Мъненките котита на мама Хитън

5.

— Сива е земята, о, как е сива. Сива трева от край до край. Няма нито едно вирче, Господи. Нито планина ниска или висока. Само хълмове и сивота, сивота, сивота. Виж пъстрите, кухи светлинки, които разцъфват на звездната ивица.

— Това е Норстрилия.

— И с цялата мръсотия е свършено — всичките усилия, очакването, болката.

— Бежови овце лежат на сивосинята трева, ниско над тях прелитат облаците, сякаш железни тръби, които образуват покрива над света.

— Избери си от болните овце, човече, само болните си струват. Кихни ми една планета, човече, или ми изкашляй място в безсмъртието. Ако светът, където живеят тролите и тъпчовците като теб, е смахнат, то той и тук е такъв.

— Ето ти учебника, момче.

— Ако не си видял Норстрилия, значи не си я видял. А ако си я видял, няма да повярваш.

— На картите е изписана като Стара Северна Австралия.

Тук, в сърцето на света, бе фермата, която пазеше света. Това бе имението на Хитън.

Бе заобиколено с кули, между тях бе опъната тел, тук-там тя висеше под невероятен ъгъл, тук-там грееше с блясък, непостижим за който и да е метал, произведен от земните хора. Пространството, обрамчено от кулите, бе гола земя. А върху тази гола земя имаше два хиляди хектара бетон. Радарът отчиташе глад-костта на бетонната повърхност до милиметър, други радари „метяха“ напред-назад, проникваха в тънката до невъзможност покривка. Стопанството функционираше. В средата му се намираше група постройки. Тъкмо тук Катрин Хитън изпълняваше задачата, която нейното се-мейство бе поело: да защищава света. Тук не можеше нито да проникне, нито пък да излезе микроб. Всичката храна биваше доставяна по въздуха чрез трансмитер. Там, вътре, бяха животните. Те зависеха изцяло от нея. Ако неочаквано умреше, при нещастен случай или в резултат на нападение, властите от нейния свят разполагаха с абсолютни нейни копия, които щяха да обучат под хипноза нови животни.

Тук сивият вятър изведнъж се усилваше, преминал хълмовете, метеше сивия бетон и профучаваше край радарните кули. Излъсканата, многостенна пленена луна Висеше непрекъснато отгоре. Вятърът се стовари върху сградите, самите те — също сиви, със силата на мощен удар, преди отново да изфучи над откритото бетонирано пространство и да засвири в хълмовете.

Долината край сградите нямаше нужда от много камуфлаж. Изглеждаше както и останалата Норстрилия. Самият бетон бе леко оцветен, за да създава впечатлението за бедна и изпосталяла естествена почва. Това бе фермата и това бе жената. Заедно те представляваха външната отбрана на най-богатия свят, който човечеството някога е създавало.

Катрин Хитън погледна през прозореца и си помисли: „Остават четирийсет и два дни до отиването ми на пазар, а това ще е хубав ден и като стигна там, ще чуя онази бърза джига:

«О, да идеш на пазар, да видиш как е горд и весел млад и стар.»“

Тя пое дълбоко дъх. Обичаше сивите хълмове, макар на младини да бе видяла и много други светове. Сетне се обърна и влезе в сградата при животните и задълженията, които я очакваха. Тя бе единствената Мама Хитън и това бяха нейните мъненки котита.

Закрачи между тях. Тя и баща й ги бяха порастили от земните норки, от най-свирепите, най-дребните, най-побърканите малки норки, които са били изнасяни някога от Люлката на човечеството. Бяха поставили за цел на живота си чрез тези норки да държат на разстояние другите хищници, които биха могли да обезпокоят овцете, в които растеше струунът. Тези норки обаче бяха родени обезумели.

Цели поколения бяха отглеждани като напълно побъркани до мозъка на костите си: Живееха само за да умрат и умираха, за да могат да живеят. Това бяха котита на Норстрилия. Животни, в които страхът, яростта, гладът и сексът бяха изцяло преплетени; животни, които можеха да се самоизяждат или да се изяждат едно друго; животни, които надаваха убийствен писък, когато изпитваха любовна страст; животни, които бяха родени да притежават отвратителна, свирепа и смъртна омраза и които оцеляваха, само защото докато бяха будни, през цялото време бяха здраво вързани — всяка лапа поотделно — върху кушетки, за да не се наранят сами или едно друго. Мама Хитън ги оставяше будни едва няколко мига през целия им живот. Те растяха и убиваха. Събуждаше едновременно само по две.

Целият този следобед тя ходи от клетка на клетка. Спящите животни бяха потънали в дълбок сън. Храната се вливаше в кръвта им; понякога прекарваха в сън години без изобщо да се събудят. Тя се занимаваше с тях само когато мъжките бяха наполовина будни, а женските — достатъчно възбудени, за приемат ветеринарната й намеса. Трябваше да откъсва малките, още щом спящите цм майки ги раждаха. Сетне ги отглеждаше в първите, щастливи седмици на детството им, докато започнеше да се проявява природата им на зрели животни, когато очите им почервеняваха от безумие и ярост и почваха да изразяват емоциите си чрез остри, ужасни откъслечни писъци, които кънтяха в сградата; когато хубавите им, космести личица се изкривяваха, лудите им, ярки очи се въртяха, а острите нокти на лапите им се втвърдяваха.

Този път не събуди нито едно. Напротив, пристегна ремъците им. Спря храненето им. Даде им стимулиращо лекарство със забавен ефект, което, след като се събудеха, щеше да ги доведе моментално до пълно отърсване от съня, без обичайния първоначален унес.

Най-накрая сама взе успокоително, облегна се на стола си и зачака сигнала, който щеше да дойде.

Когато настъпеше шокът и сигналът пристигнеше, щете да се наложи да извърши онова, което и преди бе правила хиляди пъти. Щеше да пусне в лабораторията непоносимия шум.

Стотици норки-мутанти щяха да се разбудят. Още със събуждането си щяха да се впуснат в живота с глад, с омраза, с ярост и със секс; щяха да се нахвърлят върху ремъците си; щяха да се устремят да убиват — да убиват малките си, да се убиват един друг, да убият нея самата. Щяха да се бият с всекиго и навсякъде, готови на всичко, за да съществуват.

Знаеше го много добре.

В средата на помещението имаше тунер. Той представляваше приемник, който бе в състояние да обхваща целия честотен диапазон от телепатични връзки. Тъкмо в този тунер се вливаха съсредоточените емоции на мъ-ненките котита на Мама Хитън.

Яростта, омразата, страхът и сексът бяха довеждани извън границите на поносимото и оттам нататък — усилвани. Сетне радиовълната, по която този телепатичен сигнал бе усилван, се излъчваше към студиото досами лабораторията, а после — към високите кули, пръснати по хребетите на хълмовете отвъд долината, в ко-ято бе разположена лабораторията. А луната на Мама Хитън, която се въртеше около своята ос, отразяваше сигнала.

От фасетите на луната сигналът стигаше до спътниците — шестнайсет на брой, част от системата за контрол.

Те покриваха не само космоса, но и близкия подкосмос.

Норстрилийците бяха помислили за всичко.

На контролния панел на Мама Хитън се появиха късите сигнали за тревога.

Съобщението дойде. Палецът й изтръпна от натискането на бутона.

Норките се разбудиха.

В лабораторията се разнесе остър писък.

Помещението моментално се изпълни с шум от боричкане, съскане, ръмжене и виене.

На фона на животинските гласове се чуваше и звук: отсечен, дращещ звук, сякаш градушка чукаше по замръзнало езеро. Издаваха го острите нокти на лапки-те на стотици норки, които се опитваха да си пробият път през металните панели.

Мама Хитън долови клокочене. Една от норките бе успяла да освободи лапата си и очевидно се бе вкопчила в собственото си гърло. Тя разпозна шума от раздиране на козина, от разкъсване на вени.

Опита се да долови спирането на този шум, но не можеше да бъде сигурна. Останалите вдигаха голяма глъчка. Една норка по-малко.

Там, където бе седнала, бе отчасти защитена от телепатичното предаване, но само отчасти. И самата тя, макар да бе толкова възрастна, усети как изпитва странни, необуздани желания. Почувства силна омраза, като тази на съществата, които страдаха далеч по-силно от нея — страдаха ужасно, след като не бяха защитени от вградената защита на норстрилийската комуникационна система. Усети как в нея затуптя отдавна забравена страст — изпита силно желание за неща, за които не подозираше, че ги бе запомнила. Премина през спазъма на страха, излъчван от стотици животинки.

А зад всичко това трезвият й разум продължи да пита: „Колко още мога да издържа? Колко още ще се налага да изтърпя? Господи Боже, бъди добър към твоя народ тук, на този свят! Бъди милостив и към горката мен!“

Светна зелената лампа.

Тя натисна един бутон отстрани на стола си. Газът изсъска. Докато губеше съзнание, тя знаеше, че в този миг и нейните котита щяха моментално да изпаднат в безсъзнание.

Щеше да се събуди преди тях и да се заеме със задълженията си; да провери колцина са останали живи, да вземе онази, която си бе разкъсала гърлото, да изнесе и умрелите от сърдечен удар, да ги преподреди, да превърже раните им, да се погрижи за живите и заспалите — спящи и щастливи — размножаващи се, живеещи в съня си — докато не дойде следващият сигнал, за да ги събуди да защитят богатствата — благословия и проклятие на нейния роден свят.