Мост през вечността

Реактивен самолет „Едно Пет Пет Х“ — съобщавам аз, натиснал копчето на микрофона — се отправя от ниво три пет нула на две седем нула.

Погледнах изпод кислородната си маска седем мили под себе си. Долу в късния следобед се простираше равното и пусто поле на Южна Калифорния. Проверих дали небето е чисто.

Пътувах на запад за лекция със студенти и преподаватели в университета в Лос Анджелис, но бях тръгнал няколко дни по-рано.

— Внимание, „Роджър Пет Пет Х“ — отвърнаха ми от центъра в Лос Анджелис. — Свободно е на две пет нула. Можете да се спускате.

Спусках се с четиристотин мили в час, но това ми се струваше бавно. Щеше ми се да се приземя и да се видя с Лесли по-скоро, отколкото това можеше да стане със самолет.

— „Пет Пет Х“, за вас е чисто трасето едно шест хиляди.

Приех съобщението и насочих носа на самолета още по-ниско, спускайки се по-бързо. Стрелката на висотомера се превъртя надолу.

— Самолет „Пет Пет Х“ се намира на височина едно осем нула — казах аз. — Прекратявам предаването.

— „Роджър Пет Х“, прекратява се предаването на височина нула пет. Леко приземяване.

По лицето ми още не бяха изчезнали следите от кислородната маска, когато почуках на вратата на къщата й в края на Бевърли Хилс. Отвътре се чуваше симфонична музика така силно, че чак вратата се тресеше. Натиснах звънеца, музиката поутихна. Ето я и нея — с очи, които напомняха море и слънце, цялата грейнала. Не се и докоснахме, дори не се ръкувахме и това на никой от нас не направи впечатление.

— Имам една изненада за теб — каза тя, усмихвайки се на себе си при тази мисъл.

— Лесли, никак не обичам изненадите. Извинявай, че не съм те предупредил, но направо ненавиждам изненадите и презирам всякакви подаръци. Каквото ми е нужно, сам си го купувам. Ако нямам нещо, то е, защото не го искам. Това е принцип — категорично отсякох аз. — Ако си ми подготвила подарък, трябва да знаеш, че не го искам. Нали нямаш нищо против да ти го върна?

Тя тръгна към кухнята, а косата й проблясваше по раменете и гърба й. Насреща й с важна походка се появи старият котарак, убеден, че е време за вечеря.

— Още е рано — ласкаво му каза тя. — На пухинорите още не им се полага вечеря.

— Направо е чудно, че не си се сетил да си купиш — отвърна тя през рамо, усмихната, за да покаже, че не се е засегнала. — Непременно трябва да имаш нещо подобно, но ако не го искаш, можеш да го изхвърлиш. Ето го…

Подаръкът не беше опакован. Това беше най-обикновен голям бокал от някакъв много евтин магазин, на който от вътрешната страна бе нарисувано прасе.

— Лесли! Ако бях го видял, непременно щях да си го купя! Направо удивително! Какво е това прекрасно… нещо?

— Знаех, че ще ти хареса! Това е прасешки бокал. И… прасешка лъжица!

И ето че в ръката ми се озова метална лъжица от 88 цента, с нещо като прасе, щамповано на дръжката.

— Ако погледнеш в хладилника…

Отворих тежката врата и видях, че там стоят две огромни купи с етикет ГОРЕЩ КАРАМЕЛ, всяка от които завързана на фльонга с червена панделка. От камерата излизаше хладна пара и като в забавен кадър се спускаше надолу към пода.

— Лесли!

— Да, Прасчо?

— Ти… аз… искаш да кажеш…

Тя се разсмя повече на себе си за щурата си приумица, отколкото на звуците, които се раждаха в ума ми, за-буксувал на място.

Не толкова подаръкът й ме накара да онемея, колкото цялата му неочакваност. Тя, която се хранеше само с ядки и леки салати, бе поръчала толкова екстравагантни лакомства в своя хладилник само за да се наслади как аз ще се натъкна на тях и ще загубя дар слово.

Взех кутиите от хладилника, занесох ги в кухнята и ги отворих. Бяха пълни догоре с шоколадов сладолед.

— Надявам се, че има лъжица и за теб — заявих аз и забих лъжица в сладоледа. — Това, което си направила, е невъобразимо, но след като вече е сторено, не ни остава нищо друго, освен да заличим следите. Заповядай. Яж.

Тя взе една миниатюрна лъжичка от едно чекмедже в кухнята.

— Да не би да си престанал да харесваш горещ карамел?

— Направо съм луд по него. Но след днешния ден май и двамата няма да можем да понасяме думите „горещ карамел“ до края на живота си.

Всичко; което прави човек, изявява неговия характер, мислех си аз, докато гребях сладоледа. Дали тази нейна непредсказуемост бе нещо характерно за нея? Колко наивно от моя страна да си мисля, че я познавам!

Когато се обърнах, забелязах, че тя гледа към мен с лъжица в ръка и се усмихва.

— Наистина ли можеш да вървиш по вода? — попита тя. — Както пишеш в книгата за Доналд Шимода?

— Разбира се. И ти също можеш. Още не съм го пробвал в това време-пространство. По-точно в това, което смятам за настоящото време-пространство. Е, малко е сложно да се обясни. Но се опитвам.

Разбърках карамела и напълних лъжицата си.

— Случвало ли ти се е да излезеш извън тялото си?

Тя не запримига неразбиращо при този въпрос и не помоли за обяснение.

— Два пъти. Веднъж в Мексико и още веднъж в Долината на смъртта, на един хълм в звездна нощ. Вдигнах глава към небето и се почувствах сред звездите…

Внезапно очите й се наляха със сълзи.

Аз тихо заговорих:

— Помниш ли там, сред звездите, как всичко изглежда толкова естествено, просто и леко, как няма нищо необичайно и всичко е истинско, сякаш си у дома си?

— Да.

— Същото е, когато стъпваш по водата. Всички притежаваме тази способност… То е резултат на силата, която ни е дадена. Леко и естествено. Ние обаче имаме трудни уроци за усвояване. Не трябва да използваме силите си за земни цели, защото ще започнем да манипулираме онова, което трябва да усвоим като урок. И ние толкова много сме си повтаряли, че не трябва да се възползваме от силата си, че накрая сме я забравили напълно. Когато бях с Шимода, всичко ми се струваше съвсем естествено и не пораждаше у мен никакви въпроси. Но когато него го нямаше вече, престанах да практикувам. Запазил съм все пак някакъв спомен от онова усещане.

— Като от вкус на горещ карамел. Аз я изгледах изпитателно. Дали не се подиграваше с мен?

Карамелът в тенджерата започна да кипи.

— Не. Споменът от вкуса на горещ карамел се запазва малко по-дълго от спомена за основните духовни истини. Горещият карамел е ТУК! Горещият карамел не застрашава с нищо онези разбирания за света, които са ни удобни. Горещият карамел е пред тебе и СЕГА! Готова ли си да опиташ малко горещ карамел?

— Съвсем малко — отвърна тя.

Когато приключихме с десерта, вече бяхме доста закъснели и се наложи да чакаме на огромна опашка, за да си купим билети за филма.

Вятърът идваше откъм морето и навяваше нощна прохлада. Искаше ми се да я защитя от студа и я прегърнах през рамо.

— Благодаря — каза тя. — Не предполагах, че ще се задържим толкова дълго навън. Студено ли ти е?

— Никак — отвърнах аз.

Говорихме си за филма, който щяхме да гледаме; по-скоро тя говореше, а аз слушах: на какво да се обърне внимание, как да забележа кога за един филм се прахосват пари и кога се спестяват. Тя не обичаше да се прахосват пари. Докато стояхме на опашката, говорихме и за някои други неща,

— Как се чувства една актриса, Лесли? Това винаги е било загадка за мен.

— Значи как се чувства Мери Кинозвездата, това ли искаш да знаеш? — присмя се тя на себе си. — Сериозно ли питаш?

— Да, за мене е истинска загадка що за живот е това.

— Зависи. Понякога може да бъде прекрасно — когато сценарият е добър и работиш с хора, които наистина искат да направят нещо значимо. Но това рядко става. В повечето случаи е като всяка друга работа. Човечеството едва ли има много полза от нея — тя погледна към мен въпросително: — Наистина ли не знаеш? Никога ли не си наблюдавал как се снима?

— Присъствал съм на снимки на открито. Но не и в истинско студио.

— Искаш ли да дойдеш да погледаш, когато имам снимки?

— Разбира се! Благодаря ти!

Колко ли още неща ще науча от нея, мислех си аз. На какво ли я е научила популярността… Дали я е променила, наранила, дали и тя е започнала да се огражда със стена? Тя излъчваше едно уверено, положително отношение към живота, в което имаше нещо магнетично, изключително привлекателно. Стоеше на високи върхове, които аз можех да зърна само отдалеч; бе видяла светлините, знаеше тайни, до които аз не бях се домогвал.

— Но ти не ми отговори на въпроса — казах аз. — Освен правенето на филми — какъв е животът на една кинозвезда, как се чувства?

Тя ме изгледа. След известно колебание реши, че може да ми се довери.

— В началото е много вълнуващо. Човек се чувства различен, мисли си, че е особен и има какво да даде на другите. После си спомня, че си е същият, какъвто винаги е бил; и единственото, което се е променило, е, че най-неочаквано снимката му започва да виси навсякъде, във вестниците пишат кой е, какво е казал, какви са бъдещите му планове и хората се спират и се заглеждат по него. Това означава да си знаменитост. По-точно казано, да се озовеш в центъра на хорското любопитство. Тогава си казваш: Но аз не заслужавам цялото това внимание!

Тя се замисли и добави:

— Хората не се интересуват от тебе самия, когато те превръщат в знаменитост. Интересува ги нещо съвсем друго — ти символизираш нещо за тях и само това е от значение.

Когато разговорът засегне нещо, което дълбоко ни интересува, ние потръпваме от вълнение и се изпълваме с вдъхновение. Слушай внимателно, Ричард, чуй колко истина се крие в думите й!

— Хората си въобразяват, че те познават. За тях ти олицетворяваш славата, секса, парите, властта, любовта. Но това са само мечтите на някой рекламен агент от пресата, които нямат нищо общо с тебе самия. Може дори да се отнасят до неща, които мразиш — но така или иначе всички те възприемат в тази светлина. Хората те наобикалят от всички страни, въобразяват си, че само да се докоснат до теб — и ще се сдобият с всичко онова, което олицетворяваш за тях. В това има нещо плашещо, тъй че ти се ограждаш с дебели стъклени стени и се опитваш да си поемеш дъх, едва успявайки да запазиш разсъдък. Дълбоко в себе си много добре знаеш кой си, но хората виждат в теб нещо съвсем различно. Можеш да предпочетеш да се идентифицираш с образа, който те са си изградили, и да изневериш на самия себе си, или да продължиш да бъдеш това, което си, чувствайки се неискрен, докато разиграваш техните представи. А може да предпочетеш да избягаш. Мислила съм си понякога, ако е толкова хубаво да бъдеш кинозвезда, защо в този град на знаменитости има толкова пияници, наркомани, разводи и самоубийства? — Тя погледна към мене открито, незащитено. — Реших, че не си струва да се играе тази игра. На път съм да скъсам с киното.

В този момент изпитах желание да я взема в ръце и да я прегърна за това, че проявяваше такава искреност към мен.

— — Нали и ти си ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ — каза тя. — Нима не се чувстваш по същия начин? Означава ли известността нещо за теб?

— Много неща. Иска ми се да разбера всичко, което мога, за тази дивотия. Случвало ли ти се е понякога да напечатат във вестника нещо, което никога не си казвала?

Тя се разсмя.

— Печатали са не само неща, които не съм казвала, но които не съм си и помисляла дори; неща, в които не съм вярвала и никога не бих извършила. Цяла статия от цитати, които никога не съм изричала. Белетристика. Не съм виждала дори и репортера… И по телефона даже не съм говорила с него, и ето ме в пресата! Човек се моли читателите да не повярват на онова, което четат в някои вестници.

— Аз съм новак в тази област, но си имам теория.

— И каква е твоята теория?

Казах й за своята теория, че знаменитостите са образци, които ние, останалите, искаме да съзерцаваме в моменти, в които животът ги подлага на изпитания. Теорията ми обаче не звучеше толкова ясно и убедително, колкото нейната.

Тя вдигна глава към мен и се усмихна. Забелязах, че при залез-слънце очите й променяха цвета си и придобиваха цвят на море, в което се оглежда луната.

— Интересна теория/ Значи образци — каза тя. — Но нали всеки човек е един образец? Нали всеки човек е портрет на онова, което е неговото мислене, на всички решения, които е вземал до този момент?

— Вярно. Но аз не познавам всеки човек. Аз обръщам внимание на даден човек, ако съм се запознал с него или съм чел за него, или съм го гледал на екрана. Наскоро по телевизията представяха един учен, който изследваше как се постига звукът на цигулката. Тогава се запитах нима на света му е нужно всичко това? Милиони хора гладуват, кой се нуждае от някакво изследване на цигулката? И тогава разбрах: не е работата в цигулката. Светът се нуждае от модели за подражание, от хора, които живеят интересно, изучават света, променят ритъма на времето. Как живеят хората, които не са налегнати от мизерия, престъпност, войни? Ние всички имаме нужда да познаваме хора, направили избор, какъвто бихме могли да направим и ние, за да живеем достойно. В противен случай дори и да разполагаме с цялата храна на света, какво от това? Модели за подражание! Ето какво ни е нужно на нас! Не си ли съгласна?

— Може и така да е — отвърна тя. — Но не ми харесва думата модел.

— А защо не? — попитах аз, но внезапно сам разбрах отговора. — Може би ти самата си работила като модел?

— В Ню Йорк — отвърна тя, сякаш това беше някаква срамна тайна.

— И какво лошо има в това? Моделът е образец на хората за особена красота!

— Тъкмо това му е лошото. Трудно е да бъдеш такъв образец. Тъкмо от това се страхува Мери Кинозвездата.

— Но защо? От какво има да се страхува?

— Мери Кинозвездата стана актриса, защото студиото я сметна за много красива и тя оттогава все се страхува, че светът може да разбере, че съвсем не е толкова красива, нито някога е била. Стига й това, че бе станала модел. Да бъде образец на красота, още повече отежнява положението й.

— Но, Лесли, ти наистина си красива! — аз се изчервих. — Ти несъмнено си… ти си… невероятно привлекателна…

— Благодаря, но в случая няма значение какво ще кажеш. Каквото и да й кажеш, Мери Кинозвездата си мисли, че красотата е някаква представа, която друг й е наложил. Тази представа е нейната клетка. Дори и до магазина да отиде, непременно трябва да е гримирана, ей така. Ако не е, все някой ще я познае и ще каже на приятелите си: „Само да я видиш на живо! Не е и наполовина толкова красива, колкото си мислиш!“ И ето че кинозвездата ги е разочаровала — и тя се усмихна малко тъжно. — Всяка актриса от Холивуд и всяка красива жена, която познавам, се стреми да се представи за красива. Тя се страхува, че рано или късно светът може да открие истината за нея. В това число и за мен. Аз поклатих глава.

— Но това е глупост. Пълна глупост.

— Глупаво е отношението на света към красотата.

— Аз самият смятам, че ти си красива.

— Аз пък смятам, че ти си луд. Ние и двамата се разсмяхме, но аз знаех, че тя не се шегува.

— Дали е истина, че красивите жени имат трагична съдба? — попитах аз.

Бях стигнал до този извод благодарение на моята съвършена жена зад много лица. Е, може би невинаги трагична, но доста трудна. Незавидна. Болезнена.

Тя се замисли.

— Ако те си мислят, че красотата е истинската им същност, сами си избират празен живот. Когато всичко зависи от начина, по който изглеждаш, ти посвещаваш цялото си време да се гледаш в разни огледала и никога не намираш истински себе си.

— Ти изглежда си намерила себе си.

— Не знам доколко съм се намерила, но това не се дължи на красотата ми.

— Разкажи ми тогава как си го постигнала.

Тя започна да разказва, а аз я слушах и първоначалното ми учудване все повече се превръщаше в изумление. Тази Лесли, която беше намерила себе си, не беше Лесли от екрана, а участничка в движенията за мир, в комитета за гласност, който бе създала и оглавяваше. Същинската Лесли Париш бе държала речи, участвала в политически кампании и в борбата против войната във Виетнам, водена от американското правителство.

Докато аз съм летял на изтребителите на Военновъздушните сили, тя е организирала антивоенни демонстрации на Западния бряг. Задето бе се осмелила да се противопостави на военната институция, тя е била подлагана на съдебно преследване, заплашвана от десните екстремисти. Но продължавала своята дейност., организирайки все по-масови акции и придобивайки все по-широка обществена подкрепа.

Бе участвала в предизборните кампании за конгрес-мени, сенатори и на новия кмет на Лос Анджелис. Бе участвала като делегат в президентските съвети.

Взела участие в основаването на телевизионния канал КУ8Т на телевизионната станция на Лос Анджелис, Този канал бил предназначен за най-бедните малцинства на града. Когато каналът се оказва в неблагоприятно положение, тя става негов президент. Телевизионната компания се озовава затънала в дългове, а кредиторите не искат да чакат и ден повече. На нея й се налага да изплаща сметките от собствените си доходи като актриса и каналът успява да оцелее и дори започва да просперира. Хората го гледат, появяват се прегледи в национален мащаб относно този благороден експеримент. Заедно с успеха идва и борбата с властта. Хвърлят й обвинения, че е расистка богаташка; опитали се да стрелят по нея. КVST бил свален от ефир още същия ден, когато тя напуснала и предаванията никога повече не се възобновили. Тя сподели, че и до ден днешен не може да погледне празния екран на канал 68, без да изпита болка.

Мери Кинозвездата отваря пътя на Лесли Париш Убеден борец за справедливост и за промяна на света Лесли бе вървяла сама в късните нощи на политически събрания в такива части на града, над които аз не бих се осмелил да летя дори по обяд. Стояла бе в стачен кордон за защита на интересите на фермерските работници участвала в стачки в тяхна защита, събирала помощи за семействата им. Беше хвърлила всичките си сили в някои от най-жестоките битки на съвременна Америка.

Отказала обаче да играе в голи сцени в киното.

— Аз не бих се разхождала гола сред приятелите с някой неделен следобед. Откъде накъде ще го правя пред тълпа непознати от снимачния екип? За мен да вър шиш нещо толкова противоестествено за пари, означава проституция.

Когато се оказва, че всяка филмова роля предполага гола сцена, тя се отказва от филмовата си кариера преминава на работа в телевизията.

Слушах я и имах чувството, че невинната сърна, която бях зърнал в ливадата, е израснала сред пламъците на ада.

— Веднъж преди мирна демонстрация в Торанс, когато вече бяхме се сдобили с разрешение и планирали всичко, получихме предупреждение от десните екстремисти, че ако се осмелим да проведем демонстрацията, ще убият един от нашите лидери. А беше късно да се отмени демонстрацията…

— Никога не е късно да се отмени една демонстрация! — възкликнах аз. — Не е трябвало да го правите!

— Вече прииждаха много хора, не можехме да информираме всички в последната минута. Ако само малцина се бяха изправили срещу екстремистите, това щеше да прилича на самоубийство, нали? Затова решихме да поканим репортери от вестниците и телевизията, казахме им да дойдат и да видят как ни убиват в Торанс! Тръгнахме на своята демонстрация, направихме жива верига около човека, когото се канеха да убият, наобиколихме го от всички страни и потеглихме. Трябваше да убият всички, за да се доберат до него.

— Ти… те стреляха ли?

— Не. Да извършат убийство пред телевизионните камери не влизаше в техния план — тя дълбоко въздъхна при спомена за това. — Това бяха тежки времена, не мислиш ли? ;,

Не знаех какво да кажа. В онзи момент, застанал на опашката за кино, аз бях прегърнал човек, какъвто рядко бях срещал в живота си, човек, пред когото изпитвах огромна възхита.

Аз, който винаги бях склонен към уединение и индивидуализъм, останах поразен от това колко противоположни бяхме двамата с нея. Винаги съм си мислил, че ако другите искат да се борят и да умират в битки и протестни акции, това си е тяхно право. Единственият свят, който имаше значение за мен, бе светът на отделния човек, на индивида, светът, който всеки от нас създава сам за себе си. По-скоро бих се опитал да променя хода на историята, отколкото да се занимавам с политика, да убеждавам другите да пишат протестни писма, да гласуват, да демонстрират или да правят каквото и да било, което сами не чувстват, че трябва да правят.

Тя беше толкова различна от мен. Защо ме караше да изпитвам към нея такова благоговение?

— Май си се замислил за нещо много сериозно — каза тя и направи насреща ми сериозна физиономия.

— Да, така е. Напълно си права,

В този момент ми се струваше, че я познавам толкова добре и тя толкова много ми харесваше^ че споделих с нея какво мисля.

— Мислех си, че именно различието между нас ме кара да те чувствам като най-близкия си приятел.

— Оо?

— Ние имаме някои неща, които ни свързват — шахмата, горещия карамел, филма, който искаме да направим заедно — но във всяко друго отношение сме толкова различни, че с теб не чувствам същата заплаха, каквато усещам у други жени. Те понякога мислено таят надежда за брак. Но един брак лично на мен ми е предостатъчен. Това никога няма да се повтори.

Опашката бавно се преместваше напред. Щяхме да влезем в киносалона след по-малко от двайсет минути.

— И с мене е така — каза тя и се засмя. — Не искам да те плаша, но това е още едно нещо, което е общо помежду ни. Аз съм се развела отдавна. Преди това не бях излизала с никого, но след развода излизах често с различни мъже! По този начин не можеш да опознаеш истински един човек, не мислиш ли?

Възможно е да го опознаеш малко, помислих си аз но предпочетох да чуя какво мисли тя.

— Излизала съм с едни от най-изисканите, блестящи богати мъже — каза тя, — но с никой от тях не съм се чувствала щастлива. Повечето ще спрат пред вратата ти кола, по-голяма от собствената ти къща, облечени са според последната мода, канят те в най-реномиран ресторант, където са се събрали всички най-реномирани хо ра, там се снимаш и всичко изглежда великолепно, приятно, блестящо! А аз все си мисля, че предпочитам да отида в добър ресторант, а не в реномиран, да се обли чам в дрехи, които ми харесват, а не в дрехи, които дизайнерите решат, че са на мода тази година. Но най-вече предпочитам да поговоря с някого на тихо място или да отида на разходка в гората. Въпрос на ценности.

— Трябва да се посвещаваме на нещата, които имат стойност за нас — продължаваше тя, — защото в противен случай никакъв успех в света няма да ни удовлетвори, нито ще ни направи щастливи. Ако някой ти обещае да ти плати един милион петачета, за да пресечеш улицата, но петачетата нищо не значат за тебе, ще го направиш ли? Дори и да ти обещаят сто милиона петачета, какво от това? Чувствах се по този начин по отношение на всичко, което представляваше особено голяма ценност в Холивуд — струваше ми се, че имам работа с такива петачета. Имах всичко, което се смяташе за най-модно, но се чувствах някак празно, то не ме интересуваше. Какво може да струва един пукнат петак? — питах се аз. И все се страхувах, че ако продължавам да излизам по този начин, рано или късно ще улуча джакпота, който ще ми даде милион пукнати петачета.

— Какво би могло да бъде това?

— Ами да се оженя за реномиран господин, да нося дрехи най-последна мода през целия си останал живот, да оказвам гостоприемство на всички хора на модните събирания — на неговите събирания. Аз да бъда неговият трофей и той — моят. Скоро щяхме и двамата да започнем да се оплакваме, че бракът ни започва да губи смисъл, че не се чувстваме така близки, както би трябвало — когато преди всичко не сме били близки и смисълът е липсвал от самото начало. Има две неща, които аз особено ценя — способността за интимна близост и за радост от живота. Но никога не съм забелязвала другите да ги ценят. Чувствах се чужденка в една чужда земя и реших, че по-добре е да не се женя за някой от местните хора. Така се отказах от още едно — от излизанията си с мъже. И сега… — продължи тя, — …искаш ли да споделя с теб една тайна?

— Разбира се.

— Сега предпочитам да бъда с приятеля си Ричард, вместо с когото и да било друг!

— Ах… — аз я прегърнах за тези думи, макар и свенливо с една ръка.

Лесли беше нещо изключително в моя живот: красива сестра, на която се доверявах и от която се възхищавах, с която прекарвах вечери наред над шахматната дъска, но никога в леглото.

Тогава й разказах за моята съвършена жена. Колко успешна се беше оказала моята идея. Почувствах, че тя не е съгласна, но ме изслуша с интерес. Преди да може нещо да отговори, опашката се придвижи и ние влязохме в киносалона.

Когато се оказахме във фоайето и вече не беше така студено, аз свалих ръката си от; рамото й и повече не я докоснах.

филмът, който гледахме онази вечер, се оказа филм, който впоследствие гледахме още единайсет пъти до края на годината. В този филм се разказваше за голя мо рунтаво синеоко създание от друга планета, което бе попаднало тук след катастрофа на космически кораб. Това създание се наричаше Уки. Ние се влюбихме в него така, сякаш самите бяхме две укита и виждахме своя идол на екрана.

Когато следващия път отидох със самолет до Лос Анджелис, Лесли ме посрещна на летището. Щом излязох от кабината, тя ми подаде кутия, завързана с панделка.

— Зная, че мразиш подаръците — каза тя. — Ето защс ти приготвих един подарък.

— Аз никога не ти правя подаръци — изръмжах аз с удоволствие. — Това е моят подарък към теб — никога да не ти правя подаръци. Защо…?

— Отвори го — каза тя.

— Е, добре, този път ще го отворя, но…

— Отвори го — повтори тя нетърпеливо.

Подаръкът представляваше съвършена маска т уки, която се надяваше на главата и стигаше до шията, с дупки на очите и леко открити зъби — пълно подобие т нашия филмов герой.

— Лесли…! — възкликнах аз. Маската беше прекрасна.

— Вече можеш да забавляваш всичките си приятели с това меко, рунтаво лице. Сложи си маската.

— Тук, на летището, където всички могат да ме видят, искаш да…?

— О, слагай я! Направи го заради мен.

С нейното очарование тя ме накара да преодолея неудобството. Аз сложих маската, за да й доставя удоволствие, и изръмжах един-два пъти като уки, а тя се разсмя до сълзи. И аз се разсмях зад маската си и си помислих колко скъпа ми бе тази жена.

— Хайде, уки — подкани ме тя, докато бършеше сълзите си и импулсивно ме хвана за ръката. — Ще закъснеем.

Вярна на думата си, тя потегли с колата от летището към киностудията, където завършваше снимките за един телевизионен филм. Докато пътувахме, забелязах някои хора, които гледаха изплашено към колата, и свалих маската.

За човек, който никога не е бил на снимачна площадка, да се озове там, беше все едно да бъде поканен на спътник Усложнения, който се въртеше около планетата фатален срок. Кабели, стойки, операторски пултове, операторски колички, стълби, тесни пътечки, прожектори… Таванът бе целият осеян с огромни тежки прожектори и аз можех да се обзаложа, че всеки момент ще се срути. Стрелкаха се хора навсякъде, нагласяваха съоръженията, настройваха апаратурата или чакаха, застанали по средата, да се подаде сигнал за снимки.

Тя се показа от гримьорната, облечена в мантия от златисто ламе или поне нещо, което наподобяваше мантия, и се промъкна до мене, минавайки покрай кабели и всякакви препятствия по пода така, сякаш бяха шарките на килима.

— Виждаш ли оттук добре?

— Много добре.

Неприятни ми бяха погледите, които й хвърляха сценичните работници; тя обаче не им обръщаше никакво внимание. Аз бях нервен, притеснен, като прериен кон в тропическа джунгла. Тя се чувстваше като у дома си. На мене Ми беше горещо, не можех да си намеря място; тя бе спокойна, свежа и сияйна.

— Как се справяш с всичко това? Нима можеш да играеш, докато всички ние стоим наоколо и гледаме. Винаги съм си мислил, че актьорската игра е нещо интимно…

— ГОТОВИ ЗА СНИМКИ! Погледите към мен!

Двама мъже мъкнеха едно дърво на снимачната площадка и ако тя не ме бе докоснала по рамото да се отдръпна, щях да се блъсна в клоните и рисуваните декори, които трябваше да изобразяват улица.

Тя ме погледна и хвърли поглед също към хаоса наоколо ми.

— Ще се .наложи голямо чакане, докато приготвят специалните ефекти — каза тя. — Надявам се да не скучаеш.

— Да скучая ли? Та тук е толкова интересно! А ти изглеждаш напълно спокойна — не си ли малко напрегната, не се ли страхуваш дали ще се получи както трябва?

Техникът, застанал на една дъска над нас, я погледна и й викна от тавана:

— Този път планините се виждат доста добре, Джордж! Много са хубави! О, госпожице Париш, какво правите там долу?

Тя вдигна поглед и закри със златистото ламе гърдите си.

— Хей, момчета, нямате ли си друга работа? — разсмя се тя.

Техниците ми намигнаха и поклатиха глава.

— И ние трябва да си оплакнем очите!

Тя леко се понамръщи и продължи да си говори с мен, сякаш нищо не бяха казали.

— Продуцентът е много напрегнат. Закъснели са ден и половина с графика. Тази вечер може да се наложи да стоим до късно, за да наваксаме. Ако се умориш, а аз съм по средата на снимките, можеш да се върнеш в хотела. Ще ти позвъня, когато свършим, ако не е прекалено късно.

— Съмнявам се, че ще се уморя. Не се чувствай длъжна да говориш с мене, ако трябва да си припомниш думите…

Тя се усмихна.

— Няма проблеми — отвърна и отправи поглед към снимачната площадка. — Сега трябва да отивам. Приятно прекарване.

Един човек, застанал до камерата, извика:

— Първи екип! Моля по местата!

Защо изобщо не беше притеснена дали си спомня думите? За мен е голям късмет, ако мога да си спомня думи, които самият аз съм написал, без да ги чета отново и отново. Защо тя не изпитваше никакво напрежение, когато й се налагаше да помни толкова много?

Снимките започнаха. Заснеха една сцена, след нея друга, трета. Тя нито веднъж не погледна в сценария. Аз се чувствах като приятелски дух, който наблюдава ролята, която тя играе в драмата на снимачната площадка. Тя не пропусна нито ред. Да я наблюдавам как работи, бе за мен сякаш да наблюдавам приятел, който в същото време ми е непознат. Изпитвах необикновена топлота и възхищение — Моята сестра сред светлините на прожекторите и камерите!

Дали нещо в отношението ми към нея се беше променило от това, че я виждам в качеството й на актриса?

Да. Имаше нещо магическо в това. Тя притежава способности и умения, които аз не съм усвоил и никога няма да притежавам. Едва ли щях да я харесвам по-малко, ако не беше актриса, но я харесвах повече заради това, че е. Винаги изпитвах определено възхищение, винаги ми бе особено приятно да срещам хора, които притежаваха умения, каквито аз не притежавах. И ми доставяше истинско удоволствие, че Лесли е една от тях.

На другия ден в кабинета й я помолих да ми направи услуга.

— Мога ли да използвам телефона ти? Трябва да се обадя в писателската гилдия…

— Петдесет и пет, нула едно, нула нула — каза тя, без въобще да се замисля и подаде телефона към мен, докато четеше някаква финансова обява от Ню Йорк.

— Какво е това? Тя вдигна очи.

— Номерът на писателската гилдия.

— И ти знаеш номера, така ли?

— Хмм.

— Но откъде го знаеш?

— Аз зная много номера.

И тя се върна към финансовата справка.

— Как така знаеш много номера?

— Просто ги зная — отвърна мило тя.

— Ами, ако бях поискал да се обадя например… в Парамаунд? — попитах аз, доста усъмнен в думите й.

— Четирийсет и шест, трийсет, сто. Аз присвих очи и я изгледах.

— Ами някой добър ресторант?

— „Маджик Пан“ е добър. Има зала за непушачи. Двайсет и седем, четирийсет и пет, двеста двайсет и две.

Аз се протегнах да взема телефонния указател и обърнах на служебните номера.

— Гилдията на киноактьорите — казах аз.

— Осемдесет и седем, шейсет и три, нула три нула. Номерът беше същият. Започнах вече да разбирам.

— Ти нямаш визуална памет, Лесли. Нали така? Не може да си запаметила… целия телефонен указател?

— Не, паметта ми не е визуална — отвърна тя. — Не си представям нищо, просто си спомням. Ръцете ми запаметяват номерата. Попитай ме за някой номер и наблюдавай ръцете ми.

Отворих една огромна книга и запрелиствах страниците.

— Лос Анджелис, канцеларията на кмета?

— Двайсет и три, трийсет и едно, четиристотин петдесет и пет.

Тя започна да движи пръстите на дясната си ръка, сякаш набираше телефонния номер, натискайки бутоните.

— Актьорът Денис Уивър.

— Един от най-симпатичните хора в Холивуд. Домашният му номер ли?

— Да,

— Обещала съм да не го казвам на никого. Не искаш ли да ти дам телефона на „Хубав живот“ — магазина за природосъобразна храна, който държи жена му?

— Добре.

— Деветдесет и осем, шейсет и осем, седем пет нула. Погледнах номера; тя, естествено, беше и този път безпогрешна.

— Лесли, започваш да ме плашиш!

— Няма нищо за плашене, уки. Това е едно от забавните неща, които стават с мен. Когато бях малка, запомнях нотите и всички номера на къщите в града. Когато дойдох в Холивуд, започнах да запомням сценарии, танцови стъпки, телефонни номера, разговори и какво ли не. Номерът на твоя прекрасен жълт реактивен самолет е Н едно пет пет Х. Номерът на телефона в хотела ти е двайсет и седем, осемдесет и три, триста четирийсет и четири; стаята ти е двеста и осемнайсета. Когато снощи си тръгнахме от студиото, ти каза; „Напомни ми да ти разкажа за сестра ми в шоубизнеса.“ А аз ти казах: „Мога ли да ти напомня сега?“, а ти ми отвърна: „Да, защото много ми се ще да ти разкажа.“ Ала аз казах: „Аз познавам ли…“

Тя престана да си спомня и се разсмя, като видя колко съм изумен.

— Ти ме гледаш, сякаш съм някакво странно създание, Ричард.

— Такава си. Но такава те харесвам.

— Аз също те харесвам — отвърна тя.

В късния следобед работех върху една телевизионна пиеса. Преписвах последните няколко страници на пишещата машина на Лесли, а тя излезе в градината, за да се погрижи за цветята си. И в това отношение бяхме различни. Цветята наистина са хубаво нещо, съгласен съм, но не и да им отделяш толкова време, да ги правиш зависими от твоето напояване, торене, плевене и всичко останало, от което се нуждаят цветята… Не ми харесваше подобна зависимост. От мен никога нямаше да стане градинар, тя пък не можеше да живее без своите цветя.

Сред цветята в кабинета й бяха наредени полици книги във всички цветове на дъгата, които отразяваха нейната същност. Там над бюрото й бяха окачени цитати и сентенции, които особено харесваше:

Нашата страна маже да бъде права или не. КОГАТО Е ПРАВА, ДА СЕ ПОДКРЕПИ; КОГАТО НЕ Е ПРАВА, ДА СЕ ПОПРАВИ. — Карл Шурц.

Пушенето забранено тук и навсякъде.

Хедонизъм не значи удоволствие.

Страхувам се за бъдещето на своята страна, когато размишлявам над това, че Бог е справедлив. — Томас Джеферсън.

Представете си, че обявят война, но никой не приеме да участва?

Последната сентенция бе нейна. Тя я бе написала на един лозунг и после сентенцията бе подета от движението за мир и разпространена от телевизията по целия свят.

Заглеждах се от време на време в сентенциите й между параграфите на моя сценарий и я опознавах все по-добре, с всеки звук, който достигаше до мен от градината, където тя работеше с лопата, гребло и кроячка, с приглушения шум на водата в маркуча, докато тя нежно утоляваше жаждата на своето семейство от цветя. Тя познаваше и обичаше всеки отделен цветец.

Толкова е различна, различна, различна, мислех си аз, докато завършвах последния параграф. Но Боже мой, колко ме възхищаваше тази жена! Нима при всичките наши различия съм имал някога приятел като нея!

Станах от стола, протегнах се и минах през кухнята и задната врата, за да отида в градината. Тя беше с гръб към мене и поливаше лехите с цветя, сплела дългата си коса на плитка, за да не й пречи. Приближих тихо и застанах на няколко стъпки от нея. Тя нежно припяваше на своята котка.

— „Мило мое малко коте,/ звездичка пухкавичке моя,/ решиш ли някога да си отидеш;/ недей да тръгваш надалеч…“

Явно котаракът й одобряваше песента, но аз имах чувството, че съм се прокрадвал в някакъв интимен момент и заговорих така, сякаш в момента приближавам.

— Как са днес твоите цветя?

Тя се обърна с маркуча в ръка. В сините й очи пробягна уплаха, че някой я е изненадал в уединението ш градината. Краят на маркуча стигаше на височината на гърдите ми, но струята му имаше обсег около метър, тъй че можеше да ме изпръска от устата до кръста. Никой от нас не пророни ни дума, нито се помръдна, докато чучурът изливаше вода насреща ми, сякаш бях високо пламнало чучело.

Тя още повече се уплаши — първо от неочакваното ми появяване и след това от начина, по който водата мокреше ризата и сакото ми. Аз пък стоях неподвижен, защото ми се стори неприлично да се развикам и да избягам. И се надявах, че скоро тя може да реши да обърне маркуча в някаква друга посока, преди съвсем да е намокрила градските ми дрехи.

Картината се е запечатала и до днес в паметта ми… Слънчевата светлина, градината, очите й, разширени от изненада пред тази полярна мечка, която се бе намъкнала сред цветята й, маркучът, който бе единствената й самозащита. Изглежда си мислеше, че ако достатъчно дълго облива с вода полярната мечка, тя ще се обърне и ще избяга.

Аз обаче съвсем не се чувствах като полярна мечка, освен че бях целият прогизнал и залян с ледено студена вода. Забелязах, че най-сетне тя с ужас откри, че не съм полярна мечка, а нейният приятел и делови партньор, който гостуваше в дома й. Въпреки че бе се смразила от ужас, успя да се овладее и да отклони струята вода.

— Лесли! — наруших аз неловкото мълчание. — Това съм аз…

В следващия момент тя вече се смееше до сълзи и очите й умоляваха за прошка. Прималяла от смях и сълзи, тя падна в обятията ми и се притисна до сакото ми, от джобовете на което се стичаше вода.

— Кати се обажда днес от Флорида — каза Лесли, — докато подреждаше шахматните си фигури за поредната партия. — Да не би да ревнува?

— Невъзможно — отвърнах аз. — Ревността не влиза в договореностите ми с никоя жена.

Смръщих се на самия себе си. След толкова години още ми се налагаше да си казвам наум „царицата се поставя на квадратче с нейния цвят“, за да подредя фигурите правилно.

— Питаше дали нямаш някоя специална връзка с жена тук, защото й се струвало, че идваш твърде често в Лос Анджелис напоследък.

— Хайде, хайде — казах аз. — Не говориш сериозно.

— Съвсем честно.

— Ами ти какво й каза?

— Казах й да не се безпокои. Уверих я, че когато си тук, не излизаш с никого, защото прекарваш цялото си време с мен. Струва ми се, че се успокои, но за всеки случай трябва да преразгледаш твоите договорености с нея, за да си сигурен, че не ревнува.

Тя стана от масата за минутка и отиде при касетите си, чудейки се какво да избере.

— Имам Първа симфония на Брамс в изпълнение на Озава, на Орманди и на Мета. Някакви предпочитания?

— Нещо, което най-много ще те разсее, за да загубиш партията.

Тя помисли, след което избра една от касетките и я включи в сложната електроника на своята аудиосистема.

— Това е за вдъхновение — поправи ме тя. — За разсейване имам друга музика.

Играхме в продължение на половин час една още от първия ход доста оспорвана игра. Тя наскоро бе препречела „Нови идеи за начални ходове в шаха“, което щеше да ме доведе до пълен провал, ако аз на свой ред не бях прочел „Хитроумни ходове в шахматната игра“ само преди два дни. Играта клонеше към равен резултат, но един блестящ ход от моя страна наклони везните в моя полза.

Доколкото виждах, тя имаше само един ход, който можеше да я спаси. Единственият й шанс бе да мести пешката, за да затвори полето, около което бях изградил сложната си нападателна стратегия. Ако беше затворен този квадрат, всичките ми усилия щяха да пропаднат.

Онази част от мен, която гледаше сериозно на шахмата, се надяваше тя да забележи този ход и да осуети плановете ми, като ме принуди, да се боря за оцеляване, въплътено в дървените фигурки (аз играя най-добре, когато съм изправен до стената). Не знаех как щях да се измъкна, ако тя успееше да възпрепятства моя замисъл.

Онази част от мен, която знаеше, че това е просто игра, се надяваше Лесли да не забележи спасителния за нея ход, защото моят замисъл бе толкова красив и елегантен, че ми се искаше да го осъществя. Щях да й взема царицата и след пет хода да направя мат.

Притворих очи, докато тя размишляваше над шахматната дъска, после ги отворих и изведнъж ме споходи удивителна мисъл.

Ето я нея, седнала на масата отсреща, а прозорецът искри от цветове. Отвъд се виждат късните следобедни проблясъци на Лос Анджелис, последните лъчи на този юнски ден потъват в морето. Сред всички тези проблясъци и светлини се откроява силуетът на Лесли, потънала в размисъл над шахматната дъска, сякаш сърна, предупредена за опасност. Очертанията й постепенно се стопяват в припадащия мрак на вечерта. Колко нежна, колко топла представа, мислех си аз. Откъде ли идваше тя, кой я беше породил?

Думите ме връхлитат и аз вадя писалката и бележника си, преди идеята да е изчезнала.

Понякога е интересно да затвориш очи и да си кажеш в тъмното: „Аз съм вълшебник — и когато отворя очи, ще видя един свят, който сам съм сътворил и за който аз и само аз съм напълно отговорен.“ После бавно отваряш клепачи, сякаш завеса се вдига над сцената. И наистина: ето го пред теб света, точно такъв, какъвто сам си го създал.

Аз много бързо записах това в сумрака. После отново затворих очи, за да го изпробвам още веднъж: Аз съм вълшебник… и бавно отворих очи.

Опряла лакти на масата и облегнала лицето си на дланите, Лесли Париш седеше срещу мен с широко отворени очи и гледаше право в моите.

— Какво написа, уки? — попита тя. Аз й го прочетох.

— Това е кратък ритуал — поясних аз, — чрез който можем да си напомним кой дава представлението. Тя реши да опита;

— „Аз съм вълшебница“ — когато отвори очите си, тя се усмихна. — Сега ли ти хрумна това? Аз кимнах.

— Значи аз съм те създала? — удивляваше се тя. — Аз съм те повикала на сцената? Както и филмите? Сладоледите, шахматните игри, разговорите?

Аз кимнах отново.

— Така е, не мислиш ли? Ти си породила мен такъв, какъвто ме познаваш. Никой друг на света не познава този Ричард, който присъства в твоя живот. Никой друг не познава Лесли, каквато е тя за мен.

— Това е хубава мисъл. Ще ми кажеш ли и други неща, които си записвал, ако не ти се струва нетактично такова желание?

Аз запалих лампата.

— Радвам се, че разбираш, че тези размисли са нещо много лично…

Казах това между другото, но беше самата истина. Дали тя съзнаваше, че това изгражда още един мост ни доверие помежду ни: първо, че при цялото зачитане на моята лична неприкосновеност бе поискала да й прочета записките си, а второ, че аз се бях съгласил да й ги прочета. Струва ми се, че много добре го съзнаваше.

— Тук имам някои възможни заглавия на книги — казах аз. — „Проскубани пера: обвинението на една птица“. А ето и едно заглавие, върху което могат да се напишат пет тома — „Кое вкарва длъжниците в дълг?“.

Обърнах страницата, отминах един списък с продукти, обърнах друга страница.

— „Единственото, което е сигурно, когато се погледнеш в огледалото, е, че онзи, когото виждаш, не си ти.“ Това беше след нашия разговор, в който ти ми говореше за огледалата, спомняш ли си?

— „Когато се обърнем към миналото, разбираме, че времето е изтекло мигновено. Времето е нетрайно и на никого не му стига! НЕЩО проправя мост през времето — какво? Какво? Какво?“ Това е недовършена наброска…

— „Най-добрият начин да се отплатиш за един красив момент е да му се насладиш“.

— „Единственото, което може да унищожи мечтите, е компромисът“.

— „Защо не си представим, че сме напълно разумни същества? Как ли щяхме да живеем, ако бяхме съвършено духовни1“

Стигнах първата страница на бележките си от този месец.

— „По какъв начин да спасим китовете? КАТО ГИ ИЗКУПИМ! Ако изкупим всички китове и ги направим американски граждани или пък френски, австралийски или японски, никоя страна на света няма да посмее да вдигне ръка срещу тях!“

Вдигнах очи от бележките си и погледнах към нея.

— Дотук завършвам за този месец.

— Защо трябва да ги изкупуваме? — попита тя.

— Още не съм разработил подробностите на този план. Всеки кит ще бъде под знамето на страната, на която принадлежи. Ще притежава нещо като гигантски паспорт — разбира се, водоустойчив. Парите от продажбата на гражданството на всеки кит ще постъпват в нещо като китовъден фонд. Това може да се окаже успешна инициатива.

— А по-нататък?

— Ще ги пуснат на воля да живеят своя живот, да развъждат малки китчета… Тя се разсмя.

— Имах предвид твоите бележки.

— Ааа. В края на всеки месец ги изчитам и се опитвам да установя какво мога да науча от тях, какво имат да ми кажат. Някои могат да се разгърнат в разказ или книга, други — не. Бележките са в доста неустойчиво състояние.

— А бележките, които прочете тази вечер, какво идват да ти кажат?

— Още не знам. Някои от тях ме навеждат на мисълта, че може би тази планета не е нашият истински дом. Никога ли не ти се е случвало да се чувстваш като турист на тази земя? Вървиш си по улицата и изведнъж всичко наоколо започва да ти се струва като някаква пощенска картичка? Виж ти, как хората живеят тук, в големи квадратни кутии, които наричат къщи, за да се подслоняват от „дъжда“ и „снега“, с дупки по стените, за да могат да виждат навън. Движат се в по-малки кутийки, боядисани в различни цветове, с колела отстрани. Те се нуждаят от тази кутиечна култура, защото всеки възприема себе си като затворен в кутия, наречена „тяло“, с ръце, крака и пръсти, с които да държат моливи и инструменти. Те владеят езици, защото са забравили как да общуват помежду си, имат очи, защото са забравили да виждат. Странна малка планета. Приятно ми бе да те посетя. Скоро се връщам у дома. Случвало ли ти се е някога да се чувстваш така?

— От време на време, макар и с леки вариации — отвърна тя.

— Искаш ли нещо от кухнята? — попитах аз. — Сладкиши или друго нещо?

— Не, благодаря.

Станах, намерих тавата със сладкишите и подредих в две чинии шоколадови сладки за всеки от нас.

— Мляко искаш ли?

— Не, благодаря.

Занесох сладкишите и млякото на масата.

— За мен бележките са едно припомняне. Те ми помагат да си спомня, че съм турист на тази земя, напомнят ми за странните порядки тук и колко много съм се привързал към това място, В такива случаи мога почти да си припомня откъде съм дошъл. Има един магнит, който ни привлича, и то въпреки всички ограждения, които очертават границите на този свят. Аз имам странното усещане, че ние произхождаме от другата страна на оградата.

Лесли имаше въпроси във връзка с това, както и отговори, за които не бях и подозирал. Тя имаше толкова реална представа от това какъв би трябвало да бъде светът, че аз бях сигурен, че го познаваше от някакво паралелно измерение. И двамата бяхме погълнати от тази идея и не усетихме как минава времето.

Взех един шоколадов сладкиш, представих си го топъл и започнах да ям. Лесли се бе облегнала назад със заинтригувана усмивка — тя явно бе наистина увлечена от размислите, които за мен бяха толкова важни.

— Говорили ли сме някога за писателската работа? — попитах аз.

— Не.

Тя най-сетне си взе един сладкиш, не можа да устои на любимите си лакомства.

— Наистина ми се ще да чуя. Обзалагам се, че си започнал отрано.

Колко е странно, мислех си аз, че ми се иска да й говоря за себе си!

— Да. Когато бях дете, навсякъде у дома имаше книги. Когато се научих да пълзя, виждах книгите на равнището на носа си. Когато вече можех да стоя на краката си, забелязах книгите, които бяха по-високо, отколкото можех да стигна. Това бяха книги на немски, латински, еврейски, гръцки, английски, испански.

— Баща ми беше свещеник, израснал в Уисконсин. От детството си говорел немски, научил английски, когато бил на, шест години, и изучил всички библейски езици, които ползва и до днес. Майка ми бе работила дълги години в Пуерто Рико. Татко ми четеше приказки на немски и ми ги превеждаше; майка ми ми говореше на испански още преди да мога да я разбирам. Тъй че словото бе естествената среда, в която израснах. И това бе наистина вълнуващо! Обичам да разгръщам книгите в началото. Писателите създават своите книги, както човек създава своя живот. Писателят може да накара героя си да преживее-едно или друго, за да предаде някакво познание за света. И аз си задавах въпроса: изправен пред празната първа страница, как подхожда той? С какво успява да увлече моята мисъл и дух? Дали ме обича или презира, а може би съм му напълно безразличен? Установих, че някои писатели са същинска отрова, други — животворен балсам.

— После постъпих в гимназията, намразих английската граматика. Изпитвах такава досада от Нея, че ми се е случвало да се прозея седемдесет пъти в час, който траеше едва петдесет минути, и се налагаше да си удрям шамари, за да се пробудя. Настъпи последната ми година в гимназията „Удроу Уилсън“ в Лонг Бийч, Калифорния. Избрах творческо писане, за да се измъкна от мъчителните часове по английска литература. Това беше шести час, провеждаше се в четиристотин и десета стая.

Тя отмести стола си от масата за шах, погълната от разказа ми.

— Преподаваше ни Джон Гартнър, треньорът по футбол. Но Джон Гартнър, Лесли, бе също така и писател! Истински, жив писател. Пишеше разкази и статии за различни списания и книги за юноши: „Рок Тейлър — футболният треньор“, „Рок Тейлър — бейзболният треньор“. Приличаше на мечка — висок близо два метра, с ей такива ръчища. Беше строг и справедлив, понякога забавен, понякога зъл, но ние знаехме, че обича работата си и нас също.

— Съвсем неочаквано в окото ми бликна сълза и аз бързо я изтрих. Толкова странно ми се стори това. Отдавна не бях си спомнял за големия Джон Гартнър… Вече десет години, откакто бе починал, а ето че при спомена за него някаква буца заседна на гърлото ми. Бързо продължих да разказвам, като се надявах да не е забелязала моментната ми слабост.

— Е, момчета — обърна се той към нас първия ден. — Много добре зная, че сте тук, за да се измъкнете от английската литература.

По класа премина вълна от виновен шепот и всички гледаха някак си да извърнат поглед встрани.

— Длъжен съм да ви предупредя, че може да се надявате на оценка А в бележника само ако ми покажете чек от ваша авторска публикация през семестъра.

Надигнаха се протести, въздишки, охкания и викове:

— Но, господин Гартнър, това никак не е честно, ние сме обикновени ученици, как така ще трябва да публикуваме разказите си — никак не е честно, господин Гартнър.

Той направо изръмжа, за да ни накара да млъкнем.

— Е, и Б никак не е лоша оценка. Б е оценка над средното. Значи ще бъдете оценени над средното равнище, ако сте написали нещо хубаво, макар и да не сте го публикували. Но А — това е отличен. Нали ще се съгласите, че да публикувате, е нещо чудесно и значи, че сте си заслужили отличната оценка?

Аз взех предпоследния сладкиш от чинията.

— Дали не те занимавам с неща, които не те интересуват? — попитах аз. — Кажи ми честно.

— Ако поискам да спреш, ще ти кажа — отвърна тя. — А дотогава разказвай, може ли?

— Добре. По онова време аз бях страхотен бележкар. Все исках да получавам високи оценки.

Тя се усмихна, спомняйки си вероятно за своите бележници,

— Започнах да пиша много и да изпращам статии и разкази по вестници и списания и точно преди края на семестъра изпратих един разказ в неделния брой на Лонг Бийч прес телеграм. Това беше разказ за един клуб на любители астрономи: „Те познаваха Лунния човек“. И представи си каква изненада! Връщам се от училище, давам храна на кучето, а майка ми поднася плик от Прес телеграм! Направо се вцепених! Отварям го, целият разтреперан, жадно поглъщам всяка дума, започвам да го чета пак отначало. Разказът ми бе приет за публикуване! Изпращаха ми и чек за двайсет и пет долара! Не мога да спя, не мога да дочакам да дойде време за училище. Най-сетне училището започва, идва шестият час и аз патетично приближавам до катедрата: „Ето ви и чека, господин Гартнър!“ А лицето му… то така просия и той така силно разтърси ръката ми, че цял час след това не можах да я мръдна. Обяви пред целия клас, че са приели за публикуване един разказ на Дик Бах, така че на мене направо ми пораснаха крилца. Заслужих си „А“ по творческо писане и нямаше за какво повече да си правя труда. Предполагах, че всичко се е свършило с това.

Замислих се за онзи ден… Дали беше преди двайсет години или е било вчера? Какво става с времето в нашето съзнание?

— Но не се е — каза тя.

— Какво не се е?

— Не се е свършило.

— Не. Джон Гартнър ни показа какво значи да бъдеш писател. Работеше над някакъв роман за учители: „Плач през септември“. Питам се дали го е завършил, преди да умре…

Отново буца заседна на гърлото ми. Помислих си, че най-добре е по-бързо да приключа с този разказ и да сменя темата. —

— Всяка седмица носеше по една глава от книгата, четеше я на глас и ни питаше как бихме искали да я напишем по-добре. Това беше първият му роман за възрастни. В него имаше любовна история и той силно се изчервяваше, когато четеше части от нея. Понякога се разсмиваше и поклащаше глава по средата на някое изречение, което смяташе за особено вярно и лирично, за да може един футболен треньор да го споделя с класа си по творческо писане. Когато трябваше да опише някоя жена, за него настъпваха наистина минути на изпитание. Щом малко се отдалечеше от спорта и улицата, това веднага се забелязваше в писането му. Да разказва за жени, беше за него все едно да се движи по лед, който всеки момент щеше да се пропука. И ние с радост то критикувахме. Казвахме му: „Господин Гартнър, тази дама не ни изглежда толкова реална, колкото Рок Тейлър. Не можете ли да я накарате да оживее пред очите ни, а не просто да я описвате?“ А той се превиваше от смях, бършеше се с носната кърпичка по челото и се съгласяваше, да, съгласяваше се. Защото Големия Джон вечно ни втълпяваше все това — удряше с юмрук по бюрото и заявяваше: „Не ОПИСВАЙ, а ПОКАЗВАЙ! Дай ПРИМЕР! СЛУЧКА!“

— Ти много го обичаше, нали?

Аз тайничко избърсах още една сълза.

— О… той наистина беше добър учител, един малък уки.

— Но щом си го обичал, защо просто не кажеш, че си го обичал? Нима има нещо лошо в това?

— Обикновено не мисля по този начин. Наистина го обичах. Обичам го и сега.

И ето че без да зная как стана това, коленичих пред нея, обвих краката й с ръце, отпуснах глава на скута й и заплаках за един учител, за чиято смърт бях научил от пета ръка, без дори да ми мигне окото преди години.

Тя ме галеше по главата.

— Успокой се — говореше ми нежно, — успокой се. Той сигурно много се гордее с теб и с това, което пишеш. Сигурно и той те обича.

Какво странно усещане, мислех си аз. Значи така се чувства човек, когато плаче! Толкова отдавна се бях научил да стискам зъби и да не давам израз на своята тъга, да я посрещам хладнокръвно. Кога ли бях плакал за последен път? Не можех да си спомня. Може би в деня, когато майка ми умря. Месец преди това бях постъпил като курсант в Авиационното училище и напуснах дома си, за да се обучавам във Военновъздушните сили. От деня, в който свързах своя живот с армията, започнах с всички сили да се стремя да се владея: Господин Бах, оттук нататък ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди. Защо да отдавам чест на всички мухи и пеперуди? Ще отдавате чест на всички мухи и пеперуди, защото те имат криле, а вие — не. Ей там, на прозореца, господин Бах, е кацнала пеперуда. Кръгом, господин Бах, марш на място, стой! С лице към нея! Равнис! Мирно! Отдай чест! Махнете тази усмивка от лицето си, господине. Стъпкайте усмивката, убийте усмивката. УБИЙТЕ Я! А сега я вземете, изнесете я на улицата и я погребете там. Може би си мислите, че се шегувам? Кой трябва да владее вашите емоции вместо вас, господин Бах? Ето, в това се състоеше цялото ми обучение. Най-важното беше да се владеят емоциите.

Ами кой може да овладее моите емоции? Разбира се, че аз! Аз, рационалният. Аз, логичният. Аз, който можех да анализирам всичко, да го преценявам, да решавам как да постъпвам, как да живея. Никога рационалният ми „Аз“ не трябваше да допусне да се съобразява с емоционалния. Той трябваше да презира всичко по-низше, да не му позволява да вземе превес.

Всичко това до тази вечер, когато споделих част от миналото си с моята най-добра приятелка и сестра.

— Прости ми, Лесли — изправих се аз, бършейки лицето си. — Не мога да си обясня какво стана. Никога не съм си позволявал това. Наистина съжалявам.

— Какво не си си позволявал? Да тъгуваш за загубата на близък или да плачеш?

— Да плача. Не съм плакал много отдавна.

— Бедничкият ми Ричард… Може би трябва по-често да си поплакваш.

— А, не, благодаря. Никак нямаше да се харесвам, ако плачех твърде често.

— Сигурно смяташ, че един мъж не трябва да плаче. Аз се върнах на стола си.

— Мъжете могат да си плачат колкото искат. Но аз самият не бих приел това за себе си.

— О! — възкликна тя.

Почувствах, че размишлява над думите ми и ги осъжда. Кой може да те осъжда, задето владееш емоциите си? Може би една любяща жена> която знае повече от мене за света на чувствата и за това как да ги изразяваме. След минута, без да изрази гласно присъдата си, тя попита:

— И после?

— Това беше моята първа и последна година в школата, която се оказа напълно пропиляна. Е, не съвсем. Записах се в курс по стрелба с лък и там срещнах Боб Кийч, моят инструктор по летене. Школата бе за мен напълно изгубено време, но уроците по летене промениха целия ми живот. Но след гимназията спрях да пиша, докато не се уволних от Въздушните сили, ожених се и установих, че не мога да се задържа на никаква постоянна работа. Направо полудявах от досада и напусках. Пред-; почитах да гладувам, вместо да живея по определена щампа, подчинявайки се на часовника два пъти на ден.

Тогава най-сетне разбрах на какво ни бе научил Джон Гартнър. Той ни бе показал какво означава да продадеш разказа си за публикуване! Години след като бе починал, аз проумях неговото послание към мен. Ако един гимназист може да отпечата свой разказ и да получи пари срещу това, защо и възрастният да не може да го направи?

Говорех и не можех да се начудя сам на себе си. С никого не бях разговарял по такъв начин.

— И Така започнах да колекционирам откази, Продам някой и друг разказ, след което получа множество откази, докато писателската ми лодка съвсем затъне и започна да гладувам. После си намирах някоя работа — да разнасям писма, да правя бижута, да чертая, да пиша техническа документация — и оставах на нея, докато не можех повече да издържам. После се връщах към писането, продавах за печат някой и друг разказ, получавах откази, докато лодката потъне отново, намирах си друга работа… И това се повтаряше непрекъснато. Всеки път писателската ми лодка потъваше все по-бавно, докато най-сетне успях някак си да свързвам двата края и повече не се обърнах назад. Ето, така станах писател.

В нейната чиния си стояха непокътнати почти всички сладкиши, докато от моите бяха останали само трохите. Облизах си пръстите и една по една изядох и трохите. Без нищо да каже, докато ме слушаше, тя премести сладкишите от своята чиния в моята и остави за себе си само един.

— Винаги съм искал да имам интересен живот, изпълнен с приключения — продължих аз. — Но ми трябваше много време, преди да разбера, че само от мене зависи дали ще направя живота си интересен. И така, започнах да върша онова, което ми се искаше, и да описвам преживяното в разкази и книги.

Тя ме слушаше с най-голямо внимание и ме изучаваше, сякаш бях човек, когото е познавала преди хиляда години.

Внезапно се почувствах виновен.

— Аз все говоря ли, говоря — прекъснах се. — Но какво направи ти с мен? Винаги съм твърдял, че предпочитам да слушам, отколкото да говоря, а ето че ти вече няма да ми повярваш.

— И двамата слушаме, и двамата говорим — каза тя.

— Хайде по-добре да си довършим играта — предложих аз, — Ти си на ход.

Бях забравил за елегантния си капан и ми беше нужно доста време, за да си го припомня. Тя също имаше нужда от време, за да прецени положението и да реши коя фигура да мести.

Не мести пешката, която единствено можеше да я спаси. Това едновременно ме натъжи и зарадва. Ето че щеше да види великолепния ми капан. И аз си мислех — това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.

И все пак малко ми беше жал за нея. Местих царицата и взех нейния кон, макар че тя го пазеше. Сега тя щеше да ми вземе царицата с една пешка. Е, вземи я, дявол такъв, и й се наслаждавай, докато не е станало късно…

Тя обаче не ми взе царицата. Вместо това само след миг офицерът й прелетя от единия ъгъл на шахматната дъска до другия и тя ме погледна с тъмносините си очи, за да види как ще реагирам.

— Мат — прошепна тя.

Аз останах като гръмнат. После съсредоточено огледах онова, което бе направила, взех си бележника и изписах цяла страница.

— Какво написа?

— Нещо много хубаво — отвърнах аз. — „Това е познанието: не дали ще изгубим играта, а по какъв начин ще приемем загубата, какво ще научим от нея, какъв опит ще извлечем за следващите игри. Колкото и странно да ни се струва, загубата е всъщност печалба.“

Тя се настани удобно на дивана, свали обувки и подгьна крака. Аз опънах моите на малката масичка, стараейки се да не изцапам стъклото.

Да виждаш как Лесли овладява конски латински, беше все едно да наблюдаваш как новак в карането на водни ски още от първия път се плъзга безупречно по водата. Веднага щом разбра принципа, тя започна да говори безпогрешно. А аз като дете трябваше дълго да го усвоявам за сметка на алгебрата.

— Еив, Леивслиив, разивбииврашив лиив каивквоив тиив казиввамив?

— Разив…бцивраив сеив, чеив… теив разивбиив… ра-мие! — отвърна тя.

— Ноив тоивваив еив Пуивхиивнорив, есивтесивтве-ивноив!

Колко бързо го усвои, какъв блестящ ум има тази жена! Единственият начин да бъдеш на нейното ниво е да познаваш нещо, напълно неизвестно за нея, да установиш нови правила на общуване или просто да се осланяш на интуицията си. Тази вечер аз рискувах да заложа на нея.

— Само като те гледам, мога със сигурност да твърдя, че дълго си свирила на пиано, госпожице Париш. Достатъчно е да погледна тези пожълтели ноти на сонатите на Бетовен, по които има бележки с молив. Нека отгатна… Може би от гимназията?

Тя поклати глава отрицателно!

— Преди това. Когато бях момиченце, си Изрязвах клавиатура от хартия, за да се уча на нея, защото нямахме пари за пиано. Още преди да проходя, както твърди майка ми, съм допълзяла до първото пиано, което съм видяла някога, и съм се опитала да свиря. Оттогава и досега музиката е всичко, което съм желала. Дълго обаче не можех да имам пиано. Родителите ми бяха разведени, майка ми се разболя и ние с брат ми известно време се подвизавахме от приют на приют.

Аз стиснах зъби. Толкова мрачно детство, помислих си. Какво ли е трябвало да преживее?

— Когато станах на единайсет години, майка ми излезе от болницата и ние се настанихме в нещо, което приличаше на довоенен хамбар. Огромни дебели каменни стени, плъхове, дупки по пода, импровизирана камина. Наехме го за дванайсет долара на месец и майка ми се опита да го оправи, доколкото можа. Един ден чула за някакво старо, разнебитено пиано, което се продавало, и ми го купи! Беше дала цяло състояние за него — четирийсет долара. Но то промени целия ми свят и аз никога повече не бях същата. Аз смених темата.

— А можеш ли да си припомниш някой предишен живот, когато си свирила на пиано?

— Не — отвърна тя. — Не съм съвсем убедена, че има прераждане. Но забелязах нещо странно. Музиката преди Бетовен, преди началото на деветнайсети век е нещо, което имам чувството, че не уча наново, а просто си припомням. Струва ми се, че я познавам от пръв поглед. Бетовен, Шуберт, Моцарт — те ми звучат като среща със стари приятели. Но не и Шопен, не Лист… Тяхната музика е нова за мен.

— Ами Йохан Себастйан? Той е композитор от по-ранно време, от началото на осемнайсти век…

— Не, нето също трябва да изучавам.

— Ако някой е свирил на пиано в началото на деветнайсети век, сигурно непременно е трябвало да познава Бах, не е ли така? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не. Неговата музика е била изгубена и забравена до средата на деветнайсети век, когато нотните му ръкописи са били открити отново и публикувани. През 1810–1820 година никой не е знаел нищо за Бах.

Косите на тила ми се изправиха.

— Искаш ли да разбереш дали си живяла тогава? Четох В една книга за система, чрез която човек може да си припомни своите минали прераждания. Искаш ли да опиташ?

— Може би някой друг път…

Откъде идваше тази неохота? Нима е възможно един интелигентен човек да не бъде убеден, че животът ни е нещо повече от краткотраен проблясък във вечността?

Малко след това, някъде след единайсет часа, случайно хвърлих поглед на часовника си. Беше четири сутринта.

— Лесли! Знаеш ли колко е часът?

Тя прехапа устна и вдигна поглед към тавана:

— Може би девет?