Над всичко

І

Малката Джип, вече на четири години и половина, стоеше на първи май пред една леха с лалета и мамеше две пуйки, които си бяха пъхнали главите между цветята. Тя приличаше много на майка си, същото овално лице, тъмни извити вежди, големи, ясни кафяви очи. Обаче тя имаше вид на модерно дете; къдравата и коса беше късо отрязана, стройните й мургави крака бяха голи до коленете.

— Пуйки! Не сте ли послушни? Елате! — Тя им простираше ръцете си и се дърпаше бавно назад. Пуйките влачеха бавно краката си, крякаха полекичка и я следваха, мамени от обещанието на мургавите, празни ръчички. Косо падащите слънчеви лъчи осветяваха малкото шествие — тъмносинята рокля на малката Джип, златистия блясък на кестенявата й коса, тревата, осеяна с маргаритки, тъмните птици с червените висулки на гушите и подрязаните опашки, червените и жълти лалета. Като изкара пуйките до отворената врата, малката Джип се протегна и каза:

— Ух, колко сте глупави! Ш-ш-ш! — тя затвори вратата след тях. После отиде под ореха, единственото голямо дърво в оградената със зид градина, дето лежеше едно старо куче. Тя седна до него, започна да го гали по бялата муцуна и каза:

— Оси, Оси, обичаш ли ме?

После, като видя майка си на вратата, тя скочи и извика: „Оси! Оси! Тичай!“, впусна се към Джип и прегърна краката й, а старото куче я следваше бавно.

Трите години малко бяха променили Джип. Лицето й беше по-меко, по-сериозно, фигурата й по-пълна, косата по-тъмна, гладко очесана около главата като някакъв шлем.

— Иди, миличка, при Петънс да сложи прясно парче сяра в паничката за вода на Оси и да му нареже месото по̀ на дребно. Можеш да дадеш на конете по една бучка захар, после ще излезем. Тя коленичи, раздели козината на старото куче, разгледа пъпките му и помисли; „Ах, миличко, миришеш на лошо! Не, не по лицето!“

Един раздавач й подаде телеграма. Тя я отвори със същия лек страх, който изпитваше, когато Съмерхей не беше при нея.

Когато раздавачът си отиде, тя се наведе и погали кучето по главата.

— Утре господарят ще е тука целия ден, Оси, целия ден.

Един глас от пътеката каза: — Хубава вечер, госпожо!

Старият Петънс стоеше пред нея; ставите на краката му бяха по-вдървени, лицето му по-сбръчкано, устата му имаха по-малко зъби, тъмните очи премрежени. Зад него стоеше малката Джип, протегнала един крак, както беше правила и тя като дете. Те бяха сериозни.

— Петънс, господин Съмерхей ще си бъде утре цял ден тука и ще направим дълга разходка на кон. Като излезете, моля спрете до хотела и кажете на господин майора, че го очаквам за вечеря.

— Да, госпожо. Видях едно пони тъкмо като за малката госпожица Джип. Сиво пони, петгодишно, здраво, добронравно. Казах на човека: „Не се мъчи да ме лъжеш, аз на кон съм се родил!“ Поиска двадесет лири. Дадох му десет. „Е, Петънс, каза той, няма смисъл да се пазарим; дай петнадесет.“ „Прибавям още една, казах аз, ако искаш“. „Ах, Петънс, каза той, умееш да купуваш коне. Хайде дай дванадесет!“ Кончето струва петнадесет, госпожо. И господин майорът го видя. Ако искате да го вземете.

Джип погледна малката си дъщеря, която стоеше, без да каже нещо, впила очи в майка си, и помисли: „Милата! Никога не проси нищо!“

— Добре, Петънс, вземи го!

— Да, госпожо! Много добре, госпожо. Прекрасна вечер, госпожо. И като си тръгна, влачейки краката си, той си помисли: „Две лири остават в джоба ми!“

Десет минути по-късно Джип тръгна с детето и кучето за вечерната си разходка. Те отидоха към реката, към оная местност, която наричаха „пущинака“ — две ливади, обрасли с тръстика, заобиколени с дъбове и ясени. Между двете ливади се издигаше каменна развалина, обрасла с бръшлян. Това място между добре обработените ниви, буковите гори и ливади, имаше свой живот и беше любимо свърталище на птици и други животни. Неотдавна малката Джип беше видяла тука два заяка. От един дъб, чиито листа бяха много малки, за да могат да я скрият, кукаше кукувица, и те се спряха да я слушат, докато тя отлетя. Пението на птиците всред златисто зелените дървета, цветята, които цъвтяха всред тръстиката — всичко това изпълваше Джип с някакъв възторг към живота, който вечно преминава и пак зачева от смъртта. Когато стояха до развалината, една птица се изви с рязък крясък над тях. Тя изглеждаше тревожна. Малката Джип стисна яко ръката на майка си.

— Бедната птица! Нали е бедна птица, мамо?

— Може би другарчето й е ранено.

— Кой й е другарче?

— Птицата, която живее с нея.

— Страх я е от нас.

— Да отидем да видим какво й е.

Птицата продължаваше да описва кръгове, като издаваше все същите пронизителни крясъци. Малката Джип каза:

— Мамо, да й кажем ли, че няма да й направим нищо?

— Опитай се, миличка, но тя е много плашлива.

Малката Джип почна да пищи като птицата.

— О, виж! Спуща се към земята, ето там й е гнездото. По-добре да не отиваме нататък!

— Има гнездо! — повтори полека малката Джип.

Те се промъкнаха към вратичката на срутената колиба, а птицата все обикаляше и пищеше над тях.

— Радваме се, че другарчето й не е ранено, нали, мамо?

— Да, миличко, много се радваме, — отговори Джип потрепервайки. — А сега да отидем ли да поканим дядо на вечеря?

Малката Джип подскочи. И те се опътиха към реката.

От две години Уинтон държеше стаи в хотела до реката. Той беше отказал да живее с Джип, искаше обаче да е наблизо, когато тя има нужда от него. Когато Съмерхей беше в града, той яздеше с нея, посещаваше селяните, правеше планове да осигури положението й и изпълняваше прищевките на малката Джип. За него, за когото животът без коне нямаше значение, беше свещен момент, когато внучката му почна да се учи да язди. Като ги гледаше уловени за ръка, Джип си мислеше: „Татко я обича толкова много, колкото и мен обича“.

Самотната вечеря в хотела беше за него цяла мъка, която той грижливо криеше от Джип, а поканата й прие с радост.

Освен пианото, в червената къща нямаше нищо от първия дом на Джип. Мебелите бяха от дъбово дърво, стените бели, а по тях копия от техните любими картини. Уинтон се спогаждаше със Съмерхей, но предпочиташе да е сам с дъщеря си. Тая вечер беше особено доволен, че е сам с нея, в последно време тя му се виждаше много сериозна и разсеяна.

— Би трябвало да се събираш повече с хора — каза той.

— О, не, татенце!

— Не си чувала нищо за Фиорсен, нали?

— Ни дума. Но четох, че тоя сезон ще свири пак в Лондон.

— Хората ще се радват. — И той помисли: „И това не е причината на нейната мъка. Но има нещо!“

— Чувам, че Брайян напредва. Неотдавна срещнах един познат, който говореше за него като за адвокат с бъдеще.

— Да, с работата си е добре. — Ухото на Уинтон долови една лека въздишка. — Намираш ли го много променен, откак го познаваш татко?

— Не е така весел.

— Да, изгуби смеха си.

Тия думи, макар полека и спокойно казани, поразиха Уинтон.

Не може да бъде другояче, когато ден след ден трябва да наднича във вътрешността на хората, повечето пъти съвсем гнила.

Като си отиваше в лунната нощ, той съжаляваше, че не беше запитал: „За него ли се безпокоиш или хората се държат зле с тебе?“

През тия три години той несъзнателно беше станал все по-враждебен към хората от собствената си класа и все по-приветлив към бедните. Посещаваше работниците, селяните, дребните търговци, помагаше им, колкото можеше, даваше пари на децата. Той не забелязваше, че те не могат да си позволят лукса да имат морални предразсъдъци, виждаше само, че бяха почтителни и внимателни към Джип и това сгряваше сърцето му, което се беше озлобило спрямо някои от тамошните семейства и парвенюта от вилите край реката.

Когато дойде най-напред тука, най-големият земевладелец, с когото се познаваше от години, го покани на обед. Той прие, за да разбере какво мислят, и използува първия случай да спомене дъщеря си; каза, че тя обича цветя и има в Червената къща хубава градина. Жената на познатия му отговори с нервна усмивка: „О да! Разбира се!“ После настъпи мълчание. От тогава той поздравяваше това семейство с ледена учтивост. Не беше отишъл у тях с намерение да изкопчи и за Джип покана, но да покаже, че не ще позволи безнаказано да се държат зле към дъщеря му. Обаче светски човек до върха на пръстите си, той знаеше, че жена, която невенчана живее с един мъж, не се признава от хора, които имат претенцията да са почтени. А Джип не принадлежеше дори и към ония, които са се развели и пак оженили. Обаче любовта и предаността бяха по-силни и той беше готов всеки миг да се сражава с вятърни мелници, за да я защити.

Изпущайки последния дим от цигарата си преди да си легне, той си мислеше: — Какво не бих дал за старото време и за възможността да натрия носа на някои от тези простаци!

ІІ

Последният влак идеше едва в единадесет и половина и Джип влезе в кабинета на Съмерхей, над който беше тяхната спалня. Щеше да се ужаси, ако знаеше чувствата на баща си. Тя наистина не изпитваше желание да среща повече хора. Условията на нейния живот й се чинеха идеални! Беше свободна от хора, които за нея не значеха нищо, свободна от всички празни обществени задължения. Това, което притежаваше, беше действително, — любов, природа, язда, музика, животни, бедни хора. Често й се чинеше, че книгите и драмите, които представяха жени в нейното положение като нещастни, са фалшиви. Ако такива жени бяха нещастни, то те или нямаха гордост, или не обичаха истински. Неотдавна беше прочела „Ана Каренина“ и си бе помислила: „Нещо тук не е вярно! Толстой иска да ни накара да повярваме, че Ана тайно се разкайва. Обаче, когато човек обича, не се разкайва“.

Чувството, че любовта й налага известна осамотеност дори я радваше: зарад него тя на драго сърце стоеше настрана от всичко. Освен това и чрез рождението си вече тя бе поставена вън от обществото; любовта й беше отвъд любовта, както я чувствуваха другите, точно както беше с любовта на баща й. И гордостта й беше по-силна от тая на другите. Как можеха някои жени да се оплакват и вайкат, че са отритнати, да се мъчат да се вмъкнат пак там, дето не са желани? Дори и да умреше Фиорсен, щеше ли да се омъжи тя за своя любовник? Каква разлика би имало? Нямаше да го обича повече. По̀ би искала да продължава тоя живот, макар че не беше никога сигурна в него, тъй като не беше обвързан с нея, и можеше да я напусне като й се насити. Но може би той се чувствуваше по обвързан, отколкото ако бяха женени, морално обвързан? Тая мисъл, тая сянка от една мисъл, беше причината на сериозността, която баща й беше забелязал.

В стаята, осветена само от лъчите на луната, тя седна на писалището, пред което Съмерхей често работеше до късно през нощта над трудни дела, като я оставяше сама. Като опря голите си лакти на масата тя се загледа в лунната светлина и ума й се унесе в потока спомени от годината насам, когато той беше влязъл в живота й.

Толкова много спомени, почти всичките щастливи! Най-голямото изкуство на златаря, който сглобява човешката душа, се състои в това да усъвършенствува способността да се забравя тъмното и да се помни само слънчевият блясък. Годината и половина с Фиорсен, празните месеци след това бяха изчезнали като мъгла пред блясъка на последните три години. Единственият облак беше съмнението дали Съмерхей я обича така, както тя него. Нейният ум работеше постоянно, сравняваше минали дни и нощи с настоящите. Предчувствието й, че ако обича, ще обича отчаяно, се беше сбъднало. Той беше станал нейният живот. И тъй като нейната сила и нейната слабост беше гордостта й, нищо чудно, че тя се съмняваше.

Тяхната Одисея ги беше завела в Испания, в кафявата неевропейска страна, дето чернооблечените жени с чудните очи сякаш още се нуждаят от ориенталското було. Това беше омаен весел месец; вълшебни разходки из улиците на Севиля, целувки и смях, странни благовония и звуци, златиста светлина с кадифено меки сенки, целият огън и дълбока сериозност на Испания. През опърлените от слънцето висини на Кастилия бяха стигнали в Мадрид, при Гойя и Веласкец, после в Париж, дето останаха до края на съдебната ваканция. Там прекараха една седмица в някакъв смешен малък хотел, за който Джип пазеше много приятни и един неприятен спомен. Един път вечеряха след театъра, когато тя видя в огледалото, че влизат и сядат близо при тях Фиорсен, Розек и Дафне Уинг. Отначало тя беше спокойна, понеже те бяха заети да поръчат яденето си, но после непременно щяха да я видят. Да каже ли, че не се чувствува добре и да си отидат? Или да каже на Брайян? Или да седи, да приказва, да яде като че няма нищо?

В огледалото видя, че е червена и очите й блестят. Значи те ще видят, че е щастлива в любовта си. Колко хубав и мургав изглеждаше Брайян в сравнение с тия бледи градски същества! Той я погледна сякаш едва сега откри цялата й красота. Как е могла да понася оня мъж там с бледото лице и тия очи? После огледалото й показа, че Розек я беше познал, тя видя как си сви устните, как се изчерви. Какво ще направи? Някакво чувство на физическо неразположение я обхвана. Ако Съмерхей знаеше, че тия двама мъже седат толкова близо до тях! Розек забеляза, че и тя ги беше видяла. Той се наведе и пошепна нещо на Дафне Уинг. Тя се обърна, устата й се поразтвори, но тя задуши едно възклицание и погледна безпокойно към Фиорсен. Сигурно ще поиска да си отидат преди Фиорсен да забележи нещо. Скоро тя наистина стана. Какви светски маниери беше придобила! Беше напълно господарка на положението и излезе, като хвърли само един уплашен поглед от вратата. След малко Джип каза:

— Да си вървим мили!

Струваше й се, че бяха избягнали някаква грозна опасност — не че ония двамата можеха да им сторят нещо; но поради болката и ревността, които тая среща щеше да пробуди у него.

Като се върнаха, живяха, докато се приготви Червената къща, в един хотел в Лондон. После Джип настоя да се настани тя първо там с Бети, детето и конете. Обаче през първата седмица след връщането им й донесоха веднъж една визитна карта „Леди Съмерхей“. Когато момчето излезе, тя се погледна разколебана в огледалото. Струваше й се, че точно знае какво ще си помисли дамата, която веднъж беше видяла на гарата: „Много мека, неподходяща за него!“ Тя оправи косите си, сложи си малко парфюм на веждите и слезе на вид спокойна, но вътрешно разтреперана.

В хола на хотела видя гостенката си, че прелиства едно илюстровано списание, както правят хората у зъболекаря, като чакат да ги приеме. И тя си помисли: „Струва ми се, че се страхува повече от мене.“

Леди Съмерхей й поддаде ръка.

— Как сте? — каза тя. — Надявам се, че ще извините моето идване.

— Много любезно от ваша страна. Съжалявам само, че Брайян още не се е върнал. Желаете ли да пиете чай с мене!

— Благодаря, пих вече. Да седнем. Харесва ли ви хотелът?

— Доста.

Те седнаха на едно канапе една до друга, обърнати една към друга.

— Брайян ми разправи колко приятно сте прекарали в странство. Той изглежда много добре. Аз много го обичам.

Джип отговори полека:

— Да, разбирам. — Сърцето й изведнъж се вкамени.

Леди Съмерхей я погледна бързо.

— Надявам се, че няма да се сърдите на моята откровеност. Аз много се разтревожих за него. Това е едно нещастно положение, нали? И за вас трябва да е ужасно. Ако мога с нещо да помогна, ще съм много доволна.

Джип каза много спокойно.

— О, не! Не бих могла да бъда по-щастлива.

Леди Съмерхей я изгледа.

— Човекът отначало не вижда. Още не знаете какво значи, когато обществото ви обърне гръб.

Джип се усмихна.

— То може да ни обърне гръб, само ако го търсим. Никога не бих пожелала да видя човек, който не може да ме вземе такава, каквато съм. И не виждам какво може да вреди на Брайян; повечето мъже на негова възраст все си имат по някого. — Тя ненавиждаше тая жена, която, както и да го прикриваше, в сърцето си беше неин враг, смяташе я като прелъстителка, която беше разрушила светските възможности на сина й. И още по-спокойно продължи: — Той няма нужда да разправя никому за моето съществуване и можете да бъдете сигурна, че няма да му се натрапвам, щом ми се насити.

Тя стана. Леди Съмерхей също стана.

— Надявам се, че не мислите… Аз наистина само бих искала…

— Мисля, че е по-добре да бъдем откровени. Вие никога не ще ме обикнете, не ще ми простите, че съм увлякла Брайян. За това нека се държим, като че ли аз съм само негова метреса. За нас двете това ще е най-правилното. Все пак ви благодаря, че дойдохте. Сбогом!

Леди Съмерхей буквално прелетя между масите и модерните кресла. Високата й фигура изчезна зад една колона. Джип седна пак на канапето и притисна ръцете си до пламналите си слепи очи. В тоя момент демонът на гордостта у нея беше почти по-силен от любовта й. Тя все още седеше там, когато слугата й доложи за второто посещение — баща й. Уинтон се зарадва много да я види след такова дълго отсъствие. След като й разправи за Милденхем и малката Джип, той я погледна в очите и каза.

— Къщата там е готова за вас, също Бъри Стрит, Джип, ако искаш да дойдеш. Смятам това за истинския ти брак, така ще обясня и на слугите.

Тя видя мислено слугите наредени като за молитва, и татко й изправен пред тях; „Ще имате добрината да си спомняте за в бъдеще… Ще ви бъда благодарен, ако…“ и т.н. Бети възмутена, че я турят наравно с другите, Марки спокоен, загадъчен. Госпожа Марки учудена. Заешките лица на слугите. Петънс озъбен; „Господин Съмерхей купи коня й, затова…“

И тя каза:

— Не зная, татенце. Много мило от тебе. Ще видим после. — Уинтон погали ръката й. — Трябва да се държим пред тях, Джип.

Тя се засмя.

През нощта каза:

— Брайян, обещай ми нещо!

— Зависи какво. Познавам те много добре.

— Не, то е съвсем разумно и възможно. Обещай.

— Е добре! Какво е?

— Нека аз да наема къщата! Да е моя цялата! Нека аз да плащам за всичко.

— Защо?

— Искам да имам свой собствен дом. Не мога да ти обясня, но посещението на майка ти ме направи да почувствувам, че така трябва да бъде.

— Мило дете, как мога да живея на твой гръб? Това е глупаво!

— Можеш да плащаш за всичко друго: Лондон, пътувания, дрехи, ако искаш. Можем да си разделим разноските. Не е въпрос за пари. Искам само да чувствувам, че в момента, когато вече не ме обичаш, можеш просто да спреш да идваш.

— Това е брутално, Джип.

— Не. Толкова жени изгубват мъже, защото искат от тях. Аз не искам да те изгубя по тоя начин, това е всичко.

— Това е глупаво, мила.

— Не е. Мъже и жени дърпат веригите. Но дето няма вериги…

— Добре. Нека тогава аз наема къщата, а ти можеш да си отидеш, като ми се наситиш. — Гласът му звучеше сподавен, ядосан, тя го чуваше как се обръща и обръща, сякаш възглавниците го ядосваха.

— Не мога да обясня. Но наистина мисля така.

— Ние едва почваме съвместния си живот, а ти говориш, като че вече свършва. Това ми причинява мъка, Джип.

Последва дълбока тишина, всеки лежеше неподвижен в тъмнината и се мъчеше да победи другия само с мълчание. След един час той въздъхна и като усети устните му върху своите, тя позна, че беше спечелила.

III

В кабинета лунната светлина падаше върху лицето й. Идеха й на ум още спомени — за първите дни в тая къща.

През първата зима Съмерхей се беше наранил на лов. И сега още, след две години, й беше приятен споменът за времето, когато го беше гледала. За да оздравее по-скоро заминаха за Пиринеите, дето прекараха две чудесни седмици всред цъфнали бадеми под тъмносиньото южно небе. При връщането им в Лондон, се беше случила първата неприятна среща. Като излизаха една вечер от театъра, един женски глас каза:

— Ах, ти ли си Брайян? От цяла вечност не съм те виждала!

Той отговори проточено, сякаш се отбраняваше:

— Добър ден, Диана.

— Къде се дяваш? Защо не идеш у нас?

— На село съм. Ще дойда някога. Сбогом!

Едно високо момиче с червена коса, чудесна бяла кожа и кафени — наистина кафени очи. Джип забеляза как тия очи я разглеждат с пламенно любопитство от горе до долу. После той я улови под ръка.

— Да вървим, да вземем кола!

Като излязоха из тълпата, тя стисна ръката му и каза:

— Коя е тая дама?

— Една втора братовчедка, Диана Лейтън.

— Добре ли я познаваш?

— О да!

— Обичаш ли я много!

— Доста.

Той я погледна в лицето. Зад сериозния му израз се криеше смях. Но и до днес образът на стройното момиче с ослепително бяла кожа, блестящите кафяви очи и червената коса не беше приятен спомен за Джип. Те вече не криеха своята връзка, ходеха навсякъде заедно, без да обръщат внимание, срещат ли познати или не. Много лесно е да се игнорира обществото, когато други работи изпълват сърцето. В Лондон биваха рядко. Но Джип все имаше чувството, че нейният идеал не беше и неговият. Той трябваше да бъде в общество, да се среща с хора, не трябваше да се отказва от обществени задължения и удоволствия и един ден щеше да почувствува, че тя е виновна за всичко. Да отива всеки ден в Лондон беше много уморително за него и тя го накара да си вземе стаи в града и да нощува там три пъти седмично. Въпреки неговите молби, тя никога не отиваше там, слизаше все при баща си, когато дойдеше в Лондон. Не искаше да му даде поводи да мисли, че се обесва на врата му; искаше да не става за него нещо привично; искаше той да копнее за нея, когато я няма. Никога не го питаше къде ходи, с кого се среща, но понякога се питаше дали все още я обича така както по-рано. Любов като нейната, пълна със страст, обожание и закрила, готова на самопожертвуване, готова да отдаде всичко, тайно искаше в замяна цялата негова любов, защото как би могла една горда жена да обича тоя, който не я обича? Такава любов жадува все за пълно единение, невъзможно в един свят, дето всичко се движи и променя. Но тя не мислеше да се бори против нея. Като баща си, тя слагаше всичко на една карта.

Лунната светлина падаше върху старото писалище и една ваза с лалета, които, така осветени, като че ли бяха от някакъв надземен свят. Лъчите играеха по един бронзов бюст на Волтер, който като че ли се усмихваше с кухите си очи. Джип обърна малко бюста, за да се освети и другата му страна и под него се показа едно писмо. Тя го взе.

Тя го пъхна пак под статуйката и стана. Чувствуваше изкушението да го прочете до край и да види от кого е. Не! Не се четат чужди писма! Обаче я порази значението на тия няколко думи: „Мили Брайян, трябва да ти кажа: ти напразно се прахосваш!“ Женска ръка, но не тая на майка му или на сестрите му — тя познаваше техните почерци. Кой смееше да му каже, че се прахосва? Някаква кореспонденция, за която тя нищо не знаеше, защото той не й беше казал! Прахосва се, как? Чрез живота си с нея? Тя започна да рови из паметта си. През последната коледна ваканция, през ония ясни, свежи, чудни дни във Флоренция той беше така весел. А сега беше май! От тогава тя нямаше вече никакъв спомен за старата му заразителна веселост. „Ти се прахосваш!“ Омраза пламна в нея против тая непозната, която беше казала това — ушите й горяха. Искаше й се да скъса това писмо, обаче статуйката я гледаше насмешливо и тя се обърна, и си каза: „Ще отида да го посрещна, не мога да го чакам тук“.

Тя мина през осветената от луната градина и тръгна бавно към гората. Една вълшебна нощ, без роса! Сега пресече през буковата горичка. Лунните лъчи бяха проникнали и тук, обсипвайки клоните и листата като със сребрист скреж, хвърляха прозрачна светлина върху сенките на върховете. Никаква шумка не се помръдваше, никаква жива твар. Тя помисли; „От тук ще се върна с него“. — После се спря на ъгъла, дето той трябваше да мине. Влакът пристигна. Един автомобил профуча, после един колояздач, след това един пешеходец, който се впусна тичешком. Тя го позна и го извика като се подаде между дърветата и той се завтече към нея.

Седнаха на един голям корен и, като се облегна на него, тя го запита:

— Тежък ден ли беше?

— Да, късно имах още една среща, после дойде старият Лейтън и ме покани на вечеря.

Джип усети, че почвата се люлее под краката й.

— Лейтънови от Итън Скуер ли? Голяма вечеря ли беше?

— Не. Само старите, и Берта, и Диана.

— Диана? Момичето, което срещнахме на излизане от театъра.

— Кога? О, аха! Каква памет, Джип!

— Да, за неща, които ме интересуват.

— Тя интересува ли те?

Джип вдигна очи.

— Да. Умна ли е?

— Мисля, че може да се нарече така.

— Влюбена в тебе?

— Ах, за Бога, защо?

— Толкова ли е невероятно. Аз, как съм?

Той започна да я целува. Като затвори очите си, Джип помисли: „Дано не е само защото не иска да отговори!“ После, за няколко минути, те мълчаха.

— Отговори ми искрено, Брайян. Никога ли не чувствуваш, че се прахосваш чрез мене?

Тя го усети, че потрепера; обаче лицето му беше открито и спокойно, гласът му закачлив.

— Едва ли. Ти си смешна, мила!

— Обещай ми да ми кажеш, когато ми се наситиш!

— Добре. Но не очаквай, че ще изпълня обещанието си на тоя свят!

— Не съм съвсем сигурна.

— Обаче аз съм!

IV

Като слезе на следната сутрин, Съмерхей отиде направо на писалището си; нещо го мъчеше. „Прахосваш се!“ Къде беше денал онова писмо на Диана? Той си спомни, че тъкмо свършваше да го чете, когато влезе Джип. Като претърси чекмеджетата и поличките и размести всичко, той бутна и статуйката под която беше сложено. Той го взе, като въздъхна с облекчение.

Той мушна писмото в джоба си. Два дена трябва да е лежало под статуйката. Дали го е видяла Джип? Той погледна бронзовата глава и философът го погледна с кухите си очи, сякаш казваше: „Какво знаеш за човешкото сърце, мое момче, — за твоето собствено, за това на възлюблената си, на това момиче, на някого другиго? Хубава игра ще ти изиграе то още! Увий го, запечатай го, сложи го в долап и го заключи! Утре ще е вънка, изскочило от всичките си завивки!“ А Съмерхей помисли: „Ти стари пърчо! Ти никога не си имал сърце!“ В другата стая Джип сигурно стои още, както беше я оставил и оправя косите си — подлец би бил тоя, който дори в мислите си… „Състрадание ли? — изглеждаха да казват бронзовите очи. — Това е смешно! Защо нямаш състрадание към червенокосото момиче с тъй бялата кожа и пламенните кафяви очи?“ Демон! Джип има сърцето му и никой на света не може да й го отнеме!

Как я беше обичал, как я обичаше! Тя винаги ще му бъде това, което му беше сега. Устата на мъдреца пак се изкривиха: „Точно така, драги! Но сърцето е много смешно… в него има много място!“

Някакъв звук го накара да се обърне. Малката Джип стоеше на вратата.

— Ей, Брайян! Тя се завтече към него, качи се на коленете му, а слънцето огряваше къдравата й коса.

— Е, Джипси, кой ще бъде голямо, голямо момиче?

— Аз ще яздя!

— Хо, хо!

— Брайян хайде да играем на яйце!

— Добре!

Джип се занимаваше още с една от ония дребулии, които отнемат още по четвърт час на жените, след като са вече съвсем готови, когато двамата влязоха. Тя спря, за да гледа играта им.

Съмерхей седна на края на леглото, сви ръцете си на обръч, наду бузите си, за да представлява яйце и изведнъж започна да се търкаля по кревата, а малката напразно се опитваше пак да го изправи. Днес тая игра се стори на Джип, която я беше наблюдавала стотина пъти, особено ценна. Защо да се съмнява, когато той можеше да бъде така смешно детински? Когато погледна лицето му, което малките пръсти дърпаха и мачкаха, тя си каза: „А това момиче се осмелява да каже, че той се прахосва.“ Стройното момиче с бялата кожа, което бяха срещнали пред театъра, тая Диана, у която снощи беше вечерял, тя беше писала тия думи! Джип беше съвсем сигурна!

След обед, след един дълъг галоп по дюните, тя си извърна главата настрана и попита ненадейно:

— Ловджийка ли е?

— Кой?

— Братовчедка ти, Диана.

С най-ленивия си глас той отговори:

— Искаш да кажеш дали по мене прави лов?

Тя познаваше тоя тон, тоя израз на лицето му, знаеше, че е ядосан, но не можа да се въздържи.

— Да!

— Значи, почваш да ревнуваш, Джип?

При тия голи, студени думи неговото сърце се уплаши, а нейното изтръпна. Тя избърза напред. Когато пак спря коня си, той я погледна в лицето и се уплаши. То беше затворено за него. Той каза меко:

— Не исках да кажа това, Джип.

Но тя поклати глава. Той искаше да й причини болка! И тя каза:

— Виж оня дълъг бял облак и зеленото небе! Утре сигурно ще вали. Трябва да се радваме на всеки хубав ден, като че е последният!

Безпокоен, засрамен и все още малко ядосан, Съмерхей яздеше наред с нея, без да продума.

През нощта тя заплака насън. Когато той я събуди, тя се притисна до него, ридаейки:

— О! Помислих, че си престанал да ме обичаш!

Дълго той я държа и успокоява. Никога! Никога няма да спре да я обича!

Обаче един облак, не по-голям от ръката ни, може да се простре и да помрачи целия ден.

V

Лятото премина, а в сърцата им все остана по една малка, скрита рана. Дългите светли дни станаха по-дълги, прехвърлиха най-висшата точка, почнаха бавно да намаляват. В събота и неделя те отиваха, понякога придружавани от Уинтон и малката Джип по Темза, която за Джип никога не изгуби чара на онзи пръв следобед. През цялата седмица тя се радваше на тия часове, като че ли водата я пазеше от един свят, който можеше да й го отнеме, а също и от оная страна на неговия характер, която тя преди много време беше нарекла „старомодна“. Веднъж се бе осмелила да влезе в съда, за да го види в адвокатска тога и перука. Под тая сива маса над широкото му чело той изглеждаше така твърд и умен — като от някакъв свят, към който тя никога не можеше да принадлежи, един блестящ, надут свят. Тя притежаваше и познаваше само една част от него. На реката той й принадлежеше изцяло — обичен, ленив, дръзко любящ, сложил глава на скута й, или скачащ във водата, за да я пръска или да плува, каращ бавно лодката надолу и пеещ. Блаженство беше за нея да се освободи за няколко часа от все по-засилващото се чувство, че не може изцяло да го притежава. Но въпреки всичко малката рана растеше.

Когато настъпи голямата ваканция, тя взе героичното решение да го накара да замине сам за един месец. Докато Бети е на морето с малката Джип, тя щеше да придружи баща си на неговите бани. Беше непоколебима в това свое решение и след много протести той сви рамене и каза:

— Много добре, щом ти е толкова важно да се отървеш от мене!

Да се отърве от него! Тя задуши чувствата си и каза усмихната: „Най-после! Ето едно добро момче!“ — Дано само се върне при нея точно такъв, какъвто беше! Не го попита къде и с кого ще отиде.

Тънбридж Уелс, това прекрасно чистилище за самотни, които приготвяха душите си за още по-голяма самотност, бленуваше по своите хълмове, покрити с примитивни вили. Неговите ливади и гори не бяха обгорени от слънцето, затова обитателите му не го бяха напуснали, за да избягат на морето. Те бродеха по хълмовете, играеха голф в парковете; канеха се на чай и посещаваха многобройните черкви.

Уинтон живееше в един хотел, дето можеше да прави бани и да пие минерална вода, без да се изкачва по хълмовете. За пръв път от Висбаден, преди шест години, Джип го придружаваше. Тя се чувствуваше съвсем променена. Тогава животът за нея значеше да пие от различни искрящи пития; сега беше дълга глътка, за да уталожи неутолима жажда…

Тя живееше само за пощата и ако по някоя случайност не получеше всекидневното си писмо, сърцето й замираше. Пишеше всеки ден, понякога два пъти дневно, после късаше второто писмо, припомняйки си причината, поради която беше настоявала за тая раздяла. През първата седмица неговите писма показваха известна равномерност; през втората станаха разпалени, през третата издаваха променливи настроения, радост пред скорошната среща, тъга, лошо настроение; станаха и по-къси. През третата седмица дойде и леля Розамунд. Тя беше упорита защитница на новия живот на Джип, понеже намираше, че Фиорсен заслужава това; за мъжете имаше долно мнение, още по-долно съществуващите брачни закони; всяка жена, която им се противопоставяше, беше в нейните очи героиня, макар че Джип съвсем не желаеше да им се противопоставя. Аристократичната и бунтовническа кръв на леля Розамунд кипеше от омраза и към ония еснафи, които смятаха, че жената е собственост на мъжа. И тя се бе постарала да не изпадне в това положение.

Тя донесе една новина.

— Минавах през Бонд Стрит, мила, тъкмо край сладкарницата с оня хубав кафе-крем, и кой излиза от там? — Мис Дафне Уинг и нашият приятел Фиорсен — изглеждаше много омърлушен. Той веднага дойде при мене, а тя ни гледаше от страна изпитателно. Наистина, мила, дожаля ми за него: изглеждаше като гладен, тя навярно му граби всичкото ядене. Той ме попита как си. — Като я видите, — каза, — кажете й, че не съм я забравил и никога няма да я забравя. Но тя беше права: това е жената, към която подхождам! — И хвърли страшен поглед към момичето, поклони ми се и те тръгнаха. Тя беше много весела и доволна. Наистина ми стана жал за него.

— Няма какво да ти е жал, лельо, — каза Джип спокойно, — той сам доста се съжалява!

Леди Розамунд млъкна, малко изненадана: добрата госпожа не беше живяла с Фиорсен.

Същия следобед Джип седеше на поляната и си повтаряше все същата, едничка мисъл: „Днес е четвъртък! Още единадесет дена!“ Три фигури се зададоха към нея; един мъж, една жена и нещо, което трябва да е било някога куче. Любов към красотата и човешки права му бяха смазали носа, бяха го лишили от половината му уши и му бяха оставили само три пръста опашка. То имаше задух и се влечеше бавно и омърлушено. Един глас каза:

— Стига, Мария. Тук ще седнем на слънце!

По тоя глас, който беше пресипнал от стоенето пред толкова много гробове, Джип позна господин Уег. Той си бе остригал брадата и имаше бакенбарди, а госпожа Уег беше напълняла. Те седнаха до Джип.

— Тук седни, Мария, да не ти блести слънцето в очите.

— Не, Роберт, тук съм добре. Ти седни там.

— Не, ти ще седнеш тука!

— Не, тук ще стоя. Ела Дъки!

Кучето, което още стоеше на пътеката, гледаше към Джип. Господин Уег също погледна натам.

— О! — каза той, — каква изненада! — Той докосна сламената си шапка, изтри другата си ръка в ръкава си и я поддаде. Кучето се приближи и легна на краката й. Госпожа Уег също протегна облечената си в лъскава ръкавица ръка.

— Това е голямо удоволствие, — промърмори тя. — Кой е мислил, че ще ви срещнем. О, не давайте на Дъки да седи на хубавата ви рокля. Ела, Дъки!

Дъки се притисна до краката на Джип.

— Да не сте дошли да живеете тук? — каза господин Уег изведнъж.

— О не! Аз съм с баща си зарад баните.

— Никога не съм ви виждал. Ние сме тук от една година. Хубаво място.

— Да, много хубаво, нали?

— Търсехме природа. Въздухът ни понася, макар че е… хм… съдържа доста желязо. Но тук хората живеят дълго. Ние доста дълго търсихме подходящо място.

Госпожа Уег прибави:

— Първо мислехме за Уимбледон, но на господин Уег тука по̀ харесва. Тук може да се разхожда и… като че ли обществото е по-отбрано. Имаме доста приятели. Черквата е много хубава.

Господин Уег поклати глава.

— А как сте вие, госпожо? Често говорим за вас. Изглеждате добре.

Лицето му беше като червен портокал, а това на госпожа Уег като на не много хубаво цвекло. Джип каза спокойно:

— Днес ми разказваха за Дези. Тя имала голям успех.

Госпожа Уег въздъхна. Господин Уег погледна настрана и каза:

— Това е болното ни място. Тя печели по четиридесет до петдесет лири на месец, всички вестници пишат за нея. Голям успех наистина. Няма да ми е чудно, ако идващата година спести хиляда и петстотин лири. Аз, в най-добрите години, когато върлуваше инфлуенцата, не съм изкарвал нито хиляда. Тя има успех.

Госпожа Уег добави:

— Видяхте ли портрета й, дето стои между две ортензии? То беше нейна идея.

— Радвам се всякога, — прибави господин Уег изведнъж, — като дойде с автомобил да ни види. Но аз съм се оттеглил тук за спокоен живот и предпочитам да не говоря за нея — особено пред вас, госпожо. Наистина, така е.

Последва мълчание. Господин и госпожа Уег гледаха надолу, Джип гледаше кучето.

— А, тука ли си? — Уинтон се показа зад храстите. Джип не можа да сдържи усмивката си. Баща й и господин Уег бяха пълна противоположност. Сякаш самото провидение бе поискало да съпостави тия две крайности на социалния тип.

— Господин и госпожа Уег — баща ми.

Уинтон повдигна шапката си. Джип продължаваше да седи, а кучето все още лежеше на краката й.

— Радвам се, господине. Навярно се чувствувате добре от водата. Казват че била много лековита.

— Не е по-страшна от другите. Пиете ли я?

Господин Уег се усмихна.

— Не! — каза той, — ние живеем тук.

— Така ли? Има ли работа тук за вас?

— Ние дойдохме тук, за да почиваме. На всеки две седмици правя по една гореща баня — намирам я много освежителна, разтваря порите.

— Изглежда, че това много помага на мъжа ми, — прибави госпожа Уег.

— Да, — промърмори Уинтон. — Ваше ли е това куче? То е цял философ. — Госпожа Уег отговори:

— Голям немирник е, нали Дъки?

Кучето усещаше, че всички погледи са устремени в него, и се изправи. Джип използува случая да стане.

— За жалост, трябва да си вървим. Сбогом! Много ми беше приятно да ви видя пак. Моля поздравете Дези от мене.

Госпожа Уег изведнъж извади една кърпичка от чантата си, господин Уег шумно се изкашли. Кучето бавно се повлече след тях. Джип чуваше, че госпожа Уег го вика.

Уинтон каза тихичко: — Значи на тия двамата принадлежи онова прекрасно чедо. Разбира се, че няма много раса. Според леля ти, тя все още е с нашия приятел.

Джип кимна. — Дано е щастлива.

— Той като че ли не е, но пада му се!

Джип поклати глава: — О, не, татенце!

— Е да, не трябва да желаем на другите нещо по-лошо, отколкото им се пада. Но когато някои се осмеляват да те гледат с презрение, аз…

— Няма значение, мили татко!

— За мене има значение. — Устата му се сви в гневна усмивка. — Ние впрочем сме все същите, когато е въпрос да осъждаме ближните си.

През тия няколко дни в Тънбридж Уелс те бяха много по-откровени един към друг, отколкото от години. Дали баните бяха стопили до нейде кората му или въздухът, който господин Уег намираше много… железен, упражняваше върху него противното действие, но Уинтон малко изостави това, което беше първия дълг на един мъж, а именно да крие чувствата си.

През последния следобед на техния престой те дълго се разхождаха из гората. Развълнувана от красотата на облените от слънце дървета, Джип не можеше да говори. Но Уинтон, който сега щеше да я изгуби, беше словоохотлив. Той започна за неприятните промени в света на състезанията, който беше станал много плутократичен и беше възприел ред американски обичаи; после почна да се оплаква изобщо от всичко. Парламентът беше изгубил самоуважението си, тъй като на членовете му сега се плащаше, градовете поглъщаха замята, ловът беше застрашен, силата на пресата страшна, всички като че ли се бояха да проявяват добри обноски и раса. Докато порасте малката Джип, всички ще са под контрола на наблюдателни комисии, ще живеят в градински градове, ще трябва да дават сметка за всяка стотинка, за всяка минута от времето си. Конете ще са измрели и ще се виждат само на тържествени шестия. Но той ще е умрял до тогава. И изведнаж той прибави: — Какво мислиш, че става с нас след смъртта, Джип?

— Нищо, татко. Мисля, че само се връщаме назад.

— И аз това мисля.

Джип пошепна:

Нещо, което не беше усмивка, се изтръгна от устните на Уинтон.

— А какво е това, което наричат Бог? Доколкото виждам, само най-доброто, което човек може да извлече от себе си. Едно нещо обаче, Джип, най-много ми е правило да си блъскам главата. Цял живот съм жадувал за едно-единствено сърце. После дохожда смъртта и аз изчезвам. Защо съм обичал, ако няма никаква среща след това?

Може би да обичаш някого или нещо с цялото си сърце е само по себе си всичко.

Уинтон се вгледа пред себе си.

— Да — каза той най-после. — Набожните хорица пестят парите си, за да ги заложат на един кон, който никога няма да препуска. Индийските йоги седят и все им е едно дали светът ще пропадне. Вярват, че ще са по-добре в бъдещия свят. Но ако няма такъв?

Джип сложи ръката си на неговата, притисна се до него.

— Татко, ти и аз ще отлетим с вятъра и слънцето, с дърветата и водите, като Прокрида, на моята картина.

VI

Брайян се качи с раздвоени чувства в експреса от Единбург — съжаление за момичето, което оставаше тук и копнеж по жената, при която отиваше. Как може да чувствува така двояко. И все пак лесно му беше, лежейки в спалния си вагон да плува в спомени за Диана, как му подава чай или го поглежда, когато й обръща нотите на нейните песни; а в следния момент го обхващаше копнеж за прегръдките на Джип, за гласа й, за очите й, за устните й върху своите. Той се връщаше към чувствата и другарството, които го задоволяваха повече от всички други. Обаче копнееше малко и по червенокосото момиче.

Тоя странен, прилив и отлив на чувства го приспа. Той сънува, както могат да сънуват хората само във влака, пробуди се в глухата тишина на някаква гара, пак заспа, чинеше му се, че за часове, пак заспа и се събуди когато вече беше съвсем светло. Сега имаше само едно чувство, само един копнеж да се намери при Джип. И в колата той се усмихваше, радвайки се на мириса на Лондонското утро.

Тя беше в спалнята, смъртно бледна, треперяща от главата до петите. Когато той я обви с ръцете си, тя затвори очи. Притиснал устни върху нейните, той я чувствуваше, че губи съзнание и сам не усещаше нищо, освен дългата целувка.

На следния ден те отидоха в Нормандия. Тук всичко имаше грамадни размери — хора, животни, поля, дворовете на селските къщи, оградени от високи дървета, небето, морето, дори къпините. Отначало Джип беше неизказано щастлива. Два пъти обаче пристигнаха писма с познатия почерк и шотландски пощенски печат. Един призрак става по-голям в тъмнината, по-телесен, когато го виждаме в мъглата. Ревността не се корени в разума, но в природата на тоя, които обича страстно, и чувствува гордо. А скептицизмът е благоприятна почва за ревността. Дори ако гордостта не би й забранила всеки въпрос, тя не би повярвала неговите отговори. Той, разбира, се щеше да каже — макар и само от състрадание — че не мисли никога за друга жена. До сега това беше само призрак. През тия три седмици тя чувствуваше, че той наистина я обича, и беше щастлива.

В първата седмица на октомври се върнаха дома. Малката Джип беше станала съвършена яздачка. Под ръководството на стария Петънс тя яздеше по полето, притиснала мургавите си крака о сивото пони, с възбудено лице и очи, права, с развеяни кестеняви коси по изпразения й гърб. Тя искаше да язди с мама, дядо и Брайян. Първите дни се посветиха на нейните желания. После за Брайян почна работата, а за Джип животът, в който тя делеше Съмерхей с неговия друг свят.

VII

Старото куче Оси лежеше на пътеката, огряно от бледното ноемврийско слънце. Шестнадесетгодишно, то беше вече глухо, тъжно и всеки път, когато господарят му заминаваше, погледът му като че казваше: „Веднъж завинаги ще ме напуснеш!“ Другите хора в къщата всеки ден все по-малко му заместяха това, на което той още малко време имаше да се радва; и той вече не можеше да търпи чужди хора вътре в двора. От прозореца си Джип го видя, че се изправи, ръмжейки към раздавача. Загрижена за краката на човека тя се спусна долу.

Едно писмо с почерка, от който се страхуваше, със забележка: „Бързо“, пратено му от Лондонската му квартира. Тя го доближи до носа си. На какво миришеше? Пръстите й попипаха мястото, дето беше залепено. Тя го сложи, защото желанието й да го отвори беше много силно. И изведнъж й хрумна: „Ако го прочета и няма нищо?“ Всичката й ревност щеше да се успокои! Но ако има нещо?! Изведнъж щеше да изгуби доверието си в него, в себе си, неговата любов и самоуважението си. Да му го занесе ли сама! С влака в три часа щеше да стигне веднага след пет. Тя се завтече горе. Малката Джип седеше на стълбата и гледаше една книга с картини.

— Отивам в Лондон, миличко. Кажи на Бети, че може да се върна довечера, а може не. Целуни ме хубаво!

Малката Джип я целуна и каза:

— Нека видя как ще си сложиш шапката, мамо!

Докато се обличаше, Джип мислеше: „Няма да вземам нищо със себе си“. Тя се завтече, взе писмото и побърза към гарата. Във влака пак извади писмото. Как мразеше тоя почерк зарад всички страхове, които й беше причинил през последните месеци! Ако това момиче знае какви тревоги и страдания й причинява, щеше ли да спре да пише? И тя се помъчи да извика в паметта си лицето, което беше видяла само за миг, гласа, който беше чула само веднъж — лице и глас на човек свикнал да налага волята си. Не! Това щеше да я направи само да постоянствува! Ясна игра спрямо една жена, която няма други права, освен тия на любовта. Слава Богу, тя не го беше отнела на друга жена или от това момиче! През всичките тия години не бе узнала неговите тайни. Тя стоеше на прозореца на празния вагон. Ето реката, ето заливът, дето той я беше молил да дойде изцяло при него. Сега изглеждаше тъй различен, гол под сивото небе, тръстиките изсечени, върбите подрязани.

Влакът закъсня. Мръкваше се, когато стигнаха, и тя взе кола, за да иде в съда. Странно че отива тука за първи път! Пред съда слезе от колата и тръгна пеш по тясната, лошо осветена и оживена улица към централното съдилище.

— Тук, по тая каменна стълба, госпожице, втората врата! — При слабата светлина тя се мъчеше да чете имената. „Съмерхей — втора врата“. Сърцето й биеше силно. Какво ще каже. Как ще я поздрави! Не беше ли глупаво, опасно да дойде? Може да има някакво съвещание? Може да има разсилен или някой друг, които да не я пусне. Тя се спря на първия етаж и написа на една карта с молив:

После пое издълбоко дъх, за да успокои сърцето си, и се качи. Ето името и вратата. Тя позвъни — никой не дойде, вслуша се — не чу никакъв звук. Всичко изглеждаше масивно, черно и тъмно — железните перила, каменните стълби, голите стени, дъбовите врати. Тя позвъни пак. Какво да прави? Да остави писмото! Да не го види — да сметне идилията си за разбита — да направи едно хладно посещение в Бъри Стрит, дето щеше да намери само госпожа Марки, защото баща й беше в Милденхем и нямаше да се върне преди неделя! И тя помисли: „Ще оставя писмото, ще отида да пия чай и пак ще се върна!“

Тя извади писмото, пусна го през отвора, чу как падна в кутията за писма и бавно тръгна назад. Беше пълно с мъже и момчета, които се връщаха от работа. Изведнъж й обърна внимание една женска фигура, която вървеше наред с един мъж. Лицата им бяха обърнати едно към друго. Джип чу гласовете им и погледна след тях. Те тъкмо минаваха край един фенер и светлината му падна върху косата на жената, освети един привичен жест на Съмерхей — да дига рамото си, когато отрича нещо. Те прекосиха улицата, качиха се по стълбата, по която тя току-що беше слязла, изчезнаха вътре. Обхвана я такъв ужас, че едва можеше да върви.

— О не! о не! о не! — й мина през ума като хленч, като студен, дъждовен вятър през мокри дървета. Какво значеше това? В нейното отчаяние не й дойде на ума да се върне пак горе в неговото бюро. Тя нямаше представа какво прави, къде отива, пресече улицата без да обръща внимание на движението, стигна до Трафалгар Скуер и се облегна на оградата срещу Националната Галерия. Тука й дойде първата свързана мисъл: „Затова значи бюрото му беше празно! Никакъв разсилен, никой! За да бъдат сами! А още тая заран я бе целувал!“ Един ужасен смях, примесен със стенание я задуши. Защо има сърце? До лъвовете някакъв младеж прегръщаше едно момиче.

Джип се обърна и се запъти към Бъри Стрит. Там беше тъмно! По-добре! Не би могла да влезе.

Дърветата на парка, под които минаваше, имаха още някой лист, медно червен като косата на онова момиче. Тежки видения я измъчваха. Празната стая! И той ще я лъже! Вече беше излъгал. Тя не беше заслужила това. Мисълта за причинената й неправда бе първото облекчение, което почувствува, първото определено чувство в смутения й от мъжа ум. Тя не бе погледнала никакъв мъж, не бе погледнала никого от оная нощ на морето, когато той дойде при нея. Но това не беше утеха. Тя започна да рови из паметта си, да търси от кога се беше променил към нея. Не можа̀ да намери нищо. Той не се беше променил към нея. Можеше ли да се преструва на влюбен, когато я целуваше. Мислеше ли за това момиче?

Любов! Такава ли власт имаше тя над нея, та да страда толкова само защото го беше видяла с друга? Какво да прави? Да се върне в къщи, да се зарови в дупката си? На гарата тя свари един влак и се качи. Имаше и други хора във вагона, търговци от града, адвокати от същото място, от дето идеше и тя. Беше доволна от шумоленето на вестниците, от равнодушните лица, доволна, че можеше да запази маската си, уплашена от силата на своето чувство. Един по един пътниците слязоха и тя остана сама, загледана в опустялата река, осветена от забулената зад облаци луна. За един миг помисли: „Да отворя ли вратата и да изляза? — Една стъпка и мир!“

От гарата тръгна бързо. Валеше и тя се радваше на хладината по пламналото си лице. В малката букова горичка въздишаше и стенеше вятърът, клатеше тъмните клони, обрулваше листата, шибаше я по лицето. Разлюляната гора беше пълна с тежка меланхолия. Тя тичаше през гъсто нападалите мокри листа, които се полепяха по чорапите й. На края на гората се спря, за да поеме дъх, наведе глава под дъжда и се завтече през полето.

Тя стигна в стаята си, без да я види никой. Сгушена пред запаления огън, тя се вслушваше във вятъра, който свиреше в тополите, и сега й дойдоха думите на оная шотландска песен:

После легна и заспа.

На следната сутрин се събуди с радостната мисъл: „Събота е, веднага след обед ще си дойде!“ И после си спомни. Като че някакъв демон влезе в нея, демонът на упоритата гордост, който с всеки час на това утро ставаше все по-черен. За да не бъде в къщи, когато се върне, накара да оседлаят кобилата й и тръгна сама по ливадите. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше все така силно от югозапад, небето беше разкъсано на бели и сиви парцали, кълба от дим се гонеха между облаците и сините като глетчер късове небе. Виждаше се надалеч до гористите височини на изток, зад реката. Есенната местност се простираше надалеч под странното небе: избеляла трева, голи полета, сиви, златно-кафени гори, почти оголени. Но нито вятърът, нито свежестта на дъжда, нито небето и далечните багри не можеха да прогонят от сърцето й безнадеждната мъка, демона породен от нея.

VIII

Някои мъже са родени играчи и не могат да отблъснат съдбата, когато ги постави на изкушение.

Съмерхей обичаше Джип. Не й се беше наситил нито душевно, нито телесно, мислеше дори, че никога няма да се насити, но от месеци вече играеше с един риск, който вчера беше достигнал най-висшата си точка. И сега, връщайки се при нея, той се чувствуваше безпокоен. Хвърляйки поглед назад, той не можеше да каже кога беше почнал да се колебае. Диана също играеше смела игра. Той не я уважаваше, както уважаваше Джип: тя не го трогваше, както го трогваше Джип, не беше — нито на половина — тъй привлекателна; но имаше за момента сила да му завърти главата, имаше някакъв странен, парлив чар, омаята на властна виталност. Влюбена в живота, тя го караше да чувствува, че нещата отминават край него. А и в неговата природа беше да пие дълбоко от живота. Далечното им родство създаваше някаква близост помежду им, тъкмо достатъчно, за да премахне ония пречки, чието преодоляване в други случаи изисква съзнателно усилие.

Съмерхей не беше схванал размера на опасността, не беше предвидял снощната криза. Беше получил по обед една телеграма, с която тя му напомняше едно на шега дадено обещание в Шотландия, че ще пият заедно чай и той ще й покаже стаите си — само по себе си дребна и безопасна работа. Не беше мислил, че тя ще изглежда толкова красива, излегната в неговото голямо оксфордско кресло, с разкопчаното кожено палто, от което се показваше бялата й шия. Не беше мислил, че като се наведе да вземе чашата й, тя ще протегне ръце, ще наведе главата му, ще притисне устните си до неговите и ще каже: „Сега знаеш!“ Главата му се замая, маеше се още, като мислеше за това! Това беше всичко! Дребна работа! Обаче отровата беше в кръвта му, като го целуна бързишката, като я гледаше, вдъхваше парфюма й, който напомняше борова гора, докато тя си вземаше ръкавиците, закопчваше палтото си, сякаш не тя, а той беше откраднал тая целувка. И ръката й се притискаше до неговата, като слизаха по стълбите. На гарата пак го погледна с полунасмешлива усмивка, пълна с предизвикателство, другарство, обещание. Като се върна, той намери писмото, преадресирано от Джип от Червената къща. И някакво безпокойство го обхвана, че то е ходило там. Той прекара неспокойна вечер в клуба, като игра на карти и губи; седя късно над едно дело, работи усилено сутринта и сега, като се приближаваше до Джип, съзна, че е изгубил спрямо нея прямата си простота.

Като узна, че е излязла, безпокойството му се усили. Друг път тя все го чакаше, за да яздят заедно. Дали не го беше очаквала с тоя влак? Той се облече и отиде в конюшната. Петънс седеше на един сандък и четеше в някакво старо ръководство, в което беше отбелязана миналата му слава.

— Добър ден, господине! Ветровито време. Госпожата излезе преди два часа, господине. Не искаше да я придружавам.

— Бързай тогава да ми оседлаеш Огнян!

— Да, господине! Много добре, господине!

Преди два часа!… Той отиде към дюните, към пътя, от дето те обикновено се връщаха, язди цял час, гледа на всички страни преди да се върне разгорещен и угрижен. На масата в хола лежаха ръкавиците и камшикът й. Олекна му и той се завтече горе. Тя си оправяше косата и бързо извърна главата си, когато той влезе. Той се завтече към нея, обаче имаше глупавото чувство, че тя се брани. Тя наистина се дръпна и каза:

— Не! Не се преструвай! Всичко друго, но не се преструвай!

— Какво има, Джип?

— Нищо. Само не се преструвай! — И като се обърна към огледалото продължи да забожда косата си.

Изглеждаше много хубава, зачервена от яздата по вятъра и той копнееше да я стисне в прегръдките си. Със страх и малко ядосан, той каза:

— Можеш да обясниш, мисля.

— Ти можеш да направиш това. Аз се лутам из тъмното.

— Не разбирам никак.

— Не разбираш ли? — Нещо страшно имаше в начина как тя се отвръщаше от него, докато пръстите й бързо се движеха по лъскавата й тъмна коса — нещо застрашително, внезапно в тая враждебност. Съмерхей седна на леглото. Дали писмото? Но как? Не беше отваряно!

— Какво, за Бога, се е случило, Джип, от вчера насам? Говори, не ме дръж така!

Тя се обърна и го погледна.

— Не се преструвай, че си разтревожен, защото не можеш да ме целунеш? Не бъди фалшив, Брайян! Знаеш, че от месеци всичко е преструвка!

Съмерхей повиши гласа си.

— Ти трябва да си полудяла. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— О, разбираш! Получи ли вчера едно писмо, с надпис „бързо“.

Значи това беше. Той се втвърди и каза упорито:

— Да, от Диана Лейтън? Имаш ли нещо против?

— Не. Но как, мислиш ти, стигна то тъй скоро от тук до тебе?

— Не зная, — каза той глухо. — По пощата, предполагам.

— Не. Аз го пуснах в кутията ти — в пет и половина.

Съмерхей беше свикнал да схваща бързо; цялото значение на тия думи изведнъж му стана ясно.

— Тогава трябва да си ни видяла.

— Да.

Той стана, направи едно безпомощно движение и каза:

— О Джип, недей! Не бъди така рязка. Кълна се в…

Джип се изсмя късо, обърна се пак и продължи да нарежда косата си. И някакво страшно чувство, че трябва да блъсне главата си в нещо се появи у Съмерхей. Той каза безпомощно:

— Поканих я само на чай. Защо не? Тя ми е братовчедка. Нищо нямаше! Защо мислиш най-лошото за мене? Тя искаше да види моите стаи. Не можех да откажа!

— Празните ти стаи! Недей, Брайян, много мизерно е това! Не мога да го понасям!

При тоя удар с камшик той извърна глава към нея.

— Прави ти значи удоволствие да мислиш най-лошото.

Джип спря да реди косата си.

— Всякога съм ти казвала, че си напълно свободен. Мислиш ли, че вече от месеци не забелязвам. Дохожда един момент, когато гордостта се възбунтува — това е всичко. Не ме лъжи, моля те!

— Нямам навик да лъжа. — Обхвана го едно страшно чувство, че е обвит в мрежа, която не може да разкъса — от мрежа, която сам беше изплел чрез тая проклета близост, безпричинно укривана от нея. Как да я убеди в истината, че само нея обича действително?

— Джип, кълна ти се, че няма нищо, освен една целувка и че не беше моя…

Тя извика:

— О, махни се!

Той сложи ръцете си на раменете й.

— Само тебе наистина обичам. Кълна се. Трябва да ми вярваш! Глупаво е — глупаво! Мисли за нашата любов — мисли за всичко… — Лицето й беше като вкаменено; той отпусна ръце и прошепна:

— Твоята гордост е ужасна!

— Да, тя е всичко, което имам. Можеш да отидеш при нея, ако искаш.

— Да отида при нея? Ако поискаш, никога вече няма да я видя.

— О, недей! Каква полза?

В тоя момент Съмерхей беше наистина искрен. Но не можеше да накара Джип да го повярва! Колко страшно! Колко несправедливо и безразсъдно от нея! Какво беше сторил, та да не му вярва, да го мисли за такъв долен подлец? Той ли беше виновен, че момичето го беше целунало? Че го обича? Че той има природата на мъж? Безразсъдно, несправедливо, дребнаво. Той й хвърли един разярен поглед и излезе.

Той отиде в кабинета си, тръшна се на леглото и обърна лицето си към стената. Но едва изминаха пет минути и гневът му се обърна на смъртен силен страх. Той разбра нейната природа с всичката й гордост и скептицизъм — дълбочината и силата на нейната любов. Тя не искаше нищо, освен него, а той искаше и вземаше още толкова други неща. Той схвана смътно това като част от чувството, че не ще намери изход, като част от дразнещия копнеж да блъсне главата си и да разчисти от пътя си всички пречки. Колко време щеше да трае това състояние? Той стана и почна да крачи из стаята; отвреме-навреме клатеше глава, мъчеше се да я освободи от това страшно иго. Диана! Беше казал, че никога повече няма да я види. След тая целувка, след нейния последен поглед! Как да скъса така изведнъж с нея? Той изтръпна! Колко ужасно беше всичко това! Трябва да има някакъв изход, трябва! Сигурно! Но как?

В гората на живота съдбата се беше спряла, обърнала беше тъмната си неясна фигура между дърветата, показваше му своята бледна буза и черните си очи, показваше с тръпна внезапност своята странна реалност.

IX

Джип остана в стаята си и продължи да се занимава с дребни работи, както правят жените, когато са особено нещастни — зашиваше панделки по долните си дрехи, чистеше пръстените си. Демонът, който беше влязъл в нея, когато се събуди тая сутрин, се беше набеснял. Сега затихна и я остави смутена и нещастна. Тя бе промушила своя любовник, почувствувала удоволствие при това, а беше страшно тъжна. Каква полза — какво удовлетворение? Как може да се изцери тая дълбока рана чрез отмъстителните убождания, как да се разнесе ракът, който разяждаше живота й. Ако той дойде и даде само един знак, тя щеше до се хвърли в обятията му. Но той не дойде, и тя не слезе, и беше крайно нещастна. Стъмни се, но тя не спусна завесите: видът на шибаната от вятъра и осветена от луната градина, на обрулените листа й беше меланхолично развлечение. Малката Джип дойде. Вятърът повалил едно дърво, тя се качила и набрала две кошници жълъди, прасетата били толкова лакоми, вятърът я дигнал и Бети трябвало да тича след нея. Брайян бил много зает, само веднъж я целунал и сега се разхождал из стаята си.

Вятърът! Да можеше да издуха из сърцето й чувството, че всичко е свършено, все едно дали той се преструва че я обича от състрадание! В нейната натура, тъй скептична и недоверчива, доверието, разтърсено до корените си, никога не можеше да се възстанови. Гордостта й никога нямаше да се задоволи с половин любов. Тя, която се боеше от любовта, се бори, когато тая дойде, докато бе повалена; която от тогава живееше само за любов и нищо друго, която даваше всичко и искаше всичко, сега знаеше сигурно и завинаги, че не може да има всичко.

От месеци той бе мислил, поне за малко, за друга жена. Дори да повярва, че не е имало нищо, освен тая целувка, нищо ли не беше, че бяха стигнали до там! Това момиче, тая братовчедка, държеше всичките карти: свят, семейство, влияние, осигурен живот; и нещо повече, ужасно много повече; копнежа на един мъж по младото, непробудено същество. За това момиче той можеше да се ожени! Тая мисъл я преследваше! Едно избухване на мъжка невъздържаност тя още би могла да прости. Обаче, това момиче, неговата братовчедка, го обсаждаше, откъсваше го от нея! Как със своята гордост да го отстрани от Диана, да го обвърже?

Тя го чу да влиза в тоалетната си и слезе, докато той беше там, полека долу. Животът трябваше да продължава, слугите да не забележат. Тя седна на пианото и започна да свири. Той влезе и се спря мълчаливо до огъня.

Вечерята с неизбежните разговори беше почти непоносима и щом се свърши, той се върна в кабинета си, тя при пианото. Седеше тук, готова да удари клавишите, ако влезе някой в стаята и сълзи капеха по ръцете й, сложени в скута й. Копнееше да го стисне в прегръдките си и да извика: „Все ми е едно, все ми е едно! Прави каквото искаш, иди при нея, но само обичай ме малко!“ И все пак — да бъде обичана или да обича малко! Възможно ли е? Не за нея!

В безкрайно отчаяние тя си легна, чу го, че влиза в тоалетната, видя го най-после, в светлината на огъня, че коленичи пред нея.

— Джип!

Тя стана и обви ръцете си около шията му. Такава можеше да бъде прегръдката на една удавница. Гордостта изчезна пред желанието да го почувствува пак близо до себе си, за да намери пак изгубеното минало. Дълго слуша оправданията му, протестите му, уверенията му в неизменна любов — за нея странни и мъчителни, момчешки, трогателни. И тя почна да го успокоява. В тоя час тя се издигна над себе си. Какво ставаше със собственото й сърце не бе важно, нека той само да бъде щастлив, да има всичко, каквото иска, с нея или далеч от нея и — ако трябва — завинаги далеч от нея.

Но, когато той заспа, за нея почна ужасно време; защото в тия късни часове, когато всичко изглежда най-лошо, тя не можа да сдържи плача си. Това го разбуди и пак започна нейната жалба: „Всичко е свършено!“ — и неговият отговор: „Не е!“ Като при всички човешки трагедии и двамата бяха, всеки според натурата си, прави. Тя му се отдаваше изцяло, искаше в замяна всичко и не можеше да го има. Той я искаше, но искаше още нещо освен нея и не можеше да го има. Той не допущаше невъзможности, но тя да.

После настъпи затишие. Дълго тя лежа будна, загледана в тъмнината, съзнала своето нещастие, търсеща безуспешно как да го понася. Невъзможно да го откъсне от другия му живот, невъзможно, докато той води тоя живот, онова момиче да не се стреми да го отдели от нея. Невъзможно да го следи и разпитва. Невъзможно да живее няма и сляпа, като приема само трохите останали от другите, и не издава нищо. Тя не можеше да се дели между много хора, а той можеше. Въпреки всичките му протести тя знаеше, че той не иска наистина да остави момичето. Дори, ако то го остави! И бавно у нея изникна план да го изпита. После тя бавно дръпна ръцете си и заспа изтощена.

На следната утрина тя без колебание пристъпи към изпълнението на плана си. Наложи си да се усмихва и да говори, като че нищо не беше станало, и наблюдаваше със страшна болка в сърцето облекчението на лицето му, явната му радост от промяната. Почака, докато той се приготви да слезе, и каза, все още усмихвайки се:

— Забрави всичко от вчера, мили. Обещай ми, че нищо няма да се промени от това. Ти трябва да си пазиш приятелствата, не трябва нищо да загубиш. Няма да ми е нищо, ще бъда съвсем щастлива! — Той коленичи и опря челото си на скута й. Тя гладеше косата му и повтаряше: „Ще бъда щастлива, ако се наслаждаваш от всичко, което се изпречи на пътя ти. Няма да ме безпокои ни най-малко.“ И тя наблюдаваше лицето му, по което смущението изчезна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, наистина!

— Тогава виждаш, че няма нищо, че никога не е имало нещо — в сравнение с тебе — никога!

Той беше приел нейното разпятие.

— Ще бъде подло да се откажеш от тая близост, и на братовчедката ти ще е тежко.

Тя видя, че облекчението по лицето му се засили и се изсмя внезапно. Той скочи и я погледна смаян.

— О Джип, за Бога, не почвай пак!

Със стеснение тя се отвърна, закри лицето си с ръце, не отговори нищо на всичките му молби и целувки и като се отскубна от него, спусна се към вратата. Една безумна мисъл я облада. Ако тя умре, всичко щеше да се оправи за него, щеше да е добре — спокойно за всички! Но той се хвърли пред нея.

— Джип, за Бога! Ще я оставя, разбира се ще я оставя! Бъди — бъди разумна! Не давам ни пара за нея в сравнение с тебе!

И сега пак настъпи едно от ония затишия, за които и двамата знаеха, че са затишия от изтощение.

Камбаните биеха, вятърът беше утихнал, настъпи едно от ония затишия, които идват през нощта и траят по петнадесет часа, градината беше покрита с листя, зелени, жълти, тъмночервени.

Съмерхей остана цялата сутрин при нея. Постепенно той изгуби страха си, тя изглеждаше сега спокойна, а той не понасяше лесно тревогите и се стараеше да ги отърси от себе си. Но след обед бурята почна пак с една сила, която показваше колко дълбока беше раната. Той попита дали ще му поръча нещо, като отиде утре в града, а тя му отговори: О не, благодаря, ти си имаш друга работа, имаш да ходиш на гости!

Гласът й, лицето й, му показваха с нова сила, как беше парализиран животът му. Ако не може да я убеди в своята любов — той ще живее в постоянен страх, че като се върне, няма да я намери, че тя ще направи нещо ужасно. Той я погледна с ужас и излезе от стаята. Пак го обхвана чувство, че трябва да се блъсне с главата си в нещо и пак се помъчи да го задуши. Такава дребулия, а такива страшни последици. Цялото й равновесие, целият й разум изглеждаха разрушени. Какво беше сторил толкова ужасно. Не можеше да възспре онова момиче да не го обича!

През нощта Джип каза:

— Ти си жесток. Няма нищо в света, което да не бих мразила, само ако знаех, че видът му ти причинява за момент болка!

Това беше вярно, той чувствуваше, че е вярно, но не можеше да мрази момичето, защото то го обичаше — дори ако чрез това би спестил на Джип мъките. Това не беше разумно, не беше възможно. Защо жените да не могат да видят нещата в правилното им съотношение? Тя го намира жесток! Но той не беше такъв. Трябва да я накара да разбере това. Как? Да се откажа от всичко? Да се откаже от Диана? Да би могъл! Чувството му не беше тъй дълбоко, наистина? Но щеше да бъде мъчно, подло, жестоко да се откаже съвсем от нея. А все пак това би могло да стане, би било по-добре, отколкото Джип да го мисли за жесток. Трябва, трябва да стане!

Обаче дали щеше да има полза? Щеше ли да повярва тя? Нямаше ли да го подозира, когато е далеч от нея, каквото и да прави? Трябва ли обаче да стои все тук в бездейност? Една вълна от гняв го обля. Защо се отнася към него като към съвсем несигурен? Или — е такъв? Когато Диана обви ръцете си около шията му, той не можа повече да противостои на нейната целувка, както не би могъл сега да прелети над тия тополи! Но все пак не е подлец, не е жесток, не е лъжец! Какво можеше да стори? Не трябваше да отговаря на първото писмо на момичето от преди една година. Но как да предвиди? От тогава, все така постепенно, нищо, наистина, почти нищо! Сърцето му пак се изпълни с яд. Тя трябва да е чела писмото под проклетия бюст преди месеци. От тогава действува отровата. И във внезапна ярост от глупавия случай той удари с юмрук бронзовото лице. Статуйката падна, Съмерхей погледна ръката си, която го заболя. Колко глупаво! Но ядът му се уталожи. Какво да прави? Само да му повярва Джип! И пак го обхвана безнадеждното чувство, че нищо не може да помогне. Сега беше началото на една болка, която няма край. Като мишка в капан, неговият дух търсеше изход на всички страни. Е, добре! Щом е така безнадеждно — да става както ще! Той сви рамене, отиде в конюшната и заръча да оседлаят Огнян. Докато чакаше, помисли: „Да я повикам ли да дойде с мене?“ — но почувствува, че не би понесъл повече мъки, и препусна към дюните.

Огнян, кафеният кон без ни едно бяло петно, който Джип беше яздила на лова, когато първи път видя Съмерхей, беше сега на девет години. Двата недостатъка на господаря му — да кара все напред и тежката ръка — бяха направили още по-твърда и без това твърдата му уста. Може би днес беше станало нещо в конюшната, което му беше развалило настроението, а може би чувствуваше тревогата на яздача, но днес той прояви най-лошите си качества и Съмерхей изпитваше някакво извратено упорито удоволствие от това. Той отиде към дюните, после, разгорещен, тръгна назад, навлезе в „пущинака“ на малката Джип, двете обрасли с тръстика полета, между които стоеше срутената колиба. Между двете полета се издигаше ограда, той препусна нататък и Огнян я прелетя като птица. Съмерхей се зарадва, върна се и конят пак взе леко препятствието. Но кръвта на животното кипна. Съмерхей едва можеше да го удържи. С едно: „Звяр, не дърпай така!“ — той стегна юздата на коня и в една от ония нервни кризи, които ни обхващат понякога, почна да го бие.

Те препуснаха към ъгъла, дето се допираха полетата, и изведнаж той забеляза, че не може повече да удържи животното, което препуска като бясно към развалината. Съмерхей помисли: „Ах, Господи! Ще се убие!“ Направо към старата каменна сграда, обвита в бръшлян, право към нея, в нея. Съмерхей наведе главата си, но не достатъчно. Бръшлянът покриваше една греда! Страшен трясък! Изхвърлен от седлото, той падна на гърба си в една локва от тиня и листа. Конят се подхлъзна, остана незасегнат, спря се уплашен, погледна с уплашени очи господаря си, после отхвърли глава назад и тръгна пак към полето.

X

Когато Съмерхей след нейните думи излезе от стаята, сърцето на Джип се сви. Цялата сутрин тя се беше мъчила да въздържи буйната си ревност, а сега при първото напомняне пак бе избухнала. Това беше свръх силите й! Да живее ден след ден, като знае, че той в Лондон или се среща с момичето, или едва се въздържа да не я види! А като се върне да бъде за него това, което е била, да не показва нищо — възможно ли ще е това? Ако наистина я обича, как може, дори за секунда да се колебае? Самата мисъл за момичето би го отблъсквала. Той щеше да покаже това, не би го казал само между другите буйни думи. Но каква полза от думи, когато противоречат на делата? Тя, която обичаше с всяка своя частица, не можеше да разбере, че един мъж може действително да обича и желае една жена и в същото време да го привлича друга.

Ще бъде ли животът й по-малко нещастен, ако го остави и се върне пак в Милденхем? Живот без него? Невъзможно! Живот с него? Също тъй невъзможно! Тя бе достигнала до една точка на душевна мъка, когато умът й съвсем не работеше, но се хвърляше безпомощно от една алтернатива, към друга без да се старае да вземе някакво решение. И тя се залисваше с дребулии; закърпи една негова ръкавица, подреди някои писма и сметки, изчетка стария Оси и го намаза с някаква мас.

В пет часа, понеже знаеше, че малката Джип ще се върне от разходка, а не се чувствуваше в състояние да сподели нейната веселост, тя се измъкна полека и тръгна към реката. Вятърът пак беше почнал да стене между дърветата, на бледосиния хоризонт се трупаха гъсти облаци. Тя се спря до реката, загледа се в сивата вода, по която плуваха листа и откъртени от вятъра клончета. Внезапно я обхвана копнеж по баща й; само той можеше да й помогне, поне малко, със своето спокойствие, своята любов, със самото си присъствие.

Тя се обърна и тръгна назад, като мислеше напрегнато. Дали не биха могли да заминат, да направят едно пътуване около света? Би ли напуснал той работата си за това? Дали да му предложи? Но нямаше ли да е само едно отлагане? Тя сега вече не му беше достатъчна, щеше да е още по-малко, ако е откъснат от работата си! И все пак това беше като искра в мрака. Тя стигна до „пущинака“. Белите облаци, натрупани на изток над реката, се бяха зачервили, зад тях, бледен, недействителен, месецът надничаше на синьото небе. Всичко блестеше в силни багри. Дъбовете още не бяха изгубили листата си, блестяха в измитата от дъжда светлина със златни и зелени отливки; полуоголените букове светеха като медни, ясените горяха в червен пламък. Един отбрулен лист прелетя край Джип, завъртя се във вятъра и се изгуби.

Дъждът беше промокрил тревата и Джип тръгна назад. До вратата на развалината стоеше един кон. Огнян, оседлан, обюздан, но без конник! Той зацвили насреща й. Защо? Къде беше той?… Тя блъсна бързо вратата, завтече се и видя Съмерхей, прострян в тинята на гърба си, едното му око беше широко отворено, челото и косата му окървавени. Няколко листа бяха паднали върху него. Господи! В очите му нямаше живот, по устните му нямаше дъх, сърцето му не биеше; листата бяха нападали по лицето му, в кръвта на бедната му глава. Джип го подигна — вдървен, студен като лед! Тя извика и падна, обгръщайки вцепененото му тяло с всичката си сила, целувайки устните, очите му, разбитото му чело, мъчейки се да го стопли, да му вдъхне живот, докато и тя падна в калта между листата, — устните й върху неговите студени устни, тялото й върху неговото студено тяло, а вятърът шумеше из бръшляна и носеше мирис на дъжд. Конят, неспокоен, беше навел глава над нея и я душеше, после се дръпна, изцвили и препусна през полето…

Старият Петънс, който чакаше Съмерхей да се върне, чу далечното цвилене и отиде към градинската врата, взирайки се с малките си очи към заник слънце. Той видя един кон без конник да препуска из „пущинака“ и помисли; „Трябва да го уловя, побягнал е от господаря!“ Той се върна, взе малко овес и се запъти. Характерно беше, че старият коняр не мислеше за някаква злополука. Господарят навярно беше слязъл да отвори тежката врата, а тоя дявол в това време беше побягнал!…

След половин час той влезе в осветената кухня, запъхтян, разтреперан, сълзи капеха от очите му. „О, Господи! Повикайте хора от чифлика! Донесете една носилка! Ах, Господи, Бети, вие и готвачката — не мога да я откъсна от него! Не продумва, цяла е вледена! Елате по-скоро! О, Господи! Бедният господар! Конят навярно се е впуснал върху развалината и го е убил. Видях белези по дяволското животно, наранило си е плещите от зида. Ах, Господи! Елате — по-скоро! Вземете носилка, иначе тя ще умре там в тинята! Турете детето да си легне, викайте лекар и телеграфирайте на майора да дойде веднага. Дявол да ви вземе, изгубихте и ума, и дума! Каква полза сега да плачете и да се вайкате?“

В шепота на полетата светлината от един фенер падна в ъгъла върху старата развалина, върху бръшляна и счупената врата, върху калта и златните листа, върху двете тела, притиснати едно в друго. Джип беше в безсъзнание и нямаше разлика между нея и мъртвия. И сега по мократа трева, под вятъра и лунната светлина тръгна шествие — две носилки, двама мъже носеха едната, две жени и един мъж другата, а зад тях вървяха старият Петънс и конят.

XI

Джип дойде на себе си в леглото си и първото й сънливо движение беше към другаря й. Все със затворени очи тя протегна ръка, за да го докосне, преди да заспи пак. Тя не усети никаква топлина, никакво тяло и в размътения й от морфина мозък мина неясната, самотна мисъл: „Ах, да, той е в Лондон!“ Тя се обърна на гърба си; Лондон? Имаше нещо там! Тя отвори очи. Цяла нощ ли беше горял огънят! Някой седеше в креслото или — сънуваше ли тя? И внезапно, без да знае защо, тя почна да пъшка. Фигурата се обърна, огънят освети лицето й. Бети! Джип затвори очи. Обля я ледена пот.

— Бети!

— Да, миличко!

— Какво стана?

— Не мисли, миличко, не мисли. Татко ти сега ще дойде, милото ми!

Очите на Джип блуждаеха от огъня и тая олюляваща се фигура към слабата светлина, която проникваше през завесата и още не беше собствено никаква светлина. Тя овлажни устните си с езика си, кръстоса конвулсивно ръцете си под завивката върху сърцето си. Значи не беше умряла с него? Не беше се върнала с него обратно в земята. Не?… Изведнъж в нея лумна някакъв пламък. Те се мъчеха да я спасят! По дяволите!

— Бети, жадна съм. Дай ми малко чай!

— Да, мила, ей сега! Ще те облекчи. Ти си добро момиче!

Едвам вратата се затвори и Джип скочи. Тя се впусна към гардероба, взе дългото си кожено палто, обу чехлите си, хвърли някакво дантелено шалче на главата си и отвори вратата. Всичко тъмно; всичко спокойно! Със затаен дъх тя се спусна безшумно по стълбата, откачи веригата на външната врата, отвори я и излезе. Като сянка мина през тревата, излезе из градината на пътя под тъмните дървета, от които капеха капки. Сутринната дрезгавина смесваше своята сива убита светлина с нощния мрак. Тя чу шума от една кола, която се изкачваше по хълма и се скри зад живия плет. Светлината от автомобила се изля на тая страна, освети изведнъж храстите и дънерите на дърветата, направи да блесне мокрият път. Джип видя, че шофьорът обръща главата си към нея, после колата потъна в мрака, задната й светлина изчезна. Те отиваха към Червената къща, навярно баща й или докторът, за да се мъчат да я спасят. Тя се завтече по-нататък. Един мъж с куче излезе от една врата и извика: „Ей!“ Тя беше изгубила чехлите си, тичаше боса, без да усеща камъните и трънаците край пътя, тичаше към пътеката, която водеше към реката, там дето брегът беше открит.

Вече беше стигнала пътеката; на стотина ядра се виждаха върбите и сивият блясък на реката. Реката и най-щастливите часове в целия й живот! Ако той беше нейде, щеше да го намери тук, дето беше лежал с глава на гърдите й, дето беше мечтала, видяла красота, дето толкова го беше обичала! Тя стигна до брега. Студена, сива, мълчалива и по-бърза от вчера, реката течеше. Далечните брегове бяха почнали да се белеят в утринната дрезгавина. Джип стоеше неподвижна, запъхтяна след толкова тичане. Коленете й не я държеха, тя падна в мократа трева, обви ръце около уморените си крака, започна да се люлее насам-нататък, косата й бе нападала по лицето й. Задушаваше се. Тя седеше и чакаше да поеме пак дъх, да има пак сила, да захвърли живота и да потъне в сивата вода. Някакво странно отделяне от самата нея, присъщо на треската, я обхвана, тя сякаш се виждаше сама да седи и да чака тук; мислеше: „Ще се видя умряла, влачена между тръстиките, ще видя птичките да се чудят над мене!“ И внезапно избухна в ридания. Нейното момче, нейното момче — бедната му коса! И тя се захлупи на очите си, зарови се за пръстта и мократа трева.

Слънцето хвърли един бледен лъч върху водата, една червеношийка зачурулика, един лист падна върху голия крак на Джип.

Уинтон беше на лов в събота, върна се в града в неделя с вечерния влак и отиде направо в клуба си на вечеря. Почти заспал с цигарата си, той бе събуден, когато щяха да затварят клуба. Беше минало два часа, когато той стигна на Бъри Стрит, дето намери телеграмата.

Никога не беше проклинал загубата на ръката си, както през следните часове, когато Марки трябваше да го облича, да приготвя куфара му и да търси автомобил, годен за такъв дълъг път. В три и половина тръгнаха. Уинтон, увит в кафеното си палто, седеше до шофьора, за да му показва пътя. Беше бурна нощ и той не искаше да излага Марки, който имаше слаби гърди, да седи отпред. Тоя наруши само два пъти мълчанието.

— Ще е страшно за госпожица Джип, господине!

— Да, ужасно.

А по-късно:

— Дали е мъртъв, господине?

— Бог знае, Марки! Да се надяваме за най-доброто!

Може ли съдбата да бъде тъй жестока и да нанесе такъв удар на едно тъй нежно и любящо същество?

Бети и една слугиня стояха, кършейки ръце, до отворената градинска врата. Той скочи от колата и извика:

— Какво има? Бързо!

— О, господине. Детето го няма! Оставих я за една минута да й донеса чай и тя избягала на студа!

Уинтон постоя две секунди като вкаменен, после улови Бети за рамото и попита спокойно:

— Какво става с него?

Бети не можа да отговори, обаче слугинята каза:

— Конят го убил при развалината, господине, долу в пущинака. А госпожата беше до преди четвърт час в безсъзнание.

— На къде е отишла?

— От тук е излязла, господине, вратата беше отворена, но не зная, накъде е отишла.

Реката!

— Обърнете колата! Марки, стой вътре. Бети и ти, момиче, тичайте — веднага към пущинака и търсете там! Да? Какво има!

— Като се качвахме по хълма, господине, видях една госпожа или нещо такова в дълга тъмна дреха с бяло на главата, до живия плет.

— Добре. Карайте бързо назад и гледайте хубаво!

В такива минути е невъзможно да се мисли. Но нямаше защо да се мисли, защото градините на вилите и хотела блокираха реката, освен на едно място. Уинтон спря колата, дето се отделяше пътеката, и се завтече. Той тичаше мълчаливо по мократа трева и Марки тичаше след него. Когато съгледа нещо тъмно на брега той преживя един миг на най-страшна мъка, защото помисли, че беше захвърлена тъмна дреха. После видя, че то се мръдна, и като направи знак на Марки да се спре, той се приближи на пръсти по мократа трева, коленичи между проснатата фигура и водата и каза:

— Милото ми дете!

Джип издигна глава и се вгледа в него. Бледното й лице с неестествено големи тъмни очи, покрито от нападалите й коси му беше чуждо, то беше олицетворение на болка. И той не знаеше как да помогне, да утеши, да спаси. Погледът й беше като на диво животно, когато го уловят. Инстинктът му подсказа да каже:

— И аз я изгубих тъй жестоко, Джип.

Той видя, че думите достигнаха до мозъка й; дивият поглед стана несигурен. Той простря ръка и я привлече към себе си, докато бузата й беше до неговата, треперящото й тяло до неговото и той все шепнеше:

— Зарад мене, Джип, зарад мене!

След като я занесе с помощта на Марки в автомобила, те я отведоха не в къщи, а в хотела. Тя имаше силна треска и бълнуваше. По обед леля Розамунд и госпожа Марки, извикани с телеграма, пристигнаха и Уинтон нае целия хотел, за да не се безпокои болната от шума.

В пет часа повикаха Уинтон в малката читална. Една висока жена стоеше пред прозореца и си засеняше очите с ръка в ръкавица. Макар че тъй дълго бяха живели на десет мили един от други, той познаваше Леди Съмерхей само на вид и почака тя да заговори.

— Няма какво да се каже; но, мислех, че трябва да ви видя. Как е тя?

— Бълнува.

— Бедното ми момче! Видяхте ли го… челото му? Ще го взема вкъщи. — Сълзи се ронеха една след друга под воала й. Тя се обърна към прозореца и прокара кърпичката си под воала си. Загледан в тъмнеещата морава, Уинтон каза:

— Ще ви изпратя всички негови неща, освен някои, които биха могли да бъдат утеха за бедното ми дете.

Тя се обърна.

— И това свърши така! Майор Уинтон, не се ли крие тук нещо друго? Бяха ли наистина щастливи!

Уинтон я погледна направо и каза:

— Много щастливи!

Без да трепне, той срещна тия затъмнени от сълзи очи, които се впиваха в неговите. Тя се обърна с дълбока въздишка, спусна воала си и излезе бързо.

Не беше вярно — той бе доловил това от бълнуванията на Джип, обаче никой, дори майката на Съмерхей, не биваше да знае!

В следните дни Джип в безсъзнание се колебаеше между живот и смърт. Уинтон почти не излизаше от стаята й, тая ниска стая със забулени от растения прозорци, от дето можеше да се види реката, която блестеше над бледното ноемврийско слънце или се чернееше над звездите. Той я гледаше като омагьосан. Изтръгнал я бе от нея като по чудо.

Той отказа да вземе сестра. Леля Розамунд и госпожа Марки бяха опитни в гледане на болни, а той не искаше чуждо лице да чува тия бълнувания. Неговата длъжност се състоеше в това да седи при нея и да пази, колкото е възможно, тайните й от другите. Той можеше да седи по цели часове с очи впити в лицето й. Никой не умееше като него да й поднася нишката на всекидневното, което щеше да изведе болната, без тя да съзнава това, из тъмния лабиринт, дето блуждаеше духът й.

Той се зачуди на многото запитвания, дори от хора, които смяташе за врагове и които пращаха слугите си да питат или оставяха карти. Но повече го трогваха простите хорица и тяхната искрена грижа за тая, чиято грация и нежност беше спечелила сърцата им. Един ден се получи едно писмо, препратено от Бъри Стрит.

Значи те знаеха името на Съмерхей — той се изненада. Не отговори, понеже не знаеше какво.

Понякога си запушваше ушите да избегне да чуе за тая дълга агония на духа, от която тук-там беше доловил нещо. Нейният блуждаещ дух като че ли не беше схванал последната трагедия, устните й все повтаряха нейната любов, страха й да не го изгуби; понякога тя се изсмиваше тихо и тоя смях звучеше странно и чуждо като проблясък на щастие. Тоя смях беше най-страшното за слушане… Обаче Уинтон намираше някаква страшна утеха в заключението, което постепенно му се наложи: трагичната смърт на Съмерхей тури крайна едно положение, което можеше да има още по-трагичен изход. Една нощ, седнал в голямото кресло до леглото й, той забеляза очите й впити в него. Те виждаха, те бяха пак нейните собствени очи. Устните й се раздвижиха.

— Тате!

— Да, детето ми!

— Спомням си всичко!

При тия страшно къси думи Уинтон се наведе и целуна ръката й, която беше извън завивката.

— Къде е погребан?

— В Уидрингтон.

— Да.

То беше по-скоро въздишка отколкото дума. Като издигна глава, той видя, че тя пак беше затворила очи. Бялата прозрачност на бузите и челото й пред тъмните клепки и коса беше почти страшно. Живо лице ли беше това или красотата на смъртта?

Той се наведе напред. Тя дишаше, спеше.

XII

По Нова година те се върнаха лека-полека в Милденхем, в тъмния Милденхем пълен с призраци от миналото. За малката Джип, вече петгодишна, започнала вече да живее, това беше най-приятният дом. Като наблюдаваше как, подобно на нея самата, детето става душата на къщата, Джип понякога намираше спокойствие. Тя още не се беше съвзела и когато човек я погледнеше ненадейно, лицето й беше все печално. Главната й грижа беше да не я изненадват. Уинтон намираше и усмивката й тъжна. През тая зима и пролет той не знаеше какво да прави с нея. Тя правеше големи усилия да се съживи, но трябваше да се чака, не биваше да се насилва. Времето само можеше да излекува — може би.

Пролетта дойде и отмина; физически тя бе закрепнала, но не беше излязла нито веднъж навън от градината, не беше заговорила нито веднъж за Червената къща или за Съмерхей. Не че държеше за мъката си, напротив изглеждаше че прави всичко, което е във властта й, за да я забрави и прикрие. Само сърцето й беше сломено. Малката Джип, на която бяха казали, че „Брайян си е отишъл и няма вече да дойде и че не бива да говори никога за него, да не разтъжи мама“, стоеше понякога и гледаше майка си смутена и сериозна, а веднъж каза:

— Мама не живее с нас, дядо, тя живее другаде. С Брайян ли?

— Може би, миличко, но не казвай никому, освен на мене. Не говори на никого за Брайян.

— Да, зная; но где е той, дядо!

Какво можеше да отговори Уинтон?

Той яздеше много с детето, което, като майка си, беше най-щастливо на седлото, но Джип той не смееше да покани. Тя никога не говореше за коне, никога не отиваше в конюшните, прекарваше дните, заета с дребулии из къщи, работеше в градината, седеше пред пианото, понякога свиреше малко, но повечето гледаше само клавишите, а ръцете й лежаха в скута й. Всичко това ставаше рано, в онова фатално лято, преди някой още да беше предугадил сътресението на света или да беше видял как почва да се натрупва мрак. Той често си мислеше: „Да може нещо да я отвлече от нея самата!“

В юни той й предложи да отидат в Лондон. За негова изненада, тя се съгласи веднага. Като минаваха край Уидрингтон, той се помъчи да започне разговор, но по-късно, като погледна крадешком зад вестника си, видя, че тя гледа навън и сълзи капят от очите й. Никакво движение, никакъв звук, само тия сълзи, които тихо капеха. И зад вестника Уинтон сви очи, лицето му се втвърди, докато почувствува, че кожата се изпъна над ябълките му.

От гарата до Бъри Стрит колата мина през тесни улици, дето се виждаше световната мизерия — болнави наглед мъже, съсипани жени, деца като призраци пред вратите и стълбите; техните бели като вар лица и недохранени тела показваха колко далеч още е златният век. Бедните, нечисти къщи бяха в упадък, тук имаше толкова малко красота, колкото в някой канал. Джип се бе издала из прозореца и Уинтон усети, че ръката й се плъзна в неговата.

Тая вечер — в стаята, която някога бе наредил за майка й и в която малката писалищна маса, креслата и медните полилеи стояха както преди тридесет години, тя каза:

— Татенце, ще имаш ли нещо против, ако уредя в Милденхем приют за бедни деца, които да имат там добра храна и въздух!

Странно развълнуван от първото желание, което тя изразяваше от трагедията насам, Уинтон каза:

— Достатъчно ли си силна, мила!

— Да. Нищо не ми липсва, освен тука — тя пипна сърцето си. — Каквото веднаж сме подарили, не можем да получим назад. Бих искала да бих могла. Толкова ужасно беше за тебе. Но ако имам да се грижа за децата, няма да мога да мисля толкова; колкото повече работа имам, толкова по-добре. Бих искала веднага да почна.

Уинтон кимна. Всичко, което може да й помогне, всичко!

— Розамунд ще ти помогне да ги избереш — промърмори той. Тя разбира чудесно тия работи.

После, като я погледна в очите, той прибави: — Кураж, мила! Всичко пак ще се върне един ден!

Джип се помъчи да се усмихне.

— И все пак, — каза тя много спокойно, — не бих искала да бях без това.

Ръцете й бяха сключени в скута й, очите й светеха странно, слабата усмивка още трепереше на устните й. И Уинтон помисли:

— Любов, свръх мярка — над смъртта, над всичко!