Над всичко

4

Тя се завърна. Дори не разбра как стана това — с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия — великолепните психолози — да не си въобразяват, че всичко знаят.

Изминаха три спокойни дни. Просто живееха в дълбоката тишина край леса, почти не говореха. Баян отново носеше фазани, скубеше ги жестоко пред очите й. Тя не протестираше. След това дълго и старателно ги препържваше с прясно масло, докато добият цвета на ба-кър и злато. Тя покорно ядеше. Понякога тъмните й очи ставаха по-тъмни, тя се мъчеше да ги скрие. В такива мигове и той се отдалечаваше, оставяше я самичка, уплашен да не я загуби. Той вече разбираше, че рано или късно ще дойде тоя час, но не искаше да мисли за него.

На третия ден тя му каза:

— Баян, искам да видя хора.

— Какви хора? — трепна той.

— Обикновени хора… От твоето племе…

Баян дълго мълча.

— Не знам — каза той най-сетне. — Те ще те помислят за византийка. И ще ни прокълнат и двамата.

— Искам, Баян…

— Щом искаш — въздъхна той примирено.

В края на краищата Ина се съгласи да види селото отдалече — от покрайнините на леса. Просто да го зърне. Тръгнаха още същия ден и с хиляди предпазливости. Вървяха през горичките, по хълмовете, обрасли с храсталаци. Навсякъде избягваха пътеките и откритите места. Беше спокоен и тих ден без никакво облаче по небето, без никакъв повей на ветрове — топъл ден, потънал в следобедна дрямка. Най-после навлязоха в дъбовата гора, която граничеше със селото. Беше глуха и влажна като стария лес, стъпките меко потъваха в изгнила шума. Тежката сянка бе погасила всяка друга растителност — само тук-таме се мяркаха белите или ръждиви шапчици на гъбите. Баян пристъпваше все по-бавно и по-предпазливо. И най-сетне спря.

— Ела — каза той тихо.

И посочи с пръст. В малката котловинка наистина жълтееха сламените покриви на селото. Никак не беше далече. Ясно се виждаха фигурите на хората, които бродеха из дворовете без огради. Бяха повечето жени и старици. Ина жадно гледаше своите далечни сестри. Бяха всичките руси, доста високи и едри, с дълги рокли, препасани здраво през кръста. Тя чуваше гласовете им, мощни и гърлени, изпълнени с някаква притаена сила и жажда. Усещаше как леко настръхва при тия звуци. Чуваше и крясъка на децата, дрънкането на съдовете, врещенето на козите. За тях това бе обикновен, спокоен, мирен ден, дълъг като вечността, изпълнен с предчувствията за сладката нощ. Обзе я внезапно някакво мъка, която сякаш идваше от кръвта — от същата червена и гъста кръв, по-жива и от хората, с памет, която идваше от най-далечните векове.

— Да вървим — изрече тя внезапно.

Отново тръгнаха през леса, мълчаливи и замислени. Тя усещаше, че й се завива свят при спомена за женските гласове, за тяхната първична сила и жажда. Яките им фигури стояха като живи пред очите й. Тая, която носеше ведро с вода от реката. Тая, която се кискаше. Тая, която гонеше две деца през поляната. Тая, която клекна край един храст и вдигна грубите поли на роклята си.

— Баян, вашите жени са много силни…

Той кимна спокойно:

— Да, вярно е… Баща ми каза веднъж, че в жените е нашата сила. Те умеят да раждат… И раждат все хубави и здрави деца… Той каза, че никой не може да изтреби нашите племена… Жените ни винаги раждат.

— Ти не се ли страхуваш малко от тях? — запита Ина внезапно.

— Да се страхувам ли?

— Те са по-силни от вас… Те биха презрели мъж от моето време.

Той се усмихна:

— Не вярвам… Те не обичат груби мъже… И не винаги изглеждат такива… Поне девойките. Когато ги наближи момък, те приличат на гълъбици, толкова са плачи и кротки…

— Преструват се — заяви Ина враждебно.

Върнаха се мълчаливо в хижата. Вечерта, както винаги, тя седна на еленовата кожа край вратата, подпря с юмруче малката си брадичка. Баян разказваше своите приказки. Беше нощ като всички, много по-синя от нощите в нейния свят, много по-тиха, макар че щурците цвъртяха упоително и глухо се обаждаха нощните птици. Тя слушаше разсеяно. Усещаше тая нощ с цялата си душа любовта около себе си — светулките, които се търсеха в мрака със сините си фенерчета, щурците, които се мамеха с песните си, птиците, които отмалели се зовяха. Никой не спеше в тая нощ, всички се търсеха. Тя почти загуби тънката нишка на приказката. И внезапно се обади:

— Баян, вашите приказки не са измислени от жени, както ти казваш… Вашите приказки са измислени от мъже.

— Защо, Ина?

— Ами приказките са като сънищата и мечтите… А вашите жени са твърде примитивни, за да имат сънища и мечти.

— Тая дума лоша ли е?

— Не знам — отвърна тя неспокойно. — Но в нашето време не се споменава за хубаво… Пък може и да не сме прави.

— Не те разбирам.

— Та как ще ме разбереш? — нещо гневно трепна в гласа й. — Нашите биолози превърнаха хромозомите в бойно поле… Режат, прибавят… Аз вече не знам коя съм, откъде идвам, колко съм истинска…

— Ти си най-истинската. И щом вашето време е родило девойка като тебе, то е безкрайно по-велико от нашето.

Тая нощ и двамата спаха много неспокойно. Баян стана още в тъмно, за да обиколи капаните. Намери в тях само един заек, преряза с нож гърлото му, спокойно почака, докато му изтече кръвта. Много му се искаше да прескочи до поляната на фазаните — Ина ги предпочиташе пред жилавото месо на зайците. Но това означаваше да загуби време, а той бързаше… Да, бързаше да се върне при нея, страхуваше се да я остави самичка.

Хижата изглеждаше съвсем тиха, навярно девойката още не се бе събудила. Баян закачи заека на клоните и започна ловко да го дере. От време на време се обръщаше и поглеждаше към вратата — нямаше ли да скръцне, нямаше ли най-сетне да се отвори. И изведнъж забеляза, че от комина на хижата излиза слаб дим. Ясно — станала е, опитва се да запали пещта. Необяснима нежност нахлу в сърцето му — не просто нежност към жена, нежност към несръчно дете. Той се усмихна и влезе в хижата. Ина наистина бе клекнала пред пещта и както миналия път неуспешно се опитваше да я запали.

— Ина! — изрече той с укор.

Девойката трепна и се обърна. Баян много ясно видя, че очите й са пълни със сълзи.

— Ина, ти плачеш? — остана той поразен.

— Не, не! — възкликна тя уплашено. — Това е от дима.

— Лъжеш ме, Ина…

Тя започна да бърше сълзите си с ръкава на пижамата.

— Да, лъжа те.

Той стоеше пред нея и не знаеше какво да й каже — толкова го бяха поразили сълзите й. И тъкмо искаше да пристъпи напред, някой почука на вратата. Не беше обикновено почукване, а грубо, остро и настойчиво. Баян се обърна намръщен и отвори. Пред прага стоеше въоръжен селянин. Не беше млад — гъста, леко прошарена брада скриваше почти цялото му лице. В ръцете си държеше грубо копие, с което навярно бе почукал, поясът му бе препасан с широк и тежък меч. Той дори не погледна към девойката, строгите му очи бяха впити в Баян.

— Княже, вика те старият княз — каза той. — Заръча веднага да дойдеш при него.

— Добре — отвърна с достойнство младежът. — А сега си върви…

Някаква особена власт и сила имаше в гласа му, които накараха девойката да трепне. Хората в нейния свят никога не говореха така помежду си — говореха като равни с равни. Сега младият княз заповядваше. В очите на славянина пламна в миг някаква скрита враждебност, но веднага угасна. Той покорно се обърна и си отиде. Баян блъсна вратата зад гърба му. Когато отново се извърна към девойката, лицето му бе потъмняло.

— Какво значи това, Баян?

— Не знам… Но не е за хубаво…

— Защо?… Нали те вика баща ти?

Челото на Баян бе покрито с леки бръчки, каквито никога досега не беше виждала.

— Изпратил е човек с оръжие — каза той. А човек с оръжие се праща, когато има война…

Тя усети, че той нещо недоизказа.

— И какво още?

— И когато има предателство — добави той мрачно.

Тя веднага разбра — едното или другото означаваше раздяла. Устните й изведнъж побеляха. Тая страшна дума война — досега я бе чела само в книгите като най-кошмарния спомен от далечното минало.

— Защо война?… Кой може да воюва е вас?

— Ние постоянно воюваме — отвърна с горчивина младежът. — От юг нахлуват византийците, от север — войнствени племена… Трябва постоянно да браним земите си.

— Нима те нямат свои земи?… Или там им е тясно?

— Всичко е за плячката. Тя е винаги по-лесна от труда… Но не вярвам да е война, Ина… Иначе щяха да запалят огньовете…

— Значи предателство — разбра тя. — Заради мене ли?

Той не отвърна. Без да каже дума, отвори стария сандък и извади оттам кат нови дрехи. После разпали пещта и сложи да се топли вода. Ина мълчаливо го наблюдаваше. Някаква скрита тържественост личеше във всеки негов жест, във всяко негово действие. Сякаш внезапно се бе превърнал в някакъв друг човек — съвсем непознат и чужд. Когато водата се стопли — той я помоли да излезе. Ина разбираше — готвеше се за срещата със стария княз така, както не се бе готвил заради нея. И навярно искаше да се представи пред него в най-добрия си вид.

Точно така стана. Когато най-сетне излезе от хижата — Ина го погледна учудена. Изглеждаше много по-висок и по-хубав в новите дрехи, много по-строен. Син колан препасваше прилепналата до тялото дреха. И сега наистина приличаше на млад княз, съвсем приличаше.

— Ина, ти трябва да ме чакаш в хижата. И никъде да не излизаш.

Отново гласът му звучеше властно и силно като при разговора със славянина.

— Добре, Баян.

— Аз ще се върна скоро.

— Знам. Иначе биха ни взели и двамата.

— Само това не могат да сторят. Нищо не мотат да сторят, без да ме питат.

Той се поклони леко, но така изящно, че Ина се слиса. Никой не се кланяше в нейното време. Кланяха се само в класическите пиеси и в най-старите филми. Но тя бе готова да се закълне, че той го направи много по-добре от всички други, които досега бе виждала.