Мост през вечността

Да спиш под крилете на самолет сред полето, ти помага да научиш съвсем непосредствено много неща: звездите, дъждът и вятърът превръщат сънищата в реалност. Хотелите от своя страна не могат да те научат на нищо, в тях няма простота и истинност.

Една от най-истинските и полезни храни се получава, като смесиш брашно за палачинки с изворна вода сред дивата природа на фермерска Америка. Да нагъваш фъстъци, докато пътуваш с такси, съвсем не е толкова полезно, нито естествено.

Човек изпитва известна гордост, когато пътниците цели и невредими стъпят от стария биплан на земята и страхът им от височините се е превърнал в победа. Измъчените телевизионни интервюта в промеждутъка между комерсиални реклами и тиктакането на стрелката на секундарника — на тях им липсва това чувство на споделен триумф.

Тя обаче си заслужава и хотелите, и фъстъците, и интервютата, в които се отброяват секундите, тя — моята сродна душа, която все ми се изплъзва, но която аз непременно ще срещна, ако продължа да се движа, да наблюдавам, да търся из телевизионните студиа на много градски центрове.

Изобщо не ми идваше наум да се съмнявам в нейното съществуване, защото навсякъде срещах толкова нейни подобия. От дългото си скитане като пилот знаех, че Америка е на първо място по изключително привлекателни жени, защото техните дъщери сигурно вече са милиони. Аз бях един скитник и ги познавах единствено като прекрасни пътнички, които бе изключително приятно да наблюдаваш, докато пътуващ с биплана.

С тях бях водил само практически разговори: Самолетът е много по-сигурен, отколкото ви се струва. Ако си вържете косата с панделка, госпожице, преди да полетим, после ще ви бъде по-лесно да я срешите. Да, наистина е малко ветровито — това са десет минути в открита кабина, при скорост 80 мили в час. Благодаря ви. Три долара е цената, моля. Заповядайте! И на мен също ми беше приятно.

Дали заради интервютата, дали заради успеха на книгата ми или заради новата ми банкова сметка, и това, че вече не летях от място на място неспирно — изведнъж започнах да срещам толкова привлекателни жени, каквито не бях срещал никога преди. Насочил пялото си внимание към тази, която търсех, аз срещах всяка жена през призмата на надеждата: за мен беше именно тя, докато не се окажеше, че съм сгрешил.

Чарлин, която бе телевизионен модел, спокойно би могла да бъде моята сродна душа, ако не беше толкова хубавичка. И най-лекият недостатък, когато се вгледаше в огледалото, идваше да й напомни, че бизнесът е суров, че само няколко години й остават, за да заработи за пенсия и да поспести нещичко. Понякога говорехме и за друго, но не за дълго. Тя все се връщаше на темата с бизнеса. Договори, пътувания, пари, агенти. По този начин тя казваше, че е уплашена и не знае как да се измъкне от това убийствено огледало, което отразяваше външния блясък.

Джейни пък не се страхуваше от нищо. Тя обичаше да се събира с приятели, обичаше да си попийва. Чаровна като изгрева, тя се мръщеше и въздишаше, когато откриеше, че аз не знам за някое светско събитие.

Джаклин не пиеше и не посещаваше светски забавления. Тя имаше блестящ ум, но не можеше да повярва в това.

— Изключиха ме от гимназията — разказваше тя, — така и не получих диплома.

А без диплома човек не може да е образован, нали, както и без ценз. Трябва да се примиряваш с каквато работа ти попадне, да гледаш да не изпуснеш сигурната работа като сервитьорка на коктейли, колкото и да е затъпяващо това. Казваше, че получавала добри пари. Наложило се да прекъсне образованието си. Трябваше да прекъсна училище, нали разбираш.

Лайан изобщо не се интересуваше нито от образование, нито от работа. Тя искаше да се омъжи, а най-добрият начин да се омъжи според нея беше да я видят да излиза с мен, за да може бившият й съпруг да я изревнува и отново да прояви интерес към нея. От ревността щеше да дойде и щастието.

Тамара обичаше парите и изглеждаше толкова ослепителна, че наистина си струваше цената. Лицето й беше като модел на художник, умът й правеше сметки дори и когато се смееше. Бе чела много, бе пътувала много, знаеше много езици. Бившият й съпруг беше инвеститорски брокер и Тамара искаше да отвори собствена брокерска къща. Сто хиляди долара щяха да й бъдат достатъчни, за да започне бизнес. Само сто хиляди долара, Ричард. Не можеш ли да ми помогнеш?

Само да можех, мислех си из. Само да можех да намеря жена с лицето на Шърлин, с тялото на Лайан, със способностите на Джаклин, с очарователността на Джейни и спокойната самоувереност на Тамара. Това щеше да бъде моята сродна душа, не е ли така?

Целият проблем беше в това, че лицето на Чарлин беше съпътствано от страховете на Чарлин, а тялото на Лайан — от проблемите на Лайан. В началото всяко запознанство ми се струваше интересно, но само след ден цветовете ставаха сиви, интригата изчезваше в гората от идеи, които не бяха споделени. Бяхме като отделни парчета от торта, не се допълвахме.

Нима няма нито една жена, мислех си най-сетне аз, която в рамките на един ден да не успее да ми докаже, че не е онази, която търся? Все попадах на жени със сложно минало, потънали в проблеми, търсещи помощ, повечето все се нуждаеха от повече пари, отколкото имаха. Проявявахме търпимост към своите странности и недостатъци и> едва запознали се, вече се наричахме приятели. Беше някакъв безцветен калейдоскоп и всяка частица се променяше и беше точно толкова сива, колкото можете да си представите.

По времето, когато телевизията най-сетне се умори от мен, вече бях си купил биплан с мощен двигател и скъпи перки, който да прави компания на „Пеперудата“. След като тренирах упорито известно време, започнах да давам срещу заплащане демонстрации на висш пилотаж.

Хиляди хора се струпват през лятото да гледат подобни въздушни демонстрации, мислех си аз, и ако не мога да я открия, като се представям по телевизията, то може да се случи по време на въздушна демонстрация.

Срещнах Катрин след третата демонстрация, в Лейк Уейл, Флорида. Тя излезе от тълпата и приближи до самолета така, сякаш се познавахме отдавна. Усмихна се леко и интимно;, сдържана и затворена, колкото можеше да бъде.

Погледът й беше спокоен и уверен, дори и в ярката светлина на обедното слънце. Дълга коса? тъмнозелени очи. Колкото по-тъмни са очите, казват, толкова по-малко могат да бъдат засегнати от слънчевите лъчи.

— Това изглежда много забавно — каза тя и посочи с глава биплана, без да се интересува от шума и тълпата.

— Не може да се умре от скука — казах аз. — Ако имащ самолет, какъвто ти е необходим, няма опасност да скучаеш.

— Как се чувства човек, когато се премята така във въздуха? Вие правите ли полети, или само демонстрации?

— В повечето случаи демонстрации. Не правя много полети, но понякога се случва. Когато човек веднъж се увери, че няма да падне, му става забавно да прави тези резки превъртания.

— Ще ми позволите ли да се повозя на вашия самолет, ако ви помоля? — попита тя.

— За вас, да, след демонстрацията.

Не бях виждал такива зелени очи.

Тя не се откъсна от мен през целия следобед, понякога изчезваше сред тълпата, но отново се появяваше със своята усмивка и тайно заговорничество. Когато слънцето вече залязваше, беше останала край самолета сама. Помогнах й да се качи в предната кабина на малката летателна машина.

— Не забравяйте да си сложите двата предпазни колана — предупредих я аз. — Един е достатъчен, за да се задържи човек в самолета, каквито и акробатически номера да правим, но за всеки случай ние слагаме по два.

Казах й как се използва парашута, ако се наложи да скочи, и опънах предпазните ремъци на раменете й, за да ги закопчае във втората закопчалка на предпазния колан. Имате хубави гърди, едва не казах като комплимент. Вместо това промълвих:

— Трябва ремъците да са опънати колкото се може повече. Щом самолетът започне да се преобръща, ще ги почувствате доста по-хлабави, отколкото сега.

Тя ми се усмихна така, сякаш бях й казал комплимента.

Машината бръмчи, слънцето е избухнало в огнени пламъци на края на света, ние летим над облаците и правим тройни превъртания във въздуха. Тя е сякаш родена за летец. Цялата е прехласната от полета.

Приземихме се по здрач и тя скочи от кабината, докато аз спра двигателя. Преди изобщо да осъзная какво става, тя вече бе обгърнала шията ми и ме целуваше.

— ОБИЧАМ ТОВА! — възкликна тя.

— О, Боже… — смотолевих аз. — Е, нищо особено…

— Вие сте великолепен пилот. Аз привързах самолета към стойките в тревата.

— Ласкателството, госпожице, може да ви заведе, където си поискате.

Тя настояваше да ме покани на вечеря, за да ми се отблагодари за полета. Поговорихме си още час. Разказа ми, че е разведена и че работи в ресторант, недалеч от къщата при езерото, която бях купил. С работата и издръжката, която получавала, парите й стигали. Сега мислеше да се върне към учението и да завърши физика.

— физика ли?! Какво ви кара да се занимавате с физика…?

Поразителен човек — положителен, прям, мотивиран. Тя посегна към чантичката си.

— Имате ли нещо против да си запаля цигара? Ако въпросът й ме стъписа, то моят отговор направо ме накара да онемея.

— Съвсем не.

Тя си запали цигара и започна да говори за физика, без да забелязва какъв смут бе предизвикала в съзнанието ми. РИЧАРД! КАКВО ГОВОРИШ? КАКВО ЗНАЧИ ТОВА „НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ, СЪВСЕМ НЕ“? Госпожицата иска да си запали ЦИГАРА! Знаещ ли какво говори това за нейните ценности и за бъдещето й в твоя живот? Това говори „Пътят е затворен“…

Млъкнете — казах аз на моите принципи. Тя е блестяща, различна от другите, с ум като светкавица и зелени очи, забавна, красива, сърдечна, вълнуваща, а аз съм толкова уморен да мисля за всичко все сам и да спя с красиви непознати. По-късно ще си поговоря с нея във връзка с пушенето. Тази вечер не.

Принципите ми се оттеглиха толкова бързо, че чак се стреснах.

— …Е, няма да бъда богата, но все някак ще се оправя — говореше тя. — Ще си купя собствен самолет, дори и да е стар и използван! Нали няма да съжалявам?

Димът се виеше на кълба, както обикновено точно в лицето ми. Аз спуснах мисловен екран срещу него, опитах се да си изградя мисъл-форми, които да ми бъдат щит, и бързо се овладях.

— Първо ще си купите самолет, а после ще се научите да летите, така ли? — попитах аз, като гледах очите й.

— Да. Тогава ще трябва да плащам само за инструктор, а не и за да наема самолет. В крайна сметка това ще ми излезе по-евтино, нали? Не ви ли се струва разумна идея?

Разисквахме известно време идеите й и аз предложих понякога да идва, за да лети с някой от моите самолети. Новият хидроплан „Езерна амфибия“ беше толкова добър, сякаш направен да те пренася в бъдещето и миналото, във въздуха и водата. Тя щеше да го хареса, мислех си аз.

Два часа по-късно лежах в леглото си и си представях как ли ще изглежда, когато се появи.

Не трябваше дълго да чакам. Тя изглеждаше съблазнителна, гъвкавото й загоряло тяло увито в хавлия.

После хавлията падна и тя се промушна под завивките й се наведе да ме целуне. Целувката и не казваше „Познавам те и те обичам“, а „Хайде да бъдем любовници и да видим какво ще излезе от това“.

Приятно беше да се отдадеш на удоволствието и да не търсиш някой, когото така и не можеш да намериш!

— Бих предпочел да не пушиш в къщата, Кати.

Тя остана изненадана и запалката й замръзна на сантиметър от цигарата.

— Но миналата нощ нямаше нищо против.

Аз оставих чиниите в умивалника, забърсах с гъбата кухненския плот. Вън вече беше топло, само няколко облачета дим щяха да се разнесат в утринния въздух. Имаше разсеяна облачност на шест хиляди фута височина, видимост петнайсет мили с лека мъглица. Пълно безветрие.

Тя бе все така привлекателна, както и вчера. Щеше ми се да я опозная по-добре. Дали цигарите щяха да ме разделят с тази жена, с която се бях сближил и можех да разговарям по-дълго от минута?

— Нека ти кажа какво мисля за цигарите — обърнах се към нея аз.

Дълго й обяснявах.

— …С цигарите човек казва на всеки наоколо си — завърших думите си аз, — казва му: „Не ме е грижа за теб, въобще не ме интересува дали можеш да дишаш. Ако искаш, умирай, аз ще си запаля цигара!“ Никак не е учтив навик пушенето. Това не е нещо, което човек трябва да прави край хората, които обича.

Вместо да се разгневи и да тръгне към вратата, тя кимна с глава.

— Да, зная, че е ужасен навик. И без това мисля да се откажа.

Затвори чантичката си с цигарите и запалката.

След време физиката отпадна — сега искаше да опита да работи като модел. После се появи пеенето. Имаше чудесен глас, упоителен като гласа на сирена сред морските мъгли. Но винаги, щом трябваше да премине от желанието към работа, за да го реализира, тя губеше интерес и се насочваше към друга мечта. Най-сетне опря до мен — не мога ли да й помогна да си отвори малък бутик?

Кати беше безгрижна, остроумна; обичаше хидроплана, влюби се в летенето на момента, но си оставаше непреодолимо чужда за мен. Беше чуждо тяло в моята система, колкото и да бе прекрасна, и системата ми постепенно я изтласкваше, колкото се може по-внимателно.

Никога нямаше да бъдем сродни души. Ние бяхме две лодки, срещнали се посред океана, всяка от които бе сменила за известно време курса си, за да поплуваме заедно в една посока сред пустото море. Бяхме различни лодки, които плуваха към различни пристанища и знаехме това.

Аз имах странното чувство, че тъпча на едно място и изчаквам нещо да се случи, за да тръгне моят живот в предопределената му посока, да получи смисъл и цел.

Ако имах сродна душа, разделена от мен, можех да очаквам, че тя ще се развива без мен, доколкото може, докато дойде времето да се срещнем. А междувременно, моя скъпа, неоткрита любима, може би очакваш същото и от мен? Докъде имаме право да допускаме близките непознати?

Близостта с Кати е нещо приятно за момента, но тя не трябва да ме обвързва, да ми пречи и да застава на пътя ми към моята любов, когато и да реши да се появи тя.

Имаше нещо вълнуващо и вечно ново в моето търсене на съвършената жена. Откъде идваше това потискащо чувство, че рано ме спохожда зимата? Колкото и бързо да препускаше реката на времето по камъни и дълбоки вирове, моят сал бе уловен в поредица от зимни бързеи. Няма нищо страшно да стоиш на едно място известно време — щеше ми се да чувам сред гърма на водата — няма нищо страшно. Но аз съм избрал тази планета и това време, за да науча някакъв трансцендентален урок, макар и да не зная какъв, да срещна онази жена, която няма да прилича на никоя друга.

Въпреки всичките ми надежди обаче един вътрешен глас ме предупреждаваше, че зимата може да ме превърне в лед, ако не се отскубна от мястото, на което съм заседнал, и не я намеря.

Имах чувството, че съм бил поканен на масата, а след това изритан през вратата. В един миг съм в самолета, в следващия вече падам, макар че все още мога да се хвана с ръцете за него, ако отчаяно искам. .

Следващия миг обаче е вече късно, вече съм 50 фута надолу и падам със 100 фута в секунда. Пропадам сам и право надолу. Приближавам до земята с шеметна скорост.

О, Божичко, мисля си. Дали наистина искам точно това?

Когато човек живее за момента, свободното падане може да му достави удоволствие. Но започне ли да се тревожи за следващия миг, удоволствието изчезва.

Чувствах се така, сякаш пропадам в огромна пропаст и гледах как земята става все по-голяма и изглежда плоска и твърда, а аз самият се чувствах ужасно малък и нямаше нищо, за което да се хвана.

Не се тревожи, Ричард, мислех си. Нали за гърдите ти е привързан шнурът на парашута? Можеш да го отвориш, когато си поискаш. А има и един резервен, ако основният не се отвори, Можеш да го издърпаш още сега, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Но пък ще се лишиш от удоволствието на свободното падане.

Погледнах висотомера на китката си. Осем хиляди фута. Седем хиляди и пет…

Под мене на земята се виждаше бялата пясъчна ивица, където смятах да се приземя след известни секунди. Но каква празнота се откриваше пред мен дотогава! О, Боже…

Някаква част от нас винаги взема позицията на наблюдател, независимо какво правим. С една страна от себе си ние винаги се наблюдаваме. Тя не се интересува дали сме щастливи или нещастни, болни или здрави, дали живеем или умираме. Единствената й работа е да седи там на рамото ни и да преценява дали сме достойни човешки същества.

И ето че наблюдателят в този момент се е хванал за моите резервни ремъци, облечен в собствен костюм за скачане и със свой парашут и си води бележки за моето поведение.

Далеч по-нервен, отколкото би следвало на този етап. Очи широко отворени; пулс ускорен. Ясната възбуда е съпроводена с твърде много страх. Качество на полета далеч по-лошо от досегашните. Оценка С минус.

Наблюдателят ми е суров в оценките.

Височина пет хиляди и двеста… четири хиляди и осемстотин.

Ако протегна ръце напред сред вихъра, ще успея да се приземя на краката си; ако държа ръцете си отзад, ще се спусна стремглаво към земята. Сигурно точно така летят без самолети, мислех си аз, само дето нямат такова безнадеждно желание да се издигат също така бързо, както се спускат. Да се издигаш нагоре, дори и с една трета от скоростта, би било чудесно.

Витае в облаците по време на свободното падане. Съзнанието му безцелно блуждае. Промяна в качеството: Д плюс.

Височина три хиляди и седемстотин фута. Още съм доста високо, но ръката ми хваща въжето на парашута, навива го на десния палец и силно дърпа. Чувам шум зад гърба си и парашутът започва да се отваря.

Рано отваря парашута, няма търпение да се почувства по-сигурен. Д.

Шумоленето продължаваше. Сега трябваше да почувствам как платното зад мен се отваря. Вместо това обаче продължавах да падам свободно. Без никаква причина тялото ми започна да се върти.

Нещо… мислех си, дали има нещо не наред?

Погледнах през рамо. Вместо да се отваря платното на парашута, виждаше се смачкан найлон на червени и жълти ивици, премятай от вятъра на всички страни.

Шестнайсет секунди… петнайсет… Трябваше да го оправя, преди да съм се ударил в земята. Както се въртях, струваше ми се, че е някак си неудобно да падна в тази оранжева гора. Можеше да падна върху някое дърво, но беше малко вероятно.

От практика знаех, че сега трябва да се освободя от главния парашут и да отворя резервния, който беше привързан към гърдите ми. Нима е справедливо да претърпя злополука заради парашута по време на двайсет и деветия си скок? Съвсем не ми се вижда справедливо!

Не може да овладее мислите си. Липса на дисциплина. Д минус.

Имах късмет, че времето започна да тече сякаш по-бавно. Една секунда се равняваше на минута.

Но защо ми беше толкова трудно да вдигна ръце и да се освободя от този парашут, който не иска да се отвори?

Ръцете ми тежаха сякаш тонове и аз с огромно усилие ги повдигнах, за да откопчая закопчалките на раменете си, наистина с огромно усилие.

Дали си струваше цялото това напрежение? Не бях инструктиран колко трудно е да се достигнат тези закопчалки! Изпитах огромен яд към инструкторите, докато най-сетне успях да откача парашута.

Бави се, бави се. Много е бавен.

Престанах да се въртя и се обърнах, за да отворя резервния парашут, когато за моя най-голяма изненада видях, че увързаният найлон продължава да лети с мене! Приличах на фойерверк, както бях превързан за яркото платно, и падах като ракета^ хвърлена от небето.

— Внимавайте, курсанти — бе говорил навремето инструкторът. — Вероятно такова нещо няма да ви се случи, но недейте забравя: Никога не отваряйте резервния парашут, преди да сте се Освободили от главния, ако той се е заплел, защото резервният също може да не се отвори. Ще се омотае около вимпела и дори няма да ви забави, докато падате стремглаво към земята. НЕПРЕМЕННО ПЪРВО СЕ ОСВОБОДЕТЕ ОТ ОТКАЗАЛИЯ ПАРАШУТ!

Но аз не се бях освободил и той продължаваше целия оплетен да се мотае на гърба ми!

Наблюдателят направо изкрещя от недоволство.

Загубва самообладание, когато е поставен на изпитание. П, което означава „Провалил се“.

Чувствах как земята под мен се приближава все повече. Щях да си ударя врата в тревата, при 125 мили в час. Това беше сигурен начин да умреш бързо. Защо ли не виждам целия живот да преминава като светкавица пред очите ми, защо не излизам от тялото си, преди да се ударя в земята, както пише, че ставало в книгите? ОТВОРИ РЕЗЕРВНИЯ ПАРАШУТ!

Забавени действия. Задава неадекватни въпроси. Твърде несъвършено човешко създание.

Дръпнах аварийното въже и резервният парашут мигновено се отвори пред лицето ми, изскочил от пакета като сребърна снежнобяла раковина, изстреляна в небето, Той се издигна до увързаното платно на основния парашут. Бях сигурно завързан за два фойерверка, които падаха устремно към земята.

Последва ослепително бял изстрел и парашутът бе отворен, напълно отворен, при което аз увиснах във въздуха на 400 фута над оранжевата горичка като счупена кукла, която виси на конците си, спасена в последната минута.

Времето отново се върна към нормалния си ход, дърветата се блъснаха наоколо ми и аз скочих на земята на крака, след което се търкулнах в тревата — не мъртъв, но с доста затруднено дишане.

Дали вече не се бях разбил при падането, след което някакъв спасителен парашут ме бе издигнал на две секунди време над земята и ме бе спасил? Смъртта беше едно алтернативно бъдеще, което за малко не бях избрал. И докато то се отдалечаваше от мен, щеше ми се да му помахам за сбогом. Да му помахам почти с тъга. В това бъдеще, което беше вече едно алтернативно минало, може би щях да намеря мигновените отговори на отдавнашното си любопитство относно смъртта.

Успя да оцелее. Спаси го късметът му и възхитителното поведение на ангелите му хранители. Ангели хранители: А. Ричард: П.

Събрах резервния парашут, сгънах го с любов на една купчинка до онзи, който бе отказал. След това седнах на земята до дърветата и преживях в мислите си последните минути отново, записах в джобния си бележник какво се бе случило, какво бях видял и какво си бях помислил, какво бе казал подлият наблюдател, тъжното сбогуване със смъртта и всичко, което можах да си спомня. Докато пишех, ръката ми нито веднъж не потрепери. Или не бях изпитал никакъв шок при това скачане, или най-отмъстително го бях потиснал.

Върнак се у дома същия ден, но там не ме чакаше никой, с когото да споделя приключението си, никой, който да ми зададе въпроси, които да ми подскажат някои ценни наблюдения, останали от мен незабелязани. Кати бе излязла с някого през свободната си вечер. Децата на Бриджид имаха представление в училището. Джил беше уморена от работа. Единственото, което можех да направя, бе да се обадя на Рашел в Южна Каролина. Колко е приятно да говори с мен, каза тя, да заповядам винаги, щом мога. Не споменах нищо за скока, за не-отворилия се парашут и за алтернативното бъдеще, за възможната ми смърт в оранжевата горичка.

За да отпразнувам случилото се, реших да си приготвя картофен специалитет по рецепта на моята баба: картофи и суроватка, яйца, индийско орехче и ванилия. Всичко това се покрива със захарна глазура и се залива с течен шоколад. Изядох една трета от специалитета сам.

Отново си мислех за скока и накрая реших, че така или иначе не бих казал на никоя жена за случилото се. Та нали щях да изляза някакъв си герой, едва избягнал смъртта? А и какво можеха да ми кажат? „О, Боже, какво си преживял!“, „Трябва да бъдеш по-внимателен!“

Наблюдателят отново зае мястото си и започна да пише. Аз го поглеждах с ъгълчето на окото си.

Променя се. Всеки изминал ден става все по-затворен в себе си, дистанциран и недостъпен. Иска да постави сродната си душа, която не е открил, на всякакви изпитания, обгражда се със стена, с лабиринт и крепост като планина и очаква тя да се осмели да го намери в най-скрития център на всичко това. Заслужава оценка А по чувство за самосъхранение от единствената на света, която би могъл да обикне и която би могла също да го обича някой ден. Вече не може да си намери място… Дали тя ще успее да го открие, преди да се самоунищожи?

Да се самоунищожа ли? Да се самоубия? Понякога дори и вътрешният ни наблюдател не знае кои сме всъщност. Аварията не беше по моя вина. Такова нещо няма да се случи повече.

Не исках да си дам сметка, че аз бях този, който бе свил парашута така, че да не може впоследствие да се отвори.

Седмица по-късно се приземих, за да налея бензин & късния следобед, след като цял ден все нещо не беше наред с моя „Мустанг Р 51“. Радиовръзката бе отказала, лявата спирачка едва работеше, генераторът изгоря, температурата на охладителя бе достигнала червената линия без никаква причина, след което без никаква причина се нормализира. Това определено не беше добър ден. Това определено беше най-лошият полет, който съм имал.

Някои самолети човек опитва, но с други просто не може да се пребори.

Приземявам се, наливам гориво, .стягам ръчката и политам колкото се може по-бързо отново. Полетът е дълъг. Двигателят проявява особености, които не са съвсем редни. Всяка част на този самолет струва не по-малко от сто долара, а когато частите започнат да се чупят, както се превиват тръстики, това струва с хиляди.

Колелата на големия боен самолет са само трийсетина сантиметра над пистата в Мидланд, Тексас, след което я докосват. Внезапно лявата гума изскача встрани и самолетът свива към края на пистата и излиза от настилката в пръстта.

Няма никакво време, все още се движа с много голяма скорост, натискам спирачката докрай и издигам самолета отново във въздуха.

Това не беше правилно действие. Инерцията не е достатъчно голяма, за да излетя.

Самолетът надига нос нагоре за секунда-две, но нищо повече. Пелиновите храсти се открояват под нас, колелата отново се спускат и внезапно лявата ръчка за приземяване се счупва. Гигантската перка удря в земята, машината се накланя и се разтърсва от силен взрив.

Имах усещането, че това, което става, ми е познато — този момент, когато движението постепенно се забавя. А ето кой бил тук! Моят наблюдател с бележник и молив! Как си човече, отдавна не съм те виждал!

Бъбри си с наблюдателя, докато самолетът се разбива сред храсталаците пелин. Това е най-некадърният пилот, когото познавам.

Много добре знаех, че катастрофите с „Мустанг“ не са обикновена самолетна авария. Тези машини са толкова огромни, бързи и опасни. Те помитат всичко пред себе си и се взривяват на хиляди фойерверки жълт и оранжев пламък като динамит, който се превръща в смъртоносен черен дим, и в радиус половин миля от взрива навсякъде се разлетяват всякакви бурмички и частици. Пилотът при това нищо не успява да почувства.

Взривът се приближаваше към мен със скорост 80 мили в час… Оранжево-белият клетъчен корпус на дизеловия генератор, който се намираше в самия център на целия този хаос, си въобрази, че може да уцели в момент на авария свръхскоростен самолет. Съвсем неоснователно.

Още няколко труса по пътя, всички останали съоръжения за приземяване се изпочупиха, половината от дясното крило липсваше…

Защо още не бях напуснал тялото си? Във всички книги се казваше…

Аз се наклоних напред, придърпвай от предпазния колан през раменете си, когато се ударихме в земята и всичко пред очите ми притьмня.

В продължение на няколко секунди нищо не виждах. Никаква болка.

Тихо е тук на небето, помислих си, като се поизправих и отърсих глава.

Няма никаква болка. Спокойно тихо прошумолява-не… Какво ли може така да шумоли на небето, Ричард?

Отворих очи и установих, че небето много наподобява смачкан дизелов генератор, следствие на катастрофа на огромен самолет…

Умът му е като на жаба, ако се съди колко разбира какво става.

Почакай малко! Възможно ли е… да не се намирам на небето? Аз не съм мъртъв! Седя вътре в разнебитената кабина и, както изглежда, самолетът още не се е взривил. Изглежда ще се РАЗБИЕ! след две секунди, а аз съм тук като хванат в капан… Явно няма да умра от експлозия, изглежда, че просто ще изгоря!

Само след секунди вече бягах и се намирах на сто метра от димящата развалина, която съвсем доскоро беше един красив самолет, дори и да не може да се твърди, че е много надежден, евтин или приятен за каране. Препънах се и се пльоснах с лице върху пясъка^ както съм виждал да правят пилотите във филмите, преди взривът да залее целия екран. Забил лице в пясъка, покрих тила си с ръце и зачаках взрива.

Развива забележителна скорост, когато най-сетне разбере какво става.

Половин минута. Нищо. Още половин. Вдигнах глава и се огледах.

После се изправих, изтръсках пясъка и пелиновите клонки от дрехите си. Кой знае откъде в ума ми започна да се върти някаква мелодия на рокендрол. Аз нищо не забелязвах. Може би се опитвах да бъда равнодушен?

Какъв съм глупак. Никога не се е случвало самолет от този тип да катастрофира, без да се взриви като буре, пълно с барут. Единственото изключение беше тази развалина, която доскоро пилотирах. И ето че сега трябваше да давам показания, да запълвам цели папки с хартия… Щях да се бавя с часове, преди да мога да се кача на самолет и да замина на запад. Мелодията продължаваше да се върти в главата ми.

Не е много разстроен от преживения шок. Б плюс за хладнокръвие, когато всичко е свършило.

Поласкан от оценката и подсвирквайки си мелодията, аз тръгнах обратно към останките от мустанга, намерих торбата с дрехите си и несесера за бръснене и ги взех.

Здрава се оказа кабината, трябва да се признае.

Да, разбира се! Самолетът не беше се взривил, защото газта бе изключена при приземяването.

Наблюдателят вече бе избледнял и изчезнал, клатейки глава, и аз видях няколко пожарни коли да приближават насам. Те никак не се интересуваха от онова, което им говорех относно отсъствието на гориво. Заляха останките от самолета с пяна за всеки случай.

Жал ми беше за радиоапаратурата, част от която беше останала незасегната в кабината и всеки апарат от която ми струваше цяло състояние.

— Гледайте да не залеете с пяна и кабината, момчета. Там апаратурата…

Твърде късно. Като предпазна мярка те запълниха кабината с пяна до върха.

А сега какво? — мислих си аз безпомощно. Сега какво, сега какво?

Изминах пеша милята, която ме делеше от летището, купих си билет за следващия самолет, който излиташе, попълних колкото се може по-сбито информацията около инцидента и казах на аварийните служители къде да откарат останките от изпочупената машина.

Тарам-тарам… Ей-я, ей-я.

Защо ли в главата ми се въртеше все тази песен? Удивително. След двайсет години защо трябваше да си спомня за нея сега?

Песента продължаваше да бучи в главата ми, без да се интересува защо: Животът щеше да е сън (тарам), ако политнем двама в рая (тарам).

Ех, че песен! Като че ли призракът на „Мустанг“ пееше с всички звукови ефекти на песента!

Животът щеше да е сън, любима…

Разбира се, че сън щеше да е животът, метално плашило такова! За малко и мен да ме отнесеш в рая със себе си! Тарам, негодна развалина такава!

Няма нищо, което да ни мине през ума и да няма никакъв смисъл. Този самолет така и никога не ме взе на сериозно.

Пътническият самолет се стрелна покрай пелина, преди да излети. Аз гледах през прозорчето до мястото си.

Обленият с пяна корпус на „Мустанг“ вече беше качен върху платформата, с която трябваше да бъде изтеглен и кранът издигаше счупените му криле.

На теб ти се поиска да си поиграеш, а, самолетче? Беше ти приятно да си чупиш по нещо при всеки полет, докато най-сетне реши съвсем да се противопоставиш на волята ми?

Загубата е само твоя! Може да се намери някой, който да забрави миналото ти и да те сглоби отново след сто години. Тогава спомни си този час и бъди мил с него! Заклевам те, машинке, защото аз нямам никакво намерение да те възстановявам.

Първо инцидент с парашута, сега и самолетна катастрофа. Замислих се над всичко това и реших, че явно имам някакво Божествено ръководство, което ме пази така, че да няма и драскотина върху мене, когато приключението стане малко по-рисковано, отколкото съм възнамерявал.

Всеки на мое място щеше да си мисли точно обратното. Катастрофата съвсем не беше знак, че съм закрилян. Знак за това щеше да бъде, ако можех да избягвам катастрофите.

Парите направо ме заливаха. Хората по целия свят четяха книгата ми, купуваха си други мои книги. Парите от всяка продадена книга идваха към мене.

Със самолети мога да се оправям, мислех си аз, но парите някак си ме изнервят. Може ли опари да се катастрофира?

Палмови клонки махаха пред прозореца на кабинета, слънчеви лъчи огряваха репортажите на бюрото.

— Аз мога да се заема вместо теб с всичко това, Ричард. Това не е проблем, спокойно мога да го направя, ако искаш.

Той стоеше, малко по-висок от метър и половина; косата и брадата му от червеникави бяха станали бели с годините, тъй че той от един талантлив елф се бе превърнал във всезнаещ светец.

Това беше приятел от времето, в което сътрудничех на разни списания, редактор, който си беше сменил попрището и бе станал съветник по имуществените въпроси. Беше ми станал симпатичен още от първия договор за разказ, който бях сключил с него, и аз се възхищавах от спокойната му деловитост още от първия ден, в който се запознахме. Имах му пълно доверие и нищо, което каза този следобед, не можа да разклати доверието ми.

— Стен, не мога да ти опиша колко се радвам… — казах аз. — Не можеш да си представиш до каква степен не се оправям с парите, с цялата тази бумащина, с плащането на данъци. Нищо не разбирам от това и ми е крайно неприятно. Назначавам те за свой финансов агент, тъй че спаси ме, моля те, от всичко това.

— Не искаш ли поне да те запозная с онова, което трябва да се прави, Ричард?

Погледнах графиките с инвестициите, които смяташе да направи. Всички линии вървяха право нагоре.

— Не искам — отвърнах аз. — Е, може би трябва да зная, когато вземаш някакво важно решение. Но аз толкова малко неща разбирам от работата ти…

— Не говори така — каза той. — Тук няма нищо сложно, най-обикновен технически анализ на стоковия пазар. Повечето хора не успяват на стоковата борса, защото не могат да покрият разходите, когато пазарът се развива неблагоприятно.Ти, т. е. ние двамата няма да имаме този проблем. Ще инвестираме предпазливо, като си оставим голям капитал в резерва. Като спечелим повече пари с подобна стратегия, ще можем да си позволим повече спекулации. Когато следваме правилата на стоковата борса, можем да спечелим много пари и да натрупаме цяло състояние. И не е нужно никъде да се задържаме, много хора забравят за това. И лесно губят парите си.

Той се усмихна, забелязвайки, че вече започвам да не го разбирам. После посочи една графика:

— Вземи например тази диаграма, която показва цените на шперплата на чикагската стокова борса. Тук вдясно виждаш началните вложения. Трябва да се внимава, както разбираш, защото те падат, това е за предишния април. В този момент би трябвало да продаваме шперплата колкото се може повече. Когато цената падне, ние ще сме продали голяма част от него. Да се продава, когато цената е висока, и да се купува, когато е ниска, е същото, както да се купува, когато е ниска, и да се продава, когато е висока… Разбираш ли?

Как можем да продаваме…

— Как можем да продаваме, преди да сме купили? Не трябва ли първо да купим, преди да продадем?

— Не.

Той обясняваше спокойно — като директор на колеж.

Това са бъдещи инвестиции. Ние се ангажираме, да продаваме по-късно на тази цена, знаейки че, преди да дойде моментът на продажбата, ,вече ще сме купили шперплата — или захарта, или медта, или зърното — на много по-ниска цена.

— Оу!

— След това реинвестираме капитала. Влагаме капитала в различни предприятия в офшорни инвестиции. Една офшорна корпорация е много добра идея всъщност. Чикагската стокова борса е само място, от което може да се започне. Аз бих предложил да се купи брокерско място в западната стокова борса. След това да не се плаща участието в търговете. След това би било умно да се вложат инвестиции в малка компания, преди тя да развие своята дейност. Аз ще направя проучване. Но с парите, с които разполагаме в момента, и една по-далновидна стратегия по отношение на пазара, трудно можем да се провалим.

Той бе твърде убедителен. Какво облекчение бе за мене това — да зная, че финансите ми няма да се оплетат като парашута.

Никога няма да мога да се науча да се оправям с парите като Стен. Липсва ми търпение, липсва ми мъдрост, липсва ми далновидност.

Но все пак съм достатъчно умен, за да зная слабостите си и да потърся стар приятел, на когото мога да се доверя и да му възложа да управлява парите ми.

Двамата с Дона лежахме на слънце на палубата на платноходката ми и се носехме по течението трийсет мили северно от Киуест.

— Никоя жена в моя живот не ме е притежавала — говорех й тихо, търпеливо аз — и аз не съм имал такива претенции към никоя жена. Това за мен е от изключително значение. Обещавам ти никога да не посегна на твоята свобода, да не бъда ревнив.

— Приятно ми е да чуя това за първи път — каза тя. Имаше къса и черна коса, кафявите й очи бяха притворени срещу слънцето. Тя имаше тен с цвета на лакирано тиково дърво, след многото лета, откак се бе развела, далеч на север.

— Повечето мъже не могат да разберат това. Аз живея както си поискам. Живея с един мъж, когато искам, и си отивам, когато искам. Това не те ли плаши?

Тя повдигна ивиците на бикините си, за да не се отразят на тена.

— Да ме плаши ли? Това може само да ме радва! Никакви вериги, въжета и усложнения, никакви спорове и цялата тази досада. Един подарък, който идва от самото сърце: Тук съм не защото съм длъжен, не защото съм закрепостен, а защото искам да съм с теб повече от всичко на света.

Водата нежно се плискаше. Ярка светлина проблясваше в платното вместо сенки.

— В мое лице ще намериш най-сигурния си приятел — заявих аз.

— Най-сигурния ли?

— Аз ценя твоята свобода, защото ценя своята. И съм изключително чувствителен. Ако се засегна или поискам от тебе нещо, което ти не желаеш, трябва само да прошепнеш най-тихото не. Аз презирам натрапниците, хората, които нарушават неприкосновеността на другия. Дори само да намекнеш, че аз съм такъв човек, ще се махна; преди да си изказала намека докрай…

Тя се обърна на другата страна, подпряла главата си с ръка, и отвори очи.

— Това не ми звучи като предложение за женитба, Ричард.

— И не е. Благодаря.

— Често ли получаваш подобни предложения? — попитах аз.

— Дори и няколко само са ми много — отвърна тя. — Една женитба ми беше достатъчна. И тя ми беше в повече. Някои хора се чувстват по-добре женени; за мен това не се отнася.

Разказах й някои неща за бившия си брак, за щастливите години, които станаха трудни и мъчителни. Бях получил същите уроци, които е трябвало да преживее и тя.

Огледах се във водната повърхност на залива, който бе гладък като огледало. Морето бе гладко като размекнат сладолед.

— Що за срам, Дона, няма нито едно нещо, за което да не сме съгласни.

Носехме се по течението още един час, когато вятърът задуха в платната и платноходката бързо се понесе напред. Когато за втори път седнахме да се храним на сушата, вече се познавахме добре, прегърнахме се за сбогом и си пожелахме отново да се видим някой ден.

Както с Дона, така беше и с всяка друга жена в живота ми. Уважение на личната независимост на частния живот, безусловна свобода. Деликатни споразумения срещу самотата бяха това. Разумни и хладни любовни връзки без любовта.

Някои от моите жени приятелки не бяха се женили никога, но повечето бяха разведени. Някои едва бяха преживели своите нещастни връзки, пребивани от агресивни мъже, уплашени, въвлечени от масовата психоза в постоянни депресии. За тях любовта бе нещо непонятно с трагически последици; любовта бе празна дума, след като е била лишена от смисъл от съпруг, превърнал се във властник, или любовник, превърнал се в тьмничар.

Ако проследя тази своя мисъл докрай, може би щях да се изправя пред гатанка: Любовта между мъжа. и жената се е превърнала в дума, лишена от смисъл. Но дали всъщност има смисъл, Ричард?

Отговорът ми се изплъзваше.

Месеците се нижеха и аз все повече губех интерес към любовта, към това какво е любов и какво не, и загубих мотива да търся своята неизвестна сродна душа. Постепенно мястото й бе заето от възникването на нова идея, идея толкова рационална и блестяща, колкото се бяха оказали моите делови реализации,

Ако съвършеният партньор, мислех си аз, е онзи, който удовлетворява всички наши потребности през цялото време, и ако една от нашите потребности е именно непрекъснатото разнообразие, това значи, че никой човек никъде не може да бъде нашият съвършен партнъор!

Единственият истински духовен партньор може да се открие сред много различни лица. Моята съвършена жена има плътта и интелекта на тази моя приятелка, сърдечността и красотата на друга, смелия приключенски дух на трета. Ако никоя от тези жени не е с мен един ден, то значи, че моята сродна душа се изявява в пълния си блясък в други тела на друго място; да си съвършен, не означава да бъдеш недостъпен.

„Ричард, пялата тази идея е много мъглява! Нищо няма да излезе от нея!“ — Ако това беше вътрешният ми глас, който крещеше насреща ми — а то беше — просто му натъпквах устата с парцали.

„Докажи ми, че тази идея е неправилна — казвах му аз. — Докажи ми, че не води до нищо. И го направи, моля те, без да използваш думи като любов, женитба, всеотдайност. Направи го решително и категорично, преди аз да съм ти изкрещял по-високо, отколкото можеш ти. че имам намерение сам да определям живота си!“

Какво знаеш ти? Проектът „съвършената жена в образа на многото жени“ спечели конкурса.

Безкрайно много пари. Да летя колкото си искам Да имам съвършената жена. Ето това е щастието!

Не може да има никаква грешка. Събитията, които ние сами привличаме в живота си, независимо колко са неприятни, са ни необходими, за да научим онова, което трябва да научим; всяка наша стъпка е необходима, за да вървим в посоката, която сме си избрали.

Лежа на пода, потънал в дебелия жълтеникаво-кафяв килим, и размишлявам над всичко. Тези три години не може да са били някаква грешка. Всяка от тях съм градил най-внимателно, с милиони решения, вземани във всеки момент, с всички самолетни полети, интервюта, екскурзии с лодки и пътувания, с филмите, деловите ангажименти, лекциите и телевизионните предавания, ръкописите и банковите сметки, с осигуреното бъдеще. През деня въздушни демонстрации с новия малък самолет, нощем разговори и милувки с много жени, всяка от които прекрасна, но никоя не тя.

Убеден бях вече, че тя не съществува, но сянката й все още ме преследваше.

Дали и тя вече е убедена, че аз не съществувам? Дали моят призрак не нарушава от време на време нейните убеждения? Дали точно в този миг една жена не лежи някъде на плюшения килим в къща, построена над хангар с пет самолета в него, докато три други са на ливадата, а привързан до брега се люлее хидросамолет?

Съмнявах се в това. Но дали пък не е възможно тя да е сама посред нови идеи за книги и телевизионни предавания, сама, обградена от любовници и пари, от наети помощници, с които се сприятелява, от агенти, адвокати и Мениджъри и счетоводители? Това беше възможно.

Може би нейният килим е с различен цвят, но всичко останало… Тя може би е от другата страна на огледалото, намирайки своя съвършен мъж сред петдесетина мъже — и все пак сама.

Присмях се на себе си. Колко трудно умира старият мит за единствената любов!

Чу се шум от двигателя на самолет, който забръмча долу на поляната. Сигурно беше Слим, който караше „Туин Чесна“. Компресорът пропуска от дясната страна. Тези компресори от стария вид не са наред, мислех си аз. Защо трябва да ги монтират в отлични съвременни машини?

„Рапид“ и моторният планер са долу само да събират праха. И „Рапид“ ще се нуждае от ремонт не след дълго, а това ще бъде много трудна работа, като се имат предвид размерите на този кабинков биплан. По-добре е да го продам. И без това не летя много на него. На нищо не летя много. Всичките тези самолети са ми чужди, както и всичко друго в живота ми. На какво ли трябва да ме научи това? Че след време и когато са ми в повече, машините започват да ме владеят?

Не — помислих си — урокът трябва да е следният: Да получиш много пари, е все едно да получиш стъклен меч с острието напред. Най-добре е да се стопанисват внимателно и бавно да се харчат, докато не разбереш за какво всъщност са ти дадени.

Забръмча друг мотор, явно проверката на земята е преминала успешно и той е решил да направи проверка във въздуха. Вятърът донесе до мене шума от задвижващата се машина, след което любимият за мен самолетен грохот стихна, когато се отдалечи по пистата.

Какво още бях научил? Това, че не успях да понеса известността, без да се променя, както ми се беше струвало. Никога преди не бих си и помислил, че хората могат да са любопитни какво мисля и говоря, как изглеждам, къде живея, какво правя с времето и парите си. Ако го бях допускал, непременно щях да потърся някоя пещера, където да се скрия.

Всеки, попаднал пред камерата или в печата, мислех си аз, няма право да греши. Независимо дали си дават сметка или не, тези хора са избрали да бъдат пример за останалите, които ги гледат, те доброволно са влезли в ролята на образци. Един има прекрасен живот; на друг животът му е пълен провал и трябва да започва всичко отначало. Един понася стоварилите се над него нещастия или таланта си мъдро и спокойно, друг изпада в истерия, трети се самоубива, четвърти се надсмива над всичко.

Ежедневно светът подлага знаменитостите на проверка и на всякакви изпитания, а ние гледаме това, без да можем да извърнем очи. Не можем да не ги наблюдаваме, защото изпитанията, на които са подложени нашите любимци, са изпитания, с които всички ние се сблъскваме. Те обичат, те се влюбват, женят се, получават своите уроци, разделят се и започват живота си отново, разоряват се. Те ни увличат със своето поведение на екрана или от страниците на книгите, а ние пък въздействаме на тях.

Единственото изпитание, на което са подложени те, а другите не са, това е изпитанието на известността. Но ние наблюдаваме как понасят и него. Един ден и ние можем да излезем в светлините на прожекторите, и този опит ще ни бъде от полза.

Какво стана, мислех си аз, с онзи пилот, който летеше из полята на Средния Запад? Нима той успя толкова бързо да се превърне от най-обикновен летец в наперен плейбой?

Станах от килима и прекосих празната си къща, за да отида до кухнята. Видях голямата купа с царевичен чипс, който постепенно избаятяваше, после се върнах и седнах в разкошния стол до мозаичния прозорец и се загледах към езерото.

Нима се бях превърнал в плейбой? Но това е смешно. Вътрешно не съм се променил ни най-малко.

Но дали пък всички наперени плейбой не си казваха същото, Ричард?

Един „Пайпър Къб“ от близкото училище по воден планеризъм се обучаваше да се спуска над земята леко…

Спускаше се бавно и продължително, постепенно намаляваше мощността, докато леко се докосваше до блестящите води на езерото Тереза. После обръщаше и отново набираше скорост, за да излети.

Известността ме научи да се крия, да се обграждам със стени. Всеки човек си има своята желязна броня и прикритие от бодли, които използва в определени случаи.

В началото известността те ласкае. Нямаш нищо против камерите, а зад камерите стоят толкова чудесни хора. Ще бъда мил с тях, докато и те са мили и дори няколко минути след това.

Дотам стигаха стените, които си изградих онзи ден във Флорида. Повечето от хората, които ме познаваха от някое интервю или от корицата на списание или вестникарски репортаж, дори и не си представяха колко им бях благодарен, че са така вежливи да зачитат моето уединение и право на частен живот.

Останах удивен от пощата, която започнах да получавам. Радвах се на своето семейство от читатели, за които любимите ми странни идеи явно имаха смисъл. Това бяха много и различни хора, от различна раса, възраст и народност, които проявяваха интерес и желание да усвоят уроците на чуждия опит. Това семейство бе далеч по-голямо, отколкото си бях представял!

Наред с писмата, които ми доставяха радост и удоволствие, се получаваха и някои странни писма: Опишете в книга моята идея; помогнете ми да публикувам; дайте ми пари или ще горите в ада.

Изпитвах щастлива, сърдечна топлота към хората от моето семейство, изпращах им в отговор пощенски картички. Срещу онези, другите, издигах още по-силна желязна стена, изковавах мечове и временно дръпвах гостоприемната рогозка пред портата си.

Оказа се, че за мене уединението и личната свобода бяха нещо много по-важно, отколкото си бях представял. Дали преди не съм се познавал добре, или бях започнал да се променям? Все повече предпочитах да си стоя сам у дома по цели дни, по цели месеци и дори години. Затворен в огромната си къща, със своите девет самолета и цяла мрежа от предразсъдъци, можех така и никога да не се пробудя.

Вдигнах поглед от пода към снимките по стената. Това бяха снимки на самолети, които обичах. При тях нямаше нито един жив човек, нито едно човешко същество. Какво бе станало с мен? Някога аз се харесвах такъв, какъвто съм. Дали продължавах да се харесвам?

Слязох по стълбите към хангара, измъкнах оттам биплана за демонстрации във въздуха и влязох в кабината. С този биплан срещнах Кати, мина ми през ума.

Слагам си ремъците през раменете и предпазните колани, отварям смесителя, паля двигателя и съм готов за полет. Толкова бе многообещаваща тази връзка, а ето че сега тя се опитва да ме накара да се оженя за нея. Сякаш никога не съм й говорил за всички онези беди, които произлизат от брака, сякаш не й бях показал съвсем ясно, че аз мога да бъда само една страна на онзи съвършен мъж, който й е потребен.

— „Пускам витлото!“ — викнах аз по навик в празното пространство и натиснах копчето за старт.

Половин минута след излитането аз бързо набирах скорост, издигайки се с шест хиляди метра в минута. Вятърът свистеше над каската ми и покрай очилата. Обичах това усещане. Много бавно превъртане, после още едно и така до шестнайсет. Чисто ли е небето? Готов? Ето така!

Зелената равна земя на Флорида; езера и блата, ко-. ито се простират величествени и огромни отдясно, изглеждат обширни и необятни над главата ми, след това се озовават вляво.

Политам хоризонтално. После ХОП! ХОП! ХОП! ХОП! — земята се превърта пред очите ми шестнайсет пъти. Рязко дърпам спирачка и натискам левия педал, спускайки се право надолу. Вятърът свисти в жиците между късите и широки криле, след което натискам лоста напред, за да възстановя скорост шейсет километра в час, спускайки се надолу. Отметнах глава назад и погледнах към земята. Рязко дръпнах лоста до отказ, натиснах левия педал. Бипланът се превъртя обратно и пред очите ми небето пробягна зелено, а земята — синя. Отново лостът напред, натискам ляв педал и ето че самолетът отново е сменил местата на сянката си.

За по-малко от секундата аз се лепвам към седалката, сякаш съм пет пъти по-тежък, и виждам само една ясна дупка пред очите си, цялата заобиколена в сиво. Спускам се на трийсет метра над тренировъчната площ на височината, на която правя демонстрации.

Това прояснява съзнанието ми. Имам чувството, че към стъклото на кабината хвърчи испански мъх и платото, обрасло в кипариси, се върти при скорост триста градуса в секунда около каската на главата ми.

Сърцето остава самотно, както винаги.

Дълги минути двамата не проронвахме нито дума.

Лесли Париш тихо седеше от своята страна на шахматната дъска, направена от орех и бор, а аз седях от моята. В продължение на девет хода по време на играта, която ни бе накарала да затаим дъх, в стаята бе тихо, като се изключи лекият шум от преместването на някой офицер или царица и от време на време по някое „хм“ или „аа“ при по-рязък сблъсък на силите.

Когато хората играят шах, те проявяват характера си чрез начина, по който движат фигурите. Госпожица Париш не блъфира, нито позволява да бъде измамена. Тя играе честно и открито и е силна в шахмата.

Аз я наблюдавам крадешком и се усмихвам, въпреки че тя току-що ми взе офицера и заплашваше със следващия ход да ми вземе един кон, който не можех да си позволя да загубя.

Виждал бях това лице много години преди да се срещнем, по най-характерния начин. Случайно.

— Нагоре ли сте? — викна тя и тичешком се спусна към асансьора.

— Да — задържах вратата аз, докато тя се качи. — На кой етаж сте?

— На третия — отвърна тя.

Аз също бях за третия етаж.

Вратата спря за секунда, след това шумно се затвори.

Тя обърна към мен синьо-сивите си очи в знак на благодарност. Аз задържах погледа й не повече от четвърт секунда, за да изразя, че удоволствието да почакам беше мое, след което учтиво се загледах встрани. Проклета учтивост, помислих си. Какво прелестно лице! Дали не я бях виждал в някой филм? Или по телевизията? Не се осмелих да попитам.

Изкачвахме се с асансьора мълчаливо. На ръст тя ми стигаше до рамото, златистите й коси бяха завити и прибрани под тъмнозелена шапчица. Не беше облечена като кинозвезда: носеше ежедневна блуза под леко яке, сини джинси и кожени обувки. Какво прекрасно лице!

Сигурно е тук за снимки от натура на филма, помислих си аз. Може би е техническо лице от екипа.

Щеше да ми бъде много приятно да се запозная с нея. Но тя изглежда толкова далечна… Не е ли интересно това, Ричард, колко безкрайно далечна изглежда тя? Двамата сме на трийсет сантиметра един от друг, а няма как да прокараме мост над пропастта, която ни разделя и да си кажем „здравей“.

Само ако можеше някой да измисли такъв начин, мислех си аз, само ако живеехме в свят, където непознати хора да могат да си кажат: „Вие сте очарователна, бих искал да ви познавам“. С код: „Не, благодаря“, ако другият не е очарован от теб.

Но такъв свят още не е създаден. Ние пътувахме половин минута, без да си кажем нито дума. С тих шум вратата се отвори.

— Благодаря ви — каза тя. Почти тичайки, тя се спусна през коридора към своята стая, отвори вратата, влезе и затвори след себе си, оставяйки ме в коридора сам.

Така ми се щеше да не тръгваш така бързо, мислех си аз, докато влизах в собствената си стая през две врати от нейната. Щеше ми се да не бърза толкова.

Ако преместя коня тук, имам шанс да променя разпределението на силите и да отбия атаката й. Вярно, че има предимство, но нали още не е спечелила.

Разбира се! Така си и знаех. N-QN5! Заплаха на КР, Преместих фигурата и я погледнах отново в очите, изпитвайки удоволствие от нейната красота, която остана напълно несмутена от атаката ми.

Една година след като се бяхме срещнали в асансьора, аз бях завел дело срещу режисьора на онзи филм заради известни промени, които той бе направил в сценария, без да поиска моето съгласие. Въпреки че съдът бе поискал от него да свали името ми от афишите и да поправи някои от най-големите промени, аз едва се сдържах да не разбия някои мебели, докато обсъждах въпроса с него. Налагаше се да намерим посредник, чрез който да можем да преговаряме.

Този посредник се оказа актрисата Лесли Париш, онази жена, която бе пътувала заедно с мен в асансьора от първия до третия етаж.

Ядът ми се стопи, щом поговорих с нея. Тя бе уравновесена и разумна — и аз изпитах веднага доверие към нея.

Сега Холивуд искаше да направи филм по последната ми книга. Аз се кълнях, че съм по-скоро готов да я изгоря, отколкото да видя как бива изопачена на екрана. Ако трябва да се филмира, може би е най-добре това да стане с мое участие? Лесли беше единственият човек в Холивуд, на когото имах доверие, и отидох със самолет до Лос Анджелис, за да поговоря с нея.

На една малка масичка в кабинета й имаше шахматна дъска.

Шахматните дъски в кабинетите обикновено са дизайнерски хрумвания, декоративни кралици, които приличат на офицери, които приличат на пионки, произволно поставени на най-неподходящи места. Този шахматен комплект беше състезателен, направен от дърво. Кралят бе с размери три и половина инча върху дъска от четиринайсет инча и с бяло квадратче от дясната страна на играчите и пешки, подредени отпред.

— Имате ли време за една игра? — попитах, след като разговорът ни приключи. Аз не бях кой знае колко добър шахматист, но не и много лош. От седемгодишен играех на тази игра и бях нахално уверен в себе си, застанех ли пред шахматната дъска.

Тя си погледна часовника,

— Добре.

Направо застинах от учудване, когато тя спечели играта. Начинът, по който спечели, логиката й върху шахматната дъска ме очарова и ме извади от вцепенението.

При следващата ни среща изиграхме две блестящи партии.

На другия месец бяхме съдружници. Тя се зае да ми помогне да направя филма без голям риск от провал и ние изиграхме единайсет партии, от които шест бяха блестящи.

След това нямаше нужда от повече срещи. Аз се качвах на най-новия си самолет, осемтонния реактивен самолет, бивша собственост на Военновъздушните сили, издигах се на трийсет и пет хиляди фута височина и прелетявах разстоянието от Флорида до Лос Анджелис, за да прекарам деня в игрална шах с Лесли.

Игрите ни вече нямаха толкова състезателен характер, позволявахме си да говорим по малко, на масата имаше курабии и мляко.

— Ричард, Ти си истински звяр — мръщеше се тя, гледайки своите фигури. Грозеше я сериозна заплаха.

— Да — отвърнах самодоволно. — Аз съм много умен звяр.

— Но… шах с пешката — каза тя, — и с офицера. Пази си царицата! Много добър ход, нали?

Направо изстинах. Бях очаквал, че ще ми обяви шах. Но останах изключително изненадан, че трябва да си пазя царицата.

— Да, наистина — отвърнах аз, защото се бях научил да се владея в извънредни ситуации. — Божичко… хм… .този ход трябва да се сложи в рамка, толкова е хубав. Но аз ще се изплъзна като призрак. Ще успея като призрак, госпожице Париш, да се изплъзна, какъвто съм звяр…

Понякога звярът успяваше да се изплъзне, друг път влизаше в клопката и претърпяваше мат, за да се възроди отново, след като изяде половин курабия и започне отново да й създава клопки.

Колко странна бе алхимията на нашите отношения! Предполагах, че тя е имала връзка с много мъже, както и аз с много жени. Но си оставах с предположенията. Никой от нас не проявяваше любопитство, всеки се отнасяше с най-дълбок респект към личния живот на другия.

Веднъж насред партията тя каза:

— Тази вечер в Академията ще прожектират филм, който трябва да видя. Можем да помислим за този режисьор, искаш ли да дойдеш?

— С удоволствие — казах аз, без да се замислям, опитвайки се да отблъсна нейната атака към моя цар.

Не бях влизал в киносалона на Академията; винаги съм имал чувството за някакъв романтичен ореол, когато минавах покрай тази сграда. Но ето че сега бях вътре и гледах нов филм с цяла тълпа от филмови звезди. Колко е странно това, мислех си аз. Обикновеният ми живот на летец изведнъж да ме доведе в Холивуд благодарение на една книга и една приятелка, която често ме бие на любимата ми игра.

След филма, докато тя караше на изток по булевард „Санта Моника“ в здрача, внезапно ме осени една идея:

— Лесли, имаш ли нещо против да…

Мълчанието стана толкова мъчително, че тя каза:

— Какво дали имам против?

— Лесли, не искащ ли да хапнем сладолед с карамел? Тя направо подскочи.

— Какво?

— Сладолед с карамел… и партия шах?

— Що за нелепост! — каза тя. — Имам предвид сладоледа с карамел. Не си ли забелязал, че се храня само с ядки, сурови плодове и кисело мляко и дори рядко си вземам по някоя курабийка по време на шаха.

— Ммм. Забелязал съм. Ето защо имаш нужда от един сладолед с карамел. Откога не си яла сладолед? Честно ми кажи. Ако от миналата седмица, така и кажи — от миналата седмица.

— Миналата седмица ли? Миналата година! Нима изглеждам така, сякаш ям сладолед с карамел? Погледни ме!

За първи път аз наистина я погледнах. Облегнах се назад и свих очи, за да открия най-сетне онова, което и най-глупавият мъж би видял от пръв поглед — пред мен стоеше една изключително привлекателна жена и промисълът на Твореца, който бе създал това изключително лице, й бе дал също така и тяло в хармония с него.

През месеците, в които я познавах, за мен тя бе очарователна, безплътна нимфа, едно съзнание, което непрестанно ме изправяше пред предизвикателства, енциклопедия на филми, класическа музика, политика, балет.

— Е, какво ще кажеш? Можеш ли да твърдиш, че се храня със сладолед?

— Възхитително! В никакъв случай не може да се каже! Това съвсем определено не е тяло, което се поддържа със сладолед! Позволявам си да твърдя…

Започнах да се изчервявам. Що за глупост за един възрастен мъж… .Ричард, веднага смени темата!

— Един малък сладолед — казах бързо аз — няма да ти навреди. Той ще бъде само удоволствие. Ако успееш да свърнеш сега, скоро ще държим в ръце по един малък сладолед…

Тя ме погледна и грейна в усмивка, за да ме увери, че приятелството ни си остава непокътнато. Беше разбрала, че за първи път забелязвам тялото й, но нямаше нищо против това. Но нейните мъже, помислих си аз, те може би щяха да имат нещо против и това да създаде проблеми.

Без повече обсъждания, без и дума да кажа, аз изтрих всякаква мисъл за тялото й от съзнанието ей. Когато ставаше дума за любовни авантюри, аз имах своята съвършена жена; исках да запазя Лесли Париш като приятел и делови партньор, такава, каквато беше.

Не е станало нещо фатално — тихо каза Стен още преди да седна от другата страна на бюрото му. — Става дума за малка загуба. Стоковата борса на Западния бряг вчера претърпя банкрут. Загубихме известно количество пари.

Моят финансов мениджър винаги омаловажаваше нещата, ето защо при неговите думи аз стиснах зъби.

— За какво количество пари става дума, Стен?

— Около шестстотин хиляди долара — отвърна той, — по-точно петстотин деветдесет и нещо хиляди.

— И сме загубили цялата тази сума, така ли?

— Е, след време може да получиш по няколко цента на долар чрез съда — отвърна той. — Бих казал, че сме загубили напълно.

Аз преглътнах с усилие.

— Добре, че имаме и други вложения. Как стоят нещата с търговската палата в Чикаго?

— И там имаше някои загуби. Сигурен съм, че е временно. Ти претърпяваш най-дългата поредица от загуби, крито някога съм регистрирал. Това не може да продължи вечно, но за момента положението никак не е розово. Загубите ти възлизат на осемстотин хиляди долара.

Той говореше за повече пари, отколкото аз изобщо имах! Нима е възможно да загубя повече, отколкото имам? Сигурно е имал предвид, че съм ги загубил на книга. Човек не може да загуби повече пари от тези, с които разполага.

Ако въобще съм способен да науча нещо за парите, сигурно ще трябва да обърна повече внимание на този въпрос. Но това означава да му отделя месеци наред — да се занимаваш с пари, съвсем не е като да летиш. Можеш да се задушиш от досада, дори и таблиците е трудно да се разчетат.

— Нещата не са чак толкова лоши, колкото изглеждат — каза той. — Загуба от милион долара свежда данъците ти до нула, а ти си загубил повече, тъй че няма да платиш нито цент данък върху приходите тази година. Разбира се, ако имах избор, бих предпочел да не ги загубиш.

Не изпитах нито гняв, нито отчаяние, сякаш бях попаднал в някаква комедия на ситуациите. Имах чувството, че ако бързо се завъртя в стола си, ще се озова пред телевизионните камери и публиката в някое студио, а не пред стената в офиса на Стен.

Неизвестен писател спечелва милиони и ги губи за едно денонощие. Не е ли клишето твърде изтъркано? Нима това е наистина моят живот? Аз си задавах тези въпроси, докато Стен ми обясняваше подробности около претърпените загуби.

Хората, които имат доходи от милион долара, нямат нищо общо с мен. Аз от своя страна съм си аз. Аз съм самолетен пилот, който пътува от място на място и предлага на хората полети сред ливадите, с което си изкарва хляба. Пиша колкото се може по-рядко, само когато съм принуден от някоя прекрасна идея, която просто е жалко да остане несподелена. За какво му е на такъв като мене банкова сметка с повече от сто долара, които са му достатъчни, за да покрият непосредствените му нужди?

— Трябва да ти кажа и още нещо, докато си тук — продължи Стен тихо. — Онази инвестиция, която направи чрез Тамара — онова вложение зад граница с високи дивиденти, ако си спомняш? Клиентът й изчезна заедно с парите. Беше само петдесет хиляди долара, но трябва да те информирам.

Направо не можех да повярвам.

— Но той беше неин приятел, Стен! Тя му имаше доверие! Нима е изчезнал?

— Без да остави адрес, както се казва — той внимателно се вгледа в мен. — А ти имаш ли доверие на Тамара? О, не. Само не тази изтъркана история! Хубавичка жена, която измъква от някакъв богат глупак петдесет хиляди?

— Стен, да не би да искаш да кажеш, че Тамара има нещо общо…?

— Напълно възможно. Струва ми се, че нейният почерк е на гърба на чека. Името е различно, но почеркът е същият.

— Не говориш сериозно.

Той отключи едно чекмедже с документи, измъкна оттам един плик и ми подаде погасен чек. „Компания Сикей“, гласеше подписът, „на Уенди Смит“, Едри печатни букви, написани със замах и с изящни окончания на у-то. Ако ги бях видял върху плик, бих могъл да се закълна, че това е бележка от Тамара.

— Този почерк може да бъде на всеки — казах аз и му подадох чека.

Стен не каза нито дума повече по въпроса. Той беше убеден, че Тамара е взела парите. Но въпросът касаеше лично мен и не можеше да се прави никакво разследване, ако аз не подам жалба. А аз нямах намерение нито да питам, нито да говоря с нея по въпроса. Просто никога повече нямаше да й имам доверие.

— Останала ти е известна сума — каза Стен. — А и всеки месец има постъпления. След тази дълга поредица от неудачи пазарът сигурно ще се обърне в наша полза. Можеш да вложиш останалите активи в чужда валута. Имам чувството, че доларът ще пада спрямо германската марка всеки момент, тъй че можеш да си възвърнеш загубите за една нощ.

— Аз не мога да се оправя с този проблем — казах аз. — Направи онова, което смяташ, че е най-добре, Стен.

Като се имат предвид всички предупредителни огньове и камбани, биещи тревога, явно моята империя беше на път всеки момент да се взриви.

Най-сетне станах и си взех летателното сако от облегалката на дивана.

— Някой ден ще си спомняме за случилото се като за отправна точка — казах аз. — Нали оттук нататък нещата могат само да се подобряват?

Той продължи, сякаш не беше ме чул:

— Исках и още нещо да ти кажа. Никак не ми е лесно. Нали знаеш тази поговорка: „Властта корумпира, но голямата власт корумпира много“? Е, наистина е така. Струва ми се, че това е вярно и за мен.

Нямах дори представа какво иска да каже, а се страхувах да попитам. Лицето му си оставаше невъзмутимо. Възможно ли е Стен да се корумпира? Струваше ми се напълно невъзможно. Уважавах го от дълги години и не бих могъл да се усъмня в неговата почтеност. „Това е вярно и за мен“ можеше да означава само, че в някой момент по погрешка е попрехвърлил разходния отчет. След това го е коригирал, разбира се, но е продължил да се чувства виновен и е решил да ми признае. А щом ми признава, значи, че няма никакво намерение да повтори грешката си.

— Няма нищо, Стен. Важно е какво ще стане отсега нататък,

— Така е — каза той.

И аз напълно забравих за случилото се. Оставих Стен да се разпорежда с останалите ми пари, заедно с хора, на които се доверяваше и познаваше и на които плащаше добре за техните услуги. Нима такива хора може ха да се откажат да се занимават с финансовите ми дела особено сега, когато нещата се бяха поусложнили? На всеки се случва да има неудачи, но мениджърите могат бързо да намерят решение в подобни ситуации.