Мозъци

Десета глава

Дениз се събуди малко след седем и с ужас погледна часовника. Снощи не го беше нагласила да звъни, просто защото знаеше, че Мартин ще я вдигне още в шест. Отметна завивките и се втурна към банята. Мартин отвори очи точно навреме, за да види красивата извивка на голото й тяло, устните му се разтеглиха в усмивка. Това беше най-доброто възможно начало на поредния дълъг и тежък ден.

Протегна се в топлото легло. Имаше приятното чувство, че успиването е част от решението му да промени досегашния си живот. Понечи отново да се отдаде на сладка дрямка, после му хрумна, че е по-добре да вземе един душ заедно с Дениз.

Когато влезе в банята се оказа, че тя е почти готова и съвсем няма настроение за игри. Отстъпи му мястото си под душа и сухо поясни, че в осем нула-нула трябва да представи комплект спешни рентгенови снимки, направени вчера.

— А не е ли по-добре да се върнем замалко в леглото? — попита с престорена невинност той. — Аз все пак съм лекар и мога да ти дам напълно валидно медицинско…

Дениз го шляпна с кърпата си по главата.

— Ако случайно решиш да приключиш работа по някое по-нормално време довечера, ще ти приготвя нещо за ядене.

— Не приемам подкупи — повиши глас Мартин, за да надвика плющенето на водните струи. — Предстои ми да отскоча да патологията, за да чуя какво ще кажат за пробите от мозъка на Макарти, след това ще направя скенер на Кристин Линдквист. После ще вкарам в компютъра максимално количество стари черепни снимки и ще се занимавам с тях.

— Това ми прилича на инат — отбеляза Дениз.

— По-скоро упоритост — поправи я с усмивка той.

— Кога искаш да отскоча до клиниката по гинекология?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— О’кей. В такъв случай ще го направя утре…

Включването на сешоара ги принуди да замълчат.

Филипс се измъкна изпод душа и започна да се бръсне с една от самобръсначките за еднократна употреба, които откри под огледалото. Наложи им се да правят сложни маневри, тъй като банята беше прекалено тясна за двама.

Дениз се наведе напред и започна да се гримира.

— Какво според теб причинява вариациите в плътността, които се виждат на снимките? — попита тя.

— Честно казано, не знам — въздъхна той и направи опит да приглади гъстата си руса коса. — Надявам се, че патологията ще ми даде някакъв отговор.

Тя направи крачка назад и внимателно огледа резултата от усилията си.

— Струва ми се, че именно този отговор ще е първата крачка към решаване на загадката, а не свързването на измененията с някоя точно определена болест като множествената склероза…

— Имаш право — кимна той. — Вероятността за множествена склероза се допуска в анамнезите, но според мен е едно сляпо предположение и нищо повече. Ще ти призная нещо… Ти току-що ми даде една нова идея…

Филипс използва тунела, за да стигне максимално бързо до старата сграда на медицинския факултет. Входът откъм улицата беше отдавна затворен. Започна да се изкачва по широкото стълбище, в душата му нахлу носталгия по отдавна отминалите студентски години, когато бъдещето изглеждаше толкова розово. Спря пред масивната двойна врата, тапицирана с виненочервена кожа. Върху красиво гравираната бронзова табела с надпис МЕДИЦИНСКИ ФАКУЛТЕТ беше закована груба дъска, а под нея имаше прикрепен с кабъри лист, на който небрежно беше надраскано, че медицинският факултет се помещава в сградата „Бъргър“.

Състоянието на входния вестибюл беше плачевно. Вековната букова ламперия беше изкъртена и продадена на търг, а парите за ремонт бяха свършили веднага след това.

Мартин тръгна към гишето, зад което някога се беше намирала рецепцията. Подбирайки пътя си между останките от обзавеждането, той най-сетне се добра до извитото стълбище с изящни парапети от полирано дърво. Оттук се виждаше главният вход, от който се излизаше на улицата. Масивните двойни врати бяха заключени с катинар.

Целта на посещението му беше „Амфитеатър «Бароу» — някогашната аула на факултета. На вратата имаше табела с надпис ДЕПАРТАМЕНТ ЗА КОМПЮТЪРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ — Отдел «Изкуствен разум». От нещо като тераса с метален парапет се разкриваше гледка към аудиторията долу. Студентските банки отдавна ги нямаше, а мястото беше запълнено с най-различни агрегати и апаратура. Две машини с лъскави туловища в дъното на овалната зала тихо бръмчаха. Между тях се щураше млад мъж с бяла престилка. Филипс знаеше, че именно с тяхна помощ се създават процесорите, управляващи и неговата програма.

— Какво обичате? — извика младежът, зърнал го да наднича през парапета. В ръката му имаше поялник с дълга човка.

— Търся Уилям Майкълс — извика в отговор Филипс.

— Още не е дошъл — отвърна младежът, остави поялника и се приближи. — Да му предам ли нещо?

— Кажете му да се обади на доктор Филипс.

— О, вие ли сте доктор Филипс? — усмихна с младежът и протегна ръка през парапета: — Приятно ми е, аз съм Карл Ръдман, един от абсолвентите в екипа на господин Майкълс.

Мартин пое ръката на младежа, оглеждайки залата.

— Доста внушителна апаратура — промърмори той. — Обстановката ми изглежда странна, тъй като през шейсет и първа именно тук си взех изпита по микробиология…

— Е, сега нещата са други — кимна Ръдман. — Ако не беше недостигът на средства за ремонт, вероятно никога нямаше да се сдобием с подходящо помещение за нашата работа.

— А какво стана с лабораторията по микробиология оттатък аулата?

— Продължава да съществува. В момента я използваме за изследвания в областта на харддисковете, тъй като е абсолютно изолирана. Вероятно нямате представа за промишления шпионаж, който се вихри в нашите среди…

— Нямам — призна Филипс и изключи пейджъра си, започнал да издава кратки призивни сигнали. — Случайно да сте запознат с програмата за разчитане на черепни снимки?

— Разбира се. Тя е първият ни прототип в областта на изкуствения разум. Всички, които работим тук, я познаваме като петте си пръста.

— В такъв случай имам един въпрос: възможно ли е да получа отделна разпечатка на всички разлики в мозъчната плътност, които машината открива и анализира?

— Разбира се. Достатъчно е да зададете съответната команда. Този компютър е способен на всичко, само дето не може да ви лъсне обувките…

В осем и четвърт патологичното отделение вече беше под пълна пара. Зад всеки от микроскопите на дългия плот с метално покритие седеше по един практикант. Потокът замразени проби от Оперативния блок беше започнал да ги залива още преди осем. Рейнълдс беше в кабинета си, надвесен над мощен микроскоп с вградена 35-милиметрова камера.

— Имаш ли една минута? — попита Филипс.

— Разбира се — вдигна глава патологът. — Вече хвърлих едно око на срезовете, които си донесъл снощи на Бенджамин Барне.

— Много любезен човек — саркастично подхвърли Мартин.

— Малко е муден, но работата му е безупречна — защити подопечния си Рейнълдс. — Освен това обичам да го гледам, защото в сравнение с него се чувствам строен като топола!

— Какво откри на тези срезове?

— Някои доста любопитни неща. Възнамерявам да се консултирам с колегите от невропатологията. Фокалните нервни клетки или ги няма, или са в изключително лошо състояние, с тъмни и разпадащи се ядра. Същевременно почти не се забелязват следи от възпалителни процеси. Особено интересен е начинът, по който са подредени увредените нервни клетки — в тесни колони, които вървят перпендикулярно на мозъчната повърхност. Никога в живота си не съм срещал подобно нещо…

— А какво показват различните тестове?

— Нищо. Няма калциране, няма наличие на тежки метали.

— Значи всичко, което си открил, може да бъде видяно и на рентген, така ли?

— Точно така. Без микроскопичните колони от мъртви клетки, разбира се. Барне спомена, че подозираш множествена склероза, но трябва да те разочаровам — това е абсолютно изключено. В клетъчната структура няма никакви миелинови изменения.

— В такъв случай каква диагноза би поставил?

— Трудно е да се каже — въздъхна Рейнълдс. — Ако непременно трябва да дам някакво заключение, бих казал вирус… Но с много резерви и съмнения, тъй като това нещо ми изглежда доста необичайно.

Когато най-сетне се появи в кабинета, Филипс беше посрещнат от разтревожената Хелън, която размахваше обемиста пачка от спешни съобщения. Той направи един-два финта с тяло, опитвайки се да я заобиколи. След прекрасната нощ с Дениз нищо не беше в състояние да развали доброто му настроение.

— Господи, къде ходите? Часът е почти девет!

Без да обръща внимание на възмущението на секретарката си, Филипс влезе в кабинета и започна да рови из бюрото. Трябваха му черепните снимки на Лайза Марино, които откри под болничните картони в ъгъла. Тръгна към компютъра в дъното на помещението, следван от Хелън, която декламираше най-спешните съобщения. За огромно разочарование на чернокожата жена, той изобщо не й обърна внимание и започна да набира входящата информация на клавиатурата.

— Секретарката на доктор Голдблат звъня вече два пъти. Трябва да се обадите веднага!

Печатащото устройство оживя и попита Мартин в какъв вид желае информацията за различията в плътността — дигитален, или аналогов. Той се поколеба, после поиска и двата. Устройството му заповяда да вкара филмчето в процепа.

— Обади се и доктор Клинтън Кларк, шеф на гинекологията — продължаваща да изрежда Хелън. — Лично, а не чрез секретарката си. Беше много ядосан и настоява да се свържете с него веднага. За същото настоява и господин Дрейк…

Печатащото устройство отново оживя и започна да запълва с цифри лист след лист. В очите на Филипс се появи недоумение. Имаше чувството, че малката машинка е изпаднала в нервна криза.

Хелън повиши тон, за да надвика чукането:

— Обади се Уилям Майкълс и изрази съжаление, че не сте се засякли в компютърния център. Той също иска да му се обадите. От Хюстън ви търсиха във връзка с предстоящия конгрес на рентгенолозите, до края на работното време трябва да ги уведомите дали приемате да ръководите секцията по неврорентгенология. Има и още…

Хелън замълча и направи кратка справка с бележника си, а Филипс издърпа от валяка дългата около метър хартия, изписана с хиляди цифри. Принтерът най-сетне престана да ги плюе и направи черепна графика с отделни кодове за различните области. Беше ясно, че всеки от тези кодове отговаря на съответния лист, изписан с цифри. Машината обаче продължи да се труди. На хартията се появи нова черепна графика, върху която имаше сиви зони, обозначаващи плътността. Това вече е нещо разбираемо, въздъхна с облекчение Филипс.

— А, ето го — каза до него Хелън. — Вторият кабинет по ангиография ще бъде извън строя през целия ден, тъй като дойдоха да монтират новата система за автоматично зареждане на филмите.

Филипс изобщо не я чу. Заковал поглед в графиките, той бързо прецени, че областите с отклонения в плътността имаха по-различен оттенък на сивото от онези с нормална тъкан. Оказа се, че те съвсем не са толкова обширни, колкото му се струваха на самите рентгенови снимки. Разбра причината за това когато насочи вниманието си върху дигиталната разпечатка. На нея ясно се виждаше, че на места стойностите се различават с по няколко единици. С тях бяха обозначени именно онези области, които на рентгена изглеждаха като малки калцирани образувания. Машината обаче ги определяше като просветления с различен интензитет и по този начин елиминираше вероятността от грешка. Отново се сети за онези мъртви неврони, които бяха открили в патологията. Загадката около тях си оставаше, просто защото нямаше причина за поглъщане и изкривяване на рентгеновите лъчи.

— Я виж това — промърмори той и вдигна хартията с цифрите пред очите на Хелън.

— Виждам го, но не разбирам какво означава — отвърна младата жена.

— И аз — промърмори той, после рязко вдигна глава — Освен ако…

— Какво?

— Я ми донеси един нож — възбудено рече той. — Все едно какъв, стига да е остър…

Хелън отиде да донесе ножчето, което стърчеше от буркана с фъстъчено масло до кафеварката. Снизходителната усмивка, предизвикана от странното поведение на шефа й се стопи в момента, в който видя буркана, от който върху хартиите на бюрото пльосна парче човешки мозък с характерните гънки по повърхността. Потръпвайки от отвращение, тя стисна зъби и остана да гледа как Филипс изрязва една неравна ивица от тъканта, прибира мозъка обратно в буркана и увива примитивната проба в страница от стар вестник.

— Съпругата на доктор Томас ви очаква в кабинета по миелография — забързано подхвърли секретарката, отгатнала намерението му да излезе.

Без да си прави труд да отговаря, Мартин прекоси коридора и хлътна в тъмната стаичка Изчака очите му да свикнат със слабата червеникава светлина, после разпечата ролка непроявен филм, уви пробата в него и я тикна в най-горното чекмедже. Облепи дръжката със скоч, а отдолу прикрепи листче с надпис:

Дениз намери две свободни минути и реши да позвъни в гинекологическата клиника. Представи се като «член на университетската администрация», съобразила че ще си състави по-точно мнение за работата на хората там в ролята на обикновена пациентка. Телефонистката я помоли да почака, след която в слушалката се появи гласът на една от сестрите в администрацията, която я засипа с цял поменик от сведения. Наложи се да даде информация за както за общото си здравословно състояние, така и за всички гинекологични отклонения, ако е имала такива.

— Ще ви приемем за преглед с удоволствие — каза накрая сестрата. — Би могло да се уреди дори за днес следобед…

— Днес няма да мога — отвърна Дениз, искрено впечатлена от това посрещане. — Какво ще кажете за утре?

— Добре — прие жената. — Дванадесет без четвърт устройва ли ви?

— Да, напълно.

Прекъсна връзката и се запита какво ли е предизвикало недоволството на Мартин. Първоначалните й впечатления от клиниката бяха отлични.

Приведен над рентгеновата миелограма, Филипс се опитваше да разбере каква точно е била ортопедичната намеса върху гръбначния стълб на госпожа Томас. Той изглеждаше така, сякаш бе претърпял обширна ламинектомия в областта на четвъртия прешлен.

Вратата с трясък се отвори и в кабинета влетя Голдблат. Лицето му беше зачервено от гняв, а очилата се поклащаха на върха на носа му. Мартин го дари с хладен поглед и отново се извърна към екрана.

— Нахалството ти минава всякакви граници! — окончателно се вбеси Голдблат.

— Нахлувате тук без дори да почукате, сър — хладно отвърна Мартин. — Във вашия кабинет аз проявявам уважение, очаквам същото и от вас…

— Но не навсякъде проявяваш уважение, нали? — присви очи директорът. — Иначе Манърхайм едва ли щеше да ме събуди посред нощ, за да ме уведоми, че си проникнал в лабораторията му, откъдето си задигнал някаква проба! Вярно ли е това?

— Взех я назаем — отвърна все така спокойно Филипс.

— Назаем ли?! — ревна извън себе си Голдблат. — А вчера взе назаем и един труп от моргата, така ли? Какво ти става, бе момче? Ако си решил да провалиш кариерата си, просто ми кажи! Така ще бъде по-лесно и за двама ни!

— Свършихте ли? — обърна се да го погледне Филипс.

— Не съм свършил! — почервеня още повече директорът. — Клинтън Кларк ме уведоми за грубото ти отношение към един от най-добрите практиканти в Клиниката по гинекология! Полудяваш ли, Филипс? Ти си добър неврорентгенолог и това е единствената причина все още да си тук, нима не разбираш?

Филипс запази мълчание.

— Точно там е работата, че си дяволски добър — успя да се овладее Голдблат, изпусна една тежка въздишка и смени тона: — Виж какво, Мартин… За известно време искам да бъдеш по-нисък от тревата, ясно? Манърхайм може да бъде ужасна болка в задника, затова ти заповядвам да не му се мяркаш пред очите. И стой по-далеч от лабораторията му, за Бога! Той дори през деня не допуска никой до нея, а ти си се промъкнал посред нощ!

Изпуснал парата донякъде, директорът най-сетне забеляза необичайното задръстване в кабинета на Филипс. Очите му бавно обиколиха помещението, ченето му увисна от изненада.

— Едва миналата седмица всичко ти беше наред — промърмори той. — Беше точен и акуратен, ръководеше работата по начин, който те правеше пръв кандидат за началническия пост, когато му дойде времето. Искам пак да се превърнеш в онзи Мартин Филипс, когото познавах. Не разбирам поведението ти през последните няколко дни, не приемам и бъркотията, която цари в този кабинет. Предупреждавам те, че ако не влезеш в крак, ще се наложи да си търсиш друга работа!

Голдблат се завъртя на пети и напусна кабинета. Филипс остана на мястото си. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Идеята да бъде уволнен му се стори абсурдна, особено на фона на стремежите му за независимост. Реакцията му беше спонтанна, пропита от желание за максимална ефективност. Обиколи като вихрушка всички кабинети на отделението, даде указания за обработката на по-трудните случаи, разчете всички натрупали се от сутринта снимки. В допълнение се зае с една особено трудна ангиография, която категорично доказа, че пациентът не се нуждае от хирургическа намеса. И най-накрая изнесе пред групата студенти такава блестяща лекция относно качествата на мозъчния скенер, че онези от тях, които слушаха внимателно, останаха възхитени, а по-разсеяните — в дълбоко объркване. Междувременно успя да продиктува на Хелън отговори на цялата кореспонденция, насъбрала се през последните дни, а през това време една от административните сестри се зае със систематизирането на папките, струпани в кабинета му. В резултат някъде около три следобед беше вкарал в компютъра около шейсет стари снимки за сравнение и беше получил резултатите. Програмата продължаваше да функционира без грешка.

В три и половина надникна в канцеларията на Хелън и попита дали го е търсила пациентка на име Кристин Линдквист. Тъмнокожата жена мълчаливо поклати глава. Това го принуди да отскочи до рентгеновите кабинети и да зададе същия въпрос на Кенет Робинс. Отговорът отново беше отрицателен.

До четири обработи нови шест комплекта рентгенови снимки. Машината отново демонстрира, че е далеч по-добър рентгенолог от него, улавяйки следи от калциране на определена област в мозъка, които навеждаха на диагноза злокачествен тумор. Почти опрял нос във въпросната снимка, той беше принуден да се съгласи с нея. Отдели я настрана. По-късно щеше да възложи на Хелън да издири въпросния пациент.

В четири и четвърт набра номера на Кристин. Насреща вдигнаха още на второто позвъняване, беше съквартирантката й.

— Съжалявам, доктор Филипс — рече момичето. — За последен път я видях днес сутринта, когато тръгна за музея «Метрополитън». Не се появи на упражненията в единайсет и в един, което е нещо доста необичайно за нея.

— Бихте ли я потърсили? — попита Филипс. — Ако случайно я откриете, нека ми се обади веднага.

— С удоволствие, докторе. Вече започвам да се тревожа…

В пет без петнадесет Хелън влезе с купчина готови за подпис писма. Щеше да ги пусне на път за дома си. Малко след пет и половина в кабинета надникна Дениз.

— Това вече е нещо друго — промърмори тя, оглеждайки с одобрение подредения кабинет.

— Само изглежда така — промърмори Филипс и пъхна поредната снимка в отверстието на лазерния скенер. После стана, затвори вратата и здраво я стисна в прегръдките си.

— Хей, с какво съм заслужила това? — попита тя след като с мъка се измъкна от мечешките му лапи.

— Цял ден мисля за теб, а в главата ми не престават да се въртят разни неща от снощи — призна с усмивка той. Много му се искаше да сподели с нея заплахите на Голдблат, да я помоли да остане с него до края на живота му. Проблемът беше там, че не беше имал никакво време да обмисли създалото се положение. Искаше му се да бъде в нейната компания, но едновременно с това изпитваше нужда да остане сам, просто за да подреди нещата в главата си. По тази причина се поколеба на напомнянето й за съвместна вечеря, видя болката, която се изписа на лицето й и побърза да добави:

— Имам друга идея… Ще наблегна на захранването на компютъра с максимално количество снимки, след което ще го оставя да си върши работата. По тази начин ще имаме достатъчно време в събота вечерта, за да отскочим до острова…

— Би било прекрасно — примирено кимна с глава Дениз. — Между другото, позвъних в гинекологията и си уредих преглед за утре по обед.

— Много добре. С кого разговаря?

— Не знам. Но хората бяха много любезни… Виж какво, можеш да се отбиеш у дома, ако случайно свършиш по-рано…

Майкълс се появи около час, след като Дениз си беше тръгнала. С лека изненада установи, че Филипс се беше заловил сериозно със захранването на компютъра, на лицето му се появи усмивка на одобрение.

— Надминава всичките ми очаквания — увери го Филипс. — До този момент нямам нито едно погрешно разчитане на негатив.

— Това е чудесно. Може би творението ще надмине и най-смелите ни мечти.

— Натам вървят нещата. Ако нещо не се закучи, най-късно до есента ще можем да започнем серийно производство на апаратурата. А ще я представим официално на годишната конференция на рентгенолозите…

Въображението на Филипс се развихри, предвкусвайки триумфа. В сравнение с него сутрешните служебни неприятности му се сториха просто смешни.

Изпрати Майкълс и отново се залови за работа. Беше си изработил система за последователно захранване на компютъра със снимки, която пестеше доста време. Но мисълта за изчезването на Кристин не му даваше мира. Раздразнението от неспазеното обещание постепенно отстъпи място на тревогата. Ако и с тази пациентка се случи нещо преди да й направи специализираните снимки, вероятността за случайност със сигурност ще отпадне.

Позвъни в апартамента й около девет, насреща отново вдигна съквартирантката.

— Съжалявам, доктор Филипс. Трябваше да ви звънна един телефон. Не мога да я открия никъде. Колегите не са я виждали цял ден. Дори се обадих в полицията…

Филипс остави слушалката. Не, това не е възможно. Това просто не може да се случи! Четири млади жени бяха сполетени от различни нещастия: Марино, Лукас, Макарти, Колинс… А сега и Линдквист… Не!

Просто не може да бъде! Усети как главата му се замайва от чудовищното подозрение и неволно се изправи. В същия момент си спомни, че от приемното отделение така и не го бяха потърсили. Набра номера и подскочи от изненада. Насреща вдигнаха почти веднага. Оказа се обаче, че жената, която беше обещала да проследи пътя на пациентката, ще бъде на работа едва на следващата сутрин в осем. Не, никой друг не би могъл да му помогне… Филипс гневно затръшна слушалката.

— По дяволите! — изкрещя той и започна да крачи напред-назад. След което се сети за пробата от мозъка на Макарти, която беше запечатал в онова чекмедже.

Наложи му се да почака, тъй като тъмната стаичка беше заета от един лаборант. Десетина минути по-късно дръпна чекмеджето и извади пробата, увита в лист непроявен негатив. Парченцето мозък му се стори доста изсъхнало. Погледа го известно време, после го пусна в кошчето за боклук. Оглади негатива и го заложи за проявяване, а след това излезе в коридора и се изправи до процепа за получаване. Отново се запита дали изчезването на Кристин Линдквист е поредната случайност. Всъщност, какво друго би могло да бъде? И какви трябва да бъдат неговите собствени действия?

Проявената снимка бавно се плъзна в таблата. Мартин я отнесе в кабинета си и включи екрана. Беше почти сигурен, че на нея няма да има нищо и по тази причина почти подскочи в момента, в който очите му се спряха на осветеното стъкло.

— Пресвети Боже! — прошепна той и брадичката му увисна от изненада. Несръчно изрязаната проба се виждаше с невероятна яснота, но очертанията й бяха светли, като сребристо сияние. Причината за това можеше да бъде само една: радиация! Отклоненията в плътността на тъканите, които рентгенът беше уловил, се дължаха на силна радиация!

Измина тичешком разстоянието до кабинета по нуклеарна медицина, подмина апарата за облъчване с бетатрони и хлътна в тясната лаборатория зад съседната врата. Там откри всичко, което му трябваше: радиационен детектор и голям сандък за съхранение на радиоактивни материали, облицован с оловни листове. Вероятно би могъл да го пренесе и на ръце, но с количката за пациенти беше по-лесно.

Първо се отби в кабинета си. Стъкленият буркан с мозъка беше несъмнен източник на радиация. По тази причина го сложи в сандъка едва след като нахлузи чифт гумени ръкавици. Откри хартията, върху която беше отрязал пробата и също я тикна вътре. Направи си труда да потърси ножа и след известно време го откри. И той влезе в сандъка. Едва тогава включи детектора и започна да обиколя кабинета. Отклонения в радиационния фон нямаше.

Върна се в тъмната стаичка, измъкна кошчето за отпадъци и изсипа съдържанието му в сандъка. Не пропусна да измери радиацията и в него, после стори същото и в кабинета си, просто за всеки случай. Преди това смъкна гумените ръкавици, пусна ги в сандъка и старателно затвори тежкия капак. Следващата му стъпка беше да извади негатива от дозиметъра, окачен на колана му, и да го подготви за проявяване. Искаше да знае точното количество на облъчването, което беше получил от мозъчната проба.

През цялото време на тази трескава дейност се опитваше да направи връзка между разпокъсаните факти, които се въртяха в главата му. Пет млади жени с недопустимо високи радиационни стойности в главата, а вероятно и в други части на тялото… Неврологичните симптоми, предполагащи наличието на множествена склероза, гинекологичните проблеми, изразяващи се в атипични клетъчни отклонения, засечени от Теста на Пап…

Нямаше обяснение за тези факти, но инстинктивно усещаше, че в основата им лежи радиацията. При недопустимо високи нива на облъчване могат да се появят изменения както в мозъчните клетки, така и в шийката на матката. Странното в случая беше, че това става с пет пациентки, приблизително на една и съща възраст, което изключваше случайността. Но какво може да бъде обяснението?

Приключил с предохранителните мерки, Филипс извади списъка с имената на злополучните пациентки и срещу имената на Колинс и Макарти отбеляза датите на гинекологическите им прегледи. Излезе от кабинета, прекоси главния коридор и спря на площадката с асансьорите. Напрежението в душата му нарастваше, тъй като си даваше ясна сметка, че Кристин Линдквист е една жива бомба със закъснител. Главата й трябва да е била здравата облъчена, за да си проличи дори на рентгеновите снимки. А за да я открие, очевидно ще трябва да разреши всички загадки, на които се беше натъкнал през отминаващата седмица. С изненада установи, че Бенджамин Барне е на работното си място и столът скърца под огромното му туловище. Явно този човек си обича работата, а лошите обноски са просто част от характера му, рече си с уважение Мартин.

— Какво ви води тук втора вечер подред? — вдигна глава практикант-патологът.

— «Лекетата на Пап» — отвърна без заобиколки Филипс.

— Което вероятно означава, че пак ще трябва да анализирам някоя спешна проба, нали? — иронично подхвърли онзи.

— Не, този път ми трябва само информация. Искам да знам дали въпросните гинекологически аномалии могат да бъдат предизвикани от радиоактивно облъчване…

Барне се замисли.

— Никога не съм чувал за такова нещо — промълви най-сетне той. — Но по принцип е напълно възможно тъканта да бъде увредена вследствие на облъчване и оттам да се появят «лекетата на Пап»…

— Ако подложите на изследване такава аномалия, ще можете ли да кажете дали е предизвикана от облъчване?

— Може би — отвърна Барне.

— Помните ли срезовете, които ви помолих да погледнете снощи? — не го остави да се окопити Филипс. — Онези, мозъчните… Възможно ли е уврежданията на нервните клетки също да се дължат на радиация?

— Съмнявам се — поклати глава Барне. — Освен ако не са били облъчвани със специален телескопичен уред. Казвам това, защото клетките в съседство бяха напълно нормални…

Главата на Филипс напрегнато работеше. Пациентките бяха облъчени с достатъчно силна доза, за да си проличи това върху рентгеновите снимки, но на клетъчно ниво нещата бяха напълно непонятни — едни клетки са напълно разрушени, докато съседните си оставаха абсолютно здрави.

— Съхраняват ли се пробите с «лекетата на Пап»? — попита той.

— Да, поне за известно време — кимна Барне. — Но не тук, а в цитологичната лаборатория, чието работно време съвпада с това на банките. Което означава, че колегите ще отворят врати чак утре, след девет…

— Благодаря — кимна с въздишка Филипс. Първата му мисъл беше да направи опит за проникване в цитологията веднага, като предварително се обади на Рейнълдс. После му хрумна нещо друго.

— Как се правят заключенията след теста на Пап? — извърна се към дебелия той. — Записват ги в болничния картон според основната им класификация, или описват и самата патология?

— И двете — отвърна Барне. — Заключенията се вкарват в компютъра. Можете да ги видите, стига да разполагате с входящия номер на пациента.

— Много благодаря — усмихна се Филипс. — Знам, че сте изключително зает и ценя отзивчивостта ви.

Барне кимна и бавно се приведе над микроскопа.

Компютърът на патологичното отделение се намираше в дъното на залата, отвъд няколко подвижни паравана. Мартин придърпа един стол и седна. Екранът беше идентичен с този, който имаха в рентгенологията — голям колкото телевизор и закрепен директно над клавиатурата. Измъкна листчето с имената на пациентките, набра името на Катрин Колинс, след което добави входящия номер и кода на изследванията посредством Теста на Папаниколау. Екранът за миг остана празен, после централната му част започна да се запълва с букви, сякаш някой отзад чукаше на невидима пишеща машина. Изписа се името на Катрин Колинс, последвано от датата на теста. Няколко секунди не се случи нищо, после резултатите изскочиха изведнъж, изписани със ситен, но подчертан шрифт:

Датата на теста отговаряше на първата дата, която си беше записал на листчето. Машината продължаваше да бълва данни и той с изненада установи, че и вторият тест на Колинс е дал негативен резултат.

Изчисти екрана и бързо вкара данните на Елън Макарти. Стомахът му се сви от напрежение. Данните се оказаха абсолютно идентични с предишните — и при втората пациентка тестът на Пап беше дал негативен резултат!

Тръгна обратно към кабинета си, тотално объркан.

Беше достатъчно дълго в медицинската професия, за да вярва на всичко, което е записано в болничните картони. И най-вече на данните от лабораторните анализи. Именно те бяха обективната информация за болестта, докато всичко останало — оплакванията на пациента и предположенията на лекаря — оставаха в рамките на субективното. Едновременно с това си даваше сметка, че в лабораториите също се допускат грешки. Техният процент беше малък, но неизбежен, също както при разчитането на рентгенови снимки. Но този процент е едно, а умишлената фалшификация — съвсем друго! За да бъдат подправени резултатите от изследванията на даден пациент се изискваше наличието на цяла конспирация!

Седна зад бюрото си и уморено разтърка очи. Първата му мисъл беше да алармира болничната управа, но това означаваше — Дрейк. А той беше от хората, които предпочитат всичко да е мирно и тихо и положително ще нареди унищожаването на компрометиращата информация. Значи полицията! В главата му се появи представа за разговора, който би могъл да проведе с тях: «Ало, аз съм доктор Мартин Филипс и искам да докладвам за поредица от странни събития, които стават в университетския медицински център „Хобсън“. Няколко момичета са изследвани за възпаление на шийката на матката. Изследванията не показват отклонения, но в болничните им картони е отбелязано обратното…» Не, не става, поклати глава той. Със сигурност ще го вземат за смахнат. Преди намесата на полицията трябва да разполага с далеч повече информация. Инстинктивно усещаше, че ключът на загадката се крие в облъчването. На практика то може да предизвика атипични изменения, които да бъдат хванати при Теста на Пап. Следователно онзи, който би желал да скрие евентуалното облъчване, би трябвало да обяви атипичните «лекета на Пап» за нормални, а не обратното.

Отново се сети за отговорника на моргата. След злополучната им среща снощи Филипс беше убеден, че Върнър знае нещо за случая Лайза Марино. Може би стоте долара, които му предложи, бяха твърде нищожна сума. Може би трябваше да увеличи мизата. В крайна сметка тази история отдавна престана да има нещо общо с научните му занимания.

После си даде сметка, че конфронтацията с Върнър на територията на моргата е просто невъзможна. Заобиколен от мъртъвци, той се чувстваше там като у дома си, докато самият Мартин ставаше нервен и губеше почва под краката си. Поклати глава и хвърли поглед на часовника. Минаваше единадесет и половина. Върнър явно работеше втора смяна, от четири до полунощ. Реши да го проследи извън болницата и да му предложи петстотин долара.

Вдигна слушалката и със свито сърце набра номера на Дениз. Тя вдигна след доста дълга пауза, гласът й беше сънлив.

— Идваш ли?

— Не — промърмори Филипс. — Захванах се с нещо, което трябва да довърша…

— А тук те чака едно хубаво и топло легълце — глезено проточи тя.

— Ще наваксаме през уикенда. Приятни сънища.

Мартин отвори шкафа и измъкна синьото си скиорско яке. В джоба му имаше непромокаема шапка с козирка. Капризното априлско време отново се беше променило, навън валеше дъжд и духаше студен североизточен вятър.

Напусна болницата през спешното отделение, излезе на рампата за линейки и скочи в една от локвите, които бяха осеяли асфалта по посока на паркинга. Тръгна надясно, зави зад ъгъла и хлътна в тясната алея между сградите, която водеше към главния вход на детската клиника «Бренър». Петдесетина метра по-нататък алеята се сливаше с вътрешния двор на Медицинския център.

Болничните сгради стърчаха в тъмното небе като скали около странно езеро от бетон. Оттук най-добре се виждаше, че блоковете на Медицинския център са били строени хаотично, без връзка помежду си. Фокусирал погледа си върху странния еркер, в който се помещаваше кабинетът на Голдблат, Мартин го използва като ориентир за посоката на движението си. Тридесетина метра по-нататък видя тясната циментова платформа, която обслужваше моргата. Болничната управа предпочиташе да не афишира отношенията си със смъртта и по тази причина труповете се извозваха оттук с черни микробуси без отличителни белези, далеч от очите на всички.

Облегна се на стената и натика юмруци в джобовете на якето. В главата му неволно се появи цялата поредица от странни събития, започнала в момента, в който Кенет Робинс му донесе рентгеновите снимки на Лайза Марино. Това беше станало едва преди два дни, но той имаше чувството, че са изминали няколко седмици. Вълнението, което го беше обзело при засичането на странните рентгенологични отклонения, постепенно се превърна в неясен страх. Изпитваше ужас при представата за това, което по всяка вероятност ставаше в тази болница. Беше нещо като новината за тежка болест на близък роднина. Медицината беше всичко в живота му и ако не беше тревогата за здравето на Кристин Линдквист вероятно би махнал с ръка и би обърнал гръб на тази дълга поредица от странни събития. В главата му бръмна предупреждението на Голдблат за професионалното харакири, което е на път да си причини.

Върнър се появи минути след приключване на работното време и се обърна да заключи вратата след себе си. Филипс сложи длан над очите си, просто за да е сигурен, че човекът на рампата е именно отговорникът на моргата. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Мартин с изненада установи, че прилича на преуспяващ търговец, който затваря магазина си след успешен работен ден. Хлътналите бузи и дълбоките бръчки по челото, които в моргата му придаваха вид на злодей, сега излъчваха някакъв особен аристократизъм.

Върнър се изправи на ръба на рампата и протегна ръка с дланта нагоре, очевидно с намерението да провери дали вали. После се спусна по бетонните стъпала и спокойно закрачи към улицата. В дясната му ръка се поклащаше черно дипломатическо куфарче, под мишницата му стърчеше сгъваем чадър.

Мартин предпазливо тръгна след него. Направи му впечатление странната походка на гробаря. Не беше накуцване, а по-скоро нещо като подскачане — сякаш единият му крак беше по-дълъг и по-силен от другия. Това обаче не му пречеше да върви бързо.

Надеждите му, че Върнър живее в близост до болницата се изпариха в момента, в който слабата фигура зави по Бродуей и се насочи към входа на метрото. Ускори ход и затича надолу по стълбите. Върнър го нямаше пред билетните гишета. Вероятно е с карта, съобрази Мартин и хукна по наклонения тунел, който водеше към подземния перон. Изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да зърне главата на Върнър, която изчезваше към второто ниво, от което се вземаха влаковете към центъра на града.

Дръпна един вестник от кошчето за боклук до себе си и го разгърна. Върнър беше само на десетина метра от него, седнал на един от закованите в пода пластмасови столове. В ръцете си държеше разтворена книга и Мартин озадачено разчете заглавието й, изписано с ярки червени букви: «Популярни шахматни дебюти». Яркото луминесцентно осветление над платформата му даде възможност да го разгледа както трябва. Костюмът на Върнър беше тъмносин, с две странични цепки на сакото. Късоподстриганата му коса беше старателно сресана, а хлътналите бузи и изпъкналите скули му придаваха вид на някакъв пруски военачалник. Единствено обувките разваляха впечатлението от спретнатия му външен вид — бяха стари, с напукана кожа, която плачеше за боя.

По това време на денонощието перонът беше пълен с народ — главно болничен персонал. Хората бяха приключили със смяната си и бързаха да се приберат у дома. Това позволи на Филипс без проблеми да се качи във вагона на метрото, към който се насочи и Върнър. Кльощавият се настани на едно от свободните столчета и заби очи в разтворената книга пред себе си. Тялото му стоеше изправено и някак вдървено, куфарчето бе положено на пода между краката му. Филипс се настани в дъното на вагона, срещу някакъв красавец от латиноамерикански произход, накипрен с шарена риза от изкуствена материя. Позицията му беше подбрана така, че да може да слезе от метрото на всяка от спирките, но Върнър не помръдваше. Започна да се тревожи, когато влакът с грохот потегли от Петдесет и девета. Ами ако Върнър не си отива у дома? Изобщо не беше допускал подобна възможност и изпита огромно облекчение, когато гробарят най-сетне се надигна и се приготви да слиза. Спирката беше на Четиридесет и втора улица и Мартин незабелязано се плъзна след него. Вече не беше важно дали Върнър се прибира у дома, или не. Въпросът беше колко време ще се бави на мястото, към което се беше запътил. Стигнал нивото на улицата, Филипс изведнъж се почувства глупаво.

Нощните птици бяха встъпили в правата си. Четиридесет и втора улица беше оживена и ярко осветена, въпреки късния час и лошото време. Строгото облекло на Върнър влизаше в ярък контраст с шарените дрехи на екзотичната тълпа, която се блъскаше пред кината с нон-стоп порнопрожекции и книжарниците за еротична литература. От осанката му личеше, че отдавна е престанал да обръща внимание на елементарните човешки пороци. Но Филипс се чувстваше по-различно. Имаше усещането, че е попаднал на друга планета и старателно заобикаляше шумните компании, които задръстваха тротоарите. На няколко пъти дори слезе на уличното платно, с риск да бъде блъснат от някоя кола. Очите му се стараеха да не изпускат изправения гръб на Върнър, който невъзмутимо се отдалечаваше. И усилията му бяха възнаградени: успя да види как Върнър рязко променя посоката на движението си и хлътва във входа на някаква книжарница.

След минута беше там и облегна рамо на стената. Усети, че всичко това започва да му писва. Още един час и край на глупостите, реши в себе си той. Ако за това време Върнър не се прибере, операцията по проследяването ще бъде прекратена. После изведнъж си даде сметка, че висенето на тротоара го превръща в лесна плячка за уличната измет. Беше засипан с какви ли не оферти от разни подозрителни типове, които се представяха за търговски посредници, сутеньори, а и откровени просяци. Бяха толкова настоятелни, че той се принуди да промени плановете си и бутна вратата на книжарницата.

На нещо като балконче над входа се беше настанила матрона със зеленикава коса и намръщена физиономия, която закова поглед в лицето на Филипс. Очите й над добре оформените торбички го гледаха подозрително и сякаш се питаха дали появата му тук е уместна. Той въздъхна, извърна глава и се насочи към близкия щанд. Веднага забеляза, че кльощавата фигура на Върнър не се вижда никъде.

Някакъв клиент се плъзна с клатушкане покрай него, ръката му сякаш случайно го закачи отзад. Мартин осъзна какво се е случило чак когато мъжът изчезна между високите лавици. Стана му гадно, прииска му се да настигне мръсното копеле. Овладя се само защото осъзна, че не бива да привлича вниманието към себе си.

Обиколи помещението за да се увери, че Върнър не е зад някой от отрупаните с книги и списания рафтове. Кацнала в полога си над вратата, жената със зелената коса подозрително го следеше с очи. Той взе първото попаднало пред очите му списание и направи опит да го разгърне, но то се оказа запечатано е целофан. На корицата имаше снимка на двама мъже, ангажирани в акробатичен сексуален акт.

Върнър се появи от някаква врата в дъното толкова внезапно, че стреснатият Филипс едва успя да се завърти с гръб към пътеката и да протегне ръка към нещо като кош, пълен с порнографски видеокасети. Но гробарят гледаше право пред себе си и след секунда се изниза от магазина.

Мартин се забави известно време и го последва, но зеленокосата очевидно отгатна детективските му наклонности и напрегнато се наведе над ниския парапет.

Изскочи на тротоара точно навреме, за да види как Върнър влиза в някакво такси. Уплашен, че след всички тези премеждия ще го изпусне, Филипс се изправи на ръба на бордюра и френетично размаха ръце. Една такси спря до отсрещния тротоар и това го принуди да изпълни опасен пирует между фучащите по платното коли.

— Карайте след колегата си, който е зад онзи автобус! — възбудено извика Филипс и се тръшна на седалката.

Шофьорът лениво се извърна да го погледне.

— Хайде, тръгвайте! — настоя Филипс.

Онзи сви рамене и най-сетне включи на скорост.

— Ти да не си ченге, мой човек?

Мартин не отговори. Инстинктивно усещаше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Върнър слезе на пресечката между Петдесет и втора и Второ авеню, таксито на Мартин спря на тридесетина метра по-нататък и той побърза да изскочи на тротоара. Видя как високата фигура на гробаря изчезва зад вратата на някакъв магазин.

Прекоси булеварда и вдигна поглед към рекламната табела, на която пишеше «Сексуални помагала». В сравнение с онази порнографска книжарница, фасадата на този магазин беше направо консервативна. Оглеждайки тротоара в двете посоки, Филипс установи, че околните заведения са предимно скъпи бутици, антиквариати и изискани кафенета. Апартаментите над тях изглеждаха добре поддържани.

Върнър се появи отново. Беше в компанията на усмихнат мъж, който приятелски го беше прегърнал през рамото. Върнър дружески разтърси ръката му и тръгна по Второ авеню. Филипс го последва на почетно разстояние. Ако някой предварително му беше казал, че ще обикаля всички тези места, той положително би се отказал от преследването. Очакваше, че одисеята най-сетне ще приключи, но Върнър явно беше на друго мнение. Високата му фигура прекоси платното на Трето авеню и пое по Петдесет и пета. Няколко секунди по-късно хлътна в малка сграда, сгушена в подножието на огромен небостъргач от бетон и стъкло. Оказа се, че това е някаква каубойска кръчма в стил 20-те години, за изненада на Филипс пълна с развеселени клиенти, въпреки късния час. Влезе и предпазливо започна да си пробива път към бара, опасявайки се, че в тази навалица лесно ще изпусне Върнър. Добра се до плота от полирано дърво с цената на доста усилия. Даде си сметка, че това е едно от широко рекламираните заведения за контакти между самотни хора, за които по принцип нямаше дори най-бледа представа. Върнър не се виждаше никъде и сърцето му се сви. В следващия момент установи, че гробарят се е облегнал на бара редом с него и неволно придърпа по-ниско периферията на шапката си.

— С какво се занимавате? — попита една руса жена с вид на секретарка. Налагаше й се да крещи, за да над-вика околната глъч.

— Лекар съм — отвърна Върнър. — Доктор по патология.

— Наистина ли? — изгледа го с уважение жената.

— Тази професия си има както добри, така и лоши страни — сви рамене кльощавият. — Една от лошите е, че често ми се налага да работя до късно през нощта. Но това няма да ми попречи да се срещна с вас на едно питие, стига да желаете…

— С удоволствие — извика русокосата и го дари с широка усмивка.

Мартин побърза да заеме мястото на мъжа от другата си страна, който се отдалечи от бара с халба бира в ръка. Дали тази жена има представа в какво се забърква, неволно се запита той. Поръча си бира и побърза да се отдалечи към стената в дъното. Оттам можеше да наблюдава Върнър без опасност да бъде видян. Отпи една глътка и се замисли върху абсурдността на цялата ситуация. След дълги години на обучение и практика в медицинската професия се беше озовал в някакъв ергенски бар, само защото му беше хрумнало да проследи един странен тип с необичайно поведение. Едновременно с това беше принуден да признае, че Върнър се вписва великолепно в компанията на самотните бизнесмени и адвокати, които бяха мнозинството от клиентите на бара.

Върнър си записа телефона на секретарката, довърши бирата си и спокойно се насочи към изхода. На Трето авеню спря друго такси и Мартин отново размаха ръце от бордюра. Но този път му се падна някакъв упорит тип, който прие ролята на преследвач едва след като получи банкнота от пет долара.

Пътуването премина в мълчание. Дъждът плисна изведнъж, светлините на града изведнъж станаха размазани. Чистачките на таксито с мъка се справяха с потоците вода, обливащи предното стъкло. Прекосиха града по Петдесет и седма, излязоха на Калъмбъс Съркъл и поеха на север по Бродуей. След няколкостотин метра завиха по авеню Амстердам и се плъзнаха покрай солидната фасада на Колумбийския университет. Дъждът спря толкова внезапно, колкото беше започнал. Завиха надясно по 141-ва. Филипс се приведе напред и попита в кой квартал се намират.

— Хамилтън Хейтс — отвърна шофьорът, направи ляв завой по Хамилтън Теръс и намали скоростта.

Таксито на Върнър беше спряло до тротоара. Филипс плати и слезе. Кварталът около авеню Амстердам се оказа изненадващо приятен. От двете страни на уличното платно се редяха приветливи и добре поддържани къщи с разнообразна архитектура, отразяваща почти всички течения от Ренесанса натам. Повечето къщи бяха наскоро ремонтирани, при други този процес все още не беше приключил. Върнър влезе в една солидна сграда от бял пясъчник, кацнала в дъното на улицата, непосредствено над Хамилтън Теръс. Широките й прозорци бяха заобиколени от красиви готически фризове, а стъклата бяха покрити с венециански щори от полирано дърво.

Прозорците на третия етаж светнаха в момента, в който Филипс се добра до нея. Отблизо сградата не изглеждаше толкова добре, колкото от разстояние, фасадата й изпитваше определена нужда от боядисване, но това не се отразяваше на солидната елегантност, която се излъчваше от нея. Добре се е уредил този Върнър, рече си с леко учудване той.

Влезе във входа и веднага разбра, че няма да успее да изненада гробаря като почука направо на вратата му. И тук, както в блока на Дениз, имаше вътрешно фоайе, достъпът до което беше възможен само чрез дистанционно задействане на електрическата ключалка. Името на Хелмът Върнър беше изписано на третия звънец отгоре надолу.

Филипс опря пръст на бутона и се поколеба. Не беше сигурен, че трябва да доведе докрай това, което беше намислил. Нямаше идея какви аргументи ще използва, но мисълта за Кристин Линдквист прогони съмненията от душата му. Натисна бутона и зачака.

— Кой е? — проскърца гласът на Върнър в металическата мембрана.

— Доктор Филипс. Нося ти пари, Върнър. Много пари…

Мембраната утихна и Мартин усети как пулсират слепоочията му.

— Има ли някой с теб, Филипс? — попита най-сетне онзи.

— Не, сам съм.

Във фоайето се разнесе остро бръмчене и Филипс побърза да бутне остъклената врата. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Зад единствената врата на площадката прещракаха няколко резета, светлината от процепа падна върху лицето му. Дълбоко хлътналите очи на Върнър го гледаха изпитателно, веждите му бяха леко повдигнати от изненада. Изтрака верига и вратата се отвори изцяло.

Мартин решително влезе в антрето, принуждавайки домакина да отстъпи крачка назад. Спря едва когато се озова в средата му.

— Виж какво, приятелю — започна без заобиколки той. — Готов съм да ти платя добре, за да разбера какво е станало с мозъка на Лайза Марино.

— Колко добре? — попита Върнър, масажирайки кокълчетата на пръстите си.

— Петстотин долара — отвърна Филипс. Беше се спрял на тази сума, тъй като тя звучеше достатъчно съблазнително, без да бъде прекомерно голяма.

Върнър се усмихна, хлътналите му бузи се покриха със ситни бръчици. Зъбите му бяха ситни и сякаш умишлено изпилени.

— Сигурен ли си, че нямаш компания? — попита той.

— Абсолютно — кимна Филипс.

— Къде са парите?

— Тук — потупа вътрешния си джоб Филипс.

— Добре — кимна онзи. — Какво точно искаш да знаеш?

— Всичко.

— Това е дълга история — въздъхна Върнър.

— Няма значение. Разполагам с достатъчно време.

— Тъкмо се готвех да хапна. Ти гладен ли си?

Филипс поклати глава. Стомахът му се беше превърнал в топка.

— Заповядай вътре — промърмори Върнър, обърна се и закуцука по посока на кухнята. Филипс го последва, оглеждайки крадешком разположението на жилището. Стените бяха покрити с тапети от фино винено кадифе, мебелите бяха скъпи и солидни, от Викторианската епоха. Холът излъчваше небрежна елегантност, която се подчертаваше от меката светлина на великолепен лампион от Тифани. На масата лежеше куфарчето на Върнър, до него имаше фотоапарат «Полароид» и тесте снимки.

Кухнята се оказа малко, но уютно помещение, в което имаше умивалник, хладилник и малка електрическа печка. Такива кухни Филипс беше виждал само като дете. Върнър извади от хладилника сандвич и бутилка бира. От чекмеджето под умивалника измъкна комбиниран тирбушон, отвори бирата си и го върна на мястото му.

— Искаш ли една бира?

Филипс поклати глава и мълчаливо последва домакина в хола. Върнър отмести фотоапарата и му направи знак да седне, отпи жадно от бутилката и доволно се оригна. Не показваше никакви признаци на нетърпение и това подейства: Филипс с неудоволствие установи, че първоначалната самоувереност бързо започва да го напуска. Преимуществата на изненадата отдавна бяха изчезнали и той пъхна длани между коленете си, за да прикрие треперенето им. Очите му обаче останаха заковани върху лицето на Върнър.

— Никой не може да живее с парите, които получава един отговорник в моргата — подхвърли извинително онзи, очевидно разбрал погрешно настойчивия поглед на госта.

Филипс само кимна с глава. Върнър захапа сандвича си, преглътна и започна:

— Аз съм роден в Румъния… Родителите ми бяха убити от нацистите, а аз самият — едва 5-годишен, бях депортиран в Германия. Попаднах в Дахау и оцелях благодарение на факта, че ме включиха към групата на гробарите…

Историята на живота му беше мрачна и жестока, запълнена с ужасяващи подробности: как точно са били убити родителите му, как са го принудили да живее сред купища трупове, за да оцелее. Върнър говореше бавно и с увлечение, сякаш твърдо беше решил да не спести нито един вледеняващ кръвта на госта детайл. Филипс направи един-два опита да го прекъсне, но кльощавият продължаваше да говори. Това стопи и последните остатъци от решимостта му да научи на всяка цена какво е станало с мозъка на нещастната Лайза Марино.

— След всичко това пристигнах в Америка — най-сетне превключи Върнър, опразни бутилката и млясна с устни. После бутна стола си назад и отиде до кухнята за нова. Все още замаян от мрачната история на живота му, Филипс остана край масата.

— Сравнително лесно получих мястото в моргата на Медицинския център — извика през отворената врата Върнър, прибра тирбушона в чекмеджето под мивката и старателно огледа съдържанието му. Вътре имаше няколко дълги патологически скалпела, които беше отмъкнал от моргата преди много време, когато аутопсиите все още се извършваха на голямата мраморна маса в приземието. Избра един от тях и го пъхна в ръкава си, с острието нагоре. — За съжаление заплатата се оказа твърде ниска и трябваше да търся източник на допълнителни доходи… — Затвори чекмеджето и бавно се върна в хола.

— Интересувам се единствено от Лайза Марино — направи опит да го върне в настоящето Мартин.

— Ще стигнем и до нея — кимна Върнър, отпи една глътка и остави бутилката на масата. — Започнах да си докарвам нелоши мангизи от моргата, но в онези години анатомията беше доста по-популярна от днес… Вършех какви ли не дребни измами, след което ми хрумна идеята за снимките… Започнах да ги продавам на Четиридесет и втора улица, не съм спрял и до днес… — Ръката му направи широк жест, обхващащ цялото обзавеждане на хола.

Филипс неволно се огледа. Едва сега забеляза, че по стените бяха окачени не картини, а увеличени цветни снимки на мъртви женски тела. Потръпна и отново спря поглед на ухилената физиономия на Върнър.

— Лайза Марино беше един от най-добрите ми модели — промърмори онзи, взе купчината снимки от масата и ги хвърли в скута на Филипс. — Носят ми хубави пари, особено на Второ авеню. Разгледай ги на спокойствие, аз отивам да източа бирата…

Стана, заобиколи смаяния си гост и изчезна по посока на банята. Мартин бавно сведе поглед към садистичните снимки на мъртвото момиче. Страхуваше се дори да ги докосне. Стана му ясно, че Върнър е изтълкувал погрешно интереса му към трупа. Това означаваше само едно — той със сигурност няма представа какво е станало с мозъка, а подозрителното му поведение се дължи на нелегалната търговия с некрофилни снимки. Усети как в гърлото му се събира огромна буца.

Върнър влезе в банята, пусна водата да тече и измъкна острия нож за аутопсии от ръкава си. Стисна го в дясната си ръка и безшумно се върна в спалнята.

През отворената врата се виждаше фигурата на Филипс, приведена над снимките. Беше с гръб, деляха ги не повече от пет метра. Върнър се изправи зад вратата, стисна излъсканата от употреба дървена дръжка на ножа, устните му се превърнаха в тънка черта.

Филипс вдигна снимките и понечи да ги сложи на масата. В същия момент усети някакво движение зад гърба си и започна да се обръща. Въздухът се разцепи от страхотен писък.

Ножът се стрелна надолу и потъна зад дясната ключица в основата на врата, пронизвайки горната част на белия дроб. Върхът му сряза пулмонарната артерия, кръвта от бронхите предизвика спазматична кашлица и изскочи през устата. Плътната струя обля главата на Филипс и полирания плот на масата.

Подчинявайки се на животински инстинкт, Мартин отскочи надясно и грабна бутилката с бира. Обърна се с рязко движение и видя как Върнър полита напред, а ръката му мъчително се протяга към дръжката на дълъг скалпел, стърчаща от врата му. От устата му излетя неясно гъргорене, тялото му се стовари върху масата и се плъзна на пода. Ножът за аутопсии се изплъзна от пръстите му и изтрака върху масата.

— Не мърдай и не пипай нищо! — изкрещя нападателят на Върнър, изскочил безшумно от отворената врата към антрето. — Слава Богу, че решихме да те поставим под наблюдение! — Беше онзи хубавец с латиноамерикански черти, когото Филипс забеляза в метрото. — Трябваше да улуча сърцето или някоя от главните артерии, но тоя тип не ми даде достатъчно време! — Наведе се и направи опит да изтегли скалпела от врата на Върнър. Не му се удаде, тъй като главата на гробаря беше извърната на една страна и здраво го притискаше. Нападателят го прекрачи и направи нов опит да си прибере оръжието, този път от другата страна.

Окопитил се достатъчно, за да реагира, Филипс ахна и стовари бутилката върху задната част на главата му. Мъжът усети нападението и рязко се дръпна встрани. Основната тежест на удара попадна в рамото му, но тялото му изгуби равновесие и се просна върху умиращата“ жертва.

Обзет от сляпа паника, Филипс хукна да бяга, все още с бутилката в ръка. На крачка от вратата му се стори, че нещо отвъд нея помръдва и рязко смени посоката. Убиецът не беше сам! Прекоси хола в обратна посока, очите му механично уловиха фигурата на непознатия, която бавно се надигаше от трупа, притиснал ръка към тила си.

В следващия миг се озова до задния прозорец на спалнята, дръпна пердето и рязко го отвори. Изскочи на аварийната стълба и полетя надолу. Беше истинско чудо, че не се препъна, тъй като слизането му приличаше по-скоро на свободно падане. Краката му усетиха твърда земя. Нямаше време да се оглежда и хукна в източна посока. Малко преди съседния блок видя някакъв засаден със зеленчуци парцел и кривна към него. Оказа се, че от Хамилтън Теръс го дели само някакъв нисък жив плет.

Прескочи го и се плъзна по почти отвесния склон. Обувките му натежаха от кал, дребни камъчета влизаха в болезнено съприкосновение с разгорещеното му тяло. Светлината остана зад гърба му, носеше се надолу в пълен мрак. След няколко секунди се спря в някаква оградна мрежа, в която зееха големи пробойни. На три метра под него започваше нещо като автомобилно гробище, отвъд което се виждаше широкото асфалтирано платно на авеню Сейнт Никълъс, осветено от уличните лампи. Механично понечи да се покатери по оградата, но после зърна една от многобройните дупки и се промуши през нея. Увисна на ръце от бетонния ръб на гробището, затвори очи и се пусна.

Оказа се, че това не е автомобилно гробище, а просто празен парцел, на който ръждясваха няколко изоставени коли. Филипс изчака за момент да успокои дишането си и предпазливо тръгна напред. Всеки момент очакваше да чуе стъпките на преследвачите зад гърба си.

Изскочи на улицата и затича с равномерно темпо. Искаше да бъде максимално далеч от апартамента на Върнър. Очите му механично потърсиха патрулна кола, но платното беше пусто. От двете му страни се точеха различни по височина сгради, повечето от тях отдавна напуснати. Големите блокове без нито една светлинка приличаха на праисторически скелети. Тротоарите бяха задръстени от боклуци.

Изведнъж осъзна, че се е озовал в Харлем и рязко намали темпото. Тъмните безлюдни улици усилиха ужаса му. На две пресечки по-нататък се натъкна на група чернокожи с вид на улични престъпници, които учудено се облещиха като го видяха да тича в средата на уличното платно. Гледката на някакъв смахнат бял, който бяга за здраве в Харлем, при това посред нощите, явно беше толкова необичайна за тях, че ги накара да забравят разпределението на дрогата, с което очевидно се занимаваха.

Макар и добре трениран, Мартин скоро усети, че е на прага на изтощението. Въздухът излиташе на неравни тласъци от широко отворената му уста, в гърдите му се появи пареща болка. Обзе го чувство за безизходица, краката му сами се насочиха към тъмната дупка на някаква изоставена сграда, която някога вероятно е била вход. Препъна се в някакви натрошени тухли, опря гръб на влажната стена. В ноздрите го удари отвратителна миризма на гнило, но той не й обърна внимание. Краят на отчаяното бягство изпълни душата му с неземно блаженство.

Овладял дишането си, той предпазливо надникна навън. Улицата беше пуста, наоколо цареше мъртва тишина. Подуши чуждото присъствие в мрака още преди една костелива ръка да го сграбчи за дрехата. В гърлото му се породи вик на ужас, който излетя през устата му под формата на треперливо и немощно блеене. Дръпна се рязко и размаха ръце, сякаш да се отърси от отровно насекомо. Собственикът на ръката се повлече след него, светлината от улицата попадна върху слабата му фигура, която леко се поклащаше. Оказа се някакъв надрусан с дрога скитник, който едва се държеше на краката си.

— Исусе! — потръпна Филипс, изтръгна се от хватката на наркомана и отново хукна.

Твърдо решен да не спира повече, той навлезе в обичайното си темпо на бягане и направи опит да се ориентира. Нямаше представа къде се намира, но реши да тича по протежението на широката улица, която рано или късно щеше да го изведе до населени квартали.

Отново заваля, дребни като мъгла капчици се завъртяха в светлината на нарядко разположените улични лампи.

Две преки по-нататък откри и първия оазис — денонощно отворен бар на пресечката с друга широка улица, над който светеше кървавочервена реклама на „Бъдуайзър“. Под нея мърдаха няколко неясни сенки, сякаш привлечени от единствените признаци на живот в района.

Мартин прокара пръсти през влажната си коса и усети нещо лепкаво. Погледна дланта си под светлината на рекламата и изведнъж осъзна, че е опръскан с кръвта на Върнър. Започна енергично да се разтърква и лепкавостта постепенно изчезна. Погледна за последен път дланите си и решително отвори вратата на бара.

Вътрешността на помещението тежеше от тютюнев дим, от тонколоните се лееше оглушителна дискомузика. Посетителите бяха около дузина негри, застинали неподвижно на местата си. Малък цветен телевизор, монтиран на стойка под тавана, излъчваше някакъв гангстерски филм от 30-те години. Гледаше го единствено барманът — едър мъжага, препасал посивяла от мръсотия престилка.

При влизането на Филипс клиентите вдигнаха глави, атмосферата изведнъж се насити със скрито напрежение. Макар да живееше в Ню Йорк вече двадесет години, Филипс никога не беше посещавал бедните квартали на този огромен град, които влизаха в ярък контраст с районите, излъчваше охолство.

Насочи се към бара с мрачното предчувствие, че всеки миг ще бъде нападнат. Посетителите го следяха с мрачни лица. Един едър брадат мъжага бавно се смъкна от високо столче пред бара и му препречи пътя. Бицепсите под матовата кожа на ръцете му бяха огромни.

— К’во търсиш бе, бял боклук? — изръмжа той.

— Спокойно, Флеш! — обади се предупредително барманът, извърна се към Филипс и начумерено добави: — Защо влизате тук, по дяволите? Нима искате да ви видят сметката?

— Трябва ми телефон — смутолеви Филипс и тежко преглътна.

— Ей там, в дъното — махна с ръка барманът и учудено поклати глава.

Филипс затаи дъх, докато заобикаляше едрия негър на име Флеш. Ръката му напипа някаква монета в джоба на панталоните, очите му механично потърсиха телефона. Апаратът беше окачен на стената до входа за тоалетната, но слушалката се оказа в ръцете на някакъв тип, който водеше разгорещен спор с приятелката си.

— Престани, скъпа — примоли се в слушалката той. — Защо трябва да плачеш?

Възстановил част от самообладанието си, Филипс благоразумно се оттегли към близкия край на барплота и се въоръжи с търпение. Само пет минути по-рано вероятно би изтръгнал слушалката от ръцете на оня тип до стената. Напрежението в бара видимо спадна, посетителите възобновиха разговорите си.

Барманът му поднесе поисканото бренди едва след като получи парите си в брой. Острият алкохол парна небцето му, нервите му постепенно започнаха да се отпускат. За пръв път след изненадващите събития в апартамента на Върнър, Мартин беше в състояние да направи преценка на ситуацията. В първия миг след използването на ножа си беше помислил, че е случаен свидетел на кулминацията в отношенията между Върнър и непознатия. Но после мъжът с латиноамерикански черти спомена, че го е следил, а това си беше чиста проба абсурд! Самият Мартин беше следил Върнър, а миг преди инцидента в жилището му дори успя да зърне ножа в ръката му. Дали гробарят се готвеше да го нападне? Колкото повече се замисляше върху инцидента, толкова по-голямо ставаше объркването му. Убиецът на Върнър се беше возил в метрото заедно е тях, но защо? Опразни чашата и извади пари за още едно питие. После помоли бармана да му каже къде се намира. Онзи кимна и започна да изрежда имена на улици, които не му говореха абсолютно нищо.

Край него се плъзна чернокожият, който доскоро говореше по телефона. Мартин слезе от високото столче, взе питието си и тръгна към дъното на бара. Беше се овладял достатъчно, за да даде смислени обяснения пред полицията. Постави чашата на малкото рафтче под телефонния автомат, пусна монетата в процепа и набра 911.

Сигналът за свободно беше едва доловим на фона на оглушителната музика. Реши да не споменава нищо за откритията си в болницата, тъй като това със сигурност щеше да доведе до още по-голямо объркване в и без това заплетената ситуация. Ще спомене за тях едва след като му бъде отправен неизбежния въпрос какво е търсил посред нощ в жилището на Върнър. Насреща вдигнаха и дрезгав глас обяви:

— Шести участък, на телефона сержант Макнийли.

— Искам да съобщя за едно убийство — каза с преднамерено спокоен глас Мартин.

— Къде?

— Не мога да кажа точния адрес, но ще разпозная сградата.

— Къде се намирате? Заплашва ли ви нещо?

— Мисля, че не. Намирам се в един бар в Харлем и…

— В бар ли? — прекъсна го сержантът. — Работата е ясна. Колко чашки си обърнал, приятелю?

Тоя ме мисли за пиян, въздъхна с досада Филипс.

— Вижте какво, видях как един човек беше наръган с нож.

— В Харлем наръгват много хора, приятелю — рече полицаят. — Особено посред нощ. Как се казваш?

— Доктор Мартин Филипс. Работя като рентгенолог в Университетския медицински център „Хобсън“.

— Филипс ли казахте? — промени се гласът на Макнийли.

— Да — отвърна Мартин, учуден от реакцията му.

— Защо не се представихте веднага? Отдавна очакваме да се обадите. Имам заповед веднага да ви прехвърля на Бюрото. Почакайте на телефона, а ако случайно ви прекъснат, позвънете отново. О’кей?

Без да чака отговор, полицаят остави слушалката, в която се появи остро изщракване. Мартин я отдалечи от ухото си и озадачено я погледна, сякаш очакваше обяснение от нея. Какво означава „Бюрото“? С какво се занимава то?

След серия от нови прещраквания в слушалката се появи нов глас.

— Филипс! Къде се намирате, по дяволите?

— В Харлем — отвърна Мартин. — С кого разговарям?

— Агент Сансоун, заместник-директор на Бюрото в Ню Йорк.

— За какво Бюро става въпрос? — изгуби търпение Филипс, а тялото му неволно се стегна.

— За ФБР, разбира се. Вие идиот ли сте, или какво? Сега ме слушайте внимателно, защото не разполагаме с много време. Първата ви работа е веднага да се махнете от този квартал!

— Защо? — попита Филипс, ясно доловил напрежението в гласа на Сансоун.

— Нямам време за обяснения. Само ще ви кажа, че човекът, когото сте хлопнал по главата, е един от моите агенти, който имаше задачата да ви охранява. Току-що разговарях с него. Сега разбирате ли? Върнър е бил само малка част от един широк престъпен план.

— Нищо не разбирам! — извика в мембраната Филипс.

— Няма значение, главното е да изчезнете оттам! — сопнато отвърна Сансоун. — Задръжте за момент, трябва да се уверя, че говорим по обезопасен телефон…

Ново прещракване и слушалката пак онемя. Филипс се втренчи в нея, усещайки как в гърдите му започва да клокочи гневът. Нещата ставаха все по-абсурдни, като в някаква слаба комедия.

— Линията не е сигурна — обяви миг по-късно гласът на Самсоун. — Дайте ми номера и затворете. Ще ви потърся веднага.

Филипс му продиктува номера от табелката над апарата и окачи слушалката. Гневът започна да го напуска, на мястото му отново се появи страхът. Работата трябва да е дебела, след като от нея се интересува и ФБР, рече си с въздишка той.

Телефонът глухо издрънча и той изненадано подскочи. Беше Сансоун.

— Сега му слушайте внимателно, Филипс. От доста време насам проучваме една афера, която се развива в Университетски център „Хобсън“…

— Афера, която по всяка вероятност е свързана с радиоактивно облъчване — прекъсна го Мартин, най-сетне започнал да схваща накъде вървят нещата.

— Сигурен ли сте в това? — изненада се онзи.

— Абсолютно.

— В такъв случай ще бъдете много полезен за нашето следствие, Филипс. За съжаление имаме сведения, че сте поставен под наблюдение. Трябва да поговорим, защото спешно се нуждаем от човек, който работи в болницата… — Без да чака реакцията му, агентът на ФБР побърза да продължи: — Но не бива да идвате тук, защото ви следят. Това би провалило цялата операция. Почакайте малко…

В слушалката се доловиха глухи гласове, които разгорещено спореха. После всичко утихна и Сансоун се върна на телефона.

— Клойстърс — отсече той. — Знаете къде се намира, нали?

— Разбира се — озадачено отвърна Филипс.

— Ще се срещнем там. Вземете такси и слезте пред главния вход. Не забравяйте да го отпратите. Така ще разберем дали сте чист…

— Чист ли?

— Това означава да проверим дали ви следят, за Бога! — изгуби търпение агентът. — Хайде, тръгвайте!

Слушалката в ръцете на Филипс онемя. Сансоун изобщо не си направи труда да изчака евентуалните му въпроси, а просто отдаде заповедите си и затвори. Тази мрачна деловитост силно впечатли озадачения доктор. Той остави слушалката, върна са на бара и попита онзи с престилката дали може да му повика такси.

— Трудно — поклати глава барманът. — През нощта такситата избягват да се мотаят из Харлем…

Банкнотата от пет долара се оказа напълно достатъчна, за да го раздвижи и той пъргаво вдигна слушалката на апарата до себе си. Филипс успя да зърне дулото на тежък револвер 45-ти калибър.

Един шофьор се съгласи да дойде да го вземе едва след обещанието за двадесет долара бакшиш и твърди гаранции, че наистина ще пътуват до Уошингтън Хейтс. Следващите петнадесет минути преминаха в нервно очакване. Таксито най-сетне се появи и Мартин побърза да скочи на задната седалка. Шофьорът даде газ и колата се понесе по пустото, някога модерно авеню. Обърна се и с нервен глас помоли пътника да заключи задните врати.

Изминаха поне десетина пресечки, преди околността да изгуби част от мрачната си заплашителност. Не след дълго се озоваха в квартали, които Филипс познаваше — с осветени витрини на магазините и дори с пешеходци, бързащи по тротоарите с разтворени над главите чадъри.

— О’кей — видимо се отпусна шофьорът. — А сега накъде?

Имаше вид на човек, който току-що е приключил опасна мисия в тила на врага.

— Клойстърс — отвърна Филипс.

— Клойстърс ли? Хей, човече, в три и половина сутринта там ще бъде като на Луната!

— Плащам си — отвърна Филипс, на когото пазарлъците започнаха да идват до гуша.

Колата спря на червен светофар, човекът се обърна и му хвърли подозрителен поглед през пластмасовата преграда.

— Виж какво! Не искам усложнения! Не ми пука какво по дяволите си намислил да вършиш по нощите, но не искам усложнения!

— Няма да има никакви усложнения! — сопнато отвърна Мартин. — Оставяш ме пред главния вход и си свободен!

Светлините се смениха и колата рязко потегли. Обясненията явно бяха задоволителни за човека зад волана, който не се обади повече. Мартин изпусна въздишка на облекчение и направи опит да мисли.

Заповедническото поведение на Сансоун му беше от полза. Даваше си ясна сметка, че при създалите се обстоятелства едва ли би могъл да вземе разумно самостоятелно решение. Нещата се бяха развили прекалено бързо, по крайно необичаен начин. От момента, в който напусна болницата, се беше озовал в странен и непознат свят, безкрайно далеч от действителността, на която беше свикнал. Ако не бяха петната от кръвта на Върнър по якето му, вероятно щеше да реши, че всичко е било плод на болното му въображение. В този момент дори им се зарадва, тъй като те бяха единственото доказателство, че все още не е полудял.

Насочил поглед към мигащите светлини на града оттатък стъклото, той направи опит да възприеме невероятния начин, по който ФБР се беше намесило в тази история. Опитът му в болницата беше достатъчно богат за да знае, че организациите винаги действат в свой интерес, а не в интерес на отделния индивид. Нямаше никакви гаранции, че в този случай, какъвто и да се окаже той, могъща организация като ФБР, ще наруши това общовалидно правило. Тази мисъл изпълни сърцето му с мрачни предчувствия относно предстоящата среща на Клойстърс. Отдалечеността на това място изведнъж започна да го плаши. Обърна се и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Движението в този час беше съвсем слабо, но все пак го имаше. Нямаше начин да разбере дали го следят, или не. Понечи да каже на шофьора да смени посоката, но се отказа. Изведнъж си даде сметка, че няма къде да се скрие. Остана вдървен на мястото си. Малко преди да стигнат Клойстърс се наведе напред и нареди:

— Продължавай без да спираш!

— Нали каза, че ще слезеш тук? — разтревожено отвърна таксиджията.

Колата току-що беше навлязла в овалното павирано пространство пред главния вход. Над тежкия средновековен портал светеше фенер от ковано желязо, паважът под него мътно проблясваше.

— Направи едно кръгче — рече Филипс. Две тесни павирани алеи чезнеха в мрака. В сградата светеха една-две лампи, но от нея се излъчваше скрита заплаха. Сякаш беше населен с духове замък…

Шофьорът промърмори нещо под нос, но се подчини. Колата пое по извитата алея, в дъното на която се разкриваше гледка към Хъдзън. От мястото си Мартин не можеше да види реката, а само светлините на моста Джордж Вашингтон, които грациозно примигваха в мрака.

Оглеждаше се внимателно, търсейки признаци на живот. Но околността беше абсолютно пуста. Липсваха дори обичайните коли с влюбени двойки, които обикновено се усамотяваха по подобни места. Вероятно беше твърде късно, или твърде студено за тях. Колата направи пълен кръг на площада и спря.

— А сега? — попита шофьорът и хвърли нервен поглед в огледалцето за обратно виждане.

— Да се махаме оттук! — отсече Филипс.

Онзи с готовност се подчини, гумите изсвириха.

— Чакай, спри! — ревна изведнъж Филипс и спирачките рязко изскърцаха. Беше успял да зърне фигурите на някакви скитници, залепени за каменния парапет до входа. Бяха трима и гледаха подир колата, очевидно привлечени от свиренето на гумите.

— Колко? — попита Филипс, без да отделя очи от скитниците, които бяха на десетина метра зад колата.

— Нищо! — отсече шофьорът. — Само се махай!

Мартин пъхна в процепа банкнота от десет долара и отвори вратичката. В момента в който слезе, шофьорът рязко подаде газ и изчезна. Наоколо се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от съскането на гуми по магистралата „Хенри Хъдзън“, която не се виждаше оттук. Филипс потръпна и тръгна по посока на скитниците. Вдясно имаше павирана алея, която чезнеше по посока на някакви дървета. А тази, по която вървеше, свършваше пред главния вход на мрачната сграда.

Оказа се, че скитниците са четирима. Единият безгрижно спеше по гръб и звучно похъркваше, а останалите играеха карти около малък огън, който хвърляше неясни отблясъци по издути двулитрови бутилки от вино, вече опразнени. Филипс ги гледа известно време и стигна до заключението, че това са съвсем истински скитници. Запита се дали може да ги използва като буфер срещу Сансоун. Не очакваше да бъде арестуван, но от опит знаеше, че когато става въпрос за контакти с големи организации, предпазливостта никога не е излишна. А в момента ситуацията беше такава, че не можеше да се сети за нищо друго, освен за евентуално посредничество. Мястото на срещата с ФБР беше такова, че вземането на предохранителни мерки, каквито и да са те, беше напълно оправдано.

Изчака още малко, за да прогони и последните си съмнения, после мина под арката и с клатушкане се насочи към огъня. Тримата вдигнаха глави само за миг, после продължиха играта. Явно бяха преценили, че някакъв самотен пияница не може да бъде заплаха.

— Хей, момчета — подвикна с провлачен глас Мартин. — Искате ли да изкарате десетачка?

Тримата отново вдигнаха глави.

— Какво трябва да направим за десет кинта? — попита най-младият.

— Един от вас да заеме мястото ми, само за десетина минути…

Скитниците се спогледаха и избухнаха в смях. Най-младият бавно стана на крака.

— Хубаво — рече той. — И какво ще правя, докато съм на твое място?

— Отиваш до Клойстърс и се разтъпкваш пред входа. Ако някой те пита кой си, отговаряш „Филипс“.

— Дай да видя десетачката.

Мартин извади една банкнота.

— Хей, и аз искам десетачка — промърмори най-възрастният и с мъка започна да се надига.

— Млъквай, Джак — скастри го младият. — Как ти е цялото име, мистър?

— Мартин Филипс.

— О’кей, Мартин. Ще ти свърша тая услуга.

Филипс свали якето и шапката си и ги подаде на младежа. Накара го хубавичко да нахлупи шапката, после, преодолял тръпката на отвращение, започна да облича мазното палто на скитника. Беше някакъв стар дъфелкот с велурена яка, в един от джобовете му имаше наченат сандвич.

Ухилени до уши, колегите на младежа настояха да участват в сценария. Протестите на Филипс изобщо не ги впечатляваха. Млъкнаха едва когато той с рязък глас ги предупреди, че ще се откаже от сделката.

— Нормално ли да си вървя? — делово попита младежът.

— Да — кимна Мартин. Но увереността започна да го напуска. Пътечката свършваше пред арката на главния вход. Оттам започваше силно наклонена алея към самата сграда, в началото й имаше метална скамейка. От двете страни на арката се простираше масивен каменен зид, а самата тя беше препречена от солиден портал от ковано желязо.

— Ето какво искам от теб — прошепна Мартин. — Отиваш до онзи портал и се опитваш да го отвориш. Мотаеш се минута-две, после се връщаш обратно и получаваш десетачката.

— А откъде знаеш, че няма да изчезна с якето и шапката ти? — зададе му логичен въпрос младият скитник.

— Ще рискувам — въздъхна Филипс. — Освен това едва ли можеш да ми избягаш…

— Как ти беше името, че забравих?

— Филипс. Мартин Филипс.

Скитникът нахлупи шапката още по-ниско и започна да се катери по насипа, който щеше да го изведе на алеята. Мартин му даде начална скорост като силно го бутна отзад, после зае позиция за наблюдение. Очите му бяха на нивото на каменния зид.

Младежът бързо стигна до паважа пред металния портал, подхлъзна се, но успя да запази равновесие. Подмина знака на автобусната спирка и се насочи към масивната дървена врата на сградата.

— Има ли някой вкъщи? — извика той. Каменната фасада му отговори с неясно ехо. — Аз съм Мартин Филипс!

Нищо, освен плющенето на дъжда, който отново се беше усилил. От древния манастир се излъчваше нещо мрачно и студено, което караше сърцето да се свива. Мартин отново изпита чувството, че е станал жертва на гигантска халюцинация.

Изведнъж тежката тишина беше нарушена от силен, почти нечовешки писък, фигурата на скитника странно подскочи и се просна на мокрия паваж, главата му се пръсна като диня. Куршумът го беше улучил в челото, насочен с хирургическа точност. Задната част на черепа му буквално експлодира, окървавени късове кости и мозък се пръснаха около него в радиус от почти десет метра.

Мартин и двамата скитници замръзнаха от изненада и ужас. Окопитването им настъпи почти едновременно. Хукнаха да бягат, препъвайки се един в друг. Наклонът им даваше допълнително ускорение.

В душата на Мартин нахлу черно отчаяние, примесено с вледеняващ страх. Бягството от апартамента на Върнър му се стори като невинна детска игра. Всеки момент очакваше да чуе приглушен изстрел, в тялото му да се впие безмилостен куршум. Съзнаваше, че убиецът или убийците ще хвърлят едно око на трупа и ще разберат грешката си. Времето му за бягство беше твърде ограничено.

Но каменистият склон представляваше не по-малка опасност. Кракът му стъпи накриво, тялото му полетя напред и тежко се просна в калта. Главата му се размина на милиметри от огромен, назъбен камък. Страхът го накара да скочи на крака. Вдясно от себе си забеляза очертанията на едва видима пътечка и се втурна към нея.

Тресна изстрел, последван от пронизителен писък, изпълнен с ужас и болка. Сърцето му се качи в гърлото, краката му рязко увеличиха скоростта. Храсталаците от двете му страни изведнъж свършиха, пътечката също. Още преди да осъзнае какво става, тялото му се оказа в положение на свободно падане. Ударът в земята беше страхотен, но той успя да се свие на кълбо и се претърколи през глава. Озова се по гръб, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Но страхът го накара да се надигне. Пътечката беше свършила с няколко отвесни стъпала, издълбани в почти отвесния склон. Пред него имаше няколко метра относително равен терен, после следваха нови стъпала. Някъде отзад и отгоре се разнесе тропот и това го накара да скочи на крака.

Този път видя стъпалата навреме и забави ход. Понесе се надолу, прескачайки ги по три-четири наведнъж. Стигна равното и се затича. Имаше чувството, че краката му са гумени. Пред очите му се появи пътечка, която се пресичаше под прав ъгъл с неговата. Нямаше време дори да намали ход. Малко след следващата пресечка гората свърши. Под клоните на последните дървета се виждаше нещо като балкон с каменна балюстрада. Стъпките зад гърба му отново се появиха. Не бяха стъпки на един човек. Време за размисъл нямаше и той хукна към балюстрадата. Отвъд нея блесна влажният асфалт на някакво игрище, заобиколено от няколко редици дървени пейки. Още по-нататък се виждаше широка улица, по която фучаха коли.

Стъпките зад гърба му приближаваха и той бързо се спусна по циментовото стълбище, което водеше към игрището. Светкавично прецени, че няма да успее да прекоси широкото открито пространство преди преследвачите му да стигнат балюстрадата. Това означаваше да се окаже добре видима цел за оръжието им, вероятно оборудвано с оптически мерник.

Огледа се и видя тъмния отвор на нещо като тунел, който запълваше пространството под трибуните. Шмугна се в него без да обръща внимание на острата миризма на урина, която го удари в лицето. Миг по-късно циментовата площадка над главата му се разтърси от тежки нозе и това го накара да се свлече в ъгъла, облегнал гръб на стената. Дишаше тежко, лицето му беше плувнало в пот. Между носещите колони на трибуните блещукаха светлините на града. Тежките стъпки прекосиха площадката и прозвучаха по бетонните стъпала. Миг по-късно на мокрия асфалт изскочи неясният силует на мъж, който се устреми към противоположния край. Мартин ясно дочу тежкото му дишане. Над главата му се появиха нови стъпки, по-леки и по-пъргави от предишните. Екна изстрел, силуетът в центъра на игрището тежко падна в една локва и остана неподвижен. Бяха го убили на място.

Разбрал, че всички пътища за бягство са отрязани, Мартин се остави в ръцете на провидението. Ако не беше толкова изтощен, вероятно би направил опит да потърси спасение, но в момента можеше само да клечи в тъмния ъгъл и да се уповава на Бога. Над главата му се дочуха няколко думи, разменени шепнешком. Стъпките отново се появиха. Очакваше всеки миг да зърне краката на преследвачите, които се спускат по бетонните стъпала. Отворил широко очи, Филипс почти престана да диша.