Над всичко

5

Къщата на стария княз не се отличаваше особено от другите къщи в селото. Бе по-просторна, разбира се, но със същия гредоред на тавана и със същите тежки мебели, само че украсени с дърворезба. Князът седеше на своя широк дървен стол край стената, също така изящно украсена от резбаря. Седеше на него само когато приемаше пратеници, когато раздаваше милост и правосъдие или когато се съветваше със старейшините. Беше висок, сух старец с малко вдлъбнати от старостта очи. Още от прага Баян забеляза, че бе наметнат със своята княжеска манта и препасан с червения свилен пояс — единствените белези на властта му. Това означаваше, че няма да разговаря с него като баща със син. И наистина старият княз го гледаше строго, видът му беше някак неузнаваемо чужд и студен.

— Сине, вярно ли е, че си прибрал у дома си византийка? — запита старият княз. — Вярно ли е, че си нарушил нашия най-свят закон?

— Не е вярно, велики княже — отвърна уверено и спокойно Баян. — Хорски приказки са това.

Старият княз се намръщи.

— Как хорски приказки, Баяне?… Мнозина са я виждали вече, скритом от тебе… И казват, че по дрехи и по образ приличала на византийка от най-голям род.

— Не е вярно — отново уверено отвърна Баян. — Как ще е византийка, като не знае нито една думичка ромейски.

Баян гледаше право в очите баща си. А старият княз много добре знаеше своя син, бе свикнал от дете да познава малките му лъжи. Не, тоя път Баян говореше истината.

— Ами тогава коя е?… От каква страна е дошла?

— Тя не е дошла при мен от никоя страна, велики княже… Тя е дошла при мен от времето.

Старият княз го погледна учудено, леко погали пожълтялата си брада.

— Несвързани думи приказваш, сине — изрече той с променен бащински глас. — От кое време е дошла тя при тебе?… Има само едно време — туй, в което живеем… Всичко друго е като сън…

— Тя е дошла от времето, което стои пред нас.

— Не може да бъде, сине, истинско туй, което още не се е случило. Как ще убиеш сърната, която още не се е родила… Нима е възможно?

Баян смутено мълчеше.

— Виждаш ли? — добави горчиво князът. — Тя те лъже, сине… И навярно не е обикновена жена… А преобразена вещица.

Начумереното лице на Баян внезапно се преобрази, озари го хубава, светла усмивка.

— Велики княже, всичко може Да бъде тя, но не и вещица… Та тя е прекрасна… Сърцето й е пълно с неземна доброта… Тя не ми разрешава дори врабче да убия… Нима такава жена може да бъде вещица?

— Сине, тя се преструва, за да те омагьоса…

Баян бавно поклати глава.

— Велики княже, ти си стар и мъдър. Отдавна познаваш доброто и злото в света… Кажи ми, видял ли си някога жива вещица?…

И на лицето на стария княз се появи слаба усмивка. Твърде стар бе, за да лъже и плаши сина си.

— Прав си, сине, нито съм видял вещица, нито ще видя… Вещиците са за бабите и за глупавите жени.

— Ами тогава?

— Ти ще ми кажеш… Аз от тебе чакам да чуя цялата истина, не от хората… И затуй съм те извикал…

— Аз ти казах, велики княже… Може би не съм я разбрал добре… Може би е дошла при нас от царството на Перун… За да донесе на хората милост и доброта. Такива са нейните думи и делата й… Тя сякаш е чужда на всичко земно…

— Не ще да е толкова чужда. Ако беше тъй, щеше да дойде между хората… А не да се скрие в твоята хижа. Това не е небесна работа, сине, това си е съвсем женска работа.

— Тя искаше да дойде тук — въздъхна Баян. — Но аз не я пуснах…

— Не знам — вдигна рамене старият княз. — Но каквато и да е девойката, която живее при тебе, тя ни е чужда… Никой друг няма жена от времето… Не можеш да имаш и ти… Ти си длъжен да бъдеш по-добър и по-скромен от другите… Защото някой ден можеш да станеш славянски княз…

Сърцето на младежа беше пълно с велик свян за думи, които могат да се кажат на баща и които не могат. И все пак той каза:

— Не мога да живея без нея, велики княже… Без нея животът ми няма да бъде живот… Моля те, вразуми глупавите, обуздай ги…

— Със сила?… Не може със сила. Баяне… Аз съм княз не да им заповядвам, а да ги уча… Истина ти казвам, голямо брожение има в селото… Казват, че си паднал в плен на вили и магьосници. Казват, че не си с ума си… Казват, че великият княз е длъжен да спаси всеки, който е изпаднал в беда… Сега кажи ми аз какво да направя?

— Ами аз?… Сам ли да се боря с глупостта, велики княже?…

— Ти си мьж, сине… Събери смелост, подчини се на племето. Някой ден ще го управляваш. Не може да управлява този, който не се е научил да се повинува на хората… Помисли си… Твой дълг е това.

— Велики княже, да ти я доведа да я видиш… Макар да е девойка, тя е по-мъдра от мъдреците… Виж я и сам прецени…

— Не, сине. Не ми я води…

— Защо?

— Не искам да омекне сърцето ми… Не искам умът ми да има два пътя… А ти помисли… Помисли и ела да ми кажеш… А аз през туй време ще се помъча да ги възпра…

— Добре, татко, ще си помисля…

Старецът се усмихна горчиво. Добре познаваше той сина си. Добре познаваше сърцето му. Нямаше да си помисли. Любовта бе слязла при него, може би наистина от страната на сенките, от царството на Перун. И нямаше да го остави, докато не паднеше кървава жертва… Но дано, дано тоя път не бъде синът му… Останал бе само един… Другите трима млади князе бяха загинали с меч в ръка… Но бяха останали докрай верни на своя народ.

А Баян?… Най-хубавият от четиримата, най-умният!… С най-бързата точна стрелба, с най-ясните очи…

Младият княз се поклони и излезе. Докато бе говорил със стария княз, навън се бе събрала доста голяма тълпа. Баян спря и се огледа. Бяха повечето жени, но имаше и млади мъже, негови връстници и приятели от детинство. Никой не го поздрави, никой не му кимна. Лицата им бяха враждебни и мрачни, сякаш виждаха пред себе си омразен чужденец, византийски наемник. Някаква особена ненавист личеше именно в погледа на девойките — тия същите, кротки като гълъбици девойки, които така плахо свеждаха очи пред всеки момък. Баян продължаваше да ги гледа — един по един — може би някой щеше да трепне, може би някой щеше да се усмихне.

Никой не трепна, никой не се усмихна.

Тогава се усмихна сам той, синът на стария княз. След това вдигна глава и се отдалечи — тънък и строен. Лицата им потъмняха още повече. От всичко най-много ги разгневи неговата последна усмивка. Нима искаше да каже, че е по-силен от тях и по-умен от тях? Имаше ли право предателят да се гордее със своето падение? Гняв кипеше в сърцата им, те едва не хукнаха след него да го настигнат.

Когато Баян се прибра, Ина го чакаше в хижата. Тя чу стъпките му и излезе да го посрещне. Младежът изглеждаше спокоен, но не радостен. Като я видя, той се усмихна, но и усмивката му беше малко тъжна.

— Не е война, нали? — запита бързо девойката.

— Не, Ина… Но може би война срещу нас…

Той й разказа доста подробно разговора си със стария княз. Ина го слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-печално.

— Баща ти е съвсем прав. И в нашето време е така… В нашето време никой не принадлежи на себе си, никой не гони своето собствено щастие… Твоят народ винаги трябва да стои над тебе, Баян.

Но тя усещаше, че думите й не достигат нито до сърцето му, нито до ума му.

— Но какво преча аз на другите? — запита Баян нетърпеливо. — Нима съм по-лош от тях?… И ако те са слепи и не виждат, аз ли съм виновен, че съм видял малко повече от тях?…

Ина мълчеше, не знаеше какво да му отговори.

— Човек трябва винаги да се жертвува за другите — каза тя тихо. — Независимо дали са по-добри, или по-лоши от него…

— Да се жертвувам заради човешката глупост? Каква магьосница си ти и каква византийка?… Те трябва да станат като теб, а не аз като тях…

Тя мълчеше. И все по-трудно й ставаше да отговаря.

— Не казвам, че трябва да бъдеш като тях… Ти и без това си много повече… Но не трябва да се делиш от тях… А да им помагаш…

— А ти защо се делиш? Защо не отидеш да живееш с тях?… И да им помогнеш да станат и те като тебе?

— Аз ти обясних, Баян… Има един велик закон, който пречи.

— А ако нямаше такъв закон, би ли останала?

— Да — кимна тя, — бих останала… Такъв е законът на нашето време… Щастието за нас е да работим и да творим за другите. Но тоя закон е по-малък от великия закон.

— Тогава великият закон е против хората.

Тя клатеше печално глава.

— Не, Баян, не е против хората… Ако не беше тоя закон, човешкият живот би станал безсмислен.

— Защо безсмислен?

— Много е просто да се разбере и все пак е безкрайно трудно. Аз ти казах, че ние произхождаме от вас, както птицата произхожда от яйцето. Но ние нищо нямаше да представляваме, ако вашият път не беше труден и мъчителен… Така се е родила човешката душа и така е укрепнала — в борба и труд… Без вашия път ние щяхме да бъдем просто бездушни машини.

Разговорът постепенно угасна. Той не я разбираше. А Ина едва сега започна да съзнава, че в себе си той е напълно прав. Та кой от неговото време би могъл да извърви тоя безумно кратък и жесток път, ако не виждаше пред себе си своето щастие?

И вечерта, както винаги, двамата седяха пред хижата, уморени от мислите, с тъжни сърца.

— Баяне, искам тая нощ да ми разкажеш всички приказки, които знаеш. Може да не спим цяла нощ, но искам да ги разкажеш.

— Защо толкова бързаш, Ина… Твоето време ли те вика?

— Не зная, Баян, страх ме е.

— От какво те е страх?… Нали аз съм при тебе?

— Има сили, по-големи от нас… Разказвай, Баян много те моля…

Баян тъжно мълчеше.

— Не знам дали ще мога — отвърна той най-сетне.

И като въздъхна, започна с горчив глас:

— „Имало едно време един дядо и една баба“…

Синя древна нощ се стелеше над тях, едри и страшни трептяха звездите по небето.

Тя сънува цяла нощ старите приказки — зверовете говореха, орлите слизаха през кладенците в подземното царство. А сред зверовете и сред магьосниците бродеше млад княз с тъжни очи и син пояс. Самовили го зовяха от дълбините на тъмните вирове, змейове го преследваха. Но младият княз сякаш нищо не виждаше, безутешно бродеше из тъмните галилейски гори.

— Баян, искам днеска да бъдем весели! — каза тя на сутринта.

Баян се усмихна.

— Когато славяните искат да се веселят, пият вино и медовина. Искаш ли да опиташ?

— Не, не искам. А ти искаш ли да се надбягваме?

— Да се надбягваме?

— Да, просто да се надбягваме.

Той се усмихна снизходително. И след това безкрайно се смая, когато тя първа стигна до стария дъб. Гледаше я и не вярваше на очите си. Наистина всичко приличаше на приказката, дето таралежът се уловил за опашката на лисицата. И при това девойката не се задъхваше тежко като него.

— Не знаех, че си толкова силна — възкликна той удивен. — Мислех, че си по-нежна от стръкчето на теменужката.

— Какво знаеш ти! — очите на девойката се смееха. — Ами аз бях първа на сто метра в моя университет… И трета на дългия скок… Дай ми лъка!

Той й донесе лъка. Тоя път, разбира се, тя изгуби двубоя, но все пак ловко уцели едно не много дебело дърво. Баян продължаваше да я зяпа смаяно.

— Ама и вие ли стреляте с лъкове?

— Не, Баян, само се забавляваме. Но имаме доста добри майстори…

— Трябва да отида на поляната на фазаните… Ще дойдеш ли с мене?

— Не, Баян, не мога да гледам как убиваш птиците… Иди сам, аз ще те чакам…

Баян взе лъка и с лека стъпка се отправи към поляната на фазаните. Провървя му, успя да удари два фазана, макар че загуби доста време за втория. Бяха едри женски фазани, натежали от лятото, щяха да им стигнат за целия ден. Само че масло бе останало малко — толкова дни вече не бе ходил в селото за размяна. Той крачеше бързо по пътеката, искаше му се да не крачи, а да хвърка. Най-сетне се показа и хижата — с широко отворена врата. Но Ина никаква не се виждаше — може би палеше пещта. И едва като се изправи на прага, замръзна от ужас.

Хижата беше в такова безредие, сякаш в нея се бяха борили зверове. Куфарът на девойката бе разтворен и захвърлен на пода, съдържанието му разпиляно. Най-красивата рокля, която така странно менеше цветовете си, бе разпокъсана на парчета. Той изведнъж разбра и като луд хукна към селото. Но като стигна до потока, бързо се върна назад. Да, тежкият сандък не беше отворен. В бързината нападателите не бяха успели да се справят с ключалката му. Баян го отключи, извади оттам кожения пояс и тежкия железен меч. Той го препаса бързо, с трескав жест измъкна лезвието от канията. То блесна като малка мълния на светлината, която идваше от вратата. Някакъв див звук се изтръгна от гърлото на младежа, когато яростно завъртя меча. Той изсвистя и изсъска като змия, острието му се заби в една от гредите. Баян го измъкна и отново като луд хукна към селото.

Тичаше, без да мисли. Знаеше, че ще умре, но ще я избави. Дори не разбра кога е пристигнал. Улиците на селото бяха съвсем пусти, из тях не се мяркаха дори деца. Той тичаше към малкия площад — там се събираха воините, оттам тръгваха на война. Но там наказваха вещиците и предателите. Натам тичаше Баян с все сила.

Едва като пристигна, разбра, че не е закъснял. По средата му бе издигнат костер, а всред костера, на дървен стълб бе привързана девойката. Като че ли цялото село се бе събрало там; Баян видя, че повечето от мъжете са въоръжени. Той се вряза в тълпата и изскочи на празното място между костера и предните редици. Видът му бе все така разярен.

— Какво искате да правите, нещастници? — изкрещя той. — Вие луди ли сте?

Пред кордона излезе Слав. Той предвидливо се държеше за дръжката на меча си:

— Баян, тази жена е вещица… Или самодива, както хората казват… Тя те е омагьосала…

— И да ме е омагьосала… Нима това е твоя работа?

— И твоя не е, Баяне… Ти не си с ума си… Не можеш да ни съдиш. Ние я осъдихме вместо тебе…

— И какво я осъдихте?

— Каквито са законите на племето… Тя трябва да бъде изгорена жива на костера…

— Лъжеш, Слав… Няма такива закони в нашето племе… Това е закон на проклетите византийци… Те горят хората живи… И горят само тези, които са врагове на императора.

— Нямаш право да говориш, Баян! — каза твърдо Слав. — Ти не си с ума си…

— Та ти ли си с ума си, проклет да бъдеш… Как може да изгорите невинен човек?… Какво лошо сте видели от нея?

— Ние вече сме я осъдили…

— Не признавам вашата присъда! — изкрещя Баян. — Който пристъпи напред, ще падне от меча ми…

С рязко движение Баян извади меча си. Очите му горяха като трескави.

— Събери си ума, Баяне! — изрече мрачно Слав. — Ти никого няма да убиеш… Ние ще те заградим с нашите копия и ще те пронижем, преди да гъкнеш.

— Добре! Изгорете ме заедно с нея…

— Не! — извика зад гърба му девойката.

Гласът й беше и умолителен, и отчаян. Баян бавно се обърна към нея. Привързана към костера, тя не можеше да помръдне. Но очите й го молеха и заклинаха.

— Баяне, не ти!… Ти не бива!… И никой друг… Не бива никой да загине заради мене… Ще стане страшно…

Без да каже дума повече, Баян бавно тръгна към кладата. И усети как някакво раздвижване стана зад гърба му, чуваха се гласове, слаби възклицания. Баян се обърна. Всред тълпата се бе изправил старият княз, високата му суха фигура стърчеше над всички други. Но изглеждаше съвсем спокоен, само сините му вдлъбнати очи блестяха по-силно.

— Оставете ги да си вървят! — каза той властно.

В тълпата се чу глух ропот.

— Давам три дни срок на чужденката да си отиде… Тя е дошла с добро, нека си върви с добро…

— Нямаш право, велики княже! — обади се Слав. — Това е народна воля…

— Когато стане нужда, народната воля трябва да се събере в юмрук. Сега аз съм юмрукът.

— Но тя е магьосница, велики княже…

— Мълчи, Слав! — тоя път нетърпеливо и строго се обади старият княз. — Баян е прав, не искам да въвеждаш тук византийските нрави…

После се обърна към тълпата и вдигна властно ръка:

— Хайде, вървете си по домовете…

През тълпата мина сърдит ропот. И като че ли известно време хората се колебаеха — да послушат или да не послушат своя княз. Но после ропотът утихна, те с наведени глави поеха към хижите. Само Зара остана още известно време сама на площада, сините й очи бяха пълни с гняв и мъка. Но тя не гледаше към Баян, гледаше към привързаната за стълба девойка. Не разбираше какво е харесал той в това слабичко телце, в тая рядка, права руса косица. Най-после погледите им се срещнаха — светлият и тъмният. И светлият не издържа, макар че в тъмния нямаше ни омраза, ни тържество. Беше просто нещастен поглед на обикновено нещастно момиче. Зара прехапа устни и разплакана тръгна към бащината си хижа.

През това време Баян бе вдигнал меча и трескаво режеше с него конопеното въже, с което бе привързана за стълба. Ина слезе от костера. Старият княз все още стоеше на площадката — сух и величествен. Той гледаше към девойката и погледът му ставаше все по-добър и по-тъжен. Двамата приближиха към него, като че ли без дъх от преживяното премеждие.

— Кажи ми, дъще, истината — проговори тихо старият княз. — От коя страна си дошла при нас?

Ина мълчеше смутено. Как да му обясни гая неразбираема истина? Как да не огорчи стареца, който я гледаше с такова доверие?

— Княже, дойдох при вас от страната на великата надежда — отвърна тя най-сетне.

— И тая далечна страна се намира в далечното бъдеще? — попита недоверчиво князът.

— Всяка надежда се намира в бъдещето. И колкото е по-голяма, толкова по-далече се намира от нас…

— Ако е тъй, надеждата никога не може да стане истина… Защото винаги трябва да вървим след нея…

— Не, княже, настигаме ги понякога… Особено по-малките и по-близките надежди… Но ги изяждаме бързо като медена пита… Само великата надежда стои винаги пред нас.

— Мъдро говориш, дъще — поклати глава скръбно старецът. — Но не блести ли тя много силно, когато е близко… Май че не е за слабите човешки очи… Ето, съвсем е заслепила моя син… И не вижда вече той нито себе си, нито своето племе…

— Ти си прав — отвърна тихо девойката. — Дойдох при вас да събирам приказки, а ще събера скърби и огорчения… Аз ще се върна в моята страна, княже…

— Ина! — трепна Баян.

— Всеки в своето време, Баян… Така е било и винаги така ще бъде… Не може да има друг закон.

Това бяха последните думи на девойката. Тя се поклони леко на стария княз и пое към ловджийската хижа.