Над всичко

I

Джип мислеше за своята рокля, за кадифената рокля на резки. Малко момичета от нейната среда се омъжват без „глупостите“, както казваше Уинтон, малко сядат в запазено купе първа класа, без да са били преди това в продължение на няколко часа център на голямо общество, без да са отнесли със себе си, като насърчение за следните часове, спомена за държането и думите на близките, в които се говори за съпруга, за да се прогонят всички други мисли. Като единствено развлечение Джип имаше новата си рокля, спомена за сълзите на Бети, за празните лица на чиновника в общината и неговия писар. Тя поглеждаше крадешком към съпруга си, който, в тъмносин костюм, седеше насреща й. Нейният съпруг! Госпожа Гита Фиорсен! Не, нека я наричат така другите, за себе си тя си оставаше Гита Уинтон. Гита Фиорсен няма да звучи правилно в нейните уши. Без да си го признае, тя се страхуваше да срещне неговия поглед и гледаше из прозореца. Беше сив, безцветен, мътен ден, без топлина, без слънце, без звън — Темза течеше оловена, корабите по брега изглеждаха тъжни.

Изведнъж тя усети неговата ръка върху своята. Никога не беше виждала подобен израз на лицето му — не, няколко пъти, когато свиреше — сякаш душата проясняваше лицето му. Внезапно я обхвана чувство на сигурност. Ако той останеше така, — тогава… Ръката му се плъзна по коляното й, лицето се промени малко, сякаш одухотвореното изчезна от него, избледня, устните му станаха по-пълни. Той седна до нея. Джип, треперейки, се радваше, че до купето имаше открит коридор, и започна да говори за тяхната къща. В часовете, които до сега бяха прекарали заедно, той приличаше на гладен, който бързо гълта яденето; сега, когато я имаше само за себе си, той се преобрази изведнъж, като ученик през ваканция.

После той извади цигулката си за упражнение, постави сурдинката и засвири. Когато обърна лицето си настрана, тя го погледна. Без бакенбардите той изглеждаше много по-добре. Един ден тя бе пипнала бакенбардите му и каза: „Ако тия крила биха искали да отлетят!“ На следния ден те бяха отлетели.

Сега тя самата не беше още свикнала с неговото лице, също така и с неговото докосване.

В Торкуей небето беше звездно, вятърът внасяше свеж морски въздух в тяхната кола, в далечината блестяха светлини, в малкото синьо-черно пристанище плуваха лодки, подобни на питомни птици. Когато колата спря и те влязоха в залата на хотела, тя му пошушна: „Нека не даваме на хората да забележат!“

Той отвърна смеейки се: „Хората няма да забележат нищо, моя Джип. О не! Ние сме отдавна женени и вече сме се наситили един на друг, — толкова сме се наситили!“

През време на вечерята те се забавляваха да играят тая комедия на равнодушни. Но отвреме-навреме той се обръщаше и изглеждаше някой безобиден посетител, който ги гледаше с любопитство, с такова буйно и дълбоко презрение, че Джип се стряскаше. След като тя пи малко, а той доста много вино, комедията изведнъж свърши. Той започна да приказва много, да имитира келнерите и другите гости, Джип се усмихваше, но все я беше страх, че тия, на които се подиграва, ще забележат. После излязоха в салона. Той искаше и тя да запуши. Тя никога не бе пушила на публично място, но й се чинеше, че ще бъде малко дървено, не „дамско“, ако откаже, а нали трябваше да се нагоди към неговия свят. Тя дръпна завесата на един от прозорците и после двамата, един до друг, се загледаха навън. Морето блестеше тъмносиньо под ясните звезди, месецът светеше пред клоните на една обрулена елха. Макар че беше доста висока, тя едва стигаше до устата му. Той въздъхна и рече: „Прекрасна нощ, моя Джип!“ — и изведнъж тя се сепна при мисълта, че не знае нищо от това, което се крие у него, макар че й беше съпруг. Съпруг! — смешна дума, не звучи хубаво. Тя се почувствува като дете, което отваря вратата на една тъмна стая и, улавяйки ръката му, каза:

— Виж! Една платноходка! Какво ли прави там през нощта?

В салона им имаше едно пиано, но невъзможно, утре щяха да търсят друго. Утре! Беше топло и той свали палтото си, за да свири. На единия ръкав на ризата му имаше дупка и тя помисли с един вид тържество: „Утре ще я закърпя!“ Това беше нещо определено, действително. В стаята имаше бели лилии, които миришеха силно. Той свири цял час и Джип, излегната в млечножълтеникавата си рокля, слушаше. Тя беше уморена, но не й се спеше; желаеше да не спи. В ъгъла на устата й се яви малката тъжна гънка, очите й бяха дълбоки и тъмни като на някое разтъжено дете. Неговите очи бяха впити в нейното лице, най-после той сложи цигулката и каза:

— Върви си легни, Джип, уморена си!

Тя стана послушно и влезе в спалната. С някакво чувство на страх тя се съблече близо до огъня, мушна се в леглото и лежеше, треперейки в студените ленени покривки, гледайки с полузатворени очи трептящия огън. Вратата скръцна. Тя затвори очи. Имаше ли въобще сърце? То сякаш бе спряло да бие. Така тя лежа със затворени очи докато не можа повече да понася това. При светлината на огъня го видя коленичил пред леглото, различи само лицето му, лице подобно на друго едно, — къде ли бе виждала това другото? Ах, да, на една картина: един мъж коленичил пред краката на Ифигения, също тъй смирен и тъй гладен, загубен в нейната гледка. Тя въздъхна сподавено и му поддаде ръката си.

II

Джип беше много горда, за да дава на половина. И в тия първи дни тя даде на Фиорсен всичко — освен сърцето си. Тя искрено желаеше да даде и него, обаче сърцата сами се дават. Може би сърцето си би дала с устните, ако животинското у Фиорсен, още по-възбудено от толкова красота, не беше съвсем изгонило духовното. Той знаеше, че не притежава сърцето й и това го направи да улови, воден от буйната си натура и мъжка извратеност, погрешния път и да се опита да я покори чрез сетивата, а не чрез душата.

При все това тя не беше нещастна, измъчваше я само чувството, че се мъчи да улови нещо, което все се изплъзва. Когато той свиреше, и одухотвореният израз се явяваше на лицето му, тя мислеше: „Сега ще се приближи до него!“ Но тоя израз скоро изчезваше, тя не знаеше как да го задържи, и с него изчезваше и нейното чувство.

Техните стаи бяха в едно отстранено крило на хотела, дето той можеше да свири, колкото иска. Докато той се упражняваше сутрин, тя отиваше в градината, която се спущаше на тераси към морето. Завита в коженото си палто, тя седеше там с книга в ръка. Скоро й беше познато всяко храстче, всяко цвете. Въздухът беше мек, птичките пееха и вече се готвеха да си свиват дом; понякога ставаше пролет и в нейното сърце; обхващаше я чудното чувство, когато всяка твар усеща, че се заражда нов живот на земята, чувството на ранна пролет. Чайки прелитаха отвреме-навреме, разтваряха алчно човките си и крещяха като млади котки.

Тя не съзнаваше колко бе израсла в тия няколко дена, колко високо звучеше вече основният бас на леката мелодия на нейния живот. Животът с Фиорсен отвори очите й за много работи, освен за мъжката природа; поради своята може би фатална възприемчивост тя скоро се пропи от неговата житейска философия. Той беше в постоянна опозиция против всичко, не беше критичен ум, но повечето инстинктивно въставаше против всяко убеждение; можеше да се прехласне пред един красив залив, пред едно ухание, една мелодия, една нова ласка; обхващаше се от горещо състрадание към някой просяк или слепец, от бясна омраза към някой човек с големи права или голем нос, към някоя прегърбена или привидно набожна жена. Като излезеше, той или тичаше с лудешки крачки, или едва-едва пристъпваше; пееше и се смееше, разсмиваше Джип докато я заболяваха страните, а след половин час седеше безмълвен, втренчен като в някаква тъмна бездна и цялото му същество потъваше в мрак. Несъзнателно тя споделяше това опиянение, обаче у нея то беше все приятно и грациозно, тя никога не губеше уважение към чувствата на другите.

В своите любовни излияния той често стигаше до границата, която би била неприятна за ней, никога обаче не я надхвърли, защото все успяваше да я накара да почувствува доколко обожава нейната красота: при това, нейното чувство, че не принадлежи към почтените, порядъчни хора, както се бе помъчила да обясни на баща си, й помагаше да се примири с това. С други неща обаче той я шокираше. Тя не можеше да свикне с неговото незачитане чувствата на другите, с дълбокото презрение, с което той гледаше на хора, които дразнеха нервите му и по адрес на които той правеше полугласни забележки, както бе сторил и тогава пред Шилеровата статуя с приятеля си, граф Розек. Когато правеше подобни забележки, тя явно се дърпаше назад, макар че понякога биваха тъй смешни, че не можеше да се въздържи да не се изсмее. Нейното държане го дразнеше, но го възбуждаше още повече. Един път тя стана и си отиде. Той я последва, седна пред краката й и пъхна като котка главата си под ръката й.

— Прости ми, моя Джип, но те са такива скотове. Кой би могъл да постъпи другояче, кой, кажи ми, освен моята Джип? — И тя трябваше да му прости. Но една вечер, когато той много се забрави, тя каза:

— Не, не мога, ти си скотът!

Той скочи разярен и излезе. За първи път прояви гняв спрямо нея. Джип остана пред огъня, много наскърбена, главно защото не се бе наскърбила, че го е обидила. Би трябвало да бъде отчаяна!

Когато обаче той не се върна в десет часа, тя се разтревожи. Беше казала нещо ужасно. Но в душата си не би взела думата си назад. За пръв път бе дала воля на чувството си против това, което Уинтон бе нарекъл негово невъзможно държане. Ако беше англичанин, никога не би я привлякъл с това брутално незачитане чувствата на другите. Но какво собствено я привлече у него? Неговата странност, неговата дива буйност, хипнотичното на неговата страст, неговата музика. Тази нищо не можеше да унищожи. Устремът, бучението, въздишките на неговата свирня, подобна на морето вън, тъмно и бурно разпенено, блъскащо се о скалите или дълбоко синьо при слънчева светлина, с бели чайки, които прелитат над него; те приличаха на подвижното, усмихнато тихо море, набраздено от минаващите течения, обуздало своя вечен стремеж и готово пак да се издигне и разпени. Това беше, което тя искаше от него — музика, не неговите прегръдки, нито дори неговото обожание, неговото остроумие, неговата своеобразна, котешка красота, — не, само това от душата му, което се изтръгваше под пръстите му и увличаше душата й. Дали да се втурне, когато се върне, да го прегърне, да се притисне до него, да се изгуби цяла в него? Защо не? Нали е неин дълг, защо да не бъде и нейна радост? Но тя изтръпна. Някакъв инстинкт, много дълбок, за да се поддаде на анализ, нещо в най-скритата дълбочина на нервите й, я правеше да се стряска, като че ли я беше страх, като че ли се боеше да се отпусне, да обича — инстинктът за самосъхранение пред нещо съдбоносно, пред нещо, което тя отнася — странното инстинктивно чувство, което изпитваме пред една бездна, страхът да се приближим твърде много и да бъдем неудържимо увлечени надолу.

Тя влезе в спалната. Да си легне, без да знае где е той, какво прави, какво мисли, й се чинеше странно, и тя седна пред огледалото, четка дълго косите си, със сребърната си четка, втренчена в отражението на бледното си лице, от което очите гледаха тъмни и широко разтворени. Най-после си каза: Не мога нищо да сторя. Все ми е едно! Легна, угаси светлината. Всичко й се чинеше странно и самотно; нямаше огън. После заспа.

Присъни й се, че е с баща си и Фиорсен в един железопътен вагон на брега на морето. Водата се издигаше все по-високо, пенеше и стенеше. Тя се събуди изведнаж и с тая способност, която имат кучетата, да бъдат, още щом се пробудят с пълно съзнание, позна, че той свири в салона, свири по това време през нощта? Тя лежеше, заслушана в трепетната, безпокойна мелодия, надигна се два пъти от леглото, но и двата пъти, сякаш самата съдба искаше да я спре, мелодията се засилваше и тя чувствуваше: „Не, не мога! Все същото е! Той не мисли колко хора ще разбуди! Върши само това, което му е угодно и не го е грижа за другите.“ И като затули ушите си с ръце, продължи да лежи неподвижна.

Когато след дълго време свали ръцете си, той беше спрял да свири. Тя го чу, че влиза, но се престори, че спи. На следната утрин той като че беше забравил всичко. Но не и Джип. Тя много искаше да узнае какво бе почувствувал вечерта, къде беше отишъл, но беше много горда, за да запита.

През първата седмица беше писала два пъти на баща си, а после му прати само една-две карти. Защо да му разказва как прекарва в обществото на един човек, когото той не можеше да търпи? Дали не беше прав баща й? Да признае това, би било много болезнено за нейната гордост, обаче тя почна да копнее за Лондон. Новата й къща беше оазис, на който мислите й често се спираха. Като се настанят там, ще могат да живеят, както им е угодно, без да се боят, че ще засегнат чувствата на други хора, и тогава ще е, може би, по-добре. Той ще се залови сериозно за работа, тя ще му помага и всичко ще бъде другояче. Нейната нова къща, новата й градина, овощните дървета, които скоро ще цъфнат! Тя ще си вземе котки и кучета, ще язди, когато татко дойде в града; леля Розамунд ще й идва на гости, ще дойдат приятели, ще има музика, може би и танц — ще танцува чудесно! После концертите му, щастието да бъде участница в неговите успехи! А над всичко удоволствието да украси къщата си, да прави смели опити със светлини и багри. И все пак тя чувствуваше, че да се мисли за бъдещето, е вече лош знак.

Едно нещо я радваше — да се вози с лодка. Имаше хубави ясни дни, мартенското слънце грееше топло, имаше доста вятър. Той се спогаждаше много добре със „старите морски вълци“, чиято лодка бяха наели, проявяваше изобщо най-добрите си страни в сношенията с простите хора.

През такива часове Джип биваше обхваната от романтични чувства. Морето беше синьо, скалите и още голите дървета по брега се очертаваха мечтателно в леката мъгла. Без да обръща внимание на „старите морски вълци“, той слагаше ръката си около кръста й и тя беше благодарна да се почувствува духовно близка с него. Тя правеше чести усилия да го разбере през тия седмици, които обаче все пак й носеха известно разочарование. Чувственият елемент в брака не я смущаваше; макар че тя не изпитваше никаква страст, неговата не я отблъскваше. Причината лежеше много по-дълбоко — чувството за някаква непреодолима преграда, инстинктивният страх да се отпусне. Тя не можеше да му се открие, не можеше да го познае. Защо се впиваха очите му тъй често в нея, без обаче да я виждат? Защо всред най-сериозното свирене, той внезапно прекъсваше и почваше някоя дива, отчаяна мелодия или захвърляше цигулката? Кое беше причината на тия часове на угнетено състояние, след които изпадаше в най-безумна веселост? А преди всичко, какви сънища го вълнуваха в редките минути, когато музиката проясняваше странното му бледно лице? Дали не беше това само физическа илюзия — познати ли му бяха изобщо сънищата? „Сърцето на другите е тъмна гора“ — освен за тоя, който обича.

Една сутрин той й подаде едно писмо.

— Виж, Паул Розек ходил да види къщата ни! Нарича я чудесно „гнездо на гургулици“.

Споменът за сладникавото лице на приятеля му, загадъчно като сфинкс, за очите, които сякаш познаваха толкова тайни, беше неприятен за Джип, която каза спокойно:

— Защо собствено го обичаш, Густав?

— О, той е много полезен, разбира от музика и от много други работи.

— Аз го намирам отвратителен.

Фиорсен се засмя.

— Отвратителен! Защо, моя Джип? Той е добър приятел, възхищава се от тебе, о да, много се възхищава от тебе! Казва, че има чудесна техника спрямо жените.

Джип се изсмя.

— На мене ми прилича на костенурка.

— О, ще му кажа! Той ще е поласкан!

— Ако направиш това, ще…

Той скочи и я взе в ръцете си, лицето му изразяваше такова смешно разкаяние, че тя се смекчи. После обмисли думите си и се разкая за тях. Но все пак, Розек беше лукав и студено чувствен човек, в това беше убедена. Мисълта, че той шпионира нейната малка къщичка, й разваляше цялата радост.

След три дена се върнаха в града. Докато колата завиваше към тяхната улица, Джип полека сложи ръката си в тая на Фиорсен. Тя беше силно развълнувана. Дърветата бяха вече напъпили, бадемите тук-там цъфтяха. Сега бяха вече близо. Пет, седем, десет — тринадесет! Още две къщи! Ето я! На зелената ограда, над напъпилите люлякови храсти, стои с бели числа номерът — деветнадесет. И тук вече цъфтяха бадемите! През високата ограда вече се виждаше бялата къщица със зелени капаци на прозорците. Тя скочи бързо от колата, право в обятията на Бети, която стоеше тук, засмяна и зачервена, и държеше под мишниците си по една малка черна главичка с диамантено светли очи и щръкнали уши.

— Бети! Ах, какви хубавички животни!

— Подарък от майор Уинтон, милостива госпожо!

Като я потупа по рамото, Джип сграбчи кученцата и се завтече към къщата. Двете животни, притиснати до гърдите й, квичеха полекичка и я ближеха по носа и ушите. Тя мина през четвъртития хол, влезе в салона, чиито прозорци гледаха към моравата, разгледа хубаво наредената стая, в която всичко беше на мястото си. Бялото и абаносово-черно изглеждаха по-добре, отколкото бе очаквала. Вън в градината, в нейната градина! — крушите бяха напъпили, но не бяха цъфнали още; в лехите блестяха няколко нарциси, на магнолията един цвят се беше вече разтворил. И през всичкото време тя стискаше кученцата, радваше се на техния топъл чист животински мирис. Сега изтича нагоре по стълбите. Ох, колко е приятно да бъдеш в собствената си къща, да бъдеш… Внезапно тя се почувствува сграбчена, дигната от земята и в това недостойно положение тя извърна главата си, докато той можа да стигне устните й.

III

Първата сутрин в новия си дом Джип се събуди с врабците. Тези и още много тем подобни цвъртяха и чуруликаха. Скоро обаче се дочуха истинските пойни птички, които сякаш се бяха събрали в нейната градина. Дойде й на ум едно старо стихотворение:

Тя се обърна и погледна Фиорсен. Той спеше, с глава заровена във възглавницата, така че се виждаше само гъстата му разрошена коса. И внезапно я полазиха тръпки. Сякаш тук лежеше некой друг човек. Действително ли той й принадлежеше завинаги и тя нему? Това тяхната къща ли беше, техният общ дом? Всичко изглеждаше тъй различно, по-сериозно, в това чуждо легло, в тая чужда стая, дето щяха да живеят заедно. Полека, за да не го събуди, тя се изкрадна от леглото и застана пред прозореца. Светлината беше още смътна, но далеч зад дърветата небето вече се червенееше. Човек би могъл да помисли, че е на къра, ако не беше слабият шум на пробуждащия се град и леката мъгла, която сутрин забулва Лондон. Тя беше господарка на тая къща, трябваше да я управлява, да се грижи за всичко. А, кучетата? Какво ли ядат?

Това беше първият от многото изпълнени с грижи часове. Нейният изтънчен вкус искаше съвършенство, обаче нейната чувствителност не й позволяваше да изисква това от други, особено от слугите — защо да ги мъчи?

Фиорсен нямаше представа за редовен живот, не можеше да оцени труда и мъките и във воденето на домакинството. А тя беше много горда, за да го моли за помощ, може би и много умна, тъй като в тия работи той беше съвсем неспокоен. Неговото правило беше да живее като птичките във въздуха. И Джип не би искала нещо повече, но това беше почти невъзможно в къща с трима слуги, няколко яденета, две малки кучета й малко опитност да се справиш с всичко това.

Тя не поверяваше никому трудностите, които я измъчваха. Трябваше да бъде много предпазлива с Бети, която, консервативна до мозъка на костите си, мъчно се свикваше с Фиорсен, както някога, мъчно се бе свикнала с Уинтон. Главната й грижа обаче беше баща й: Макар че копнееше за него, тя се страхуваше от първата си среща с него. Той дойде за първи път, както бе свикнал да идва, когато тя беше малка — по време, когато онзи, комуто тя сега принадлежеше, вероятно беше излязъл. Тя сама му отвори, притисна се о него, за да не видят острите му очи лицето й, и почна веднага да разказва за кученцата, които бе нарекла Дон и Доф. Те били чудесни, нищо не можело да се опази от тях, вече разкъсали чехлите й, вмъкнали се в долапа с порцелановите съдове и там заспали. Татко трябва сега да разгледа цялата къща.

Приказвайки през всичкото време, тя го поведе нагоре по стълбите, после в градината, в стаята за музика, в която можеше да се влезе направо от страничния къщен вход. В тази стая Фиорсен можеше да свири на спокойствие. Уинтон вървеше до нея спокойно, като правеше тук-там по някоя уместна забележка. В края на градината те погледнаха над зида към тясната пътека, която ги делеше от друга една градина, и внезапно той стисна ръката й и попита:

— Е Джип, как беше всичкото време?

— О хубаво, в известно отношение. — Но тя не го погледна, нито той нея. — Я виж, татко! Котките си направили тука цяла пътека!

Уинтон си прехапа устните и се отвърна от зида. Мисълта за онзи човек го изпълваше с горчивина. Тя не иска да му каже нищо, иска да запази веселия си израз — но това не може го излъга!

— Виж минзухарите ми! Днес е наистина пролет!

Дори една-две пчели бяха излетели. Младите листенца по дърветата изглеждаха още прозрачни, сякаш, за да не пречат още от сега на слънчевите лъчи да минават през тях. Ярките цветове на минзухарите, с тънки жилки по тях, събираха светлината като чашки. Лек ветрец люлееше нежно вейките, тук-там шумолеше някой сух лист. По тревата, синьото небе, цъфналите бадеми блестеше младата пролет. Джип склони ръце.

— Чудесно, да усещаш пролетта!

Уинтон помисли: — Тя е променена! Тя беше по-нежна, по-оживена, имаше по-дълбок цвят у нея, повече сериозност, повече полет в стойката й, повече нежност в усмивката й. Но беше ли щастлива?

Един глас каза:

— Ах, какво удоволствие!

Тоя тип се бе промъкнал като някаква котка! На Уинтон се стори, че Джип трепна.

— Татко мисли, че в стаята за музика трябва да турим тъмни пердета, Густав.

Фиорсен се поклони.

— Да, да, като в някой Лондонски клуб.

Уинтон, който я наблюдаваше, забеляза няма молба по лицето й, и като се усмихна принудено, каза:

— Вие сте много добре тука. Радвам се да ви видя пак. Джип изглежда чудесно.

Пак един от ония поклони, които той толкова мразеше! Комедиант! Никога, никога няма да свикне да го понася! Но не бива, не може да прояви това! И щом можа, той си тръгна, изпълнен със съмнения и грижи, но решен да бъде готов да се притече, щом детето го повика на помощ.

Едва десетина минути, след като си беше отишъл, пристигна леля Розамунд, подпирайки се на бастун, защото и тя страдаше от ставен ревматизъм. Добрата госпожа съвсем не знаеше колко много обича внучката си докато не я изгуби чрез тоя брак. Тя искаше да я има пак за себе си, да излиза с нея и да я глези, както по-рано, и нейният проточен говор не можеше да прикрие чувствата й.

Джип забеляза как Фиорсен подражава тоя говор, и ушите й пламнаха. Кученцата, с техните муцунки, техните лудории и пакости, тяхното хранене, за известно време отклониха опасността. После комедията пак почна. След като леля Розамунд малко внезапно стана и се сбогува, Джип се спря до прозореца с лице, подобно на маска. Фиорсен се приближи, обхвана я за кръста и попита с ядовита, въздишка:

— Ще идват ли често тия добри хора?

Джип се дръпна.

— Ако ме обичаш, защо се мъчиш да обиждаш хората, които също ме обичат?

— Защото ревнувам. Ревнувам дори от тия кученца.

— И ще им направиш ли нещо?

— Да, ако са все при тебе.

— Мислиш ли, че мога да бъда щастлива, ако правиш зло на съществата, които ме обичат?

За пръв път нейните близки идеха в новата й къща. Това беше много!

— Ти не ме обичаш, — каза Фиорсен с хрипкав глас. — Ако ме обичаше, бих го почувствувал чрез устните ти, бих го видял в очите ти. О Джип, обичай ме! Трябва да ме обичаш!

Но любов по заповед й се чинеше просташка и глупава. В душата си тя изстина към него. Ако една жена не отказва нищо на един мъж, когото не обича истински, сенки вече падат върху новия дом. Фиорсен знаеше това, обаче неговото самообладание не беше по-голямо от това на двете кученца.

При все това първите няколко седмици в новата къща бяха твърде много запълнени, та не оставаше много време за съмнения и съжаления. Няколко големи концерта бяха определени за през май. Тя ги очакваше с голяма радост и оставяше на заден план всичко, което не беше във връзка с тях. Без да се скъпи, тя му подари, в замяна на сърцето си, за което тайно съзнаваше, че се тегли назад, цялото си време, цялата си енергия. Готова беше да свири с него по цял ден. Обаче сутрин беше свободна, тъй като той спеше до единадесет и едвам към дванадесет можеше да почне. През това време тя се занимаваше с домакинството, правеше покупки, което нещо за много жени е единственият истински спорт, гонитбата по идеала, борбата на собствения добър вкус против света, тайната страст да станат още по-хубави. Джип никога не пазаруваше без да почувствува лек гъдел по нервите. Тя мразеше да я докоснат чужди ръце, обаче радостта й не се намаляваше, когато стоеше пред огледалото, а продавачите мереха и бодяха по стройната й фигура и я наричаха „милостива госпожо“.

Някоя сутрин тя отиваше да язди с баща си. Един ден, след като бяха яздили в Ричмонд парк, те седнала да закусят на терасата на един хотел. Няколко овощни дървета над главите им още бяха в цвят, слънцето посребряваше извивките на реката и заливаше със златен блясък набъбналите листа на дъбовете. Уинтон пушеше следобедната си цигара и гледаше през дърветата към реката. Джип го погледна крадешком и попита съвсем тихо:

— Ходил ли си някога на язда с майка ми, татенце?

— Само веднаж. Същия тоя път, който минахме днес. Тя яздеше една бяла кобила, аз една алеста… — Да, в горичката, там на хълма, дето бяха яздили днес, той бе слазъл тогава и бе стоял до нея!

Джип простря ръката си през масата.

— Разкажи ми за нея! Хубава ли беше?

— Да!

— Тъмна? Висока?

— Като тебе, Джип. Малко, малко — той не знаеше как да опише тая разлика — малко по-чуждестранна на вид. Баба й била италианка.

— Как се влюби в нея? Внезапно?

— Тъй внезапно както… — той дръпна ръката си и я сложи на оградата — както слънцето пада на ръката ми.

Джип каза като че ли на себе си:

— Да, не зная дали разбирам това, като че ли още не. Обикна ли те тя още от първото виждане?

— Човек вярва това, което му се иска, но тя все ме уверяваше.

— И колко време?

— Само една година!

— О татенце! Не мога да понасям мисълта, че съм я убила, не мога да я понасям!

Уинтон стана и един уплашен кос спря да пее. Джип продължи твърдо: — Не искам да имам деца. И не искам да обичам толкова. Страх ме е.

Уинтон я погледна, намръщен над своето минало.

— Любовта, — каза той, — ни сграбчва и ние сме загубени. Дойде ли, тя е добре дошла, все едно дали ще ни убие или не.

Като стигна в къщи, още не беше време за обяд. Тя побърза с банята си и с обличането, и се завтече в стаята за музика. Завесите бяха сребристо сиви, канапето покрито със златно-сребърна материя, камината с медни релефи. Цялата стая беше студия в сребро и злато, освен две цветни фантазии — параванът пред пианото беше нарисуван с блестящи паунови пера и в една синя персийска ваза блестяха червени цветя в разни тонове.

Фиорсен стоеше до прозореца и пушеше. Той не се обърна. Джип сложи ръката си на рамото му.

— Съжалявам, че закъснях. Но сега е единадесет и половина.

Лицето му беше намусено, сякаш целия свят го беше обидил.

— Жалко, че е трябвало да се върнеш. Сигурно е било чудесно за язда.

Не биваше ли да язди с баща си? Каква безсмислена ревност и егоизъм. Без да каже ни дума, тя седна пред пианото. Не можеше да понася несправедливости, а той при това миришеше на ракия! Отвратително, да пиеш още сутринта! Тя седеше пред пианото и чакаше. Такъв щеше да бъде, докато музиката разпръснеше лошото му настроение; тогава щеше да дойде да я потупа по рамото и да сложи устните си на тила й. И тя изведнаж каза:

— Густав, какво съм сторила, което не ти харесва?

— Имаш баща.

Джип се засмя. Както стоеше пред нея, той приличаше на упорито дете. Той се приближи и сложи ръката си на устата й. Тя погледна над тая ръка, сърцето й се колебаеше между разкаяние и гняв. Очите му се сведоха пред нейните, той дръпна ръката си.

— Да почнем ли? — попита тя.

— Не, — отвърна той рязко и слезе в градината.

Възможно ли беше да е преживяла такава неприятна сцена! Тя остана пред пианото, свирейки все същата фраза, без да съзнава какво свири.

IV

Досега не бяха виждали Розек. Тя се питаше дали Фиросен му е занесъл нейните думи, но не го запита. Беше вече открила, че мъжът й говори истината, само когато му е приятно, но не, когато това може да му причини неприятности. Колкото за изкуството, човек можеше да се уповава на него, но, когато нервите му бяха раздразнени, той беше застрашително откровен.

На първия концерт тя видя нежеланата фигура на Розек два реда зад себе си: Той говореше с едно младо момиче, чието овално лице имаше непрозрачната белина на алабастър. Кръглите й сини очи бяха устремени в него, устните й полуразтворени и това й придаваше някакъв празен израз, а смехът й звучеше кухо. Обаче чертите й бяха красиви, косата свиленомека и руса, шията бяла и съвършена. Джип не можеше да откъсне погледа си от нея. Тя седеше сама, обхваната от желание да изпита същите чувства като във Висбаден. За нея щеше да бъде един вид света радост да мисли, че и тя бе помогнала да се оформят тия тонове, които ще пленят толкова слушатели. Отдавна вече тя се радваше на тоя концерт. И тя седеше замечтана и тиха, без да мисли за окръжаващите я.

Фиорсен изглеждаше зле, както всякога, когато излизаше пред публика — студен, лукав, упорит, недоверчив, полуотвърнат, като притискаше струните с дългите си пръсти. Висбаден! Не, не беше както във Висбаден! И когато той засвири, тя не изпита същото вълнение. Сега го беше чувала много често, знаеше много добре как произвежда тия тонове, знаеше, че техният огън, тяхната сладост и благородство идат от пръстите, от ухото, от разума, а не от неговата душа. Също не й беше възможно да отлети върху вълните на тия тонове в нови светове, да чува утринни камбани, да усеща вечерната роса, прохладния вятър и жаркото слънце. Нямаше романтика и омая, тя чакаше да чуе слабите места, местата, дето и той, и тя се бяха борили; отвличаха я спомените за неговите капризи, лоши настроения и внезапни ласки. После тя срещна погледа му. Той беше същият, обаче все пак различен от онзи във Висбаден. Липсваше му обожанието. И тя си помисли: „Моя ли е вината или е така, защото ме притежава и може да прави с мен каквото иска?“ Това беше второ разочарование, може би, най-голямото. Но тя се оживи от аплодисментите и потъна в радостта от неговия успех. После отиде в стаята на артистите. Той тъкмо се връщаше след последното извикване. Като я видя, изразът на презрително отегчение изчезна от лицето му, той улови ръката й и я целуна. Тя пошепна:

— Чудесно!

А той отвърна, също шепнейки:

— Обичаш ли ме, Джип.

Тя кимна. В тоя момент вярваше, че го обича.

После почнаха да идват хора; между другите, нейният стар учител по музика, господин Армо, който след едно „чудесно, много силно!“ към Фиорсен, заговори с Джип.

Значи тя се беше омъжила за Фиорсен. Чудно, наистина чудно! И как беше сега! Малко смешно, нали? А на нейната музика вече се бе турил край, за жалост?… Не? Тогава трябва да дойде пак при него, непременно да дойде! През всичкото време той я тупаше по ръката, сякаш искаше да изпита твърдостта на нейните мускули, да провери дали не са се отпуснали. Изглеждаше, че наистина му е липсвала някогашната му ученичка и че сега се радва да я види пак, и Джип беше поласкана. После дойдоха и други хора. Тя видя, че Розек приказва със съпруга й и че алабастрово бялото момиче го гледа мълчаливо, с полуразтворени устни. Чудесна фигура, може би само много низка, лице като гълъб, хубаво извитите полуразтворени устни сякаш просеха ласки. Изглеждаше едва деветнадесетгодишна — коя беше?

Един глас каза:

— Как сте, госпожо Фиорсен? Щастлив съм, че ви виждам най-после.

Това беше Розек. По лицето му, което приличаше на маска, не можеше да се разбере дали Фиорсен му беше предал думите й; той беше тъй внимателен и разговаряше тъй любезно. Но какво толкова я отблъскваше: — тънък усет, естествената интелигентност на не твърде интелектуалните натури, и нейните „пипала“ бяха много фини, за да се излъже.

Преследвайки неговия поглед тя видя, че мъжът й разговаря с момичето, чиито устни повече от всякога изглеждаха да молят за любовни думи.

— Харесва ли ви, госпожо, тая млада танцувачка, Дафне Уинг, тя скоро ще стане прочута. Носи се леко като гълъб.

— Много е хубава, мога да си представя, че танцува хубаво.

— Елате да я видите някога. Тя скоро ще дебютира.

— Благодаря, — отговори Джип, но помисли: „Не искам да имам работа с тебе! Защо не казах, че мразя танца?“

Звънецът се зачу, хората забързаха да си излизат. Момичето се приближи.

— Госпожица Дафне Уинг, госпожа Фиорсен!

Джип протегна ръка усмихната. Госпожица Дафне Уинг се усмихна също и каза с ударението на тия, чието произношение е било грижливо поправяно.

— О, госпожо Фиорсен, как чудесно свири съпругът ви, нали?

Когато устните се движеха, като че ли нещо липсваше на тоя грижлив говор, и на Джип й дожаля, сякаш виждаше някакво петно на едно съвършено цвете. Тя кимна и се обърна към Фиорсен, който се канеше да излезе на сцената. Нея ли погледна той или момичето? В коридора Розек каза:

— Елате с Густав у мене! Тя ще ни танцува. Тя е във възторг от вас, госпожо!

На Джип се искаше много да може да отговори с брутална откровеност: „Не желая да дойда.“ Обаче тя каза: „Благодаря, ще питам Густав.“

Като седна пак на мястото си, тя потърка страната си, която неговият дъх беше докоснал. Сега на сцената пееше едно момиче, едно от ония лица, от които Джип всякога се беше възхищавала — червеникаво руса коса, сини очи — нейната пълна противоположност. Момичето пееше за едно сърце, сломено от любов:

Един трепет на дълбоко разбиране обхвана Джип. Татко беше казал: „Любовта ни обхваща и ние сме загубени!“ Не, тя, която беше последица на такава любов, не иска да обича!

Момичето свърши. Аплодираха му малко и все пак то беше пяло прекрасно, бе изпяло една от най-чудните песни. Дали беше много трагична, много тежка, дали то не беше достатъчно „хубавичко?“ На Джип й стана жал за него. Тя би искала да се измъкне сега, но й липсваше нужната грубост. Ще трябва значи да прекара вечерта у Розек. Нали доброволно беше избрала тоя живот, при който липсваше съзнанието за пристан и дом! Нали доброволно беше влязла в клетката?

По пътя за Розек тя скри от Фиорсен своето главоболие и потиснато настроение. Опиянен от ръкоплясканията, той беше весел като ученик през ваканция, имитираше стария й учител, своите почитатели, Розек, издигнатите в очакване устни на танцувачката. В колата обви ръката, си около кръста на Джип, притисна я до себе си, вдъхвайки мириса на бузата й, сякаш тя беше някое цвете.

Розек обитаваше първия кат на една старомодна къща на Ръсел Скуер. Във въздуха се носеше мирис на тамян или някакво подобно благовоние, по стените на тъмния хол горяха електрически лампи в ориенталски алабастрени вази. Жилището беше като някакъв храм на събирач на рядкости. Притежателят му имаше страст към черното — стените, канапетата, рамките на картините, дори някои от плочките на пода бяха черни, със златни, лунни и бледи като слонова кост отблясъци. На една кръгла черна маса стоеше златна ваза, в която растеше бледа палма! От черната стена блестеше маската на един фуан, в една вдлъбнатина на стената — сребърната статуя на една танцувачка. Всичко беше красиво, но мъртвешко. Джип, която всякога се възбуждаше от всичко ново, която се интересуваше от всичко красиво, почувствува копнеж за въздух и слънце, усети облекчение, когато можа да се приближи до един от прозорците, да дръпне черните завеси и да гледа как залязващето слънце залива със светлина дърветата по улицата. Запознаха я с господин и госпожа Галан, той мургав, наглед циничен мъж, с умен, малко злобен поглед, тя пълна жена с алчно втренчени сини очи. Малката танцувачка беше отишла, както ги уведоми Розек, „да се съблече.“

Той разведе Джип да й покаже своите съкровища, скарабеи, смъртни маски, китайски картини, странни стари флейти, и правеше всичко това, сякаш за първи път ги показва на човек, който може да ги оцени. Нейният инстинкт се стресна от изтънчената порочност на тия стаи, в които нищо, освен добрия вкус не беше свето. Това беше първият й поглед в „позлатената Бохема“, която не признава възторга, усилията и честните борби на истинските бохеми. Обаче никой не би казал, че нервите й са напрегнати, като при докосване на труп. Докато й показваше алабастровите си вази, Розек сложи ръката си на китката й, пръстите му, меки като котешка лапа, играеха по месото й, после той дигна ръката й към устните си. „Техника!“ — си помисли тя. Обхвана я лудо желание да се изсмее и той го забеляза, погледна я още един-единствен път, прекара ръката си по лицето си и — ето! То беше както по-преди спокойно, не издаващо нищо! Опасно човече!

Когато се върнаха в салона, Дафне Уинг, в черно кимоно, седеше на канапето до Фиорсен и бялото й лице и шия блестяха още повече. Тя веднага стана и се приближи към Джип:

— О, госпожо Фиорсен, — защото почваше всичко, каквото казваше с „о“ — не е ли чудесна тая стая. Точно за танц. Аз донесох само кремови и пламенно червени костюми, те най̀ подхождат към черното.

Тя разтвори кимоното, за да покаже на Джип костюма си — една тясно прилепнала кремова дреха. Устата й се полуразтвориха като да просят похвала, после тя сниши гласа си:

— Боя се от граф Розек!

— Защо?

— О, той е тъй критичен, тъй гладък, така безшумно се движи!… Намирам, че вашият съпруг свири, чудесно… О, госпожо Фиорсен, колко сте красива!… Какво искате да танцувам най-напред? Валс от Шопен?

— Обичам Шопен.

— Добре. Ще танцувам, каквото вие искате, понеже се възхищавам от вас. Трябва да сте много мила. О, да, вижда се. Вашият съпруг е страшно влюбен във вас. Знаете ли, аз уча пет години вече, но още не съм излизала. Сега граф Розек ще ми помогне… Нали ще дойдете на първата ми вечер? Майка ми каза, че трябва да бъда много внимателна. Тя ми позволи да дойда сега, само защото и вие сте тук. Да почвам ли?

Тя отиде към Розек.

— Госпожа Фиорсен иска да почна. Моля, валса от Шопен, който почва така!

Джип седна до Фиорсен и Розек почна да свири, с поглед устремен в момичето. Устните му, които до сега бяха стиснати, се полуразтвориха в сладникава усмивка. Дафне Уинг стоеше, притиснала краищата на пръстите о гърдите си, като някаква статуя от абаносово дърво и бял восък. Тя хвърли кимоното. Джип трепна. Това просто малко момиче наистина умееше да танцува! Всяко движение на облите й гъвкави членове бе пропито от прехласа на истински гений, овладян чрез превъзходна техника. „Летящ гълъб!“ Лицето й изгуби празния израз, или той по-скоро се превърна на нещо божествено, в един-едничък поглед, който танцът налагаше. В очите на Джип се появиха сълзи. Танцът беше прекрасен: сякаш някой гълъб се хвърля срещу вятъра, носи се нагоре, надолу, издига се все по-високо с трепкащи криле.

Когато след танца момичето дойде да седне до нея, Джип стисна малката гореща ръка, но това ръкостискане беше за изкуството, а не за малкото, разгорещено същество, с алчните за ласки устни.

— О, харесва ли ви! Много се радвам! Да облека ли сега червения костюм?

Едва излезе и коментариите почнаха. Мургавият, циничен Галан каза, че танцът му напомнял някоя си Напирковска, която бил виждал в Москва, но нямала огъня на рускинята, липсвала още страстта. Трябвало й любов. Любов! Джип пак се пренесе в концертната зала, слушаше пеенето на другото момиче за разбитото от любов сърце:

Любов! В това свърталище, изпълнено с глави на пауни, меки възглавници и сребърни танцувачки! Любов! Внезапно я обхвана чувство на голямо унижение. Какво беше тя самата, ако не пир за чувствеността на един мъж? Не беше ли и нейната къща като тая? Дафне Уинг пак дойде. Джип погледна лицето на мъжа си, докато момичето танцуваше. Как беше възможно да забележи неговото вълнение и да не се разтревожи? Ако наистина го обичаше, би я заболяло да види неговите устни така, но тя може би би разбрала и простила. Обаче сега нито разбираше, нито прощаваше.

През нощта тя пошепна:

— По̀ ли би искал да съм онова момиче, а не аз?

— Онова момиче! Аз бих могъл да го изпия на една глътка. Но тебе, моя Джип, искам вечно да пия.

Вярно ли беше? Ако наистина го обичаше, как би била щастлива да чуе това!

V

От сега нататък Джип всеки ден се сближаваше все повече с „Висшата бохема“, онова странно общество, което се занимава с музика, изкуство и театър. Тя чувствуваше, че не принадлежи към това общество, както не принадлежеше към него и Фиорсен, който беше истински бохем и артист и подиграваше хората от тоя свят, както подиграваше и Уинтон, и леля Розамунд, и тяхната среда. Съвместният живот с него караше Джип да се чувствува все по-малко и по-малко член от старото, православно, благовъзпитано общество, което, преди да се ожени, беше нейното, на което обаче тя се чувствуваше малко чужда, откак баща й й беше открил тайната на произхода й. В същност тя беше много впечатлителна и критична, за да приеме предписанията и правилата на тоя свят, който се управляваше от външни форми; обаче по собствена инициатива никога не би прекрачила неговите граници. Откъсната от тия корени, неспособна да пусне други в новата почва, духовно несвързана с мъжа си, тя беше все по-самотна. Единствените наистина щастливи часове бяха за нея тия, които прекарваше с Уинтон или на пианото. Все се учудваше на това, което беше направила; мъчеше се да открие дълбоката му, достатъчно уважителна причина. Но колкото повече търсеше, толкова по се засилваше чувството й, че е изпаднала в някаква клетка. В последно време се прибави и една нова, по-определена грижа.

Тя прекарваше много време в градината, дето дърветата и люлякът вече бяха прецъфтели, акациите напъпили и косовете замлъкнали.

Уинтон беше открил, след грижливи наблюдения, че от три и половина до шест нямаше опасност да срещне зетя си, и идеше всеки ден на чай и на една цигара в градината. Един ден той седеше там с Джип, когато Бети донесе една визитна картичка с името „Дафне Уинг“.

— Покани я, Бети, и донеси чай, сухар с масло и бонбони, колкото намериш, миличка.

Бети тръгна през тревата с прояснения израз, който лицето й добиваше всякога, когато Джип я наричаше „миличка“. А Джип каза на баща си:

— Това е малката танцувачка, за която ти разказвах, татенце. Ще видиш нещо съвършено. Но жалко, че ще бъде облечена.

Тя беше облечена в рокля с топлия цвят на слонова кост, украсена със зелен като листа шифон, с колан с дребни зелени листа, каквито се виеха и около главата й. Така приличаше на нимфа, която наднича измежду дърветата. Облеклото й беше малко прекалено, но все пак хубаво и не можеше да прикрие красотата на фигурата й. Изглеждаше малко нервна.

— О, госпожо Фиорсен, надявам се, че не ви е неприятно, дето съм дошла. Толкова ми се искаше да ви видя. Граф Розек ми каза, че мога да се осмеля. Денят за моето появяване е вече определен. Ах, добър ден! — Тя седна на стола, който Уинтон й подаде. Джип го наблюдаваше и почувствува желание да се изсмее. Татко и Дафне Уинг!

— Танцували ли сте в последно време у граф Розек?

— О, да, не сте ли, не знаехте ли, аз — о да!…

У Джип проблесна мисълта: „Густав се е срещал с нея, а не ми каза“, обаче тя веднага отговори:

— Ах, да, разбира се. Забравила бях. Кога е вашата вечер?

— Идващия петък. В „Октагон“. Нали е чудесно? Предложиха ми много добри условия. Бих желала толкова много да дойдете с господин Фиорсен.

— Разбира се, че ще дойдем. И баща ми много обича танца, нали, татко!

— Когато се играе добре — каза Уинтон учтиво.

— О, аз играя добре, нали, госпожо Фиорсен? Искам да кажа, работила съм от тринадесетата си година. Обожавам танца. Мисля, че и вие бихте танцували добре, госпожо Фиорсен, вие имате такава чудесна фигура. За мене е цяла наслада да гледам как ходите.

Джип се изчерви.

— Вземете от тия бонбони, госпожице Уинг. Те са с цели малини вътре. — Казвайте ми Дафне. Господин Фиор… всички хора ми казват така.

Забелязвайки израза по лицето на баща си, Джип промърмори:

— Прелестно име. Вземете и от тия! Те са със зарзали.

— Те са чудесни. Знаете ли, първият ми костюм е направен само от портокалови цветчета. Господин Фиорсен ми даде тая идея. Може би, вие сте му я подсказали? — Джип поклати глава. — Граф Розек казва, че светът чака за мене… — Тя млъкна, с един бонбон на половин поднесен към устата й, после продължи: — Мислите ли, че е вярно.

— Надявам се.

— Той казва, че съм била нещо ново. Толкова е приятно да вярваш това. Той има добър вкус, също и господин Фиорсен, нали?

Джип забеляза, че баща й стисна устни и кимна.

Малката танцувачка лапна бонбона. — Разбира се, че има; нали се е оженил за вас.

После тя забеляза, че Уинтон бе устремил погледа си върху нея и се смути.

— О, тук е чудесно, — каза тя. — Като на село. Но мисля, че вече трябва да си вървя, време е да почна упражненията си. За мене е важно да използувам времето си, нали? — И тя стана.

Уинтон също се надигна. Джип видя, че тя се загледа в изкуствената му ръка и че очите й се разтвориха широко; чу как каза, минавайки през градината: — О, надявам се, че… на какво се надяваше, не можа да се разбере.

Джип седеше неподвижна. Пчели бръмчаха между цветята, гълъби гукаха по дърветата, слънцето топлеше коленете й и протегнатите й крака, обути в прозрачни чорапи. През градината долиташе смехът на слугинята и ръмженето на двете кученца, които играеха в кухнята, от улицата се чуваше далечният вик на един млекар. Всичко беше тъй мирно. Обаче в сърцето й бушуваха странни, разбъркани чувства. Откритието, че мъжът й не е искрен, съвпадна с много други неща, които беше забелязала. Беше казала веднъж на баща си, че не иска деца; за нея, чието раждане бе причинило смъртта на майка й, това беше повече или по-малко съзнателно нежелание. Но сега знаеше, че ще има дете. Тя не бе постигнала онова духовно единение със съпруга си, което прави майчинството радост, и знаеше, че няма да го постигне. Тя се бе уловила в мрежите на своята безумна грешка! След няколко месеца брачен живот бе разбрала, че бракът й е несполука и гледаше без надежда на бъдещето. Нужен е един груб, естествен факт, за да може един забъркан копнеещ дух да разбере истината. Разочарованието е всякога нежелано, особено когато е разочарование от нас самите и от другите. Какво бе искала да направи? Да спаси Фиорсен от него самия! Смешно! Тя само изгуби себе си! Вече се чувствуваше в затвор, а чрез детето щеше да бъде по-обвързана. Съзнанието за една необходимост успокоява нервите на много жени. Но у Джип беше противното. Всяка принуда разбуждаше у нея противоположни чувства.

И докато гълъбите гукаха и слънцето топлеше краката й, тя преживя наново най-горчивите минути на живота си. Гордостта й дойде на помощ. Никой не биваше да знае, нито дори баща й, който тъй настоятелно я беше предупредил! Както си беше послала, така трябваше да си легне.

Когато се върна, Уинтон каза:

— Не намирам нещо пленително в тая дама, Джип.

— Не намираш ли, че лицето й е съвършено?

— Много обикновено.

— Да, но това изчезва, когато танцува.

Уинтон я погледна с полузатворени очи:

— А как я намира Фиорсен?

— Дали се е замислял за това? Не зная.

Тя чувствуваше как лицето му става все по-твърдо.

— Дафне Уинг!… Ах, Господи!

Тия думи издаваха гняв и недоверие. Дъщеря му застрашена от такава една!

След като си отиде, Джип остана в градината, докато се скри слънцето и росата проникна през тънката й дреха. Казваха, че да ощастливяваш другите е начин сам да бъдеш щастлив. Ще опита. Бети, толкова дебела, с ревматизъм, мислеше ли някога за себе си? А леля Розамунд, която постоянно прибираше бездомни кучета, хроми коне и бедни музиканти? А татко, с неговите светски обноски, не помагаше ли постоянно на хората от полка си? Не мислеше ли постоянно какво да направи, за да я зарадва? Да обичаш хората, да ги правиш щастливи! Възможно ли бе това? Да обичаш хората е мъчно, много по-мъчно, отколкото животни и цветя, любовта, към които е естествена и лесна.

Тя влезе в къщи и почна да се облича за вечеря. Коя от роклите й му харесваше? Светложълтата, дълбоко изрязана или оная бялата от мек плат с жълтеникави дантели? Тя се реши за последната. Като се гледаше в огледалото, тя потръпна. Всичко това ще изчезне, тя ще стане като тия жени, на чиято смелост да се показват тя се бе учудвала. Защо трябва човек да погрознее, за да донесе нов живот в света? Някои жени се гордеят с това. Но тя никога няма да се реши, да се покаже в това състояние.

Като се облече, тя слезе долу. Фиорсен още не беше дошъл. Тя въздъхна с облекчение и седна да вечеря, после отиде при пианото. Бети, която имаше слабост към Шопен, седеше до вратата, представлявайки си своята „хубавица“ в бялата рокля, осветена от свещите от двете страни, до които имаше бели благоуханни лилии в една ваза. Когато доближеше някоя от слугините, тя я прогонваше.

Стана късно. Слугините си легнаха. Джип беше спряла да свири, изправи се до прозореца, загледана в тъмнината. Колко топло беше! Миризмата на жасмина се носеше надлъж по зида. Нито една звезда. В Лондон се виждаха малко звезди. Някакъв шум я стресна. Нещо голямо стоеше в тъмното до отворената врата. Тя извика уплашена.

— Густав, ти ли си?

Той избъбра няколко думи, които тя не разбра. Като затвори бързо прозореца, тя се приближи до него. Светлината от хола падаше върху едната страна на лицето му. Той беше бледен, очите му светеха странно, ръкавите му бяха изцапани. Той мърмореше пресипнало: „Малък дух!“

За пръв път Джип виждаше пиян отблизо. Колко ужасно, да го види някой — колко ужасно! Тя се втурна към хола, за да заключи вратата, която водеше към задните помещения, но той я сграбчи за рамото и тя се спря, защото се изплаши да не вдигне шум или да не го събори. Другата му ръка също се залови за рамото й и така той се опря на нея. Тя не се ужаси, мислеше само: „Какво да направя? Как да го заведа горе без никой да ни забележи?“ Тя го погледна в лицето, което й се стори трогателно със своята бледност и светналите очи, и му каза спокойно:

— Добре, добре! Облегни се на мене! Да се качим горе!

Тя не чувствуваше толкова отвращение, колкото състрадание. Като го обхвана през кръста, тя го поведе към стълбата. Само да не чуе никой, само да го заведе полека горе! И тя пошепна:

— Не говори! Облегни се на мене!

Той като че ли правеше усилия, дишаше дълбоко и на лицето му имаше израз, който щеше да е комичен, ако не беше толкова трагичен.

Крепейки го с всички сили, тя започна да се качва по стълбата. Беше по-лесно, отколкото бе мислила. Сега през коридора в спалната, и опасността бе преминала! Свършено! Той лежеше на леглото, вратата беше заключена. Сега напрежението й изчезна, тя почна да трепери тъй силно, че чуваше зъбите си как тракат; видя се в огледалото и забеляза, че хубавата й дантела беше скъсана, рамената й червени от ръцете му, които я бяха натискали, за да се държат. Тя метна един халат на плещите си и отиде при него. Той лежеше като вцепенен и тя едва можа да го изправи и облегне на кревата, блъскайки си главата какво да му даде. Сода, сигурно ще е добре! Най-после той беше настанен в леглото, а тя стоеше и го гледаше. Очите му бяха затворени, той нямаше да види, ако тя се разплаче, обаче тя не искаше да плаче. Не й оставаше нищо друго, освен да си легне и тя. Тя се съблече, загаси светлината. Той хъркаше. Загледана в тъмнината, Джип се усмихна. Тя мислеше за всичките ония млади жени от романите, които, зачервени и разтреперани, шепнат на ухото на младите си съпрузи, „че имат нещо — нещо да им кажат!“

VI

Когато Джип на следната сутрин погледна Фиорсен, който още спеше дълбоко, първата й мисъл беше, че той е все същият. И веднага й се стори чудно, че не се гнуси, и сега още не… Това я засягаше твърде дълбоко, за да й причинява само отвращение и й се чинеше твърде естествено. Тя прие без гняв това ново доказателство за неговата невъздържаност. Освен това, позната й беше тая слабост на съпруга й — човек не може да пие коняк и да крие това.

Безшумно тя се измъкна от леглото, взе неговите обуща и дрехи, които лежаха измачкани на едно кресло и ги занесе в тоалетната стая. Тук тя ги прегледа на светло, изчетка ги, взе игла и конец, и своята скъсана дантела и се мушна пак в леглото. Никой не биваше да узнае нищо, дори и той не биваше да го знае. За момент бе забравила другото, тъй страшно важно нещо. Сега изведнаж помисли за това с някакво чувство на потърсване. Докато може да го укрие, не трябва никой да знае — той най-малко.

Сутринта премина, както обикновено; когато обаче по обяд тя влезе в стаята за музика, той не беше там. Тя тъкмо седна да обядва, когато момичето доложи: „Граф Розек“.

Джип учудена стана.

— Кажете, че господин Фиорсен не е в къщи. Но… попитайте, не иска ли да обядва тук и донесете едно шише рейнско вино.

През малкото минути, докато чакаше госта, Джип чувствуваше вълнението, което обзема човека, когато стъпи в ливада, дето пасе бик.

Но дори и най-строги критици не биха могли да укорят Розек в липса на такт. Той каза, че се надявал да намери Густав в къщи и че е много любезно от нейна страна да го кани на обяд. Лицето му беше леко загоряло, като че ли се бе излагал на слънце и светлина. Изглеждаше че е махнал корсета си и поне няколко от отблъскващите си качества. В говора си избягваше обикновените цинични двусмислици, възхищаваше се от нейната прелестна малка къща, „разгорещи се дори“, когато заговори за изкуство и музика. Никога Джип не го бе намирала толкова симпатичен. След яденето те минаха през градината, влязоха в стаята за музика и той седна пред пианото. Той имаше дълбокия, нежен удар, свойствен на стоманените пръсти, когато ги вълнува страст. Джип седеше на канапето, той не можеше да я види и тя го гледаше учудена. Той свиреше Шумановите детски парчета. Как може един човек да има тъмни намерения и да извлича такива задушевни тонове? Слад малко тя каза:

— Граф Розек!

— Госпожо?

— Бихте ли ми казали защо пратихте вчера Дафне Уинг тука?

— Аз?

— Да.

Той се обърна на клавирния стол и я погледна право в лицето.

— Като питате така, трябва да ви кажа, че Густав се среща много често с нея.

Тя бе очаквала тъкмо тоя отговор.

— Това едва ли ме интересува.

Той стана и каза спокойно:

— Радвам се, че е нищо за вас.

— Защо?

И тя бе станала. Макар че беше само малко по-висок от нея, тя внезапно почувствува, че под контешкото облекло той беше сякаш от стомана и че в лицето му се чете страшно силна воля. Сърцето й заби по-бързо.

Той се приближи към нея.

— Радвам се, ако виждате, че работата с Густав е вече преминала, свършена. — Той се прекъсна, забеляза, че не бе уловил правия път, не знаеше точно къде беше сбъркал. Джип само се беше усмихнала. Кръвта нахлу в бузите му. — Той е бързо угаснал вулкан. Познавам го, но добре ще е и вие да го познавате.

— Защо?

Той отговори през зъби: — За да не прахосвате времето си, любовта ви чака.

Джип се усмихна.

— От любов към мене ли го опихте вчера!

— Джип!

Джип се обърна, обаче той стоеше между нея и вратата. — Вие никога не сте го обичала; това е моето извинение. Вие вече му дадохте твърде много, повече отколкото заслужава… Ох, Боже! Как ме мъчите! Като омагьосан съм!

Той беше станал съвсем бледен, очите му горяха. Тя се страхуваше и затова именно се противеше. Да се втурне ли към вратата, която водеше към градината? Тя чувствуваше, че чрез силата на своя поглед той се опитва да щурмува нейната твърдина — чрез един вид хипноза, понеже знаеше, че я е уплашил.

Дали наистина се движеше или не, той като че ли все повече се приближаваше. Едно ужасно чувство я обхвана, сякаш я бе вече обгърнал с ръцете си.

С всичка сила тя откъсна погледа си от неговия и внезапно забеляза накъдрената му коса. Да, сигурно беше къдрена. Почти нечувано устните й прошепнаха по френски: „Чудесна техника!“ Очите му станаха несигурни, той отвори устата си. Джип прекоси стаята, сложи ръка на звънеца. Страхът й беше изчезнал. Без да продума, той се обърна и излезе в градината. Тя го видя да минава по тревата. Беше го победила с единственото, което буйната страст не понася — със смешното. Наистина ли беше почувствувала страх, беше ли оставила да бъде почти победена в тоя двубой, да бъде почти овладяна от тоя мъж — в собствената си къща, със слугите толкова близо?

Денят тегнеше в първата лятна омара над градината. Беше средата на юни в една хубава година; въздухът, пълен с бръмчене и ухания, приспиваше.

Джип седеше на сянка, докато кученцата се премятаха и играеха. Тя диреше в своя малък свят утеха и сигурност, чинеше й се, че е обкръжена от някаква гъста, парлива мъгла, в която дебнат страшни образи, и че тя ги държи на разстояние само чрез гордостта си и волята, да не извика, че се бори и страхува.

Когато Фиорсен на сутринта напусна къщата, той вървя пеш, докато намери свободен автомобил. Тръгна без посока. Това беше един от неговите навици, когато не се чувствуваше в настроение, равномерното движение действуваше успокоително, а днес му трябваше успокоително средство. Както при повечето хора на неговата възраст, за него не беше нещо ново да се пробуди в собственото си легло, без да знае как е дошел тук, но това беше за пръв път от женитбата му. Ако можеше да си спомни още по-малко, щеше да се чувствува по-добре. Но той си спомни как беше стоял в тъмната стая и как беше видял една бледна като призрак Джип пред себе си. Той се боеше, а когато го беше страх, той беше — както много хора — най-лош.

Ако Джип приличаше на жените, с които беше прекарвал досега, той не би чувствувал такова унижение. Ако тя беше като тях, той вече щеше да е „свършил“, както казваше Розек. Но той знаеше добре, че не е „свършил“. Може да се напива, може да се отдава и на други изстъпления, обаче Джип владееше чувствата му. Нейната пасивност беше нейната сила, тайната на нейната привлекателност. В нея той усещаше тайнствената чувствителност, която, дори като се отдава на желанието на мъжа, все остава настрана с една слаба усмивка — с неуловимата усмивка на горите и полята, с неизповедимото, тихо, трептящо равнодушие на цветята, дърветата и реките, на скалите, на пеещите птички, на вечното бръмчене под слънчевите лъчи или блясъка на звездите. Нейните тъмни усмихнати очи го привличаха, изпълваха го с неутолима жажда. А той беше от ония натури, които веднага отстъпват, щом им се изпречи духовна мъчнотия, които търсят да лекуват нараненото самолюбие с изстъпления — едно разгалено дете, отчаяно, трогателно, отблъскващо, но все пак обично, каквито са такива деца обикновено. Като такова галено дете, той бе поискал ръката и я беше получил, но сега не знаеше какво да прави с нея, ловеше я, но чувствуваше, че тя все повече му се изплъзва. Неуспехът му да се приближи духовно до Джип го подлудяваше, само работата му го държеше до нейде. Защото той работеше усилено, макар че и тук нещо липсваше. Той притежаваше всички качества, за да успее, липсваше му обаче моралният гръбнак, който единствен можеше да го доведе до, както той мислеше, заслужената слава. Често го изненадваше и дразнеше, че друг някой артист се е издигнал по-високо от него.

В колата той размишляваше:

— Направих ли вчера нещо, което би могло да я обиди? Защо не я дочаках тая сутрин, за да узная и най-лошото? — И той се усмихна кисело — Да узнае най-лошото, тук той не беше силен. Търсейки оправдание за себе си, той се спря на Розек. Както повечето егоисти, които се интересуват за жени, той нямаше много приятели. Розек му беше най-верният. Но и спрямо него Фиорсен изпитваше същия страх и презрение, които един надарен човек, но със слаба воля, изпитва към ония, които имат по-малки дарби, но по-силна воля. Отнасяше се към него като капризно дете към бавачката си, но го търсеше като покровител с пълни джобове.

— По дяволите Паул! — си мислеше той. — Той трябва да знае, непременно да знае, че тая негова ракия се пие като вода. Видя, че си бе изгубил ума. Сигурно е имал някакви намерения! Къде отидох после? Как се върнах дома? Дали обидих Джип? Ако са ме видели слугите, това страшно ще я разтревожи! — Пак го обхвана страх. Той никога не знаеше какво мисли и чувствува тя, изобщо не знаеше какво се крие у нея. Беше открит като природата, оставяше я всичко да види. Колко странно го изгледа слугинята отзарана! И изведнаж казана шофьора: „Сен Джемс, Бъри Стрит“. Трябваше поне да разбере дали Джип е била у баща си. На няколко пъти той изменя решението си, преди колата да стигне до малката уличка; докато чакаше да се отвори вратата, челото му се покри с пот.

— Тука ли е госпожа Фиорсен?

— Не, господине.

— Не е ли идвала тая сутрин?

— Не, господине.

Той прогони чрез свиване на рамене мисълта, че в същност би трябвало да даде обяснения за въпроса си и каза на шофьора да кара в Кърцон Стрит. Ако не е била и у „тая леля Розамунд“, всичко беше в ред, нямаше никого вече, при когото би могла да отиде. Той въздъхна облекчен и усети, че е гладен. Ще отиде у Розек, ще вземе от него пари да плати колата. Шофьорът почна да го гледа недоверчиво, сякаш се съмняваше, че ще получи парите си.

В градината го срещна един човек, който държеше дълъг плик в ръка.

Джип седеше на писмената си маса, заета със сметки, и не се обърна.

— Ще обядваме ли? — попита той.

Тя позъни. Той изпитваше жал към себе си, готов беше да я вземе в обятията си и да каже: „Прости ме, малка Джип, съжалявам!“

Бети дойде.

— Моля, донеси на господин Фиорсен да обядава.

Той чу, че дебелата жена презрително се изкашли, като излизаше. И тя го осъждаше. Той каза разядосан:

— Би ли искала съпруг, който иска да умре, ако закъснее за обед?

Джип му протегна чековата книжка. Той прочете: „Г. г. Треверс & Сенбърн, шивачи. По сметката: 54 лири, 3 шилинга, 7 пенса“.

Лицето му се покри с оня особен цвят, който добиваше, когато самолюбието му беше наранено.

— Плати ли? Не е твоя работа да плащаш моите сметки?

— Човекът каза, че ако и тоя път не му се плати, ще те преследва съдебно. Мисля, че е недостойно да имаме дългове. Имаме ли и други?

— Няма да ти кажа.

— Аз водя домакинството, плащам на прислугата и трябва да зная, къде съм. Не ща да правя дългове.

Лицето й беше твърдо, както не го бе виждал никога. Тя беше различна от оная Джип до вчера, която беше виждал или с която беше говорил, когато беше още пълен господар на способностите си. Тая неочаквана съпротива го засегна странно, тя нарани неговото самолюбие, внуши му страх, но възбуди чувствата му. Той каза нежно:

— Пари! По дяволите парите! Целуни ме!

— Детинщина е да проклинаш парите. Аз ще изхарча целия си приход, но не повече, и няма да искам от татко.

Той се тръшна на един стол.

— Хо, хо, каква добродетел!

— Не, гордост!

Той каза глухо:

— Ти не вярваш в мене. Не вярваш, че мога всякога да спечеля, колкото искам, повече отколкото имаш? Никога не си вярвала в мене.

— Мисля, че сега печелиш толкова, колкото изобщо можеш някога да спечелиш.

— О, така ли мислиш? Добре! Не искам парите ти!

— Сст!…

Той се озърна. Слугинята стоеше на вратата.

— Моля, господине, шофьорът пита, ще му се плати ли или ще ви вози още? Дванадесет шилинга.

Фиорсен я гледаше втренчено по начин, който, както казваше момичето, я правеше да се чувствува съвсем глупава.

— Не, плати му!

Момичето погледна към Джип, отговори: „да, господине!“ и излезе.

Фиорсен се изсмя. Смешно беше, че тъкмо такова нещо последва неговото гордо изявление.

— Това беше хубаво, нали Джип?

Обаче нейното лице остана неподвижно и тъй като знаеше, че и тя има силно чувство за комичното, той пак бе обвзет от някакъв странен страх. Нещо се бе променило, беше станало съвсем друго.

— Оскърбих ли те миналата нощ?

Тя сви рамене и отиде към прозореца. Той я изгледа мрачно и мина бързо край нея, за да отиде в градината. Няколко минути по-късно се зачуха от стаята за музика звуковете на една бясна свирня на цигулка.

Джип слушаше с горчива усмивка. Още и пари! Но какво значение има това? Тя не можеше да се отърве от това, което беше направила, нямаше никога да се отърве. Довечера той пак ще я целува и тя ще се държи, като че ли нищо не е било. И така ще продължава, все така. Да, вината беше нейна. Тя извади дванадесет шилинга, за да ги даде на момичето. И внезапно помисли: „Може би ще ми се насити! Ах, да можех да му омръзна!“ До сега не беше стигала тъй далеч в мислите си.

VII

Всички, които са преживели затишие, които са виждали как лениво отпуснати висят платната на корабите, как всеки ден чезне надеждата, че ще може да се напредне, ще разберат живота, който Джип водеше сега. Обаче всяко затишие има край. Но една млада жена на двадесет и три години, която чрез брака си е направила грешка и може да осъди само себе си за това, не вижда никакъв край, освен ако е от новите жени, от които обаче Джип не беше. След като реши да не издава никому несполуката си, да понася твърдо мисълта за детето, тя продължи да крие всичко, дори и от баща си. Спрямо Фиорсен тя се държеше както до сега, правеше му материалния живот лек и приятен, придружаваше го на пианото, хранеше го добре и търпеше неговите ласки. Да се смята за мъченица, й се чинеше глупаво. Нейната успешно скривана болка беше болка на духа, отчаяние на човек, който сам си е прерязал крилете.

Към Розек тя се държеше, сякаш нищо не се бе случило. Мисълта да се обърне в трудни случаи към съпруга си, бе изоставила, откак го бе видяла пиян; на баща си не се решаваше да каже. Но тя беше все нащрек, понеже знаеше, че Розек няма да й прости за дето го бе намерила смешен. Намеците му за Дафне Уинг тя отхвърли, както никога не би сторила, ако наистина обичаше Фиорсен. Тя си постави за идол гордостта и стана нейна най-гореща поклонница. Само Уинтон, а може би и Бети, знаеха, че не е щастлива. Безгрижието на Фиорсен относно паричните въпроси не я безпокоеше много, защото тя плащаше всичко — наема, заплатите на слугите, храната, дрехите си — досега успяваше да свърже двата края, беше обаче безсилна спрямо това, което той вършеше вън от къщи.

Лятото превали, големите концерти вече се свършиха, и, според всеобщото убеждение, невъзможно беше да се стои повече в Лондон. Но тя се страхуваше да замине, искаше да си стои спокойно в малката къщица. Това я накара да каже на Фиорсен една вечер тайната си. Неговите бузи, бледни и хлътнали от лондонския живот, се зачервиха, той стана и я загледа втренчено. Джип направи неволно движение.

— Няма нужда да ме гледаш, вярно е.

Той се улови за челото и каза:

— Но аз не го искам, не го искам, то ще огрози моята Джип… — После той се приближи бързо към нея с уплашено лице: — Не го искам, боя се от него. Не трябва да го имам.

У Джип се появи същото чувство, както когато, го беше видяла да стои тук пиян, облегнат на стената, същото чувство на съжаление, по-скоро, отколкото на презрение към неговото детинско държане. Тя улови ръката му и каза:

— Добре, добре Густав, това няма да те безпокои. Когато започна да погрознявам, ще замина с Бети докато се свърши.

— О не, о не, о не! Моята хубава Джип!

Но Джип стоеше неподвижна като сфинкс, от страх да не се изплъзнат и от нея думите: О не!

Прозорците бяха отворени, нощни пеперуди прелитаха навътре, една кацна на ортензията, която стоеше на камината. Джип гледаше бялото пухесто насекомо, чиято главичка се открояваше ярко по сивите плочки на камината, материята на собствената си дреха, осветена от засенената лампа. Цялото й чувство за красота се възбуди от неговото: „О не!“ Скоро тя ще бъде грозна, ще търпи болки, може би ще умре като майка си!…

Интересно й беше да наблюдава, тая вечер и през следните дни, неговото поведение спрямо тая неочаквана новина. Когато най-после разбра, че трябва да се подчини на волята на природата, той започна да отбягва всяко напомняне за това. Тя се пазеше да му предложи да отиде нейде без нея, но когато той замина с Розек за Остенде — тя почувствува дълбоко спокойствие. Да бъде без тоя странен, безпокоен човек в къщи! И като се събуди в глухата тишина на следната утрин, не можеше да се убеди сама, че той й липсва. В сърцето й нямаше никаква празнота, никаква болка; тя чувствуваше само колко е приятно, хладно и спокойно да лежи тук сама. Тя се излежава дълго. Чудесно беше да лежи така, да дреме, да слуша гукането на гълъбите, далечния шум от движението в града, да се чувствува пак пълен господар на тялото и душата си. Сега, както беше казала на Фиорсен, не беше повече нужно да крие състоянието си. Телефонира на баща си, че е сама.

Уинтон беше в града. По това време нямаше никакви интересни надбягвания, клубът му беше празен, нямаше следователно опасност да срещне досадни хора. Поради това август му беше най-приятният месец в града. Известието, че дъщеря му е свободна, освободена от оня тип, го възхити. Къде да вечерят? Госпожа Марки беше в отпуск. Да отидат ли у Блафар? Там имаше спокойни, малки стаи, беше хладно, не много официално. Значи, Блафар!

Когато Джип дойде, той беше готов, весел като ученик през ваканция. Колко хубава изглеждаше тя, макар че беше бледа. Той веднага се приближи до колата и каза: „Веднага тръгваме! Ще отидем у Балфар! Ще гуляем тая нощ, Джип!“

Правеше му удоволствие да влезе с нея в ресторанта, да мине през низките, червени зали, да гледа как посетителите се извръщат да я гледат. Той я настани в един кът до прозореца, отдето тя можеше да вижда и да бъде видена. Той искаше да я видят, а сам обърна гръб към цялата зала. Видът на тия лъснали от жегата, сърбащи шампанско безделници, не трябваше да му накърнява радостта, защото той тайно преживяваше и една друга, отдавна минала вечер, когато беше вечерял тук, в същия тоя ъгъл с майка й. Тогава той се беше изложил на погледите, а нейното лице беше останало скрито!… Обаче на Джип не каза нищо за своите спомени.

Той прие известието с израза, който й беше тъй познат, със стиснати устни и устремен нагоре поглед.

— Кога? — попита той.

— Ноември.

Същият месец! Той й протегна ръка през масата, стисна силно нейната.

— Всичко ще мине добре, дете! Много се радвам.

Джип задържа ръката му и пошепна:

— Аз не, но ти обещавам, че няма да се боя.

Нито Джип, нито Уинтон не се лъжеха. Обаче и двамата успяха да се покажат спокойни пред събитията. Освен това сега беше тяхната първа „свободна вечер“ — първата от женитбата на Джип! След като Уинтон запита: „Значи отиде в Остенде?“ те вече не споменаха Фиорсен, говореха за коне, за Милденхем, — на Джип се чинеше, че от години вече не е бивала там — за нейните детски лудории. Тя го погледна закачливо и попита:

— Какъв си бил като момче, татенце? Леля Розамунд разправя, че често си изпадал в ярост и тогава никой не смеел да се доближи до тебе. Обичал си да се катериш по дърветата, да замеряш с камъни, да не издаваш нищо, което си искал да скриеш. После си се бил влюбил във възпитателката си.

Уинтон се усмихна. Мис Хънтлей! С къдравата кестенява коса, сините очи и чудесни рокли!

— Да, да. Ах, Господи, колко време от тогава! Баща ни отиде в Индия и не се върна вече, убиха го в първите афганистански разправии. Когато обичах, обичах. Но не чувствувах нещата тъй дълбоко като тебе, Джип, не бях толкова чувствителен, съвсем не приличах на тебе, Джип.

И като наблюдаваше очите й, които несъзнателно следяха движенията на келнерите, които не се вторачваха, но всичко виждаха, той си помисли: „Най-хубавото създание на света“, после каза:

— А сега? Къде искаш да отидеш? В театър?

Джип поклати глава. Беше много горещо. Не може ли да се разходят малко с кола, а после да идат в парка? Беше вече тъмно, въздухът не толкова задушен, свежият лъх от дърветата по площада и парка се смесваше с миризмата на петрол и бензин. Уинтон каза да карат там, дето бяха ходили в оная отдавна минала вечер. Тогава бяха отишли с файтон и вятърът духаше направо в лицето им, а не както сега в тия нови автомобили в тила им. Те оставиха колата, минаха между дърветата и седнаха на два стола, които Уинтон покри с палтото си. Още не беше паднала роса, листата висяха неподвижни в мекия въздух, изпълнен с тежки ухания. Из тревата и под дърветата се виждаха други двойки, по-тъмни от тъмнината, мълчаливи. Уинтон мечтаеше. От цигарата му бе паднала ивица пепел. Той дигна ръка да я отърси. Нейният глас му каза тихичко на ухото:

— Не е ли чудесно, толкова топло и съвсем тъмно.

— Да, прекрасно. Но цигарата ми изгасна, а нямам кибрит.

Джип провря ръката си под неговата.

— Всички тия влюбени хора, шепотът, тъмнината, това придава нещо странно на въздуха. Не чувствуваш ли това?

Вятърът прошумоля в листата, за миг цялата гора се изпълни с шепот, после се чу някакво потиснато кискане.

Джип стана.

— Усещам росата, татко. Да вървим ли!

Чарът се прекъсна, нощта стана пак обикновена Лондонска нощ, паркът пак парче земя с чакъл и съхнеща трева, хората наоколо дребни чиновници и продавачи на магазините, които си даваха срещи.

VIII

Фиорсеновите писма бяха документи. Джип ужасно му липсваше, обаче той изглеждаше да се забавлява отлично. Искаше пари, но не казваше за какво ги харчи. Макар, че касата й беше доста празна, тя му прати исканата сума — нали това беше и нейната ваканция, тя трябваше да плати за нея. Намери един магазин, дето можа да продаде някои от скъпоценностите си и му прати получената сума. С това си осигуряваше още една седмица.

Една вечер тя отиде с баща си в Октагон, дето все още играеше Дафне Уинг. На следния ден й писа една карта, канейки я да дойде да обядва с нея и да прекара един безгрижен следобяд в нейната градина.

Госпожица Дафне дойде веднага; бледна и изтощена от горещината, в рокля от мека коприна, с една проста, обърната на долу сламена шапка. След обяда седнаха в най-дълбоката сянка в градината, Джип на един плетен стол, Дафне Уинг на възглавница в тревата. Слад като изкара необходимите декламации, тя разкри, изцяло малката си душа, и Джип, която отлично умееше да слуша, сега видя пред себе си един нов свят, съвсем различен от нейния.

— Разбира се, няма да остана в къщи повече отколкото е необходимо, но не е добре да влезеш в живота, — тия думи тя често употребяваше — без да знаеш на къде си. В моята професия човек трябва много да внимава! Хората, разбира се, си представят нещо по-лошо отколкото е; баща ми често се сърди. Но у нас е ужасно, госпожо Фиорсен. Всеки ден ядем овнешко месо — вие знаете какво е то, нали? — и моята спална е ужасна в горещините. Нямам място да се упражнявам. Бих искала да имам едно студио. Това би било чудесно, някъде по реката или тук, близо до вас. Това ще е чудесно, знаете ли, аз вече турям на страна и щом събера двесте лири, почвам. Не искам да бъда обикновена балерина, но нещо по-особено. Но майка ми е в тия работи много проста, все повтаря да не рискувам. По тоя начин обаче няма да напредна. Толкова е приятно, госпожо Фиорсен, да се говори с вас, вие сте достатъчно млада, за да разберете моите чувства, и сигурно не се шокирате от нищо. А колкото за мъжете, как мислите: по-добре ли е човек да се омъжи или да си намери любовник? Казват ми, че не мога да бъда съвършена художница, докато не изживея страст. А ако се оженя, това значи пак овнешко месо, а може би и деца, пък и не подхождащ мъж! Ужасно!… Но не искам да бъда и лекомислена, — мразя лекомислените хора — ненавиждам ги. Какво ще кажете? Много е мъчно, нали?

Джип, съвсем сериозна, каза:

— Тия работи сами се нареждат. Аз не бих си блъскала главата предварително.

Дафне Уинг зарови брадата си по-дълбоко в ръцете си.

— Да, и аз мислех така. Сега, разбира се, още нищо не мога да направя. Обичам само мъже, които са наистина благородни, ще се влюбя само в такъв един. И вие сте направили така, нали? Затова ще ме разберете! Намирам, че господин Фиорсен е наистина благороден.

Слънцето, прониквайки през листата, изведнаж огря шията на Джип там, дето свършваше блузата. Тя все още гледаше сериозно Дафне Уинг.

— Майка ми би припаднала, ако ме чуе, че говоря така, а не зная, какво би направил баща ми. Но това е много важно, нали? Човек може да сбърка още в самото начало, но аз искам да си пробия път. Аз просто обожавам своята работа и не искам любовта да ми пречи, искам тя да ми помогне. Граф Розек казва, че на моя танц липсва страст. Кажете ми, моля ви, намирате ли и вие, че е така! На вас ще повярвам!

Джип поклати глава.

— Не мога да съдя.

Дафне Уинг я погледна с укор.

— О, сигурна съм, че можете. Ако бях мъж, щях да се влюбя безумно във вас… Сега имам един нов танц, дето съм нимфа, преследвана от един фаун. Но толкова е мъчно да се чувствувам като нимфа, като зная, че фаунът е балетмайстора. Мислите ли, че трябва да вложа и тука страст? Аз трябва да бягам през всичкото време, но ще е по-ефектно, ако правя впечатление, като че искам да бъда уловена. Не намирате ли?

Джип внезапно каза:

— Да, мисля, че за вас ще е добре да се влюбите.

Устата на госпожица Дафне се разтвориха малко, очите й се ококориха, тя каза:

— Вие ме уплашихте като казахте това, изглеждате така… така тревожна!

Един пламък наистина пламна у Джип. Тоя брътвеж възмути всичките й чувства. Тя не искаше да обича, не беше обичала истински. Но каквото и да беше любовта, тя не търпеше да се бърбори за нея. Какво беше тая малка госпожица от предградията, която можеше да внесе хаос в чувствата, само щом се завърти на петите си?

— Знаете ли за какво само мечтая? — продължи Дафне Уинг. — Да танцувам за вас тук в градината някоя вечер. Трябва да е чудесно да се танцува на открито и тревата е сега хубава и гладка. Но може би ще шокира слугите? Идват ли те насам? — Джип поклати глава. — Мога да танцувам тук пред прозореца на салона. Но трябва да има луна. Мога да дойда някоя неделя. Имам един танц, дето съм цвят на лотос, той ще подхожда чудесно. Също лунният ми танц с Шопенова музика. Мога да донеса костюмите си и да се преобличам в стаята за музика, нали? — Тя склопи ръце и погледна Джип. — Мога ли?

Желанието да доставя радост, странната идея и удоволствието й да следи момичето как танцува накараха Джип да каже:

— Добре, идващата неделя.

Дафне Уинг скочи, впусна се към нея и я целуна. Устните й бяха меки и миришеха на портокалов цвят, но Джип се дръпна — тя мразеше безразборни целувки. Засрамена, госпожица Дафне наведе глава и каза:

— Вие изглеждахте тъй красива, че не можах да се въздържа.

Джип й стисна ръката разкаяна.

Те влязоха в стаята, за да опитат музиката за двата танца и скоро след това Дафне Уинг си тръгна, отрупана с бонбони и надежди.

Следната неделя тя пристигна точно в осем часа и донесе една малка чанта от зелено платно, която съдържаше костюмите й; явно беше, че се страхува малко. Майонеза, реинско вино и праскови възстановиха куража й. Тя яде с апетит; очевидно, за нея нямаше значение дали играе с пълен стомах или не, обаче отказа да пуши.

— Не е хубаво за… нали знаете? — каза тя.

След вечерята Джип затвори кучетата, защото се боеше да не се хвърлят върху драпериите или краката на госпожица Уинг. После влязоха в салона, за да видят дали вън лунната светлина е достатъчно силна. В тая последна нощ на август горещината беше нетърпима — тежка неподвижна жега. Изгреващата луна хвърляше тук-там по един тънък лъч през шумата. Те разговаряха тихичко, нагаждайки се несъзнателно към ролята. Когато месецът се беше издигнал доста високо, те дебнешком влязоха пак в стаята за музика. Джип запали свещите.

— Достатъчна ли ви е тая светлина?

Госпожица Дафне вече беше свалила дрехите си.

— О, толкова съм развълнувана, госпожо Фиорсен! Дано танцувам добре!

Джип се върна в стаята, седна пред пианото и обърна очи към градината. Една неясна бяла сянка изскочи изведнаж в тъмнината, застана неподвижно — като бял цъфнал храст под дърветата — и зачака месеца. Джип започна да свири. Тя беше избрала една сицилианска песен, която овчарите свирят, като слизат от планината, и която отначало се чува много тихо, после се засилва издалеч, разлива се в пълни тонове и замира. Месецът се издигна над дърветата, светлината му се лееше над къщата, долу по тревата, над градината, додето стигна до лехата със слънчогледи надлъж край градинския зид: те сега пламнаха във вълшебни неземни багри — като злато, което не беше злато.

Джип засвири танца. Смътната бяла фигура в тъмнината се раздвижи. Сега лунната светлина падаше право върху момичето, което стоеше с разперени ръце, сграбчило своите була — като бяла окрилена статуя. После то подхвръкна като огромна пеперуда, завъртя се безшумно над тревата и спря. Месецът очертаваше формата на главата й и позлатяваше с бледно сияние косата й. В дълбоката тишина и неземния блясък на слънчогледите, тя беше като някакъв дух, залутан в градината, който летеше насам-нататък и не можеше да намери изход.

Един глас зад Джип каза: — Боже мой, какво е това? Ангел.

Фиорсен стоеше в тъмната стая, с очи устремени в градината. Момичето спря, с широко разтворени очи и уста, вцепенено от уплаха и любопитство. Изведнъж тя се обърна, сграбчи дрехите си и побегна.

Джип гледаше като прикована съпруга си. Тя можа да забележи, че очите му следяха бягащата нимфа. Фаунът на госпожица Дафне! Да, дори и ушите му бяха като на фаун! Не беше ли забелязала до сега колко прилича на фаун? Да, през сватбената нощ! И тя каза спокойно.

— Дафне Уинг опитва новия си танц. Значи, ти се върна, защо не ме предизвести? Добре ли си? Чудесно изглеждаш?

Фиорсен се наведе и я целуна.

Но докато неговите устни се притискаха до нейните, тя почувствува по-скоро, отколкото видя, че погледът му се носеше към градината, и помисли:

— Той по би искал да целуне това момиче!

Когато той отиде да снеме нещата си от колата, тя влезе в стаята.

Дафне Уинг, вече облечена, прибираше костюмите си в зелената чанта.

— О, сърди ли се? Жалко наистина, нали?

Джип едва сдържа смеха си.

— Вие трябва да сте ядосана!

— О не, не съм, ако и вие не сте! Хареса ли ви танцът?

— Чудесен! Като се приготвите, елате!

— О не, по-добре ще си отида. Трябва да му се е видяло странно!

— Искате ли да минете през страничната врата? После ще завиете направо към улицата!

— О да, благодаря. Щеше да е по-добре, да беше видял целия танц, нали? Какво ще си помисли?

Джип се усмихна и отвори вратата.

Когато се върна в салона, Фиорсен стоеше на прозореца и гледаше навън. Дали за нея или бягащата нимфа?

IX

Септември и октомври преминаха. Имате още няколко концерта, но не бяха добре посетени; чарът на Фиорсен беше преминал, за широката публика неговата свирня нямаше достатъчно чувство и сладост. Те се намираха пред финансова криза, но тя им се чинеше още далечна и недействителна пред сянката на идващите дни. Джип не правеше никакви приготовления. Защо да приготвя неща, които може би няма да потрябват. Тя свиреше доста много с Фиорсен, сама почти никак, четеше много — поезия, романи, биографии, поглъщаща в момента съдържанието, а после го забравяше. Уинтон и леля Розамунд в мълчаливо съгласие се редуваха да идват всеки следобед. След посещението си Уинтон заминаваше с нощния влак, за да отиде нейде на лов или на някои надбягвания и се връщаше на сутринта в града, за да я посети. От нищо не се страхуваше той толкова по това време, както от един свободен ден, когато можеше да се намери лице с лице със собствената си тревога.

Бети, която бе присъствувала на рождението на Джип, беше в странно състояние. Предстоящето събитие бе нещо желано за такава майчинска натура като нейната, която съдбата бе лишила от деца, но това чувство се засенчваше силно от стария спомен и от безпокойството й за нейната „хубавица“, безпокойство, което беше много по-силно отколкото би било за собствената й дъщеря. Това, което за един мак е естествено да става с друг мак, го изпълва със страх и грижи, когато става с една лилия. И другата възрастна, неомъжена дама, леля Розамунд, пълната противоположност на Бети във всяко отношение — беше също разтревожена доколкото може да бъде разтревожен човек, който се бои от всяка грижа и се старае да я прогони чрез шеги.

Но от всички около Джип най-интересно проявяваше чувствата си Фиорсен. Той нямаше дори най-първобитната идея, че чувствата може да се прикриват. И чувствата му бяха първобитни. Той искаше Джип, каквато беше по-рано. Мисълта, че тя може би вече няма да стане пак такава, го караше да пие ракия и да се връща често съвсем пиян. Джип често трябваше да му помага да си легне. Два или три пъти от мъка той не се завърна цяла нощ. Джип обясни, че той си има стая у граф Розек и остава, когато закъснее, да спи там, за да не я безпокои. Дали слугите й вярваха или не, тя не знаеше. Никога не го питаше къде е бил — беше много горда, а освен това чувствуваше, че няма право.

Съзнавайки, че видът й е неестетичен, тя помисли, че не може повече да бъде привлекателна за мъж, чийто нерви се дразнят толкова лесно, и не понася нищо грозно. А колкото за по-дълбоки чувства към нея — имаше ли ги той? Във всеки случай той не даваше нищо, не се жертвуваше за други. Ако тя обичаше, би дала всичко за любимия, обаче тя нямаше никога да обича! Въпреки това той изглеждаше загрижен за нея. Чудно! Може би скоро нищо няма да й се види чудно: често тя имаше чувството, че ще умре, а понякога мислеше, че ще е доволна да умре. Животът я беше измамил, или по-право, тя сама се беше измамила в живота. Наистина ли се беше изминала само една година, откак тя и татко й, и младият човек с пленителната усмивка препускаха начело на всичките ловци — в онзи фатален ден, когато Фиорсен внезапно се яви, като паднал от облаците, и поиска ръката й? Обвзе я копнеж по Милденхем, искаше й се да отиде там с баща си и Бети.

Тя отиде там в началото на ноември.

При заминаването й Фиорсен се държа като уморено дете, което не иска да си легне. Той не можеше да понесе да бъде далеч от нея; но когато тя замина, той гуля лудешки цяла нощ. Към пет часа се събуди с чувство на страшна студенина в сърцето, а на следния ден писа на Джип: — „ужасно чувство моя Джип; цели часове ходих нагоре-надолу (всъщност не повече от половин час). Как може да съм далеч от тебе по това време.“ На следния ден той се намери с Розек в Париж. „Не мога да понасям, — писа той, — вида на улиците, на градината, на нашата стая. Като се върна, ще стоя у Розек. Когато обаче наближи часът, искам да бъда при тебе, ще дойда да те видя.“ Джип обаче, като прочете писмото, каза на баща си: „Татенце, когато дойде времето да не го викаш. Не го искам тука!“

Тия негови писма разрушиха и последните останки от чувството й, че у него се крие все пак нещо фино и прекрасно като звуковете, които изтръгваше от цигулката си. Но все пак тя намираше тия писма наивни, до нейде трогателни и пълни с някакво истинско чувство.

В Милденхем нейното безнадеждно настроение почна да се губи, тя почувствува желание да живее за новия живот, който беше в нея. За първи път почувствува това, когато влезе в старата си детска стая, дето всичко беше както в нейното детинство: червената къща на куклите, която се отваряше от едната страна, за да се видят всичките етажи, изтърканите капаци на прозорците, чието тракане толкова стотини пъти беше чувала; високият параван пред камината, дето тя, легнала на пода, с брада опряна на ръце, бе чела своите детски книги или английските предания. Тук и нейното дете щеше да живее между старата позната покъщнина. Хрумна й да дочака тук тежкия час, а не в стаята, дето бе спала като момиче. В детската стая беше сигурно, спокойно! И след като беше прекарала една седмица в Милденхем, тя накара Бети да я пренесе.

Никой в тая къща не беше нито на половина тъй спокоен като Джип. Бети не можеше да откаже, че насаме, често плаче. Госпожа Марки никога не беше готвила тъй лошо, дори Марки понякога до там се забравяше, че почваше да говори. Уинтон приличаше на безпокоен дух. Гласът му, тъй сух и умерен, издаваше много ясно вътрешната му тревога. На Джип се виждаше чудно, че толкова се безпокоят за нея. Често тя седеше, втренчена в огъня с големите си тъмни очи като на кукумявка ноще и се питаше какво би могла да стори за баща си, когото без малко не беше убила с раждането си.

X

От деня, когато пристигна болногледачката, Уинтон престана да ходи на лов и не се отдалечаваше от къщи за повече от половин час. Недоверието му към докторите не му пречеше да се разговаря всяка сутрин по десетина минути със стария доктор, който беше лекувал Джип от шарки и други детски болести. Старият Ривершоу беше интересен тип от миналия век. Той миришеше на гумено палто, имаше пурпурно червени страни, около главата си венец от боядисани коси и изпъкнали, кръвясали, сиви очи. Беше низък, имаше задух, пиеше портско вино, смъркаше тютюн, четеше „Таймс“, говореше с пресипнал глас и обикаляше с едно малко купе, в което беше впрегнат стар червен кон. Но той притежаваше някаква вродена хитрост, която бе победила много болести, и беше много известен като акушер. Всеки ден, точно в дванадесет, неговото купе спираше пред къщата, Уинтон ставаше, донасяше бутилка вино, кутия бисквити и една чаша, а когато се появяваше докторът, запитваше:

— Е докторе, как е?

— Добре, много добре!

— Никакви причини за безпокойство?

С поглед към бутилката докторът промърморваше:

— Състоянието на сърцето, превъзходно… малко… хм… не заслужава да се говори. Всичко си върви по реда си.

— Една чаша вино, докторе?

Израз на изненада се изписваше по лицето на доктора.

— Студено време, ах, може би… — И той се изсекваше в тъмночервената си носна кърпа.

Докато той пиеше, Уинтон запитваше:

— Можем да ви намерим по всяко време, нали?

— Не се бойте, драги господине! Малката госпожица Джип е моя стара приятелка. Аз съм на нейни услуги дене и ноще. Не се бойте!

Уинтон се успокояваше и това чувство траеше почти двадесет минути след изчезването на купето и на различните миризми на неговия обитател.

По искане на Джип не уведомиха Уинтон, когато почнаха болките. След първия пристъп, когато тя лежеше в полусън в старата си детска стая, той случайно дойде да я обиколи. Сестрата го посрещна в другата стая. Свикнала с „глупостите“ на мъжете в такова време, тя се беше приготвила да му чете една проповед, но, поразена от израза на лицето му, само пошепна:

— Започна, но няма защо да се безпокоите, тъкмо сега няма болки. Скоро ще пратим за доктора… Тя се държи храбро… — После прибави с едно необикновено за нея чувство на почит и съчувствие: — Не се страхувайте, господине!

— Ако иска да ме види, аз съм в кабинета си. Спестете й каквото можете от болките, сестра!

Сестрата се върна замислена при Джип, която каза:

— Баща ми ли беше? Не трябваше да му се казва!

— Всичко е в ред, мила.

— Колко време ще мине, докато почне пак, сестра? Аз бих искала да го видя.

Сестрата я поглади по косата.

— След като се свърши всичко. Мъжете са всякога ужасно нервни.

Джип я погледна и каза полека:

— Знаете ли? Майка ми умря при моето раждане!

Сестрата й оправи завивката.

— Това не значи нищо… искам да кажа… няма никаква връзка.

Като видя Джип да се усмихва, тя си помисли: — Ама, че съм идиотка.

— Ако не оцелея, моля да бъда изгорена. Няма да забравите, нали? Не мога да кажа това на баща си, то би го разтревожило страшно.

Сестрата помисли: „Това не може да направи без завещание, но нека й обещая. То е само болезнено въображение, но тя не е такава.“ — И тя каза:

— Добре, добре, мила, но няма да е нужно!

— Срам ме е, че изисквам толкова грижи и правя другите нещастни.

Сестрата, все оправяйки леглото, промърмори:

— Не си въобразявайте, че за вас се прави повече отколкото за другите. Всичко ще се свърши благополучно. — И тя си помисли: „Странно! Нито веднаж не спомена мъжа си. Не ми харесва, особено при нея, тя е много чувствителна… Лицето й трогва човека…“

Джип пошепна:

— Искам да видя баща си; моля по-скоро!

Сестрата й хвърли един бърз поглед и излезе.

Джип стисна ръцете си под завивката. Ноември! Жълъди и листа — една хубава, влажна миризма на пръст! Жълъди навсякъде по тревата! Някога тя обичаше да впряга стария бял кон да я вози по ливадата, която беше покрита с жълъди и сухи листа, докато вятърът брулеше все нови… Беше облечена с кафява кадифена рокля… Кой я беше нарекъл веднаж, като беше с тази рокля, „малка умна кукумявка“? Сърцето й изтръпна. Болките почнаха пак. Гласът на Уинтон се чу от вратата:

— Как си, моето дете?

— Исках само да видя ти как си. Аз съм добре.

Челото й, което той докосна с устните си, беше влажно.

Навън, в коридора, пред него се носеше като нещо наистина действително, усмивката й, която тя с мъка бе задържала на устните си. Като се върна в кабинета си, той страдаше. Защо не може да понесе той мъките вместо нея?

Скърцането на докторовото купе тури край на безпокойното му крачене насам-нататък. Той влезе в хола, погледна доктора право в лицето, беше забравил, че тоя стар човек не знае особената причина на неговия смъртен страх. После се върна пак в кабинета си. Един буен югозападен вятър шибаше влажните листа о стъклата на прозорците. Тук бе стоял той в тъмното преди една година, когато Фиорсен дойде да иска ръката на Джип. Защо не го беше изгонил тогава, защо не беше отвел Джип нейде далеч, в Индия, в Япония, къде да е! Тя не обичаше тоя цигулар, никога не го беше обичала истински! Чудовищно! Обвзе го горчивина, и той високо изохка. После пристъпи към библиотеката си и взе една книга — „Животът на генерал Ле“. Той я сложи обратно на мястото й, извади друга — някакъв роман, една тъжна история, с тъжен край! Книгата падна от ръцете му. За момент той видя целия си живот, какъвто щеше да бъде, ако втори път понесе такава загуба. Не, тя не бива да умре. Ако умре, тогава — за него!… В старо време погребваха хората с конете и кучетата им, като след един сполучилив лов. Това още му оставаше! Тая мисъл му донесе известно облекчение. Той седна и се загледа в огъня като опоен. Изведнаж го обхвана пак трескав страх. Защо никой не иде да му каже нещо, каквото и да е, но не тая тишина, това гробно чакане? Вратата ли се затвори? Кола? Марки стоеше на вратата с визитни картички в ръка.

— Лейди Съмърхей, господин Браян Съмърхей. Казах, че не сте в къщи господине!

Уинтон кимна.

— Не сте обядвали, господине!

— Колко е часа?

— Четири.

— Донеси ми коженото палто и бутилка вино, и стъкни огъня! Искам да ми се съобщи какво става.

Марки кимна.

Странно е да седиш в кожено палто пред огъня и то когато времето не е студено! Казват, че има живот след смъртта. Той никога не бе могъл да почувствува, че тя продължава да живее. Тя живееше у Джип. А сега, ако Джип!… Той стана и разтвори завесите.

Беше седем часа, когато докторът слезе. Уинтон все седеше пред камината, неподвижен, сгушен в коженото си палто. Той се понадигна и го погледна.

Докторът изкриви малко лицето си и полузатвори изпъкналите си очи: това беше неговият начин да се усмихва. — Момиче. Никакви усложнения!

Устните на Уинтон се разтвориха, той дигна ръка. После, верен на един стар навик, остана неподвижен.

— Една чаша вино, Докторе?

Докторът сякаш размишляваше над своята чаша: — Хм… от петдесет и втора година!… Предпочитам от шестдесет и осма — то има повече плът!…

След малко Уинтон се качи горе. Докато чакаше, пак го обхвана страх. „Всичко благополучно, пациентът умрял от изтощение!“ Някакво слабо квичене не можа да го успокои. Новото същество му беше съвсем безразлично. Изведнъж Бети се изправи пред него.

— Какво има? Въздържай се!

Тя хълцаше и каза задавено:

— Тя изглежда тъй хубава, ах, тъй красива!

Уинтон я блъсна бързо и надникна през полуотворената врата. Джип лежеше тиха и бяла, тъмните й очи бяха устремени върху детето й. Лицето й изразяваше почуда. Тя не виждаше Уинтон, който стоеше като вкаменен. За първи път той виждаше майка с току-що родено дете. Изразът на лицето й го изплаши. Тя никога не беше обичала деца, казваше, че не иска да има дете. Той влезе. Тя направи слабо движение към детето и очите й се усмихнаха. Уинтон погледна към сбръчканото, увито същество, после се наведе над Джип, целуна й ръката и на пръсти излезе.

На вечеря той пи шампанско и беше разположен към всички. Следейки дима на цигарата си, той помисли: „Трябва да пратя на оногова една телеграма. Най-после и той навярно страда! Да не го държа в неведение!…“ И той написа:

„Всичко благополучно, дъщеря. Уинтон“, — и я изпрати със слугата да се предаде веднага.

Когато отиде дебнешком горе, Джип вече спеше.

XI

Когато Уинтон на следния ден се върна от първата си язда след няколко дена, едно кожено палто и една широкопола шапка в хола го предупредиха какво беше станало.

— Господин Фиорсен, господине. Качи се горе при госпожата.

— Има ли багаж?

— Една чанта.

— Пригответе една стая!

Да вечеря сам с тоя тип?

Джип между това бе преживяла най-странната утрина в живота си. Детските устни, които сучеха от гърдите й, извикваха у нея едно странно усещане: нещо се стопяваше, някаква безкрайна топлина, желание да притисне малкото създание съвсем близо до себе си! Обаче нито чувството й за хумор, нито усетът й за красота не се мамеха. То беше странно малко същество с един кичур черна коса, по хубост по-долу от коте. Тънките му, червени и сбръчкани пръсти с невероятно малки нокти, микроскопичните пръсти на краката му, сериозните черни очи, когато беше будно, неподражаемото му спокойствие, когато спеше, необикновената му сила, когато сучеше — всичко това беше като някакво чудо. Тя изпитваше някаква благодарност към него, дето не я беше убило, не й бе причинило силни болки, благодарна беше, че свикна лесно със своята роля на майка. Инстинктивно чувствуваше, че това е нейното бебе, не неговото, че то ще прилича на нея. Какво я караше да мисли това, не знаеше; може би спокойствието и тъмните очи на малкото създание. От един до три те и двете спаха; когато Джип се събуди, сестрата стоеше пред леглото й, като че искаше да й каже нещо.

— Искат да ви видят, мила!

— Той! — помисли Джип. — Не зная, не зная… — Лицето й изразяваше това и сестрата попита:

— Можете ли?

— Да. Но моля, още пет минути.

Мислите й бяха далеч, трябваше й време, преди да види Фиорсен, време да си даде сметка какво чувствува сега, какво значи малкото същество за него и нея. Нали беше и негово! Не, това малко, безпомощно същество не беше негово! Той не го беше искал, и сега, когато тя беше изтърпяла мъките, то беше нейно — не негово, по никой начин! После й дойде на ум старото самообвинение. — Но нали съм женена за него, сама го избрах! Не мога да се отърва! Искаше й се да извика на сестрата: „Не го пущайте! Не искам да го видя!“, но задуши тия думи в себе си и каза:

— Нека влезе!

Най-напред забеляза дрехите му — тъмносив костюм на резки — тя сама го беше избрала; косата му беше по-светла, както биваше обикновено след стрижене; бакенбардите бяха почнали пак да растат край ушите му. Тя се развълнува като видя, че лицето му трепери. Той влезе на пръсти, прекоси бързо към леглото, коленичи; улови ръката й и притисна лицето си към нея, шепнейки нещо. Джип знаеше, че той заравя сега в дланта й, по която чувствуваше да бодат мустаците му, своето разкаяние, крайностите, на които се беше отдавал през време на нейното отсъствие, страха, който бе преживял във вълнението си, като я видя тъй бледна и тъй тиха. „Защо не го обичам?“ — си помисли тя. „Има нещо обичливо у него, защо не го обичам?“

Погледът му се спря на детето, той се ухили.

— О, моя Джип, колко е смешно! О, о, о! — Лицето му се изкриви в комична гримаса на отвращение. Джип също намираше бебето смешно, но тя съзираше и чудото в него и се възмути от неговата безогледност. Нейното бебе не беше смешно, не беше грозно! И дори да беше такова, никой нямаше право да й казва това! Фиорсен протегна пръста си и докосна бузата му.

— Да, да! Госпожица Фиорсен!… Ч-ч-ч!

Бебето се размърда. А Джип помисли: „Ако го обичах, не би ме смущавало, че той се смее на детето ми. Щеше да е другояче.“

— Не го събуждай! — прошепна тя и като почувствува погледа му върху себе си, разбра, че интересът му към детето беше преминал и че той мисли: „Колко време ще мине още, преди да те имам пак в прегръдките си?“ И внезапно я обхвана чувство на слабост, каквото до сега не беше изпитвала. Като отвори пак очите си, сестрата държеше нещо под носа й, мърморейки: „Слава Богу!… Как можах да постъпя тъй глупаво?“, — а Фиорсен си беше отишъл.

Като видя, че Джип си отваря очите, сестрата махна амоняка, намести детето и каза: „А сега, да спите!“ Обаче Джип не можа̀ да заспи. Тя гледаше спящето дете, гледаше цветята по тапетите на стената и се мъчеше да открие между преплетените им стъбла и листа зелените и жълти птици с червени човки.

Като го изпъдиха из стаята на родилката, уверявайки го, че това е само „малък припадък“, Фиорсен слезе съкрушен по стълбата. Тая мрачна къща, дето той беше нежелан гост, беше непоносима. Той искаше само Джип, а Джип припадна, когато той се приближи. Той отвори едната врата. Гостната имаше пиано, но уф, студено! Колко неприветливо! Той се дръпна към вратата и се ослуша. Никакъв звук! Сива светлина в неприветливата стая, мрак зад него в хола. Какъв живот живеят тия англичани, по-лошо отколкото в неговата шведска родина, дето поне стопляха добре. Изведнаж се възмути. Да остане тук един ден, лице с лице с баща й! Джип с това дете, в тая враждебна къща, не беше неговата Джип. На пръсти той излезе в преддверието. Палтото и шапката му бяха тука, но чантата я нямаше. Няма нищо! Могат да му я изпратят. Ще пише, ще каже, че припадъкът й го разтревожил, че не искал да й причини втор, нито да остане в тая къща, тъй близо до нея и все пак тъй далеч. Тя ще разбере. Изведнаж го обхвана някакъв копнеж. Джип! Той я желаеше! Да я гледа, да я целува, да я знае своя! Той отвори вратата и тръгна нещастен и тъжен към гарата. През целия път до там, през тъмните ливади и във влака, той чувствуваше някаква болка, от която се отърси само като се намери пак в осветените улици на път към Розек. На вечерята и по-късно това настроение се разсея, но после се яви пак, докато сънят със своя мрак и сънища го освободи.

XII

Джип се поправяше много бързо и Уинтон беше възхитен. Сестрата каза, че била много добре сложена и това имало голямо значение.

Преди Коледа тя вече излезе, а на Коледа докторът й каза, че може, ако иска, да се върне вкъщи. След обед тя не беше много добре, а на следния ден трябваше да пази стаята. Нищо й нямаше, само някаква безкрайна умора, сякаш съзнанието, че само от нейното решение зависи да се върне ли у дома си, й беше някакъв тежък товар. И понеже никой не знаеше какво става у нея, всички, освен Уинтон, се изплашиха. Забраниха й да кърми детето.

Към средата на януари тя каза:

— Трябва да си отида дома, татко.

Думата „дома“ го наскърби и той каза само:

— Добре, Джип, кога?

— Къщата е готова, мисля, че ще е добре да се върна утре. Той е още при Розек. Няма да му се обаждам. Два, три дена предпочитам да съм сама, за да настаня бебето.

— Добре, аз ще те придружа.

Той не се опита да узнае нещо определено относно чувствата й към Фиорсен, защото те му бяха известни.

На следния ден заминаха за Лондон, дето стигнаха в един и половина часа. Настаняването на Бети и детето в празната стая, която сега щеше да бъде детска, зае всичката енергия на Джип. Вече се смрачаваше, когато тя, още в кожено палто, взе ключа за стаята за музика, за да види дали след нейното дълго отсъствие всичко е в ред. Колко зимна беше градината! Колко различни от лунната, знойна нощ, когато Дафне Уинг се зададе танцувайки, из сянката на тъмните дървета! Те се очертаваха сега голи и остри на потъмнялото, синьо небе, никакво цвете, никакви птички! Тя погледна назад към къщата. Тя се издигаше бяла и студена, но в нейната стая и в детската светеше и някой спущаше завесите. Листата бяха опадали, виждаха се другите къщи, всяка различна по форма и цвят, както бяха обикновено Лондонските къщи. Беше студено, мразовито. Джип забърза по пътеката. Пред прозореца на стаята за музика висяха ледени шушулки. Минавайки тя откърши една. В стаята навярно гореше огън, завесите не бяха спуснати, и тя можеше да забележи светлината му. Изведнаж Джип се спря. През отвора между завесите видя две фигури седнали на канапето. Главата й се зашемети. После със свръхчовешко усилие тя погледна в стаята. Той и Дафне Уинг! Ръката му беше обвила шията на момичето. То бе издигнало лицето си към него, устните му бяха полуразтвореии, то го гледаше, хипнотизирано, в обожание.

Джип издигна ръка, като че искаше да потропа на прозореца, после я отпусна с някакво чувство на отвращение, и се обърна.

Никога няма да им покаже, че са могли да й причинят болка! Те бяха сигурни от всяка сцена, сигурни в своето гнездо! Тя мина през заскрежената трева, през тъмния салон, влезе в стаята си, заключи вратата и седна пред камината. Гордостта й бушуваше у нея. Несъзнателно тя стисна кърпичката между зъбите си. Очите й се подлютиха от пламъка, но тя не се сещаше да ги затули с ръка.

Ако го обичаше! Кърпичката й падна и тя я погледна учудена — по нея имаше кървави петна! Тя се дръпна от огъня, и седеше съвсем неподвижна, с усмивка на уста. Очите на момичето, като тия на малко обожаващо куче, — това момиче, което толкова я беше ласкало! То беше намерило „благородния мъж“, когото търсеше! Тя скочи и се погледна в огледалото. В нейната собствена къща! Защо не и тука, в собствената й стая? Защо не и пред очите й? А още няма година, откак са женени! Беше почти смешно, наистина смешно! После й хрумна първата спокойна мисъл: „Аз съм свободна!“

Но това не значеше нищо за една наранена гордост. Тя пак се приближи до огъня. Защо не потропа на прозореца? Да види лицето на момичето, посиняло от страх! Да го види уловен в стаята, която тя му беше наредила, в която толкова часове бе му свирила! От колко време служеше за техните срещи, от кога се промъкваха тук през задната вратичка? Може би още преди да беше заминала тя, да се роди неговото дете! Сега у нея почна борба между майчинския инстинкт и възмущението й, една няма борба ще чувствува ли сега детето си само като свое или ще се отчужди от сърцето й, ще стане за нея нещо отвратително?

Тя се сгуши съвсем близо до огъня, беше й студено, зле. И внезапно й дойде на ум: „Ако не кажа на слугите, че съм тука, може би ще излязат и ще видят това, което аз видях!“ Дали беше затворила на връщане вратата на салона? Тя позвъни и отключи. Слугинята дойде.

— Моля, Елена, затворете прозореца на салона и кажете на Бети, че съм малко настинала. Ще си легна. Питайте я дали може сама да настани детето!

По лицето на момичето се четеше израз на угриженост, съчувствие, но нищо не издаваше, че то знае всичко.

— Да, госпожо, ще ви донеса топла бутилка. Не искате ли да вземете една гореща баня и една чаша горещ чай?

Джип кимна. Какво да е! Когато момичето излезе, тя помисли: „Една чаша горещ чай? Какъв друг, ако не горещ?“

Момичето донесе чая. То беше добро и предано, възхищаваше се от Джип и държеше нейна страна в едно домакинство дето липсваше сговор. Според нея госпожата й беше много за Фиорсен. — Чужденец и то с такива навици! Обноски той изобщо нямаше! От всичко това тя беше убедена, че няма да излезе нищо добро.

— Пуснах водата, госпожо! Да сложа ли малко хардал?

То отиде в кухнята да вземе хардал и каза на готвачката: — У госпожата има нещо трогателно. — Готвачката, барабанейки на своята хармоника, към която се беше пристрастила, отговори:

— Тя крие чувствата си!

И тя засвири пак на хармониката си: „Доме мой!“

До Джип, която лежеше в горещата вана, тоновете стигаха като далечното бръмчене на едри мухи. Топлата вода, острата миризма на хардала и далечното бръмчене успокоиха и пръснаха буйните й чувства. Някой ден и тя ще обича! Странно, че чувствува това в такъв един момент. Да, някой ден и при нея ще дойде любовта. Пред очите й се мярна изразът на обожание по лицето на Дафне Уинг, трептенето по ръката й. В сърцето й се появи съчувствие, примесено с възхищение и горчивина; защо да се сърди, тя, която не обичаше? Звуковете, които приличаха на бръмченето на големи мухи, се засилиха, станаха по-дълбоки. Увлечена, готвачката ги повиши при думите:

XIII

Тая нощ Джип спа, като че ли нищо не се беше случило, като че ли нямаше никакво бъдеще пред нея. Събуди се печална. Гордостта й я заставяше да показва равнодушно лице, да води равнодушен живот, обаче борбата между майчинския инстинкт и възмущението още продължаваше. Тя се боеше да види детето си.

Тя стана към обед и дебнешком слезе долу. Не беше разбрала колко силна беше борбата у нея, докато не мина край стаята, дето беше детето. Ако не й бяха забранили да го кърми, тая борба нямаше да се е появила. Сърцето я болеше, но някакъв демон я тласкаше да отмине вратата. Долу заскита по стаите, почна да бърше порцелана, да реди книгите, които момичето при разтребването беше наредило тъй небрежно, че първите томове Дикенс и Текерей бяха на първата полица, вторите на втората. И през всичкото време си мислеше: „Какво ме е грижа, как изглежда? Това не е моята къща, не може никога вече да бъде моята къща!“

За обед взе само малко супа, за да я мислят все още за неразположена. После седна да пише. Трябваше да се направи нещо. Но не й идеше нищо на ум, нито една дума, нито дори едно обращение. Момичето донесе една бележка от Розамунд и доведе кучетата, които се хвърлиха върху нея и почнаха да си я оспорват. Тя коленичи, за да ги раздели и те алчно я заблизаха по бузите. При тия бурни целувки, обръчът около сърцето й се пръсна, тя почувствува копнеж по детето си и се качи, последвана от кученцата, горе.

Вечерта написа една карта.

— Върнахме се!

Той ще получи писмото не по-рано от единадесет. Използувайки инстинктивно всяко отлагане, тя излезе сутринта, скита насам-нататък целия ден, купува това-онова, като се мъчеше да не мисли. Като се върна, влезе право в детската стая. Той си беше дошъл, беше взел цигулката си и отишъл в стаята за музика.

Джип се нуждаеше от цялото си самообладание. Скоро момичето ще дойде дебнешком през страничната малка порта; може би, в същата тая минута пръстите й вече чукат на вратата и той отваря, шепнейки: „Не, тя се върна!“ Ах, как щеше да се стресне то! Бърз шепот, друго място за среща! Устни до устни и тоя израз по лицето на момичето, докато разочаровано си тръгне бързо назад през тъмнината! А той на златно-сребристото канапе, хапейки мустаците си, загледан с котешките си очи в огъня! После от цигулката му ще се изтръгне може би една от ония мелодии, в които ридаят сълзи и вятър и с които беше омаял и нея.

— Отвори малко прозореца, Бети, много е горещо.

Музика, ту по-силна, ту замираща! Защо я вълнува толкова; дори когато е обидена. И тя помисли: — той ще очаква да отида и да свиря с него. Но никога, никога няма да го направя!

Тя се качи в спалната си и се преоблече набързо, после слезе пак. Скоро той потропа на стъклената врата на салона. Защо лица, които надничат из тъмното през някой прозорец, изглеждат все така гладни, сякаш търсят нещо, което ние имаме, а те нямат? И докато отваряше, тя си мислеше: „Какво ще кажа?“ Пламъкът на неговия поглед, на гласа и ръцете му й се струваше комичен, още по-смешно беше неговото разочарование, когато му каза:

— Моля ти се, бъди предпазлив, още не съм се съвзела. Добре ли прекара у Розек? — И без да иска, изплъзнаха й се думите: — Боя се, че стаята за музика ти липсваше много.

Погледът му трепна; той почна да ходи насам-нататък.

— Да ми е липсвала? Всичко ми липсваше! Бях много нещастен, Джип! Нямаш представа колко нещастен! Да, нещастен, нещастен! — Колкото по̀ повтаряше тая дума, толкова по-весел ставаше гласът му. После той коленичи и простря дългите си ръце към нея: — Ах, моя Джип! Сега ще бъда друг човек!

Джип все още се усмихваше. Тя като че ли не искаше да срази тоя престорен възторг. Когато ръцете му я пуснаха, тя се изправи и каза:

— Знаеш, че вкъщи има дете?

— Ах, детето! Съвсем го бях забравил! Да отидем да го видим!

— Не, иди ти! — отвърна Джип.

Тя угади неговата мисъл: „Ако отида, тя може би ще се покаже любезна към мене“. И той изведнаж се обърна и излезе.

Тя стоеше със затворени очи, виждаше канапето в стаята за музика и треперящата ръка на момичето, после отиде при пианото и засвири една полонеза.

Тоя ден вечеряха вън от къщи, после отидоха на „Хофмановите разкази“. Така й беше възможно да отложи още малко намерението си. Като се връщаха дома, в тъмната кола тя се сви в ъгъла под предлог ръката му да не й смачка роклята. Два пъти беше готова да извика: „Аз не съм Дафне Уинг!“ — обаче всеки път гордостта задушаваше думите в гърлото й. Но как другояче би могла да го държи далеч от стаята си!

Но когато го видя през огледалото зад гърба си — той се беше вмъкнал в стаята й като котка, — кръвта нахлу в лицето й и тя каза:

— Не, Густав, ако ти трябва компания, иди в стаята за музика!

Той се стъписа към долната част на леглото и я загледа втренчено, а Джип пред огледалото продължи спокойно да вади иглите от косата си. Тя видя, че той мърда главата и ръцете си сякаш го болеше, после за нейна изненада, излезе. Някакво смътно разкаяние се примеси в чувството й, че се е избавила. Тя лежа дълго будна, наблюдавайки светлината от огъня да блесва и потъмнява по тавана, а в главата й звучеха мелодии из „Хофмановите разкази“, мисли и представи се гонеха през възбудения й ум. Като заспа, сънува, че храни гълъби и един от тях е Дафне Уинг. Тя се стресна, и като се събуди, видя го свит пред леглото като през сватбената им нощ — същият гладен копнеж по лицето, прострени ръце. Преди тя да продума, той почна:

— О, Джип, ти не ме разбираш. Всичко това не е нищо, искам само тебе. Аз съм глупец, който не може да се владее. Помисли си! Колко дълго време откак се отдели от мене?

— Аз не исках дете, — каза Джип с твърд глас.

— Не, но сега като го имаш, доволна си. Не бъди жестока, моя Джип! На тебе ти прилича да си милостива. Онова момиче — то е вече свършено… кълна се… обещавам.

Джип си помисли: Защо иде да ми хленче така? Той няма никакво достойнство!

— Как можеш да обещаваш? Ти направи това момиче да се влюби в тебе? Видях лицето й.

— Видя ли го?

— Да.

— Тя е една малка глупачка. Цялата не струва, колкото един твой пръст. Какво значение има, когато сърцето не е замесено?… Душата е вярна на живота.

— Има значение, — каза Джип, — когато прави другите нещастни.

— Направи ли те нещастна, моя Джип?

В гласа му прозвуча надежда. Тя отговори изненадана:

— Мене? Не, но нея!

— Нея. Това е преживелица за нея, живот. Няма да й повреди.

— Да, нищо никому няма да повреди, щом на тебе прави удоволствие.

При тоя горчив укор, той млъкна и остана дълго така, като въздишаше отвреме-навреме. „Душата, не тялото, е вярна!“ Не й ли беше той, в края на краищата по-верен отколкото тя нему, отколкото можеше да му бъде — тя, която не го обичаше, никога не беше го обичала, която се беше омъжила за него само от суета.

Внезапно той каза:

— Джип! Прости ме!

Тя въздъхна и си отвърна лицето.

Той се наведе над пухената й завивка. Тя го чуваше как диша тежко и хълца, обхвана я при цялата й умора и безнадеждност някакво състрадание. Какво значение можеше да има? И тя каза със задушен глас:

— Добре, прощавам ти.

XIV

Джип не повярва, че работата с Дафне Уинг беше вече преминала. Нейният скептичен инстинкт й подсказваше, че това, което Фиорсен честно мислеше, беше съвсем различно от онова, което при удобен случай би направил.

Откак се беше върнала, Розек пак започна да идва. Той се стараеше да не повтори грешката си, но не успя да я измами. Макар че неговото самообладание беше толкова голямо, колкото бе нищожно това на Фиорсен, тя усещаше, че той не бе изгубил надеждата да я завладее и че ще се мъчи да устройва на Дафне Уинг срещи със съпруга й. Обаче гордостта й не й позволяваше да спомене момичето. Освен това, защо да говори за нея? И двамата щяха да лъжат: Розек, защото беше съзнал грешката си при първата атака, Фиорсен, защото характерът му не му позволяваше да каже истини, които може да му са неприятни.

След като беше решила да понася всичко, тя живееше само с настоящето, не мислеше за бъдещето, мислеше изобщо, колкото е възможно по-малко, посвети се изцяло на детето. Когато наблюдаваше неговото лице, чувствуваше неговата топлина до гърдите си, тя успяваше да се пренесе в хипнотичното състояние на майките. Но бебето спеше много и в повечето време Бети се занимаваше с него. Тия часове бяха най-тежките за Джип. Ако четеше, тя се замисляше дълбоко. В стаята за музика не беше влизала от онова свое откритие. Усилията на леля Розамунд да я заведе в общество, бяха безуспешни. Макар че баща й идваше, той никога не оставаше дълго, от страх да не се срещне с Фиорсен. Така тя все повече и повече се отдаде на музика и една сутрин, като намери някои младежки композиции, взе едно решение и излезе във февруарския студ.

Господин Едуард Армо живееше в долния етаж на една къща на Марлибон Род. Той приемаше учениците си в една от задните стаи, която гледаше към опушена малка градинка. По произход беше валон и много жизнен, бавно старееше и хранеше всякога особена нежност към жените, страст към всичко ново, дори към модерната музика.

Когато въведоха Джип в тази добре позната стая, той беше там, заровил жълтите си пръсти в острата си прошарена коса. Той погледна Джип изненадан.

— Аха, — каза той, — моята малка приятелка? — После се приближи към камината, взе от там едно букетче пармски виолетки, които му беше донесла последната му ученичка, и й ги поднесе. — Вземете ги, вземете ги! Колко много сте забравили? Елате! — И като я улови за лакътя, той я повлече към пианото. — Свалете си палтото! Седнете!

И докато Джип си сваляше палтото, той впи кафените си изпъкнали очи в нея. Джип беше облечена в блуза, която Фиорсен наричаше, „колибри-блуза“ — тъмносиня с яркосини и старо-розови шарки, и изглеждаше топла и мека. Господин Армо сякаш я изпиваше с очи, с меланхоличния копнеж на стари мъже, които обичат красотата и знаят, че им остава малко време, да й се радват.

— Изсвирете ми „Карнавала“, — каза той, — тогава ще видим.

Джип засвири. Той кимаше, удряше с пръсти по зъбите си, гледаше с бялото на очите си, а това значеше: „Това трябва да стане другояче!“ Един път изгрухтя, а когато тя свърши, седна до нея, улови ръката й и каза, гледайки пръстите й: — Да, да, повредихте се чрез свирнята си с цигуларя. Много симпатичен! Липсва гръбнака — това трябва да поправим. Четири часа всеки ден в продължение на шест седмици — и всичко ще се оправи.

— Аз имам дете, господин Армо.

— Как? Това е цяла трагедия! — Джип поклати глава. — Вие? Дете? Обичате ли го? Плаче ли много?

— Много малко.

— Господи! Но вие сте все така хубава. Това е нещо. Какво бихте могли да направите с това бебе? Не може ли да го махнете за известно време? Тук е застрашен един талант. Един цигулар и едно бебе! C’est beaucoup! C’est trop!

Джип се усмихна. И господин Армо, който под суровата си външност криеше нежност, поглади ръката й.

— Вие сте порасли, моя малка приятелко, — каза той сериозно. — Но няма нищо. Нищо още не е загубено. Но дете?… Ех, кураж! Все пак ще успеем!

Джип извърна главата си, за да скрие треперенето на устните си. Тютюневата миризма, която беше напоила всичките предмети, миризмата на стари книги и ноти, една неопределена миризма подобна на цвета на лицето му, старите кафяви завеси, опушената малка градина с котешките си пътеки, с единственото залиняло дърво, втренчените очи на господин Армо — всичко й напомняше щастливото време, когато тя идваше тук седмица след седмица, пълна с радост и важност, с радостно чувство, че го прави щастлив, че сама е щастлива и че един ден ще свири много хубаво.

Гласът на господин Армо забръмча пак:

— Хайде, хайде… Единственото, което не можем да поправим, е старостта. Добре сте направили, че сте дошли при мене, мое дете. Ако всичко не е както трябва да бъде, ще забравите скоро. В музиката — можем над всичко да се издигнем. Най-после, моя малка приятелко, никой не може да ни отнеме нашите сънища — нито жена, нито съпруг не е в състояние. Имаме още хубави дни пред себе си!

От тия, които предано служат на изкуството, се излъчва някакво сияние. Джип напусна господин Армо тоя следобед заразена от неговата страст към музиката. Той й посвети цялото си свободно време. Два пъти седмично отиваше у него, макар че се страхуваше от тоя нов разход, тъй като финансовото й положение беше затруднено. В къщи се занимаваше усърдно, работеше и над своите композиции, завърши няколко песни и етюди през пролетта и лятото, и остави още много незавършени. Господин Армо беше снизходителен, като че знаеше, че рязка критика ще пресече нейното увлечение, както мраз пресича живота на цветята. Освен това в нейните композиции имаше нещо свежо и индивидуално.

— Какво казва вашият съпруг за тия? — попита той един ден.

— Не съм му ги показала.

Тя никога не му бе показала нищо от своите работи, боеше се от неговата безогледност, когато нещо дразнеше нервите му. Само сянка от присмех би пресушила нейната самоувереност, това крехко растение. Единственото лице, на което покрай учителя си, тя поверяваше своите усилия, беше — странно! — Розек. Един ден той я свари, че преписва някакви ноти. Топлотата, с която похвали малкото „капричио“, беше искрена и тя почувствува такава благодарност, че му изсвири и други работи, също една песен, която той трябваше да изпее. От този ден тя почувствува някакво приятелство към него, леко състрадание, когато го наблюдаваше как, бледен, грижливо облечен, подобен на сфинкс, седи в салона или градината, без да се доближава до изпълнението на свойте въжделения. Никога повече не й се бе обяснявал в любов, обаче тя чувствуваше, че при първия признак на слабост от нейна страна, пак ще почне. Лицето му и непобедимото му търпение бяха трогателни. Тя не можеше да ненавижда истински един човек, който тъй честно се възхищаваше от нея. Съветваше се с него относно дълговете на Фиорсен, които възлизаха на няколкостотин лири, вън от това, което дължеше на Розек. Как правеше толкова дългове? Къде отиваха парите, които сам печелеше! Това лято беше взел доста много. Харчеше ли по онова момиче или по други жени?

Като наблюдаваше точно Фиорсен, тя забеляза известна промяна у него. Като че ли у него нещо се беше откъснало — подобно на часовник със скъсана пружина, които можем да навиваме до безконечност. Въпреки това той работеше по-прилежно от всякога. Тя можеше да чуе през градината как повтаря и повтаря все една фраза, като че ли е все недоволен в изпълнението. Но чинеше й се, че неговата свирня беше изгубила огъня и размаха си, като че ли беше разочарована, като че ли той си казваше: „Каква полза?“ В лицето му също имаше промяна. Тя знаеше, сигурна беше, че той тайно пие. Дали причината беше неуспехът му с нея? Или момичето? Или просто наследственост от пияници прадеди?

Джип никога не поглеждаше тия въпроси право в лицето. Това би причинило само безполезни спорове: от нейна страна заявление, че не може да го обича — от негова, уверения относно момичето, безполезни опровержения. Безполезно!

Той беше много нервен, изглеждаше, че го е яд на уроците й по музика, споменаваше ги с насмешливо нетърпение. Тя чувствуваше, че той ги презира като дилетанство. Ядосваше го също, че детето й отнема много време. Неговото собствено държане към малкото създание беше характерно. Имаше обичай да влиза в детската стая, да взима — за голям ужас на Бети! — детето на ръце, да играе за няколко минути много мило с него, после да го сложи изведнаж бързо пак в люлката му, да го гледа мрачно или да се изсмее и да излезе. Понякога идваше, когато Джип беше тука, и след като я гледаше известно време мълчаливо, извличаше я насила.

Страдайки от съзнанието, че не го обича, още повече от чувството, че вместо да го спаси, тя го тласка все по-надолу — ирония на Немезида за някогашната нейна суетност! — Джип все повече отстъпваше на неговите прищевки. Но тая отстъпчивост, при която тя се чувствуваше все по-далеч и по-далеч от него, я измъчваше все по-силно. Тя беше една от ония натури, които пасивно търпят, докато нещо в тях се пречупи — и после нищо повече.

Пролетта и лятото бяха като дълга суша с облаци, които се трупаха далеч, идеха все по-близо и по-близо, докато най-после пороят се излее и залее градината.

XV

Десети юли беше през тая година първият летен ден. Имали бяха много хубаво време с източен или северен вятър, днес обаче, след две седмици дъжд, слънцето се показа топло, задуха топъл вятър и въздухът се напои с уханието на цъфналите липи. Под дърветата в края на градината шиеше Бети, а детето до нея спеше утринния си сън. Джип стоеше пред една леха цъфнали шекерчета, крехки, нежни малки цветя, чиито телени тризъбци се поддаваха от плоските цветни листа като пипала на насекоми.

Стъпки по пътеката я накараха да вдигне очи. Розек се зададе от салона. Той се поклони и каза:

— Густав още не е станал. Но искам първо с вас да поговоря. Може ли?

Джип се поколеба за миг, докато сваляше градинските ръкавици.

— Разбира се. Тук ли? Или в салона?

— По-добре в салона.

Някакви тръпки я пронизаха, обаче тя мина напред и седна така, че да може да вижда Бети и детето. Розек се спря до нея. Неговата елегантност сериозността на хубаво очертаните му устни възбуждаха у нея, против волята й, възхищение.

— Какво има?

— Нещо неприятно. Трябва да се направи веднага нещо. Аз се опитах да уредя работите, но не искат да чакат. Заплашват, че ще секвестират къщата.

— Почти всичко тук е мое! — извика Джип възмутена.

Розек поклати глава.

— Наемният договор е на негово име. Хората могат да направят това, уверявам ви. А тъкмо сега не мога да му помогна.

Джип поклати спокойно глава.

— Не, разбира се. Не трябваше изобщо никак да му помагате. Не приемам това… Колко дължи всичко?

— Около хиляда и триста лири. Не е много, наистина. Но имаше нещо.

— По-лошо?

Розек кимна.

— Вие пак ще мислите, че искам да правя капитал от това.

Джип поклати глава.

— Не, кажете, моля ви!

— Има един човек, някой си Уег, предприемач на погребения, баща на едно лице, което познавате…

— На Дафне Уинг!

— Да. Тя очаква дете. Принудили я да признае. Това, разбира се, означава за нея, че ще си изгуби мястото — и още много работи…

— Можете ли, моля, — каза Джип бавно, — да ми кажете какво може да направи тоя господин Уег.

— Той е побеснял, а един бесен от тая класа е опасен. Ще струва много пари, може би и кръв.

Той се приближи бързо до нея и каза съвсем тихичко:

— Джип, година е, откак ви говорих. Тогава не ми повярвахте. Казах ви, че ви обичам. Днес ви обичам сто пъти повече. Стойте спокойно! Отивам при Густав.

Той се обърна и Джип помисли, че наистина отива, обаче той се спря, върна се пак. Лицето му изразяваше такъв копнеж, че тя за миг почувствува състрадание. Това навярно се изписа по лицето й, защото той бързо я сграбчи, опита се да я целуне по устата; тя се дръпна и той докосна само шията й. После пак тъй бързо я пусна, наведе глава и излезе без да продума.

Джип изтри с ръка целувките му от шията си и помисли: „Какво съм сторила да се отнасят така с мене? Какво съм сторила?“ — и ярост против всички мъже пламна в нея. Като отиде към писмената си маса, тя взе адресната книга и погледна за името: Уег — улица Франкланд, Фълхем. Тя взе малката си чанта, сложи в нея чековата си книжка и, като пазеше да не прави шум, излезе в хола, взе чадъра си и излезе.

Тя тръгна бързо. Беше излязла без ръкавици и влезе в първия магазин, за да си купи един чифт. Докато ги избираше, забрави тревогата си, обаче на улицата тя пак я обхвана. А денят беше тъй хубав, слънцето грееше, небето беше синьо, облаците ослепително бели. От горния кат на омнибуса тя виждаше всичко това. Спомни си за мъжа, който на първия й бал я беше целунал по ръката. А сега това! В нейния гняв се смесваше някакво неволно съчувствие, някакво чувство на другарство към глупавото, гладно за любов момиче, което — чрез нейния съпруг — беше изпаднало в такова лошо положение. Във Фълхем тя слезе на първия ъгъл и тръгна по една широка улица, оградена от тесни сиви къщи, докато стигне търсения номер. Пред новоизмития праг без малко не се обърна да побегне. Какво собствено търсеше тук?

Вратата се отвори от една небрежно облечена слугиня. Овнешко месо. Миризма на овнешко месо — точно, както беше разказвало момичето.

— Госпожица… Госпожица Дафне Уинг в къщи ли е?

— Да, госпожица Дези е тук. Искате да я видите? Какво име да кажа.

После, като отвори първата от двете кафяви врати, тя каза:

— Седнете! Ще я извикам.

Всред стаята за ядене Джип се мъчеше да свикне с неприятната миризма, от която й се повръщаше. Масата, на която се подпря, беше покрита с червена покривка. На бюфета стояха шишенца с оцет и дървено масло, и едно зелено блюдо с червени ябълки. Пред камината беше изправен сенник от бамбукови пръчки. Столовете бяха облечени с червена кожа, завесите кафявочервени, стените зелени, по тях бяха окачени прости маслени копия. Тъжното настроение на Джип се засили от това съчетание от червено и зелено. Изведнъж погледът й падна върху една малка, тъмносиня китайска паничка, която стоеше празна на една черна подставка на камината. В тая стая, изпълнена с миризма на овчо месо, тая купичка беше от един друг свят. Дафне Уинг, — не Дези Уег — сигурно я беше сложила тук! И това трогна Джип като някакъв символ на потисната красота, на всичко, което момичето се беше постарало да излее пред нея преди една година приблизително. Купичката беше от фин източен порцелан, наистина красива. Странно, че й бяха позволили да оскверни тая стая.

Една въздишка я накара да се обърне. Облегнато на вратата, пред нея стоеше момичето с бледно, изплашено лице. Джип помисли: „Трябва много да е страдало“ и й протегна ръка.

Дафне Уинг въздъхна: „Ох, госпожо Фиорсен!“ — и целуна ръката й. Джип видя, че новата й ръкавица се измокри. После момичето пак се дръпна към вратата. Джип пак бе обхваната от яд към мъжете и от другарски чувства към една, която трябваше да изтърпи същото, що и тя беше прекарала.

— Добре, добре, — каза тя кротко. — Какво трябва да се направи?

Дафне Уинг закри бялото си лице с ръце и захълца, полека, но тъй сърцераздирателно, че Джип едва се сдържа да не се разплаче и тя. Това беше отчаянието на едно същество, на което бяха отнели всяка сила, всяка надежда, преди всичко обаче любовта. Тя плачеше, както плачат страдащите, когато усетят другарско съчувствие. Гняв против Фиорсен, който беше взел това момиче само за свое удоволствие, а после го беше захвърлил, изпълни Джип. Струваше й се, че го вижда как отблъсва Дафне, когато тя засити чувствата му и дразни само нервите му, как я отблъсва с присмех да понесе сама последиците от своето увлечение. Тя свенливо сложи ръката си на рамото, което още се тресеше.

Момичето каза сломено:

— О, госпожо Фиорсен, толкова много го обичам!

Едно мъчително желание да се изсмее обхвана Джип и я разтърси от глава до пети. Дафне Уинг видя това и продължи: — Зная, отвратително е, но аз все пак… а той сега! — Тихото, но страшно хълцане започна пак и пак Джип започна да я тупа по рамото. — И тъй ужасна се показах към вас! О, госпожо Фиорсен, простете ми, моля ви!

— Да, да, няма нищо! Недейте плака!

Полека хълцането затихна, но момичето все още закриваше лицето си и беше навело глава. Червенозелената стая, миризмата на овнешко месо!

Най-после част от бялото лице се показа, устните, които вече не жадуваха за любовни ласки, промърмориха:

— Той, той обича само вас… само вас през всичкото време. А вие… не го обичате… това е тъй чудно. О, госпожо Фиорсен, да можех само да го видя! Той ми каза да не идвам вече… и аз не смеех… Не съм го виждала от три седмици… откак му казах за това… Ох, какво да правя?

Джип почувствува състрадание и силно възмущение, че едно момиче иска да се върне пълзейки към мъжа, който го е отритнал.

— Изглежда, че нямам гордост — каза Дафне Уинг плачевно. — Все ми е едно какво ще направи или какво ще ми каже, само да го видя.

Състраданието у Джип надви възмущението й.

— Колко време има още?

— Три месеца!

— Три месеца, в това бедствено състояние!

— Ще направя нещо отчаяно! Не мога повече да танцувам, и те знаят, много е ужасно! Ако можех само да го видя, всичко друго би ми било все едно. Но зная, че той вече не ме иска! О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла!

Една дълбока въздишка се изтръгна от Джип; тя внезапно се наведе и целуна момичето по челото. От косата или кожата му се носеше още миризмата на портокалов цвят, както когато беше питала дали да си намери любовник или не, както когато, подобна на пеперуда, излетя измежду сенките на дърветата и се понесе в лунната светлина, а сянката й трептеше пред нея. За да прекъсне напрегнатото състояние, Джип посочи вазичката и каза:

— Сигурно вие сте сложили това тук?

— О, искате ли я? — отвърна момичето с трогателно усърдие. — Вземете я. Граф Розек ми я даде. Ох, ето баща ми. Ще влезе тук!

Джип чу, че отвън се кашли някакъв мъж и че някакъв чадър се поставя на закачалката. Момичето се сви пак към бюфета. Вратата се отвори, влезе господин Уег, нисък, дебел, в късо черно палто и черни панталони, с прошарена брада. Той изглеждаше точно като това, което беше: усърден посетител на черквите, хранен с вино и овнешко месо, който си бе пробил път в живота. Чертите на лицето му, чиито цвят издаваше болест на черния дроб, бяха дебели, както тялото му, но не изглеждаха злобни; само в малките му сиви очи блесна някакъв гняв. Той попита с рязък, но пропит от професионална учтивост глас:

— Да-а? С кого имам…?

— Госпожа Фиорсен!

Чуваше се ясно тежкото му дишане. Той дръпна един стол:

— Седнете, моля ви.

Джип поклати глава.

По лицето на господин Уег почтителността се бореше с някакво по-примитивно чувство. Като извади една голяма кърпа с черен ръб, той се изсекна, изтри челото си и се обърна към дъщеря си:

— Върви си горе!

Момичето бързо се обърна и излезе. Господин Уег се изкашли пак.

— Мога ли да зная на какво дължим честта?

— Дойдох да видя дъщеря ви.

Очите му се местеха от лицето до краката й, после от верижката на часовника му до ръцете му, които беше почнал да трие една о друга, — пак до гърдите й, по-високо не смееше да ги издигне. Неговото смущение порази Джип. Струваше й се, че го чува да мисли: „Как мога да говоря за тая работа с тая привлекателна млада дама, жена на онзи вагабонтин, който опропасти дъщеря ми? Деликатна тема — това е то!“ После каза с пресипнал глас:

— Неприятна работа, госпожо! Не зная какво да кажа. Наистина не зная. Много неприятно.

— Вашата дъщеря е крайно нещастна, — отговори Джип спокойно — и в това състояние това може да й напакости много.

Дебелата фигура на господин Уег като че още повече се поду.

— Извинете, госпожо, — избухна той, — но трябва да нарека вашия съпруг престъпник. Съжалявам, че съм неучтив, но не мога другояче. Да беше пред мене, не зная, дали бих могъл да се владея, наистина не зная.

Той схвана едно движение на Джип като израз на съчувствие и продължи хрипкаво:

— Неприятно е да се казва това пред една дама и то пред дама, която също е пострадала, обаче и аз имам чувства. От самото начало казвах, че не танците са противни на Провидението, но жените нямат мозък колкото едно яйце! И майка й беше с нея! Кариера! Хубава кариера! Казвам ви, госпожо, че съм крайно разгневен. Ако тоя злодей ми се изпречи пред очите, той ще ме запомни — не съм вече млад, но ще ме запомни! Дъщеря ми да постъпи така! Сега името й ще бъде зацапано с кал. Казвам ви откровено, че се надявах, че вие няма да се научите. Момичето вече си получи наказанието. Но едно бракоразводно дело е ужасно нещо за почтени хора. Няма да позволя на дъщеря си да се омъжи за тоя престъпник, дори и да се разведете от него. Не, нека си понесе позора без никакво възмездие!

Джип издигна глава и каза:

— Няма да бъде публичен позор, господин Уег, освен ако вие не го направите такъв. Ако изпратите Дафне — Дейзи — някъде, докато всичко се свърши, няма нужда никой да узнае.

Господин Уег разтвори полека устата си; дишането му навярно се чуваше чак на улицата.

— Искате ли да кажете, че няма да заведете дело, госпожо!

Джип наведе глава.

Господин Уег стоеше мълчаливо. Лицето му се изкриви.

— Добре, — каза той най-после, — това е повече отколкото тя заслужава, но няма защо да крия, че за мене е голямо облекчение. И трябва да кажа, че за една млада дама като вас и при това хубава, то показва християнски дух. — Джип пак поклати глава. — Да, да, така е! Като човек, който е толкова стар, че може да ви бъде баща, и редовен посетител на черквата…

Той протегна ръка. Джип сложи своята в неговата.

— Много, много съжалявам. Моля, бъдете добри към нея.

Господин Уег стоеше натъжен, търкайки си ръцете.

— Аз съм къщовник човек, — каза той изведнъж, — със сериозна насока в живота и никога не съм мислил, че такова нещо ще стане в семейството ми, никога! То беше… да, не мога да ви кажа, какво беше!

Джип взе чадъра си. Чувствуваше, че трябва да си върви; всеки момент той можеше да каже нещо, което тя не може да понесе; при това миризмата на овчо месо се засилваше!

— Съжалявам — каза тя, — сбогом! — Като тръгна към вратата, тя го чу, че диша тежко. Той я настигна и сложи ръката на дръжката на вратата, за да й отвори. Малките му свински очи я гледаха почти срамежливо.

— Радвам се, че съм имал честта да се запозная с вас, — каза той. — И ако смея да кажа, имате моето най-сърдечно съчувствие. Сбогом!

Джип въздъхна дълбоко. Страните й пламтяха; търсейки закрила, тя отвори чадъра си. Но бялото лице на момичето беше пред очите й, тя чуваше думите му:

— О, госпожо Фиорсен, по-добре да бях умряла.

XVI

Под чадъра си Джип несъзнателно се запъти към сянката на дърветата. В ума й беше цяла бъркотия; Дафне Уинг свита до вратата, топчестото лице на бащата, камината натъпкана с червено боядисано сено, синята купичка, Розек, когато се хвърли върху нея, детето й заспало под дърветата.

Тя стигна до парка Кенсингтон и седна. Беше обед, слугини с деца, кучета, детски колички, стари господа, всички бързаха за обед. Те поглеждаха към тая млада, хубава жена, свободна и сама в тоя час, търсеха да открият какъв недостатък има в нейната красота — дали краката й са криви или друго нещо се изкупва от това красиво лице. Джип никого не забелязваше, освен тук-там някое куче, което, минавайки, подушваше коленете й. Толкова дълго се бе упражнявала да бъде безчувствена, съпротивлявала се бе да погледне действителността право в очите, сега преградата бе рухнала, пороят я беше отнесъл! Да заведе дело! Тия, които се свенят да поверят своите интимни работи дори на най-близките си приятели, никога нито помислят да правят своите страдания публично достояние. Така и Джип. С горчива усмивка тя помисли: Все пак аз съм по-добре от нея; Ако и аз го обичах! Не, никога, никога не искам да обичам! Жени, които обичат, страдат много.

Тя седя дълго време тука преди да се сети, че в три часа има урок у господин Армо. Вече минаваше два, когато тръгна. Денят беше пълен с бръмченето на пчелите и мушиците, с гукането на гълъбите, тих шепот и шумолене на листата, с мириза на цъфналите липи под едно синьо небе с няколко спокойни, бавни, бели облаци. Защо да е нещастна? Едно пъстро рошаво куче с широка глава се завъртя около нея с надежда, че тя ще хвърли чадъра си във водата, за да го извади то — според него единствената причина да се носи нещо в ръка.

Господин Армо се разхождаше безпокойно из стаята, чиито отворени прозорци не смогваха да прогонят тютюневата миризма.

— Мислех, че няма да дойдете! — извика той. — Изглеждате бледа. От топлината ли е? Или… — той я погледна изпитателно, — обидил ли ви е някой, моя малка приятелко? — Джип поклати глава. — Е да, да, вие няма да ми кажете, вие никому няма да кажете! Вие затваряте хубавото си лице като цвете през нощта. На вашите години, дете мое, човек трябва да поверява мъките си: Затаената мъка е за музиката като източният вятър за стомаха. Хайде разкажете ми болките си. Отдавна мислех да ви попитам. Само веднъж сме млади; бих искал да ви видя щастлива.

Щеше ли да я облекчи, ако излееше душата си? Неговите кафяви очи я разпитваха като тия на старо куче. Тя не можеше да оскърби човека, който беше тъй мил. И все пак — невъзможно!

Господин Армо седна пред пианото. Като сложи ръцете си на клавишите, той се обърна и я погледна:

— Вие знаете, че съм влюбен във вас. Стари мъже могат да бъдат много влюбени, но знаят, че това не е хубаво — това ги прави непоносими. При все това ние искаме да сме полезни на младостта и красотата, това ни сгрява малко. Разкажете ми своята мъка! — Той почака малко, после каза ядосан: — Добре, добре, да се върнем тогава към музиката!

Той обикновено седеше до нея пред пианото, обаче днес остана прав, сякаш се готвеше да бъде особено строг. И Джип свири, дали защото нервите й бяха прекомерно възбудени или защото не беше обядвала, по-добре отколкото друг път, Шопеновата полонеза в а мол, тая революционна песен, която всякога й се бе струвала непостижима. Когато свърши, господин Армо повдигна едната й ръка и сложи устните си на нея. Джип издигна главата си с израз на задоволство, а в тоя миг един глас зад нея каза насмешливо:

— Браво!

Фиорсен стоеше на вратата.

— Поздравлявам ви, госпожо! Отдавна исках да ви видя вдъхновена от вашия — учител!

Сърцето на Джип се разтупа. Господин Армо не се мръдна. Очите му бяха изплашени.

Фиорсен целуна собствената си ръка.

— Тоя стар палячо! Пфу, какъв любовник!

Джип видя, че старият човек трепна. Тя скочи и извика: — Скот!

Зад нея господин Армо каза:

— Преди да си отидете, господине, моля да ми обясните идиотската си постъпка!

Фиорсен дигна юмрук и излезе, мърморейки. Външната врата се тръшна. Джип се приближи бързо до прозореца и погледна в задънения двор. И тук бе настъпило лято. Листата на дървото блестяха, една черна котка със синя панделка на врата се грееше в едно кътче, ярко огряно от слънцето. От една странична улица се провикваше продавач на ягоди. Джип чувствуваше, че господин Армо стои зад нея, притиснал ръка до устата си и цяла буря от болка и гняв се дигна в нея. Добрият старец — да го обидят така! Това беше върхът на всички низости на съпруга й! Никога нямаше да му прости! С това и нея беше обидил повече, отколкото можеше да се понесе. Тя се обърна и сложи ръцете си върху тия на господин Армо:

— Съжалявам много. Сбогом, драги господин Армо! В петък ще дойда! — И преди да може да я спре, тя излезе.

Тъкмо минаваше на тротоара от другата страна на улицата, тя усети, че някой я дръпна за дрехата, и като се обърна, забеляза Фиорсен зад себе си. Тя се изкубна и забърза нататък. Дали ще направи на улицата някоя сцена? Той я сграбчи за ръката. Тя се извърна и каза с леден глас.

— Моля, не прави сцени по улицата и недей ме следи! Ако искаш да говориш с мене, можеш в къщи.

После тръгна много спокойна. Но той все продължаваше да върви след нея. Тогава тя направи знак на първата кола, която срещна.

— Бъри Стрйт, бързо! — Тя видя, че Фиорсен се завтече, но не успя да я стигне. Той се спря смъртно бледен под широкополата си шапка. Но тя беше тъй ядосана и разтревожена, че не обърна внимание.

Беше решила да отиде при баща си, не искаше да се върне при Фиорсен, но как да вземе Бети и бебето? Уинтон сигурно беше в клуба си. Тя се поддаде от прозорчето и даде на шофьора адреса на клуба.

Вратарят я позна веднага, извика на едно от момчетата „Майор Уинтон, веднага!“ — излезе от мястото си и й предложи стол и „Таймс“.

Джип седна, с вестника на коленете си, без да забележи един възрастен, слаб господин, един слуга с чаши за чай и трима от членовете на клуба пред зелена покрита с бели листчета дъска. Един добродушен, пълен и висок, с пенсне и бяла жилетка, премести шапката си и зае положение, отдето да може, без да се втренчва, да гледа към някого, който му харесва. После се зададе баща й и доволна, че можеше да се измъкне от тоя храм на мъжете, тя го посрещна още на долното стъпало.

— Искам да ти говоря татко.

Той я погледна бързо, взе шапката си и я последва към вратата. В колата сложи ръката си върху нейната.

— Какво има, мила?

— Искам да се върна при теб, татко. Там не върви. Не… не мога повече.

Ръката му стисна силно нейната, като че да й попречи да каже повече. Джип продължи:

— Но трябва да взема бебето. Страх ме е, че ще се опита да го задържи, за да ме върне.

— В къщи ли е той?

— Не зная. Не съм му казала, че ще го напусна.

Уинтон погледна часовника си.

— Извеждате ли детето по това време?

— Да, сега е по-хладно.

— Тогава ще взема тая кола. Ти остани вкъщи и приготви стаята на детето. Не се безпокой и не излизай докато се върна.

Колко чудесно, че не й зададе нито един въпрос!

Колата спря пред къщата на Бъри Стрит.

— Искаш ли кучетата? — попита той спокойно.

— Да, о, да! Той не ги обича.

— Добре. Ще има време да си вземеш някои работи за нощта след като се върна. Поискай от госпожа Марки да ти даде чай.

Джип гледаше след колата, видя го, че й маха с ръка, и с дълбока въздишка на полутревога, полуоблекчение, тя позвъни.

XVII

В Сен Джеймс Стрит Уинтон заповяда на шофьора: „Карай, колкото можеш по-скоро!“ Мургавите му страни се позачервиха; очите му под полуспуснатите клепки бяха по-спокойни; устните му бяха стиснати; той изглеждаше като да беше на лов, когато се покаже някоя лисица. Не искаше да се излага, нямаше да атакува направо. И после имаше време за това, ако беше нужно. Той имаше по-здрави нерви от много други и оная желязна решителност, която прави англичаните тъй способни в дребните работи. Сега остави колата, позвъни и попита за Джип, радвайки се на тая малка хитрост.

— Още не се е върнала. Господин Фиорсен е в къщи.

— А! А бебето?

— То е в къщи, господине.

— Бих искал да го видя. В градината ли е?

— Да, господине.

— И кучетата ли са там?

— Да, господине. Желаете ли чай?

— Не, благодаря. — Как да се отдалечи, без да даде повод за клюки и подозрение, и той прибави: — Като се върне госпожата.

Когато влезе в градината, той видя, че Фиорсен го наблюдава от прозореца на столовата. Детската количка стоеше в най-далечния ъгъл на градината под дърветата, кучетата се втурнаха като бесни върху него. Уинтон се приближи до детето, поздрави Бети и се загледа във внучката си. Тя лежеше под едно тънко було, което я пазеше от мухите, и беше будна. Сериозните й големи, кафяви очи, които приличаха вече на тия на Джип, го гледаха сериозно. Той поигра малко с нея, после се обърна така, че Бети остана с гръб към прозореца. — Нося ти известие от господарката ти, Бети. Стой спокойно, не се обръщай към прозореца, слушай какво ще ти кажа. Госпожа Фиорсен е на Бъри Стрит и ще остане там. Тя иска да дойдеш с детето и кучетата. — Очите на дебелата жена станаха още по-кръгли, устата й се разтвориха. Уинтон сложи ръката си на колата. — Стой съвсем спокойна! Сега излез както обикновено с детето, тъкмо сега е времето. Чакай на ъгъла на Риджън Стрит, аз ще ви взема в колата. Не се страхувай, не взимай нищо, дръж се като всякога. Разбра ли?

Не е свойствено на жени, на чиито грижи са поверени бебета да приемат заповеди без да зададат някой въпрос. Червеното лице на Бети и развълнуваните й гърди накараха Уинтон да прибави бързо.

— Съвземи се, Бети. Джип има нужда от тебе, в колата ще ти кажа всичко.

— Да, господине. Бедното дете! А ми нещата му? Ами нещата на госпожица Джип?

Понеже виждаше, че онзи стои още на прозореца, Уинтон се наведе пак над колата и каза:

— Не се безпокой! Щом се покажа на прозореца на салона, тръгвай. Не се озъртай, аз ще прикривам твоето отстъпление. Не напущай Джип сега. Дай си кураж!

С дълбока въздишка Бети промърмори: — Добре, господине… Ах Господи!… — и започна да си оправя шапката. Уинтон я поздрави и се опъти към къщи. Той беше навел очи, сякаш разглежда цветята, но забеляза, че Фиорсен се бе отстранил от прозореца. Уинтон мина през вратата на салона и влезе бързо в хола. За миг той се вслуша преди да отвори вратата на обедната стая. Фиорсен ходеше нагоре-надолу из стаята. Той погледна Уинтон, който каза:

— Как сте? Няма ли я Джип?

— Не.

Това „не“ пробуди у Уинтон някакво смътно разкаяние. Да бъдеш напуснат от Джип!… Но после сърцето му пак се втвърди. Този тип беше толкова непочтен.

— Бебето изглежда добре — каза той.

Фиорсен пак почна да крачи насам-нататък.

— Къде може да бъде Джип?

Уинтон извади часовника си. — Още не е късно. — Изведнъж той почувствува отвращение към ролята, която играеше. Да вземе детето, да запази Джип, да. Но не да лицемери, че не знае нищо. Той се обърна и излезе. Не можеше да се преструва повече. Дали беше излязла жената? Той пак влезе в салона. Те тъкмо минаваха. След пет минути щяха да бъдат на ъгъла. Той се спря, чакайки. Само да не влезе онзи! През стената го чуваше да крачи нагоре-надолу из стаята за ядене. Как бавно изминава една минута! Вече бяха изминали три, когато вратата на стаята за ядене се отвори, Фиорсен мина през хола и се запъти към входната врата. Какво търси, та се вслушва така? Изведнъж Уинтон го чу, че въздиша — чу същата въздишка, която се бе изтръгвала и от него толкова пъти, когато в копнеж и тревога се бе вслушвал да чуе стъпки. Обичаше ли тоя човек истински? Нещо у него не му даваше да го шпионира повече, той се приближи и каза:

— Не мога да чакам повече. Сбогом! — Думите: „Поздравете Джип!“, замряха на устните му.

— Сбогом! — повтори Фиорсен. Уинтон излезе и забърза по улицата, усещайки, че тъжната фигура все още стои на полуотворената врата. Бети не се виждаше, трябва да беше вече на ъгъла. Мисията му успя, обаче той не тържествуваше. Той ги качи в колата, натовариха отгоре детската количка и тръгнаха. Отначало искаше да обясни на Бети всичко, но сега каза само:

— Утре всички ще отидем в Мелденхем.

И Бети, която се боеше, от него още от първото им стълкновение, не се осмели да зададе никакъв въпрос. По пътя Уинтон накара да спрат пред едно пощенско бюро и изпрати следната телеграма:

Това успокои съвестта му, беше освен това необходимо, за да не се обърне Фиорсен към полицията. Всичко останало, след като се споразумее с Джип.

Стана късно преди да могат да говорят.

Близо до отворения прозорец, дето Марки, в знак на радост, че Джип се беше върнала, бе сложил две ортенции купени от самия него, Джип започна. Тя не скри нищо, изложи пълния неуспех на своя брак. Когато стигна до Дафне Уинг и това което беше открила в стаята за музика, цигарата на баща й конвулсивно затрепера. В нейната къща — в нейната собствена къща! И още бе продължила да стои при него! Той не я прекъсна, но неговото мълчание почти я изплаши.

Като стигна до последните събития, тя се разколеба. Да му разкаже ли и за Розек? Откровеността победи. Уинтон не се помръдна. Когато свърши, той стана, угаси полека цигарата си, погледна я и пак се обърна към прозореца.

По тоя час, когато театрите още не бяха свършили, над Лондонските улици тежеше мълчание, прекъсвано само от крясъка на някоя пияна жена, която се люшкаше към дома си и се караше със съпруга си, или от звуците на някои странствуващи музиканти, които се мъчеха да изкарат нещо, след като бяха обикаляли напразно целия ден. Тия звуци дразнеха Уинтон, защото му напомняха проклетите чужденци, които се бяха отнесли така с Джип. Да можеше да ги изправи пред своята сабя или своя револвер да им даде един урок!

— Татенце — чу я той да казва, — бих искала да платя дълговете му. Тогава ще е като че не съм се омъжвала за него… Искам също да съм сигурна, че онова момиче ще е добре, докато мине всичко… Може би мога да използувам ония… ония пари, ако моите са вложени… Искам да чувствувам, като че никога не съм му била жена. Може би дълговете му са част от това. Кой знае?

Колко приличаше сега на майка си — седнала на старото кресло, лицето й издигнато в сянката! Уинтон тържествуваше: тя беше пак негова!

XVIII

Спалната на Фиорсен беше, както казваше слугинята, „цяла кочина“. Сутрин, когато излезеше, не можеха да я разтребят. Той имаше особен талант към безредие и всякога там изглеждаше, като да са спали трима мъже, а не един. Дрехи и обуща, четки, чаши, вестници, френски романи, угарки от цигари — нищо не беше на мястото си и застиналият дим от цигари правеше да се потърсва тоя, който сутрин му носеше чай и вода за бръснене. Когато на следната сутрин слугинята въведе Розек при него той лежеше на гръб, наблюдавайки мечтателно дима от цигарата си и четири мухи, които се въртяха в слънчевата светлина, проникваща през зелените капаци на прозорците. Преди да стане, той биваше творчески настроен, тогава му идваха на ум музикални форми, усещаше как да ги изрази. През последно време беше ленив и отпуснат, днес обаче чувствуваше, че фантазията му се раздвижва, усещаше онова трепетно, полумечтателно състояние, когато чувството намира форма и духът прониква до нови изразни форми. Когато слугинята почука и пошепна: „Граф Розек, господине!“, той си помисли: „Какво по дяволите иска?“ Широки натури, които не могат да се владеят, са инстинктивно раздразнителни, когато дойдат в контакт с по-дребнави, които точно знаят какво искат.

Навярно иде за пари или пък за момичето! Това момиче! — той би искал да беше умряло! Дете! Какъв глупав се беше показал той — ах, какъв глупак! Първо Джип, после тая! Той се бе помъчил да се отърси от нея — ако можеш от пиявица да се отърсиш! Показа се търпелив — търпелив и любезен, но какво да прави, като й се беше наситил? Искаше само Джип, само собствената си жена! А сега, когато за един-два часа беше отърсил от себе си грижите и се чувствуваше щастлив, трябваше да дойде тоя, това лице като сфинкс!

— О, Паул! Седни! Какво има?

Розек запали цигара. Дори Фиорсен се изненада от бледността му.

— Пази се от господин Уег, Густав; вчера, беше при мене. Той не мисли за музика.

Фиорсен се надигна.

— По дяволите господин Уег! Какво може да стори?

— Не съм адвокат, но мисля, че може де бъде много неприятен — момичето е много младо.

Фиорсен го погледна ядосано и каза:

— Защо ми доведе това проклето момиче?

— Аз не съм ти я довел, приятелю.

— Ти си! Какви намерения имаше? Ти никога не правиш нищо без намерение. Зная, че беше това. Какви бяха намеренията ти?

— Обичаш удоволствието.

— Слушай! — каза Фиорсен буйно. — Отказвам се от твоето приятелство, не съм те познавал истински. Свършено е. Остави ме на мира.

Розек се усмихна.

— Приятелства не свършват така, драги. Ти ми дължиш хиляда лири.

— Добре, ще ти ги платя. Жена ми ще ми даде на заем.

— О! Толкова ли те обича? Мислех, че тя обича само уроците си по музика.

Фиорсен се облегна напред с високо издигнати колена и изсъска:

— Вън! Ще ти платя твоите хиляда лири!

Розек все още се усмихваше.

— Не ставай такъв глупак, Густав! С твоята цигулка ти си мъж, без нея — дете. Лежи спокойно и мисли за господин Уег. Или по-добре ела да поговорим. За сега, сбогом! Успокой се! — И като изтърси пепелта от цигарата си в една пепелничка до лакътя на Фиорсен, той излезе.

Фиорсен сложи ръка на челото си. Проклети да са всички — бащата и момичето, и Розек, и всичките останали хищници! Той излезе в коридора. В къщи беше още съвсем тихо. Розек си беше отишъл — на добър му час! Той извика Джип. Никакъв отговор. Влезе в стаята й — чиста, хубава, с мирис на цикламини! Погледна в градината. Там, на края, беше детето с дебелата бавачка, но Джип я нямаше. Никога я нямаше, когато му трябваше! Уег! Той изтръпна, и като се върна в стаята си, извади шише ракия от един заключен долап и сръбна. Това го успокои. Той пак заключи долапа и се облече.

Като отиваше в стаята за музика, той се спря под дърветата да поиграе малко с детето. Понякога го чувствуваше като прелестно малко създание, вече тъй подобно на Джип с големите си тъмни очи. Понякога обаче то го дразнеше — безцветен червей! Като го погледна тая сутрин, той неволно помисли за другото, което беше на път и лицето му се изкриви. Като забеляза, че Бети се изненада от гримасата, която бе направил пред нейната любимка, той се изсмя и влезе в стаята за музика.

Докато си нагласяваше цигулката, отсъствието на Джип от стаята за музика му се стори крайно несправедливо. Като че ли онова проклето момиче значи нещо! Джип никога не го бе обичала, никога не му бе дала това, което той искаше, никога не бе заситила неговата жажда! Никоя друга жена не беше така, никоя не го беше оставила незадоволен. Той обикновено им се насищаше пръв. Джип не му бе дала нищо! Нямаше ли сърце или го беше подарила другаде? Какво бе казал Паул за уроците й? Изведнаж му дойде на ум, че не знае нищо, съвсем нищо за това къде ходи тя, какво прави. Уроци по музика? Почти всеки ден тя излизаше, липсваше по цели часове. Къде беше? В обятията на друг мъж! В истинска телесна болка той сложи цигулката — защо не? Той изтръпна, но си спомни за нейната гордост, за откровеността й, преди всичко за равнодушието й, и страхът му премина. Не, не Джип!

Той се приближи до една масичка, дето имаше коняк и си наля. Това го подкрепи. И той започна да се упражнява. Избра едно място от Брамсовия концерт за цигулка и почна да го повтаря. Изведнаж забеляза, че не внимава, че прави все същите грешки. Техниката на това парче беше ужасна. Уроци по музика! За какво й бяха? Прахосване на време и пари — тя никога нямаше да бъде нещо повече от дилетантка! Дали там е отишла? Обед минаваше. Може да се е върнала.

Той пак влезе в къщи. Нямаше я. Не! Ще се върне ли госпожата? Не била казала нищо. Той влезе в стаята за ядене, изяде един бисквит и изпи една чаша коняк със сода, който го подкрепи. После влезе в салона и седна пред писалището на Джип. Колко в ред беше всичко! На малкия календар, днешният ден, сряда, беше отбелязан с кръстче, петък също, за какво? Уроци по музика! Той извади от чекмеджето адресника й. „А. Армо, 305-а, Марилебон Род“ и пак забележка: „3 ч. сл. обед“.

Три часа! Тъкмо сега беше. Очите му се спряха на една стара цветна картина представляваща вакханка, обвита в зелен воал, която търси китарата си пред един гол купидон, а този, с лък и стрела в ръцете, я гледа. Фиорсен обърна картината. На гърба беше написано с остри, малко закривени букви: „На моята малка приятелка — Е. А“.

Той се приближи до пианото, отвори го и почна да свири, като гледаше разсеяно пред себе си, и едва знаеше какво свири. Беше ли велик артист! Често в последните дни му беше безразлично дали ще вземе пак цигулката в ръце. Беше му омръзнало да стои изправен пред редица тъпи лица и да гледа как тия глупци удрят идиотските си ръце една о друга. Наситил се беше на всичкото това еднообразие!

Той стана, влезе пак в стаята за ядене и пи пак коняк. Джип не можеше да понася това. Добре, тогава не трябва да излиза толкова и да взема уроци по музика. Уроци по музика! Беше почти три часа. Да отиде ли да види какво прави наистина — да я придружи дома? Едно внимание! Може да й е приятно. По-добре отколкото да чака тук докато се върне тя със студено, затворено лице. Той си наля пак, взе шапката си и тръгна. Като повървя по горещото слънце и дойде до къщата, чувствуваше се малко замаян. Една слугиня му отвори.

— Аз съм господин Фиорсен. Тук ли е госпожа Фиорсен?

— Да, господине. Ще почакате ли?

Защо го гледа така? Грозотия! Колко омразни са грозните хора! Когато тя излезе, той отвори вратата и се заслуша. Шопен! Полонезата а — мол! Дали Джип! Свири много хубаво! Той излезе в коридора, тръгна воден от музика и полека натисна дръжката на вратата. Музиката спря. Той влезе.

Когато Уинтон, един час и половина след това, си отиде, Фиорсен продължаваше да стои пред входната врата. Подпалената с коняка ревност, която го беше накарала да обиди жена си и стария господин Армо, внезапно се разнесе, когато Джип на улицата се обърна с такъв леден глас към него. Сега той почувствува страх, който все растеше. Ще му прости ли? За човек, който се води само от импулса на момента и после едва знае какво е сторил или кого е обидил, самообладанието на Джип беше загадъчно, дори страшно. Къде беше отишла? Защо не се връща? Безпокойството му приличаше на кълбо, което се търкаля надолу и все повече се засилва. Ако не се върне? Не, тя трябва да се върне — нали детето е тук — нейното дете!

За първи път мисълта за детето му донесе пълно задоволство. Той се махна от вратата и, като изпи още една чаша, за да се подкрепи, тръшна се на канапето в салона. Докато лежеше, стоплен от коняка, той си мислеше: „Ще започна нов живот, ще оставя пиенето, всичко ще оставя, детето ще пратя на село, ще заведа Джип в Париж, Берлин, Виена, Рим, вън от Англия, далеч от баща й и от всичките тия досадни хора! Тя обича да пътува!“ Да, щяха да бъдат щастливи! Чудесни нощи — чудесни дни — въздух, който не гнети човека и не го кара да пие, вдъхновение — истинска музика! Миризмата на дим от дърва из парижките улици, берлинският Тиргартен, серенади из някоя тиха флорентинска улица, светулки из дрезгавината на летните италиански вечери — как го упояваше споменът за всичко това! Топлината от спирта угасна, той почувствува тръпки, затвори очи с намерение да спи, докато се върне Джип. Но изведнаж ги отвори пак, защото видя — както обикновено в последно време виждаше — пак такива грозни неща: лица, които се променяха, ставаха все по-грозни, превръщаха се в дупки, дупки… гнъсни, изкривени, преплетени като корени, човешки лица. Ужасно! Той отвори очи, защото тогава те изчезваха. Беше съвсем тихо. Никакъв звук. Кучетата също не се чуваха. Да отиде да види детето.

Като минаваше през хола, позвъни се. Телеграма! Той разкъса обвивката.

Той се изсмя, затръшна вратата под носа на раздавача и изтича нагоре. Там нямаше никой. Значеше ли това, че тя наистина го беше напуснала? Той се хвърли върху леглото на Джип, зарови лицето си в него и захълца, обезсилен от алкохола. Никога вече да не види да се затварят нейните очи, никога повече да не притисне устните си върху тях, никога вече да не напои сетивата си с нейната красота! Той скочи. Да я изгуби? Глупости! Тоя спокоен проклет англичанин, баща й — той беше направил всичко, беше откраднал и детето!

Той слезе долу, пи малко коняк и се поуспокои. Какво да прави? „Писмо следва“. Да отиде у Уинтон? Не! Да пие! Да се весели!

Той си взе шапката и излезе. Първо тръгна тъй бързо, че главата му се замая, после взе кола и отиде в една гостилница в Сохо. От сутринта не беше ял нищо, освен един бисквит, сега заръча супа и едно шише от най-хубавото италианско вино — нещо по-солидно му беше противно. Там седя цели два часа — бледен, разярен, с изпотено чело, като се смееше и ръкомахаше отвреме-навреме за забава или уплаха на околните. Ако не го познаваха тука, би възбудил подозрение. Като изпи виното си, към девет и половина, стана, сложи една златна монета на масата и си излезе, без да чака да му върнат.

По улиците фенерите вече горяха, макар че още не беше тъмно. Той се упъти с несигурни крачки към Пикадили. Едно момиче го погледна, той се загледа в нея, улови я под ръка и тръгнаха заедно. Изведнаж момичето спря и поиска да освободи ръката си; по напудреното й лице и в тъмните й очи се изписа уплаха. Фиорсен се изсмя без да я пусне. „Ела!“ — каза той. „Приличаш на жена ми. Искаш ли да пиеш нещо?“

Момичето поклати глава и с внезапно движение измъкна ръката си и изчезна в тъмнината. Фиорсен се изсмя. Втори път днес тя се изскубваше от него. Минувачите го гледаха учудени. С гримаса той се отвърна и тръгна за Бъри Стрит. Нямаше да го пуснат да влезе, разбира се! Но той щеше да наднича през прозорците между саксиите. Изведнаж изохка — представи си Джип в къщи между цветята. На ъгъла на улицата един стар цигулар стържеше на някаква стара цигулка. Фиорсен се спря да послуша. Свиреше из операта „Палячи“. Фиорсен си сложи ръката на рамото му.

— Приятелю, — каза той, — дай ми цигулката си, ще ти припечеля някоя пара.

— Наистина ли, господине?

— А, наистина, разбира се! Дай за момент и ще видиш!

Цигуларят, все недоверчив, но като хипнотизиран, му подаде цигулката; мургавото му лице се промени, щом видя как чужденецът я притисна о рамото си и дръпна струните и лъка. Фиорсен се насочи нагоре по улицата, търсейки къщата със саксиите. Като ги видя, той се спря и засвири „Che faro?“ Той го свиреше чудесно на мизерната цигулка и цигуларят, който го бе последвал, го слушаше безпокоен, завистлив и прехласнат. Тоя висок, бледен господин със странното лице, помътените очи и хлътнали бузи свиреше като ангел! Обаче не беше лесно да се печелят пари в тоя проклет град, дори и когато четиридесет ангели засвирят! Сега той почна друго парче, то късаше сърцето, но ето — там един господин вече затваря прозорците и спуща завесите. Все същата история! Изведнаж цигулката, лъкът и няколко сребърни монети се тикнаха в ръцете на скитника и странният непознат господин се отдалечи, сякаш дяволът го гонеше. Беше се напил здравата! Куцият мургав цигулар също се упъти надолу, обладан от неприятното чувство, че е бил намесен в нещо, което не разбира. На следната пресечка той преброи парите, които Фиорсен му беше мушнал в ръката и се запъти мърморейки към дома си.

XIX

Джип не спа никак. Три пъти става, отива дебнешком към вратата и поглежда към спящото дете. Следобедните случки бяха разтръсили нервите й. Горещо беше и цигулката все още звучеше в ушите й. По второто парче тя бе познала, че е Фиорсен и това дето баща й изведнаж спусна пердетата, потвърди предположението й. Ако го беше видяла, нямаше да е така развълнувана както само чрез спомена за нещо отдавна преживяно. Това спояваше пак връзката, която тя вчера смяташе завинаги скъсана. Риданието на тая стара цигулка беше неговият начин да казва: „Прости ме, прости!“ Много по-лесно щеше да е да го напусне, ако наистина го мразеше. Както бе мъчно да се живее с него, също така мъчно беше и да мразиш. Тя мразеше нещата, които правеше той, и него, когато ги правеше, но после пак не можеше нито да го мрази, нито да го обича. Едва на разсъмване тя схвана ясно практическата страна и взе решение. Най-доброто беше да признае, че работата беше безнадеждна и да се покаже твърда.

Уинтон също прекара една безсънна нощ — да свири пред прозорците му като просяк, за него беше връх на всичко! На закуска той заяви, че трябва да се срещне с адвоката си и да види какво може да се направи, за да се осигури Джип от преследвания. Той сам нищо не разбираше от тия работи. В негово отсъствие нито Джип, нито детето не биваше да излизат. Джип прекара сутринта като писа на господин Армо, без обаче да каже, че е напуснала съпруга си.

Баща й се върна спокоен, но мрачен. Той с мъка бе можал да разбере, че детето принадлежи на Фиорсен и че ако този си го поиска, законът не може да го спре. Това разтвори старата му рана и му напомни, че неговата собствена дъщеря някога бе принадлежала на друг баща. Той накара адвоката да приготви един договор, според който се плащаха всички Фиорсенови дългове под условие само, че ще остави Джип и детето на мира. Сега съобщи това на Джип и отиде във временната детска стая. До сега малкото създание го беше интересувало само като част от Джип, сега то имаше свой собствен живот — мъничкото тъмнооко създание, което го гледаше тъй сериозно, стискайки пръста му. Изведнаж то се усмихна — това не беше красива усмивка, но една от ония, които правеха на Уинтон неизгладимо впечатление.

Той искаше да уреди работата с договора преди да отидат в Милденхем. Но понеже нямаше никаква вяра в „ония двама разбойници“, той не позволяваше да изнасят детето, без да е придружавано от двама. Също Джип не биваше да излиза сама. Той дори я придружаваше в петък до господин Армо, дори изказа желание да се запознае със стария пианист. Срещата беше странна. Двамата бяха от различни планети и не знаеха какво да приказват. След една минута Уинтон се оттегли да чака, а Джип седна пред пианото.

— Писмото ви беше много мило, малка приятелко, — почна господин Армо спокойно, — и баща ви е много мил. Във всеки случай съпругът ви ми направи комплимент. — Усмивката му беше израз на толкова много примирение. — Значи вие сте пак при баща си? Кога пак ще се срещнете със съдбата си?

— Никога!

— А, така си мислите! Но това е невъзможно. Но да не злоупотребяваме времето на баща ви. На работа!

Като се върнаха в къщи, те намериха слугинята на Фиорсен много изплашена. Като влязла в стаята за музика, намерила господаря седнал на канапето, уловил главата си и охкащ страшно. — Той не беше в къщи, госпожо, откак вие… откак вие излязохте и не знаех какво да правя. Извиках готвачката, сложихме го в леглото му и като не знаехме къде сте, телефонирах на граф Розек и той дойде и ме прати при вас. Докторът каза, че мозъкът е засегнат и има опасност. Той вика все вас, госпожо, и аз не знаех какво да правя.

Джип цяла побледня и каза:

— Чакайте една минута, Елен!

Тя влезе в стаята за ядене и Уинтон я последва.

— О татко, какво да правя? Мозъкът му? Ще бъде страшно, ако аз стана причина! Трябва да отида да видя. Ако е наистина така, не бих го понесла. Боя се, че трябва да отида, татенце!

Уинтон кимна.

— И аз ще дойда, — каза той. — Момичето може да се върне с колата и да каже, че идем.

Като хвърли прощален поглед върху детето си, Джип помисли горчиво: „Това е моята съдба и няма избавление от нея.“ По пътя тя и Уинтон мълчаха, но тя стискаше здраво ръката му. Готвачката отиде да съобщи на Розек, че са дошли. В това време Джип стоеше на прозореца и гледаше градината си. Само два дена откак бе стояла наведена над теменужките; тъкмо на това място Розек я беше целунал по шията. И като провря ръката си под тая на Уинтон, тя каза:

— Татенце, няма да правиш въпрос за целувката, моля ти се. Няма никакво значение!

След малко дойде Розек. Преди тя да каже нещо, Уинтон я превари.

— Сега, когато дъщеря ми си е тук, няма повече нужда от вашите любезни услуги. Сбогом!

Джип неволно направи едно свенливо движение напред. Тя видя как тия няколко думи пронизаха Розековата броня, като меч някаква мукава. Той се поклони усмихвайки се пресилено и излезе. Уинтон го последва, като че ли се боеше да го остави сам в хола. Когато външната врата се затвори, той каза:

— Не мисля, че ще те безпокои повече.

Бяха пренесли Фиорсен в нейната спална, която беше по-широка и по-хладна. Сега той отвори очи.

— Джип! Ти ли си? Виждам страшни неща, о, не си отивай! О, Джип! — Той се издигна и облегна челото си о нея. И Джип почувствува, както в първата нощ, когато се беше върнал пиян, че всичко друго изчезна пред желанието да го спаси.

— Добре, добре, — шепнеше тя. — Ще остана. Стой спокойно и скоро ще оздравееш.

След четвърт час той вече спеше. Изразът на ужас по лицето му, докато заспи, трогна дълбоко Джип. Болест на мозъка беше нещо страшно. Тя трябваше да остане при него, от това зависеше дали ще оздравее! Тя седеше все още неподвижна до леглото, когато дойде лекарят. Той изглеждаше добродушен човек; докато говореше, смигваше постоянно на Джип и ней се чинеше, че с всяко смигване той разбулва по някоя от тайните на домашния й живот. Сън беше най-важното за Фиорсен, Да го измъчва някаква мисъл! — Да! И навярно — хм… доста? Това трябва да се спре! Стомахът и нервите са засегнати. Има видения, страшни видения — сигурен знак! Не много редовен живот преди брака? От кога са женени? Приветливите му очи разглеждаха Джип от глава до пети. Година и половина? Да, да! Много ли свири? Без съмнение! Музикантите всякога клонят към прекаленост. Тя трябва да го предвардва! Нямало ли я! Била у баща си! Да! Никой не може да гледа един болен така както съпругата! Лекарство? Да! Ще предпише нещо да се взема сутрин и вечер. И пълно спокойствие. Никакви възбудителни средства. Ако е много отпаднал, по една чашка силно кафе. И да лежи! Никакви тревоги, никакво вълнение. Той е още млад, пълен с живот. Няма причини за страхове. Утре ще се разбере дали има нужда от сестра нощем. Никаква цигулка за тоя месец, никакъв алкохол — изобщо най-строго въздържане във всяко отношение. Наблягайки особено на думата „въздържане“, той надраска нещо на едно листче, стисна ръката на Джип, усмихна й се и излезе.

Джип пак седна до леглото. Каква ирония. Тя, която имаше само едно желание: да бъде свободна, беше главната виновница за неговото заболяване! Ако не беше тя, нямаше да го измъчват никакви мисли, защото нямаше да е женен. Неговите дългове, неговото пиянство, момичето дори! — не беше ли всичко това нейна вина? И когато се опита да освободи и себе си, и него — ето последицата! У нея навярно имаше нещо фатално, гибелно за мъжете, с които се кръстосваше пътят й. Тя бе направила нещастни баща си, господин Армо, Розек, мъжа си! Дори и тия, които преди женитбата й се бяха опитали да спечелят любовта й, се бяха разделили нещастни от нея. Тя стана, изправи се пред огледалото и дълго, и тъжно разглежда лика си.

XX

Три дена след несполучливото си бягство Джип писа на Дафне Уинг. Съобщи й за болестта на Фиорсен и спомена за една малка къщица близо до Милденхем, дето Дафне щеше да е добре и запазена от любопитни погледи. На края молеше да й се позволи да плати за всички загуби от нарушените договори.

На следната сутрин пристигна господин Уег с шапка с черен креп и с черни ръкавици. Той се загледа в градината, сякаш призоваваше някое видение за оная топла, нежна нощ, когато лунната светлина изливаше своя прозрачен блясък над слънчогледите, а дъщеря му танцуваше по моравата. Джип му протегна ръка:

— Добър ден, господин Уег, много любезно от ваша страна, че дойдохте.

Господин Уег се извърна. Месестото му лице изглеждаше много съкрушено.

— Надявам се, че сте добре, госпожо. Хубава къща имате. И аз много обичам цветя, те са моята страст.

— Много е приятно да ги има човек в Лондон, нали?

— Да-а! Тук биха вирели и гиргини, струва ми се.

След като задоволи по тоя начин смътното си желание да се покаже светски човек и да я поласкае, той продължи:

— Дъщеря ми ни показа вашето писмо, но в такава деликатна работа предпочитам устен отговор. Вие сте много любезна — във вашето положение — аз ценя това. И аз се опитвам да постъпвам християнски. Всичко тленно преминава, човек не знае кога ще му дойде редът. Казах на дъщеря си, че ще се срещна с вас.

— Много се радвам. Аз се надявах, че ще дойдете.

Господин Уег се изкашли и продължи:

— Не искам да кажа пред вас нещо рязко за една известна личност, още повече, като узнах, че е болна, — но наистина не зная как да се справя с цялото това положение. Не мога, във връзка с цялата тая работа да мисля за пари, обаче за дъщеря ми това е сериозна, много сериозна загуба. Трябва да мисля за честта на името си. Името на дъщеря ми — да, то е мое име — аз съм познат и уважаван човек, не ви казах това по-рано. Понякога почти не мога да се владея и само това — само мисълта за вас… ако смея да кажа така… ме спира…

— Моля, оставете ме да направя това, за което молех, господин Уег. Ще ми бъде мъчно, ако не ми се позволи поне това.

Господин Уег се изсекна.

— Това е деликатна работа, — каза той. — Не зная какъв е дългът ми. Наистина не зная.

Джип дигна очи.

— Главното е да се спестят на Дези мъки и страдания, нали?

Господин Уег сякаш искаше да каже: „Мъка!… Това е моя работа!“ — После тоя израз изчезна и вместо него се появи на лицето му някаква топла благосклонност, като човек, когото ухажват. Той се отвърна и пак се изкашли. Джип полека каза:

— Зарад мене!

Господин Уег я погледна смутено и каза с тон, който се мъчеше да бъде любезен:

— Щом поставяте така въпроса, не виждам как бих могъл да откажа. Но трябва да остане само между нас, не мога да се отрека от своето становище.

— Разбира се. Благодаря ви. После ще ми съобщите всичко необходимо. Да не ви задържам повече. — И тя му протегна ръка.

Господин Уег я улови.

— Да, наистина имам работа. Ще придружа тялото на един господин до гробищата Камден Хил. В дванадесет часа е погребението. Аз съм винаги точен. Сбогом!

Тя проследи с поглед четвъртитата му, черна фигура, която излизаше из входната врата, видя го как закопчава лъскавите си ръкавици, после се качи горе и си изми лицето и ръцете.

Няколко дни състоянието на Фиорсен беше колебливо, но всеки час опасността намаляваше. След две седмици напълно спокоен живот, не оставаше, според думите на доктора, друго, освен да се избягва всеки повод за връщане на болестта. Малко морски въздух щеше да е от голяма полза. Джип можеше да се справи с него, докато беше още болен, обаче тя преживя няколко много горчиви часове, преди да прати за детето, Бети и кучетата, и да почне окончателно живота си пак в своята къща. Дълговете на Фиорсен бяха платени, също хилядата лири на Розек и загубите на Дафне Уинг. Тя беше отишла в оная къщичка, дето никой не я знаеше и там прекарваше в самота и страхове, облечена в черно и със златна халка на пръста като единствена утеха.

Август и първата половина на септември прекараха на море. Фиорсен беше въздържан и доста спокоен. Той беше преживял голям страх и не можеше да го забрави така скоро. Живееха в една селска къща. Към простите хорица той се показваше от най-симпатичната си страна; постоянно се мъчеше да откъсне своята „морска жена“ от нейното дете и да я увлече след себе си по тревясалите скали и жълтия пясък на крайбрежието, дето да бъде само негова. Най-голямата му радост беше, когато можеше да открие някое ново място, дето да се къпят и сушат после на слънце. А Джип, седнала на покритата с водорасли скала, натопила само краката си във водата и оправяща с пръсти влажната си коса, наистина приличаше на морска русалка. Само да го обичаше! Но макар че тук, всред природата, той по-лесно се понасяше, сърцето й не се разтвори, не трепваше при неговия глас, не биеше по-силно под неговите целувки. Очите й имаха, когато гледаха него или детето, съвсем различен израз, та дори и един егоист като него би забелязал това. Той почна да ненавижда малката си съперница и тя забеляза това.

Щом времето се влоши, той стана безпокоен, почна да иска цигулката си и те се върнаха в града. Джип все имаше чувството, че това е само затишие пред буря. Едва се бяха прибрали в собствената си къща и това чувство се сгъсти като дъждовни облаци по небето след ясни дни. Тя беше мислила често за Дафне Уинг, писа й и получи следния отговор:

Никога между нея и Фиорсен не се бе споменало за малката танцувачка. Джип не знаеше дали той мисли за нея и дали знае какво е станало. Но тъй като часът й наближаваше, тя все по-силно чувствуваше, че би трябвало да отиде при нея. Затова писа на баща си, който след къс престой с леля Розамунд в Харогет, пак беше в Милденхем. Уинтон отговори, че при Дафне има болногледачка, освен това още една жена, навярно майка й, но не бил запитвал направо. Дали Джип не може да дойде? Той бил сам и ловът на лисици щял да почне. Под такива сухи съобщения той обикновено прикриваше копнежа си. Но мисълта да му достави някаква радост, желанието да препуска с ловците, засилиха решението й да отиде. Детето беше добре. Фиорсен не пиеше и тя можеше да си разреши тая малка ваканция и да успокои съвестта си относно момичето. Откакто се бяха върнали, тя го придружаваше на пиано всеки ден, както по-рано. Една сутрин тя използува края на упражнението, за да каже:

— Искам да отида за една седмица в Милденхем. Татко е тъй самотен.

Тя видя, че шията му се изчерви.

— При него? Не! Той ще те открадне, както беше откраднал бебето, ако иска. Не тебе! Не!

При това неочаквано избухване тя се възмути. Никога не му беше искала нищо, той нямаше право да й отказва това! Той се приближи и я обви с ръцете си:

— Моя Джип, искам те тука… и аз съм самотен. Не отивай!

Тя се опита да отмахне ръцете му, но не сполучи и ядът й се засили. После каза студено:

— Има и друга причина.

— Няма причина, която да може да те отнеме от мене!

— Момичето, което скоро ще добие дете от тебе, живее близо до Милденхем; искам да видя как е.

Той я пусна, дръпна се назад и седна на канапето. А Джип помисли: „Съжалявам, но той го заслужава“.

— Тя може да умре, — продължи Джип. — Трябва да отида, но няма защо да се боиш, че няма да се върна. От днес след една седмица ще се върна, обещавам.

Той я погледна втренчено.

— Да. Ти не нарушаваш обещанията си, няма да излъжеш. — Но изведнъж пак почна: — Не, Джип, не отивай!

— Трябва.

Той я взе в прегръдките си.

— Но кажи тогава, че ме обичаш!

Обаче тя не можеше. Друго нещо беше да търпи прегръдките му, друго да лицемери. Когато той излезе, тя си оправи косите и помисли: „Тук, дето ги видях с онова момиче!“

Късно след обед тя пристигна в Милденхем. Уинтон я чакаше на гарата. Отивайки за в къщи, те минаха край къщицата, дето живееше Дафне Уинг. Това беше малка обрасла със зеленина къщица пред една горичка, с градинка пълна със слънчогледи. Тук живееше старият жокей Петънс с овдовялата си дъщеря и трите й деца. Тоя „стар дърдорко“, както го наричаше Уинтон, работеше още в конюшните на Уинтон, а дъщеря му переше в Милденхем. Джип беше взела за Дафне Уинг същата сестра, която беше гледала и нея, същият стар доктор и сега трябваше да играе ролята на спасител. Къщичката беше като заспала, но Джип не поиска да спрат, искаше й се по-скоро да бъде пак дома, да види пак стаите, да вдъхне познатия мирис на къщата, да погали старата си кобила и да усети как животното души за захар в ръката й. Колко хубаво беше да се върне пак здрава и все още способна да язди! Усмивката на Марки пред вратата я зарадва, дори тъмнината в хола я правеше да се чувствува щастлива. Един последен слънчев лъч падаше върху тигровата кожа, на която тя толкова често се бе тръшкала смъртно уморена след някой лов.

Петънс чешеше старата кобила. Гладко избръснатото му, мазно лице й се усмихваше: — Добър вечер, госпожице, извинете, добър вечер, милостива госпожо! — Малките му, кафяви очи, вече засегнати от старостта, я гледаха с любов.

— Е Петънс, как си? Как е Ани, децата какво правят? А моята стара любимка?

— Чудесно, госпожице, тя е още пъргава като млада котка. Ако я яздите утре, ще ви носи като птица.

— А краката й? — и Джип погледна твърдите като стомана крака.

— Не са се подували нито веднъж, откак се прибра. Целия юли и август беше навън, но аз я упражнявах, като мислех, че може да дойдете.

— На пипане са чудесни, — каза Джип и все още наведена продължи: — Как е младата дама, която пратих у вас?

— Ах, милостива госпожо, тя е малко млада, а такива съвсем млади дами много се вълнуват в такова време, бих казал, че… — С явно усилие той преглътна думите: „Не са били никога при жребец“. — Е да, не може да се очаква другояче. О, майка й е много смешна. Ядосва ме, дразни ме страшно. Разбира се — долна класа — това е то. Младата дама е истерична, разбира се, като е изгубила толкова рано съпруга си.

Джип усещаше неговата злобна усмивка без да вдигне очите си. Но какво, и да откриеше истината? Той умееше да пази тайна.

— Доста неща преживяхме вече, плачове и припадъци, да, да! Когато човек овдовее толкова рано, разбира се… Спомням си, като бях в Ирландия при капитан О’Нейл…

„Трябва да се отърва от него, иначе ще закъснея за вечеря“, помисли Джип и попита: — Петънс, кой купи младото, кафяво конче?

— Господин Брайян Съмерхей, милостива госпожо, ей там от Уидрингтон. За лов и за града.

— Съмерхей? Той ли?! — Джип си спомни за младежа с ясните очи и закачливата усмивка, за смелия момък, яхнал на алеста кобила, който й напомняше за някого.

— У него животното ще е добре вярвам?

— О да, госпожице, добра къща и добър господар. Той идва тука да го види и пита за вас. Казах му, че вече сте омъжена. — А, каза той, — тя язди много хубаво. Спомня си и за коня ви. Господин майорът не беше тука, аз му дадох да опита кончето и той прескочи с него няколко огради. Като се върна, каза „Ще го купя“. Той говори приятно и не пилее времето си, още не беше изминала една седмица, и дойде, взе си коня. Ще го носи добре, той е добър ездач и смел, но трябва да има твърда ръка.

— Да, Петънс, а сега трябва да си вървя. Кажи на Ани, че утре ще дойда.

— Добре, госпожице. Срещата е утре в седем и половина при Фил Крос. Ще дойдете, нали?

— Разбира се. Лека нощ.

Бързайки през двора, Джип си мислеше. „Язди чудесно! Колко мило! Радвам се, че той е купил коня ми!“

XXI

Още приятно разгорещена от прекараната на седло сутрин, Джип отиде по обед в къщичката. Беше един от ония късни септемврийски дни, когато стопленият въздух се издига над ожънатите ниви, и храстите още блестят росни. По-късият път водеше през полето, край селското пасбище, дето по цъфналата зеленина беше проснато пране. Като пресече улицата, тя влезе в градината. Край стените под вече пожълтелите тополи цъфтяха изобилно лайки и слънчогледи. Един празен стол, върху който лежеше захлупена затворена книга, стоеше до един от прозорците. Димът от единия кумин беше единственият знак на живот тук. Стоейки нерешително пред вратата, Джип почувствува тая извънредна тишина като нещо неестествено. Тя дигна ръка, за да похлопа, но някакво сподавено хълцане я накара да се спре. После погледна през прозореца и видя една жена, облечена в зелено, навярно, госпожа Уег, която седеше до масата и плачеше. В същия миг от горния кат се зачуха тихи стонове. Джип влезе в къщи и похлопа на стаята, дето седеше жената със зелената рокля. Вратата се отвори и пред нея стоеше госпожа Уег. Очите, носът и бузите на слабото, кисело лице бяха червени. Със своята зелена рокля и зеленикава коса — тя беше побеляла и се боядисваше — тя напомняше на Джип ония зелени ябълки, които стават тъй неестествено червени на слънце. По лицето й личеха светли бразди и ръката й още стискаше смачканата носна кърпичка. Ужасно беше да се изправиш тъй свежа и пълна с живот пред тая нещастна жена, навярно измъчвана от горчива болка. Желание да побегне обхвана Джип. Тя каза кротко: — Госпожа Уег? Моля извинете… но… има ли нещо ново?… Аз съм… Аз доведох Дафне тук!…

Жената пред нея изглеждаше разкъсвана от най-противоречиви чувства; най-после тя отговори, хълцайки:

— Днес сутринта то… то се роди… мъртво!

Джип усети, че се задушава. Да се мъчиш толкова само за това! Нейното майчинско чувство се възбунтува и натъжи, разумът й обаче каза: „Така е по-добре, много по-добре!“

— Как е тя? — попита Джип.

— Зле, много зле. Не зная, какво да кажа — съвсем се обърках. Толкова ужасно е всичко това.

— При нея ли е сестрата?

— Да. Упорита личност, но опитна, не може да й се отрече. Дези е много слаба. Ох, колко страшно е всичко това! А сега трябва да се мисли за погребение. Край няма! И всичко зарад тоя… тоя човек! — Госпожа Уег се обърна и пак заплака.

Джип полекичка излезе, спря се на стълбата, размисли дали да се качи или не, после тръгна полека нагоре. В предната стая навярно лежеше нещастното момиче, което едва преди година с такава наивна важност разсъждаваше дали трябва да си намери любовник. Сестрата полуотвори вратата и излезе в коридора, като видя кой е:

— Вие ли сте, мила? — пошепна тя. — Много хубаво, че дойдохте.

— Как е?

— Сравнително добре. Знаете, нали?

— Да, може ли да я видя?

— Едва ли. Не мога да я разбера. Тя няма никакъв дух, никакъв! Мисля, че не иска да оздравее. Предполагам, че мъжът… — И като погледна Джип, добави: — Това ли е? Той й се наситил?

— Да.

Сестрата изгледа Джип от горе до долу.

— Вие изглеждате много добре. Имате свеж цвят. Може би ще е добре да ви види. Елате!

Джип влезе след нея. Със затворени очи, влажни кичури руса коса по челото и едната ръка върху завивката точно над сърцето, лежеше крехката мадона на любовните милувки… Златната халка на четвъртия й пръст беше единственото цветно петно върху цялото легло.

— Погледнете мила, какъв гост ви водя!

Очите и устните на Дафне Уинг се отвориха и затвориха пак. И Джип изведнаж помисли: „Бедното момиче! То си помисли, че е той, а то съм само аз!“

Бледните устни казаха:

— О, госпожо Фиорсен, вие ли сте — много мило от вас. — И пак очите се отвориха, но съвсем малко, другояче.

Сестрата излезе. Джип седна и боязливо докосна бялата ръка. Две сълзи се търколиха бавно по бузите на момичето.

— Свърши се, — каза тя едва чуто, — и сега няма вече нищо, то беше мъртво. Не искам да живея. О, госпожо Фиорсен, защо не ме оставят да умра?

Джип се наведе напред, галейки ръката, не в състояние да понесе вида на двете сълзи, които бавно се търкаляха. Дафне промърмори:

— Вие сте добра към мене. Бих искала да беше останало живо бедното ми дете!

Джип изправи глава, но можа само да каже:

— Кураж! Мислете за работата си!

— Да танцувам! — Тя се позасмя. — Струва ми се, че е било преди векове!

— Да, но всичко пак ще се възвърне.

Със затворени очи и стиснати устни, бялото като алабастър лице изглеждаше съвършено, пречистено от всичко дребнаво и просташко. Странно че това хубаво лице, подобно на бяло цвете, произлиза от господин и госпожа Уег!

Дафне Уинг отвори очи.

— О, госпожо Фиорсен, чувствувам се толкова слаба… и самотна. Няма нищо повече за мене!

Джип стана. Настроението на момичето бе обхванало и нея и тя се боеше да не се издаде.

— Когато сестрата каза, че ми води гост, помислих, че е той. Но сега съм доволна. Ако ме погледне като по-рано, бих умряла.

Джип сложи устните си на влажното чело, от което все още полъхваше аромат.

Когато излезе пак в градината, тя не тръгна през полето, но край къщичката и навлезе в горичката. Тук седна на един дънер, притисна ръце в бузите си и лактите до гърдите си, вгледана в обляната от слънце полянка, над която бръмчеха мушички. Любов! Не беше ли това нещо омразно, трагично? Не беше ли само да се впуснеш, да грабнеш и да отминеш бързо? Не ставаше никога така, че двама да се срещнат, да се вкопчат един за друг и да останат навеки едно? Любов беше разрушила живота на баща й, на Дафне Уинг. Тя не идеше, когато човек я вика, идеше само, когато не я търсят, не я искат! Някакъв зъл демон, който засища духа преди тялото или тялото преди духа. По-добре да си далеч от нея — много по-добре! Кой свободен човек би искал да стане роб като Дафне Уинг, или като Фиорсен, копнеещ за една жена, която не го обича; или като баща й, прикован към един спомен? Загледана в слънчевите лъчи по полянката, Джип си мислеше: „Любов! Стой далеч от мене!“

Всяка сутрин тя отиваше в малката къщичка, дето госпожа Уег я чакаше, за да се разговори с нея. Добрата жена я беше обикнала, намираше я много „аристократична“, а тъкмо това беше нейната слабост, която я бе накарала да насърчава танцовите дарби на дъщеря си. „Възпитах Дези като дама“, казваше тя на Джип, „и ето резултатите“. Погребението й беше причинило много главоболия. „Дадох името Дези Уинг, разправяше тя. Дъщеря ми е кръстена Дези, а Уинг е името й като артистка. Колкото за бащата, като трябваше да кажа някакво име, защо не на покойния Йозеф Уинг? Той и без това никога не е съществувал! Иначе хората може да се сетят, па и за господин Уег щеше да е толкова неудобно! Ах, какви тревоги!“

Макар че момичето беше смъртно бледно и сломено, личеше си, че ще оздравее. Всеки ден лицето й ставаше по-свежо и по-вулгарно. Тя щеше да се върне в бащината къща, изцерена от своята суета, по-твърда може би, и малко по-дълбока.

Последния ден Джип пак отиде в горичката и седна пак на същия пън. Светлината падаше косо на вече обагрените листа, едно изплашено зайче изскочи из храста и пак побегна назад. На края на гората грачеше една сврака, която подскачаше от клон на клон. Сега, когато вече трябваше да се върне при Фиорсен, Джип разбра, че беше неразумно, дето беше дошла в Милденхем. Чрез постоянните срещи с Дафне Уинг мисълта за по-нататъшен съвместен живот с Фиорсен й се чинеше още по-непоносима. Само мъката за детето правеше връщането й възможно. Той — баща на детето й! Тая мисъл й се виждаше смешна. Малкото създание не ги свързваше повече. Не, то беше само нейно. И внезапно копнежът по детето взе връх над всички други мисли.

На следната утрина Уинтон я заведе в Лондон. Като й помагаше да се качи в колата, той каза:

— Нали имаш ключ от дома? Добре! Не забравяй, Джип, по всяко време на деня и нощта къщата е отворена за тебе.

Тя беше телеграфирала на Фиорсен и към три часа пристигна в къщи. Него го нямаше, телеграмата лежеше неразтворена в хола. Тя се завтече в детската стая, отдето дочу плача на едно малко същество, което не може да каже какво го боли. „Може да плаче за мене“, — помисли си тя тържествуваща, като влезе.

Бети, много зачервена, люлееше люлката и гледаше угрижена детето. Като видя Джип, тя извика:

— Ах, слава Богу! О, мила! Добре че се върнахте! Не зная какво му е от тая заран. Щом се събуди, плаче! А до днес беше примерно!

Джип взе детето на ръце: черните очи се впиха с видимо задоволство в майката, но при първото движение, то пак почна жаловито да хленче.

— От сутринта е така, — продължи Бети, — откак господин Фиорсен идва тук. Бебето не го обича, явно е. Той го гледа така втренчено. Днес сутринта си помислих — помислих си: „Нека свиква с него, нали й е баща!“ Затова ги оставих за малко сами, влязох само в банята, но като се върнах, той тъкмо излизаше, изглеждаше много разгневен, а бебето плачеше. И от тогава плаче, щом се събуди.

Джип притискаше детето към гърдите си, без да продума, после запита.

— А той как е?

Бети мачкаше престилката си и изглеждаше смутена.

— Струва ми се, че пак пие. Да, сигурна съм, миризмата се усеща. На третия ден почна. Завчера се върна много късно, чух го как се блъска по стълбите. Ах, ужасно е!

Детето, което беше се успокоило в скута на майка си, пак заплака.

— Бети, — каза Джип, — мисля, че ръката я боли. Плаче, щом я бутнем. Дали не се е убола нейде? Дай да я съблечем! О, гледай!

На двете мънички ръчички се показаха над лактите тъмни петна, сякаш че са били притиснати от жестоки пръсти. Двете жени се спогледаха ужасени.

— Той!

Джип стана тъмночервена, очите й се напълниха със сълзи, които изведнаж пресъхнаха. А Бети сподави израза на възмущение, като погледна в побледнялото лице, чиито устни се стиснаха в тънка чертичка. След като намазаха ръчичките на детето и ги превързаха, Джип влезе в спалната си, хвърли се на леглото, зарови лицето си във възглавницата и избухна в отчаян невъздържан плач.

Това беше плач от ярост. Тоя звяр! Да забива ноктите си в скъпото й детенце! Само защото бедничкото се плаши от котешките му очи и плаче! Звяр! Демон! А после ще дойде пак при нея, ще захленче: „Моя Джип, не исках… от де да зная, че го боли!… Защо плаче, щом ме види? Плачът му ме дразни… Не мислех, че…“

Тя го чуваше да се моли, да проси за прошка. Но няма да му прости, тоя път, не! Тя престана да плаче, лежеше заслушана в цъкането на часовника, и си припомняше хилядите дребни доказателства за неговата неприязън към детето — към собственото му дете. Възможно ли е? Наистина ли беше на път да се побърка? Ледени тръпки полазиха по гърба й, тя се сви под пухената завивка. Беше достатъчно безпристрастна, за да разбере, че той бе сторил това, както когато беше обидил господин Армо, баща й и други, в състояние на крайна нервност, обаче това не намали гнева й.

Нейното дете! Това безпомощно, малко същество!… Сега тя наистина го ненавиждаше, търсеше най-острите, жестоки и обидни думи, които да му каже. Много беше търпяла!

Той не се върна, и в десет часа тя си легна. Искаше да има детето при себе си, да знае, че е сигурно, затова го занесе вече заспало в спалнята си, заключи вратата и си легна, но дълго лежа будна, очаквайки неговото завръщане. Най-после заспа и се събуди изплашена. От долу се чуваше неясен шум. Навярно беше той! Лампата гореше в нейната стая, тя се наведе напред и погледна към детето. То спеше и дишаше спокойно. Джип седна до него.

Да, той се качваше по стълбата, ако се съди по стъпките, пиян. Един трясък, като че беше паднал, после мърморене, след това пак трясък, като че захвърляше обувките си. Джип си помисли: „Ако е съвсем пиян, няма да се събува, но също не, ако е трезвен. Дали знае, че съм тук?“ Пак шум, като че се мъкне по перилата, после тя чу пъшкането му пред вратата, след това той натисна дръжката. Значи знаеше, че се е върнала — навярно беше видял палтото й долу или беше прочел телеграмата. След малко той заблъска вратата между своята и нейната стая, тя чу и пиянския му дрезгав, провлачен, глас:

— Джип, пусни ме да вляза!

После шумът стана неясен, сякаш той беше ту на едната, ту на другата врата, стълбата пак заскърца, а след това настъпи пак дълбока тишина.

Половин час още Джип седя така, като се вслушваше напрегнато. Де беше той? Какво правеше? Всякакви възможности се тълпяха пред изопнатите й нерви. Трябва да беше слязъл пак. До къде може да го доведе това състояние? Внезапно й се стори, че усеща миризма на изгорено, която ту се повишаваше, ту изчезваше. Тя стана, отиде полека към вратата, отвори безшумно и поддаде глава навън.

В коридора всичко беше тъмно. Миризмата не се усещаше. Изведнъж една ръка сграбчи крака й. Цялата и кръв се дръпна от сърцето й, тя сподави един вик, опита се да затвори вратата, обаче неговата ръка и нейният крак пречеха. Ръката му я държеше като във винт, той се протегна и се вмъкна в стаята. Задъхана, но без да дига шум, Джип се опита да го изблъска; тя пъхтеше: „Вън! Вън от стаята ми, ти — ти — скот!“

Изведнъж сърцето й се вкамени от ужас, тъй като той се беше приближил към леглото и простираше ръце към детето.

Джип се хвърли върху него, блъсна ръцете му и го сграбчи. Той се обърна и падна на леглото. Джип използува тоя миг, сграбчи детето и побягна през коридора, надолу по тъмните стълби, чу как той иде спущайки се пипнешком след нея. Тя се втурна в трапезарията и заключи вратата. Той я блъсна, но падна. Тя загърна детето, което беше почнало да плаче, в нощницата си, почна да го люлее на ръце, за да го стопли и успокои. Никакъв звук. На камината имаше, под пепелта, още малко огън. С възглавницата и дебелата филцова покривка на масата, тя приготви легло за детето, зави се сама в една покривка и седеше така, заслушана и с широко разтворени очи. Отначало се чуваше някакъв шум, но скоро престана. Тя обаче не искаше да се излъже още един път и дълго, дълго седя така, ослушвайки се, после отвори предпазливо вратата. Той лежеше на най-долното стъпало, в тежък пиянски сън. Тоя й беше познат, от него нямаше да се събуди така скоро.

Злорадство я обхвана при мисълта, че утре, когато тя няма да е вече тука, ще го намерят така. Тя взе детето и с безкрайна предпазливост се промъкна край Фиорсен, отиде пак в стаята си, пристъпи към прозореца и погледна навън. Вече се зазоряваше. Градината лежеше мрачна и призрачна пред нея — тя я виждаше за последен път.

Тя се вчеса и облече коженото си палто, понеже беше много студено; после пъхна в ръчната си чанта кесията си и няколко дребулии, които й бяха мили. Всичко ставаше много бързо. Тя сама се чудеше на спокойствието си. Когато свърши, написа една бележка за Бети да дойде с кучетата в Бъри Стрит, и я пъхна под вратата на детската стая. Сега уви хубаво детето и слезе долу. Съмнало се беше. Бледна светлина падаше в хола. Джип мина край проснатия Фиорсен, спря за миг, за да поеме дъх. Той лежеше с гръб към стената, главата му беше опряна на свитата ръка, лицето обърнато нагоре. Това лице, което стотина пъти беше бивало тъй близо до нейното. Нещо от свитата фигура, разрошената коса, хлътналите бузи под скулите, полуразтворените устни под мътно жълтите мустаци, нещо от изгубената божественост на тая неподвижна фигура — промуши за миг сърцето на Джип. Само за миг. Не, тоя път беше свършено! Никога вече! Обръщайки се полека, тя се обу, отвори вратата, взе своя скъп товар, затвори полека вратата и тръгна…