Мост през вечността

Никак няма да ми е приятно да стана в седем, за да летя за Флорида, помислих си аз, след като тя ме остави в хотела и потегли с колата обратно в тъмното. За мен бе необичайно да си лягам след десет. Това бяха навици от времето, когато бях странстващ пилот и си лягах под крилото на самолета час след залез-слънце. Да си легна в пет сутринта и да се събудя в седем, за да летя в продължение на три хиляди мили — за мен това бе истинско изпитание.

Но имах толкова много неща да кажа на Лесли, толкова много да чуя от нея!

Няма да умра, ако не се наспя веднъж, мислех си аз. Колко са хората на света, с които мога да си говоря и да ги слушам до четири часа сутринта, дълго след като и последният сладкиш е изчезнал от чинията, без да почувствам ни най-малка умора? Освен Лесли имаше ли друг такъв човек? — питах се аз.

Сънят ме обори, преди да си дам отговор на този въпрос.

Лесли, извинявай, че ти се обаждам толкова рано. Будна ли си?

Беше същият ден малко след осем по моя часовник.

— Вече да — отвърна тя. — Как си тази сутрин, уки?

— Свободна ли си днес? Снощи не можахме да поговорим достатъчно и аз си помислих, че ако програмата ти позволява, бихме могли да обядваме заедно. А може би да вечеряме?

Настъпи мълчание. Веднага разбрах, че съм се натрапил и запримигах. Не трябваше да се обаждам.

— Нали каза, че днес трябва да летиш за Флорида?

— Промених си намерението. Ще замина утре.

— О, Ричард, толкова съжалявам. Уговорих се да обядвам с Ида, а следобяд имам друга среща, И вечерта също. Наистина съжалявам, бих предпочела да съм с теб, но мислех, че заминаваш.

Това ще ме научи, помислих си аз, да не се осланям на предположения. Откъде накъде ми бе хрумнало, че тя няма какво друго да прави, освен да седи и да си говори с мен?

Внезапно се почувствах самотен.

— Не се безпокой — казах аз. — И без това е по-добре да замина. Но искам да ти кажа колко ми бе приятно да бъда с теб снощи. Бих могъл да те слушам и да разговарям с теб, докато и последният сладкиш на света се свърши и останат само трохите. Знаеш ли? Ако не го знаеш, позволи ми,да те уверя в това!

— И с мен е така. Но всички тези сладкиши, с които Прасчо ме храни, ще ме накарат да гладувам цяла седмица, за да ме познаеш. Толкова съм надебеляла. Не можеш ли да минеш на ядки и целина?

— Следващия път ще донеса ядки и целина.

— И не забравяй.

— Поспи още малко. Извинявай, че те събудих. Благодаря ти за снощната вечер.

— Аз ти благодаря — отвърна тя. — Довиждане.

Затворих телефона и започнах да си събирам дрехите. Дали е вече късно да тръгна от Лос Анджелис далеч на изток, за да стигна, преди да се е мръкнало?

Не смеех да летя през нощта в Т-33. Ако двигателят откаже, всяко принудително кацане с такъв тежък и бърз самолет ще бъде трудно дори през деня, а нощем на тъмно би било истинско изпитание.

Ако излетя към обяд, мислех си аз, ще бъда в Остин, Тексас, към пет часа местно време, мога да излетя оттам в шест и ще стигна във Флорида в девет и половина — в десет местно време. Дали към десет часа може да е поне малко светло? В никакъв случай.

Какво да правя тогава? До този момент самолетът „Т“ винаги е бил много надежден… Единственият проблем, който не съм отстранил, е едно слабо протичане в хидравлическата система, което не знаех на какво се дължи. Но дори и да изгубя цялата хидравлична течност, няма да е страшно. Спирачките няма да работят добре, спирачките на колелата ще отслабнат. Но ще мога да овладея положението.

Изпитвах някакво недобро предчувствие. Вече бях опаковал всичко и премислях подробно полета. Не можех да си представя как се приземявам във Флорида. Какво ли би могло да се случи? Дали времето няма да бъде лошо? Бях се зарекъл никога повече да не летя по време на буря, тъй че ако се зададе буря, щях да се приземя. Може да откаже захранването.

Това би ми създало проблеми. Ако падне електрическото напрежение в самолет от типа „Т“ и загубя подемната сила от помпите на главното крило и основния резервоар, ще трябва да разчитам на страничните резервоари и на гориво от корпуса. По-голямата част от приборите излизат от строя. Всички радиоприемници и навигационното оборудване не включва, спирачките на скоростта отказват. Една електрическа авария означава, че ще трябва да се приземя с висока скорост, а за това е нужна дълга писта. И всичко това, разбира се, по тъмно.

Досега генераторите и електрическата система никога не са отказвали, нямаше и намек, че могат да откажат. Този самолет не е „Мустанга“. За какво толкова се тревожа?

Приседнах на края на леглото, затворих очи, отпуснах се и си представих самолета, представих си го да лети. Огледах го най-подробно, опитвайки се да забележа дали няма нещо нередно. Оказаха се съвсем дребни недостатъци… Протекторът на една от гумите се бе протрил, еластичният уплътнител на клапана на един от цилиндрите бе износен, хидравлическата система слабо пропускаше отнякъде, но още не бяхме установили откъде. Определено не забелязвах нищо, което да предупреждава телепатично, че електрическата или някоя друга система може да откаже. Въпреки това, когато се опитвах да си представя как се приземявам във Флорида тази вечер, все не успявах.

Естествено. Просто нямаше да се приземя във Флорида. Сигурно щях да се приземя някъде другаде, преди да мръкне.

И така да е, все пак не можех да се видя как слизам от самолета си този следобед където и да било. Да си представя и визуализирам събитията предварително никога не ме е затруднявало, умеех да правя това. Слизам, затварям машината — не можеш ли да си го представиш, Ричард? Представи си как изключваш двигателя на някакво летище, където си се приземил…

Не можех да си го представя.

Може би да опитам за последен път? Представи си как приближаваш пистата и тя се откроява величествено пред погледа ти, колелата са спуснати — не виждаш ли?

Нищо не виждах.

Все едно, казах си аз, май днес отказва не електрическата ми система, а интуитивните ми способности.

Вдигнах телефона и се обадих в метеорологическата служба. По целия път до Ню Мексико времето ще бъде добро, каза служителката. По-нататьк се надига студен фронт и ще има буря, достигаща височина трийсет и девет хиляди фута. Можех да избегна гребена на бурята, ако успея да издигна самолета на четирийсет и една хиляда фута. Защо не можех да извикам в съзнанието си представата за успешно приземяване?

Да се обадя на още един телефон — до хангара.

— Ти ли ей, Тед? Здрасти, обажда се Ричард. Ще бъда при теб след около час. Можеш ли да откриеш самолета и да провериш дали има достатъчно гориво? И дали всичко с кислорода и маслото е наред. Би ли налял четвърт литър хидравлична течност?

Разтворих картите на леглото и набелязах навигационните честоти, направленията, географските ширини, които щяха да ми трябват при полета. Изчислих какво гориво щеше да ми трябва. Ако се наложеше, можех да се издигна на четирийсет и една хиляда фута, но не биваше да го допускам — освен само в краен случай.

Взех всички карти и багажа си, освободих хотела и наех такси до летището. Ще се радвам да се срещна с приятелките си от Флорида. Поне така си мислех.

Натоварих багажа в самолета, затворих двете врати на багажника и проверих тяхната надеждност и се изкачих по .стълбата, за да седна в кабината. Извадих каската от калъфката и я окачих наблизо. Трудно ми беше да повярвам. Само след двайсет минути щях да съм се изкачил с този самолет на четири мили височина и да прекосявам границата на Аризона.

— Ричард! — провикна, се Тед от вратата на офиса. — Търсят те по телефона! Ще дойдеш ли?

— Не! Кажи им, че съм отлетял! После ей така от любопитство попитах:

— Кой ме търси?

Тед отиде на телефона да попита и пак се провикна:

— Лесли Париш!

— Кажи й, че ей сега идвам!

Оставих каската и кислородната маска и се завтекох към телефона.

По времето, когато тя вече беше при мен на летището, всички детайли от наземното обслужване на самолета си бяха по местата. Въздушните клапи и смукателната тръба на помпата бяха затворени, кабината бе също затворена и покрита и огромната машина — върната в хангара за още една нощ.

Ето защо все не успявах да си представя как се приземявам, помислих си аз. Не можех да визуализирам това, защото нямаше да се случи!

Оставих багажа в колата й и се настаних на предната седалка до нея.

— Как си, мъничко уки, което толкова много прилича на всички други укита, само дето е доста по-малко — казах аз. — Толкова се радвам, че те виждам! Как успя да се освободиш от ангажиментите си за деня?

Лесли караше много комфортна кола с пясъчен цвят и кадифена тапицерия. След като гледахме филма за укитата, нарекохме колата Банта, по името на един покрит с пухкава козина мамот от същия филм, който живееше сред пясъците. Колата леко потегли, отдалечавайки се от тротоара, и ни понесе сред река от други такива Бан-ти в най-различни цветове, които изведнъж ни заобиколиха от всички страни.

— Реших, че мога да променя някои уговорки, защото имаме толкова малко време, в което да бъдем заедно; Ще трябва да взема някои неща от Академията, след което съм свободна. Къде ще ме заведеш за обяд?

— В „Меджик Пан“ например, ако не е много претъпкан. Мали каза, че там имало зала за непушачи?

— По обед там ще ни се наложи да чакаме поне час.

— А ние с колко време разполагаме?

— Ти с колко искаш? — попита тя. — Вечеря? Кино? Шах? Разговори?

— О, скъпа! Целия ден ли си освободила заради мен? Нямам думи да ти кажа колко много значи това за мен.

— Значи, че предпочитам да бъда с един уки, който идва понякога тук, отколкото с когото и да било другиго. Но край на горещите шоколади, сладкиши и всякакви вредни навици! Ти можеш да ядеш каквото си поискаш, но аз се връщам към диетата си, за да си платя за греховете!

Докато пътувахме, разказах й за своите странни предчувствия тази сутрин, за мислената проверка, която направих на самолета и за онези странни случаи в миналото, когато успявах точно да предугадя какво ще се случи.

Тя ме слушаше вежливо и внимателно, както винаги, когато й говорех за експерименти от сферата на парапсихологичното. Чувствах обаче зад нейната вежливост желанието й да намери обяснение за събития и интересни случайности, над които по-рано не се бе осмелявала да се замисли. Слушаше ме, сякаш бях някакъв Лайф Ериксън, който се бе завърнал от пътешествие със снимки по места, за които тя бе слушала, но не познаваше.

След като паркира колата в непосредствена близост до зданието, където се помещаваше администрацията на Академията по кинематография, тя каза:

— Няма да се бавя повече от минута. Как предпочиташ — да ме почакаш, или да влезеш с мен?

— Ще те почакам, не бързай.

Наблюдавах я отдалеко и виждах как върви сред множеството хора по озарения от слънцето тротоар. Бе скромно облечена — само с една бяла блузка и бяла пола — но, Боже мой, как привличаше погледите на минувачите! Всеки мъж в радиус от сто фута забавяше ход, за да я зърне. Косите й с цвят на мед и житен клас се спускаха лъскави по раменете й. Забърза, за да не изпусне зелената светлина за пешеходци. Махна за благодарност на един шофьор, който я изчака, и той й помаха на свой ред, поласкан от вниманието.

Каква пленителна жена, мислех си аз, колко жалко, че не си приличаме повече.

.Тя изчезна вътре в сградата, аз се изтегнах на седалката и се прозях. Мога да използвам времето, помислих си, защо да не поспя, за да компенсирам малко пропуснатия сън от тази нощ. Нужна ми беше само кратка релаксация от около пет минути, за да се отморя.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх. Тялото ми е напълно отпуснато. Отново вдишване. Съзнанието ми е напълно отпуснато. Вдишвам. Потъвам в дълбок сън. Ще се събудя в мига, когато Лесли се върне, освежен като след осемчасов дълбок, нормален сън.

Автогенната релаксация за почивка има особено силен ефект, когато човек не е спал повече от два часа през нощта. Съзнанието ми се отпусна и потъна в мрак, шумът от улицата заглъхна. Обгърнат в тази дълбока, катраненочерна тъма, времето за мен спира да тече. И изведнъж сред тъмата: .

СВЕТЛИНА!!

Почувствах се така, сякаш върху ми бе паднала звезда, десетки пъти по-ярка от слънцето, и този светлинен удар бе толкова силен, че направо ме накара да оглушея.

Ни сянка ни цвят ни топлина ни светлина ни тяло ни небе ни земя нито пространство нито време нито хора нито думи просто

СВЕТЛИНА!

Понесох се, занемял и оглушал сред това сияние. Знаех, че не беше светлина това невероятно, необятно неспирно лъчение, което преминаваше през някогашното мое аз. Не е светлина. Това озарение само изразява, въплъщава нещо друго, по-сияйно от светлината. Тя въплъщава Любовта! — Толкова е всеобхватна, че самата представа за всеобхватност бе най-незначителна мисъл в сравнение с огромната любов, която ме заля.

АЗ СЪМ!

ТИ СИ!

И ЛЮБОВТА… Е ВСИЧКО… КОЕТО ИМА ЗНАЧЕНИЕ!

Такава радост избухна в мен, че аз целият се разтворих атом по атом в любовта, като клечка кибрит, попаднала на слънцето. Радост, която бе толкова огромна, че не можех да я понеса дори и миг! Задушавах се. О, не!

Щом поисках, и Любовта се оттегли и изчезна в нощта на пладнето над Бевърли Хилс на северното полукълбо на третата планета, която се въртеше около една малка звезда във второстепенна галактика на една малка вселена на едно въображаемо времепространство, което бе една от възможните реалности, в които човек можеше да си представи, че съществува. Аз бях едно микроскопично проявление на живота, което е в действителност безкрайно велико. Спотаил се зад кулисите на сцената в този вселенски театър, в продължение на една на-носекунда бях видял истинската своя реалност и едва не се бях изпарил от потреса, който изпитах.

Събудих се в Банта със силно разтуптяно сърце, целия облян в сълзи.

— Ай!! — възкликнах гласно аз. — Ай-ай-ай!

Любов! Толкова силна любов! Ако беше зелена, това щеше да бъде такова трансцендентално зелено, че би затъмнило дори самата Идея за Зеленина… Сякаш стоиш върху огромна топка… Сякаш стоиш на слънцето, но това не е слънце, няма край, няма хоризонт. Всичко е обляно в светлина, но това НЕ Е СВЕТЛИНА, гледаш с отворени очи ослепителния блясък: …Но нямаш очи. НЕ МОЖЕХ ДА ИЗДЪРЖА РАДОСТТА на тази Любов… Сякаш съм изпуснал последната си свещ в тъмна пещера и моята приятелка, за да ми помогне да виждам отново, запалва водородна бомба.

Редом с тази светлина този свят… редом с тази светлина представата за живота и смъртта е просто… неуместна.

Седях в колата, мигах често с очи и едва можех да си поема дъх. Божичко! Трябваха ми десет минути, за да възстановя дишането си. Какво… защо… Господи!

В далечината се мярнаха познатата усмивка и русите коси, след които всички се обръщаха, и само след миг Лесли отвори вратата на колата, остави цял куп писма на задната седалка и седна зад кормилото.

— Извинявай, уки, че се забавих толкова. Имаше много хора, сигурно ти е досадило до смърт да Ме чакаш.

— Лесли, трябва да ти разкажа. Нещо най… нещо се случи…

Тя ме погледна разтревожено.

— Ричард, добре ли си?

— Добре! — казах аз. — Добре, добре, добре, добре.

Веднага започнах да й разказвам, успях да опиша откъслечно какво се бе случило, после потънах в мълчание.

— След като ти тръгна, аз останах тук, затворих очи и ме обгърна светлина, но не всъщност светлина. Нещо по-ярко от светлина, сияние без блясък, което не ослепя-ва. ЛЮБОВ, но не това, което наричаме с жалката дума любов, А САМОТО БИТИЕ НА ЛЮБОВТА! Любов, каквато човек не може дори да си представи. И чух думите И ЛЮБОВТА… Е ВСИЧКО… КОЕТО ИМА ЗНАЧЕНИЕ! Но това не бяха всъщност думи, нито дори идеи. Случвало ли ти се е някога това?

— Да — каза тя. Замисли се дълго, спомняйки си, и продължи: — Горе, сред звездите, когато излязох от тялото си, тогава преживях такова единение с целия живот, цялата прелест на вселената, такава могъща любов, че съм плакала от радост.

— Но защо ме споходи подобно състояние? Мислех просто да релаксирам и да поспя няколко минути. Правил съм това стотици пъти. Но този път! Можеш ли да си представиш такава радост, че да не си в състояние да я понесеш и молиш да се прекрати?

— Да — отвърна тя, — това ми е познато.

Известно време поседяхме двамата, без да кажем нито дума, после тя запали Банта и ние потънахме всред потока на движението, вече предусещайки удоволствието на времето, което щяхме да прекараме заедно.

Освен че играем шах, ние не предприемаме никакви други начинания. Не се изкачваме по планините заедно, не излизаме с лодка по реката, не предприемаме авангардни действия, не излагаме на риск живота си, дори не пътуваме със самолет. Най-голямото приключение, което предприемаме, е да пътуваме по булевард „Ла Синега“, след като сме обядвали. Защо все пак тя толкова ме очарова?

— Забелязала ли си — питам аз, докато тя свива западно по булевард „Мелроуз“ на път за вкъщи, — че нашето приятелство е напълно… пасивно?

— Пасивно ли? — поглежда ме тя толкова стъписала, сякаш съм я докоснал. — Ех, ти, понякога е трудно да разбере човек кога се шегуваш. Значи пасивно!

— Да, наистина, не трябва ли да ходим на ски в планината или да караме сърфинг в Хаваите. Въобще да предприемем нещо по-енергично? Най-тежкото упражнение, което извършваме, е да вдигнем царицата и да обявим шах. Казвам го само като констатация. Досега не съм имал такава приятелка. Не работим ли прекалено с. мозъците си? Не ти ли се струва, че разговаряме твърде много?

— О, Ричард, моля те, само шах и разговори, ако обичаш! Не искам да се пилеем по забавления, да пръскаме пари, което е модният начин за прекарване на времето в този град.

Тя свърна в една странична уличка, където паркираше колата си, и спря.

— Извини ме само за минутка, Лесли, веднага отивам вкъщи и ще изгоря всички пари, които имам, до последния долар, няма да се бавя и минутка…

Тя се усмихна.

— Не исках да кажа да ги изгаряш, няма нищо лошо. в това да имаш пари. Онова, от което една жена се интересува, е дали се опитваш да ги използваш, за да я купиш. Бъди внимателен и никога не се опитвай да го правиш.

— Много е късно — отвърнах. — Правил съм го вече неведнъж.

Тя се обърна към мен, облегна се на вратата на колата си, но не понечи да я отвори.

— Ти ли? Това наистина ме изненадва, някак си не мога да си те представя… Кажи ми, успял ли си да купиш някоя свястна жена?

— Парите са странно нещо. Става ми страшно, когато гледам и виждам, че това се случва именно с мен, не с герой от някой филм, а с жив човек от реалния свят. Чувствам се като трето лице в някакъв любовен триъгълник, сякаш се опитвам да се натрапя между една жена и моите пари. За мен е все още ново да разполагам с пари и ето че срещам някоя красива жена, която няма с какво да живее, едва ли не е разорена и не може да се разплати със задълженията си, нима трябва да й кажа, че не давам пукнат грош, за да й помогна?

Наистина имах нужда от отговор на този въпрос. Част от моята съвършена жена точно в този момент включваше три симпатични приятелки, които едва успяваха да се справят със затрудненото си материално положение.

— Можеш да постъпиш както смяташ за редно — отвърна тя, — но не бъди толкова глупав да мислиш, че някоя жена може да те обича, защото й плащаш наема или й купуваш продуктите. Можеш да бъдеш напълно сигурен, че жените няма да те обичат, ако зависят от твоите пари. Много добре знам какво приказвам.

Аз кимнах. Как така знаеше дали нямаше мъже, които й предлагат парите си?

— Не става дума за любов — отвърнах аз, — никоя от тях не ме обича, ние просто прекарваме времето си заедно и си доставяме наслада като щастливи взаимни паразити.

— Уф.

— Моля?

— Уф. Това е израз на неприязън. Когато казваш щастливи взаимни паразити, представям си хлебарки.

— Извинявай, още не съм решил този свой проблем.

— Следващия път просто не казвай, че имаш пари — посъветва ме тя.

— Не става. Въобще не умея да лъжа. Протегна се да си извадя бележника — и ето че от него на масата изпадат стодоларови сметки и тя пита: „Защо, по дяволите, ми каза, че нямаш средства.“ Какво мога да направя в такъв момент?

— Явно вече имаш опит, но трябва да бъдеш много внимателен. Няма друг град, който може толкова добре да ти покаже, как хората си разбиват целия живот, ако не умеят да се оправят с парите.

И тя най-сетне отвори вратата на колата.

— Не искаш ли салата, нещо здравословно? Или и този път Прасчо ще предпочете горещ шоколад?

— Прасчо вече се отказа от горещия шоколад. Не искаш ли една салата, която двамата да си разделим?

Когато влязохме в дома й, тя пусна тихо соната на Бетовен, направи огромна зеленчукова салата със сирене и ние отново потънахме в разговор. Не забелязахме как слънцето залезе, как изпуснахме един филм, играхме шах и времето ни заедно свърши.

— Мисля си, че трябва да ставам рано утре сутринта — казах аз. — Не ти ли се струва, че съм излязъл от форма? Загубих три от четири игри. Просто не зная какво ми става.

— Играеш добре, както винаги — смигна ми тя, — но аз се усъвършенствам. Единайсети юли е ден, който ще запомниш с това, че си спечелил последната си шахматна игра срещу Лесли Париш.

— Можеш да ми се присмиваш колкото си щеш, драка такава. Следващия път, когато се изправиш пред този бляскав интелект насреща си, той ще е научил наизуст „Сложни уловки в шахматната игра“ и всички те ще те дебнат на дъската. — И аз отроних една ненадейна въздишка. — Налага се да тръгвам. Дали Банта ще има нещо против да ме закара до хотела?

— С удоволствие ще го стори — каза Лесли, но не помръдна от масата.

За да й благодаря за този ден, аз хванах ръката й и я задържах сърдечно и нежно. Ние останахме дълго загледани един в друг, без никой нищо да каже, без да забележим, че времето е спряло. Самата тишина изрази онова, за което дори и не бяхме помислили.

Й тогава, без сами да знаем как, двамата се озовахме в прегръдките си. Целувахме се нежно, невероятно нежно. В онзи момент и през ум не ми мина, че влюбвайки се в Лесли Париш, аз губех единствената сестра, която бях имал.

Когато се събудих на сутринта, слънцето блестеше и позлатяваше косите й, които се стичаха като водопади по възглавниците. Събудих се и видях нейната усмивка.

— Добро утро, уки — промълви тя, толкова близка и нежна, че едва можах да схвана какво ми казваше. — Добре ли спа?

— М! Божичко! Да! Да, благодаря! Спах много добре. Сънувах най-вълшебния сън тази нощ, когато се очакваше ти да ме закараш до хотела. Аз не можах да се сдържа и те целунах, а после… Какъв прекрасен сън!

Един-единствен път, един-единствен благословен път, жената в леглото до мене не ми беше чужда. За първи път в моя живот жената до мен бе на мястото, което й принадлежи, аз — също.

Докоснах лицето й.

–. Имам чувството, че всяка минута можеш да изчезнеш, да се стопиш. Или будилникът, или телефонът ще звънне и ти ще ме попиташ: „Добре ли спа?“ Не искам този звън все още, моля те, нека да посънувам още малко.

— Зънн… — пропя тя с тъничко гласче. Отметна завивките и поднесе невидима слушалка към ухото си. Слънцето озаряваше нейната усмивка, голите й рамене и гърди ме разбудиха окончателно.

— Зънн… Здравей, Ричард, добре ли спа? А?

В миг тя се преобрази в невинна съблазнителка, чиета и непорочна — блестящ ум в тялото на богиня. Аз даже примижах с очи от тази съкровена интимност, която тя създаваше с всяко свое движение, дума, с мимолетния блясък в очите си. Живот с актриса! Не си бях дори и представял колко много различни Лесли могат да се крият в нея единствена. Колко различни същества можех да докосна и позная зад нейния образ при различно осветление на прожектора на сцената на нейната душа.

— Толкова си… красива! — едва можах да промълвя. — Защо не си ми казала, че си толкова… прекрасна.

Телефонът се изпари от ръката й и невинната съблазнителка се обърна към мен със загадъчна усмивка.

— Защото никога не си се интересувал.

— Може и да те учудя, но най-добре е да свикнеш от самото начало — нали знаеш, моят занаят са думите и аз от време на време не мога да се сдържа да не избълвам нещо поетично. Такава ми е просто природата, не мога иначе: Ти си страхотна!

Тя закима бавно и много сериозно.

— Много добре казано, ти наистина си майстор на думите. Благодаря. Аз също мисля, че си страхотен — за час от секундата тя явно беше осенена от нова идея. — А сега да опитаме да кажем същото без думи.

Дали ще умра от щастие в този момент — помислих си аз — или ще издържа още известно време.

Предпочетох да издържа, плувах на ръба на състоянието, в което човек умира от радост, почти безмълвен вече, но все още жив.

Дори и да исках, не бих могъл да измисля жена, толкова съвършена, а ето я жива пред мен, криеща се от години зад маската на моята добра позната, госпожица Лесли Париш. Маскирана като моя делова партньорка, моя най-добра приятелка. Това мимолетно удивление едва изплува в съзнанието ми, за да изчезне мигновено пред вида й под светлината на слънцето.

Светлина и съприкосновение, нежни сенки и шепот, и утрото стана обяд, стана вечер и ние открихме пътека — та да се срещнем отново, след като сме били разделени цял живот. Житени питки за вечеря. И вече отново можем да говорим с думи.

Колко думи и колко време е нужно, за да кажеш кой си. Колко време е нужно да кажеш защо си такъв, какъвто си. Много по-дълго от времето, което имахме до три часа през нощта, до изгрев-слънце. Декорите на времето изчезнаха. Дали бе светло навън или не, дали валеше или бе сухо, часовниците показваха десет, а ние не знаехме десет кой ден, коя седмица може да е, утрините, в които се будехме, бяха озарени от звезди над смълчания притьмнял град; среднощ, когато се държахме в обятията си и сънувахме, бяха най-натоварените обедни часове в Лос Анджелис:

Невъзможно е човек да има сродна душа, това бях научил през годините, откакто продадох „Стрелата“ и издигнах високите стени на своята империя. Невъзможно е да има сродна душа човек, който върви в десет посоки с десет различни скорости наведнъж. Невъзможно е за човек, който просто си пилее живота ей така. А може би не съм бил прав.

Отправих се към спалнята й през една от нашите утрини около полунощ — с поднос от ябълкови резени, сирене и бисквити.

— О! — възкликна тя, седна, примигна с очи, за да се събуди, приглади коса, тъй че тя падаше съвсем леко разпиляна по голото й рамо. — Чудесен си! Колко си съобразителен!

— Щях да бъда още съобразителен, ако в кухнята ти имаше картофи и сметана за картофени сладки.

— Картофени сладки! — възкликна тя удивено. — Когато бях малка, майка ми правеше картофени сладки. Мислех си, че съм последният човек на света, който си спомня за този специалитет! Умееш ли да го правиш?

— Рецептата се пази на най-сигурно място в този изключителен ум, предадена му от баба Бах. Ти си единственото човешко същество, което съм срещал през последните петнайсет години и което знае какво означава този специалитет. Трябва да видим имаме ли достатъчно продукти…

Аз натрупах няколко възглавници и се разположих така, че да я виждам по-ясно. Боже мой, мислех си аз — колко съм влюбен в нейната красота!

Тя забеляза, че наблюдавам тялото й, остана неподвижна за момент, докато аз едва успях да си поема дъх, след което дръпна чаршафите до брадичката си.

— Смяташ ли, че отговаряш на една обява? — попита тя свенливо и неочаквано.

— Да, каква е тя?

— В раздел „Търси се“ — тя постави съвсем тъничко парче сирене върху половин бисквита. — Знаеш ли какво се казва в обявата?

— Слушам те.

Моята бисквита едва не се счупи под тежестта на сиренето, но аз прецених, че е достатъчно здрава.

— „Търси се: стопроцентов мъж. Да бъде умен, да притежава творчески способности и чувство за хумор, способен на дълбоки чувства и наслади. Да споделям с него музика, природа, мирен, спокоен и радостен живот. Да не пуши, да не пие, да не употребява наркотици. Да се стреми към познание и вечно духовно развитие. Красив, висок, елегантен, с изящни пръсти, чувствителен, нежен, способен на обич. Страстен и сексуален.“

— Страхотна обява! Но разбира се! Аз отговарям до последната дума!

— Още не съм свършила — каза тя. — „Да бъде емоционално уравновесен, честен. Да може да се разчита на него, да заслужава доверие. Положителна, конструктивна личност. Високо духовен човек, но непринадлежащ към официално вероизповедание. Да обича котките.“

— Но това съм самият аз, до последната подробност! Дори обичам котарака ти, макар че май чувствата ми не са много взаимни.

— Остави му малко време — каза тя. — Този котарак може и да ревнува в началото.

— Ах, издаде ли се най-сетне?

— В какво съм се издала? — полита тя, остави чаршафа да падне и се наведе напред, за да оправи възглавниците.

— Това най-просто действие, това навеждане напред ме хвърли отново в лед и огън. Докато беше неподвижна, тя бе толкова съблазнителна, че едва можех да й устоя, но само да помръднеше, при всяка най-дребна промяна на формите и очертанията на тялото й, на светлините, всички думи в съзнанието ми се сриваха в щастлива разруха.

— Хм…? — пророних аз, загледан в нея.

— Животно такова. Попитах те: „В какво съм се издала?“

— Моля те, ако стоиш неподвижна, бихме могли да поговорим. Но трябва да ти кажа, че ако не си облечена, дори и малко да помръднеш, за да оправиш възглавниците, съвсем ме разконцентрираш.

Веднага съжалих за думите си. Тя дръпна чаршафа, за да прикрие гърдите си, като го придържаше с две ръце и строго ме изгледа с бисквита в ръка.

— О, да, спомних си — казах аз. — Като каза, че котаракът ти ще ревнува известно време, ти според мен се издаде, че аз удовлетворявам изискванията на твоята обява.

— И без това смятах да се издам — отвърна тя. — Радвам се, че си го разбрал.

— Не се ли страхуваш, че като знам това, мога да се възползвам?

Тя отпусна малко чаршафа и повдигна вежди.

— А нима ти искаш да се възползваш? С огромно душевно усилие аз протегнах ръка и повдигнах бялото платно малко по-нагоре.

— Забелязах, че пада, госпожо, и в интерес на това да поговорим за минутка, бих искал да съм сигурен, че няма да се смъкне по-надолу.

— Колко мило от твоя страна.

— Ти вярваш ли — попитах аз, — в ангели хранители?

— Които ни закрилят, пазят и насочват ли? Понякога да.

— Кажи ми тогава, защо един ангел хранител трябва да се грижи за нашия любовен живот? Мислиш ли, че те трябва да бдят над интимните ни връзки?

— Отговорът на този въпрос е лесен — отвърна тя. — За един ангел хранител любовта е по-важна от всичко останало. За тях нашият любовен живот е по-важен от всички други сфери на живота! Та за какво друго би трябвало да се грижат ангелите?

Разбира се, помислих си, та тя е наистина права!

— Мислиш ли, че е възможно — попитах аз, — ангелите хранители да приемат човешка форма и понякога да се срещат като влюбени?

Тя отхапа от бисквитата си, замислена над думите ми.

— Да.

И след миг добави:

— Смяташ ли, че един ангел хранител може да откликне на обявата ми?

— Да, сигурен съм. Всеки ангел хранител от мъжки пол в тази страна би откликнал на такава обява, ако знае кой се крие зад нея.

— На мен ми е нужен само един — каза тя и след малко добави: — Ами ти имаш ли обява?

Аз кимнах за своя собствена изненада.

— Пиша я от години: „Търси се стопроцентов ангел хранител от женски пол с човешко тяло. Да бъде самостоятелна, да обича приключенията, да притежава забележителна мъдрост. Инициативна и способна творчески да откликва в много форми на общуване. Да може да говори конски латински.“

— Това ли е?

— Не — отвърнах аз. — „Трябва да бъде ангел с блестящи очи, удивителна фигура и дълга златиста коса. Бляскава любознателност, глад за познание. Предпочита се професионалистка в няколко творчески и делови сфери, с опит от високи организационни постове. Блестяща, готова на риск. Гарантирам й трайно щастие.“

Тя внимателно ме слушаше.

— Това за съвършената фигура с дълга златиста коса не е ли малко земно изискване за един ангел?

— А защо един ангел хранител да няма съвършена фигура и дълга коса? Нима това ще я направи по-малко ангелска или не толкова идеална за нейния смъртен и неспособна да се справи с работата си?

Защо наистина ангелите хранители да не могат да бъдат такива? — мислех си аз, копнеейки за своя бележник. Защо цялата планета да не бъде населена с ангели, които да озаряват живота един на друг с тайнственост и приключения? Или поне да има малцина, които понякога да се откриват взаимно?

— Значи ние приемаме такава телесна форма, каквато смъртният, когото покровителстваме, смята за най-очарователна? — каза тя. — Когато учителката е красивичка, човек обръща повече внимание, така ли?

— Точно така! — заявих аз. — Само за секунда.

Аз затьрсих бележника и го намерих на пода до леглото и записах думите й, като ги подписах с Л — от Лесли.

— Забелязала ли си как външният вид на човека се променя за теб, след като го познаваш известно време?

— Дори ако е най-красивият мъж на света — потвърди тя, — започва да ти изглежда обикновен като пуканка, ако няма какво да ти каже. А и най-обикновеният човек, когато сподели с теб онова, което го вълнува, което го интересува, може да ти се стори толкова красив, че да ти се прииска да го прегърнеш.

Аз полюбопитствах:

— Излизала ли си с много обикновени мъже?

— Не с много.

— Защо не, ако са ти се стрували красиви?

— Защото, съдейки от екрана, те виждат в Мери Кинозвездата само изискана красавица и си мислят, че нея може да я заинтересува само Хари Красавеца. Такива хора рядко ми предлагат срещи, Ричард.

Нещастни глупаци — помислих си аз. Рядко й предлагали. Толкова сме се вторачили във външното и повърхностното, че сме забравили, че не външността определя истинската ни същност. Когато един ангел осени мислите ни, лицето й започва да ни изглежда още по-красиво и тогава: „О, между другото — казва ми тя, — аз имам и ей такова тяло…“

Записах тези свои мисли в бележника.

— Един ден ще те помоля да ми прочетеш повече от твоите записки — каза тя и премести подноса със закуската на нощното шкафче.

При това движение чаршафът отново се свлече. Тя вдигна ръце и доволно се протегна.

— Нищо повече няма да питам — приближи тя до мен — стига въпроси за днес.

Много добре, защото аз не можех повече да мисля.

Звучеше нещо, което не беше музика, а някакво дисхармонично стържене. Още преди да се обърне от стереоуредбата, след като я усили колкото се може повече, аз я обсипах с жалбите си,

— Но това не е никаква музика!

— МОЛЯ? — възкликна тя, а гласът й едва се чуваше от звуците.

— КАЗАХ, ЧЕ ТОВА НЕ Е НИКАКВА МУЗИКА!

— ТОВА Е БАРТОК!

— КАКВО? — попитах аз.

— БЕЛА БАРТОК!

— НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ, ЛЕСЛИ?

— КОНЦЕРТ ЗА ОРКЕСТЪР!

— НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА Я НАМАЛИШ МАЛКО ИЛИ МНОГО? НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА НАМАЛИШ КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ?

Тя не ме чуваше, но разбра какво искам да й кажа и намали музиката.

— Благодаря — казах аз. — Уки, ти наистина ли смяташ, че това е музика?

Ако бях по-наблюдателен, щях да забележа зад крехката фигура в хавлията на цветя, с коса, увита в кърпа на тюрбан, за да съхне, щях да забележа разочарованието в очите й.

— Не ти ли харесва? — попита тя.

— Ти обичаш музиката, занимавала си се с музика през целия си живот, как можеш да наричаш тази дисхармония, която чуваш, това мише стържене, как можеш да го наричаш музика?

— Бедничкият Ричард — каза тя. — Щастливецът Ричард! Имаш какво да научиш още от музиката. Толкова прекрасни симфонии, сонати, концерти ти предстои да чуеш за първи път!

Тя спря касетата, пренави я и я свали от уредбата,

— Може би ти е малко раничко за Барток. Но обещавам ти — ще дойде ден, когато ще слушаш това, което чу току-що, и ще го наричаш великолепно.

Тя огледа касетите, спря се на една от тях и я постави на мястото на Барток.

— Не искаш ли да послушаш малко Бах…? Да чуеш какво е композирал прапрадядо ти?

— Сигурно ще ме изхвърлиш от къщата си с главата надолу за това, което ще ти кажа, но мога да го слушам не повече от половин час; след което преставам да го разбирам и се чувствам малко отегчен.

— Отегчен ли? Когато слушаш Бах? Значи не знаеш как да слушаш, никога не си се научил да слушаш музика!

Тя натисна копчето и касетата започна да се върти. Това явно беше музиката на прадядо ми на някакъв чудовищен орган.

— Първо трябва да седнеш правилно, ела тук, седни между колоните. Така се сяда, ако искаш да чуеш музиката цялостно.

Това ми заприлича на някаква музикална детска градина, но ми беше приятно да седя заедно с нея, толкова близо до нея.

— Самата сложност на музиката ще я направи неотразима за теб. Виж, повечето хора слушат музиката в хоризонтален план, следвайки мелодията. Но тя може да се слуша и структурално. Слушал ли си някога музика така?

— Структурално ли? — попитах аз. — Не.

— В началото музиката е била линеарна — заговори тя посред лавината от органови звуци. — Прости мелодии, изпълнявани една след друга, с примитивни теми. Твоят прадядо обаче е въвел сложни теми с трудна ритмика и ги е преплел през определени интервали по такъв начин, че те са формирали сложни структури, така че да създадат усещане за вертикалност — хармония! Някои от хармониите на Бах са дисонансни, като тези на Барток, и Бах е изпреварил времето си с тях поне със сто години, преди някой изобщо да помисли за дисонанс.

Тя спря касетата, седна пред пианото и без да й трепне окото, изсвири последния акорд, който бе прозвучал от колоните.

— Ето — акордът прозвуча на пианото по-ясно, отколкото от колоните. — Виждаш ли, това е единият мотив… — и тя то изсвири. — А ето друг… и още един. Сега виж как се изгражда цялото. Започваме с тема А с дясна ръка. След това А се включва отново четири такта по-късно с лявата ръка, чуваш ли? И вървят заедно… докато се включи тема В. А сега тема А се подчинява на нея. И ето че А отново встъпва отдясно. А сега… С!

Тя въвеждаше темите една след друга, след което ги свързваше в едно цяло. В началото бавно, после все по-бързо. Едва успявах да я следвам. Онова, което за нея бе проста аритметика, за мен бе висша математика. Затворил очи и притиснал чело с две ръце, аз с усилие успявах да я разбера.

Тя започна отново да ми обяснява последователно всяка стъпка. Докато свиреше, една светлинка започна да просветва в моята вътрешна симфонична зала, оставала мрачна през целия ми досегашен живот.

Тя наистина бе права! Имаше теми, вплетени в други теми, в един общ танц така, сякаш Йохан Себастиан бе заключил в своята музика тайни, за да достави лично удоволствие на всички онези, които се бяха научили да виждат под повърхността.

— Ти си чудесна! — възкликнах аз, развълнуван, че можех да разбера какво ми казва. — Та аз го чувам! Наистина го чувам.

Тя бе не по-малко радостна от мен и дори забрави да се облече и да среши косата си. Измъкна едни музикални ноти от задната част на купчината върху пианото и ги разгърна пред себе си. Надписът гласеше Йохан Себастиан Бах и следваше ураган от ноти и диези, точки, ченгел-чета, бемоли и трели и внезапни команди на италиански.

В самото начало, преди пианистката още да набере сили и да се впусне в тази буря, тя се сблъскваше с командата соn brio, което, доколкото разбирах, означаваше, че тя трябва да свири или ярко, или плавно, или тържествено.

Бях изпълнен с благоговение. Моята приятелка, с която току-що бях излязъл от топлите чаршафи сред призраците на чувствени преживявания, с която говорех английски с лекота, испански — през смях, немски и френски — със замисляне и творческо експериментиране, тази моя приятелка внезапно запя на нов и напълно непознат език, който чувах за първи път.

Музиката рукна от пианото като кристално чиста и прохладна вода от скала, докосната от някой пророк, и се разля наоколо под пръстите й, които подскачаха, разтваряха се, свиваха се, замръзваха, изчезваха и отново проблясваха като в магия, подобно две светкавици по клавиатурата.

Никога досега не бе свирила пред мен, твърдеше, че е излязла от форма и се притесняваше дори да отвори клавиатурата в мое присъствие. Но ето че нещо се беше случило, не зная дали защото бяхме станали любовници, се бе отпуснала да свири, или защото като учител така отчаяно искаше да помогне на своя глух ученик, че беше готова на всичко.

Очите й не изпускаха нито една дъждовна капка от този ураган върху хартията. Тя напълно бе забравила, че, има тяло и бяха останали само ръцете, вихърът на пръстите, и душата, открила своята песен в сърцето на един мъж, умрял преди двеста години и по нейна воля триумфално излязъл от гроба, за да оживее в музиката.

— Лесли! Боже мой! Та коя си ти?

Тя само леко вдигна глава към мен и се усмихна едва-едва, а с очите, съзнанието и ръцете си продължаваше да се носи в урагана на музиката.

После ме погледна, музиката рязко спря и само някои струни вътре в пианото продължаваха да отекват като струните на арфа.

— И така нататък, и така нататък… — каза тя. Музиката проблясваше в очите и в усмивката й. — Виждаш ли какво прави той? Забеляза ли какво направи?

— Виждам малко — казах аз. — Мислех си, че те познавам! Ти просто ми взе ума! Тази музика е… тя… ти си…

— Аз съм малко излязла от форма — каза тя — и ръцете не ме слушат, както…

— Не, Лесли, не, престани. Чуй ме. Онова, което току-що чух, е чисто… слушай!… чисто сияние, което си взела от краищата на облаците и слънчевите изгреви и си превърнала в капка светлина, за да ме научиш да чувам! Разбираш ли колко прекрасно, колко великолепно е това, което свириш на пианото!

— Как ми се иска да е така! Знаеш, че мечтата на живота ми бе да стана пианистка.

— Знаех го на думи, но ти никога не си свирила пред мен! И ето че ми откриваш друг, съвършено различен… рай!

Тя смръщи вежди.

— ТОГАВА ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СКУЧАЕШ С МУЗИКАТА НА ПРАДЯДО СИ!

— Никога вече няма да скучая — отвърнах й смирено.

— Разбира се, че никога вече — каза тя. — Вие твърде много си приличате по начин на мислене, за да не можеш да го разбираш. За всеки език си има определен ключ, а това се отнася и за езика на твоя прадядо. Скучно му било! И таз добра!

Тя прие обещанието ми да се поправя и оставяйки ме в благоговеен трепет, отиде да си избърше косата.

Извърна глава от пишещата машина и ми се усмихна, докато аз седях е чаша течен шоколад и черновата на един сценарий в ръце.

— Не е нужно да я изгълташ наведнъж, Ричард, можеш да си отпиваш бавно от шоколада. Така ще имаш по-дълго.

И аз се засмях на себе си заедно с нея. В очите на Лесли, помислих си, сигурно изглеждам като купчина разхвърляни пръчици за игра по дивана на кабинета й.

Нейното бюро беше в пълен ред, всяка папка си знаеше мястото, нямаше дори и кламерче, което да не е на място. И тя също изглеждаше съвсем спретната: бежови панталони с прозрачна блузка, прибрана в тях, сутиен, прозрачен като блузата, с едва открояващи се бели цветчета. Златистите й коси бяха добре вчесани. Тя е самата спретнатост, мислех си аз,

— Нашите напитки не са преспапие — заявих. — Повечето хора пият горещия шоколад. Ти обаче се сприятеляваш с него. Докато се запознаеш с една малка чашчица, аз мога да излоча толкова горещ шоколад, че да намразя вкуса му до края на дните си.

— А не смяташ ли, че е за предпочитане да изпиеш нещо, към което се отнасяш приятелски, отколкото нещо, с което едва си се запознал? — попита тя.

Тя е на интимни начала с шоколада, с музиката, с градината си, с котарака, с къщата, с работата. Аз от своя страна бях свързан с всички неща в живота си като с мрежа от копринени конци; докато тя бе сплетена с тях като със сребърни въжета. За Лесли всичко, което й бе близко, имаше специална стойност.

Сценичните й костюми и тоалети висяха в гардеробите, сортирани по цвят и дори по нюансите на цветовете, като всеки бе поставен в найлонов плик, за да се предпазва от праха. Съответните му обувки бяха поставени долу под него, шапките — горе на лавицата.

Книгите на етажерките бяха подредени по теми; грамофонните плочи и касети — според композитора, диригента и изпълнителите.

Ако някой нещастен несръчен паяк попаднеше в умивалника й? Всичко се прекратяваше. На помощ на паяка се спускаше паячна стълба, направена от хартиена кърпичка, и когато бедното създание стъпеше на нея, то биваше издигнато вън от умивалника и нежно изведено на градината на безопасно място с утешителни думи и нежен упрек за това, че умивалниците не са най-безопасното място, където един паяк може да си играе.

Аз бях пълна противоположност в това отношение. За мен редът съвсем не стоеше на първо място в моите приоритети. Паяците наистина трябваше да бъдат спасявани от умивалника, но нямаше защо човек да проявява нежности към тях. Трябваше да се благодарят на късмета си, ако бъдат измъкнати от умивалника и изхвърлени на верандата.

При мен всяко нещо можеше да се изгуби, без да ми мигне окото; вещите се губеха така, все едно че вятър ги беше издухал. А нейните сребърни въжета… Когато ние силно се привързваме към нещата и хората, а те си отидат, не си ли отиваше с тях и частица от нас самите?

— По-добре е да се привързваме към мислите, които са вечни, отколкото към нещата, които сега са тук, а после ги няма — обърнах се към нея, докато тя караше по пътя към Музикалния център. — Не си ли съгласна?

Тя кимна, карайки с пет мили превишена скорост, като хващаше в последния момент зелените светофари.

— Музиката е нещо вечно — каза тя.

Аз като един спасен котарак бях захранван с най-доброто от класическата музика, за която според нейните твърдения имах и слух, и усет.

Тя включи радиото и внезапно се разля цигулкова серенада по средата на някаква весела мелодия. Чака ме поредната загадка, помислих си. Харесваха ми нашите загадки.

— Барок, класика, съвременна музика — какво е това? — попита тя, вливайки се в широката магистрала, водеща към центъра на града.

Заслушах се в музиката, разчитайки на интуицията си и на новопридобитите си познания. Твърде дълбока бе структурата й, за да бъде барок, недостатъчно изваяна във формално отношение, за да бъде класическа, и не-достатъчно витиевата, за да бъде съвременна. Романтично, лирично, леко…

— Неокласика — предположих аз. — Изглежда е от голям композитор, но тук той просто се забавлява. Написано е може би през 1923 година?

Бях напълно убеден, че Лесли знае епохата, годината, композитора, произведението, направлението, оркестъра, диригента и концертмайстора. За нея бе достатъчно да чуе някакъв музикален откъс, за да го познае веднага; тя можете да пее заедно с всеки от хилядите си събрани записи. Стравински например за мен бе непредсказуем като див кон по време на родео, а тя си го тананикаше съвсем несъзнателно.

— Почти отгатна! — каза тя. — На прав път си! Кой е композиторът?

— Съвсем определено не е немец.

За немец не беше достатъчно тежко, не бяха включени достатъчно много инструменти. Бе твърде игриво, за да бъде руско. Нямаше я френската атмосфера, нито италианската чувствителност, нито английската визуалност. Нямаше колорита на Австрия, липсваше златистото. Усещаше се нещо родно и близко, но това не беше американското чувство за родност. Беше някакъв танц.

— Полско ли е? Звучи ми като нещо писано в полята на изток от Варшава.

— Удачен опит! Но не е полско. Малко по на изток. Руско е!

Тя остана доволна от мен.

Банта позабави ход. Зелените сфетофари покорно й се подчиняваха.

— Руско ли? Но къде е копнежът, къде е патосът?

Руско. Боже мой!

— Не бързай с обобщенията, уки — каза тя. — Още не си слушал достатъчно жизнерадостна руска музика. Прав си в едно — че това наистина е нещо игриво.

— И кои е композиторът?

— Прокофиев.

— И през ум не би ми минало! — възкликнах аз. — Рус…

— ПРОКЛЕТ ИДИОТ! — Спирачките изскриптяха, Банта рязко свърна встрани и успя на метър да се размине с един внезапно изникнал като черна мълния камион.

— Видя ли какво направи този кучи син? Направо на червена светлина! Та той едва не уби… Какво, по дяволите, си мисли…

Тя бе проявила рефлекси на автомобилен състезател, за да не се сблъска с камиона. И ето че той бе отминал и може би вече се намираше на четвърт миля далеч от нас по булевард „Креншоу“. Онова, което ме порази обаче, беше не камионът, а нежният речник.

Тя погледна към мен още смръщена, видя лицето ми, учуди се и се опита да потисне усмивката си, но не успя.

— Ричард! Май те шокирах! Може би не си очаквал да чуеш от мен думи като „дявол го взел“? — Тя с огромно усилие се постара да не избухне в смях. — О, горкичкото ми момче! Да ругая пред него! Много съжалявам!

Аз се ядосах и присмях на себе си едновременно.

— Е, добре, Лесли Париш, да сложим край на това! Наслаждавай се на този момент, защото за последен път ме виждаш да се шокирам от думи като „дявол го взел“!

В момента, в който произнесох тези последни думи, те прозвучаха някак странно, съвсем необичайно от моята уста. Както в устата на непияч звучи дума като „пиячка“ или в устата на непушач — дума като „фас“, или „да се друсам“

— в устата на човек, който не използва наркотици. Независимо каква е думата, ако никога не я използваме, тя звучи твърде странно в нашите уста. Дори и думата „фюзелаш“ звучи твърде странно в устата на човек, който няма отношение към самолети. Но една дума си е само дума — най-обикновен звук във въздуха — и няма защо да се чувствам като магаре само защото съм казал някаква си дума.

Няколко секунди, докато тя ме стрелкаше с поглед, Как ли може човек да се научи да ругае? Под звуците на Прокофиев, които още звучаха по радиото, аз тихичко започнах да се упражнявам.

— О… дявол, дявол го взел, дявол-дявол-дявол го взеллл/дявол-дявол-го взел, о, дявод-дявол-го-го-дявол-дявол-взел-о-дяво-дяво-взел-взел. Дявоол; О дявоооол… ВЗЕЛ!

Когато тя чу какво пея с такава сериозна съсредоточеност, направо се преви на кормилото от смях.

— Смей ми се колкото си щеш, дявол да го вземе, уки — казах аз. — Решен съм хубавичко да усвоя тези проклети ругатни! Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, ще слушаме тази вечер?

— О, Ричард — тя едва успяваше да си поеме дъх, бършейки си сълзите. — „Ромео и Жулиета“…

Аз продължих да тананикам своята песничка, макар че след няколко повтаряния думите съвсем естествено загубиха всякакъв смисъл. Още няколко пъти да ги бях изпял, и щях с най-голяма лекота да пръскам ругатни и проклятия навсякъде! А можеше да усвоя и по-върли! Защо не ми беше хрумнало да усвоя практиката на ругатните още преди трийсет години?

Когато влязохме в концертната зала, тя ме застави да прекратя своето богохулство.

Едва след като се намерихме отново в колата, след вечерта, прекарана на първия ред в концертната зала, където звучаха Чайковски и Самюъл Барбър под диригенството на Зубин Мета, в изпълнение на филхармонията на Лос Анджелис и солист Ицхак Пърлман, аз можах да дам израз на чувствата си.

— Това беше адски, дяволски хубава музика! Не мислиш ли, че беше боже… искам да кажа дяволски хубава? Тя вдигна умоляващ поглед към небето.

— Какво направих аз? — възкликна тя. — Какво насътворих?

— Каквото и да си сътворила, по дяволите — отвърнах й аз, — дяволски добре се получава!

Продължавахме да бъдем и делови сътрудници, тъй че и двамата държахме да свършим някаква работа през тези седмици, докато бяхме заедно. Избрахме един филм, който да проучим, и излязохме значително по-рано, за да се наредим на опашка за билети за следобедната прожекция. Колите бръмчаха и до нас достигаше шумът от улицата, докато чакахме на опашката. Ние обаче нищо не забелязвахме, сякаш бяхме обгърнати от вълшебна мъгла на една ръка разстояние около нас и всичко ни се струваше призрачно, докато ние си водехме нашите разговори на своята уединена планета.

Не бях забелязал една жена, която ни наблюдаваше немного далеч отвъд мъглата, но тя внезапно реши да направи нещо, което ме изплаши. Отправи се към Лесли, докосна я по рамото и разруши нашия свят.

— Вие сте Лесли Париш!

Мигновено светлата усмивка на моята приятелка се промени. Продължаваше да бъде усмивка, но внезапно застина; тя мигом се затвори в себе си, предпазлива и внимателна.

— Извинете, но аз съм ви гледала в „Голямата равнина“ и „Стар Трек“ и… много ми харесва вашата игра. Вие сте толкова красива…

Жената бе искрена и свенлива, тъй че стените поизтъняха.

— О, благодаря!

Жената отвори чантичката си.

— Бихте ли могла… ако не ви затруднява, да ми дадете автограф за дъщеря ми Кори? Тя направо ще ме убие, ако разбере, че съм била толкова близо до вас и не съм…

Жената не успяваше да намери хартия, на която да пише.

— Тук имаше нещо…

Аз й предложих моя бележник и Лесли кимна и прие.

— Заповядайте — обърна се тя към дамата. — Благодаря, господине — към мене.

Написа посвещение на Кори и го подписа с името си, след което откъсна листа и го подаде на жената.

— Играхте и Дейзи Май в „Лил Абнер“ — добави жената, сякаш Лесли може да е забравила. — А също и в „Кандидатът от Манджурия“. Много ми хареса.

— Нима го помните след толкова време? Много мило от ваша страна…

— Много ви благодаря. Кори ще бъде много щастлива!

— Прегърнете я от мен.

Двамата мълчахме известно време, след като жената се бе върнала на мястото си на опашката.

— Да не си казал нито дума — сопна ми се Лесли.

— Но това бе наистина вълнуващо! — казах аз. — Не се шегувам.

Тя малко омекна. .

— Тази жена бе мила и искрена. Не като онези, които хукват по петите ти и те питат „Вие не бяхте ли еди-коя си?“. Ти Им казваш „не“ и се опитваш да си продължиш пътя, а те ти отговарят: „А, вие сте еди-коя си, знаем, че сте еди-коя си, какви са вашите заслуги?“ И искат да си изброиш заслугите… — Тя недоумяващо поклати глава. — Какво да се прави? Няма учтив начин да се държиш с натрапниците. Не е ли така?

— Интересно. Аз нямам такъв проблем.

— Нямаш ли, уки? Нима никога някой нахалник не се е натрапвал безцеремонно в личния ти живот?

— Лично — не. До писателите натрапниците обикновено изпращат своите искания, често свои ръкописи. Но те са някъде около един процент, не са толкова много. Останалата част от пощата е много интересна. —

Възмущаваше ме скоростта, с която се придвижваше опашката за билети. След по-малко от час ние се бяхме откъснали от своите открития, бяхме влезли в киносалона с делови намерения и седнали да гледаме филма. На колко много неща се уча от нея, мислех си аз и държах ръката й в тъмното, докосвайки се до рамото й. Толкова много неща имам да й кажа! А сега помежду ни бе оживяла неистовата нежност на секса, която ни променяше, създаваше.

Не съм срещал такава жена в своя живот, мислех си аз и я гледах в тъмнината. Не мога дори да си представя какво би могло да разруши, да застраши онази топла близост между нас. Това е единствената жена измежду многото жени, които познавам, с която никога не може Да има въпрос или съмнение за онова, което ни свързва до края на живота ни.

Не е ли странно това, че увереността винаги идва преди сътресенията?