Мъглата

II

От своя прозорец на петия етаж сега той виждаше покрива на отсрещната, малко по-ниска къща, чиито капаци, оставени твърде дълго отворени, бяха нашарили стената с хоризонтални черти, които изобщо не се виждаха, защото капаците си стояха все така отворени. На третия етаж едно младо момиче се събличаше пред огледалото на гардероба, виждаше се и краят на леглото от убит палисандър, покрито с яркожълт американски пух, върху който се открояваха два нетърпеливи крака.

Дойде му наум, че това може би не е младо момиче, а и табелката на вратата: „Спортен хотел“, стаи за час, за половин час и между другото, беше достатъчно доказателство. Но хотелът изглеждаше приличен, с мозайка по фасадата на партера, с пердета на всички прозорци и само една леко разместена керемида по средата на покрива. Другите керемиди бяха подменени след последната бомбардировка и с по-светлия си червен цвят изпъкваха върху кафявия покрив, рисувайки профила на бременната Мария Стюарт и подписа на автора Гюстав Лоран, майстор на покриви, улица „Гамбета“. Съседната къща не беше ремонтирана, зейналата в десния й край дупка бе все още покрита с брезент, а куп отломъци и железа се издигаше до стената, пълна с мокрици и гърмящи змии, чийто звънтеж отекваше късно нощем като възнасяне на поганска литургия.

От последната бомбардировка имаше и други последици, и по-точно тя изпрати Андре в приюта. Беше втората, която той преживяваше, и мозъкът му, навикнал свободно да се оросява според евангелията на свети Зано, след този случай започна да извършва въртеливо движение, ускорено във вертикална посока, което разделяше Андре на две почти еднакви части и което, погледнато в профил, по посока на часовниковата стрелка, го караше да забива глава напред и да разперва ръце, за да запази равновесие. Той допълваше тази оригинална позиция с едно леко, ритмично „б-з-з-з“ и по този начин се издигаше с няколко рамена над общоприетото.

Споменатата последица постепенно беше изчезнала благодарение на благосклонното посредничество на директора на приюта, и ако Андре възвърна старото си поведение още щом излезе от полезрението на този любезен човек, то това лесно можеше да се обясни както с нуждата му от свобода, така и с един вид кокетство на изобретателя.

Стенният часовник на адвоката от долния етаж удари пет. Звънът на чукчето по бронза отекваше в сърцето на Андре, сякаш удряше едновременно в четирите ъгъла на стаята. В околността нямаше църква. И само часовникът свързваше Андре с външния свят.

Лакиран дъб. Кръгъл и гладък циферблат от тъмен метал. Цифри, вероятно от червена мед, а отдолу остъклена част, през която се виждаше късото цилиндрично махало, завършващо с топуз, плъзгащ се върху друг извит лост, който при спиране представляваше напречната заоблена част на анкъра. Като добър електрически часовник, той никога не спираше и анкърът оставаше невидим за всички, но Андре го беше видял вечерта на бомбардировката през вратата, оставена от адвоката отворена. Той показваше шест часа, половината от вечността, и точно в този момент бомбата го изненада през заплашително разтворената врата, бълвайки в лицето му дъх на чума. Той побягна, изтърколи се по стълбището, спря чак в мазето и единайсет стъпала загубиха релефната си месингова обковка.

Ако спрелият часовник му принадлежеше, Андре би могъл да хвърли анкъра във времето.