Мозъци

Единадесета глава

Дениз Сангър рязко отвори очи се ослуша. Адреналинът пулсираше в слепоочията й — сигурен признак, че сънят й е прекъснат по насилствен начин, от някакъв външен звук. Ослуша се без да отмята завивките, но не чу нищо необичайно. Тишината се нарушаваше единствено от ръмженето на стария хладилник в кухнята. Дишането й постепенно се успокои и хладилникът — сякаш доволен от този акт — издрънча с карантиите си, след което също утихна.

Стигнала до заключението, че е сънувала нещо лошо, Дениз се обърна на другата страна. Това размести течността в мехура й и я накара да направи гримаса. Налагаше се да напусне топлото легло, за да отскочи до тоалетната.

Отметна завивките и зашляпа с боси крака по посока на банята. Надигна полите на халата си и предпазливо седна на студената тоалетна чиния. Не си направи труда нито да светне лампата, нито да затвори вратата.

Повишеното съдържание на адреналин в кръвта очевидно се беше отразило на отделителните й функции. Наложи се да почака няколко дълги секунди, преди да започне да се облекчава. Веднага след това да ушите й достигна тъп звук — сякаш някой удряше по стената на съседния апартамент. Напрегна слух, но звукът не се повтори. Събрала достатъчно кураж, тя излезе в антрето и закова поглед на входната врата. С облекчение установи, че тежката полицейска ключалка си беше на мястото.

Обърна се и понечи да се върне в спалнята, после изведнъж се закова на място. Босите й крака усетиха хладно течение, слухът й долови тихото шумолене на бележките, залепени върху малкото табло за обяви, което използваше вместо бележник. Смени посоката на движението си и надникна през отворената врата на хола. Прозорецът към шахтата на аварийното стълбище беше широко отворен!

Направи опит да запази самообладание, но паниката надделя. Страхът от грабители я съпътстваше през всичките дълги години на пребиваването й в Ню Йорк. В началото се беше чувствала толкова зле, че почти не спеше нощем. Заковала очи в отворения прозорец, тя беше обзета от парализиращ ужас. Някой беше проникнал в жилището й!

Секундите бавно се нижеха. Дениз се раздвижи едва когато си спомни, че разполага с втори телефон, освен апарата до леглото й. Беше на стената в кухнята, само на две крачки от нея. Обърна се и прекоси антрето, усещайки хладния линолеум с босите си стъпала. На кухненската маса имаше малък нож, вероятно забравен след вечерята. Тя го сграбчи, в душата й нахлу чувство на измамно спокойствие.

Протегна ръка към телефона, окачен на стената до хладилника. В същия миг се включи старият компресор. Опънатите нерви на Дениз не издържаха. Ръката й изпусна слушалката, устата й зина. Но една тежка длан й попречи да изпищи. Вратът й се оказа болезнено извит на една страна, а тялото й изведнъж се вдигна във въздуха. Пръстите й безсилно се разтвориха, малкият кухненски нож изтрака на пода.

Усети как я влачат като парцалена кукла към спалнята. Нещо я парна в слепоочието, после се разнесе странен звук. Пльок, пльок… Смразена от ужас, тя все пак разбра, че това са изстрели от пистолет, снабден със заглушител.

Куршумите оставиха назъбени следи върху скупчените завивки на леглото й. После някой грубо я блъсна отзад и тя се просна върху тях.

— Къде е той? — изръмжа единият от нападателите. Другият пристъпи в спалнята и рязко дръпна вратичките на гардероба.

Дениз предпазливо вдигна глава. Мъжете бяха едри, облечени в черни дрехи с широки кожени колани.

— Кой? — едва чуто попита тя и с усилие преглътна.

— Мартин Филипс, любовникът ти…

— Не знам. Сигурно е в болницата.

Мъжът, който беше по-близо до нея, протегна ръка и качи краката й на леглото.

— Значи ще го почакаме — заплашително изръмжа той.

Мартин имаше чувството, че времето е спряло. Във въздуха цареше тежка тишина, тихото пропукване на изстрела отдавна беше отзвучало. Откъм уличното платно оттатък игрището долиташе тихото съскане на автомобилни гуми. Ритъмът на сърцето му бързо се нормализира, но в главата му продължаваше да цари пълен хаос. Започна да разсъждава нормално едва когато непрогледният мрак под трибуната отстъпи място на млечна сивота, а дискът на изгряващото слънце бавно изплува над насрещните храсталаци. Утрото бързо влезе в правата си. Очите му различиха закръглените очертания на кошчетата за смет, вградени в бетонните колони на трибуната. Около тях заподскачаха врабчета, а няколко гугутки с поклащане се насочиха към трупа в средата на игрището, проснат сред локва засъхваща кръв.

Направи опит да раздвижи схванатите си нозе. Едновременно с това започна да осъзнава, че трупът на игрището представлява сериозна заплаха. Някой несъмнено ще повика полиция, а след нощните си преживявания той изпитваше основателен ужас от контактите с всякакви представители на властта.

Изправи се с цената на доста усилия и опря гръб на стената. Кръвообращението му бързо се възстанови, но цялото тяло го болеше. Тръгна към циментовите стълби и предпазливо подаде глава над тях. Видя стръмната пътека, по която се беше спуснал със самоубийствена скорост. На поляната горе, високо над игрището, някакъв мъж разхождаше кучето си. Това му напомни, че трупът скоро ще бъде забелязан и полицията без съмнение ще блокира района.

Спусна се по стълбите и забърза към противоположния край на парка, минавайки съвсем близо до безжизненото тяло на скитника. Гугутките пируваха над дребни късчета от органичен произход, предизвикани от фаталния изстрел. Отвратителната гледка го принуди да отмести очи.

Скоро паркът свърши. Мартин вдигна яката на износеното палто на нещастника, когото бяха ликвидирали още горе, пред портата на древния манастир. Прекоси уличното платно и вдигна поглед към табелката на отсрещния ъгъл. Оказа се, че е на Бродуей. Под табелката се виждаше входът на метрото, но той се страхуваше от капан. Нямаше представа дали преследвачите му все още се навъртат наоколо.

Хлътна под навеса на някакъв вход и огледа тротоара в двете посоки. Денят вече беше настъпил, уличното движение ставаше все по-оживено. Колкото повече хора, толкова по-добре, рече си с въздишка на облекчение Филипс. Никъде не се виждаха подозрителни типове, паркираните наблизо коли бяха празни.

Едно такси спря на светофара, на някакви си два метра от него. Той се втурна напред и направи опит да отвори задната врата. Но тя се оказа заключена. Шофьорът се обърна да го погледне, после рязко даде газ и изчезна, въпреки червената светлина.

Мартин остана да гледа след него, обзет от дълбоко недоумение. Разбра защо таксиджията беше избягал едва когато тръгна да се връща към входа и зърна отражението си в стъклото на съседната витрина. Оръфаното палто го беше превърнало в истински скитник. Косата му стърчеше във всички посоки, а част от нея все още беше сплъстена от кръвта на Върнър, примесена със сухи листа. Лицето му беше мръсно и порядъчно брадясало и напълно подхождаше на връхната му дреха.

Плъзна ръка към задния си джоб и с облекчение установи, че портфейлът си е на мястото. Измъкна го и преброи парите, с които разполагаше. Оказаха се тридесет и един долара, без да се броят кредитните карти, които при този външен вид бяха напълно безполезни. Задържа банкнота от пет долара, а портфейла натика обратно в джоба си.

Десетина минути по-късно чакането му беше възнаградено. Едно такси със зелена светлина плавно спря на светофара. Този път Мартин благоразумно тръгна към предната врата, позволявайки на шофьора да го види отдалеч. Беше си пригладил косата, а дрипавият дъфел беше разкопчан така, че да скрива поне част от жалкия си вид. Разбира се, решителната роля се падна на петачката, която размахваше в ръката си. Шофьорът му махна с ръка да се качи.

— Накъде, господине?

— Напред — рече Мартин. — Право напред!

В очите на човека се появи подозрение, но той все пак включи на скорост и пое по Бродуей.

Филипс се обърна и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Тъмната грамада на парка форт Трайън с асфалтираното игрище бързо се стопи в далечината. Все още не знаеше къде да отиде, но инстинктивно усещаше, че трябва да потъне в тълпата.

— Закарайте ме на Четиридесет и втора улица — най-сетне взе решение той.

— Защо не казахте по-рано! — недоволно изръмжа таксиджията. — Можехме да завием по Ривърсайд Драйв!

— Предпочитам да минем по Ийст Сайд — поклати глава Филипс.

— Това ще ви струва десет долара, мистър.

— Няма проблем — кимна Мартин, измъкна една банкнота от портфейла си и я тикна в процепа. Таксиджията внимателно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

Колата отново потегли. Макар и доста поуспокоен, Мартин все още не можеше да възприеме събитията, които се стовариха на главата му през последните дванадесет часа. Светът, в който беше свикнал да живее, изведнъж рухна. Бяха му необходими върховни усилия на волята, за да престане да приема полицията като естествен закрилник на всеки почтен гражданин. Защо го бяха прехвърлили на ФБР? И защо по дяволите агентите на ФБР поискаха да го ликвидират, без дори да го изслушат? Колата навлезе във Второ авеню, душата му отново потръпна от ужас.

Четиридесет и втора улица предлагаше точно онази анонимност, от която в момента се нуждаеше Филипс. Само преди шест часа този квартал му се беше сторил чужд и застрашителен, но сега именно тук можеше да диша с пълни гърди. Хората тук не криеха своите странности, включително и явните психически отклонения. Никой не си правеше труда да се прави на нормален и благодарение на този факт всеки можеше да разпознае опасните типове отдалеч и да вземе съответните мерки.

Мартин си купи голяма картонен чаша прясно изстискан портокалов сок, опразни я на един дъх и си поръча още една. После бавно тръгна по тротоара. Имаше нужда от време за размисъл. Макар да бяха връхлетели внезапно, поредиците от неочаквани събития трябваше да имат някакво обяснение. Като лекар той добре знаеше, че някои болести се характеризират с изключително многообразие от симптоми, но внимателния анализ на тези симптоми неизбежно водеше до вярната диагноза. Пред очите му се появи кръстовището на Пето авеню и той се насочи към малката градинка до библиотеката. Откри една свободна пейка и с облекчение се отпусна на полираните дъски. Придърпа реверите на дрипавото палто около раменете си и направи опит да систематизира събитията от изтеклата нощ. Всичко започна в болницата…

Събуди се от топлите слънчеви лъчи, които грееха право в лицето му. Огледа се, в душата му потрепна тревогата. Градината беше пълна с народ, но никой не му обръщаше внимание. Тялото му под опърпаното палто се беше загряло, под мишниците му плъзнаха тънки струйки пот. Изправи се и направи гримаса от тежката миризма, която го лъхна през разкопчаните ревери. Насочи се към изхода и погледна часовника си. С изненада установи, че вече минава десет и половина.

Влезе в едно гръцко кафене, което откри на няколко пресечки от парка, съблече палтото и го захвърли на един от свободните столове край ниската масичка с плот от изкуствена материя. Поръча си яйца с бекон, пържени картофи и каничка кафе. Задоволил глада си, той стана и се насочи към миниатюрната тоалетна в ъгъла на заведението. След кратко колебание реши да не се мие. Не би могъл да мечтае за по-добра дегизировка — нещо наложително, ако са го обявили за издирване. Едва ли някой можеше да допусне, че брадясалият тип със сплъстена коса, който го гледаше от огледалото, може да има нещо общо с уважавания рентгенолог доктор Мартин Филипс.

Допи кафето си и бръкна в джоба си, за да оправи сметката. Пръстите му напипаха някакъв смачкан лист хартия. Измъкна го и прочете написаното: имената на петте млади жени, у които беше открил идентични симптоми. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист… Нима тези пациентки имаха нещо общо с обърканата ситуация, в която се беше озовал? Възможно ли е тяхното общо заболяване да е свързано с факта, че властите го издирват? Но дори да е така, защо агентите на ФБР направиха опит да го ликвидират? Какво е станало с тези момичета? Нима всички са били убити? Къде тук е мястото на радиоактивното облъчване? Защо е замесено ФБР? Може би става въпрос за конспирация от национален мащаб, обхванала много болници в страната…

Мартин си поръча втора каничка кафе. Беше убеден, че отговорът на тази лавина от въпроси се крие в Университетския център „Хобсън“, но за съжаление именно там щеше да го чака и полицията. Следователно болницата беше забранена зона за него, въпреки че само там имаше шанс да разгадае ребуса. Стана и се насочи към телефонния автомат в дъното. Номерът на Хелън беше първият, който набра.

— Доктор Филипс! — възкликна с напрегнат глас тя. — Радвам се, че се обадихте! Къде сте?

— Извън болницата.

— Така и предположих. Но къде по-точно?

— Защо питаш? — стана подозрителен Филипс.

— Просто исках да знам — смутолеви Хелън.

— Я ми кажи дали ме е търсил някой… От ФБР, например…

— Защо ще ви търси ФБР?

Мартин бързо разбра, че някой следи думите на Хелън. Тя нямаше навика да отговаря на въпросите с въпроси, особено пък на такъв, който се отнася до ФБР. При нормални обстоятелства просто щеше да му каже, че е превъртял. Значи Сансоун или някой от агентите му седи в канцеларията и слуша всяка нейна дума. Да, точно така! Мартин рязко прекъсна разговора. Ще трябва да търси друг начин, за да измъкне болничните картони и снимките, които му трябваха.

Набра централата на болницата и помоли да потърсят по пейджъра доктор Дениз Сангър. Искаше да я предупреди да не ходи на гинекологически преглед. Но тя не включи пейджъра си, а той не искаше да й оставя съобщение. Прекъсна връзката и набра телефона на Кристин Линдквист. Съквартирантката й вдигна още при първото позвъняване, но поведението й беше странно. Заяви с хладен глас, че не може да му даде никаква информация за Кристин, помоли го да не се обажда повече и побърза да затвори.

Филипс се зърна на масата и сложи списъка с имената на пациентките върху плота. Приглади ръбовете му и извади писалката си.

Празното място под имената бързо започна да се запълва: „силно радиоактивно облъчване на мозъците на младите жени (а може би и на други части от тялото?). Докладвани — отклонения при Теста на Пап, въпреки липсата на такива. Неврологични симптоми, характерни за начален стадий на множествена склероза“… Прочете написаното, помисли известно време, после с печатни букви добави: НЕВРОЛОГИЯ — ГИНЕКОЛОГИЯ — ПОЛИЦИЯ — ФБР. Върхът на химикалката се отдели от листа и колебливо потрепна. Добави ВЪРНЪР НЕКРОФИЛ и отново се замисли. На пръв поглед между изписаните понятия не съществуваше никаква връзка. После вниманието му беше привлечено от централното място, което заемаше думата ГИНЕКОЛОГИЯ. Ако открие защо заключенията след Теста на Пап са били обявени за ненормални, може би ще напипа нишката…

Изведнъж го обзе отчаяние. Дълбоко в сърцето си усети, че е изправен срещу нещо огромно и страшно, е което не може да се пребори сам. Делничните проблеми останаха някъде далеч, дребни и незначителни. Имаше чувството, че би могъл да ги носи на гърба си цял живот, стига вечер да се прибира в топлите обятия на Дениз. Не беше религиозен, но усети как му се иска да сключи сделка с Бога — да обещае, че никога вече няма да се оплаква от живота си, ако Бог го измъкне от този кошмар…

Погледна хартията в ръцете си и изведнъж усети как очите му се наливат със сълзи. Защо го търси полицията, по дяволите? Защо точно него, сред всичките тези хора наоколо? В това просто нямаше здрав разум!

Върна се при телефонния автомат и направи още един опит да хване Дениз, но тя пак не отговаряше. Обзет от отчаяние, той набра номера на Клиниката по гинекология.

— Дениз Сангър дойде ли на преглед?

— Още не — отвърна приемната сестра. — Чакаме я всеки момент.

Той се поколеба, после тръсна глава.

— Обажда се доктор Филипс. Предайте й, че отменям прегледа. Ако е възможно, нека се свърже с мен.

— Добре, докторе — отвърна с озадачен глас жената и линията прекъсна.

Мартин се върна в малката градинка и седна на една от свободните пейки. Не беше в състояние да вземе никакво свястно решение. Съвестен и дисциплиниран човек, той просто не знаеше как да реагира в ситуация, при която бяха стреляли по него, но въпреки това не можеше да използва закрилата на полицията.

Следобедът изтече в разпокъсана дрямка. Неспособността му да вземе решение се превърна в някакво странно състояние, което сякаш се готвеше да продължи вечно. Настъпи часът на задръстванията. Когато колите по улиците и пешеходците по тротоарите видимо намаляха, Филипс стана и се насочи към кафенето за вечеря. Минаваше шест.

Поръча си някакъв специалитет с месо и докато чакаше, направи нов опит да се свърже с Дениз. Пейджърът й продължаваше да мълчи. След кратко колебание реши да я потърси в апартамента, макар да подозираше, че полицията го е проучила достатъчно подробно и вероятно отдавна дебне там.

Тя вдигна още след първия сигнал.

— Мартин?

— Аз съм.

— Благодаря ти, Господи! Къде си?

Мартин пренебрегна въпроса и напрегнато попита:

— Ти къде изчезна? Цял ден се опитвам да те открия на пейджъра!

— Не се чувствам добре и си останах у дома…

— Защо тогава не си предупредила телефонистката?

— Ами аз… — Гласът й заглъхна, после изведнъж се превърна в остър вик: — Не идвай тук!…

В слушалката се доловиха странни звуци, вероятно от борба. Сърцето му подскочи и се качи в гърлото.

— Дениз!

Викът му накара посетителите на кафенето стреснато да извърнат глави.

— Филипс, говори Сансоун — екна в слушалката плътен мъжки глас, който обаче не успя да заглуши виковете на Дениз. — Изчакай само момент, Филипс… — Гласът му се отдалечи от слушалката, но думите му прозвучаха съвсем ясно: — Разкарайте я оттук и й затворете устата!… Виж какво, Филипс…

— Какво става там, по дяволите?! — изкрещя Мартин. — Какво правите с Дениз?

— Успокой се, Филипс. Момичето е добре. Тук сме, за да я пазим. Какво стана с теб снощи, при Клойстърс?

— Какви въпроси ми задаваш, за Бога! — избухна Мартин. — Нима не знаеш, че твоите хора се опитаха да ме очистят?

— Не ставай смешен, Филипс. Ние знаехме, че човекът на мястото на срещата не си ти. Помислихме, че те вече са те прибрали…

— Кои са „те“?

— Не мога да ти кажа по телефона.

— Но трябва да ми кажеш какво става, по дяволите!

Посетителите на бара продължаваха да го гледат без да помръдват. Подобно на повечето жители на Ню Йорк, те бяха свикнали на всякакви странности, но вероятно не очакваха един от хилядите смахнати да се появи точно в тяхното квартално кафене.

Гласът на Сансоун стана хладен.

— Съжалявам, Филипс — отсече той. — Трябва да се появиш, при това веднага. Оставането ти в неизвестност само усложнява нашите проблеми. Освен това вече си се убедил, че животът на невинни хора е поставен на карта.

— След два часа! — извика Мартин. — Намирам се на два часа път от града!

— Добре, нека бъдат два. Но нито секунда повече!

Нещо изщрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.

В душата на Мартин нахлу паниката. За сметка на това нерешителността го напусна. Хвърли банкнота от пет долара на масата, изскочи на улицата и хукна към входа на метрото, разположен на Осмо авеню.

Отиваше в болницата. Нямаше представа какво точно ще прави там, но инстинктивно усещаше, че разрешението на загадката се крие между стените на огромния комплекс. Разполагаше с два часа, за да го открие. Може би Сансоун казваше истината, може би полицията наистина вярва, че го преследва някаква неизвестна организация. Но това съвсем не беше сигурно. Душата му се вледени от ужас. Инстинктът го предупреждаваше, че Дениз се намира в сериозна опасност.

Въпреки, че часът на задръстванията беше отминал отдавна, в композицията за покрайнините на града нямаше места за сядане. Но стремителното движение му донесе така желаното облекчение. Паниката изчезна, мястото й зае обичайната трезва съобразителност. В резултат в главата му се оформи прост, но ясен план. Вече знаеше как ще проникне в болницата и какво ще прави след това.

Изскочи на повърхността заедно с тълпата и бързо закрачи към първата си цел: денонощния магазин за спиртни напитки. Човекът зад щанда подозрително го огледа и направи опит да го разкара, после очите му се спряха върху банкнотата в протегнатата длан на Мартин, главата му леко кимна.

Покупката на плоското шише с уиски му отне точно тридесет секунди. Закрачи по Бродуей, откри някакъв тъмен пасаж и хлътна в него. Изправи се между два контейнера за смет, развъртя капачката и отпи една едра глътка. В гърлото си допусна съвсем мъничка част от нея, с останалото количество просто изплакна устата си, а след това го изплю на земята. Друга част от уискито беше използвана като одеколон, размазан по небръснатите му бузи. Опразнената наполовина бутилка влезе в страничния джоб на дрипавото палто. Един от контейнерите беше пълен с пясък, вероятно приготвен за евентуални поледици. Филипс зарови в него портфейла с документите си, а банкнотите, които му бяха останали, отидоха да правят компания на бутилката в страничния джоб.

Следващата му спирка беше малък, но оживен супермаркет. При появата му на входа повечето от посетителите благоразумно се отдръпнаха да му сторят път.

Трябваха му няколко минути, за да подбере сравнително свободно място, което да се вижда от касата.

После нададе сподавен вик и се просна на пода, повличайки след себе си и купчина кутии с консервиран боб. Трясъкът накара всички да се обърнат. Един от посетителите загрижено се наведе над него.

— Сърцето ми! — простена Филипс. — Боли!

Линейката пристигна след броени минути. Върху лицето на Мартин беше поставена кислородна маска, свързаха го с портативен ЕКГ-апарат, въпреки че се намираха само на няколко минути път от Медицински център „Хобсън“. Данните за сърдечната му дейност бяха предадени в СО по радиостанцията, отговорът беше да не се бърза със стимулиращи медикаменти.

Пристигнаха на рампата. Сирената замлъкна, количката безшумно се плъзна към двойните остъклени врати. С крайчеца на окото си Мартин зърна няколко униформени полицаи до входа, които изобщо не му обърнаха внимание. Откараха го в шоковата зала и ловко го прехвърлиха на едно от свободните легла. Дежурният практикант се зае да му прави нова кардиограма, а младичка сестра пребърка джобовете му, търсейки някакви документи за самоличност. На монитора, естествено, не се появиха никакви сериозни отклонения и екипът за спешно овладяване на инфаркти бавно започна да се разпръсква.

— Още ли имаш болки, партньор? — наведе се над леглото дежурният интернист.

— Трябва ми малко сода за хляб — изпъшка Мартин. — Долнокачествените питиета ми докарват киселини…

— Това ми звучи добре — усмихна се лекарят.

Сестра на около тридесет и пет години му донесе пакетче „Маалокс“. Върху мрачното й лице се беше изписало дълбоко презрение. Попита го за името му и Мартин механично отвърна: Харви Хопкинс. Така се казваше съквартирантът му от студентските години. Жената го записа и нареди да лежи без да мърда. Обеща да се върне след няколко минути и да провери дали болките в гърдите започват да намаляват. После дръпна паравана пред леглото и побърза да се отдалечи.

Филипс изчака няколко минути, надигна се и спусна крака на пода. На масичката с колелца до стената имаше самобръсначка и калъпче сапун за почистване на рани. Преди да ги вземе в ръце, той побърза да облече бялата престилка, която висеше на стената заедно с хирургическо кепе и няколко неизползвани кърпи за ръце. Едва след това си позволи да покаже глава иззад паравана.

Както винаги по това време, в спешното отделение цареше пълен хаос. Опашката пред регистрацията стигаше почти до входа, а отвъд стъклените врати се точеше неспирен поток от линейки. Никой не обърна внимание на Мартин, който бавно се насочи към вратата в дъното, боядисана в сиво. В залата за почивка имаше само един лекар, който беше затънал в разчитането на куп електрокардиограми, поставени в скута му. Той дори не вдигна глава да види кой е тръгнал към умивалните с дълга редица душ-кабини.

Мартин затвори вратата и бързо свали дрехите си. Взе един светкавичен душ, избръсна се и посегна към изгладения комплект хирургически дрехи, който чакаше акуратно сгънат върху тоалетната масичка. Кой знае защо дежурният персонал в СО проявяваше подчертано предпочитание към хирургическите комбинезони. Облече се бързо, като не забрави да си сложи и леката памучна шапчица, която скри все още влажната му коса. Сложи си дори маската, сигурен че това няма да направи впечатление на никого. Мнозина от болничния персонал носеха маски, когато се чувстваха неразположени.

Хвърли бърз, но внимателен поглед в огледалото, после доволно кимна с глава. В тази премяна би го разпознал само човек, който го вижда всеки ден. Проникването в болницата беше приключило успешно. Не се притесняваше, че персоналът в СО ще започне да търси внезапно изчезналия пациент на име Харви Хопкинс. Такива неща ставаха по няколко пъти на ден. Погледна часовника си и установи, че от началото на операцията беше изтекъл близо час.

Изскочи от стаята за почивка и почти тичешком мина покрай двамата полицаи, които охраняваха входа на отделението. Използва стълбището, което минаваше зад кафетерията, за да стигне до втория етаж. Трябваше му гайгеров брояч, но не посмя да отскочи до кабинета си. Кратко претърсване на дежурната стая на рентгенолозите беше достатъчно, за да открие друг подобен уред. Тикна го в джоба на комбинезона и забърза към основния етаж, от който имаше топла връзка със сградата на поликлиниката.

Старомодните асансьори не работеха, тъй като през нощта нямаше човек, който да ги управлява. Наложи се да използва стълбището, за да стигне до Гинекологичната клиника на четвъртия етаж. Убеждението, че ще открие радиация именно в тази клиника, се беше появило в главата му още докато пътуваше в метрото, притиснат между двама недоволни бизнесмени. Но сега, стиснал детектора в ръка, той усети как решителността му бързо се стопява. Дори не знаеше откъде да започне, нито пък какво точно трябва да търси.

Прекоси главната чакалня и пое по тесния коридор, който водеше към кабинетите за обслужване на университетските служителки. Чистачките още не бяха минали, по пода се валяха най-различни боклуци.

Натисна бравата на дежурната стая, но вратата се оказа заключена. Заключени бяха и двата кабинета за прегледи в съседство. Кратък оглед на ключалките го увери, че може да прибегне до един от триковете, които беше виждал само на кино — пъхна крайчето на някаква пластмасова папка от приемното бюро в процепа, вратата на по-близкия кабинет меко щракна и се отвори. Влезе и включи осветлението, като преди това не забрави да захлопне вратата зад гърба си.

Оказа се, че това е нещо като преддверие, от което се влизаше в кабинетите за прегледи. Именно тук преди два дни беше разговарял с доктор Харпър. Вдясно бяха кабинетите, а вляво — лабораторията и малък склад. Реши първо да огледа кабинетите и веднага се залови за работа. Гайгеровият брояч опипа всеки ъгъл, включително около гинекологическите столове и чекмеджетата на металните бюра. Радиация нямаше. Повтори същата операция и в лабораторията, после влезе в складовото помещение и прекара уреда над кутиите с инструменти за прегледи. Отново нищо.

Първата реакция дойде от кошчето за отпадъци. Слаба и напълно безвредна, но все пак радиация. Филипс хвърли поглед на часовника си и установи, че времето му е почти изтекло. Само след половин час трябваше да позвъни в апартамента на Дениз. Реши, че ще се представи там и тялом само в случай, че Сансоун не е забъркал и нея.

Наличието на радиация в кошчето го накара да се върне в лабораторията. Не откри нищо. Това го принуди да насочи вниманието си единствено към склада, който беше разделен: на широки, заковани в стените лавици. Върху долните бяха подредени халати и кърпи, отгоре имаше кашони с консумативи за лабораторията и кабинетите. В ъгъл а беше поставена пластмасова кофа с използвани парчета марля, от която се излъчваше слаба радиация.

Мартин я изпразни на пода и плъзна брояча над марлята. Нищо. Вкара портативния апарат в кофата. Радиацията се появи някъде към дъното. Отмести я и опря ръце в дъските на пода. Бяха солидни, плътно наредени една до друга и покрити с лак. Удари с юмрук една от тях и усети лека вибрация. Това го накара да продължи проверката към далечния ъгъл. Дъската се повдигна от натиска на пръстите му, после отново легна на мястото си. Той я подхвана за края и рязко дръпна. В кухината под нея се появиха две сандъчета за съхранение на радиоактивни материали с познатите предупреждения, изписани върху капаците.

Етикетите сочеха, че идват от лабораторията „Брукхевън“, която снабдяваше болницата с всички необходими изотопи. Според първия от тях сандъчето съдържаше 2-флуоро–2 деоксинглюкозат. Другият етикет беше почти изстърган.

Ръцете му нетърпеливо вдигнаха капаците. Сандъчето със запазения етикет излъчваше умерена доза радиация. Но другото, оборудвано със значително по-дебел оловен капак, накара гайгеровия брояч да полудее. Съдържанието му беше силно радиоактивно. Филипс старателно го затвори, върна дъската на мястото й и притвори вратата на склада.

Никога не беше чувал за съединенията, които бяха скрити в тези сандъчета, но самото им присъствие в Клиниката по гинекология ги правеше подозрителни. В болницата действаха изключително строги правила за съхранението на радиоактивните материали, независимо дали се използват за терапия, диагностика или научно-изследователска дейност. Всичко това обаче се вършеше далеч от гинекологическите кабинети. Трябваше да разбере за какво точно се използва този радиоактивен деоксинглюкозат…

Стиснал брояча в ръка, Мартин затича надолу по стълбището. Наложи му се да забави крачка едва когато се натъкна на група студенти, излизащи от входа на тунела. Скоро стигна до новата сграда и отново хукна. Когато влезе в библиотеката, дишането му беше доста ускорено.

— Трябват ми сведения за деоксинглюкозат — задъхано рече той. — Къде да ги търся?

— Не знам — стреснато отвърна дежурната библиотекарка.

— По дяволите! — изръмжа Филипс и тръгна към картотеката.

— Опитайте референтния каталог — извика след него жената.

Той смени посоката и се насочи към съответното гише, зад което стоеше момиче с вид на тинейджърка. То беше доловило последните му думи и го гледаше с въпросително извити вежди.

— Бързо! — нетърпеливо рече Филипс. — Деоксинглюкозат. Къде да го търся?

— На какво прилича, поне горе-долу? — отвърна с въпрос момичето.

— Всъщност, не знам — отвърна Филипс. — Затова съм тук… Вероятно е нещо като бучка захар, само че от глюкоза…

— Може би трябва да започнете с индекса за химическите субстанции, а след това…

— Къде е този индекс? — прекъсна я Филипс.

Момичето посочи една дълга маса, над която бяха разположени лавици с книги. Той хукна натам, откри индекса и го разтвори. Не смееше дори да погледне часовника си. Прелисти каталога и спря показалеца си на индекса със съответната информация. Материалът за глюкозатите и техните производни беше отпечатан със ситен шрифт и запълваше около страница. Наложи се да тръсне глава и да се съсредоточи. Смисълът на текста бавно проникна в съзнанието му. Научи, че деоксинглюкозатът има почти идентичен химически състав с глюкозата, която е биологическото гориво за мозъка. Той лесно преодолява бариерата на кръвните клетки в мозъка и се усвоява от активните нервни клетки. Но за разлика от естествената глюкоза, веднъж попаднал в нервните клетки, деоксинглюкозатът не може да бъде преработен и започва да се натрупва в тях. В края на сбитата научна информация беше отбелязано: „Натоварени с радиоактивност, малки количества от деоксинглюкозат проявяват обещаващи качества и способности при изучаването на мозъчните механизми.“

С треперещи ръце Мартин затвори книгата. Аферата започна да се очертава. В болницата се провеждаха тайни експерименти върху мозъка на живи пациенти! МАНЪРХАЙМ! Обзе го такава злоба, че почти усети горчилката й на върха на езика си.

Не беше специалист по химия, но имаше достатъчно познания, за да си дава сметка, че инжектираната в мозъка изкуствено радиоактивирана доза деоксинглюкозат е особено подходяща за изследвания, свързани с действието на мозъчните клетки. Тук решаващо значение има степента на радиоактивност. Ако тя е висока колкото показателите на онова сандъче в склада на Клиниката по гинекология, нейното действие без съмнение убива мозъчните клетки, които я усвояват! Ако някой иска да проследи пътя на нервните клетки в мозъка, той може да ги умъртвява селективно именно с помощта на деоксинглюкозат. Умъртвяването на нервните клетки в мозъка на опитните животни е основен метод при науката, наречена невроанатомия. Нищо не пречи на някой безскрупулен учен да приложи този метод и върху живи хора. Филипс неволно потръпна. Егоцентричен тип като Манърхайм се вписваше напълно в понятието „безскрупулен учен“, напълно лишен от морални задръжки.

Беше зашеметен от това страшно откритие. Нямаше идея в какво се изразява участието на гинекологията и как Манърхайм ги е убедил да се включат в налудничавите му изследвания. Но това участие беше безспорно. За него със сигурност знаеше и болничният администратор. Нямаше друго обяснение за ревностния начин, по който Дрейк защищаваше Манърхайм, превръщайки го в примадоната на болницата, на която всичко е позволено.

Едновременно с това си даваше сметка, че научната дейност на доктор Манърхайм е щедро субсидирана от правителството. За нея се харчеха милиони долари от парите на данъкоплатците. Възможно ли е именно по тази причина да е замесено и ФБР? Нима без да иска Мартин е поставил под заплаха тайни научни експерименти, финансирани от правителството? По всяка вероятност ФБР не знае, че става дума за опити върху живи хора… Мартин имаше достатъчно опит с бюрократичните прийоми и беше наясно, че това е напълно възможно. В държавата често става така, че дясната ръка не знае какво прави лявата. Дори в случаи, при които се нарушават основни човешки права.

С усилие на волята извъртя китката си и хвърли поглед към часовника. До изтичането на двата часа оставаха пет минути. Трябваше веднага да позвъни у Дениз. Не беше сигурен, че агентите ще й сторят нещо лошо, но след безкомпромисната им разправа с онези скитници не беше склонен да рискува. Запита се как да постъпи. Вече знаеше за какво става въпрос, но далеч не всичко… Все пак имаше предчувствието, че ако разкритията му успеят да привлекат вниманието на някоя влиятелна личност, аферата ще бъде разкрита изцяло, до самото дъно. Но коя може да бъде тази личност? Без съмнение човек извън болницата, който обаче има достатъчно познания за нейната дейност и структура. Комисарят по здравеопазването? Някой от заместниците на кмета? Министърът на вътрешните работи? Въздъхна и поклати глава. Без съмнение тези държавни служители вече са чули толкова лъжи за него и необичайното му разследване в болницата, че нито един от тях няма да му обърне внимание.

После изведнъж се сети за Майкълс, детето-чудо. Той имаше достъп до ректора на университета по всяко време! А ректорът разполага с достатъчно авторитет, за да предизвика разследване. Да, това е пътят! Мартин изтича до един от телефоните и поиска външна линия. Започна да набира номера на Майкълс, отправяйки безмълвна молитва към Бога да го завари у дома. Миг по-късно чу гласа на приятеля си в слушалката и почти изкрещя от радост.

— В беда съм, Майкълс!

— Какво е станало, къде си? — разтревожи се приятелят му.

Нямам време за обяснения. Ще ти кажа само, че неволно разкрих една ужасна афера в болницата, която по всяка вероятност се намира под протекцията на ФБР. Не ме питай за нищо повече!

— Какво мога да направя?

— Свържи се с ректора. Кажи му, че се оформя огромен скандал поради експерименти с нищо неподозиращи пациенти на болницата. Това би трябвало да е достатъчно, освен ако не е замесен и той. В такъв случай Господ да ни е на помощ! За момента обаче проблемът е Дениз. Агенти на ФБР я държат затворена в апартамента й. Накарай ректора да се свърже с Вашингтон и да поиска освобождаването й.

— А ти?

— Не се тревожи за мен, добре съм. В момента се намирам в болницата…

— А защо не дойдеш у дома?

— Не мога. Трябва да се кача в лабораторията на неврохирургията. След петнадесет минути те чакам във вашата компютърна зала. Побързай, моля те!

Прекъсна линията и набра апартамента на Дениз. Насреща някой вдигна веднага, но не каза нито дума.

— Сансоун, обажда се Филипс! — изкрещя Мартин.

— Къде си, Филипс? — хладно попита онзи. — Имам неприятното чувство, че не се отнасяш сериозно към ситуацията!

— Напротив! — извика Мартин. — В момента съм в северните покрайнини на града и пътувам към теб. Ще ми трябва още малко време, може би двадесетина минути…

— Петнадесет! — отсече Сансоун и затвори.

Мартин излезе от библиотеката с чувство на тежест в гърдите. Вече беше сигурен, че Сансоун е взел Дениз за заложница и ще я използва, за да го принуди да се предаде. Целта им беше да го премахнат, което означаваше, че вероятно ще ликвидират и Дениз. Сега всичко беше в ръцете на Майкълс. Той трябваше да получи подкрепата на авторитет извън конспирацията. Същевременно Мартин беше наясно, че трябва да получи още много информация в подкрепа на своите подозрения. Манърхайм несъмнено имаше какво да крие. Може би и другите мозъчни спесимени в лабораторията му бяха облъчени.

Повика асансьора и натисна бутона за етажа на неврохирургията. Хирургическото кепе беше отлетяло Бог знае къде и той механично прокара пръсти през гъстата си коса. След броени минути трябваше отново да се обади в апартамента на Дениз.

Лабораторията на Манърхайм се оказа заключена и той потърси с очи нещо, с което да счупи стъклото. Пожарогасителят на стената му се стори напълно подходящ за тази цел. Откачи го от поставката, пое си дъх и го запрати в матирания правоъгълник на вратата. Разчисти с крак стърчащите от рамката парчета и бръкна да отмести резето.

В същия момент летящите врати в дъното на коридора отлетяха на пантите си. Към него се втурнаха двама едри мъже с пистолети в ръце. Бяха облечени в цивилни костюми, което означаваше, че не са от охраната на болницата.

Единият се отпусна на коляно, стисна оръжието си с две ръце и се прицели. Другият остро извика: — Не мърдай, Филипс!

Мартин скочи в дупката на вратата и непознатите се скриха от очите му. В същия миг се дочу меко пропукване и куршумът звънна в металната рамка. Пистолетите им бяха оборудвани със заглушители!

Хукна към вътрешната врата на лабораторията, усещайки тежките стъпки зад гърба си. Помещението беше тъмно, но той помнеше разположението на оборудването и се плъзна между двете дълги лабораторни маси. Добра се до клетките с животните в момента, в който преследвачите му блъснаха вратата на тъмната стая. В следващия миг нещо прещрака и всичко беше заля-но от студената светлина на луминесцентните лампи.

Действията му бяха бързи и точни. Грабна клетката с маймуната, от чиято глава стърчаха снопове електроди. Побеснялото животно направи опит да захапе ръката му през мрежата, но той успя да изтика клетката до вратата, фигурите на преследвачите му се появиха иззад облицования с неръждаема стомана рафт. Затаил дъх, Мартин предпазливо отвори вратичката на клетката. Маймуната нададе пронизителен писък и изскочи на свобода. Стъкленици и инструменти се разлетяха на всички страни. Мъжете се заковаха на място и смаяно гледаха побеснелия звяр, след който се влачеха разноцветни жици. Колебанието им продължи повече от достатъчно. Маймуната напусна рафта със светкавичен скок и се озова върху рамото на по-близкия от преследвачите. Ноктите й потънаха дълбоко в голата кожа на врата, последвани от ситните, но изключително остри зъби. Човекът отзад се опита да помогне на колегата си, но звярът беше прекалено бърз за тромавите му ръце.

Мартин не изчака да види как ще завърши схватката, а хукна към вратата на аварийното стълбище в дъното на помещението, прелитайки покрай подредените в стъкленици мозъци. Металните стъпала бяха извити и стръмни, но той ги вземаше по две, рискувайки всеки момент да се размаже в ръбестите парапети. Зави му се свят от непрестанното въртеливо движение.

Металната врата някъде горе с трясък се отвори, той сгуши глава в раменете си и продължи със същото темпо. Не знаеше дали преследвачите могат да го видят, не спря да провери. Би трябвало да се досети, че лабораторията на Манърхайм ще бъде охранявана. Тежки стъпки затрополиха над главата му, но те бяха твърде далеч. В следващата секунда той скочи на земята и се шмугна в тунела, ушите му не долавяха вече познатото смъртоносно пропукване на заглушителите.

Вратата на старата сграда на Медицинския факултет жалостиво проскърца на пантите си. Взел на един дъх няколко етажа нагоре, Филипс полетя по запуснат коридор с полуизкъртена настилка от мраморни плочи, стигна до амфитеатралната аула и рязко се закова на място. Просторното помещение беше тъмно, което означаваше, че Майкълс още го няма. Зад гърба му цареше пълна тишина. Беше успял да се изплъзне от преследвачите си, но властите вече знаеха къде да го търсят и засичането му беше само въпрос на време.

Направи опит да успокои дишането си. Ако Майкълс не се появи през следващите няколко минути, трябваше да отиде в апартамента на Дениз, независимо от факта, че там ще бъде абсолютно безпомощен. Механично побутна вратата на аулата и за негова изненада тя безшумно се отвори. Зад нея цареше пълен мрак.

Тишината бе нарушена от тихо и басово бучене, което Филипс познаваше още от студентските си години. Така бучаха изстиналите луминесцентни тръби миг преди да бъдат включени. После, точно както някога, аулата се обля от ярка и студена светлина. Очите му бяха привлечени от някакво движение ниско долу, в близост до катедрата. Майкълс енергично размахваше ръце.

— Мартин! — усмихна се той. — Слава Богу, че си тук!

Филипс се хвана за излъскания месингов парапет между редовете и хукна надолу. Майкълс го очакваше в подножието на стълбите.

— Свърза ли се с ректора? — извика Филипс и в душата му потрепна надежда за пръв път от много време насам.

— Всичко е наред, слизай — продължаваше да се усмихва приятелят му.

Мартин внимаваше да не се спъне в сноповете разноцветни кабели, които пресичаха пътеката и чезнеха към различни апарати, заели някогашните места за сядане. После забеляза, че Майкълс е в компанията на трима непознати мъже. Може би беше успял да потърси помощ.

— Трябва да направим нещо за Дениз! — извика той. — Те са я…

— Вече се погрижихме за нея — прекъсна го Майкълс.

— Тя добре ли е? — закова се на място Мартин.

— Добре е, намира се в пълна безопасност — кимна приятелят му. — Хайде, няма ли най-сетне да дойдеш тук?

Последните метри до катедрата бяха най-трудни, тъй като стъпалата почти не се виждаха от кабели и дребна апаратура.

— Току-що се измъкнах от двама души, които стреляха по мен горе, в лабораторията на неврохирургията — извика той. Гласът му излетя на пресекулки.

— Тук ще бъдеш в безопасност — отвърна Майкълс.

Най-сетне стигна до дъното на амфитеатъра и се изправи очи в очи с приятеля си.

— Нямах време да я претърся — промърмори той и любопитно огледа непознатите. Единият от тях се оказа Карл Ръдман, помощникът на Майкълс. Другите двама, облечени в черни комбинезони, виждаше за пръв път.

— Сега доволни ли сте? — обърна се към тях Майкълс. — Казах ви, че ще го намерите именно тук…

— Добре, успяхте да го докарате — кимна единият от мъжете, без да сваля очи от Филипс. — Но ще съумеете ли да го държите под контрол?

— Мисля, че да — кимна Майкълс.

Мартин слушаше странните реплики и местеше очи между приятеля си и непознатия в черния комбинезон. После изведнъж се сети къде го беше виждал: той беше мъжът, който ликвидира Върнър!

— Искам да ти покажа нещо, Мартин — меко и почти бащински подхвърли Майкълс.

— Доктор Майкълс — вдигна ръка непознатият. — Мога да гарантирам единствено действията на ФБР. Надявам се разбирате, че нещата по отношение на ЦРУ стоят съвсем различно!

— Разбирам, господин Сансоун — завъртя се на пети Майкълс. — ЦРУ не е под вашата юрисдикция. Но въпреки това искам няколко минути насаме с доктор Филипс. — Тръгна към вратата, от която се влизаше в съседната зала и леко кимна с глава: — Ела с мен, Мартин…

Инстинктивно стиснал с ръце излъсканите парапети, Филипс усети как объркването му отстъпва място на ужаса.

— Какво става тук? — попита той, обзет от мрачни предчувствия. Думите с мъка излетяха от почти парализираните му устни.

— Ела и ще разбереш! — отвърна с нотка на нетърпение Майкълс.

— Къде е Дениз? — попита Мартин, без да помръдва от мястото си.

— Тя е в безопасност, повярвай ми — рече Майкълс, направи крачка в обратна посока и го хвана за ръката.

— Ела, искам да ти покажа нещо. Отпусни се, скоро ще я видиш…

Филипс му позволи да го отведе в съседната амфитеатрална зала. Младият помощник на Майкълс вече беше там и лампите светнаха. И тук нямаше седалки. В центъра се издигаше огромен екран, изработен от милиони реагиращи на светлината фоторецептори, от задната му част излизаше дебел сноп кабели, които чезнеха към обемистия сандък на процесора за обработка на информацията. От обратната страна на този сандък излизаха още кабели, но значително по-малко на брой. Те бяха свързани с два компютъра, а те от своя страна — с още няколко системи, чиито монитори бяха разпръснати из цялата зала.

— Имаш ли представа какво виждаш? — попита Майкълс.

Мартин мълчаливо поклати глава.

— Виждаш първия в света компютъризиран модел на човешкото зрение. Той е голям и доста примитивен за нашите стандарти, но действа изненадващо добре. Образите, които се появяват на екрана, се обработват автоматически от системата компютри, която виждаш… — Ръцете на младежа направиха кръгово движение, в гласа му се долови дълбоко вълнение: — Това, което виждаш, Мартин, може да се сравнява само с първата верижна реакция при разпадането на атома, осъществена преди години в Принстън! То без съмнение ще бъде едно от най-големите научни открития в съвременната история!

Мартин втренчено го погледна, сякаш искаше да се увери, че приятелят му не е превъртял.

— Създадохме компютър от четвърто поколение! — ухили се Майкълс и дружески го шляпна по гърба. — Слушай! Първото поколение бяха компютри, които малко се различаваха от обикновени изчислителни машини. Във второто бяха включени транзисторите, а в третото — микрочиповете. След дълга и упорита работа ние създадохме четвъртото поколение, част от което е и малкият процесор, който действа в кабинета ти. Имаш ли представа какво означава всичко това?

Филипс поклати глава, безсилен пред възбудената тирада на приятеля си.

— Създадохме изкуствен разум, Мартин! Накарахме компютрите да мислят! Те вече могат да се учат и да разсъждават! Това все някога трябваше да се случи и ние сме първите, които го постигнаха! — Майкълс сграбчи ръката му и го повлече към малката аудитория, в която се помещаваше лабораторията по микробиология и физиология. Вратата й се оказа блиндирана, зад нея имаше още една — от дебела стомана. В ръцете му се появи връзка дълги касови ключове, тежките врати проскърцаха на пантите си. Вътрешността на лабораторията наподобяваше банков трезор.

Мартин замръзна от изненада. Старите лабораторни маси и пейки бяха изчезнали, дългото около тридесет метра помещение беше напълно изолирано, без нито един прозорец. Върху нещо като правоъгълен подиум в центъра бяха подредени огромни стъклени цилиндри, запълнени с някаква прозрачна течност.

— Това е нашата суровинна база, която има решаващо значение — промърмори Майкълс и потупа с длан най-близкия от цилиндрите. — Знам, че първото ти впечатление ще бъде подчинено на емоциите, и с нас беше така… Но можеш да ми повярваш, че жертвите си струват. Напълно си струват!

Преодолял вцепенението си, Мартин бавно заобиколи прозрачния контейнер. Беше висок близо два метра, а диаметърът му надхвърляше един. Вътре, потопени изцяло в прозрачната субстанция, която — както по-късно щеше да разбере — беше концентрат от течностите, циркулиращи в главния и гръбначния мозък, бяха разположени живите останки на Катрин Колинс. Момичето беше заело клекнало положение, с ръце на тила. Действащият апарат сърце-бял дроб доказваше наличието на жизнена дейност. Но мозъкът беше напълно оголен, черепът просто беше отстранен. Лицето също го нямаше, с изключение на очите, които плуваха свободно в течността, покрити с контактни лещи. От тила й стърчеше гъвкав маркуч, очевидно свързан с ендотрахеята.

Ръцете също бяха прецизно дисектирани. Сензорните нерви бяха оголени и висяха в течността като фина паяжина. Краищата им бяха свързани с електроди, стърчащи от мозъка.

Филипс завърши бавната си обиколка около цилиндричния контейнер. Душата му беше скована от ужас, краката му се подгъваха.

— Вероятно знаеш, че най-значимите открития в областта на компютърните науки са пряко свързани с изучаването на биологичните системи — отново проговори Майкълс. — На практика това е основната цел на кибернетиката. Но ние направихме следващата стъпка и се насочихме към човешкия мозък, при това не за да го изучаваме от психологическа гледна точка. Подходът на тази наука е твърде примитивен за нас, тъй като тя разглежда мозъка като една загадъчна черна кутия… — Мартин изведнъж си спомни, че Майкълс беше споменал нещо за „черни кутии“ в деня, в който му достави новото оборудване за разчитане на рентгенови снимки. — Ние подходихме към мозъка като към една сложна машина, която изпълнява строго определени функции. И резултатите от този подход надминаха най-смелите ни очаквания — открихме по какъв начин се съхранява информацията, как мозъкът я обработва паралелно (за разлика от последователната обработка на компютрите от вчерашния ден), как е организирана дейността му, базираща се на една изключително ефективна приоритетна система. В резултат на всичко това вече знаем как да проектираме и изградим механична система, която е огледално копие на мозъка с всичките му сложни функции. И тя работи, Мартин! Работи по начин, който ще надмине и най-смелите ти мечти!

Майкълс го побутна да върви напред. В другите контейнери също имаше млади момичета, всяка от тях подложена на различна степен на вивисекция. Вниманието на Филипс беше привлечено от тялото в последния контейнер. То очевидно се намираше в подготвителна фаза и по тази причина лицето му беше сравнително запазено. Филипс разпозна чертите на Кристин Линдквист.

— Знам, че първия път всичко това изглежда шокиращо — продължи с убедителен тон Майкълс. — Но научната полза от него е толкова огромна, че човек просто трябва да забрави неизбежните жертви по пътя. Нашето откритие ще направи истинска революция в медицината. Ти вече знаеш какво постигнахме с един елементарен процесор за анализ на рентгеновите снимки. Затова те моля да не си правиш прибързани заключения, о’кей?

Приключиха обиколката на изолираната зала, която се оказа нещо средно между болнично отделение и компютърен център. В дъното имаше нещо, което наподобя ваше апаратура за неотложна помощ, използвана във всяко спешно отделение. Пред редицата от монитори беше седнал мъж с дълга бяла престилка, който изобщо не вдигна глава при приближаването на новодошлите.

Филипс отново се спря пред контейнера с Катрин Колинс и най-сетне усети, че му се възвръща дар-слово.

— Какви процеси се развиват в мозъка на този спесимен? — попита с преднамерено равнодушен тон той.

— Тук използваме особената роля на сензорните нерви — поде с въодушевление Майкълс. — По странна ирония на съдбата, мозъкът е нечувствителен към собственото си състояние и на мен ми хрумна да свържем периферната нервна система на Катрин с електродите в мозъка. По този начин тя сама ни обяснява кои сектори от мозъка й функционират във всеки даден момент. За целта сме създали специална система за обработка на получената информация.

— Искаш да кажеш, че този спесимен е в състояние да комуникира с теб? — изненадано го погледна Мартин.

— Разбира се. В това е красотата на цялата работа. Караме човешкия мозък да се самоизследва. Сега ще ти покажа как става това…

Срещу контейнера на Катрин Колинс беше монтиран компютърен терминал, чийто екран беше на едно ниво с очите й. Снопче кабели го свързваха със задната част на контейнера и главния компютър. Майкълс набра няколко думи на клавиатурата и те се изписаха на екрана:

Въпросът се стопи, на негово място изплуваха други думи:

Майкълс се усмихна и извърна глава към Мартин:

— На това момиче никога не му е достатъчно. Тя е сред най-добрите…

— Какво означава „стимулирайте ме“? — попита Филипс.

— Имплантирахме един електрод в центъра за насладата в мозъка й и чрез него я поощряваме в работата. В момента на стимулацията тя изпитва усещането за сто оргазма едновременно. Сигурно е страхотно, защото непрекъснато го иска…

Майкълс отново се обърна към клавиатурата.

После натисна един червен бутон, монтиран до клавиатурата и тялото на момичето започна да потръпва в контейнера.

— Оказа се, че системата за възнаграждение на мозъка е могъщ мотивиращ фактор, по-силен дори от чувството за самосъхранение. След дълъг и упорит труд открихме начин да я включим в процесора от най-ново поколение и по този начин направихме апаратурата изключително ефективна.

— Кой е в основата на всичко това? — промълви Филипс, все още несигурен дали може да вярва на очите си.

— Няма такава личност — отвърна Майкълс. — Никой не може да поеме сам нито славата, нито евентуалните укори. Нещата се развиваха на етапи, едно откритие водеше към следващото. Но все пак има двама души, които носят основната отговорност — това сме ние с теб.

— И аз ли?! — смаяно попита Филипс и лицето му изведнъж посърна.

— Да, и ти. Знаеш, че интересът ми към изкуствения разум датира отдавна. Той беше в основата на желанието ми да работя с теб. Проблемите при разчитането на рентгеновите снимки ми помогнаха да оформя основната концепция на цялата си научно-изследователска дейност, която нарекох „разделителна способност“. Човек притежава способността да вижда общото и индивидуалното в голямо количество рентгенови снимки — нещо, на което не бяха способни дори най-съвършените компютри. Анализирайки внимателно твоята методология за разчитане на тези снимки, аз успях да изолирам главните логически стъпки в процеса и да ги заложа в компютъра. По този начин създадох програмата, която дублира изцяло функциите на рентгенолога. Може би това ти звучи объркано, но на практика не беше така. Просто трябваше да разберем как функционира човешкият мозък при разпознаването на определени обекти. За целта създадох екип от физиолози, които работеха по проблемите на неврологията. Инжектирайки радиоактивен диоксиглюкозат в мозъка на избрани пациенти, ние бяхме в състояние да проследим разпознаващите им реакции. За целта използвахме офталмологичните схеми за проверка на зрението. Радиоактивната глюкоза причинява микроскопични дупчици в мозъка на опитния екземпляр, като убива всички нервни клетки, участвали в разпознаването на офталмологичната схема. Картографирайки тези дупчици, ние успяхме да установим точния начин, по който функционира мозъкът. Техниката на селективна деструкция се използва от години при изследването на животинския мозък. Разликата при приложението й върху хора е очевидна, именно тя ни позволи за кратко време да постигнем блестящи резултати.

— Но защо я прилагате само върху млади жени? — попита със свито сърце Филипс. Кошмарът започваше да придоби реални измерения.

— Преди всичко заради удобството — отвърна Майкълс. — Нуждаехме се от здрави субекти за своите изследвания, които да бъдат на наше разположение във всеки момент. Най-подходящи за целта се оказаха пациентките на гинекологичната клиника. Те почти никога не задават въпроси за манипулациите, на които ги подлагат в кабинета за прегледи, а една малка промяна в резултатите от Теста на Пап ни позволява да ги привикваме в момента, в който имаме нужда от тях. Жена ми от години е директор на университетската клиника по гинекология. Именно тя правеше подбора на пациентките и инжектираше радиоктивния материал в кръвоносната им система по време на стандартните лабораторни процедури. Всичко ставаше лесно и гладко…

В съзнанието на Мартин се появи образът на онази чернокоса жена с мрачна физиономия, на която се беше натъкнал в чакалнята на гинекологията. Отначало му беше трудно да я свърже с Майкълс, но после разбра, че нещата стоят именно така…

Екранът пред контейнера с Катрин Колинс отново оживя.

Майкълс се завъртя заедно със столчето.

— Програмата се развиваше толкова успешно, че решихме да разширим задачите на изследването — продължи с обясненията си той. — Разбира се, това стана постепенно, в течение на няколко години. Инжектирахме на пациентите си все по-силни радиоактивни дози и благодарение на тях успяхме да изолираме всички асоциативни центрове на мозъка. За съжаление това предизвика серия от странични реакции, особено когато работехме върху темпоралния лоб и свързаните с него вериги от нервни клетки. Експериментите бяха много деликатни, защото трябваше да поддържаме баланс между деструктивните фактори и останалите, общо взето поносими, сипмтоми. В крайна сметка решихме, че трябва да приберем една част от пациентките тук, просто за да бъдем сигурни в успешното завършване на експерименталната фаза. — Майкълс махна с ръка към дългата редица прозрачни контейнери: — Тук, в тази зала, направихме най-важните си открития. Естествено, в началото на експериментите нямахме никаква представа за голяма част от тях…

— Какво стана с последните момичета, върху които експериментирахте? — попита Филипс. — Имам предвид Марино, Лукас и Линдквист…

— О, тези ли? Признавам, че причиниха доста неприятности. Те получиха най-силните дози радиоактивен материал и развиха бързи симптоми. Толкова бързи, че не успяхме да ги приберем, преди да се обърнат към лекар… Разбира се, никой от прегледалите ги лекари не успя да им постави диагноза, включително и Манърхайм…

— Искаш да кажеш, че той няма нищо общо с всичко това? — изненадано го погледна Филипс.

— Ти шегуваш ли се? — направи гримаса Майкълс. — В това научно изследване от изключителна важност за цялото човечество няма и не може да има място за егоистични и разглезени копелета като Манърхайм! Такива като него ще поискат да ударят тъпана още при първия по-значим успех…

Филипс замаяно се огледа. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действително, при това тук, в сърцето на голям и авторитетен болничен комплекс.

— Само едно не мога да разбера — промълви той. — Как ви се разминава тая работа, като се има предвид, че едно сбъркано лекарство на някоя опитна мишка води до организирани протести на Лигата за защита на животните…

— Радваме се на подкрепа от високи места — усмихна се Майкълс. — Може би си забелязал, че отвън пазят агенти на ФБР.

— Не ми напомняй за тях! — направи гримаса Филипс. — Нали същите тези агенти се опитаха да ме ликвидират!

— Съжалявам, но нямах представа за какво става въпрос преди да се обадиш. Вече от година си под постоянно наблюдение. Казаха ми, че искат да те предпазят и нищо повече…

— Под наблюдение ли съм бил? — изгледа го смаяно Филипс.

— Както всички останали участници в този експеримент — кимна Майкълс. — Не искам да звуча драматично, но трябва да ти кажа, че нашата дейност има всички шансове да промени цялата структура на човешкото общество. Първоначалните ни открития нямаха всеобхватно значение, но бяха надлежно патентовани. Това беше достатъчно за големите компютърни корпорации, които ни засипаха с щедра финансова помощ. Те не се интересуват как правим своите научни открития, важни са резултатите. И в името на тези резултати те се надпреварват да ни спонсорират. В крайна сметка се случи и неизбежното — Министерството на отбраната направи поръчка за серия от нашите компютри четвърто поколение, които предизвикаха истинска революция в областта на военната промишленост. Използвайки портативна апаратура за изкуствен разум, към която свързахме молекулярна система за запаметяване на холографски изображения, ние успяхме да създадем първата в света интелигентна апаратура за ракетно насочване. Армията вече разполага с прототип на „умна“ ракета, която единодушно се приема за най-голямото достижение в областта на военната техника след създаването на атомното оръжие. Тук му е мястото да добавя, че правителството още по-малко се интересува как постигаме всичко това. Единствената му грижа беше да ни обгради с невиждана до този момент система за сигурност, пред която бледнеят дори мерките за запазване в тайна на „Проекта Манхатън“3. Дори президентът на Съединените щати няма достъп до тази зала. На фона на всичко това наблюдението над нас е нещо съвсем естествено. Тези момчета са истински параноици и живеят с мисълта, че тук всеки момент могат да се появят руснаците. Снощи ми съобщиха, че си превъртял и създаваш проблеми за сигурността на цялата ни дейност. Аз съм в състояние да ги контролирам, но само до определена степен. Останалото зависи от теб… Трябва да вземеш решение, при това веднага.

— Какво решение? — вдигна вежди Филипс.

— Трябва да решиш дали можеш да живееш с цялата тази дейност, която в много отношения ще продължава да бъде дълбоко засекретена. Зная, че това представлява огромен шок за теб. Признавам, че нямах намерение да те запознавам с начина, по който стигаме до своите революционни открития. Но ти сам откри голяма част от тях и това изложи живота ти на сериозна опасност. Затова реших, че трябва да знаеш всичко. А сега ме слушай внимателно, Мартин… Напълно съзнавам, че експериментирането върху хора, при това без тяхното изрично съгласие, влиза в дълбоко противоречие с медицинската етика. Но аз съм твърдо убеден, че целта оправдава средствата. Няма спор, че седемнадесет млади момичета несъзнателно са жертвали живота си. Но това е станало в името на истинската революция в живота на нашето общество, за постигането на ново военно превъзходство на Съединените щати в целия свят. От гледна точка на отделния индивид жертвата наистина е огромна. Но от гледната точка на двеста милиона американци тя е съвсем незначителна. Помисли си колко млади момичета доброволно се разделят с живота си всяка календарна година, колко души загиват по магистралите… Но нашите седемнадесет избраници помагат на цялото общество. Отношението към тях е абсолютно милосърдно, а дори и състрадателно. Грижим се за тях по всевъзможни начини, изцяло сме ликвидирали болката и страданието. Дори обратното — с помощта на някои специфични средства ние им доставяме недостъпна за обикновените простосмъртни наслада.

— За мен това е неприемливо — поклати глава Мартин. — А вместо да се тревожиш за решението ми, просто би могъл да ги оставиш да ме ликвидират… Защо не го направи?

— Защото те харесвам, Филипс. След четири години съвместна работа съм дълбоко убеден, че можеш да дадеш още много за усъвършенстването на нашия проект. А и медицинското му приложение в областта на рентгенологията е едно отлично прикритие за същинската ни дейност. Това те прави нужен, Филипс… Разбира се, можем да се справим и без теб, в днешно време вече няма незаменими хора. Но предпочитаме да работиш за нас.

— Не! — отсече Филипс.

— Няма да споря с теб — усмихна се Майкълс. Фактът, че се нуждаем от теб, остава непроменен. Същевременно искам да изтъкна нещо важно — експериментите с хора са към своя край. Няма да имаме нужда от нови доброволци, тъй като биологичната страна на нашите изследвания вече приключи. Разполагаме с цялата необходима информация, сега ни предстои да я реализираме по електронен път. Това означава край на всичко, което може да ти се стори незаконно…

— Колко учени участват в програмата? — попита Филипс.

— Това е един от най-красивите аспекти на цялата работа — усмихна се отново Майкълс. — В сравнение с гигантските по значение крайни резултати, в програмата участват изключително малък брой учени. Имаме екип от физиолози, няколко гениални специалисти по компютърна техника и известен брой медицински сестри.

— Без лекари? — вдигна вежди Филипс.

— Без — кимна Майкълс, после побърза да се поправи: — Всъщност, един от физиолозите е доктор на медицинските науки…

В залата настъпи тишина. Двамата млади мъже напрегнато се гледаха.

— О, и още нещо — подхвърли след няколко секунди Майкълс. — Ти ще обереш всички лаври за медицинското приложение на новата компютърна технология, което несъмнено ще предизвика истинска сензация…

— Това подкуп ли е?

— Не, разбира се. Това е факт, който ще те превърне в най-известния медицински изследовател в Щатите. Ще получиш възможност да програмираш цялата дейност в областта на рентгенологията. Диагнозите на пациентите ще бъдат поставяни от компютри със 100-процентова гаранция, а това ще доведе до революция в медицината. Сам си ми споменавал, че дори най-добрият рентгенолог допуска около 25 процента брак в поставянето на диагнозите. И накрая… — Майкълс се размърда и отмести очи, сякаш обладан от някакво неудобство. — Вече ти казах, че мога да контролирам агентите само до определена степен. Ако решат, че някой представлява риск за сигурността на проекта, нещата вече не са в мои ръце. За съжаление Дениз Сангър също е забъркана в тази работа. Тя не знае подробности за нашите изследвания, но въпреки това знае достатъчно, за да се превърне в риск. Казано с други думи — ако ти откажеш да приемеш програмата, тя ще бъде ликвидирана заедно с теб. В това отношение не мога да направя абсолютно нищо…

Филипс се вцепени от гняв. Бруталният начин, по който този човек го шантажираше с живота на Дениз, го накара да стисне юмруци. Овладя се с цената на нечовешки усилия. Към физическото изтощение се прибави и огромното нервно напрежение, беше му трудно да се концентрира. В крайна сметка успя, но резултатът беше плачевен — осъзна с безпощадна яснота, че е напълно безсилен пред огромната машина, която заплашваше да го смаже. Не само него, а и Дениз, която не беше виновна за нищо. Над душата му се спусна черното покривало на отчаянието.

Майкълс приятелски го докосна по рамото.

— Е, Мартин? Аз честно ти разказах всичко… Какъв ще бъде твоят отговор?

— Едва ли имам избор — промърмори навъсено Филипс.

— Имаш, но не особено голям — кимна Майкълс. — Ясно е, че и двамата с Дениз ще бъдете под стриктно наблюдение. Нямаш никакви шансове да информираш за програмата ни нито Конгреса, нито медиите. Разработени са подробни планове за всички неочаквани ситуации. Изборът ти се свежда до живота. Ако откажеш да ни сътрудничиш, двамата с Дениз моментално ще бъдете ликвидирани. Нима виждаш смисъл в безполезната смърт? Не искам да бъда брутален, но обстоятелствата го налагат. Ако вземеш решението, което очаквам от теб, Дениз ще бъде информирана, че нашите научни изследвания са засекретени от Министерството на отбраната, а негови представители погрешно са преценили, че твоята особа представлява риск за тяхната сигурност. Ще я накарат да се закълне, че ще пази тайна и с това нещата приключват. Разбира се, от теб ще очакваме да запазиш пълно мълчание относно биологическата страна на програмата…

Филипс изпусна въздуха от дробовете си и бавно обърна гръб на прозрачните контейнери.

— Къде е Дениз? — попита той.

— Ела с мен — усмихна се Майкълс.

Напуснаха секретната лаборатория, стоманените врати се затвориха след тях. Прекосиха амфитеатралната зала и излязоха в порутения коридор. Оттам се прехвърлиха в административната сграда на някогашния медицински факултет.

— Мартин! — извика Дениз, скочи от протърканото кресло и увисна на шията му, без да обръща внимание на цивилните агенти, които я охраняваха. От очите й бликнаха сълзи: — Какво става, Мартин?!

В първия момент той не успя да каже нито дума. Душата му преливаше от щастие, че вижда любимата си, при това жива и здрава. Как би могъл да поеме отговорността за смъртта й?!

— ФБР се опитва да ме убеди, че си опасен предател — рече през сълзи тя. Не им повярвах, разбира се, но искам да го чуя и от теб. Кажи ми, че всичко това е един лош сън, моля те!

Филипс затвори очи. Не знаеше колко време остана така. Но когато клепачите му най-сетне се вдигнаха, се върна и способността му да говори. Подбираше думите си с безкрайно внимание, просто защото съзнаваше, че животът на младата жена е в негови ръце. Вече знаеше какво трябва да направи. Временно успяха да го изкарат от релсите, но сега всичко беше наред. Щеше да намери начин да се изтръгне от желязната им хватка, дори ако се наложи да чака подходящия момент с години.

— Да — тихо промълви той. — Това е един лош сън. Стана ужасна грешка, но вече всичко е наред…

Притегли любимото лице към себе си и нежно целуна треперещите устни. Тя пламенно му отговори. В душата й нахлу огромно облекчение. Не беше се излъгала в своя любим. Той зарови лице в пухкавата й коса. Животът на това красиво създание означаваше всичко за него.

— Край, всичко свърши! — прошепна Дениз.

Очите му срещнаха погледа на Майкълс, който мълчаливо наблюдаваше сцената. Главата му одобрително кимна. Но Мартин знаеше, че нищо не е свършило…