Мозъци

Седма глава

Наредила се на дългата опашка пред приемната на спешното отделение, Лин Ан Лукас продължаваше да се пита дали идеята й да се появи тук беше добра. Рано следобед се обади в студентската поликлиника, но лекарят си беше тръгнал и тя нямаше друг избор, освен болницата. Поколеба се дали да не изчака до утре, но беше твърде уплашена.

Опашката пред рецепцията се придвижваше със скоростта на охлюв по простата причина, че спешното отделение беше претъпкано с народ. Сякаш цял Ню Йорк се беше изсипал тук. Зад нея се поклащаше някакъв пияница с парцаливи дрехи, от който се носеше отвратителна воня на урина и вкиснато вино. При всяко раздвижване на опашката той се блъскаше в Лин Ан и се улавяше за дрехата й, за да се задържи на крака. Пред нея стоеше някакво огромно женище с дете на ръце, завито в мръсно одеяло.

Летящите врати вляво рязко се отвориха. В коридора се появиха множество колички, върху които лежаха жертвите на току-що случила се автомобилна катастрофа. Ранените и убитите бяха прекарани направо през чакалнята, количките изчезнаха зад остъклената, боядисана в бяло врата на спешното отделение. Чакащите реда си граждани разбраха, че повикването за прегледи допълнително ще се забави. В единия ъгъл на чакалнята се беше разположило семейство пуерториканци, което спокойно вечеряше пиле от шарени картонени подноси на „Кентъки Фрай“. Никой от членовете му не обърна внимание на суматохата, предизвикана от пристигането на пострадалите при пътния инцидент.

Най-накрая пред Лин Ан остана единствено дебелата жена с детето. Тя пристъпи към гишето и проговори на развален английски:

— Бебе вече престанало да плаче…

Дежурната сестра подхвърли, че повечето оплаквания са от обратното, но жената не я разбра. Тя просто отметна краищата на парцаливото одеяло и под него се показа личицето на детето, което имаше цвят на лятно небе пред буря — нещо средно между тъмносиньо и сиво. Оказа се, че е отдавна мъртво и телцето му се беше вкочанило като дървена талпа.

Лин Ан беше толкова шокирана, че за момент изгуби дар слово. Забелязала състоянието й, дежурната съчувствено подхвърли, че тук човек трябва да е готов на всичко. Лин Ан отметна кичур кестенява коса от челото си, гласът й се възвърна. Каза името и номера на студентската си книжка, след което сбито изложи оплакванията си. Сестрата й предложи да си намери място, тъй като чакането ще бъде дълго. Обеща, че докторът ще я прегледа при първа възможност.

След като остана на един неудобен стол в продължение на близо два часа, Лин Ан най-сетне беше въведена в просторното помещение за общи прегледи. Накараха я да седне на едно легло, отделено от другите със зацапан пластмасов параван. Пъргава сестра й премери температурата и кръвното, след което бързо изчезна. Лин Ан остана да седи на ръба на леглото, заслушана в разнообразните шумове около нея. Ръцете й притеснено се преплетоха в скута. Беше на двадесет години, студентка първи курс, все още без специалност. Имаше интерес към медицината, но това, което виждаше тук, я накара да се замисли. То нямаше абсолютно нищо общо с представите й за професията на лекаря.

Лин Ан беше здрава млада жена. Само веднъж в живота си беше търсила медицинска помощ, при това точно тук, в спешното отделение на тази болница. Тогава беше на единадесет години. Беше паднала с летните си кънки, в резултат на което си навехна глезена. По онова време семейството й все още не се беше преместило във Флорида и живееха съвсем наблизо, само на няколко преки от тази болница. Спомените й за инцидента бяха добри, нямаше основания за тревога относно компетентността на медицинския персонал.

Половин час по-късно лекарят най-сетне се появи. Беше младолик човек на име Хъгинс. Оказа се, че са почти съседи във Флорида — той беше израснал в Уест Палм Бийч, а тя — в Корал Гейбълс. Размениха си няколко фрази на тази тема, след което той разтвори току-що попълнения болничен картон. Веднага разбра, че има работа с едно напълно здраво и нормално американско момиче — нещо, което не беше срещал поне от хиляда пациенти насам. Малко по-късно дори й поиска телефона.

— Какво ви води в спешното отделение? — попита той и се приготви за преглед.

— Малко ми е трудно да го опиша — въздъхна Лин Ан. — Получавам кризи в зрението. Започнаха преди около седмица, по време на четене. Изразяват се в едно много особено затруднение, което изпитвам при срещата с определени думи. Виждам ги, но не разбирам смисъла им. Това винаги се придружава от внезапно, но много силно главоболие, ето тук… — Ръката й докосна тила и се плъзна към слепоочието, малко над ухото. — Тъпа болка, която ту се появява, ту изчезва…

Доктор Хъгинс мълчаливо кимна с глава.

— Освен това се появява и една неприятна миризма — добави Лин Ан.

— Каква миризма?

— Не знам със сигурност — притеснено отвърна момичето. — Гадна миризма с неизвестен за мен произход… Въпреки това обаче оставам с впечатлението, че ми е позната отнякъде…

Докторът отново кимна, но личеше, че няма представа какво означават описаните симптоми.

— Нещо друго?

— Световъртеж, придружен от тежест в краката. Случва ми се все по-често, особено ако се опитам да чета…

Доктор Хъгинс остави картона и започна прегледа. Надникна в очите и ушите на момичето, накара я да изплези език, след което преслуша сърцето и дробовете й. Изпробва рефлексите, накара я да докосва предмети и да помни поредицата на числата, които започна да изброява пред нея.

— За мен сте напълно здрава — най-сетне приключи той и преметна стетоскопа зад яката на престилката си. — Предлагам да вземете два доктора, а след това да дойдете на преглед от аспирините… — Засмя се на собствената си шега и очаквателно я погледна. Но Лин Ан не отвърна на усмивката му. Беше решила да не се предава лесно, особено след непоносимо дългото чакане. Докторът забеляза липсата на реакция и отново стана сериозен: — Наистина вземете аспирин, който положително ще ви облекчи. А утре елате на преглед в неврологията, те може би ще открият нещо повече…

— Искам този преглед сега! — отсече Лин Ан.

— Не става — поклати глава докторът. — Тук е спешно отделение, а не поликлиника.

— Не ме интересува! — сбърчи вежди момичето.

— Добре, добре — внезапно се предаде Хъгинс. — Ще ви изпратя не само в неврологията, но и на очен лекар. Но ви предупреждавам, че ще чакате дълго!

Лин Ан само кимна с глава. Не искаше този доктор да разбере, че е на прага на сълзите.

Чакането наистина се оказа дълго. Зацапаният параван се отмести едва след шест следобед. Лин Ан вдигна глава и се взря в брадатата физиономия на доктор Уейн Томас. Остана изненадана от факта, че човекът срещу нея е чернокож. Никога досега не беше срещала чернокож доктор. После бързо прогони изненадата и започна да отговаря на въпросите му.

Доктор Томас откри няколко подробности, които му се сториха важни. Преди три дни Лин Ан беше имала поредния „епизод“, както наричаше пристъпите си тя. Той я беше накарал да захвърли книгата и да скочи от леглото. Беше се „опомнила“ просната на пода. Над слепоочието си напипала солидна цицина, очевидно получена вследствие на падането. После доктор Томас научи за две леки кръвотечения, които бяха принудили момичето да се обърне към гинеколог. Там я прегледали и я поканили да ги посети още веднъж през идущата седмица. Имала възпаление на пикочните канали, успешно излекувано със сяра.

Приключил с въпросите, доктор Томас повика една от дежурните сестри и подложи Лин Ан на най-подробния преглед в живота й. Повтори процедурите, до които беше прибягнал доктор Хъгинс, след което обаче продължи. Повечето от тези процедури бяха пълна загадка за Лин Ан, но тя изпитваше задоволство от прецизността на лекаря. Особено неприятна се оказа ломбалната пунктура. Легнала на една страна с притиснати към брадичката колене, Лин Ан усети остро убождане в долната част на гърба, което бързо отшумя.

После доктор Томас каза, че трябва да я снимат на рентген. Искаше да бъде сигурен, че падането по време на припадъка не е довело до фрактура на черепа. Преди да си тръгне подхвърли, че някои части на тялото й са по-малко чувствителни от останалите и това засега е единственото отклонение от нормалното й физическо състояние. После честно си призна, че не знае дали това има някакво значение или не.

Лин Ан остана сама и отново зачака.

— Можеш ли да повярваш? — попита с пълна уста Филипс. — Първата изпусната от Манърхайм пациентка е точно тази, на която аз трябваше да направя допълнителни изследвания!

— Била е само на двадесет и една, нали? — попита Дениз.

— Да — кимна Мартин и си посоли сандвича. — Трагедията всъщност е двойна, тъй като не успях да й направя снимките.

Бяха отнесли металните подноси на най-отдалечената от щанда маса, опитвайки се да избягат максимално далеч от обичайното оживление, което цареше в болничната кафетерия. Това не беше лесно. Стените тук бяха с цвят на горчица, на пода имаше мръсносив линолеум, а пластмасовите столове имаха противен жълто-зеленикав цвят. Монотонен глас от репродуктора над главите им изреждаше имената на лекарите, които трябва незабавно да се обадят на съответните вътрешни номера.

— Защо са я оперирали? — попита Дениз и зарови вилицата си в салатата.

— Имала е припадъци със загуба на съзнание, а може би и множествена склероза. Следобед, малко след като се разделихме, изведнъж ми хрумна, че промените в мозъчната консистенция на снимките вероятно се дължат на неврологично заболяване в доста напреднала форма. Проверих картона й и видях, че лекуващите лекари са допуснали наличието на множествена склероза.

— А правил ли си снимки на пациенти с доказана множествена склероза? — вдигна глава Дениз.

— Започвам довечера — отвърна Мартин. — За да проверим програмата на Майкълс трябва да вкараме в машината максимално количество снимки на черепа. Ще бъде много любопитно, ако открия и други случаи с подобни изменения.

— Това май означава, че вашата научно-изследователска програма набира скорост, а?

— Надявам се — кимна Мартин, отхапа връхчето на някакъв аспарагус и побърза да го изплюе в чинията. — Опитвам се да не бъда прекалено развълнуван на този начален етап, но перспективите наистина са отлични. Това е причината, поради която проявих интерес към случая Марино. Той обещаваше съвсем конкретни резултати. На практика не всичко е загубено, тъй като довечера ще я аутопсират, след което аз ще се опитам да направя сравнение между моите снимки и патологичните заключения. Ако действително се окаже множествена склероза, играта започва отначало. Но трябва да ти кажа, че рутинната работа в клиниката ми идва до гуша и трябва да намеря начин да се измъкна от нея, поне за един-два дни в седмицата…

Дениз остави вилицата и погледна в неспокойните му сини очи.

— Как така ще се измъкнеш от клиничната работа? Та ти си един от най-добрите неврорентгенолози в тази болница, а и не само в нея! Защо не помислиш за пациентите, които печелят от твоята работа? Ако зарежеш клиничната рентгенология, ще допуснеш огромна грешка!

Мартин се протегна и хвана пръстите на ръката й. За пръв път не му пукаше, че могат да ги видят.

— На този етап от живота ме интересуват само две неща, Дениз — меко промълви той. — Ти и моята научна работа. Признавам, че ако имаше начин да си изкарвам хляба като бъда около теб, със сигурност ще забравя и научната си работа…

В очите й се появи несигурност. Не знаеше дали да се почувства поласкана или разтревожена. Отдавна вече усещаше нарастващата привързаност на този мъж, но нямаше представа дали той е в състояние да се обвърже. В началото изпитваше огромно страхопочитание от репутацията и енциклопедичните му познания в областта на рентгенологията. Той бързо се превърна в идол — както в интимно, така и в професионално отношение. Но никога не си беше позволявала да мисли, че отношенията им могат да имат някакво определено бъдеще. Самата тя не беше сигурна, че е готова за него.

— Виж какво, тук не е нито мястото, нито времето за подобни разговори — рече Мартин и отмести чинията си встрани. — Но е важно да знаеш откъде идвам и някъде вървя. Ти все още си в началния стадий на клиничната специализация и този стадий винаги изглежда многообещаващ. Отделяш почти цялото си време на пациентите, учиш, чувстваш се напълно удовлетворена. За съжаление аз самият отделям твърде малко време на подобни занимания. Огромната част от времето ми минава в административна работа и вечната битка с бюрократите. Усещам, че всичко това започва да ми идва до гуша!

Дениз вдигна лявата си ръка, която продължаваше да е в дланта му. Устните й леко докоснаха кокалчетата на пръстите му. Направи го бързо и го стрелна изпод полуспуснатите си клепачи. Това беше преднамерена кокетност, предназначена да разтопи гнева, който се надигаше в душата му. Действието й беше светкавично: Мартин отметна глава и се разсмя. После пусна ръката й и се огледа да види дали някой не ги наблюдава.

Пейджърът на колана му накара и двамата да подскочат. Мартин стана и се насочи към телефоните. Дениз гледаше след него. Беше го харесала още в деня, в който се запознаха, привлечена от чувството му за хумор и малко изненадващата чувствителност, която проявяваше на моменти. А признанието му преди малко я накара да го обича още повече.

Но наистина ли изпитваше неудовлетворение? Не беше ли недоволството му от административната работа просто прикритие на недоволството, че остарява, че професионалната страна на живота му неусетно е станала твърде предвидима? Дениз не можеше да си даде отговор на подобен въпрос. Мартин винаги беше работил с охота и всеотдайност, в поведението му на работното място никога не бяха се долавяли скука и апатия. Тя се почувства трогната от факта, че е споделил с нея чувствата, които вълнуват душата му. Това беше доказателство, че той държи на тяхната връзка, при това далеч повече, отколкото Дениз беше допускала някога.

Наблюдавайки фигурата му със слушалка в ръка, тя си даде сметка и за един друг аспект на отношенията им. Благодарение на този човек беше успяла да сложи точка на една друга връзка, чиято характерна черта беше пълната деструктивност. Още като студентка се беше запознала с млад и блестящ практикант в неврологията, който майсторски манипулираше чувствата й. Благодарение на изолирания си живот в общежитието, Дениз му се отдаде изцяло — тялом и духом. Беше абсолютно убедена, че може и трябва да свърже живота и кариерата си с човек от медицинските среди. А Ричард Друкър от своя страна прояви достатъчно проницателност, за да забележи това и да я увери във взаимността на чувствата си. На практика обаче не беше така. Връзката им се проточи във времето, а той ловко манипулираше чувствата й без да се обвързва по един или друг начин. В резултат тя стана жертва на своята привързаност и не успя да скъса с него, дори след унижението от няколкото му връзки с други жени, за които получи безспорни доказателства. Продължаваше да се връща при него като старо куче, свикнало с грубостите на стопанина си, в душата й продължаваше да тлее надеждата, че той ще се промени и ще се превърне в човека, за когото го беше взела в началото. После, както обикновено става, тази надежда премина в отчаяние, а тя започна да се съмнява в собствената си женственост, вместо в липсата на зрялост у Ричард. Едва след като се запозна с Мартин успя да излезе от това състояние.

Наблюдавайки го как се насочва обратно към масата, тя усети чувство на огромна обич и безгранична благодарност. Едновременно с това си даваше сметка, че и той е мъж като всички останали, което означаваше, че не бива да приема приказките му на доверие.

— Днес не е моят ден — промърмори Мартин и с въздишка се отпусна на стола. — Говорих с доктор Рейнолдс, който ми съобщи, че не са направили аутопсия на Марино.

— Защо? — изненадано го погледна Дениз. — Според мен това би трябвало да е задължително.

— Така е — кимна Мартин. — На аутопсия подлежат всички пациенти, починали по време на операция. Но главният патолог е направил жест на Манърхайм, оставяйки решението в негови ръце. Подчинените му се свързали със семейството на пациентката, което категорично отказало. Хората са били много разстроени.

— Напълно разбираемо — кимна Дениз.

— Така е — кимна Мартин и ядосано стовари юмрук върху масата. — По дяволите!

— Защо не вкараш в компютъра снимките на пациенти с доказана множествена склероза? — погледна го съчувствено тя. — Така ще имаш някаква база за сравнение…

— Ще го направя — кимна с въздишка Филипс.

— Виждам, че си много разочарован, но все пак помисли и за пациентката — внимателно подхвърли тя.

Той закова поглед в лицето й и замълча. Сякаш искаше да й покаже, че е пристъпила границата. После, очевидно преценил, че не е имала намерение да го укорява, на лицето му се появи широка усмивка.

— Права си! — извика възбудено той. — Дори нямаш представа колко си права! Току-що ми даде една чудесна идея!

Вратата с табелка САМО ЗА ПЕРСОНАЛА НА СО се намираше точно срещу приемното гише на спешното отделение. Тя водеше в просторно помещение за почивка на лекарите, което обаче рядко се използваше за истинското си предназначение. В дъното бяха мъжките тоалетни и баня, а жените използваха съблекалнята на сестрите, разположена един етаж по-горе. Край една от стените бяха наредени стаичките за почивка, във всяка от които имаше по две легла. Те почти винаги бяха празни, просто защото лекарите имаха прекалено много работа.

Доктор Уейн Томас се беше настанил в единствения удобен стол — старо кожено чудовище с протрита седалка, от която тук-там стърчеше пълнеж.

— Според мен Лин Ан Лукас има сериозно заболяване — убедено промърмори той.

Край него, седнали кой където свари, се бяха събрали почти всички дежурни лекари от екипа: доктор Хъгинс, доктор Карол Лангоун — практикант по вътрешни болести, доктор Ралф Лоури от неврохуриргията, доктор Дейвид Харпър, практикант-гинеколог, и доктор Шон Фарнсуърт, офталмолог. В далечния край на помещението други двама доктори бяха потънали в разчитането на купчина електрокардиограми.

— А според мен си се наточил — цинично се усмихна доктор Лоури. — Тя е най-хубавото маце, което ни посещава днес, и ти явно търсиш начин да й предложиш услугите си…

Всички се разсмяха. Доктор Томас запази сериозното изражение на лицето си и бавно извърна очи към доктор Лангоун.

— По всичко личи, че Ралф има право — рече Лангоун. — Момичето си е наред. Няма температура, останалите жизнени показатели също не показват отклонения. Кръвната картина е нормална, урината и костният мозък — също…

— Рентгенът на мозъка също не показва отклонения — добави доктор Лоури.

— Във всеки случай ако й има нещо, то не е свързано с гинекологията — стана от мястото си доктор Харпър.

— Преди време е имала оплаквания от леко кръвотечение, но в момента на прегледа такова не е установено. По тази причина ви оставям да решите тежкия казус без мен. Ако искате личното ми мнение, мацето си е една обикновена хипохондричка.

— И аз съм на това мнение — обади се доктор Фарнсуърт. — Офталмологичният преглед не показа никакви отклонения, въпреки оплакването, че от време на време има проблеми с фокусирането. Тя без всякакви затруднения разчете и най-дребните букви на контролния екран.

— А визуалните зони? — попита Томас.

— Според мен са нормални — изправи се доктор Фарнсуърт, готов да се оттегли. — Утре бихме могли да направим теста „Голдман“, просто защото това не е възможно по време на нощно дежурство.

— Ретината? — продължаваше да настоява доктор Томас.

— Без отклонения — отсече Фарнсуърт и тръгна към вратата. — Благодаря за консулта, беше истинско бижу…

— Бижу, глупости! — раздразнено изръмжа Лоури, изчакал затварянето на вратата. — Имам чувството, че ако някое копеле от офталмологията още веднъж ми заяви, че вечер не правят „Голдман“, ще го изритам през вратата!

— Млъкни, Ралф — посъветва го Томас. — Започваш да говориш като хирург.

Доктор Лангоун стана и се протегна.

— Аз също трябва да вървя… Защо мислиш, че момичето е болно, Томас? Само защото има понижена чувствителност? Според мен това е доста субективна преценка…

— Вътрешно чувство, може би — сви рамене Томас. — Тя е уплашена, но това съвсем не означава, че е истерична. Освен това отклоненията в чувствителността са изразени съвсем ясно. Момичето не симулира. Нещо шибано става в главата й…

— Единственото шибано нещо в случая е това, което би искал да й направиш, ако можеше да я срещнеш на друго място — засмя се Лоури. — Стига вече, Томас. Определи й час за преглед през деня и действай!

Лекарите избухнаха в смях. Томас махна с ръка и се надигна от тежкото кресло.

— Всички сте циркаджии! — изръмжа с престорен гняв той. — Поемам случая в свои ръце!

— Не забравяй да й вземеш телефона — подвикна подире му Лоури.

— Идеята съвсем не е лоша — усмихнато добави доктор Хъгинс.

Томас се върна в общото помещение и се огледа. Между седем и девет тук се възцаряваше относително затишие. Сякаш хората вземаха таймаут от болката и страданията, за да могат да се нахранят. Около десет започваха да пристигат пияниците, жертвите на автомобилни катастрофи и грабежи, появяваха се и психарите. Към единадесет идваше ред на жертвите на страстта. По тази причина Томас беше наясно, че разполага със съвсем малко време, за да обмисли състоянието на Лин Ан Лукас. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо важно…

Отби се на приемното гише и попита дали картона на Лин Ан вече е готов. Сестрата направи проверка и поклати глава, но обеща да му го изпрати веднага. Томас разсеяно кимна с глава. Дали това момиче не е вземало някакви наркотици, запита се той и тръгна по коридора, който водеше към залата за прегледи. Там Лин Ан очакваше професионалното му заключение.

Дениз нямаше представа каква може да бъде „чудесната идея“ на Мартин. Той я помоли да се отбие в кабинета му към девет вечерта, след което изчезна. Някъде около девет и четвърт тя най-сетне приключи с разчитането на снимките от травматологията на СО2 и тръгна по стълбите към рентгенологията. Коридорите на горния етаж изглеждаха необичайно тихи. В дъното на един от тях се виждаше самотен санитар, който търкаше плочките с парцал, окачен на дълга дръжка.

Вратата на кабинета на Филипс беше отворена. Отвътре долиташе монотонният му глас — явно диктуваше нещо. Миг по-късно разбра какво е то: натрупалите се през деня ангиографии, които чакаха заключението му. Върху окачените на светещите екрани рентгенови снимки се виждаха хилядите кръвоносни съдове на мозъка, които приличаха на ликото на дърво. Без да прекъсва диктовката си, Филипс й посочи с пръст снимката, която обработваше. Тя кимна с глава, но в очите й се появи недоумение. Не разбираше как е възможно да се запомнят имената и размерите на толкова много кръвоносни съдове, които излитаха от устата му в неспирен поток.

— Заключение — каза Филипс. — Церебралната ангиография показва добре изразена артерио-венозна малформация в дясната базална ганглия на 19-годишния пациент от мъжки пол. Точка. Циркулаторната малформация се захранва от дясната церебрална артерия посредством лентикулоструиалните разклонения, както и от задната церебрална артерия. Точка. Край на заключението. Моля, изпратете копие от този рапорт на докторите Манърхайм, Принс и Клосън. Благодаря.

Диктофонът щракна и Мартин се завъртя заедно със стола си. Потърка ръце, на лицето му грееше дяволита усмивка.

— Точно навреме — похвали я той.

— Хей, какво ти става? — погледна го с престорена загриженост Дениз.

— Ела — промърмори той и се втурна към коридора. До стената беше опряна количка, оборудвана със стойка за кръвопреливане, чаршаф и възглавница. Той започна да я тика по посока на асансьорите.

— Аз ли ти дадох тази „чудесна идея“? — подвикна Дениз, опитвайки се да го догони.

— Ти — кратко отвърна той и натисна бутона за приземието. Вратите на кабината се затвориха с тихо съскане.

Минута по-късно вече бяха дълбоко в недрата на огромната сграда. Мазето беше пълно с извити тръби, които се преплитаха и изчезваха в различни посоки като кръвоносните съдове на гигантски организъм. Всичко беше в сиво или черно, сякаш светът внезапно беше изгубил колоритността си. Светлината идваше от нарядко разположени луминесцентни тръби, скрити под предпазни решетки. Между тях имаше доста широки площи, обхванати от непрогледен мрак. Срещу вратата на асансьора се виждаше табела с надпис:

Ярката линия се проточваше по стената като кървава следа. В този лабиринт от полуосветени коридори наличието й наистина беше абсолютно необходимо. В крайна сметка изскочиха в тесен проход с такъв наклон, че Мартин трудно удържаше количката, устремила се по нанадолнището.

— Но какво търсим тук, за Бога? — попита Дениз и гласът й екна под ниския свод.

— Ще видиш — отвърна Филипс. Усмивката беше изчезнала от лицето му, гласът му звучеше напрегнато. Закачливото настроение беше отстъпило място на мисълта за последствията от това, което се готвеше да стори.

Коридорът изведнъж свърши и пред очите им се разкри огромно подземно помещение, наподобяващо пещера. Осветлението беше почти никакво, таванът над главите им се губеше в мрака. На стената вляво се виждаше металната врата на крематориума, зад която бушуваха пламъци.

Точно пред тях беше входът на моргата, представляващ двойна летяща врата. Кървавочервените стрелки свършваха на метър от нея. Филипс пусна количката и пристъпи напред.

— Имаме късмет — обяви, след като надникна през стъклото. — Вътре няма абсолютно никой.

Дениз неохотно го последва.

Моргата представляваше просторна и зле поддържана зала, оставена на разрухата до такава степен, че приличаше на разкопките на Помпей. От тавана висяха множество жици с фасунги, но само на няколко от тях имаше крушки. Подът беше покрит с нещо, което преди години би трябвало да се нарича „венецианска мозайка“, стените бяха облицовани с напукани фаянсови плочки. В средата на залата се издигаше напукано от старост бетонно корито, в което беше вградена стара маса за аутопсии, облицована с мрамор. Вероятно я бяха използвали за последен път някъде в началото на века. Сега, стърчаща сред руините на подземието, тя приличаше на някакъв езически олтар. Днес аутопсиите се извършваха в патологичното отделение на петия етаж, оборудвано с модерна апаратура от неръждаема стомана и стъкло.

Покрай стените имаше многобройни врати, една от които беше от масивно дърво и сякаш водеше към хладилника на някаква кланица. В дъното се виждаше тъмният отвор на тесен коридор, от който се излизаше направо в задния двор на болницата. Навсякъде цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от собствените им стъпки и от капките на развалената чешма в ъгъла.

Мартин спря количката и окачи бутилка физиологичен разтвор на стойката.

— Дръж — промърмори той и подаде на Дениз края на един от чаршафите. Разстлаха го върху подвижното легло, после той пристъпи към дървената врата, измъкна резето и с пъшкане я дръпна към себе си. От вътрешността излетя облак скреж, мозайката на пода заблестя с всички цветове на дъгата. Пръстите му напипаха електрическия ключ.

— Ела! — обърна се към неподвижната Дениз той. — Докарай и количката.

— Няма да мръдна преди да ми обясниш какво става! — отсече решително младата жена.

— Замалко ще се върнем в XV-ти век — отвърна с усмивка Филипс.

— Какво означава това?

— Ще отмъкнем един труп в името на науката.

— Лайза Марино? — погледна го с недоверие Дениз.

— Позна.

— Без мен! — дръпна се тя, готова всеки момент да побегне.

— Не ставай глупава, Дениз! Няма да се занимавам с вивисекции, а само ще направя скенера и рентгеновите снимки, които ми трябват. После веднага връщаме трупа. Не допускаш, че искам да го задържа завинаги, нали?

— Не знам какво да мисля.

— Не позволявай свобода на въображението си — изръмжа Филипс, хвана количката и я вкара в старовремската хладилна камера. Бутилката със серум чукна в металната стойка и тихо звънна. Дениз го последва, очите й колебливо опипаха вътрешността на камерата, изцяло облицована със старовремски фаянсови плочки, които преди години вероятно са били бели, но сега имаха мръсносив цвят. Квадратурата беше някъде около пет на десет метра. Край стените бяха подредени дървени колички с колела като на велосипед. Върху всяка от тях имаше по един труп. Средата на помещението беше празна.

Филипс бавно тръгна напред. Стигна до дъното и започна да се връща обратно, като методично повдигаше краищата на чаршафите. Дениз неволно потръпна. Правеше опит да не гледа труповете, които в болшинството си бяха резултат от тежка катастрофа, станала на една от околовръстните магистрали в най-натовареното време на деня. Изпод един от чаршафите стърчеше обувка, извита под невероятен ъгъл. Беше ясно, че глезенът в нея е жестоко счупен. Някъде встрани забуча уморен компресор.

— А, ето я — промърмори Филипс, повдигнал поредния чаршаф. После направи знак на Дениз да приближи количката и тя механично се подчини.

— Помогни ми да я прехвърлим — добави той.

Дениз хвана глезените на Лайза Марино заедно с чаршафа, Филипс подхвана горната част на тялото. Прехвърлиха трупа на количката и я насочиха към изхода на камерата. След миг се озоваха навън и Мартин старателно сложи резето на дървената врата.

— За какво ти е тази система? — попита Дениз.

— Не искам да ни видят как се разхождаме из болницата с един труп — поясни Филипс. — Системата и банката с физиологичен разтвор са отлична маскировка — всеки ще реши, че пациентът ни е жив. — Ръката му дръпна чаршафа от мраморното лице на Лайза Марино и подпъхна възглавницата под тила й. Дениз отмести очи. Маркучът на системата изчезна под чаршафа, а Мартин отстъпи крачка назад и огледа творението си. — Перфектно! — кимна той и потупа студената ръка: — Сега се чувстваш по-добре, нали?

— За Бога, Мартин! — простена Дениз. — Наистина ли трябва да се държиш по този начин?

— Честно казано, това е защитна реакция — въздъхна той. — Все още не съм убеден, че имам право да върша това…

— Чак сега ли те обзеха съмненията? — извъртя очи тя и му помогна да прекара количката през летящата врата.

Върнаха се по обратния път през подземния лабиринт и влязоха в асансьора за пациенти. За тяхно смайване той спря на първия етаж. Бяха го повикали двама санитари, между които имаше пациент на инвалиден стол. Мартин и Дениз си размениха притеснени погледи, после младата жена извърна глава. Вече горчиво съжаляваше, че се е забъркала в тази налудничава история.

Санитарите вкараха пациента в кабината и го оставиха с лице към задната стена — нещо, което не би трябвало да правят. После продължиха оживения си разговор за началото на бейзболния сезон. Не показаха с нищо, че забелязват нещо необикновено във външния вид на Лайза Марино. Но с пациента не беше така. Приведен напред, той втренчи поглед в подковообразните шевове, които стърчаха от слепоочието на трупа.

— Оперирали ли са я? — попита с дрезгав глас човекът.

— Да — кимна Филипс.

— Ще се оправи ли?

— В момента е малко уморена и се нуждае от почивка.

Пациентът кимна и замълча. Стигнаха втория етаж и двамата лекари побързаха да изкарат количката от кабината.

— Това е лудост! — избухна Дениз, едва изчакала да се отдалечат по коридора. — Чувствам се като престъпник!

Минута по-късно влязоха в апаратната на скенера. Червенокосият лаборант ги зърна през оловното стъкло и побърза да се появи. Филипс му обясни, че става въпрос за спешен случай. Човекът кимна с глава, нагласи масата и зае позиция зад главата на Лайза Марино, готов за прехвърлянето. Но в момента, в който ръцете му докоснаха ледените и безжизнено отпуснати рамене, той рязко отскочи назад.

— Господи, та тя е мъртва!

Дениз сложи длан пред очите си.

— Да речем, че е имала тежък ден — промърмори успокоително Филипс. — А ти най-добре да забравиш за това малко упражнение…

— Искате скенер на труп? — погледна го смаяно лаборантът.

— Точно така.

Човекът потръпна, но все пак помогна да прехвърлят Лайза на масата. В случая нямаше смисъл да фиксира тялото и по тази причина апаратурата беше включена незабавно. Масата се плъзна напред, главата на Лайза изчезна под огромната черупка на скенера, който започна въртеливото си движение. Лаборантът провери дали всичко е наред и кимна по посока на контролния пулт.

— Бледа е, но общо взето изглежда далеч по-добре от някои други пациенти на неврохирургията — промърмори той, очевидно успял да възвърне самообладанието си. Ръката му се плъзна към редицата бутони за управление.

Мартин и Дениз се приведоха над екрана на монитора. В горната му част се появи тънка хоризонтална черта, която бавно се плъзна надолу. Черепът се очерта сравнително бързо, но вътрешността му остана тъмна и неясна маса.

— Какво става, по дяволите? — нервно попита Мартин.

Лаборантът прещрака някакви бутони на контролния панел, поклати глава и се върна пред монитора. Миг по-късно се появи следващото изображение. Вътрешността на черепа отново беше тъмна.

— Наред ли е проклетата машина тази вечер? — вдигна глава Филипс.

— Абсолютно.

Младият лекар протегна ръка и увеличи до максимум разделителната способност на машината. После изведнъж изпусна гневно възклицание и се изправи.

— Знаете ли какво гледаме в момента? — попита той. — Въздух! Мозъкът изобщо го няма!

Размениха си смаяни погледи. После Мартин рязко се обърна и хукна към стаята със скенера, следван по петите от лаборанта и Дениз. Ръцете му сграбчиха главата на Лайза и рязко я повдигнаха. Заедно с нея се вдигна и вкочаненият торс. Лаборантът го подхвана отзад, давайки възможност на Филипс да огледа тила. Срезът в долната част на черепа беше направен майсторски, а вътрешните шевове го правеха трудно различим. Върху гладко избръснатата кожа се виждаше само една тънка черта, извита като подкова.

— Мисля, че трябва да върнем този труп в моргата — притеснено промърмори Филипс.

Повторното пътешествие беше бързо, без много приказки. Дениз нямаше никакво желание отново да слиза в подземието, но някой трябваше да помогне на Мартин да прехвърли трупа от количката. Когато стигнаха до пламтящата пещ на крематориума, той отново провери дали моргата е празна. После задържа летящите врати и махна на Дениз да докара количката. Двамата заедно я затикаха към хладилната камера. Ръцете му сръчно се справиха с резето, тежката дървена врата проскърца и се отвори. Дениз видя как дъхът му образува облачета пара в ледения въздух на камерата. Изравниха количката с дървеното ложе на Лайза и се приготвиха да прехвърлят трупа. В същия миг се разнесе странен звук, който ги накара да замръзнат на място.

Спогледаха се с опулени очи и разтуптени сърца. Трябваха им няколко агонизиращо дълги секунди, за да определят източника на звука. Оказа се, че той идва от пейджъра на Дениз. Тя побърза да го изключи и улови глезените на Лайза. Преброиха до три и я прехвърлиха на дървената скара.

— На стената в моргата има телефон — промърмори Мартин. — Иди да се обадиш, а през това време аз ще я наглася както си беше…

Без да чака повторна покана, Дениз се обърна и изтича към изхода. Изскочи навън, изхълца от изненада и вдигна ръце, за да се предпази от сблъсъка с някакъв мъж, който се беше насочил към камерата.

Това беше пазачът на моргата Върнър.

— Какво правиш тук? — извика той и сграбчи дясната ръка на Дениз, протегната към него.

Чул глас, Мартин побърза да се насочи към отворената врата.

— Аз съм доктор Мартин Филипс, а това е доктор Дениз Сангър!

Надяваше се гласът му да прозвучи авторитетно, но не се получи. Колебанието моментално се усети.

Върнър пусна китката на младата жена. Беше кльощав тип с високи скули и лице на мъртвец. Слабото осветление не достигаше до дълбоко разположените му тъмни очи, между които стърчеше тънък нос, извит като клюн на граблива птица. Беше облечен в черно поло с висока яка, над което беше наметнал черна гумирана престилка.

— Какво правите с моите трупове? — дрезгаво извика той и се втурна към вътрешността на камерата. Преброи наредените покрай стените носилки и заби пръст в чаршафа, покриващ тялото на Лайза Марино. — Този ли изнесохте?

Филипс се съвзе от изненадата и поклати глава. Този тип явно приемаше моргата като своя лична собственост.

— Мисля, че не е правилно да ги наричате „свои трупове“, господин…

— Върнър! — изръмжа онзи, обърна се заби показалец в гърдите на Мартин: — Докато някой не ги извади оттук срещу подпис, тези трупове са мои, защото аз отговарям за тях!

Филипс прецени, че няма смисъл да влиза в спор. Човекът насреща му беше стиснал устни, а тялото му се беше стегнало като пружина. Понечи да каже нещо успокоително, но от гърлото му излетя само някакъв писклив звук. Прокашля се и побърза да започне:

— Искаме да се консултираме с вас за едно от тези тела. Подозираме, че е било подложено на неправомерна обработка…

Пейджърът на Сангър отново зажужа. Тя се извини и забърза към телефона на противоположната стена.

— Кое тяло имате предвид? — рязко попита Върнър, без да отделя подозрителен поглед от лицето на Мартин.

— Лайза Марино — отвърна лекарят и посочи полузавитото тяло до стената. — Какво ще ни кажете за тази жена?

— Нищо особено — отвърна с малко по-спокоен глас Върнър и се обърна да огледа трупа. — Свалих я от хирургията, ще я приберат тази вечер или утре сутринта…

— Нещо особено в състоянието й? — попита Мартин и огледа човека насреща си с нов интерес. Едва сега забеляза, че косата му е подстригана късо, като на морски пехотинец.

— Нищо — сви рамене Върнър. — Всичко й е наред.

— Какво имате предвид с това „всичко й е наред“?

— Най-красивата жена, която съм имал от доста време насам — отвърна Върнър и устните му се разтеглиха в цинична усмивка.

Мартин смутено преглътна. Появата на Дениз между тях му дойде точно навреме.

— Трябва да бягам — обяви тя. — Търсят ме от спешното отделение за бърза черепна снимка.

— Добре — кимна Мартин, опитвайки се да възстанови душевното си равновесие. — Като свършиш, ела в кабинета ми.

Дениз кимна и побърза да изчезне.

Останал сам в компанията на Върнър, младият лекар се почувства неудобно. Затова побърза да дръпне чаршафа от тялото на Лайза Марино и да го обърне така, че да се вижда раната в тилната част на черепа.

— Какво ще ми кажете за това? — попита той и посочи майсторската работа на неизвестния хирург.

— Нищо — сви рамене онзи.

Филипс не беше сигурен, че този кльощав гробар изобщо видя раната. Върна трупа в първоначалното му положение и закова поглед в лицето на Върнър. Прилича на някакъв шибан нацист, рече си той.

— Да се е появявал тук някой от екипа на Манърхайм?

— Не знам такова нещо — отново сви рамене Върнър. — Казаха ми, че днес няма да има аутопсии…

— Но това срязване на тила е именно от аутопсия — промърмори Филипс и отново отметна чаршафа от главата на Лайза Марино. — Странно… Сигурен ли сте, че не знаете нищо?

Върнър само поклати глава.

— Добре, ще видим — кимна Мартин и напусна камерата, оставяйки кльощавия сам да се оправя с носилката.

Върнър изчака да чуе затръшването на външната врата, после сграбчи ръкохватките на количката и яростно я блъсна напред. Тя изскочи от камерата, прекоси празното пространство и с трясък се блъсна в ръба на древната мраморна маса. Бутилката с физиологичен разтвор се пръсна на хиляди късчета.

Скръстил ръце пред гърдите си, доктор Уейн Томас се беше облегнал на стената. Лин Ан Лукас седеше на старото и доста похабено легло за прегледи. Очите им бяха на едно ниво: неговите будни и едновременно с това преценяващи; нейните — уморени и леко изцъклени.

— Твърдите, че възпалението на пикочните канали е отзвучало след лечение със сяра — промърмори доктор Томас. — Случайно да ми спестявате нещо около него?

— Не — бавно поклати глава Лин Ан. — Единственото, което пропуснах да спомена, е една визита при уролог. Той каза, че имам проблем с изпразването на пикочния мехур. Дори непосредствено след уриниране в него оставало доста голямо количество течност… След което ме препрати към невролог.

— Отидохте ли?

— Не. Проблемът отзвуча и реших, че това е излишно…

Пластмасовата завеса се раздвижи и в процепа надникна главата на доктор Сангър.

— Моля за извинение, но някой ме е търсил във връзка с разчитането на черепна снимка…

Томас се отлепи от стената и се извини на Лин Ан. Докато двамата с Дениз крачеха към стаята на дежурните, той накратко й разясни проблемите около момичето. Според него рентгенът не показвал отклонения, но все пак се нуждаел от мнението на специалист, особено за областта около хипофизата.

— Каква е диагнозата? — попита Дениз.

— Там е работата, че не знам — въздъхна Томас и отвори вратата на дежурната. — Бедното момиче е тук вече пет часа, но аз все още не мога да стигна до нищо конкретно. В един момент си помислих, че се дрогира, но не излезе така. Дори трева не е опитвала…

Пристъпи към екрана на стената и прикрепи снимката върху осветената повърхност. Дениз се зае да я изучава, започвайки от костната структура, според изискванията на инструкциите.

— Колегите от спешното ме засипаха с какви ли не глупости — продължи доктор Томас. — Мислят, че интересът ми към случая се дължи на хубавото дупе на момичето…

Дениз отмести очи от снимката и му хвърли изпитателен поглед.

— Уверявам ви, че не е така — разбра подозренията й той. — Според мен нещо в мозъка й не е наред. Не знам какво е, но се намира в доста напреднал стадий…

Сангър отново се концентрира върху снимката. Костната структура беше нормална, включително тази около хипофизната жлеза. Зае се да оглежда едва забележимите сенки, които се намираха между мозъчната кора и костта. За ориентация прибягна до проверка за калцифициране около пиналната жлеза, но такова липсваше. Забеляза леките тъканни вариации миг преди да обяви снимката за напълно нормална. Сви ръцете си в шепи и ги използва като фуния, само върху въпросната област. Този номер приличаше на онзи с продупчения лист хартия на Филипс. Миг по-късно отдръпна ръце и в душата й потръпна вълнение. Беше абсолютно сигурна, че и тук става въпрос за същите отклонения в плътността на мозъчната тъкан, които Мартин й показа на снимките на Лайза Марино!

— Искам да покажа тази снимка на още един човек — рече тя и я откачи от рамката.

— Открихте ли нещо? — погледна я с надежда Томас.

— Мисля, че да. Задръжте пациентката, докато се върна.

Дениз изчезна, без да изчака реакцията на тъмнокожия лекар.

Две минути по-късно вече беше в кабинета на Филипс.

— Сигурна ли си? — попита след като я изслуша той.

— Да.

Мартин пое снимката и я завъртя между пръстите си. Не я пусна в сканиращото устройство веднага, сякаш се страхуваше от ново разочарование.

— Хайде! — подкани го Дениз. Тя изгаряше от нетърпение да разбере дали подозренията й са верни.

Гъвкавата материя се плъзна под пристягащите скоби, луминесцентната тръба се включи с тихо пропукване. Тренираното око на Филипс светкавично откри аномалиите, главата му леко се поклати.

— Мисля, че имаш право — промърмори той и протегна ръка за белия лист хартия с дупката в средата. След нов внимателен поглед вече беше сигурен. Нарушенията в консистенцията бяха идентични с тези, които беше открил върху снимките на Лайза Марино. Разликата се състоеше единствено в по-слабата им изразеност тук, на новата снимка.

Опитвайки се да скрие вълнението си, Мартин включи компютъра на Майкълс и набра името на клавиатурата. После поиска от Дениз кратко описание на оплакванията и го вкара в машината. Затруднения при четене, изразяващо се в невъзможността да се възприеме смисъла на определени думи. Стана и се приближи до лазерното устройство. Изчака светването на червената лампичка и тикна снимката в процепа. Печатащото устройство се активизира. БЛАГОДАРЯ, СЕГА МОЖЕШ ДА СИ ДРЕМНЕШ, посъветва го то.

Докато чакаха, Дениз му разказа всичко, което беше успяла да научи за Лин Ан Лукас. Той слушаше разсеяно, възбуден от факта, че пациентката е жива и чака в спешното отделение.

Машината започна да бълва обработената информация. Приведен над печатащото устройство, Филипс едва я изчака да свърши и откъсна листа. Дениз дишаше във врата му.

— Невероятно! — прошепна той след като изчете заключението. — Компютърът не само потвърждава твоите наблюдения, но и напомня, че вече е срещал въпросните аномалии при обработката на Лайза Марино. На всичкото отгоре иска да му кажа какви точно са отклоненията в плътността! Проклетото нещо проявява желание да се самообразова, представяш ли си? Започва да ме плаши! Утре ще поиска да се ожени за мозъчния скенер и да си вземе отпуска за цялото лято!

— Да се ожени ли? — засмя се Дениз. В очите й се появи недоумение.

— Остави, това са моите административни неволи! — размаха ръце Филипс. — Сега трябва да докараме тази Лин Ан тук, за да й направя скенер и допълнителен рентген.

— Забравяш колко е часът — поклати глава младата жена. — Лаборантът изключва скенера в десет и след това си отива. Ще се наложи да го повикаме по спешност. Сигурен ли си, че трябва да го направим тази вечер?

Филипс погледна часовника си. Минаваше десет и половина.

— Май си права — въздъхна той. — Но не бива да изпуснем момичето. Отивам долу да уредя приемането й, поне за тази нощ…

Дениз го придружи до спешното отделение, въведе го в една от общите зали за преглед и махна с ръка към паравана в дъното. Лин Ан стреснато вдигна глава. Очите й бяха видимо зачервени. Седеше зад масата, стиснала глава между дланите си.

В следващия миг зажужа пейджърът на младата лекарка. Тя остави Мартин да се оправя с пациентката и премина оттатък преградата. Първото му впечатление беше, че момичето е много изморено. Седна до него, усмихна се и попита дали има нещо против да остане в болницата за една нощ, тъй като рано сутринта иска да й направи допълнителни рентгенови снимки. Лин Ан отговори, че няма нищо против, само и само да я изведат оттук и да я сложат някъде, където ще може да поспи. Филипс с благодарност стисна ръката й и каза, че веднага ще го уреди.

Наложи му се да вика и крещи, а дори да удря с юмрук по гишето, преди да привлече вниманието на някоя от претрупаните с работа сестри в приемното. Пожела да се осведоми кой отговаря за пациентката Лин Ан Лукас. След продължително разлистване на дебелия журнал, сестрата най-сетне откри името на лекаря — доктор Уейн Томас, който обаче в момента бил зает с някакъв случай в кабинет №7.

Филипс забърза натам, отвори вратата и влезе. Без никакъв преход се озова в центъра на върховното напрежение, съпътстващо всеки инфаркт. Пациентът беше един изключително дебел мъж, който лежеше на масата за прегледи като някаква гигантска палачинка. Приведен над него, един чернокож доктор с брада правеше сърдечен масаж. Именно той се оказа доктор Томас. С всяко натискане ръцете му потъваха в тлъстините, приличащи на бухнало тесто. До него, заковал очи в ЕКГ-монитора, чакаше един практикант с електростимулатор в ръце. Зад главата на пациента се беше изправил анестезиолог, който напомпваше кислород в дробовете на пациента в синхрон с действията на Томас.

— Внимание! — обади се практикантът с дефибрилатора. Екипът се отдръпна, плочките на апарата потънаха в гръдните тлъстини, започнали да придобиват сивкав цвят. Токовият удар беше толкова силен, че цялата огромна маса на болния подскочи във въздуха. Тлъстините се разтърсиха като малеби.

Анестезиологът моментално поднови работата си с кислородната помпичка. Върху тъмния екран на монитора се появи единична начупена линия, която леко потрепваше.

— Пулсът е слаб, но стабилен — обади се анестезиологът, допрял палец да сънната артерия на болния.

— Много добре — кимна практикантът. Очите му бяха заковани в монитора, ръцете му продължаваха да стискат плочките на дефибрилатора. На екрана изскочи първата вентрикуларна крива, последвалата заповед му беше бърза и категорична: — Лидокаин, седемдесет и пет милиграма, венозно. — В гласа му се долови облекчение.

Филипс се насочи към Томас и го потупа по крака, стъпил на високо столче до масата. Практикантът бавно се смъкна на пода, очите му оставаха заковани в лицето на болния.

— Става въпрос за ваша пациентка на име Лин Ан Лукас — започна направо Филипс. — Рентгенът на мозъка й показва доста интересни неща…

— Радвам се, че открихте нещо — кимна Томас. — Интуитивно усетих, че нещо с това момиче не е наред, но не открих какво е то…

— На този етап аз също не мога да определя диагнозата — предупреди го Филипс. — За целта ще ми трябват допълнителни снимки на мозъка, но те могат да станат едва утре сутринта. Имате ли нещо против да я приемем за тази нощ?

— Лично аз не — сви рамене Томас. — Но без диагноза, макар и временна, това ще означава един куп излишни приказки и нерви…

— Какво ще кажете за множествена склероза?

Томас замислено поглади брадата си.

— Е, чак пък множествена склероза… — промърмори със съмнение той.

— Имате ли категорични причини да я отхвърлите? — присви очи Филипс.

— Не, но нямам и такива, които да я потвърдят.

— Какво ще кажете за множествена склероза в много начална фаза?

— Става — сви рамене Томас. — Макар, че тази болест се диагностицира едва след наличието на поредица от твърдо установени симптоми.

— Именно — кимна Филипс. — В случая обаче ние я допускаме още преди появата на тези симптоми.

— Добре — кимна Томас. — Но в искането за хоспитализация ще напиша, че диагнозата е предположение на рентгенологията.

— Няма никакъв проблем — разпери ръце Филипс. — Стига да попълните един ордер за спешен мозъчен скенер и политомография.

Върна се в приемната и се въоръжи с търпение. Усилията му дадоха резултат половин час по-късно, когато най-сетне получи болничния картон и анамнезата на Лин Ан Лукас. Взе двете папки и се насочи към чакалнята, абсолютно празна в този късен час.

Първо се запозна с процедурите, до които бяха прибегнали докторите Хъгинс и Томас. В тях нямаше нищо необичайно. След това разгърна картона. Цветната маркировка в горния ляв ъгъл напомняше, че пациентката е била подложена на рентген. Потърси заключението. На единадесетгодишна възраст момичето е било преглеждано на скенер след падане с летни кънки. Снимките са били разчетени от практикант-рентгенолог, чието име беше познато на Филипс. Той беше завършил няколко години по-рано от него и вече имаше постоянна работа в Хюстън. Заключението му гласеше: липса на патологични изменения.

Продължи да изучава картона. Инфекция на горните дихателни пътища преди около две години, овладяна и излекувана в студентската поликлиника. Периодични гинекологически прегледи, на които са били открити временни и бързо овладяни кръвотечения. Досадни и еднообразни данни, рече си Филипс. След което си даде сметка, че вероятно ги счита за такива просто защото вече от години не беше практикувал обща медицина. В картона липсваха вписвания за последните две години.

Върна го на гишето и затича по стълбите към кабинета си, обзет от творческа треска. След разочарованието с Марино, състоянието на Лукас му се струваше изключително обещаващо по отношение на научните изследвания. Влетя в кабинета си, издърпа едно прашасало томче по обща медицина от лавицата и го разгърна на раздела за множествена склероза.

Правилно беше запомнил, че диагностицирането на това заболяване е винаги обстоятелствено. То не можеше да бъде подкрепено с никакви лабораторни изследвания, с изключение на аутопсията. Това обстоятелство придава допълнителна тежест на рентгенологичната диагноза, убедено кимна той и продължи да чете. Сред класическите симптоми на заболяването фигурираха проблемите със зрението и нарушената функция на пикочния мехур. После прочете първото изречение на следващия параграф, затвори очи и започна отначало:

Филипс грабна слушалката и набра домашния номер на Майкълс. Беше убеден, че прецизната рентгенологична диагноза ще елиминира традиционното закъснение в определянето на тази коварна болест.

Сети се да погледне часовника едва след като в слушалката прозвучаха първите сигнали. С изненада установи, че вече минава единадесет. В същия миг насреща вдигнаха. Беше Елънър, съпругата на Майкълс, която Мартин никога не беше виждал. Неволно се впусна в многословни извинения заради късния час, въпреки че гласът на Елънър звучеше напълно бодро. Тя го увери, че рядко си лягат преди полунощ и предаде слушалката на съпруга си.

— Бях много зает — започна Мартин. — Пих кафе, ядох и дори си подремнах…

— Дръж разпечатките по-далеч от чужди очи — засмя се Майкълс. — По-нататък ще откриеш и някои доста по-пиперливи предложения.

С няколко думи Филипс му съобщи причината за късното си обаждане — пациентката в спешното отделение, чиито черепни снимки показват същите изменения в плътността на мозъка, които бяха открили у Лайза Марино. Призна за несполуката с Марино, но изрази надежда, че сутринта ще се сдобие с достатъчно снимки от новата пациентка. Накрая не пропусна да спомене и за необичайното желание на компютъра да получи информация за значението на промените в мозъчната консистенция.

— Проклетата машина проявява желание да се учи! — извика възбудено той.

— Не забравяй, че програмата подхожда към рентгенологията абсолютно по същия начин, по който го правиш ти — отвърна Майкълс. — Тя просто копира твоята техника на изследване…

— С тази разлика, че вече ме превъзхожда — въздъхна Филипс. — Тя откри абнормалната плътност там, където аз не забелязах абсолютно нищо. Как ще обясниш това, след като твърдиш, че копира моята техника?

— Много лесно. Забравяш, че компютъра дигитализира изображението на фотографската плака като умножава двеста петдесет и шест пиксела на квадрат и различава двеста разновидности на сивото. А при експериментите върху теб ти успя да различиш едва петдесет. Това ясно показва, че машината е много по-чувствителна.

— Извинявай за въпроса — направи гримаса Филипс.

— Пусна ли стари черепни снимки в програмата?

— Не, но се готвя да го сторя — отвърна Филипс.

— Едва ли е нужно да направиш всичко за една нощ — засмя се Майкълс. — Дори Айнщайн не го е правил. Защо не почакаш до утре?

— О, я стига — ухили се Мартин и прекъсна разговора.

Въоръжен с болничния номер на Лин Ан Лукас, той откри сравнително бързо папката с предишните й рентгенови снимки. Оказа се, че тя съдържа само две сравнително скорошни изображения на гръдния кош, плюс скенера, направен след падането с ролкови кънки на единадесетгодишна възраст. Извади една от последните и я прикрепи на осветената рамка, редом до тази, която й бяха направили днес. Сравнението беше положително — отклоненията в плътността се бяха развили във времето. За да бъде абсолютно сигурен, той пусна една от старите снимки в сканиращото устройство.

Компютърът потвърди мнението му.

Напъха старите снимки на Лин Ан обратно в плика, прибавяйки към тях и новите. Папката прибра в чекмеджето на бюрото си, което Хелън никога не отваряше. Засега не можеше да направи нищо. Трябваха му новите рентгенови снимки на момичето.

Опита се да помисли как да използва времето. Беше твърде възбуден, за да заспи, а освен това искаше да изчака Дениз. Надяваше се, че тя ще се отбие в кабинета му в момента, в който се освободи. Въздъхна и потисна желанието си да я потърси на пейджъра.

Реши да отскочи до архивата и да събере известно количество стари черепни снимки, с които да захрани и провери програмата. Залепи за вратата една кратка бележка за Дениз и тръгна по коридора.

Използва един от централните терминали на главния болничен компютър, въоръжи се с търпение и започна да набира това, от което се нуждаеше: разпечатка с имената и входящите номера на всички пациенти, на които са били правени мозъчни снимки през последните десет години. Когато най-сетне свърши, той натисна бутона enter и се извърна с лице към принтера. След кратка пауза машината започна да бълва листовете хартия с обезпокояваща бързина. Когато най-сетне замлъкна, Филипс държеше в ръцете си разпечатка с няколко хиляди имена. Дори само от вида на купчината го обзе умора.

Тръсна глава и тръгна да търси Ранди Джейкъбс — човекът, който работеше в рентгенологията само нощна смяна и имаше задължението както да архивира снимките от предходния ден, така и да изпише плаките и негативите за следващия. Ранди беше редовен студент по фармация, талантлив флейтист и откровен педераст. Това обаче не му пречеше да изпълнява задълженията си по един наистина перфектен начин.

За начало Мартин го накара да му донесе рентгеновите снимки на имената от първата страница на списъка — около шейсет пациента. С обичайната си ефективност Ранди зареди на алтернатора двадесет от тях точно за толкова минути. Вместо да ги вкара в компютъра, както го съветваше Майкълс, Мартин започна да ги разглежда на екраните, използвайки хартията с дупката. Дениз се появи точно когато ги беше преполовил.

— Уж ти е дошло до гуша от рентгенологията, а стоиш тук по цяла нощ и зяпаш разни снимки! — подкачи го тя.

— Знам, че изглежда глупаво — въздъхна Мартин, облегна се назад и разтърка очи. — Но исках да прегледам архивите и да видя дали мога да открия онези изменения в плътността, които открихме у Лукас и Марино.

Дениз се изправи зад стола и започна да му разтрива врата.

— Е, откри ли?

— Не. Прегледал съм едва около дузина.

— А успя ли да стесниш областта?

— Какво имаш предвид?

— Как какво? Открил си само два случая, пациентите са млади жени, на около двадесет…

Филипс сведе очи към купчината рентгенови снимки пред себе си и изпъшка. Това беше признанието му, че в думите на Дениз се съдържа здрава логика. Как не се сетих веднага, запита се мрачно той.

Тя го последва към главния компютърен терминал, засипвайки го с последните новини от СО. Той я слушаше с половин ухо. Възложи на машината да му издири имената на пациентките между 15 и 25-годишна възраст, на които през последните две години е бил правен мозъчен скенер. Принтерът изчука един ред и спря. Оказа се, че при мозъчен скенер не се взема предвид полът на пациентите. Филипс модифицира искането си и машината заработи с пълна скорост, но за кратко. В списъка се оказаха само сто и три имена. Беглият преглед показа, че горе-долу половината от тях са жени.

Ранди посрещна новата разпечатка с одобрителна усмивка. Това вече било нещо друго. За броени минути откри първите седем комплекта и му ги подаде с предложението да започва. Останалите щеше да носи на порции.

Мартин се върна в кабинета, погледна Дениз и с въздишка призна, че умората започва да се отразява на ентусиазма му. Хвърли снимките на масата и уви ръце около тялото на младата жена. Тя отвърна на прегръдката му. За момент останаха неподвижни, притиснати един в друг.

— Защо не спрем дотук? — прошепна тя и отмести една руса къдрица от бледото му лице.

— Добра идея — кимна той и отвори очи. — Ела у дома, ще си поговорим. Възбудата ми е толкова силна, че едва ли ще мога да заспя.

— Ще си говорим ли? — погледна го с престорено учудване тя.

— Добре де, може би…

— За съжаление по някое време със сигурност ще ме повикат обратно…

Филипс живееше в „Кулата“ — един блок на Медицинския център, който се издигаше непосредствено зад болницата. Макар и лишен почти напълно от архитектурно въображение, той беше нов, солиден и най-вече изключително удобен. Апартаментът на Мартин гледаше към реката. За разлика от него Дениз обитаваше жилище в една стара сграда в центъра, разположена на тясна и шумна уличка. Прозорците й гледаха към мрачна вентилационна шахта, в стаите винаги цареше полумрак.

— Добре де, ако те повикат, ще се върнеш — промърмори той. После прибегна до обичайните си доводи: разстоянието до апартамента му в „Кулата“ не надвишава това, което дели СО от стаята за почивка на лекарите в самата болница. Според неговите лични изчисления то дори било по-късо.

Тя се поколеба. Срещите по време на дежурство представляваха нов етап в отношенията им. Етап, който рано или късно ще ги принуди да вземат някакво по-трайно решение.

— Добре, но първо искам да проверя дали в спешното всичко е наред — кимна тя.

Докато я чакаше да се върне, той реши да хвърли поглед на част от новите снимки. Закачи на екраните три от тях и се приведе напред. Още на първата забеляза типичните просветления. Господи, нов случай! Едва забележимите светли точици тръгваха от тилната част на мозъка и се разширяваха напред. Очите му се сведоха към плика. Катрин Колинс, двадесет и една годишна. Рентгенологична диагноза: „припадъци със загуба на съзнание“.

Откачи снимката от рамката и я вкара в компютъра. После окачи и снимките от останалите пликове на светещите екрани. Почти веднага откри още едно просветляване. Очите му вече се бяха настроили на тази вълна и бързо изолираха това, което го интересуваше. Тази пациентка се казваше Елън Макарти, двадесет и две годишна. Клинична информация: главоболие, проблеми със зрението, слабост в десните крайници. Останалите снимки бяха нормални.

Филипс бръкна в плика на Елън Макарти и потърси тилните снимки на черепа. Сложи една от тях в специалния екран със стереоизображение и залепи чело за окулярите. Тук белите точици почти липсваха. А там, където ги имаше, приличаха по-скоро на изменения в нервните окончания. Тази информация беше обезпокоителна. Множествената склероза поразяваше предимно бялата мозъчна тъкан, а не нервите. Откъсна листа от принтера и плъзна очи по заключението на компютъра. Най-отгоре се мъдреше едно БЛАГОДАРЯ, отпечатано с едър шрифт. То очевидно беше изписано в момента на подаването на информацията. Отдолу имаше женско име и някакъв телефонен номер. Още една проява на странно чувство на хумор от страна на Майкълс.

Самото заключение беше в пълно съответствия с очакванията му. Регистрирала всички промени в плътността, машината отново поиска данни за значението на непрограмираните отклонения.

Дениз и Ранди се появиха почти едновременно. В ръцете на лаборанта имаше обемиста купчина пликове. Филипс лепна една звучна целувка на младата жена. Благодарение на нейната съобразителност вече разполагаше с нови два случая, отново млади момичета. Пое снимките от ръцете на Ранди и се приготви да ги сложи в машината, но ръката на Дениз върху рамото му го накара да вдигне глава.

— В момента в спешното цари затишие — промълви тя. — Но Бог знае дали след един час ще бъде така…

Филипс въздъхна. Почувства се като дете, което трябва да остави новата си играчка, защото е време за спане. Пусна пликовете на масата и помоли Ранди да прибави към тях и останалите имена от списъка. А ако има време — и да зареди екраните. Понечи да тръгне към вратата, после спря и се обърна. Катрин Колинс и Елън Макарти… Ще бъде ли Ранди така любезен да изиска картоните им от централния болничен архив? Лаборантът любезно кимна, а очите на Мартин пробягаха по разхвърляния интериор:

— Дали не забравих нещо?

— Забравил си себе си! — изгуби търпение Дениз. — Тук си вече осемнадесет часа без прекъсване. Да вървим, за Бога!

Като част от Медицинския център, „Кулата“ беше свързана с болничния комплекс посредством отлично осветен подземен тунел. Добре скрити зад изолационни панели, по него преминаваха както тръбите на централното отопление, така и главните кабели на електрозахранването. Хванати за ръце, Мартин и Дениз крачеха през тунела. Минаха първо под стария Медицински факултет, а след това и под новия. Добре осветени разклонения водеха към Педиатричната болница и Института по психиатрия. „Кулата“ беше в дъното на тази подземна магистрала, пуснала пипалата си под половината град. От широкото стълбище се влизаше директно във входния вестибюл на блока. Униформеният пазач в кабинката от блиндирано стъкло разпозна Филипс и натисна бутона за отваряне на входната врата.

„Кулата“ беше населена предимно с лекари и други специалисти от Медицинския център. Имаше и преподаватели от други университетски факултети, но те бяха сравнително малко, тъй като намираха наемите за прекалено високи. Една значителна част от докторите, които живееха тук, бяха разведени. Напоследък обаче се наблюдаваше тенденция към увеличение на семейните специалисти — предимно млади хора, изпълнени с амбиция за професионална реализация. Деца почти липсваха, ако не се броят неделните „следобеди на татко“, когато сградата се изпълваше със звучен детски смях. Мартин добре знаеше, че една малка част от съседите му са психиатри-самотници, отдадени изцяло на работата си, а тяхната бройка е приблизително равна на съседите с обратни сексуални наклонности.

Той самият принадлежеше към най-многобройното съсловие — съсловието на разведените. Беше се присъединил към него преди малко повече от четири години — след шестгодишни брачни изтезания в шумния център на града. Подобно на болшинството от колегите си, той също се беше оженил по време на следдипломната квалификация — една естествена реакция срещу все по-високите изисквания на професионалния живот. Жена му се казваше Шърли и той искрено я обичаше. Или поне си въобразяваше, че я обича. Мигът, в който тя си събра багажа и го напусна, беше огромен шок за него. За щастие нямаха деца. Реакцията му на развода се изрази с дълбока депресия, която потискаше с помощта на работата. Започна да остава в кабинета си по цели нощи, прибираше се колкото да вземе душ и да се избръсне. С течение на времето успя да изключи емоциите и в крайна сметка да разбере какво всъщност се беше случило — през цялото това време той беше женен за медицината, а Шърли беше изпълнявала ролята на любовницата. Решението да го напусне беше взела броени месеци след като го назначиха за заместник-началник на неврохирургията — просто тогава беше проумяла дълбоката същност на неговата ценностна система. До назначението оправдаваше 70-часовата си работна седмица с главната цел — да получи мястото. А след като го получи, същата продължителност на работното време беше обяснена вече по друг начин: той е шефът и трябва да дава пример на подчинените си. Шърли очевидно бе съзряла предупредителната лампичка далеч по-рано от него и просто реши, че няма смисъл да е омъжена и да прекарва дните си в самота.

— Откри ли някакво обяснение за извадения мозък на Марино? — изтръгна го от спомените гласът на Дениз.

— Не — поклати глава той. — Но Манърхайм положително има пръст в тая работа.

Чакаха асансьора под огромния кристален полюлей, който доминираше във входния вестибюл. Под краката им пружинираше дебел килим на златни и оранжеви кръгове.

— Възнамеряваш ли да разбереш какво е станало?

— Не знам как… Но наистина бих желал да знам защо са го извадили…

Главната и може би единствена отличителна черта на апартамента на Филипс беше гледката към завоя на реката и мостът над нея. Всичко останало беше в рамките на обикновеното. Беше се нанесъл тук набързо, след кратък разговор по телефона с отдела по настаняването и едно обаждане в някаква фирма за обзавеждане. И беше получил именно обзавеждане: диван с масичка за кафе, два стола и маса за хранене в трапезарията заедно с комплект прибори, легло и нощно шкафче за спалнята. Толкоз. Не беше много, но това му даваше чувството, че всичко е временно, фактът, че вече четири години живее тук „временно“ нямаше никакво значение.

Рядко употребяваше алкохол, но тази вечер беше толкова уморен, че хвърли няколко бучки лед в една висока чаша и ги поля с уиски. От любезност подаде бутилката и на Дениз, но точно според очакванията му, тя само поклати глава. Младата жена си позволяваше по някой джин с тоник или чаша вино, но го правеше рядко и никога по време на дежурство. Сега извади от хладилника кутия портокалов сок, напълни една чаша и седна в хола, готова да го слуша. Дълбоко в себе си се надяваше, че възбудата на Мартин ще премине за кратко време. Не беше в настроение да води разговор за научните му изследвания, нито пък за някакъв изчезнал мозък. Продължаваше да се вълнува от начина, по който беше признал чувствата си към нея, неволно се питаше дали и тя изпитва същото.

— Странно нещо е това животът — поклати глава Мартин. — В рамките на един единствен ден могат да се случат чудеса…

— Какво имаш предвид? — вдигна глава тя. Надяваше се това да са личните им отношения.

— Едва вчера нямах никаква представа, че сме толкова близо до компютърното разчитане на рентгена — възбудено отвърна той. — А днес вече съм убеден, че…

Обзета от внезапен пристъп на раздразнение, Дениз скочи на крака, хвана го за разкопчаната яка на ризата и му заповяда да забрави за болницата и всички проблеми, свързани с нея. После, за да смекчи поведението си, на устата й изплува съблазнителна усмивка.

Изтълкувал посланието по единствения възможен за мъжете начин, той се съгласи, че е преуморен и каза, че отива да вземе душ. А след това й предложи да му прави компания. Тя нямаше предвид точно това, но отстъпи пред настояванията му. Гледката на голото му тяло, скрито зад матираното стъкло на душ-кабината, беше интересна и предизвика в душата й тръпки на възбуда. Той се опитваше да поддържа разговор, но плисъкът на водата заглушаваше думите му. Още по-добре, рече си тя. В момента предпочиташе да гледа, вместо да разговаря. Възбудата й бавно нарастваше, а заедно с нея се повишаваше и температурата на тялото й.

Мартин най-сетне приключи, спря водата и излезе от кабината с хавлиена кърпа около кръста. За огромно разочарование на Дениз, от устата му продължаваха да излитат дълги тиради на тема компютри и медицина. Ръката й се стрелна напред, дръпна хавлията и започна да попива водата от гърба му. Приключи за броени секунди и го обърна с лице към себе си.

— Направи ми една услуга! — прошепна с престорен гняв тя. — Затвори тая уста!

После го хвана за ръката и решително го поведе към спалнята. Объркан от избухването й, той мълчаливо се подчини. Дениз беше много красива на фона на реката и изящната извивка на моста, обсипана с гирлянди от светлини. Ръцете й се обвиха около шията му, устните й страстно се впиха в неговите.

Тялото му моментално пламна от възбуда. Но пейджърът й изжужа в момента, в който ръцете му се протегнаха да я съблекат. За миг и двамата замръзнаха на място, опитвайки се да отложат неизбежното, да се насладят още мъничко на близостта си. И двамата усетиха, че връзката им се променя, достигайки нови, непознати досега висини. Замълчаха. Тук думите бяха излишни…

Линейката на „Бърза помощ“ се появи в Медицинския център точно в два и четиридесет след полунощ.

Издължената й муцуна се плъзна между двете коли със същите отличителни белези, паркирани непосредствено до рампата. Моторът заглъхна. Двамата пътници на предната седалка изскочиха навън и наведоха глави срещу ситния, но досаден априлски дъждец. По-слабият отвори задната врата на линейката, а другият — едър мъж с широки рамене, измъкна празната носилка. За разлика от колегите си, тези двамата бяха дошли да вземат пациент. В това нямаше нищо странно.

Хванаха носилката от двете страни и я повдигнаха. Металната рамка се отвори, крачетата с гумени колелца опряха в земята. Носилката се превърна в тясна, но лека и удобна количка. Стъклената врата на спешното отделение изсъска и се отвори. Новодошлите влязоха и насочиха количката към дъното на широкия коридор. Гледаха право пред себе си. Взеха асансьора и се изкачиха до неврологията на 14-тия етаж. Там дежуреха общо седем души лекари и сестри, но в момента на появата на двамата мъже повечето от тях почиваха. Зад гишето седеше само сестра Клодин Арнет и по-слабият от мъжете тикна под носа й тънка купчина формуляри. Пациентката трябваше да бъде прехвърлена в нюйоркския медицински център, където я поемаше личният й лекар.

Сестра Арнет прегледа документите и промърмори нещо под носа си. Току-що беше приключила с попълването на приемните формуляри на същата тази жена. Вдигна глава и повика Мария Гонзалес с молба да придружи новопристигналите до стая 1420. Преди да потъне в купчината бумаги, които трябваше да обработи за малкото време до собствената й почивка, тя вдигна глава и огледа двамата мъже. По-едрият от тях имаше необичайно ярки зелени очи.

Мария Гонзалес отвори вратата на 1420 и направи опит да събуди Лин Ан. Това се оказа трудна задача, тъй като съвсем наскоро бяха получили инструкции по телефона да й дадат двойна доза приспивателно поради опасност от припадък. Мъжете разбраха затрудненията й, на лицата им се появиха успокоителни усмивки. После изравниха количката с леглото, хванаха краищата на одеялото и ловко го прехвърлиха. Лин Ан Лукас не усети абсолютно нищо и продължаваше да спи.

Мъжете благодариха на Мария Гонзалес, която веднага се залови да сменя чаршафите, после спокойно изкараха количката в коридора. Минаха тихо покрай потъналата в работа сестра Арнет и вратите на асансьора тихо се затвориха зад тях. Един час по-късно линейката напусна рампата на Медицинския център. Сирената и сигналните светлини бяха изключени, просто защото вътре нямаше пациент.