ясно, че няма ни най-малка представа за хаоса, който е предизвикал. Той подаде ключовете си на момчето от гаража и влезе в мраморното фоайе, където го очакваше разтревожената му любовница Сара Кроуфорд. Онези, които станаха свидетели на шамара, по-късно потвърдиха силата на звука му. Дясната й ръка се залепи за лявата му страна звънко, без каквото и да е предисловие и изненада както потърпевшия, така и свидетелите — всички, освен двамата руски охранители, наети от Иван Харков, които пиеха водка в далечния ъгъл на бара.

Русокосият мъж не направи никакъв опит да се извини или сдобри. Вместо това се върна в червеното ауди и потегли с висока скорост към любимия си бар в Старото пристанище, където се зае да размишлява върху сложните си любовни връзки над няколко изстудени бутилки „Кроненбург“. Така и не видя приближаването на руснаците, а дори и да го бе видял, по това време вече не бе в състояние да направи кой знае какво по въпроса. Нападнаха го също като Сара — внезапно и без предисловие, само че щетите, които му причиниха, бяха далеч по-сериозни. Когато побоят приключи, един сервитьор му помогна да се изправи на крака и направи компреси с лед на раните му. Един жандармерист дойде да види за какво е бъркотията; записа показанията и попита потърпевшия дали иска да повдигне обвинение.

— Какво можете да им направите? — попита в отговор русокосият. — Те са руснаци.

Той прекара още час в бара, като изпи доста алкохол за сметка на заведението, после се качи отново в червеното ауди и се върна в хотела. Когато влезе в стаята си, откри дрехите си разхвърляни по пода и видя една обидна дума, надраскана с червило върху огледалото в банята. Остана в хотела още един ден да ближе многобройните си рани, после се качи в полунощ в колата си и отпраши в неизвестна посока. Управителят остана доста доволен, когато разбра, че си е заминал.