Мургавият ездач

Глава 12

1 октомври, 1806 година Париж, Франция

— Мосю Давид е в салона, мосю Бонел — каза Гастон и отвори входната врата, а после взе шапката и ръкавиците на Раул. — Тук е още от сутринта. Казах му, че ще трябва да чака доста дълго време, но той настоя, че трябва да ви види възможно най-скоро.

— Нима? Наистина съм поласкан. Мосю Давид рядко се безпокои за обикновените смъртни, откакто Наполеон стана негов покровител. — Той се отправи към салона. — Надявам се, че си го посрещнал както подобава.

Слугата енергично закима с глава.

— Но, разбира се, мосю. Той наистина е велик човек и прекрасен художник.

Устните на Раул се извиха в усмивка. Хората от простолюдието вярваха, че онези, които стоят близо до Наполеон или Робеспиер, са също велики като тях. Но той знаеше, че най-умни са хората, които стоят зад трона, а не на него. Отвори вратите на салона, които бяха изящно гравирани.

— А, Жак-Луи, колко се радвам да те видя. Ако ме беше предупредил, че ще дойдеш, аз, естествено, щях да отложа посещението си.

— Аз самият не знаех. — Давид се изправи на крака. — Тази сутрин имах посетител.

Раул вдигна вежди.

— Наполеон?

Давид направи нетърпелив жест.

— Щях ли да тичам при теб, ако беше Наполеон? Не, беше някой друг. — Направи пауза. — Шарл Девил.

Раул внимателно запази изражението на лицето си непроницаемо.

— Каква… изненада. Как е милият човечец?

— Неспокоен. Иска да знае къде е Раул Камбре.

— И ти му каза?

— Не, разбира се, че не. Ти ме закле да мълча, когато смени името си.

— И договорът беше подпечатан с хиляди запознанства с влиятелни хора и с хиляди безценни услуги.

— Бренди?

Давид поклати глава.

— Трябва да вървя. Имам работа. Достатъчно време пропилях днес, докато те чаках.

— Не си тръгвай още. — Той самият си наля бренди. Имаше нужда от него. — Какво искаш да кажеш с това „неспокоен“?

— Обезпокоен, напрегнат, уплашен. Непрекъснато повтаряше, че трябва да те види, за да се увери в нещо. Каза, че е пристигнал в Париж едва снощи.

— И веднага е дошъл при теб. Интересно.

— Той знаеше, че ние сме приятели.

Давид никога не беше бил негов приятел, помисли си Раул с презрение. Той използваше този самонадеян глупак така, както използваше всички останали. Усмихна се.

— Отлични приятели. Как изглежда той? Като човек, който е богат ли?

— Не. Беше изпит, а дрехите му бяха доста овехтели. — Давид смръщи вежди. — Чувствах се малко неудобно да излъжа колега художник. Разбира се, той не е от моята класа.

— Разбира се. Никой не е от твоята класа, Жак-Луи. Цял Париж знае, че ти си най-великият.

— Не обичам да лъжа — каза той заядливо. — Сега животът ми е доста удобен. Тези хора, които непрекъснато надничат през вратата ми, ме разсейват. Първо дойде Жан, който задаваше въпроси от името на дука на Морланд, а после самият Девил.

Раул се въздържа да отбележи, че за спокойствието на живота му не малка е неговата собствена заслуга. В хаоса, който последва смъртта на Робеспиер, той много внимава и успя да запази влиянието си. Може би нямаше да е зле, ако напомни на Давид тяхното общо минало.

— Естествено е някои призраци да се върнат да ни навестят. Онези времена бяха много трудни. — Той се усмихна. — Спомням си колко усърден беше ти с твоята революционна треска и с онази дреха, чиито копчета имаха изобразена малка гилотина.

Давид се изчерви.

— Както каза, времената тогава бяха трудни. — Изправи се на крака. — Девил е твоят призрак, не моят. Аз те предупредих. За мен работата е приключена.

— Но аз се тревожа, че той може отново да те обезпокои — каза Раул. — Обезпокоените мъже понякога са много объркани. Миналото ти може да бъде опетнено, ако се разбудят спомените. Наполеон дори може да помисли, че не си му достатъчно верен, ако разбере колко ревностно си защитавал революцията.

— Тогава спри Девил — категорично каза Давид. — Говори с него. Аз няма да бъда свързан с това, Раул.

— Нима казах, че ще бъдеш? — Тонът му беше станал спокоен. — Разбира се, ще говоря с него и ще го отпратя да си върви по пътя. Просто се нуждая от помощта ти, за да ме срещнеш с него. Ще бъда дискретен заради двама ни. Знаеш ли как мога да стигна до него?

— Той каза, че се е настанил на улица „Гренадир“, номер шестнайсет и ме помоли да ти предам.

— Тогава защо не му изпратиш съобщение, че си открил стария си приятел Раул, който няма търпение да го види и да го поздрави с „добре дошъл“ във Франция? Ще бъда в кафе „Дю Монд“ утре в единайсет часа.

— Защо не го поканиш тук?

— Мой мили Жак-Луи. — Той посочи елегантно обзаведения салон. — Ти каза, че той е изпит и лошо облечен. Не е нито необходимо, нито разумно да разкриваме богатството си на хора, които са лишени от него. Надявам се, че не си се похвалил колко си забогатял при императора.

Раул се засмя тихо и одобрително.

— Значи ще е по-добре да се отървем от него.

— Да, изпрати му съобщението и не мисли повече за него. Аз ще те защитя, както го правих и досега.

Давид бързо тръгна към вратата.

— Добре, ще оставя всичко в ръцете ти. Приятен ден.

— Приятен ден, приятелю мой.

Когато вратата се затвори след Давид, усмивката на Раул изчезна. Той разби чашата си в пода.

По дяволите, нима онова клане в Данжо винаги щеше да се изпречва на пътя му? Това, че позволиха на момчето да избяга, беше грешка, за която плащаха с години. Всички други престъпни връзки с миналото му бяха прекъснати, но сега щеше да бъде много опасно да убият младия дук. Този пияница Брадфорд Данемон се оказа изненадващо добър опекун.

По дяволите, ако беше успял да убие момчето, нямаше да се налага да изпраща Девил в Таити — далеч от неговото влияние. Щеше да може да се движи с по-малка предпазливост и нямаше да се налага да сменя самоличността си. Винаги беше предпочитал да работи тайно, но да смени всичките си документи никак не беше лесно. Данемон беше постоянна грижа, която най-сетне трябваше да бъде премахната.

А сега този глупак Девил се беше върнал в живота му и заплашваше да го разруши.

— Извинете, мосю. Мари би искала да знае дали ще си бъдете у дома за вечеря? — запита Гастон от прага.

Власт, богатство, къща, която приличаше на замъка на Наполеон, но беше обзаведена с повече вкус; слуги, които идваха и си отиваха единствено по дадена от него заповед; жени, нетърпеливи да му доставят удоволствие. За Бога, няма да позволи на Девил да разруши живота му. Той нямаше това право.

— Не, Гастон, ще бъда навън цялата вечер.

Стана и тръгна към вратата.

Ще трябва да приготви изненада за стария си приятел Шарл Девил.

— Всъщност ти се държиш много добре, Джеърд — каза Брадфорд. — Дори забелязвам наченки на рицарско поведение. Необикновено.

— Сигурен бях, че ще кажеш това. — Джеърд се облегна на оградата, с поглед, прикован в Каси и Жозет, които яздеха към тях. — Но ти винаги си забелязвал моите добродетели.

— Но никога не съм забелязвал твоята страст. Отначало ми се струваше, че проявяваш интерес към Каси.

— И какво те кара да мислиш, че сега нямам?

— Отварях си очите. Признавам, че преценката ми беше малко затруднена, защото Лани отнема по-голямата част от вниманието ми. Тя е много упорита жена.

— Необикновена. Ръководи домакинството, без да влезе нито веднъж в противоречие със слугите.

— Кой може да устои на Лани? — Брадфорд поклати глава. — Но ние не говорихме за Лани. Аз хвалех твоето въздържание и благоразумие.

— Защото искаш да ме окуражиш да следвам този път.

Погледът му не се отделяше от Каси. Господи, тя изглеждаше великолепно. Очите й светеха, лицето й грееше. Тя се забавляваше, беше уверена в себе си. Двете с Жозет весело бъбреха. Далеч от господството на Клара, в мрачния Морланд, тя беше разцъфнала като тропическо цвете.

— Не се изненадвай, ако не успея да продължа в същия дух.

— Аз никога и от нищо не се изненадвам, но така е много по-спокойно и удобно за всички нас. — Той махна с ръка. — Жозет и Каси бързо станаха приятелки. Лани е скромна и поради това — доволна. Аз успявам да напредвам по малко в желаната от мен посока. Ти може да развалиш всичко това, ако… ако станеш агресивен.

Ръката на Джеърд здраво стисна оградата.

— За Бога, аз няма да я изнасиля.

Проклятие! Да, той започваше да губи търпение. Беше минало прекалено много време. Трябваше само да види Каси и започваше да се възбужда. Непрекъснато мислеше за времето, което бяха прекарали заедно. Непрекъснато се питаше как да я приближи отново до себе си. Господ му беше свидетел, той познаваше всички нюанси на съблазняването, но винаги, когато беше с Каси, нещо се объркваше. Тя го караше да се усмихва, а в следващия миг казваше нещо, което го трогваше до дън душа. По дяволите, той не искаше да изпитва всички тези противоречиви чувства. Искаше да се върнат на кораба, където нямаше за какво да мисли, където те не разговаряха. Искаше да се върнат към задоволството от сливането.

Не, това не беше вярно. Напоследък той чувстваше задоволство от моментите, които прекарваше с Каси. Когато се разделяха, той изпитваше остро чувство на загуба.

Искаше Каси да се върне в леглото му, защото мястото й беше там.

— Какви са последните новини от Марсилия? — попита Брадфорд.

— Те са отпреди два дни — каза Джеърд нетърпеливо. — Ако бях научил нещо ново, щях да ти кажа. Девил още не се е появил.

— Измина повече от месец от нашето пристигане. Досега трябваше да има някакъв знак от него.

— Знам.

Той също знаеше накъде вървят работите. Брадфорд искаше да отбележи колко безполезна е страстта му към Каси, защото от нея нямаше да има полза, когато баща й се появи на хоризонта.

— Просто трябва да чакаме.

— Небеса, колко търпелив си станал. Мислех, че ще приветстваш появяването на Девил. Нима си омекнал?

— Не, и не бих могъл. Мисля, че ще се върна в замъка да видя какво прави Лани. Тя каза, че може да… Какво е това? — Погледът му беше прикован от каретата, която тъкмо влизаше в двора. — Имаме посетител.

Джеърд тихичко изруга, когато позна каретата.

— Каръдайн. Надявах се, че сме се отървали от нея.

— Изглежда, си сбъркал. — Той гледаше след Джеърд, който вървеше към каретата. — Нима ще се срещнеш с нея?

Той рязко кимна.

— Иди в конюшнята и предупреди Жозет и Каси да стоят настрана, докато тя си замине. Не искам никой да ни пречи.

— Не съм забелязал Жозет да търси нейната компания — каза Брадфорд и тръгна към конюшнята. — Както и да е, ще направя всичко необходимо, за да ги уверя да си намерят друго занимание.

Каръдайн и Лани стояха изправени една срещу друга, когато Джеърд влезе в коридора.

Не, те не стояха спокойно, а се противопоставяха една на друга, помисли си мрачно Джеърд. Каръдайн беше настръхнала. Изражението на Лани излъчваше достойнство, но и досада.

— Каръдайн, каква приятна изненада. — Той се вмъкна между двете жени и взе ръката й. — Не те очаквах.

— А аз не очаквах, че ще видя мадам Девил. — Тя се усмихна с известно усилие. — Ние току-що се запознахме.

— Значи няма нужда да ви представям една на друга.

— Не успях веднага да разпозная твоята роднина. — Тя посочи с поглед яркосинята рокля, която Лани носеше. — Не мога да си представя как една вдовица може да захвърли черните одежди и да се нагизди с такава рокля.

— Моите хора не носят черни дрехи — каза Лани. — Скръбта е в сърцето. Няма нужда да се хвалим на целия свят каква загуба сме претърпели и колко страдаме.

— Да се хвалим? — учуди се Каръдайн. — Не е хвалба да…

Джеърд бързо се намеси:

— Ти изглеждаш малко бледа, Лани.

Господи, как му се искаше това да е истина. Както обикновено, Лани грееше лъчезарна и красива, а това само щеше да подсили злобата на Каръдайн.

— Не биваше да ставаш от леглото си. Сигурен съм, че лейди Каръдайн ще те извини.

— Мадам Девил, изглежда, е в отлично здраве — каза Каръдайн. — Но все пак ми е трудно да кажа. За нещастие, нейната кожа не е светла като нашата, нали? — Тя не изчака да й отговорят, а тръгна към библиотеката. — Оставете ни, мадам Девил. Ние ще ви извиним.

Като видя как бузите на Лани пламнаха, Джеърд тихичко се обърна към нея:

— За мен ще бъде по-добре, ако се оттеглиш.

— Аз няма да избягам. Нима мислиш, че това е първият път, когато виждам омразата, предизвикана от цвета на кожата ми? В училището на мисис Денсуърт имаше много бели деца, които не бяха така мили, както ги учеше тяхната религия. — Устните й се изкривиха в усмивка. — А и Клара винаги беше готова още веднъж да повтори, че расата ми ме прави недостойна.

— По дяволите, Клара не е тук. Не искам да те виждам унизена в мое присъствие.

— И защо не искаш? Аз съм любовницата на твоя враг. — Горчивината, с която бяха изречени думите, беше необичайна за нея. Може би репликите на Каръдайн я бяха засегнали по-дълбоко, отколкото искаше да признае.

— Отиди в стаята си. — Той също тръгна към библиотеката. — Остави ме аз да се оправя с Каръдайн.

— Това е за последен път — тихо отвърна Лани. — Няма да се крия, когато правото е на моя страна.

Как се стигна дотук, запита се той. Всъщност не желаеше нищо по-силно от това да изхвърли Каръдайн от дома си като някоя бясна кучка. Но ако си разрешеше да защити Лани, щеше да навреди на Жозет. Не беше преувеличил властта на Каръдайн в обществото.

Каръдайн се обърна да го посрещне веднага щом той затвори вратата.

— Няма да мине и ти го знаеш.

— Моля?

— Присъствието на… на тази жена тук. — Тя стисна здраво устни. — Дори да е вдовица на твой роднина, не е подходяща компаньонка за Жозет. Не би трябвало да е тук.

— Не съм съгласен. Тя е прекрасна, възхитителна компаньонка. Не е вече в първа младост, много е образована, трудолюбива и…

— Тя не е една от нас — прекъсна го Каръдайн. — Усъмних се още когато чух онова чуждестранно име. Трябваше да ми кажеш, че е туземка. Предчувствията ми ме накараха да се върна. А щом я срещнах, разбрах, че не съм сгрешила. Мястото й не е тук.

Разбрала е, когато е забелязала колко красива е Лани, поправи я той мислено. Господи, как му се искаше двете да не бяха се срещали.

— Разбирам загрижеността ти, но аз едва ли мога да й откажа гостоприемството си.

— Изпрати я при мен. Аз ще намеря къде да я настаня. — Каръдайн сладко се усмихна. — Вярвай ми, всичко е за добро. Ако остане тук, хората ще започнат да говорят. Повечето от тях няма да проумеят как си могъл да подслониш туземка в дома си.

Той задуши гнева си и се усмихна в отговор.

— Ти, разбира се, си права. Моята репутация не е от най-добрите. Може да стане скандал… Освен ако някой от твоята класа не го предотврати.

Тя замръзна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние сме стари приятели, Каръдайн. Знам, че ще ми помогнеш.

— По какъв начин? — запита тя, изпълнена с досада.

— Ти имаш огромно влияние. Сигурен съм, че само две три твои думи, казани на подходящите места, биха свършили чудеса.

— Искаш да помогна на тази жена? — попита тя, изпълнена с почуда и невярваща.

— Ще го приема като лична услуга. — Гласът му стана по-дълбок, увещаваше я, ласкаеше я. Той вложи целия си чар, за да я убеди. — Ще бъда безкрайно благодарен.

— Не, не е възможно… — Тя срещна погледа му и той разбра, че тя трескаво мисли. — Естествено, аз не мога нищо да ти откажа, но тази задача никак няма да е лесна — Тя го потупа по бузата. — Доведи я утре вечер на моя бал. Ще я представя на обществото.

— Чудесно. Сега, като разрешихме този неприятен проблем, ще останеш ли за обяд?

Тя поклати глава.

— Къщата ми е обърната с краката нагоре заради приготовленията за утрешния бал. Трябва да се връщам. Надявам се, че ще имаме много други възможности да се храним заедно за в бъдеще.

Да, щеше да се наложи да плати за услугата, помисли си Джеърд цинично.

— Може би ще пояздим заедно на другия ден след бала?

— Ще бъда очарована. — Тя го дари с още една лъчезарна усмивка и забърза към вратата.

Прииска му се времето да спре. Беше обещал на Каси, че ще намери извинение и няма да ги заведе на този бал. Тя няма да бъде доволна, че Лани ще бъде принудена да се изправи срещу английското общество.

Чак когато седнаха на масата за вечеря, Джеърд разказа какво се е случило между него и Каръдайн.

— Очаквам от всички вас да се държите прилично — каза той на Жозет, Брадфорд и Каси. — Аз вече си навлякох достатъчно проблеми и не искам това да е било напразно.

— Лани не бива да ходи на бала — категорично заяви Жозет. — Лейди Каръдайн ще търси възможност да я нарани. Всъщност нито един от нас не е длъжен да отиде. Мисля, че имам прекрасна идея. Нека всички си останем у дома.

— Ще отидем. — Джеърд наблегна на думите си. — Нищо няма да се случи. Каръдайн обеща да представи Лани на английското общество.

Брадфорд повдигна вежди.

— Чудя се какво си направил, за да я склониш?

Каси не се чудеше. Вече го беше наблюдавала веднъж в присъствието на Горгоната и знаеше, че е използвал целия си чар и много усмивки. Джеърд се направи, че не е чул въпроса.

— Ако Каръдайн иска да помогне на Лани, не би твърдяла, че тя е неподходяща компаньонка. — Той погледна към Жозет. — И няма да има за какво да се хване, за да те върне обратно в училището.

— О! — Жозет явно се разкъсваше от съмнения, но най-накрая каза: — Намери някакъв друг начин. Аз нямам доверие в нея.

— Няма друг начин. Ти беше тази, която взе под крилото си Каси и Лани, а после реши да ги използваш за собствените си цели. — Той присмехулно наклони глава към Каси. — Аз имам други планове за дамите.

Каси стисна здраво чашата си с вино. На нея не й харесваше нищо от онова, което ставаше. Нито скритата чувственост на Джеърд, която не беше преставала да я тревожи, нито планът му да ги вкара в пещерата на Горгоната.

— Защо да не попитаме Лани? — предложи Брадфорд. Той се обърна към нея и тихо каза: — Не си длъжна да отидеш. Щом Джеърд казва, че е уредил въпроса, тя няма да те обиди, но ти не си длъжна да правиш нищо, което не ти е по сърце.

Лани замълча за момент, а после каза:

— Ще отида.

Каси се наведе към нея и я сграбчи за ръката.

— Мисля, че Жозет е права. Аз също нямам доверие на лейди Каръдайн.

А на Джеърд гневно изсъска:

— Не искам никой да наранява Лани, разбираш ли?

Той вдигна ръце.

— Много добре, ти измисли по какъв начин да защитиш интересите на Жозет и да не даваш повод за приказки. Омръзна ми всички да ме гледат така, като че ли съм негодник.

— Казах, че ще отида. — Лани остави салфетката си до чинията и се изправи на крака. — Никакви приказки повече. Слагам край на разговора по този въпрос.

И тя излезе от трапезарията. Брадфорд се изправи.

— Джеърд, искрено се надявам, че си взел правилното решение. Наистина няма да ми достави удоволствие да ти извия врата.

И той последва Лани.

Каси и Жозет впериха погледи в Джеърд. Той процеди през зъби:

— Каръдайн няма да наруши дадената дума. Аз ще се погрижа за това.

Жозет иронично се изсмя. Каси продължи да го гледа. Джеърд захвърли салфетката си на пода и наперено излезе от трапезарията.

— Той истината ли говори? — попита Каси. — Може ли да контролира постъпките на лейди Каръдайн?

— Тя няма да нарани Лани по начин, очевиден за всички. — Горчиво се усмихна Жозет. — Може да бъде много хитра. Нито веднъж не е споменавала моя произход. Просто изнася лекции на учениците и казва, че кланетата, които Наполеон допуска, не са за добро и че уважаващите себе си англичани не биха могли да постъпват така, а после обръща гръб и не иска да чува как те ме атакуват.

— Защо не кажеш на Джеърд?

— Аз не се оплаквам. — Жозет направи неопределена гримаса. — А и няма за какво да се хвана. Тя е страхлива и жестокостта й никога не се проявява явно. Как ми се иска поне веднъж да загуби самообладание и да ми зашлеви шамар. Джеърд никога не би й простил това. Аз непрекъснато й давам поводи, но тя…

Каси се усмихна.

— Сигурна съм, че й даваш достатъчно поводи. — Усмивката й изчезна, когато каза: — Не знам нищо за вашите обичаи. Прав ли е Джеърд? Наистина ли е толкова важно да бъдеш част от това общество и да получиш одобрението му?

— Не и за мен. Но е истина, че онези момичета от училището биха изсъхнали и умрели, ако ги отлъчат от обществото.

— Вашият свят е много жесток. — Каси се намръщи, измъчена. — Не искам нищо лошо да се случва на теб, но ако тази жена нарани Лани, няма да й позволя да се измъкне безнаказано.

— Наистина ли? — Жозет изглеждаше силно заинтригувана. — Какво ще й направиш?

Лицето на Каси помрачня.

— Нещо много неприятно.

— Не мисли за мен — каза Жозет. — Ще пожертвам всичко, ще страдам, ще понеса всякакъв позор. Дори да ме изхвърлят от обществото, ще бъда смела и ще остана в този огромен замък или по-скоро в тази огромна конюшня, където ще мога да прекарвам времето си сред конете. Може би понякога ще играя шах с Джеърд. Ще бъде…

— На тебе май това много ще ти хареса — сухо отбеляза Каси. — Ти ще бъдеш щастлива, ако те изхвърлят от обществото, но Джеърд ще бъде бесен. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — И най-лесният начин да предотвратим това е да убедим Лани да не отива на бала.

— Каси, не искам повече нищо да слушам по този въпрос. Аз не се страхувам от нея. За последен път ти казвам, че довечера няма да се крия като някоя страхливка.

Каси разочаровано въздъхна. Още от предната вечер се опитваше да убеди Лани да не отива на бала, но опитите й не се увенчаваха с успех. Не се надяваше, че този последен опит ще има повече успех, но беше длъжна да опита.

— Ние сме тук, за да помогнем на татко, а не да ходим по балове. Нещата много се усложняват.

— Нима ще забравиш Шарл, ако помогнеш на Жозет?

— Никога не забравям татко.

— Нито пък аз. Нищо няма да стане, ако помогнем на едно дете, което е в нужда. — Изведнъж Лани се засмя и я прегърна. — Хайде, отиди и се облечи. Става късно. Брадфорд каза, че трябва да тръгнем в седем часа. Какво ще облечеш?

— Бялата копринена рокля. Жозет казва, че според лейди Каръдайн младите неомъжени жени трябва да се обличат в бяло.

— Знам, че искаш да помогнеш на Жозет, а изглеждаш великолепно в бяло. — Лани се обърна към гардероба. — Аз сигурно ще облека жълтата си рокля. Винаги съм обичала този цвят. — Тя погледна Каси през рамо, а очите й блестяха.

— А и този цвят ще ядоса лейди Каръдайн най-силно. Той е така далеч от черните вдовишки одежди, както нашият остров е далеч от тази студена Англия.

— Ти ще…

Каси не довърши мисълта си, защото Лани поклати глава. Трябваше да се досети, че приятелката й няма да промени нищо нито във външността си, нито в характера си. Обърна се и тръгна към вратата.

— Ние ще бъдем най-красивите жени там.

Миг по-късно тя стоеше пред гардероба в собствената си стая и гледаше роклите, които Джеърд й беше подарил. Бялата копринена рокля беше красива. Беше обточена с дантела покрай врата. Беше от този тип рокли, които лейди Каръдайн би одобрила и които бяха подходящи за скромни млади момичета. Каси я извади от гардероба.

„Той е така далеч от черните вдовишки одежди, както нашият остров е далеч от тази студена Англия.“

Думите на Лани не й излизаха от ума. Но този остров и тези хора не бяха нейните. Тя много харесваше Жозет, но Жозет все пак не беше Лани. Те двете с Жозет не бяха страдали заедно, не ги свързваше дългогодишно приятелство. Искаше само най-доброто за Жозет, но ако трябваше да застане на нечия страна, щеше да застане на страната на Лани.

Върна бялата рокля обратно в гардероба и извади яркочервената.

— Мили Боже! — очите на Брадфорд се отвориха широко, когато тя заслиза по стълбите. — Изглеждаш великолепно. — Не мисля обаче, че твоят избор ще се понрави на Джеърд.

— Тогава защо ми е подарил рокля в такъв цвят? — Тя се огледа из фоайето. — Къде е той?

— Той тръгна по-рано за Каръдайн Хол, за да се увери, че всичко ще бъде наред. Помоли ме аз да ви заведа. Лани и Жозет чакат в каретата. — Той се намръщи. — Не вярвам да ти е подарил роклята, за да я облечеш по такъв повод.

Тя много добре знаеше защо той й е подарил роклята. Искаше да я облича, когато отива в леглото му. Въпреки че линиите на дрехата бяха изчистени и тя имаше царствена осанка, това беше рокля, подходяща за изкусителка.

Червеният цвят говореше за чувственост, а дълбокото деколте разкриваше гънката на гърдите й.

— Ще дойда в тази рокля.

— Лани видя ли те?

— Не.

Тя нарочно се беше забавила с обличането, защото не искаше да даде на Лани да я види предварително.

— Тя мисли, че ще облека бялата копринена рокля. Промених решението си в последната минута.

Той взе черната пелерина от кадифе, която тя беше преметнала през ръката си, и зави с нея раменете й, като внимателно закопча копчетата, които стигаха до врата й.

— Е, нека спестим на Джеърд първия шок, когато те види да влизаш в балната зала.

— Не мога да стоя с пелерина цялата вечер.

И все пак тя не искаше Лани да види роклята, докато не стигнат в Каръдайн Хол. Лани можеше да настоява Каси да се върне и да се преоблече. Тя се загърна плътно в пелерината и тръгна към входната врата.

— Тръгваме ли?

— Напоследък беше много покорна. — Той я хвана за лакътя и двамата заслизаха по стъпалата към каретата. — Любопитен съм защо си избрала точно този случай, за да проявиш упорството си.

Лакеят отвори вратата на каретата. Брадфорд погледна Лани, която светеше в своята жълта рокля и бяла кадифена пелерина, а после се усмихна.

— А, сетих се. Вие сте се приготвили за битка. Много съм привързан към вас, обичам ви и двете — каза той на ухото на Каси. — Надявам се, че до битка няма да се стигне, но никой не заслужава повече от Лани да се биеш заради него.

Помогна й да се качи в каретата, а после и самият се пъхна вътре.

— Тази вечер май ще се окаже доста интересна.

Лани се усмихна и потърси ръката на Каси.

— Закъсня. Всичко наред ли е?

Каси нервно стисна ръката й. Не знаеше дали изборът й на рокля е мъдър ход. Джеърд щеше да се ядоса, а можеше да навреди и на Жозет. Можеше и всичко да се окаже съвсем напразно. Може би Лани изобщо няма да се нуждае от съюзник в битката. О, и преди беше правила грешки. Няма да отстъпи и сега. Усмихна се на Лани, но не отговори на въпроса и направо:

— Тази вечер изглеждаш великолепно. Като кралица. — И добави някак напрегнато: — Ти си кралица, Лани.

Лани тихичко се засмя.

— Сигурно си разговаряла с Брадфорд. Той твърди, че бих могла да управлявам Англия.

— Ако ти я управляваше, тя би била много по-интересна страна — усмихна се Жозет. — Не можеш да си представиш колко скучен може да бъде този бал. — Тя се облегна назад и въздъхна. — Той никак няма да прилича на събиранията, които устройват Джеърд и Брадфорд.

— Които ти уж никога не си виждала — каза Брадфорд.

Жозет се изкикоти и каза на Каси:

— Моята бавачка обикновено заспиваше и аз тихичко слизах долу и наблюдавах от площадката. Но една вечер Джеърд ме залови. Беше много ядосан.

— Щеше да бъде още по-ядосан, ако не те беше заловил точно в този момент. Тези партита не бяха за невинни момичета като теб.

— Оргии — призна с облекчение Жозет на Каси. — Разюздани, пиянски угощения. И всички като че ли си прекарваха чудесно.

— Може ли да говорим за нещо друго? — жаловито помоли Брадфорд. — Темата за моето порочно минало ме кара да се чувствам малко неудобно. Язди ли Моргана днес?

Жозет започна да бъбри за любимите си коне.

Каръдайн Хол беше ярко осветен. Фенери висяха и по дърветата от двете страни на алеята, която водеше до огромната четвъртита тухлена къща. Пред нея бяха спрели карети с най-различна външност. Кочияши в ливреи ги охраняваха или просто разговаряха със слугите.

— Ето го Джеърд. — Брадфорд погледна към вратата още със слизането му от каретата. — И нашата мила домакиня.

Когато икономът им помогна да слязат от каретата. Каси неволно беше обзета от напрежение. Тя също беше видяла двамата, които стояха на най-горното стъпало. Керълайн Каръдайн беше обърнала лицето си към Джеърд и весело се смееше. Беше облечена в светлосиня рокля. Джеърд, в тъмни вечерни дрехи, не беше по-различен от онзи Джеърд, когото тя виждаше всяка вечер. Той винаги изглеждаше строен и грациозен, малко опасен и така красив — като езически бог. Никак не беше чудно защо Горгоната е вперила поглед в него, все едно иска да го изяде за вечеря, помисли си Каси със силно раздразнение.

— Каси? — каза Брадфорд.

Тя бързо отстъпи, за да може икономът да помогне на Лани и Жозет да слязат от каретата. После загледа Лани, която приближаваше към домакинята. Вървеше грациозно и дори походката й издаваше достойнство.

— Добър вечер, лейди Каръдайн — усмихна се Лани. — Колко мило, че ме поканихте във вашия дом.

Лейди Каръдайн показа безупречните си зъби.

— За мен е удоволствие.

Погледът й пробяга по роклята на Лани, която се откри, когато икономът свали пелерината от раменете й и я отнесе някъде.

— И каква прекрасна рокля! Прилича на слънчевите избухвания.

Думите можеха да бъдат разбрани като комплимент, а й тонът на дамата беше сърдечен. Може би вечерта нямаше да е толкова лоша, колкото се опасяваше Каси. Лейди Каръдайн се обърна към Жозет.

— Заведи твоята компаньонка да се запознае с лейди Хънтли. Помолих я да заеме мястото ми, докато посрещам гостите. Нейната дъщеря, Джоан, тъкмо казваше колко много й липсваш в училище.

Жозет измърмори под носа си думи, които не бяха твърде благоприлични и се освободи от пелерината си.

— Липсва й възглавничка, на която да забожда топлийките си.

След като срещна предупредителния поглед на Джеърд, тя залепи усмивка на лицето си и хвана Лани за ръката.

— Ела. Лейди Хънтли не е така зла като дъщеря си.

Каси гледаше как Лани се движи из претъпканата бална зала. Всички се обръщаха след нея. Е, кой ли би устоял да не я погледне? Тя беше най-красивата от всички жени.

— Не бъди срамежлива, мила моя. Съблечи пелерината си и се присъедини към тях.

Каси се обърна и видя Керълайн Каръдайн, която мило й се усмихваше, докато скромно държеше Джеърд за ръкава.

— Ние ще дойдем при теб и твоята втора майка след малко.

— Много добре.

Тя изправи гордо рамене и свали пелерината си. Чу възклицанието на лейди Каръдайн. Чу как Джеърд рязко си пое дъх. След като подаде пелерината на иконома, тя се обърна и видя на бузите на лейди Каръдайн две червени петна.

— Тази рокля е съвсем неподходяща за младо момиче. Тя е… тя е…

— Като залеза? — Каси предизвикателно вирна брадичка.

— Ако роклята на Лани е като слънчево избухване, моята пък е като залеза.

— Твоята рокля е много по-смела — каза Джеърд мрачно. — Искам да поговоря с теб, Каси.

— Но лейди Каръдайн каза, че трябва да отида при другите. — Тя сви рамене. — Ако искаш да говорим, предполагам, че можеш да дойдеш с мен.

И тя тръгна към балната зала. Джеърд вървеше до нея и гледаше право напред.

— Защо, по дяволите?

— Е, поне не съм облечена в саронг. И това ми хрумна.

— Всичко, което трябваше да направиш, беше да спазиш благоприличието поне за една вечер. Нима това беше прекалено много? Нима Жозет иска толкова много?

— Ще се държа благоприлично дотогава, докато тези хора се държат любезно с Лани.

— Нима Керълайн е дала повод да мислиш, че това няма да бъде така?

— Не, още не. — Тя го погледна. — Но ние току-що дойдохме. Аз й нямам доверие.

— И така, ти дойде на най-благоприличния бал в Англия с вид на…

— На проститутка?

— Не съм казал това. Дори не съм си го помислил.

— Нали точно заради това ми даде тази рокля. Искаше да изглеждам като една от твоите „калинки“. Е, ето ме.

— И всеки един от мъжете в стаята се пита дали ще има възможност да те съблазни и да те вкара в леглото си.

Изведнъж тя се почувства уморена да се защитава. Не искаше да бъде в позицията на оправдаваща се. Усмихна се кисело.

— И това е възможно. Доста отдавна не съм била с мъж, а ти беше превъзходен учител.

Обърна се към него и иронично му каза:

— Хайде, Джеърд, запознай ме с твоите приятели. Позволи ми да си избера мъж, който да ми достави удоволствие.

Той пребледня. Само преди минута беше ядосан. Сега направи крачка назад. Започна да отстъпва.

— Дяволите да те отмъкнат в ада!

Никога досега не го беше виждала така опасен. Но не я интересуваше. Чувстваше се така, както се чувстваше, когато с Капу плуваха през прекалено бързи и опасни води. Трябваше да продължи.

— Защо си така ядосан? Би легнал с твоята Керълайн, без да се замислиш. Може би дори вече си го направил. Нима аз нямам право да си избера най…

— Не, нямаш това право. — Гласът му беше дрезгав и напрегнат. — Ти нямаш никакви права вече. Не можеш нищо да избираш. Току-що загуби всичките си права.

— Защото облякох роклята, която ти избра за мен? Защото ти казвам, че жената не е робиня? Мисля, че не. Върни се при лейди Каръдайн. Тя ще ти каже всичко онова, което искаш да чуеш.

Тя ускори крачка, защото беше почти стигнала до лейди Хънтли.

— Уверявам те, че не ми пука дали ще ме изоставиш. Аз ще се справя с тези хора.

— Изкушавам се да те изоставя. Всяка една от тези жени може да те нарани само с една забележка.

— И защо теб те интересува дали това ще стане?

— О, интересува ме. — Той й се усмихна жестоко. — Това е привилегия, която искам да запазя за себе си.

Той спря пред лейди Хънтли, Лани и Жозет. Взе ръката на лейди Хънтли, а усмивката му стана възможно най-учтва.

— Ах, колко си прекрасна тази вечер, Аманда. Този цвят много ти отива. Мога ли да ти представя моята роднина, Касандра Девил? Вие вече се срещнахте с нейната мащеха.

— Нещо не е наред. — Каси с тревога гледаше как лейди Хънтли води Лани от една групичка към друга. Беше оставила Каси и Жозет да се оправят сами. — Това не ми харесва.

— Какво? — попита Жозет.

— Не знам.

Лани се усмихваше, но на лицето й беше изписано онова изражение, което показваше колко много страда, когато Клара я обиждаше.

— Ще можеш ли да разбереш?

— Ще ми отнеме време. Тези хора не ме обичат. Не можеш ли ти да я попиташ?

Лани беше приела да дойде на бала, за да помогне на Жозет. Каси знаеше, че тя няма да започне да се оплаква сега.

— Не.

Жозет вдигна рамене.

— Тогава аз ще разбера.

И тя се смеси с тълпата. Без успокояващото я присъствие на Жозет, Каси се почувства самотна и изоставена. Беше заобиколена от непознати. Добре облечени чужденци. Искаше да избяга. Погледите на жените издаваха, че са шокирани, че я презират. Мъжете се срамуваха да срещнат погледа й. Тя търсеше с очи Брадфорд, но той беше погълнат от разговора си с един златокос младеж.

А Джеърд отново стоеше до лейди Каръдайн във фоайето.

Тя срещна погледа му и потрепери. Как се осмеляваше той да я гледа с такава страст, с такова желание?! Да я гледа така, все едно му принадлежи и то когато бе застанал до друга жена?! Отчаянието й беше задушено от пламъците на гнева. Тези префърцунени дами не искаха да я приемат, но мъжете им нямаше да окажат силна съпротива. Мъжете рядко се ръководеха от нещо друго, освен от телата си. Самата тя нямаше опит в тази игра, но дълги години беше наблюдавала как Лихуа се възползва от предимствата си. Тя нарочно извърна очи от Джеърд и започна да търси златокосия мъж, който беше разговарял с Брадфорд. Почака, докато срещне погледа му, и му се усмихна.

Младият Адонис прекъсна разговора си с Брадфорд.

Добре. Тя притвори очи и запърха с клепки, а после прокара език по долната си устна.

Младият мъж вече идваше към нея.

Тя хвърли бърз поглед към Джеърд. Да, нямаше никакво съмнение, той беше свидетел на размяната на погледи между двамата и беше разгневен. А тя изпита силно задоволство. Нямаше да му навреди, ако го ядосаше още малко.

И тя се огледа из залата, за да избере друг подходящ обект.

— Престани да я гледаш, Джеърд — каза му тихо Брадфорд и му подаде чаша пунш. — Ти предизвикваш много по-голямо вълнение от нея. Все пак, това е само една рокля.

— Ти знаеш по-добре.

Тя беше като червено знаме, което всеки мъж в стаята искаше да притежава. И тази кучка нарочно развяваше знамето в знак на покана към всички мъже. Нито тя, нито Лани умееха да танцуват, но това не пречеше на мъжете да ги преследват. Двете жени стояха в двата срещуположни ъгъла на стаята, но и двете бяха заобиколени от мъже, които молеха за внимание.

„Позволи ми да си избера мъж, който да ми достави удоволствие.“

— Кристалната чаша ще се счупи, ако я стиснеш още по-силно — забеляза Брадфорд. — И ще се порежеш доста дълбоко.

— Тогава вземи това проклето нещо — и той пъхна чашата обратно в ръката на Брадфорд. — Аз и без това не искам пунш.

— По-добре да държиш чаша, отколкото сабя.

— Аз нямам сабя.

— Това не означава, че няма да можеш да се сдобиеш с една. — Той отпи от пунша си. — Кажи ми кого ще извикаш на дуел? Младия Фред Монтейт? Той доста усилено я ухажва. Или граф Темкър? Не, той няма да бъде достоен противник. Сигурно е вече на седемдесет години.

Джеърд му хвърли убийствен поглед.

— Ти като че ли си в прекрасно настроение.

— Всъщност не съм щастлив. Никак не ми харесва как се развиват нещата — каза той. — Но не заради тези вълци, които напразно вият към Луната. Те вероятно само си търсят развлечението, а и помагат на нашите дами да се забавляват. Не ми харесва как Лани е стиснала устни.

— Какво?

— Когато е ядосана, тя държи устните си плътно стиснати и се накланя с едно особено, рязко движение. — Той се намръщи — Нещата не вървят на добре.

— Не виждам никакъв знак…

— Това означава, че не мислиш за нищо друго, освен за червената рокля и своята собствена страст Може би за тебе ще бъде по-добре да използваш главата си, отколкото по-долните части на тялото си, когато се опитваш да разбереш нещо — обърна се и го погледна. — Попита ли Каси защо е облякла тази рокля?

— Няма нужда да я питам. Предизвикателството си има свой собствен глас.

— И тя сигурно не ти е казала истината. — Той кимна към Лани. — Каси няма да разреши Лани да се почувства самотна дори това да означава отлъчване от обществото и за нея.

— Много благородно.

— Но на теб не ти се иска да повярваш.

— Вярвам, че тя обича Лани.

— Омръзна ми вече да споря с теб — предаде се Брадфорд. Сложи чашата си на масата. — Трябва да отида при Лани. Тя определено е ядосана.

— И мислиш, че ще ти каже защо е ядосана?

— Вероятно няма. Но ще знае, че съм до нея и я подкрепям. Моля те, въздържай се и не се втренчвай в Каси през останалата част от вечерта. Някои от гостите тук вярват, че съм те възпитал добре и че маниерите ти са прекрасни. И ще трябва да поправиш онова, което стори, като отново се посветиш на нашата чаровна домакиня. Ако съм сгрешил и всичко върви чудесно за Лани, ще искаме това да продължи, нали?

И той тръгна към ъгъла, в който беше Лани. Джеърд отправи поглед към Керълайн. Нямаше настроение. Всъщност той страдаше силно. Каръдайн си имаше своя кръг от обожатели, усмихваше се лъчезарно и говореше бързо, прекалено бързо. Явно и тя беше ядосана. Трябваше да последва инструкциите на Брадфорд и да отиде при нея.

„Ти няма дори да се замислиш дали да легнеш с нея.“

Почувства нов прилив на гняв, когато си спомни думите на Каси. Истина беше: беше обмислял необходимостта да легне с Керълайн, за да запази доброто й разположение към Лани и това нямаше да означава нищо за него. И защо би трябвало да бъде другояче? Каръдайн знаеше правилата. Но беше надценила влиянието си над Джеърд.

Неговото сексуално желание към нея беше траяло само миг. Беше изчезнало почти едновременно с появата си. Така беше и с всички жени преди нея.

Докато не се появи Каси. Докато тази проклета малка дивачка не влезе в живота му и не му каза, че ще си вземе друг мъж със същата лекота, с която беше взела него.

Господи.

Искаше му се да я убие. Не, искаше да убие всеки един от тези глупаци, които се събираха около нея като пчели около медна пита. Ако останеше още малко на мястото си и продължеше да я наблюдава, нямаше да може да се въздържи. Щеше да отиде там и… Обърна се рязко на пети и прекоси балната зала в посока към Карълайн Каръдайн.

Вечерта му изглеждаше като разделено на сегменти бойно поле. Сега щеше да му се наложи да отстъпи и да търси примирие, за да спаси онова, което все още може да се спаси. Щеше да му се наложи да бъде чаровен, да успокои вълненията на Каръдайн и може би всичко щеше да мине добре.

Ако въобще нещо можеше да бъде добре в тази проклета нощ.

Трябва да говоря с теб — прошепна Жозет в ухото на Каси, след като с труд успя да си проправи път до нея. — Измъкни се от тях и ела при купата с пунша.

— Вече повече от час се опитвам да им се изплъзна — отговори Каси, силно ядосана. Когато беше започнала тази игра, не беше си и представяла за колко досадна ще я намери само след няколко минути. — Но те винаги ми предлагат да донесат онова, което искам. Как въобще ще се помръдна оттук? Чувствам, че… че… се задушавам.

Жозет тихичко се изкикоти.

— Аз ще ти помогна.

И тя извиси глас:

— Ще припаднеш? О, мила, трябва да излезеш да глътнеш малко свеж въздух.

Тя обви ръка около кръста на Каси и заби лакът в стомаха на един от младите мъже, който беше направил загрижено крачка напред.

— Извинете.

Успя да избута Каси до френския прозорец, който беше само на няколко метра и двете най-после излязоха в градината. Тя победоносно затвори прозореца.

— Готово. Вероятно ще бъдем в безопасност няколко минути. — Тя потрепери. — Ако не измръзнем до смърт преди това.

Каси дълбоко и жадно пое студения въздух.

— Не ми пука. Тъкмо няма да ми се наложи да се върна там вътре. Какви странни ритуали за чифтосване имате тук. Мъжете нищо не правят. Само се купчат около тебе и те гледат втренчено и приказват сладки приказки. Те дори не те слушат. Всеки път, когато се опитвах да кажа нещо, което ме интересува, те просто се изсмиваха.

— Капу?

— Граф Темкър каза, че трябва да си купя някоя кротка малка кобила, за да не ми причини нещо лошо. — Тя презрително изсумтя. — Те всички са идиоти.

— Не са, но мислят нас за идиотки — отговори Жозет. — И всеки момент могат да ни последват тук, навън. Трябва да говоря бързо.

— Лани?

Тя кимна.

— Лейди Каръдайн е натоварила лейди Хънтли със задачата, която не може да изпълни сама.

— Което означава?

— Недоловими обиди, малки рани, от които не се умира, но кървят силно. Лейди Каръдайн очевидно отдавна се е подготвила, за да приведе в действие плана си. Външно, за пред хората, тя изразява подкрепата си към Лани, но позволява на онази кучка да я обижда, като самата тя, естествено, е освободена от отговорност. Ако Лани се оплаче, тя ще каже на Джеърд, че е направила всичко възможно, но че някои хора просто са ужасно нетактични.

И мрачно добави:

— По същия начин тя наказва и мен. В лицето на лейди Хънтли е намерила достоен заместник. Тя е почти толкова жестока, колкото е и дъщеря й.

Каси се вцепени.

— Сигурна ли си в това?

— Чух лейди Хънтли да казва на Лани, че дори не е сънувала, че един ден в Каръдайн Хол ще бъдат допускани диваци. Но лейди Каръдайн била много добра християнка. Тя дори наемала негри и индуси за слуги в домакинството. А тонът й беше сладък като мед, макар да ронеше отровни думи.

Каси здраво стисна юмруци. Завладя я толкова силен гняв, че кръвта замъгли погледа й. Как се осмеляваха да нараняват Лани? Нима тези чужденци не можеха да видят каква е тя всъщност? Щеше да ги унищожи, да ги сравни със земята.

— И какво отговори Лани?

— Нищо. Просто й отвърна с поглед, който можеше да я убие на място, ако душата й не беше вече мъртва. — Тя вдигна вежди. — Е, какво ще правим?

— Ти нищо няма да правиш. Това не е твоя грижа. — Тя рязко се обърна и тръгна към френския прозорец. — Стой настрани.

— Разбира се, че е моя грижа. Всичко това стана заради мен.

— Тогава, не му позволявай да отиде на вятъра.

Тя рязко отвори прозореца и влезе в балната зала.

— А, ти се чувстваш по-добре — каза Фреди и започва да се приближава към нея. — Какъв прекрасен румен цвят имат бузите ти. Малко свеж въздух е…

Тя бързо мина покрай него. Заобиколи групата хора и най-после стигна до Брадфорд и Лани. Лани хвърли само един поглед към лицето й и каза:

— Не, Каси.

— Жозет ми каза.

— Само още няколко часа и всичко ще свърши.

— Няма да чакам толкова.

— Не се забърквай в това. Аз сама ще избирам и водя битките си.

— Ти не се биеш, ти просто търпиш.

— Не е виновна лейди Хънтли. Тя е само папагал. Остави я на мира, Каси.

— По дяволите, няма да оставя нещата така.

Тя се обърна на пети и тръгна към ъгъла, в който стояха един до друг Джеърд и Каръдайн Каръдайн. Лани имаше право, тя беше тази, от която трябваше да търсят отговорност. Спря пред жената.

— Излез навън с мен.

— Моля?

— Излез навън с мен, или ще съжаляваш.

— Мили Боже, нима ме заплашваш?

— Не още. Просто те предупреждавам.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеърд със смръщени вежди.

Тя не му обърна никакво внимание.

— Ела!

Обърна се и наперено излезе от стаята. Керълайн Каръдайн се появи след миг, следвана от Джеърд.

— Тук е ужасно студено. Това е лудост.

Каси не чувстваше студа.

— Знам какво си наредила на лейди Хънтли.

Тревога премина по изящното лице на дамата.

— Джеърд, не знам за какво става дума. Наредих на Аманда да запознае мадам Девил с нашите приятели, докато аз изпълнявам ролята си на домакиня.

— Наредила си й да се преструва на мила и сърдечна, но да покаже на Лани, че не е добре дошла тук.

— Не можеш да обвиняваш мен за злобата на друга жена.

— Мога, и те обвинявам. Обвинявам те в лицемерие, обвинявам те за твоята дребнава душа, обвинявам те в жестокост. — Тя започна да се приближава към нея и спря едва на няколко сантиметра. — Ти я наричаш дивачка, но ти самата си дивачка.

— Керълайн? — попита Джеърд.

— Лъже! Тя няма доказателства.

— Не, нямам доказателства — каза Каси. — Само думите на Жозет и изражението на твоето лице, когато разбра за какво става въпрос.

Керълайн се усмихна.

— Тук е много студено, замръзвам, а и не желая повече да слушам твоите нападки. Ще го обсъдим по-късно, Джеърд. — Тя понечи да тръгне към къщата.

— Не — спря я Каси. — Не и докато не изкупиш вината си. Не можеш да нараниш Лани и просто да отминеш.

Устните й се изкривиха в усмивка.

— И какво ще направиш, ако откажа?

— Ще се превърна в това, за което смяташ нея. Лани не е дивачка, но аз мога да бъда. Тя вярва в достойнството и любезността и във всички ония глупости за обръщането на другата буза. Тя се опита да ме научи на всичко това, но не успя. — Каси се приближи още повече, погледът й не се отделяше от лицето на дамата. — Тя така и не разбра воините от Каланиопу, но аз прекрасно ги разбирам.

— Каланиопу? — повтори Керълайн. — Каква скоропоговорка е това?

— Вашият капитан Кук се опитал да вземе вожда им за заложник. Знаеш ли какво са му сторили?

— Всички знаят, че този смел човек е бил убит от диваците.

— Те отделили месото от костите му и го върнали на моряците в чувал. Точно така ще постъпя и аз с теб.

Керълайн потрепери.

— Ти наистина си дивачка.

— Да и няма да размислям два пъти, а направо ще допълзя в стаята ти и ще те заколя. — Свирепите думи излизаха от устата й в неспирен, страшен поток. — Нищо няма да може да те спаси. Ще чакам и ще дебна, и когато най-малко очакваш, ще те ударя.

Керълайн пребледня.

— Джеърд! Спри я.

— Не съм сигурен, че ще успея — бавно рече Джеърд. — Тя наистина е много страшна, нали? Може да всели ужас у всеки го.

Каси не му обърна никакво внимание.

— Ще отидеш при Лани и ще й се извиниш. Ще й кажеш, че ти е известно, че тя е много по-добра и по-прекрасна, отколкото ти някога ще бъдеш. Ще направиш реверанс пред нея и…

— Реверанс?

— Ти би трябвало да бъдеш закопана в пръстта и да целуваш краката й — свирепо рече Каси. — Щях да те накарам да го направиш, ако това нямаше да е прекалено неудобно за Лани.

Керълайн вдигна гордо глава.

— Всичко това са глупости. Аз не се страхувам от теб.

— Погледни ме! — Каси задържа погледа й. — Би трябвало да се страхуваш. Вашият свят не е мой. Аз не се ръководя от вашите правила. Всяка нощ, когато си лягаш, ще се чудиш дали ще видиш отново слънцето.

Керълайн отново потрепери и навлажни устни.

— Тя е луда. Помогни ми, Джеърд.

— И да я предизвикам да отдели месото ми от костите? Предпочитам да запазя и двете.

— Тръгвай! — Каси започна да я бута към вратата. — Сега! Ще те гледам от прага.

Керълайн отвори вратата и й хвърли злобен поглед през рамо.

— Никога няма да ти простя, че я остави да постъпи така с мен, Джеърд. — Тя вирна брадичка. — Добре, ще го направя, но тази малка победа няма да ви бъде от полза. Аз имам положение тук. Към мен изпитват уважение, дори се страхуват от мен. А вие сте нищо.

Тя тръгна към Лани. Спря пред нея, поколеба се, а после набързо направи реверанс. Лани я погледна изненадано.

Керълайн тихо измърмори думите, които те не чуха, но трябва да са били онези, които Каси смяташе за подходящи, защото по лицата на гостите, които заобикаляха двете жени, се четеше объркване.

— Доволна ли си? — прошепна Джеърд в ухото на Каси.

— Не, но ще трябва да се задоволя с това. — Тя се завъртя на пети. — Отивам си. Не искам повече да бъда тук дори и секунда.

— И никакви предизвикателства повече? — Той улови погледа на Брадфорд и му направи знак. — Тъй като аз, също като теб, вече не съм желан тук, ще те отведа. Изчакай ме отвън, докато поговоря с Брадфорд.

Той се присъедини към нея миг по-късно и намести пелерината около раменете й.

— Вероятно нямаш нужда от това. Съмнявам се, че усещаш колко е студено.

— Къде е Брадфорд? — попита го тя, докато той й помагаше да слезе по стъпалата.

— Идва. Аз ще те върна в замъка в моята карета, а той ще доведе Лани и Жозет. — Той даде знак на кочияша. — Вярвам, че е най-добре да си тръгнем веднага.

Тя не оспори решението му. Той й помогна да се качи в каретата, а после зае мястото срещу нея. Сега, когато беше свършила работата си, Каси не искаше нищо по-силно от това да напусне мястото. Загърна се плътно в пелерината.

Джеърд беше прав: въобще не усещаше студа, но трепереше — като последица от прекалено силния гняв.

Въздъхна облекчено, когато светлините на Каръдайн Хол се скриха в далечината.

— Щеше ли да го направиш? — внезапно я попита Джеърд.

— Дали щях да я заколя? Не ставай смешен. Дори животът на тази… тази Горгона има известна стойност. Но трябваше да я изплаша така силно, че вече никога да не се почувства в безопасност.

— Не съм сигурен, че дори сега би се почувствала отново в безопасност.

— Добре.

Каси се облегна и затвори очи. Треперенето стана още по-силно. Може би ако се престореше на заспала, Джеърд нямаше да го забележи. Той дълго време не проговори и тя помисли, че е успяла да го заблуди. Но после той грубо каза:

— Престани да трепериш, по дяволите.

— Студено е.

— Престани!

Тя отвори очи и каза ядосано:

— Не мога да престана. Щом не искаш да ме гледаш как треперя, затвори си очите. То не е като…

— Млъкни.

Той се премести до нея, ръцете му се плъзнаха под пелерината и здраво я притиснаха.

— Просто замълчи.

Той й даваше сила и подкрепа. Прегръдката му замайваше главата й. Трябваше да го отблъсне, да му покаже, че няма нужда от него. Мили Боже, но тя имаше нужда от него. Може би беше правилно да приеме утехата му поне за кратко време. Тя се отпусна в ръцете му.

— Скоро ще бъда по-добре. Беше… трудна вечер.

— За всички нас. — Ръцете му я прегърнаха още по-здраво. — А и ти направи всичко възможно, за да стане още по-трудна.

Тя усети, че той не говори нито за Керълайн, нито за Лани.

— Ти не беше справедлив.

Той не отговори.

Изглежда, нямаше да спори с нея. Каси почувства силно облекчение. Тази вечер и без това имаше много конфликти и предизвикателства. Усещаше раздразнение, но не и гняв. По-рано, по време на вечерта, той беше ядосан и нейната атака срещу лейди Каръдайн трябваше да налее масло в огъня, но не беше станало така. Защо ли? Вниманието й беше погълнато от лейди Каръдайн и не беше забелязала реакциите на Джеърд, но сега, когато размишляваше над случилото се, тя си спомни, че той не й се беше противопоставил. Каси беше съсипала всичките му планове, но той не беше я изоставил. Подкрепата му я объркваше.

— Защо не… Лейди Каръдайн ти беше много ядосана.

— Да.

— Тя ще намери начин да ти отмъсти.

— Ти й даде достатъчно възможности.

— Жозет.

— Не вярвам, че Жозет ще се върне в училището за млади дами на лейди Каръдайн.

— А това няма ли да я ядоса? Ти каза, че нейното влияние може да подкопае положението на Жозет в обществото.

— Ще намеря начин да се справя с нея.

— Как?

— Ще я унищожа. — Това беше първото, което му дойде наум. Думите бяха произнесени съвсем безстрастно. — Тя се смята за образец за добродетел и добър вкус. Няколко намека, направени в подходящо време и на подходящо място, и с нея е свършено… Няма да е трудно да се разруши образът, който е изградила.

Беше шокирана от безмилостните му думи, но не трябваше да бъде. Тази същата безмилостност беше накарала баща й да напусне острова и да бяга от преследване.

— Ще постъпиш така с нея?

Изведнъж той се засмя.

— Поне не съм казал, че ще я заколя и ще сложа месото й в чувал. Да, ще го направя, ако тя навреди на Жозет. Може да го направя, дори и тя да се държи както трябва.

— Защо?

— Тя ме излъга и не игра честно.

Не биваше да задава този въпрос. Справедливостта беше важна за него. Лейди Каръдайн беше извършила предателство, което той не можеше да прости.

— Ти си ми повярвал?

— Видях лицето й. Но, така или иначе, щях да ти повярвам. За голямо мое нещастие, открих, че ти си болезнено честна.

Тя замълча за миг, а когато проговори, думите й бяха приглушени:

— Съжалявам, че причиних тревоги на теб и на Жозет. Трябваше да го направя.

— Знам. Каноа беше тази, която действаше.

Тя неуверено каза:

— Благодаря за разбирането. Не можех…

— Разбирането?

Той я отдалечи от себе си и я погледна в очите, а после грубо я попита:

— Защо, по дяволите, ми благодариш? Нима не мислиш, че аз разбирам вината си? Аз съм виновен за всичко, което се случи тази вечер. Аз се доверих на Каръдайн и поради моята неправилна преценка Лани беше наранена, а ти — разтревожена. Не ми дължиш никаква благодарност за това, че се проявих като глупак.

— Не, ти не си глупак. Тя действаше много хитро и…

— Аз направих грешка, а други платиха за нея. Което означава, че трябва да поправя стореното.

— Лейди Каръдайн вече го поправи.

— Не, тя не плати за моята грешка. — Тонът му беше остър, но издаваше силното му разочарование. — Господи, не знаеш ли, че не искам нищо да ти дължа? Ти ме ядоса толкова силно, че забравих колко си уязвима. Ако това не се беше случило, ти щеше да бъдеш в леглото ми довечера.

— Не!

— Да!

Очите му просветваха в тъмното.

— Ти го искаше. Може да си облякла тази рокля заради Лани, но всичко, което извърши след това, беше заради мен. Искаше да ме ядосаш. Но аз ще се справя с онази жена и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Нима това беше истина? Преднамерените провокации бяха нещо, което по принцип й беше чуждо. Тя не приличаше на себе си тази вечер. Беше го видяла с Каръдайн и позволи на гнева да я завладее? Гняв или ревност?

Тя го беше пожелала и се беше опитала да го има. Беше действала сляпо, инстинктивно. Това я уплаши. Как можеше да бъде сигурна, че няма отново да го допусне?

— Остави ме да си отида — прошепна тя.

Ръцете му стиснаха здраво раменете й, но в следващия миг я пуснаха.

— Не за дълго. — Той отново зае мястото от другата страна. — Кълна ти се, няма да е за дълго, Каси.

Тя отново се облегна и затвори очи. Опита се да изгони образа му от съзнанието си. Усещаше неговия поглед, чувстваше неговото присъствие, струваше й се, че той все още я докосва.

Мили Боже, не можеше да се освободи от него. Може би никога нямаше да успее.