Мъненките котита на мама Хитън

4.

У дома, на родната си планета, Боузърт стана обект на скромно, но много искрено честване.

Старейшините на Гилдията на крадците го посрещнаха с добре дошъл. Поднесоха му поздравления.

— Кой друг би могъл да постигне онова, което стори ти, момко? Ти направи първия ход в една чисто нова партия шах. Този гамбит не се е използвал никога досега, Сега знаем едно име; знаем, че става дума за животно. Ще се опитаме да разгадаем шифъра тук.

Съветът на крадците се обърна към собствената си Енциклопедия. Откриха името Хитън, а сетне намериха и „Котита“. Никой от тях обаче не знаеше, че това бе фалшива податка, заложена от чужд шпионин. Агентът, на свой ред, бе вербуван преди много години, покварен в средата на кариерата си, насилствено принуден към временна честност, изнуден и изпратен сетне у дома си. През всичките тези години той бе очаквал ужасната парола — самият той не знаеше, честаваше дума за норстрилийското разузнаване — и никога не си бе и въобразявал, че можеше тъй лесно да изплати дълга си към чуждоземните. Единственото, което бяха поискали бе да му пратят една страница, която да добави към енциклопедията. Той я добави и се прибра у дома, изтощен до смърт. Годините на страх и на очакване му бяха дошли прекалено много. Пиеше доста, боейки се, че инак би се самоубил. Междувременно страниците си следваха реда, включително и новата, леко променена от колегите му. Промяната бе отбелязана в енциклопедията като нор-мална поправка, а всъщност ставаше дума за чисто нов и фалшифициран текст.

Подир този пасаж има поправка, датирана в 24-та година след второто издание.

„Котитата“ на Норстрилия, за които става дума не са нищо друго, освен органичен способ да се предизвика в мутиралите земни овце онази болест, която, на свой ред, причинява зараждането на вирус, който може да бъде рафиниран като лекарството сантаклара. Терминът „Котита“ се е радвал на временна популярност, тъй като с него е била означавана болестта, както и възможните последствия от нея. Смята се, че има нещо общо с кариерата на Бенджакомин Хитън, един от първопроход-ците на Норстрилия.

Съветът на крадците прочете приписката и председателят на Съвета рече:

— Документите ти са готови. Можеш да ги изпробваш. Къде искаш да отидеш? През Нойхамбург?

— Не — каза Бенджакомин. — Мислех си да опитам през Олимпия.

— През Олимпия става — рече Председателят. — Бъди спокоен. Възможността да не успееш е едно на хиляда. Но ако това се случи, ние всички ще трябва да платим цената.

Той се усмихна кисело и подаде на Бенджакомин непо-пълнена ипотека срещу работната сила и цялата собст-веност на Виола Сидерея.

Председателят се изсмя, сумтейки.

— Ще ни дойде доста тежичко, ако се наложи на търговската планета да вземеш такъв заем, който да ни принуди да станем честни — и в крайна сметка да се затрием.

— Няма страшно — рече Бенджакомин. — Мога да го покрия. Има светове, на които всички мечти загиват, но Олимпия не е от тях. Очите на мъжете и жените на Олимпия са блестящи, но те не виждат нищо.

— Блясъкът бе цветът на болката, когато можехме да виждаме — казва Нахтигал. — Ако твоето око те наскърбява, изтръгни душата си, защото бедата не е в окото, а в душата.

Подобни разговори бяха обичайни на Олимпия, чийто заселници са ослепели преди много години и сега се смятат за по-висши създания от зрящите хора. Живите им мозъци са оплетени от проводниците на радарите; с помощта на миниатюрни „аквариуми“, които висят пред лицата им, могат да приемат излъчванията. Картините, които виждат, са с голяма рязкост; те се нуждаят от този контраст. Сградите им се извисяват под най-невъобразими ъгли. Слепите им деца пеят песни, а моделираният климат следва числата на геометричните фигури на калейдоскопа.

И тъкмо там пристигна самият Боузърт. Там, сред слепците, мечтите му се зареяха високо и той плати за информация, която нито един жив човек още не беше виждал.

Олимпия с нейното яркосиньо небе и отчетливо оформени облаци се носеше край него, досущ като мечтата на някой друг. Не възнамеряваше да се мотае дълго там, защото имаше среща със смъртта в лепкавото и искрящо пространство около Норстрилия.

След като пристигна на Олимпия, Бенджакомин се зае с приготовленията за нападението си срещу Стара Северна Австралия. Бе тук едва втори ден, а късметът му работеше отлично. Запозна се с един мъж на име Лавъндър; бе сигурен, че бе чувал името му и преди. Не бе член на неговата Гилдия на крадците, но бе дързък негодник с твърде лоша репутация в звездния свят.

Нямаше нищо за чудене в това, че бе намерил Лавън-дър. През последната седмица, докато спеше, възглавницата му бе разказвала историята на Лавъндър петнайсет пъти. А когато сънуваше пък, сънуваше сънища, ко-ито бяха имплантирани в съзнанието му от контраразузнаването на Норстрилия. Първом го бяха подмамили да дойде на Олимпия, а сега възнамеряваха да му въздадат онова, което заслужаваше. Норстрилийската поли-ция не бе жестока, но бе решена да защити своя свят. А освен това — и да отмъсти за смъртта на едно дете.

Последните преговори по сделката, които Бенджакомин води с Лавъндър, преди той да се съгласи, бяха драматични.

Лавъндър не искаше да предприема нищо.

— Не отивам никъде. Няма да нападам нищо. Няма да открадна нищо. Е, бях негодник, разбира се. Но нямам намерение да се подлагам на смъртна опасност, а ти искаш тъкмо това, по дяволите.

— Помисли си с какво ще се сдобием. Богатството. Пак ти казвам, в тая работа има повече пари, отколкото някой някога се е опитвал да задигне.

Лавъндър се разсмя.

— Мислиш си, че не съм го чувал и преди ли? Ти си мошеник и аз съм мошеник. Не се захващам с нищо, което е само плод на приказки. Искам си парите в брой. Аз съм боец, а ти си крадец и няма изобщо да те питам какво си замислил… но си искам първо парите.

— В момента ги нямам — рече Бенджакомин.

Лавъндър се изправи.

— Тогава изобщо не трябваше да разговаряш с мен. Защото сега ще ти струва скъпо, ако искаш да си държа устата затворена, независимо дали ще ме наемеш или не.

Пазарлъкът започна.

Лавъндър наистина изглеждаше особено. Той бе обикновен и мек човек, който с голям труд се бе превъплътил в мошеник. Грехът изисква доста работа. Дори само усилието да го извърши се отпечатваше на добродушното му лице.

Боузърт го гледаше, хладнокръвно усмихнат, без сянка на презрение.

— Прикрий ме, докато измъкна нещо от джоба си — рече Боузърт.

Лавъндър не показа с нищо, че е възприел думите му. Не извади оръжие. С левият си палец поглади външната страна на дясната си длан. Бенджакомин разпозна жеста, но не трепна.

— Виж това — рече той. — Планетарен кредит.

Лавъндър се разсмя.

— И за това съм чувал.

— Виж го — настоя Боузърт.

Авантюристът взе ламинираната карта. Очите му се разшириха от учудване.

— Ами че той е истински — прошепна. — Истински е. — Вдигна поглед, вече неизмеримо по-дружелюбен. — Никога не съм виждал подобно нещо. Какви са условията ти?

Междувременно жизнените олимпиянци с блестящи очи вървяха напред-назад около тях, облечени изцяло в ярко контрастиращо черно и бяло. По пелерините и шапките им грееха невероятни геометрични фигури. Двамата пазарящисе игнорираха присъствието на местните жители. Бяха се съсредоточили върху собствените си преговори. Бенжджакомин се чувстваше в почти пълна безопасност. Срещу пълните, неуточнено какви услуги на капитан Лавъндър, който някога бе служил в Десантните части на вътрешния космически патрул на Империята, той заложи едногодишно служене от страна на цялата планета Виола Сидерея. Подаде полицата за ипотеката. В нея бе вписана едногодишната гаранция. Дори и на Олимпия имаше счетоводни машини, които щяха да препредадат сделката на Земята, като по този начин ипотеката щеше да стане валидна и да се превърне в обвързващ ангажимент за цялата планета на крадците, „Това — помисли си Лавъндър, — е първата част от отмъщението.“

И след като убиецът изчезнеше от белия свят, неговият народ щеше да си плати до стотинка. Лавъндър погледна Бенджакомин едва ли не с лекарска загриженост.

Бенджакомин взе погледа му за приятелски и също се усмихна със своята лека, чаровна и спокойна усмивка. Щастлив на минутата, той протегна дясната си ръка, за да придаде братска тържественост на сделката. Мъжете се ръкуваха, но Боузърт никога нямаше да научи защо всъщност се ръкува.