Мост през вечността

Звездите са вечни и неотменни приятели, мислех си аз. Една шапка, пълна със съзвездия, които бях опознал още като десетгодишно момче. Те — заедно с видимите планети и някои звезди, бяха останали мои верни приятели, сякаш се бяхме запознали миналата нощ.

Меки, сияйни зелени светлини, разбудени от яхтата, която се плъзгаше по мастиленотъмните води — те просветваха и се въртяха във вихъра на брилянтни водовъртежи, просветваха мигом, след което отново угасваха.

Плувах надолу покрай западното крайбрежие на Флорида, спускайки се на юг от нос Санибел към Киските острови. Обърнах яхтата леко вдясно по посока на съзвездие Врана, което приличаше на звездна платноходка. Яхтата беше твърде малка, за да пътува по-бързо.

Духаше лек североизточен вятър.

Питах се дали в тези води се срещат акули? Не ми се ще да се озова зад борда — помислих си аз автоматично, но после се замислих по-сериозно: дали пък би било чак толкова лошо?

Какво ли е да се удавиш? Хора, които са се давили, но са успели да се спасят, твърдят, че усещането не е чак толкова неприятно; човек се чувства някак омиротворен след известно време. Мнозина хора са се докосвали до смъртта, но са успели да оживеят. Умирането е най-прекрасният миг в живота, твърдят те, и никога повече не изпитват страх от смъртта.

За какво ли трябваше да горят бордовите светлини, когато тук съм съвсем сам? Това само изчерпва батериите и е напразно губене на енергия.

Трийсет и един фута е най-подходящият размер за една яхта. Ако е по-голяма, ще има нужда от екипаж. А толкова е хубаво да пътуваш сам, без никакъв екипаж.

Сам, сам, сам… В значителна част от своя живот човек прекарва сам. Лесли е напълно права, като твърди, че я държа на дистанция.

— Аз държа на дистанция всички, уки! Това не е, защото си ти, а защото не допускам никой прекалено близо до себе си. Не желая да се привързвам към никого.

— Защо? — в гласа й се долавяше раздразнение. И това се случваше все по-често. Понякога съвсем неочаквано разговорът ни прехвърляше някакви граници и тя ми се сърдеше и за най-дребното нещо. — Какво толкова лошо има да се привържеш към някого?

Това, че мога да възложа прекалено големи надежди на даден човек и след това да ги загубя всичките. Мисля си, че я познавам, след което откривам, че тя е съвършено различен човек и се налага отново да преразгледам всички свои ценности и отново да стигна до извода, че не мога да познавам никого освен себе си, а това ме прави твърде несигурен. Единственото, в което мога да съм сигурен, що се отнася до другите хора, това е, че те са верни на себе си и ако изпадат в гняв от време на време, най-добре е за мен да се отдръпна, за да не бъда унищожен. Не е ли очевидно това, ясно като бял ден?

— Защото в такъв случай губя своята независимост—отвърнах аз.

Тя бе извърнала глава и внимателно ме наблюдаваше.

— Тази ли е върховната истина, до която си стигнал?

В някои моменти, помислих си, човек се чувства доста неудобно, когато някой му чете мислите.

— Мисля, че вече ми е време да се отдръпна за малко и да остана сам със себе си.

— Изплю камъчето — възкликна тя. — Бягай! Свободен си да го направиш. Ти и без това не си тук, въпреки че присъстваш. Чувствам липсата ти. Макар че стоиш пред мен, ти ми липсваш!

— Лесли, не зная какво да направя. Струва ми се, че е време да се оттегля. И без това трябва да отида с яхта до Киуест. Налага се да видя как се развиват нещата във Флорида.

Тя се намръщи.

— Нали казваше, че никога не си могъл да останеш с една жена повече от три дни, че се побъркваш от досада? Ние с теб прекарахме заедно месеци и аз плачех, когато се разделяме! И двамата бяхме по-щастливи от всякога! Какво се е случило, какво се промени?

Съзвездие Врана леко се бе отклонило встрани от мачтата и аз леко завъртях кормилото, за да оправя направлението на яхтата. Ако обаче държа това направление през цялата нощ, помислих си, призори ще се окажа край бреговете на Юкатан, а не на път към Киуест. Следвай неизменно една и съща звезда и ще се окаже не само че си се отклонил от пътя, но и че си се загубил.

По дяволите, Врано. И ти ли си на нейна страна? С такива усилия съм си изработил тази идеална система, този превъзходен модел на съвършената жена — и всичко вървеше съвсем добре, докато се намеси Лесли и започна да задава въпроси, за които не се осмелявам дори да мисля, още по-малко пък да им отговоря. Разбира се, че аз искам да ви обичам, госпожо, но какво ще направите вие от ваша страна, ако се влюбя?

Как ли бих се почувствал, ако бъда изхвърлен зад борда сега? Малки вълнички зелена фосфоресцираща светлина сред океана; в следващия миг огромната яхта ще бъде над мен, а в по-следващия ще е отплувала далеч й след минута всичко отново ще бъде потънало в мрак. И светлата пътека след нея ще е изчезнала.

Ще заплувам към сушата, това е всичко, което ще направя. Няма повече от десет мили до брега, а ако ли не мога да плувам десет мили в топла вода, значи си заслужавам да се удавя.

Ами ако съм на хиляда мили далеч от брега? Тогава как ще се чувствам, ако се озова изхвърлен зад борда?

Някой ден, Ричард, помислих си, може би ще се научиш да контролираш тъпия си ум. Имах чувството, че момчето се обръща към странстващия пилот, кацнал насред полето:

— Господине, ами какво ще стане, ако моторът откаже да работи?

— Ще се спусна и ще се приземя, приятелю! Този самолет се спуска лесно и може да се приземи, дори ако моторът откаже.

— Ами какво ще направиш, ако ти изпаднат крилете?

— Ако крилете ми изпаднат, ще трябва да скоча с парашут.

— Ами ако парашутът не се отвори?

— Ще се опитам да скоча върху купа сено.

— Ами ако навсякъде е само камънак?

Тези деца са едни малки дяволчета. И аз бях същият. И досега съм си такъв: „Ами ако съм на хиляда мили далеч от брега?“ Толкова съм любопитен, детето в мен иска да се втурне и открие какво има от другата страна на смъртта още в този миг. Няма да чака дълго, и на това ще му дойде времето. Направил съм каквото съм имал да направя, написал съм си книгите, но може би още има някой и друг урок да науча, преди да премина оттатък.

Как да обичам една жена например. Ричард, помниш ли, когато се отказа от работата на пътуващ пилот, за да търсиш своята истинска любов, своята сродна душа, своята върховна приятелка в милиони превъплъщения? Това ми се струваше толкова отдавна. Дали всичко, което бях научил за любовта, може да се окаже погрешно? Дали наистина не съществува една-единствена жена, предназначена за мен на този свят?

Надигна се вятър и яхтата се отклони. Аз се отказах да следвам Враната и с помощта на компаса се насочих към Киуест.

Защо ли толкова много летци обичат също да карат яхти? Самолетите създават чувство за свобода в пространството, яхтите пък внушават усещане за свобода във времето. Работата не е в самото средство, а в онази разкрепостеност, която то олицетворява. Не е големият самолет, който ни привлича, а скоростта, с която се движим, чувството за могъщество от това, че можем да контролираме полета. Не лодката с опънати платна, а вятърът, приключението, онази действена чистота на живота, която изисква морето, която небето изисква. Без никакви външни задръжки. Можеш да си плуваш с яхта години наред, ако искаш.

На яхтите е подвластно времето. Самолетът може да лети не повече от известно количество часове. Никой още не е изобретил самолет, който да обладава такава свобода във времето, както една яхта.

Общувайки с жените, аз успявах да съхраня своята свобода; защо да не мога да го направя с Лесли? Те не ме критикуваха, задето съм дистанциран, задето си тръгвам, когато ми се ще; а тя с какво право го правеше? Нима не знае? Ако се задържим малко по-дълго заедно, дори и учтивостта изчезва… Хората се отнасят по-вежливо към непознати, отколкото към собствените си мъже или жени! Двама души, привързани един към друг като гладни кучета, които се борят за всеки залък. Виж ни нас, дори и нас. Ти си позволяваш да ми повишаваш тон! Та аз не съм дошъл в твоя живот, за да те ядосвам. Ако не ти харесвам такъв, какъвто съм, направо ми кажи и ще изчезна! Дългото съвместно съжителство, това означава вериги, задължения и отговорности. Никаква радост, никакви приключения, никаква благодарност!

Минаваха часовете на нощта и на хоризонта на юг се появиха първите бледи светлини. Това не беше изгревът, а уличните лампи на Киуест, които хвърляха своите отражения през мъглата високо в небето.

Плаването е, общо взето, доста бавно, мислех си аз. Ако внезапно промениш намеренията си, ако решиш, че не желаеш да бъдеш където си, със самолета това лесно може да се постигне; можеш да изминеш огромен път за доста кратко време. Когато си с яхта обаче, дори и да промениш намерението си, няма да можеш дори да акостираш и да слезеш! Не можеш да се спуснеш, ако си много високо, не можеш да се издигнеш, ако си прекалено ниско. Яхтите винаги са все на една и съща надморска височина. Никаква промяна. Тягостно. Промяната означава приключение, независимо дали става дума за яхти или жени. Та какво друго е приключението — ако не промяна?

В приятелството ни с Лесли имаше установени Правила: пълна равнопоставеност и неприкосновеност, свобода, взаимно уважение и внимание, при което никой няма претенции над другия. И тези правила се отнасяха и за двамата. Ако те вече не й харесват, би трябвало да ми каже. Цялата тази връзка започва да става прекалено сериозна.

В такъв момент тя сигурно би казала: Нима в твоя живот, Ричард Бах, няма място за нищо повече от правила?

Щеше ми се да мога да кажа „не“ и просто да си отида.

Щеше ми се да мога да поговоря с нея по този въпрос сега.

Щеше ми се яхтите да можеха да се движат по-бързо, да можеха да летят.

Жалък, нещастен свят. Изпращаме хора на Луната, а не можем да измислим яхти, които понякога да летят.

— Готов ли си, уки? — пита тя. Ето че отново прекарвам прекалено много време с нея, мисля си. Прекалено много време. Тя е организирана като микрочип. Всичко, до което се докосне, е подредено, става честно и ясно. Толкова е красива, че все още ме зашеметява, толкова е забавна, толкова е любяща. Но моите правила ми напомнят, че ще се самоунищожа, ако прекарам твърде много време с една-единствена жена, а аз наистина прекарвам твърде много време с нея.

— Готов ли си да тръгваме? — пита отново тя.

Облечена е в светлокехлибарен костюм, с шалче от златиста коприна около шията; косата й е добре прибрана, като за делова среща.

— Разбира се — отвърнах.

Колко странно. Тя е тази, която ме извлича изпод отломките на рухналата ми империя, тя върши работата на всичките провалили се служители, които бях наел.

Стен запази хладнокръвие до края и каза, че съжалява, задето съм загубил толкова пари. Така ставало понякога — пазарът просто се обръщал срещу теб.

Данъчният адвокат на Стен се извини, че не е обърнал внимание на крайния срок на предупреждението от данъчните служби. Каза, че не било справедливо. Той бил закъснял само две седмици с молбата си за удължаване на срока и те отказали да я удовлетворят. Иначе той можел да им докаже, че аз не им дължа дори и цент.

Хари, бизнесмениджърът, се усмихна и каза, че проблемът, който са ми създали данъчните служби, бил срам за тях. На него също му било неприятно и затова се постарал да скрие този проблем от мене, докато може. Междувременно каза, че би желал едномесечно обезщетение при прекъсване на договора с мен.

Ако не беше Лесли, с мен бе свършено. Изпитвах крайно отвращение от пари, данъци, налози, сметки и всякакви счетоводни книжа. Всяка хартийка с числа, написани на нея, ми се щеше мигом да се превърне на парченца.

— Сбогом — каза тя, когато аз влязох в колата. Сбогом ли?

— Ти отново не си тук, Ричард. Сбогом.

— Съжалявам — казах аз. — Не мислиш ли, че трябва да поискам гражданство в Антарктида?

— Още не — отвърна тя. — След срещата може. Освен ако не се явиш с един милион долара плюс заинтересованост.

— Нищо не разбирам! Та как е възможно да дължа такава сума за данъци?

— Може и да не я дължиш — каза тя, — но крайният срок е просрочен, тъй че вече е късно да се доказва каквото и да било. По дяволите, като си помисля, и побеснявам! Как ми се иска да бях с тебе, преди да е станало твърде късно. Та те са можели поне да те информират!

— Аз някак си предчувствах това, уки — казах аз. — Нещо в мен като че ли искаше да се сложи край на всичко това. Всичко вървеше не както трябва. Не ми носеше никакво щастие.

— Изненадана съм, че разбираш това.

Ричард! — помислих си аз. Но ти съвсем не разбираш това! Разбира се, че то ти носеше щастие! Спомни си за всички самолети, които имаше и продължаваш да имаш. Ами съвършената жена? Разбира се, че беше щастлив.

Каква лъжа. Империята рухна, парите се разлетяха като тапети, залепени от аматьори, сред които аз самият бях най-безнадеждният. Бях вкусил от живота на тази империя и той не се бе оказал нищо повече от пухче от разбит крем с лъжица подсладен арсен за аромат. И ето че отровата бе започнала да действа.

— Не е било задължително това да се случи — каза тя. — Щеше да постъпиш много по-добре, ако не беше наемал никого и ако беше си останал такъв, какъвто си.

— Аз такъв си и останах, имах повече играчки, но не съм се променил. Онзи, който бях преди, едва ли би се занимавал със счетоводство.

— Хм — отрони тя.

Настанихме се около бюрото на Джон Маркър, адвоката, когото Лесли бе наела, докато аз бях в Испания. Предложиха ни чаши горещ шоколад, сякаш са знаели, че ни предстои дълъг разговор. Лесли отвори куфарчето си и извади своите бележки, но адвокатът се обърна към мен.

— Доколкото разбирам, проблемът ви се свежда до това, че загубите ви на капитал се свеждат до повече от обичайния ви доход, така ли е? — попита той.

— Проблемът е, че бях наел един финансов специалист, който разбираше от парични дела по-малко от мен, което означава по-малко от нула — започнах да обяснявам аз. — Той се зае да инвестира пари, които не бяха само някакви си цифри, изписани на хартия, а пари с реално покритие и те се разлетяха като прашинки на пазара. Данъчните служби обаче нямат графа за подобно разлитане на своите данъчни квитанции. Смятам, че, общо взето, в това се състои проблемът. Ако трябва да бъда честен, не зная какво е направил точно онзи човек. Надявах се, че вие можете да ми дадете отговор на всичко това, вместо да поставяте въпроси. Нали в края на краищата съм ви наел, защото се предполага, че сте специалист…

Маркарт започваше да ме гледа все по-подозрително и отпиваше от кафето си, надигнал очи над чашата, сякаш се надяваше, че тя може да го защити от налудничавите приказки на клиента срещу него.

Тук се намеси Лесли и аз с мисълта си долових как ми казва наум да седя и да мълча и, доколкото мога, да съхраня спокойствие.

— Както разбирам — каза тя, — загубата е вече факт. Данъчният адвокат на Ричард, нает от финансовия му мениджър, не е отговорил своевременно на данъчните служби. Правителството е приело този факт като отказ да плати. Затова сега му налага глоба от един милион долара. Ричард не притежава милион долара в брой, които да може да плати веднага. Ето защо въпросът се поставя така: възможно ли е да се направи разсрочване на плащанията? Може ли той да направи една начална вноска и да се ангажира, че останалото ще изплати чрез авоари? Дали ще му дадат време да направи това?

Адвокатът се обърна към Лесли с явно облекчение.

— Не виждам причина да бъде невъзможно. В подобни случаи доста често се постъпва така; нарича се компромисно предложение. Донесохте ли данните, от които се интересувах?

Аз я гледах и се възхищавах на това колко сигурна се чувства в една адвокатска кантора.

Тя сложи изписаните листове на бюрото.

— Ето наличните пари в момента, а това е имуществото, което подлежи на разпродажба. А тук е проектът за доходите му през следващите пет години — каза тя. — Вижда се, че той ще може да изплати цялата сума за две, най-много за три години.

Докато аз съм плувал с яхта, помислих си, Лесли бе изучавала системата за изплащане на данъци с наложен платеж! Аз можех да остана напълно разорен, вместо да забогатея. Но защо тя проявяваше такова участие към онова, което щеше да стане с мен?

Скоро те двамата започнаха да анализират моите проблеми така, сякаш мен ме нямаше в стаята. И аз наистина отсъствах. Чувствах се като комар, хванат в буркан. Не знаех как да се отскубна от цялата тази ужасна досада, свързана с право на задържане, авоари, изплащания, проекти за доходи. Навън грееше слънце. Можехме да се разхождаме, да си купим шоколадови бисквити…

— Моето предложение е да разсрочите плащанията за следващите пет години, вместо за три — говореше Маркарт, — в случай че доходът му не е точно такъв, какъвто го очаквате. Ако успее да се разплати по-скоро, би било добре, но при неговите доходи той ще има много тежко данъчно бреме и най-добре е да можем да гарантираме, че ще му бъдат спестени бъдещи проблеми от този характер.

Лесли кимна и те двамата продължиха да разговарят, обсъждайки подробностите. Правеха се някои сметки с калкулатора на бюрото. Лесли си водеше записки и изпълваше лист след лист от синия си бележник.

— Мога да разбера тяхната гледна точка — каза Лесли накрая. — Тях не ги интересуват хората, които Ричард е наел, нито дали е знаел или не е знаел какво става. Те си искат парите. Оттук нататък ще ги получават при доста изгодни условия, ако приемат малко да изчакат. Как мислите, дали ще .се съгласят?

— Предложението е много изгодно — каза адвокатът. — Сигурен съм, че ще бъде прието.

Когато излизахме от кабинета, грозящата ме заплаха бе овладяна. Наскоро се бях озовал с един милион долара в банковата са сметка, вследствие на едно телефонно обаждане. Да изплатя такава скромна сума за цели пет години, ми се струваше съвсем просто. Ще продам къщата във Флорида, ще продам самолетите освен един-два, ще направя филма… Просто е,

А вече имах Лесли и един професионален данъчен адвокат от Лос Анджелис, които да сложат ред в живота ми. Не ми се налагаше да ходя по лед, както преди.

Бях претърпял буря в морето; бях на път да падна с главата надолу. Тази жена бе скочила сред вълните, за да ме издърпа. Бе спасила финансовия ми живот.

Излязохме от кантората на адвоката, изпълнени с надежда.

— Лесли? — обърнах се към нея аз, докато отварях вратата на колата, за да се качи, след като бяхме излезли от кантората.

— Да, Ричард?

— Благодаря ти.

— Няма защо, уки — отвърна тя. — Наистина няма защо!

— Можеш ли да наминеш към мен, уки? — гласът й звучеше много отслабнал по телефона. — Боя се, че имам нужда от помощ.

— Прощавай, Лесли, тази вечер не мога.

Защо ми беше толкова неловко да й го кажа? Аз познавам правилата. Самият аз съм ги наложил. Приятелството ни щеше да бъде напълно невъзможно без тях. И все пак, толкова е трудно да й откажа, дори по телефона.

— Уки, чувствам се толкова ужасно — каза тя. — Вие ми се свят, лошо ми е и ще се почувствам много по-добре, ако си тук. Не можеш ли да бъдеш мой лекар, да дойдеш и да ме излекуваш?

Онази част от мен, която бе винаги готова да се притече на помощ, да спасява и лекува, аз изтласках в мазето и заключих вратата.

— Не Мога. Имам среща тази вечер. Утре с удоволствие, ако искаш.

— Имаш среща ли? Смяташ да ходиш на среща, когато аз съм болна и се нуждая от теб? Ричард, не мога да повярвам…

Трябва ли да й повтарям всичко отново? В нашето приятелство не бива да съществува никакво обсебване. То е отворено, основава се на взаимната ни свобода всеки от нас да бъде където си иска, когато пожелае, независимо дали има или няма причини за това. Бях истински уплашен. От толкова дълго време не се бях срещал с никоя жена в Лос Анджелис. Имах чувството, че попадам в брачно съжителство, което се разбира от само себе си. Ние започвахме да забравяме, че всеки от нас има нужда от своето лично време, което да прекарва самостоятелно, а не единствено и само с другия.

Не биваше да се отказвам от срещата си. Ако се чувствам задължен да бъда с Лесли винаги и непрекъснато, когато съм в Лос Анджелис, значи нещо не е наред в нашето приятелство. Ако съм загубил свободата да бъда с когото си искам, смисълът на нашата връзка е изчерпан. Молех се тя да ме разбере.

— Не мога да бъда с теб до седем… — казах аз.

— До седем ли? Ричард, не ме ли чу? Аз се нуждая от теб. Този път аз имам нужда от твоята помощ!

Защо толкова иска да ми се наложи? Най-доброто, което може да направи в случая, е да каже, че ще се справи и сама и се надява да прекарам добре. В противен случай не знаеше ли какво ще стане? Това е фатална грешка! Не мога да допусна никой да ми се налага. Не мога да допусна да ме обсебва никой никъде, при никакви обстоятелства!

— Съжалявам, жалко, че не знаех по-рано. Вече е късно да отменя срещата. Това не е в моя стил, не искам да го правя.

— Нима тя има такова значение за теб, която и да е? Как се казва?

Лесли ревнуваше!

— Дебора.

— Нима Дебора значи толкова много за теб, че ти не можеш просто да й се обадиш и да й кажеш, че приятелката ти Лесли е болна и да отложите днешната среща за утре или за следващата седмица, или за следващата година? Такова голямо значение ли има тя за теб, че да не можеш да й се обадиш и да й кажеш това?

В гласа й звучеше дълбока болка. Но тя искаше от мен нещо, което не можех да й дам, без да разруша своята независимост. А и сарказмът й не беше от голяма помощ.

— Не — отвърнах аз. — Тя не е от такова значение. Важен е принципът, че всеки от нас е свободен да бъде с когото пожелае…

Тя се разплака.

— По дяволите твоята свобода, Ричард Бах! Поболях се от работа, за да спася проклетата ти империя от пълна разруха, не съм спала от тревога, че може да има някакъв начин, за който не съм се досетила, за който никой не се е досетил… Да те спася… Защото толкова много означаваш за мен… Така съм уморена от всичко, че не мога да се държа на краката си, а ти не искаш да бъдеш до мен, когато се нуждая от помощ, защото имаш среща с някаква си Дебора, която почти не познаваш, защото тя олицетворявала някакъв проклет принцип?

Аз проговорих, сякаш от нея ме отделяха дебели твърди метални стени.

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание на телефона. Гласът й се промени. Нямаше я ревността, нямаше я скръбта, тя бе спокойна и притихнала.

— Сбогом, Ричард. Приятно прекарване. Преди да мога да кажа благодаря за това, че бе разбрала колко важно… тя затвори.

На другия ден тя не отговаряше на телефона, на следващия — също. На третия ден се получи писмо:

Стоях и гледах през прозореца, без да виждам, а главата ми бучеше.

Не е права. Разбира се, че не е права. Тази жена не разбира кой съм и какъв е моят начин на мислене.

Жалко, помислих си аз.

Смачках писмото и го хвърлих.

Един час по-късно нищо през прозореца не беше се променило.

Защо трябва да се лъжа? — мислех си аз. — Тя е напълно права и аз много добре зная това, дори ако не желая да си го признавам, дори ако никога повече не помисля за нея.

Нейният анализ на симфонията, на шаха… Защо аз не бях разбрал всичко това досега? Винаги съм бил така дяволски интелигентен, освен в областта на данъците, винаги съм бил по-прозорлив от всеки друг жив човек — как съм могъл да не разбера всички тези неща, когато тя е могла? Нима не съм толкова умен, колкото е тя? И щом е толкова прозорлива, къде е нейната система, къде е бронята, която да я пази от болката? Аз си имам своята съвър…

По дяволите, твоята съвършена жена! Това, което си измислил, е половинтонен ветропоказател, боядисан с най-причудливи окраски, който никога няма да полети с изкуствените си криле! Твоят петел-ветропоказател може да подскача, да пляска с криле и да кукурига, вместо да пее, но никога, никога няма да успее да се издигне над земята. Ти, който толкова се ужасяваш от женитбата, не разбираш ли, че си се оженил за тъкмо такова нещо?

Самата представа за мен, съвсем мъничък, на сватбена фотография с двайсетфутов петел-ветропоказател, тази представа беше самата истина! Аз се бях оженил за една идея, която беше погрешна.

Ами какво става с моята свобода! Ако остана с Лесли, ще започна да се отегчавам.

Тъкмо в този момент аз се раздвоих в две различни лица: Аз, какъвто бях до този момент, и един пришълец, дошъл, за да разруши този Аз.

Няма защо толкова много да се тревожиш за скуката, идиот такъв — каза новодошлият. Не виждаш ли, че тя е по-умна от теб, че познава светове, до които ти се страхуваш да се докоснеш? Хайде, натъпчи ми устата с памук, издигни си стена насреща ми, както правиш винаги, когато нещо в теб се опита да ти подскаже, че всемогъщите ти теории са погрешни! Свободен си да го направиш, Ричард. Свободен си да прекараш целия остатък от живота си в преднамерени и изкуствени запознанства с жени, също толкова уплашени от всяка интимна близост, колкото си ти. Каквото повикало, такова се обадило, глупако. Ако не ти е останал поне грам здрав разум, който явно доста ти липсва в този живот, ще си останеш със своята безчувствена и уплашена измислена съвършена жена, докато умреш от самота.

Ти си жесток и безчувствен като лед. Мястото ти е на жестоката и безчувствена шахматна дъска, под жестокото твое студено небе; провали една великолепна възможност с тази своя идиотска империя; и сега от нея останаха купчина кокали, на които правителството — на всичко отгоре и правителството — се кани да сложи ръка!

Лесли Париш бе една възможност, хилядократно по-великолепна от всяка империя. Но ти беше до смърт уплашен от нея, защото тя е по-умна, отколкото ти някога си бил или ще бъдеш; ето защо имаш намерение да я изхвърлиш от живота си. А може би тя изхвърля тебе от своя живот? И няма много да пострада от това, приятел. Защото няма какво толкова да изгуби. Може би ще й бъде тъжно, ще си поплаче малко, защото тя не се страхува да плаче, когато умира нещо красиво, но ще го преодолее, ще се издигне над него.

Ти също ще го преодолееш за не повече от минута и половина. Трябва просто да затръшнеш проклетите си метални врати, да ги затвориш яко и никога повече да не помислиш за нея. Вместо да се издигаш, ти все повече ще пропадаш към дъното и в скоро време твоите подсъзнателни опити да се самоунищожиш ще се увенчаят с блестящ успех. Тогава ще настъпи жалкото пробуждане, когато ти ще разбереш, че ти е бил даден живот от огън и сребро, живот като блестящ диамант, а ти си взел омазан проклет чук и си го разбил на парчета. Изправен си пред най-големия избор на своя живот и много добре го знаеш. Тя твърдо е решила да не се примирява с твоя дивашки безсмислен страх и в този момент е щастлива, че се е отървала от смъртния товар, който представляваш за нея.

Хайде, върви, направи онова, което винаги правиш в такива случаи: бягай. Бягай към летището, запали самолета и полети в нощта. Лети, лети! Иди и си намери някое симпатично момиче с цигара в ръка и чаша ром в другата и наблюдавай как тя си изтрива в тебе краката по пътя към нещо по-добро, докато ти се стараеш да избягаш от него тази вечер. Бягай, глупав страхливецо. Бягай и ме изхвърли от ума си, затръшни вратата след мене. Следващия път, когато ще ме видиш, ще бъде денят на смъртта и тогава можеш да ми разкажеш Как си се чувствал, след като си изгорил единствения мост…

Аз затръшвах вратата пред всички тези мисли и в стаята стана тихо като в спокойна морска шир.

— О, Господи! — възкликнах на висок глас. — Не ставам ли твърде емоционален!

Извадих писмото от боклука, започнах отново да го чета и пак го хвърлих в кошчето.

Щом тя не ме харесва такъв, какъвто съм, много мило от нейна страна, че ми го казва. Колко жалко… Ако бе малко по-различна, можехме да си останем приятели. Но ревността аз не мога да търпя в никакъв случай! Да не би да си мисли, че съм някаква нейна лична собственост; откъде накъде тя ще решава с кого да прекарвам времето си и кога? Съвсем ясно съм й заявил кой съм, как мисля за нещата и на какво може да разчита. Не съм й обещавал сладникави любовни признания от рода на тези, които тя очаква от мен. Няма да чуеш „аз те обичам“ от мен, госпожице Париш. Аз ще остана верен на себе си, дори и ако трябва да се откажа от всички преливащи от радост щастливи моменти, които сме имали заедно.

Едно-единствено нещо никога не съм направил, скъпа Лесли — никога не съм те лъгал, нито мамил, нито предавал. Винаги съм живял, както ми диктуват убежденията и точно така, както ти заявих. Ако това се оказва неприемливо за теб, така е трябвало да бъде; много съжалявам, бих предпочел да бях предупреден малко по-ра-но, за да спестя неприятностите и на двама ни.

Утре по изгрев-слънце потеглям, казах си аз. Хвърлям багажа в самолета и отлитам нанякъде, където никога не съм бил. В Уайоминг, например, или фонтана. Оставам самолета да си го търсят данъчните служби, ако могат да го намерят, и изчезвам. Вземам под наем един биплан и ме няма.

Сменям си името. Мечо Пух е живял под името Сандърс, защо аз да не мога. Много забавно ще бъде. Джеймс Сандърс. Могат да си вземат банковите сметки, самолетите и всичко каквото си поискат. Така и никой няма да узнае какво е станало с Ричард Бах, и аз най-сетне ще намеря блажено спокойствие.

Ако някога пиша нещо отново, ще го пиша под ново име. Само да поискам — и ще го направя. Да се махна от всичко. Може би Джеймс Сандърс ще поскита из Канада, из Австралия. Старият Джим ще може да поскита из дивите гори на Алберта или на юг да прескочи до Санбъри или Уитълси, в някоя „Тигрова пеперуда“. Би могъл да научи австралийски, да вземе някой и друг пътник, колкото да припечели нещичко.

А после…

После…

А после какво, господин Сандърс? Правителството ли се опитва да убие Ричард Бах, или ти самият? Искаш да го убиеш, защото Лесли скъса с него, така ли? Наистина ли смяташ, че животът му без нея ще бъде толкова изпразнен от смисъл, че ще бъде все едно да умре?

Тази мисъл ме занимаваше дълго време. Наистина щеше да бъде вълнуващо да се махна от всички, да си сменя името и да избягам. Но наистина това ли е, което желая най-много от всичко?

„Значи това е най-висшата истина, до която си се домогнал?“ — би попитала тя.

Не.

Седнах на пода, наведох се и се опрях на стената.

Не, Лесли. Това не е моята най-висша истина.

Моята най-висша истина е, че трябва да измина дълъг път, докато се науча истински да обичам. Моята най-висша истина е, че в най-добрия случай така наречената ми съвършена жена става за малко разговор, малко секс — за мимолетни връзки, с които да приглуша самотата. Не това е любовта, за която мечтаеше онова момче пред градинската порта навремето.

Когато бях дете, съм знаел истината. А също и когато се отказах от живота на странстващ пилот: че трябва да намеря своята извечна и единствена сродна душа, своя ангел, въплътен в жена, с която заедно да вървя по пътя на познанието и на любовта. Да намеря жената, която ще ме накара да се отърся от своя ад, ще ме предизвика и застави да се променя, да се развивам, да побеждавам, вместо да бягам.

Лесли Париш може и да не е тази жена. Тя може и да не е моята сродна душа, тръгнала да ме открие по пътя, по който я търсех и аз. Но тя е единствената… Тя притежава мисълта на Лесли с тялото на Лесли — една жена, която не извиква в мен съжаление, която не се налага да спасявам, не се налага да представям, където и да ходя. И е толкова дяволски умна, че най-лошото нещо, което може да ми се случи, е да науча твърде много неща, преди тя отново да ме напусне.

Ако един човек е жесток, мислех си, ако се отрича от живота, дори и сродната му душа няма да остане при него, и тя ще го остави сам и ще предпочете да дочака някой следващ живот, за да го срещне.

Но какво може да ми се случи, ако реша да не побягна този път? Какво имам да губя, освен своята стотонна стоманена броня, предназначена уж да ме защитава от страданията? Ако разперя криле без броня, може би ще успея да се издигна достатъчно високо, за да не бъда застигнат от куршум. Мога да отложа за някой следващ път да си сменя името, да се нарека Сандърс и да поема към Порт Дарвин!

Онзи дързък критик, на когото му бях затръшнал вратата, беше прав. Аз отворих вратата, извиних му се и го пуснах да влезе. Той обаче не каза нито дума повече.

Аз действително бях изправен пред най-големия избор в своя живот. Излишно бе да повтарям.

Възможно ли е това да е изпит, наложен ми от стотици други аспекти на моето Аз, от различни планети и времена? Може би всички са се събрали сега зад еднопосочен далекоглед и ме наблюдават с надеждата, че ще захвърля металната броня, или пък се молят да си остана такъв, какъвто съм? Дали не се обзалагат какво ще направя?

Ако бе така, трябваше да призная, че са невероятно стихнали зад далекогледа. Не се чуваше нито звук. Дори главата ми вече не бучеше.

Пътят пред мен се разклоняваше в две посоки.

Двете възможности за бъдеще, които се очертаваха пред мен, бяха два съвсем различни живота: Лесли Париш — или моята с нищо незастрашаваща ме съвършена жена.

Избирай, Ричард. Сега. Навън се спуска нощ. Коя от двете?

— Ало? Гласът й едва се чуваше, удавен сред звуци на китари и ударни инструменти.

— Лесли? Аз съм, Ричард. Зная, че е късно, но имаш ли малко време да поговорим?

Никакъв отговор. Музиката гърмеше с все сила, барабаните биеха, докато аз чаках да чуя щракването на слушалката. Аз се мъча да правя избор, помислих си, а изборът вече е бил направен; Лесли повече не се интересуваше от такива като мен.

— Да — най-сетне отвърна тя. — Почакай да спра музиката. Бях я увеличила така, защото танцувах.

Телефонът замлъкна за момент и малко след това тя отново взе слушалката.

— Здравей.

— Здравей, получих писмото ти.

— Добре. . Държах телефона и се разхождах напред-назад, без въобще да съзнавам, че се движа.

— Наистина ли искаш да скъсаш всичко просто ей така?

— Не всичко — отвърна тя. — Надявам се, че ще продължим работата си над филма. Ще ми бъде приятно да те смятам за свой приятел, ако си съгласен. Единственото, което искам да прекратя, е нараняването.

— Никога не съм искал да те нараня. Аз не мога да те нараня, помислих си. Човек не може да бъде наранен, ако не се възприема като наранен…

— И все пак боли — каза тя. — Мисля, че не съм подходяща за отворени връзки. В началото всичко вървеше добре, но после изпитахме такова щастие заедно! Преживяхме такава сърдечна радост и двамата!! Защо трябва да я сриваме заради хора, които нямат значение или заради някакви абстрактни принципи! Просто не се получи.

— Защо не се получи?

— Навремето имах една котка — каза тя. — Казваше се Амбър. Беше огромна пухкава персийска котка. Двамата с Амбър прекарвахме всяка минута, когато си бях у дома, заедно. Тя вечеряше заедно с мен, седяхме и слушахме музика заедно, спеше сгушена нощем до рамото ми. Бяхме свикнали да чувстваме настроенията една на друга. Веднъж Амбър се сдоби с котенца. Невероятно сладки. Тя им посвети цялото си време и любов, аз също. Амбър и аз вече не бяхме сами, трябваше да се грижим за котенцата и да разпределим нашата любов и на тях. Никога повече не бях толкова близка с нея след появата на тези котенца. Тя също — и то до деня, когато умря.

— Значи дълбочината на интимната ни близост с другия е обратно пропорционална на количеството на останалите хора в живота ни? — попитах аз и уплашен да не би тя да го схване като ирония, добавих: — Наистина ли мислиш, че ти и аз би трябвало да бъдем единствени един за друг?

— Да. В началото приемах многото ти приятелки. Твоя работа си беше какво правиш, когато не си с мен. Но когато се появи Дебора, принципът на Дебора, както би казал ти, изведнъж осъзнах, че харемът започва да се разширява на запад и ти имаш намерение и мен да поставиш в него. А аз не желая това, Ричард. Знаеш ли какво ме накара да разбера? Накара ме да разбера каква любов е възможна, и сега аз съм длъжна да не отстъпвам от онова, което си мислех, че имаме. Искам да бъда много близка с човек, към когото изпитвам уважение, възхищение и любов. И който изпитва същото към мен. Това, или нищо. Осъзнах, че нашите стремежи се разминават. Разминават се и нашите желания.

Престанах да кръстосвам стаята и седнах на облегалката на дивана. Навън през прозорците цареше мрак.

— А ти какво смяташ, че желая? — попитах.

— Точно онова, което имаш. Много жени, за които знаеш малко и от които не се интересуваш много. Предвзети флиртове, взаимно използвачество без шанс за любов. Точно така си представям ада. Адът е място, време, съзнание, Ричард, в което няма любов. Истински ужас! Позволи ми да остана вън от него.

Тя говореше така, сякаш е направила своя избор, а аз моя. Сякаш нямаше надежда за промяна. Не очакваше нищо, просто споделяше с мен най-висшата си истина, убедена, че аз няма да я приема.

— Изпитвах най-голямо уважение и възхита към теб — продължи тя. — Мислех си, че си най-прекрасният човек, когото съм познавала. Сега започвам да виждам неща, които не ми се ще да виждам. Бих предпочела да прекратя връзката ни с мисълта, че си прекрасен човек.

— Онова, от което се уплаших, Лесли, бе, че ние двамата с теб започнахме да гледаме един на друг като на собственост. Моята свобода за мен е също толкова важна, колкото…

— Свобода за какво? — рязко ме прекъсна тя. — Свободата да не бъдеш близък с никого ли? Свободата да не обичаш? Свободата да се отказваш от радостта в името на неутолимостта и скуката? Прав си… Ако бяхме останали заедно, аз не бих приела да имаш подобна свобода.

Добре казано! — помислих си аз, сякаш думите й бяха шахматен ход.

— Ти много добре ми показа… — казах аз. — Сега осъзнавам какво си имала предвид. Благодаря.

— Няма защо — отвърна тя.

Преместих телефона. Сигурно един ден ще се намери мъдър човек да изобрети телефон, който да можеш да държиш удобно в ръка повече от минута.

— Мисля, че имаме много да си кажем. Не можем ли да се видим и да поговорим? Пауза, след което:

— По-скоро не. Нямам нищо против да поговорим по телефона, но бих предпочела да не те виждам лично известно време. Надявам се, разбиращ.

— Разбира се, няма проблеми — отвърнах аз. — Ако предпочиташ да прекъснем?

— Не. Мога да остана на телефона.

— Не разбираш ли, че ние с теб продължаваме да бъдем много близки? Никога не съм срещал жена като теб. А доколкото схващам, идеята ти за приятелство значи по някое любезно писмо и ръкостискане в края на всяка отчетна година. Тя се разсмя.

— Е, не чак толкова зле. Ръкостискане в полугодието. Всъщност в тримесечието, след като сме толкова добри приятели. От това, че любовта ни не се оказа трайна, Ричард, не следва, че е провалена. Мисля, че всеки от нас научи от нея онова, което беше необходимо.

— Свободата, за която говоря — казах аз, — до голяма степен означава свобода да се променящ, да бъдеш следващата седмица различен от онова, което си днес. Ако двама души се променят в различни посоки…

— Ако се променяме в различни посоки — каза тя, — то и без това няма да имаме никакво бъдеще заедно, не е ли така? Аз мисля, че е напълно възможно за двама души да се променят заедно, да израстват заедно и да се обогатяват един друг, а не да се ограбват. Сборът на един и още един, ако те са подходящи един за друг, може да бъде равен на безкрайност! Но толкова често се случва така, че единият повлича другия надолу; единият желае да се издигне като балон, а другият увисва на него като мъртво тегло. Винаги съм се питала как ли би изглеждало, ако двама души, мъж и жена, пожелаят да се издигнат като балони заедно!

— А ти познаваш ли подобни двойки?

— Малко — отвърна тя.

— Познаваш ли изобщо някои?

— Две-три.

— Аз не познавам такива — казах й. — Е… познавам една. Измежду всички хора познавам една щастлива брачна двойка. Всички останали са… или жената е прекрасна, а мъжът й е в тежест, или е обратното, а понякога и двамата са мъртъв товар. Два балона са нещо твърде рядко.

— Мислех си, че ние можем да бъдем — каза тя.

— Щеше да е много хубаво.

— Да.

— Какво смяташ, че трябва да се направи? — запитах аз. — Какво би могло да ни върне отново заедно, както преди?

Почувствах, че иска да каже „Нищо“, но се въздържа, за да не прозвучи твърде безцеремонно. Тя се замисли какво да отговори и аз търпеливо я изчаквах, не исках да я карам да бърза.

— Заедно, както преди, не смятам, че можем да бъдем повече. Аз не искам това. Опитах се с всички сили да се променя, дори опитах да излизам с други мъже, докато тебе те нямаше, за да видя ще мога ли да балансирам твоята съвършена жена с моя съвършен мъж. Нищо обаче не се получи. Скука, скука, скука. Глупава загуба на време. Аз не съм едно от твоите момиченца, Ричард — бавно продължи тя. — Промених се дотам, докъдето желая да се променям. Ако искаш да бъдеш близък с мен, твой ред е да се промениш.

Настръхнах.

— А как ми предлагаш да се променя?

Сега ще стане нещо ужасно, ако ми предложи да направя нещо неприемливо — помислих си, — по-лошо не би могло и да бъде.

Тя помисли известно време.

— Бих предложила любов единствено между нас двамата, между теб и мен, без трети лица. Един шанс да проверим дали сме два балона.

— Да не бъда свободен… Така изведнъж да престана да се виждам с жените, с които общувам?

— Да. Да престанеш да се виждаш с всички жени, с които спиш. Да нямаш никакви други любовни връзки.

Сега аз на свой ред замълчах, а тя тихо остана да чака на линията. Почувствах се като заек, хванат натясно от ловците. Познавах мъже, които бяха приели подобни условия и горчиво съжаляваха. Бяха дълбоко наранени, едва успели да оцелеят.

Но аз се чувствах с Лесли толкова различно. Единствено с нея можех да бъда такъв, какъвто искам да бъда. Не се притеснявах, не се чувствах неловко. Възхищавах се от нея, научавах от нея много неща. Ако тя искаше да ме научи да обичам, можех поне да й дам един шанс.

— Ние сме толкова различни, Лесли, ти и аз.

— Различни сме, но сме и еднакви. Ти си мислеше, че няма да можеш да размениш и дума с жена, която не обича да лети, аз не можех да си представя, че мога да прекарвам времето си с мъж, който не обича музика. Не ти ли се струва, че не е толкова важно да си приличаме, колкото да желаем да се опознаем? Тъкмо защото сме различни, можем да имаме удоволствието да споделяме своите светове и да отдаваме своята любов и вълнение един на друг. Ти можеш да се научиш да слушаш музика, аз мога да се науча да летя. И това е само началото. Мисля, че то ще продължи, докато сме живи.

— Нека да помислим — казах аз. — Да помислим. Ние и двамата сме били женени и почти женени, носим белезите от това, обещали сме пред себе си да не допускаме повече същата грешка. Не виждаш ли някакъв друг начин да бъдем заедно, без да се опитваме… Без да се опитваме да създаваме брак?

— Ти какво предлагаш? — попита тя.

— Ние се чувствахме доста добре, Лесли, и досега.

— Доста добре не е достатъчно. Аз мога да бъда доста по-добре, когато съм сама. Мога да живея прекрасно и без да те слушам да си търсиш извинения, за да избягаш, да ме отблъскваш, да си изграждаш стени срещу мен. Или ще бъда единствената ти любовница, или няма да бъда твоя любовница въобще. Опитах половинчатата връзка с теб и не се получи — поне за мен не.

— Толкова е трудно, бракът налага толкова ограничения…

— И аз мразя брака, Ричард, не по-малко от теб, когато той прави хората скучни, когато ги превръща в измамници, когато ги затваря в клетка. Аз съм устоявала да не попадна в такъв брак много по-дълго от теб; шестнайсет години минаха, откакто съм се развела. Но аз се различавам в едно — убедена съм, че е възможен брак, който да прави хората по-свободни, отколкото когато са сами. Малко вероятно е ти да разбереш това, но аз си мисля, че ние двамата можехме да имаме такъв брак. Само преди час си мислех, че такъв шанс не съществува. Не допусках, че ще се обадиш.

— Е, хайде сега. Знаела си, че ще се обадя.

— Ни най-малко — каза тя. — Бях сигурна, че ще захвърлиш писмото ми и ще поемеш нанякъде със своя самолет.

Пророчица — помислих си аз. Върнах се отново към представата как се опитвам да избягам в Монтана. Активни занимания, нова обстановка, нови жени. Но всичко това ми изглеждаше досадно още щом си помислех за него. Опитвал съм вече, казах си, зная как се чувствам, познавам това състояние в пълни подробности. То нито ме вълнува, нито ме променя, нито има някакво значение за мен. Едно действие, което нищо не значи. Издигам се със самолет, летя… и какво от това?

— Не бих тръгнал, без да се сбогувам. Нямаше да ми е приятно да те оставя така, както си ми ядосана.

— Не съм ти ядосана.

— Хм. Трябва да си ядосана поне малко, за да прекъснеш най-красивото приятелство, което някога съм имал.

— Чуй ме, Ричард: Аз не съм ти ядосана. Онази вечер бях бясна и отвратена. После ми стана тъжно и плаках. Но след това престанах да плача и дълго мислих и накрая разбрах, че ти си този, който най-добре знае как да живее живота си. И ще продължиш да живееш така, докато се промениш, и че никой не може да промени това освен ти самият. Как мога да ти бъда ядосана, когато правиш най-доброто, на което си способен?

Топла вълна обля лицето ми. Колко трудно достижима мисъл, изпълнена с такава любов! Тя да разбере в такъв момент, че правех най-доброто, което можех! Кой друг на света би могъл да разбере това? В изблик на уважение към нея аз се усъмних в себе си.

— Ами ако не правя най-доброто?

~ В такъв случай съм ти ядосана.

Тя едва не се разсмя при тези думи и аз малко си по-отдъхнах, седнах на дивана. Щом може да се смее, още не е настъпил краят на света.

— Можем ли да напишем един договор, в който да изложим ясно и внимателно какви точно промени искаме един от друг?

— Не зная, Ричард. Струва ми се, че се опитваш да се изплъзнеш, но проблемът е твърде важен, за да си го позволим. Увъртанията и твоята литания от заучени фрази и изтъркани защитни клишета — не искам да се връщам повече към това. Ако ти се налага да се защитаваш срещу мен и ако ще трябва непрекъснато да доказвам, че можеш да ми се довериш, че те обичам, че няма да те нараня, нито да те унищожа или да те накарам да умреш от скука — това би било твърде много за мен. Мисля, че ме познаваш добре и знаеш какво изпитваш към мен. Ако се страхуваш, значи се страхуваш. Дадох ти възможност да си отидеш и смятам, че така е добре, наистина. Да оставим нещата дотук. Ще продължим да бъдем приятели, нали?

Замислих се над думите й. Бях свикнал винаги аз да бъда правият, да побеждавам във всеки спор. В случая обаче, колкото и да се опитвах да открия някакво про-пукване в логиката й, не можех. Аргументите й биха пропаднали само ако се опитваше да ме излъже, да ме уязви, да ме измами или унищожи. А аз не можех да допусна такова нещо. Знаех, че ако е в състояние да причини зло на някой друг, един ден ще бъде, в състояние да го причини и на мен, а аз никога не я бях виждал да мами или да иска да причини болка на някого, дори и на хора, които са били жестоки с нея. Беше им простила, на всички до един, не хранеше лоши чувства.

Ако в този момент си бях позволил да изрека думата, щях да й кажа, че я обичам.

— И ти правиш най-доброто, на което си способна, нали? — казах аз.

— Да, така е.

— Не ти ли се струва странно, че можем — ти и аз, да сме изключение, когато почти никой не успява да постигне интимна близост? Без крясъци, без затръшнати врати, без загуба на уважение, без права над другия, без скука?

— А ти не мислиш ли, че си един изключителен човек? — каза тя. — Не мислиш ли, че аз също съм изключителен човек?

— Не съм срещал друга като теб — казах аз.

— Ако съм .ти ядосана, не виждам нищо нередно в това да крещя и да тряскам врати. Ако съм много ядосана, мога да хвърлям и предмети. Това обаче не означава, че не те обичам. Но ти не можеш да разбереш, нали?

— Не. Не може да има такъв проблем, който да не се разреши при спокойно и разумно обсъждане. Ако не съм съгласен с теб, не мога ли да кажа: „Не съм съгласен, Лесли, по такава и такава причина“? И тогава ти да кажеш: „Точно така, Ричард, сега разбирам, че си прав.“ Ето, така могат да се разрешават нещата — без парчета от съдове, които трябва да събираш от пода, без да ти се налага да поправяш вратите.

— Това би било чудесно — каза тя. — Но аз крещя, когато се боя и ми се струва, че не искаш да ме чуеш. Дори и да чуваш думите ми, не желаеш да вникнеш в тях и аз започвам да се боя, че вършиш нещо, което може и двама ни да нарани и после да съжаляваме. И ако виждам начин да избегна това, а ти не чуваш, тогава се налага да повиша глас, за да те накарам да чуеш!

— Искаш да кажеш, че ако те чувам, няма да трябва да викаш?

— Да, вероятно няма да се налага да викам — каза тя. — А дори и да викам, то е само за минути. Изливам гнева от себе си и се успокоявам.

— Докато аз в това време треперя, скрит зад завесите…

— Ако не искаш да се гневя, Ричард, тогава не ме ядосвай! Аз съм твърде спокоен и уравновесен човек. Не съм взривно устройство, което избухва при най-малкото докосване, но ти си един от най-големите егоисти, които някога съм познавала! Ако не беше моят гняв, ти отдавна вече щеше да си ме смачкал. Гневът е потребен, за да даде на човек да разбере къде трябва да спре.

— Но нали аз те предупредих, че съм егоист, още много отдавна — казах аз. — Обещах ти, че винаги ще действам в съответствие със своите интереси и се надявам и ти да постъпваш така…

— Спести ми определенията си, моля те! — прекъсна ме тя. — Само ако успееш да се научиш да не мислиш толкова за себе си, можеш един ден да постигнеш щастие. Докато в твоя живот няма място за друг човек, който да бъде толкова важен за теб, колкото си ти самият, винаги ще си останеш самотен, неудовлетворен и объркан…

Продължихме да говорим часове наред, сякаш любовта ни бе обхванат от ужас беглец, който се е надвесил от ръба на дванайсетия етаж, с широко отворени очи, и е готов всеки момент да скочи долу, ако не се опитаме да го спасим.

Трябва да продължим да говорим, мислех си, докато говорим, тя няма да ритне перваза и с вик да полети към паважа. И двамата не искахме, бегъл ката да оживее, ако не се освести и изпълни със здрав смисъл. Всеки коментар, всяка идея, която споделяхме, бе като вятър, духнал в улука — понякога нашето бъдеще насмалко щеше да падне на улицата, понякога отново се закрепваше за перваза.

Колко много неща щяха да умрат, ако то падне! Онези съкровени часове, откъснати от времето, когато ние бяхме всичко един за друг, и аз притаявах дъх от удивление пред тази жена; всички те нямаше да доведат до нищо и по-лошо от нищо: те водеха до тази ужасна загуба.

Тайната да откриеш човека, когото да обикнеш, беше ми казала тя веднъж, е в това да намериш човека, когото да харесаш. Ние бяхме прекрасни приятели дълго преди да станем любовници. Аз я харесвах, възхищавах й се, доверявах й се, истински й се доверявах! А сега толкова много неща бяха поставени на карта.

Ако нашата бегьлка се подхлъзне и падне, две укита ще бъдат мъртви, мъртъв ще бъде Прасчо, сграбчил сметанов сладолед, магьосницата, богинята; Банта щеше да умре, шахът, филмите и слънчевите залези щяха завинаги да изчезнат. Пръстите й, пробягващи по клавиатурата. Никога повече няма да слушам музиката на Йохан Себастиан, никога повече няма да успея да чуя скритите му хармонии, защото съм се научил да ги чувам от нея, никога нямаше да решавам музикални загадки, нямаше да мога да погледна цветя, без да си спомня за нея, никога няма да имам толкова близък човек. Ще си изградя още стени с шипове на върха и още стени отвътре с още шипове…

— Твоите стени не са ти нужни, Ричард! — извика тя. — Ако не се видим никога повече, нима няма да разбереш, че тези стени не те защитават? Те те изолират!

Тя се опитва да ми помогне — помислих си аз. В последните минути, в които се разделяме, тази жена иска да ме накара да разбера. Нима е възможно да се разделим?

— А Прасчо… — каза тя, — …Прасчо няма защо… няма защо да умира… Всеки единайсети юли, обещавам ти… аз ще правя шокладов сладолед и горещ кар… горещ карамел… И ще си спом… моя толкова скъп Прасчо…

Гласът й пресекна; чух как притисна слушалката във възглавницата. О, Лесли, недей — мислех си аз, заслушан в задушаващата тишина, предизвикана от пухените пера. Наистина ли трябва да изчезне нашият вълшебен град за двама като мираж, появил се веднъж в живота, само за да се изгуби отново сред смога и делника на света? Кой е онзи, който се опитва да ни убие двамата?

Ако външен човек се опиташе да се вмъкне помежду ни и да ни раздели, ние щяхме да го издращим и разкъсаме, да го изпратим по дяволите. Това, което ставаше сега, бе предизвикано от нас самите, външният човек бях аз!

Ами ако сме сродни души — помислих си, докато тя ридаеше, ако сме се търсили цял живот, за да се докоснем и споделим за миг любовта, която може да бъде постигната на земята, и ето че сега заради моите страхове ще се разделим, за да не се срещнем никога повече? Нима до края на дните си ще остана да търся единствената жена, която вече съм открил и която се боях да обичам?

Какво невероятно съвпадение! — мислех си аз, да се срещнем в момент, когато никой от нас не е женен, нито обвързан с някого; когато никой от нас не е принуден всяка секунда да се бори с необходимостта, не е зает да играе или пише, или пътува, не е отдаден на други търсения, нито сляпо увлечен в нещо. Срещнали сме се на една и съща планета, по едно и също време, срещнали сме се на една и съща възраст, възпитани сме в една и съща култура. Ако срещата ни се бе състояла по-рано, нищо нямаше да се получи… Ние всъщност се срещнахме преди години и преминахме един покрай друг в асансьора — но тогава времето не е било подходящо и никога повече няма да бъде.

Аз крачех напред-назад, доколкото ми позволяваше кабелът на телефона. Ако след десет или двайсет години реша, че не е трябвало да я пусна да си върви, къде ли щеше да бъде тя тогава? Ако се върна след десет години и кажа: Лесли, съжалявам, може да открия, че тя е мисис Лесли Париш-Някоя си. Ами ако изобщо не я открия? Ако заваря къщата празна и тя се е преместила, без да остави адрес? Ако загине, убита от нещо, което никога не би я убило, ако аз не замина утре със самолета?

— Извинявай — каза тя и се върна на телефона, изтрила сълзите си. — Аз съм глупачка. Ще ми се понякога да мога да се владея като теб. Ти умееш така добре да се сбогуваш, сякаш разделите не значат нищо.

— Всичко зависи от това какво ни ръководи — обясних аз, щастлив, че мога да сменя темата. — Ако се оставим на емоциите, такива моменти не са особено приятни.

Тя въздъхна:

— Не, не са особено приятни.

— Когато си представиш бъдещето, например че утрешният ден е настъпил или следващият месец, как се чувстваш? — попитах аз. — Когато се опитам да го направя, аз никак не се чувствам по-добре без тебе. Представям си какво е да си сам, да нямаш никого, с когото да си говориш часове наред по телефона, да навъртиш сто-доларова сметка за телефонен разговор в същия град. Толкова много ще ми липсваш!

— Ти също ще ме липсваш — каза тя. — Ричард, но как можеш да накараш някого да види онова, което го чака зад ъгъла, до който още не е стигнал? Единственият живот, който си струва да живееш, е животът, в който има нещо магическо, каквато е нашата връзка! Какво ли не бих дала, за да те накарам да видиш какво ни предстои… — тя замълча, търсейки какво още може да каже. — Но ако ти не го виждаш, значи то не съществува, не е ли така? Дори ако аз мога да го видя, то реално не съществува.

Гласът й звучеше уморено, смирено. Тя щеше всеки момент да затвори слушалката.

Не зная дали защото бях уморен или уплашен, или и двете, никога няма да зная защо — без никакво предупреждение — нещо се скъса в мен. Нещо от главата ми излезе на свобода, нещо дълбоко нещастно.

РИЧАРД! — простена то. — КАКВО ПРАВИШ? ДА НЕ БИ ДА СИ ПОЛУДЯЛ? ДА НЕ БИ ДА СИ ЗАГУБИЛ УМА СИ? Това, което виси на перваза, не е някаква си метафора, това си ТИ! Това е твоето бъдеще и когато то се откъсне и падне, ти ще си ЗОМБИ. Ще бъдеш един мъртъв човек, който отброява времето, докато се самоубие наистина! Опитваш се да играеш игри с нея вече девет часа по телефона. ЗАЩО МИСЛИШ, ЧЕ СИ ДОШЪЛ НА ТАЗИ ЗЕМЯ, ЗА ДА СИ ЛЕТИШ СЪС САМОЛЕТИТЕ ЛИ? Ти, нагло копеле, си дошъл тук, за да се научиш какво е ЛЮБОВ! Тя е твоя учителка и след двайсет и пет секунди ще затвори телефона и ти няма да я видиш никога повече! Какво ей седнал тук, идиот такъв! Още десет секунди и нея няма да я има! Две секунди! ГОВОРИ!

— Лесли — казах аз. — Ти си правата. Аз греша. Искам да се променя. Опитахме моя начин и нищо не се получи. Нека опитаме твоя. Никаква съвършена жена, никакви стени няма да издигна срещу теб. Ще бъдем само ти и аз. Да видим какво ще се получи. На линията тишина.

— Сигурен ли си? — каза тя. — Наистина ли си сигурен, или само говориш така? Защото, ако е само на думи, ще стане още по-зле. И ти го знаеш, нали?

— Зная го. Сигурен съм. Можем ли да поговорим? Отново мълчание.

— Разбира се, че можем, уки. Защо не затвориш и не дойдеш тук, ще закусим.

— Добре, скъпа — казах аз. — Доскоро. . Когато тя затвори, аз казах на празната слушалка:

— Аз те обичам, Лесли Париш.

В абсолютно уединение, когато никой не ме чуваше, тези думи, които толкова бях презирал и никога не из-ползвах, прозвучаха истинно като светлина.

Оставих слушалката.

— ПОЛУЧИ СЕ! — извиках аз в празната стая. — ПОЛУЧИ СЕ!

Нашата бегълка бе отново в обятията ни, спасена от ръба, на който висеше. Чувствах се лек като планер, пуснат в стратосферата.

Има едно алтернативно Аз в този момент, мислех си, което тръгва по съвсем друг път. Свива наляво по пътя, по който аз поех надясно. В този момент, в едно различно време, Ричард от тогава затваряше слушалката на Лесли от тогава след час или след десет часа, а може би дори въобще не й беше позвънил. Бе пуснал писмото в кошчето, взел такси до летището, бе влязъл в самолета и полетял на североизток в коридор девет-хиляда-пет и полетял за Монтана. А след това, когато се опитах да разбера какво е станало с него, пред очите ми се спусна мрак.