Над всичко

3

Сутринта Ина се събуди с чувството, че с мъка се е отскубнала от един сън, за да попадне в друг, още по-объркан и неясен. Тя се огледа стреснато, в паметта й нямаше нищо. Каква беше тая невероятна обстановка?… В някакъв музей ли се беше събудила? След това изведнъж се досети, повдигна се от леглото. Беше съвсем сама.

— Баян!

Никой не се обади.

— Баян! — повтори тя леко уплашена.

Отново никакъв отговор. Ина се спусна към вратата и я отвори. Баян седеше под едно дърво и грижливо затягаше лъка си. Като я видя, лицето му светна.

— Добро утро, Ина!… Ти добре поспа днес.

Тя погледна часовника си — беше седем часът. Точно по това време тя се събуждаше и в своя свят. Навярно Баян като птиците и зверовете се бе събудил още при първите зари на утрото.

— Баян, къде е чешмата?

— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …

Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.

— Много е студена …

— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …

Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.

— Какво правиш, Ина?

— Мия си зъбите …

— Зъби мият ли се?

— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?

— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.

Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.

— А къпете ли се?

— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…

— Може и със студена… Като има сапун…

— Какво е сапун?

— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?

И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:

— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…

— Че вашата каква е?

— Нашата я остави — дестилирана, морска…

— Не те разбирам…

— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…

Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.

— И как става това?

— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…

Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:

— Хареса ли ти сапуна?

— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…

— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…

— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.

И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.

— Къде отиваш?

— Как къде… Аз съм ловец, Ина…

— Добре, но и аз ще дойда с тебе…

Баян я погледна учудено:

— Как така?… Когато мъжете ходят на лов, жените стоят в къщи. Досега не съм видял жена да ходи на лов…

— Много те моля! — възкликна Ина едва ли не уплашено. — Страх ме е сама…

— Страх ли?… Че от какво ще те е страх?…

— Не знам!… От хората… От зверовете… Тука всичко е още толкова диво, Баян…

— Диво! — той се намръщи. — Не знаеш какво е диво… Диво, е където минат византийците… Там оставят само развалини и пепелища…

— Не знам!… Искам да дойда с теб!…

Тя не знаеше, че той също го иска, и то с небивала сила. Но се срамуваше, и то от себе си се срамуваше. Как така ще вземе жена на лов?… Та това и най-негодният ловец не би го направил! Той ли трябваше да по-срами тяхното име? Но и тоя път желанието се оказа по-силно от срама.

— Добре! — съгласи се Баян. — Понеже си чужденка… Да не кажеш после, че не съм гостоприемен… Само че с тия сандалки!…

— Ами!… Не знаеш колко са здрави!

Най-напред обиколиха капаните, но не намериха в тях нищо. После навлязоха в леса. Колкото повече вървяха из него, толкова той ставаше по-гъст и по-тъмен. Но най-страшна й се струваше тишината — по-дълбока и сякаш по-силна от най-силния звук. Имаше чувството, че тука никога не е прониквал човек — от самото начало на земното съществуване. Даже птици нямаше, ни пеперуди — само катеричките с дяволски очи, като съгледвачки на злите магьосници.

— Много е далече, Баян!…

— Тихо! — отвърна той шепнешком. — Тука не се говори…

Скоро между тежките клони на дъбовата гора започна да се прокрадва слънчева светлина. И най-после излязоха край широка горска поляна. Ина спря като зашеметена — така силно грееха в очите й горските билки, така плътно ухаеха. А съвсем в окрайнината на гората растяха храсти, покрити с малки алени плодове.

— А какво е това? — запита тя.

— Малини…

— А, да — чувала съм…

— После ще наберем… А сега се скрий тук, скрий се и мълчи…

Те дълго стояха така скрити в храстите — Баян с лък на тетивата и поглед, впит в другия край на поляната. Ина го гледаше учудена — не помръдваше ни с мускул на лицето, ни дори с погледа си. Беше целият непрегнат и опънат като тетивата си. В нейния свят нито едно човешко занимание не изискваше такова напрежение и очакване. Нито дори космическите полети. И тя не можеше да разбере в тоя миг на чия страна е предимството. Но във всеки случай й се струваше, че е стояла така безкрайно дълго, та просто се е сляла с времето.

— Баян, аз никак не обичам да мълча — оплака се най-сетне тя тихичко. — Откога не си ми казал нито думичка…

Той само сложи пръст на устните си и я погледна укорно.

— Мене ми е скучно, Баян…

— Скучно ли?… Какво значи това?

— Вие нямате ли такава дума?

— Нямаме…

— Пък аз мислех, че е от славянски произход — изрече тя замислено.

— Нещо лошо ли означава?

— Според мене най-лошото… Скучно му е на човек, когато няма нищо в себе си…

— Как може да няма нищо в себе си?

— Ето, стават и такива работи. Даже с хора от нашето време.

— Тихо! — трепна той.

От другия край на гората излезе сърничка. Тя беше виждала сърни, но тази й се струваше необикновено лека и грациозна. Пъстрото й гръбче сякаш плуваше между правите жълти свещи на кантариона. Ина усети как Баян се опъна като тетивата на лъка си. И лицето му се опъна в израз, който я ужаси. Тя разбираше, че в тоя миг той чисто и просто дебнеше своята малка жертва. Дебнеше я като див хищник, с алчната жажда на хищника. Това не може да бъде човек — мислеше тя потресена. Въпреки всичко той е животно. Изведнъж й се стори чужд и страшен, искаше й се да изкрещи, да побегне от него. Или поне да блъсне от ръцете му тоя противен лък. Знаеше, че не бива. Знаеше, че не трябва да се меси в никоя от човешките работи. Особено когато става въпрос за живот и смърт, макар и за живота на една малка сърничка. И все пак не успя да се въздържи.

— Не! — възкликна Ина уплашено.

И го дръпна по рамото. Баян я погледна смаяно.

— Много те моля, Баян!… Не я убивай!…

— А какво ще ядем довечера?

— Няма да ядем!… Много те моля!…

Тя погледна през рамото му — пъстрият гръб, бърз като мълния, изчезна между малиновите храсти. И се усмихна щастливо. Баян веднага разбра какво е станало, леко се понамръщи.

— Сърдиш ли се, Баян?…

— За какво да се сърдя! — каза той недоволно. — Тя вече избяга…

— Още по-хубаво… А довечера ще ядем това… как го нарече… да, ще ядем попара… Сутринта ми хареса…

— Сутрин — попара, вечер — попара, то не е работа! — въздъхна Баян. — Ами поне да си наберем малко малини…

Наядоха се добре с малини — ароматни и топли от слънцето, след това поеха обратно. През целия път Ина се молеше в себе си да не срещнат ни животно, ни птица. Вече не се плашеше толкова за животните, колкото за самия него. Не искаше да го вижда с лице на звяр, не искаше да изпита отново това тежко, смазващо чувство.

За нейна радост не срещнаха нищо. Но като обиколиха отново капаните, Баян спря пред един от тях, лицето му някак особено се изостри, познатият жесток израз се мярна в погледа му. И Ина погледна — капанът беше кървав, краче от някакво животно все още стърчеше между острите му зъбци. Тя с погнуса извърна глава.

— Дошъл е вълкът! — каза Баян замислено.

Но едновременно с това в гласа му се чувствуваше жестокост и заплаха.

— Какво като е дошъл?

— Няма право да взима от храната на хората… Той знае това… И въпреки това си е взел…

— Каква разлика между него и тебе, Баян!… И двамата убивате, защото сте гладни…

Баян я погледна намръщено.

— Аз съм ловец!…

— И той е ловец… И има повече право от тебе… Защото нито може да сее ръж, нито да дои кози…

— Да, но аз съм по-силен от него! — процеди Баян все така намръщено. — И хубаво ще го накажа…

Тоя кратък разговор като че ли засегна младежа. Той дълго мълча, с потъмняло лице, леко намръщен. Едва привечер, когато седнаха да се хранят, в погледа му отново се появи доброта. И заедно с това лека усмивка.

— Харесва ли ти попарата?

— Разбира се!

— Ако не ти харесва, вземи си от твоите хапчета.

— Не, не, искам да свикна с храната ви. Ако не свикна с вас, няма да разбера и вашите приказки…

— Ти и без това свикваш бързо… Не си като визан-тийките. Те са свикнали само на богатството, Ина… Те нямат сърце… Те нищо не ценят на тоя свят освен златото… И в твоята ли страна, Ина, всичко се продава заради златото?

— Не, Баян, в нашата страна много отдавна нищо не се продава за злато.

— Истина ли?

— Разбира се… Освен това у нас хората и не лъжат. Баян се усмихна широко.

— Преди малко ти ме излъга — каза той.

— За какво? — попита тя учудено.

— Попарата не ти хареса…

— Не, не, хареса ми! Може би е само малко… без-солна…

— Вярно! — съгласи се Баян. — Ще ти намеря сол… Но тя е скъпа почти колкото златото… Защото я добиват византийците… И ни ограбват с нея…

Той помълча малко и добави:

— Ние, славяните, не обичаме златото… Но навярно скоро ще го обикнем… Моят баща казва, че златото става все по-силно и по-силно… И скоро съвсем ще ни победи…

— Твоят баща е умен. Но и неговата сила няма да бъде вечна… Един ден и златото ще рухне завинаги…

— Както у вас?

— Да както у вас?

— Разкажи ми нещо повече за твоята страна, Ина.

— Не, Баян, то не е страна, то е време.

— Все едно… Разкажи ми нещо за твоето време… Стига да не е измислено, стига да е истинско.

— То е истинско като твоето време — отвърна девойката. — И като всяко друго време то съществува. Времето винаги и всякога съществува.

— Мъчно те разбирам… Но ти говори.

— Да, много е чудно и прекрасно моето време, Баян. Ти мъчно можеш да си го представиш. У нас никой никого не граби… У нас никой никого не убива… У нас никой никого не затваря в плен… У нас всички хора са като братя.

Ина млъкна и погледна изпитателно младежа. Той мълчеше замислен. И не изглеждаше никак учуден или поразен от това, което бе чул.

— И у нас е било така — отвърна той най-сетне. — Но започнаха да ни ограбват, да ни заробват, да ни убиват… Нима трябваше да стоим със скръстени ръце?… Нима не трябваше да се браним?

— Да, прав си — промълви тихо девойката.

— Навярно вие нямате врагове?

— Нали ти казах — по цялата земя всички хора са като братя.

— Ами тогава всичко е толкова просто… Защо трябва да убиват? Или да взимат в плен?… Това правят византийците, защото са мързеливи и алчни… И искат другите да работят за тях…

— У нас никой не работи за себе си… Всички работят за другите.

— Разбира се — потвърди Баян. — И аз ходя на лов за другите…

Ина се засмя.

— Вашият свят е бил много хубав — каза тя.

— Ако ни оставят на спокойствие, отново ще стане хубав. Ина, ние нямаме бог на войната.

— Но и Христос нямате…

— Христос? — той я погледна подигравателно. — И не ни трябва. Техният Христос е лъжлив, те самите не вярват в него… И не живеят според словата му… Те ни заразяват със своята лъжлива вяра, за да им бъде по-лесно… Да не им се противим, когато ни нападат със своите страшни оръжия…

Девойката замълча.

— Ти умееш да мислиш добре — заключи най-сетне тя. — Макар че никой не те е учил…

— Учил ме е моят баща — каза Баян и за пръв път в гласа му прозвуча нещо като гордост. — Моят баща е много мъдър… И затова е княз… Вие имате ли князе?

— Ние имаме само мъдреци…

— За нас то е едно и също…

— Много хубаво, че е така. Вие сте добър народ, жалко, че и другите народи не са били като вашите.

— Ина, във вашето време всички хора ли са красиви?

— Да, Баян.

— И всички жени ли са хубави като тебе?

— Не, другите са много, много по-хубави.

— Това не е вярно! — възрази Баян решително. — Не може да има по-хубава от тебе, Ина… В никоя страна и в никое време.

— Наистина си много любезен — подхвърли тя шеговито.

— Но щом е толкова хубаво при вас, ти защо дойде тука?

— Нали ти казах — за приказките…

— Само за приказките?

— Това малко ли е?

Баян се замисли.

— Не искам вашето време да бъде хубаво — каза той. — Искам да бъде лошо и грозно.

— Защо?

— Защото тогава ти ще останеш при мен…

Лицето на девойката внезапно помръкна. Без да каже нито дума, тя излезе навън и седна край прага. Никак не се чувствуваше добре в тоя миг, искаше й се да заплаче. След малко и Баян седна до нея. Мълчеше неловко, чувствуваше смътно, че нещо е сбъркал. Но какво? Нима човек няма право да каже това, което мисли? Той я поглеждаше от време на време с крайчеца на окото си — никога не бе я виждал така потисната и тъжна. И внезапно лицето й просия:

— Баян, какво свети там?

Баян се взря в посоката, която сочеше малкото деликатно пръстче.

— Светулка!

— А, нима това е светулка? — възкликна тя и продължи да гледа очарована. — Ама наистина е много хубава.

— Вие нямате ли светулки?

— Нямаме.

— Защо?

— Не мога да ти кажа… Но явно — нещо сме сбъркали. Ето още една — посочи тя с пръст.

Гледаше ги очарована как от време на време извират из мрака и отново изчезват с леки сини трепкания.

— Ина, искаш ли да ти разкажа една приказка? Отново някаква непонятна мъка нахлу в сърцето й.

— Не, Баян.

— Защо?

— Не знам…

Но знаеше. Страхуваше се тая вечер и от приказките му, и от гласа му, и от светулките — от целия тоя непонятен и суров свят, пълен и с красота, и с жестокост.

— По-добре да спим — добави тя меко. — Утре ще ми разкажеш…

Наистина девойката заспа веднага, упоена от чистия въздух, затрупана от острите впечатления на деня. Но се събуди още при първите зари на утрото с някакъв неясен смут в сърцето си. Отначало не мислеше нищо, страхуваше се да мисли. Лежеше с отворени очи и гледаше опушения таван на хижата. После изведнъж си припомни сърничката в малиновите храсти, изостреното лице на Баян зад тетивата. В очите му в тоя миг имаше смърт и жестокост. Тя смътно усещаше, че се плаши от него. Но това не беше най-лошото. Имаше още нещо, което не можеше да осъзнае. За пръв път го усети, когато я взе на ръце, за да я пренесе през реката. Някакво вътрешно потреперване, искра на отблъскване, на отвращение може би. Докосване, което й бе нетърпимо. Тя не разбираше на какво се дължеше. Нима вековете могат да направят хората толкова чужди един от друг? Тогава за какво ще събира техните приказки?

Страхуваше се от очите му. Страхуваше се не от жестоките очи, страхуваше се от нежните. Като че ли след всеки изминал час те ставаха все по-нежни и по-търпеливи. Имаше ли право? Нямаше, разбира се. Може би доста лекомислено се бе втурнала в неговия толкова млад и невинен свят. В нейния собствен свят разумът можеше да овладее всичко, да направлява всичко. За това се бяха погрижили вековете. Гвардия от великолепни психолози бяха изработили великолепни таблици с коефициенти за полезност и необходимост, за отклонения и задължителност. Тоя човек с нежни и жестоки очи още не разбираше и не владееше себе си. Така мислеше тя. Вихрите на чувствата го носеха като облак по древното синьо небе, разкъсваха го, струпваха го на тъмни купове, бляскаха неочаквани мълнии, падаха дъждове — и поройни, и светли. Не осъзнаваше себе си, не можеше да ръководи своята тъмна душа.

Така мислеше тя — тъмната, необузданата, необяснимата. И точно в тоя миг чу неговите леки стъпки около хижата. После Баян отвори безшумно вратата и влезе вътре.

Ина уплашено затвори очи. Но не издържа и погледна през клепачите си. Не знаеше, че е способна на такава мъничка подлост. Великолепните психолози никак не бяха запознати с поведение от такъв вид. И нищо подобно не бяха предвидили в своите таблици.

С леки, съвсем безшумни стъпки Баян се упъти към един от ъглите. Там бяха подредени неговите копия. Той избра най-късото, опита с пръст металното острие. След това погледна за миг към леглото й и със същите безшумни стъпки се отправи към вратата.

Ина изтръпна. Някакъв непонятен, необуздан страх нахлу в сърцето й.

— Баян! — извика тя уплашено.

Баян се спря и бавно се обърна. Макар че беше толкова тъмно в хижата, тя трепна от блясъка на погледа му. Той мълчеше и гледаше към нея, неподвижен като статуя.

— Къде отиваш?

— На капаните… Ще се върна след малко…

— Защо отиваш толкова рано?

— Искам да срещна вълка — отвърна той просто.

— Какъв вълк?… Ах, да!… Баян, това… опасно ли е?

— Какво значи опасно?

— Ами тази дума е славянска… Как не знаеш — опасно?

— Не знам.

Обърна се и отново тръгна към изхода. Вратата зад него хлопна, стъпките му се отдалечиха. И отново в сърцето й нахлу необяснимият страх. Тя скочи бързо, нахлузи обувките си и изтича след него. Навън едва светлееше утрото, въздухът бе гъст, хладен и неподвижен като вода. На края на поляната като свещи горяха тънките връхчета на двете борики. Но под клоните беше още тъмно, папратите изглеждаха почти черни. Баян никакъв не се виждаше. Тя хукна по слабо утъпканата пътека и скоро го настигна. Баян чу стъпките й, спря и отново се обърна. Светлите му очи сега изглеждаха съвсем тъмни.

— Трябва да се върнеш, Ина…

Гласът му беше много строг и властен. И малко враждебен може би. Никога досега не бе чувала такъв глас.

— Моля ти се, Баян! — възкликна тя безпомощно.

— Казах ти — не е работа за жени!… Зъбите на вълка са остри…

— Искам да дойда с теб.

— Не може… Върни се, ще си дойда след малко.

— А ако не дойдеш?

Суровият блясък на очите му се стопи само за миг. Някъде из дълбините им бликна обич и нежност. Тя трепна и замръзна на мястото си. Може би това беше още по-лошо. И изобщо имаше ли право да се намесва между живота и смъртта? Нямаше никакво право. Когато го погледна, очите му отново бяха станали тъмни като нощта.

— В моя дом аз заповядвам! — каза той сухо. — Хайде, върни се!…

Обърна се и тръгна по пътеката. Тя продължи след него като замаяна, без да мисли и без да разбира. Великолепните психолози навярно биха се стреснали от изумление. И биха потърсили някакво обяснение в старите справочници и ръководства. Атавистично чувство от неизвестен произход. Неовладяно, инферно въпреки всички усилия на биолозите в областта на направляващата наследственост. Но тя все тъй си вървеше и по лицето й течеха сълзи. След малко той отново се обърна. Тоя път погледът му бе много по-мек.

— Върви десетина крачки след мене… И тихичко, много тихичко…

Тя вървеше тихичко. Не като него, разбира се, гой вървеше по-тихо от елените в дивия лес. Ина старателно избираше къде да стъпва, движеше се едва ли не на пръсти. Всичко беше като сън. Като невероятен сън.

Той забави стъпките си, после се спря. И тя замръзна на мястото си зад гърба му. Баян притаи дъх — сега много добре виждаше вълка. Не беше го виждал друг път — беше млад вълк, но много едър, с могъщи челюсти. Не изглеждаше самоуверен като неговия приятел — стария вълк. Свит на сива, настръхнала купчина, той лакомо дъвчеше заека, хванат в капана. Навярно бе много гладен, за да не го усети. Навярно дъхът на кръвта го бе замаял докрай. Баян чуваше как челюстите трошат слабите кости на животното, виждаше кървавите петна по кафеникавата козина.

Баян заби копието в земята и с мигновено движение свали лъка от гърба си. Вълкът чу тоя звук, очите му блеснаха. И бавно вдигна окървавената си муцуна от заека. Пред него бе човекът, който тъкмо опъваше лъка си. Неведнъж бе срещал човек. Знаеше, че трябва веднага да скочи напред или встрани. Така правеха другите вълци. Но той бе млад вълк, страшните човешки очи сякаш му бяха отнели силата. Само изръмжа страшно, козината на гърба му диво настръхна. Дори не чу как бръмна стрелата, но усети как се заби дълбоко във врата му.

Острата болка го прикова само за миг. След това яростта изпълни с кръв очите и сякаш го заслепи. Вълкът скочи с все сила към човека. Беше твърде далече, за да го настигне само с един скок. Но яростта му беше толкова страшна, че вече усещаше между зъбите си бялото човешко гърло.

Баян чакаше неподвижен, с вдигнато копие. Нищо не трепна в него — ни око, ни мускул. Вълкът направи последния решителен скок, в устата му като пламък светна кървавият език. И в същия миг Баян замахна с все сила, копието с жестока точност се впи в зиналата уста. Но скокът беше така мощен и сблъскването толкова силно, че той едва не загуби равновесие. Като не можеше да направи нищо друго, просто пусна копието и се измести встрани. Тежкият труп рухна точно там, където преди малко бе стоял самият той. Баян със светкавична бързина измъкна ножа си. И веднага разбра, че е излишно. Копието бе преминало през цялото гърло и навярно бе пронизало сърцето. Сивата купчина от козина само конвулсивно потръпваше.

Девойката видя всичко — от първия до последния миг. Тя дори не разбра кога се е приближила. Но видя последния скок на животното, удара, който го прониза. От устата й излетя слаб писък на ужас и удовлетворение. Вълкът се сгромоляса на земята. Тя дори не дишаше, но усещаше, че сърцето й ликува. Наистина трепереше и ликуваше — нейното сърце, което великолепните психолози едва ли познаваха. Той се беше избавил. Тя се беше избавила. Те бяха живи. Небето светлееше над тях, зеленикаво и прозирно. Останала бе само една звезда на него, също така прозирна и бледа, готова да се стопи всеки миг във виделината на небето.

Баян се обърна и я погледна. Нищо особено нямаше в тоя поглед — нито жестокост, нито гордост — само мъничко тревога и загриженост. Но лицето му бързо се успокои. Приближи до нея спокойно и каза простичко:

— Видя ли?

— Да, видях всичко…

Внезапно Баян се усмихна.

— Лошо ли направих? — запита той.

— Не — защо?

— Как защо? Ти казваше, че е лошо да се убиват животните.

— Но той… той уби зайчето! — тя не усещаше, че заеква. — Той искаше да убие и тебе…

— Така е — каза Баян и очите му се усмихнаха. — Човешката кожа е много тънка, трябва да си я пазим…

Тя мълчеше засрамена.

— Ами вие нямате ли оръжия? — запита той.

— Имаме…

— А защо ви са? Нали във вашето време никой никого не убива?

— Да, наистина никой никого не убива — потвърди тя. — Повече от сто години нито един човек не е убил друг човек… За нищо, по никакъв повод… Освен неволно, разбира се — при катастрофи.

— Какво е това?

— Не мога да ти го обясня… Както не мога да ти обясня защо още имаме оръжие, макар и в складовете. Никой не може да обясни. Все пак се плашим от нещо — и ние не знаем от какво. Може би от някакви пришълци от космоса… Но и това няма да разбереш…

— Разбирам го.

— Не, не разбираш… Това не са скити, това е нещо съвсем друго. А оръжието, изглежда, пазим поради нещо в душата си. Страхуваме се да се разделим с него.

— Човек без оръжие е слаб — отсече Баян. — Зверовете имат зъби и нокти… А човекът оръжие…

— Ние няма от какво да се пазим, Баян… Може би само от себе си.

Но той не й повярва. Замълча и погледна към небето. Там и последната звездица бе изчезнала.

— Да вървим — каза той. — Трябва да издоя козите.

Тя се усмихна — убиец на зверове и дояч на кози. Всъщност и двете неща му приличаха. Какво ли би казал Алек за такъв човек — Алек с тънките сини пръсти, който не бе докосвал през живота си дори ухо на магаре. Навярно би изтръпнал от ужас. Тя отново се усмихваше, като си ги представяше един до друг.

— Защо се смееш?

— Нищо.

Той я хвана леко за лакътя, за да я изведе на пътеката. Тоя път тя не потрепера от неговото докосване. Усети само топлината на ръката му — така приятна в хладината на утрото. И едва сега видя, че е само с пижамата си — със смешните панталони, които така много го стряскаха. И тръгна пред него с чувството, че е смешна и мъничка, с чувството, че е жива, че се е избавила от смъртна опасност. Такива неща не се случваха в нейния свят, в който смъртта бе просто инцидент и вече никой не мислеше сериозно за нея, но тука живееха със смъртта, тя беше около тях. Това правеше живота им така странен, така скъп, така истински. И може би затова изпълнен с толкова смут и вътрешно движение. Но сега не й се искаше да мисли за нищо. Просто вървеше пред него, смешна и мъничка, глупава и безсилна.

Ина влезе в хижата да се облече, а Баян се запъти към козите си. Бяха само три и през нощта ги държеше затворени в малка кошара недалеч от хижата. Тъкмо бе започнал да дои едната от тях, и му се стори, че чу някакъв слаб шум в храстите. Погледна нататък — нищо. Но неговият опитен поглед долови слабото трептене на едно клонче. Човек или звяр? Не, не можеше да бъде звяр. Той стана бързо и с леки стъпки забърза нататък. И тъкмо навреме, за да види снишената фигура на човек, който се мъчеше да се измъкне незабелязано из храсталака. Баян се затича след него. Но непознатият навярно бе чул стъпките му, защото с все сила побягна. И все пак преследването не трая дълго. В цялото племе нямаше по-бързоног човек от младия княз. Той го настигна, хвърли се със скок върху него и го повали на земята. Двамата се сборичкаха, Баян лесно го обърна по гръб. И се отдръпна учудено назад…

— Слав, ти ли си?

Едро, малко глуповато лице, сини гузни очи. Та той бе един от връстниците му в селището, като деца другаруваха.

— Аз съм — отвърна сърдито беглецът.

— Ами тогава защо бягаш?

— Защото ти ме подгони…

Баян веднага разбра, че Слав го лъжеше. Нямаше никаква причина да бяга, освен ако…

— Видя ли я?

— Видях я — отвърна Слав намусено.

— Кога я видя?…

— Ами сега, преди малко… Идвах при тебе и ви видях… Ама не повярвах на очите си, да ти кажа… Коя е тя Баяне?…

Младежът се намръщи. Знаеше, че непременно ще се случи някой ден — да я видят. Но не очакваше да се случи толкова скоро.

— То не е твоя работа — каза той строго. — Нищо не си видял, нищо не си чул… Хайде, стани…

Слав стана.

— Разбра ли какво ти казах? Ако чуя само една думичка, с мене ще се разправяш!…

Слав тръгна, Баян гледа след него, докато изчезна в горичката. Той отново се върна при козите, но сърцето му беше свито. Какво ще стане в селото, ако наистина Слав се разбъбра. Сам не знаеше какво би могъл да им каже. Жена от времето — разбира се, никой нямаше да повярва на такива глупости. Навярно щяха да помислят, че девойката е византийка. А това никак, ама никак не беше хубаво.

Когато след малко Баян се върна в хижата, намери девойката клекнала край пещта. Със зачервени от дима очи и с издути бузи, тя с все сила се мъчеше да разпали огъня. И, разбира се, не успяваше — всичко от пещта се връщаше обратно в хижата. Ина дори не го забеляза, че е влязъл вътре — толкова се беше улисала в своето занимание.

— Какво правиш, Ина? — запита той зарадван.

Тя трепна и се обърна.

— Нищо, мъча се да запаля огъня…

Той се засмя:

— Остави, не е толкова лесна тая работа… Трябва най-напред да погледаш…

Баян клекна край пещта, стъкна съчките, ловко разпали огъня. След малко той весело пламтеше, без да издава никакъв дим. Баян изсипа половината от ведрото в голямата глинена паница. Млякото можеше да се пие и сурово, разбира се, той даже го предпочиташе, но така се разваляше по-бързо. Нека кипне, в топлото мляко по-хубаво набъбва хлябът.

— Днеска цял ден сме на мляко — подхвърли той шеговито. — Щом не даваш да убивам животни.

— Аз ти казах, Баян. Вече няма да ти преча за нищо… Ама съвсем за нищо… Прави си това, което си правил винаги.

Баян я гледаше изпитателно.

— Да, но няма да ти бъде приятно — каза той.

— Наистина — изрече тя с усилие. — Няма да ми бъде приятно… Но това няма значение…

— За мене има.

Погледна я дълго, някак тежко и напрегнато се замисли. И тя усети, че ще каже това, което не биваше да казва.

— Слушай, Ина — започна той бавно. — В края на краищата аз мога да се откажа от лова… И да се хвана като всички други за ралото. Но ти трябва да обещаеш, че ще останеш да живееш при мене…

Ина въздъхна горчиво. Не биваше да отлага повече. Трябваше да му обясни това, което той никога нямаше да разбере. И все пак трябваше да го обясни. Трябваше поне съвестта й да бъде чиста.

— Баян, Баян, колко работи не разбираш! — промълви тя тъжно.

— Само едно нещо разбирам, че искам да останеш при мене!

— А точно това абсолютно не е възможно. Ние сме като осъдени… Ама разбери, че наистина не мога, не ми е разрешено… И вече никога не бива нито да мислиш, нито да говориш за това. Иначе веднага ще си отида…

— Защо, Ина?… Аз лош ли съм?

— Не си лош, Баян… Даже напротив…

— Ами тогава?… Какво ни пречи?…

— Какво ни пречи?… Ами пречи ни една теория… Но ти не знаеш какво е теория… На по-прост език тя се казва причинно-следствената теория…

— Нищо не ти разбирам…

— Да, трудно ще разбереш… Седни, Баян…

Баян седна на едно от ниските дървени столчета. Ина по очите му познаваше, че не й вярва.

— Как да ти обясня! — започна тя притеснено. — Там е цялата работа, че всяко нещо на тоя свят е произлязло от нещо друго. Това разбираш ли?

— Ами това е съвсем просто. Козичката е произлязла от козата.

— Точно така… Птицата от яйцето, цветето от мъничкото семенце. Философите казват, че всяка причина си има следствие и не може следствие без причина… Това е железен закон — казват те. Ето например — ти живееш в своето време. И ти си реален в това време, както аз съм реална в моето време… Ако не съм аз, ти ще се ожениш, ще имаш деца… Те ще станат князе, пълководци, може би ще водят войни, ще сътворят човешката история… Но там е цялата работа, че нашата история е вече произлязла от вашата.

— Не те разбирам — вдигна рамене Баян безпомощно.

— Но трябва да разбереш! Мисли, докато го разбереш — в края на краищата това не е толкова трудно… Нашето време се е излюпило от това яйце, което наричаме твое време… Ако ние сменим яйцето с наше яйце, тогава ще се роди не моето време, ще се роди някакво друго време… В което аз навярно няма да съществувам същата, каквато съм сега, защото вече съм съществувала… Сега разбираш ли?

Той мълчеше. И все пак тя усещаше, че тоя път нещо разбира.

— Това означава, Баян, че всичко от мен до теб е подредено по един железен начин причина-следствие, причина-следствие. Ако се върна назад и променя нещо от миналото, ще се обърка цялата световна история. Нашите теоретици казват, че от това може да произлезе мирова катастрофа…

Баян я гледаше с втренчен, неподвижен поглед.

— И ти вярваш в тия измислици? — запита той мрачно.

— Длъжна съм да вярвам…

— А това значи, че ти изобщо не мислиш за мен — помръкна той. — Историята! Какво ме интересува историята?… Всеки човек си има своето право… Те не могат да вземат нашето право.

Тя изведнъж почувствува, че сърцето й се изпълни с необясним гняв.

— А ти пък нямаш право да говориш от мое име. Отде знаеш, че аз те харесвам… Мислиш, че като си ловец и син на княза, та всичко ти е позволено?… И всичко трябва да става така, както на теб ти се иска?

Той се изчерви едва забележимо, в погледа му се появи недоумение.

— Но ти сама дойде в моята хижа.

Тя разбра мигновено, че очевидно с тая постъпка — поне в неговите очи — бе направила своя избор.

— Извинявай, Баян, но в нашето време това не означава нищо.

— Нищо?

— Искам да кажа никакво обещание.

— И ти ще си отидеш някой ден?

— Да, Баян!

Той мълчеше, лицето му бе съвсем потъмняло.

— Тогава по-добре си иди веднага — каза той. — Утре ще бъде много по-лошо от днес…

— Да, в това си съвсем прав…

Тя стана и почна мълчаливо да подрежда вещите си в малкото куфарче. Когато погледна към него, той все още седеше на столчето, лицето му не изразяваше нищо.

— Сбогом, Баян…

— Сбогом — промълви той едва чуто.

На прага я лъхна топлината на слънцето, което се бе показало над върховете на дърветата. И заедно с блясъка отново усети в сърцето си непонятната мъка. Острото усещане за безсмислие и празнота едва не закова стъпките й. Но тя храбро продължи. В гората самотно се обаждаха птици, жужеха насекоми. Никога вече нямаше да чуе тия звуци. Никога нямаше да види луна без хора. Никога вече няма да пие топло козе мляко. И него нямаше да го види повече до края на своите дни, колкото и да са те далече. Нито него, нито очите му, нито копието му, което прониза звяра. Мъката изстискваше сърцето й, но тя знаеше, че няма да се върне. Все пак психолозите нещичко разбираха, вековете ги бяха научили. Хората от нейното време умееха да владеят своите чувства. Вече не плачеха дори на филмите, в които хората от старите времена все още плачеха. Вече не се хвърляха в дълбоките пропасти, не се нараняваха до смърт, не се тровеха. Бяха господари на себе си. Може би понякога съжаляваха дълбоко в душите си за това, но наистина се владееха.

Стъпките й ставаха все по-уверени и по-твърди. Мъчеше се да не чува гласовете, които я съблазняваха — гласовете на птиците. Мъчеше се да не вижда глухарчетата, които вятърът носеше над ниските храсти. Мъчеше се да не усеща горещия дъх на билките. Тоя чист и прозрачен свят я спираше на всяка крачка, но тя вървеше. Нямаше да се върне.

И внезапно чу в далечината глас, плътен като звук на тръба:

— Инаа!.

Тя трепна, но продължи със същата стъпка. Все пак той скоро я настигна.

— Ина! — И тръгна редом с нея.

Сега пък Ина мълчеше и лицето й бе неподвижно.

— Остани, Ина — каза той, като все още леко се задъхваше от тичането. — Остани поне още няколко дни… Аз вече нищо няма да ти говоря.

— Не бива, Баян — настоя тихо девойката. — Ти си прав, днес е по-добре, отколкото утре…

— Само няколко дни…

— Безсмислено е, Баян…

— А приказките? — досети се той изведнъж. — Ами аз още не съм ти разказал всички приказки…

Тя бавно поклати глава:

— Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…

Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.

Изведнъж тя трепна и спря.

— Пеперудата! — пророни Ина с притаен дъх.

Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.

— Съвсем същата! — повтори тя.

Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която я изуми. Отново летеше като голямо, жълто, оживяло цвете, отскубнало се от своите нежни корени и полетяло над всички цветя. Ина го гледаше очарована и не помръдваше от мястото си.