Мъжът и жената интимно (Проблеми на нормалния и смутения полов живот)

ЩО ЗНАЧИ „НОРМАЛНО“ В ПОЛОВИЯ ЖИВОТ?

В брачната консултация е изпратена изящна, порядъчна в службата и семейството си млада жена със сърдечни оплаквания. За последните не е намерено органично обяснение. Разговаряме за живота, грижите й, нуждите и. Стигаме до брака й. След предпазливо зададения въпрос за наличието на интимни проблеми тя се замисля и се изчервява. На нея й било неудобно да говори: в същност отдавна била намислила да го направи, но досега не намерила кураж за това. „Женени сме от 7 години и се разбираме добре. Само в половия живот и двамата не сме нормални. Поне аз мисля така и това ни потиска — мене повече, отколкото мъжа ми. В първите години на брака ни смятах, че съм фригидна. Само от приятелки зная, че при сношения имало и приятни усещания, които аз не познавах. За първи път ги почувствувах веднаж, когато с мъжа ми бяхме особено силно настроени за любов и той целуваше корема и половите ми органи. Това се е случвало понякога и по-късно. По друг начин не съм усещала това чувство. Мъжът ми понякога има смешни хрумвания. Той иска да се сношаваме, като аз съм обърната с гръб към него. Това не е ли животинско? Ние двамата се владеем и вече рядко се сношаваме. Неотдавна открих, че той има още един порок: той онанира. Аз бях потресена и дори мислех за развод. Но имам угризения за вина, въпреки че не съм направила съзнателно нищо лошо. Много пъти сънувах един мъж, чието лице не разпознавах, но тогава изпитвах същите усещания, и то съвсем силно. Разбира се, всичко това не е нормално. Може ли нещо да се направи срещу тези извращения? Трябва ли заради това нашият иначе добър брак да бъде разтрогнат?“

Удаде ни се да успокоим младата жена. Не можеше и дума да става за опасност от разтрогване на брака, защото двамата се обичаха честно и половият им живот можа да се поправи. Те трябваше само да поговорят за тези неща в подходящо време и форма. Макар известни техни действия да не са обичайни, техният полов живот не може да се нарече извратен.

Не е лесно да се каже какво е нормално и какво не, защото съществуват твърде различни понятия за норма.

1. Статистическата норма. „Нормално е това, което вършат повечето от хората, а ненормално — това, което правят малцина.“ Това е понятието за норма, която може да бъде изразена с цифра чрез изчислената по математически път средна аритметична (доколкото поведението може да се поддаде на такова изчисление). Ако по-голямата част от хората се хранят с твърде много мазнини (което за съжаление наистина е така), затлъстяването би било нормално явление. Ако беше възможно половият живот да се урежда по формулата: нормално = често, ненормално = рядко, щеше да бъде необходимо да се съставят справочни таблици и по тях да се посочи правилният път към нормален сексуален живот.

Статистическото разпределение на честотата обаче ни информира за разпространението на една или Друга форма на интимно поведение на хората при съвременните условия на живот и затова в тази книга се съдържат някои таблици и цифрови данни.

2. Субективната норма. „Нормално е това, което аз правя, което намирам за правилно и отговаря на моя вкус. Който има други наклонности, е абнормен.“ Това е най-удобното и затова най-разпространеното схващане за норма. То не изглежда погрешно. Само че последователите му са склонни да налагат принудително на другите своите възгледи за нормалното в половия живот и да налагат своите навици като задължителни за околните. Ако околните застъпват други мнения, те се чувствуват в правото си да ги поучават и да ги презират. При това малцина са наясно, че нормата, която те смятат за правилна, не е нищо друго освен продукт на тяхното възпитание, на житейския им опит и на личните им преживявания, както и на всички влияния на околната среда, в която са израснали и живеят.

3. Моралната норма. „Правилно и нормално е това, което отговаря на потребностите и желанията на двамата, не уврежда никого от партньорите и не наранява чувствата им.“ Доколкото съвокуплението става в интимна обстановка между двама души, т.е. без други лица, начинът на неговото извършване (при взаимно уважение) не засяга интересите на обществото. От морална гледна точка може да се преценява само отношението на партньорите, но не и начинът, който те прилагат за задоволяване на сексуалните си потребности.

4. Медикопсихологичната норма. „Нормално е здравото (т.е. отговарящото на телесното, душевното и социалното здраве) поведение независимо от честотата на проявите му.“ В понататъшното изложение ще се придържаме предимно към това определение на нормата. Тя включва и поведението на партньора, и моралната норма чрез понятието за „социално здраве“. Абнормни са нагласите и действията, които нарушават вътрешната хармония и жизнеността на човека и на неговия партньор и предизвикват телесни, душевни и социални смущения. При това е решаващо не толкова какво се върши, а как то се изживява и как се възприема.

КОЕ ПОЛОВО СНОШЕНИЕ Е НОРМАЛНО?

От медикопсихологическа гледна точка нормалното полово сношение е телесен контакт на двама души с различен пол, до който се е стигнало в резултат на тяхната отговорна и съзнателна нагласа един към друг и който може да даде на двамата партньори преживяването за телесно удовлетворение, без да им вреди. Тази формулировка не включва задължително продължаването на рода, нито съединяването на гениталите, макар гениталното съвокупление да е най-честият вариант на половото сношение и да отговаря на потребността на повечето мъже да проникнат у жената и на повечето жени — да поемат пениса. Дори в случаите, когато половият акт не завърши със задоволяване на двамата партньори, той остава в обсега на нормалното — иначе трябваше да се подреди сред функционалните полови смущения, при психопатията на сексуалността. Това е правомерно само в редки случаи. Затова в дефиницията се говори само за годността на половия акт да ощастливява; това естествено може да не се реализира вследствие на някои пречки.

Нещо повече, сексуално действие, което по въшното си протичане напълно отговаря на нормалния коитус и е донесло задоволяване и на двамата, може да съдържа ненормална съставка, ако един от партньорите по време на акта си представя нещо по-различно от това, което се върши. Пример: мъж, който се възбужда от представата, че се съблича пред чужда жена. Ако той е в състояние да извърши коитуса само по този начин, налице е отклонение, защото потентността му се дължи на представата за разголването, а не на контакта с реалната жена. Желанието не се отнася до нея и тя бива използувана като заместител.

Разбира се, понякога разграничаването на нормалното от абнормното е доста трудно. Как да окачествим нерядко срещания случай, когато жената се отдава по задължение на своя необичан съпруг? Тя го отхвърля вътрешно и живо си представя идеализирания от нея мъж, за когото копнее. Едно такова поведение в същност не е ненормално, защото фантазията е насочена към истински обект. Това важи също за мъже, които понякога, сношавайки се със съпругата си, си представят друга жена независимо от това, колко оскърбително може да бъде то за нея.

Коитусът може да бъде изпълняван в най-различни пози. Те могат да се класифицират като обверзни59 (партньорите са с лице един към друг в изпънато, наведено, странично, предно седящо, яздещо или стоящо положение) и аверзни60 (жената е с гръб към партньора, в задно странично, яздещо, стоящо или коленно положение). Чрез комбинации и изменения в тези пози се получават почти безгранични възможности, които са били ненадминато описани в древната индийска книга Камасутрам. Нито една от тези пози не е абнормна. Няма никакво основание някоя от тях да бъде отхвърлена, щом доставя удоволствие и на двамата партньори. Тъй като извън няколкото основни типове те се различават по незначителни подробности, би било излишно и отегчително за читателя да се изброяват всичките пози. За половия живот те са почти без особено значение и находчивите влюбени ще ги открият сами, ако се освободят от задържащи отдаването предразсъдъци и приспособят начина на съвокуплението към желанията си.

Ние вече видяхме основното значение на човешката сексуалност не в размножението, а в това, че тя свързва най-интимно мъжа и жената в една общност и че служи за задоволяване на телесните и душевните им потребности. Следователно и на гениталния контакт на партньорите може да се гледа не като на единствена нормална форма на полова дейност, а степента на абнормността да не се преценява в зависимост от отдалечаването от това, което е изгодно за зачатието.

За да бъде определено едно сексуално действие като нормално или абнормно, не е важен методът, с който си служим, а неговият мотив и резултат. Въпросът стои така: дали сексуалното действие може да достави на двамата удоволствие, радост, щастие и удовлетворение, да задълбочи любовта и да я обогати, да укрепи връзката им и да допринесе за извисяването на тяхното съществуване? Ако може да се отговори положително на този въпрос, тогава абнормност не съществува независимо от формата, под която протича половият акт.

ЛЮБОВНА ИГРА (ПЕТИНГ)61

Една форма на полово общуване без съединяване на половите органи (със или без оргазъм) е т.н. петинг. Думата произхожда от английски език и означава в свободен превод „игра на възбуда“ (любовна игра). Любовната игра обхваща всички взаимни контакти, които стимулират сексуално и довеждат до удовлетворение, с изключение на въвеждането на члена във влагалището.

Една по-ограничена форма на тази любовна игра, при която ласката обхваща главата и шията или най-много горната част на тялото до талията, се нарича „некинг“.62 От доклада „Кинси“ стана известно огромното разпространение на тази любовна игра, особено сред младите хора в Америка. Анкетите в Европа доказаха, че и тук разпространението на любовната игра е широко. На 25-годишна възраст 90% от жените и мъжете имат опит в нея. Почти половината от жените са изживели своя първи оргазъм не с коитус, а при любовна игра.

За да бъде запазена фасадата на викторианския морал, в някои обществени слоеве в САЩ са особено загрижени момичето да влезе в брака като девственица. Изразява се задоволство, ако формалното доказателство за девственост — запазеният химен — е налице. С любовната играе е възможно да се получи сексуално удоволствие без брачно свидетелство, така да се каже, през задната врата на официалния морал. Но същевременно любовната игра се радва на голям успех заради запазването на „Удостоверението за брачна вярност“. На т.н. „петинг-парти“63 и при други случаи женени мъже и жени прилагат също тази игра (със или без знанието на брачния партньор) без стеснение, достигайки до оргазъм, и си внушават, че са останали верни.

Любовната игра е непретенциозна към въшните условия. Не е необходимо дори легло. Това може да подмами към безотговорност, смяна на партньорите, бездушно гъделичкане на сетивата; тогава любовната игра престава да бъде израз на истинска любовна връзка. Но възможната злоупотреба с петинг не е аргумент за неговото отхвърляне.

Размяната на интензивни нежности прилагат най-често младите, несемейни хора. Ако те се разбират добре и в други отношения, обичат се, уважават се и се познават достатъчно дълго време, няма основание нито да им се забранява задоволяването на техните потребности, нито околните да го отхвърлят като порочно. За любовта е обичайно да се действува на принципа „всичко или нищо“ и от боязливата първа целувка да се направи без преход скок в брачното легло. Когато двама души са се приближили физически постепенно, крачка по крачка, като следват задълбочаването на духовната връзка, тяхната връзка е много по-богата на преживявания. Това им дава и определени предимства при по-късния зрял полов живот. По такъв начин, буквално казано, те се опознават предварително, добиват опит в ласките, започват да ценят и по-малките източници на удоволствие, научават се да усещат реакциите на другия и да се нагласяват според тях, докато в края на краищата в пълно и взаимно разбирателство, под напора на буйни чувства и без всякакви задръжки се отдадат един на друг. Това предпазливо, постепенно навлизане в половия живот, постепенното разкриване на тялото за сексуалните усещания е психологически по-добро и особено за младото момиче, отколкото безпреходният дефлориращ коитус. Последният не само не донася удовлетворение на жената, но по-често я разочарова или отблъсква от сексуалността въобще независимо от съпътствуващия коитуса страх от нежелана бременност. Смайващо е колко малко разбиране за значението на нежността има у много млади мъже, колко невежи и безчувствени се отправят те към коитуса, който неопитното младо момиче най-често приема от страх да не загуби приятеля си, а не от истинска потребност. Жените, които притежават опит в любовната игра, по-често изживяват оргазъм при коитус в брака от онези, които не са имали случай да почувствуват сексуалните реакции, предизвикани от нея. Опитът се оказа полезен, особено в първите години на брака. Много млади мъже не сполучват при първия опоит за коитус, защото са несигурни и неопитни в интимните взаимоотношения. Възможно е неуспехът да ги обезкуражи и да ги направи импотентни при следващите опити. Петингът ги улеснява чрез степенуваното приближаване на успеха.

Не е вредно любовната игра да се удължава и се усилва до постигане на оргазъм. Напротив, ако тя възбужда силно, но не завършва с оргазъм, може да предизвика болки в слабините и тестикулите, състояния на неспокойство, нервна възбуденост. От тях най-често страда мъжът, който при подобни ситуации търси изход в самозадоволяването. Съвсем индивидуална, зависеща от темперамента на двойката, е продължителността на любовната игра, докато най-сетне завърши с коитус. Без съмнение играта води дотам. По тази причина би трябвало интензивен петинг да се предприема само когато е възможно да се допусне коитус, при достатъчно продължително познанство и двустранна убеденост, че любовта и взаимната симпатия са истински и ще станат трайни.

Любовните игри не са привилегия на младите. Със своите възможности за разнообразяване те би трябвало да обогатят брачния живот и по този начин да го предпазят от притъпяване, изпадане в рутина и заедно с това — от равнодушие и невярност. Петингът е идеално допълнение на коитуса, когато жената по-лесно достига до оргазъм посредством клитора, отколкото чрез влагалището, и когато мъжът го постига по-бързо от нея.

НЕНОРМАЛНИ ЛИ СА МАНУАЛНИЯТ И ОРАЛНИЯТ ПОЛОВ КОНТАКТ?

След всичко, което беше казано за сексуалността досега, отговорът на този въпрос не е труден: нормално е всичко, което доставя удоволствие и което е приятно на любимия. Въпреки това искаме да поговорим по-определено по него, защото мненията се различават.

Който обича, той иска да бъде нежен и да получи нежност. Това, че като „инструменти“, (ако можем да си позволим тази дума) за размяната на нежности са особено пригодни ръцете и пръстите, тяхната висока чувствителност, всеки може сам да се досети, без да е чел физиологията на сетивата. Когато ръцете галят любовно лицето и тялото на другия, те еднакво дават и получават удоволствие. Но докъде ни е позволено да стигнем? Не са ли половите органи на партньора „табу“? Мнозина мислят така и са готови по-скоро за коитус, отколкото да поспрат там ръцете си, макар да знаят, че е много приятно и че това помага на жената да постигне секрецията, а на мъжа — ерекцията. Пръстите са много подвижни и чувствителни и могат да се пригодят към особеностите и реакциите на партньора.

Някои приемат това действие за нормално като увертюра, но се страхуват да го продължат до оргазъма на жената или до еякулацията на мъжа. С други думи, те се страхуват да го превърнат в полов акт и преминават към сношение с генитален контакт. При тази промяна възбудата често пъти изчезва, жената не достига до оргазъм и е възможно мъжът да загуби ерекцията си. По тази причина се препоръчва в стадия, предхождащ оргазъма, да се запази ефективната в момента стимулация. Каква е предварителната игра и какво е основното, зависи не от прилаганата техника, а от въздействието. Някои двойки предпочитат тази форма на сношение, защото тя не зависи от потентността и издръжливостта на мъжа и позволява по-добре да се имат пред вид най-възбудимите части на жената.

Проведената от нас анкета на 2000 жени и мъже показа, че за 50% от тях най-честото сношение е взаимният мануален акт, 20% го прилагат понякога, 13% от жените и 8% от мъжете го намират като най-възбуждащия вариант на половия акт.

Как стои въпросът с оралногениталните контакти? Който обича, целува и с удоволствие се оставя да бъде целуван. При целувката единството се чувствува съвсем непосредствено, понякога — дори по-силно, отколкото при половия акт, при който интензивните усещания на собственото тяло могат дори временно да прекъснат интимния диалог с другия.

Всяка целувка е различна. Всеки нюанс на чувствата и желанията може да ое изрази с начина на целуването. Подчертано сексуално мотивирана е целувката на тялото и дълбоката, всмукваща, т.нар. „френска“ целувка. Тази целувка с езика се смята от много мъже като знак за готовност за коитус. Те обаче често надценяват шансовете си за това при страстно целуващи момичета.

При любовната игра голото тяло с удоволствие бива целувано нежно или страстно; при това обикновено мъжът е активният, а жената приема с голямо удоволствие. Едва ли някой би се възпротивил на подобна нежност.

Бива ли гениталиите да бъдат милвани с устни и език? Някои хора (особено неопитните жени) са потресени, когато любовната игра вземе подобна форма и мъжът поиска това. Те се разкъсват между желанието да продължат и мисълта, че вършат нещо позорно, дори извратено.

Когато мъжът докосва с уста женските полови органи, се говори за кунилингус, а когато жената прави това с пениса — за фелацио. С понятието генитолингус се обхващат и двете явления.

Латинските термини създават погрешно впечатление, че се касае за заболявания. Учените от предишната генерация, които са въвели тези понятия, наистина са смятали тези явления за порочни заблуждения в половия живот. Някои хора мислят така и до днес, но не и в кръга на специалистите. Дори самото им разпространение сред душевно и телесно напълно здрави хора ни принуждава да променим преценките. Ще приведем някои данни от една собствена анонимна анкета: 27% от отговорилите от двата пола намират оралногениталното сношение за особено възбуждащо; 17% го прилагат понякога и 4% — по-често от всички други методи.

Представата, че по такъв начин жената и мъжът са по-близо един до друг, може обаче да отблъсне хора, които не се намират в състояние на страстно любовно опиянение — дори и такива, които по-рано вече са преживявали такъв контакт при много силна възбуда. Най-малко всеки втори възрастен човек е имал оралногенитални контакти, най-често хора с висока степен на образование. Оралната стимулация и преди всичко тази, която довежда до оргазъм, се извършва по-често от мъжа на жената, отколкото обратното, тъй като даже между безгранично обичащите и открити жени малко биха приели или даже пожелали да приемат еякулацията по този начин.

Генитолингусът може да бъде изява на силно желание и дълбока любов, когато хора със страстно влечение преодоляват чувството за срам и отвращението и се стремят да почувствуват партньора по всякакъв начин. Няма никакви доказателства за това, че активният и пасивният оралногенитален контакт е признак на абнормно развитие на личността. Психотерапевтичният опит по-скоро учи, че хората с изразени сексуални задръжки отбягват такива контакти, докато тези с невъзпрепятствувано влечение приемат генитолингуса с удоволствие. Дори жените: те са толкова по-склонни да понасят и сами да изпълняват такива нежни действия, колкото по-силна е еротичната им връзка с партньора, докато с нелюбим мъж изпитват отвращение от тях. Тъкмо този факт изключва оралногениталния контакт от кръга на абнормното и на сексуалните первезии, особено ако той не е единствената желана форма на коитуса и се използува главно в любовната игра като въведение към него.

Както навсякъде в половия живот не е все едно, когато две двойки вършат едно и също. Красотата, чистотата и щастието са възможни само там, където желанията на двамата съвпадат. Ако единият от партньорите опитва оралногениталния контакт против желанието на другия, може да се стигне до нежелателна сцена, която отблъсква, а не обединява. Тактът, деликатността и взаимното уважение в даването и вземането не са никъде така важни, както в интимната сфера.

Ако и интимните детайли са проникнати от взаимна любов, тогава няма никакви основания да се отричат тези варианти на сексуалното изживяване.

ЗАСИЛЕНО ПОЛОВО ВЛЕЧЕНИЕ (ХИПЕРСЕКСУАЛНОСТ)

Силата на половия нагон не може да бъде измерена както мускулната сила се измерва с ергометър или като на панаир с „премери си силата“. Мерките и числата не са измерителни категории за човешкия полов живот. И ако въпреки това се правят разлики между хора със силен нагон и хора със слаб нагон, това ни най-малко не дава представа за тяхната способност да водят задоволяващ полов живот.

По какъв начин се проявява засиленото полово влечение — един предимно мъжки вариант на сексуалността — и по какво се разпознава?

1. По силата на сексуалните пориви. Веднъж обхванат от желанието, мъжът иска да обладае жената на всяка цена; трудно му е да се откаже. Способността да се владее разумно е ограничена. Тласкан от либидото си, той се държи безогледно към партньорката и към другите хора даже в своя вреда. Често пъти той се разкайва за това държание, след като е наситил нагона си.

2. По честотата на сексуални пориви. Едва намерил удовлетворение, мъжът отново е измъчван от полов глад, тормози жената ден след ден с множество сношения или търси задоволяване при всяка възможност за извънбрачна връзка.

3. По бързината, с която настъпва половата възбуда, ако въздействуват съответни дразнения: при най-малък телесен контакт с жена, например при танц, при струпване на хора или при зрително дразнение на неговите сексуалноеротична фантазия мъжът чувствува незабавно желание за полови действия и не е в състояние да изчака задоволяването на потребностите си.

4. По разнообразието на дразнителите, които могат да го доведат до полова възбуда. Мъжът бива силно полово възбуждан от почти всяко женско същество без оглед на личността и без предпочитание към определен тип партньорка, както и от фотографии, еротични разговори, определена музика, миризми и други впечатления.

Обикновено мощните сексуални пориви се явяват често, а бързо настъпващите се съчетават с разнообразие на дразнителите. Първите две особености се явяват поотделно или комбинирано като склонност или са конституционно обусловени. Вторите две имат често психични причини. Ненаситният полов глад нерядко е компенсация на комплекси за малоценност или на недоизградена личност, на която липсват по-високи потребности и ценности. Типичен пример за това е донжуанството, което е не само психопатологично, но и социално явление.

В литературата болестно повишеният полов нагон у мъжа се означава като сатириазис64. Той е в състояние да задуши любовта и другите интереси и да превърне личността в украшение или роб на сексуалността. Той бива унизен до обект за задоволяване; надигащата се отново полова жажда не оставя никакво място за вярност и признателност и по необходимост води до честа смяна на множество партньори.

Разликите във вродената сила на либидото на двама влюбени, изразени преди всичко в честотата на пожелаването, могат да бъдат съвсем относителни — нито той, нито тя не би трябвало значително да се отличават от средното ниво. Когато разликата помежду им стане значителна (напр. либидо със средна сила у жената, но много силно у мъжа — което е по-честият случай), е възможно по-силно желаещият от двамата при определени условия да се отклони в една абнормна форма на задоволяване, а у този, от който се иска прекалено много, да се развие съпротива срещу всяка полова близост. Доколкото рамките на навика и способността за приспособяване позволяват, желателно е да се постигне хармония поне в честотата на сексуалните желания. Тя благоприятствува брачната хармония и верността. При непреодолими и неповлияващи се разлики се налага на страдащия от по-чести и силни потребности партньор да се даде акта или да му се помага мануално. Това все пак е по-добро, отколкото опасността той да бъде осъден на извънбрачна или абнормна полова активност. В същото време човек би трябвало да се стреми към такова съдържание и цел на живота си, които да вкарат сексуалността в социално приемливи рамки.

Има ли хиперсексуални жени? За женски еквивалент на сатириазиса считат нимфоманията65. Това не е съвсем правилно, тъй като приликата е само външна. Нимфоманките биват непрекъснато измъчвани от желание, възбуждат се бързо и много силно от най-различни възприятия. Тези, които не могат да се владеят, правят впечатление с натрапчива кокетност, с усилията си да импонират, с похотливите, търсещи очи, а други—с многобройните си интимни познанства.

Дали обаче нимфоманката е ненаситна „жена-вамп“, която непрекъснато търси опиянението на оргазъма? Не, напротив. Нимфоманията в същност е особена форма на аноргазмията, която няма нищо общо с първично засиленото либидо. Разбира се, нимфоманката в никакъв случай не е фригидна. За нея е решаващо обаче, че при сношението и при другите форми на половия контакт тя се възбужда много силно, но никога не стига до уталожващия оргазъм. Така тя остава хронично възбудена и вечно незадоволена. В желанието най-сетне да постигне удовлетворение, тя търси сношение след сношение, които увеличават либидото още повече, но в края на краищата винаги я разочароват. Не е чудно, че накрая тя се впуска в приключения без любов, хвърля се на врата на случайни мъже, сменя партньорите с надеждата най-сетне да намери някого, който е в състояние да я задоволи. Но това никога не става. Тези жени най-често не достигат оргазъм и с високопотентни и издръжливи мъже. Сношенията оставят у тях нервност, раздвоение и засилено желание.

Жените, които намират в половия акт пълно удовлетворение, рядко биват неукротими, тъй като в оргазъма жената обикновено се изразходва телесно и душевно по-силно и за по-продължително време, отколкото мъжът. Изключенията само потвърждават правилото. За щастие нимфоманията не е много често срещана форма на абнормната женска сексуалност. Такива жени обаче идват в брачната консултация не съвсем рядко. На повечето от тях може да се помогне предимно с психотерапия, която отстранява вътрешния дефект на поведението и преди всичко страха, че в сношението няма да се стигне до оргазъм и че мъжът няма да изтрае до него; този страх обяснява защо възбудата угасва непосредствено преди оргазъма.

Извънредно слабото желание (хиполибидиния) се явява не по-рядко, но не е толкова познато сред хората, защото не противопоставя човека на моралните норми. То обаче оставя партньора сексуално незадоволен, защото той има по-големи нужди.

СЕКСУАЛНИ СЪНИЩА И ПОЛЮЦИИ

Сексуалните функции протичат не само в будно състояние. Те могат да се проявят също по време на сън и в сънищата. Това се случва толкова по-често и по-интензивно, колкото по-малко те се осъществяват в действителност и колкото по-рядко се постига задоволяване. Временното въздържание стимулира еротичната фантазия; възможно е при покачваща се възбуда да се стигне до спонтанно включване на сексуалните рефлекси, до еякулация и оргазъм. Спонтанните еякулации на мъжа (полюциите) почти без изключение настъпват нощем като резултат от сънища със сексуално съдържание. Осемдесет и три процента от всички мъже са имали някога полюции (най-често в младата възраст, преди започването на редовния полов живот). При 23,5% от мъжете полюцията е довела и първия оргазъм (Ренерт). С напредване на възрастта тази форма на сексуално разтоварване се явява по-рядко. Честотата на полюциите и на самозадоволяването е обратно пропорционална на честотата на коитусите. Те донасят напълно безвредно уравновесяване, когато липсва сексуална активност. Появата или липсата на нощни полюции не зависи от волята на спящия. Въпреки това до XV столетие те са били осъждани, смятани от духовенството за греховни, и наказвани. В съчинението си „Exarpus“ Беда66 пише: „Който въпреки желанието си получи полюция, нека 17 дни да търпи наказание, да прочете 50 молитвени псалми и в сряда и петък да пости.“ Приемането на причастие след такова събитие било забранено.

В младата възраст полюциите освобождават от половото напрежение с по-малко усложнения, отколкото мастурбацията и преждевременният полов живот. Те могат да се считат за болестно явление само когато се явяват през деня или много често, стимулират се само от сексуални представи, а при реални контакти с партньора е налице импотентност. Болестно явление е и сперматореята — изтичането на сперма без оргазъм, обикновено при уриниране. Тук е необходимо лечение.

При някои чувствителни момчета и юноши психическите натоварвания довеждат до дневни полюции — например при изпит с ограничено време.

37% от анкетираните жени, достигнали 45 години, са имали нощни оргазми, най-често предизвикани от сънища. При омъжените жени те са по-често явление, отколкото при неомъжените, още по-чести са сред самотните жени, които някога са били омъжени. Имелински анкетирал 500 полски студентки; едната трета от тях имали оргазъм насън. Пет процента от анкетираните от Ренерт студентки са получили първия си оргазъм насън. В наша анкета 56% от жените от всички възрастови групи са имали еротични сънища.

Опитът на брачната консултация показва, че жените, които са преживявали оргазъм насън, могат да бъдат успешно лекувани за аноргазмия при коитус. Фригидните жени никога или почти никога не получават спонтанни нощни оргазми. Когато обаче липсват такива сънища, все още нямаме право да правим заключение за липсващо либидо, особено ако жената получава удовлетворение от полов контакт.

Ако съновиденията съдържат постоянно ненормални форми, трябва да се мисли за девиантна нагласа67; при сънища с еднополов партньор е вероятна скрита форма на хомосексуализъм.

Нерядко сексуални мечти се явяват и през деня. Това е тревожно, ако те стимулират по-силно от реалния контакт с партньора или довеждат отдадения на тях човек до постоянно напрежение, което му пречи да си гледа работата спокойно. Отклоняващото се съдържание на сексуалните фантазии и тук говори за склонност към абнормна сексуалност.

САМОЗАДОВОЛЯВАНЕ

Никоя друга форма на сексуалната активност с изключение на коитуса не е така широко разпространена, както самозадоволяването, наречено още „ипсация“68, „маструбация“69 или (погрешно) „онанизъм“70. Въпреки това или именно поради това за него се изказват най-противоречиви и най-странни мнения. Дори за родители и възпитатели с педагогическа подготовка този въпрос е мъчителен и те се крият в мълчанието. За преходната мастурбация на младата възраст вече говорихме в глава 2. Тук ще се занимаем с ипсацията у възрастните, т.е. След настъпването на биологичната полова зрелост. Ще се спрем и на въпроса, дали и кога тя е вредна, абнормна или трябва да се счита като извратена.

Преди всичко трябва да изясним защо някои прибягват до самозадоволяването. Преди всичко това са хора, които нямат възможност за сексуален контакт с лице от другия пол за дълги или по-кратки периоди, макар да го желаят. Не по своя воля самотни хора или съпрузи, разделени за дълго по външни — например професионални — причини, както и при продължително заболяване на партньора са лишени от интимен контакт. Някои хора понасят неизбежните периоди на въздържание без особени усилия и почти не страдат от него, особено ако рядко и слабо чувствуват потребност от полова активност. На други това струва много енергия и самообладание.

Почти всеки човек е в състояние да овладее временно половото напрежение или да го притъпи с усилена работа. Ако при подобни условия либидото не бъде отреагирано в полюции или в оргазмени сънища, някои хора могат да бъдат така измъчени, че напрежението, траяло месеци и дори години, да предизвика нервни симптоми, неспокойствие, раздразнителност, смущения в съня и снижение на работоспособността. Без съмнение в условията на такъв принудителен сексуален глад самозадоволяването е допустимо и от медицинска, и от етична гледна точка. Нещо повече, то може не само да помогне за премахване на споменатите смущения, но да стане предпазен клапан на сексуалното свръхнапрежение и да предотврати асоциални прояви, като изневярата, случайните полови контакти и сексуалните престъпления. Коя млада жена не би счела за по-приемливо нейният съпруг или годеник, който следва в чужбина, понякога да се самозадоволява и да намери спокойствие, отколкото да се хвърля в прегръдките на някоя друга жена? Може ли ипсацията да доведе до отчуждаване? — В тези случаи — сигурно не. Сексологичният опит показва дори една по-добра нагласа и пренагласа на партньорите, когато половите им функции не са били напълно преустановени за дълго време.

По същия начин мастурбацията при самотни жени, които страдат от полов глад, трябва да се приеме като по-добра алтернатива, отколкото взломът в чужд брак, който много женени мъже все още поощряват с удоволствие и с великодушна отзивчивост, за да хлътнат в следващата „трогателна любов“. Както жените, така и мъжете, които по някаква причина са лишени от любовна взаимност, се държат много по-достойно, ако мастурбират, отколкото ако се сношават в бегло познанство с нелюбим партньор.

Още в началото на века изтъкнати сексолози не се побояха да съветват прибягването до облекчаваща саморегулация при съответни обстоятелства и да говорят за „етичен онанизъм“, с чиято помощ да се компенсират периодите на въздържание в един добър брак и да се избягнат неморалните прояви.

Би било грешка да се пропагандира самозадоволяването. Сексуалността се изпълва със съдържание само в любовта на двама души. Мастурбацията е в състояние да разтовари само телесно и да донесе облекчение от неспокойни пориви, но не повече. Тя не носи щастие като коитусът на двама влюбени; след оргазъма остава чувство за празнота и самотност. Затова тя може да бъде само помощно средство.

Защо обаче подчертаваме безвредността на самозадоволяването? Защото векове наред то е било обявявано не само за грях; защото до ден днешен даже лекари и широко популярни „докторски“ книги го третират като опасна болест, рисуват го в най-мрачни краски и защото все още безброй родители го „обясняват“ на своите деца както тези предразсъдъци и остарели книги. Ето един класически пример от страниците на такъв изживял времето си „Домашен лекар“.

Имало е дори лекари, които не се задоволявали с предупреждения, а се борели срещу „порока“ много по-енергично, с нож в ръка. Вайнхолд (около 1820 г.) оперирал препуциума на онанистите и пломбирал половите им органи с тел. Той с удоволствие прилагал този ужасен метод и при бедни хора, за да ги предпази от твърде много деца, с което ги принуждавал да водят целомъдрен живот. Някои лекари „лекували“ женския онанизъм с хирургическо отстраняване на клитора — и това не в Средновековието, а в нашето столетие.

Не мастурбацията, а ужасяващите легенди за нейните последици нанасят психическа вреда, защото насаждат страх от болести и от наказание за греховната порочност на собственото тяло. Този страх от призраци живее все още в много глави. Всеки психотерапевт може да съобщи за пациенти, които под действието на такива насаждани от обкръжението страхове години след „самоопозоряването“ си са развили хипохондрични оплаквания, свързани с „прегрешенията на младостта“.

Оргазъмът и еякулацията, предизвикани с мастурбация, не се различават физиологически от тези при коитус. Само прекаляването с тях може да се отрази неблагоприятно на здравето; при това е съвсем все едно дали се касае за ипсации или за сношения. Но до такива злоупотреби се стига изключително рядко, тъй като желанието не се явява по-често, отколкото е необходимо за задоволяването на организма. Впрочем сексуални дразнения, отговарящи на ипсацията, се наблюдават при почти всички бозайници, чийто живот едва ли би могъл да се нарече „развратен“.

Защо трябва да се прави още по-тежък животът на тези хора и да се докарват те до раздвоение с морални скрупули и с напълно неоснователни заплахи за болест? Те и без това страдат от временната или трайната липса на партньор и жадуват за сексуален контакт. Само защото в своето самотно убежище търсят от време на време необходимата замяна на онова, което за другите е само част от богат любовен и полов живот? Не е ли по-добре да им се каже открито, че техните действия не са нито осъдителни, нито нездравословни? И застъпваното още от Фройд и неговите ученици гледище, че ексцесивният71 онанизъм може да предизвика неврастения, защото при него оргазъмът се разсейвал и рядко водел до пълно задоволяване и отпускане, не се споделя вече от почти всички съвременни специалисти. И преданието за дълбоките кръгове около очите, по които можело да се разпознаят мастурбиращите, е само басня, която вероятно е била измислена, за да отблъсква хората от „самоопозоряването“. Изключено е потентността на мъжа или способността на жената да изживява оргазъма да се повлияят от това, че някога през живота си те са мастурбирали.

Нашата анкета показва следното за разпространението на ипсацията сред мъжете и жените:

Цифрите в тази таблица съвпадат почти напълно с данните на другите автори. Повечето от случаите в графата неотговорили трябва да се разглеждат като отказ да се даде утвърдителен отговор (въпреки анонимността). По такъв начин най-малко 40% от жените и 90% от мъжете са мастурбирали някога в живота си.

Съгласно нашата анкета две трети от мъжете, но само една осма от жените са мастурбирали предимно във възрастта преди 20 години.

В различните възрастови групи съотношението между мастурбиращите мъже и жени е:

• до 20 години на 4,5 мъже се пада 1 жена;

• от 21 до 30 г. на 2 мъже се пада 1 жена;

• над 31 година на 1 мъж се пада 1 жена.

Тези данни показват, че жените мастурбират по-малко от мъжете вероятно защото женското либидо се разгръща силно едва при контакт с партньора и досега е било осъждано от обществото по-остро, отколкото мъжкото. По-късно ипсацията се разпределя сравнително равномерно във всички възрастови периоди от живота на жената. Жените с по-високо образование, особено неомъжените, я използуват по-често вероятно защото сред тях, както вече показахме, са повече ония, които могат да стигат до оргазъм и не са в състоние да се откажат от сексуално разтоварване.

По-иначе трябва да се преценява мастурбацията, която се практикува от семейни хора въпреки възможността за коитус. За щастие това се случва рядко. 20% от мъжете и 7,5% от жените съобщават в анкетата, че покрай половите сношения с другия пол са мастурбирали многократно. Какви са причините да се прибягва до ипсация въпреки възможността за контакт с партньора? Те се простират от предимно външни препятствия, през смущенията в междучовешкия контакт чак до перверзиите; импотентност на мъжа която тласка него и нея към ипсацията като заместител на коитуса и може да ги привикне към това; по-голяма наслада от самозадоволяването, когато мъжът не извършва коитуса по най-задоволяващия жената начин; преувеличени задръжки и комплекси за малоценност; изоставане на развитието на личността на инфантилно72 ниво; страх от бременност или от венерически болести; неудовлетвореност от прекъснат коитус, отхвърляне на предбрачните полови сношения поради морални подбуди, отвращение от партньора, неедновременна поява на желанието у двамата, недостиг на дразнители или несръчно, разочароващо поведение на партньора, склонност към потискане на възбудата при отклоняващи представи. Самозадоволяването е винаги подозрително, когато е предпочитано пред съвокуплението с партньора.

В изключителни случаи дългогодишният навик за собственоръчно предизвикване на оргазъм може да препятствува „приучването“ към задоволяване в коитус и да връща към ипсацията. Такива случаи срещнахме у някои късно омъжили се или живели дълго като вдовици жени, които търсиха лечебна помощ. Стъпка по стъпка със съдействието на разбиращия съпруг те бяха пренагласени, докато мъжкият член започне да предизвиква оргазъм у тях.

Макар всичко това да е станало повод за търсене на съвет, то не дава основание да се мисли за болестно променена сексуалност, ако придружаващите фантазии са нормални, т.е. свързани с лице от другия пол. Жените обаче често мастурбират без всякакви придружаващи фантазии и по-рядко от мъжете.

Ако обаче картинната представа за еднополов партньор, за малко дете, за насилие върху някого, за преживявано унижение, за парче бельо или за какви да са необичайни действия възбужда засегнатия толкова силно, че го тласка към ипсация, неговата сексуалност е отклонена и не води до нормално партньорство, а се върти само около собствената му личност.

Така стигнахме обаче и до съмненията в постоянното самозадоволяване. Когато стане привична практика, то отдалечава от партньора, засилва вътрешното усамотение и социалната изолация и привързва човека към едно непълноценно усещане за удоволствие, което подобно на цигарите му е под ръка винаги, когато му дойде на ум за него. То унищожава най-красивото и най-човечното в сексуалността: съществуването на другия, магията на очакването и на ухажването, както и взаимната игра на най-нежни чувства и сливането с любимия човек. След разтоварването ипсистът чувствува особено силно колко горчива е неговата самота и колко е далеч той от щастието на взаимността. И най-живата фантазия не е в състояние да го заблуди.

Поради всичко това не заради опасност от телесни или нервни увреждания е необходимо да се вземат разумни педагогически мерки, а за да не се превърне „онанизмът по принуда“ в навик; заплахите и страхът тук са неуместни. У хората трябва да бъде възпитавана и способността да обуздават сексуалното желание, защото животът често изисква това.

Самозадоволяването не е вариант на любовта, пък даже и непълноценен вариант, защото няма нищо общо с нея. То е просто изход от сексуалния глад — ни повече, ни по-малко.

КАКВО Е „ОТКЛОНЕНИЕ“ В СЕКСУАЛНОСТТА?

Явленията, с които ще се занимаваме в тази глава, доскоро се означаваха (а някъде се означават и до днес) като перверзни. В същност „перверзен“ значи само „обратен“, „опъков“73. Изразът обаче е толкова тясно свързан с представата за нещо безнравствено, противно или болестно, че е станал неупоребим за обективна дискусия. Понятието „перверзия“ е въведено от психиатри сексолози през миналия век, т.е. по време, когато диапазонът на средното ненормалното сексуално поведение на хората е бил напълно непроучен. По тази причина всичко, което е противоречало на съществуващия тогава нравствен кодекс, се смятало за перверзно. Недопустимото в поведението на хората вече не се преценявало само като неморално — някои подобни действия получили печата на болестта. Така възниква проблемът, кой в същност има право да се произнася какво е нормално и какво е перверзно и въз основа на какви критерии трябва да се класифицират разновидностите на сексуалното поведение.

Бива ли да се осъжда като перверзно това, което не отговаря на вкуса на много от хората? — Едва ли, защото сексуалните традиции подлежат на значителни културноисторически промени, и това, което вчера е било нормално, може днес да се счита за перверзно и утре отново да бъде приемано за нормално.

Бива ли да се говори за болест, когато засегнатият нито субективно страда от своите сексуални странности, нито обективно си вреди, т.е. само заради осъждането на неговите влечения от социалното обкръжение?

Перверзни ли са онези сексуални действия, които не отговарят на акта на зачатието? В смисъла на християнската сексуална идеология, застъпвана и до днес от католическата църква, това беше до неотдавна критерият и на специалистите за определяне на перверзността. Строго погледнато, тогава и коитусът с антиконцепционни средства е перверзен, тъй като в този случай се търси само удоволствието, а се пречи на зачатието.

Може би любовта е решаващият критерий? Вярно е, че взаимната любов открива широки граници за ощастливяване в половия живот на хората. При това тя обогатява сексуалността, но отсъствието й не я превръща в перверзност. Много хора живеят в полова връзка или имат понякога сношения без истинска взаимна любов. На не малко хора би останало като алтернатива само въздържанието или някоя друга перверзия.

Най-сетне трябва да запитаме дали трябва да се поощряват само взаимните сексуални отношения на мъжа и жената, а другите случаи да се смятат за перверзни — например ако единият използува другия, за да се задоволява, или ако се възбужда само от някоя част от облеклото. Без съмнение половият акт, в който не участвуват и двамата партньори, се отдалечава твърде много от нашите представи за нормално и е лишен от многобройни ощастливяващи преживявания, които са възможни само във взаимоотношенията на двойката. И все пак отговорът не е никак лесен, като се има пред вид, че нагонът и насладата са много съществени елементи на сексуалността и че много перверзни хора живеят съвсем тих и щастлив брачен живот; от друга страна, в един нормален полов акт с отдаващ се против волята си брачен партньор не съществува истинска взаимност.

Както и да е, с този увод имах за цел да подготвя читателя за обективно и непредубедено навлизане и премисляне на следващите раздели.

По споменатите вече причини в сексологията все повече се налага несъдържащото оценка понятие девиация (отклонение). То означава само, че става дума за относително постоянни сексуални потребности и навици, които се отличават от тези на повечето хора. По такъв начин не е казано нищо друго нито за личността на девиантния човек, нито за болестния характер на поведението му. Това изисква изясняване във всеки отделен случай и не може да се изведе от понятието девиация. По този начин преди всичко се произнася морална присъда. Една девиантна склонност, която впрочем не е подчинена на волята на носителя си, не може да е морална, нито аморална. От морална гледна точка ние можем, както правим при нормалната сексуалност и навсякъде в живота, да преценяваме действията и техните мотиви само във връзка с благополучието на другите хора.

Неморализиращото и непатологизиращо отнощение към девиациите и по-толерантната нагласа към варианти, които никому не вредят, още не означават, че те са желани в сексуалния живот, защото без любов и взаимност, които са незаменими и в извънсексуалната сфера, животът на девиантната личност остава жалък и нещастен.

Различават се два вида девиации: 1. Отклонения от сексуалния обект, т.е. от желания партньор; сексуалните желания са насочени не към полово зряло лице от другия пол, а към лице от същия пол, дете, старец, само една телесна част, животно или даже към неодушевен предмет, „фетиш“, част от облеклото. 2. Отклонения от сексуалната цел, т.е. от обичайната практика; сексуално задоволяване се постига чрез показване на гениталиите, подслушване или наблюдаване на интимността на други хора, жестоко третиране на партньора или чрез самоунижение.

Девиациите у един човек могат да се изменят; често са налице няколко отклонения едновременно. Много от тях се появяват в „разредена“ форма дори в напълно нормалния полов живот. При девиантните личности тези пориви са така „сгъстени“, че владеят напълно сексуалния живот, всички мисли и стремежи. Ако на девиантната личност изобщо е необходим някакъв партньор, той служи само като случайно намиращ се на разположение предмет за отреагиране на придруженото с променени представи полово напрежение. Партньорът не е човек, с когото става сексуално сливане, а върху неговото тяло се манипулира. За девианта той не е личност, с която да се свърже с любов, а статист, зрител, прислужник, който трябва да пусне в ход половите реакции. Той не представлява интерес като цялостен човек, а е съставен от отделни белези със стойност на сексуални дразнители. Образуването на общността („ние“) като ядро на пълното любовно задоволяване липсва. Изявеният девиант може да задоволи своя нагон само с помощта на „отклонени“ действия, а когато те не могат да се реализират — със съответни фантазии. Той е роб на своя метод или на абнормната цел, която го влече. В това се състои една от важните разлики от здравия полов живот. Хора, които понякога задоволяват желанията си по необикновен начин, в опиянението на пламналите си чувства, запазват свободата си да избират един или друг метод. По такъв начин те обогатяват възможностите си за изживяване, но не зависят само от него. Девиантът е зависим от метода. Изживяването му е стеснено само върху него.

В тежките случаи девиантът изобщо не се интересува от партньора, а най-много от някои свойствени му белези, имащи значение на дразнители. По тази причина привързаността, дългът и верността са немислими. За ненаситния търсач на дразнители е подходящ всеки носител на жадуваните белези или на желаното поведение; той не подбира. За него личността на партньора е без значение, може да се каже анонимна. Всяка индивидуална черта, която излиза от рамките на търсения модел на дразнене, по-скоро пречи, отколкото да привлича. Така склонността към смяна на партньора става интегрална съставна част на девиацията. Колкото повече се търси само сексът на партньора, толкова по-силна става тенденцията за смяна на партньорите. Мъжете с нормална сексуалност изневеряват по-често от жените. Сред мъжете перверзиите са разпространени много по-широко. Важна причина за това вероятно е фактът, че мъжката сексуалност по-лесно се отделя от еротиката, докато при жените двете преживяващия се сливат по-всеобхватно и по-пълно.

За човешката любов сексуалното е винаги само една част, никога всичко; тя винаги има история: тя се ражда в ухажването, в първите срещи; възвисява се и достига връх, когато двамата се намерят един друг, напълно се отдадат един на друг и съществуват един за друг. Понякога тя угасва, ако настъпят непреодолими противоречия и разочарования. Независимо от това, как завършва една любов, тя оставя следи и промени. Девиантният полов живот, напротив, няма история; той не е формиращо личността преживяване, а произволно повтаряща се консумация на възбуда и наслада, която бива търсена винаги и навсякъде.

При прогресиращите форми промеждутъците между девиантните действия стават все по-малки, удовлетворението е частично, то представлява само моментно разтоварване, докато здравият полов живот носи щастие. Гладът за дразнения се явява все по-често. Девиантът постоянно измисля все нови тънкости към половите си действия и им се отдава — поне мислено—с часове, понякога и през деня. „Кажи ми какви са сексуалните ти представи и желания и аз ще ти кажа дали твоят полов живот е нормален или отклонен.“ Това би било, разбира се, грубо опростена формула за диагностика. Колкото по-отклонена е половата дейност, толкова по-интензивно е участието на фантазията, защото колкото по-харесвани са желанията, толкова по-трудно се реализират. Добре е, че повечето девианти се наслаждават главно в мечтите си, защото някои от отклоненията, превърнати в действия, обременяват други хора.

Колкото по-здраво е вкоренено отклонението и съответствуващите му реакции са по-шлифовани, толкова повече сексуалното дразнене се постига само с помощта на специални манипулации, на определена система от въображаеми или реални дразнители, които са и предпоставка за потребността изобщо. Играта на дразнения и реакции се превръща в твърда схема. Както при автоматизираните модели на поведение тя протича по вътрешна принуда, която блокира способността за волево самоуправление.

Това е типично за болестните страсти. Те водят до отвръщане от социалните отношения и ориентират поведението на девиантната личност към собственото „Аз“ и към неговите телесни и психически потребности.

Всичко показва, че сексуалните желания на девиантните личности са изолирани от останалите жизнени отношения, и не само се различават от тези на здравите, но са и по-силни или във всеки случай са по-трудно преодолими. Сексуалното влечение не е качество на тези хора; те са слуги на нагона.

ПРЕДПОЧИТАНИЯ И ФЕТИШИЗЪМ

Делението на девиациите според проявите им често пъти разкрива не същността на нещата, а само един външен и незначителен симптом, който не позволява да се правят сериозни изводи за тежестта на отклонението. Въпреки това е необходимо да се отделят някои от най-честите девиантни начини на поведение; от една страна, не е съвсем случайно, че при едного те изглеждат по един начин, а при другиго — по друг; от друга страна, за целите на профилактиката е необходимо да се даде конкретна картина на тези сексуални отклонения.

Изхождаме от нормалните разновидности на сексуалната игра, защото — повтарям още веднъж — между нормата и девиантното поведение съществуват много преходни състояния. Освен това девиацията не съдържа нищо ново. От онези елементи, които се намират като фини следи и в нормалната сексуалност, изпъкват отделни, избуяват, задушават здравото и го убиват.

Започваме с фетишизма, защото той най-лесно може да се обясни и изведе от склонностите, присъщи на нормалната сексуалност.

Влюбеният трудно може да каже какво точно го е очаровало. Той мисли, че това е бил човекът като цяло. Но многостранността на една личност не може да бъде обхваната толкова бързо, колкото пламва любовта. В началото ни привличат отделни особености. Едва по-късно се разкриват други предимства, които засилват влечението. В същност всеки човек предпочита цяла система от свойства, които му се струват особено привлекателни в личност от другия пол. Не е необходимо те да му бъдат дотолкова ясни, че да може да ги изброи, ако бъде попитан. Те се сливат в един общ образ, който той смята за „свой тип“.

Наистина една или друга характерна черта на партньора обикновено привързва особено силно. Обаче човек е фетишист, обожаващ краката, гърдите, скута, седалището, ходилото или косата, ако желае страстно само отделни части на тялото, а не човека, който ги притежава в желания вид.

Думата „фетишизъм“ произхожда от португалската дума feiticao и означава „вълшебство“, издигане в култ на свещен предмет, широко разпространено сред първобитните народи. Научният термин „фетишизъм“ е въведен през 1887 г. от французина Бине за сексуалното влечение към част от тялото или към неодушевен предмет.

За „малък“ или „лъжлив“ фетишизъм се говори, когато една телесна особеност, някаква част от облеклото или вещ възбужда само ако принадлежи на любимия човек. Съществуват многобройни степени и посоки на желанието. Само тъпи хора не намират у любимия човек нищо особено, индивидуално, което да пленява тяхната чувственост — мелодията на гласа й, неповторимият аромат на тялото й, съчетан с нейния особен парфюм, една дреха, която съвсем го влудява, една ефирна блузка, в която тя излъчва такава особена прелест, че той едва може да устои. Ако липсваха такива предпочитания, всеки би се харесвал еднакво; нищо, което напомня за любимата, не би ни радвало; животът би бил безцветен и скучен.

Най-важното е какво преобладава. Ако предпочитаните елементи са излезли толкова напред, че личността е станала просто придатък, човекът вече затъва в девиацията; такъв е случаят, когато един мъж търси само носителка на своя фетиш.

Скокът в истинския фетишизъм е направен, когато фетишът е станал единствена и крайна цел на сексуалната потребност, а човекът — неитересна, излишна, вече непотребна притурка.

По-раншни изследователи на сексуалността съставиха цял паноптикум на фетишите. Тук ние можем да изброим само най-важните от множеството сексуални фетиши. Преди всичко трябва да споменем голямата група на фетишистите към бельо; те най-често се въодушевяват от дамско долно бельо — не от облечената в него жена (което би било разбираемо), а от лежащото в скрина бельо. Простряното да съхне носено бельо им действува по-силно от новото. Затова много фетишисти към бельо рано или късно стигат до подсъдимата скамейка. Те крадат своите фетиши от сушилните помещения и от обществените бани. Повечето от тях са „специализирани“ на блузи или дамско трико, мнозина — на сутиени; те правят големи сбирки от плячката и я използуват след кражбата или по-късно за мастурбация. Някои от тях притежават цялостни музеи на модата в своята специална област. Ако един мъж подарява много често на жена си красиви обувки и се радва на обутите й крака, това още не значи, че той е фетишист към обувки. Съвсем друго е, когато самите обувки му доставят повече удоволствие, отколкото краката и притежателката им. Това важи и за фетишизма към чорапи и кожи.

Преди, когато още се носели плитки, жените се страхували от „резачите на плитки“, които в сексуалната си страст към косите измисляли рафинирани методи, за да се сдобият с желаните фетиши.

Всички тези форми на фетишизма все пак се намират в някаква връзка с женското тяло. Много по-трудно е да бъдат обяснени (ако изобщо е възможно) влеченията на фетишистите към гума, които се обличат в гумени костюми, за да се възбудят сексуално, монументофилите, които мастурбират пред статуи, деформитетните фетишисти, на които им доставят удоволствия само осакатени крайници.

Собственото тяло е фетишът на автоеротичните нарцисисти.74 Влюбен в себе си, той застава пред огледалото и мастурбира с по-голяма наслада, отколкото му доставя коитусът с жена.

По същество всяка вещ може да стане фетиш. Девиантът не я избира, тя му се натрапва; той не знае по каква причина му е допаднала и защо именно тя.

ПОКАЗВАНЕ И ЕКСХИБИЦИОНИЗЪМ75

Разголването на гениталиите пред други като източник на собствената сексуална наслада е значително по-голямо отклонение от нормалното сексуално поведение, отколкото по-меките фетишистки склонности. По такива мотиви показват половите си органи почти изключително мъже. За жената това не е възможно по анатомични причини. За да спасим честта на мъжа, ще посочим, че в същност жената излага на показ цялото си тяло и че дамската мода често показва повече, отколкото закрива, давайки винаги на мъжкото обкръжение някаква възможност да поразгледа. Въпреки всичко това не е ексхибиционизъм, защото жената не се възбужда по този начин, а прави впечатление на мъжете. Ако жената съзнателно или не влага еротични мотиви в начина, по който се облича (или по-точно в начина, по който се разголва с помощта на дрехите), те са насочени да привличат76, както женската природа изисква. Мъжът ексхибиционист желае с разголването си преди всичко да възбуди и задоволи себе си.

В съдебната практика се явяват много ексхибиционисти, защото публичното разголване се преследва от наказателния закон. Техните действия са винаги еднакви почти до най-малката подробност, включително и мястото, където изиграват сцената. Като тласкани от някаква принуда, те застават до някой храст, край път или пред отворен прозорец, и то по време, когато могат да разчитат на минувачки от предпочитаната възраст (в края на работния ден, след занятията в училищата, при пристигане на някое превозно средство). Някои са по-предпазливи и действуват по-обмислено. Те се обличат например в спортен костюм, представят се за чистачи на прозорци или се правят, че искат да уринират. Между другото аз имах възможност да наблюдавам един, който всеки път, щом видеше, че идва подходящо изглеждаща жена, влизаше в клозета на жилището си в партера, отваряше широко прозореца и се покачваше с разголен член на специално приготвено столче.

Напоследък мнозина се разголват в кола: спират уж да попитат за пътя и бързо потеглят, след като са постигнали целта си.

Това сексуално действие протича съвсем еднообразно: виждане на партньорката или чуване на стъпките й, разголване на гениталиите, ерекция, поглед на жената към гениталиите, възприемане реакцията на жената или на детето, спонтанен или мастурбантен оргазъм (не във всички случаи и не винаги). С това мизерното сексуално преживяване на ексхибициониста свършва, докато новият порив на абнормното желание не го тласне отново към улицата.

Какво в същност възбужда ексхибициониста? — Той си въобразява, че минаващата жена изпада в полова възбуда от погледа към неговия разголен пенис. Трагикомичното у тези девианти е това, че те дължат съмнителната си наслада на заблуда, на непознаване на женската психика. Някои се възбуждат от ужаса на жената при съзиране на фалуса и ги стимулира още очакването на този ефект. На ексхибиционисти е било препоръчвано да отидат на плажа на нудистите, където е позволено безнаказано да се събличат. Те били разочаровани — никой не обръщал внимание на гениталиите им и по такъв начин отпаднала тъкмо тази възбуда, която ги пришпорва в техните девиантни действия.

Непосветените биха могли да сметнат, че ексхибиционистът се опитва да приканва към полово сношение, като показва члена си. Случаят не е такъв. Ако жената приеме това предложение, неговата възбуда ще изчезне и той най-вероятно ще се окаже импотентен. Той и не мисли да създава истинска взаимност. Цел на неговите желания е да предизвика, да шокира и да се възбужда в анонимна необвързаност. По тази причина разголването пред собствената жена не го възбужда особено. Неговите интереси много рядко са насочени към определен индивид; най-често те засягат обособен тип: дете, млада жена или жена в средна възраст.

Какви са тези мъже, които се държат така отблъскващо? Много лаици си представят нарушителя на нравствеността като разпуснат, асоциален и морално пропаднал насилник. Това не отговаря на истината за много от девиантите — дори и за онези, които изживяват своята абнормна сексуалност с наказуеми действия и най-малко — за ексхибиционистите. Това са предимно млади мъже и мъже на средна възраст, социално устроени и поне половината доста способни. Повечето от тях са женени и водят наглед с нищо небиещ на очи семеен живот. Изглежда, че съществуванието им, монотонно и бедно на събития, благоприятствува избиването в тази противна на реда девиация. Мнозина са силно потиснати, те са всичко друго, само не агресивни; напротив, те са боязливи, страдат от пониженото си самочувствие, а някои от тях, колкото и парадоксално да звучи, са прекалено срамежливи. Много от тях са изостанали в развитието на личността си. Те не се решават с бойка, мъжка активност да ухажват една жена, но искат да демонстрират мъжественост, като показват фалуса си — и, разбира се, не осъзнават как стигат до тази гротеска. Те въобще не са в състояние да разкажат за своя вътрешен живот и за участието на чувствата им в него. Когато ги обземе безпокойствието и ги отведе на мястото, където застават в поза, те стоят като на екзекуция. Всичко се разиграва сякаш автоматично.

С това достигнахме въпроса за наказателната отговорност на ексхибиционистите. В повечето случаи тя трябва да бъде утвърдена. Има обаче и единични хора, които при импулсивна възбуда не са в състояние съзнателно да управляват действията си. В отделни случаи това може да се реши само с психологопсихиатрично изследване.

Лишаването от свобода обаче нито предпазва от рецидиви, нито потиска порива към ексхибиране. Необръщането на внимание от страна на „жертвата“ е една по-резултатна профилактика на такива действия, които за щастие никога не вредят поне на възрастните. При някои юноши, които още нямат партньорка, може да се стигне до разголване по механизма на късото съединение. На тях може да им се помогне с откровени разговори и съвети, но не и с опозоряващи наказания.

НАБЛЮДЕНИЕ И ВОАЙОРСТВО77

В известен смисъл тук ще се запознаем с противоположността на ексхибиционизма. На ексхибиционистите доставя наслада само разголването пред жени. Воайорите, които също са предимно мъже, се наслаждават от вида на съблечени или събличащи се женски тела. В същност тази страст за гледане не бива из един път да бъде прокълната като девиация. Не съществува нормален мъж, когото да не радва гледката на хубава гола жена. Едва ли някой мъж отминава неразгледани актовите фотографии в списанията; мнозина признават, че това ги възбужда сексуално повече или по-малко.

И жадните погледи към отсрещния прозорец на спалнята на младо момиче, и гледането през дупките в оградата на евиния плаж доставят на мъжете сравнително безобидни удоволствия. За това „изкривяване на очите“ им се присмиват добродушно в карикатурите и филмите независимо дали са касае за млади и срамежливи или за по-възрастни мъже, които малко се задържат в къщи.

Това явление се превръща в отклонение, когато възбужда мъжа по-силно, отколкото половото сношение. Такъв мъж действува систематично: намира добре осветено партерно жилище, стои на пост нощ след нощ, часове наред чака сцената на събличането и мастурбира, когато най-сетне зърне нещо. В други случаи той постъпва на работа като пазач на баня и подрежда добре обмислено нещата така, че да може да наблюдава жените при събличане или при къпане под душа. Учудващо е какви големи усилия полагат тези потайни нощни съгледвачи, за да могат нещичко да зърнат. Полуголого тяло дава простор на тяхната фантазия, а процесът на събличането покачва напрежението на очакването и най-често им въздействуват по-силно от пълната голота. Това е известно от нудизма.

Определено абнормен е воайорът, намиращ полово удовлетворение само когато наблюдава съвокуплението на други (миксоскопия). По-рано в хотелите със съмнителна репутация е било обичайно гледането през ключалката. Понякога миксоскопия се среща и при жените. С такава цел една пациентка постъпила като камериерка в хотел и подредила така леглата в една от стаите, че могла добре да наблюдава съвокупляващите се гости. При това тя достигала до оргазъм.

Предварително условие за половата възбуда на воайора е да бъде скрит. Той не търси партньорство, а иска да остане анонимен и да наблюдава. По това той основно се различава от онези (нормални) хора, които при вида на едно съблечено лице от другия пол или на любовната игра на други пожелават сами да вземат участие. Който упражнява миксоскопията, се идентифицира най-добре по безучастното му поведение на зрител и се отличава по това от активния полов партньор. Скрит като гъсеница в храстите или под някоя пейка в парка, на която любовни двойки си разменят нежности, той се задоволява с гледане или с мастурбация. В противовес на ексхибиционистите воайорът не се интересува от реакцията на наблюдаваните. Той би искал да остане незабелязан.

Голяма роля като усилвател на възбудата играе слухът. Екутьорите78 (подслушвачи), между тях немалко жени, се възбуждат от слуховото участие в любовните действия на другите. Това може да бъде чиста завист или съвъзбуда. Една самотна 45-годишна вдовица не можела да потисне подслушването (и самозадоволяването), когато в съседната стая нейната наемателка се сношавала с годеника си. Нейното поведение отразява толкова трагизъм, че би било погрешно да се присмиваме или да го осъждаме.

Психичната структура на повечето воайори, ще рече на тези, които желаят да останат само като тихи наблюдатели, прилича на тази на ексхибиционистите. Те са предимно малко боязливи, несигурни, недорасли за истинска взаимност хора.

ОПИПВАНЕ И ФРОТЬОРСТВО79

Сетивните органи участвуват пряко в половия живот. От тях произлиза и думата „чувственост“. Зрението и осезанието опо-средствуват най-силните усещания в половия живот, при което виждането по правило предхожда осезанието, но докосването като непосредствен контакт представлява най-интезивното дразнене. Влюбените обичат да се притискат един до друг, за да се допират с по-голяма площ, и то по възможност без препятствуващи усещанията дрехи. Това им доставя извънредна наслада не само преди и по време на коитуса. Възприятието на кожата и на топлото тяло на любимия човек при прегръдка има своя собствена еротична стойност и задълбочава изживяването на сигурност и на взаимното принадлежание.

Следователно желанието да усетим тялото на партньора и да се притиснем до него е нещо напълно нормално. То става абнормно, когато опипването не цели по-нататъшно развитие на партньорството, когато засегнатият действува така, сякаш неговото поведение изобщо не е сексуално мотивирано, когато той остава чужд на опипваната жена и следователно изобщо не желае да установи истински любовни отношения. Това е картината на фротьора. Неговото поле на дейност са местата, където са събрани много хора, където той може да си пробие път в навалицата до някоя жена от предпочитания от него тип и да се притисне до нея, без да събуди подозрения относно нечистите си намерения. В претъпканите обществени превозни средства той застава зад или пред някоя по възможност леко облечена жена, така че сътресенията по време на пътуването да действуват подобно на фрикции и с това да доведат до оргазъм. При спиране и потегляне той се оставя да бъде тласкан от инерцията и да пада върху „партньорката“. Други сядат по такъв начин, че краката им да докосват седящата отсреща жена. Между другото фротьорът се възбужда и от представата, че със своите действия той възбужда използуваната жена. Най-често обаче му е достатъчно да чувствува топлината на движещото се чуждо тяло и въпреки това да си остане сам. Фротьорството почти винаги е относително безобидно отклонение.

ПРИЧИНЯВАНЕ НА БОЛКИ И САДИЗЪМ

Регистрите на любовта се простират от нежното, спокойно галене на ръката или косата до диво, грубо обладаване на цялото тяло. Когато двойката бъде обзета от бурята на страстта, всичко се върши все по-буйно; случва се да се щипят, драскат или хапят до болка. Всеки дава на любовта си различен израз, но почти у всички темпераментни хора чувствата от време на време вземат тази форма. Садизъм ли е това? — Естествено не. В горещината на своето любовно сражение пламенните партньори могат да се пораздърпат и дни наред след това да носят драскотини и синини като любовни белези, които говорят за часове на бурна страст. Повечето жени искат от мъжа известна агресивност, т.е. охота за нападение. Съвършено правилно те я считат за доказателство, че са желани.

А какво е садизъм? — Когато измъчването, причиняването на болка, унижаването, малтретирането на партньора е висша наслада и замества коитуса. По-голямата част от садистите не се интересуват от оргазъма. Психичната наслада да покори някого и да се радва на възбудата от това, за садиста е по-силно удоволствие от него.

Терминът „садизъм“, който се е наложил в говоримия език, произлиза от името на френския благородник маркиз дьо Сад (1740–1814). Девиантната кариера на Сад започнала, като примамил от улицата едно момиче във вилата си. Там го завързал и заклал. По-късно той убил две проститутки, като им дал големи дози отровно, полово възбуждащо средство. Това му струвало 27 години затвор. По това време той написал серия романи (без литературна стойност), в които описал почти всички ужаси, родени от отклонената му фантазия, които развратният полов живот може да поднесе, и особено жестокости. Садистичните актове съществуват във всички възможни нюанси и степени. Често пъти те са така умело прикрити, че е трудно стоящите зад тях сексуални мотиви да бъдат прозрени дори от самия актьор. Малтретирането на деца и поведението на някои педагози побойници от старата школа често пъти не е нищо друго освен плод на садистични пориви. Други отреагират с измъчване на животни.

Преминаващата всяка граница на здравия разум крайност на тази девиация е сексуално мотивираното убийство. Става дума не за убийство на жертвата на изнасилване, за да се отстрани свидетелят, а за убийство с цел полово задоволяване. Иначе садистите не са нито властни, нито брутални; някои загубили човешки образ роби на страстите водят даже порядъчен семеен живот. Криминалните престъпления, извършени по девиантни садистични мотиви, са сравнително редки, вероятно поради това, че причиняването на физически болки не е главна цел на садиста, а само средство за постигането и. Той изпитва наслада от духовното унижение, „хвърлянето в калта“ на „партньора“, комуто налага своята воля и когото желае да види безпомощен и зависим от милостта си. Съществува и един чисто душевен садизъм, който се състои в съчиняване на опозоряващи анонимни писма, съдържащи оскърбления и клевети.

Спрямо себе си често пъти садистите са мекушави, сантиментални, чувствителни, лишени от твърдост и издръжливост. С унижаването на партньора те се опитват да си създадат чувство за превъзходство.

Въпреки че садизмът се среща предимно у мъже, не са изключени и жените. Много такива жени са фригидни; някои от тях намират удовлетворение, когато възбудят мъжа до крайна степен и след това не му се отдадат. Неудовлетворената сексуалност на жената може да се превърне също в омраза, отмъстителност, жажда за разруха, дори до садизъм.

ПОНАСЯНЕ НА БОЛКИ И МАЗОХИЗЪМ

Пасивната противоположност, негативът на садизма е мазохизмът. Двете девиации са насочени към един партньор и се допълват взаимно. Ако някой обича да измъчва и намери другиго, който с удоволствие позволява това, то ще бъде почти добър избор на партньор. Почти! Защото двойката получава толкова по-малко истинско щастие на тази абнормна плоскост, колкото повече се е отдалечила от същността на човешката любов.

Но да започнем пак с обичайните най-малки признаци на объркания полов нагон. Някоя жена обича да бъде грубо сграбчена, притисната и мачкана, за да чувствува силата и половия глад на мъжа. Може и трябва да почувствува дори слаба болка. По такъв начин незначителната болка се превръща в удоволствие. Мъжът също с удоволствие се оставя да бъде щипан и хапан от нея. Йохан Хадлауб написал около 1300 г.:

Ако обаче жената хапе до кръв и само за да може да я вкуси, тя е вампир, с който е по-добре да не се споделя леглото, а мъжът, който харесва това, е мазохист.

Как е произлязла тази дума? Леополд Ритер фон Захер-Мазох (1836–1895) е писал между другото обемисти романи, изпълнени с робска покорност спрямо властни, насилващи и жестоки жени. Наименованието на тази девиация е свързано с неговото име.

Накратко казано, мазохистът иска да изстрада това, което садистът би желал да причини. По тази причина той се нуждае именно от садиста като допълващ партньор. Двамата се удовлетворяват взаимно най-добре. Разбира се, всичко има граници. Инстинктът за самосъхранение се нарежда дори и в лудостта преди половия нагон. Понякога мазохистът мечтае дори за собственото си физическо унищожение, но в края на краищата не изтърпява мъченията, докато угасне животът му. Когато извратените действия стигнат твърде далеко, някой може да умре. Но тогава се касае за нещастен случай. Изтърпяването на бой, връзване, тъпчене, пробождане или горене доставя на мазохиста физическа наслада, стигаща до оргазъм, но чувството, че е роб или даже куче, безволно и беззащитно отдадено на студената, безмилостната жена, го задоволява още повече. За щастие повечето мазохисти се отдават напълно само на фантазията си или отреагират в писма до своята „господарка“. В тях те описват до най-малки подробности, по какъв начин биха искали да бъдат третирани, измъчвани, мамени, ругани, презирани и какви строги наказания и репресии трябва да получат за непослушанието си.

В ежедневието повечето мазохисти са взискателни и придирчиви, те имат самочувствие и в никакъв случай не се подлагат на кого да е. Тъкмо с това държание те провокират садистите и насочват вниманието им върху себе си.

При жените, чиято сексуална фантазия и в перверзията е много по-бедна от тази на мъжете, мазохизмът често се ограничава до абсолютна сексуална зависимост от един мъж. Той я мами, бие, използува и обижда; въпреки това тя му остава подвластна, не се освобождава от него и е готова да се пожертвува за него. Такива случаи все още не представляват девиация, тъй като е налице любов, макар едностранна, безразсъдна, деформирана и заплатена със собственото достойнство. При това възможно е с този мъж да е налице аноргазмия. Вижда се, че еротиката владее половия живот на жената чак до границата с патологията. Не бива обаче да се отминава обществения фон на това сексуално поведение на жената. Общественият ред, който прави жената зависима от мъжа, и религията, която й повелява „Той ще ти бъде господар“, я тласкат именно към мазохисткото поведение, все едно дали то ще приеме болестна форма или не.

Много често у една и съща личност се откриват едновременно садистични и мазохистични черти, като ударението се измества при различни ситуации и с различни партньори. В тези случаи се говори за садомазохизъм.

ВЛЕЧЕНИЕ КЪМ ДЕЦА И ПЕДОФИЛИЯ

Положителна черта в характера на възрастния е да обича децата. Всеки счита потребността да погали и прегърне с обич малкото дете за нормална. Ако родителите и най-близките роднини не се отнасят с нежност към децата, настъпва отчуждаване. Знаем също, че нежното отношение към децата помага да се възпита у тях способността да обичат.

Днес е общоприето, че нежността към детето се превръща в криминално престъпление в момента, когато се докоснат гениталите му с цел да се постигне сексуална възбуда у възрастния или да се пробудят сексуални усещания у детето. И в тези случаи въпросът за абнормността и наказуемостта не може да се изясни без познаване на общественоисторическия фон. Имало е култури, в които подобни явления са принадлежали към нормалните взаимоотношения. Представата за детето като чисто и асексуално същество, както вече бе споменато, е създадена от възрастните илюзия, тяхна неосъзната защитна реакция.

Нека се опитаме да анализираме по същество този въпрос и да отговорим. Факт е, че от всички наказуеми полови деяния съдилищата най-често се занимает със сексуални действия, извършени на деца или с тях. Броят на действително извършените престъпления обаче е много по-висок, тъй като само една част от тях се явяват пред съда.

За щастие при повечето от правилно възпитаните деца, живеещи при благоприятни педагогически условия, един такъв инцидент (ако не е много шокиращ) не се отразява неблагоприятно върху по-нататъшното им развитие. За съжаление понякога разпитите, очните ставки и съдебните процедури вредят психически на децата повече от самия инцидент и стават причина споменът за него непрекъснато да се връща. Някои момичета в пубертета започват с удоволствие да кокетират с това сексуално преживяване. В тази възраст живата фантазия често измисля и представя за истина най-различни неща.

По-зле може да се отрази многократното въвличане на детето в такива действия, които събуждат сексуалните пориви преждевременно и в уродлива форма. Дали и как е увредено детето от подобни действия, може да се определи само поотделно, във всеки конкретен случай.

Педофилът малко се интересува дали се касае за момиче или за момче. Него го възбужда всяко още недоразвито дете (което не изключва мъжът педофил да търси по-често момичета), ако не е с хомосексуална склонност. Детето престава да го интересува, щом като достигне полова зрелост. Педофилите дебнат най-често 8–13-годишните; но някои от тях търсят само съвсем малки момиченца. Това възрастово предпочитание води до честа смяна на партньора и застрашава много деца, защото те растат.

Сексуалните деяния с полово узряващи момичета са многобройни и трябва да се предотвратяват с всички възможни средства. Те са неморални, но не и педофилни деяния, защото влечението е насочено към една развита личност от другия пол. Дали мъжът се впуска в такива отношения или ги търси, е въпрос на характер, а не сексуална патология.

Но да се върнем към истинските педофили. На някои от тях не могат да се отрекат истинска любов към децата и сериозни педагогически усилия. Голяма част от педофилите работят в областта на образованието, но само в изключителни случаи се насочват натам по девиантни сексуални мотиви. За тях работата с децата представлява един непрекъснат експеримент. Те се пренасят напълно в света на детските изживявания, мислят, чувствуват заедно с тях и знаят как да ги въодушевят, да бъдат напълно приети поради неуморната си и изпълнена с разбиране работа.

В края на краищата възрастният се идентифицира напълно с дете, влиза в нереалната роля на „партньор“ и се залавя за нея, преди всичко когато детето откликва. Такива мъже никога не предприемат насилие. Повечето се задоволяват с опипване на детето или му показват члена си. Често педофилни действия се извършват и от недевиантни мъже, които не са в състояние да създадат нормално партньорство поради характерови особености или житейски обстоятелства. Много педофили могат да водят нормален брачен живот въпреки абнормните си склонности.

Как педофилът ще се доближи до детето и какво ще прави с него, зависи от професионалните условия и от мястото. Вариантите обикновено са малко: извършителят прилага винаги своите любими и изпробвани трикове. Детето бива прегръщано „приятелски“, притискано, галено по краката, вземано в скута. Някои учители педофили твърде усърдно помагат с ръце при гимнастика, преглеждат гениталите им „от хигиенни съображения“, къпят и мият децата лично преди влизането в плувния басейн. Имал съм случаи да наблюдавам престъпници, които са се съвокуплявали редовно с момичета и даже със собствената си дъщеря и които са се опитвали да заблуждават не само своите жертви, но и съда, че правели това с намерението „да им покажат нагледно“ и да ги предпазят от морални опасности. Някои такива мъже предлагат на заети майки услугите си да наглеждат и се грижат за децата им и биват хвалени години наред за готовността им да помагат. С малки подаръци те привързват децата към себе си и им стават все по-близки. Някои ги омотават в разговори със сексуално съдържание, събуждат любопитството им, показват им анатомични или порнографии снимки и накрая — собствения си член. Те мастурбират пред децата, карат ги даже да извършват такива действия на тях и уж случайно докосват половите им органи. До опит да се извърши съвокупление се стига рядко, но почти винаги след грубо развратни действия те учат децата, особено по-големите, да не казват никому и ги заплашват: ако нещо издрънкат, ще бъдат изпратени в приют. Две трети от пострадалите деца не са оказали съпротива, а още по-голяма част от тях не намират смелост да се доверят на родителите си или на други възрастни. Без съмнение това е „заслуга“ на възпитателите, които са били неспособни да създадат необходимата основа за доверие и са останали слепи за духовните процеси у своите деца. Между децата, с които е било злоупотребено и които всичко са позволявали и са го скривали или дори активно са съдействували, се намират много повече сексуално непросветени деца, отколкото между онези, които са разказвали преживяното на родителите си. Деца на разстроени семейства, на които им липсва необходимата любов и емоционалната топлина на дома, също попадат по-лесно в ръцете на „чичото“, който предлага заместител на липсващата родителска ласка. Това поставя важни задачи пред сексуалното възпитание. Защо децата да не бъдат предпазени по подходящ начин от домогванията на педофилите? Само биологично обоснованото опровержение на приказката за щъркела не е достатъчно като сексуална просвета преди пубертета.

Как изглеждат тези мъже и кои са те? Те не излизат изпокъсани от гората и не носят разчорлена брада, която кара децата да бягат. Те не приличат на злобно плашило. Почти без изключение това са любезни, мили, контактни хора — поне когато са замислили нещо. Много малко деца са родени психолози, които веднага ги виждат през маската им. Твърде малко родители предпазват децата си, като ги просвещават своевременно и правилно.

Колкото поразително и малко известно да е, по-голямата част от половите деяния с деца и непълнолетни се извършват не от чужди хора, а от членове на семейството: от чичото, доведения баща, от собствения баща. Този кръг от хора има най-голямата възможност да си осигури съучастие поради непрекъснатия контакт с детето, познаването на особеностите му, поради доминиращото си положение, със заплахи или чрез облагодетелствуване. Затова тези деяния се разкриват (ако изобщо се разкрият) твърде късно, случайно или при скарване. Те стават навик и често клонят към редовни полови сношения.

Съдените за полови престъпления с деца се делят на три групи: преди всичко — младежи до 25 години без сексуален опит, посредствени, безволни, неуверени, търсещи контакт с незрели момичета; на второ място — педофили в зряла възраст (25 до 50 г.), най-често средно интелигентни, социално не съвсем добре вградени, несигурни, потиснати, сексуално незадоволени, невротични личности; на трето място са педофилите над 50-годишна възраст — дотогава безукорни и доста способни, но сега оглупяващи поради мозъчна атеросклероза, бедни на пориви, унили и потиснати мъже, с крехко либидо и намаляваща потентност.

При цялото разнообразие на предпоставките трите групи (в които естествено не могат да се вместят всички педофили), имат едно общо нещо: липсва им способността да установят и да поддържат с необходимата енергия партньорство със зряла жена. Тогава те престъпно посягат на слабото дете, с което могат да се задоволят, без да е необходимо да бъдат потентни или мъжествени. Повечето от мъжете, които посягат на деца, са напълно способни да извършат съвокупление и с жена. Мнозинството са женени и само 35% (Понделискова, Недома) имат нехармоничен брак, само че за тях децата представляват по-силен дразнител.

Немного различна от педофилията е геронтофилията — половото влечение към старци, т.е. към хора с изявени белези на телесен и духовен упадък (бяла коса, сбръчкана кожа, изтощение, болнавост и т.н.). Ако се изключат остарелите в любов брачни двойки, в основата на това отклонение е страхът от връзка с по-взискателен партньор от по-млада възрастова група.

ОБЛИЧАНЕ С ДРЕХИ НА ДРУГИЯ ПОЛ И ЖЕЛАНИЕ ЗА ПРОМЯНА НА ПОЛА

Извращенията на човешката сексуалност са значително по-многобройни, отколкото досегашният преглед позволява да се предполага. Бихме само отегчили читателя, ако се опитаме да се спрем на всички авнормни прояви. Освен това всяко изброяване прокарва изкуствени граници. Едно отклонение преминава в друго, една и съща личност притежава винаги повече от едно отклонение. Така например известни са още: зоофилията80 (склонност към сношение с животни — предимно у слабоумни хора, живеещи на село); копрофагията (възбуждане от ядене на изпражнения); клептоманията (влечение към кражба); пироманията (сексуално опиянение от подпалване), както и много други абнормности, чието отношение към половия живот често не е никак лесно да се разгадае.

В заключение ще се спрем на странните девиации, наречени трансвестицизъм81 и транссексуализъм82. За карнавала жената с удоволствие се преоблича като мъж и мъжът — като жена. Това са безобидни шеги. Трансвеститът е обхванат от непреодолимо желание да носи дрехи на другия пол. Ако такъв мъж (това се отнася в обратния смисъл и за жената) се задоволява отначало само с представата, че е облечен като жена, започва да го тегли да носи поне дамско бельо. Един пациент донесе със себе си в болницата пълен куфар с комплекти. Той обува с удоволствие модни дамски чорапи. Някои си остават за цял живот такива и в такова бельо се чувствуват щастливи. Навън те не го правят, но скоро минават към пълно дамско облекло в дома си и започват да се гримират; те застават пред огледалото в този вид и се гледат ненаситно. Трансвеститът прилича на фетишист за облекло, който се възбужда и удовлетворява от обличането и носенето на всякакви дамски дрехи, като обикновено мастурбира. След това той временно губи интерес към женското облекло.

Транссексуализмът много прилича по външни прояви на трансвестицизма и даже може да се сбърка с него. Но той е коренно различен както по мотиви, така и по психична основа. В същност това не е никакво сексуално отклонение или перверзия, въпреки че в специалните ръководства се намира под тази рубрика. Тук не се стига до стимулация и задоволяване.

Транссексуални са хората, които не могат да се идентифицират с биологичния си пол. Те се чувствуват напълно като хора от другия пол и страдат ужасно в своята „лъжлива“ телесна обвивка. За тях е мъчение да играят социалната роля, наложена от соматичногенетичния им пол (последният по правило е развит напълно нормално). Те носят дрехите на другия пол винаги когато е възможно, защото се чувствуват негови представители, и са щастливи, ако околните ги приемат и третират като такива (т.е. ако приемат транссексуалния мъж за жена и транссексуалната жена — за мъж). Те мечтаят за пълна смяна на пола, защото той не приляга на психическата им структура и те страдат от това. Най-непоносими за тях са гениталиите. Транссексуалният мъж не мечтае за нищо толкова много, колкото за освобождаването от тестикулите и пениса си. Той притеснява хирурзите с молби да му ампутират тези „напълно излишни“ органи и да ги заменят с изкуствено влагалище. Той не само предлага пари, но заплашва и със самоубийство, ако му се откаже. Траносексуалните жени искат да им се премахнат гърдите, влагалището им да се затвори и да им се присади пенис.

Причините за транссексуалността не са изяснени до днес. Вероятно за създаването на чувство за принадлежност към другия пол играят роля както влияние върху мозъка по време на някаква критична фаза на ембрионалното развитие, така и мощни фактори на околната среда в ранното детство.

Транссексуалистите се измъчват от тежки страдания, иначе не биха тичали по различни инстанции, за да получат разрешение да променят пола си, нито биха ампутирали понякога собствените си гениталии. Опитите да се утвърди даденият пол с психотерапия или медикаменти най-често са безрезултатни и пациентите ги чувствуват като акт на насилие срещу най-интимната им същност. Вместо това те предпочитат да поемат рисковете и нежелателните странични явления на операцията, които дори при съвършена техника и грижлива хормонална подготовка не могат напълно да се предотвратят. „Макар хирурзите днес да са в състояние да оформят изкуствено влагалище или изкуствен пенис — пише опитният в тази област московски професор А. И. Белкин, — смяната на пола на един телесно нормален човек е свързана с много голяма отговорност. Връщане назад повече няма. Усилията ни при такива пациенти понастоящем са насочени за пригаждане на техните чувства и мислене към тялото им. Понякога след дългогодишни усилия това се удава, понякога не. Промяната на пола в такива случаи е хуманен, социално справедлив акт.“

Операцията обаче е само едната страна на лечението. Другата, не по-малко важна страна е психосоциалното вграждане в обществото след смяната на пола. Затова пациентът се нуждае в течение на години от помощ, която често пъти изисква пълна промяна на семейната и социалната среда.

А. И. Белкин казва: „Смяната на пола е като второ раждане. Само новороденият може да ликвидира с едно минало“.

ПРИЧИНИ ЗА ОТКЛОНЕНИЯТА

Как е възможно дареният с ум и душа човек, понякога от най-близкото ни обкръжение, с когото работим и живеем всеки ден, да върши такива неща, за които се говори в тази глава? Учените се мъчат от десетилетия насам да намерят отговор. Но в сравнение с количеството на събраните факти нашите знания върху причините за девиациите и до днес са оскъдни. Не липсват опити за обяснение и тълкуване. Те изпълват томове. Получава се обаче впечатлението, че авторите пишат толкова по-надълго, нашироко и по-многословно за периферията на нещата, колкото по-трудно им е да докажат теориите си. Все пак днес ние вече знаем нещо за условията, обуславящи отклоненията, макар всеки отделен резултат на изследователската работа и всяка теория да се доближават до истината само с малко.

Да тръгнем хронологически. През 1887 г. Бине в духа на тогавашната научна епоха обясни перверзиите на примера на фетишизма с теорията за асоциациите. Една вещ се превръща в сексуален фетиш, след като еднократно или повторно е била свързана с изживяване на сексуална наслада — например ако едно момче получи първата си еякулация, докато държи предмет от бельото на майка си. За отделни случаи това може да е вярно. По този начин не може да се обясни обаче цялото множество от перверзни и преди всичко фактът, че един човек остава фиксиран към такива асоциации, а друг — не.

Крафт-Ебинг, който с труда си „Сексуална психопатия“ постави основата на сексуалната психопатология, беше майстор на описанието. Обяснението на перверзиите с мъглявите и неопределени понятия „израждане“ или „дегенерация“ на нервната система обаче остава твърде бедно и недоказано.

Хиршфелд е събирал предимно случаи и ги представя в многобройните си трудове с големи подробности. Той свързва асоциативната теория с учението за израждането: един индивид реагира на шокиращо преживяване с необходимата за девиацията сила и времетраене само ако нервната му структура е склонна да подпомага въшния дразнител.

Кронфелд подхожда по-диференцирано: покрай дегенерацията той признава като възможни причини още органичния упадък на личността (деменция), изоставането в развитието (инфантилност) и междинните степени на сексуалността между мъж и жена (интерсексуализъм). По-нататък той посочва като подходящ терен още неутвърдения и лесно пренагласяващ се полов нагон на младежа, които по това време е душевно неуравновесен.

Основателят на психоанализата Зигмунд Фройд създаде една системна и завършена теория за сексуалните отклонения. Тя процъфтява и запада заедно с признанието на неговото учение за психологията на подсъзнателното. Фройд като че ли первертира перверзията и твърди, че нормалната сексуалност произлиза от перверзната. Според него детето било „полиморфно83 перверзно“. То преминавало през орална, анална, уретрална и други фази на либидото, докато по време на пубертета то се концентрирало в гениталната зона. По време на развитието действували поредица „частични нагони“, насочени към собственото тяло, към екскретите (урината, изпражненията), към майката, бащата или към други обекти и цели. Като последица от определени обстоятелства, психични сътресения и разочарования било възможно и след съзряването частичните нагони да запазят господствуваща роля (или отново да я достигнат) и по такъв начин да се формират перверзните като негатив на неврозите.

Успоредно с тези психологични и наследственобиологични теории са правени многократни опити да се открият физически причини. Бройтигам резюмира резултатите по следния начин: „Един преглед на казуистиката и литературата показва, че не съществува нито една форма на перверзно полово поведение, която да може във всички случаи да бъде изведена от една и съща телесна причина. Не е известна освен това нито една форма на абнормно сексуално поведение, която да не се явява и при хора, при които с най-модерни средства за клинично и анатомично изследване не могат да се докажат какви да са телесни причини“. Обаче случаите с девиантно поведение са много по-чести при хората с увреждане на мозъка, при слабоумни и душевно болни в сравнение с хората със здрав мозък и нормално функционираща нервна система. Но с това органичната обусловеност на сексуалните отклонения не се доказва. По-вероятно е, че тези болестни състояния преди всичко потискат способността за разумно управление на поведението и освобождават девиантни импулси, които от време на време се появяват и у здравия човек, но се обуздават съзнателно. По подобен начин алкохолът премахва задръжките и замъглява етичните принципи. Той се проявява винаги като импулсатор на девиациите и моралната разпуснатост.

Учените са изследвали въпроса, дали определени отклонения се развиват само или предимно на основата на специфична за тях структура на личността. Някои от отговорите вече бяха приведени в тази глава. Тъй като изследванията са правени главно на подсъдими и не са представителни за всички хора, обобщенията трябва да бъдат предпазливи.

Резултатът е, че сред девиантите има голям брой психопати и абнормни личности, но болшинството от тях не бият на очи нито в брака и семейството, нито в професията, нито в обществения живот. Често пъти пред съда застават безукорни дотогава мъже, с добро служебно положение, способни и обичани, ценени и уважавани от хората на техния кръг и се разкриват като фетишисти, садисти, ексхибиционисти. Следователно те са вършили неща, на които никой не е допускал, че са способни. Разбира се, положителната социална оценка е недостатъчно дълбока, за да може да посочи абнормната структура на личността, разкриваема само във фини психологически изследвания. Понякога още разпитването на съпругата разкрива някои скрити факти за абнормно поведение, което в никакъв случай не трябва да се ограничава само върху сексуалната сфера.

Трябва да се пазим от често допусканата грешка — от абнормното сексуално поведение да правим извод, че се касае за абнормна личност, а от него да заключим: той прави тези неща, защото е абнормен. Някои хора са способни да вградят девиацията в своя живот и да я овладяват. При други тя протича прогресивно и живее самостоятелно, без интегриране с личността. Тя избуява, задавя емоциите, превръща човека в пристрастен роб на абнормните си потребности, който фантазира наяве и в трескаво неспокойствие търси своето абнормно задоволяване, за да остава все по-незадоволен.

Статистическите сравнения с недевиантни личности показват, че тези хора са израствали много по-често без емоционални контакти, още като деца са станали отчуждени, страхливи и стеснителни. Често те са живели в строго семейство, но още в детството са имали сексуални изживявания, ранен пубертет и силни полови потребности, останали незадоволени и обременени с чувство за вина. Тяхната сексуалност не е била категорично насочена към другия пол и е останала без съзвучие с цялостната личност.

Когато се поставя въпросът за условията на възникване, винаги трябва да се прави разлика между „истинските“ и „заместително перверзните“ личности (Имелински). Последните, а те са повече, имат нормална цел и направление на сексуалното влечение. Те обаче са лишени по външни причини или поради физически или психически задръжки от възможността или способността да създадат желаното нормално партньорство (затворници, живеещи разделено, принудително самотни, силно телесно увредени, хронично болни, слабоумни, овдовели възрастни, със силно смутен контакт, потиснати, импотентни, омъжени за импотентен мъж, женени за безинтересни или недружелюбни жени и т.н.). Ако половото влечение на такива хора не е много слабо или угаснало или ако не се задоволяват с ипсация, те се намират в постоянна опасност да изпаднат в „перверзности“, които са по-лесно постижими и по-малко зависят от собствената потентност, от външните обстоятелства, от нагласата на други личности, отколкото интимните отношения в едно пълноценно партньорство. Разбира се, това не бива да стане, но ако все пак се случи, с течение на времето привикването към тези форми на задоволяване (ексхибиционизъм, фротьорство, сексуални действия с деца или подобни) и отвикването от нормалните полови отношения променят насоката на потребността и довеждат до импотентност в нормалното партньорство.

Зависят ли девиациите от епохата? Могат ли те да станат модни? Били ли са по-широко разпространени през XVIII в., през XX в.? Кого са засягали повече: бедните или богатите, добре или лошо възпитаните, французите или немците, гражданите или селяните, интелектуалците или работниците? С една дума, играят ли условията на живот и обществените отношения някаква роля за възникването на девиациите?

По понятни причини за това не съществуват масови статистики и изобщо никакви, които да са били водени десетилетия наред в много страни. Само те биха били в състояние да дадат точни данни и да изяснят социологията на сексуалните аномалии. Техните неизвестни не могат да се преценят. Докато общата престъпност зависи много силно от дадените обществени отношения, честотата на свързаните с девиации сексуални престъпления е доста постоянна. Това би могло да говори за незначително повлияване на относителния дял на девиантните личности от страна на обществото. От друга страна обаче, има автентични съобщения за перверзни ексцеси в загниващи обществени слоеве. Всички тези наблюдения обаче все още не удовлетворяват научните изисквания към изследването на причинността.

Порнографията, която наводнява западния пазар с надхвърлящи всяка фантазия изображения на всички перверзии и се е превърнала в гигантски бизнес, е в състояние да поведе младите хора с още неукрепнал полов живот по девиантни пътеки, да отврати от сексуалността по-чувствителните възрастни хора или да притъпи сексуалността на преситените с нея — една по-голяма и по-вредна опасност от известно активиране на сексуалността.

Накратко от досегашните разсъждения за причините може да се твърди че перверзните не произлизат от една-единствена причина, а винаги — от взаимодействието на редица конституционални, биографични, характерови, обществени и други условия, изграждащи девиантното поведение. Само задълбоченият анализ на всеки отделен случай е в състояние да разкрие приблизително правилно най-съществените фактори от това множество. Най-често те се коренят в социалното обкръжение и в неблагоприятните възпитателни влияния.

ВЪЗМОЖНИ ЛИ СА ПРОФИЛАКТИКАТА И ЛЕЧЕНИЕТО НА ОТКЛОНЕНИЯТА?

Най-добото лечение е причинното, т.е. премахването на предизвикващите фактори. Не всички причини е възможно да се открият и да се отстранят. Корените, които достигат назад в детството, едва ли могат по-късно да се изтръгнат. При по-възрастни хора може само да се окършат клоните и издънките, които стърчат от пораслото вече дърво. Това означава симптоматично лечение. Двете форми на лечение срещат една главна пречка — не се касае за зла воля или за липсата на разбиране, а за навик. Известно е колко е трудно на редовния пушач да спре да пуши, макар да вижда, че с това ще подобри здравето си. Но цигарата му е вкусна и той току посяга към нея като по някаква принуда. Той отлага осъществяването на намеренията си за следващия ден, но и тогава се повтаря същото. От пациента се изисква да се откаже от нещо, което наистина не го ощастливява, но все пак му носи наслада, колкото и висока да е цената, която той и близките му трябва да платят. Който има силен зъбобол, отива на зъболекар, защото не издържа болката. Девиантът не е измъчван от страдание или най-малко не го измъчва непосредствено сексуалната му практика. В замяна на отказа му от неговата склонност не може да му се предложи задоволителен „заместител“ поне на първо време. Той ще трябва едва по-късно, по време на лечението, да се научи да цени нормалния полов живот. Вендт сравнява неговото положение с това на едно беззъбо кърмаче, от което се иска да яде шницел, вместо да пие от бутилка. По тези причини в консултацията идват по собствен почин много малко девианти, за да се научат на нормален полов живот, и то когато ги заплашва наказателно дело или по настояване на прокурора. При психотерапевта рядко ги довежда желанието да се лекуват, а по-скоро надеждата да бъдат освидетелствувани, че са направили престъплението в състояние на психично объркване, а не по собствена вина.

Какви лечебни възможности съществуват за този, който иска сериозно да ги използува? Шансовете за успех са благоприятни, ако той не е фиксиран само към абнормните сексуални действия, а е способен или най-малкото желае да се сношава нормално, ако има съпруга и иначе бракът му е нормален. Брачният партньор, най-често жената, често пъти изобщо не знае за скритите склонности на най-близкия си човек, защото не ги усеща на собственото тяло или не ги отгатва по държанието му. Много по-често те узнават едва от следствието на криминалната полиция и са ужасени. Тяхната готовност да сътрудничат в лечението изисква много снизходителност и самоотвержено разбиране.

Успехът не се постига за ден-два; възможни са рецидиви. Пациентът, партньорът му и терапевтът трябва да вложат много търпение, време и добра воля. Никой девиант не може да бъде излекуван с морални проповеди, дори със съвети или приканване да се овладее и да разбере колко е по-хубав нормалният полов живот.

По-добре би било вместо да се борим конвулсивно срещу отклонените желания и вместо в случаите на очертаващ ее неуспех да засилваме комплексите за виновност, да се приеме част от тези пориви. Така най-добре се предотвратява тяхното прогресивно разрастване и е възможно да се канализира девиацията в социално приемлива форма.

Жените, които след дългогодишен относително добър брак разберат например, че мъжът им се възбужда от определени видове бельо или по някакъв друг странен начин и може би мастурбира тайно от тях, не би трябвало веднага да го осъдят на оскърбление и позор и незабавно да поискат развод. Кому е полезно това? Колкото и да са потресаващи тези разкрития, ще бъде от полза и за двамата да се занимаят обективно с тях, за да се помогне на партньора.

Известно съгласие с особените желания на партньора помага те да се реализират в партньорството и с това да се намали девиантният им характер, както и опасността от прогресивно развитие. Например, ако има любов и открито отношение към сексуалността, жената би могла да носи определен вид бельо по време на интимността; при мазохистични отклонения партньорът може да бъде третиран по-болезнено и строго със съзнанието, че това му доставя радост и наслада. Разводът и разпадането на семейството са по-лоша алтернатива, защото имат за последица пълно пропадане в абнормни действия без партньор, а при определени условия — и в криминални престъпления.

Където това е възможно, би трябвало покрай всичко това да се провежда дълготрайна психотерапия. Изгледът за успех при девианти е малък, а загубата на време — значителна. Психоаналитици съобщават за голям брой излекувани случаи, но след третиране в продължение на няколко стотици часове. По-малко време се губи по метода на лечение на поведението и свързаното с него т.нар. аверсионно лечение. Те са показани, когато девиацията има антисоциален характер (педофилия, маниакален ексхибиционизъм, садизъм със склонност към изнасилване).

На пациента се инжектират неколкократно средства за повръщане и успоредно с това му се показват снимки или му се разказват истории, които възбуждат неговите абнормни желания. От такова съчетание могат да се образуват условни рефлекси, които да направят перверзните действия и обекти неприятни и накрая да престанат да привличат. Подобни действия се постигат от хипнотични сеанси, в които посредством нагледни картинни внушения на пациента се внушава отвращение от абнормните и наслада от нормалните сексуални цели. Ако всичко е напразно, пациентът не показва траен интерес към лечението; ако сам не работи достатъчно върху себе си, той трябва да бъде насочен към самозадоволяване, щом поривът започне да става непреодолим. Може да му се препоръча брачно съвокупление с помощта на неговата отклонена фантазия. Това е все още по-добре, отколкото да обременява други хора, като реализира абнормните си склонности.

Ако всяко лечение е безрезултатно, а девиацията води до криминални рецидиви или най-малкото стига толкова далеч, че що-годе уравновесен живот в обществото става невъзможен, тогава може да се пристъпи към прилагане на антиандрогени. Тези хормонални препарати съществуват от няколко години и могат да задушават дозирано влечението така, че да изчезнат отклонените желания. Трябва да предпазим обаче от прилагането с лека ръка на тези препарати, например за овладяването на мастурбация или на повишено либидо. Те не нормализират посоката на влечението, само го намаляват; при високи дози потентността отслабва толкова, че и хетеросексуалното съвокупление става вече невъзможно. Следователно се касае за една степенувана хормонална кастрация, придружена от редица странични действия. Във всеки случай тя е по-хуманна, отколкото прилаганата в редица страни като лечебно мероприятие за рецидивиращите полови престъпници хирургическа кастрация. Последната е винаги пълна и невъзвратима. Въпреки че тя се изтъква като най-успешно лечение, не представлява нищо повече от „лечението“ на един крадец с отрязване на ръцете. Съгласието на пациента не оправдава етично тази мярка. За един полов престъпник, поставен пред избира на дългосрочен затвор или кастрация, решението не е по свободна воля. Профилактиката е не само по-добра, но и по-лесна от лечението. Една закрепена девиация мъчно се отстранява, дори най-често еволюира и в крайния си стадий става асоциална. Как обаче да се предотврати тя?

1. Редовният, приспособен към индивидуалните потребности, нормален брачен полов живот разтоварва от половата свръхвъзбуда и намалява възбудата на перверзни обекти и цели. Особено в периодите на импулсивно неспокойство би трябвало склонният към девиации човек да има по-чести сношения дори ако не се задоволява напълно от тях. Това неутрализира неговото излишно либидо и предпазва него и обществото от непозволени действия. Ако половите потребности биват потискани продължително време, девиацията може да разцъфти.

2. Който достигне зрелост, би трябвало да побърза да завърже здрава любовна връзка. Предбрачните отношения са за предпочитане пред аскетизма, който носи винаги риска подтиснатото либидо да избие по отклонени пътеки, те предпазват и от девиацията, и от честа смяна на партньора. Където е възможно и партньорите се познават от достатъчно дълго време, сключването на брак не бива да се протака твърде дълго.

3. Обществото би трябвало с внимателни съвети и посредничество да намери подходящи партньори и да улесни контактите с тях при физически непълноценните, обезобразените, извънредно боязливите и потиснати хора, които не се осмеляват да търсят контакт с другия пол или чиито усилия в ухажването на партньора винаги пропадат. То трябва да окаже дискретна помощ и на всички самотни хора, които желаят да създадат партньорство. По същия начин би следвало да се помогне и на овдовелите, чиято полова потентност още не е угаснала и на които липсва възможността да създадат нова връзка — освен ако те искат да запазят верността си към починалия съпруг (съпруга) и биха могли да се удовлетворяват с ипсации. Тъй като животът на хората все повече се удължава, относителният дял на старите хора расте. Много от тях прекарват най-хубавите години от живота си при конфликтни житейски условия и недоброволен отказ от партньорство. С това вероятно трябва да се обясни прирастът на старческите престъпления.

4. Функционалните полови смущения — на първо място импотентността — особено когато много често ги е обезкуражавала и е довела до загуба на партньора, изместват сексуалните стремежи към отклонени форми, в които задоволяването не зависи от потентността. Поради широкото им разпространение тяхното лечение представлява важна обществена грижа и е една от главните задачи на брачната консултация, в това число и като профилактика на престъпленията.

5. Неуспехите и разочарованията в професионалния и обществения живот в по-голямата част от случаите усилват девиантното влечение. По тази причина резултатният и успешен живот, отговарящата на способностите длъжност, добрият климат на работното място, квалификацията, правилната почивка и т.н., макар сами по себе си да не са решаващи, представляват важни допълнителни условия за предпазване от отклонен полов живот. Активното спортуване намалява честотата на абнормните актове не поради физическата умора, а преди всичко поради изживяването на успеха и на вграждането в колектива.

6. Най-важните предпоставки за предотвратяване развитието на половите отклонения ние виждаме обаче в следното:

Девиацията не е слабост на характера, както лаиците често мислят, а по-скоро е болестно състояние. Но възпитанието на всестранно развита и отговорна пред околните хора личност още от детската възраст в благоприятни условия на околната среда намалява опасността от израждане на половия нагон. Още в предучилищната възраст детето трябва да расте в атмосфера на родителска любов и да бъде изпълнено от радостни преживявания с други деца. То трябва да познава както щастието и успеха, така и задачите и дълга и да бъде насочено към многостранни интереси. По такъв начин сексуалността може да се изгради в хармонична връзка с цялостното психическо развитие. Касае се за създаването на истински социални отношения. Една стабилна и уравновесена личност е в състояние да формира половия си живот с партньора, да го управлява и да го подреди разумно в цялостния жизнен процес. Обществото е длъжно да направи всичко, което е във възможностите му и което допринася да се посочат пътищата към изпълненото с любов партньорство (сексуалноетично възпитание, подготовка за интимните отношения, брачна консултация).

Целта на лечението е „да се премахне отделянето на сексуалността от личността и от перверзния, похотливия, ограничения и егоистичния сексуален дилетант да се направи напълно способен да изживява, любещ човек“ (Вендт), който по такъв начин „в края на краищата стига до пълноценната любов“ (Бос).

ЩО Е ХОМОСЕКСУАЛНОСТ?

Много от това, което бе представено в предишната глава, беше на границата на разбирането за нормално чувствуващия човек. Вероятно за него ще бъде още по-трудно да разбере как е възможно някой да пожелае като интимен партньор и да обича личност от същия пол: мъжът — мъж и жената — жена.

Впрочем не бива да се счита, че който случайно е имал полови контакти с лице от неговия пол, е хомосексуалист. Такива контакти, дори интензивни и ясно сексуално мотивирани, си спомнят много хора (според анкети в различни страни — от 10 до 40% от населението). Те са ставали най-често в младежката възраст и по време на изолиране от другия пол, напр. в интернати, казарми, на кораби. По-късният нормален полов живот не се е повлиял. Освен това съществуват психически бисексуални хора, които могат еднакво да копнеят за мъж и за жена като любовен и полов партньор. В следващото изложение ще става дума само за изявените хомосексуалисти, които предпочитат лице от същия пол, когато имат възможността да избират или могат да се съвъкупляват само с него.

Хомосексуалните личности се различават независимо от посоката на влечението им твърде малко или изобщо никак от всички нас. Учени са се мъчили да открият телесни и характерови особености у тях и не са стигнали до единно становище. Типичен хомосексуалист не съществува. Все пак сред тези хора има някои особености в телесния строеж и преди всичко — някои характерни черти на личността, които са по-широко разпространени и по-изявени, отколкото всред хетеросексуалните (така се наричат обичащите другия пол, каквито са повечето от хората). Тъй като жените много по-трудно съобщават за хомосексуалната си склонност, по-голямата част от изследванията са проведени на хомосексуални мъже. От дълго време са известни две групи: едната се образува от активни (мъжествени) мъже, които и в еднополовото партньорство с удоволствие поемат активната роля. Към другата спадат пасивните (женствени) мъже. Те преобладават и поведението им е по-очебиещо. Походката им често е предвзета, ситна, полюляваща се. Много от тях имат мека и къдрава коса, нежна кожа и сравнително широк таз. (Само по тези белези не бива в никакъв случай да се вади заключение за хомосексуалност. Това се изяснява едва когато се знае сигурно кой пол е желан и предпочитан.)

Женствените мъже още от ранно детство се сприятеляват по-лесно с момичета, отколкото с момчета. По-късно те не опитват абсолютно никакви контакти с жени, противно на мъжествения, агресивен хомосексуален тип. Те се чувствуват привлечени от зрели, здрави мъже. „Ах, ако можех да бъда жена, за да се отдам, както трябва на приятеля си!“ — така въздишаше един неженен, млад музикант над своето страдание. Хората от този тип са склонни към прекалени грижи за тялото, суетни са и с удоволствие носят крещящи модни дрехи.

Хомосексуалистите са много чувствителни, бързо се обиждат, раздразнителни, неуравновесени, лесно поддаващи се на влияние, нервно лабилни, даже невротични. Тези свойства често произлизат от конфликтите с обкръжаващите ги, в които изпадат често заради сексуалната си структура.

Известни са интересите и надареността на хомосексуалните в изкуството и естетиката. И те са допринесли за културните постижения. Но хомосексуалисти се срещат във всички професии — сред работниците, чиновниците, учените. Техните способности, постижения и социални характеристики не са нито по-добри, нито по-лоши от тези на хетеросексуалните.

ИНТИМНАТА БЛИЗОСТ НА ХОРА С ЕДНАКЪВ ПОЛ

Доколкото партньорството засяга чувствения живот, той не се оформя съществено различно от този на мъжа и жената. На тях им е отказано щастието на родителството и на семейството; те дори трябва да внимават да не бъдат открити като „двойка“, защото това ще доведе до клюки по техен адрес. Вероятно това, а не хомосексуалната им същност е причината за честите смени на партньора, което между другото е довело до широко разпространение на венерическите болести сред тях.

Предразположените към хомосексуалност предпочитат като партньори зрели мъже (това са т.нар. андрофили) или юноши (ефебофили)84. Почти без изключение вторите ги грози опасността да злоупотребят с хомосексуални действия спрямо малолетни.

При лесбийките85, както още се наричат хомосексуалните жени, също се явяват подобни възрастови предпочитания, но не така категорични. Лесбийските партньорства тревожат по-малко обществеността, тъй като прегръдките и нежностите между приятелки, както и съжителството им се разглеждат като нещо по-обичайно от толкова близкото приятелство между мъже. Лесбийската любов се среща при дълготрайно съжителство на жени, напр. в пансионите за момичета и харемите. Понастоящем то се наблюдава преди всичко в наказателноизправителните заведения. Понякога партньорката бива завладявана и защищавана от конкурентките с агреоивни ръкопашни действия. Между хомосексуалистки могат да се разиграят и остри сцени на ревност.

Така както женствените хомосексуални мъже се свързват с удоволствие с мъжествения партньор, в лесбийските отношения едната от двете жени играе винаги активната, мъжката роля. Тя дори започва да отговаря на мъжко име и играе мъж, докато другата се държи като отдаваща се, женственоласкава жена. Тези роли се запазват (респ. се предпочитат) и в интимното сношение. Единият от двамата партньори е най-често инициатор, активно действуващ.

Често се поставя въпросът, как хомосексуалистите се сношават помежду си. Анатомофизиологическата еднаквост на партньорите улеснява вживяването в поривите на другия, но изисква друг вид сексуален контакт, който изглежда необичаен на хетеросексуалните хора. Най-честите начини са взаимното ръчно или орално задоволяване. Жените лесбийки научават също трибадията (взаимното притискане на гениталиите едни о други) или активната страна употребява (много рядко) изкуствен пенис.

Хомосексуалистите чувствуват също така често потребността от сношение, както и хетеросексуалните. Тези от тях, които нямат постоянен партньор, обикновено не могат да се сношават често. Състоянието на „сексуален глад“ тласка непостоянните мъже към онези паркове или обществени тоалетни, които са известни между тях като места за установяване на контакти. С приканващи погледи, жестове и забележки те търсят да се запознаят там с мъже със същата полова потребност. След ужасяващо кратко познанство те се споразумяват и се сношават без много приготовления. Това е също така по-типично мъжко, отколкото хомосексуално, тъй като лесбийките (поне културните) стават по-близки едва след дълго ухажване и приятелство.

ПРИЧИНИТЕ НА ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА

Сред лаиците се разпространяват все още най-странни мнения; ще назовем само някои: хомосексуалността се счита за порок, за резултат от деморализация на живота, за сексуална разпуснатост, за последица от самозадоволяването, за израз на лош характер, за развратност; най-после се мисли, че тя се дължи на пресищане с другия пол. Всички такива „теории“, които се застъпват все още от някои специалисти, не почиват на каквито и да са научни основания. Последната от споменатите теории се самооборва, тъй като съгласно логиката и пресищането със собствения пол би трябвало да води отново до хетеросексуалност. А това не се случва. Макар далеч не всички причини и условия на този сексуален вариант да са проучени, днес ние знаем на какво той се дължи и преди всичко, че гореспоменатите теории са неверни.

Част от изследователите приемат, че хомосексуалността е предизвикана от влияния на околната среда и преди всичко — от определени неблагоприятни психически условия на развитие в детската и юношеската възраст.

Според най-старата теория за това отклонение хомосексуализмът се базира на преживяно еднополово прелъстяване. Според мнението на повечето специалисти теорията за прелъстяването не издържа повече критика. Хетеросексуалните хора си спомнят за подобни изживявания, които те не са последвали. Прелъстяването само по себе си не е в състояние да насочи влечението към собствения пол, ако то не е било вече насочено нататък; изключение правят може би онези младежи, които са били прелъстявани по такъв начин още преди пубертета, и то много често.

Много психотерапевти считат хомосексуалността за невроза, душевно обусловено смущение, предизвикано от тежки инциденти в миналото, които са блокирали пътя към другия пол — напр. твърде силна привързаност към майката при лошо отношение към бащата. Трудно и почти невъзможно е тези обяснения за възникването на еднополовото влечение да се докажат точно.

Изследователите, които считат предпоставките за развитието на влечението в хомосексуална насока за унаследени или вродени, т.е. заложени още по време на ембрионалния86, респ. феталния87 живот, предлагат по-убедителни аргументи: хомосексуалността е приблизително равномерно разпространена по света, изявява се рано, не се поддава на лечение, проявява се еднакво при еднояйчни, но не и при разнояйчни близнаци. Кои биологични фактори имат значение за развитието на хомосексуалността, не се знае до днес. Изследванията, проведени неотдавна от Дьорнер в Хумболтовия университет в Берлин на плъхове, изглежда, се доближават до причинността на тази аномалия. Центърът на съвокуплението в междинния мозък има две части — една за женското и другата за мъжкото поведение. Едната от двете трябва да доминира функционално, за да се изяви женското или мъжкото поведение. Още в ембрионалния стадий тестикулите отделят в кръвта половия хормон тестостерон, който активира функционално мъжкия център на съвокуплението. По такъв начин в по-късен стадий то доминира и подбужда мъжко сексуално поведение. Ако самецът не получи в този стадий на развитие тестостерон, възможно е у него да се развие центърът на женското поведение. Ако непосредствено след раждането се кастрират мъжки плъхове, т.е. ако им се отнеме тестостеронът, то в зряла възраст те проявяват хомосексуално поведение дори ако им се инжектират мъжки хормони. Самките се маскулинизират и по-късно добиват „лесбийско поведение“, ако веднага след раждането им се дават мъжки полови хормони, без да се кастрират. По пътя на андрогенната стимулация е било възпряно развитието на женския дял на центъра на съвокуплението, мъжкият дял е взел надмощие и го е запазил независимо от вида на по-късния хормонален приток. От тези наблюдения следва, че определянето на бъдещата насоченост на половия нагон става още по време на формирането на центъра на съвокуплението.

В клиниката Берлин—Бух са били проведени сравнителни изследвания на хомосексуални и хетеросексуални мъже, които показват, че експерименталните резултати на животни допринасят за изясняване на човешкия хомосексуалитет.

Мнозинството от сексолозите понастоящем виждат причината на хомосексуализма в едно съвместно действие на много условия, които произлизат от конституцията и анамнезата. Вероятно хомосексуализмът може да произлезе по различни пътища. Трябва да се приеме, че съществува както конституционален, така също и психогенен или по друг път придобит хомосексуализъм, които имат различни корени и се проявяват еднакво или по подобен начин.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА ХОМОСЕКСУАЛНОСТТА

Съществуват ли някакви изгледи за желаещите да се лекуват? При сегашното състояние на науката те са минимални. Всички форми на лечение, преди всичко психотерапевтичните (хипноза, психоанализа, отклоняващи сеанси и т.н.) са вече опитани с много мъка и загуба на време. С изключение на малко, и то все още оспорвани изключения, равносметката е следната: върналите се към хетеросексуалността хомосексуалисти са или все още хомосексуални, или изобщо не са били хомосексуални. В най-добрия случай третираните мъже се научават да се съвокуплязат с жена, но не и да я обичат. Това, че са сътворили деца и сключили брак, не е доказателство за излекуване. Лаиците и дори някои лекари съветват хомосексуалистите да сключат брак, защото мислят, че те ще се пренастроят и ще привикнат към другия пол. Такъв съвет е безотговорен и такива бракове най-често приключват трагично. Във всеки случай те остават едно домакинство без любов, дори ако сношението им се удава. Партньорът бива използуван само за самозадоволяване. По-често неговото тяло предизвиква отвращение. Страданията на оставената без любов и нежност жена, която най-сетне се досеща, че мъжът й държи повече на мъжките си приятели, са големи. (Това не означава, че всеки мъж, който се скъпи в любовта с жена си, е хомосексуалист.)

Други възможности открива бракът за бисексуалните, които, така да се каже, са в състояние да обичат и в двете посоки, и за онези, които са пропаднали в еднополови връзки, защото са търсили заместител на липсващите разнополови сношения. Но и в тези случаи бракът може да се препоръча само по съвети на специалиста психотерапевт.

Лекарственото и преди всичко хормоналното лечение има някакви шансове за успех също само при бисексуалност. То не е в състояние да обърне напълно посоката на влечението, а само може да го отслаби и да улесни овладяването му.

Възможностите за лечение на хомосексуалността съвсем не се изчерпват с опита да бъде върната към хетеросексуалността. То би могло да тласне по-чувствителния пациент най-напред в неврозата и би следвало да се предприема само в младата възраст. По-късно то е почти винаги без изгледи за успех.

Особено внимание трябва да се отдели на профилактиката на хомосексуализма. Изследванията на Дьорнер дават основание да се мисли, че в близко бъдеще ще стане възможно да се диагностицира рискът от бъдещ хомосексуализъм още в критичната фаза, когато се диференцира мозъкът на фетуса, и чрез хормонолечение в подходящия момент да се въздействува профилактично. Дори ако центърът на съвъкуплението вече се е развил така, че човекът е разположен към еднополово поведение, все още е погрешно да се смята, че бъдещата му полова насоченост е вече съдба. Междинният мозък и заедно с него центърът на съвъкуплението се намират независимо от това, кой от двата дяла преобладава, под въздействието на нервните процеси в кората на главния мозък. Те са определени от индивидуалното възпитание и факторите на социалната среда. Последователното развиване на идеала за хетеросексуалния модел в рамките на правилно цялостно възпитание насочва по-късно половите влечения в нормална посока и може да предотврати хомосексуалното развитие.

ОБЩЕСТВОТО И ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ ЛИЧНОСТИ

Хомосексуалистът трябва да се научи да се примирява с факта, че живее в един свят, в който най-малко 96% от хората имат различно от неговото полово усещане, и общественото устройство, моралът и обичаите, доколкото се отнасят до половете, не могат да отговарят на неговите склонности.

Хомосексуалните действия са били наказвани и в много страни все още са наказуеми — поне когато са между мъже и ако имат подобен на съпружество характер. От сексологична гледна точка това е една напълно безсмислена диференцировка. Още в XVIII век в Холандия за това са били произнасяни и изпълнявани смъртни присъди.

След постепенното смегчаване на наказателната практика в Хитлерова Германия след 1933 г. тя отново била силно изострена. На нацисткия жаргон хомосексуалистите са били наричани „хаймани“88 и трябвало да бъдат изтребени, за да се предпази германският народ от израждане. Действително те са били наказвани за нищожни контакти между мъже не само със затвор, но и с масово унищожаване в концентрационните лагери.

Аргументите, с които винаги са били обосновавани законите срещу хомосексуалистите, бяха опровергани без изключение от науката като неоснователни. Дори предположението, че хомосексуалността застрашава прираста на населението, се оказа заблуда: статистическите сравнения показаха, че премахването на наказателната отговорност не повлия цифрите на раждаемостта.

Религиозните възгледи се вливат отдавна в общественото мнение за тези полови действия и ги обременяват (в християнската религия) с атрибута на греха. Днес все повече водещи представители на двете вероизповедания (католицизъм и протестантство) пледират за освобождаване от наказателна отговорност на хомосексуалното поведение.

Страхуваха се, че при смекчаване на законодателството вариантите на половото влечение ще се разпространят и хомосексуалистите ще организират клики, застрашаващи по-силно младежта. Във всички страни, където хомосексуализмът не се наказва, това не се потвърди. Точно обратното — опозиционните сдружения се разпуснаха, а изнудванията и шантажите на базата на сведения за сексуалните влечения на жертвите намаляха.

Без съмнение, когато родителите се изправят пред факта, че техният син е хомосексуалист, те са шокирани. Но те трябва да помислят, че той тъкмо сега се нуждае от тяхното разбиране и доверие, вместо да го охулят, опозорят или дори изпъдят от семейството и да го оставят сам с неговото нещастие. Това важи и за учителите, респ. възпитателите.

Както в редица други страни, и в ГДР са направени изводи от резултатите на проучванията върху хомосексуалността. Въведеният в сила през юли 1968 г. наказателен кодекс не съдържа параграфи, които да застрашават с наказание еднополовите действия. Юношите обаче са солидно защитени от закона. Параграф 151 гласи: „Възрастен човек, който предприеме полови действия с непълнолетни, се наказва с лишаване от свобода до три години или с условна присъда.“

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

На почти 300 страници ние показахме интимните връзки между мъжа и жената. Кръгът беше широк. Той обхвана покрай основите на сексуалността и затрудненията, смущенията и отклоненията на половия живот, но винаги с оглед на здравето, което ни прави щастливи.

Читателят сигурно е помислил и е сравнил съдържанието на книгата със собствения си опит. Вероятно някои неща съвпадат с неговите изживявания, желания и възгледи, други — не. Това трябва да се очаква и дори е добре: нашият любовен живот разполага с такова богатство от форми на изживяване, че техните тънкости не е възможно да бъдат предадени изчерпателно на хартия. Така единственото, особеното, най-нежното и най-личното от срещата на двама души остана недокоснато. Написаното не е достатъчно, защото винаги обобщава и огрубява. И по този начин това, което трябва веднаж да се каже в полза на любовта, понякога отстъпва на безличния факт.

В тази книга сексуалността се разглежда като под лупа, затова всичко изглежда по-голямо и по-ясно. За този, който се стреми към основно познаваме, това е полезно. Само не бива той да забравя мащаба на увеличението, защото ще се получи лъжлива представа за действителността. Той трябва да помни, че в полезрението си има само един отрязък от нея и да не забравя цялата действителност.

Животът, намиращ се само под знака на сексуалността, е също така отклонен, както остава несъвършен, когато е напълно лишен от нея. Добре уравновесената сексуална общност не е подарък, а непрекъсната задача. Как тя ще бъде решена, зависи от възпитанието, от обществото — и в много тясна връзка с това — преди всичко от хората, които желаят да живеят съвместно и да са щастливи. Това им се удава толкова по-лесно, колкото повече те заедно се стремят и действуват във всички други области на живота, обичат се и се уважават. Така сексуалността придобива своя култура и допринася за човешкото щастие.

На всички, които допринесоха „Мъжът и жената интимно“ да се даде на читателя в представения вид, изказвам моята благодарност. Проф. д-р Т. Мисгелд, ръководител на Катедрата по история на медицината при Университета в Берлин, постави на наше разположение още непубликувани свои работи и даде насочващи съвети. Издателството Грайфенферлаг в Рудолщадт подпомагат грижливо и тактично работата по излизането на първите две издания на книгата, особено Г. Вилкенс с неговата основна редакция. На издателството „Народ и здраве“ дължа благодарност за издаването на следващите издания, особено на Е. Райхерт и Д. Кубал за тяхната съвестна коректорска работа. Участниците в моята сексологична анкета допринесоха с отговорите си за статистическата обосновка на много твърдения. Накрая без доверието на пациентите и идващите за съвет тази книга не можеше да се яви на бял свят.