Мъненките котита на мама Хитън

2.

Бенджакомин се чувстваше като турист. Загорялото му лице бе спокойно. И гордите му, присвити очи излъчваха покой. Красивата му уста, дори и без очарователната си усмивка, загатваше благост в ъгълчетата си. Изглеждаше привлекателен, без изобщо да излиза извън рамките на нормалното. Изглеждаше и много по-млад отколкото бе всъщност. Крачеше с пружинираща, безгрижна стъпка по плажа на Сънвейл.

Вълните прииждаха с бели гребени, досущ като сриващите се вълни на Майката Земя. Населението на Сънвейл се гордееше, че техният свят приличаше тъй много на Люлката на човечеството. Малцина я бяха виждали въобще, но всички поназнайваха история и мнозина изпитваха истинско вълнение, когато си помислеха за древното правителство, което още упражняваше политическата си власт над целия космос. Методите на Земята не им се нравеха, но изпитваха уважение и боязън към нея. Вълните им напомняха за привлекателната страна от образа на Земята; не искаха да си спомнят за недотам симпатичните й черти.

А този мъж бе като привлекателните страни на старата Земя. Не можеха да усетят силата, която се таеше в него. Жителите на Сънвейл му се усмихваха разсеяно, когато, запътен към плажа, минаваше покрай тях.

Атмосферата бе приятна и всичко около него излъчваше спокойствие. Обърна лице към слънцето. Затвори очи. Почувства как топлите лъчи проникват през клепачите му и го изпълват с вътрешната светлина на покоя и с насърчителния досег на слънцето.

Бенджакомин мечтаеше за най-големия обир, който човек изобщо бе замислял. Мечтаеше да открадне огромно съкровище от най-богатия свят, който човечеството някога бе съградило. Мислеше си за това какво щеше да се случи, когато най-сетне отнесеше съкровището си на Виола Сидерея, където бе израсъл. Бенджакомин извърна лице от глънцето и лениво огледа другите хора на плажа. Засега в полезрението му не попаднаха норстрилий-ци. Не бе трудно човек да ги разпознае. Едри червендалести хора; превъзходни атлети и въпреки това по своему невинни, млади и много, много корави. Готвил се бе за този обир двеста години, за целта животът му бе продължаван от Гилдията на крадците на Виола Сидерея. В него се въплъщаваха мечтите на собствената му обедняла планета — някога кръстопът на търговията, а сега изпаднала в ролята на преден пост за грабежи и обири. Забеляза една норстрилийка да излиза от хотела и да се запътва към плажа. Поизчака, сетне я погледна и отново замечта. Трябваше да зададе въпрос, на който нито един възрастен австралиец нямаше да отговори.

„Странно — помисли си той, — че и сега ги наричам австралийци. Това е старото, древното земно име на най-богатия, храбър и силен народ. Деца-борци, завзели половината свят… те и до днес още са тирани на цялото човечество. Те държат богатството. Те притежават сантакларата, а другите народи живеят или умират в зависимост от търговията си с норстрилийците. Но не и аз. Не и моят народ. Ние сме хора-вълци спрямо останалите.“

Бенджакомин изчакваше спокойно. Загорял от лъчите на много слънца, той изглеждаше на четирийсет, макар да бе на двеста години. Носеше се нормално, като обикновен летовник. Би могъл да бъде международен тър-говец, опитен комарджия, помощник-директор на междузвездно летище. Би могъл дори да бъде детектив, обс-лужващ търговските пътища. Но не бе. Беше си крадец. И бе толкова добър крадец, че хората сами се обръщаха към него и оставяха богатствата си в ръцете му, защото бе тъй спокоен, вдъхващ доверие с тези свои сиви очи и руса коса. Бенджакомин изчакваше. Жената му хвърли един поглед — бърз поглед, изпълнен с явно подозрение.

Ала онова, което видя, сигурно я успокои. И тя мина покрай него. Извика по посока на дюните:

— Хайде, Джони, тук можем да поплуваме.

На върха на дюната се изкачи момченце, осем-десет годишно, и затича към майка си.

Бенджакомин се напрегна като кобра пред атака. Погледът му се изостри, клепачите му се присвиха.

Ето я плячката му. Нито прекалено млада, нито прекалено възрастна. Ако жертвата бе твърде млада, нямаше да знае отговора; ако бе прекалено стара, нямаше изобщо смисъл да разговаря с нея. Норстрилийците се славеха с бойните си умения; зрелите хора от този народ бяха прекалено силни умствено и физически, за да бъдат атакувани.

Бенджакомин знаеше, че всички крадци, които бяха приближили планетата на норстрилийците — които се бяха опитали да нападнат бленувания свят на Стара Северна Австралия — изгубваха контакт със собствения си народ и загиваха. Никой повече не чуваше и думица за тях.

И въпреки това той беше наясно, че стотици хиляди норстрилийци знаеха тайната. От време на време дори се шегуваха на тази тема. Когато бе младеж, бе чувал такива шеги, а ето, че беше вече възрастен мъж и нито веднъж не се бе добрал до отговора. Животът струваше скъпо. Живееше вече трети живот, а животите му бяха откупени по честен път от народа му. Всички те добри крадци, бяха платили придобитите с толкова усилия пари, за да получат лекарството, благодарение на което най-великият измежду тях продължаваше да живее. На Бенджакомин насилието не му се нравеше. Ала когато то прокарваше пътя към най-големия обир на всички времена, той бе склонен да го употреби.

Жената отново го погледна. Маската на злото, която се бе мярнала върху лицето му, отстъпи място на добродушно изражение; беше се успокоил. Тя го погледна тъкмо в мига, когато постигна покоя. И го хареса.

Усмихна се и с типичното за норстрилийците притеснение рече:

— Бихте ли погледали за малко сина ми, докато се изкъпя? Мисля, че сме се виждали в хотела.

— Нямам нищо против — каза той. — С удоволствие. Ела тук, синко.

Джони закрачи през облените в слънце дюни към смъртта си. Приближи се досами врага на майка си. Но тя вече се беше обърнала. Опитната ръка на Бенджакомин Боузърт се протегна напред. Хвана момчето за рамото. Обърна го към себе си и го натисна да седне. Преди детето да успее да извика, Бенджакомин заби в него иглата с лекарството на истината.

Джони реагира единствено на болката, но сетне, когато силният опиат задейства, почувства съкрушителен удар вътре в черепа си.

Бенджакомин погледна към водата. Майката плуваше. Май погледна към тях. Но очевидно не се безпокоеше. Стори й се, че детето като че гледаше нещо, което непознатият му показваше най-спокойно.

— Хайде сега, синко — рече Бенджакомин, — кажи ми каква е външната отбрана?

Момчето не отвърна.

— Каква е външната отбрана, синко? Каква е външната отбрана? — повтаряше Бенджакомин. Момчето все още не отговаряше.

По кожата на Бенджакомин Боузърт пробягаха тръпки на ужас; усети, че бе поставил на карта собствената си безопасност на тази планета, бе поставил на карта плановете си заради тази възможност да разкрие тайната на норстрилийците.

Бяха му попречили с простички, елементарни средс-ства. Момчето вече бе обработено да устои на нападение. Всеки опит да бъде изтръгнато насила познание от него водеше до предварително програмирана реакция на пълно онемяване. Момчето буквално не бе в състояние да говори.

Майката се обърна, мократа й коса блестеше на слънцето, и извика:

— Всичко наред ли е, Джони?

Бенджакомин й помаха с ръка.

— Показвам му снимките си, госпожо. Харесват му. Не се безпокойте.

Майката се поколеба, но сетне се обърна отново и заплува бавно навътре.

Попаднал под пълното въздействие на наркотика, Джони седеше лек като перце, като инвалид в скута на Бенджакомин.

Бенджакомин рече:

— Джони, ти сега ще умреш, ще изпиташ ужасни мъки, ако не ми кажеш онова, което искам да узная. — Момчето се опита съвсем слабо да се пребори с хватката му. Бенджакомин повтори: — Ще ти причиня болка, ако не ми кажеш онова, което искам да науча. Каква е външната отбрана? Каква е външната отбрана?

Момчето се опита да се бори и Бенджакомин разбра, че то не се мъчеше да се освободи, а се опитваше да изпълни заповедите му. Остави го да се свлече от ръцете му и момчето започна да пише с пръст по мокрия пясък Буквите изпъкваха достатъчно добре. Зад тях се замержелея нечия сянка.

Бенджакомин — нащрек, готов да се извърне, да убие или да побегне — се отпусна на пясъка до момчето и каза:

— Чудесна главоблъсканица. Много я бива. Я ми покажи още някоя.

И той се усмихна на преминаващия покрай тях мъж. Не го познаваше. Непознатият го изгледа с любопитство, което се стопи, когато видя приятното лице на Бенджакомин — тъй нежно и внимателно си играеше с детето, пръстите на което все още изписваха буквите по пясъка.

И загадката се появи в думите: МЪНЕНКИТЕ КОТИТА НА МАМА ХИТЪН.

Жената се връщаше от морето — една майка, изпълнена с въпроси. Бенджакомин тръсна ръкава на палтото си и измъкна втората игла — бързодействаща отрова, чието идентифициране щеше да отнеме дни или дори седмици на лабораторни изследвания. Заби я направо в мозъка на момчето, под кожата, досами чертата на косата на врата му. Свръхтвърдата игла потъна в черепа. Момчето бе мъртво.

Убийството бе извършено. Бенджакомин небрежно изтри тайната от пясъка. Жената се приближи още повече. Той я извика, тонът му бе изпълнен с леко безпокойство.

— Госпожо, по-добре побързайте, мисля, че синът ви придна от жегата. Той предаде тялото на сина на майка му. Върху лицето й се изписа тревога. Изглеждаше изплашена и обезпокоена Не знаеше какво да стори. Няколко ужасно дълги мига тя се взираше втренчено в очите му. Двестата години подготовка обаче си казаха думата…Тя не откри нищо. Убиецът не издаваше с нищо престъплението си. Ястребът бе приел образа на гълъб. А чувтвата му бяха скрити зад изражението на тренираното му лице.

Бенджакомин потъна в покоя на професионалната си самоувереност. Бе готов да премахне и нея, макар да не бе сигурен дали бе в състояние да убие възрастна норстрилийка.

— Вие останете при него — рече услужливо той, — а аз ще изтичам до хотела за помощ. Ще побързам.

Той се обърна и побягна. Един служител на плажа го видя и хукна към него.

— Детето припадна — извика той.

Върна се навреме до майката, за да види как нелепата и загадъчна трагедия бе изписала следите си върху лицето й, а заедно с това и нещо повече: съмнението.

— Той не е припаднал — рече тя. — Мъртъв е.

— Не може да бъде — Бенджакомин бе много внимателен. Искаше да е внимателен и учтив. Наложи си съчувс-твието му да заструи както от позата му, така и от най-малкото мускулче на лицето му. — Не може да бъде. Преди минута си говорех с него. Писахме по пясъка малки главоблъсканици.

Майката заговори с кух, съсипан глас, който звучеше така, сякаш никога нямаше да намери вярното звучене на човешката реч, а щеше завинаги да си остане във фалшивата тоналност на неочакваната мъка.

— Той е мъртъв — рече тя. — Вие го видяхте да умира, както, предполагам, го видях и аз. Не мога да разбера какво се е случило. Детето бе натъпкано със сантаклара. Имаше да живее хиляда години, а ето, че е мъртво. Как се казвате?

Бенджакомин отвърна:

— Елдън. Търговец съм, госпожо. Много пъти съм идвал тук.