Над всичко

6

Баян я настигна и се изравни с нея. По лицето й обилно течаха сълзи.

— Ти си отиваш, Ина?

— Да, Баян…

— Но великият княз ни даде три дни.

— Страх ме е, Баян.

— От какво?

— От всичко… От моето бъдеще ме е страх… И от твоето настояще…

— Но князът обеща… Те повече нищо лошо няма да ни направят…

— И все пак ме е страх! — изрече отчаяно девойката. — Заради тебе, Баян… И не само заради тебе… Нали ти обясних… От едно яйце не се излюпва само едно пиле. Излюпват се хиляди… Ако ти загинеш, ще изчезне в бъдещето всичко, което произхожда от тебе… Ще се наруши целият световен ред…

Младежът спря. Нещо непонятно, нещо трескаво я парна в погледа му.

— Той и без това ще се наруши! — заяви младежът рязко. — Ще се наруши, ако си отидеш веднага…

— Какво искаш да кажеш? — попита Ина, поразена и от погледа му, и от думите му.

— Каквото казах! — все така рязко отвърна младежът. — Тоя меч може да погуби всеки живот… Даже и моя…

— Баяне, това е ужасно!

Ина го гледаше със затаен дъх и все още не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли беше произнесъл тия невероятни думи?… Откъде можеха да се родят в душата му?… Това съвсем не приличаше на всичко, което бе чела за древните векове… Човек да се убие за любовта си!… Тя все още го гледаше. Нещо безумно се бе затаило в дъното на неговите очи, нещо, което не съществуваше в нейния свят. Тя не го разбираше, но усещаше как властно прелива в сърцето й. Струваше й се, че нейното сърце няма да издържи, ще се разкъса на хиляди късове. Такова огромно и страшно чувство имаше у тоя древен човек.

Тя се обърна и тръгна безпомощно по пътеката. Не, нищо не беше вълчият капан с острите металически зъби. Тоя беше много по-жесток и безмилостен. Тя поразена разбра, че вече няма да се отскубне от него. А като че ли в тоя миг и не искаше.

Баян отново я настигна.

— Разбра ли, Ина?

— Разбрах — отвърна тя едва чуто. — Ще остана при тебе…

Тя не каза: „Ще остана при тебе три дни.“ И разбираше добре, че вече не владее себе си… Може би по-късно!… Може би като мине това необяснимо замайване, това непонятно чувство, което цялата я разтърсваше. По-късно, по-късно!… А сега да върви!…

И от тоя миг девойката заживя като в сън. И като че ли стана съвсем друга, непозната и непонятна дори на себе си. Ина покорно скубеше фазаните, които той носеше. Това не я ужасяваше, не хвърляше душата й в смут. Пеперудите вече не й приличаха на летящи цветя. Те си бяха просто обикновени пеперуди. Тя вече не усещаше себе си. Не знаеше дали е щастлива, или нещастна. Но не можеше в тия часове да си представи някакъв друг живот… Сега тя просто живееше, без да си дава сметка за нищо — като тревите и като дърветата.

Колко хубави бяха дните!… Колко хубави бяха нощите! Навън пееха щурци, неспокойно се търсеха в мрака. Луната светеше в малкия дървен прозорец, бялото петно на пода грееше като късче бяла човешка плът. И колко миризми!… Миришеше на гаснеща пепел в пещта, на билки, на кожи. Миришеше на мляко, на борови връхчета, на прегоряла мед. Тия миризми съвсем я замайваха, тя не можеше да заспи. Колко тясно й се струваше сега широкото ловджийско легло… Тя лежеше от-вита и гледаше малката бяла плът на пода. С каква неизмерима сила я привличаше… И сякаш след всеки миг ставаше все по-голяма и по-голяма. И нейната собствена малка и бледна плът в тия нощи бе гореща и неспокойна. Никога не бе имала толкова кръв, никога лака не бе шумяла в ушите й. Искаше й се да стане и да тръгне из топлата нощ — да върви през леса край малините, изпускащи топлината си, малините с алена кръв като нейната, с любов като нейната — тръпчива и сладка. Между черните дървета ще прелитат птици, събудени от лекия птичи сън — сън само от небе, облаци и мушици. Като звезди, паднали от небето, ще светят белите шапчици на гъбите. Светулчици ще я водят по глухите пътища, ще й показват тайните кътчета на сърцето й. И ще я зовят от дълбините на леса глухите призиви на елените.

На сутринта тя се събуди щастлива и решителна.

— Заведи ме на вира! — каза Ина. — На най-дълбокия и на най-синия вир. Искам да се окъпя…

Той седеше на брега и тя се къпеше пред очите му. Той гледаше с притаен дъх, не смееше да помръдне. Приличаше му в тоя миг на сините водни кончета с прозрачни крила, които се люлееха под клоните на върбите. Толкова бе лека и прозирна и в същото време бе толкова силна и истинска. Къпеше се щастлива като децата всред водните пръски и слънчевите отблясъци на слънцето. Смееше се щастливо и дръзко. Никога не се бе смяла така в живота си, никога така не бе ликувала…

Тя лежеше до него, облегнала бузата си на коравото му коляно. Пред погледа й се простираше топлата равнина, в дъното й синееха планините. Нищо по-неподвижно и по-вечно не бе виждала през живота си от тая гледка. Нищо не потрепваше в спокойното утро — ни лист, ни цветче. И въздухът бе неподвижен и плътен като изстиваща плазма. Времето бе спряло. И едва сега тя осъзна, че то никога не се бе движило и че се движеха всъщност само ге върху неговия спокоен и безстрастен екран. Това спокойствие и това чувство за вечност постепенно я завладя и измести от сърцето й всичко друго.

Най-сетне тя каза:

— Знаеш ли, Баян, нашите философи и мъдреци ужасно са сбъркали… Всъщност истината е много по-проста…

Той мълчеше.

— Твоите думи ме измъчват — изрече Баян най-сетне. — Тебе те разбирам, но никога не разбирам твоите думи…

— Не бива да те измъчват — отвърна тя. — Това, което ще ти кажа, е хубаво… Нашата съдба е запечатана завинаги във времето… И понеже то е вечно и неизменно, ние ще живеем в него винаги и всякога…

— На мене и днешният ден ми стига.

— Но и той ще бъде вечен — усмихна се тя. — Ето къде са се излъгали мъдреците, Баян… Понеже вече не могат да видят такава спокойна и топла равнина, те не могат да стигнат и до истината. Причината не пре-дизвиква следствие, Баян… Само по себе си това е абсурдно… Всъщност следствието се съдържа в причината… А това е велико… Или поне е достатъчно.

— За нас ли?

— Да, за нас! Но остави ме още малко да си помисля…

През нощта за пръв път заваля дъжд. Затропа с корави пръсти по покрива на хижата. Но Баян не стана да прибере кожите. Тоя дъжд би могъл да развали всички кожи по света, но той пак не би станал. Те лежаха и слушаха шума, който след всяка минута се усилваше все повече и повече. Скоро дъждът се превърна в истинска буря. Навън забучаха клоните на дърветата, блесна мълния и само миг след това мощно и страшно удари гръм. Ина потрепера и се сви до парещото му рамо. За пръв път в живота си тя слушаше шума на истински дъжд — неовладян, ненаправляван. Мълниите се усилиха, дъждът вече не потропваше, а шуртеше. И тоя древен и радостен шум сякаш изми и последните съмнения в душата й.

Сутринта тя се събуди първа и изтича при козите. Нищо лошо не се бе случило с тях, лежаха си все тъй кротко една до друга, с влажни от дъжда гърбове. Тя отвори дървената преграда, те скочиха веднага и се разпиляха из шубраците. Ина остана да ги гледа още дълго време, докато красивите им извити рога съвсем изчезнаха в храсталака.

— Трябваше да ги издоим — каза Баян.

Тя трепна и се обърна. Не беше чула кога се е приближил, умееше да ходи така безшумно, почти като горските зверове.

— Нима снощи не ги издои?

— Снощи ги забравихме. А това не е хубаво, млякото им ще прегори…

И понеже видя разтревоженото й лице, побърза да добави:

— Не е страшно, ей сега ще ги прибера…

— Баян, набери ми малини. Сънувала съм ги цяла нощ… Набери ми топли малини, искам да си направя истински сок.

Ина остана да го чака пред хижата. Сега равнината пред нея не бе така спокойна като предния ден, сега тя блестеше по-ярка и по-плътна. Нощният дъжд я бе измил, зеленината бе станала по-ярка и по-плътна, росата сияеше. Седеше неподвижна, не искаше за нищо да мисли… Важно е той да й донесе малини, важно е да не прегори млякото на козите. И нищо друго на тоя свят не е важно.

Внезапно тя чу някакъв шум — странно познат, смразяващо неприятен. И видя точно това, което очакваше да види — бяло, искрящо кълбо, което едва ли не заслепяваше погледа. Внезапно то се стопи, показа се Машината.

Ако се беше показал див звяр, надали би се слисала повече. Тя седеше като закована на мястото си, нямаше сили дори да се помръдне. Най-напред се появи Алек със своята смутена усмивка. На девойката се струваше, че се отскубва от някакъв дълбок сън, че постепенно идва на себе си. И изведнъж се събуди. Наистина Алек вървеше към нея със своето свежо и гладко като ябълка лице. След него бавно и малко намусено крачеше професор Хемниц. Всичко бе толкова просто, толкова истинско. Внезапно целият свят, в който сега живееше, се стопи като бялото искрящо кълбо, остана Машината.

— Алек! — възкликна тя зарадвано.

Алек отново се усмихна и подаде ръка. Колко странно бе това докосване на деликатната, мека ръка, колко неочаквано чувство предизвика у нея. Тя мигновено разбра за какво идват при нея.

— Как ме намери, Алек? — запита тя с променен глас.

— Всъщност аз те намерих — обади се Хемниц.

Ина се ръкува и с него.

— Ами естествено, професор Хемниц — отвърна тя сдържано. — Само вие можехте да се досетите къде съм и какво мога да търся…

— Не беше толкова лесно — призна си професорът. — Вече четвърти ден скитаме из тия безбрежни славянски пущинаци… Добре, че индикаторът откри силовото поле на твоята Машина…

Тя едва не прехапа език — как бе допуснала тая елементарна непредпазливост. Вълна от ярост нахлу в сърцето й — и към себе си, и към тях. Но се овладя, само погледна враждебно техните леки облекла, така противно изящни всред суровата природа наоколо.

— Ами заповядайте! — покани ги тя. — Това не е просто хижа… Това е княжески палат, ако нямате нищо против… Сега засега мога да ви предложа съсирено козе мляко…

Алек и Хемниц бързо се спогледаха.

— Не бива, Ина — каза колебливо младежът.

— Защо, Алек?…

Съвсем мъничко враждебност се пропука и бликна в гласа й, но Алек много добре я усети.

— Защото не бива да рискуваме — отвърна младежът. — Той всеки момент може да се върне…

— Вие го видяхте? — трепна тя.

— Да, видяхме го…

— Доста приличен момък! — подхвърли иронично професорът. — Аз мислех, че са по-дребни!…

— А аз мислех, че вие сте по-едър, професор Хемниц! — изрече сухо девойката. — Всички глупави малки студентки мислят така за своите професори… И обикновено се лъжат.

Внезапната атака не направи никакво впечатление на професора.

— Не е лошо казано! — отвърна той шеговито. — Обичам, когато ме критикуват…

— Аз не ви критикувам, професор Хемниц, аз просто ви оценявам…

— И какво оцени?

— Че сте недостоен за катедрата. Славяните не са дребни. Но едва тук разбрах, че вашата наука за тях е доста дребна.

Професор Хемниц изведнъж загуби хубавото си настроение. През всички епохи до неговата младите асистентки бяха говорили със своите професори на крайно коректен език. Пък и сега го обидиха не толкова думите, колкото дълбоката й искрена убеденост, която лъхаше от тях.

— Сега нямаме време за дискусии, Богомолова — каза той. — Нареждането е да се върнеш веднага!…

— А ако откажа?

— Как тъй ще откажеш? — сякаш не повярва на ушите си Алек. — Много добре знаеш какви ужасни последици може да има твоето лекомислено поведение…

— Аз не вярвам в тия престарели истории, Алек! Според мене всяко време в историята е реално и истинско… Щом това се е случило с мен, то е трябвало да се случи… И всички възможни негови последици са вече вписани в нашето време.

— Това не е според тебе, а според Хансен! — обади се малко нервно професорът.

— Какво, като е според Хансен?

— Неговата теория не е официално призната… Защото с нищо не е доказана…

— Ето ви сега един експеримент — изрече Ина спокойно.

Алек и Хемниц се спогледаха смаяно.

— Ина, ти май не си с ума си! — каза меко Алек. — Невъзможно е да се направи такъв експеримент… Той може да се окаже фатален… Никой не е в състояние да предвиди какво може да разруши в нашето време…

— Или пък да прибави!…

— Дори да е тъй! — възрази решително Алек. — Какво ще стане, ако ние всички нахлуем в тоя древен свят… И го прекроим така, както на нас ни се иска… Та нали ще обезсмислим смисъла на нашето собствено съществуване.

Ина разбираше, че е прав. Ако трябваше да отнемат нещо от миналото, ако трябваше нещо да изменят — то бяха преди всичко най-тежките страдания на човечеството. Но какво щеше да се получи? Та нали на фона на най-тежките страдания се бяха появили и най-светлите идеи. Тия, които и досега осмисляха тяхното съществуване.

— Не казвам, че трябва да се втурнем тук всички — заяви тя. — Казвам, че искам да остана тук само аз.

Алек я гледаше поразен:

— Ама ти сериозно ли говориш?

— А защо не?

— Не разбирам какво можеш ТИ да харесваш на тоя варварски и примитивен свят?…

— А какво да харесвам на вашия рай?… Разбери, Алек, човек не може и не бива да живее в рай… Човек трябва само да се стреми към него…

— Нима искаш да кажеш, че живеем без никакви стремежи? — попита Алек смаяно.

— Всички наши стремежи са отправени към нашето благополучие — отвърна спокойно девойката. — Или към нашето щастие, както казвате вие… И в тоя стремеж ние сме загубили много по-ценни неща, Алек… Ние сме загубили пеперудите… Ние сме загубили светулките и щурците. Най-важното — ние сме загубили любовта…

— Не сме я загубили, Ина. Но сме я направили само по-човешка…

— Какво значи по-човешка?

— Много по-съвършена… Много по-всеотдайна и нежна… Лишена от мрачния егоизъм на притежанието…

— Не! — изкрещя тя.

— Какво — не?

— Искам да бъде надчовешка!… Искам да бъде над всичко!… Искам да бъде истинска!…

— Истинска не значи варварска, Ина!…

— Ти не разбираш, Алек… Както не разбирах и аз… Аз видях тука човек, който е готов да умре за любовта си… У нас много отдавна вече никой не е готов да умира за нищо…

— Ина, ти не знаеш какво говориш! — прекъсна я професорът. — Та нали това е смисълът на целия човешки прогрес?… Хората да бъдат щастливи без страшната угроза на страданието и смъртта…

— Аз не говоря с вас, професор Хемниц! — отвърна рязко девойката.

— И на мен не ми се водят такива примитивни дискусии! — заяви професорът. — Аз имам просто заповед да те върна в нашето време…

— Не! — отказа девойката решително. — Аз съм дала тук обещание… Тоя път ще се върнете без мене…

Нещо студено блесна в погледа на професора. Той бръкна в джоба си и извади нещо като електрическо фенерче. Ина знаеше какво е то, просто се вцепени на мястото си.

— Моля ви, професор Хемниц! Ще стане нещастие… Той ще се…

Но не успя дори да се доизкаже. От инструмента лумна жълта светлина, колената й сякаш омекнаха, тя се отпусна без свяст върху пожълтялата трева. Лицето на Алек бе потъмняло съвсем, той гледаше мрачно професора.

— Не съм съгласен с вас, професор Хемниц! Това е насилие.

— Имам разрешение от Съвета! — измърмори нервно професорът. — Нямаме повече никакво време за губене…

— И все пак това е насилие върху човек… Най-отвратителното престъпление… Ние можехме да я убедим…

— Алек, не виждаш ли, че тя не е с ума си! Тя е като омагьосана, както казват диваците… Не можехме да я убедим…

Но Алек вече не го слушаше, той бе коленичил пред девойката.

— Сигурен ли сте, че тая играчка е съвсем безвредна?…

— Напълно сигурен!… И не губи повече време, Алек… Славянинът може всеки момент да се върне…

И понеже младежът нищо не му отвърна, той побърза да добави:

— Прибери й багажа!… Не трябва да остава никаква следа от нея… И тръгни веднага…

— А вие?

Професорът го погледна смаяно. Всички ли бяха полудели в тоя древен свят с инфектиран въздух?

— Аз ще се прибера с нейната капсула… Не можем да я оставим на варварите! Хайде по-бързо!…

Той извади индикатора и пое по посоката на стрелката към Машината, с която Ина бе дошла в тая далечна епоха.

Баян се връщаше бързо към хижата. Не водеше козите, беше ги забравил съвсем. Само стискаше до изпотяване в ръката си плетената дръжка на кошничката, в която бе набрал малините. Сърцето му бе тревожно, мъчеха го мрачни предчувствия. И не бе взел нищо със себе си — ни лъка, ни копието. Просто бързаше, усещаше как краката му се подкосяват.

— Инаа! — извика той високо и тревожно. — Инааа…

Алек чу тоя глас и забърза. Тоя път наистина нямаше никакво време за губене.

Баян излезе на полянката пред хижата. И видя невероятна, неочаквана гледка. Висок, млад човек, тънък и строен, в блестящо облекло носеше на ръце Ина. Носеше я към някакъв странен предмет, кръгъл като яйце, което бе увиснал на половин стъпка във въздуха. До тях имаше не по-малко от петдесет крачки.

— Стой! — изрева Баян диво.

Непознатият трепна като ударен в гърба, но ускори крачките си. И само след миг хлътна в странната вещ. Баян затича. И за щастие видя, опряно на хижата, едно от своите бойни копия. Той го грабна и трескаво вдигна поглед. Предметът беше изчезнал. На негово място се въртеше във въздуха невероятно бяло кълбо, ослепително бляскаво. Полудял от ярост, Баян запрати срещу него копието си. Но като долетя до предмета, копието сякаш се изпари във въздуха. Предметът заблестя още по-силно и внезапно изчезна.

Диво отчаяние удави сърцето му. Той падна на колене, извади камата си и с все сила я заби в това кървящо от болка сърце.

Нищо не се случи в света на Ина. Не се чу оглушителен гръм, пространството не се разцепи. Всички хора останаха живи но местата си. Не трепнаха дори огромните ядрени слънца, които създаваха изкуствен климат на полюсите.

Хипотезата на Хансен беше доказана. Но никой никога не узна това.