Мъненките котита на мама Хитън

6.

Всичко вървеше точно както трябва. Лавъндър намери нелегален планоформ. Това съвсем не беше малко постижение, тъй като корабите-планоформи бяха под строг контрол и да се сдобиеш с незаконен кораб бе толкова тежка задача, че една планета на мошеници можеше да работи цяла вечност за постигането й.

Лавъндър бе щедър с парите — парите на Бенджакомин.

Честно придобитото богатство на планетата на крадците влезе в работа, с него бяха платени фалшификациите и големите дългове, в компютрите бяха вкарани измислени сделки за кораби, товари и пътници, които бе почти невъзможно да се проследят, след като попаднеха в хаоса на търговията на хиляди светове.

— Нека плати за това — рече Лавъндър на един от съучастниците си, несъмнен престъпник, който в същото време бе и норстрилийски агент. — Това е все едно да плащаш с престъпни пари за добро дело. Най-добре ще е да похарчиш колкото можеш повече.

Малко преди Бенджакомин да излети, Лавъндър изпрати допълнително съобщение. Изпрати го направо по изпълнителния капитан, който обикновено не пренасяше съобщения. Този изпълнителен капитан обаче бе запасен командир от норстрилийския флот, на когото бе внимателно внушено да не изглежда като такъв.

Съобщението се отнасяше до разрешителното за планоформа — още двайсетина таблетки струун, които щяха да заробят Виола Сидерея за стотици и стотици години. Капитанът каза:

— Няма нужда да предавам това съобщение. Отговорът е да.

Бенджакомин влезе в командната кабина. Това противоречеше на правилата, но той бе наел кораба именно за да ги нарушава. Капитанът го изгледа строго.

— Вие сте пътник. Излезте.

Бенджакомин рече:

— На борда ви е малката ми яхта. Аз съм единственият пътник, освен екипажа ви.

— Излезте. Ако ви хванат тук, ще последва глоба.

— Няма значение — рече Бенджакомин. — Ще я платя.

— Ще я платите ли? — каза капитанът. — Не можете да платите двайсет таблетки струун. Това е смешно. Никой не може да се сдобие с толкова струун.

Бенджакомин се разсмя. Мислеше си за хилядите таблетки, които скоро щеше да има. Единственото, което трябваше да направи, бе да напусне планоформа, да атакува веднъж, да мине покрай котитата и да се завърне.

Силата и богатството му произтичаха от факта, че знаеше как можеше да ги постигне. Ипотеката от двайсет таблетки струун срещу тази планета бе твърде ниска цена, щом щеше да се спечели хиляда към едно.

— Не си струва — каза капитанът. — Не си струва да рискувате двайсет таблетки, за да сте тук. Аз обаче мога да ви кажа как да влезете в комуникационната мрежа на Норстрилия, ако можете да платите за това двайсет и седем таблетки.

Бенджакомин се сепна. В един миг му се стори, че ще умре. След всичките тези усилия, след цялата подготовка — мъртвото момче На плажа, хазартната игра с кредита — изведнъж се изправил срещу този неочакван противник!

Реши да не се поддава на уплахата. — Какво ви е известно? — попита Бенджакомин.

— Нищо — рече капитанът. — Споменахте Норстрилия.

— Това, да — рече капитанът.

— Щом споменахте Норстрилия, значи сте се сетил. Кой ви каза?

— Къде другаде би търсил човек безкрайното богатс-тво? Ако успеете да се измъкнете с него. Двайсет таб-летки са нищр за човек като вас. — Те означават двеста години труд на триста хиляди души — рече мрачно Бенджакомин. — Когато се измъкнете с богатството, ще притежавате много повече от двайсет таблетки, народът ви — също.

И Бенджакомин си представи хилядите и хиляди таблетки.

— Да, знам това.

— А ако не се измъкнете с него, си получавате обратно полицата.

— Става. Добре. Вкарайте ме в мрежата. Ще платя двайсет и седем таблетки.

— Дайте ми полицата.

Бенджакомин отказа. Той бе опитен крадец и бе винаги нащрек спрямо другите крадци. Сетне размисли. Това бе върховният миг на живота му. Трябваше да рискува и да заложи на някого. Налагаше се да заложи полицата.

— Ще я маркирам и ще ви я върна. Бенджакомин бе толкова развълнуван, че не забеляза как полицата бе пъхната в дупликатор, че сделката бе регистрирана и съобщението за това отиде до Центъра в Олимпия; ипотеката на планетата Виола Сидерея щеше да бъде кредитирана от някои търговски агенции на Земята за следващите триста години. Бенджакомин си получи полицата обратно. Почувства се като честен крадец. Ако умре, полицата ще се изгуби и на народа му няма да се налага да плаща. Ако сполучи, ще плати дребната сума от собствения си джоб.

Бенджакомин седна. Изпълнителният капитан дръпна лостовете за контакт. Корабът се наклони.

През следващия половин час летяха; капитанът носеше пространствен шлем, опипваше, търсеше и налучкваше пътя си стъпка по стъпка — право към дома си. Трябваше да забавя полета, инак Бенджакомин можеше да се досети, че е попаднал в ръцете на двойни агенти.

Но капитанът бе добре обучен. Толкова добре, колкото и самият Бенджакомин. Пътуваха заедно — агенти и крадец.

Планоформираха в комуникационната мрежа Бенджакомин се ръкува с изпращачите си от екипажа.

— Можете да отлетите веднага щом се обадя.

— Бог с вас, сър — рече капитанът.

— Бог с мен — рече Бенджакомин.

Качи се в космическата си яхта. След по-малко от секунда в реалния космос, пред него се замержелея сивата безкрайност на Норстрилия. Корабът, приличен на огромен склад, планоформира и изчезна, а яхтата остана сама.

Започна да се спуска.

Докато се спускаше, Бенджакомин изпита един отвратителен миг на объркване и ужас.

Той никога нямаше да узнае за жената под себе си, но тя го усети отчетливо в онзи миг, в който приемаше многократно усилената ярост на котитата. Чувстви-телното му съзнание потрепери от удара. В последвалото само секунда или две продължение — а тези секунди бяха равни на траещо сякаш с месеци състояние на бо-лезнено, пиянско объркване — Бенджакомин Боузърт изхвърча отвъд рамките на собствената си личност. Препредаденият от луната сигнал хвърли срещу него мозъците на норките. Съзнанието му се преобразуваше, за да възприеме всичките онези „евентуални възможности“, ужасните неща, които никога не бяха се случвали на нито един човек. Сетне свръхтоварът на стреса просто изтри хитрия му ум напълно, превърна го в бял лист.

Подсъзнанието му продължи съществуванието си малко по-дълго.

Тялото му се бори няколко минути. Подлуден от похот и глад, той се загърчи в пилотското кресло — бе захапал дълбоко собствената си ръка. Водена от страстно желание, лявата ръка разкъса лицето му и изтръгна ля-вото око. Той изкрещя с животинска страст в опита си да се саморазкъса… при това не съвсем безуспешно. Смазващото телепатично съобщение на Малките Котита на Мама Хитън смилаше мозъка му. Норките-мутанти бяха напълно будни.

Препредаващите спътници бяха отровили цялото пространство около него с безумието, с което бяха по-растени норките.

Тялото на Боузърт не живя много дълго. Само след минути артериите бяха разкъсани, главата му се отпусна напред и яхтата се понесе безпомощна към складовете, които би трябвало да нападне. Прибра я норстрилийската полиция.

И самите полицаи бяха засегнати. Всички бяха болни. Всичките — с побледнели като платно лица. Някои бяха повърнали. Бяха преминали през телепатичния пръстен в най-тънката и най-слабата му точка. Но и това бе достатъчно, за да пострадат.

Не искаха да узнаят.

Искаха да забравят.

Един от по-младите полицаи погледна трупа и рече:

— Какво на този свят би могло да накара един мъж да постъпи така със себе си?

— Избрал си е неподходяща работа — каза капитанът на полицаите.

Младият полицай попита:

— И каква е тази неподходяща работа? — Опита се да ни ограби, момко. Но ние сме защитени, макар и да не ни се иска да узнаем как. Младият полицай, унизен и на ръба да избухне от яд, изглеждаше тъй, сякаш щеше да прояви неподчинение спрямо по-старшия по чин; не можеше повече да погледне трупа на Бенджакомин Боузърт. По-възрастният рече:

— Няма нищо. Не се е мъчил дълго преди да умре. Този е мъжът, който преди бреме уби момчето Джони.

— О, той ли е? Толкова скоро?

— Ние го подмамихме — кимна старият полицай. — Оставихме го да намери сам смъртта си. Това е животът ни. Не е лесен, нали?

Вентилаторите шушнеха тихо и леко. Животните отново спяха. Струя свеж въздух обля Мама Хитън. Телепатичното предаване още продължаваше. Тя можеше да усети себе си, бараките, луната с нейните фасети, малките спътници. От крадеца нямаше и следа.

Изправи се с мъка на крака. Одеждите й бяха мокри от пот. Нуждаеше се от душ и от чисти дрехи.

А в Люлката на човечеството Веригата на търговските кредити изпищя пронизително, за да привлече вниманието на хората. Младшият подначалник на служба та приближи до машината и протегна ръка. Машината изхвърли в пръстите му полица. Той я разгледа.

— Дебит Виола Сидерея — кредит по перо „Непредвидени“, Земя — получател (норстрилииска сметка) — четиристотин милиона човеко-мегагодини.

Макар и сам в залата, той подсвирна.

— Ние всички ще сме вече умрели — със или без струун — преди да успеят да изплатят такава сума!

И той се запъти да съобщи новината на приятелите си.

След като не получи обратно полицата, машината отпечата нова.