Над всичко

I

От вратата на канцеларията на Св. Джордж, Чарлс Клер Уинтон гледаше след колата, която отнасяше дъщеря му с „цигуларя“, за когото се беше омъжила. Неговото чувство за приличие не му позволяваше да върви с бавачката Бети — покрай него единствена свидетелка на венчавката. Тая пълна жена, толкова възбудена, би подхождала зле към неговата стройна, изправена фигура, която се движеше леко и непринудено, както подобава на един кавалерист, дори и когато е в оставка вече от шестнадесет години.

Бедната Бети! — Той мислеше за нея с яд и симпатия — тя трябваше да се въздържа да не плаче пред вратата. Навярно се чувствуваше загубена сега, когато вече нямаше Джип, но не беше тъй загубена като него! Ръката му в светла ръкавица — единствената му истинска ръка, защото дясната беше отрязана до китката — нервно сучеше малките прошарени мустаци, извити над ъглите на стиснатите му устни. През тоя сив февруарски ден той беше без палто; съобразно с тая тъй тиха сватба той не беше в черни дрехи и цилиндър, но в тъмно син костюм с корава черна шапка. Войнишкият му и ловджийски инстинкт да не проявява никакво вълнение не го напусна в тоя тъмен ден от живота му; обаче светлокафените му очи се свиваха, втренчваха се, пак се свиваха и отвреме-навреме, като че ли надвити от някакво дълбоко чувство, потъмняваха и сякаш потъваха в главата му. Лицето му беше сухо, опърлено, с хлътнали бузи, гладко избръснато; ушите малки, косата по-тъмна от мустаците, но отстрани прошарена — това беше лице на човек деен, самоуверен, сигурен. Държането му показваше, че всякога бе обръщал внимание на елегантността и формата, но също съзнавал, че има неща и над това. Човек, който, спазвайки точно един определен тип, има в себе си и нещо не типично.

По пътя за парка той влезе в Маунт-Стрит. Тук все още стоеше къщата, макар че улицата тогава беше съвсем друга — къщата, пред която бе крачил в мъглата назад-напред, като някакъв призрак през онзи ноемврийски ден, като изпъдено куче, в страшна душевна агония — преди двадесет и три години, когато се роди Джип. И тук пред вратата да му кажат, на него, който нямаше право да влезе, но който обичаше, както никога никой мъж не бе обичал, да му кажат, че тя бе умряла, раждайки детето, за което само тя и той знаеха, че е тяхно! Да крачи цели часове в мъглата пред тая врата, да знае, че тежкият час бе настъпил и най-после да чуе това! От всички съдбини, които сполетяват човека, най-страшната наистина е да обичаш премного.

Странно е, че днес, след тая нова загуба, пътят му го доведе край същата къща! Каква фаталност бе тоя ставен ревматизъм, който го бе пратил миналата есен във Висбаден! Каква фаталност, че Джип се заплесна в тоя Фиорсен, с неговата проклета цигулка! Наистина той никога не се беше чувствувал така загубен, така негоден за нищо, от петнадесет години насам, откак Джип беше дошла да живее при него. Утре щеше да се върне в Милденхем, щеше да опита да се разсее с язда. Без Джип — да бъде без Джип! Някакъв цигулар! Един тип, който никога не бе яздил! И той замахна гневно с бастуна си, като че ли искаше да разсече някого на две.

Клубът му близо до Хайд Парк никога не му се бе струвал тъй тъжно самотен. По навик той влезе в игралната зала. Денят бе толкова тъмен, че електрическите лампи горяха и обикновената дузина играчи вече седяха между сенките, които падаха декоративно по масите от тъмно дърво, по столовете, по картите и стъклените чаши, по позлатените чаши за кафе и по лъснатите нокти на пръстите, които държеха цигари. Един приятел го покани да играят пикет. Той седна разсеян. Тая игра само с трима участници му беше винаги противна — осакатена игра! Покерът имаше нещо пазарски шумно. Пикетът, макар че не вече на мода, беше за него единствената игра, достойна да се играе, единствената, която още имаше стил. Картите му бяха добри и той спечели пет лири, които охотно би платил за да избегне скуката на следната игра.

Къде ли бяха сега! Навярно бяха минали вече Нюбъри; Джип седнала срещу тоя шведец със зелените очи на дива котка! Той имаше нещо лукаво и толкова чуждестранно. Лош човек, ако той, Уинтон, въобще разбира от коне и хора! Слава Богу, той бе осигурил парите на Джип, до стотинка! И едно вълнение, което беше почти ревност, го задуши при мисълта за ръцете на тоя простак, обгърнали свилокосата му, тъмноока дъщеря, това мило, стройно, създание, тъй подобно по лице и ръст на оная, която той тъй горещо беше любил.

Много очи го последваха, когато напусна игралната зала, защото той беше един от ония, които възбуждат у другите възхищение, без някой да може да определи защо. Дали не беше онова, не съвсем типичното, огънят, който го бе обгорил в миналото?

Напущайки клуба, той тръгна полека през Пикадили към къщи, към тоя дом в Бъри Стрит, дето беше живял от малък — една от малкото къщи на тая улица не засегната от страстта да се събаря и строи наново, която според него беше огрозила половината Лондон.

Един мълчалив мъж с живите и тъмни очи на бекас, с дълга зеленикава плетена жилетка, черен фрак и с панталони опънати над обувките, отвори вратата.

— Няма да излизам вече, Марки. Госпожа Марки да ми даде нещо за вечеря! Каквото и да е.

Марки кимна утвърдително и очите му, под веждите, които се сключваха в дълга тъмна черта, изгледаха господаря от глава до пети. Предната вечер той бе кимнал утвърдително, когато жена му каза, че господарят мъчно ще понесе. Като влезе в задните помещения, той кимна с глава към улицата и посочи нагоре, от което госпожа Марки като умна жена разбра, че трябва да отиде да пазарува, защото господарят ще вечеря в къщи. Когато тя излезе, Марки седна срещу Бети, старата бавачка на Джип. Тя още плачеше, тихичко. Това му действуваше, защото и той беше наклонен да ревне. След като гледа няколко минути мълчаливо нейното широко румено лице, обляно в сълзи, той поклати глава неодобрително, а Бети като преглътна и потрепера изведнаж, спря да плаче. Да, обръщаше се внимание на желанията на Марки!

Уинтон влезе най-напред в спалната на дъщеря си и се загледа, сучейки нервно късите си мустачки, в изпразнените шкафове и напуснатото сребърно огледало. После, в своето светилище, той седна пред огъня, без да пали лампата. Ако го видеше някой би помислил, че спи, но сънливото влияние на дълбокото кресло и приветливият огън го отнесоха в далечното минало. Каква нещастна случайност го бе накарала да мине днес край къщата й!

На теория няма душевно сродство, няма случай, един човек да се разсипе от една-единствена любов. В същност има такива мъже, мъже спокойни и въздържани, които най-малко биха могли да очакват, че природата ще им изиграе такава игра, най-малко биха могли да желаят такова себеотдаване или да познаят кога е ударил часът им. Кой би мислил, че Чарлс Клер Уинтон ще се влюби до уши, когато преди двадесет и четири години през една декемврийска вечер отиде на бал? Добър войник, елегантен, отличен ловец, пословичен в полка си със своята хладност и някакво почтително презрение към жените като към по-нисши същества, той се бе спрял до вратата, не бързаше да танцува, наблюдавайки с вид, който не се смяташе от другите за арогантен, само защото беше естествен. И ето! Тя мина край него и животът му се промени завинаги! Някаква светлина ли излъчваше нейният дух през полуучудения поглед, който му разкри цялото същество! Или нещо във вървежа, това пленително полюляване на тялото! Или косата й счесана назад, или лекото ухание като от някакво цвете? Какво беше това? Тя беше жена на един земевладелец от околността, който имаше къща в Лондон. Нямаше никакво оправдание — не беше зле третирана от мъжа си; обикновен банален брак, вече три години съвместен живот, без деца. Съпругът — приятен човек, петнадесет години по-стар от нея, вече позастарял. Никакво оправдание! И въпреки това, един месец след тая среща, тя и Уинтон бяха любовници не само в мислите си, но и на дело. Това нещо бе толкова в разрез с „добрата форма“, с всичко, което беше почтено и подходящо за един офицер и джентлемен, че не можеше да става дума да се претеглят всичките „за“ и „против“. И все пак от тая първа вечер тя беше негова, той неин. За всеки от тях единствената мисъл беше как да бъде с другия. Но щом беше така — защо не избягаха заедно? Не защото той не я бе молил за това? Ако бе оцеляла при раждането на Джип, щяха да заминат. Обаче да разори двама мъже беше премного за това нежно създание. Смъртта тури край на нейните борби, преди да се беше решила. Тя беше една от ония жени, у които безкрайна преданост можеше да живее наред с една душа изпълнена със съмнения. Те са обикновено най-пленителните; защото способността за твърдо и бързо решение отнема на жената тайнствеността, леката атмосфера изтъкана от промени и случайности. Тя не беше чиста англичанка; в нея течеше една четвърт чужда кръв. Обаче Уинтон беше англичанин до мозъка на костите, англичанин в своето чувство за форма и в тая особена черта, която в моменти на пълно отчаяние разбива на парчета външната форма, но която най би искала да запази тая форма непокътната.

Никой не би могъл да го нарече чудак — косата му беше всякога добре пригладена, обувките му светеха; той беше твърд и въздържан, спазваше строго всяко предписание на добрия тон. В своята собствена преценка той беше компрометиран в очите на света. През тая едничка година на тяхната любов той бе готов да изложи живота си и да пожертвува кариерата си за един цял ден прекаран в нейното общество, обаче никога не я изложи, с думи или поглед. Той пазеше нейната „чест“, съгласявайки се, макар че му беше тежко, с всички нейни маневри, за да се прикрият следите на техните връзки. Да изплаща по тоя начин своята вина, беше най-големият подвиг в живота му и споменът за това и сега му беше горчив.

В същата тая стая той бе дошъл, след като се научи, че тя бе умряла, в тая стая наредена по нейния вкус. И сега дори, с нейните лакирани столове, хубавото малко писалище, засенения стар меден полилей, канапето, тя все не приличаше на ергенска стая. На масата лежеше писмо, което го викаше пак в полка на действителна служба. Ако би предчувствувал какво ще претегли преди да има случая да изложи живота си, той сигурно би се застрелял в това кресло пред огъня. Той нема̀ щастието, което беше желал в тая малка война, и постигна само нови отличия. Когато се свърши войната, той остана там, с още няколко резки в лицето и сърцето си, продължи службата, ходеше на лов за тигри, хранеше прасета, играеше поло, не обръщаше внимание на света, печелеше възторга, който храним към ония, чиято безумна смелост се съчетава с леденостудено държане. По-мълчалив от другите в своята среда, той никога не говореше за жени, но не беше придобил репутацията на женомразец, макар че явно ги избягваше. След шест години служба в Индия и Египет изгуби дясната си ръка в един поход срещу дервишите и трябваше да се уволни с майорски чин, тридесет и четири годишен. Дълго време бе ненавиждал мисълта за детето, за своето дете, при чието раждане умря жената що беше обичал. После настъпи някаква странна промяна на чувствата и три години преди да се върне в Англия, той усвои навика да праща разни дребулии, които намираше из базарите, за да служат като играчки. В замяна получаваше, най-малко два пъти годишно, по едно писмо от човека, който се мислеше за баща на Джип. Той отговаряше на тия писма. Този човек я беше обичал; и макар че Уинтон никога не беше смятал за възможно да постъпи другояче, през всичкото време хранеше някакво чувство на вина спрямо тоя човек. Не чувствуваше угризения на съвестта, но имаше все неприятното чувство за някакъв неизплатен дълг, смекчено чрез мисълта, че никой дори не подозира, и чрез спомена за мъките, що бе понесъл, за да предотврати всяко съмнение.

Когато се върна в Англия, съпругът дойде да го види. Бедният човек беше много отпаднал. Уинтон влезе пак в тая къща на Маунт Стрит с вълнение, което изискваше, за да се задуши, много повече кураж, отколкото за едно кавалерийско сражение. Но човек, чието „сърце си е на мястото“, както казваше той, може да преодолее трепета на нервите си, и той влезе в тия стаи, дето я бе виждал за последен път, прие поканата за една самотна вечеря със съпруга й, без да прояви някакво чувство. Не видя малката Гита или Джип, както сама се беше кръстила, защото тя вече спеше, и цял месец измина, преди да се реши да отиде там по време, когато, ако искаше, можеше да види детето. Боеше се. Какво ще раздвижи видът на това малко създание в душата му? Когато Бети, бавачката, я доведе, за да види господин офицера с „кожената ръка“, който й беше пращал всичките тия интересни играчки, тя застана спокойно и го загледа с големите си тъмнокафяви очи. Тя беше седемгодишна, късата й кадифена рокличка едва стигаше до коленете на тънките й крака, обути в кафяви чорапи, стъпили един до друг като краката на някаква малка, кафява птица. Овалът на нейното сериозно учудено лице имаше топъл млечен цвят без всякаква червенина, освен тая на устните, които не бяха нито дебели, нито тънки и имаха една гънка, една съвсем малка трапчинка в ъгъла. Косата й, с топло кафяв тъмен цвят, беше грижливо сресана назад и вързана с червена, панделка; тя оставяше открито челото, което беше широко и ниско. Това усилваше нейната сериозност. Веждите й, тънки и тъмни, бяха хубаво извити, носът съвършено прав, брадата нито остра нито кръгла. Тя стоеше и гледаше, докато Уинтон й се усмихна. Тогава сериозността изчезна от лицето й, устните й се полуотвориха, погледът й се раздвижи. И сърцето на Уинтон се превърна — тя беше същото дете на оная, която беше изгубил. И той каза с глас, който му се струваше, че трепери.

— Е, Джип?

— Благодаря ви за играчките; много са хубави.

Той протегна ръка и тя сложи своята малка ръчичка в неговата. Чувство, като че някой беше протегнал пръст и погалил сърцето му, обхвана Уинтон. Полека, като че ли да не я стресне, той повдигна малко ръката й и я целуна. Дали защото веднага бе разбрал, че пред него стои едно същество чувствително, както само едно дете може да бъде, или от някакъв по-дълбок инстинктивен усет за връзката между тях, но от самия този миг, Джип почувствува неудържим възторг към него, една от ония внезапни нежности, които деца често изпитват към най-неподходящи лица.

Той я посещаваше по време, когато знаеше, че другият спи, между два и пет часа. Тогава се разхождаше с Джип в парка, водеше я на язда или седеше в дъждовни дни в нейната самотна детска стая, разказвайки й приказки, а дебелата Бети гледаше полухипнотизирана, с някакъв странен, въпросителен израз върху добродушното си лице. След такива часове за него беше трудно да влезе в кабинета на съпруга и да седи пушейки срещу него. Тия срещи му напомняха твърде много миналото. Другият го приемаше любезно, не виждаше нищо, не чувствуваше нищо, беше благодарен за вниманието към детето. Той умря през следната пролет. И Уинтон откри, че онзи го беше направил настойник на Джип. След смъртта на жена си, земевладелецът беше занемарил работите си, върху имотите му тежеха дългове, обаче Уинтон прие положението с почти диво задоволство и от тоя ден замисли да вземе Джип изцяло за себе си. Къщата на Маунт Стрит се продаде, имотът в Линколншаир се даде под наем, детето и бавачката Бети се настаниха в неговата собствена къща в Милденхем. За да отстрани от нея всичките роднини на бащата, той употреби до най-висша степен способността си да става недостъпен за хората. Без да е неучтив, той ги смразяваше. Тъй като той самият беше състоятелен, мотивите му не събуждаха подозрение у никого. В разстояние на една година той отстрани от детето всички, освен бавачката Бети. Нямаше за какво да се упреква, тъй като и Джип не беше щастлива без него, както и той без нея. После той реши тя да носи неговото име в Милденхем. Той заповяда на Марки да наричат отсега нататък Джип малката госпожица Уинтон. Когато в същия ден се върна от лов, Бети го чакаше в кабинета му. Тя стоеше в крайния кът на мрачната стая. Кръглото й румено лице изразяваше страх и решителност, тя нервно мачкаше престилката си. Очите й се впиха в лицето на Уинтон с някакво отчаяние.

— За това, което ми каза Марки, господине. Старият ми господар нямаше да е доволен, господине.

Живо засегнат, Уинтон каза ледено:

— Така ли?… Ще имате обаче добрината да се съобразявате с моето желание.

Лицето на пълната жена стана още по-червено.

— Да, господине, но каквото съм видяла, видяла съм. Не съм казала никога нищо, но и аз имам очи. Ако госпожица Джип вземе сега вашето име, то лошите езици ще заговорят за моята мила, покойна господарка.

Изразът на неговото лице я застави да млъкне.

— Имайте добрината, да пазите мислите си за вас самата. Ако някоя ваша дума или постъпка даде и най-малкия повод за приказки, ще напуснете веднага мястото си и никога вече няма да видите Джип. А за сега ще правите това, което аз искам. Аз съм осиновил Джип.

Бети всякога се бе страхувала от него, но никога не бе виждала тоя израз в очите му, нито го бе чувала да говори с такъв тон. Тя наклони кръглото си като месечина лице и си тръгна със смачкана престилка и със сълзи на очи. Уинтон, който стоеше на прозореца и гледаше как пада тъмнината и как северозападният вятър гони листата, изпи до дъно горчивата чаша на своята победа. Той не бе имал никакво право над мъртвата, вечно любима майка на своето дете. Обаче детето трябваше да бъде негово! Нека приказват лошите езици! Това беше поражение на всичката му по-раншна предпазливост, тържество на естествения инстинкт. Очите му се свиха, втренчени в тъмнината.

II

Въпреки победата, която Уинтон бе удържал в сърцето на Джип над всички съперници, все пак бе останал един, чиято сила той правилно прецени едва днес, когато тя замина, и той размишляваше пред огъня за нейното заминаване и за миналото. Не можеше да се очаква, че един човек с неговия характер, прекарал целия си живот между оръжия и коне, ще разбере изведнаж какво може да значи музиката за едно младо момиче. Известно му бе, че тя бе поискала да учи гамите, песничката „В къщичката край гората“ и някои други мелодии, но той, който всякога се бе държал настрана от музиката, не подозираше с каква алчност Джип поглъща всичко, дори повече от всичко, което можеше да я научи възпитателката й. Той беше сляп и за възторга, с който Джип слушаше всяка музика, песните през Коледната нощ, хоралите и пението в селската черква, ловджийския рог далеч в тръпните дъждовни поля, дори свиркането на Марки, което беше някак си странно приятно.

Той споделяше любовта й към коне и кучета, смогна дори да прояви интерес и към бръмбарите, които тя ловеше с шепа и приближаваше до малкото си, деликатно ухо, за да ги слуша как бръмчат, разбираше грабителските й нападения из цветните лехи на старомодната градина, пълна с люляк и жълта акация през пролетта, с карамфили, рози и метличини през лятото, с гергини и слънчогледи през есента, всякога малко напусната и обрасла, притисната от съседните пасбища. Той не се противеше на нейните старания да привлече вниманието му върху пеенето на птиците, но не му беше възможно да разбере колко много тя обича музиката, как жадува за нея. Тя беше някакво малко същество, изтъкано сякаш от мъгла, с постоянно менящо се настроение, — доста подобна, на своето малко кафяво ловджийско кученце, ту весела като пеперуда, ту мрачна като нощ. Страшно чувствителна и към най-дребната суровост, тя представляваше такава смес от гордост и самопрезрение, че никога не можеше да се разбере кое от двете тия качества причинява нейните облачни настроения. Неща на които другите не придаваха никакво значение, за нея често биваха най-очевидно доказателство, че никой не я обича, докато тя беше готова почти всички да обича. После у нея се пораждаше мисълта: — Ако не ме обичат, все ми е едно! Не искам нищо от никого, — а после и това отлиташе като облак, тя обичаше всички, беше весела, докато нещо ново, което съвсем не бе насочено против нея, пак й причиняваше страшни страдания. В същност всички в къщи я обичаха и се възхищаваха от нея. Обаче тя бе едно от ония нежни, чувствителни същества, които се раждат с една кожа по-малко и които — особено в детинство — страдат по само себе си всред един свят, роден с една кожа повече.

За голяма радост на Уинтон тя не се боеше да язди. Имаше най-добрата възпитателка, която той можа да намери, дъщеря на един разорен адмирал; после й взеха учител по музика, който идваше два пъти седмично от Лондон, един саркастичен човек, който тайно питаеше към нея по-голям възторг, отколкото тя към него. Противно на другите момичета тя не прекара епоха на неграциозно развитие, но израстна равномерно, като цвете. Уинтон често я гледаше прехласнат: държането на главата й, начинът, по който тия прекрасно очертани, чудно ясни кафяви очи отлитаха; извивката на шията й, формата на членовете й, всичко това болезнено напомняше тая, която той толкова бе обичал. И все пак, въпреки всичката тая прилика, имаше разлика между двете, както в характера, така и във външността. Джип имаше повече раса, по-тънко изваяно тяло, по-нежно сложена душа, повече душевно равновесие, малко повече грация; настроението й беше по-променливо, умът й по-ясен, нейната миловидност се примесваше с малко скептицизъм, какъвто липсваше на майка й.

Макар с деликатно телосложение, тя беше жилава и можеше да язди по цял ден, после се връщаше тъй уморена дома, че предпочиташе да се простре на тигровата кожа пред огъня, отколкото да се качи горе. Животът в Милденхем беше самотен. Уинтон имаше само няколко другари ловци и то много малко, тъй като неговата взискателност не понасяше средния тип селски благородници, а ледената му любезност плашеше жените.

Както бе предвидяла Бети, лошите езици заговориха — провинциалните клюкари, които жадуват да внесат малко разнообразие в скуката на своя празен живот и своите празни мозъци. Макар и нищо от тия клюки да не стигна до ушите на Уинтон, никакви жени не посещаваха Милденхем, освен случайните запознанства в черква, на лов или при надбягвания. Джип израстна без да познава отблизо лица от собствения си пол. Тая липса засили нейната резервираност, запази я съвсем незапозната с половите въпроси, създаде у нея леко, несъзнателно презрение към мъжете, които зарад нейната усмивка бяха готови на всичко, но се подплашваха от първото набръчване на челото, и пробуди тайния й копнеж по другарки от нейния пол. Тия всякога се чувствуваха привлечени от нея и това придаваше някаква мъчителна прелест на преходните приятелства.

За нейното морално и духовно развитие Уинтон се грижеше не особено, то спадаше към ония неща, за които не се говори. Външните форми, като например ходенето на черква, трябваше да се спазват; на обноски тя трябваше да се научи по възможност чрез неговия пример; за останалото трябваше да се погрижи природата. Неговото становище беше наистина мъдро. Джип четеше бързо и с алчност, но забравяше това, което бе прочела, и, макар че бе погълнала всички книги от малката Уинтонова библиотека, включително Байрон, Хуайт, Мелвил и Хумболдтовия „Космос“, те бяха оставили малко следи в нейния дух. Старанията на нейната възпитателка да пробуди у нея религиозно чувство нема̀ха успех, а със своя инстинктивен скептицизъм Джип постави интереса на свещеника в категорията на всички мъже, които познаваше. Тя усещаше, че му е приятно да я нарича „моя мила“ и да я тупа по рамото, и намери, че това удоволствие е достатъчна награда за неговите старания.

Скрита в малката и тъмна стара къща, дето само яхърите бяха модерни, три часа далеч от Лондон и около тридесет мили от големия свят, тя не бе възпитана модерно. Два пъти в годината Уинтон я завеждаше в града и я оставяше у неженената си сестра Розамунд. Тия седмици засилваха нейния вкус към хубави рокли и страстта й към музика и театър. Обаче тя бе изцяло лишена от два главни елемента, които дават храна на модерното момиче, — разискванията и спорта. Единственото духовно влияние в нейните младежки години произлизаше от горещата й любов към баща й. Усетът за форма, който бе присъщ и на двамата, възспираше всяка проява на чувство, но да бъде с него, да върши нещо за него, да се възхищава от него, да го чувствува съвършен и, тъй като не можеше да носи същите дрехи и да говори със същия отсечен, решителен и спокоен глас като него, да намира дрехите и гласовете на другите мъже неприятни — това беше за Джип най-скъпото на света. Ако бе наследила неговото тънко чувство за форма, то тя тъй също бе наследила и способността му да съсредоточи наклонността си само върху един човек. А тъй като само нейното общество го правеше наистина щастлив, то от нейното сърце бликаше постоянно един нестихващ поток от любов. За нея безграничната любов към един човек беше тъй нужна, както за цветята сокът в стъблото, безграничната любов на един човек й беше потребна, както слънцето за цъфналите цветя. И Уинтоновите понякога чести ходения в града или другаде, се отбелязваха със спадания в нейния барометър, който обаче след неговото завръщане веднага се издигаше.

Само една част от нейното възпитание не беше занемарена — развитието на вроденото у нея съчувствие към бедните. Без да се интересува за социалните проблеми, Уинтон имаше по природа щедра ръка и отворено сърце за селяните из околността, но не обичаше да се меси в живота им. Така Джип, която не влизаше без покана нито в една къща, често чуваше; „Влезте, госпожице Джип!“, „Влезте и седнете, миличка!“ и много още приветливи думи дори и от най-лошите и закоравели типове, на които бяха приятни нейното хубавичко лице и нейното участие.

Така изминаха единадесет години и тя стана на деветнадесет, а Уинтон на четиридесет и шест. После, под закрилата на своята възпитателка, тя отиде на ловджийския бал. Нейната рокля, съвършена по кройка, не беше бяла, а бледожълта, като че ли вече беше ходила на балове. Тя притежаваше Уинтоновото чувство за елегантност, дори в по-голям размер от него, както бе свойствено на нейния пол. С тъмната си хубаво вчесана коса, открития за пръв път врат, наистина бягащия поглед и съвсем спокойното си държане, сякаш съзнавайки, че движение и светлина, алчни погледи, приятни думи и възхищение са нейно право — тя беше по-красива, отколкото Уинтон беше очаквал. На гърдите си носеше китка от циклами, които той й беше доставил от града, едно цвете, чиято миризма тя много обичаше. Гъвкава и деликатна, възбудена, с всяко свое движение, с всеки свой поглед тя му напомняше за оная, която бе срещнал на такъв един бал. И с държането си той издаваше на света гордостта, която изпитваше.

Тая вечер донесе на Джип много преживелици — няколко приятни, една, която я смути, и една неприятна. Тя обичаше много да танцува, радваше се, че танцува добре и причинява чрез това удоволствие. Два пъти обаче отказа на своите кавалери, обхваната от внезапно съчувствие към своята възпитателка, която седеше съвсем сама до стената, от никого не забелязана, само защото беше възрастна и пълна. И за голям ужас на добрата жена тя остана през два танца, седнала наред с нея. А после, за вечерята, не искаше да й кавалерствува друг, освен баща й. Когато се връщаше под ръка с него в балната зала, чу една възрастна дама да казва: „Не знаете ли? Разбира се, той е баща й!“ А един възрастен господин отговори: „А, така ли? Това обяснява много неща!“ Тя долови любопитните, студени, малко злобни погледи и разбра, че говорят за нея. Тъкмо в тоя момент дойде кавалерът й.

„Той е баща й!“ — тия думи значеха твърде много, за да бъдат схванати още същата, тъй пълна с впечатления, вечер. Те оставиха една малка рана, но един мек балсам смекчи болката, остана само едно леко смущение в подсъзнанието. Скоро дойде втората преживелица, грозна и разочароваща. Това беше след танц с един приличен наглед мъж, почти два пъти по-стар от нея. Те бяха седнали зад едни палми, когато той изведнаж наведе разгорещеното си лице и я целуна по голата ръка над лакета. Ако я беше ударил, нямаше толкова да я изненада или оскърби. В своята невинност тя помисли, че той не би се решил на такова нещо, ако не го е окуражила чрез каквото и да било. Тя стана, погледна го за миг с помрачени от болка очи, потрепера и отмина, после отиде право при Уинтон. Той видя по лицето й, по стиснатите й устни, че нещо лошо се беше случило, обаче тя каза само, че е уморена и иска да си вървят. Така те си тръгнаха с добрата малка възпитателка, която сега можа̀ да наруши мълчанието, на което цялата вечер беше осъдена, и непрекъснато приказва през ледовитата нощ. Уинтон седеше, пушейки, до шофьора. Той бе дигнал кожената си яка над кръглата нахлупена, кожена шапка, а очите му се впиваха в тъмнината. Кой бе дръзнал да обиди неговата любимка? В колата малката гувернантка приказваше тихичко, а Джип седеше мълчалива в своя кът и не виждаше нищо, освен обидата, която й бяха нанесли.

Цели часове тя лежа будна в тъмнината, докато мислите й се оформиха и изясниха. Думите: „Той е баща й“, и целувката по голата й ръка й разкриха тайната на половете, засилиха чувството, че нещо се крие в дъното на нейния живот. Едно така чувствително дете не би закъсняло, разбира се, да усети духовните течения около себе си, обаче Джип инстинктивно се бе стъписвала пред всичко по-определено. Времето преди да се появи Уинтон беше тъй избледняло: — Бети, играчки, къси срещи с един добър, болнав човек, когото наричаше „папа“. Обаче на тая дума липсваше дълбочината, присъща на обращението „татенце“, което тя употребяваше за Уинтон. Освен Бети, никой не й бе говорил за майка й. В спомена за тая майка нямаше нищо свето, никаква вярност, която сега чрез тия думи можеше да се наруши. Отделена от други момичета Джип не схващаше ясно значението на общоприетото. Но при все това тя се измъчваше, изтезавана от едно смущение, подобно по-скоро на трънен камшик, който раздира кожата й, отколкото на нож в сърцето й. Съзнанието, че над нея тежи нещо особено, съмнително, което предизвиква обиди, й причиняваше болка; тия безсънни часове й сложиха дълбок белег. Най-после тя заспа, все още смутена и се събуди със страшното желание да узнае всичко. Цялата сутрин седя пред пианото, свири, отказа да излезе, беше леденостудена с Бети и възпитателката си, докато едната се разплака, а другата потърси утеха в стиховете на Уодсуорт. След чая тя влезе в стаята на Уинтон, малката мрачна стая, в която той никога не се занимаваше, изпълнена с кожени кресла и книги, от които освен Байрон, няколко романа и няколко книги за отглеждане на коне, никоя никога не се четеше. По стените висяха изображения на прочути коне, сабята на Уинтон, снимки на Джип и някои другари от полка. Тук имаше, само две светли петна: огънят и малката ваза, която Джип всякога пълнеше с цветя.

Когато тя влезе, стройна и тънка, с тъмни очи, с помрачено бледо лице, на Уинтон се стори, че бе порасла изведнаж. Любовта му към нея го измъчваше с една грижа, която бе станала почти страх. Какво се бе случило вчера вечерта, тая вечер, когато тя бе въведена в натрапчивото, бъбриво общество? Тя се плъзна надолу пред колените му. Той не можеше да види лицето й, не можеше и да я докосне, тъй като бе коленичила до изкуствената му дясна ръка. Овладявайки страха си, той попита:

— Е Джип, уморена ли си?

— Не.

— Може би малко?

— Не.

— Задоволи ли вчерашната вечер очакванията ти?

— Да.

Дървата в камината пращяха и съскаха; дълги пламъци се извиваха нагоре; вятърът свиреше отвън. Изведнаж тя попита бързо, почти задъхано:

— Татенце, ти ли си действително и наистина моят баща?

През малкото секунди преди да даде неизбежния отговор, в Уинтоновите мисли настъпи цял хаос. Един по-нерешителен характер би се намерил пред голяма духовна празнота и в паника би потърсил убежище в едно „да“ или „не“. Уинтон обаче не искаше да говори, без да е обмислил всичките възможни последици на своя отговор. Това, че беше неин баща, даваше топлина на живота му; ако обаче го признаеше, доколко би могло то да накърни нейната любов към него? Какво знаеше едно момиче? Как да я направи да разбере? Какво ще почувствува тя спрямо майка си? И какво би почувствувала любимата покойница? Какво би желала тя самата?

Това беше мъчителен момент. Момичето, облегнато, все с отвърнато лице, на коляното му, не му помагаше. Сега, когато инстинктът й се беше пробудил, той не можеше повече да крие от нея. Той обхвана здраво облегалката на стола и каза:

— Да, Джип, майка ти и аз се обичахме.

Той усети, че трепет премина през нея, би дал много, за да види лицето й. Дали разбра сега? Но трябваше да се отиде до край и той каза:

— Защо питаш?

Тя поклати глава и пошепна:

— Радвам се.

Скръб, уплаха, дори просто учудване от нейна страна биха пробудили цялата негова вярност спрямо покойната, цялата негова упорита горчивина, биха го изстудили спрямо Джип. Обаче нейният одобрителен шепот събуди у него желание да изглади всичко.

— Никой не знаеше нищо. Тя умря при твоето раждане. За мене това беше страшна мъка. Ако си чула нещо такова, то са само клюки, защото носиш моето име. За майка ти не се е казало нито дума. Но по-добре е да знаеш сега, когато си вече голяма. Рядко хора са се обичали, както ние се обичахме. Няма защо да се срамуваш от нас.

Лицето й все още беше отвърнато. Тя каза спокойно:

— Не се срамувам. Приличам ли много на нея?

— Да. Повече отколкото очаквах.

— Тогава ти не ме обичаш заради самата мене.

Уинтон смътно разбра колко много се разкрива чрез тоя въпрос, от натурата на Джип, от нейната способност да вниква инстинктивно в най-скритата същина на нещата, от нейната чувствителна гордост, от жаждата й за изключителна съвършена любов. Той каза:

— Как можеш да мислиш това?

После, за своя изненада, видя, че тя плаче, че се мъчи да сподави плача си, рамото й се удряше о коляното му. Не я беше виждал да плаче, дори и при тежките случаи в младостта й, когато беше получавала съответната мярка бой и плесници. Той можа само да я погали нежно по рамото и да каже:

— Не плачи, Джип, не плачи.

Тя спря да плаче тъй внезапно, както беше почнала, изправи се и, преди той да стане, изчезна.

На вечеря тя беше както всякога. В гласа й, в целувката й за лека нощ той не можа да забележи нито най-малка разлика. Моментът, от който се бе страхувал толкова години, бе преминал и оставил само един лек срам, присъщ на душите, когато са нарушили дългото въздържание. Докато старата тайна не беше разбулена, тя не го безпокоеше, но сега му причиняваше болка. Джип обаче в тия двадесет и четири часа бе погребала завинаги детинството си. Чувството й към мъжете бе станало по-твърдо. Ако тя не ги оскърбяваше, те щяха да я оскърбят! Половият инстинкт се бе пробудил.

III

Следните години не бяха толкова самотни и се прекарваха повече или по-малко в общество. Признанието накара Уинтон да се погрижи да затвърди общественото положение на дъщеря си. Той не би допуснал да я гледат накриво. Нито в Милденхем, нито в Лондон под закрилата на сестра му, Джип не срещна мъчнотии. Тя беше много хубава, той много спокоен. Всичко й благоприятствуваше.

В деня, когато стана пълнолетна, бяха заедно в града и той я извика в стаята, дето седеше пред огъня, припомняйки си за всички тия неща, за да й даде сметка за своето настойничество. Той бе управлявал умело доста застрашеното й наследство, докато то бе нарасло до двадесет хиляди лири. С нея никога не бе говорил за това — темата беше опасна — и тъй като неговите собствени средства не бяха оскъдни, тя не беше лишена от нищо. След като й обясни точно какво притежава тя самата, къде е вложено, той й каза, че тя трябва сега да си открие собствена банкова сметка. Тя стоеше, втренчена в книжата, чието съдържание трябваше да разбере, лицето й изглеждаше смутено. Без да повдигне очи, тя попита:

— Всичко това — от него ли е?

Той не очакваше такъв въпрос.

— Не, осем хиляди принадлежаха на майка ти.

Джип го погледна и каза:

— Тогава не искам остатъка — моля, татенце!

Уинтон изпита някаква горчива радост. Какво да се прави с парите, ако тя не ги вземе, той не знаеше. Но че не ги иска, това й приличаше, правеше я повече от всякога негова дъщеря, беше един вид крайна победа. Той се обърна към прозореца, от който тъй често бе поглеждал за майка й. От онзи ъгъл обикновено се задаваше! След една минута сигурно ще е тук, с пламнали бузи, с мек поглед под воала, малко запъхтяна от бързане, очакваща неговата прегръдка. Там щеше да застане, дигайки воала си! Той се обърна. Мъчно беше да се повярва, че не е тя. Той каза:

— Много добре, любов моя. Но ти ще приемеш същата сума от мен. Другото може някой ден друг някой да използува.

При тая необикновена дума „любов моя“ от неговите въздържани устни, бузите й се обагриха, очите й светнаха, тя обви ръцете си около шията му.

През тия дни тя се беше отдала на музика, взимаше уроци по пиано при господин Армо, един побелял белгиец от Лиеж с мургаво-червени бузи и с туше на ангел, който я караше да работи много и я наричаше своя малка приятелка. Тя не пропускаше нито един по-забележителен концерт, нямаше нито един по-известен артист, чиято музика да не бе чула и, макар че вроденият й добър вкус я предпазваше да не се хвърли в обожание пред краката на тия гении, тя все пак ги поставяше — мъже и жени — на твърде висок пиедестал и се срещаше с някои от тях в къщата на леля си.

Леля Розамунд беше също музикална, доколкото доброто възпитание позволяваше това; тя беше близка с Джип, която изтъка около нея цяла романтична история за любов, разбита чрез гордост. Беше висока, хубава жена, една година по-стара от Уинтон, с продълговато, аристократично лице, тъмносини блестящи очи, мъжествено държане, топло сърце и мелодичен говор. Тя обичаше много Джип, но криеше грижливо роднинските си чувства. У нея имаше нещо мъжко, а у Джип оная мекост, която обайва жените, които, може би, щяха да са по-щастливи, ако се бяха родили мъже. Тя обичаше да носи дълги палта, жилетки, връзки и бастун с извита дръжка, имаше като брата си стил, но повече хумор, който се ценеше много в музикалните кръгове. В нейната къща момичето имаше възможност да види и смешните страни на гениалните хора, които си изтъкават ореол от собствената си личност.

Когато Джип беше на двадесет и две години, Уинтон има̀ първата си атака от подагра и отиде, изплашен от мисълта, че при откриването на лова няма да може да седи на кон, с нея и Марки във Висбаден. Те наеха стаи срещу парка, чиито листа вече се бяха обагрили. Лекуването беше дълго и мъчително. Придружавана от мълчаливия Марки, Джип яздеше всеки ден и се ядосваше на предписанията, които я заставяха да минава само по определени пътеки из тая величествена гора. Веднаж, а понякога и по два пъти, ходеше на концертите в Курхауза, било сама, било с баща си.

Първия път, когато чу Фиорсен да свири, тя беше сама. Противно на повечето виолонисти, той беше висок и тънък, тялото му гъвкаво и подвижно. Лицето му беше бледно и зле хармонираше с косите и мустаците му, които имаха нечисто златист цвят; хлътналите му бузи с изпъкнали ябълки бяха малко прикрити от малки бакенбарди. На Джип той се видя грозен, но неговата свирня я порази и омая по странен начин. Той притежаваше забележителна техника, която моделираше блуждаещото чувство на неговата свирня като пламък замръзнал при избухването си. Когато спря да свири, Джип не се присъедини към ръкоплясканията, но седеше неподвижно и го гледаше. Той прекара ръката си по горещото си чело. Метна странно оцветената си коса назад и се поклони с някаква неприятна усмивка. Какви странни очи имаше, като някаква голяма котка! Сигурно зелени, диви, но боязливи, хипнотизиращи! Най-странният човек, когото бе срещала, и най-страшният! Той я погледна и, като наведе очи, тя почна да ръкопляска. Когато го погледна пак, по лицето му беше изписан някакъв копнеж. Той пак се поклони, направо към нея, и вдигна цигулката към рамото си. „Ще свири за мене!“ — помисли тя. Той изсвири без акомпанимент една къса мелодия, която сякаш късаше сърцето. Тоя път тя не погледна, но забеляза, че той се поклони нетърпеливо и излезе.

На вечеря тя каза на Уинтон:

— Днес чух един виолонист, татенце, който свири необикновено — Густав Фиорсен. Шведец ли е?

Уинтон отговори:

— Навярно. Как изглежда? Бях се запознал веднаж с един шведец от турската армия — приятен човек.

— Висок и слаб, бледен, с издадени ябълки и хлътнали бузи, със странни, зелени очи. Да, и с малки, руси бакенбарди.

На следния ден тя го видя в градината. Те седяха до Шилеровата статуя, Уинтон четеше „Таймс“, чието пристигане очакваше с повече нетърпение, отколкото би искал да признае, тъй като се боеше, че ако изповяда скуката си, ще помрачи радостта на Джип, която се радваше на престоя им тук. Четейки за последните надбягвания, той крадешком наблюдаваше дъщеря си.

Никога тя не бе изглеждала по-хубавичка, по-нежна и по-расова, отколкото сега между пъстрата, космополитна тълпа в това задушно място. Момичето не забелязваше неговите погледи и гледаше внимателно минувачите, кучетата и птичките, наблюдаваше слънчевите лъчи, които падаха на тревата и правеха да пламнат в ярка червенина червените буки, липите и тополите край водата. Милденхемският лекар, когото веднаж бяха викали зарад нейното временно главоболие, беше нарекъл очите й „съвършени органи“, и наистина, никои други очи не можеха тъй бързо и тъй изцяло да обхванат нещата. Тя обичаше кучетата и отвреме-навреме някое се спираше, колебаейки се дали да сложи муцуната си в шепата на това непознато момиче. Флиртувайки с едно голямо датско куче тя вдигна очи и видя Фиорсен, който минаваше, придружен от един по-нисък, плещест мъж с модерни панталони и стегнат в корсет. Високата, слаба и малко приведена фигура на виолониста бе плътно закопчана в сиво-кафява дълга дреха. Той носеше широкопола, мека, сива шапка, в петлицата на дрехата му бе затъкнато бяло цвете, обущата му бяха лачени, връзката му се развяваше над мека, бяла ленена риза — той беше наистина елегантен. Странните му очи се устремиха към нея и той дигна ръка към шапката си.

— Позна ме! — помисли Джип. Стройната фигура, малко наведената глава между доста издигнатите рамена, широките, еластични крачки й напомняха леопард или някое друго животно от котешка порода. Той докосна ръката на другаря си, промърмори нещо и се върна. Тя видя как втренчено я гледа, разбра, че се връща, за да я погледне, разбра също, че и баща й ги наблюдава. Зеленикавите очи — тя бе убедена в това — щяха да се наведат пред Уинтоновия поглед, пред неподвижния поглед на англичанина от известна класа, който никога не приема да прояви любопитство. Те отминаха. Джип видя как Фиорсен се обърна към другаря си, как посочи с глава назад; чу как другият се изсмя. Тя пламна.

Уинтон каза:

— Странни типове се срещат тук.

— Това беше виолонистът, за когото ти говорих, Фиорсен.

— Ах, така ли?…

Но той вероятно беше забравил.

Че Фиорсен измежду цялата публика си спомняше за нея, поласка нейната суетност. Гневът й премина. Макар че баща й беше намерил облеклото му ужасно, то му приличаше. В английски костюм той би изглеждал по-зле.

През следните два дена тя срещна ниския, плещест младеж, който го бе придружавал, и забеляза, че той я следи с очи. После една баронеса Майзен, по рождение полу-холандка, полу-французойка, оженена за немец, една от космополитните приятелки на леля Розамунд, я попита дали е чувала шведския виолонист, Фиорсен. Той би бил най-добрият цигулар днес, ако… тя поклати глава. Но тъй като не последва никакъв въпрос, баронесата продължи:

— Ах тия музиканти! Би трябвало да го спасят от него самия. Ако не престане скоро, изгубен е! Жалко! Такъв талант.

— Пие ли? — попита Джип спокойно.

— Доста! Но има и други работи покрай пиянството, мила.

Инстинктът и съвместният й живот с Уинтон бяха научили Джип да презира всяка престорена скромност. Тя не се стремеше да познае живота, но и не се стъписваше страхливо пред него. Баронесата, на която невинността се струваше пикантна, продължи:

— Жени, все жени. Жалко! Това ще го съсипе. Единственото спасение би било да намери истинска жена, но тая жена ще е за съжаление, защото лош живот я чака!

— Може ли такъв човек да обича? — попита Джип съвсем спокойно.

Баронесата отвори широко очи.

— Виждала съм такива мъже да стават роби, да тичат като агънца след една жена, която ги мами на ляво и на дясно. Никога не може да се каже, моя хубавице! Има неща, които вие още не знаете. — Тя хвана ръката на Джип. — Едно обаче е сигурно… с тия очи много нещо ви чака.

Джип дръпна ръката си и поклати глава; тя не вярваше в любовта.

— Ах, вие ще завъртите много глави, не се бойте! Има нещо фатално в тия хубави, кафяви очи!

Може да се прости на едно момиче, когато сметне за комплимент, ако кажеш, че очите му са фатални. Тия думи направиха Джип да пламне — безгрижна и весела, каквато беше през тия дни, — както пламваше, когато някой се обърнеше да я погледне. Мекият въздух, нежната хубост на това място, музикантът, съзнанието, че представлява нещо между хората, чийто тромав тип правеше да изпъкне нейната прелест, я опияняваха. Тя беше малко луда, както казваше баронесата. Тя беше всякога готова да се смее. Всичко й се чинеше „смешно“ или „чудесно“. И баронесата, която признаваше лика на момичето и беше пленена от неговата хубост, се стараеше да я запознае с всякакви хора, дори с повече отколкото бяха желани.

Любопитството е живо чувство. Колкото повече завоевания е направил един мъж, толкова по-желан обект за завоевание е той за една жена. Да пленим един мъж, който е пленил толкова много — не е ли това доказателство, че прелестта ни е по-силна от тая на другите? Думите на баронесата засилиха у Джип убеждението, че Фиорсен е „невъзможен“, но засилиха и леката възбуда, която усети при мисълта, че Фиорсен си спомня само за нея от цялата публика. По-късно това даде и други плодове. Но по-напред дойде оная странна случка с цветята.

Връщайки се веднаж от язда, една неделя след като беше седяла с баща си до статуята на Шилера, тя намери на масата си букет рози. Нямаше никаква карта. Немската слугиня можа само да каже, че бил донесен от един цветарски магазин за госпожица Уинтон. Джип помисли, че са от баронесата и се закичи с две за вечерята и после за концерта. Едната розова, другата бледожълта, те образуваха смело съчетание със светлосивата й рокля. Не купиха програма, защото за Уинтон музиката беше без разлика, а Джип нямаше нужда от програма.

Когато се яви Фиорсен, страните й се зачервиха от очакване. Той изсвири най-напред един менует от Моцарт, после сонатата от Цезар Франк, а после, като излезе да се поклони, той държеше в ръка две рози като тия на Джип. Неволно тя дигна ръка към своите рози. Очите им се срещнаха, той се поклони малко по-дълбоко, после, като си тръгна, поднесе розите към устните си. Джип отпусна ръка, като че ли нещо я беше уболо. Да свали ли розите, да ги пусне ли на земята. Баща й можеше да види, да види Фиорсеновите рози, да съобрази! Той щеше да сметне, че са я оскърбили. Така ли беше в същност? Тя не можеше да повярва. Не беше ли един хубав комплимент, като че ли искаше да й каже, че свири само за нея! Думите на баронесата й минаха през ума: „Той трябва да се спаси от себе си. Жалко. Такъв талант!“ Той беше наистина голям талант. У един човек, който може да свири така, сигурно има нещо, което заслужава да се спаси! След последното соло те напуснаха концертната зала. Джип грижливо постави двете рози между другите.

Три дена по-късно тя отиде у баронесата. Още при влизането си го забеляза при пианото. Той слушаше една словоохотлива дама и изглеждаше отегчен и безпокоен. През целия тоя облачен ден тя се чувствуваше малко тъжна и нервна, сега обаче се възбуди. Тя видя как ниският му, плещест другар се отдели от другите и отиде към баронесата. След една минута й го представиха — граф Розек. Лицето му не се хареса на Джип, очите му бяха заобиколени от черни кръгове, той беше твърде въздържан и ледено учтив, — обаче изглеждаше приятен и говореше добре английски. Навярно беше поляк, живееше в Лондон и знаеше всичко, каквото можеше да се знае за музиката. Не беше ли чувала госпожица Уинтон приятеля му Фиорсен в Лондон? Не? Чудно, той беше прекарал там няколко месеца през последния сезон. Малко засрамена от своето невежество, Джип каза:

— Аз прекарах почти цялото лято на село.

— Той има̀ голям успех. Ще го заведа пак в Лондон, това е най-доброто за неговото бъдеще. Как намира неговото свирене?

Против волята си, защото не искаше да се разкрива пред тоя дребен, подобен на сфинкс, човек, Джип промърмори.

— О, чудесно, разбира се.

Той кимна, после изведнаж каза със странна усмивка.

— Мога ли да ви го представя? Густав — госпожица Уинтон.

Джип се обърна. Той стоеше тъкмо зад нея, поклони се, в очите му се четеше смирено обожание, което не се мъчеше да скрива. Джип видя, че по устните на поляка пак се плъзна усмивка, после тя се намери сама с Фиорсен до прозореца. Отблизо той вече не приличаше толкова на животно затворено в клетка и беше много елегантен, грижливо облечен, кърпичката му или косата му миришеше хубаво, това сигурно нямаше да хареса на Джип, ако беше англичанин. Той носеше диамантен пръстен, който не стоеше толкова лошо на малкия му пръст. Високият му ръст, издадените му ябълки, гъстата, но не дълга коса, гладната виталност на лицето, фигурата и движенията противоречеха на горните доказателства за женствена натура. Той беше мъжествен, дори твърде мъжествен. С един странен, малко отсечен акцент той каза:

— Госпожице Уинтон, днес вие сте моята публика, аз ще свиря за вас, само за вас.

Джип се засмя.

— Вие ми се смеете. Не бива да правите това. Аз ще свиря за вас, защото се възхищавам от вас, възхищавам се безкрайно от вас. Ако ви изпратих цветя, то това не е дързост. Това е благодарност за радостта, която ми причинява вашето лице. — Гласът му потрепера. Джип наведе очи и каза:

— Много любезно от ваша страна. Аз трябва да ви благодаря за вашата музика, тя беше чудесна, прекрасна наистина.

Той се поклони.

— Ще дойдете ли на моите концерти, ако се върна в Лондон?

— Мисля, че всеки ще направи това, ако е възможно.

Той се засмя.

— Тук свиря само за пари, но мразя това място, то ме отегчава. Баща ви ли беше господинът, който седеше с вас до статуята на Шилер?

Джип кимна. Тя не беше забравила беглото му кимване.

Той прекара ръката си по лицето, като че ли да изтрие израза му.

— Той е същински англичанин. Но вие — вие не сте от никоя страна или от всички.

Джип направи малък, насмешлив поклон.

— Наистина не мога да определя вашата родина. Вие не сте нито от север, нито от юг. Аз дойдох тук с надежда да ви срещна и съм много щастлив. Госпожице Уинтон, аз съм ваш предан слуга.

Той говореше бързо, много тихо и с възбудена сериозност, която не беше престорена. Внезапно той пошепна: „Ужасни хора!“ — поклони се и бързо се отдалечи. Баронесата дойде с друг един господин.

От тая среща у Джип остана мисълта: „Дали все така почва с всяка жена?“ Не й се вярваше. Сериозният му запънат глас, смиреното обожание в погледа!

Много чувствителна, за да се довери на някого, тя нямаше възможност да провери чувствата си, които не се поддаваха на анализ, смесваха се и се бореха в сърцето й. Това не беше любов, не беше нито началото на любов, но по-скоро опасният интерес на деца към тайнствени, недостъпни неща, към неща, които, може би, биха се постигнали, ако човек се осмелеше да посегне. После неговата музика, думите на баронесата за спасението — мисълта да извърши невъзможното. Но тия мисли и чувства, сега се зараждаха. Може би вече никога нямаше да го види! И тя не знаеше дори дали желае да го види пак.

IV

Джип беше свикнала да придружава баща си до извора, чиято вода той като другите пациенти трябваше всяка сутрин да поглъща бавно в продължение на двадесет минути. През това време тя стоеше в някой отстранен кът на парка и четеше в едно томче от изданието Реклам ежедневния си немски урок.

На сутринта след посещението у баронесата тя седеше пак там, четейки Тургеневите „Пролетни води“, когато видя да се задава бавно по пътеката граф Розек с чаша в ръка. Споменът за усмивката, с която й беше представил Фиорсен, я накара да се прикрие зад слънчебрана си. Обут в лачени обувки, с грижливо запретнати панталони, той вървеше с малко вдървения вървеж на човек, който носи корсет. Съзнанието, че той носи такава изключително женска част от облеклото, засилваше нейното отрицание. Как може мъж да бъде такъв? Разказвали й бяха обаче, че той е добър ездач и стрелец, и много силен. Когато отмина, тя затвори от страх, че може да се върне, книжката си и побърза да се махне. Обаче знаеше, че фигурата й и еластичният й ход я издават.

На следната сутрин тя четеше, почти със затаен дъх сцената между Джема и Санин, когато чу гласа на Фиорсен зад себе си:

— Госпожице Уинтон!

Той също държеше чаша в едната си ръка и шапка в другата.

— Тъкмо се запознах с баща ви. Може ли да седна за малко?

Джип се дръпна на страна и той седна.

— Какво четете?

— Един роман — „Пролетни води“.

— Ах една от най-хубавите, досега писани книги. До къде сте?

— До Джема и Санин през бурята.

— О, чакайте! Сега ще се появи госпожа Полозова. Каква творба! На колко сте години, госпожице Уинтон?

— На двадесет и две.

— Бихте били много млада, за да оцените романа, ако не бяхте вие. Но вие разбирате инстинктивно много работи… Простете, как е кръстното ви име?

— Гита.

— Гита? То не звучи много меко.

— Наричат ме все Джип.

— Джип, а Джип! Да! Джип.

Той повтаряше нейното име с такъв безличен тон, че тя не можеше да му се сърди.

— Казах на баща ви, че вече съм имал удоволствието да се запозная с вас. Той беше много учтив към мене.

— Баща ми е всякога учтив, — отвърна Джип студено.

— Като ледът, в който изстудяват шампанското! Навярно са му разказали вече, че съм неблагонадежден.

Джип наведе глава. Той я погледна сериозно и каза:

— Вярно е. Но мога да бъда по-добър, много по-добър.

Тя искаше да го погледне, но не бе в състояние. Някаква странна радост я обхвана. Тоя човек имаше власт над други, но тя имаше власт над него. Стига да иска, тя можеше да го направи свой роб, свое куче, да го свърже с вериги за себе си. Стига да простре ръка, и той щеше да падне на колене, за да я целуне. Само да каже: „Ела!“ — и той щеше да я последва; само да каже: „Бъди добър“ — и той щеше да бъде добър. За първи път тя чувствуваше своята мощ, това я опои. Но Джип не можеше за дълго да вярва сама на себе си, най-победоносните моменти скоро се засенчиха от недоверие, и той, сякаш проникнал в мислите й, каза:

— Кажете ми да направя нещо, каквото и да било, госпожице Уинтон, и ще го направя.

— Тогава, върнете се веднага в Лондон. Тук вие се пилеете, нали знаете това.

— Вие поискахте единственото нещо, което не мога да направя, госпожице Джип.

— Моля ви се, не ме наричайте така. Така ми казват слугите…

… Затова ли не искате да направите, каквото ви заповядвам.

— Вие сте жестока.

Джип се изсмя.

Той каза с внезапна буйност:

— Няма да се махна от вас, недейте мисли това. — После улови бързо ръката й, допря устните си до нея и си отиде.

Джип, развълнувана и учудена, гледаше ръката си, по която още чувствуваше натиска на неговите бодливи мустачки. После тя пак се изсмя — това беше нещо „чуждестранно“, да ти целунат ръката. После се зачете пак, обаче без да разбира повечето думи.

Дали някога е имало по-странно ухажване от това, което я последва! Джип никога не изгуби чувството, че има власт да дава милостини, да оказва благоволение, обаче тя имаше и усещането, че не може да се откъсне; чарът, който упражняваше, въздействуваше обратно и върху нея. Съвсем скептична в началото, тя не можа̀ да остане такава. Той беше много тъжен и нещастен, ако не му се усмихнеше, оживен и възбуден, когато му подареше една усмивка. Промяната в погледа му, от обикновения безпокоен, разпален и бегъл до смирено обожание и ненаситен копнеж, не можеше да бъде преструвка. Не й липсваха случаи да види тая промяна, защото където отидеше тя, и той беше там. На концерт той стоеше до вратата и я чакаше да влезе; пиеше ли чай в някоя сладкарница, и той изведнаж изпъкваше там, всеки следобед бродеше по пътеките из гората, дето тя минаваше на кон.

Освен в парка, дето свенливо се приближаваше, молейки смирено да му позволи да поседи пет минути при нея, той никога не й налагаше своето общество и не се опитваше да я изложи по някакъв начин. Инстинктът навярно му подсказваше, че това може да е опасно с такова чувствително същество. И други пеперуди се въртяха около тоя светъл пламък, та неговото внимание не биеше много на очи. Разбираше ли тя какво става, че му позволява да бъде около нея? Не напълно. В своето опиянение тя все по се влюбваше в живота, все повече съзнаваше, че е ценена и обожавана, че има власт да прави това, което другите не могат.

Той я възбуждаше. Каквото чувство и да събуждаше неговото общество, с него човек не се отегчаваше. Една сутрин той започна да й разказва из живота си. Баща му бил дребен шведски земевладелец, як човек, който много пиел; майка му — дъщеря на художник. Тя го учила да свири на цигулка, но умряла още когато бил малко момче. Седемнадесетгодишен, той се скарал с баща си и трябвало да свири по улиците на Стокхолм, за да си изкарва хляба. Един известен виолонист го чул един ден и се заинтересувал за него. Скоро след това баща му умрял от пиянство и той наследил малко имение, но го продал веднага, за да има пари за „лудости“, както откровено призна.

— Да, госпожице Уинтон, аз съм вършил много глупости, но те не са нищо в сравнение с тия, които ще извърша в деня, когато няма да мога да ви виждам повече.

С тази обезпокоителна бележка той стана и си отиде. Тя се бе усмихнала на неговите думи, отчасти от вълнение, отчасти от скептицизъм и съчувствие, и някакво чувство, което й беше съвсем непонятно. През тия дни сама себе си не разбираше.

Как обаче разбираше, как схващаше Уинтон това, което ставаше? В същност той се изплаши. Ако не се страхуваше да издаде своето безпокойство, той би заминал с нея още две недели преди да свърши лекуването си. Признаците на страстта му бяха твърде познати. Тоя дълъг, омразен цигулар с вълчи поглед, с широки скули и малки бакенбарди (ах, Господи!) със зеленикави очи, чиито погледи към Джип той тайно наблюдаваше, беше възбудил у него пълно недоверие. Може би вроденото му презрение на англичанин към всички чужденци и артисти го възспираше да се намеси направо. Той не смяташе работата за сериозна. Джип, неговата изтънчена, съвършена Джип да изгуби ума си подир един такъв! Никога! Освен това, тя сигурно би се отнесла до него във всички съмнения и трудности. Той забравяше колко затворени са такива чувствителни момичета, забравяше, че неговата любов всякога бе избягвала да се издаде чрез думи, че нейната не се проявяваше в излияния. После той виждаше твърде малко от това, което можеше да се види, и това малко беше нагодено от Фиорсена за неговите очи, колкото и да бяха остри. В същност не се бе случило нищо важно, освен един епизод в деня преди заминаването им, за който той нищо не знаеше.

Тоя последен следобед беше тих, малко тъжен. През нощта бе валяло и влажните дънери на дърветата, мокрите нападали листа изпущаха леко сладникаво ухание. На Джип се чинеше, като че ли изведнаж се бе лишила от всяка радост. След обед, докато Уинтон преглеждаше сметките си, тя отиде в парка към долината. Небето беше мрачно сиво, дърветата неподвижни и тъжни. Тя вървеше все по-нататък, премина реката, стигна до една кална пътека, която водеше край едно село, нагоре към хълма, от дето можеше да се върне по главния път. Защо да се свърши всичко? За пръв път през живота си тя мислеше без възторг за Милденхем и лова, по̀ би предпочела да остане в Лондон, там нямаше да е откъсната от музика, танци, от хора, от радостната възбуда, че я харесват. През въздуха се носеше рязкото и глухо бучене на една вършачка и тоя звук сякаш точно изразяваше нейните чувства. Бегло блестейки по оловено сивото небе прехвръкна един гълъб. Позлатените брези трепнаха и от тях се отрониха блестящи капки. Колко самотно беше тук! Изведнаж из храсталака изскочиха две малки момчета; те едва ли не я повалиха, после отминаха тичешком по пътя. Джип издигна лице, за да види по-добре, но усети по него острите, като борови игли, дъждовни капки. Щеше да се развали роклята й, която тя много обичаше — една мека гълъбовосива, неподходяща за лошо време. Тя се обърна за подслон към брезите. Дъжд идеше, но може би ще премине скоро. Заглушено през далечината, жаловитото тракане на вършачката все още долиташе до нея и засилваше нейната печал. Изведнаж, зад храста, из който бяха изскочили момчетата се изправи една мъжка фигура и се упъти към нея, скочи от брега между брезите. Това беше Фиорсен, запъхтян, запален, бледен от жегата… Той навярно я бе проследил, бе се изкачил по стръмнината, за да й пресече пътя. Неговата елегантност беше доста пострадала от това катерене. Задъхан той каза:

— Значи вие заминавате утре без да ми кажете! Мислехте да се измъкнете без ни една дума за мене! Всякога ли сте така жестока? Добре, и аз няма да ви пощадя!

Като коленичи внезапно, той сграбчи широката лента на колана й, зарови лицето си в нея. Джип стоеше разтреперана. Той обгърна коленете й.

— О, Джип, аз те обичам, обичам те, не ме отпращай, остави ме да бъда при тебе! Аз съм твоето куче, твоят роб. О Джип, обичам те!

Гласът му я порази и изплаши. През последните две години тя често бе чувала мъже да казват: „Обичам те!“ но никога в тия думи не беше звучала такава страст, никога други очи не бяха гледали към нея така гладно и умолително, никога други ръце не я бяха докосвали тъй безпокойно, боязливо и горещо. Тя можа само да пошепне:

— Моля ви, станете!

Но той продължи:

— Обичай ме малко, съвсем малко, о Джип, обичай ме!

През ума й като светкавица премина мисълта: „Пред колко ли е коленичил до сега?“ В тая пълна отдаденост лицето му светеше в някаква странна красота, която се поражда от копнежа. Страхът й размина. Той продължи да мълви откъснати слова:

— Аз съм пропаднал, зная, но ако ме обичаш, няма повече да съм такъв. За теб мога да извърша велики дела. О, Джип, ако би искала един ден да се омъжиш за мен? Не сега! Когато ти докажа. О, Джип, толкова сладка, толкова прекрасна!…

Ръцете му се издигнаха по-нагоре, сега той притисна лицето си до кръста й. Без да знае какво прави, Джип докосна косата му и повтори:

— Моля ви, станете сега!

Той се изправи и пошепна:

— Бъди милостива! Говори ми!

Но тя можеше само да го гледа направо в лицето, с тъмните си, натъжени очи. И изведнаж той я сграбчи и притисна към себе си. Тя се дръпна и го отблъсна с все сила. Засрамен, с оборена глава, затворени очи и треперящи устни, той се поклони; сърцето й пак се изпълни със състрадание и тя промърмори:

— Не мога да ви отговоря сега; може би по-късно, в Англия.

Той се поклони и кръстоса ръцете си, сякаш искаше да я успокои. И когато тя, без да гледа на дъжда, тръгна, той вървеше на един метър разстояние след нея, смирено, сякаш не беше причинил болка на устните й с буйната си целувка.

Като стигна в стаята си и засъблича мократа си рокля, Джип се мъчеше да си спомни какво беше казал и какво му беше отговорила. Не му беше обещала нищо. Обаче беше му дала адреса си и в Лондон, и на село. Тя все чувствуваше докосването на ръцете му, силата на неговите мишци, виждаше израза на очите му, когато я целуна, а пак изпитваше вълнение и страх.

Същата вечер той свири на концерта — нейния последен концерт. Сигурно никога не беше свирил така, прехласнат в безумие, в красотата на отчаянието. Слушайки го, обхвана я някакво чувство за фаталност: никога, и да иска, и да не иска, няма да може да се освободи от него.

V

Като се върна в Англия, Джип скоро изгуби това чувство почти напълно. Фиорсен щеше скоро да намери друга жена, която да бъде за него същото като нея. Смешно е да се предполага, че зарад нея той ще се откаже от своите лудости, че тя има наистина някаква власт над него. Но дълбоко в душата си тя не вярваше това.

Уинтон, който сега си отдъхна, побърза да се върне с нея в Милденхем. Той й беше купил нов кон. Пристигнаха тъкмо на време за лова на лисици. И за една седмица поне, страстта й към лова и яздата погълна всичките й мисли. После, когато в Лондон почна сезонът, тя усети безпокойство и скука. Милденхем беше мрачен, есенният вятър стенеше из дърветата. Малкото й кафяво ловджийско куче, което беше вече старо, умря. Джип се укори, че толкова време го беше изоставила, когато беше болно. Тя си спомняше за всичките дни, когато то я бе чакало, бе поглеждало за нея — Бети й бе разказала всичко това с оная радост, която наивни души чувствуват при тъжни описания — и Джип почувствува, че е била жестока. При такива случки тя беше много чувствителна и много строга към себе си. Няколко дена беше като болна и когато стана по-добре, разтревоженият Уинтон я изпрати в града при леля Розамунд. Нейното общество му липсваше, но ако беше добре за нея, ако я изтръгнеше от тъжните й мисли, щеше да е доволен. Когато след три дена той отиде в края на седмицата в Лондон, намери я, за своя голяма радост, по-весела и си замина успокоен.

В деня, след като баща й се върна в Милденхем, Джип получи едно писмо от Фиорсен. Той й пишеше, че се е върнал в Лондон, че не е забравил нито един от погледите, които му беше подарила, нито една от думите, които беше казала; че няма да се успокои, докато не я види пак. „Дълго, преди да ви видя, — свършваше писмото, — бях мъртъв, изгубен. Целувам ръцете ви и съм ваш верен роб — Густав Фиорсен“. Тия думи, които, писани от друг мъж, биха й се сторили смътни, пробудиха у Джип трепетното, боязливо-радостно чувство, че не може да избегне от неговите преследвания.

Тя му отговори, че леля й ще се радва да го види у себе си някой следобед между пет и шест часа, и се подписа: Гита Уинтон. Употреби доста време, за да напише тия няколко думи, чиято къса формалност й хареса. Беше ли наистина господарка, над себе си и над него, можеше ли да постъпва както иска? Това кратко писмо беше доказателство, че е така.

Не беше лесно да се отгатнат чувствата на Джип по лицето й и дори Уинтон често се лъжеше. Начинът, по който подготви леля Розамунд за посещението на Фиорсен, беше много ловък. И той също схвана, когато дойде, нуждата от голяма предпазливост и поглеждаше Джип, само когато никой не го гледаше. Но когато си тръгна, той й пошепна: „Не така, не така, трябва да ви видя насаме, трябва!“ Тя се усмихна и поклати глава. Обаче виното в чашата на нейния живот пак почна да кипи.

Вечерта тя каза спокойно на леля Розамунд:

— Татко не обича господин Фиорсен, не може да оцени неговото свирене.

Тая дискретна забележка накара леля Розамунд, която по много коректен начин жадуваше за музика, да не спомене в следното писмо до брата си новия посетител. През следните две седмици той идваше почти всеки ден и носеше и цигулката си. Джип го придружаваше на пианото и макар че понякога неговите погледи я изгаряха, тя не би искала да се лиши от тия часове.

Но когато дойде Уинтон, тя се намери в задънена улица. Да признае ли, че Фиорсен беше тук, след като бе пропуснала да го спомене в писмата си? Да не казва нищо и да го остави да се научи от леля Розамунд? Изплашена, тя не направи нито едното, нито другото, каза само че много й се иска да язди. Баща й взе това за добър знак и я заведе веднага в Милденхем. Тя изпитваше някакво странно усещане: беше й леко, но се разкайваше, като човек, който току-що се е избавил от опасност, но знае, че скоро пак ще я търси. На следния ден ловът беше далеч, но тя настоя да отиде; старият Петънс, някогашен жокей, който служеше като коняр в Милденхем, трябваше да й доведе още един кон. Беше благоприятен вятър, из далечината долиташе мирис на дъжд. Уинтон и Джип намериха едно кътче, дето можаха да се сгушат без да ги видят другите — цяло щастие, тъй като останалите ловци само гледаха да тръгнат след едноръкия конник в избелелия червен фрак, на черната кобила с подрязана опашка, който беше все пръв. Един от пикьорите, един нисък, мургав човек с опърлено от слънцето лице и пламтящи очи, излезе от храсталака, поздрави и отмина. Една сврака прелетя с пронизателен крясък, описа дъга, върна се. Заяк премина през браздите, светлокафявото му тяло едва се отличаваше от земята. Високо из въздуха летяха гълъби към гората. Виковете на пикьорите цепеха въздуха, отвреме-навреме изскимтяваше някое от кучетата, които увираха муцуните си в тревата и бурените.

Джип, стискайки юздите между пръстите си, дишаше жадно. Миришеше чудесно, свежо и леко под нежносиньото небе, по което се носеха светло сиви бързи облаци. Вятърът, който горе беше силен, тук беше тих, достатъчно силен, само да обрули листата от дъбовете и буките, разредени от мраза. Само да се покажеше някоя лисица сега и те щяха да имат полето за себе си, сами с кучетата. Една се приближи, издигна кафявобялата си глава, погледна с меки укорителни очи към коня на Джип. Един рог изсвири и тя изчезна в храсталака.

Новият кон на Джип наостри уши. Един млад човек в сива дреха, високи ботуши, яхнал ниска алеста кобила, се приближаваше. Дали ще дойдат и другите? Джип погледна пришелеца ядосано, той свали шапка и се усмихна. Тая дръзка усмивка беше тъй заразителна, че и Джип се усмихна. Кой беше той? Изглеждаше щастлив и весел. Тя не можеше да си спомни за лицето му, но той имаше нещо познато, едно широко, гладко избръснато лице, тъмни къдрави коси, странно ясни очи, смел, весел, хладнокръвен израз. Къде беше виждала някого, който да прилича на него?

Един сподавен вик на Уинтон я накара да обърне глава. Там, под храстите изпълзя лисица. Погледът на Джип се устреми към лицето на баща й. То беше твърдо като стомана. Никакъв звук, никакво движение, сякаш човек и кон бяха станали на метал. Няма ли да даде знак? Но ето, устните му се раздвижиха, чу се вик. Джип се усмихна на младия човек, който се показа тъй тактичен, да предостави на баща й да даде знак. Кучетата наизскачаха едно след друго из гъсталака. Защо баща й не се помръдна?

После черната кобила прелетя край нея и, с един скок, нейният кон я последва. Младият човек на алестата кобила тръгна на ляво от тях. Само те тримата и един пикьор! Чудесно. Кафявият кон прескочи оградата много бързо и Уинтон извика: „Спирай го, Джип, дръж го!“ Но тя не можеше, пък и нямаше значение. Пред нея имаше само трева, три големи ливади! Чудесна лисица, как тичаше направо! Всеки път, когато конят й се готвеше да скочи, тя си мислеше: „Колко е хубаво! Щастлива съм!“ Никое чувство на света не можеше да се сравни с това. Когато татко води, кучетата се движат свободно, полето се простира безкрайно. По-хубаво отколкото да танцуваш, по-хубаво — да, по-хубаво отколкото да слушаш музика! Да можеше да прекараш живота си в препускане, да летиш над оградите! Новият кон беше цяло съкровище, макар че се теглеше.

Следната ограда тя прескочи заедно с младия човек, чиято малка кобила имаше хубав, правилен ход. Сега шапката му беше съвсем нахлупена, лицето решително, но устните му все още се усмихваха. Джип си мислеше: „Той има добра стойка, силен е, но изглежда самоуверен. Никой не язди като татко, с такова чудесно спокойствие.“ Уинтон наистина имаше съвършена стойка. Хайката описа един кръг, сега беше съвсем близо до тях. Каква бързина! Никаква лисица не може да изтрае дълго!

И внезапно тя я видя, че бяга в бясна бързина. Като светкавица през ума й премина мисълта: „Ох, не давай да те хванат! Бягай лисичке, бягай!“ Наистина ли се бяха втурнали всички след това малко червено-кафяво животинче, всичките тия стотина големи създания: коне, мъже и жени, и кучета — всички след една-едничка лисица! Но после дойде пак една ограда, още една и при насладата от скока разминаха разкаянието и състраданието й. Една минута по-късно лисицата изчезна в една дупка на няколко ярда от кучетата и Джип се зарадва. Колко пъти бе виждала как ограждат лисицата — ужасно! Обаче галопът беше чудесен. Задъхана, щастливо усмихната, тя погледна дали ще може да изтрие лицето си преди да дойдат другите, без да я види младият човек.

Той се разговаряше с баща й, свали шапка, когато тя се приближи, погледна я право в лицето и каза:

— Чудесно яздихте!

Гласът му беше доста висок, но приятен, малко провлечен. Джип се поклони леко.

— Искате да кажете новият ми кон?

И тя пак помисли: къде съм виждала някого, който толкова му прилича?

Те продължиха лова не в същия галоп. Тя не видя повече младия човек, но узна, че бил Съмерхей, син на леди Съмерхей, която живееше в Ридвиичтон, на десет мили от Милденхем.

През целия път назад тя беше щастлива, освежена от въздух и радост. Дървета и поля, плевни, огради и езера край пътя се губеха в гаснещата дневна светлина. Прозорците на селските къщички светеха, въздухът миришеше на смолист пушек. За пръв път днес тя помисли за Фиорсен, спомни си с някакъв копнеж за него. Да можеше да бъде тука, в приветливия стар салон, да свири за нея, докато тя седи замечтана, почти задрямала, до камината, от която се разнася мирис на горящи цепеници, да й свири Моцартовия менует или онази къса раздираща сърцето мелодия от Поаз, която бе свирил, когато го чу за пръв път! Това би било такъв хубав край на тоя прекрасен ден. Нужни бяха само жар и топлина, за да бъде съвсем съвършен — жар и топлина от музика и обожание!

Тя побутна леко кобилата си и въздъхна. Безполезно беше да се мечтае за Фиорсен и музика тук, тъй далеч от него. Дори помисли, че не би имала нищо против, ако той постъпваше както тогава във Висбаден, в дъжда под брезите. Толкова беше приятно да бъдеш обожавана! Старата кобила, която яздеше от шест години, почна радостно да пръхти, подушила обора. Ето последният завой, буковата алея, която водеше до къщата — старата, приветлива, просторна къща, малко тъмна, с широки, плоски стълби. Тя беше уморена, но започна и да вали. Утре ще е съвсем схваната. В светлината на отворената врата стоеше Марки и докато тя търсеше из джобовете си захар за конете, чу го да каза: „Господин Фиорсен, един господин от Висбаден, иска да говори с господин Уинтон“.

Сърцето й затуптя силно. Какво значи това? Защо беше дошъл? Как се бе осмелил? Как може да я издава така?!… Ах, нали той не знаеше, че е скрила всичко от баща си! Това беше наказанието й. Тя се завтече направо в къщи, изкачи се горе, и гласът на Бети: „Банята ви е готова, госпожице Джип!“, я накара да се опомни. Тя извика: „Бети, мила, донеси ми чая горе!“ — и влезе в банята. Тук беше сигурна, можеше в благодатната топлина да обмисли положението.

Това можеше да значи само едно. Той беше дошъл да поиска ръката й! И внезапно тя се успокои. Така е по-добре, няма да има вече тайни от баща й. И той ще стои между нея и Фиорсен, ако тя реши да не се омъжи за него. Мисълта я уплаши. До там ли беше стигнала, без да се сети? Но и още по-далеч. Фиорсен няма да приеме един отказ, дори и ако тя го изрече. Но щеше ли тя да откаже?

Тя обичаше горещите бани, но никога не беше оставала тъй дълго във ваната. Животът беше тъй приятен тук, а вън тъй тежък! Почукването на Бети я накара да стане най-после и да отвори. Тя носеше чая и съобщението: „Госпожица Джип да слезе, когато е готова“.

VI

Като погледна след изчезващата Джип, Уинтон попита Марки късо: „Къде въведохте тоя господин?“ Само думата „тоя“ издаваше неговите чувства. Докато измине късото разстояние до предната стая, обхванаха го най-невероятни мисли. Като влезе в кабинета, той поздрави доста учтиво Фиорсен и зачака да чуе какво ще каже. „Цигуларят“ беше още в подплатеното си с кожа палто и мачкаше в ръце меката си шапка. Но защо не гледа хората право в очите, или, ако го прави, защо изглежда, като че ли иска да ги изяде.

— Вие знаехте, че съм се върнал в Лондон, майор Уинтон?

Значи Джип се бе срещнала с тоя човек, без да му каже! Тая мисъл беше горчива и смразяваща за Уинтон. Обаче не биваше да я издава и той само се поклони. Той чувствуваше, че неговата ледена учтивост внушава страх на посетителя, но не искаше да му помогне.

Фиорсен закрачи из стаята, после спря и каза развълнувано:

— Господин майор, вашата дъщеря е най-хубавото създание на света. Обичам я безумно. Аз съм човек с бъдеще. Мога да имам каквото искам бъдеще в моето изкуство, ако се оженя за нея. Имам малко пари, но в цигулката ми се крие всичкото богатство, което тя би могла да пожелае.

Лицето на Уинтон изразяваше само студено презрение. Че тоя тип го смята за човек, който може да мисли, в свръзка с дъщеря си, за пари, му се чинеше обидно.

Фиорсен продължи:

— Вие не ме обичате, забелязах това от първия момент. Вие сте английски джентлемен — той изговори тия думи с ирония — за вас аз нищо не знача. Обаче в моя свят аз съм нещо; не съм авантюрист. Ще ми позволите ли да помоля дъщеря ви да стане моя жена? — Той издигна ръцете си, които все още държаха шапката като за молитва.

За миг Уинтон почувствува, че тоя човек страда, но каза студено:

— Много ви благодаря, господин Фиорсен, че дойдохте най-напред при мене. Не искам да бъда неучтив в собствената си къща, но ще бъда доволен, ако се оттеглите и повярвате, че с все сила ще се противопоставя на вашето предложение.

Почти детският израз на Фиорсеновото лице, дето се четеше разочарование и грижа, стана изведнаж буен, лукав, насмешлив, дори отчаян.

— Майор Уинтон, вие сте обичали; сигурно сте обичали майката на Джип. Аз страдам!

Уинтон, който се беше обърнал към огъня, пак се обърна.

— Аз не контролирам чувствата на дъщеря си, господине, тя ще стори, каквото иска. Казвам само, че ще е против моите желания и мнение, ако стане ваша жена. Но мога да си представя, че не сте чакали за моето позволение, за да я ухажвате. Не бях сляп във Висбаден.

— Нещастници като мене правят, каквото могат, — отвърна Фиорсен с болезнена усмивка. — Мога ли да я видя? Позволете ми да я видя?

Тя очевидно се бе срещала с тоя тип без негово знание, бе крила от него — от него! — своите чувства, каквито и да са били. Той каза:

— Ще пратя за нея. Не искате ли между това чай или уиски?

Фиорсен поклати глава и сега последва един крайно мъчителен половин час. Уинтон в своите опръскани с кал дрехи, пред огъня, понасяше това по-леко от посетителя. Тоя, след като напразно се бе помъчил да подражава спокойствието на домакина, сега изостави напразните опити с един изразителен жест, пристъпи към прозореца, разтвори завесите и се загледа в тъмнината, после се обърна, като че ли искаше пак да заговори с Уинтон, но смутен от неподвижната фигура се тръшна в едно кресло и извърна главата си към стената. Уинтон не беше жесток по природа, но сега го радваха мъките на тоя тип, който застрашаваше щастието на Джип. Застрашаваше?… Тя сигурно ще му откаже!… Но ако приеме?… Защо не му бе казала нищо? И Уинтон страдаше.

После тя дойде. Лицето й беше усмихнато, но предупредително, затворено. Тя се приближи до Фиорсен, протегна му ръка и каза спокойно:

— Колко мило, че сте дошли!

Уинтон почувствува горчиво, че е излишен. Добре, нека говори открито, стига толкова потайности!

— Господин Фиорсен ни направи честта да поиска ръката ти. Казах му, че ти сама ще решиш. Но, ако се съгласиш, разбира се, ще е против моята воля.

Докато той говореше, червенината по бузите й се засили; тя не гледаше нито него, нито Фиорсен. Уинтон забеляза как се дигаха и падаха тантелите по гърдите й, а раменете й леко се свиха. Като убоден внезапно в сърцето, Уинтон се обърна и тръгна към вратата. Явно беше, че тя не се нуждае повече от опека. Щом любовта й към него не й значи повече отколкото онзи! Но той знаеше, че не може да си позволи да се показва обиден, че не може да живее без нея; дори и да се омъжеше за най-големия негодник на света, той нямаше да я остави, щеше все да търси нейното общество и нейната любов! За него тя значеше много — като настояще и като минало. С наранено сърце той отиде в стаята си.

Когато слезе да вечеря, Фиорсен си беше отишъл. За нищо на света той не би попитал какво бе казал оня и какво бе отговорила тя. Между гордите има пропасти, над които не е лесно да се хвърлят мостове. Когато тя се приближи към него и му каза лека нощ, лицата им бяха втвърдени като маски.

През следните дни тя не издаде с нищо, че възнамерява да се възпротиви на желанията му. Фиорсен като че ли не съществуваше. Обаче Уинтон знаеше, че тя е малко сърдита и настроена против него. И една вечер той я запита спокойно:

— Кажи ми откровено, Джип, обичаш ли го?

Тя отговори също тъй спокойно:

— В известно отношение, да.

— Достатъчно ли е това?

— Не зная, татко.

Устните й потрепераха и сърцето на Уинтон се стопи, както всякога, когато я видеше развълнувана. Той улови ръката й и каза:

— Никога няма да преча на твоето щастие, Джип. Но трябва да бъде наистина щастие. Може ли да е това? Не ми се вярва. Знаеш ли какво разправят за него?

— Да.

Той мислеше, че тя не знае. Сърцето му се сви.

— Разправят лоши работи. И после той не е от нашия кръг.

Джип вдигна очи.

— А аз от нашия кръг ли съм, татенце?

Уинтон се отвърна. Тя се приближи и провря ръката си над неговата.

— Не исках да те оскърбя. Но не е ли така? Аз не съм от обществото. Откак ти ми каза, чувствувам, че не принадлежа към тия хора. По-близо съм до него. Музиката е за мен повече от всичко друго.

Уинтон й стисна конвулсивно ръката.

— Ако не бъдеш щастлива, Джип, много ще страдам.

— Но защо да не бъда щастлива, татенце?

— Ако си щастлива, съгласен съм на всичко. Но не ми се вярва. Моля ти се, мое дете, обмисли, за Бога, провери! Бих застрелял, човека, който се отнесе зле към тебе!

Като отиваха да си лягат, той каза:

— Утре ще отидем в града.

Дали, защото чувствуваше неизбежното или защото все още се надяваше, че честите срещи с оногова по-скоро ще я изцерят — във всеки случай, той не й пречеше повече.

И така пак почна странното ухажване. На Коледа тя вече беше дала дума, все още вярвайки, че е господарка, а не робиня, — котката, а не птичето.

Веднаж или два пъти страстта увлече Фиорсен, обаче неговите твърде дръзки ласки я отблъснаха, тя уплашена се отдръпна от това, което я очакваше. Но обикновено беше все радостно възбудена, опоена от музиката и неговото обожание, ала малко тъжна, че е наскърбила баща си. Малко стоеше в Милденхем, дето Уинтон прекарваше всичкото си време, потопен от скръбта си, като яздеше безумно и оставяше Джип при сестра си. Леля Розамунд, макар да бе очарована от музиката на Фиорсен, споделяше мнението на брата си, че Фиорсен е „невъзможен“. Обаче нейните думи не правеха никакво впечатление на Джип. За нея беше нещо съвсем ново, смайваше я да открие в мекото, чувствително момиче толкова упоритост. Всяка съпротива сякаш засилваше нейното решение. И добрата жена почна да вярва в своя оптимизъм, че Джип ще успее да направи „от това четинесто ухо копринена кесийка“. Най-после тоя човек беше знаменитост!

Сватбата определиха за февруари, наеха една къща с градина в Сен Джон Ууд. Последният месец премина, както обикновено преминават тия месеци, с купуване вещи и покъщнина. Ако не беше това, колко годежи биха се развалили в последния момент!…

А днес се венчаха. До последния момент Уинтон не можеше да повярва. Той стисна ръката на съпруга й, мъчейки се да прикрие мъката и разочарованието си, но знаейки, че няма да заблуди никого. Слава Богу, нямаше обреди в черквата, сватбена гощавка, честитки, гости и други подобни глупости, които не можеше да понася. Нито дори Розамунд, която беше болна!

Излегнат в старото си кресло, той гледаше втренчено в пламъка.

Сега те са сигурно в Торкуей. Музика! Кой би помислил, че звукове произлизащи от дърво и струни ще му я отнемат! Да, сега са в Торкуей, в хотела. И първата молитва, която Уинтон от години насам бе промълвил, се изтръгна от устните му:

— Нека бъде щастлива, нека бъде щастлива!

После, като чу, че Марки отваря вратата, той затвори очи и се престори на заспал.