Над всичко

I

Джип отиваше в града. Цялата зима и цялата пролет беше прекарала в Милденхем, заета с язда и музика, без да вижда чужди лица; това отиване в Лондон я изпълваше с чувства, каквито имаше през април, когато небето е синьо с бели облачета и тревата по полята е за първи път топла. В Уидрингтон носач внесе в купето една пътна чанта, палто и няколко щеки за голф; пред вагона се беше спряла една малка група. Джип забеляза една висока жена, чиято руса коса се беше вече прошарила, едно момиче, което водеше бяло кученце на синджир и един младеж, обърнат гърбом към вагона, с друго куче под мишница. Момичето целуна това куче по главата.

— Сбогом, стари Оси! Колко, е добър! Тумбо, долу! Ти няма да отиваш!

— Сбогом, милото ми момче! Не се преуморявай!

Отговорът на момъка не се чу, но бе последван от смях и думите:

— О Брайян, наистина си… Сбогом Оси, сбогом, сбогом!

Младият човек се качи и влакът потегли. Джип видя как младежът махаше с шапка през прозореца. Той беше нейният познайник от миналогодишния лов, господин Брайян Съмерхей, същият, който беше купил нейния кон. Като го видя, че откачва палтото си, за да го постеле на кучето си, Джип помисли: „Обичам мъже, които най-напред мислят за кучетата си“. Кръглата му къдрокоса глава, широкото чело, остро очертаните устни пак я накараха да се замисли: „Къде съм виждала някого като него?“ Той затвори прозореца и каза:

— Бихте ли искали!… О, вие ли сте? Ние сме се срещали на лов. Вие навярно не си спомняте за мене?

— О, много добре! Вие купихте моя кон миналата година. Как е той?

— Чудесно. Забравих да питам как му е името, нарекох го Огнян! Щом види ограда, не може да се сдържа.

Те млъкнаха, усмихвайки се. Джип погледна кучето и каза:

— Много е мило. На колко години е?

— Дванадесет. Жалко, че кучетата тъй бързо остаряват.

Пак настъпи тишина. Той я гледаше с ясните си очи.

— Веднъж идвахме с майка ми у вас — беше миналата година през ноември. Някой беше много болен.

— Да, аз.

— Много бяхте болна?

Джип поклати глава.

— Чух, че сте омъжена… — Гласът му беше провлечен, като да заглади неуместното в забележката му. Джип вдигна очи.

— Да, но малката ми дъщеря и аз живеем сега пак при баща ми.

— Така ли?… Ах, какъв хубав галоп беше тогава!

— Чудесен. Майка ви ли беше на гарата?

— Да, и сестра ми Едит. Уидрингтон е много скучно място, навярно и Милденхем е така?

— Да, много е тихо, но аз го обичам.

— Как се казвате сега?

— Фиорсен.

— Ах, да! Цигуларят! Животът е хазартна игра, нали?

Джип не отговори на тая странна забележка. Той извади от джоба си една малка червена книжка.

— Познавате ли тия стихове? Всякога ги нося със себе си, когато пътувам, няма по-хубаво нещо.

Книгата — Шекспировите сонети — беше отворена на тия редове:

Джип продължи:

Слънцето низко на запад грееше почти хоризонтално над бяло-зелената равнина, по която беше пръснат добитък. Сноп лъчи паднаха през прозореца и позлатиха прашинките във въздуха. Джип му подаде книгата през цялото това сияние и попита полека:

— Четете ли много стихове?

— За жалост повече юридически книги. Но поезията е най-хубавото нещо на света, нали?

— Не. Музиката.

— Вие сте музикална? Така изглеждате.

— А вие?

— Обичам операта.

— Тая най-низка форма на музиката?

— Именно за това. А вие не я ли обичате?

— Да. Затова отивам сега в Лондон.

— Наистина ли? Абонирана ли сте?

— За тая зима.

— И аз също. Тогава ще се видим.

Джип се усмихна. Отдавна не беше говорила с човек на своята възраст, отдавна не беше виждала лице, което да възбуди интереса й и възхищението й, отдавна от нея самата никой не се беше възхищавал. Слънцето сега я заливаше със своята топлина и пробуждаше у нея някакво неопределено блажено чувство.

Много нещо може да се каже през два-три часа пътуване с железница! А след това остава някакво чувство на приятна топлота. Шумът от колелетата затруднява хората да се чуват, но ги прави близки, приятелството се завързва по-скоро отколкото след няколко седмично запознанство. Джип слушаше с удоволствие словоохотливия младеж. Неговият малко проточен глас я пленяваше, приятно й беше неговото остроумие, неговият необуздан смях. Той й разкри своето минало, разказа й за ученическите си и университетски години, за старанието си в адвокатското си поприще, за своите цели и амбиции, за своите вкусове, дори и за лудориите си. В тая непресторена откровеност имаше нещо ласкателно за нея, тя чувствуваше, че той се възхищава от нея. После той я запита дали играе пикет.

— Да, почти всяка вечер играя с баща си.

— Да изиграем ли една игра?

Тя разбра, че той иска да играе само защото щеше да може да седи по-близо, да е свързан с нея чрез вестника разгънат на коленете им, да й подава картите, случайно да докосне ръката й, да я погледне направо в лицето. И на нея това не беше неприятно; правеше й удоволствие да го гледа в лицето, което имаше някакъв чар, нещо леко, безплътно, което често липсва на хубави лица.

Когато си вземаха сбогом, тя неволно отвърна на неговото ръкостискане. Той каза:

— Значи ще ви видя в операта и на язда, а може и да дойда някога у дома ви, бива ли?

Джип кимна и тръгна с колата си из морната лондонска вечер. Понеже баща й още не се беше върнал, тя се качи в стаята си. След свежия полски въздух Бъри Стрит й се стори извънредно задушна. Тя облече една домашна дреха и започна да четка косата си, за да я изчисти от пушека на железницата.

Цели месеци, след като беше напуснала Фиорсен, тя изпитваше само облекчение. Едва сега беше почнала да си дава сметка за новото си положение на женена, обаче все пак неженена жена; разочарована, но копнееща с всеки час, в които узряваше нейното сърце и нейната красота, за истински другар. Гледайки лицето си, което се отразяваше, сериозно и тъжно в огледалото, тя съзна както никога до сега всичката тежест на своето положение. Каква полза, че беше хубава? Хубостта й не беше от полза за никого! Още нямаше двадесет и шест години, а вече беше като в манастир! Тя изтръпна и се уви по-плътно в дрехата си. Миналата година поне още беше в пороя на живота. И при все това — по-добре така, отколкото да се върне пак при тогова, когото все още виждаше прострял ръце към спящото й дете с пръсти свити като ноктите на хищник.

След нейното бягство Фиорсен я беше преследвал цели седмици, в града, в Милденхем, дори в Шотландия, дето беше отишла с баща си. Но тя не се разколеба в своето решение и най-после той се обезкуражи и замина за чужбина. От тогава не беше чувала нищо за него, получи само няколко безумни, отчаяни писма, писани вероятно в пияно състояние. После и те спряха и от четири месеца вече нищо не знаеше за него. Навярно я беше вече прежалил.

Тя сложи четката на коленете си и си припомни оная сутрин, когато беше дошла през пусти, тихи улици, в ранната октомврийска мъгла, пред тая врата, когато бе чакала, уморена до смърт, докато й отворят. По-късно често се бе чудила как би могъл страхът й да я накара да се реши на това. Баща й и леля Розамунд я караха да поиска развод. Обаче инстинктът й я възпираше да разкрие пред други своите тайни и мъки, противеше се против лъжата, че го е обичала, когато това не беше вярно. Тя беше виновна, защото се беше омъжила без да люби.

Каква ирония — да беше знаял само нейният спътник!

Тя се озърна из стаята, в която беше спала като момиче. Значи той си спомняше за нея! Това не беше среща с някой непознат. Те не бяха чужди един за друг. И изведнъж тя видя на стената пред себе си неговото лице. Разбира се! Колко глупаво, че не се бе сетила изведнъж! Там, в кафява рамка висеше едно копие от прочутата „Глава на млад човек“ от Ботичели или Мазачио от Националната Галерия. Преди години се беше влюбила в тая картина и от тогава тя висеше на стената й. Само че живият модел беше английски, а не италиански, имаше повече хумор, повече роса, по-малко поезия. Колко ли щеше да се смее той, когато му разкажеше, че е тоя селски клисар с къдравата коса и надиплената яка! Усмихвайки се, тя заплете косата си и си легна, но не можа да заспи, чу баща си да се връща и да влиза в стаята си, чу часовника да бие полунощ, после един, два. Беше покрита само с тънка ленена завивка и пак й беше горещо. В стаята се носеше мирис като от цветя. От де идеше? Тя стана и се приближи до прозореца. Там зад пердето имаше една ваза с цикламини. От баща й — колко мило!

Тя зарови лицето си в цветята и си спомни за първия си бал. Може би и Брайян Съмерхей да е бил там! Ако тогава се бяха запознали, ако беше танцувала с него, вместо с оня мъж, който й беше целунал ръката, може би нямаше да е такава спрямо всички мъже? И ако той се беше възхищавал от нея както през тая вечер, може би щеше да й стане симпатичен, дори нещо повече. Или може би шеше да погледне и на него, както на всичките си обожатели преди срещата си с Фиорсен — като на нощни пеперуди около една свещ. Може би й беше нужен един урок, трябваше да бъде унизена.

Тя взе една циклама и се приближи до картината. Можеше да види само очертанието на лицето и очите, които я гледаха. В сърцето й нещо се раздвижи съвсем полека, сякаш падна някакъв лист или трепна крило. И тя притисна ръката си с цветето към гърдите си, дето сърцето й пак биеше с нежен свенлив трепет.

Беше късно, не, рано! — когато заспа. Присъни й се странен сън. Яздеше своята кобила през едно поле, покрито с цветя. Облечена беше в черно, а на главата й имаше корона от светлозаострени кристали. Тя яздеше без седло, коленете й бяха свити така, че едвам усещаше гърба на кобилата; юздите й бяха дълги преплетени стъбла от кози лист. Яздейки, тя пееше, очите й блуждаеха през полето, нагоре към синьото небе; тя се чувствуваше лека като перо. И докато препускаше, кобилата обръщаше главата си и захапваше цветовете на юздата й, после изведнъж кафявата глава на коня се преобрази на Съмерхей, който я гледаше усмихнат. Тя се събуди. Слънцето грееше ясно през завесите, които беше дръпнала, за да търси цветята.

II

Същата вечер Съмерхей излезе доста късно от малката къща на Челзи, дето живееше, и се запъти към реката. Известни настроения тласкат човека към природата, — към откритите поля, горите и вадите, дето небето се разкрива свободно пред очите. Човек е сам, когато люби, сам когато умира, никой не се интересува за тогова, който е зает толкова много със себе си и той от никого не се интересува. Съмерхей се спря до реката и се загледа, през вейките на дърветата, в звездите. От време-навреме жадно поемаше дъх, не мислеше, но някакво сладко чувство пълнеше гърдите му, някаква трептяща лекота обхващаше членовете му. Той седна на една пейка и затвори очи. Виждаше едно лице — само едно! В отсрещните къщи една по една угасваха лампите, никакви коли не минаваха, сегиз-тогиз само по някой пешоходец — а той продължаваше да седи като прехласнат, с усмивка на устните, която ту се появяваше, ту изчезваше.

Вече се зазоряваше, когато си тръгна. В къщи не си легна, но седна пред книжата, които му бяха потребни тая сутрин в съда, и работи, докато дойде време за язда. Той беше от ония натури — често срещани между адвокатите — на които нощната работа не вреди на здравето. Способен и влюбен в работата си, той беше на път да си спечели име, макар че понякога се оставяше безволно на вълните на момента. Изобщо беше малко странен: предпочиташе да живее в тая малка къща в Челзи отколкото близо до съда, зарад самотата, а беше при това чудесен събеседник, с много приятели, които го гледаха с нежност, но и с недоверие. На жените беше симпатичен, но досега беше запазил сърцето си свободно. Обичаше да играе, спадаше дори към ония, които често затъват в играта, спасяват се чрез някой неочакван, щастлив обрат и пак затъват, за да не изплуват един ден, може би, никога. Баща му, който беше дипломат, беше умрял преди петнадесет години; майка му беше добре позната в полуинтелектуалните кръгове на обществото. Нямаше братя, само две сестри, и имаше свой собствен приход. Такъв беше Брайян Съмерхей на двадесетгодишна възраст, още без мъдреци.

Като отиваше тая сутрин в съда, той все още чувствуваше в членовете си извънредна лекота, все още виждаше онова лице, съвършената му правилност, топлата бледност, тъмните, засмени, малко раздалечени едно от друго очи, малките, фини, добре прилепнали уши, извивката на тъмно кафявата коса над низкото чело. Или виждаше нещо по-неопределено — едно излъчаване, едно движение, някаква вродена грация, която го привличаше и трогваше? Това не му даваше спокойствие и той не търсеше такова. Защото такъв беше характерът му: харесаше ли му някой кон, залагаше на него при надбягванията; харесаше ли му някоя опера — отиваше да я чуе по няколко пъти; харесаха ли му някои стихове, научаваше ги наизуст. И сега, като вървеше край реката — обикновеният му път — странни чувства го бяха обладали и той беше щастлив.

Беше малко късно и той веднага влезе в заседателната зала. Съдийското облекло му приличаше, да имаше и сива перука, меч и табакера, щеше да е съвършен образ от осемнадесетия век — жалко, че се беше родил толкова късно!

След заседанието той изми от себе си своеобразния мирис на съдийски мантии, пергамент, гуми и блажни бои, който някакси е свързан със законите, натопи цялата си къдрава глава в легена, изтърка си яката с кърпата за лице и тръгна със запалена цигара към Темза. Беше към седем часа. Тъкмо по това време вчера се бе качил във влака и видял образа, който оттогава вече не искаше да го остави. Не можеше да се правят посещения по седем часа! Но можеше да мине по Бъри Стрит на път за клуба!

Той мина покрай един обущарски магазин, дето се канеше да поръчва нещо и помисли: „Къде ли купува тя?“ Нейният образ стоеше пред него като жив, облегнат в ъгъла на вагона или вече в колата, с ръка, сложена в неговата. От нея лъхаше аромат на цветя и на дъждовен вятър. Пред една огледална витрина той спря, без обаче да вижда отражението на намръщеното си лице, с изгаснала цигара между устните. Той тръгна по-бързо, стигна до Бъри Стрит, усещайки някаква странна слабост в краката си. Никакви саксии с цветя пред прозорците на Уинтоновата къща, само номерът и биенето на сърцето му го направиха да я разпознае между другите. Минавайки от там в друга улица, той се почувствува зле настроен. Като стигна в клуба си, влезе в библиотеката, която беше в най-празната стая, приближи се до полицата с френски книги, взе „Тримата мускетари“ и седна с гръб към вратата. Любимият му роман щеше може би да го сгрее. Обаче той не четеше. От там, дето седеше, с един хвърлей на камък би могъл да достигне мястото, дето беше тя; да не бяха стените, би я достигнал с гласа си, би могъл да я види. Колко глупаво! Една жена, която беше видял само два пъти… Глупости!…

— Пет! Три момичета — три момичета! Знаете ли това стихотворение от Доусон: По моя си начин, бях ти верен, Чинара! По-хубаво е от Верленовите, с изключение на „Les sanglots longs“. Какви са картите ви?

— Дама. Обичате ли името Чинара?

— Да. А вие?

— Чинара. Чинара. Да-а… Звучи като есен, падащи листа на рози, суха шума.

— Добре! Оси, мирно! Не хъркай!

— Ах, горкото куче! Оставете го! Сечете за мене. Ах, една карта падна!… — Коляното й докосна неговото…

Книгата падна от ръцете му — той се събуди.

По дяволите! Безнадеждно! Той се сгуши в креслото, задрема и след няколко минути спеше вече дълбоко, без сънища.

Два часа по-късно, един от приятелите му, който търсеше развлечение, го видя и се спря ухилен пред него, гледайки къдравата коса и лицето, което сега приличаше на това на някое малко момче. Той бутна леко стола и Съмерхей се стресна, помисли: — Какво? Къде съм?

Над ухиленото, лице насреща му се носеше друго, прекрасно. Той се разтръси:

— О, дявол да те вземе!

— Извинявай, драги.

— Колко е часът!

— Десет.

Съмерхей измърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна, но не можа да заспи, а виждаше все нейното лице, усещаше докосването на топлата ръка, облечена в ръкавица.

III

В петък в операта даваха „Кавалерия Рустикана“ и „Палячи“; освен „Фауст“ и „Кармен“ единствените опери, на които Уинтон не заспиваше.

Очите на жените когато не се вглеждат, виждат повече от тия на мъжете. Джип съгледа Съмерхей; преди той да я види, тя го видя като дойде, стиснал шапка до бялата си жилетка и озъртащ се, като че търси някого. Когато седна, тя можеше да вижда добре профила му и приковавайки погледа си върху него, си мислеше дали би могла да го накара да се обърне. Тъкмо тогава той я съгледа. Тя се смути като усети, че след тоя първи поглед й се иска още един. Дали ще му хареса нейната рокля? Добре ли е вчесана! Да не си беше мила главата тая сутрин! В антракта тя не се обърна, докато не чу гласа му:

— Добър вечер, господин майор!

Уинтон вече беше чул за срещата във влака. Искаше му се да пуши, но не желаеше да остави дъщеря си сама. След като размениха няколко думи, той стана.

— Седнете на моето място, Съмерхей, за една минута. Ще изляза да изпуша една цигара.

Съмерхей седна. На Джип се стори, че залата и хората изчезват и те двамата са пак в железницата сами. Имаше само десет минути да се порадва на неговия смях, сама да се засмее, да бъде любезна към него. Те бяха приятели.

— В Националната Галерия има една картина, която искам да видите, — каза тя, когато той си тръгна.

— Да отидем ли заедно? Утре? По кое време? В три?

Тя усети, че се изчерви, че е хубава. После той си отиде. Баща й седна до нея и тя го бутна, страхувайки се да не се издаде, по ръката.

— Татенце, виж оная фризура на втория ред. Нали е много хубава?

Оркестърът засвири увертюрата на „Палячи“. Следейки покъртителната проста история, Джип сега я разбираше не само от естетическата й страна. Бедната Неда! Бедният Канио! Очите й се наляха. Тя чувствуваше в тия образи на трагикомедията страстната, много бързата, буйна, сладка и страшна любов.

La commedia е finita!

Като си обличаше палтото, очите й потърсиха Съмерхей. Тя се помъчи да се усмихне, но не можа, откъсна погледа си от него и тръгна след баща си.

На другия ден тя закъсня не от кокетство, а защото се боеше да не се покаже много усърдна. Съгледа го веднага до колоните, забеляза промяната в лицето му, когато я видя. После го заведе направо при картината. Шапката му и модерната яка не засилваха наистина приликата, но все имаше такава.

— От петнадесетата си година имам копие от тая картина. Виждате ли от кога ви познавам?

Той я погледна втренчено.

— Така ли изглеждам! Сега нека намерим вас!

Джип поклати глава.

— Ето там най-любимата ми картина „Смъртта на Прокрис“… Учуденото лице на Фауна, затворените очи на Прокрис, кучето, лебедите, тъгата по нещо, което е могло да бъде.

— Което е могло да бъде! Хареса ли ви „Палячи“ вчера.

— Мисля, че много го изживях.

— И мен така ми се чини. Наблюдавах ви.

— Да загинеш от любов ми се чини ужасно. А сега, покажете ми вашите любимци. Но мисля, че съм ги отгатнала.

— Да видим!

— „Адмиралът“, например.

— Да. А другите!

— Двете „Белини“.

— Вие сте страшна истина.

Джип се засмя.

— Вие искате решителност, яснота, багри и финес. Така ли е! Ето още един от моите любимци.

Това беше едно малко разпятие от Да Месина — висок тънък кръст, един слаб скромен страдащ Христос, като жив в ясната потъмняла местност.

— Това ме трогва повече от големите, идеализирани разпятия. Чувствувам, че така трябва да е било. А тия тук! Не са ли чудесни.

Той кимна, но очите му казваха:

— Ти си такава!

Прекараха два часа между картините, почти сами както тогава във влака. Тя не му позволи да я придружи и Съмерхей остана неподвижен до колоните. Слънцето грееше, гълъби си чистеха перата, хора минаваха по площада, изглеждаха черни и тънки пред лъвовете и грамадните колони. Той не виждаше нищо от всичко това. Тя беше различна от всички, които бе познавал до сега. Различна от жените и момичетата от обществото и от ония от другата класа. Не беше и от модерните, студентки или равноправки! Не приличаше на никоя. А той знаеше толкова малко за нея! Не знаеше дори дали наистина бе любила! Къде беше съпругът й, какво значеше за нея?… „Рядката, нямата, неизразимата тя!“ Когато се усмихва, когато очите й — но не, очите й бяха тъй бързи, че той не можеше да погледне в тях! Колко хубава беше като разглеждаше картините усмихната! Да би могъл да целуне устните й! С въздишка той слезе по стъпалата и тръгна по преката улица. Лондон му се чинеше празен! Утре — ах утре! Ще може да я посети!…

IV

След това неделно посещение Джип седеше пред една ваза с хелиотропи и си припомняше откъслеци от разговора.

— Госпожо Фиорсен, кажете ми нещо за себе си.

— Какво искате да знаете.

— За брака ви.

— Направих страшна грешка. Против волята на баща си. Не съм виждала съпруга си цели месеци, няма да го видя никога, ако зависи от мене. Стига ли ви това?

— Не го ли обичате?

— Не.

— Не можете ли да се освободите?

— Развод! Пфу! Не бих могла.

— Разбирам — ужасно е!

Той бе стиснал тъй силно ръката й!…

Тя зарови лицето си в цветята, после седна пред пианото и засвири. Когато баща й се върна, тя още свиреше. Последните месеци прекарани с дъщеря му го бяха подмладили, направили по-елегантен, сивата му коса по-лъскава.

— Господин Съмерхей идва, татенце. Съжалява, че не те намери.

Красноречива пауза.

— Съмнявам се в това, мила.

Като усети, че баща й я наблюдава, тя запита:

— Хубаво ли беше в парка?

— Преди тридесет години там се срещаха само аристократи и снобове; сега човек не знае що за хора може да срещне там.

— Не са ли хубави цветята?

— Ах, да, и птиците, но хората, Джип! Кажи ми какъв човек е младият Съмерхей?

— О, много мил.

Тя всякога можеше да чете мислите на баща си по-бързо отколкото той нейните и позна, че той се бори между желанието да й достави удоволствие, и мисълта да предварди. Той въздъхна и каза:

— На къде се насочва лятно време фантазията на един млад човек, Джип?

Жени с тънък усет и известна опитност умеят да наложат въздържание на ония, които биха искали да са техни обожатели. Джип знаеше, че една нейна дума може да промени всичко, но не я каза. Въпреки това тя виждаше Съмерхей почти всеки ден — на язда, в операта или у дома. Късно след обед обикновено отиваше в парка и сядаше при водата. Един ден той мина от там и от тогава седяха тук заедно. Защо да създава грижи на баща си, като позволява на Съмерхей да иде често в къщи? И тук беше тъй приятно, приказваше се тъй хубаво, докато малки дрипави деца наоколо ловеха риба и я слагаха в шишета, за да я ядат после или да играят с нея, както човек обикновено прави с по-малките божи твари.

Когато времето наближава да се промени, дните текат спокойни, в очакване на вятъра, който носи новото. Не е ли естествено да се седи под дърветата, при цветята и водата, при гълъбите и патиците?

V

Съмерхей не носеше своите чувства на показ и когато дойде на тяхната среща в последния ден преди съдебната ваканция, лицето му беше както обикновено. Но в същност беше страшно затруднен. Той си имаше свои собствени закони. Те бяха може би малко старомодни, но не му позволяваха да причини страдание на една жена. Досега се бе владял, обаче това му струваше повече отколкото сам би признал. Едничкият свидетел на неговите борби беше старото му куче, чийто сън той всяка нощ смущаваше, като почнеше да се разхожда безпокойно из дългата си дневна стая. Тя навярно знаеше какво чувствува той и ако желаеше неговата любов, трябваше само да вдигне малкия си пръст, но тя не го вдигна. Когато той се допреше до нея или усетеше лекото ухание на нейната дреха, когато очите му следяха лекото повдигане на гърдите й, главата му се замайваше и цяла мъка беше да се показва спокоен и любезен.

Докато можеше да я вижда всеки ден, му беше възможно да се владее; сега, когато трябваше да я загуби за седмици, сърцето му се свиваше. Трудно му беше също да показва пред света равнодушно лице. Един страстно влюбен човек търси самота. Колебае се между буйно движение и тиха занесеност, когато призовава нейния образ. В работата си беше съвестен, благодарен че я има, но към приятелите си беше толкова небрежен, че те с право се запитваха: „Какво става с Брайян?“ Той обикновено беше затворен спрямо другите, но сега беше премного скрит към всички ония, с които беше свикнал да обядва, да вечеря, да танцува и да се забавлява. Против волята си бе издал страстта си, а това значеше да се откаже от много неща. И при това не се запитваше достойна ли е Джип за любовта му. Той я искаше такава, каквато беше, без да преценява нейната стойност, без да се замисля, за миналото й. Беше се научил, че е незаконна дъщеря на Уинтон, но това само предизвика у него желание да запуши устата на клюкарите. Дори и нейният нещастен брак нямаше за него никакво значение, нищо нямаше значение, освен да бъде, колкото е по-възможно по-често с нея. Я сега тя заминава за морето, а той из Шотландия на лов. За цял един месец!…

Дали да се осмели да й каже? Понякога лицето й приличаше на това на дете, когато очаква груба, застрашителна дума. Понякога обаче той долавяше един дълъг, нежен поглед, който обаче изведнъж пак изчезваше.

Облегнат на оградата на брега той наблюдаваше вълните. Да може да бъде сам с нея за един цял ден на реката! Защо беше толкова малодушен през всичкото това време? Ах, да знаеше тя колко копнее той, колко страда! Той тръгна към града, срещна двама познати, от които единият току-що се беше оженил. И те скоро заминаваха за Шотландия. Колко безсмислено и блудкаво му се виждаше всичко това, което преди година беше за него върховната точка на годината. Да, да можеше да отиде с нея в Шотландия!

Той влезе в парка Сен Джемс, мина край езерото и се запъти към тяхната пейка. Тя вече беше там. Никакво колебание вече — ще й каже!

Тя беше облечена в жълта като царевица рокля и седеше облегната назад, с кръстосани крака, едната ръка облегната на дръжката на чадъра й, лицето й полускрито под голямата шапка. Съмерхей отиде направо към нея.

— Джип, това не може да продължава повече. Вие знаете, че ви обожавам. Ако не можете да ме обичате, трябва да замина. Джип, искате ли да замина?

Тя направи едно слабо движение, сякаш протестираше, и отговори съвсем низко:

— Разбира се, че не искам. Как бих могла!

— Тогава вие ме обичате!

— Почакайте моля ви! Почакайте още малко. Като се върнем, ще ви кажа.

— Толкова дълго?

— Един месец. Не е лесно за мене. — Тя го погледна. — А сега ни дума повече за това, моля ви!

Тая вечер в клуба, през дима на цигарите, които пушеше една след друга, той виждаше лицето й, както го бе издигнала към него за миг, и се чувствуваше ту в рая, ту в ада.

VI

Вилата с балкони, построена за един художник, приятел на леля Розамунд, имаше градина с един бор, който сякаш се беше заблудил насам от разположената отзад гора. Къщата стоеше самотна на една низка скала, под която в меки вълни се простираше крайбрежието.

Когато Джип гледаше ноще от спалната си, чинеше й се, че е единственото същество на света. Набърченото, сребристо море, самотният бор, студената луна, тъмносиньото небе, плясъкът на вълните по каменистия бряг, дори хладният, солен въздух изглеждаха самотни. И денем, в маранята, когато острите морски треви едва се помръдваха и чайки грачеха и прелитаха низко над водата — всичко изглеждаше като някакъв сън. Джип се къпеше и скоро почерня като малката си дъщеря, обаче чувствуваше някакъв яд към тоя щастлив живот през летните дни, към чайките, слънцето и вълните, към далечните, бели платна, огряните от слънцето, неподвижни борове, към небето, което се смееше, бърбореше и играеше, към Бети и другите слуги, към целия тоя живот, който изглеждаше тъй прост, и без мъки.

Всеки ден очакваше пощата с нетърпение. Но неговите писма можеха да бъдат четени от всякого. Сега, когато беше далеч от нея, дали нямаше да види, че най-доброто е да скъса с нея, да я забрави? Всичко още лежеше пред него, възможно ли беше да продължава да желае само нея, пред която вече нямаше нищо? Нямаше ли да й го отнеме някое синеоко момиче със светло кестенява коса? Какво тогава? Щеше ли да е по-зле отколкото преди? Ах, толкова по-зле, че тя не смееше да помисли за това!

После, цели пет дена не дойде никакво писмо. И тя почувствува все по-силна болка, копнеж и ревност, съвсем различни от възмутената гордост, когато бе сварила Фиорсен с Дафне Уинг преди толкова много време. Когато на петия ден раздавачът донесе само една сметка за обущата на малката Джип и една карта от леля Розамунд, която беше отишла с Уинтон за ежегодното си лечение в Харогет, сърцето на Джип се сви. Краят ли беше това? С някакво сляпо, замаяно чувство, тя отиде в гората.

Тя вървя, докато сиво-кафявите дървета, от които капеше смола, скриха външния свят от очите й. Тогава се хвърли на очите си, зарови лактите си в боровите игли; сълзи нахлуха в гърлото й, обаче плачът не я облекчи. Тя се обърна на гръб и остана да лежи неподвижна. Тук беше съвсем тихо. Плясъкът на спокойното море не стигаше тъй далеко, не пееха птички, не бръмчеха мухи. Високите борови дънери стърчаха като колони на храм, чийто покрив образуваха тъмните върхове и небето. Бели, меки облаци минаваха по синевата. Тук цареше мир, но в сърцето й го нямаше.

Една тъмна фигура се зададе между дърветата, после още една, две магарета, които се бяха откъснали кой знае откъде, сега стояха и се ближеха едно друго по врата и муцуните. Тия смирени, кротки животни я направиха да се почувствува засрамена. Защо да се чувствува нещастна, когато има всичко каквото бе поискала, освен любовта, за която мислеше, че никога не ще я пожелае? Ах, но сега я искаше, искаше я с цялото си същество!

Изведнъж тя скочи; мравки я бяха полазили и трябваше да ги изтръсва от шията и дрехите си. Тя тръгна пак към крайбрежието. Ако е намерил някоя, която да изпълни мислите му и да я измести, тя никога няма да му покаже, с дума или знак, че й липсва, че тя го желае. Не, никога! По-скоро да умре!

Тя излезе на слънце. Беше време на отлив, влажният бряг блещеше в опален блясък. По морето се простираха бразди, сякаш змии се виеха под повърхността му. Далеч на запад се издигаше стръмната скала, която пресичаше хоризонта. Всичко беше като някакъв сън. Изведнъж сърцето й се разтупа силно. На скалата край пътеката седеше Съмерхей!

Той стана и се запъти към нея. А тя спокойно каза:

— Да, аз съм. Виждали ли сте такава циганка? Мислех, че още сте в Шотландия. Как е Оси?

После нейното самообладание я напусна.

— Не е възможно, Джип. Трябва да зная!

Стори й се, че сърцето й спря да бие, но все пак каза спокойно: — Да седнем за малко! — и се упъти към пейката под скалата, дето не можеха да ги видят от къщата. Мачкайки един стърк трева между пръстите си, тя каза:

— Не се опитвах да ви изненадам, нали?

— Не никога.

— Не е право.

— Няма значение. Няма значение за човек, който обича, както аз обичам. О, Джип, не ме ли обичате? Зная, че не съм нищо! Но ето вече са единадесет седмици откак се срещнахме във влака и нямам нито минута спокойствие.

Джип въздъхна.

— Какво да се прави? Погледнете там! Онова синьо петно в тревата е моето дете. То… и баща ми… и… Боя се от любовта, боя се, Брайян.

Като чу за пръв път името си от нейните устни, той сграбчи ръката й.

— Боите се? Защо се боите?

Джип отговори съвсем низко.

— Може би ще обичам твърде много. Не казвайте нищо повече сега. Не, недейте! Да идем в къщи и да обядваме! — И тя стана.

Той остана до чая, не каза обаче ни дума повече за любов. Но когато си отиде, тя седна под бора с малката на коленете си! Любов! Ако майка й бе отклонила любовта, тя самата нямаше да е родена! След малко окъпаха малката. Джип влезе в стаята си и се облегна на прозореца. Днес ли беше лежала в гората с бузи облени от сълзи на отчаяние? От ляво над бора беше изгрял месецът, бледен едва видим върху бледното небе. Един нов свят, някаква вълшебна градина!

Вечерта тя седна, с книга на скута, но без да чете: в нея се извършваше странната промяна на първата любов, когато „Аз“ потъва в „Ти“, и се подчинява страстно, когато волята ни напуща, като подготвя пълно единение.

Тя спа без да сънува, пробуди се угнетена. Много изтощена, за да се къпе, тя седя на брега с малката Джип през цялата сутрин. Имаше ли енергията и смелостта да се срещне днес с него при скалата, както му беше обещала! За пръв път избягваше погледите на Бети, както когато беше малко, непослушно дете; страх я беше, че Бети вече знае. Веднага след чая излезе, защото се боеше, че иначе той ще дойде, а не искаше слугите да видят, че той иде всеки ден.

Тоя късен августовски ден беше тих и спокоен, житото беше вече ожънато, ябълките блестяха, червеношийки пееха, няколко сънливи облаци бавно плуваха по бледното, синьо небе, морето се усмихваше. Джип премина реката. Тук нямаше борове. Детелината беше израсла високо, бръмбари и пчели бръмчаха, прелитаха лястовички. Джип откъсна няколко полски цветя. Беше близо до брега, когато забеляза до скалата Съмерхей, който се озърташе за нея. Тук беше съвсем тихо, само вълните пляскаха леко. Той още не я беше забелязал и Джип помисли: „Ако направя още една крачка напред, то това е завинаги!“ Тя се спря, едвам дишайки, сложи цветята на устните си, после го чу, че въздъхна, приближи се бързо и каза:

— Ето ме.

Той улови ръката й и, без да продумат, те тръгнаха по пясъка, слязоха по скалата и се запътиха през тревата към една ожъната нива. Той отвори дървената вратичка на оградата, за да мине тя, сграбчи я в ръцете си и я целуна по устата. За нея, която беше целувана хиляди пъти, това беше първата целувка. Мъртвешки бледна тя се облегна на вратата и го погледна с тъмни очи, съвсем смутена. Устните й трепереха, изведнъж тя се обърна, опря ръце на вратата и закри лицето си. Из гърлото й излезе ридание, което сякаш я разкъсваше, тя плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Неговото изплашено, боязливо докосване, умолителният му глас не можаха да я успокоят. Тя не млъкваше. Целувката беше продрала нещо в душата й, беше помела целия й изминал живот, беше й причинила нещо чудно и страшно. Най-после от устата й се изтръгнаха думите:

— О, толкова ми е мъчно… толкова мъчно! Не ме гледайте! Махнете се малко… и… и… ще ми мине.

Той се подчини без да каже ни дума, мина през вратичката и седна на скалата, обърнат гърбом към нея, загледан към морето.

Джип стискаше гредата на старата посивяла вратичка, докато я заболяха ръцете. Тя гледаше пеперудите, които се гонеха на слънце и отлитаха към къдравата пяна на вълните, дето ставаха само хвърчащи бели точки в синевината.

Но тя все още не мислеше, че може да има доверие в себе си. Това, което стана с нея, беше тъй мощно, тъй сладко, тъй страшно! Тя се приближи до него и каза:

— Остави ме да си отида сама!… Утре!

— Както искаш, Джип, всякога, както ти искаш!

Той притисна ръката й към бузата си, после кръстоса ръцете си и се загледа в морето. Джип седя още дълго време в гората, докато се свечери и звездите се появиха на небето, което имаше онзи син цвят, смятан от спиритистите за душевна багра на добрите.

Късно вечерта, след като изчетка косата си, тя излезе на балкона. От заспалата къща не се чуваше никакъв звук, никакъв ветрец не полъхваше. Лицето й, ръцете й, цялото й тяло сякаш горяха. Водите на спокойното море се вълнуваха леко. Скалите блестяха като сняг. Една голяма нощна пеперуда прелетя край лицето й. Някакво малко животно премина бързо по пясъка. Изведнаж сянката на бора се раздвижи, раздвижи се съвсем слабо! Притиснат до дънера стоеше Съмерхей, лицето му едвам се очертаваше, лунната светлина падаше на едната му буза, на ръката с която той си засеняше очите. Той протегна умолително ръка. Джип стоеше неподвижна и гледаше умолителната фигура. После, с непознатото до сега чувство, тя го видя, че иде. Той гледаше нагоре към нея, по лицето му се четеше страст, обожание, уплаха. Тя чу боязливия му шепот:

— Ти ли си, Джип? Ти ли си наистина? Изглеждаш тъй млада!

VII

От момента, когато се отдаде, Джип беше в някакво омагьосано състояние, толкова по-силно, тъй като тя никога не беше вярвала в него, никога не беше мислила, че може да обича, както сега обичаше. Дни и нощи минаваха като сън. Както беше мислила, че е невъзможно да позволи на света да вникне в тайните на брака й, така и сега съвсем беше забравила света. Само мисълта за баща й я угнетяваше и тя чувствуваше, че трябва да му каже всичко.

Два дена преди края на месеца тя се върна в Лондон, като остави Бети и малката Джип на морето. Уинтон, малко уморен и бледен след лекуването си, завари, като се върна от клуба, дъщеря си в къщи. Тя беше облякла вечерна рокля, загорялото й лице и шия изпъкваха над белите рамене. Никога не я беше виждал така, с такъв блясък в очите. Приличаше на някакво цвете, което сега се беше напълно разцъфнало. Трудно й беше да срещне неговия поглед, цялата вечер тя отлага своята изповед. Не беше лесно, никак не беше лесно. Най-после, когато той запуши последната си цигара, тя се сгуши до креслото му, облегна се на коляното му, дето скри лицето си, както тогава, след първия си бал, когато беше изслушала неговата изповед.

— Татко, спомняш ли си, че веднаж ти казах, че разбирам какво сте чувствували ти и майка ми един за друг!

Уинтон не каза нищо и тя продължи:

— Зная сега, че човек може по-скоро да умре, отколкото да се откаже от някого.

— Кой е? Съмерхей?

— Да. Аз мислех, че никога няма да обикна, но ти по-добре знаеше.

По-добре! В безутешно мълчание той мислеше: „Какво ще стане? Какво мога да направя? Да й помогна да се разведе?“

Може би трепетът в гласа й или сериозността на положението бяха причина, но той не почувствува гняв, както когато му я отне Фиорсен. Любов! Страст, каквато някога беше обхванала него и майка й! Тоя момък? Добро момче, превъзходен ездач — понятно! Той сложи ръка на рамото й и каза:

— Съжалявам, че не ми каза по-рано.

— Не можах. И аз не знаех. О, татенце, все те наскърбявам. Прости ме!

Тя притискаше ръката му до бузата си, която пламтеше. И той помисли: „Да простя? Разбира се, че прощавам. Това не е важното, важното е…“ И пред очите му се изправи видението: това любимо същество, за което всички приказваха, което беше в устата на всички — или един скрит живот, тайни срещи, прикриване, дори от малката й дъщеря. Не, не това! И все пак, не беше ли по-добре така, отколкото злобните езици, лицемерно възмутените погледи. Светът на Съмерхей беше повече или по-малко и неговият, скандалът беше неизбежен. Той започна да търси някакъв изход.

— Никой ли не знае, Джип?

— Никой.

Все пак това беше добре. Той промърмори:

— Не мога да понеса, ти да страдаш, а онзи тип, Фиорсен, да излезе прав. Не можеш ли да се откажеш от срещите си със Съмерхей, докато излезе разводът. Ние бихме успели, ако не знае никой.

Джип се изправи и застана до прозореца. Тя стоя дълго там, без да отговори. Уинтон я наблюдаваше. Най-после тя каза:

— Не мога. Можем да прекъснем да се виждаме, но не е това. Въпросът е за моите чувства. Аз не бих могла да се уважавам след това. О татенце, не виждаш ли? Той ме обичаше, по свой начин. А сега да лицемеря, да обръщам всичко в моя полза, да разправям за Дафне Уинг, за пиянството му, за детето, да претендирам, че съм жадувала за неговата любов, когато се отвращавах от нея и ми беше все едно дали ми изневерява или не — и да зная същевременно, че съм била всичко за един друг! По-скоро ще му открия всичко, за да поиска той развод!

— Ами ако откаже? — възрази Уинтон.

— Тогава поне съвестта ми ще бъде чиста и ще вземем, каквото можем.

— А малката Джип?

Загледана пред себе си, сякаш се мъчеше да надникне в бъдещето, тя каза полека:

— Един ден тя ще разбере. Или всичко ще е свършено преди тя да узнае. Вечно ли трае щастието?

Тя се наведе, целуна го по челото и излезе. Топлината на нейните устни и уханието, което излизаше от дрехите й, докоснаха Уинтон като лъч от миналото.

Нищо ли не може да се направи? Хора като него не виждат много дълбоко в тия, които им са близки; но тая вечер той вникна по-добре в характера на дъщеря си отколкото кога да е по-рано. Безполезно беше да се убеждава да постъпи против инстинкта си! Обаче да стои така и да наблюдава собствената си страст с цялата нейна омая и парлива болка, въплотена в нея, може би за много години? Сега когато беше дала, тя щеше да дава с пълни ръце, свърх мярката, свърх всичко! Както той самият, както майка й бе давала! И все пак тя беше по-добре от оная, която той бе любил.

Човек не бива да преваря неприятностите или да плаче за разляното мляко.

VIII

Джип прекара безсънна нощ. Въпросът дали да каже всичко на Фиорсен разбърка мислите й. Дали ще поиска развод, като узнае това? Презрението му към това, което наричаше „буржоазен морал“, неговото непостоянство, това, което в случая нараняваше суетността му, ще го възпре. Не, той няма да поиска развод, тя беше сигурна, освен ако му трябва легална свобода, което не беше вероятно. Какво тогава щеше да спечели със своето признание? Биваше ли да успокои съвестта си, ако чрез това се увреди любимият? И не беше ли смешно да се говори за съвест, когато се касае за човек, който още през първата година на брака си беше взел метреса, който дори не беше пощадил дома, издържан от жена му? Не, ако каже на Фиорсен, то щеше да е само от гордост, че върши нещо, което трябва да прикрива.

Тя слезе на закуска без да е взела някакво решение. Нито тя, нито баща й не споменаха снощния си разговор и Джип се прибра в стаята си да нарежда дрехите си. Към обяд се почука на вратата; тя отвори и видя Марки.

— Извинете госпожо!

Тя го повика да влезе и затвори вратата.

— Господин Фиорсен, госпожо. Вмъкна се, щом отворих вратата, когато се позвъни. Не можех да го спра да не влезе.

— Тук ли е баща ми?

— Не, госпожо. Господин майорът отиде в клуба.

— Какво му казахте?

— Че ще видя, но мисля, че няма никого в къщи. Да се опитам ли да го изпратя, госпожо!

Джип поклати глава.

— Кажете, че никой не може да го приеме.

Марки я погледна тъжно. Той отвори вратата, за да излезе, но Фиорсен, който беше отвън, веднага влезе. Тя видя, че Марки издигна ръка, като да го хване за кръста, и каза спокойно:

— Марки, почакайте отвън, моля!

Когато вратата се затвори пак, тя се дръпна към тоалетната си маса и погледна към съпруга си, а сърцето й биеше до пръсване.

Той си беше пуснал къса брада, бузите му изглеждаха по-пълни, очите му по-зелени, иначе изглеждаше както по-рано. Първата й мисъл беше: „Защо съм го съжалявала? Той няма да умре от скръб или пиянство — у него има живот за двадесет души!“

Неподвижната нервна усмивка изчезна от устните му, погледът му блуждаеше по обикновения си, малко див, малко боязлив начин из стаята.

— Е, Джип, — каза той и гласът му малко трепереше. — Най-после! Няма ли да ме целунеш?

Колко глупаво! Изведнаж тя се почувствува съвсем спокойна.

— Ако искате да говорите с баща ми, няма го.

Фиорсен сви гневно рамене.

— Слушай, Джип! Вчера се върнах от Русия. Спечелих там много пари. Върни се при мене! Ще бъда добър — кълна се! Ах, Джип, върни се! Ще видиш колко добър ще бъда! Ще те заведа в странство, и теб, и малката. Ще отидем в Рим, дето искаш. Само се върни при мене!

Джип отговори ледено:

— Говорите безсмислици.

— Джип, кълна се, че не съм виждал жена, която да може да се сравни с тебе. Бъди още тоя път добра към мене! Тоя път няма да те измамя. Опитай се! Опитай се!

Трагичният му тон й се чинеше ту детински, ту престорен. Сега тя почувствува колко силно беше новото чувство. И колкото по-силно го усещаше в сърцето си, толкова по-твърди ставаха лицето й и гласът й.

— Ако това е всичко, което имате да ми кажете, моля, идете си! Няма да се върна никога при вас. Моля, разберете това веднаж завинаги.

Неговото мълчание й направи по-силно впечатление отколкото молбите му. С едно от своите бързи, котешки движения той се приближи до нея така че лицето му почти докосваше нейното и каза:

— Ти си моя жена. Искам те обратно. Ако не се върнеш, или ще се убия или теб ще убия.

И внезапно ръцете му се обвиха около кръста й. Тя сподави един вик, взе бързо едно решение и каза:

— Пуснете ме! Седнете и ще ви кажа нещо.

Тонът на гласа й го накара да я пусне, за да може да види лицето й. Джип се откопча от ръцете му, седна на един стар дъбов сандък и му посочи да седне до прозореца. Сърцето й биеше ужасно, тя се чувствуваше физически зле. Когато се беше доближил до нея, беше усетила миризмата на коняк. Чинеше й се, че е в някоя клетка сама с някой звяр или някой безумен. Споменът за ръцете му, хищно прострени към детето, оживя в нея дотолкова, че тя едва го виждаше да седи тук и да чака какво ще му каже. Като впи очите си в неговите, тя започна студено:

— Вие казвате, че ме обичате, Густав. Аз се помъчих да ви обикна, но не можах — от началото още. Много се мъчих, не бе възможно. А за вас не ще е безразлично какво чувствува една жена, дори ако тя е ваша съпруга.

Тя видя, че лицето му трепна и продължи:

— Когато разбрах, че не ви обичам, почувствувах, че нямам право над вас.

Лицето му пак затрепери и тя продължи, още по-бързо:

— Но вие не можете да очаквате, че ще прекарам живота си, без да обичам, вие, който толкова пъти сте обичали? — Тя стисна ръцете си и прошепна, учудвайки се сама на себе си: — А сега аз обичам. И се отдадох!

Той издаде някакъв странен плачевен звук и скри лицето в ръцете си. Дали щеше да скочи и да почне да я души? Да се втурне ли към вратата и да извика? Един дълъг, нещастен миг тя го наблюдава как седи до прозореца с лице заровено в ръцете му. После той скочи, притисна ръката си към устата и излезе.

През отворената врата Джип видя Марки, който стоеше като прикован и се раздвижи, когато мина Фиорсен. Тя заключи вратата и си легна. Сърцето й биеше страшно. Ако след това сътресение той почне да пие, какво ли щеше да стане? Той се беше заканил. С какво право проявява тоя гняв и ревност? Тя стана, отиде пред огледалото и треперейки, си оправи косата. Чудно й беше, че беше останала здрава и читава.

В три часа трябваше да се срещне със Съмерхей на пейката в парка. Но всичко беше различно сега, трудно и опасно! Трябваше да почака, да се посъветва с баща си. Но ако не отиде, той щеше да се безпокои, да мисли, че нещо й се е случило, може би — о колко глупаво! — че е забравила или се разкайва за любовта си. Какво би помислила тя самата, ако той не сдържи първото си обещание, след ония блажени дни? Че се е разколебал, намерил, че е недостойна, че не струва да жертвува живота си за една жена, която може тъй скоро да се отдаде.

В тая жестока несигурност тя прекара следните два часа, докато стана почти три. Ако не отиде на срещата, той сигурно ще дойде тук, което е още по-опасно. Тя си тури шапката и се запъти бързо към парка. Като се увери, че не я следят, тя се окуражи. Закъсняла беше с десет минути и го видя как се разхожда пред пейката и обръща постоянно главата си, за да не я пропусне. Като се поздравиха с престореното равнодушие на влюбени, което обаче не може никого да измами, те тръгнаха навътре из парка. Тя му разказа за баща си, а за Фиорсен, едва когато ръката му под чадъра й улови нейната.

Той изведнъж пусна ръката й и попита:

— Докосна ли те, Джип?

Въпросът я порази. Да я е докоснал? Да?

Един сподавен звук се изтръгна из устните му. Ръцете му и зъбите му бяха стиснати. Тя каза полека:

— Не, Брайян! Не дадох да ме целуне!

Той сякаш насилваше очите си, за да я погледне.

— Добре!

Тя седеше неподвижна, засегната право в сърцето. За него беше опетнена, покварена. Но сърцето й беше недокоснато, то му принадлежеше изцяло. Обаче това не стига на един мъж, трябва му още и недокоснато тяло! Това тя не можеше да му даде, той трябваше по-рано да е размислил, не сега! И наскърбена, нещастна тя гледаше пред себе си.

Едно малко момче се спря пред тях и я загледа с широко разтворени очи. То държеше в ръка хляб, намазан с мармелад, бузите и устата му бяха изцапани. Една жена извика: „Джеки, ела!“ — и то си тръгна, като се обръщаше и протягаше ръката си с хляба, сякаш искаше да предложи на Джип една хапка. Ръката на Съмерхей се обви около кръста й.

— Вече мина, мина. Никога вече — обещавам ти!

Ах, той можеше да обещава, да сдържи обещанието си, но щеше да страда, винаги да страда при мисълта за другия! И тя каза:

— Ти можеш да ме имаш само каквато съм, Брайян. Не мога да стана нова зарад теб. Исках да бих могла, о, да бих могла!…

— Не мисли за това! Ела у дома да пием чай. Няма никой. Ела.

Той улови ръцете й и Джип чувствуваше сега само радостта, че е близо до него.

ІХ

Като мина край Марки като сляп, Фиорсен излезе на улицата, измина стотина крачки и се завтече пак назад. Забравил си беше шапката. Слугата му я подаде и затвори вратата под носа му. Той се запъти към града. В неговата ревност се примесваше нещо като облекчение, като че се беше отървал от нещо страшно. Значи тя никога не го беше обичала! Съвсем никога! Невъзможно беше, една жена, която той бе обсипал с такава страст да не е чувствувала нищо към него! Той я виждаше в безброй образи — все отстъпчива. Всичкото това да е било престорено? Но той не беше обикновен мъж, имаше чар — поне другите жени намираха това! Не, тя беше излъгала!

Той влезе в едно кафене и поиска ликьор. Донесоха му едно шише. Той седя дълго тук. Като стана беше изпил девет чаши. Сега почувствува някаква приятна горещина в жилите си. Нека обича! Но да му се падне да сграбчи любовника й за шията! Той се спря изведнаж. На едно обявление насреща му се четяха думите: „Дафне Уинг. Пантеон. Дафне Уинг. Пластичен танц. Поезия на движението. Днес в три часа. Пантеон. Дафне Уинг“.

Тя го беше обичала, малката Дафне! Минаваше три. Той си взе място в първите редове, близо до сцената. Каква ирония наистина! Ето я като Пиерета в нежен прозрачен муселин, една Пиерета, която се въртеше на върха на пръстите си и беше извила ръцете си над блестящите си коси.

Идиотска поза. Но лицето й имаше старото изражение, прозрачно, невинно като гълъб. Тя летеше насам-нататък, въртеше се, отвреме-навреме един черен Пиеро с набелено лице я улавяше, издигаше я нагоре, после тя стоеше подпряна от него, на един само пръст, издигаше другия крак на високо, въртеше се, изчезваше зад кулисите и пак се появяваше. Съвършените й изящни крака блестяха, бели, а лицето й имаше все същия загубен, невинен израз. Фиорсен изръкопляска, извика браво, видя как очите й се разтвориха широко, как я обхвана някакъв трепет. Тя го беше познала и той помисли: „Някои не са ме забравили!“

За втория танц тя се яви сама; образът й се отразяваше в едно малко, обрасло със зеленина езеро. „Последният танц на Офелия.“ Фиорсен се усмихна. Тя беше облечена в плътно прилепнала зелена дреха, тук-там разцепена, за да се виждат хубавите й крака. По косата й имаше маргаритки и метличини. Бледна, тъжна, загубена, тя танцуваше около собственото си отражение, докато най-после падна във водата и плувна бавно между книжните водни лилии. И Фиорсен пак заръкопляска, извика: „Браво!“ Завесата падна и Офелия не се появи повече. Дали той беше причина или тя искаше да не нарушава илюзията, че се е удавила?

Когато на сцената се появиха двама артисти, които почнаха да се бият, Фиорсен изсъска презрително и стана. Той надраска на една визита картичка: „Желаете ли да ме приемете? Г. Ф.“ и я прати зад кулисите. Отговорът дойде: „Госпожица Уинг ще ви приеме след една минута, господине!“

Облегнат на стената в коридора, Фиорсен се питаше какви дяволи търси тука и какво ли ще му каже тя.

Когато влезе, тя беше вече с шапка, докато „гардероберката“ й закопчаваше лачената обувка. Тя му поддаде ръка и каза:

— О, господин Фиорсен, как сте?

Фиорсен улови малката влажна ръка. Очите му се плъзнаха по цялата й фигура, но избягваха нейните. Лицето й беше същото и все пак друго, по-твърдо, по-самоуверено, само малката, съвършена фигура беше както по-рано. Прислужницата измърмори: „Довиждане, госпожице!“ — и излезе.

Дафне Уинг се усмихна.

— Не съм ви виждала отдавна, нали?

— Да, аз бях в чужбина. Вие танцувате все тъй чудесно.

— О да, то не повреди на танца ми.

Той направи усилие да я погледне в лицето. Наистина ли беше това малкото момиче, което се бе вкопчило в него и му бе омръзнало със своите целувки, своите сълзи, своите молби за любов, о за съвсем мъничко любов? Тя беше привлекателна, много по-привлекателна отколкото преди. И той каза:

— Целуни ме малка Дафне!

Тя не трепна. Белите й зъби се показаха над долната й устна и тя каза:

— О не, благодаря. Как е госпожа Фиорсен?

Фиорсен се обърна бързо:

— Няма такава!

— О, напусна ли ви?

— Не. Престани да говориш за нея! Спри, казвам ти!

Дафне Уинг, все още неподвижна всред малката си натрупана стая, каза със спокоен обикновен глас:

— Смешно! Не разбирам, радвам ли се, че ви виждам. Аз бях много зле и госпожа Фиорсен беше същински ангел. Защо сте дошли сега при мене собствено?

Да, защо? През ума му проблесна мисълта: „тя ще ми помогне да забравя.“ И той каза:

— Аз се отнесох много зле към вас, Дафне. Дойдох да поправя грешката си.

— О не, това не можете поправи, благодаря. — Тя започна бавно да си туря ръкавиците. — Вие ме научихте много нещо. Трябва да ви бъда благодарна. О, вие сте си оставили брада?… Намирате ли, че ви прилича? Приличате сега на Мефистофел!

Фиорсен гледаше втренчено съвършено правилното лице, чиято мраморна белина се примесваше с един слаб розов блясък. Подиграваше ли се тя? Изглеждаше много спокойна.

— Къде живеете сега? — запита той.

— Живея сама в едно студио. Можете да ме посетите, ако искате. Само че, трябва да знаете… на любовта вече съм се наситила.

Фиорсен се ухили.

— И от други ли?

Дафне Уинг отговори спокойно.

— Желая да се отнасяте към мен като към дама.

Фиорсен си прехапа устните.

— Смея ли да ви поканя на чай?

— Да, благодаря, много съм гладна. Когато имам дневно представление, не обядвам, по-добре е. Как ви се хареса Офелия — танцът?

— Много изкуствен.

— Да. Огледалата и теловете. Но давах ли илюзията на безумна? Фиорсен кимна. — О, много съм доволна. Да вървим ли? Искам си чая!

Тя се обърна, погледна се в огледалото, издигна и двете си ръце към шапката и показа по тоя начин цялата съвършена красота на своята фигура, взе една чантичка от стола и каза:

— Мисля, че е по-добре вие да отидете напред. Няма да бие толкова на очи. Ще ви намеря у Ръфел, там има хубави неща. Довиждане!

Смутен, раздразнен и засрамен, Фиорсен влезе в празната сладкарница и зае една маса до прозореца. Едно внезапно видение на Джип, седнала на дъбовия сандък, прогони образа на момичето. Но като вдигна очи, той видя Дафне Уинг, която разглеждаше сладките във витрината. Тя влезе.

— О, тука ли сте? Искам айс-кафе с орехова торта, и каймак, марципанови бонбони. Тя седна и впери очи в него.

— Къде бяхте?

— В Стокхолм, Будапеща, Москва и на много места още.

— Ах, чудесно! Намирате ли, че имам английски вид.

— Напълно. Вашият жанр… — Той не можа да добави: не може да се появи другаде.

— Моят жанр красота?

Фиорсен кимна, ухилен.

— О, това е най-приятното, което сте ми казали. Само че, по̀ бих искала да съм гръцки тип, езически, разбирате ли?

Профилът й в тоя момент беше, обърнат към светлината, много чист и фин.

— Предполагам, че ме мразите, малка Дафне, — каза той. — Трябва да ме мразите?

Кръглите сиво-сини очи на Дафне Уинг го изгледаха. Както бяха изгледали бонбоните.

— Не, не ви мразя, сега вече не ви мразя. Ако още ви обичах, щях разбира се да ви мразя. О, вижте колко духовито! Но можем да смятаме някого за подлец, без да го мразим, нали?

— Значи, ме смятате за подлец?

— Не сте ли? Трябва да сте, щом правите такива неща?

— И въпреки това пиете чай с мене!

Дафне Уинг беше почнала да яде и каза с пълни уста:

— Сега съм независима и познавам живота. Вие не сте опасен за мене.

Фиорсен протегна ръка и стисна нейната тъкмо там дето биеше пулсът й. Тя го погледна, взе вилицата в другата ръка и продължи да яде. Фиорсен я пусна като ужилен.

— Вие сте се променила, това е явно.

— Да! Но не можехте да очаквате друго, нали? Да, човек не изживява такова нещо напразно. Аз съм била страшна глупачка. — Тя се спря, поднасяйки лъжицата към устата си. — И все пак, аз все още ви обичам, малка Дафне.

Тя въздъхна леко.

— Какво не бих дала тогава, да чуя това!…

И тя обърна главата си, и продължи да яде.

— Ще дойдете ли да видите моето студио? Много е хубаво и ново. Сега получавам по двадесет и пет лири седмично, при следния контракт ще имам по тридесет. Бих желала да съобщя това на госпожа Фиорсен. О, забравих, че не давате да се говори за нея. Защо не? Няма ли да ми кажете? — Като погледна разгневеното му лице, тя продължи: — Не ме е никак страх от вас сега. По-рано се боях. О, как е граф Розек? Все такъв ли е бледен? Ще вземете ли още нещо, почти нищо не ядохте. Знаете ли какво бих искала? Една шоколадна паста и сода с ягодов сладолед с едно парче портокал вътре.

След като изсърба бавно и това питие, излязоха от сладкарницата и взеха кола. По пътя за студиото й, Фиорсен се опита да улови ръката й, но тя кръстоса ръцете си на гърдите и каза спокойно:

— Не е прилично да се използува самотата в една кола.

Фиорсен се дръпна намусен в ъгъла и я занаблюдава от страна. Играеше ли си с него? Или вече й беше безразличен? Това му се чинеше невероятно.

Колата спря. Дафне Уинг слезе, мина през един тесен коридор и извади ключа си. — Приятно ми е да живея в една по-проста, малка улица, така не изглежда дилетантско. По-рано тук имаше фабрика за хартия. Да се спечели едно помещение за изкуството е все пак нещо, нали?

Тя тръгна по постланите със зелен килим стъпала и влезе в една широка стая с горно осветление, чиито стени бяха драпирани с жълта японска коприна. Тук се спря за миг, без да говори, като загубена в красотата на своя дом. После каза, сочейки стените:

— Това ми отне много време. Сама направих всичко, погледнете японските ми дръвчета, не са ли много сладки?

Шест малки, тъмни, хилави дръвчета стояха на широкия перваз на прозореца, ярко осветени от светлината на тавана. Изведнъж тя прибави: Мисля, че граф Розек би харесал тая стая. Тя има нещо странно, нали? Исках да се обкръжа с такава, виждате ли, — да придобия странната нота в моето изкуство. Това е толкова важно днес. От другата страна имам спалня, баня и една малка кухня, всичко много удобно, имам и топла вода. Моите хора са много смешни по отношение на тази стая. Понякога дохождат и само се чудят. Не могат да свикнат на съседството, то е наистина мизерно, но аз мисля, че една артистка трябва да стои по-високо от това.

Внезапно трогнат, Фиорсен отговори:

— Да, малка Дафне.

Тя го погледна, една лека въздишка се изтръгна от нея.

— Защо се отнесохте така зле с мене? Жалко, че сега вече не чувствувам нищо към вас! — И изведнъж, тя прекара ръката си над очите си. Истински трогнат, Фиорсен се приближи към нея, обаче тя протегна ръка да го отстрани и остана неподвижна, а на клепките й бляснаха сълзи.

— Моля, седнете на канапето! Искате ли да пушите? Ето руски цигари! — Тя взе една дълга кутия с цигари от една малка масичка. — Всичко тука е руско и японско. Намирам, че това създава особена атмосфера. Имам и балалайка. На тоя иструмент не можете да свирите, нали? Колко жалко, че нямам цигулка! Тъй бих искала да ви чуя пак! — Тя склопи ръцете си. — Спомняте ли си, като танцувах пред огъня?

Фиорсен си спомняше много добре. Цигарата трепереше в ръката му и той каза дрезгаво:

— Потанцувайте ми сега, Дафне!

Тя поклати глава.

— Не ви вярвам нито за пара! И никой не ви вярва, нали?

Фиорсен скочи.

— Тогава защо ме викате тук. Защо играете на… вие малка?…

Със спокойни, кръгли очи тя отговори полека:

— Мислех, че ще ви успокои като видите, че съм се утешила… Но ако не желаете, можете да си отидете…

Фиорсен се отпусна на канапето. Постепенно му стана ясно, че тя говори сериозно. Той се изсмя.

— Защо се смеете?

— Помислих си, че и вие сте такава егоистка като мене.

— Искам да бъда. Това е единственото право нещо, нали?

Фиорсен пак се изсмя.

— Вие всякога сте била.

Тя седна на един стол и каза сериозно.

— Не бях, когато ви обичах. Но не си струваше труда, нали?

— Това ви направи жена, Дафне. Лицето ви е друго. Устата ви са по-хубави. — Страните на Дафне Уинг се зачервиха. Окуражен от тая червенина, той продължи:

— Ако сега ме обикнете, няма да ми омръзнете. О, може да ми вярвате! Аз…

Тя поклати глава.

— Да не говорим за любов! Имахте ли успехи в Москва и Петербург? Трябва да е чудесно да имаш наистина големи успехи.

— Спечелих много пари — каза Фиорсен глухо.

— О, надявам се, че сте много щастлив!

Подиграваше ли го?

— Аз съм нещастен.

Той стана и се приближи до нея. Тя го погледна в лицето.

— Съжалявам, ако сте нещастен. Зная какво е.

— Вие можете да ми помогнете да не бъда. Малка Дафне, вие можете да ми помогнете да забравя. — Той сложи ръцете си на раменете й. Без да се мръдне, тя каза:

— Предполагам, че госпожа Фиорсен искате да забравите?

— Като че е умряла. Нека всичко бъде, както беше, Дафне? Вие сте израстнала. Вие сте сега жена, артистка!

Дафне Уинг обърна глава към вратата.

— Позвъни се. Навярно моите хора! Те идат по това време. О, колко неприятно!

Фиорсен се беше дръпнал към стената и хапеше пръстите си. Главата му опираше до едно от японските дръвчета.

— Майка ми има ключ. Няма смисъл да ви крия някъде, защото тя навсякъде разглежда. Но може би не са те. Мен обаче не ме е страх. Чудесно е да бъде човек самостоятелен.

Тя изчезна. Фиорсен чу острия глас на една жена, един дрезгав мазен мъжки глас, мляскането на една целувка. Уловен! Проклетият невинен дявол! Той видя една госпожа в зелена копринена рокля, един низък пълен господин с посивяла брада, в сив костюм, закичен с малка лилия, а зад тях Дафне Уинг, зачервена, ококорена. Фиорсен пристъпи напред, с намерение веднага да избяга. Но господинът каза:

— Запознай ни, Дези! Не чух… Даусон? А, как сте, господине? Навярно някой импресарио на дъщеря ми. Радвам се да ви видя.

Фиорсен се поклони. Малките свити очи на господин Уег се обърнаха към дръвчетата.

— Тука е хубаво място за нейната работа, спокойно, не конвенционално. Надявам се, че цените таланта й, господине. Мисля, че не лесно може да се намери нещо по-добро.

Фиорсен пак се поклони.

— Можете да се гордеете с вашата дъщеря, господине, — каза той. — Тя е изгряваща звезда.

Господин Уег се изкашли:

— О, да — каза той. — Още като беше малка открихме дарбата й. Аз се интересувам много за нейното изкуство. То не е наистина от моя бранш, но Дези постоянствува, а постоянството е вече половин успех. Много младежи мислят, че животът е само игра. Навярно сте видели много такива във вашата професия.

— Роберт! Името не беше Даусон!

Последва един безкраен миг. От едната страна киселата жена протягаше главата си като разярена кокошка, от другата Дафне Уинг, все по-зачервена, по-ококорена, с ръце скръстени на гърдите; в средата плещестият побелял господин с пурпурно червено лице, разгневени очи и пресипнал глас:

— Ти подлец! Проклет подлец! — Той се впусна с издигнат юмрук. Фиорсен се втурна по стълбите, блъсна вратата и избяга.

X

Същата вечер от ъгъла на Бъри Стрит Съмерхей гледаше Джип, която бързо отиваше към къщата на баща си. Отиде си! Копнежът му да бъде постоянно с нея растеше бързо. Тъй като съпругът й вече знае, защо да чакат? Заплашвани от тоя човек, те няма да имат спокойствие. Трябва да заминат за чужбина, докато работите сами се улеснят; и тогава той ще намери място, дето да могат да живеят и тя да бъде спокойна и щастлива. Затова той трябваше да тури работите си в ред. „Майка ми трябва да узнае! — си помисли той — Колкото по-скоро, толкова по-добре.“ И той тръгна за къщата на леля си, дето майка му слизаше, когато дойдеше в града.

Леди Съмерхей чакаше вечерята и четеше една книга за сънищата. Червено-засенена лампа хвърляше светлина върху сивата й рокля, розовата й буза и бялото й рамо. Тя се беше омъжила млада, от петнадесет години беше вдовица и русата й коса едва сега беше почнала да побелява. Нейните възгледи не бяха нито ограничени, нито нетолерантни — доколкото това е възможно в обществото — и тя преценяваше всичко така, както правеха общественици; готова беше да спори за всичко, но за нея всичко съществуваше само на теория. Безбройните въпроси за еманципацията и общото благо, за които тя и приятелките й ратуваха, бяха само отдушници за добрата й воля, един вид канал за властолюбивата й натура. Тя ратуваше за общото благо, обаче дейността й се определяше от това, което високопоставени люде казваха по обеди или вечери. Не беше нейна вина, че такива хора обядваха и вечеряха.

Когато синът й я целуна, тя му посочи книгата и каза:

— Тая книга е ужасна: авторът й прекалява със своята сексуална идея. Ние не сме толкова обладани от нея. Би трябвало да го турят в собствената му лудница.

Съмерхей отговори:

— Имам лоши известия за тебе, майко.

Леди Съмерхей погледна тревожно. Тя познаваше тоя израз, тая стойка на главата, сякаш искаше да се впусне върху нещо. Така изглеждаше той, когато дойдеше да й изповяда дълговете си от игра.

— Хората от Милденхем… Майор Уинтон и дъщеря му… Аз съм влюбен в нея… аз съм неин любовник.

Леди Съмерхей се задави.

— Брайян!

— Човекът, за когото е омъжена, пие. Тя го е напуснала преди година, с детето си… има и други причини. Зная, че е ужасно, майко, но трябва да знаеш… Развод е почти невъзможен… — Гласът му се повиши. — Не се опитвай да ме разубеждаваш, безполезно е.

Пред приятното лице на леди Съмерхей сякаш падна було. Тя склопи ръце. Животът, който тя познаваше от многобройни „случки“ внезапно се беше приближил до нея. Той беше жесток и синът й чувствуваше това, без да разбира защо е така. Каква печална, лоша новина! Той поднесе ръката й към устните си.

— Успокой се, майко! Тя е щастлива, аз също.

Леди Съмерхей само промълви:

— Няма ли… няма ли да има скандал!

— Надявам се, че не. Обаче той вече знае.

— Обществото не прощава.

— Жал ми е само за тебе, майко!

— О, Брайян!

— Не трябва никому да казваш! Още не зная какво може да стане.

Леди Съмерхей чувствуваше само тревога и празнота. Една жена, която тя никога не беше виждала, чийто произход беше съмнителен, чийто брак я беше опетнил, навярно някаква сирена! Ужасно! Тя вярваше в сина си, мечтаеше политическа кариера за него, очакваше, че той ще я постигне. Тя каза едвам-едвам:

— Тоя майор Уинтон е от добро семейство нали?

— Разбира се. Тя е подходяща партия за всекиго. И най-гордата жена, която съм срещал. Ако се безпокоиш как да се отнесеш към нея, по-добре остави това. Мога да те уверя, че тя не иска нищо от никого. Няма да приеме никакви трохи.

— Толкова по-добре! — Но като погледна сина си, тя разбра, че е на път да изгуби мястото си в сърцето му, и попита студено.

— Ще живеете ли заедно открито?

— Ако тя иска, да.

— Ти още не знаеш?

— Не, но скоро ще зная.

Книгата пада от скута й. Тя се изправи пред огнището и загледа сина си. Веселият израз беше изчезнал от лицето му, то й беше чуждо. Спомни си, че веднаж го беше виждала такъв, когато се беше ядосал на кончето си и мина край нея, препускайки, с разчорлени коси като някакъв малък демон. Тя каза тъжно:

— Не можеш да очакваш, че ще съм доволна, Брайян, дори и ако тя е това, което казваш. Няма ли още някаква история?

— Колкото повече се говори против нея, толкова повече я обичам.

Леди Съмерхей въздъхна.

— Какво ще прави мъжът й? Чувала съм го да свири.

— Морално и легално, той няма никакво право. Бих искал, той да поиска развод и да се оженя за нея, но Джип казва, че той няма да стори това.

— Джип? Така ли се казва? — Едно силно желание, но не твърде приятелско да види тая жена, я обхвана. — Доведи я да я видя. До сряда съм сама тука.

— Не мисля, че ще иска да дойде. Майко, тя е чудесна!

Усмивка се появи на устните й. Разбира се! Афродита! А после!

— Знае ли майор Уинтон?

— Да.

— Какво казва?

— От негова и твоя гледна точка, работата е безнадеждна. Обаче в нейното положение всичко е безнадеждно.

Язовете в сърцето на леди Съмерхей се пробиха, избликна порой от думи.

— О, мило дете, не можеш ли да си наложиш воля? Виждала съм толкова подобни случаи да свършват зле. Законите и условностите не са току-така. Натискът е много голям. Възможно е само при съвсем изключителни хора, в съвсем изключителни случаи. Ти сега навярно мислиш, че това няма да ти пречи, но ще ти пречи ужасно. Да беше писател или художник, който може да вземе работата си със себе си, дето иска, да живее дори в пустиня, ако иска, но ти трябва да стоиш в Лондон. Размисли, преди да се сблъскаш с обществото. Хубаво звучи като се каже, че това не е работа на другите, но ще видиш, че е, Брайян! Ще можеш ли да я направиш завинаги щастлива?

Изразът на лицето му я накара да млъкне.

— Майко, ти като че ли не разбираш. Обичам я толкова, че нищо друго не съществува за мен.

— Искаш да кажеш, че си омагьосан.

— Искам да кажа, каквото казвам. Сбогом!

— Няма ли да останеш за вечеря, мило дете?

Но той беше вече излязъл и страх, тревога и яд обхванаха леди Съмерхей. Наскърбена и угрижена тя отиде да вечеря.

Съмерхей си отиде направо в къщи. В ранната есенна дрезгавина лампите вече горяха, вятърът отбрулваше тук-там по някой лист от дърветата. Градът вече се обвиваше в модра багра, защото бе часът, когато твърдите корави форми на деня омекват, стават тъмни и тайнствени, и всичко скрито в живота на хора, дървета и къщи слиза на крилата на илюзията, и поезия прелива в сърцата на хората. Съмерхей все още чуваше гласа на майка си и знаеше, че неговата ръка е вдигната срещу всички. Нищо нямаше да бъде вече естествено за него, а досега всичко му се чинеше така. Той още не съзнаваше ясно това, беше почнал обаче да го забелязва, усещаше се заставен да се брани срещу обществото.

Като пъхаше ключа в ключалката, той си припомни как днес за пръв път беше отворил на Джип, полустрахливо, полуупорито. Отсега-нататък щеше да е все упорство. Той запали огън в дневната си стая, почна да вади из чекмеджетата, да подрежда, да къса, да гори. Стаята беше тиха, сякаш изпълнена от присъствието на Джип. Затваряйки очите си, той я виждаше пред огнището, както стоеше обърнала лице към него. Колкото повече го обичаше, толкова повече той ще я обича! Старото му куче изпълзя от къта си и пъхна дългата си черна муцуна в ръката му.

— Ела, Оси, доброто ми куче! Оси, кучето ми!

И успокоен от топлината на черното тяло, простряно до него в креслото, той заспа срещу огъня, в който тлееше миналото му.

XI

Макар че Джип не се обърна, тя знаеше, че Съмерхей се беше спрял на мястото, дето се бяха разделили. Силата на чувството я изненада, както един плувец в морето се изненадва, като не усети почва под краката си и се види носен от вълните.

Вече втора нощ тя прекара без сън. На закуска разказа на баща си за появяването на Фиорсен. Той я погледна изпитателно.

— Е какво, Джип?

— Казах му.

В него бушуваха любопитство, неодобрение, на което нямаше право; възхищение от нейната смелост; страх за последиците; страх, че и тя бе нахълтала в дълбоките води на любовта. Но той даде израз само на последното от тия чувства.

— Как го прие той?

— Избяга. Убедена съм, че няма да поиска развод.

— Не, не вярвам да бъде толкова нахален. — Уинтон млъкна. — Да, — каза той внезапно — сега всичко е в ръцете на боговете. Но бъди предпазлива, Джип!

По обед се върна Бети с малката почерняла бъбрива Джип. След като я нахраниха с всичко, каквото можеше да изяде след пътуването, Джип я занесе в спалнята си, уви я в един шал и си легна с нея. Няколко сънливи целувки и ласки и малката заспа, а Джип лежеше и гледаше със страст дългите й черни клепки. Тя не обичаше много деца, но нейното собствено дете, пъргаво и нежно с гукащия глас, който все призоваваше „мама“, беше обично и привлекателно. То се беше развило бързо, с грациозната закръгленост на малко животно и съвършенството на цвете. Италианската кръв на прабаба му преобладаваше в него. Косата му беше изгубила чернотата на първите месеци и вече се къдреше по челото и шията му. Едната от мургавите му ръчички се беше поддала от шала и здраво стискаше края му. Джип гледаше мъничките розови нокти, и нейните устни почнаха да треперят, приближиха се до тъмните клепки и тя трябваше да направи усилие, да не наруши спокойния сън на детето.

На вечерята Уинтон каза спокойно:

— Срещнах се с Фиорсен и го предупредих. Намерих го у Розек. Онова момиче танцувачката, тъкмо излизаше от там; аз, разбира се казах, че съм я видял и мисля, че той няма вече да те безпокои.

— Как изглеждаше тя, татко!

Уинтон се усмихна. Как да опише фигурата, която слизаше по стълбите с широко отворени очи и полузатворени устни?

— Все същата. Малко смутена. Беше с бяла шапка: много елегантна. Привлекателна е, но много ординерна. Ония двамата свиреха пиано и цигулка. Не искаха да ме пуснат да вляза. Странна къща.

Джип виждаше всичко много добре. Черни стени, сребърни статуйки, изсъхнали рози, ония двамата при пианото, баща й студен и спокоен.

— С такива хора човек не трябва да се церемони. Не съм забравил поведението на тоя поляк спрямо тебе.

Джип изтръпна.

— Съжалявам, че си ходил, татко. Каза ли нещо?

— Не, бях много учтив. Не си спомням дали не нарекох единия или другия шарлатанин. Те казаха, че съм използувал положението на инвалид.

— О татко!

Тя пак почувствува страх. Виждаше бледното, нежно лице на Розек, очите му, зад които се криеше толкова много, пълните, въздържани, чувствени устни. Не, той никога няма да прости! Уинтон обаче се усмихваше. Той беше доволен от срещата си, която за него беше цяло облекчение.

Джип прекара цялата вечер да пише първото си истинско любовно писмо. Но когато на следния ден, според както се бяха споразумели, дойде в шест часа пред малката къщица на Съмерхей, намери я заключена и капаците спуснати. Ако беше в къщи, щеше да я чака на прозореца. Дали не беше получил писмото й, не се ли беше връщал от вчера? Обзе я леден страх, страхът, които измъчва влюбените, когато за първи път една среща не се състои. В триъгълната градина един амур със счупен лък, а в подножието му кучето на Съмерхей. — Оси, — извика тя и старото куче се приближи, махайки слабо с опашка си.

— Господаря! Къде е господарят?

Оси потърка дългата си муцуна по крака й. Тя си тръгна, изпълнена с тревожни мисли. Къде беше отишъл? Защо не й се беше обадил? Обзе я недоверие. Какво знаеше за него, освен че я обича? Ревността, която я бе обхванала на морето, когато писмата му бяха спрели, се върна с двойна сила. Навярно имаше тук някоя жена, която имаше право над него, някое момиче, от което той се възхищава. Тя се изплаши от своята способност да ревнува. Всякога беше мислила, че ще е много горда за такова тъмно и долно чувство, което обаче бе тъй страшно действително и мощно.

Уинтон беше отишъл в клуба си. Тя вечеря набързо, облече се и пак излезе. Да направи нещо глупаво беше облекчение и тя се запъти, усмихвайки се слабо, към парка. Улични момичета отиваха бавно към града. Гневният израз по напудрените им, направени лица събуди у Джип някакво злорадство. Тя им пречеше, обиждаше ги и искаше да им пречи и да ги обижда.

Тя се отби от шумната улица и тръгна към парка. Сега я обхвана дълбока, черна тъга. Защо не беше нейният възлюблен до нея, всред светлините и сенките на дърветата, в мекия, топъл въздух? Защо го нямаше между минувачите? Нейната усмивка, която можеше да привлече всеки мъж, нямаше сила да докара тук единствения, за когото копнееше!… На ъгъла на улицата Сен Джемс тя се спря. Тук беше клубът му. Може би той беше тук, играеше карти или билярд, само няколко ярда далеч от нея, обаче в друг свят. После ще излезе, ще отиде в някой театър или вкъщи, като мисли за нея или може би, като не мисли никак! И тя се върна, и забърза за вкъщи.

На сутринта получи писмо. Съмерхей й пишеше от едно място по реката да дойде там с влака в единадесет часа. Той щеше да я чака на гарата; искаше да й покаже една къща, която беше намерил там; можеха да прекарат целия следобед на реката. Писмото й причини радост, която не беше в състояние да скрие. И Уинтон, който я наблюдаваше, каза:

— Аз отивам в Нюмаркет, Джип. Ще се върна утре вечер.

Във влака тя беше като прехласната. Ако Съмерхей беше тука, нямаше да й се чини, че е по-близо.

Тя го видя, щом пристигна влакът и те си стиснаха ръцете без да кажат нито дума, само като се гледаха.

Един малък файтон, който Съмерхей беше „изровил“ заедно с коня и коларя, ги отнесе. Под покривката те се държаха за ръка.

Беше хубав септемврийски ден, когато слънцето е топло, но не много горещо, и светлината му пада като коприна по дърветата, изгубили вече лятното си изобилие, върху сребристо-златно зрелите ниви, сребристо-зелени паши и златист див хрян; когато отдалеч се чуват пушечни гърмежи и листа капят сякаш без причина. По една пътека те стигнаха до една самотна къща от червени тухли със старомодни комини, цяла обрасла с дива лоза. Пред нея имаше занемарена морава с тополи и един бор. Слънцето като че се беше събрало в градината и там се чуваше бръмчене на пчели. Съмерхей имаше ключовете, те отвориха и влязоха. За тях беше като някаква детинска игра да си представят, че ще живеят тук, ще редят стаите и ще ги осветят. Тя не искаше да накърни прекрасния ден с някакви решения или доводи. Когато той попита:

— Е, любима, какво ще кажеш? — тя отговори само:

— О, много е хубаво, но да се върнем на реката и там да прекараме!

Наеха една лодка. Съмерхей, който в Оксфорд беше един от най-добрите гребци, познаваше добре тия места, но Джип никога не се беше возила по Темза и беше пленена от тихия чар на тая местност. Да плуваш бавно през тоя тих, светъл ден, надолу по реката, над зелените води, по които растяха блестящи, големи водни лилии, да виждаш как прелитат морски кончета, да виждаш как гукат гълъбите, да топиш ръката си във водата, за да прохлаждаш със свежата мокрота пламналите си бузи, да гледаш любимия — всичко това приличаше на пътуване по реката на бляновете, приличаше на сбъдване на всички блаженства. Наистина ли беше живяла с друг мъж и то само преди година?

Когато той завърза лодката в един залив, вече се смрачаваше и смътната меланхолия на засенчената река обхвана и нея. Сърцето й се сви, когато той почна да се моли.

— Джип, трябва да заминем заедно. Не можем все така да си открадваме по някоя среща.

— Защо, мили? Не беше ли хубаво днес? Можем ли да искаме нещо по-добро? Беше като в рая!

— Да, но да бъдем всеки ден прогонвани от рая! Да съм по цели дни и нощи без тебе? Джип, трябва! Не ме ли обичаш достатъчно?

— Премного. Но това значи да изкушаваме Провидението.

— Защо се боиш?

— О, нека е все така! Да не променяме и да не рискуваме!

— От хората, от обществото ли се страхуваш? Мислех, че те не значат нищо за тебе.

Джип се усмихна.

— Не от това, че малко обичам.

— Как може човек да обича премного?

Тя притисна лицето му до устните си.

— Не, Брайян, нека си е все така. Ще те обезщетя, когато сме заедно. Ако ми се наситиш, не бих го понесла.

Той още дълго се моли, с доводи, целувки, сърдито, но на всичко тя противопоставяше своето нежно, скръбно „не“! Стъмваше се, когато слазоха от лодката; падаше роса. Тъкмо преди да стигнат на гарата, тя притисна ръката му към сърцето си.

— Любими, не ми се сърди. Може би, един ден…

Във влака тя се силеше да мисли, че е още в лодката, между сенките, шепота на тръстиките и цялата спокойна прелест на реката.

XII

Тя влезе полека вкъщи и отиде веднага в стаята си. Тъкмо събличаше блузата си, и Бети влезе, цяла обляна в сълзи.

— Бети! Какво има?

— О, мила, где беше? Откраднаха я! Оня ужасен човек… вашият съпруг… грабна я от количката й и замина с автомобил… той и един друг! Щях да полудея!

Джип я гледаше като мъртва.

— Господин майорът го няма, няма никой, какво да правя сама? Аз тъкмо се бях обърнала да затворя градинската врата и го видях чак когато пъхна дългата си ръка в количката и я грабна! — Бети се тръшна на леглото, съвсем смазана.

Джип стоеше неподвижна, скована от ужас. Тоя отмъстителен подлец Розек!

— Бети, тя сигурно ще плаче!

Нови ридания бяха единственият отговор. И тя си спомни какво беше казал адвокатът преди една година — че по закона Фиорсен има право на детето. Тогава тя можеше да го иска за себе си, но днес това навярно не беше възможно. Дали искаха да я принудят чрез това да се върне при Фиорсен или да се откаже от Съмерхей? Тя се приближи към огледалото.

— Да вървим веднага, Бети, — каза тя, — ако искаме някак си да я вземем обратно! Измий си лицето.

Докато се обличаше, тя се мъчеше да надвие ужасния страх да загуби детето си или да загуби любовника си; колкото по-малко се боеше, толкова по-добре и по-бързо щеше да може да действува. Тя имаше един малък револвер, който й бяха подарили. Извади го преди години от червения му кожен калъп, запуши отвора с една гъба и го скри в дрехата си. Щом бяха откраднали детето й, бяха способни на всичко. Написа една бележка за баща си, съобщавайки му какво беше станало и къде беше отишла. После тръгнаха с такси. Студената вода и спокойствието на господарката й бяха поуталожили Бети; тя стискаше ръката на Джип и въздишаше дълбоко.

Джип не искаше да мисли. Ако си помислеше, че детето й плаче, и тя щеше да се разплаче. Но в нея се засилваше омразата към тия, които й бяха нанесли тоя подъл удар. Тя взе едно решение и каза спокойно:

— Зарад господин Съмерхей, Бети, те откраднаха нашата любимка. Навярно знаят, че ние се обичаме. Те я откраднаха, за да ме принудят да направя, каквото искат.

Една дълбока въздишка й отговори. Кръглото пълно лице изглеждаше че се бори между морал и вярата в Джип, между тревоги за нея и желания за нейното щастие.

— Ах, Боже! Той е приятен господин. Все си мислех, че не сте наистина омъжена за тоя отвратителен чужденец, в онова ужасно кметство, без музика, без цветя, без черковна благословия, без нищо! Изплаках си очите тогава!

— Да Бети, мислех само, че го обичам. — Едно конвулсивно стискане на ръката й предвещаваше ново избухване на плач. — Не плачи сега! Ето че стигаме! Мисли за нашето бебе!

Колата спря. Тя попипа за оръжието си, улови Бети за ръка и се заизкачва по стълбата, преследвана от спомените за Дафне Уинг и Розек, за оная едра жена — как й беше името? — за други лица; за късни часове, когато слизаха по тия стълби; за Фиорсен до нея в тъмната кола, лицето му намръщено в ъгъла или притиснато до нейното. Веднаж се бяха върнали призори и Розек с тях. Избледнели, недействителни спомени! Като стисна по-силно ръката на Бети, тя позвъни.

— Тук ли е господин Фиорсен, Форд?

— Не, госпожо. Господин Фиорсен и граф Розек заминаха тая заран за къра. Нямам адреса им.

Тя трябва да беше побледняла, защото той попита.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожо?

— Кога тръгнаха?

— Към един часа, госпожо. С автомобил. Граф Розек караше. Мисля, че не отиват за дълго, защото взеха само по една чанта. Ще ви известя, щом се върнат, госпожо, ако ми оставите адреса си.

Джип му даде картичката си и промълви:

— Благодаря Форд, много ви благодаря — после улови ръката на Бети и се облегна тежко на нея, като слизаше по стълбите.

Тежък, черен страх я изпълваше. Колко ужасно е да изгубиш едно мъничко, беззащитно същество — дете, куче, — да знаеш, че не можеш да ги достигнеш, колкото и да страдаш! Да бъдеш окован в неизвестност, да чуваш плача на детето си! Сега Джип изживяваше тоя ужас. И нищо не можеше да се направи! Нищо, освен да си легнеш и да чакаш. Някаква съдба се смили над нея и тя заспа — след прекарания на открито ден — дълбоко, без сънища. Като се събуди, донесоха й с чая писмо от Фиорсен.

Отдолу беше даден адресът на едно пощенско бюро.

След един миг страшна мъка, разсъдъкът й се върна. Дали беше пиян, като беше писал това? Стори й се, че усеща миризма на коняк, но нали човек лесно вярва това, което му се иска? Тя пак прочете писмото. То беше съчинено от Розек? Гневът й пак пламна, защо да е толкова съвестна? Тя скочи от леглото и написа:

Като изпрати това писмо и една телеграма на баща си, тя пак прочете Фиорсеновото писмо и все повече се убеждаваше, че е съставено от Розек. Изведнъж й дойде на ум за Дафне Уинг. Тук може би има някаква възможност. Стори й се, че я вижда пак, да лежи бледна, безнадеждна, лишена от собственото си дете. Да, може да се опита!

След един час колата й спря пред вратата на Уегови. Тя тъкмо позвъни, когато един глас зад нея каза:

— Позволете, аз имам ключ. О, вие ли сте? — Господин Уег беше до нея. — Влезте, влезте! — каза той. — Мислех си дали ще ви видим след всичко, което стана.

После той отвори вратата на трапезарията.

В тая добре позната стая масата беше постлана с нечиста бяла покривка, едно шише стоеше върху нея. Малката синя ваза беше изчезнала, нищо не нарушаваше вече червено-зелената хармония.

— Не живее ли Даф… Дези тук? — попита Джип бързо.

По лицето на господин Уег се изписаха подозрение, облекчение, хитрост и боязливо възхищение, каквото Джип като че ли всякога му вдъхваше.

— Значи ли това, че вие?…

— Дойдох да попитам дали Дези иска да стори нещо за мене?

Господин Уег се изсекна.

— Вие не знаете?

— Да, зная, че тя се среща със съпруга ми; но ми е все едно.

Изразът на лицето на господин Уег още повече се усложни чрез оскърбеното съпружеско чувство.

— При дадените обстоятелства не е чудно… Аз всякога мислех…

Джип бързо го прекъсна.

— Моля ви, господин Уег, моля ви! Дайте ми адреса на Дези!

Господин Уег се замисли дълбоко, после каза отсечено:

— Седемдесет и три. Комрад Стрит, Сохо. Преди да го бях видял там, още лелеех надеждата… Сега съжалявам, че не го набих, но той избяга веднага… Нейната проклета самостоятелност… Извинете, но не мога другояче!

Джип го отмина.

— Не мога другояче! — чуваше тя гласа му зад себе си. — Мислех, че тя сега ще се държи прилично. — Докато отваряше пътната врата, пълното му лице с кръглата сива брада се показа над рамото й.

— Ако отидете при нея, надявам се, ще й…

В колата Джип изтръпна. Един ден беше обядвала с баща си в един ресторант в моряшкия квартал. Пълно беше с хора като господин Уег.

XIII

Номер седемдесет и три на Комрад Стрит, Сохо, беше мъчно да се намери. Но с помощта на едно млекарче Джип най-после откри вратата. Една пълничка бяла ръка се протегна да вземе съда с млякото и гласът на Дафне Уинг каза:

— О, где е каймакът?

— Има.

— О, нали ти казах? По обед каймак за две пени.

Момичето почука на вече затворената врата. — Една госпожа ви търси, госпожице. Сбогом!

Фигурата на Дафне Уинг се показа, в синьо кимоно. Очите й се приковаха в Джип.

— О! — каза тя.

— Мога ли да вляза?

— О, да! О, влезте! Аз тъкмо се упражнявах. Радвам се да ви видя.

Всред студиото беше сложена маса с два прибора. Дафне Уинг се приближи до нея, държейки в едната си ръка каната с млякото, в другата едно късо ножче, с което навярно беше отваряла стриди. Тя се обърна към Джип. Лицето й беше червено, също дълбоко оголената й шия. Погледът й срещна тоя на Джип.

— О, госпожо Фиорсен, радвам се, наистина се радвам? Толкова исках да видите студиото ми, харесва ли ви? Отде узнахте, где съм? — Тя наведе очи и продължи: — Мисля, не ще е по-добре да ви кажа. Господин Фиорсен дойде тук, после го срещнах у граф Розек… и… и…

— Не се мъчете да ми разказвате!

Дафне Уинг продължи бързо:

— Аз, разбира се, съм сега пълна господарка на себе си. — После маската на светска жена, която лошо й прилягаше, изведнаж падна от лицето й, тя улови ръката на Джип. — О, госпожо Фиорсен, никога няма да бъда като вас!

— Надявам се! — Как би могла да иска нещо от това момиче? Но тя надви чувството си и каза твърдо:

— Спомняте ли си моето бебе? Не, разбира се, вие никога не го бяхте виждали. Той и граф Розек ми я откраднаха!

Дафне Уинг конвулсивно стисна ръката й.

— О, колко престъпно! Кога?

— Вчера след обед!

— О, радвам се, че от тогава не съм го виждала! Това е наистина престъпно! Не сте ли страшно поразена? — Една уморена усмивка се появи на устните на Джип. Дафне Уинг не можа да се сдържи: — Знаете ли, аз мисля, мисля, че вашето самообладание е нещо страшно. То ме плаши. Ако моето бебе беше живо и ми го откраднеха, щях да съм мъртва сега.

Джип отговори твърдо:

— Искам си го, разбира се, и не зная…

Дафне Уинг сключи ръцете си.

— О, мисля, че, че ще мога да го накарам!… Тя се спря смутено, после бързо прибави: — Наистина ли ви е все едно?

— Все ми е едно, и петдесет любовници да има. Може би ги има.

Дафне Уинг си прехапа сърдито долната устна.

— Сега той може да прави само каквото аз искам, а не обратното. При любов само това е възможно… О, не се усмихвайте така, правите ме да се чувствувам тъй несигурна!

— Кога ще го видите пак?

Дафне Уинг се изчерви. — Може да дойде за обед. — Тя издигна очи и добави: — Не смея да споменавам вашето име, това го подлудява. Затова мисля, че още ви обича; но неговата любов е такава странна. Никога няма да забравя колко добра бяхте към мене. Надявам се, че… че и вие обичате някого. — Джип стисна влажните, малки пръсти и госпожица Уинг продължи бързо: — Вашето бебе трябва да е много мило. Колко ли страдате? Вие сте съвсем бледна. Но няма смисъл да се страда, аз научих това.

Джип се наведе и сложи устните си на челото й.

— Сбогом. Моето дете ще ви благодари, ако знае.

И тя си тръгна. Едно хълцане я спря. Но преди тя да може да продума, Дафне Уинг се удари по гърдите и каза задавено:

— То… това е много глупаво… Не… не съм плакала… от… откак… вие знаете… У-Умея да се владея… но… но… вие… вие ми напомнихте… Иначе никога не плача!…

Тия думи и хълцанията й придружиха Джип надолу до колата й.

Като се върна вкъщи, тя намери Бети седнала в хола с шапка на глава. Никой не беше пращал за нея и от Уинтон нямаше отговор. Джип не можеше да яде, не можеше нищо да захване. Тя се прибра в спалнята си, за да се скрие от очите на слугите. Всяка минута скачаше и се вслушваше, тичаше на прозореца. Бети беше в детската отсреща; Джип я чуваше да ходи нагоре-надолу. После стъпките й затихнаха, Джип надникна и я видя седнала на куфара си, като въздишаше тежко. Джип полека влезе пак в спалнята си. Тя трепереше. Ако не може да получи детето си обратно, освен… освен с цената на оная жертва! Ако това жестоко писмо е последната дума и тя трябва да решава между двете! От кого да се откаже, кого да предпочете? Детето или любовника?

Тя отиде до прозореца, за да поеме въздух; сърцето я болеше ужасно. Беше като замаяна от силната буря, която бушуваше в нея и която беше само няма борба между два страшно силни инстинкта — за пръв път виждаше цялата тяхна сила.

Погледът й падна на картината, която й напомняше за Брайян, но сега като че нямаше никаква прилика. Той беше твърде много реален, обичан, желан. Преди двадесет и четири часа беше останала глуха за молбите му да отиде завинаги при него. Колко глупаво! Сега бе готова да се завтече към него, да отиде, дето той иска, когато той иска. Да беше сега в неговите прегръдки! Не, не може да се откаже от него! Но изведнаж в ушите й прозвучаха галените думи на детето й: „Мама, мила мама!“ Детето й — това мъничко създание, как би могла да се откаже от него, никога вече да не го притисне до себе си, да не целуне никога това прекрасно малко телце, това сериозно личице с тъмните очи?

Лондонският тътнеж влизаше през отворените прозорци. Толкова много живот, толкова много хора — и никой не може да й помогне! Тя се дръпна от прозореца и седна до малкото пиано, което беше поставила тук, по-далеч от Уинтон, облегна лактите си на клавишите. Дойде й на ум песента, която онова момиче беше пяло на Фиорсеновия концерт — песента за сломеното сърце.

Не, не, не може! Ще се държи за любимия! Сълзи потекоха по бузите й.

Една кола спря пред вратата, но тя не дигна глава, докато Бети не се втурна в стаята й.

XIV

Когато влезе разтреперана в трапезарията, Фиорсен стоеше до бюфета и държеше детето на ръце.

Той дойде право към нея и го сложи в ръцете й.

— Вземи го, — каза той, — и прави каквото искаш! Бъди щастлива!

Като притисна детето към себе си, Джип не отговори нищо. Тя не би могла да каже нито дума, дори ако трябваше чрез това да спаси живота си; благодарна, смутена, засрамена, тя инстинктивно чувствуваше нещо преходно и недействително в неговия алтруизъм. Дафне Уинг! Каква сделка беше това?

Фиорсен инстинктивно угади мислите й и извика:

— Ти никога не си вярвала в мене, не си ме мислила способен за добро!

Джип се наведе, за да скрие треперенето на устните си.

— Съжалявам, много съжалявам.

Фиорсен я погледна право в лицето.

— Кълна се, страх ме е, че никога няма да те забравя, никога!

Очите му се наляха; Джип го гледаше развълнувана, потресена, но все с недоверие.

— Сбогом, Джип! Не съм толкова лош!

Тия думи направиха Джип да се опомни. Дори и в момента на върховно себеотрицание той мислеше за себе си.

Щом като Бети взе малката Джип на ръце, Джип седна и написа на Съмерхей:

Тя прочете писмото пак. Наистина ли вярваше, че би понесла да я остави, ако — гледайки в далечното бъдеще, той намери, че не е достойна за него?

Тя запечата писмото. Защо човек има толкова леко сърце?

След десет дена, на малката Милденхемска гара Джип държеше ръката на баща си, но едва го виждаше през сълзите си.

— Сбогом, мила! Пази се добре! Телеграфирай от Лондон и после от Париж! Той е щастлив, аз не бях!

Сълзите й капнаха по ръкавицата му.

— Не се бави много, Джип!

Тя притисна малката си буза до неговата. Влакът тръгна, но тя го виждаше да маха с шапка, после седна, заслепена от сълзи. Не беше плакала, когато го остави след венчавката си, а плачеше сега, когато го оставяше, за да отиде към щастието си.

Обаче сърцето й между това се беше пробудило!…