Мургавият ездач

Глава 1

4 април 1806 година Кийлакекуа Бей, Хаваи

— Ела с нас, Каноа — извика Лихуа и се гмурна във водата. — Защо стоиш на брега, когато можеш да отидеш там, където има прекрасна храна и хубави подаръци? Англичаните са красиви и правят любов като богове.

Англичани. Каси се втренчи в проблясващите далечни светлини, които очертаваха контурите на кораба. „Джоузефин“ беше по-малък от останалите кораби, които спираха в залива, но това не означаваше, че той не крие заплаха. Тя чувстваше безпокойство още от следобеда, от момента, в който се беше върнала в селото и Лихуа й беше разказала за кораба, който пристигнал преди два дни. Тя се беше опитала да предупреди приятелките си, че тези чужденци може би са опасни. Жените от селото обаче й се бяха присмели. Щеше да опита още веднъж.

— Знаеш, че не мога да отида. От доста дълго време съм тук.

Тя започна да кърши ръце, когато видя дузина жени да изтичват във водата.

— Вие също не трябвала отивате. Нима нищо не сте научили? Не трябва да правите любов с англичаните. Те носят болести и не се интересуват от вас.

Лихуа се усмихна.

— Ти прекалено много се тревожиш. Не е сигурно дали моряците на капитан Кук ни донесоха френската болест. А англичаните се интересуват достатъчно от мен, за да ми доставят удоволствие през цялата нощ. Това е всичко, което една жена може да иска.

Лихуа винаги беше жадна за любовни ласки. Всички те мислеха само за любов. Удоволствие и подаръци, за които щяха да заплатят утре. Обикновено Каси не се противопоставяше на тяхната философия, но този път й се струваше, че подушва опасността във въздуха.

— Ела с нас — пак започна да я придумва Лихуа. — Освен моряците, там са и двамата водачи: Главният вожд и неговият чичо. Те ръководят кораба и всичко, което се намира на него. Ще ти позволя да легнеш с вожда, който знае много начини, с които да достави удоволствие на жената. Той е много красив и елегантен. Освен това е хвърлил око на любимия ти жребец.

— Капитан? Нима на борда на този кораб има капитан, който е благородник?

— Моряците казват, че той е главният вожд, също като нашите вождове. Те го наричат „Ваше благородие“.

Дук. В паметта й изплува онзи позабравен спомен за отдавна отминалия ден в Марсилия. Глупости! Сегашният кораб не може да има връзка с тогавашните събития.

— Как се казва вождът?

— Джеърд.

— Не, последното му име.

Лихуа сви рамене.

— Кой знае? Защо да питам за тези неща? Не името му ме кара да викам от удоволствие. А неговият голям…

— Хайде, идвай, Лихуа — извика сестра й Калуа от водата. — Няма да успееш да я убедиш. И защо ще й отстъпваш вожда? Ще си го поделим двете, както направихме снощи. Тя няма да знае какво да прави с него.

И добави с надменност и презрение:

— Тя е девствена. Не ляга с никого.

— Грешката не е нейна — защити я Лихуа. — Тя със сигурност няма да откаже удоволствието, ако й го предложат.

Обърна се към Каси:

— Знам, че си решила така, защото се страхуваш да не те накаже онази грозната. Но със сигурност няма да те заболи, ако пробваш веднъж. Доплувай до кораба и изпитай удоволствието с главния вожд, а после се върни на брега. Жената може да подари жребец на първия си любовник.

— Той ще бъде прекалено голям за нея — изрази несъгласие Калуа. — Ако моят първи мъж имаше такъв, никога не бих си взела втори.

— Но тогава ти беше само на тринайсет. А тя язди този огромен жребец и девствената й ципа може и да се е поразкъсала от ездата. На него ще му бъде малко тясно, но няма…

— Какво ли прави той тук? — прекъсна ги Каси с втренчен в кораба поглед.

Тя беше свикнала с подобни искрени и свободни разговори и вече не им обръщаше внимание.

— Току-що ти казах — изкикоти се Лихуа. — Но повече нищо няма да чуеш от мене. И без това не мога да ти опиша умението му. Ще трябва сама да го откриеш.

— Англичаните не влизат в пристанищата само за да доставят удоволствие на жените. Попитай го защо е тук.

— Сама го попитай.

Калуа се извърна и заплува към кораба.

— Аз ще съм заета с други неща.

— Трябва да тръгвам, защото сестра ми може да реши да не го дели с мен.

И Лихуа също се отдалечи.

— Нима не знаете нищо за него? — извика Каси след тях. — На колко е години?

— Млад е.

— Колко млад?

— По-млад е от чичото.

— И какво означава това?

— Аз не обръщам внимание на възрастта на мъжа, ако страстта му е силна. Знаеш, че възрастта не ме интересува.

Но тя беше от значение за Каси. Баща й не беше споменавал за дука от деня на отплаването им от Марсилия. Но щом беше предизвикал такъв ужас у баща й, той трябваше да е поне на неговата възраст.

— Какво повече трябва да знаем? — попита я Лихуа. — Той е англичанин, идва от Таити и говори нашия език. Вероятно иска нещо от крал Камехамеха, както и всички англичани, които досега са идвали. А този е истински жребец…

Тя стигна до дълбоките води и заплува енергично след останалите.

— Разбери какво е последното му име — извика Каси, но се съмняваше, че Лихуа е чула.

Вероятно нямаше значение. Споменът за онзи ден беше толкова неясен. Тя дори не си спомняше дали баща й беше споменал някакво име. Освен това вероятността баща й все още да е в опасност беше съвсем нищожна. През годините, които те бяха прекарали на острова, много английски кораби бяха идвали и си бяха отивали, без това да има лоши последици за тях. Не са много мъжете, които биха прекосили половината земно кълбо, за да унищожат врага си.

Тя чуваше веселото бъбрене на жените, което долиташе от мрака. Не трябваше да се скита по брега. Беше й забранено да идва в селото. Ако не се върнеше бързо в къщичката, Клара щеше да разбере, че е нарушила забраната. Но какво значение имаше? Клара вероятно щеше да разбере по някакъв начин, а тя искаше да се наслади на тези прекрасни мигове, в които беше свободна.

Тя вдиша соления морски въздух с пълни гърди и зарови босите си крака във влажния пясък. Стори й се, че чува смеха на Лихуа. Приятелките й щастливи плуваха из хладките, нежни като коприна, води. Те скоро щяха да бъдат възторжено посрещнати на борда на кораба и щяха да се отдадат на любовната игра с жар и радост. О, небеса, всъщност зърната на гърдите й се втвърдяваха само при мисълта за любовния акт. Когато осъзна това, тя се разкая. Напоследък тялото й непрекъснато извършваше предателства спрямо нея. Лани казваше, че това е естествено, че тялото й е готово за мъжа и че съзряването е неизбежно като разцъфтяването на цветето. Е, ако това беше истина, защо Лани не й разрешаваше да прави любов с…

— Ти наистина ли си девствена?

Тя се вцепени. Бавно се обърна и се втренчи в мъжа, който беше излязъл от сянката на палмите. Говореше на езика на полинезийците, на който тя беше разговаряла с приятелките си. Обаче нямаше съмнение, че не е един от тях. Беше висок и слаб. Движеше се бавно, с котешка грация, а не с живата и пъргава походка на островитяните. Беше обут в елегантни, прилепнали по тялото, панталони. Жакетът му падаше свободно от широките му рамене. Снежнобялото му шалче беше завързано на доста сложен възел. Тъмната му коса беше завързана на опашка отзад.

„Той е много красив и елегантен. Освен, това, е хвърлил око на любимия ти жребец.“

Лихуа беше права. Той наистина беше красив. Притежаваше екзотична елегантност и грация. Крайниците му излъчваха огромна сила. Скулите му бяха високи, устата му беше добре оформена и чувствена. Лицето му беше толкова привлекателно, че очите не можеха да се откъснат от него. Лекият бриз къдреше черната му коса. Една къдрица падаше над широкото му чело.

Езичник.

Думата се появи като че ли от нищото. Тя веднага я прогони от съзнанието си. Клара използваше тази дума, когато описваше островитяните и щеше да я сметне за крайно неподходяща, когато става дума за млад благородник. Но в непознатия имаше нещо, което говореше за безразсъдство и прекалена свобода — нещо, което не се забелязваше в нито един островитянин. Той сигурно беше англичанин. Идваше откъм селото на Камехамеха, разбра тя. Лихуа беше права, той сигурно искаше от краля провизии или пък търговски стоки. Също като другите англичани. Не трябваше да се тревожи.

— Е, девствена ли си? — попита я той, уж небрежно, докато напредваше към нея.

Той може и да не представляваше заплаха, но тя му отговори на полинезийски с известна досада в гласа:

— Не бива да подслушвате разговорите на другите. Не е достойно.

— Нямаше как да не чуя. Вие крещяхте.

Погледът му се спусна по лицето й, по голите й гърди, надолу към бедрата й, които се очертаваха под памучния саронг.

— Разговорът много ме заинтересува. Беше извънредно… възбуждащо. Не всеки ден мъжът е сравняван с жребец.

Арогантността и откровеността му я ядосаха.

— Лесно е да се достави удоволствие на Лихуа.

Той, изглежда, се изненада. После бавно се усмихна.

— А на теб не е лесно да се достави удоволствие, щом си още девица, така ли? Какво предизвикателство за мъжа. Как се казваш?

— А ти?

— Джеърд.

Беше дукът, не чичото. Тревогата й изчезна, когато разбра, че този мъж е на не повече от трийсет години. Каква ли заплаха можеше да представлява? Та тогава той е бил още момче!

— Имаш и друго име.

Той повдигна вежди.

— Не играеш честно. Още не си ми казала името си. — Но се поклони и се представи: — Щом трябва да спазваме формалностите, аз съм Джеърд Бартън Данемон.

— И си дук?

— Да, имам тази чест… или безчестие. Зависи как се приема разгулът, на който се отдавам сега. Това има ли значение за теб?

— Не, тук това е само друга дума за „вожд“. А ние си имаме достатъчно вождове.

Той се засмя.

— Разбит съм. И след като вече решихме, че не представлявам никакъв интерес, мога ли да запитам за името ти?

— Каноа.

Това не беше лъжа. Това беше името, което Лани й беше дала. За нея то беше по-важно от рожденото й име.

— Което означава „свободна“ — преведе си той на английски. — Но ти не си свободна. Не и докато онази грозната ти забранява удоволствието.

— Това не е твоя грижа.

— Напротив, аз имам намерение да го направя моя грижа. Тази вечер получих чудесни новини и съм в настроение да празнувам. Ще празнуваш ли с мен, Каноа?

Усмивката му проблесна в мрака, ласкава и съблазнителна, примамваща. Глупости. Той беше просто мъж. Глупаво беше да се впечатлява така от един непознат.

— И защо да го правя? Добрите за теб новини не означават нищо за мен.

— Защото нощта е прекрасна, аз съм мъж, а ти си жена. Това не е ли достатъчно? Не обичам да виждам жени, лишени от… — Той се спря на няколко метра от нея и с отвращение каза: — Господи, та ти си само едно дете!

— Не съм дете.

Обикновено и доста често хората правеха тази грешка. Грешка, която я вбесяваше. Тя беше с крехко телосложение и беше доста дребничка, сравнена с островитянките. Винаги смятаха, че е на по-малко от деветнайсет.

— О, не, сигурно си на четиринайсет или петнайсет — саркастично подхвърли той.

— Не, на повече съм…

— Разбира се, че си.

Той не й вярваше. Глупаво беше да спори с мъж, когото вероятно никога повече няма да види.

— Няма значение.

— По дяволите, има — грубо възрази той. — Чух Калуа да казва, че е имала мъж за първи път, когато е била на тринайсет. Но не се вслушвай в думите й. Следвай съветите на онази грозната, възрастната. Не е твоя работа да плуваш до чуждия кораб и да лягаш с моряците.

— Но за теб е много подходящо да блудстваш с приятелките ми, нали?

— Това е различно.

Тя грозно изсумтя. Той премигна, а устните му се изкривиха в опит да потисне усмивката си.

— Не си съгласна?

— Мъжете винаги смятат, че са изключение на всяко правило. Не е честно.

— Права си, разбира се. Ние сме много несправедливи към жените.

Тя беше изненадана. Не беше свикнала да получава съгласието на мъжете по тези въпроси толкова лесно. Дори баща й заемаше предизвикателна позиция, когато тя се опитваше да обсъжда с него въпроса за мъжката несправедливост.

— Тогава защо не престанеш?

— Защото, когато правим любов с жените, ние гледаме на света като на приятно местенце, в което да прекараме живота си. Обзалагам се, че ще продължим да бъдем несправедливи дотогава, докато не ни принудят със сила да престанем.

— И ще бъдете спрени. Това не може да продължава вечно. Мери Уолстоункрафт дори е написала книга, която…

— Мери Уолстоункрафт. Какво знаеш за нея?

— Лани е бил образована от английските мисионери. Съпругата на преподобния Денсуърт й дала копие на книгата на мис Уолстоункрафт, а тя го даде на мен.

Той простена.

— Мили Боже, мислех, че няма да се сблъскам с проповядването на тези интелектуалки, след като съм напуснал Лондон.

Тя смръщи вежди Беше озадачена.

— Интелектуалки?

— Образовани дами като мис Уолстоункрафт. Не знаех, че са завзели и райските кътчета, като това тук.

— Истината и справедливостта не могат да останат скрити — каза тя въодушевено.

— Разбирам — отговори той сериозно. — Така ли казва мис Уолстоункрафт?

Заболя я от думите му.

— Ти ми се подиграваш.

Той се намръщи.

— По дяволите, не исках да го приемеш така…

— Не лъжи. Точно това искаше.

— Добре, присмивах ти се. Признавам си, че не съм свикнал да разговарям с толкова млади девойки като теб.

— Е, не е необходимо да разговаряш повече с мен. Няма да стоя тук да слушам твоите…

Тя се обърна и тъкмо щеше да се отдалечи, когато той каза.

— Почакай.

— Защо? За да ми се присмиваш пак?

— Не. Странно, изпитвам разкаяние. Сигурно имам нужда от опрощение на греховете.

Усмихна й се ласкаво и каза:

— Остани при мен и ми го дай, Каноа.

Очите му вече не бяха студени. Цялото му същество излъчваше притегателна сила, която беше почти хипнотизираща. Изведнъж я обзе желание да направи стъпка към него, да се приближи до топлината, която струеше от тялото му.

— Защо… да го правя? — отново го попита тя.

— Защото имаш добро сърце.

— Не знаеш дали е така. Не знаеш нищо за мен.

— Знам, че си загрижена за приятелките си. Това означава, че имаш добро сърце.

— Лесно е да бъдеш загрижен за приятелите си. Но ти си чужденец.

Усмивката изчезна от лицето му и той погледна към морето.

— Да, такъв съм.

Самота. Тя усети, че той говори за постоянното състояние, в което се намира душата му. Усети също, че душите им са сродни. Тя знаеше всичко за самотата.

Отново проява на глупост. Той беше благородник. Лихуа не беше намерила в него нещо, за което да го съжалява. Но Каси каза сърдечно:

— Щом искаш да ти простя, аз с удоволствие ти давам моята прошка.

Той се обърна и я погледна.

— Нима? Каква необикновена щедрост!

Видя, че тя неуверено смръщва вежди, и добави:

— Не, това не е сарказъм. Знам, че така си, си помислила. Но жените, с които съм свикнал да общувам, не дават нищо даром. Но ти още не си жена. Имаш време да се научиш на всички женски хитрости.

Усмивката му вече не беше така приятна.

Съчувствието, което изпитваше към него, изчезна. Беше заместено от гняв.

— Не е чудно, че ти се налага да заплащаш за удоволствията си, след като правиш неправилни преценки и глупави забележки. Езикът ти жили като оса.

Той избухна в искрен смях.

— Езикът ми може да прави и други неща, не само да жили. Трябва да ти покажа… — Той въздъхна. — Все забравям, че ти не си като другите. Може би трябва да се спогодим за нещо, което да представлява интерес и за двамата.

Той хвърли поглед към сянката на палмите, откъдето се беше появил, и попита:

— Това твоят кон ли е?

— Да.

— Хубав жребец Може да пожелая да го купя, но преди това трябва да го видя как се движи Не съм виждал много често толкова красиви животни.

— Той не се продава. — И категорично добави: — Никога не си виждал по-красиво животно! Капу няма равен на себе си.

Той отметна глава назад и се засмя.

— Може би трябва да изразя несъгласието си, но оценявам твоята преданост. Не бях чувал, че островитяните отглеждат коне.

— Не си бил тук достатъчно дълго. Как може да знаеш нещо за нас?

— Отново те ядосах.

Наистина я беше ядосал. Но това, че си го призна, я караше да се чувства несигурна. Физическата му привлекателност обаче я объркваше още повече. Тя усещаше топлината на тялото му и мириса на мускус и обработени кожи, който се излъчваше от него. Беше толкова различен от мъжете в селото, които миришеха на сол, риба и кокосови орехи Беше различен и от баща й, който обикновено миришеше на бренди и коняк с лимон. Всичко в Джеърд Данемон беше различно. Въпреки че беше слаб, той създаваше впечатление за огромна сила. Очите му бяха светли — или сини, или сиви — и много студени. Не, беше направила грешка, бяха много горещи. Не… не знаеше какви бяха те, но не можеше да го погледне в очите, защото щеше да се почувства още по-неудобно. Тя припряно рече:

— Мислиш, че имаш кон, който е по-хубав от Капу?

— Аз имам кон, който е по-хубав от Капу.

Признанието, което той направи с лекота, отново силно я ядоса и тя му отговори:

— Само един глупак би могъл да твърди това, без дори да е огледал коня.

— Напротив, аз имах възможност да го огледам добре и отблизо, докато ти и твоите приятелки играехте на плажа. Никога не съм можел да устоявам на красивите коне. — Той се усмихна и добави:

— Но когато разговорът взе онази интересна насока, аз се заслушах и не обърнах повече внимание на коня.

Тя замръзна на място. Попита:

— Колко се приближи до него?

— Достатъчно, за да отбележа състоянието на копитата, зъбите… и другите неща, на които обикновено се обръща внимание.

— Лъжеш — отряза го тя — Капу не би допуснал никого на такова разстояние. Щях да го чуя.

— Но не го чу.

— А и сега нямаше да си тук. Последния път, когато един човек се опита да провери зъбите на Капу, остана без пръст на ръката.

— Може би конят ме харесва. Обикновено конете ми имат доверие.

— Лъжеш — повтори тя.

Не можеше да бъде истина. Капу принадлежеше единствено на нея. Усмивката изчезна от лицето му.

— Не лъжа. Мога да бъда обвинен в много неща, но лъжата не е сред тях.

— Докажи го. Иди и ми го доведи.

— Не изпълнявам заповеди на деца.

— Така си и мислех — въздъхна тя облекчено. — Ти се страхуваш от Капу, като всички други.

— Започваш да ме ядосваш. — В гласа му се доловиха стоманени нотки. — Не лъжа и не се страхувам от коня ти.

Тя го изгледа.

— Докажи го.

Той запита, изучавайки я внимателно.

— Защо това е толкова важно за теб?

— Не обичам лъжците.

— Не, не мисля, че това е причината. — Той повдигна рамене. — Но не трябва да си позволяваш предизвикателства, ако не искаш те да бъдат приети.

Той се обърна и се запъти към гъстата редица палми. Миг по-късно беше изчезнал в сенките им.

Нямаше да успее да го направи, казваше си тя, изпълнена с отчаяние. В целия свят Капу беше единственото нещо, което принадлежеше само на нея. Той нямаше да я предаде, нямаше да се подчини на един непознат.

Тя чу тихите думи на англичанина, отправени към коня. Гласът му беше нежен и любящ, той говореше на коня така, както би говорил на любимата си. Беше съвсем различен от гласа — едновременно и копринено мек, и стоманен, — с който разговаряше с нея още от залез слънце А после той излезе от редицата палми и се отправи към нея. Водеше… Капу.

Първо изненада, а след това и болка завладяха Каси. Капу се движеше толкова смирен и доволен, все едно че тя държеше юздите.

Джеърд продължаваше да му говори тихо. Спря пред нея и й подаде юздите.

— Това е твоят кон, надявам се.

Тя не можеше да повярва на очите си. Не искаше да им повярва Преглътна, защото гърлото й беше като стегнато в здрава хватка. Глупаво беше от нейна страна да реагира по този начин, но й се искаше да заплаче, защото Капу се беше доверил на чужденеца и му беше позволил да хване юздите. Та Капу невинаги позволяваше дори на Лани да го води. Той все още беше конят на Каси.

— Задачата беше лесна.

— Но когато ми каза да го доведа, ти не мислеше така.

Мили Боже, с муцуната си Капу приятелски галеше Джеърд по гърба.

— Искам да го яздиш.

Той поклати глава.

— Страхувам се, че дрехите ми не са подходящи за езда.

— Хайде, язди го! — извика тя с дрезгав глас и премигна, за да задържи напиращите сълзи.

Той погледна надолу към нея и бавно рече:

— Мисля, че всъщност не искаш да направя това.

— Не можеш да го направиш. Знам, че не можеш.

— Но искаш да опитам.

Не, тя не искаше той да направи такъв опит, но искаше да бъде сигурна. Искаше да се увери, че предателството на Капу не е пълно.

— Качи се на гърба му!

Той се колебаеше. Отстъпи настрани, съблече жакета си и го пусна на пясъка. Развърза шалчето си и го запрати върху жакета.

— Както искаш.

Застана пред коня, неподвижен.

— Какво чакаш?

— Бъди спокойна — нетърпеливо избухна той — и пази тишина. Не е правилно. Имам нужда от… — Прекъсна изречението по средата. — Проклятие!

Той беше скочил на гърба на коня!

За миг Капу остана напълно неподвижен. Сърцето на Каси беше разбито. Ръцете й се свиха в юмруци.

А после Капу се разбесня! Изправи се на задни крака, рязко ги спусна надолу и силно удари земята с копита, след което се спусна в див галоп. Като по чудо, англичанинът беше успял да се задържи на гърба му.

Той стискаше здраво гърба на коня между бедрата си и ругаеше. Косата се развя около лицето и раменете му. Устните му бяха здраво стиснати и представляваха само една рязка черта. Очите му бяха присвити. Той излъчваше нещо варварско, примитивно. Нищо не беше останало от елегантния благородник, който беше излязъл от сянката на палмите преди малко. Капу рязко зави и се отправи бързо към палмовите дървета. Сърцето на Каси спря да бие.

— Внимавай! Дървото!

Англичанинът вече беше предугадил намерението на коня. Спусна краката си от едната му страна и се прилепи към гърба му, като по този начин успя да се размине с опасността само на няколко сантиметра. Преди Данемон отново да заеме стойката на ездач, Капу бясно препусна.

Данемон беше хвърлен през главата на коня и падна върху пясъка няколко метра по-нататък. Капу триумфиращо зацвили, а после се спусна към падналия мъж. Каси се досети какво ще последва и се ужаси.

— Не — прошепна тя, — о, не… — Изтича към палмите. — Не, Капу! — Каси застана пред англичанина, между него и коня — Не!

— По дяволите, не заставай на пътя му! — Данемон се претърколи и се опита да се изправи на крака. — Той няма да ме смачка…

Капу рязко спря пред нея и отново зацвили.

— Шшт! — зауспокоява го тя. — Тихо, Капу. Той няма да те нарани. На никого не бих позволила.

Капу отново изцвили, но тя долови, че започва да се успокоява. Той се отдръпна настрани, но се спря и изчака момичето да го последва. Тя сложи ръката си на врата му.

— Всичко е наред. Всичко е наред.

Изминаха няколко минути, докато успее да го успокои напълно. Едва тогава тя се обърна да види дали Данемон не е ударен лошо.

— Наранен ли си?

— Само гордостта ми! — Той се подпря на лакът и се сви от болка. — И може би някои части на тялото ми.

— Ще се оправиш. Падането не беше особено опасно. Пясъкът е мек като възглавница. Стани.

Той не се помръдна. Изведнъж тя изпита загриженост за него и бързо се приближи да види какви са раните му. Чувствата й бяха така объркани, че през главата и не мина мисълта, че може наистина да е ударен лошо.

— Е, може би ще е по-добре да полежиш неподвижно известно време. Ще видя дали имаш счупени кости.

Той легна по гръб на пясъка.

— Намирам това предложение за много по-привлекателно от онези, които направи досега Забавляваш ли се, като караш непознатите да яздят това дяволско изчадие, което наричаш кон?

— Капу не е дяволско изчадие.

Тя коленичи до мъжа и сръчно започна да опипва крайниците му. Бедрата му бяха стегнати и мускулести, разсеяно отбеляза, като на човек, който редовно язди.

— Той само е малко особен — добави тя.

Погледна към Капу и изведнъж я заля вълна от щастие. Той все още беше само неин.

— Не допуска никого на гърба си, освен мен.

Погледът на англичанина не се отместваше от лицето й.

— И сам разбрах това.

Сега вече тя можеше да си позволи известно великодушие.

— Ти се справи много добре.

Тя не откри счупвания по краката му и започна да опипва ръцете и раменете му. Гладки, изпънати, мускулести. Може би му причиняваше болка, защото тялото му се напрегна под ръцете й.

— Боли ли?

— Нещо повече от болка — промълви той.

— Изкълчване?

Тя нежно докосна рамото му.

— Тук?

— Не, определено не е там.

— Къде?

— Няма значение. Ти не можеш да ми помогнеш.

— Разбира се, че мога Доста добре се справям с навяхванията и изкълчванията. Аз се грижа за всички травми на Капу.

— Аз нямам изкълчване и не съм кон, дявол да го вземе.

Тя изпита болка и се опита да я прикрие с нападка:

— Да, Капу е по-учтив от теб, когато се опитвам да му помогна.

— Помощта може да бъде доста по-неприятна от лечението. Аз не…

Видя решителността, която очите й излъчваха, и се предаде:

— Господи, прави каквото искаш.

Тя седна на петите си.

— Не че много искам да направя нещо за теб. Но мисля, че такъв е дългът ми, след като…

Тя спря, преди да направи признанието.

— След като ме накара да яздя жребеца — довърши той.

Тя не се опита да отрече.

— Беше грешка. Не бях помислила добре. Лани казва, че това е един от главните ми недостатъци и че понякога може да бъде много опасен.

— И коя е Лани? Сестра ти?

— Моя приятелка.

— Значи твоята приятелка е много наблюдателна. — Погледът му обходи лицето й. — Защо го направи? Знаеше, че конят ще се опита да ме хвърли.

— Не бях сигурна — прошепна тя. — Той те хареса. Той е мой, но теб те хареса.

— А това му е забранено? Колко егоистично от твоя страна!

— Аз го обичам — простичко каза тя. — Той е всичко, което имам. Страхувах се.

— Знам.

Той се усмихваше леко и тя разбра, че по някакъв начин е успял да усети какви чувства я вълнуват. Нима бе толкова лесно да се прозре в душата й? Вероятно. Не се беше научила да крие чувствата си. Бързо извърна глава и премести ръцете си от ребрата към корема му.

— Когато те видях как го извеждаш от палмовата горичка, помислих, че трябва да си Кахуна.

— Кахуна? — Той поклати глава. — Не, не съм един от вашите островни жреци и магията не ми е подвластна.

— Никога преди, с никого, той не се е държал така. Седем месеца изминаха, докато ми разреши да оставам в конюшнята при него.

— Значи ти си свършила трудната работа. За мен остава само да те следвам.

Той не беше от мъжете, които биха могли спокойно да следват някого. Тя изпита топло чувство към този човек. Той явно можеше и други неща, освен да се присмива.

— Аз притежавам дарба. Казах ти, конете ме обичат. Може би разбират, че имам същите животински инстинкти като тях, че сме сродни души. — Той се усмихна накриво. — Което ми напомня да ти кажа, че може би ще е по-мъдро да не ме докосваш повече.

— Защо? Не съм свършила.

— Но аз вече съм започнал. — Той я погледна право в очите и грубо й каза: — Ти може и да си девствена, но не си някоя невежа госпожица. Знаеш какво възбужда мъжа. Започвам да забравям колко си малка и да си мисля за това, колко тясна трябва да си. Махни ръцете си от мен!

Изведнъж тя осъзна, че коремните му мускули са стегнати и неподатливи на натиска на дланите й. Руменина заля бузите й Отдръпна ръцете си.

— Ти си грубиянин. Аз просто се опитвах да ти помогна.

— Ако не ти вярвах, щеше да бъдеш под мен, а не над мен. — Той седна и уморено добави: — Тичай обратно до селото си и остани там.

Обидена, тя скочи на крака.

— И аз не искам да остана с теб. Вече доста дълго време прекарах тук. — Тя се доближи до коня си. — И Капу щеше да има право, ако те беше стъпкал в пясъка. Трябваше да го оставя.

— Но не го остави. — Той също се изправи на крака. — Както вече казах, ти имаш нежно сърце. Това е много опасен недостатък за жена, която иска да запази своята независимост. — Той срещна погледа й и продължи: — Да не говорим пък за нейната девственост.

Гневът й отново започна да се надига. Тя впи поглед в него. Защо ли продължаваше да стои там? Трябваше да го остави сам, както той й беше наредил. Сигурна беше, че не иска да бъде повече в неговата компания.

Топлият бриз повдигна черната му коса и откри челото му, прилепи ризата по тялото му. Това беше същият вятър, който беше галил голите й гърди и рошил косите й над слепоочията. Изведнъж тя ясно усети соления дъх на морето, ритмичния шум на вълните, разбиващи се в брега, песъчинките под босите си крака. Въздухът беше станал гъст и тя едва дишаше.

— Тръгвай! — остро й каза той.

Ръцете й трепереха, докато се качваше на гърба на коня. Капу щеше вече да потегли в галоп, когато тя забеляза колко бледо е лицето му. Поколеба се, но все пак запита:

— Сигурен ли си, че не си ранен сериозно?

Той си пое дълбоко дъх и отговори, като особено старателно изговаряше думите:

— Не съм ударен лошо, Каноа.

Неочаквана усмивка прогони мрачността от лицето му, после той сведе глава и й се поклони:

— Не бих казал, че освен удоволствието от срещата ми с теб не е имало и други чувства, но със сигурност ми беше много интересно да се запознаем. Хайде, тръгвай.

Той подплаши Капу и конят, изненадан, рязко потегли.

— И, дяволите да те вземат, ако мислиш да ходиш полугола, не се приближавай до брега, преди да сме си заминали — извика той след нея. — Някои от моите моряци може и да не те попитат на колко си години.

Тя измина няколко метра надолу по брега и едва тогава се осмели да погледне през рамо. Той все още стоеше там, където го беше оставила, и гледаше след нея.

Джеърд се усмихна и вдигна ръката си за сбогом.

Тя не отвърна на жеста му. Отправи взор напред и смушка с пети Капу, за да върви по-бързо. Това, което се беше случило, я беше обезпокоило и тя искаше да се отдалечи на сигурно разстояние от англичанина. В живота й нямаше място за него, но за миг й се беше сторило, че той притежава необходимата сила, за да се наложи.

Още по-обезпокоително…

— Е, виждам, че си намерил нещо, което те е заинтересувало.

Джеърд отвърна поглед от момичето, което препускаше по брега, яхнало черния жребец и срещна очите на Брадфорд, който се приближаваше към него.

— Предполагам, че чакането те е уморило.

— Довърших бутилката бренди — оплака се Брадфорд. — Това ме опечали силно. Трябваше да забележа, че е пълна само до половината.

— Три четвърти от нея бяха пълни — поправи го Джеърд. — Чудя се как успяваш да стоиш на краката си.

— Не, не се чудиш. Знаеш, че трудно се напивам.

Вярно беше. Чичо му притежаваше необикновена способност да пие, без да се напива. Той постоянно беше леко пиян, но случаите, когато Джеърд го беше виждал паднал под масата, се брояха на пръсти.

— Вместо да оставаш на борда, трябваше да дойдеш с мен при крал Камехамеха. Почерпиха ме с упойващо питие, което щеше да ти хареса.

Той се усмихна.

— Било е прекалено примитивно. Предпочитам добрия френски коняк.

— На мен питието ми хареса.

Брадфорд кимна.

— Но това е така, защото твоята природа също е примитивна. Забелязах това, докато бяхме в Таити.

Погледът му се премести към фигурата на Каноа, която почти не се виждаше вече.

— Хубав кон. Красива походка.

Джеърд трябваше да се досети, че Брадфорд ще забележи първо коня.

— Мислех, че се справяш прекрасно. Какво толкова й каза, че я накара да избяга?

— Тя не е жена, тя е дете — отговори му Джеърд.

— Тук, на островите, те бързо се превръщат в жени.

— Но аз нямах желание да пробвам дали вече е достигнала зрелост.

Веждите на Брадфорд подскочиха нагоре.

— Господи, звучиш ми като някой непорочен младеж.

— Тя е просто дете — отговори той.

Но дете, което притежаваше много и различни качества — беше досадно и нетърпеливо, импулсивно и загрижено, смело и все пак неуверено.

— Ами тогава защо те галеше?

Господи, беше се надявал, че Брадфорд не е забелязал. Обяснението, което трябваше да даде, не би му доставило удоволствие.

— Тя не… — Спря, а после си призна: — Конят й ме хвърли. Изненадата на Брадфорд беше много силна.

— Наистина ли?

— Да.

Той започна да се смее.

— Забележително. Не те е хвърлял кон, откакто беше момче. Намери ли се най-сетне животно, което да не е във възторг от теб?

— Вероятно. — Той сви рамене. — Не бях го подготвил.

— И защо не го направи?

— Какво значение има? Не внимавах.

— Ти винаги внимаваш. Поне с конете.

Той замислено го погледна и настоя:

— Защо?

— Откъде да знам?

Брадфорд беше прав — импулсивните действия не му бяха присъщи. Беше очевидно, че конят е силен и опасен. Трябваше да му говори по-дълго, да го успокоява непрекъснато, да го остави да свикне с допира на ръцете му, преди да го възседне Заслужаваше си падането и имаше късмет, че се е отървал без сериозна контузия Ако момичето не беше там, можеше да заплати скъпо за невниманието си.

Погледът на Брадфорд отново се върна на коня и ездачката.

— Хубава ли е?

Хубава? Не мислеше, че е. Гъстата черна коса, която стигаше почти до кръста й, беше прекрасна, но чертите на лицето й бяха твърде силни и смели, за да се нарече красива. Брадичката й беше прекалено твърда и решителна, устните й бяха пълни и малко нацупени, веждите й приличаха на криле над огромните черни очи, които почти изцяло заемаха малкото й остро лице. Тези очи го бяха предизвикали. Но когато го беше погледнала загрижено, той беше видял в тях уязвимост и нежност.

— Тя е дете — повтори той.

И все пак не беше дете. Макар и малки, гърдите й имаха съвършена форма, зърната им бяха тъмни и настръхнали…

Брадфорд глухо се засмя.

— Не за това те питах. Сигурно е била красива като Венера, щом така ти е замаяла главата, че не можеш да отговориш на един обикновен въпрос. Намери ли я в двора на Камехамеха? Може би трябваше да дойда с теб.

— Не отидох при Камехамеха, за да търся някаква си жена.

— Е, да, но все пак намери една. — Брадфорд блажено въздъхна — Трябва да ти призная, че това наше пътуване из рая ми доставя огромно удоволствие. Красиви жени, които те задоволяват и не те карат да изпитваш чувство за вина. Може ли мъжът да иска нещо повече?

— Изглежда, че може. Френски коняк.

— А, да. Във всеки рай има по една змия. Тази поне е безвредна.

Погледът му отново проследи отдалечаващата се Каноа.

— Но ти не трябва да бъдеш такъв егоист. Защо не я покани на кораба, така че и двамата да можем да й се насладим?

Силният гняв, който завладя Джеърд, беше много изненадващ, защото нямаше причина, която да го е предизвикала. Той и Брадфорд често споделяха леглото на една и съща жена, а тези островитянки бяха направо нетърпеливи да изпитат разнообразието, което смяната на мъжете предлагаше.

— Защо, за Бога, не ме слушаш? Това дете не иска нищо друго между краката си, освен своя кон. — Той се завъртя на пети и се запъти надолу по брега към заливчето. — Забрави я. Има по-важни неща, с които трябва да се заемем.

— Не толкова бързо — оплака се Брадфорд. — Може и да не съм пиян, но не съм и толкова трезвен, че да мога да тичам.

С усмивка, която показваше разбиране, Джеърд намали крачка.

— Мислех само за това, колко отчаяно се нуждаеш от бренди. Колкото по-бързо се върнем на кораба, толкова по-скоро ще прегърнеш новата бутилка.

— Е, вероятно ще мога и да потичам малко. — Той изравни крачка с Джеърд. — Каза ли ти Камехамеха онова, което искаше да знаеш?

— Да.

Той отново изпита вълнението, което го завладя в онзи миг — мигът, в който Камехамеха, без да иска, му беше дал информацията, която той търсеше отдавна, още от онази нощ в Данжо. Беше предприел пътувания и до Париж, и до Марсилия, а след това беше прекарал почти година в Таити. Вървеше по следите на Девил, докато най-после пристигна на Хаваите. Изглеждаше невероятно, че дългото търсене и преследване най-после е приключило.

— Той е тук.

— Девил? — Брадфорд тихо подсвирна. — Сигурен ли си?

— Шарл Девил, французин, който живял кратко време в Таити, а после пристигнал тук. Трябва да е той. Всичко съвпада толкова точно с онова, което открихме, че едва ли е възможна грешка.

— Отговаря ли той на описанието?

— Съвсем точно.

— А съпругата и дъщерята?

Джеърд кимна.

— Съпругата му, англичанка, умряла година след пристигането му тук и той си взел полинезийка за любовница. Има дъщеря, Касандра, но тя никога не е посещавала двора на Камехамеха.

— А Девил?

Джеърд отново кимна.

— Изглежда, той е нещо като домашен любимец за Камехамеха. Девил е нарисувал няколко портрета на Камехамеха и неговите жени. Разрешено му е да скита навсякъде из острова, да рисува всичко, което намери за красиво, и да живее където намери за добре.

— Ще ти разреши ли кралят да го отведеш?

— Няма да има избор — Той се усмихна, но усмивката му криеше жестокостта на тигър. — Щом съм го открил, той е мой.

— Не се съмнявам, че ще бъде. Само се надявам, че Камехамеха не е много привързан към него. Не искам воините му да изпробват върху теб онези свои отвратително грозни бойни тояги.

— На мен тази вероятност също никак не ми се нрави. Ще трябва да го отведа, без кралят да разбере.

Помисли малко и каза:

— На няколко пъти кралят намекна, че много би искал да има английски пушки. Може би ще успея да го убедя да си затвори очите и да не види, че отвеждам Девил. В замяна ще получи каквото иска.

— Все пак, много по-лесно ще бъде да убиеш Девил, отколкото да го вземеш със себе си като заложник.

— Но тогава няма да мога да се добера до Раул Камбре. И двамата ги искам мъртви.

Брадфорд поклати глава.

— Надявам се, че ще получиш каквото искаш, Джеърд. Мина много време и следата вече не е гореща.

— Точно затова ще трябва да оставя Девил жив, докато изстискам от него желаната информация. Девил е бил само оръдието. Камбре е бил ръководещата го ръка.

— Има ли Девил къща тук на острова?

— Да, малка къщурка в подножието на хълмовете. Разбрах обаче, че не се задържа там. Предпочитал мястото, откъдето можел да рисува вулканите. Мисля, че ще е най-добре утре сутринта да отидем в селото на Лихуа и да наеме водач, който познава планините Ще отидем първо в къщурката, но искам да бъда готов и за другата възможност.

— Предполагам, че аз ще съм този, който ще отмъсти за смъртта на Джон. Той ми беше брат и това е мой дълг. — Брадфорд се усмихна криво. — Аз винаги съм имал затруднения с чувството си за дълг. Винаги ми се е искало да тръгвам единствено по пътя на удоволствията.

— Никога не съм те обвинявал.

— Вярно е — Брадфорд направи кратка пауза и продължи: — Също така никога никого не съм мразил. Мисля, че в характера ми няма такава черта. Трудно е да убиеш някого, когото не мразиш — погледна косо към Джеърд. — Както и да е, ти не си лишен от тези чувства.

— Да, не съм. Имам ги в изобилие, достатъчно и за двама ни.

— Точно така. — Бяха стигнали до дългата лодка, която бяха изтеглили на пясъка. Брадфорд започна да я бута, за да я спусне във водата. — Ето защо, аз искам да оставя работата в твоите ръце.

А и всичко друго също, помисли си Джеърд ядосано. Когато Брадфорд се видя натоварен с отглеждането на тринайсет годишния си племенник, който беше останал сираче, той не знаеше какво да прави. И просто се беше държал с момчето като с равен, като с вече възмъжал мъж, а не като с малко момче. Веднага след пристигането си в лондонското жилище на чичото Джеърд беше присъствал на поредната оргия. През следващите години никога не му беше липсвало пиене, нито пък жени. Брадфорд го беше бил само един единствен път — когато беше решил, че е яздил прекалено дълго най-хубавия му кон. Предполагаше, че Брадфорд обича много повече конете си, отколкото което и да е човешко същество.

Но това беше страст, която и двамата споделяха и точно там, може би, беше спасението на Джеърд.

Той не споделяше страстта на Брадфорд към брендито и коняка, защото скоро беше открил, че не може да седи стабилно на седлото, ако е пиян. Значи разумно беше да се въздържа от пиене на алкохол. Също така беше научил, че ако слагаш рога на прекалено много съпрузи, си заплашен от опасността да бъдещ изключен от двора. А там единствено можеш да уловиш най-хубавите жени, ето защо връзките си създаваше много предпазливо, след старателно избиране на дамите.

До тази вечер.

Беше прав, като не се поддаде на страстното желание, което изпита в момента, в който го докоснаха ръцете на момичето. Смяташе се за доста развратен женкар, но тя беше успяла да докосне някаква нежна струна в душата му. Нейната самота и уязвимостта й му бяха напомнили за онова момче, което той самият беше преди няколко години — момчето, което се беше върнало от Франция и беше използвало безразсъдността и жестокостта, за да прикрие болката и отчаянието. А сега, след като беше открил Девил, можеше да си позволи да покаже и малко нежност.

Освен това девствениците можеха да създадат проблеми дори в това общество, където на девствеността се гледаше с приятелска снизходителност и учудване. Трябваше да се задоволи с жените, които плуваха до „Джоузефин“ и сами се предлагаха. Довечера щеше да потуши страстта си с Лихуа или с нейната сестра и щеше да забрави за Каноа.

А утре ще намери Девил.

Лани посрещна Каси пред групичката дървета в подножието на хълма, точно на пътя, който водеше към малката къща.

— Ела бързо — подкани я тя, — старата прилича на разярен тигър.

Каси скочи от Капу, загърна плътно саронга си и забърза.

— Какво те задържа толкова? — попита я Лани.

Каси избегна погледа й.

— Нищо.

Лани присви умните си очи и изгледа Каси.

— Мисля, че твоето „нищо“ сигурно означава „нещо“, но сега нямаме време да говорим. Старицата няма никаква представа, че си ходила до моето село. Казах й, че си отишла горе при вулкана, за да бъдеш с баща си. Може и да е много ядосана, но няма да те накаже, ако мълчиш.

— Ще мълча.

Каси обу ботушите си и се опита да потисне надигащия се гняв. Какви усилия полагаше да се облича и съблича, само за да угоди на някаква си стара жена!

— Винаги така казваш — отговори Лани, — но рядко успяваш да замълчиш.

— Изгубвам търпение.

— Ето защо опитваш жилото на старицата. — Лани загрижено се намръщи. — Бъди внимателна тази вечер. След като баща ти го няма, аз може и да не успея да те защитя.

Понякога Лани не успяваше да предпази Каси, дори и баща й да беше там, но винаги се опитваше. Каси изпита прилив на топла привързаност, когато погледна към Лани. Тя беше облечена в колосана синя рокля, а косата й беше вързана високо. Може би животът на Лани беше дори по-труден от нейния. След като шестнайсет години беше скитала на воля из острова, Лани беше дошла в леглото на баща й и в домакинството, ръководено от Клара Кидмън. Каси много добре си спомняше онези първи дни, изпълнени с конфликти и гняв. Горката Лани, тя трябваше да се бори не само с Клара, но също така и с Каси, която се държеше като малко дяволче. След време настана относително спокойствие, което и двете страни преднамерено поддържаха. Лани беше тази, на която по-често се налагаше да прави компромиси. Шарл Девил рядко защитаваше Лани и Каси, рядко заставаше на тяхна страна срещу Клара. След смъртта на майката на Каси, Клара беше станала стопанката на къщата и се налагаше над всички от семейството. Решението, което Шарл беше намерил, беше много просто и много удобно: той просто не беше там. Рядко прекарваше в къщичката повече от седмица. Връщаше се чак другия месец.

— Побързай — подкани я Лани. — С времето гневът й само нараства.

Каси намъкна и другия си ботуш, вдигна косата си на кок и се изправи на крака.

— Върни се в къщата. Аз трябва да заведа Капу до конюшнята.

Лани поклати глава.

— Завържи го до дървото. Предполага се, че си ходила пеш при баща си. Аз ще се върна, докато ти разговаряш с Клара и ще го заведа до яслата.

Каси завърза Капу и тичешком се отправи към къщата.

— Чакай! — Лани забърза след нея, махна цветята от косата й и ги пусна на земята.

Каси погледна към цветята. Спомни си прекрасното чувство за свобода, което беше изпитала сутринта, когато ги втъкна в косата си. Не това беше начинът да се чувства свободна, тя го знаеше. Красотата не трябваше да бъде стъпквана на земята и не трябваше да се крие като нещо грешно и забранено.

— Това не е правилно.

— Не е, но е необходимо.

— Не бива да бъде необходимо. — Тя рязко се извъртя към Лани. — Защо стоиш тук? Ще бъдеш много по-щастлива, ако се върнеш в селото си. Тук няма нищо за теб.

— Ти си тук и баща ти също. — По лицето на Лани се появи лъчезарна усмивка. — Това е достатъчно.

— Той рядко е тук и дори когато е, само те използва, а после те оставя сама да се оправяш с проблемите.

— Това няма значение.

— Има значение. Трябва да го напуснеш.

Лани повдигна вежди.

— Щом е толкова ужасен, защо и ти не го напуснеш? Защо не вземеш прекрасния си кон и не отидеш да живееш в долината от другата страна на планината. Нали постоянно ми повтаряш, че ще го сториш? И говориш, че ще отглеждаш цяло стадо първокласни жребци.

Тя вирна брадичка.

— Ще го направя.

— Кога?

— Трябва да намеря кобила, която да е равна на Капу.

— И нима ще я намериш в тази къщурка в подножието на хълмовете?

— Разбира се, че не.

— Защо тогава не зарежеш този ужасен човек, когото наричаш „татко“, и не започнеш свой собствен живот?

— Той не е ужасен Той просто… не е вече същият. Ти не си свързана с него така, както аз. — Тя избухна: — Той има нужда от мен!

— Ти го обичаш — нежно каза Лани. — Лесно е да се обича Шарл. Той е нежен и мил. Не е негова вината, че не е надарен със способност да се противопоставя на обстоятелствата. Много трудно е да зарежеш човек, който има нужда от теб, нали?

— Затова ли оставаш? — Погледът й се зарея към къщата, в която ги чакаше Клара. — Защото той има нужда и от теб?

— Тази връзка е много силна. Аз съм жена, която иска някой да има нужда от нея.

Тя докосна рамото на Каси. В жеста й се криеше топло приятелско чувство.

— Чувството, че съм необходима, ме изпълва и ме прави богата. Чувствам се като благословена, защото ми беше разрешено да дойда тук.

Каси премигна, за да прогони сълзите.

— Ти нямаш ум.

Тя се отпусна в ръцете на Лани и здраво я прегърна.

— Ние сме тези, които сме благословени. Ние не те заслужаваме.

— Това вероятно е вярно — искрено каза Лани, а след това се засмя. — Особено ако и тази вечер ще ми създаваш ядове със старата.

— Ще бъда послушна. — Каси направи крачка назад, а после бързо тръгна по пътеката. — Няма да ти създавам проблеми. Обещавам ти.

— Ти винаги така казваш.

Каси се засмя. Това беше самата истина. Опитваше се да се държи добре заради Лани, но почти никога не успяваше.

— Защо е ядосана? Защото избягах днес и те изоставих, също като баща си?

— Знаех, че повече не можеш да издържаш. Още вчера го разбрах. Видях как гневът назрява в теб, докато тя се заяждаше и не спираше да бъбри с острия си език. Твоят нрав не е кротък. Чувствата ти са много силни и ти никога не успяваш да ги подчиниш на волята си. Страстта у теб винаги побеждава.

„Страстта у теб винаги побеждава…“

Разбира се, Лани нямаше предвид плътската страст, но внезапно в съзнанието на Каси изплува образът на англичанина, изправил се на плажа. Той я беше ядосал, но и възбудил. Нима това беше част от неспокойната й натура? Това ли искаше да каже Лани? Споменът за онзи странен, бездиханен миг, точно преди да избяга от него, накара кръвта й да закипи. Да, това беше крайно смущаващо. Не трябваше да мисли за него.

— Няма да бягам вече. Не е честно спрямо теб.

— Ще правиш онова, от което имаш нужда. Знаех, че ще се върнеш, когато гневът ти утихне.

— Някой ден няма да се върна. Някой ден и това ще се случи. Ще заведа теб и Капу в другата част на острова и никога вече няма да стъпим тук.

— Някой ден. — Лани се усмихна. — Но не и докато той има нужда от нас. Нали?

— Хайде, не бъди толкова мрачна. Добре ли прекара деня? Как е Лихуа?

— Добре. — Направи пауза и после каза: — В залива има английски кораб. Тя и другите заплуваха към борда му, за да легнат с моряците.

Лани се намръщи.

— Това не е добре. Може да прихванат болестта.

— Казах им. Не ме послушаха.

— Да, щом кръвта закипи, думите са безполезни — каза Лани. — Спомням си, когато бях само на четиринайсет, кораб от Русия спря в залива. Майка ми, ми каза, че наоколо се носи мълвата, че от кораба се разпространява някаква зараза, но аз не обърнах внимание Заплувах с другите и си избрах моряк, който ми харесваше. Той беше много силен и ми достави огромно удоволствие. — Тя се засмя. — Каква глупост! Имах късмет, че той не беше заразен.

— Можеш ли да изпиташ истинско удоволствие с непознат? — попита Каси.

— Разбира се. Ако няма жестокост и мъжът е опитен.

— Тогава защо все ми казваш, че не бива да лягам с мъжете от твоето село? Те дори не са непознати и сигурно ще бъдат мили с мен. Това лошо ли ще бъде?

— Лошо? — Лани се усмихна криво. — Сега говориш като възрастните. Нима не съм те учила? Любовта никога не е лоша. Просто това ще бъде глупаво от твоя страна.

— Защо?

— Може да родиш дете и възрастните ще бъдат много жестоки с теб, а също и с него Ще трябва да избираш между баща си и детето. — Тя поклати глава. — Ти имаш много обичливо сърце и изборът ще ти причини болка независимо от това, кого ще избереш. По-добре е да изчакаш, докато положението се промени. Разбираш ли?

— Да.

Лани я погледна с любопитство.

— Защо никога преди не си ме питала за това? Нима си намерила мъж, на когото искаш да доставиш удоволствие?

— Не! — Каси се опита да вдигне пренебрежително рамене. — Просто се чудех. Понякога ми е трудно да отивам до селото. Не се чувствам като чужденка там, но и не съм една от тях. Не принадлежа към никое място.

— Значи трябва да си намериш свое собствено място.

— Ще го намеря. — Тя се усмихна на Лани и повтори: — Някой ден.

Лани кимна.

— Може и да не бъде… — Погледът й попадна на верандата и лицето й промени изражението си, а думите замряха на устата й. — Ето я старата. Трябва да те оставя тук, иначе ще помисли, че съм я излъгала. — Тя се шмугна в храстите. — Ще се върна и ще доведа Капу. Но може да не успея да дойда при теб до сутринта. Казах на старата, че си лягам. Вечеряла ли си?

— Да — излъга Каси.

Лани беше рискувала достатъчно заради нея днес. Ако си признаеше, че от сутринта не е яла нищо, освен малко плодове, Лани щеше да преобърне света, за да й осигури храна.

— Върви.

Лани й се усмихна окуражаващо и се скри. Каси се стегна и бързо тръгна към жената, която я чакаше на верандата. Клара Кидмън стоеше изправена и страшна. Светлината, която идваше от стаята зад нея, очертаваше силуета й в мрака.

— Добър вечер, Касандра. Вярвам, че си прекарала добре деня — студено каза тя. — Как е баща ти?

— Добре. — Каси бързо тръгна към бамбуковата врата. — Ще се върне у дома след няколко дена. Изпраща ти много поздрави.

— Ти каза ли му, че си била груба с мен?

Каси не отговори.

— Каза ли му за безобразното си поведение? — мрачно запита Клара — Мисля, че не си. Сигурно си се усмихвала сладко и си му наговорила куп лъжи за мен. Това няма да ти донесе добро. Когато се върне, аз ще му кажа истината и той ще ми разреши да те накажа така, както намеря за добре.

— Може би.

Тя почувства познатия гняв да стяга гърдите й. Беше обещала на Лани. Трябваше да избяга в стаята си, преди Клара да успее да проникне под бронята й.

— Той знае, че такова поведение не е допустимо за една девойка. Ти се превръщаш в езичница, също като тази курва, която той използва, за да задоволява страстта си.

Каси се спря, но не я погледна.

— Тя не е курва.

— Курва — повтори Клара. — Курва е и е загубена за рая.

— Тя е добра, мила и великодушна и…

— Отново ли ме предизвикваш?

Каси искаше да избухне и да се противопостави на Клара, но разбираше, че тя точно това очаква от нея. Тя знаеше, че Каси устоява на обидите, отправени по неин адрес, но винаги възразява, когато нападките засягат Лани. Този път нямаше да загуби контрол. Беше обещала на Лани.

— Не те предизвиквам — отговори тя, като се опита да запази гласа си равен и безизразен. — Но на баща ми няма да хареса това, че говориш за Лани по този начин. Той е истински привързан към нея.

— Богохулство. Мъж, който беше женен за такава светица като майка ти, не може да чувства нищо друго, освен похот, към курва, която показва гърдите си на целия свят.

— Тя вече не го прави.

— Само защото аз убедих баща ти, че нейното влияние върху теб е грешно. Казах му, че ако й позволява подобно поведение, ти самата ще започнеш да тичаш наоколо полугола.

Каси изведнъж се почувства много доволна, че днес беше съблякла роклята си. Лани я беше научила, че човешкото тяло е най-красивото от всичко съществуващо на света и че тя не бива да се срамува от голотата. Изпита силно изкушение да каже на Клара, че не е спечелила тази битка. Явно, твърдото решение, което беше взела, беше започнало да се разколебава и тя трябваше да избяга от стаята, преди да избухне.

— Много съм уморена. Лека нощ, Клара.

— Ако ще разсъждаваш за греховете си, мисля, че нощта няма да е лека за теб.

„Не й отговаряй“ — помисли си Каси, и изпълни обещанието си.

— Касандра.

Тя хвърли поглед през рамо към Клара. Старата, грозната, така я наричаха полинезийците, но Клара не беше нито едното, нито другото. В черната й коса, вдигната на кок, имаше само няколко бели косъма. Лицето й беше свежо, без бръчки. Чертите й бяха правилни и тя дори можеше да мине за красива, ако изражението й не беше толкова мрачно и напрегнато. Ако нямаше толкова неприятно усещане.

— На това неподчинение трябва да се сложи край — каза Клара. — Няма да ти позволя да тръгнеш по стъпките на тази курва. Време е да се завърнеш в цивилизования свят. Няколко години учение в някой манастир ще се отразят добре на поведението ти.

И друг път беше чувала тази заплаха, но винаги изпитваше известно безпокойство.

— Това е моят дом. Баща ми няма да ме изпрати надалеч.

— Така ли мислиш? Всеки път, когато му говоря по въпроса, той проявява все по-малко несъгласие. — Тя отново се усмихна. — Лека нощ, Касандра.

Клара се обърна и пак излезе на верандата. Беше доволна, че беше успяла да причини неспокойствие у Каси. Какво караше някои хора да бъдат толкова отмъстителни и лоши, че да извличат удоволствие от чуждата болка? Когато Лани беше дошла за първи път, се беше опитала да обясни на Касандра, че хората не се раждат лоши, че преживяванията и опитът ги правят такива, каквито са. Но сега дори на Лани беше трудно да бъде мила. Клара, изглежда, разцъфваше от силата, която положението й тук й даваше. Всяка година тя ставаше все по-алчна.

Каси потрепери и извърна поглед от жената, която сега стоеше неподвижно като дървена статуя и гледаше към Луната. Тя отиде в стаята си и затвори вратата. В безопасност. Клара беше изхвърлила къдриците на майка й, когато тя умря, но иначе рядко нахълтваше в стаята й. Каси отиде до прозореца и отвори дървените капаци. Беше ли дала на Лани достатъчно време да прибере Капу?

С облекчение видя Лани да се приближава към къщата откъм конюшнята. Тя щеше да избягва приближаването до верандата. Щеше да се промъкне през задната врата и щеше да се скрие в стаята си, преди Клара да я открие. Всичко беше протекло както трябва.

Но Каси не се чувстваше в безопасност. Беше развълнувана и несигурна. Имаше странното предчувствие, че тази вечер всичко ще се промени. А всъщност нищо не се беше случило. Просто беше срещнала един англичанин, който беше възбудил у нея странни и обезпокоителни чувства.

Е, ще трябва да го забрави. Неговият свят беше далеч от нейния и тя не го разбираше. А нейният свят щеше да бъде в красивата долина в другата част на острова. Тя, баща й и Лани щяха да отглеждат коне и да бъдат свободни — като Лихуа и другите хора от нейното село.

Лихуа вероятно беше в леглото на англичанина, вероятно се извиваше и крещеше…

Тя стисна дървото толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Внезапният прилив на гняв й беше съвсем непонятен. Ревност? Невъзможно. Никога преди не беше изпитвала ревност и със сигурност не завиждаше на приятелката си за удоволствието, което изживяваше. Беше живяла дълго време с островитяните и споделяше тяхната вяра, че всичко, което притежаваш, трябва да споделяш с останалите.

Беше изпитала ревност, когато беше видяла англичанина да води Капу за юздата — ревност и отчаяние. Беше си помислила, че й е отнето единственото съкровище, което притежава — привързаността на Капу. Може би не беше така великодушна като Лани и островитяните въпреки надеждите й, че се е поучила от тях.

Затвори капаците и се извърна от прозореца. Щеше да си легне и да забрави всичко, което беше преживяла тази вечер. Без съмнение, когато си отпочине, няма да изпитва такова странно безпокойство.