Мозъци

Шеста глава

Мартин напусна ангиографията в момента, в който се увери, че практикантът държи нещата под контрол и катетъра е изваден от артерията на пациента. Тръгна към кабинетът си с надеждата, че Хелън е на обяд, но тя го чакаше като котка с извадени нокти, между които стърчеше нова купчина спешни съобщения. Не че имаше нещо против да контактува с нея — просто го глождеше предчувствието за лоши новини.

— Втори кабинет по ангиография отново е извън строя — започна Хелън още в коридора. — Този път не е рентгенът, а машината за подаване на снимките.

Филипс кимна и съблече оловната престилка. Проблемът не беше нов, Хелън можеше и сама да позвъни в сервиза на фирмата, която поддържаше апаратурата. Обърна се към работната маса. От печатащото устройство се беше проточил цял лист с гъсто изписани данни.

— Имаме проблем с Клеър О’Брайън и Джоузеф Абоданца — продължи Хелън. Това бяха двамата лаборанти в неврорентгенологията, които скоро щяха да приключат курса на предварителното обучение.

— Какъв проблем?

— Решили са да се оженят.

— Какво? — ухили се Филипс. — Нима са вършили нещо нередно в тъмната стаичка?

— Не! — намръщи се Хелън. — Но са определили датата на сватбата си през юни, след което възнамеряват да вземат отпуск и да пътуват до Европа!

— Лятото? — сбърчи вежди Филипс. — Изключено! Не можем едновременно да ги пуснем в отпуск, дори и само за две седмици! Надявам се, че си им го обяснила…

— Естествено — кимна Хелън. — Но те заявиха, че изобщо не им пука. Решени са да го направят, дори това да означава уволнение.

— Исусе Христе! — плесна се по челото Филипс. Веднага си даде сметка, че с получената тук квалификация Клеър и Джоузеф лесно ще получат работа във всеки медицински център на страната.

— Обади се и деканът на Медицинския факултет — продължаваше да реди секретарката. — На общото събрание миналата седмица взели решение да удвоят бройката на студентите, които ще преминават през неврорентгенологията. Това станало, след като миналогодишните групи единодушно поставили на първо място практическите си занимания при нас…

Филипс затвори очи и механично разтри слепоочията си. Двойно по-големи групи, Господи! Само това липсва!

— Има и още нещо — погледна го съчувствено Хелън, изправила се на прага. — Майкъл Фергюсън от Административния отдел се обади да съобщи, че трябва да освободим складовото помещение. Трябвало им за Социалните служби.

— А къде ще денем всичките тези материали? — раздразнено вдигна глава Филипс.

— Зададох му същия въпрос. Той отвърна, че това си е наш проблем, тъй като отдавна сме наясно, че това помещение не ни се полага. А сега мисля да отскоча да хапна. Ще се върна веднага…

— Разбира се, приятен обед — кимна Филипс.

Изчака няколко минути да се успокои. Административните проблеми се увеличаваха с всеки изминал ден и ставаха все по-непоносими. Въздъхна и се насочи към печатащото устройство в ъгъла.

Филипс не можеше да повярва на очите си. Това, което прочете, беше добро, много добро! За пръв път в практиката си виждаше на хартия толкова лаконична и ясно очертана диагноза, без нищо излишно в нея. Отново прочете части от информацията и пак поклати глава. Беше му трудно да повярва, че пред очите му са заключенията на машина, а не на колега неврорентгенолог. Дори без да е програмирана за данни от краниотомия, тя беше успяла да направи всички основни заключения, произтичащи от подобна процедура. А и сведенията за различията в консистенцията! Филипс нямаше представа как да ги интерпретира, но дълбоко в себе си беше убеден, че става въпрос за нещо важно.

Измъкна филмчето от лазерния скенер и го прикрепи към осветения екран. Обзе го чувство на смущение, тъй като не успя да види никакви различия в консистенцията. Може би новият метод за изчисление плътността на различните мозъчни слоеве, който ги беше препъвал още от самото начало, ще се окаже недостатъчно ефективен? Кракът му механично натисна педала на алтернатора, снимките затичаха по екрана. Спря на ангиограмата, после извади по-ранни черепни снимки на Лайза Марино и ги постави редом с оперативните. Отново потърси вариациите в плътността, които се споменаваха в разпечатката. Не откри нищо — снимките показваха абсолютно еднаква мозъчна консистенция.

На вратата се почука и в кабинета се появи Дениз Сангър. Филипс я дари с топла усмивка, но продължи работата си. Пръстите му сгънаха лист хартия и изрязаха средата с помощта на малка ножица. После разгърна листа. В центъра му се появи малка кръгла дупка.

— Като гледам, много си зает — прегърна го изотзад Дениз. — Режеш си листчета и не ти пука от нищо!

— Епохалните научни открития обикновено стават съвсем случайно — отвърна с усмивка Филипс. — От сутрешната ни среща насам се случиха куп необикновени неща. Майкълс докара първата ни машина за разчитане на черепни снимки, а тя ми предостави първата си разпечатка…

Дениз потъна в четене, а той покри рентгеновата снимка на екрана с продупчения лист. В малката дупка попадна само онази част от нея, която го интересуваше. Приведен ниско над нея, Мартин се зае да я изучава. После махна листа и помоли Дениз да разгледа снимката. Тя се подчини и след минута поклати глава. Не беше открила никакви изменения. Той сложи листа и я накара да разгледа това, което се виждаше през дупката. Тя отново не откри нищо, а той й посочи едва видимите бели точици, подредени хоризонтално. Свалиха хартията. Вече бяха сигурни. Ориентирани какво точно търсят, очите им без затруднение засякоха точиците.

— Какво е това, според теб? — попита Дениз.

— Няма представа — въздъхна Филипс, пристъпи към масата и вкара в компютъра ранните снимки на Лайза Марино. Искаше да провери дали програмата ще отбележи същите отклонения в плътността. Лазерният скенер охотно погълна филмчето, а той поклати глава и добави: — Но това ме тревожи…

— Защо? — вдигна глава Дениз. Лицето й беше синкаво от светлината на екрана. — Според мен тези заключения са фантастични!

— Точно там е работата — въздъхна Филипс. — По всичко личи, че програмата е в състояние да разчита рентгеновите снимки далеч по-добре от своите създатели. Никога досега не бях забелязвал тези вариации в консистенцията. И всичко това неволно ме кара да си мисля за историите на Франкенщайн… — Замълча за момент, после внезапно се изсмя.

— Това пък какво беше? — погледна го с любопитство Дениз.

— Сетих се за Майкълс — отвърна Мартин без да отделя очи от разпечатката. — Програмирал е машината така, че вкарам ли някаква задача, тя ме съветва да си гледам работата… Първия път ми каза да изпия едно кафе, а сега ме съветва да си похапна…

— Идеята не е лоша — кимна Дениз. — Забрави ли за романтичната ни среща в кафенето? И без това не разполагам с много време, защото трябва да се връщам при скенера…

— В момента не мога — поклати глава Филипс. Не искаше да я разочарова, но любопитството му беше огромно. — Това тук наистина ще ме побърка!

— Добре — кимна Дениз. — Аз обаче отивам да си взема един сандвич. Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна разсеяно той, насочил цялото си внимание към оживелия принтер.

— Радвам се, че изследванията ви имат резултат — обърна се на прага тя. — Знам колко много държиш на тях…

Филипс изобщо не я чу. Изчака спирането на печатащото устройство и нетърпеливо откъсна листа. И този рапорт беше като предишния — стегнат, но пълен. Компютърът отново описа вариациите в плътността и препоръча рентген под различни ъгли, плюс мозъчен скенер.

Отметна глава и нададе тържествуващ вик, ръцете му забарабаниха по плота. Част от снимките на Лайза Марино се измъкнаха от щипките и се разпиляха по пода. Наведе се да ги вдигне и видя фигурата на Хелън Уокър под рамката на вратата. В очите й се четеше недоумение.

— Добре ли сте, доктор Филипс? — загрижено попита тя.

— Да, разбира се — поруменя той. — Малко съм възбуден… Нали щеше да ходиш на обяд?

— Вече се върнах. Взех си един сандвич, който ще хапна тук, на място…

— А ще ме свържеш ли с Уилям Майкълс?

Секретарката кимна и излезе. Филипс върна разпилените снимки на мястото им и отново се втренчи в малките бели точици. Какво ли означават? Не приличаха на често срещаните калциеви образувания, а структурата им беше различна от тази на кръвоносните съдове. Нямаше как да ги квалифицира преди да разбере дали измененията са във вътрешността на сивото вещество, или в клетъчната структура на мозъка, известна под името кортекс. Имаше и трета възможност — да се окажат част от бялото мозъчно вещество или от повърхностните фибринозни образувания…

Телефонът изжужа и той вдигна слушалката на деривата над масата. Беше Майкълс. С разтреперен от вълнение глас Филипс му описа изключителното действие на машината. Подчерта, че тя е била в състояние да открие такива вариации в плътността, които нито един специалист не би забелязал. Говореше толкова бързо, че Майкълс го помоли да се вземе в ръце.

— Е, радвам се, че работи според очакванията — каза с доволна въздишка той.

— Какви очаквания, бе човек? — извика Филипс. — Това е нещо далеч повече от всякакви очаквания!

— Хубаво… С какво количество стари снимки я захрани?

— Всъщност, само с един комплект — призна Мартин. — Не, с два, но от един същ пациент…

— Само с два? — разочаровано възкликна Майкълс. — Дано не си се преуморил!

— Добре де… Нямам достатъчно време, защото съм претрупан от ежедневни задачи.

Майкълс беше съгласен с това. Но после го предупреди, че вместо да се радва на случайни успехи, трябва да заложи в машината данните от всички черепни снимки, правени през последните няколко години. Само по този начин биха могли да отстранят неверните данни, произтичащи от дефекти в негативите — тяхната най-важна задача на този етап.

Мартин слушаше внимателно, но очите му продължаваха да следят паяжината на промените, която принтерът систематически проследяваше. Не забравяше припадъците — главното оплакване на Лайза Марино, аналитичният му ум моментално започна да търси връзката между тях и тези загадъчни светли точици, засечени от лазерния скенер. Беше напълно допустимо те да са предизвикани от някакво латентно неврологично заболяване.

Приключи разговора с нова чувство на нетърпение. Спомни си, че на даден етап от лечението на Лайза Марино мнозина от специалистите са подозирали наличието на множествена склероза. Ако компютърът докаже валидността на подобно подозрение, това щеше да е огромен успех. От десетилетия насам медиците търсеха лабораторно потвърждение за диагностицирането на множествената склероза. Но за целта му трябваха нови рентгенови снимки и повторен черепен скенер на пациентката. Това нямаше да е лесно, тъй като тя току-що беше претърпяла операция. Трябваше му разрешение от страна на хирурга, но Манърхайм, въпреки раздразнителния си нрав, имаше подчертано положително отношение към експерименталната дейност и със сигурност нямаше да му откаже.

Извика на Хелън да потърси хирурга по телефона и продължи да изследва рентгеновите снимки на Лайза. Според възприетата от рентгенолозите терминология, промените в плътността на тъканите се наричаха „мрежи“, макар че белите точици на снимката приличаха повече на издължени успоредни линии. Прибягвайки до помощта на лупата, Мартин се запита дали фиброзните нервни окончания не са причина за това необичайно подреждане. Но това едва ли беше възможно, тъй като за черепните снимки винаги се използваха лъчи с висока интензивност, способни да проникнат през дебелата кост. Мислите му бяха прекъснати от телефона. Насреща беше Манърхайм.

Филипс започна разговора с приятелски тон, без да се показва засегнат от поведението на хирурга в операционната зала. Манърхайм отвърна с мълчание на желанието му да се запознае по-отблизо със странните изменения в мозъка на Лайза Марино.

— Мисля, че трябва да ги изследваме по-подробно и за тази цел ми трябват нови снимки и скенер на мозъка — заключи Филипс. — Разбира се, когато пациентката бъде готова за това…

Насреща продължаваше да цари мълчание, после в слушалката екна раздразненият глас на хирурга:

— Майтап ли си правиш? Трябва да ти кажа, че това е проява на лош вкус!

— Не си правя майтап — озадачено отвърна Мартин.

— Тогава сигурно е време да разбереш, че вече е късно за каквито и да било снимки! — ревна Манърхайм и затръшна слушалката.

Господи, този човек напълно е превъртял, каза си Мартин. Съзнаваше, че трябва да запази самообладание и да потърси различен подход. От опит знаеше, че Манърхайм не обича да следи отблизо следоперативното състояние на пациентите си и оставя тази задача изцяло в ръцете на старши-практиканта Нюмън, който отговаря за ежедневните процедури в реанимацията. По тази причина реши да потърси Нюмън и да види какво може да се направи.

— Нюмън излезе — уведомиха го от рецепцията на Оперативния блок.

— А дали пациентка на име Лайза Марино все още се намира в реанимацията? — попита Мартин.

— Не — отговори сестрата. — За съжаление не успя да стигне дотам.

— Как така не успя да стигне? — попита Мартин и изведнъж разбра поведението на Манърхайм преди малко.

— Почина на операционната маса — поясни сестрата. — Голяма трагедия, особено за доктор Манърхайм, който никога до този момент не беше губил пациент…

Филипс се извърна към осветената рамка. Вместо рентгеновата снимка на Лайза Марино видя лицето й, такова каквото го беше запомнил сутринта в чакалнята — лице на птиче с оскубани пера. Тръсна глава и се върна в действителността. Запита се какво може да направи от това, което виждаше пред себе си. Трябваше му анамнезата на Лайза. Искаше да види дали в нея няма нещо, което може да сочи към диагнозата множествена склероза, поставена от компютъра. Тя не би могла да замени новата рентгенова снимка, но все пак беше нещо.

Мина покрай Хелън, която седеше зад бюрото си със сандвич в ръка. Помоли я да звънне в ангиологията и да предупреди, че малко ще се забави. Тъмнокожата жена преглътна залъка си и забързано попита какво да каже на Майкъл Фергюсън от администрацията, който скоро щеше да го потърси за склада. Филипс се направи, че не чува. „Майната му на Фергюсън“, рече си той и закрачи по коридора към хирургията. Отдавна се беше научил да ненавижда болничните администратори.

В приемната на операционния блок все още имаше няколко колички с пациенти, които чакаха операция. Но ситуацията беше далеч по-спокойна от сутринта. Зърна познатото лице на Нанси Донован, който излезе от една врата, окачи любезна усмивка на лицето си и забърза към нея.

— Май имахте проблеми със случая Марино, а? — подхвърли съчувствено той.

— Беше ужасно! — помръкна лицето на сестрата. — Толкова младо момиче! Стана ми жал за доктор Манърхайм…

Филипс кимна, макар че не можеше да разбере защо трябва да съжалява копелдак като Манърхайм.

— Какво стана? — попита той.

— Спука се една от главните артерии, при това след като я затворихме…

Филипс поклати глава. Спомни си положението на единия от дълбочинните електроди в опасна близост до задната церебрална артерия.

— Къде е болничният картон? — попита на глас той.

— Не знам, но ще попитаме на гишето — отвърна Донован.

Филипс остана на мястото си, а жената отиде при колежките си, размени няколко думи с тях и се върна обратно.

— Вероятно е в анестезиологията. Стаята без номер до Операционна 21.

Той влезе в съблекалнята на хирурзите, навлече стерилен халат и се насочи към Оперативния блок. В главния коридор личаха следи от сутрешните битки — локви сапунена вода около умивалниците, гъби и четки за търкане вътре в тях. Уморен хирург спеше в една от количките до стената. Очевидно беше оперирал цяла нощ и силите му не бяха стигнали да се добере до стаите за почивка. Колегите му благоразумно го бяха оставили на мира.

Стигна до вратата в съседство на Операционна 21, но тя се оказа заключена. Направи крачка в обратна посока и надникна през малкото прозорче на вратата, от която се влизаше в операционната. Вътре беше тъмно, но вратата се оказа отключена. Натисна ключа на стената и огромният полукръг на оперативните светлини се задейства с тихо бръмчене. Ослепителният сноп обхвана операционната маса, останалата част от залата остана в полумрак. С изненада и ужас установи, че никой не си беше направил труда да почисти след нещастието с Марино. Най-ужасна беше голата маса с нейните механични приспособления. Подът под горната й част беше покрит с локви засъхнала кръв, от които в различни посоки тръгваха тъмночервени отпечатъци от крака.

Стана му лошо, неволно си спомни за първите практически упражнения в Медицинския факултет. Тръсна глава и неприятното чувство изчезна. Внимавайки къде стъпва, той заобиколи масата и се насочи към вътрешната врата на анестезиологията. Бутна я и сложи крак да я задържи, докато пръстите му опипваха стената за електрическия ключ. В следващия момент забеляза, че вътре не е напълно тъмно. Вратата към коридора беше открехната и през процепа нахлуваше бледа светлина. Озадачен, той побърза да включи луминесцентното осветление.

Помещението беше значително по-малко от операционната. В средата имаше количка, върху която лежеше покрито с чаршаф тяло. Босите му стъпала с разперени пръсти нелепо стърчаха навън. Филипс здравата се стресна. Върху гърдите на трупа лежеше папка.

Затаил дъх, сякаш за да се предпази от присъствието на смъртта, Филипс мина покрай количката и рязко отвори вратата към коридора. От мястото си можеше да види спящия хирург и няколко санитари в дъното. Завъртя глава в двете посоки. Имаше чувството, че преди малко е опитал погрешната врата. В душата му цареше хаос. Постоя известно време така, после поклати глава и се върна при леглото на колелца.

Понечи да отвори папката, после се спря. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да повдигне чаршафа. Даваше си сметка, че това е напълно безсмислено, но ръката му сама се протегна към ръба… За миг затвори очи, после се втренчи в безжизненото, сякаш порцеланово лице на Лайза Марино. Едното й око беше полуотворено, под клепача се виждаше изцъклената зеница. Раната в дясната част на бръснатата й глава имаше формата на подкова и беше старателно зашита. По лицето й нямаше кръв, очевидно я бяха почистили след операцията. Дали Манърхайм не го е направил с цел да докаже, че смъртта е настъпила по-късно, неволно се запита Филипс.

Хладната необратимост на смъртта накара сърцето му да се свие. Побърза да покрие главата на мъртвата, след това взе папката и се насочи към писалището в съседство. Подобно на повечето пациенти в Университетската болница, папката с анамнезите на Лайза Марино беше дебела и обемиста, въпреки че беше постъпила едва преди два дни. В нея се съдържаха не само доказаните диагнози, но и работните предположения на практикантите и студентите от горните курсове. Филипс прелисти словоохотливите консултации от неврологията и офталмологията. Непосредствено след тях откри някаква забележка от самия Манърхайм, която обаче беше напълно нечетлива. Това, което търсеше, беше обобщеното заключение на старши практиканта в неврохирургията доктор Нюмън.

Филипс внимателно върна папката върху гърдите на Лайза. Сякаш се страхуваше, че може да я събуди. После изскочи в коридора и забърза към съблекалнята. Изпитваше разочарование от това, което прочете в болничния картон. Там наистина се споменаваше за множествена склероза, но липсваха предложения за повторен скенер и допълнителни снимки на черепа. Започна да облича цивилните си дрехи, мраморното лице на Лайза продължаваше да е пред очите му. После изведнъж се сети, че момичето беше починало по време на операция, което означаваше задължителна аутопсия. Пристъпи към телефона на стената и набра номера на доктор Джефри Рейнолдс от патологията, с когото бяха състуденти.

Рейнолдс търпеливо го изслуша.

— Все още не съм чувал за такъв случай — промърмори в слушалката той.

— Починала е на масата някъде около обед — поясни Филипс. — Дори са си направили труда да я зашият…

— Това не ме учудва — въздъхна Рейнолдс. — Понякога ги обявяват за мъртви чак в реанимацията, просто за да не си развалят статистиката…

— Ще й правите аутопсия, нали?

— Не мога да кажа. Това зависи от главния патолог.

— А кога е най-вероятно да стане, ако изобщо я отворите?

— В момента сме затънали до гуша. Едва ли ще стане преди вечерта…

— Слушай, Джеф… Имам специален интерес към този случай. Няма да мръдна от болницата преди тази аутопсия. Ще ми пратиш ли съобщение по пейджъра, когато започнат обработката на мозъка?

— Нямаш проблеми — отвърна Рейнолдс. — Ще получиш специална покана за този купон. Ще те уведомя и в случай, че няма да има аутопсия…

Филипс натика нещата си в шкафчето и излетя навън. Още като юноша изпитваше силно притеснение от несвършената работа. Сега, крачейки по оживените болнични коридори, това чувство отново нахлу в душата му. В ангиографията отдавна го очакваха, освен това трябваше да се свърже с Фергюсън, независимо че не можеше да го понася. Предстоеше му и тежък разговор с Робинс за онези шантави лабораторни техници, които бяха решили да изкарат цялото лято като един дълъг меден месец. Да не говорим за поне още няколко спешни съобщения, които със сигурност са се натрупали върху бюрото на Хелън…

Пред очите му се появи табелката, сочеща към скенерната лаборатория. Изведнъж реши да се отбие замалко там. Закъснението му беше толкова голямо, че две-три минути повече едва ли бяха от значение. Хлътна в контролната зала и с удоволствие напълни гърдите си с хладния въздух. Тук действаше специално монтираната климатична инсталация, без която компютрите не можеха да функционират. Дениз и група от четирима студенти се бяха надвесили над мониторите. На крачка зад тях стоеше доктор Джордж Нюмън. Никой не забеляза появата на Филипс и той тихо пристъпи към апаратурата. Сангър описваше последиците от черепен кръвоизлив, открит с помощта на скенера. Показалката й бавно очертаваше съсирека, изтласкал мозъка силно надясно. Нюмън подхвърли, че може би става въпрос за вътрешномозъчен съсирек, тъй като според него кръвоизливът е станал вътре в мозъка, а не на повърхността.

— Не — обади се Мартин. — Правата в случая е доктор Сангър.

Присъстващите изненадано се обърнаха. Той се наведе и очерта с пръст класическите форми на извънмозъчен хематом.

— Е, това решава нещата — добродушно се усмихна доктор Нюмън. — Пациентът трябва да бъде опериран незабавно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — кимна Филипс и посочи къде трябва да бъде отворен черепът за най-лесно отстраняване на съсирека. Помисли си да разпита Нюмън за случая Лайза Марино, но прецени, че сега не е подходящото време за това. Остави го да излезе и сам се насочи към вратата. На прага спря и направи знак на Дениз да се приближи.

— Слушай, чувствам се виновен, че те прецаках с обяда… Какво ще кажеш за една романтична вечеря вместо компенсация?

— Нещо пак си намислил — усмихна се Сангър и поклати глава. — Прекрасно знаеш, че тази вечер съм дежурна.

— Знам — кимна Мартин. — Имах предвид болничната кафетерия.

— Браво! — подигравателно го изгледа Дениз. — А какво стана с редовните ти занимания по софтбол?

— Реших тази вечер да ги пропусна.

— Охо, значи наистина си намислил нещо!

Мартин се засмя. Действително пропускаше тренировките си по софтбол само в случай на заплаха за националната сигурност. Обърна се към студентите и каза, че който желае, може да дойде в кабинета му след приключването на упражнението със скенера. Но никой от младежите не изяви подобно желание. Той сви рамене и изскочи навън. Понесе се по коридора с плавно нарастваща скорост. Целта му беше да профучи покрай Хелън като светкавица, без да й даде шанс да го затрупа с още неприятни новини.