Намисли си число

Глава 1 Полицейско изкуство

Джейсън Стрънк беше — откъдето и да го погледнеш — незначителен човек. Приблизително на скучните трийсет години, почти невидим за съседите си, а очевидно и безмълвен. Никой не можеше да се сети за нищо конкретно, което да е казал някога. Не бяха сигурни дали изобщо е проговарял. Възможно беше да им е кимал или пък да е казвал „Здравейте“, дори да е промърморвал някоя дума. Трудно бе да се каже.

Всички те единодушно изразиха първоначалното си удивление при разкритието, че господин Стрънк е обсебен от манията си да убива мъже на средна възраст, които имат мустаци, както и по отношение на неговия изключително притеснителен начин за отърваване от телата: да ги разрязва на по-лесни за употреба парчета, да ги обвива в ярки опаковки и да ги изпраща по пощата като подаръци за Коледа на местните полицаи.

Дейв Гърни се взираше настойчиво в безцветното кротко лице на Джейсън Стрънк, което се бе вторачило от екрана на компютъра му. Всъщност това беше първата снимка, направена при задържането му.

Снимката на заподозрения бе увеличена, така че лицето да е с реален размер, и бе заобиколена на екрана от иконите на ретуширащата програма, в тънкостите на която Гърни точно навлизаше.

Той използва един от начините за промяна на яркостта и кликна с мишката върху дясното око на Стрънк. После започна да изследва малката светла точка, която бе създал.

По-добре, но все още не беше както трябва.

Очите винаги бяха най-трудни — очите и устата — но именно те бяха ключът. Понякога му се налагаше да експериментира с положението и степента на яркост на една-единствена точка в продължение на часове, но дори и тогава резултатът не беше какъвто би трябвало да бъде, за да го покаже на Соня — и определено не на Маделайн.

Специалното при очите бе, че те — повече от всичко друго — улавяха напрежението и противоречието, както и безмълвната невъзмутимост, в която проблясваше единствено намекът за жестокост и която Гърни толкова често бе забелязвал в лицата на убийците, с които прекарваше значителна част от времето си.

Беше се получило със снимката на Джордж Кунзман (продавачът от „Уол Март“, който имаше навика да държи главата на последната си приятелка в хладилника си, докато не успее да я подмени с някоя по-нова). Почувствал се беше доволен от резултата. Черната пустота, стаена в отегченото изражение на господин Кунзман, се разпознаваше веднага. И въодушевената реакция на Соня, както и избликът й от похвали, бяха потвърдили мнението му. Това, заедно с неочакваната продажба на снимката (купи я един от приятелите колекционери на Соня), го подтикна да създаде серията от творчески обработени фотографии, които сега участваха в изложбата, озаглавена „Портрети на убийци, направени от Човека-който-ги-залови“ в малката, но елитна галерия на Соня в Итака.

Как така един наскоро пенсионирал се детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция се бе оказал център на шикозна университетска изложба за модерно изкуство, описвана от местните критици като „изключителна смесица от брутални необработени фотографии, непоколебими психологически прозрения и майсторска употреба на графични средства“?

В неговия случай всичко започна, когато Маделайн го прилъга да посещава заедно с нея курса по възприемане на изкуството в музея в Купърстаун. Тя винаги се опитваше да го изведе — от бърлогата му, от къщата, от самия него, просто навън. Той бе осъзнал, че най-лесният начин да запази контрола над собственото си време е понякога да капитулира. Курсът бе едно такова стратегическо решение. Макар да се ужасяваше от перспективата да го посещава, очакваше той да предотврати всякакъв по-нататъшен натиск за поне месец. Или два. Не че беше чак такъв домошар или лентяй, съвсем не. На четирийсет и седем годишна възраст все още можеше да направи петдесет лицеви опори, петдесет набирания и петдесет коремни преси. Просто не обичаше особено да ходи по разни места.

Обаче курсът се оказа изненада… три изненади всъщност. Първо, независимо от предварителната си нагласа, че най-голямото предизвикателство ще е да не заспи, той установи, че лекторката, Соня Рейнолдс, която притежаваше галерия и бе известна местна художничка, е приковала вниманието му. Тя не беше точно типична северноевропейска красавица и не приличаше на Катрин Деньов. Устните й бяха прекалено нацупени, скулите й изпъкваха прекалено много, а носът беше твърде силно изразен. Но, неясно как точно, тези несъвършени черти бяха обединени в поразителна завършеност от огромните тъмнозелени очи и поведението, което бе едновременно напълно спокойно и естествено чувствено. В курса нямаше много мъже — само шестима от общо двайсет и шестте участници — но тя изцяло приковаваше вниманието и на шестимата.

Втората изненада беше положителната му реакция към предмета, с който се занимаваха. Заради личния интерес на Соня към предмета, тя посвети значителна част от времето им преди всичко на изкуството фотография — фотография, обработена така, че да се създадат изображения много по-силни и комуникативни от оригиналите.

Третата изненада дойде по време на третата от дванайсетте седмици на курса, вечерта, когато тя ентусиазирано коментираше преекспонираните върху коприна снимки-портрети на един съвременен художник. Докато Гърни се взираше в копията, му хрумна идеята, че би могъл да се възползва от един необичаен източник, до който имаше специален достъп и към който би могъл да допринесе с по-особения си поглед. Това хрумване го развълнува. Почувства се странно — последното нещо, което бе очаквал да получи от курс по възприемане на изкуството, бе вълнение.

Но след като веднъж се беше появила идеята да подчертае, изчисти и засили ефекта на полицейските снимки на престъпници и заподозрени, тя се настани трайно в ума му. Особено го занимаваха тези на убийци, в които искаше да успее да улови и предаде същността на звяра, на чието изучаване, преследване и надхитряне беше посветил кариерата си. Той мислеше за това много по-често, отколкото би искал да признае — защото все пак беше предпазлив човек. Ясно виждаше двете страни на всеки проблем, недостатъка на всяко убеждение и наивитета във всеки ентусиазъм.

В ярката октомврийска утрин Гърни работеше на бюрото в кабинета си, когато приятното предизвикателство от работата върху снимката на Джейсън Стрънк бе прекъснато от звука на нещо, пуснато на пода зад гърба му.

— Ще оставя тези тук — заяви Маделайн Гърни с тон, който за някой друг вероятно би бил съвсем обикновен, но за съпруга й прозвуча напрегнато.

Той хвърли един поглед през рамо и очите му се присвиха при вида на малкия платнен сак, подпрян на вратата.

— Ще оставиш какво? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Лалета — отговори му тя със същия равен тон.

— Имаш предвид луковици?

Поправката беше глупава, както добре знаеха и двамата. Това беше просто начин да изрази раздразнението си от това, че Маделайн иска да го накара да свърши нещо, което той не желае.

— И какво искаш да направя с тях тук?

— Изнеси ги в градината и ми помогни да ги засадя.

Той се замисли дали да не й посочи, че е нелогично тя да внесе в бърлогата му нещо, което след това той трябва да изнесе обратно в градината. Но после прецени, че е по-добре да не казва нищо.

— Веднага щом свърша с това — съгласи се той, макар и с леко възмущение. Напълно осъзнаваше, че да садиш лалета в такъв прекрасен ден от циганското лято в градина на върха на хълм не е точно тежка и затормозяваща задача. Но просто мразеше да го прекъсват. А реакцията му на прекъсвания, както каза на себе си, беше страничен продукт на най-силната му страна: праволинейният логичен ум, направил го толкова успешен детектив; умът, който засичаше и най-незначителното несъответствие в разказа на заподозрения и забелязваше и най-тънките пукнатини, невидими за очите на другите.

Маделайн надникна през рамото му към екрана на компютъра.

— Как можеш да работиш над нещо толкова грозно в ден като днешния? — удиви се тя.

Глава 2 Идеалната жертва

Дейвид и Маделайн Гърни живееха в солидна провинциална къща от деветнайсети век. Тя бе сгушена на края на пътя, в ъгъла на едно отдалечено пасбище сред хълмовете на Делауеър Каунти, на седем-осем километра от село Уолнът Кросинг. Петте акра на пасището бяха заобиколени от черешови, кленови и дъбови дървета.

Къщата бе запазена в оригиналната й архитектурна простота. През годината, откакто я притежаваха, семейство Гърни бяха премахнали несполучливите „подобрения“ на предишния собственик, като по този начин бяха възстановили първоначалния й доста по-подходящ вид. Заменили бяха стерилната алуминиева дограма на прозорците с дървени рамки, които носеха духа на отминалото столетие. Не го направиха заради някаква вманиаченост по историческата автентичност, а защото осъзнаваха, че оригиналната естетика е някак… по-правилна. Въпросът за това как трябва да изглежда домът и как трябва да се чувства човек в него, беше една от темите, по които Маделайн и Дейвид бяха в пълна хармония — а списъкът от такива теми, както му се струваше напоследък, ставаше все по-къс.

Тази мисъл беше предизвикана от коментара на жена му, че портретът, върху който работи, е грозен, и продължи да разваля настроението му през целия ден.

Същият този коментар все още витаеше някъде на ръба на съзнанието му, докато той дремеше в любимия си стол „Адирондак“ след саденето на лалетата. После чу Маделайн да се приближава през ниската трева.

Когато стъпките спряха пред стола му, отвори едно око.

— Мислиш ли — поде тя по характерния си мек и деликатен начин, — че е прекалено късно да изкараме кануто? — Заради тона й думите прозвучаха едновременно като въпрос и предизвикателство.

Маделайн беше слаба, но атлетична четирийсет и пет годишна жена, която лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Очите й бяха честни, спокойни и преценяващи. Дългата й кестенява коса, с изключение на няколко заблудени кичура, беше стегнато прибрана под сламената й градинарска шапка с широка периферия.

— Смяташ ли, че наистина е грозен?

— Разбира се, че е грозен! — Тя не се поколеба. — Не трябва ли да е точно такъв?

Той се намръщи, докато обмисляше думите й.

— Имаш предвид обекта ли? — запита той.

— Че какво друго?

— Не зная. — Той сви рамене. — Стори ми се, че се отнасяш с известно презрение към цялото нещо — и към обекта, и към моето оформление.

— Извинявай.

Не личеше да съжалява. Докато той се колебаеше дали да й го каже, тя промени темата:

— С нетърпение ли очакваш да видиш стария си състудент?

— Всъщност не — отговори той, докато нагласяше облегалката на стола с една степен по-ниско. — Не си падам особено по възкресяване на спомени от отминали времена.

— Може би иска от теб да разкриеш някое убийство.

Гърни внимателно се вгледа в неразгадаемото изражение на съпругата си.

— Наистина ли това смяташ, че иска? — попита той озадачено.

— Нали с това си известен? — От гнева тонът й започваше да се изостря.

Беше се случвало неведнъж през последните месеци и той май вече разбираше на какво се дължи. Имаха съвсем различни представи за оттеглянето му от професията, за това какви промени ще внесе в живота им и най-вече — как би трябвало да промени самия него. Напоследък негативното й отношение се беше прехвърлило върху новото му занимание — проектът „портрети на убийци“, който отнемаше времето му. Гърни подозираше, че неприязънта на Маделайн към проекта донякъде е свързана с ентусиазма на Соня по същия повод.

— Знаеше ли, че и той е известен? — прекъсна мислите му тя.

— Кой?

— Твоят състудент.

— Не. По телефона спомена, че пише книга, така че я проверих. Бегло. Но не мислех, че е толкова известен.

— Две книги — натърти Маделайн. — Директор е на някакъв институт в Пиъни, изнесъл е поредица лекции, излъчени по мрежата на обществените телевизии PBS. Принтирах корицата от интернет. Погледни я, ако искаш.

— Смятам, че сам ще ми каже всичко, което е добре да се знае за него самия и за книгите му. Не е особено срамежлив.

— Както искаш. Ще оставя копията на бюрото ти, в случай че си промениш мнението. Между другото, Кайл звънна по-рано днес.

Той се взираше безмълвно в нея.

— Казах му, че ще му се обадиш.

— Защо не ме извика? — попита той по-раздразнено, отколкото бе възнамерявал. Синът му не го търсеше често.

— Предложих му да го направя. Каза, че не иска да те безпокои. Не било наистина важно, нито спешно.

— Нещо друго каза ли?

— Не.

Тя се извърна и закрачи през гъстата влажна трева към къщата. Когато стигна страничната врата, се сети за нещо друго, погледна пак към него и добави с подчертано объркване:

— Според обложката на книгата бившият ти съученик е нещо като светец, идеален е във всяко едно отношение. Гуру на доброто поведение. Трудно може да си представи човек за какво му е консултация с детектив от отдел „Убийства“.

— Пенсиониран детектив — поправи я Гърни.

Но тя вече беше влязла вътре, без да си направи труда да попречи на вратата да се тресне зад гърба й.

Глава 3 Проблеми в рая

Следващият ден бе още по-хубав: сякаш беше слязъл директно от илюстрацията за октомври в Нова Англия от някой календар. Гърни стана в седем часа, взе си душ и се избръсна. Сега пиеше кафето си, седнал в платнения стол на патиото пред спалнята им на долния етаж. Патиото представляваше вътрешен двор, който бе обграден от пясъчник, и на него се излизаше през френски прозорци. С това се изчерпваха преустройствата, които бе направил по настояване на Маделайн.

Тя беше добра в тези неща — имаше усет за това кое може да се направи и кое би било подходящо. Тази й черта разкриваше доста неща за самата нея — за инстинктите й, които търсеха положителното, за въображението й с уклон към практичното, за непогрешимия й вкус. Но когато се оказваше оплетен в трънливите полета на караниците или затънал в тресавищата на споровете, които възникваха заради различните очаквания на всеки от тях, той рядко успяваше да се съсредоточи върху тези й изключителни способности.

Не трябваше да забравя да се обади на Кайл. Налагаше се да изчака три часа заради времевата разлика между Уолнът Кросинг и Сиатъл. Потъна по-дълбоко в стола си, а ръцете му се обвиха по-плътно около горещата чаша кафе.

Погледна към тъничката папка, която бе изнесъл с кафето си, и се опита да си представи как ли ще изглежда състудентът от колежа, когото не бе виждал от двайсет и пет години. Снимката от корицата, която Маделайн беше принтирала от интернет-книжарницата, му припомни не само лицето, но и личността му. Споменът се допълваше от тембъра му на ирландски тенор и невероятната запленяваща усмивка.

Когато следваха във „Фордъм Роуз Хил“ в Бронкс, Марк беше буен младеж, в чиито изблици от шеги и истини, енергия и амбиция, се промъкваше нещо друго, нещо тъмно. Той беше склонен да се движи близо до ръба — изключителен в умението си да се хвърля от безразсъдство в хладнокръвна пресметливост, винаги на границата на политане надолу по наклонената плоскост.

Според биографията от сайта посоката на спиралата, която го носеше надолу, когато беше на двайсет, се беше променила. Явно по някое време през следващите десет години той бе изживял драматична душевна трансформация.

Закрепил неустойчиво чашата върху тясната дървена странична облегалка, Гърни отвори папката в скута си и извади от нея разпечатката на имейла, който беше получил от Мелъри преди седмица. Сега го прочете отново — ред по ред:

Обещаното обаждане бе последвало два дни по-късно. Гърни моментално беше разпознал гласа, който по мистериозен начин се бе запазил напълно непроменен. Но в него се долавяше и някакво смътно напрежение, което го караше леко да трепери.

След като известно време се извинява, че не е поддържал връзка през годините, Мелъри мина на въпроса. Ще бъде ли възможно да се срещнат в следващите няколко дена? Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото „ситуацията“ била спешна. Имало ново „развитие“. Абсолютно невъзможно било да коментират по телефона, както Гърни и сам щял да разбере, когато се видят. Имало разни неща, които Мелъри трябвало да му покаже. Не, случаят не бил работа на полицията, щял да обясни защо, като дойде. Не, въпросът не бил правен, поне не още. Нямало извършено престъпление, никой не бил заплашван конкретно — или поне той не можел да го докаже. Господи, толкова било трудно да се говори за това по този начин; лично би било толкова по-лесно! Да, осъзнавал, че Гърни не е частен детектив. Но… половин час — не можел ли да му отдели половин час?

Със същите смесени чувства, които имаше от самото начало, Гърни се беше съгласил. Любопитството често побеждаваше резервираността му. В конкретния случай то бе пробудено от истеричната нотка, която се таеше в иначе убедителния меден глас на Мелъри. А и, разбира се, всяка загадка силно го привличаше.

След като изчете имейла за трети път, Гърни го прибра обратно в папката и позволи на ума си да се отправи към спомените, които се бяха пробудили в далечните кътчета на паметта му: сутрешните лекции, по време на които Мелъри се бореше с махмурлука и скуката; постепенното му съживяване с напредването на деня; проблясъците на ирландско остроумие и стряскащите прозрения в малките часове, подклаждани от алкохола. Той беше актьор по рождение, безспорната звезда на театралния състав на колежа. Колкото и оживен да беше в „Шамрок“, на сцената беше два пъти по-енергичен и харизматичен. Беше също така човек, зависещ от публиката си — достигаше най-големите си висоти единствено когато се къпеше в животоподдържащата светлина на чуждото възхищение.

Гърни пак отвори папката и прегледа имейла. Безпокоеше го начинът, по който Мелъри беше описал взаимоотношенията им. Контактите помежду им, дори тогава, бяха много по-редки, по-маловажни и съвсем не толкова сърдечни, колкото предполагаха думите на Мелъри. Същевременно бе останал с впечатлението, че той много внимателно е подбирал думите си — че независимо от простотата си, бележката бе дописвана, пренаписвана и редактирана неведнъж. А също, че ласкателствата, както и всяко друго нещо в нея, бяха използвани с определена цел. Но каква? Очевидният отговор беше желанието да гарантира, че Гърни ще се съгласи да се срещнат лице в лице, както и да се ангажира с разрешаването на каквато и да бе въпросната „загадка“. Имаше обаче още нещо, което засега му убягваше. Беше ясно, че въпросът е важен за Мелъри — само така можеше да се обясни времето и вниманието, вложени в усилието изреченията да са точно каквито трябва да бъдат, а думите да разкриват правилната смесица от топлина и притеснение.

Другото, което правеше впечатление, беше послеписът. Освен че фино намекваше, че съществува загадка, която може да затрудни Гърни, той също така препречваше пътя за лесно отстъпление: отнемаше му възможността да се оправдае, че не е частен детектив и съответно няма да е полезен. Нежеланието да се срещне с Мелъри щеше да се разтълкува като груб отказ да се види със стар приятел.

О, да — определено бе внимателно обмислено.

Внимателност. Това беше нещо ново, нали? Съвсем не бе характерно за Марк Мелъри.

Тази видима промяна заинтригува Гърни.

В този момент, като по сигнал, Маделайн мина през задната врата и извървя две-трети от разстоянието помежду им, преди да спре и да му съобщи с равен тон:

— Гостът ти пристигна.

— Къде е?

— В къщата.

Той погледна надолу. Една мравка покоряваше на зигзаг облегалката на стола му. С рязко движение на пръста си той я запрати във въздуха.

— Покани го навън — предложи той, — времето е твърде хубаво, за да стоим затворени между четири стени.

— Наистина е приятно, нали? — попита тя, като някак накара коментара й да прозвучи едновременно искрено и иронично. — Между другото, на живо е досущ като на снимката на корицата. Дори повече.

— Дори повече ли? Какво трябва да означава това?

Но тя вече влизаше в къщата и не му отговори.

Глава 4 Познавам те така добре, че знам какво си мислиш

Марк Мелъри се приближаваше с широки крачки през меката трева. Тръгна към Гърни, като че възнамеряваше да го прегърне, но нещо го накара да размисли.

— Дейви! — извика той и протегна ръката си.

„Дейви?“ — зачуди се Гърни.

— Божичко! — продължи Мелъри. — Изобщо не си се променил! Толкова е хубаво да те видя отново! Страхотно е да открия, че изглеждаш по този начин. Дейви Гърни! Във „Фордъм“ казваха, че приличаш на Робърт Редфорд в „Цялото президентско войнство“. И още е така — въобще не си се променил! Ако не знаех, че си на четирийсет и седем като мен, щях да реша, че си на трийсет.

Той обхвана ръката на Гърни с двете си длани като нещо особено ценно.

— Докато шофирах насам от Пиъни, си мислех колко спокоен и невъзмутим си бил винаги. Емоционален оазис — това беше ти, истински оазис на спокойствието! И още си такъв. Дейви Гърни — хладнокръвен, спокоен и с ум като бръснач. Как я караш?

— Добре. Късметлия съм — отговори Гърни, като внимателно освободи ръката си. Тонът му беше пълна противоположност на този на Мелъри — в него липсваше каквото и да било въодушевление. — Не се оплаквам.

— Късметлия… — Мелъри произнесе сричките, като че се опитваше да си припомни значението на фраза от чужд език. — Хубаво местенце си имаш. Наистина много хубаво.

— Маделайн има усет за тези неща. Заповядай, седни. — Гърни посочи два захабени от времето стола „Адирондак“, разположени един срещу друг между ябълката и малкия басейн за птици.

Мелъри тръгна към тях, след което се спря и промълви:

— Носех нещо със себе си…

— Това ли? — Маделайн отново се бе появила от къщата и крачеше към тях, понесла в ръцете си елегантно куфарче. Ненатрапчиво луксозно и скъпо, то подхождаше на всичко друго у Мелъри — от ръчно изработените (но леко износени и не прекалено лъснати) английски обувки, до прекрасно ушитото (но малко поизмачкано) спортно кашмирено сако. Външният му вид беше внимателно преценен, така че да съответства на човек, който знае как да използва парите, без да им позволява те да го използват. Човек, който е постигнал успех, но не боготвори успеха, човек, при когото късметът идва съвсем естествено. Разтревоженият му поглед обаче предаваше друго послание.

— О, да, благодаря! — Мелъри пое куфарчето с подчертано облекчение. — Но къде…?

— Беше го оставил на масичката за кафе.

— А, да, разбира се. Много ми е трудно да се съсредоточа днес. Умът ми непрекъснато бяга в различни посоки. Благодаря!

— Нещо за пиене?

— За пиене?

— Приготвила съм чай с лед, но ако желаете нещо друго…

— Не, не — студен чай би било чудесно. Благодаря.

Гърни се взираше в бившия си съученик, когато изведнъж разбра какво беше имала предвид Маделайн, когато каза, че Мелъри изглежда точно като на обложката и „дори повече“. Въпросната снимка се отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.

— В имейла си споменаваш проблем. — Гърни мина направо на въпроса с безцеремонност, която граничеше с грубост.

— Да — потвърди Мелъри, но вместо да обясни за какво става дума, се захвана да припомня един глупав спор на техен състудент с професора по философия — с явното намерение да прибави още една нишка към задължението, което създаваше старата училищна връзка.

Докато разказваше историята, Мелъри говореше за себе си, Гърни и въпросния второкурсник като за „тримата мускетари от кампуса на Роуз Хил“, в отчаяно усилие да накара обикновената случка от студентския живот да звучи като нещо героично. Според Гърни този стремеж беше силно смущаващ, така че той предпочете да не окуражава госта си с коментари и само мълчаливо се взираше в него.

— Ами, всъщност — най-накрая каза Мелъри, като с очевидно неудобство се върна към настоящия въпрос, — не съм сигурен откъде да започна.

„Щом не знаеш как да започнеш собствения си разказ, помисли си Гърни, защо изобщо си тук, по дяволите!“

А после Мелъри все пак отвори куфарчето си и извади от него две книжки с меки корици. Подаде ги на Гърни много внимателно, сякаш бяха чупливи.

Бяха същите книги, за които беше прочел в принтираните от сайта страници. Първата се казваше „Единственото, което има значение“, а подзаглавието й беше „Силата на подсъзнанието може да промени живота ви!“. Втората се наричаше „Честно!“, с подзаглавие „Единственият начин да бъдеш щастлив“.

— Възможно е да не си чувал за тези книги. Имаха известен успех, но не бяха точно бестселъри. — Мелъри се усмихна с добре отработена имитация на скромност. — И не казвам, че трябва да ги прочетеш веднага. — Нова усмивка, като че казаното беше много забавно. — Но все пак те ще ти дадат известна представа за онова, което се случва в момента и защо се случва, след като обясня какъв е проблемът ми. А може би трябва да кажа „предполагаемият ми проблем“. Цялата работа силно ме озадачава.

„И те плаши, при това немалко!“ — отсъди Гърни.

Мелъри си пое дълбоко дъх, застина, след което започна разказа си с крехката решителност, с която човек навлиза в дълбоки води:

— Първо ще ти разкажа за бележките, които получих. — Той отново бръкна в куфарчето си и извади от него два плика. Отвори единия. В него имаше бял лист хартия, изписан на ръка от едната страна, както и по-малък плик, като тези, които използват от доброволческата организация RSVP1.

Подаде листа на Гърни.

— Това беше първото съобщение. Получих го преди около три седмици.

Гърни се облегна назад в стола, за да разгледа по-внимателно писмото. Спретнатият почерк веднага му направи впечатление. Думите бяха елегантно и педантично оформени и извикаха в съзнанието му неочаквания спомен за сестра Мери Джоузеф и изящно написания на дъската урок по граматика. Но дори по-странно от старателния краснопис бе това, че беше използвана писалка — а мастилото бе червено. Червено мастило?! Дядото на Гърни бе ползвал червено мастило. Не си спомняше много за дядо си, но помнеше малките обли шишенца със синьо, зелено и червено мастило. Нима изобщо беше възможно човек да си купи червено мастило за писалка в днешни дни?

Гърни се намръщваше все повече, докато четеше. Като приключи, прочете бележката отново. Нямаше нито поздрав, нито подпис.

Гърни измърмори нещо неопределено и хвърли въпросителен поглед към Мелъри, който го беше наблюдавал напрегнато, докато четеше.

— Имаш ли някаква представа кой ти го е изпратил?

— Абсолютно никаква.

— Някакви подозрения?

— Съвсем не.

— Хмм. А ти налапа ли стръвта?

— Стръвта? — Явно Мелъри не беше мислил по този начин за случката. — Ако имаш предвид дали съм си намислил число, да, намислих си. Предвид обстоятелствата щеше да ми е много трудно да не го направя.

— Значи си избра едно число?

— Да.

— И?

— Числото, което си намислих, беше шестстотин петдесет и осем. — Той го повтори, като внимателно произнесе цифрите — шест, пет, осем — сякаш те би трябвало да говорят нещо на Гърни. Като се увери, че това не е така, той нервно си пое дъх и продължи. — Числото шестстотин петдесет и осем няма никакво конкретно значение за мен. Просто беше първото, което ми хрумна. Измъчих се, докато се опитвах да се сетя дали има нещо, с което го асоциирам, някаква причина, поради която да избера точно него, но такова няма… абсолютно нищо. Това е просто първото число, което ми хрумна! — натърти той, а зад настойчивостта му прозираше паника.

Гърни се вгледа в него с нарастващ интерес.

— А в по-малкия плик…?

Мелъри му подаде по-малкото пликче, което бе в по-големия заедно с бележката, и тревожно го загледа. Гърни го отвори и извади отвътре втори лист, наполовина по-малък от първия. Прочете написаното в същия изтънчен стил и със същото червено мастило съобщение:

След като прочете бележката за втори път, Гърни попита дали Мелъри е отговорил.

— Да. Изпратих споменатата сума.

— Защо?

— Какво имаш предвид?

— Това не са малко пари. Защо реши да ги дадеш?

— Защото това ме побъркваше. Числото… как можеше да знае?

— Осребрен ли е чекът?

— Всъщност не — обясни Мелъри. — Всеки ден си следя сметката. Точно затова изпратих парите с чек, а не в брой. Помислих си, че е добра идея да науча нещо за въпросния Арибда — поне къде депозира чековете си. Искам да кажа… целият тон на това нещо е толкова обезпокоителен!

— Какво точно те притесни?

— Числото, много ясно! — извика Мелъри. — Как изобщо би могъл да знае нещо такова?!

— Добър въпрос — заяви Гърни. — Защо казваш „той“?

— Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Просто си помислих, че… Не знам, просто така ми прозвуча. Не знам причината, но предположих, че „Х. Арибда“ е в мъжки род.

— Х. Арибда. Странно име — отбеляза Гърни. — Означава ли нещо за теб? Напомня ли ти за нещо?

— Не.

Името не означаваше нищо и за Гърни, но същевременно не му беше и напълно непознато. Каквото и да беше значението му обаче, то очевидно бе погребано в някое добре скрито кътче на ума му.

— Получи ли ново съобщение, след като изпрати чека?

— О, да! — възкликна Мелъри и отново бръкна в куфарчето си, от което извади други два листа. — Това го получих преди около десет дена. А това — в деня, след като ти пратих имейла с молбата да се видим. — Той ги подаде на Гърни с жеста на малко момче, което показва на баща си новите си рани.

Несъмнено бяха написани от същата педантична ръка и същата писалка, както и предишните две бележки. Тонът обаче се бе променил.

Първата се състоеше от осем кратки стиха:

Осемте стиха във втората бяха все така тайнствени и заплашителни:

През следващите десет минути, през които прочете всяка бележка по няколко пъти, изражението на Гърни ставаше все по-мрачно, а тревогата на Мелъри — по-очебийна.

— Какво мислиш? — попита накрая Мелъри.

— Че имаш умен враг.

— Имам предвид, какво мислиш за тая работа с числата?

— Какво за нея?

— Как би могъл да знае кое число ще ми хрумне?

— На пръв поглед не би могъл.

— Не би могъл, но знаеше! Имам предвид, че това всъщност е проблемът, нали? Не би могъл да знае, но знаеше! Изобщо не е възможно някой да си представи, че числото, за което ще се сетя, ще е точно шестстотин петдесет и осем! Обаче той не само го е знаел, а го е знаел дори два дена преди мен самия, когато е пуснал проклетото писмо по пощата!

Мелъри внезапно скочи от стола си и закрачи през тревата към къщата, после обратно, като през цялото време прокарваше ръка през косата си.

— Няма научен начин, по който това да бъде направено. Невъобразимо е да се направи! Не виждаш ли каква лудост е цялата история?!

Гърни замислено бе подпрял брадичка с върховете на пръстите си.

— Има един философски принцип, на който аз се осланям напълно: „Ако нещо се случва, значи има начин да се случи“. Това с числата трябва да има някакво просто обяснение.

— Но…

Гърни повдигна ръка — както бе правил като сериозен млад пътен полицай през първите си шест месеца в нюйоркската полиция:

— Седни. Отпусни се. Сигурен съм, че можем да открием обяснението.

Глава 5 Неприятни възможности

Маделайн им донесе два чая с лед и се върна в къщата. Въздухът бе изпълнен с мирис на топла трева. Температурата беше почти 21 градуса. Ято пурпурни чинки се издигна от хранилките. Слънцето, цветовете и ароматите бяха наситени и силно въздействащи, но красотата им бе невидима за Мелъри. Той бе напълно обсебен от тревожните си мисли.

Докато отпиваха от чая си, Гърни се опита да прецени мотивите и откровеността на госта си. Добре знаеше, че да поставиш етикет и да класифицираш някого толкова рано в играта би могло да доведе до грешки, но често изкушението бе неустоимо.

Затова основно условие бе да си даваш сметка, че грешки стават, и да имаш готовност да преразгледаш и промениш класификацията при получаването на нова информация. Инстинктивно чувстваше, че Мелъри е класически мошеник, който играе роли на много нива, но и който вярва до някаква степен на собствените си преструвки. Акцентът му, който съществуваше дори и по времето, докато бяха в колежа, беше акцент отникъде, от някакво въображаемо място, въплъщаващо култура и изтънченост. Със сигурност вече не беше превземка — бе станал неразривна част от него — но корените му лежаха в страната на измислиците. Скъпата прическа, кожата, издаваща постоянна козметична грижа, безупречните зъби, тялото, очевидно подлагано на редовни упражнения, ноктите с маникюр — всичко това създаваше представата за известен телевизионен проповедник. Поведението му имаше за цел да внуши, че се намира в мир със света, а животът му е лек и охолен, че е човек, притежаващ всичко, което е недостъпно за обикновените хора. Гърни осъзна, че тези черти бяха започнали да се зараждат още тогава, преди двайсет и шест години. Марк Мелъри просто беше станал в по-голяма степен такъв, какъвто бе поначало.

— Хрумвало ли ти е да отидеш в полицията? — попита той.

— Не мислех, че има смисъл. Не смятах, че ще направят нещо. И какво биха могли да направят? Липсва конкретна заплаха, няма нищо, което да бъде обяснено, няма истинско престъпление. Нищо определено, с което да отида при тях. Две неприятни стихчета? Може да са написани от ненормален ученик или от някой с извратено чувство за хумор. И при условие, че от полицията реално не могат нищо да направят — или още по-лошо, ще го възприемат като шега — защо изобщо да си губя времето да ходя при тях?

Гърни кимна, без да е убеден в действителност.

— Освен това — продължи Мелъри, — ако от местната полиция се заемат с това и започнат истинско разследване по всички правила… Ще задават въпроси, ще идват в института и ще безпокоят настоящите и бивши гости. Някои от нашите гости са много чувствителни хора. Въобще да ровят наоколо като обърнат всичко с главата надолу и да надничат в неща, които не са тяхна работа… Може дори да намесят пресата… Господи! Мога да си представя заглавията: „Автор на духовна литература получава смъртни заплахи“ — само като си помисля какъв шум ще се вдигне… — Гласът на Мелъри заглъхна и той поклати глава, сякаш не бе в състояние да опише вредата, която намесата на полицията би нанесла.

На това Гърни отреагира с объркан поглед.

— Какво има? — зачуди се Мелъри.

— Двете причини, поради които не искаш да се свържеш с полицията, си противоречат.

— По какъв начин?

— Не си се свързал с полицията, защото си се страхувал, че няма да направят нищо. И не си се обърнал към тях, защото си се притеснявал, че ще направят твърде много.

— А, да… Само че и двете твърдения са верни. Общото и в двата случая е страхът ми, че въпросът няма да бъде разрешен по уместен начин. Подходът на полицията би могъл да е апатичен или пък като на слон в стъкларски магазин; дали ще е неуместна незаинтересованост, или неуместна агресивност… нали разбираш какво имам предвид?

Гърни си мислеше, че когато някой предлага две причини за своето решение, има голяма вероятност да прикрива трета — истинската.

Мелъри, който сякаш изведнъж беше минал на една вълна с него, в този момент неочаквано обяви:

— Трябва да съм по-честен с теб, по-откровен по отношение на притесненията си. Не мога да очаквам да ми помогнеш, ако не ти покажа цялата картина. За своите четирийсет и седем години съм водил два коренно различаващи се живота. През първите две-трети от съществуването си вървях по лош път — и при това се движех много бързо. Започна в колежа. След колежа нещата се влошиха. Пиенето беше повече, хаосът беше повече. Започнах да продавам наркотици на отбрана клиентела и се сприятелих с купувачите си. Един от тях беше толкова впечатлен от способността ми да въртя оборот с боклуци, че ми предложи работа на „Уолстрийт“ — продавах по телефона фалшиви акции на хора, които бяха достатъчно алчни и глупави, за да приемат, че им давам реална възможност да удвоят инвестициите си за три месеца. Бях много добър в това и направих много пари — а парите се оказаха ракетното гориво, което ме изстреля право в лапите на лудостта. Правех всичко, което ми се искаше да направя, като повечето не си го спомням, защото почти през цялото време бях мъртвопиян. В продължение на десет години работих за редица гениални, но крадливи боклуци. А след това почина съпругата ми. Ти няма откъде да знаеш, но се ожених една година след като завършихме.

Мелъри се протегна за чашата си. Отпи замислено, сякаш вкусът бе идея, която точно се оформяше в ума му. Когато чашата бе наполовина празна, той я постави на страничната облегалка на стола, вгледа се в нея за миг, след което се върна към историята си:

— Смъртта й бе събитие с огромно значение. Тя оказа по-голям ефект върху мен от всички останали събития от петнайсетте ни години брак, събрани заедно. Ужасно е, но ще призная, че едва чрез смъртта си жена ми успя да ми окаже някакво влияние.

Гърни остана с впечатлението, че явната ирония, поднесена като че ли току-що хрумнала му, всъщност е била използвана поне стотина пъти преди това.

— Как почина тя?

— Цялата история е разказана в първата ми книга, но ще ти предложа кратката — и грозна — версия. Бяхме на почивка на Олимпийския полуостров във Вашингтон. Една вечер, беше по залез-слънце, седяхме на пуст плаж. Ерин реши да поплува. Обикновено влизаше на около 30 метра навътре в морето, след което плуваше напред-назад покрай брега, все едно прави дължини в басейн. Беше направо маниачка по отношение на упражненията. — Той замълча, а клепачите му се спуснаха.

— Това ли направи и тази вечер?

— Моля?

— Каза, че така е правила обикновено.

— О, разбирам. Да, мисля, че направи същото и онази вечер. Истината е, че не съм сигурен, защото бях пиян. Ерин влезе във водата, а аз останах на плажа с термос, пълен с мартини. — В ъгълчето на лявото му око се появи нервен тик. — Ерин се удави. Хората, които открили тялото й да се носи във водата на 15 метра от брега, открили и мен — изпаднал в пиянско вцепенение на плажа. — Той отново направи пауза, а когато продължи след нея, гласът му бе натежал от болезнено напрежение. — Представям си, че е получила някакво схващане или… и аз не знам какво… но си въобразявам понякога, че… може би ме е викала… — Той замлъкна, затвори очите си и започна да масажира мястото, където беше тикът. Когато ги отвори отново, се огледа наоколо, като че за пръв път забелязваше какво го заобикаля.

— Чудесно местенце си имаш — отбеляза с тъжна усмивка.

— Спомена, че смъртта й е имала изключително силен ефект върху теб.

— О, да — ефектът наистина бе огромен.

— Веднага след това или по-късно?

— Веднага. Може и да е клише, но ми се случи онова, което наричат „миг на просветление“. Беше по-болезнен и по-разголващ от всичко, което съм изпитвал преди или след това. За пръв път през живота си ясно видях пътеката, по която бях поел, и колко ужасяващо разрушителна бе тя. Не искам да се сравнявам с Павел, който бил свален от коня си на път към Дамаск, но истината е, че от онзи миг нататък не исках да направя дори и една крачка надолу по тази пътека. — В думите му проехтя категорично убеждение.

„Би могъл да води курс за подобряване на продажбите под надслов «Категорично убеждение»“, размишляваше Гърни.

— Записах се за детоксикация, понеже така ми се стори правилно. След нея отидох на терапия. Исках да съм сигурен, че съм открил истината и не съм си изгубил ума. Терапевтът ме окуражи. Накрая се върнах в училище и взех две дипломи — една по психология и една за съветник. Един от състудентите ми беше пастор в малка унитарианска църква. Той ми предложи да отида с него и да разкажа за своето „покръстване“ — така го нарече той, изразът не е мой. Въпросната беседа се оказа голям успех и прерасна в серия от лекции, които изнесох в дузина други унитариански църкви, а пък лекциите се превърнаха в първата ми книга. Книгата стана основа на филм в три части за обществените телевизии. Те пък на свой ред започнаха да се разпространяват на касети. Доста такива неща ми се случиха — цял поток от съвпадения, който ме носеше от едно добро нещо към друго. Бях поканен да изнеса серия от частни семинари пред няколко необикновени хора — които бяха също така и необичайно богати. Това пък доведе до основаването на Института за духовно обновление на Мелъри. Хората, които идват в него, харесват онова, което правя. Знам колко егоцентрично звучи това, но е вярно. Има хора, които идват всяка година, за да чуят на практика едни и същи лекции и да правят едни и същи духовни упражнения. Колебая се дали да се изразя по този начин, защото звучи твърде претенциозно, но в резултат от смъртта на Ерин аз получих възможността да се възродя за един невероятен нов живот.

Очите му се движеха безспирно, с което оставяха впечатление, че са съсредоточени върху някакъв личен пейзаж. Маделайн излезе да вземе празните чаши и ги попита дали искат още чай, но и двамата отказаха. Мелъри отново спомена какво прекрасно място имат.

— Каза, че искаш да си по-откровен с мен за онова, което те безпокои — напомни му Гърни.

— Да. Свързано е с пиянските ми години. Бях от онези пияници, които имат дупки — истински черни дупки, през които губех паметта си — понякога за час или два, а понякога и за повече. През последните години ги получавах всеки път, когато пиех. Става дума за много неща, които съм правил, но за които нямам никакъв спомен. Когато се напиех, не подбирах особено с кого съм или какво правя. Честно казано, алкохолните препратки в тези гадни малки бележки, които ти показах, са причината да съм толкова разстроен. Емоциите ми през последните няколко дни се мятат от разтревожен към ужасен и обратно.

Независимо от скептицизма си, Гърни бе поразен от непресторената нотка, която звучеше в тона на Мелъри.

— Разкажи ми още — подкани го той.

В последвалия половин час стана ясно, че не е останало кой знае колко, което Мелъри да има желание или да е в състояние да сподели. Въпреки това той продължи отново и отново да се връща към един натрапчив въпрос, който не му даваше мира:

— Но как, за бога, би могъл да знае какво число ще си намисля? Прехвърлях в ума си хора, които съм познавал, места, на които съм бил, адреси, пощенски кодове, телефонни номера, дати, рождени дни, автомобилни номера, дори цени на разни стоки — всичко, на което има числа — но няма нищо, което да асоциирам с шестстотин петдесет и осем! Това просто ме побърква!

— Ще е по-полезно, ако се съсредоточиш върху по-прости въпроси. Например…

Само че Мелъри не го слушаше.

— Изобщо нямам усещането, че шестстотин петдесет и осем значи нещо. Каквото и да било. Обаче би трябвало да означава нещо! И каквото и да е това значение, някой друг също го знае. Някой знае, че шестстотин петдесет и осем е число, което е толкова важно за мен, че ще е първото, за което ще се сетя. Просто не мога да го възприема. Това е кошмар!

Гърни мълчаливо седеше и чакаше пристъпът на паника на Мелъри да отмине.

— Тези препратки към пиенето означават, че става въпрос за някой, който ме е познавал в мрачното ми минало. Ако питае някаква злоба към мен — а точно така звучи — то тя е много стара. Може би е човек, който ме е изгубил от поглед, който не е имал представа къде съм, а после е видял някоя от книгите ми, видял е снимката и е прочел нещо за мен и е решил… решил е да направи какво? Не мога да разбера дори за какво става въпрос в тези бележки!

Гърни все още не казваше нищо.

— Знаеш ли какво е да не можеш да си спомниш въобще сто, а може би дори двеста нощи от живота си? — Мелъри поклати глава в явно удивление пред собственото си безразсъдство. — Единственото нещо, което знам за тези нощи, е, че съм бил достатъчно пиян — и достатъчно луд — да направя всичко. Това прави алкохолът — когато пиеш толкова, колкото пиех аз, той ти отнема страха от последствията. Възприятията ти се изопачават, забраните падат, паметта се изключва и започваш да действаш според моментния си подтик — инстинкт без задръжки. — Той замлъкна.

— Какво предполагаш, че може да си сторил по време на някоя от тези черни дупки, когато си губил паметта си?

Мелъри го зяпаше.

— Всичко! Господи, нали точно това е проблемът — абсолютно всичко!

Гърни си помисли, че той изглежда като човек, току-що открил, че тропическият рай на мечтите му, в който е инвестирал всичките си средства, гъмжи от скорпиони.

— Какво искаш да направя за теб?

— Всъщност не знам. Надявах се на някакво разрешение в стил Шерлок Холмс и край — мистерията е разбулена, авторът на писмата — разкрит и обезвреден.

— За теб е много по-лесно да предположиш каква е причината за всичко това, отколкото за мен.

Мелъри за пореден път поклати глава. След това очите му се разшириха от крехка надежда:

— Възможно ли е наистина да е шега?

— Ако е така, то тя е твърде жестока — отсъди Гърни. — Какво друго ти хрумва?

— Изнудване? Подателят знае нещо ужасно, нещо, което не мога да си спомня? И тези 289,87 долара са само първата вноска?

Гърни кимна, без това реално да изразява съгласие.

— Други възможности?

— Отмъщение? За нещо ужасно, което съм извършил — обаче не искат пари, а искат… — Думите му трогателно заглъхнаха.

— И няма нищо конкретно, за чието извършване да си спомняш, което би оправдало подобен отклик?

— Не. Казах ти. Нищо, което да помня.

— Добре, вярвам ти. Но предвид обстоятелствата, струва си да обмислиш няколко елементарни въпроса. Просто ги запиши така, както ти ги задавам, отнеси си ги вкъщи, помисли над тях през следващите двайсет и четири часа и виж какво ще се сетиш.

Мелъри отвори елегантното си куфарче и извади от него малък бележник с кожена подвързия и писалка „Монблан“.

— Искам да направиш няколко отделни списъка — толкова пълни, колкото успееш. Съгласен ли си? Първи списък: възможни врагове от служебната или професионалната ти сфера — хора, с които си имал някакви сериозни сблъсъци по повод пари, договори, обещания, постове, репутация. Втори списък: неразрешени лични конфликти — бивши приятели, бивши любовници, партньори в каквото и да било, взаимоотношенията с които са завършили зле. Трети списък: пряко застрашаващи те лица — хора, които са ти отправяли някакви обвинения или са те заплашвали. Четвърти списък: неуравновесени лица — хора, с които си се занимавал и които са били неустойчиви психически или въобще разстроени по някакъв начин. Пети списък: всички от миналото ти, с които си се сблъсквал напоследък, независимо от това колко невинна или случайна е изглеждала срещата ви. Шести списък: всички връзки, които имаш с хора, живеещи в или около Уичърли — тъй като това е мястото, където се намира пощенската кутия на Х. Арибда и откъдето са пощенските марки на пликовете.

Докато диктуваше въпросите си, наблюдаваше Мелъри. Той само клатеше глава, като че искаше да подчертае, че му е абсолютно невъзможно да си спомни каквито и да било имена, отговарящи на горните условия.

— Знам колко е трудно — увери го Гърни с бащинска загриженост, — но е наложително да се свърши. Междувременно остави писмата при мен. Ще ги огледам по-внимателно. Но не забравяй — не съм частен детектив и вероятно ще се окаже, че не мога да ти помогна кой знае колко.

Мелъри мрачно се взираше в ръцете си.

— Като изключим изготвянето на тези списъци, има ли нещо друго, което аз самият да сторя?

— Добър въпрос. Ти сещаш ли се за нещо?

— Ами… може би с известно насочване от твоя страна ще успея да издиря този господин Арибда от Уичърли, Кънектикът, или да получа някаква информация за него.

— Ако под „издиря“ имаш предвид да се добереш до домашния му адрес чрез този на пощенската кутия, да знаеш, че от пощата няма да ти го дадат. От полицията могат да го изискат, само че ти не желаеш да ги замесваш. Би могъл да провериш в интернет, обаче доникъде няма да стигнеш така, защото името най-вероятно е измислено. Той сам казва в бележката, че не под това име го познаваш. — Гърни замълча. — Само че тази работа с чека е странна, не си ли съгласен?

— За стойността ли говориш?

— Говоря за това, че не е осребрен. С каква цел подчертава значението му — точната сума, на чие име да бъде, къде да се изпрати — а после не взема парите?

— Ами, ако Арибда е фалшиво име и съответно той няма лична карта на това име…

— Тогава защо предлага варианта да се изпрати чек? Защо не настоява парите да са в брой?

Очите на Мелъри обхождаха земята, като че възможностите бяха противопехотни мини, прикрити в нея.

— А може единственото, което иска, да е документ с подписа ми върху него.

— И това ми хрумна — заяви Гърни, — само че при това предположение има два проблема. Първо, ако се сещаш, той няма нищо против да вземе парите в брой. Второ, ако истинската му цел е била да получи подписан чек, защо не е поискал по-малка сума — например двайсет долара или пък петдесет? Това не би ли намалило вероятността за отказ?

— Може би Арибда не е толкова умен.

— Подозирам, че проблемът съвсем не е такъв.

Мелъри изглеждаше така, сякаш във всяка клетка от тялото му изтощението и тревогата се борят за надмощие, очевидно, без да могат да излъчат победител.

— Смяташ ли, че ме заплашва реална опасност?

Гърни сви рамене.

— Повечето откачени писма са просто това — писма от ненормални. Самото неприятно съобщение е оръжието на престъплението, така да се каже. Но все пак…

— Тези са различни?

— Възможно е.

Очите на Мелъри се разшириха.

— Разбирам. Нали ще ги прегледаш пак?

— Да. А пък ти ще се захванеш със списъците, нали?

— Надали ще помогне нещо, но, да — ще опитам.

Глава 6 С кръв, която е така червена, както нарисувана на картина роза

След като не бе поканен да остане за обяд, Мелъри неохотно се беше оттеглил. Караше добросъвестно и внимателно реставриран светлосин „Остин-Хийли“ — класически отворен спортен автомобил. Денят бе идеален за шофиране, но той не забелязваше прелестта му, потънал в тъжните си мисли.

Гърни се върна на стола си и остана в него дълго време — почти цял час — с надеждата хаосът от факти да започне да се разплита или дори подрежда по някакъв смислен начин, да се разкриват взаимовръзки и конкретика.

Обаче единственото, което му се изясни, бе, че е гладен. Стана, отиде в къщата и си направи сандвич от сирене и печени чушки, който изяде сам. Маделайн беше изчезнала и той се зачуди дали не е забравил някакъв план, за който му е споменавала. След това, докато изплакваше чинията си и безцелно се взираше през прозореца, я видя да криволичи по полето. Идваше от овощната градина, а брезентовата й торба беше пълна с ябълки. Освен това сякаш се къпеше в ореол от ярка светлина и спокойствие, което й се случваше често, щом излезеше навън.

Тя влезе в кухнята и остави ябълките на пода до мивката с дълбока щастлива въздишка.

— Господи, какъв ден! — възкликна Маделайн. — В такъв ден да останеш затворен вкъщи дори и минута повече, отколкото е абсолютно необходимо, е престъпление!

Не че той не бе съгласен с нея, поне естетически, може би дори я подкрепяше донякъде. Трудността лично за него идваше от това, че естествената му склонност го изкушаваше да стои на закрито, при това по много начини. И ако го оставеха да прави каквото си иска, той прекарваше много повече време в обмисляне на действието, отколкото в самото действие, оставаше много по-дълго в собствената си глава, отколкото в света. В професията му това никога не беше представлявало проблем, дори беше основната причина да е толкова добър.

Във всеки случай той не изпитваше моментално желание да излиза навън, нито пък искаше да говори за излизане, да спори по въпроса или да се чувства виновен за нежеланието си. Затова повдигна друга тема, с цел отклоняване на вниманието:

— Какво е впечатлението ти от Марк Мелъри?

Тя отговори, без да отклонява погледа си от плодовете, които прехвърляше върху плота за готвене, като дори не се спря да обмисли въпроса.

— Самовлюбен и уплашен до смърт. Егоцентрик с комплекс за малоценност. Бои се, че Голямото грозно чудовище ще го хване. Иска чичо Дейв да го предпази. Между другото, не съм подслушвала нарочно. Гласът му е такъв — чува се надалеч. Обзалагам се, че е много добър оратор. — В нейните уста последното прозвуча като качество със съмнителна стойност.

— Какво мислиш за тази история с числата?

— Ах! — театрално въздъхна тя. — „Случаят с Четящия мисли преследвач“!

Той потисна раздразнението си.

— Някакви предположения за това как може да се направи — как онзи, който е писал писмата, е знаел какво число ще избере Мелъри?

— Не.

— Това като че ли не те озадачава.

— Обаче теб — да. — Тя отново говореше с поглед върху ябълките. Тънката иронична усмивка, както все по-често се случваше напоследък, и сега извиваше ъгълчето на устните й.

— И все пак трябва да признаеш, че е голяма мистерия! — настоя той.

— Предполагам.

Той повтори ключовите моменти с раздразнителността на човек, който не може да схване защо остава неразбран.

— Някой ти дава запечатан плик и ти казва да си намислиш число. Ти избираш шестстотин петдесет и осем. После ти казва да погледнеш в плика. Надникваш в него. Вътре има лист, на който пише шестстотин петдесет и осем.

Беше очевидно, че Маделайн не е толкова впечатлена, колкото би трябвало. Той продължи:

— Това е забележителен подвиг! Невъзможно е да се направи. Въпреки това е сторено. Бих искал да разбера как.

— А аз съм сигурна, че ще откриеш как — лекичко въздъхна тя.

Той се загледа през френските прозорци, покрай насажденията от чушки и домати, попарени от първата слана за сезона. (Това пък кога се е случило? Не можеше да си спомни. Въобще не можеше да се съсредоточи върху фактора „време“.)

Погледът му отмина градината, после и пасището и спря да си почине върху червената плевня. Зад ъгъла й се показваше старата ябълка, сорт „Макинтош“, чиито плодове надничаха тук-там из гъстата листна маса, сякаш художник-импресионист бе замахнал с четката си и оставил капчици боя върху короната на дървото. В тази жива картина неканено се настани дразнещо упоритото усещане, че има да свърши нещо. Само че какво е то?! Преди повече от седмица бе обещал на Маделайн да вземе разтегателната стълба от плевнята и да обере плодовете от високите клони, които Маделайн не можеше да стигне. Толкова дребно нещо. А за него бе така лесно да го направи. Работа за половин час — най-много.

В момента, в който се надигна от стола, воден от най-добри намерения, телефонът иззвъня. Маделайн отговори — на пръв поглед, защото стоеше точно до апарата. Не това обаче беше истинската причина. Винаги Маделайн вдигаше телефона, независимо от това кой бе по-близо до него.

Това не опираше толкова до логика, колкото до наличността на желание у всеки от тях да контактува с други хора. За нея хората по принцип бяха плюс, нещо хубаво, източник на положително стимулиране в добрия смисъл на думата (изключение правеха хищници като Соня Рейнолдс). За Гърни хората по принцип бяха минус, нещо лошо, което изтощаваше енергията му (изключение бяха тези, които го окуражаваха и подкрепяха — като Соня Рейнолдс).

— Ало? — каза Маделайн по онзи неин особен начин, по който поздравяваше всички, които се обаждаха — сякаш с нетърпение е очаквала обаждането и обещава да прояви интерес към всичко, което биха споделили. Само секунда по-късно тонът й спадна до един доста по-малко ентусиазиран регистър.

— Да, тук е. Момент. — Размаха слушалката към Гърни, остави я на масата и излезе от стаята.

Беше Марк Мелъри, чиято тревожна възбуда силно бе нараснала.

— Дейви, о, благодаря ти, Господи! Ти си там. Тъкмо се прибрах. Получило се е още едно от тези проклети писма!

— С днешната поща ли?

Отговорът беше — да, както и бе предположил Гърни. Само че въпросът, така или иначе, беше безсмислен. Дългите години, през които беше разпитвал безброй изпаднали в истерия хора — на местопрестъпления, в спешни отделения и във всякакви ситуации на хаос и паника — го бяха научили, че най-лесният начин да ги успокои, е да им задава прости въпроси, на които да могат да отговорят с „Да“.

— Почеркът същият ли е?

— Да.

— И същото червено мастило?

— Да — всичко е същото, като изключим думите. Да ти ги прочета ли?

— Давай. Изчети ги внимателно и бавно и ми казвай къде свършва всеки стих.

Ясните въпроси, точните инструкции и спокойният глас на Гърни оказаха очаквания ефект. Мелъри постепенно дойде на себе си, докато четеше на глас странното обезпокоително стихотворение — с малки паузи, които указваха края на стиховете.

След като го записа набързо в тефтерчето до телефона, Гърни внимателно го прочете отново, като се опитваше по този начин да си създаде впечатление за автора — странната личност, в която се срещаха стремежът за отмъщение и необходимостта той да бъде изразен чрез стихове.

Мелъри наруши мълчанието.

— За какво мислиш?

— Мисля, че може би е време да отидеш в полицията.

— По-добре да не го правя! — Тревогата се завърна. — Това вече ти го обясних!

— Зная. Но ако искаш най-добрия ми съвет, то той е такъв.

— Разбирам какво казваш. Само че моля за алтернатива.

— Най-добрата алтернатива, ако можеш да си я позволиш, би била денонощна охрана.

— Искаш да кажеш да се разхождам из собствената си земя между двойка горили? И как да обясня това на гостите си?

— Думата „горили“ вероятно е силно преувеличена.

— Виж какво, аз не лъжа гостите си. Ако някой ме попита какви са тези нови придатъци, ще се наложи да призная, че са ми бодигардове, което, естествено, ще доведе до още въпроси. Това ще е неприятно и ще наруши установения ред. Всъщност буквално ще отрови атмосферата, която се опитвам да създам тук. Има ли някакъв друг начин на действие, който да ми препоръчаш?

— Зависи какво искаш да постигне действието.

Смехът на Мелъри беше кратък и горчив:

— Ами ти да откриеш кой ме преследва, какво иска от мен, а после да му попречиш да го направи. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Гърни тъкмо се канеше да отговори „Не съм сигурен“, когато Мелъри добави, внезапно напрегнат:

— Дейви, за бога, уплашен съм до смърт! Нямам никаква представа какво, по дяволите, става. Ти си най-умният човек, когото някога съм срещал. И си единственият, на когото вярвам, че няма да оплеска нещата!

Точно тогава Маделайн прекоси кухнята, носейки кошничката си за плетене. Взе сламената си градинарска шапка от бюфета заедно с последния брой на „Новини от Майката земя“ и излезе през френските прозорци. На устните й трептеше усмивка, която като че се бе появила в отговор на яркото синьо небе.

— Това доколко ще успея да ти помогна зависи от това колко ще помогнеш ти на мен.

— Какво искаш да направя?

— Вече ти казах.

— Моля? А, да… списъците…

— Когато имаш някакъв напредък, обади ми се. Ще решим какво да правим от там нататък.

— Дейв?

— Да?

— Благодаря ти.

— Нищо не съм направил все още.

— Даде ми някаква надежда. А, между другото, отворих днешния плик много внимателно. Както правят по телевизията. За да не разваля отпечатъците, ако има такива. Използвах пинсети и латексови ръкавици. Сложих писмото в найлонова торбичка.

Глава 7 Черната дупка

В действителност Гърни не се чувстваше особено комфортно от съгласието си да се занимае с проблема на Марк Мелъри. Със сигурност беше привлечен от загадката и от предизвикателството да я разбули. Защо тогава беше толкова неспокоен?

За кратко му мина мисълта, че би трябвало да отиде до плевнята и да събере обещаните ябълки. Тя обаче бързо бе заменена от друга — че ще е по-добре да подготви следващия си проект за Соня Рейнолдс — поне да вкара снимката на позорно известния Питър Пигърт в ретуширащата програма. Очаквал беше с нетърпение да се заеме с предизвикателството да улови вътрешния свят на този член на скаутите орли, който не само беше убил баща си, петнайсет години по-късно и майка си, а и беше извършил тези убийства заради сексуални мотиви, които бяха по-гнусни и ужасяващи от самите престъпления.

Гърни отиде в стаята, която беше отделил за своите странични занимания, т.нар. „полицейско изкуство“.

Помещението, някога кухненски килер, сега бе обзаведено като кабинет. Хладна светлина без сенки го заливаше от прозореца с разтварящи се крила на северната му стена.

Гърни се загледа в пасторалния пейзаж. Една просека в кленовата горичка отвъд ливадата оформяше рамката за синкавите хълмове, които се губеха в далечината. Това му напомни за ябълките и той се върна в кухнята.

Докато стоеше нерешително на вратата, Маделайн влезе. Явно беше приключила с плетенето.

— И така, какво ще правиш с Мелъри от тук нататък?

— Още не съм решил.

— Защо не?

— Ами… това е от нещата, в които не желаеш да се забърквам, нали?

— Не това е проблемът — отсече тя с яснотата, която винаги го впечатляваше.

— Права си — отстъпи той. — Всъщност мисля, че проблемът е, че все още не мога да класифицирам нищо по начина, по който съм свикнал.

По лицето й пробяга разбираща усмивка.

Окуражен, той продължи:

— Вече не съм ченге, не разследвам убийства, а и той не е жертва на убийство. Всъщност не съм сигурен какъв съм аз и какъв е той.

— Стари приятели от колежа?

— Само че какво, по дяволите, значи това? Той си спомня някаква доста силна другарска привързаност помежду ни, каквато аз всъщност не съм изпитвал. Освен това Мелъри няма нужда от приятел, а от бодигард!

— Само че иска чичо Дейв.

— Това не съм аз.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Искаш ли да се замеся в тази история с Мелъри, или не?

— Ти си замесен. Възможно е още да не си подредил етикетчетата си, но класификацията е започната. Не си истинско ченге и той не е истинска жертва на престъпление. Само че загадката е налице и съм сигурна, че рано или късно ти ще свържеш отделните й части и ще я разкриеш. Това винаги ще си остане долната граница — крайният отчет — нали?

— Това обвинение ли е? Омъжи се за детектив. Не съм се преструвал, че съм нещо друго.

— Мислех, че има разлика между детектив и пенсиониран детектив!

— Пенсиониран съм вече повече от година. С какво толкова се занимавам, което дори бегло да напомня за детективска работа?

Тя поклати главата си, сякаш искаше да каже, че отговорът е болезнено ясен.

— Посочи ми поне едно нещо, за което отделяш време и което да не прилича на полицейска работа!

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Може би всички хора правят портрети на убийци?

— Просто това е предмет, с който съм запознат. Да не би да искаш да рисувам маргаритки?

— Маргаритките определено биха били по-добра тема от откачените психопати!

— Именно ти ме въвлече в тези занимания с изкуство!

— А-ха, разбирам. Аз съм причината да прекарваш прекрасните есенни утрини, втренчен в очите на серийни убийци?

Баретата, която придържаше повечето от косата й, така че да не влиза в очите й, явно не успяваше да се справи добре със задачата си. Няколко тъмни кичура бяха паднали върху лицето й. Придаваха й изтормозен вид, който го трогна, защото се наблюдаваше твърде рядко. Тя обаче сякаш не забелязваше.

Той си пое дълбоко дъх.

— За какво точно се караме?

— Ти открий отговора! Ти си детективът.

Докато я гледаше, беше изгубил интерес към продължаването на спора.

— Искам да ти покажа нещо — каза й, — ей сега се връщам.

Излезе от стаята и след минута й донесе написаното си на ръка копие от гадното кратко стихотворение, което Мелъри му беше прочел по телефона.

— Ще ми кажеш ли как тълкуваш това?

Тя го прочете толкова бързо, че някой, който не я познаваше, би си помислил, че не го е прочела изобщо.

— Звучи ми сериозно — отсъди тя, докато му го подаваше обратно.

— Съгласен съм.

— Какво мислиш, че е извършил?

— А, много добър въпрос! Значи забеляза думата?

Тя изрецитира въпросния куплет:

— Правя онова, което съм направил, не за пари или забавление.

Ако това не е фотографска памет, помисли си Гърни, то става въпрос за нещо много близко до нея.

— Та значи, какво точно е онова, което е направил, и какво е онова, което възнамерява да направи! — продължи тя с реторичен тон. — Сигурна съм, че ще откриеш. Възможно е дори накрая да се наложи да разкриваш и убийство, ако съдя по тона на тази бележка. Тогава ще можеш да събереш доказателства, да провериш следите, да хванеш убиеца, да нарисуваш портрета му и да го дадеш на Соня да го изложи в галерията си. Как беше онази приказка — да си направиш лимонада от лимоните?

Усмивката й определено говореше за опасност.

В моменти като този в ума му изникваше въпросът, който най-малко му се искаше да обмисля: грешка ли бе да се преместят в Делауеър Каунти?

Подозираше, че е удовлетворил желанието й да живее в провинцията, за да я възмезди за всичко, което й се бе наложило да преживее като съпруга на полицай, като например винаги да бъде на второ място след работата. Тя обичаше горите и планините, ливадите и откритите пространства, и се бе почувствал задължен да й осигури нова обстановка, нов живот. Предположил бе, че и той ще успее да се приспособи, но се беше надценил. Или пък сам се бе въвел в заблуждение в желанието си да се отърси от вината си чрез един такъв грандиозен жест? Глупаво, наистина. Всъщност съвсем не бе успял да се приспособи. Не беше толкова гъвкав, колкото наивно бе предположил. Докато бе търсил нещо, което да има смисъл за него, се бе оказало, че инстинктивно се връща към онова, в което бе добър — може би прекалено добър, обсебващо добър. Това личеше дори в стремежа му да оцени природата. Скапаните птици, например. Наблюдението на птиците.

Беше успял да обърне процеса на наблюдение и идентификация в полицейско следене. Водеше си бележки за това кога идват и отлитат, за навиците им на поведение и хранене, за начина, по който летяха. Вероятно някой би го възприел като новооткрита любов към дребните божии създания, но съвсем не бе това. Не бе любов, а анализ. Проучване.

Разгадаване.

Мили боже! Наистина ли бе толкова ограничен?!

А беше ли в действителност толкова ограничен в подхода си към света и живота, че да не успее да върне на Маделайн онова, от което я бе лишила неговата обсебеност от работата му? А и докато бе на вълна обмисляне на болезнените възможности, нямаше ли и други грехове, които да изкупува, освен прекомерното потапяне в работата?

Или може би само един.

Онова единствено нещо, за което им беше толкова трудно да говорят.

Избухналата звезда.

Черната дупка, чиято ужасяваща гравитация бе изкривила орбитата на връзката им.

Глава 8 Чук и наковалня

Този следобед прекрасното есенно време се развали. Облаците, които сутринта бяха весели топчици памук, потъмняха. Гръмотевици боботеха предупредително, макар и толкова далечни, че не беше ясно от коя посока идват. Бяха по-скоро неуловимо присъствие в атмосферата, отколкото резултат от конкретна буря. Това усещане се засилваше, докато часовете отминаваха. А гръмотевиците нито се приближаваха, нито спираха напълно.

Тази вечер Маделайн отиде на някакъв местен концерт заедно с една от новите си приятелки от Уолнът Кросинг. Не очакваше от Гърни да присъства на събитието, така че той не се почувства виновен за решението си да остане вкъщи и да работи по проекта си.

Скоро след като тя излезе, той установи, че е седнал пред компютъра си, вторачен в снимката на Питър Опосума2 Пигърт, без да е свършил почти нищо. Само бе прехвърлил графичния файл и бе дал име на новия си проект — отвратително-сладкото „Едип цар“.

Във версията на Софокъл Едип убива мъж, който се оказва баща му, сключва брак с жена, която се оказва майка му, и има две дъщери от нея — като по този начин причинява огромни страдания на всички засегнати. Според тълкуванието на Фройд тази гръцка легенда е символ на една много специфична фаза на развитие на мъжките деца. Докато трае тя, момчето желае отсъствието (изчезването, смъртта) на баща си, така че цялото внимание и привързаност на майката да останат за него. В случая на Питър Пигърт обаче нямаше нито незнание, което да го оправдава, нито какъвто и да било символизъм. Напълно наясно какво прави и на кого, на петнайсет години Питър убива баща си, установява нови взаимоотношения с майка си и тя ражда две дъщери от него. Само че историята не свършва дотук. Петнайсет години по-късно той убива и майка си по време на спор за новата връзка, започната от него с дъщерите им — тогава на тринайсет и четиринайсет години.

Гърни бе въвлечен в случая, когато половината от тялото на госпожа Ирис Пигърт бе открито, заплетено в кормилния механизъм на пътнически кораб по река Хъдсън. Тогава корабът беше на док в пристанището на Манхатън. Участието му бе приключило с ареста на Питър Пигърт в пустинното убежище на група мормони-„традиционалисти“ в Юта, където той се бе преместил да живее заедно с двете си дъщери — като техен съпруг.

Независимо от греховността на престъпленията си, независимо че бе потънал в кръвта и ужаса на семейството си, Пигърт бе напълно овладян и не издаде нищо по време на всичките разпити и криминални процедури. Криеше добре своя „господин Хайд“ и приличаше повече на депресиран автомонтьор, отколкото на отцеубиец, живял в кръвосмесителна полигамия толкова време.

Гърни се взираше в Пигърт на екрана, а Пигърт отвръщаше на втренчения му поглед.

В началото, когато започваше разследването, а сега дори по-силно, Гърни усещаше, че основното качество на този мъж бе нуждата (доведена до абсурд) да контролира всичко, което го заобикаля. Хората, дори семейството — всъщност най-вече семейството — бяха част от заобикалящия го свят и да ги принуди да постъпват според желанията му беше жизненоважно. И ако се налага да убие някого, за да установи контрол, така да е. Сексът, колкото и могъща движеща сила да бе, се явяваше по-скоро стремеж към власт, отколкото проява на похот.

Докато търсеше по безстрастното лице някаква следа от демона, порив на вятъра вдигна върхушка от сухи листа. Те се понесоха като бръснати от метла и зашумоляха по патиото; няколко се блъснаха лекичко в стъклата на френските прозорци. Звукът, който издаваха те, както и този на далечните гръмотевици, му пречеха да се съсредоточи.

Идеята да остане насаме и да се погрижи работата по портрета да напредне, необезпокояван от повдигнати вежди и неприятни въпроси, силно му се бе понравила. Само че сега умът му бе неспокоен. Надникна в очите на Пигърт, тежки и тъмни — в тях липсваше дивият поглед, който оживяваше очите на Чарли Менсън, вестникарския принц на секса и кланетата — но листата и вятърът отново го разсеяха, а после и гръмотевиците. По навъсеното небе отвъд хълмовете слабо проблясваха светкавици. Един куплет от заплашителните стихотворения на Мелъри изплува в ума му за пореден път. Сега обаче отказа да си иде:

На пръв поглед загадката бе напълно неразбираема. Казаното бе твърде общо; думите носеха прекалено много и същевременно твърде малко смисъл; въпреки това той не можеше да ги избие от главата си.

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади съобщенията, които му бе дал Мелъри. Изключи компютъра и бутна клавиатурата настрани, за да може да ги подреди последователно. Започна с първата бележка:

Въпреки че го бе направил и преди, сега отново изследва по-големия плик — отвън и отвътре — както и хартията, на която бе написано съобщението, за да се увери, че по тях няма и най-малката следа от числото 658 — дори върху воден знак — нищо, което да предизвика уж спонтанното появяване на числото в ума на Мелъри. Такава следа нямаше. По-късно щяха да бъдат проведени тестове, които да потвърдят това с по-голяма категоричност, но засега той бе удовлетворен. Каквото и да бе позволило на автора да разбере, че числото на Мелъри ще бъде 658, то не бе изписано със скрит шрифт на хартията.

В съобщението бяха включени няколко твърдения, които Гърни записа подред на един жълт бележник с редове:

Направи му впечатление също и зловещо игривият тон, както и това, че намекът, че знае „тайните“ на Мелъри, можеше да се изтълкува като директна заплаха — това бе подкрепено от искането за пари от бележката в по-малкия плик:

В допълнение към необяснимото предвиждане какво ще е числото, по-малкият плик още веднъж потвърждаваше твърдението за близко познанство. Той също така определяше 289.87-те долара като цената за откриването на Мелъри (въпреки че в първата половина на писмото се намекваше, че срещата е била случайна) и като предварително условие за разкриване самоличността на автора. Предлагаше и избор как да се изплати сумата — с чек или в брой. Ако е с чек, даваше и името, на което да бъде — Хикс Арибда, и предлагаше обяснение защо то няма да бъде разпознато, а също и адрес на пощенска кутия в Уичърли, на който да бъдат изпратени парите. Гърни отбеляза всички тези факти набързо в жълтия си бележник. Това по принцип му помагаше да организира мислите си.

Всичко се свеждаше до четири въпроса: как можеше да се обясни предсказанието на числото, без да се изграждат хипотези за хипноза в стил „Манджурският кандидат“ или шесто чувство? Дали другото число в бележката, сумата от 289.87 долара, имаше някакво значение, освен заявеното — „цената да те открия“? А за какво му бе тази опция „с чек или в брой“, която звучеше като пародия на реклама за директен маркетинг? И какво бе нещото, което му звучеше така познато в името „Арибда“? Не можеше да си спомни, но бе сигурен, че се е сблъсквал с него. Той записа въпросите до другите си бележки.

След това разположи трите стихотворения последователно, според датата на марките върху пликовете им.

Първото нещо, което го порази, бе промяната в отношението. Игривият тон на двете съобщения в проза ставаше обвинителен в първото стихотворение и открито заплашителен във второто, а в третото — направо отмъстителен. Ако не се вземеше под внимание въпросът дали изобщо да го възприеме на сериозно, самото послание бе ясно: авторът (Х. Арибда?) заявяваше, че възнамерява да се разплати с Мелъри за негово минало деяние, свързано с пиенето му (като го убие?). Когато Гърни написа думата „убие“, вниманието му се върна на първия куплет от второто стихотворение:

Сега вече знаеше точното значение на думите, а то бе смразяващо просто: За живота, който си отнел, ще дадеш своя живот. Онова, което стори, ще ти бъде причинено на теб.

Не бе сигурен дали вълнението му го убеди, че е прав, или обратното — това, че бе прав, го бе накарало да потръпне възбудено; което и от двете да бе истината, той нямаше никакви съмнения. Това обаче не отговаряше на останалите му въпроси — само ги правеше по-неотложни и повдигаше нови. Заплахата за убийство просто заплаха ли беше, целяща единствено да причини болка чрез осъзнаването й, или обявяваше действително намерение? Какво имаше предвид авторът с думите „Правя онова, което съм направил“ от първия стих на третото стихотворение? Беше ли причинявал вече на някой друг онова, което сега възнамеряваше да стори на Мелъри? Или пък Мелъри бе извършил нещо заедно с друг човек, за когото авторът на писмата вече се бе погрижил? Гърни си отбеляза да попита Мелъри дали негов приятел, или познат е бил убит, нападнат или заплашван.

Възможно бе да се дължи на настроението, създадено от проблясващите зад потъмнелите хълмове светкавици, или на тайнствената и зловеща упоритост на глухите гръмотевици, както и на собственото му изтощение — но личността, стояща зад бележките, започваше да изплува от сенките. Неангажираността на гласа в тези стихотворения, кървавата цел и грижливият синтаксис, омразата и внимателната преценка… наблюдавал бе и преди тези качества да се комбинират и резултатът бе ужасяващ.

Загледан през прозореца на кабинета в предусещане на приближаващата буря, той ясно долавяше студенината на истински психопат, която лъхаше от съобщенията. Психопат, който наричаше себе си Х. Арибда.

Разбира се, възможно бе да греши. Нямаше да е за първи път определено настроение, особено вечер или когато бе сам, да създава у него убеждения, които не са подкрепени от факти.

Все пак… какво имаше в това име? От кое точно чекмедже с прашни спомени се опитваше да се измъкне?

Тази вечер си легна рано — много преди Маделайн да се върне от концерта, решен утре да върне писмата на Мелъри и да настоява той да отиде с тях в полицията. Залогът бе прекалено висок, опасността — твърде осезаема. Когато си легна обаче, установи, че не може да остави случилото се през деня просто така. Умът му се бе превърнал в писта за надбягвания — без изход и без финиш. Това състояние му бе познато — такава бе цената, която плащаше за твърде напрегнатото съсредоточаване в някои определени предизвикателства. Веднъж щом съзнанието му попаднеше в този коловоз, той имаше само два варианта. Можеше да позволи на процеса да достигне естествения си край, което отнемаше три-четири часа, или да се насили да стане от леглото и да се облече.

Няколко минути по-късно, вече с дънки и удобен стар памучен пуловер, той застана навън на патиото. Имаше пълнолуние и макар небето да бе облачно, бледата светлина бе достатъчна, за да види плевнята. Реши да се разходи в тази посока, по дълбоко изровения коларски път през пасбището.

След плевнята се намираше езерото. Когато преполови разстоянието, той спря и се заслуша. От селото идваше кола. Прецени, че е на около километър. В този тих кът на Кетскилс, където най-силният нощен звук бе разнасящият се от време на време вой на койоти, превозните средства се чуваха на голямо разстояние. Скоро предните фарове на колата на Маделайн проблеснаха над увехналия плет, който ограждаше пасището. Тя зави към плевнята, спря на скърцащия чакъл и изключи фаровете.

Слезе и закрачи към него — внимателно, докато очите й се приспособяваха към здрача.

— Какво правиш? — Въпросът й прозвуча меко, приятелски.

— Не можах да заспя. Умът ми препускаше. Реших да се поразходя край езерото.

— Струва ми се, че ще вали. — Прозвучалата в този момент гръмотевица подчерта думите й.

Той кимна.

Тя застана до него на пътеката и дълбоко си пое въздух.

— Ароматът е чудесен. Хайде, да се разходим — подкани го тя и хвана ръката му.

Когато стигнаха до езерото, пътеката се разшири — бяха стигнали окосено пространство. Някъде в гората се обади бухал — предполагаха, че е бухал. Бяха го чули за пръв път през лятото. Всеки път, когато прозвучаваше отново, това предположение се затвърждаваше. Умът на Гърни бе така устроен, че за него бе естествено да осъзнае, че процесът на засилване на дадено убеждение не е твърде логичен. Същевременно си даваше сметка, че колкото и интересна да бе за него тази игра на съзнанието, ще отегчи и раздразни Маделайн, ако й я обясни. Затова не каза нищо, щастлив, че я познава достатъчно добре, за да знае кога да замълчи. Така че просто продължиха да вървят бавно към далечния край на езерото в приятелско, обичливо мълчание. Тя бе права за аромата — във въздуха се носеше приятна сладост.

И преди се бе случвало да споделят подобни моменти — мигове, в които привързаността се изразяваше лесно, а мълчанието ги сближаваше. Те му напомняха за ранните години на брака им, годините преди инцидента. „Инцидентът“ — това бе глупавото и съвсем общо название, което бе лепнал на събитието и така го бе заключил в паметта си, за да попречи на острите като бръснач подробности да пронижат сърцето му. Инцидентът — смъртта — бе скрил слънцето и превърнал брака им в променлива смесица от навик, задължение, изнервено общуване и редки моменти на надежда — какво бе някога и възможно ли е отново.

— Ти сякаш винаги се бориш с нещо — отбеляза тя, като обви с пръсти ръката му точно над лакътя.

Отново бе права.

— Как беше концертът? — попита той.

— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.

Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.

— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.

— Не съм съвсем сигурен.

Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.

— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.

Тя не отговори.

— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.

Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.

— Не спрях да мисля за името в бележката.

— Х. Арибда?

— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?

— Имам добър слух.

— Зная, но винаги ме изненадваш.

— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.

— Какво? — спря се той.

— Може да не е Х. Арибда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.

— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.

— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.

— Ели?

— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.

— Да?

— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?

В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.

— И?

— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден3“ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К-С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.

В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.

— Продължавай — подкани я той.

— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.

— За кого?

— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.

— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.

Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи:

— Както и да е. Един ден сестра Имакулата, която беше много едра, започна да ми крещи, защото бях съкратила Христов ден като Х. Ден в един тест върху католическите свещени празници. Викаше, че който го пише по този начин, нарочно слага кръст и зачерква Христа от Христов ден. Беше побесняла. Даже си помислих, че ще ме удари. И точно тогава Томи — сладкият Томи с големите кафяви очи — скочи от мястото си и извика: „Това не е «хикс»!“. Сестра Имакулата беше шокирана. За пръв път някой се осмеляваше да я прекъсне. Тя се втренчи в него, обаче той отвърна на погледа й, смелият ми малък приятел. „Това не е английска буква“, заяви. „Гръцка е. Същата, като английското «х». С тази буква започва «Христос» на гръцки.“ А, естествено, Томи Милакос беше грък, така че всички бяхме сигурни, че е прав.

Колкото и да бе тъмно, той си помисли, че я е видял да се усмихва нежно при спомена, даже заподозря, че е чул и лека въздишка. Надяваше се да греши за въздишката. И още нещо го притесни — дали наистина бе прехвърлила предпочитанията си от кафяви очи към сини? „Стегни се, Гърни, та тя говори за девети клас!“ — нахока той сам себе си.

А тя продължи:

— Тоест, възможно е „Х. Арибда“ всъщност да е „Хикс. Арибда“? Или „Харибда“… Това не е ли от гръцката митология?

— Да, така е — потвърди той — колкото на нея, толкова и на себе си. „Между Сцила и Харибда…“

— Това значи нещо като „между чука и наковалнята“, нали?

Той кимна:

— Да, нещо такова.

— Кое какво е?

Той като че ли не чу въпроса й, тъй като умът му бе зает бясно да обмисля новите логически връзки, които внушаваше името „Харибда“, и да преценява възможностите.

— Ммм? — осъзна, че му е казала нещо.

— Сцила и Харибда — повтори тя, — чукът и наковалнята. Кое какво е?

— Това не е буквален превод, само приблизително предава значението. Сцила и Харибда били реални навигационни точки в протока Месина, при това доста опасни. Корабите трябвало да преминават много внимателно покрай тях, но често се разбивали. В митологията са представени като въплъщения на демоните на разрушението.

— Казваш опасни навигационни точки… какво точно имаш предвид?

— Сцила било името на купчина остри издадени скали, в които корабите се блъскали и после потъвали.

Тъй като той не продължи веднага, тя настоя:

— А Харибда?

Той се прокашля. Самата идея за Харибда беше силно обезпокоителна.

— Харибда е бил водовъртеж. Попаднеш ли веднъж в него, нямало измъкване. Завличал каквото и да попадне в него надолу и го разкъсвал на парчета. — Той си припомни с изнервяща яснота една илюстрация, на която бе попаднал в издание на „Одисея“ отпреди много години. На нея един моряк бе хванат в капана на бесния водовъртеж, а лицето му бе изкривено от ужас.

От гората отново долетя същият писък на бухал.

— Хайде — подтикна го Маделайн, — да се връщаме в къщата. Всеки момент ще завали.

Той обаче остана неподвижен, потънал във вихрушката от мисли.

— Хайде! — Тя стана нетърпелива. — Преди да се измокрим до кости!

Той я последва в колата й и бавно се придвижиха покрай пасището до дома си.

Преди да излязат, той се обърна към нея и я запита:

— Не мислиш за всяко „хикс“ като за възможно „х“, нали?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо…?

— Защото „Арибда“ ми прозвуча като нещо на гръцки.

— Да. Естествено.

Тя го погледна от мястото си на предната седалка с изражение, което, подпомагано от облачната нощ, бе напълно неразгадаемо.

След малко каза, а в гласа й се долавяше трептенето на усмивка:

— Никога не спираш да мислиш, нали?

А после, както бе обещала, дъждът заваля.

Глава 9 Няма такъв човек

След като се бе задържал няколко часа в покрайнините на планината, студеният фронт помете околността със силен вятър и дъжд. На сутринта земята бе покрита с листа, а въздухът — наситен с настойчивата миризма на есен. Водните капчици по тревата на пасището превръщаха лъчите на слънцето в кървавочервени искри.

Докато Гърни вървеше към колата си, това издевателство над сетивата му пробуди спомен от детството му, когато сладкият мирис на тревата бе мирис на спокойствие и сигурност. А после това усещане изчезна, изтрито от плановете му за деня.

Беше тръгнал за Института за духовно обновление. Ако Мелъри продължаваше да упорства в нежеланието си да намесва полицията, Гърни възнамеряваше да оспори това решение лице в лице с него. Не че смяташе да измие собствените си ръце по този начин. Всъщност, колкото повече размишляваше по въпроса, толкова по-силно ставаше любопитството му по отношение на важното място, което състудентът му заемаше в света, и как бе свързано то с онова или онзи, който го заплашваше сега. Колкото и да внимаваше по принцип да не нарушава границите, Гърни си представяше, че в разследването ще се намери място и за него, освен за местната полиция.

Беше се обадил на Мелъри да го предупреди, че ще дойде. Утринта беше прекрасна за шофиране през планините. Пътят му до Пиъни го отведе първо до Уолнът Кросинг, което, както и повечето селца в Кетскилс, се бе издигнало през деветнайсети век край място, където се пресичаха важни местни пътища. Кръстопътят все още бе тук, макар и значението му съвсем да не бе толкова голямо в днешни дни. Орехът, който бе дал име на мястото, отдавна бе изчезнал — както бе станало и с благоденствието на региона. Икономическата депресия обаче, макар и много сериозна, беше и живописна — олющена боя на плевните и хамбарите, ръждясали плугове и ремаркета за сено, изоставени хълмисти пасища, обрасли с вехнещи бурени. След Уолнът Кросинг пътят, който водеше до Пиъни, се виеше през речна долина, сякаш излязла от пощенска картичка. Разпръснати из нея, няколко стари ферми търсеха усилено новаторски начини за оцеляване. Една от тях бе тази на Абелард. Притисната между село Дилуид и близката река, тя бе посветена на органичното отглеждане на „зеленчуци без пестициди“. Зеленчуците се продаваха в смесения магазин на Абелард, където имаше още пресен хляб, сирена от Кетскилс и много добро кафе — кафе, от което Гърни почувства остра нужда точно в този момент. Той отби и спря на едно от мръсните места за паркиране пред разнебитената веранда на магазина. До дясната стена на помещението с висок таван бяха наредени като войници множество димящи чаши за кафе. Гърни се насочи към тях. Напълни си една голяма чаша и се усмихна, вдъхвайки богатия аромат — кафето бе по-добро от това на „Старбъкс“, а цената му — наполовина.

За нещастие мисълта за „Старбъкс“ му напомни за един определен тип клиенти на заведението — млади и преуспели — а това веднага извика в ума му образа на Кайл. Той трепна наум — това бе обичайната му реакция. Подозираше, че я предизвиква неосъщественото му желание да има син, който смята, че може да взема пример от едно умно ченге; син, който да е по-склонен да се обръща за съвет и насока към него от Кайл. Кайл — невъзприемчив и недосегаем в онова абсурдно скъпо порше, за което бе платил с абсурдно високата си заплата от Уолстрийт на смешната възраст от 24 години. Въпреки това трябваше да върне телефонното му обаждане, дори хлапето да искаше да поговорят за последния му ролекс или ски-пътуване до Аспен.

Гърни плати кафето и се върна в колата си. Докато мислеше за предстоящото обаждане, телефонът му иззвъня. Мразеше съвпаденията и затова изпита облекчение, като видя, че не е Кайл, а Марк Мелъри.

— Тъкмо получих днешната поща. Звъннах у вас, но вече беше излязъл. Маделайн ми даде номера на мобилния ти. Надявам се, че нямаш нищо против, че ти се обаждам.

— Какъв е проблемът?

— Чекът ми се върна. Мъжът, който се оказа, че държи пощенската кутия в Уичърли, където изпратих чека на стойност 289.87 долара за Арибда — ми го върна с бележка, че там няма човек с такова име. Пише, че съм сбъркал адреса. Само че аз го проверих отново. Номерът на пощенската кутия е правилен. Дейви? Там ли си?

— Тук съм. Просто се опитвам да схвана случилото се.

— Нека ти прочета бележката. „Открих запечатано писмо в пощенската си кутия. Адресът е сбъркан. Тук няма никой, който да се казва Х. Арибда.“ Подписано е от Грегъри Дърмот. Заглавната част на бланката — написано е върху фирмена бланка — гласи „Системи за сигурност ГД“, има и адрес, и телефонен номер в Уичърли.

Гърни се канеше да сподели почти стопроцентовата си увереност, че Х. Арибда не е истинско име, а интересна игрословица с названието на митичен водовъртеж — водовъртеж, който разкъсвал жертвите си на парчета. Прецени обаче, че въпросът е достатъчно обезпокоителен и без това допълнение. Новото развитие можеше да почака, докато стигне в института. Каза на Мелъри, че ще е при него до час.

Какво ставаше, по дяволите? Нямаше логика. Каква бе причината да бъде изискана определена сума пари, чекът — изпратен на лице с мрачно митологично име, обаче на погрешен адрес — със съзнанието, че ще бъде върнат на подателя? Защо бе това сложно и на пръв поглед безсмислено встъпление към противните стихотворения?

Броят на озадачаващите аспекти на този случай се увеличаваше, а заедно с него — и интересът на Гърни.

Глава 10 Идеалното място

Пиъни бе град, на два пъти изтриван от историята, която се стремеше да отрази. Намираше се в съседство с Уудсток и претендираше, че има същото многоцветно, ръчно боядисано, еуфорично и халюциногенно рок-концертно минало. Уудсток подхранваше в отговор собствената си фалшива аура, създадена благодарение на асоциирането на името му с обвития в марихуанен дим концерт, който всъщност се бе състоял на петдесет мили от него, в една ферма в Бетел. Образът на Пиъни бе резултат от използването на евтини трикове. На тази въображаема основа бяха изникнали лесно предвидими търговски структури — книжарници за Ню Ейдж литература, салони, в които се гледаше на карти Таро, търговски центрове, в които се предлагаха друидски атрибути и такива за уика-магии, студия за татуировки, места за представления, вегетариански ресторанти. Идеален център, привличащ грохнали от старост деца на цветята, почитатели на рок групи като „Грейтфул Дед“, пътуващи в древните си автобуси „Фолксваген“ от фестивал на фестивал, и луди еклектици, облечени във всичко — от кожа до пера.

Разбира се, тези цветни, ярки и чудати елементи предоставяха на туристите множество възможности да похарчат парите си. От това се възползваха магазините и закусвалните, чиито имена и обзавеждане бяха само леко екстравагантни и чиито изделия бяха направени така, че да привличат по-заможните посетители. Последните си представяха, че по този начин изследват една маргинална култура.

Пътищата, които започваха от бизнес района на Пиъни и образуваха рехава мрежа, водеха до недвижими имоти, чиито цени се бяха удвоили и утроили след 11-ти септември, когато множество богати нюйоркчани, подгонени от параноя, бяха запленени от фантазията за убежище на село. Жилищата из хълмовете, заобикалящи селището, нарастваха и като брой, и като големина; джиповете се променяха от „Блейзър“-и и „Бронко“ на „Хамър“-и и „Ленд роувър“-и, а хората, които идваха за почивните дни, бяха облечени в онова, което Ралф Лорен им казваше, че носят хората в провинцията.

Ловците, пожарникарите и учителите отстъпиха мястото си на адвокати, инвестиционни банкери и жени на определена възраст, чиито бракоразводни споразумения им даваха възможност да финансират културните си дейности, грижите за кожата и разширяващите кръгозора занимания с всевъзможни гурута. Всъщност Гърни подозираше, че именно склонността на местното население да разрешава проблемите си с помощта на някой гуру бе убедила Марк Мелъри да установи бизнеса си тук.

Той слезе от окръжната магистрала точно преди центъра на селото, следвайки инструкциите на „Гугъл“, и пое по шосе Филчърс Бруук, което се виеше като змия по обраслия с дървета хълм. Най-накрая то го отведе до крайпътна стена, изградена от местния пясъчник и висока над 120 метра. Стената се издигаше стъпаловидно, достигайки близо три метра височина, и се точеше успоредно на платното в продължение на поне четвърт километър. На стъпалата, получени по този начин в горната й част, бяха засадени бледосини астри. Приблизително по средата й, на разстояние от около 15 метра един от друг, бяха разположени два официални портала — вход и изход на описващо кръг шосе.

На стената, встрани от първия портал, беше закрепена дискретна бронзова табела: „Институт за духовно обновление на Мелъри“.

Когато пое по алеята, Гърни установи, че красотата на мястото сякаш бе застанала на фокус. Накъдето и да погледнеше, усещането бе за случайно постигнато съвършенство. Отвъд посипаната с чакъл алея есенните цветя растяха свободно и необезпокоявано. Въпреки това той бе уверен, че този небрежен вид е внимателно поддържан — точно какъвто бе и самият Мелъри. Както и в много други убежища на живеещите далеч от общественото полезрение скромни богаташи, внушението бе за изпипана до най-дребната подробност непринуденост. Природата бе такава, каквато трябваше да бъде: никъде не се виждаше неприбрано увехнало цветче.

Алеята отведе Гърни до голямо имение в колониален стил, което бе толкова внимателно обгрижвано, колкото и градините. Пред къщата бе застанал внушителен мъж с надменно лице и червеникава брада, който го оглеждаше с интерес. Гърни свали прозореца и попита къде може да паркира. Мъжът отговори с прекрасен британски акцент, че трябва да продължи до края на алеята.

За нещастие това отведе Гърни през втория портал отново на Филчърс Брук Роуд. Подкара отново през входа, мина пак по алеята и стигна пред къщата, където високият англичанин го наблюдаваше любопитно.

— Краят на алеята ме отведе на пътя — обясни му. — Да не би да съм пропуснал нещо?

— Какъв проклет глупак съм само! — извика мъжът с преувеличено огорчение, което изобщо не приличаше на естественото му поведение. — Смятам, че зная всичко, но през повечето време греша!

Гърни заподозря, че човекът може би е луд.

В този момент забеляза и втора фигура на сцената.

В сянката на гигантски рододендрон бе застанал и ги наблюдаваше напрегнато един мургав набит мъж, който сякаш чакаше прослушване за „Семейство Сопрано“.

— А — извика отново англичанинът, — ето го вашия отговор! Сара ще ви вземе под крилото си. Тя е вашият човек! — И след като произнесе тези думи с театрален апломб, той се обърна и се оттегли с широки крачки, следван на известно разстояние от карикатурния гангстер.

Гърни подкара колата си към мястото, където една жена бе застанала на алеята. На пълното й лице бе изписана загриженост. Гласът й прозвуча съчувствено:

— Божичко, божичко — карали сте в кръг! Това посрещане съвсем не е приятелско! — Прекалената загриженост в очите й бе тревожна. — Нека се погрижим за колата ви. Така ще можете да влезете направо в къщата!

— Не е необходимо. Бихте ли ми казали просто къде е паркингът?

— Ама разбира се! Само ме последвайте. Искам да се уверя, че този път няма да се изгубите! — Тонът й подсказваше, че задачата е значително по-сложна и неизпълнима, отколкото човек би могъл да си представи.

Жената помаха с ръка на Гърни да я последва. Жестът беше широк и разточителен, като че направляваше цял керван. В другата й ръка, която бе притиснала към тялото си, имаше затворен чадър. Преднамерено бавните й крачки разкриваха притеснението й, че Гърни може да я изгуби от поглед. Когато достигна една пролука в храстите, тя отстъпи настрани, след което посочи на Гърни едно тясно разклонение на алеята, което пресичаше храсталака. В момента, в който се изравни с нея, тя метна чадъра през отворения прозорец към него.

— Дръж! — изкрещя.

Той спря, сащисан.

— Нали знаете какво казват за планинското време — обясни му тя.

— Сигурен съм, че ще се оправя. — Той я подмина и продължи по алеята към паркинга — място, което можеше да поеме два пъти повече коли, отколкото бяха паркирани в момента на него. Гърни преброи шестнайсет. Спретнатото правоъгълно пространство бе сгушено между вездесъщите цветя и храсти. Величествен червенолист бук в единия му край отделяше паркинга от триетажна червена плевня, чийто цвят пламтеше като жив под косите слънчеви лъчи.

Избра си място между два гигантски джипа. Докато паркираше, осъзна, че една жена го наблюдава иззад ниска леха с далии. Слезе от колата и й се усмихна учтиво — тя приличаше на изтънчена теменужка с изящни и деликатни черти и изглеждаше някак старомодна. Помисли си, че ако бе актриса, би била много подходяща за ролята на Емили Дикинсън в „Красавицата на Амхърст“.

— Дали не бихте ми казали къде да открия Марк…

Обаче теменугата го прекъсна със собствения си въпрос:

— Кой, мамка му, ти каза, че можеш да паркираш тук?!

Глава 11 Една необичайна религиозна служба

От паркинга Гърни тръгна по павирана пътека, която заобикаляше голямото имение, очевидно използвано за офис и лекционен център. По нея стигна до по-малка къща, отново в колониален стил. Разстоянието между двете бе около петстотин метра. Край пътеката имаше малка табела, на която със златни букви бе написано „частен дом“.

Преди да успее да почука, Марк Мелъри отвори вратата. Облеклото му бе подобно на онова, което бе носил при посещението си в Уолнът Кросинг — небрежно-скъпо — и му придаваше вид на богат земевладелец, особено на фона на архитектурата в стил крал Джордж и разточителния пейзаж.

— Приятно ми е да те видя, Дейви!

Гърни влезе в просторно антре с кестенов под, обзаведено с антики, а Мелъри го поведе към удобен кабинет в задната част на къщата. Силен огън пращеше и изпълваше стаята с аромат на череша. Право срещу камината бе разположен диван, а от двете му страни — по едно голямо кресло със странични облегалки за главата, като по този начин местата за сядане оформяха полукръг пред огъня. Когато се настаниха в креслата, Мелъри попита дали се е затруднил при обиколката си из имението. Гърни му предаде трите странни разговора, които бе провел, а Мелъри обясни, че тези три лица са гости на института и поведението им се дължи на терапията за преоткриване на собствената им личност.

— По време на престоя си при нас — каза той, — всеки гост изиграва десет различни роли. Първият ден, например, е „Онзи, който прави грешки“ — предполагам, че именно нея е играел Уърт Партридж, англичанинът, когато си го срещнал. На следващия ден става „Онзи, който помага“ — затова Сара е предложила да ти паркира колата. Друга роля е „Онзи, който се противопоставя“. Дамата, с която си се сблъскал накрая, явно е изпитвала твърде голямо удоволствие от представлението.

— А какъв е смисълът?

Мелъри се усмихна.

— През целия си живот хората играят определени роли. Съдържанието им — сценарият, ако предпочиташ — е предсказуем и подчинен на строга логическа последователност, макар рядко да се възприема съзнателно или като въпрос на избор. — Явно набираше скорост, независимо че навярно бе използвал тези встъпителни изречения стотици пъти. — Това, което правим тук, е много просто, макар голяма част от гостите ни да го считат за твърде задълбочено и сложно. Ние ги караме да осъзнаят какви са ролите, които несъзнателно играят, каква е ползата и каква — цената им, а също и как се отразяват на околните. Когато гостите ни успеят да съзрат ясно модела си на поведение, ние им помагаме да осъзнаят, че всеки модел е въпрос на избор. Могат да го запазят или отхвърлят. А после — и това е най-важната част — ние им предоставяме програма, начин на действие, с която да заместят разрушителните модели с по-здравословни.

Безпокойството му, забеляза Гърни, намаляваше, докато говореше. Темата бе извикала библейски блясък в очите му.

— Между другото, възможно е всичко това да ти звучи познато. Модел, избор, промяна — това са трите най-използвани думи в мръсния и захабен от употреба речник на себепознанието. Само че нашите гости твърдят, че онова, което правим тук, е различно. Онзи ден един от тях ми заяви: „Господ държи това място на дланта си“.

Гърни се опита да прикрие скептицизма в гласа си:

— Явно терапевтичният ефект е много силен.

— Някои хора смятат така.

— Чувал съм, че някои ефективни терапии залагат на конфликтността и сблъсъците.

— Не и тук — увери го Мелъри. — Нашият подход е мек и приветстващ. Любимото ни местоимение е „ние“, не „ти“ или „вие“. Говорим за нашите провали, страхове и ограничения. Никога не сочим с пръст хората и не обвиняваме тях за нещо. Вярваме, че обвиненията по-скоро биха издигнали по-високо стените на отрицание, отколкото да ги разрушат. След като прегледаш някоя от книгите ми, ще разбереш по-добре тази философия.

— Просто си мисля, че понякога на земята се случват неща, към които няма как да се приложи философия.

— Думите съвпадат с делата ни.

— И няма никакви сблъсъци?

— Защо продължаваш да настояваш?

— Просто се зачудих дали не си сритал някого в топките достатъчно силно, за да му се прииска да отвърне.

— Подходът ни не разгневява хората. Освен това, което и да е това приятелче с писмата, със сигурност е от онази част от живота ми, която няма нищо общо с института.

— Може би да, а може би не.

Мелъри се намръщи объркано.

— Той се е спрял на пиянските ми години, захванал се е с нещо, което съм направил, докато съм бил пиян, така че трябва да е било преди да основа института.

— От друга страна, може да е някой, с когото имаш взаимоотношения в настоящето и който е прочел за пиенето в книгите ти, а сега иска да те изплаши.

Докато погледът на Мелъри изследваше новите възможности, в помещението влезе една млада жена. Имаше интелигентни зелени очи и червена коса, хваната на конска опашка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Мисля, че трябва да прегледате телефонните си съобщения. — Тя подаде на Мелъри малка купчинка розови бележки.

Изненаданото му изражение подсказа на Гърни, че не му се случва често да го прекъсват по този начин.

— Или поне — добави тя, като повдигна вежда многозначително — бележката най-отгоре със сигурност ще представлява интерес за вас.

Мелъри я прочете два пъти, после се наведе и я подаде през масата и на Гърни, който също я изчете два пъти.

На реда за адресата пишеше „Господин Мелъри“.

На реда за подателя — „Х. Арибда“.

Гърни запита младата жена дали собственоръчно е записала съобщението. Тя погледна към Мелъри.

Той се извини:

— Съжалявам, трябваше да ви запозная. Сю, това е един мой стар и много добър приятел, Дейв Гърни. Дейв, запознай се с прекрасната ми асистентка, Сюзън Макнийл.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

Тя се усмихна учтиво и отговори:

— Да, аз записах съобщението.

— Мъж или жена?

Тя се поколеба:

— Странно е, че питате. Първото ми впечатление бе за мъж. Мъж с тънък глас. А после вече не бях толкова сигурна. Гласът се промени.

— По какъв начин?

— Първоначално имах чувството, че е мъж, който се опитва да звучи като жена. После пък ми се стори, че може да е жена, която се прави на мъж. Имаше нещо неестествено, нещо насилено.

— Интересно — отсъди Гърни. — И още нещо — записахте ли всичко, което каза?

Тя отново се поколеба.

— Не съм сигурна, че разбирам какво точно имате предвид.

— Струва ми се — обясни той, стиснал между пръстите си розовото листче, — че това съобщение ви е било продиктувано много внимателно, включително с местата, където свършва всеки стих.

— Точно така.

— Тоест, той трябва да ви е казал, че подредбата на стиховете е важна и че трябва да ги запишете точно както ви ги диктува.

— А, разбирам. Да, той ми каза къде започва и свършва всеки стих.

— Беше ли казано нещо друго, каквото и да е, което не е написано тук?

— Ами… всъщност да, той каза още нещо. Преди да затвори, попита дали съм пряко подчинена на господин Мелъри в института. Потвърдих и тогава той заяви: „Няма да е зле да си потърсите нова работа. Чувам, че духовното обновление е отмираща индустрия“. После се разсмя. Явно смяташе това за много смешно. Накрая ми нареди веднага да предам съобщението на господин Мелъри. Затова и го донесох от офиса. — Погледът, с който стрелна Мелъри, бе разтревожен. — Надявам се да не съм сбъркала.

— Не си, точно така трябваше да направиш — успокои я Мелъри, имитирайки човек, който контролира ситуацията.

— Сюзън, забелязах, че говориш за човека, оставил съобщението, като за „него“ — намеси се Гърни. — Означава ли това, че си напълно сигурна, че е бил мъж?

— Така мисля.

— Той намекна ли по някакъв начин по кое време смята да се обади довечера? Даде ли някакви указания?

— Не.

— Има ли нещо друго, което да си спомняш — каквото и да е, независимо колко незначително ти се струва?

Между веждите й се появи лека бръчка.

— Побиха ме тръпки от него… останах с впечатлението, че не е особено приятен човек.

— Разгневен ли звучеше? Груб? Заплашваше ли?

— Не, съвсем не. Беше учтив, но…

Гърни я зачака да намери подходящите думи.

— Може би защото беше прекалено учтив. Или пък заради странния глас. Не съм съвсем сигурна кое точно предизвика онова притеснително усещане. Изплаши ме.

След като Сюзън напусна, Мелъри замислено се загледа в пода между краката си.

— Време е да отидеш в полицията. — Гърни реши, че това е най-подходящият момент да каже онова, което мислеше.

— Полицията в Пиъни? Божичко, самото име звучи като на кабаретно гейшоу!

Гърни не обърна внимание на несръчния му опит да се пошегува.

— Тук не става въпрос само за няколко откачени писма и едно телефонно обаждане. Имаме си работа с някой, който те мрази, който иска да се разплати с теб. Попаднал си на мерника му, а той може би се кани да дръпне спусъка.

— Наистина ли? Х. Арибда?

— По-вероятно онзи, измислил въпросния псевдоним.

И Гърни разказа на Мелъри онова, което си бе припомнил с помощта на Маделайн за Харибда в гръцката митология. Заедно с факта, че не бе успял да открие официални данни за никакъв Х. Арибда в Кънектикът или в съседните му щати, а бе използвал всички възможни търсачки и бе ровил из какви ли не сайтове.

— Водовъртеж? — запита Мелъри обезпокоено.

Гърни кимна.

— Господи! — възкликна Мелъри.

— Какво има?

— Най-ужасяващият ми страх е от удавяне.

Глава 12 За значението на честността

Мелъри беше застанал край камината с ръжен в ръка и пренареждаше горящите цепеници.

— Защо се върна чекът? — започна да се чуди той отново. — Този тип изглежда толкова педантичен… Господи, само погледни почерка му — като на счетоводител е! Такъв човек не би объркал адреса. Направил го е с определена цел. Само че каква?! — Той се извърна от огъня: — Дейви, какво става, по дяволите?!

— Може ли да погледна бележката, с която се е върнал чекът? Онази, която ми прочете по телефона?

Мелъри отиде до едно малко бюро в стил „Шератон“, като все още разнасяше ръжена със себе си. Забеляза го чак когато стигна другия край на стаята.

— Божичко! — измърмори отново и се огледа, обзет от чувство на безсилие. Откри място на стената, където можеше да го облегне, след което извади от чекмеджето на бюрото един плик и го донесе на Гърни.

Пликовете отново се оказаха два — един по-голям, външен, с адреса на Мелъри отгоре му, а в него — по-малкият, който бе изпратил на Х. Арибда на пощенска кутия №49449 в Уичърли. Вътре в този плик пък се намираше личният му чек на стойност 289.87 долара. В по-големия плик имаше лист фирмена канцеларска хартия. Заглавната част на бланката съдържаше логото — „СИСТЕМИ ЗА СИГУРНОСТ ГД“, както и телефон за връзка, а под нея бе напечатано краткото съобщение, което Мелъри му бе прочел по-рано през деня. Писмото бе подписано от Грегъри Дърмот, без да е спомената длъжността му.

— Не си ли разговарял с господин Дърмот?

— Защо да го правя? Ако адресът е сбъркан, сбъркан е и толкова. Какво общо би могло да има това с човека?

— Един господ знае — промълви Гърни. — Но има смисъл да се направи. Имаш ли телефон под ръка?

Мелъри откачи от колана си последен модел „Блекбъри“ и му го подаде. Гърни набра номера от бланката. След две позвънявания се свърза с телефонен секретар: Грег Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Оставете името, номера си, най-подходящото време да се свържем с вас и кратко съобщение. Можете да започнете сега. Гърни изключи телефона и го бутна обратно към Мелъри.

— Трудно ще е да обясня причината за обаждането си само с кратко съобщение, записано от машина — обясни. — Не съм ти подчинен, нито адвокат, нито лицензиран частен детектив, и със сигурност не съм от полицията. И като заговорихме за това, именно от полицията имаш нужда — точно тук и точно сега.

— Само че — представи си, че именно това е целта му! Да ме притесни дотолкова, че да се обадя на полицията, да се вдигне шумотевица и да смути спокойствието на гостите ни. Възможно е именно това да иска този откаченяк — да повикам ченгетата и да настане пълен хаос! Да пусне слон в стъкларския магазин и да гледа отстрани как всичко става на сол!

— Ако само това иска — отбеляза Гърни, — ти трябва да си много благодарен.

Мелъри реагира, сякаш го беше зашлевил:

— Наистина ли мислиш, че той планира да извърши нещо… нещо сериозно?

— Твърде е възможно.

Мелъри бавно кимна, като че решителността на жеста можеше да възпре страха му.

— Ще говоря с полицията — реши накрая, — но не и преди тазвечерното обаждане на Харибда или както там се нарича.

Забелязал скептицизма на Гърни, той продължи:

— Възможно е обаждането да разкрие някои неща или дори всичко; да ни даде представа с кого си имаме работа и какво иска. Може да не се наложи да замесваме полицията, а пък дори и да се наложи, ще имаме повече информация, която да им предоставим. От която и страна да го погледнеш, има смисъл да изчакаме.

Гърни знаеше, че е много важно полицаите да са на място и да проследят от първа ръка обаждането, но също така бе наясно, че в момента никакъв логичен довод не би убедил Мелъри в това. Така че реши да предприеме тактическо отстъпление — засега.

— В случай че Харибда наистина се обади довечера, би било полезно да се запише разговорът. Имаш ли нещо подходящо — и касетофон би свършил работа — което да прикачим към втори телефонен апарат?

— Имаме нещо по-добро — заяви Мелъри, — всичките ни телефони могат да записват. Става с натискането на едно-единствено копче.

Гърни го погледна любопитно.

— Чудиш се защо ни е подобна система ли? Преди няколко години имахме един доста неприятен гост. Той отправяше разни обвинения и в един момент се оказахме жертва на телефонен тормоз, като обажданията ставаха все по-разстройващи и откачени. Накратко, посъветваха ни да ги запишем. — Нещо в изражението на Гърни го накара да прекъсне историята. — О, не, не! Разбирам какво си мислиш, но не. Вярвай ми, онази бъркотия няма нищо общо със сегашната ситуация. Случаят бе разрешен много, много отдавна.

— Сигурен ли си?

— Ами въпросният човек е мъртъв. Самоуби се.

— А помниш ли онези списъци, върху които те помолих да помислиш? Списъци на взаимоотношения, включващи сериозни конфликти или обвинения?

— Няма нито едно име, което да мога да запиша в тях с чиста съвест.

— Току-що спомена конфликт, завършил със самоубийството на човек. Не смяташ ли, че това напълно отговаря на критериите?

— Тя беше много объркана, силно разстроена личност. Между пререканието й с нас, което впрочем бе плод на въображението й, и самоубийството й нямаше никаква връзка.

— Откъде знаеш?

— Виж какво, историята е сложна и много заплетена. Далеч не всичките ни посетители са пример за умствена стабилност и здраве. Нямам намерение да пиша името на всеки човек, който е казал нещо отрицателно в мое присъствие. Това е пълна лудост!

Гърни се облегна назад на стола и внимателно потърка очите си, които бяха започнали да дращят от сухия заради огъня въздух.

Когато Мелъри проговори отново, гласът му като че идваше от някакво друго място в него, едно много по-уязвимо и открито място:

— Ти използва една конкретна дума, докато описваше тези списъци. Каза, че трябва да напиша имената на хората, с които имам „неразрешени“ проблеми. Е, аз все си повтарях, че всички конфликти от миналото ми са разрешени. Но може би не са. Може би чрез „разрешени“ просто имам предвид, че вече не мисля за тях. — Той поклати глава. — Господи, Дейви, какъв е смисълът от тези списъци в крайна сметка?! Не се обиждай, но ако някое ченге с мускул вместо мозък започна да хлопа по вратите на хората и да буди старата неприязън — какво би се случило тогава? Божичко! Някога чувствал ли си се сякаш земята се изплъзва изпод краката ти?

— Става дума за това просто да се запишат имената на хартия. Това е начин да поставим твърда почва под кратката ти. Не е нужно да показваш тези имена на никого, ако не искаш. Вярвай ми — това е много полезно преживяване!

Мелъри кимна вцепенено. Личеше, че съгласието му не е охотно.

— Спомена, че не всичките ти пациенти са пример за психично здраве?

— Съвсем не съм искал да прозвучи така, сякаш това е клиника за психичноболни!

— Разбирам напълно.

— Нито даже да намекна, че нашите гости имат твърде голям брой емоционални проблеми.

— В такъв случай кои по-точно са хората, които идват тук?

— Хора с пари, които търсят душевен мир.

— И — получават ли го?

— Вярвам, че е така.

— Освен с „богати“ и „тревожни“, с какви други термини би описал клиентите си?

Мелъри сви рамене.

— Несигурни, независимо от агресивната личност, която върви ръка за ръка с успеха. Освен това не се харесват — това е основният проблем, с който се занимаваме тук.

— Кой от настоящите ти гости смяташ, че е способен да те нарани физически?

— Моля?!

— Какво знаеш със сигурност като факти за хората, които са тук в момента? Или за хората, които имат резервации за другия месец?

— Ако говориш за проверка на средата и произхода им, не правим такива неща. Знаем само онова, което ни казват, или което ни съобщават онези, които ги препоръчват. Често данните са непълни и повърхностни, но не си пъхаме носовете, където не ни е работа. Работим с онова, което те искат да ни предоставят.

— Какви хора има тук в момента?

— Ами, един инвеститор в недвижими имоти от Лонг Айлънд, една домакиня от Санта Барбара, един младеж, може би син на главата на престъпна фамилия, един много чаровен холивудски киропрактор, известна рок звезда — тук е инкогнито, оттеглил се инвестиционен банкер на около трийсет, и десетина други.

— И тези хора са тук за духовно обновление?

— По един или друг начин всички те са открили ограниченията на успеха. Все още страдат от страхове, мании, вина, срам. Разбрали са, че всичките поршета и целият антидепресант на света не могат да им осигурят покоя, който търсят.

Гърни усети леко пробождане при напомнянето за поршето на Кайл.

— Тоест, твоята мисия е да дариш спокойствие на богатите и известните?

— Лесно е да го кажеш така, че да прозвучи нелепо. Но не съм преследвал аромата на парите им. Отворени врати и отворени сърца ме доведоха на това място. Моите клиенти откриха мен, а не обратното. Не съм дошъл тук с намерението да стана гуруто на Пиъни Маунтин.

— Въпреки това доста неща са заложени на карта в твоя случай.

Мелъри кимна.

— Явно това включва и живота ми. — Той се загледа в гаснещия огън. — Ще ме посъветваш ли какво да правя тази вечер, като се обади?

— Накарай го да говори, колкото се може по-дълго.

— За да може да се проследи ли?

— Технологията вече не е такава. Гледал си твърде стари филми. Накарай го да говори по-дълго, защото колкото повече неща казва, толкова повече ще разкрие за себе си. А това увеличава шанса да разпознаеш гласа му.

— А ако това се случи, да му казвам ли, че знам кой е?

— Не. Да знаеш нещо, което той не знае, ще е предимство за теб. Просто остани спокоен и проточвай разговора.

— Довечера вкъщи ли ще си бъдеш?

— Такъв е планът — в името на семейството ми, ако не друго. Защо?

— Защото тъкмо си припомних, че телефоните ни имат още една страхотна функция, която никога не използваме. Търговското й име е „Рикошетна конференция“. Позволява ти да се обадиш на друг човек и да установиш конферентна връзка, след като някой вече е на линия.

— Е, и?

— При обикновената телефонна конферентна връзка участниците трябва да бъдат набрани от един и същи човек. Само че системата „Рикошет“ е преодоляла това. Ако някой ти се обади, можеш да добавиш други участници, като ги набереш — без същевременно да изключваш този, който ти е звъннал първи. Всъщност той може въобще да не разбира, че включваш други хора. Както ми го обясниха, обаждането към новия участник минава по отделна линия и след като връзката се осъществи, двата сигнала се сливат. Вероятно обяснявам твърде нескопосано техническите подробности, но идеята е, че когато довечера Харибда се обади, мога да те набера и ти също да слушаш разговора.

— Добре. Определено ще си бъда вкъщи.

— Страхотно! Оценявам го. — Усмихна се като човек, изпитал временно облекчение от хронична болежка.

Отвън се чу камбана, която удари няколко пъти. Звукът беше силен, като на стара корабна камбана. Мелъри погледна малкия златен часовник на китката си.

— Трябва да се подготвя за следобедната си лекция — обяви той с лека въздишка.

— Каква е темата?

Мелъри се надигна от стола си, оправи с ръка няколко гънки върху кашмирения си пуловер и — с известно усилие — изобрази на лицето си широка усмивка.

— „За значението на честността“.

Силният вятър не бе стихнал и времето все още беше студено. Над тревата се носеха кафяви листа. Мелъри се бе отправил към главната сграда, след като бе благодарил отново на Гърни и му бе напомнил да не говори по телефона довечера, за да може да се свърже с него. Беше се извинил за натоварената си програма и в последния момент му бе отправил покана — да се разходи из имота, да усети мястото, след като така и така е тук.

Гърни застана на елегантната веранда на Мелъри и закопча якето си. Реши да приеме предложението и се насочи към паркинга по заобиколен маршрут, като следваше широката извивка на градините, които опасваха къщата. Една обрасла с мъх пътека го отведе от задната част на сградата до изумруденозелена поляна, отвъд която гъста кленова гора се спускаше към долината. Нисък каменен зид отделяше тревата и дърветата. Приблизително на средата на стената съзря една жена и двама мъже, които бяха погълнати от градинарска дейност — садяха и торяха нещо.

Докато Гърни крачеше към тях през широката ливада, разбра, че мъжете (те копаеха) са млади латиноамериканци; а жената, обута със зелени ботуши до коленете и кафяво работно яке, е по-възрастна. Тя даваше нарежданията. Няколко чувала с луковици, всеки обозначен с различен цвят, лежаха отворени на ниска градинарска количка. Жената мяташе нетърпеливи погледи към работниците си.

— Карлос! — извика тя — Roja, blanca, amarilla… roja, blanca, amarilla! — И после повтори, без да се обръща конкретно към някого: — Червени, бели, жълти… червени, бели, жълти. Не е толкова трудно да се запомни в какъв ред се садят, нали?!

Тя въздъхна с философско примирение по повод неспособността на служителите по принцип, след което грейна в радостна усмивка, когато видя Гърни да се приближава.

— Вярвам, че цъфналото цвете е най-лечебната гледка на света — обяви с онзи акцент от Лонг Айлънд, който е характерен за висшата класа и при който думите се произнасят със стиснати устни. — Не сте ли съгласен?

Преди да успее да й отговори, тя протегна ръка и се представи:

— Аз съм Кеди.

— Дейв Гърни.

— Добре дошли в рая на земята! Не мисля, че съм ви виждала преди.

— Дойдох само за ден.

— Така ли? — Нещо в тона й буквално настояваше за обяснение.

— Приятел съм на Марк Мелъри.

Тя леко се намръщи:

— Дейв Гърни, нали така казахте?

— Точно така.

— Сигурна съм, че и да е споменавал името ви, то не ми говори нищо. Отдавна ли познавате Марк?

— От колежа. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Какво правя тук? — Веждите й се извиха от удивление. — Живея тук. Това е домът ми. Аз съм Кеди Мелъри. Марк ми е съпруг.

Глава 13 Нищо, за което да се чувстваш виновен

Въпреки че вече бе обяд, сгъстяващите се облаци покриваха долината и създаваха впечатлението, че е зима. Гърни пусна отоплението в колата, за да прогони студа от вкочанените си ръце. Усещаше всяка от ставите на пръстите си. Те бяха станали по-чувствителни и това му напомни за артрита на баща му. Той ги изпъна, а после сви върху волана.

Същият жест.

Спомни си как веднъж попита този необщителен и недосегаем мъж дали подутите му кокалчета го болят. „Това е от възрастта — нищо не може да се направи по въпроса“, бе отвърнал баща му с тон, който не предразполагаше към по-нататъшни дискусии.

Умът му се върна към Кеди. Защо Мелъри не му бе казал за новата си съпруга? Нима не искаше той да разговаря с нея? И щом бе пропуснал да спомене, че има съпруга, какво ли още бе скрил?

А после, неизвестно по какви неведоми пътища на логиката, започна да разсъждава — защо кръвта бе червена като нарисувана роза? Опита се да си спомни пълния текст на третото стихотворение:

Розата бе символ на яркочервения цвят. Какво добавяше, като я наричаше нарисувана?

Дали по този начин ставаше по-червена? Или заприличваше повече на кръв?

Желанието на Гърни да се прибере се засилваше от глада му. Вече бе късен следобед, а освен кафето в магазина на Абелард сутринта, не бе ял или пил нищо цял ден.

На Маделайн започваше да й се гади, ако времето между храненията бе твърде дълго; той пък ставаше склонен да обвинява и осъжда — а това състояние съвсем не бе лесно за разпознаване. Гърни бе открил няколко белега, които като барометър му помагаха да преценява настроението си. Един от тях се намираше от западната страна на шосето, точно след края на Уолнът Кросинг. „Камилската гърбица“ бе художествена галерия, в която се излагаха работите на местни художници, скулптори и други артистични души. Барометричната й функция бе много проста: един поглед към витрината й предизвикваше у него — ако бе в добро настроение — одобрение към ексцентричността на рисуващите му съседи; когато обаче бе в лошо, с този единствен бърз поглед той вникваше чак до дълбините на безсмислените им напъни. Днешният ден бе от втория тип — което бе навременно предупреждение (тъй като вече се бе насочил към камината и съпругата си) — да не прекалява с изразяването на собствено мнение.

Сутрешните върхушки от листа и боклуци отдавна се бяха разнесли от окръжната магистрала и по-ниските части на долината. Но по прашното шосе, което се изкачваше по падината между хълмовете и свършваше при плевнята и пасището на Гърни, все още личаха като кръпки остатъци от тях. Тъмносивите облаци придаваха на пасището мрачен и зимен вид. Той изпита леко раздразнение, когато видя, че тракторът е докаран от плевнята до бараката за инструменти, в която се намираха приставките му за косене, за копаене на дупки и за разчистване на сняг. Вратата на бараката бе отворена — дразнещ намек, че има работа за вършене.

Той влезе в къщата през кухненската врата. Маделайн бе седнала край камината в далечния край на стаята. Чинията на масичката за кафе — в която имаше огризка от ябълка, чепки и семки от грозде, остатъци от сирене чедър и трохи хляб — подсказваше, че току-що е погълнала чудесен обяд. Това пък му напомни за собствения му глад и напрежението в него затрептя като изпъната пружина. Тя вдигна поглед от книгата си и леко му се усмихна. Той отиде до мивката и пусна водата да се източи, докато не стане както я предпочита — ледена. Осъзнаваше, че се държи агресивно — това бе формата на отбрана, която възприе. Добре знаеше, че Маделайн изобщо не одобрява пиенето на твърде студена вода. Но действието бе веднага последвано от чувство на срам, че е дотолкова дребнав, злонамерен и инфантилен, че да потъне в подобна измислена схватка. Изпита необходимост да смени темата, а после се сети, че няма тема за променяне. Въпреки това проговори:

— Видях, че си откарала трактора до бараката.

— Исках да му прикача приставката за разчистване на сняг.

— Имаше ли някакъв проблем?

— Помислих си, че ще е добре да ни е приготвена, преди да има истинска снежна буря.

— Исках да кажа — имаше ли някакви проблеми с прикачването й?

— Твърде е тежка. Помислих си да те почакам, за да ми помогнеш.

Той кимна — не бе нито съгласие, нито отказ — и си помисли: „Ето, пак го правиш — принуждаваш ме да свърша нещо, като го започваш сама. Знаеш, че ще трябва да довърша след теб“.

Тъй като разпознаваше подводните камъни на настроението си, прецени, че ще е най-разумно да замълчи.

Напълни чашата си с ледена вода, която течеше от чешмата, и я изпи, без да бърза.

Маделайн погледна надолу към книгата си и каза:

— Обади се оная жена от Итака.

— Жена от Итака ли?

Тя игнорира въпроса.

— Да не би да говориш за Соня Рейнолдс? — запита той.

— Точно така. — Гласът й звучеше толкова незаинтересовано, колкото и неговият.

— Какво искаше?

— Ааа, ето това е добър въпрос!

— Какво имаш предвид под „добър въпрос“?

— Имам предвид, че тя не обясни какво иска. Каза, че можеш да й се обадиш по всяко време преди полунощ.

Той ясно усети остротата, с която бяха произнесени последните думи.

— Остави ли номер?

— Очевидно смята, че го имаш.

Той отново напълни чашата си с ледена вода и я изпи, като правеше почивки между глътките, за да има време да помисли. Ситуацията със Соня бе проблематична в емоционален смисъл, само че не виждаше как може да се справи с това. Нямаше никакво желание да изостави проекта „Снимки на престъпници“, а той бе връзката му с галерията й. Не беше готов да го зареже. В момента, в който се дистанцира от неловката размяна на реплики с Маделайн, откри колко озадачаващи са собствената му несръчност и липса на самочувствие. Любопитно бе как човек, толкова рационален, колкото бе той, можеше да е същевременно толкова безнадеждно объркан и емоционално крехък. От стотиците си разпити на заподозрени знаеше, че на дъното на подобни неясни състояния винаги се спотайва чувство за вина.

Но истината бе, че той нямаше за какво да се чувства виновен.

Нищо, за което да се чувства виновен. А, ето го и проблема: безусловната крайност на това твърдение. Може би наистина не бе правил нищо, за което да се чувства виновен — нищо важно, за което да може да се сети… напоследък. Ако контекстът на твърдението се разпростреше и в миналото — петнайсет години назад — протестът му, че няма вина, щеше да прозвучи безкрайно фалшиво. Той постави чашата от водата в мивката, подсуши ръцете си, отиде до френските прозорци и се загледа в сивия свят отвън. Свят между есента и зимата: фин снежец прехвърчаше през патиото подобно на пясък.

Ако включеше времето отпреди петнайсет години, трудно би могъл да твърди, че няма вина, защото този разширен свят би обхванал и инцидента. С решителността, с която би притиснал възпалена рана, за да прецени доколко се е разпростряла инфекцията, той се насили да замести „инцидента“ с конкретните и точни думи, които бяха толкова трудни за произнасяне:

Смъртта на нашия четиригодишен син.

Той изговори думите толкова тихо, че те приличаха повече на въздишка. Гласът му прозвуча дори в собствените му уши кухо и ръждясало, като гласа на някой друг.

Не можеше да понесе мислите и чувствата, които дойдоха с думите, затова се опита да ги изтласка от ума си посредством най-близката възможност да отклони вниманието си. Той прочисти гърло и се обърна към Маделайн с малко прекален ентусиазъм:

— Какво ще кажеш да се погрижим за трактора, преди да се е стъмнило напълно?

Маделайн вдигна поглед от книгата си. Ако намираше изкуствената му жизнерадостност за обезпокоителна или разкриваща твърде много, то тя не го показа.

Прикачването на устройството за разчистване на сняг отне цял час местене, дърпане, бутане, блъскане, смазване с масло и натъкмяване. След това Гърни продължи да работи още час, нацепи дърва за печката, докато Маделайн приготвяше вечерята — супа от тиква, както и свинско, задушено в ябълков сок. После напалиха камината, седнаха един до друг на дивана в удобната трапезария до кухнята и потънаха в онова сънливо спокойствие, което обикновено идва след тежка работа и добра храна. Той много искаше да повярва, че тези кратки оазиси на покоя предсказват завръщането на връзката, която имаха преди, че емоционалното отдръпване и сблъсъците от последните години са нещо временно. Обаче бе трудно. Дори и в момента тази крехка надежда бе прокуждана — малко по малко, миг подир миг — от мислите, върху които полицейският му ум се съсредоточаваше по-лесно. Като например за очакваното обаждане от Харибда и технологията за телеконференции, която щеше да му позволи да го подслуша.

— Идеална нощ за камина — отбеляза Маделайн и нежно се облегна на него.

Той се усмихна и се опита отново да се съсредоточи в оранжевите пламъци и простичката мека топлина на ръката й. Косата й миришеше прекрасно. През ума му мина представата как се изгубва завинаги в този момент.

— Така е — съгласи се, — наистина е идеална.

Затвори очите си, като се надяваше красотата на мига да успее да противостои на онази нагласа на ума, която винаги го подтикваше да разкрива мистерии. По ирония на съдбата за Гърни бе истинска борба да постигне, дори и за кратко, усещането за пълно задоволство. Той завиждаше на Маделайн за обичта й към краткотрайното „тук и сега“, както и за удоволствието, което тя изпитваше от потапянето си в него. Той самият възприемаше живота за мига като движение срещу течението. Аналитичният му ум предпочиташе царството на възможностите и предположенията.

Замисли се дали е нещо генетично, или пък е възприета с времето форма на бягство. Вероятно и двете бяха верни и се подхранваха едно друго. Може би…

Господи!

Улови се, че прави абсурден анализ на склонността си да анализира. Печално се опита да се върне духом в стаята. „Господ да ми е на помощ, трябва да съм тук“, каза си, макар и да не вярваше особено в молитвите. Надяваше се само да не го е казал гласно.

А после телефонът звънна и се превърна в спасителна възможност да си почине от битката.

Скочи от дивана и се запъти към кабинета си да вдигне.

— Дейви, Марк е.

— Да?

— Току-що говорих с Кеди и тя ми каза, че по-рано днес сте се срещнали.

— Така е, да.

— А, ами… чувствам се доста засрамен от това, че не ви запознах преди това. — Той замълча, сякаш очакваше отговор, но Гърни не каза нищо.

— Дейв?

— Тук съм.

— Ами… както и да е. Исках просто да се извиня за това, че не ви запознах. Много нетактично от моя страна.

— Няма проблем.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Не звучиш особено доволен.

— Не съм недоволен — само малко изненадан, че не спомена за нея.

— А, да… предполагам, че с толкова други неща на главата… не знам, просто не се сетих изобщо. Там ли си още?

— Тук съм.

— Прав си, вероятно изглежда много странно това, че не съм я споменал. Просто изобщо не ми мина през ума. — Той замълча, после добави, като се смееше неловко: — Предполагам, че някой психолог би сметнал това за много интересно… да забравя да споделя, че съм женен, исках да кажа.

— Марк, ще те попитам нещо. Истината ли ми казваш?

— Какво? Защо ме питаш за такова нещо?

— Губиш ми времето.

Тишината, която последва, се проточи.

— Виж какво — каза накрая с въздишка Мелъри, — това е дълга история. Не исках да намесвам Кеди в нея, в тази… тази каша.

— За каква точно каша говорим?

— Заплахите, намеците.

— Тя не знае ли за писмата?

— Няма смисъл. Само биха я изплашили.

— Би трябвало да е наясно за миналото ти. Все пак е описано в книгите ти.

— Знае — до някаква степен. Само че тези заплахи са нещо различно. Просто искам да й спестя тревогите.

На Гърни това му прозвуча почти приемливо. Почти.

— Има ли някаква конкретна част от миналото ти, за която особено внимаваш да не бъде разкрита от Кеди или от полицията… или може би от мен!

Този път нерешителното мълчание, преди Мелъри да промълви „Не“, така очевидно противоречеше на отрицанието, че Гърни се изсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Не съм съвсем сигурен дали си най-лошият лъжец, когото познавам, Марк, но определено се класираш сред финалистите!

Последва ново продължително мълчание, а после Мелъри също започна да се смее — тих, обезсърчен смях, който приличаше повече на приглушено хлипане. Накрая каза с изтънял глас:

— Когато всичко друго се провали, идва времето за истината. А истината е, че скоро след като с Кеди сключихме брак, имах кратка връзка с една жена, която беше посетителка тук, в института. Чиста лудост от моя страна. Свърши зле — както би предсказал всеки разумен човек.

— И?

— И това беше всичко. Ужасявам се дори като си помисля за това. Този случай ме свързва с всичко егоистично, похотливо и зле преценено, което съм сторил в миналото си.

— Май нещо пропускам — отбеляза Гърни. — Какво общо има това с факта, че не ми каза, че си женен?

— Сигурно ще си помислиш, че съм параноик. Само че се замислих дали тази история не е свързана по някакъв начин с това… с Харибда. Притесних се, че ако научиш за Кеди, ще поискаш да разговаряш с нея, а… последното нещо, което бих пожелал да се случи, е тя да бъде подложена на каквото и да било, свързано с моята нелепа и лицемерна забежка.

— Разбирам. А между другото кой притежава института?

— Притежава? В какъв смисъл?

— Че колко значения има този израз, та питаш?

— В духовния смисъл го притежавам аз. Програмата е базирана на моите книги и касети.

— „В духовен смисъл“?!

— В правния Кеди притежава всичко — имота, както и всички материални активи.

— Интересно. Тоест ти си звездата на трапеца, но Кеди притежава цирковата палатка?

— Би могло да се каже и така — студено се съгласи Мелъри. — А сега трябва да затварям. Харибдата може да се обади всеки момент.

Обаждането дойде точно три часа по-късно.

Глава 14 Пратката

Маделайн беше донесла торбичката си с принадлежности за плетене на дивана и бе погълната от един от трите проекта — всеки в различна степен на изработка — с които се занимаваше. Гърни бе седнал в креслото до нея и разгръщаше шестстотинте страници на ръководството за софтуера си за обработка на снимки, но му бе трудно да се концентрира. Цепениците в камината бяха догорели; от въглените се издигаха малки искрици, които потрепваха във въздуха и после изчезваха.

Когато звънна телефонът, Гърни побърза към кабинета си да вдигне.

Гласът на Мелъри беше нисък и нервен:

— Дейв?

— Тук съм.

— Той е на другата линия. Пуснал съм на запис. Сега ще включа и теб. Готов ли си?

— Давай.

Миг по-късно Гърни чу странен глас, хванат в средата на изречението:

— … далеч за определен период време. Но искам да знаеш кой съм. — Тонът беше висок и напрегнат, ритъмът на говорене — тромав и изкуствен. Имаше и някакъв акцент, чуждестранен, но неопределен, като че думите биваха произнасяни неправилно, с цел да се прикрие самоличността на говорещия. — По-рано тази вечер оставих нещо за теб. Получи ли го?

— Да получа какво? — гласът на Мелъри, сякаш щеше да се пречупи всеки момент.

— Още не си? Ще го получиш. Знаеш ли кой съм?

— Кой си?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се! Откъде те познавам?

— Числото шестстотин петдесет и осем не ти ли разкри кой съм?

— То не означава нищо за мен.

— Наистина ли? Та това бе твоят избор — от всички числа, които можеше да избереш.

— Кой си ти, по дяволите?!

— Има още едно число.

— Моля?!

— Казах, че има още едно число. — Гласът се забавляваше садистично.

— Не разбирам!

— Помисли си за някое друго число, различно от шестстотин петдесет и осем.

— Добре, добре. Намислих си.

— Много добре! Напредваме. Сега прошепни числото.

— Съжалявам… какво?

— Прошепни числото.

— Да го прошепна?

— Да.

— Деветнайсет. — Шепотът на Мелъри бе висок и дразнещо рязък.

Думата бе посрещната с продължителен и невесел смях.

— Добре, много добре.

— Кой си ти?

— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?

— Не знам за какво говориш!

— Но знаеше, че числото е деветнайсет.

— Ти каза да си намисля число!

— Само че това бе правилното число, нали?

— Не разбирам.

— Кога за последно си проверявал пощенската си кутия?

— Пощенската кутия? Не зная. Като че ли… днес следобед?

— Най-добре да погледнеш пак в нея. И запомни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември. — Думите бяха последвани от тих звук, показващ, че връзката е прекъснала.

— Ало? — извика Мелъри — Там ли си? Там ли си? — Когато проговори отново, звучеше изтощено: — Дейв?

— Тук съм — увери го Гърни. — Затвори, провери си пощенската кутия, обади ми се пак.

Гърни едва бе затворил телефона, когато той звънна отново. Той вдигна:

— Да?

— Тате?

— Моля?!

— Ти ли си?

— Кайл?

— Да. Добре ли си?

— Чудесно. Просто съм се захванал с нещо.

— Всичко наред ли е?

— Да, да. Извинявай за грубостта, но очаквам обаждане през следващите една-две минути. Хайде да ти звънна по-късно, става ли?

— Няма проблем. Просто исках да ти разкажа за някои нови неща, които се случиха, неща, които правя. Не сме разговаряли отдавна.

— Ще ти се обадя, когато се освободя.

— Разбира се. Добре.

— Извинявай. Благодаря ти. Ще се чуем след малко.

Гърни затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко въздух. Божичко, как се натрупваха нещата. Разбира се, вината, че са се насъбрали толкова, си беше лично негова. Взаимоотношенията му с Кайл бяха едно от нещата в живота му, които никога не бяха наред, изградени върху непрекъснато отбягване и същевременно опити за рационално обяснение на това.

Кайл бе плодът на първия му, съвсем краткотраен брак с Керън — споменът за този брак, двайсет и две години след развода, все още го караше да се чувства неловко. Всички, които ги познаваха, от самото начало бяха наясно колко са неподходящи един за друг; въпреки всичко, водени от непокорна решителност (или емоционални липси и недъзи, както често си бе мислил в малките часове на безсънните нощи), те бяха встъпили в този злочест съюз.

Кайл приличаше на майка си и притежаваше нейните инстинкти за манипулиране, както и стремежа й към материалното. Разбира се, носеше името, което тя бе настояла да му даде. Кайл. Гърни така и не го възприе, не се чувстваше удобно с това име. Независимо от интелигентността на младия мъж и преждевременния му успех във финансовите среди, Кайл все още му звучеше като името на обсебено от собствената си личност хубаво момче от сапунен сериал. Освен това самото съществуване на Кайл бе постоянно напомняне за онзи брак. Напомняне, че все още има някаква значима част от същността му, която не разбираше — част, която го бе накарала да поиска да се ожени за Керън.

Той затвори очи, потиснат от невъзможността да разбере собствените си подбуди и от отрицателната реакция към собствения му син.

Телефонът иззвъня. Той отговори, като се страхуваше, че отново е Кайл, но този път бе Мелъри.

— Дейви?

— Да.

— В пощенската кутия имаше един плик. На него са напечатани моето име и адрес, но няма пощенски разноски, дата или марка. Трябва да е донесен на ръка. Да го отворя ли?

— Усещаш ли в него да има нещо различно от хартия?

— Като например какво?

— Каквото и да било, което не е писмо.

— Не. Напълно плосък плик, все едно вътре няма нищо. Няма никакви несвойствени предмети, ако това имаш предвид. Да го отворя ли?

— Действай, но спри, ако видиш каквото и да е, различно от хартия.

— Добре. Отворих го. Само един лист. Напечатан. Съвсем обикновен, няма титул на бланка. — Последваха няколко секунди тишина. — Какво?! Какво, по дяволите…

— Какво има?

— Това е невъзможно! Просто няма начин…

— Прочети ми го.

Мелъри зачете с невярващ глас:

— „Оставям ти тази бележка, да не би случайно да пропуснеш обаждането ми. Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет. Напомня ли ти на някого? И помни — ще се срещна с теб през ноември или най-късно през декември.“

— Това ли е?

— Това е. Точно така казва — „просто си помисли за числото деветнайсет“. Как, по дяволите, е направил това? Невъзможно е!

— Но така пише?

— Да! Само че… искам да кажа, че… Не знам какво искам да кажа! Имам предвид… това просто не е възможно! Господи, Дейви, какво става?!

— Не зная. Не още. Но ще разберем.

Нещо си бе дошло на мястото — не разрешението, все още бе твърде далеч от това, но нещо в него се бе раздвижило. Вече бе отдаден напълно на предизвикателството, на сто процента.

Маделайн бе застанала на вратата на кабинета и го видя. Видя острата светлина в очите му — огъня на този несравним ум — и както винаги това я изпълни със страхопочитание. И самота.

Интелектуалното предизвикателство, което представляваше загадката с новото число, както и приливът на адреналин, предизвикан от нея, държаха Гърни буден дълго след като мина полунощ, макар да си бе легнал в десет. Неспокойно се обръщаше от една страна на друга, докато съзнанието му се блъскаше в проблема — както когато човек не може да открие ключа си насън и обикаля къщата, пробвайки отново и отново заключените врати и прозорци.

А после отново усети вкуса на индийското орехче от супата с тиква, с която бяха вечеряли, което само засили усещането за неприятен сън. „Ако все още не знаеш кой съм, просто си помисли за числото деветнайсет.“ И точно това бе числото, което Мелъри бе избрал. За което бе помислил, преди да отвори писмото. Невъзможно! Но се бе случило. Проблемът с индийското орехче се влошаваше. Три пъти стана да пие вода, но вкусът му отказваше да изчезне. А след това и маслото се превърна в проблем. Масло и индийско орехче. Маделайн слагаше по много и от двете в супата си от тиква. Даже веднъж бе споменал за това пред терапевта им. Бившият им терапевт. Всъщност терапевт, когото бяха посетили само два пъти, когато се караха на тема дали той да се пенсионира и си бяха помислили (погрешно, както се оказа), че ако включат и трета страна, това може да внесе яснота и да помогне за дебатите. Сега се опита да си припомни как изобщо бе повдигнат въпросът за супата, какъв бе контекстът, защо бе сметнал за подходящо да говори за нещо толкова незначително.

Случило се бе по време на часа, когато Маделайн заговори за него, сякаш той не беше в стаята. Започна с разказ за това как спи. Обясни на терапевта, че след като веднъж заспи, рядко се събужда преди сутринта. А, да — точно така. Тогава той се бе намесил с думите, че единственото изключение е през нощите, когато е правила супа от тиква и той не успява да отмие от небцето си вкуса на масло и индийско орехче. Обаче тя бе продължила да говори, като пренебрегна краткото му и глупаво включване. Обръщаше се само към терапевта, сякаш двамата бяха възрастни, които обсъждат дете.

Беше казала, че не я учудва това, че след като веднъж заспи, Дейв рядко се буди до сутринта. Толкова добър мъж, толкова свестен — и въпреки това, толкова изпълнен с вина заради самия факт, че е човек. Така измъчван от грешките и недостатъците си. С несравним списък от професионални успехи, помрачени — в ума му — от шепа провали. Винаги размишлява. Неумолимо и неуморно разрешава проблемите — един подир друг — като Сизиф, който търкаля камъка нагоре по хълма, отново и отново, и отново. Смята живота за загадка, която трябва да бъде разгадана. Но не всичко в живота е загадка, бе казала тя най-накрая на него, вместо на терапевта. Има неща, които трябва да бъдат възприемани по други начини. Мистерии — не загадки. Неща, които да бъдат обичани — не дешифрирани.

Това да си припомни тогавашните й коментари, докато лежеше в леглото, оказа странен ефект върху него. Напълно потъна в спомена, едновременно обезпокоен и изтощен от него. Най-накрая той изчезна, заедно с вкуса на масло и индийско орехче, и Гърни се гмурна в неспокоен сън.

Бе почти утро, когато бе разбуден от Маделайн. Тя стана от леглото и тихо си издуха носа. За секунда той се замисли дали не е плакала, но мисълта бе неясна и лесно бе изместена от по-правдоподобното обяснение, че жена му отново страда от някоя от есенните си алергии. В полудрямката си той смътно осъзнаваше действията й. Тя отиде до шкафа и се наметна с хавлиения си халат. Малко по-късно чу — или си представи, че е чул, не бе напълно сигурен кое от двете — стъпките й по стълбите към сутерена. По някое време след това я видя да излиза безшумно през вратата на спалнята. В първите бледи лъчи на утринната светлина, която нахлуваше в коридора от спалнята, тя приличаше на привидение. Носеше нещо — някаква кутия.

Очите му все още бяха натежали от изтощението, така че той дремна още един час.

Глава 15 Дихотомии

Стана не защото си бе отпочинал или дори защото бе напълно буден, а защото ставането бе за предпочитане пред това да потъне отново в съня, от който не си спомняше конкретни детайли. Приличаше на махмурлука през студентските му години. Насили се да влезе под душа, който съвсем леко подобри настроението му, после се облече и отиде в кухнята. Остана доволен, когато видя, че Маделайн е направила достатъчно кафе и за двама им. Тя бе седнала на кухненската маса и замислено гледаше през френските прозорци. Беше обгърнала с две ръце голямата си сферична чаша, над която се издигаше пара. Сякаш искаше да се стопли. Той си сипа чаша кафе и седна срещу нея на масата.

— Добро утро! — каза й той.

Тя му се усмихна разсеяно в отговор. Той проследи погледа й през градината чак до покрития с дървета хълм в далечния край на пасището. Сърдит вятър оголваше дърветата от последните им листа. Силният вятър обикновено правеше Маделайн нервна, откакто един огромен дъб се бе стоварил на шосето точно пред колата й в деня, когато се преместиха в Уолнът Кросинг. Днес обаче тя явно бе прекалено заета, за да му обърне внимание.

След една-две минути се обърна към него, а погледът й се изостри, като че ли нещо в облеклото или изражението му внезапно й бе направило впечатление.

— Къде ще ходиш? — попита тя.

Той се поколеба.

— До Пиъни. В института.

— Защо?

— Защо? — Гласът му бе станал дрезгав от раздразнение. — Защото Мелъри все още отказва да отнесе проблема си до местната полиция, а аз искам да го подтикна още малко в тази посока.

— Можеш да свършиш това и по телефона.

— Не и толкова добре, колкото ще го направя лице в лице. Освен това искам копия на всички бележки, както и на записа от телефонното обаждане от снощи.

— Куриерските фирми не се ли използват именно за такива цели?

— Какъв е проблемът да отида до института?

— Проблемът не е къде отиваш, а защо отиваш.

— Да го убедя да отиде в полицията? Да взема съобщенията?

— Наистина ли вярваш, че това е причината да изминеш целия път до Пиъни?

— Че какво друго, по дяволите?

Тя му метна дълъг и почти съжалителен поглед, преди да отговори:

— Отиваш — каза меко, — защото си се хванал с това нещо и не можеш да го оставиш. Отиваш, защото не можеш да стоиш настрани. — После бавно затвори очите си. Беше като края на филм, когато кадрите постепенно се размиват и изчезват. Често се случваше Маделайн да приключи някой спор просто така — казваше или правеше нещо, което прескачаше потока на мислите му и го оставяше без думи. Този път като че ли знаеше защо думите й имаха такъв ефект върху него или поне част от причините. В тона й бе чул ехо от речта й пред терапевта, речта, която толкова живо си бе припомнил само преди няколко часа. Съвпадението бе неприятно и объркващо. Сякаш Маделайн от миналото и Маделайн от настоящето се бяха съюзили срещу него; сякаш си шепнеха една на друга на ухото.

Той остана смълчан дълго време.

Накрая тя взе чашите за кафе и ги изми на мивката. После, вместо да ги остави в сушилнята, както правеше обикновено, ги забърса с кърпа и ги постави в шкафчето над страничния плот. И докато продължаваше да се взира в шкафа, като че ли забравила защо е застанала там, го попита:

— Кога ще ходиш?

Той сви рамене и огледа стаята, сякаш правилният отговор можеше да бъде открит окачен на някоя от стените. Междувременно погледът му бе привлечен от един предмет, поставен на масичката за кафе пред камината. Картонена кутия като тези, които човек получава в магазин за алкохол. Но онова, което наистина прикова и задържа вниманието му, бе бялата панделка, с която бе привързана кутията.

Мили боже! Вероятно това бе донесла от мазето. Макар че кутията изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше, а картонът бе станал тъмнокафяв от изминалите години, не бе възможно да сбърка или забрави панделката. Индусите определено бяха прави: бялото, а не черното, бе естественият цвят на скръбта и траура.

Почувства смазваща празнота в дробовете си, сякаш гравитацията искаше да притегли въздуха и душата му в земята. Дани. Рисунките на Дани. Малкото ми момченце. Той преглътна и отмести поглед, откъсна очите си от огромната загуба. Не можеше да помръдне от слабост. Погледна през френските прозорци, изкашля се, опита се да замести изплувалите спомени с усещанията на сегашния момент, да пренастрои ума си, за да успее да каже нещо. Чу собствения си глас, който разкъса ужасяващата тишина:

— Не мисля, че ще закъснея — обяви той. Нужни бяха цялата му сила, цялата му воля, за да се надигне от стола. — Вероятно ще се прибера навреме за вечеря — добави безсмислено, без да осъзнава думите, които произнасяше.

Маделайн просто го гледаше с едва доловима усмивка, която не бе и усмивка в нормалния смисъл на думата; не каза нищо.

— По-добре да тръгвам — продължи той. — Трябва да стигна навреме. — Почти се олюляваше като слепец, когато я целуна по бузата и тръгна навън към колата си. Забрави си якето.

Пейзажът бе по-различен тази сутрин, по-зимен. Всъщност всички есенни цветове бяха изчезнали от дърветата, но той усещаше това съвсем бегло. Шофираше на автопилот, погълнат от образа на кутията, спомените си за съдържанието й, значението на присъствието й върху масичката.

Защо? Защо сега, след всичките тези години? Каква бе причината? За какво мислеше тя? Беше минал през Дилуид и покрай магазина на Абелард, без дори да забележи. Прилошаваше му. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго, да се вземе в ръце.

Съсредоточи се върху това къде отива и защо отива там. Опита се да принуди съзнанието си да се насочи към съобщенията, стихотворенията, числото деветнайсет. Мелъри, който мисли за числото деветнайсет. А после го открива в писмото. Как бе възможно да се направи това? Това бе вторият път, когато Арибда или Харибда, или както там му беше името, бе извършил този невъзможен подвиг. Имаше определени отлики в двата случая, но и вторият бе така смайващ, както и първият.

Но образът на кутията върху масичката за кафе неумолимо разсейваше концентрацията му — а после същото започна да прави и съдържанието на кутията, което той помнеше отпреди години, когато го бяха прибрали в нея. Рисунките на Дани с пастели. О, боже! Листа със сладките оранжеви нещица, за които Маделайн настояваше, че са невени. И онази смешна драсканица, която беше може би зелен балон, или пък дърво, а може би близалка. О, господи.

И преди да разбере, вече отбиваше на покрития с чакъл, добре поддържан паркинг на института, а съзнанието му не бе регистрирало почти нищо от изминатия път. Огледа се, като по този начин се опита да се съсредоточи и разположи спрямо заобикалящото го, да събере ума и тялото си отново на едно място. Постепенно се отпусна и се почувства почти сънен — с пустотата, която често следва разтърсващите емоции. Погледна си часовника. По някакъв начин бе успял да пристигне точно навреме. Очевидно тази част от него действаше без намесата на съзнанието му, както работеше вегетативната му нервна система.

Като се чудеше дали леденият вятър бе накарал играещите роли клиенти да си останат вътре на топло, той заключи колата и пое по извитата пътека към къщата. Входната врата, както и при предишното му посещение, бе отворена от Мелъри, още преди да почука. Гърни влезе вътре и се спаси от вятъра.

— Някакво ново развитие?

Мелъри поклати глава и затвори тежката антична врата, но не и преди няколко мъртви листа да прелетят през прага.

— Ела в кабинета ми — предложи той. — Там има кафе и сок…

— Бих искал кафе, благодаря — прекъсна го Гърни.

Отново седнаха на същите големи кресла край камината. Върху ниската маса помежду им имаше голям кафяв плик. Мелъри го посочи и обясни:

— Ксерокопия на бележките и запис на обаждането. Приготвих ти ги.

Гърни взе плика и го сложи в скута си.

Мелъри го гледаше с очакване.

— Трябва да отидеш в полицията — каза Гърни.

— Вече обсъждахме това.

— Трябва да говорим по този въпрос отново.

Мелъри затвори очи и започна да масажира челото си, като че ли изпитваше болка. Когато ги отвори, явно беше взел решение.

— Ела на лекцията, която ще изнеса сега. Това е единственият начин, по който ще разбереш. — Говореше бързо, като че ли искаше да предотврати възраженията му. — Това, което се случва тук, е много неуловимо, много крехко. Учим гостите си за съвестта, мира, чистотата. Да спечелим доверието им е много важно. Подлагаме ги на нещо, което може да промени целия им живот. Само че това е като да… изписваш образи и думи със самолет. Ако небето е чисто, са четливи. Но само един лек порив на вятъра и всичко се превръща в безсмислени драсканици. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съм напълно сигурен.

— Просто ела на лекцията! — примоли се Мелъри.

Беше точно 10:00 часа сутринта, когато Гърни го последва на приземния етаж на главната сграда. Приличаше на обща гостна в скъпа провинциална странноприемница. Една дузина кресла и няколко дивана бяха разположени в полукръг, ориентирани към голяма камина. Повече от двайсет души вече бяха заели местата си. Няколко се въртяха около масивен бюфет, върху който имаше сребърен термос за кафе и поднос с кроасани.

Мелъри закрачи непринудено към мястото пред камината и се обърна с лице към публиката си. Онези при бюфета побързаха да седнат и всички замлъкнаха в очакване. Мелъри показа с жест на Гърни да се разположи в едно кресло до камината.

— Това е Дейвид — обяви Мелъри с усмивка, отправена в неговата посока. — Той иска да научи повече за онова, което правим, така че го поканих да остане на нашата сутрешна среща.

Няколко гласа го поздравиха приятелски, по всички лица имаше усмивки, повечето от които изглеждаха искрени. Той срещна погледа на жената, която бе използвала такъв непристоен език предния ден, когато го заговори.

Изглеждаше скромна и засрамена, даже леко се изчерви.

— Ролите, които управляват живота ни — започна Мелъри без предисловие, — са онези, които не осъзнаваме. Нуждите, които най-неуморно ни движат, са онези, за които най-малко си даваме сметка. За да бъдем щастливи и свободни, трябва да видим истинската същност на ролите, които играем, и да изнесем скритите си нужди на ярката дневна светлина.

Говореше спокойно и откровено и бе приковал пълното внимание на публиката си:

— Първата пречка, в която може да се препънем по време на търсенето си, е предположението, че вече се познаваме, че знаем защо чувстваме това, което чувстваме към живота и хората край себе си. За да напреднем, ще е необходимо да сме по-непредубедени. За да открие човек истината за себе си, трябва да спре да настоява, че вече му е известна. Никога няма да успея да отстраня този голям камък от пътеката си, ако не разбера какво точно представлява.

Точно когато Гърни си мислеше, че с последните думи просто разпръсква типичната Ню Ейдж мъгла, гласът на Мелъри внезапно се извиси:

— Знаете ли какво е камъкът? Той е вашата представа за вас самите, тези, които си мислите, че сте. Човекът, който си мислите, че сте, държи онзи, когото сте в действителност — заключен, без светлина и храна, без приятели. Човекът, който си мислите, че сте, се опитва да убие човека, който представлявате. И прави това откакто сте на този свят и двамата.

Мелъри замълча, очевидно обзет от отчаяние и покруса. Вгледа се в слушателите си, а те като че ли бяха забравили да дишат.

Когато проговори отново, гласът му бе по-сдържан, по-подходящ за водене на разговор, но все още силно разчувстван:

— Човекът, който си мисля, че съм, е ужасен от човека, който съм наистина, ужасен е от това, което другите ще си помислят за него. Какво биха ми сторили, ако знаеха кой съм в действителност? По-добре да си остана в безопасност! По-добре да скрия истинската личност, да я уморя от глад, да я погреба!

Той направи нова пауза, а трескавият огън в очите му отслабна.

— Кога започва всичко това? Кога се превръщаме в тази двойка нефункциониращи близнаци — измисленият човек в главата ни и истинският, заключен и умиращ? Вярвам, че започва много рано. Знам, че в моя случай близнаците бяха добре развити — всеки на собственото си неудобно място — по времето, когато навърших девет. Ще ви разкажа една история. Извинявам се на тези, които вече са я чували.

Гърни огледа стаята и забеляза между съсредоточените и внимателни лица няколко, които се усмихваха, явно разпознали думите. Очевидно перспективата да чуят някоя от историите на Мелъри за втори или дори трети път не отегчаваше и не дразнеше никого; всъщност като че ли само усилваше нетърпеливото им очакване. Това напомняше за реакцията на малко дете към обещанието да му разкажат отново любимата му приказка.

— Веднъж, когато тръгвах на училище, майка ми ми даде банкнота от двайсет долара, за да купя мляко и хляб по пътя към дома. Когато в три следобед излязох от училище, реших да се отбия в малката закусвалня до двора на училището, за да изпия една кока-кола, преди да мина през магазина за хранителни стоки. На това място се събираха някои от децата от училище след часовете. Сложих банкнотата на гишето, за да платя за колата, но преди касиерът да успее да я вземе и да ми върне рестото, едно от другите деца мина наблизо и я видя. „Ей, Мелъри, каза ми, откъде взе двайсетте долара?“ Онова момче беше най-якото момче в четвърти клас, а това бе класът, в който бях и аз. Бях на девет, а той на единайсет. Два пъти беше повтарял и беше плашещ — съвсем не беше някой, с когото да се виждаш, да излизаш или дори да говориш. Често се биеше и се чуваха слухове, че влиза с взлом в къщите на хората и краде разни работи. Когато ме попита откъде са двайсетте долара, мислех да му кажа, че майка ми ми ги е дала да купя мляко и хляб, но се уплаших, че ще ми се присмее, ще ме нарече мамино синче. А аз исках да кажа нещо, с което да го впечатля, затова отвърнах, че съм ги откраднал. Той изглеждаше заинтригуван, което ме накара да се почувствам добре. А после ме попита от кого, така че казах първото нещо, което ми дойде на ума. Че съм ги взел от майка си. Той кимна, усмихна се и се отдалечи. Е, аз бях някак облекчен и едновременно с това се чувствах неудобно. До другия ден бях забравил за случката. Но една седмица по-късно той дойде при мен в двора на училището и попита: „Ей, Мелъри, да си крал скоро пари от майка си?“, а аз отвърнах, че не съм. И тогава той поиска да знае: „А защо не откраднеш други двайсет долара?“. Не знаех какво да отговоря. Просто го зяпах. Тогава той се ухили леко, с една гаднярска усмивка, и ми нареди: „Ще откраднеш други двайсет долара и ще ми ги дадеш или ще кажа на майка ти за двайсетте, които открадна миналата седмица“. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Господи! — възкликна една жена с конска физиономия, която бе седнала в бургундскочервено кресло от другата страна на камината. Останалите присъстващи също нададоха съчувстващо и ядосано мърморене.

— Какъв нещастник! — изръмжа як, набит мъж с убийствен поглед.

— Това ме хвърли в паника. Можех ясно да видя как отива при майка ми и й разказва, че съм откраднал двайсет долара от нея. Абсурдността на това — колко невероятно бе малкият гангстер да отиде при майка ми за каквото и да било — така и не ми хрумна. Умът ми бе прекалено обсебен от страха — страха, че ще й каже и тя ще му повярва. Нямах абсолютно никакво доверие на истината. Така че, паникьосан до безумие, взех най-лошото възможно решение. Откраднах двайсет долара от портмонето на майка си и му ги дадох на следващия ден. Разбира се, другата седмица пак поиска. И на по-следващата. И отново и отново, в продължение на шест седмици, докато накрая баща ми ме хвана на местопрестъплението. Тъкмо затварях чекмеджето на бюрото на майка си, стиснал в ръка двайсетдоларова банкнота. Признах си. Разказах на родителите си цялата ужасна и срамна история. Но само стана по-зле. Извикаха свещеника ни, монсеньор Риърдън, а той ме отведе в енорийската църква, в дома си, за да разкажа всичко отново. А на следващата вечер ни накара да се върнем и да седнем у тях заедно с малкия изнудвач и родителите му и аз трябваше отново да разправя историята. Но дори и с това не се приключи. Моите родители ми спряха джобните за цяла година, за да им върна парите, които бях откраднал. Това промени начина, по който се отнасяха с мен и по който ме възприемаха. Изнудвачът си съчини версия на случилото се, която разказа на всички в училище и която го представяше като Робин Худ, а мен като плъх, който само гледа откъде да чопне нещо. И от време на време ми се усмихваше ледено, а погледът му намекваше, че в някой близък ден може да изпитам удоволствието да полетя от покрива на някой блок.

Мелъри направи нова пауза и започна да масажира лицето си с длани, сякаш за да отпусне мускулите, които се бяха напрегнали от спомените му.

Едрият мъж поклати мрачно глава и отново каза:

— Какъв нещастник!

— Точно това си мислех и аз — заяви Мелъри, — какъв манипулативен малък нещастник! Когато и да се сещах за цялата каша, точно това бе следващата мисъл — „Какъв нещастник!“. Не ми хрумваше нищо друго.

— И си бил прав! — отсече едрият с глас, който очевидно бе свикнал да раздава заповеди и да се вслушват в тях. — Точно такъв е бил.

— Точно такъв бе — съгласи се Мелъри, а напрежението в гласа му се покачваше, — точно такъв беше той. Но така и не преодолях това какъв бе той, за да се запитам какъв бях аз. Беше толкова явно какъв е той, че никога не се запитах какъв съм аз. Кое, за бога, бе това деветгодишно дете и защо извърши онова, което извърши? Не е достатъчно да се каже просто, че се страхуваше.

Точно от какво се страхуваше? И за кого се мислеше?

Гърни с изненада откри, че е завладян от разказа. Мелъри бе спечелил вниманието му напълно, точно както и това на всеки друг в помещението. Той самият вече не бе просто наблюдател, а се бе превърнал в участник в това неочаквано търсене на значение, мотив, идентичност. Мелъри бе започнал да крачи напред-назад пред огромната камина, докато говореше, като че ли спомените и въпросите не му позволяваха да спре на едно място.

— Когато и да си помислех за онова момче — за себе си на девет години — го виждах като жертва, жертва на изнудване, жертва на невинното си желание да бъде обичано, да му се възхищават, да го приемат. Всичко, което бе искало то, бе просто по-голямото момче да го хареса. Беше жертва на един жесток свят. Горкото малко дете, горката малка овчица в зъбите на вълка.

Мелъри спря да крачи и се завъртя така, че да застане лице в лице с публиката си. Сега говореше по-спокойно и меко:

— Само че онова малко момче беше и нещо друго. То бе лъжец и крадец.

Слушателите се разделиха на два лагера: тези, които се канеха да възразят, и тези, които кимаха в съгласие.

— То излъга, когато бе запитано откъде има двайсетте долара. Престори се на крадец, за да впечатли някого, когото смяташе за такъв. После, когато се сблъска със заплахата да кажат на майка му, че е крадец, предпочете наистина да открадне, отколкото тя да си помисли, че го е направил. Онова, което го интересуваше най-вече, бе да контролира какво другите си мислят за него. За него нямаше толкова голямо значение дали в действителност е лъжец, или крадец, или какъв ефект има поведението му върху хората, които лъже и от които краде; по-важно бе какво си мислят те. Ще го кажа така: нямаше достатъчно значение, за да го накара да не лъже и да не краде. Беше важно само дотолкова, доколкото разяждаше като отрова самоуважението му всеки път, когато лъжеше и крадеше. Само дотолкова, че да се мрази и да му се иска да умре.

Мелъри замълча за няколко секунди, за да могат да възприемат коментарите му, след което продължи:

— Ето какво искам да направите. Подгответе списък на хората, които не можете да понасяте, хора, на които сте ядосани, хора, които са ви сторили нещо лошо — и се запитайте: „Как се озовах в това положение? Как се обвързах с тези хора? Какви бяха мотивите ми? Как биха изглеждали на един обективен наблюдател действията ми в тази ситуация?“. Недейте — повтарям, недейте да се фокусирате върху ужасните неща, които е направил този друг човек. Не търсим някого, когото да обвиним. Това сме правили през целия си живот и то не ни е довело доникъде. Единственото, което сме получили по този начин, е един дълъг списък с хора, които да обвиняваме за всичко, което се е обърквало през живота ни! Дълъг и безполезен списък! Истинският въпрос, единственият въпрос, който има значение, е: Къде е моето място в това? Как отворих вратата, която води в тази стая? Когато аз бях на девет, отворих вратата чрез лъжата си — за да спечеля възхищение. А вие как отворихте вратата?

Дребната жена, която беше нагрубила Гърни, все повече се смущаваше. Тя несигурно вдигна ръка и запита:

— А няма ли такива случаи понякога, когато някой зъл човек прави нещо ужасно на добър и невинен човек, влиза в къщата му и го ограбва, да речем? Това не би било по вина на добрия човек, нали?

Мелъри се усмихна:

— Наистина на добрите хора понякога им се случват лоши неща. Но тези хора не прекарват остатъка от живота си в скърцане със зъби заради случилото се, нито преповтарят отново и отново в ума си ужасяващия спомен за грабежа. Личните сблъсъци, които ни разстройват най-много, онези, от които сякаш не можем да се отърсим, са сблъсъците, в които сме изиграли роля, която не искаме да си признаем. Това е причината болката да не спира — защото отказваме да погледнем към източника й. Не можем да я отхвърлим, защото отказваме да видим точката, в която тя се свързва с нас.

Мелъри затвори очи, като че събираше сили да продължи:

— Най-силна болка през живота ни причиняват грешките, които отказваме да признаем, нещата, които са толкова несъвместими с това кои сме, че не можем да понесем да ги видим. Така се превръщаме в двама души в една кожа, двама души, които не могат да се понасят един друг. Лъжецът и човекът, който презира лъжците. Крадецът и онзи, който мрази крадците. Няма болка, толкова страшна като тази от битката, вилнееща на подсъзнателно ниво. Бягаме от нея, но тя тича с нас. Където и да отидем, колкото и далеч да избягаме, вземаме и тази битка със себе си.

Мелъри отново бе започнал да крачи напред-назад пред камината.

— Направете каквото ви казах. Списък на всички хора, които обвинявате за проблемите в живота си. Колкото повече сте им ядосани, толкова по-добре. Запишете имената им. Колкото по-убедени сте в собствената си невинност, толкова по-добре. Напишете какво са ви направили и как и колко сте били наранени. А след това се запитайте как сте отворили вратата. Ако първата ви мисъл е, че това упражнение е безсмислено, запитайте се защо толкова ви се иска да не го правите. Помнете, че не става въпрос да опростите на другите вината, която имат. Това е работа на Бог, не ваша. Вашата работа се свежда до един въпрос: Как отворих вратата?

Той замълча и огледа стаята, като се опита да срещне погледа на колкото се може повече от слушателите си.

— Как отворих вратата? Щастието ви през остатъка от живота ви ще зависи от това, доколко честно отговорите сега на този въпрос. — Той замълча, очевидно изтощен, и обяви кратка почивка — „за кафе, чай, свеж въздух, тоалетна и така нататък“.

Докато хората се надигаха от креслата и диваните, Мелъри въпросително изгледа Гърни, който бе останал на мястото си.

— Това помогна ли? — попита го.

— Беше впечатляващо.

— По какъв начин?

— Ти си изключително добър лектор.

Мелъри кимна — жестът му не изразяваше нито скромност, нито липсата й.

— Усети ли колко крехко е всичко това?

— Имаш предвид връзката, която установяваш с гостите си? — Предполагам, че връзка е достатъчно подходяща дума, стига да назоваваш с нея комбинацията от доверие, отъждествяване, разбирателство, откритост, вяра, надежда и любов. И особено ако разбираш колко деликатни са тези цветя точно когато разцъфват за пръв път.

Гърни се затрудняваше все повече да реши какво представлява Марк Мелъри. Ако беше шарлатанин, то със сигурност бе най-добрият, когото някога бе виждал.

Мелъри вдигна ръка и повика млада жена, застанала до каната с кафе:

— А, Кийра, би ли ми направила огромната услуга да ми намериш Джъстин?

— Естествено! — отвърна тя без колебание, направи пирует и се отправи да изпълни задачата.

— Кой е Джъстин? — поинтересува се Гърни.

— Един млад човек, който все повече ми помага. Почти не мога да се справям без него. Първоначално дойде тук като гост. Тогава беше на двайсет и една — това е минималната възраст, за да приемем някого. Върна се три пъти, като на третия остана за постоянно.

— Какво прави?

— Предполагам, че най-добре ще го опиша, ако кажа, че върши каквото върша и аз.

Гърни го изгледа озадачено.

— От първото си посещение Джъстин бе на правилната дължина на вълната — веднага възприемаше, каквото казвах, с всичките му нюанси. Съобразителен млад мъж, прекрасно попълнение и голяма помощ за всичко, което правим. Онова, на което учим хората в института, е буквално създадено за него — както и обратното. Той има бъдеще при нас, ако го поиска.

— Марк-младши — каза Гърни по-скоро на себе си.

— Моля?

— Звучи като идеалния син. Възприема, разбира и оценява всичко, което му предлагаш.

Спретнат и интелигентен на вид млад мъж влезе в стаята и тръгна към тях.

— Джъстин, искам да те запозная с един стар приятел, Дейв Гърни.

Младият мъж протегна ръка с комбинация от топлина и срамежливост.

След като се здрависаха, Мелъри отведе Джъстин настрани и му каза с тих глас:

— Искам да поемеш следващата част, да им дадеш примери за вътрешни дихотомии4.

— С удоволствие — съгласи се младежът.

Гърни изчака Джъстин да отиде за кафе, след което заяви на Мелъри:

— Ако имаш време, бих искал да се обадиш на един човек, преди да си тръгна.

— Да се върнем в къщата. — Явно беше, че Мелъри желае да постави дистанция между гостите си и всичко, което би могло да е свързано с настоящите му затруднения.

По пътя към къщата Гърни обясни, че иска от него да се обади на Грегъри Дърмот и да поиска повече подробности за историята и сигурността на пощенската му кутия, както и всичко друго, което си спомня за получаването на чека от 289.87 долара на името на Х. Арибда, който бе върнал на Мелъри. По-точно — има ли друг човек от фирмата на Дърмот правото да отключва кутията? Дърмот винаги ли държи при себе си ключа? Има ли втори ключ? Кога е наел кутията, от колко време я ползва? Случвало ли се е друг път да получава в нея поща със сбъркан адрес? Да е получавал някога чек, за който няма обяснение? Дали имената Арибда, Харибда или Марк Мелъри му говорят нещо? Някога да са му споменавали за Института за духовно обновление?

Точно когато на Мелъри започна да му идва в повече, Гърни извади от джоба си една индекс карта и му я подаде:

— Всички въпроси са тук. Господин Дърмот може и да не иска да отговори на всичките, но си струва да опитаме.

Докато вървяха сред лехите от увехнали и вехнещи цветя, Мелъри като че потъваше все повече в тревогите си. Когато стигнаха до патиото зад елегантния му дом, той спря и заговори, снижавайки гласа си, като че се притесняваше да не ги подслушват:

— Миналата нощ не спах изобщо. Тая работа с числото деветнайсет направо ме побърка.

— Не ти ли хрумна някаква връзка? Не се ли сещаш какво значение има за теб?

— Нищо съществено. Разни глупости. Веднъж един терапевт ми даде списък от двайсет въпроса, темата беше „Имате ли проблем с пиенето?“, а аз отговорих с „да“ на деветнайсет от тях. Първата ми съпруга беше на деветнайсет, когато се оженихме. Такива неща — случайни асоциации, нищо, за което човек да може да предвиди, че ще се сетя, независимо колко добре ме познава.

— Въпреки това той го е направил.

— Точно това ме побърква! Погледни фактите. В пощенската ми кутия е оставен запечатан плик. Получавам телефонно обаждане и ми се казва да си намисля, което число искам. Избирам деветнайсет. Отивам до кутията, вземам плика, а в писмото в него се споменава деветнайсет! Точно числото, което ми е хрумнало! Можеше да си помисля за две хиляди деветстотин петдесет и едно. Но помислих за деветнайсет и това бе числото в писмото. Казваш, че ЕСВ — екстрасензорните възприятия, са глупости, но как ще обясниш това по друг начин?!

Гърни отговори с тон, който беше толкова спокоен, колкото този на Мелъри — възбуден.

— Нещо липсва в представата ни за случилото си. Разглеждаме проблема по начин, заради който задаваме погрешни въпроси.

— А кой е правилният въпрос?

— Когато разбера, ти ще си първият, който ще научи. Но ти давам гаранция, че няма да има нищо общо с ЕСВ.

Мелъри поклати глава, като жестът му приличаше повече на тик, отколкото на начин за изразяване. После погледна към задната стена на къщата си и надолу към патиото, на което бе застанал. Празният му поглед разкриваше, че няма представа как се е озовал там.

— Хайде да влезем — предложи му Гърни.

Мелъри се съвзе и като че чак сега си спомни нещо:

— Забравих… извинявай, Кеди си е тук днес следобед. Не мога… искам да кажа, може би ще е най-добре да не… Имам предвид, няма да мога да се обадя на Дърмот веднага. Ще се наложи да импровизирам по-късно.

— Но ще го направиш днес, нали?

— Да, да, разбира се — просто трябва да е в подходящия момент. Ще ти звънна веднага след като говоря с него.

Гърни кимна и се вгледа в очите му: в тях ясно се различаваше страхът, че животът му се разпада.

— Само един въпрос, преди да си тръгна. Чух те да молиш Джъстин да говори за „вътрешни дихотомии“. Зачудих се какво означава.

— Нищо не ти убягва — отбеляза Мелъри с лека гримаса. — „Дихотомия“ означава разделяне, по-точно раздвояване на нещо. Използвам го, за да опиша конфликтите в нас.

— Имаш предвид неща от типа „Джекил и Хайд“?

— Да, но това е по-дълбоко. Човешките същества са силно обременени с вътрешни конфликти. Те оформят взаимоотношенията ни с другите, създават усещане за безсилие и безизходица, съсипват живота ни.

— Дай ми някой пример.

— Мога да ти дам стотици. Най-елементарният е конфликтът между начина, по който възприемаме себе си, и онзи, по който възприемаме другите. Например, ако се караме и ти ми се развикаш, аз ще реша, че причината е в твоята неспособност да се сдържаш. Ако аз ти се разкрещя обаче, ще сметна, че причината е не в моята избухливост, а в това, че си ме провокирал — че си направил нещо, заради което ще е подходящо и дори правилно да ти се развикам.

— Интересно.

— Всички сме склонни да ставаме жертви на убеждението, че обстоятелствата покрай мен предизвикват моите проблеми, но твоите проблеми са предизвикани от собствените ти личност и характер. А това създава конфликти. Моето желание всичко да става по моя начин изглежда оправдано, докато твоето — да става по твоя начин — е инфантилно. Добър е денят, през който аз се чувствам добре, а ти също се държиш добре. Начинът, по който аз виждам нещата, е начинът, по който те стоят. Начинът, по който ти ги виждаш, е изкривен от твоите разбирания.

— Схванах идеята.

— Това е просто началото, едва докосва повърхността. Умът е всъщност купчина противоречия и конфликти. Лъжем, за да накараме другите да ни вярват. Крием истинската си същност в търсене на близост. Преследваме щастието по такъв начин, че в крайна сметка го прогонваме. Когато грешим, най-силно настояваме, че сме прави.

Мелъри се бе захванал сериозно да излага програмата си и говореше енергично и с дар слово. Дори в тази стресова ситуация тя успяваше напълно да ангажира вниманието му.

— Оставам с впечатлението — намеси се Гърни, — че говориш за някаква лична болка, а не просто за общочовешко състояние.

Мелъри кимна бавно.

— Няма по-силна болка от тази в тялото ти да живеят двама души.

Глава 16 Краят на началото

У Гърни пак се появи некомфортното чувство, което идваше и си отиваше от първото посещение на Мелъри в Уолнът Кросинг насам. Сега осъзна разочаровано, че чувството е всъщност копнеж деянието да е извършено, да има местопрестъпление, което да бъде щателно претърсено и проучено, измерено и начертано на схема; да се съберат, анализират и идентифицират отпечатъци от пръсти и стъпки, косми и нишки; да се разпитат свидетели, открият заподозрени, проверят алибита, разследват взаимоотношения, да се намери оръжието и да се изследват куршумите. Никога преди не се бе оказвал замесен в такъв дразнещ и неясен от правна гледна точка случай, при който да има толкова пречки за нормалните процедури.

Докато шофираше в планината от института надолу към селото, разсъждаваше върху страховете, които се съревноваваха у Мелъри — от една страна, отмъстителен преследвач, а от другата — намеса на полицията, която би отблъснала клиентите му. Убеждението на Мелъри, че лекарството би било по-опасно от болестта, превръщаше ситуацията в патова.

Чудеше се също дали Мелъри знае повече, отколкото казва. Дали помнеше нещо, сторено в далечното минало, което би могло да е причина за настоящата кампания от инсинуации и заплахи?

Знаеше ли доктор Джекил какво е извършил господин Хайд?

Темата на лекцията на Мелъри — две воюващи съзнания в едно тяло — заинтересува Гърни по други причини. Тя отговаряше на собствената му представа, придобита през годините и подновена наскоро чрез опитите му в сферата на изкуството, със снимките на престъпници: че раздвоението на душата често се забелязва в лицето и най-вече в очите. Отново и отново си припомняше лица, които бе виждал и които бяха всъщност две, заключени в едно. Този феномен много по-лесно се наблюдаваше на снимка. Всичко, което трябваше да направи човек, бе да покрие едната половина на лицето с лист хартия през средата и по продължение на носа, така че да се вижда само едното око. После да нахвърля описание на личността, която се разкрива отляво, и на онази вдясно. Бе удивително доколко се различаваха тези характеристики. В едната си половина човек можеше да изглежда спокоен, толерантен и мъдър — а в другата — злопаметен, манипулативен и студен. В тези лица пустотата бе пронизана от единствен проблясък на злата умисъл, водеща до убийство. И много често този проблясък го имаше само в едното око, не и в другото. Вероятно когато срещнеш някого на живо, не си в състояние да възприемеш и съчетаеш противоположните характеристики, разкривани от двете очи. Сигурно разликите са почти незабележими. Но на снимка бе невъзможно да ги пропуснеш.

Гърни си спомни фотографията на Мелъри на корицата на книгата му. Отбеляза си наум да погледне по-добре очите, като се прибере. Също така се сети, че трябва да върне обаждането на Соня Рейнолдс — онова, за което Маделайн му бе съобщила с лед в гласа. Така че на няколко километра от Пиъни той отби на парче покрита с чакъл и обрасла с бурени земя, което отделяше шосето от река Езоп, извади мобилния си телефон и набра номера на галерията на Соня. След четири позвънявания спокойният й глас го подкани да остави съобщение, когато пожелае.

— Соня, Дейв Гърни е. Знам, че ти обещах портрет тази седмица, и се надявам да ти го донеса в събота или поне да ти пратя на имейла графичния файл, така че да можеш да разпечаташ примерно копие. Почти е завършен, но още не съм напълно доволен. — Той замлъкна, когато осъзна, че гласът му е спаднал в долния, по-нежен регистър, който неволно използваше при разговор с привлекателна жена — навик, на който Маделайн му бе обърнала внимание. Прокашля се и продължи: — Същността на това изкуство е характерът. Трябва от пръв поглед да личи, че лицето е на убиец и особено важни са очите. Върху тях работя сега и те ми отнемат толкова време.

Чу се прещракване и прозвуча гласът на Соня. Беше останала без дъх:

— Дейвид, тук съм. Не успях да вдигна навреме, но чух какво каза. Разбирам напълно, че искаш да стане както трябва. Ще е наистина чудесно, ако успееш до събота. В неделя има фестивал и в галерията ще дойдат много хора.

— Ще се постарая. Вероятно ще съм готов късно следобед.

— Идеално! Ще затворя в шест, но ще остана на работа още около час. Ела тогава. Ще имаме време и да поговорим.

Направи му впечатление, че гласът на Соня караше всичко да звучи като сексуално предложение. Естествено, осъзнаваше, че интерпретира нещата твърде свободно и използва повече въображение, отколкото предполагаше ситуацията. Също така знаеше, че е твърде глупав, по дяволите!

— Шест часа е добре — чу се да казва, макар чудесно да помнеше, че офисът на Соня с големите дивани и меки килими е обзаведен по-скоро като личен кабинет, отколкото като място за работа.

Прибра телефона и остана загледан в покритата с трева долина. Както обикновено, гласът на Соня бе нарушил хода на рационалните му мисли, умът му прескачаше от тема на тема като топче за пинг-понг. Твърде удобният и уютен офис на Соня; безпокойството на Маделайн; невъзможността някой да знае предварително за кое число би се сетил друг човек; кръв, червена като нарисувана роза; ти и аз имаме среща; господин 658, Харибда, сгрешената пощенска кутия, страхът на Мелъри от полицията; масовият убиец и кръвосмесител Питър Пигърт; чаровният млад Джъстин, богатата и възрастна Кеди; доктор Джекил и господин Хайд — и така нататък, без рима, хармония и причина, отново и отново, напред-назад. Той смъкна прозореца от страната на пасажера и както беше спрял колата край потока, се облегна назад, затвори очи и се опита да се съсредоточи в звука на водата, ромоляща в каменното си легло.

Събуди го почукване по прозореца току до ухото му. Спря поглед върху безизразно ъгловато лице с очи, скрити от слънчеви очила и с нахлупена отгоре му сива полицейска шапка с периферия. Той свали стъклото.

— Всичко наред ли е, сър? — Въпросът прозвуча по-скоро заплашително, отколкото загрижено, а „сър“ бе очевидно използвано по навик, наместо от учтивост.

— Да, благодаря ви — просто изпитах нужда да затворя очи за миг.

Той погледна към часовника на таблото и установи, че мигът бе продължил петнайсет минути.

— Накъде сте се насочили, сър?

— Към Уолнът Кросинг.

— Разбирам. Пили ли сте нещо днес, сър?

— Не, господин полицай, не съм.

Мъжът кимна и отстъпи назад, за да огледа колата. Устата му — единствената черта от лицето му, която се виждаше и съответно би могла да изразява отношение — бе презрително извита. Сякаш смяташе твърдението на Гърни, че не е пил, за явна лъжа и скоро щеше да открие доказателства за това. Закрачи с прекалена решителност около колата, мина покрай задната й част и пътническата седалка, после покрай предницата и накрая спря отново до прозореца на Гърни. След дълго преценяващо мълчание той проговори със сдържана заплаха в гласа, по-подходяща за шоупрограма, отколкото за рутинна проверка на превозно средство:

— Наясно ли сте, че това не е официално място за паркиране?

— Всъщност не го бях осъзнал — равно отговори Гърни. — Възнамерявах да спра само за минута-две.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и талона, моля?

Гърни извади исканите документи от портфейла си и му ги подаде през прозореца. Не му бе навик при такива ситуации да представя доказателства, че е пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, при това първа степен — заради асоциациите, които това внушаваше. Но когато пътният полицай се обърна с намерението да се върне в патрулната кола, усети една прекалена арогантност, както и враждебност, която щеше да се прояви в неоправдано забавяне най-малкото. С нежелание извади още една карта от портфейла.

— Само секунда, господин полицай — това също би могло да помогне.

Пътният полицай взе картата внимателно. А след това Гърни видя трепването, с което ъгълчетата на устните му показаха промяната в настроението му — и то не в положителна посока. Приличаше на комбинация от разочарование и гняв. С презрителен жест той върна картата, книжката и талона през прозореца.

— Приятен ден, сър. — Тонът, с който го освободи, пожелаваше всичко друго, но не и приятен ден. Върна се в колата си, направи рязък обратен завой и изчезна в посоката, от която бе дошъл.

Независимо колко са усъвършенствали психологичните тестове, помисли си Гърни, или колко високи са станали образователните изисквания, колкото и строго да е обучението в академията — винаги щеше да има ченгета, които не трябва да са ченгета. В този случай пътният полицай не бе извършил конкретно нарушение, но в него имаше нещо жестоко и изпълнено с омраза — Гърни го усещаше, виждаше го в чертите на лицето му — и бе само въпрос на време преди то да се сблъска с огледалния си образ. А тогава щеше да се случи нещо ужасно. Междувременно много хора щяха да бъдат забавяни и дразнени без причина и оправдание. Този пътен полицай беше едно от ченгетата, които караха хората да мразят всички им. Може би в казаното от Мелъри имаше смисъл.

През следващите седем дни в северната част на Кетскилс настъпи зимата. Гърни прекара повечето от това време в кабинета си, поделяйки го между проекта със снимката и усърдното изучаване на съобщенията от Харибда. Пристъпваше пъргаво между тези два свята, като от време на време се отдръпваше и сменяше посоката, за да избегне мислите за рисунките на Дани и хаоса, който те носеха. Очевидното решение щеше да е да поговори с Маделайн за това, да разбере защо бе решила да повдигне въпроса точно сега — буквално да го извади от мазето — и защо чака с такова особено търпение той да каже нещо. Но не можеше да събере сили и решителност да го направи. Така че изтласкваше темата от ума си и се връщаше към историята с Харибда. За нея поне можеше да мисли, без да се чувства изгубен и без сърцето му да започне да препуска.

Така например често мислеше за вечерта след последното си посещение в института. Както бе обещал, Мелъри се обади и преразказа разговора си с Грегъри Дърмот от „Системи за сигурност ГД“. Човекът се бе оказал достатъчно услужлив и учтиво бе отговорил на всичките му въпроси — същите, които Гърни бе написал — но получената информация не беше много. Наел кутията преди година, веднага след като преместил консултантския си бизнес от Хартфорд в Уичърли; никога преди не бил възниквал проблем, със сигурност не и такъв с писма със сбъркан адрес или чекове; единствено той имал достъп до кутията; имената Арибда, Харибда и Мелъри не му говорели нищо; никога не бил чувал за института. Когато го притиснал с въпроса дали не е възможно някой друг от фирмата му да е използвал кутията без позволение, Дърмот обяснил, че това няма как да се случи, защото в компанията му не работи друг човек. „Системи за сигурност ГД“ и Грегъри Дърмот били едно и също. Той бил консултант по сигурността на фирми с поверителни бази данни, които изисквали защита от хакерски атаки. Нищо от онова, което бе казал, не бе осветлило въпроса за чека със сбъркан адрес.

Същото важеше и за проведените от Гърни проучвания в интернет. Източниците бяха напълно единодушни: Грегъри Дърмот притежаваше научна степен от Масачузетски технологичен университет, солидна репутация като компютърен специалист, както и изключителен списък с клиенти. Нито той, нито „Системи за сигурност ГД“ имаше връзка с каквото и да било съдебно дело, преследване или наложена забрана. Нямаше и лоши отзиви в пресата — нито минали, нито настоящи. Накратко, той имаше напълно чисто присъствие в една напълно чиста сфера. Толкова чисто, че чак скърцаше. И все пак някой — по неизвестно каква неразгадаема причина — бе решил да си присвои номера на пощенската му кутия. Гърни отново и отново си задаваше въпроса, чийто отговор не успяваше да открие: Защо ще искаш чекът да бъде изпратен на някого, който почти със сигурност ще го върне?

Буквално го депресираше да мисли за това, да върви по тази задънена улица — като че ли на десетия път щеше да открие в края й нещо, което не е било там на деветия. Но все пак беше по-добре, отколкото да мисли за Дани.

Чак през първата петъчна вечер от ноември снегът заваля сериозно. От няколко рехави снежинки, които се носеха тук-там в здрача, той стана изобилен през следващите два часа, после намаля и около полунощ спря.

Докато Гърни отпиваше живителни глътки от кафето си в събота сутринта, бледият диск на слънцето се прокрадна над ивицата дървета на изток, на около километър и половина от къщата. През нощта не бе духал вятър и сега всичко отвън — от патиото до покрива на плевнята — бе покрито с поне седем-осем сантиметра сняг.

Не беше спал добре, хванат в капана на безброй свързани едно с друго безпокойства. Сега на дневна светлина някои от тях изчезваха — те засягаха Соня. В последната минута бе отложил срещата им, която иначе трябваше да се състои след няколко часа. Несигурността му по отношение на онова, което можеше да се случи там — което той би искал да се случи — го накара да я отмени, засега.

Седеше, както и през цялата отминала седмица, с гръб, обърнат към онзи ъгъл на стаята, в който завързаната с панделка кутия с рисунките на Дани лежеше върху масичката за кафе. Отпиваше от чашата си и гледаше навън, към покритото със снежно одеяло пасище.

Подобна гледка винаги извикваше в ума му миризмата на сняг. Воден от неочакван импулс, той отиде до френските прозорци и ги разтвори.

Острият и леден порив на въздуха докосна у него верига спомени — снежни преспи, издигнати на височината на гърдите от двете страни на пътищата; ръцете му, порозовели и изтръпнали от оформянето на снежни топки; парченца лед, вкопчени във вълната на маншетите на якето му; клони на дървета, извити под тежестта на снега чак до земята; коледни венци на вратите; празни улици; ярки светлини, накъдето и да обърнеш поглед.

Това бе особената черта на миналото — как лежи и те причаква в засада — тихо, невидимо, все едно го няма. Може да се изкушиш да си помислиш, че е изчезнало, че не съществува вече. А после, като подплашен от укритието си фазан, ще избликне като експлозия от звуци, цветове и движение — шокиращо живо.

Искаше да се обгради с миризмата на снега. Взе якето си от закачалката край вратата, наметна си го и излезе. Снегът бе твърде дълбок за обикновените обувки, с които бе, но не искаше да се връща да ги сменя. Закрачи приблизително в посоката на езерото, затвори очи, вдиша дълбоко. Не беше минал и няколко метра, когато чу вратата на кухнята да се отваря. Гласът на Маделайн го повика:

— Дейвид, върни се!

Той се обърна и видя, че се е подала наполовина през вратата, а на лицето й е изписана тревога. Тръгна обратно.

— Какво има?

— Побързай! — подвикна му тя. — По радиото… Марк Мелъри е мъртъв!

— Какво?!

— Марк Мелъри — мъртъв е, точно съобщиха по радиото. Бил е убит! — И тя се прибра в къщата.

— Господи! — измърмори Гърни и усети как гърдите го стягат. Мина на бегом и влезе в кухнята, без да сваля покритите си със сняг обувки. — Кога е станало?

— Не зная. Тази сутрин, снощи — нямам представа. Не казаха.

Той се заслуша. Радиото все още беше включено, но говорителят се бе прехвърлил на друга новина, нещо за банкрута на голяма компания.

— Как е станало?

— Не съобщиха. Просто казаха, че очевидно става дума за убийство.

— Някаква друга информация?

— Не. Да. Нещо за института — там, където се е случило. Институтът за духовно обновление на Мелъри в Пиъни, Ню Йорк. Казаха също, че полицията е вече на местопрестъплението.

— Това ли е всичко?

— Така мисля. Това е ужасно!

Той бавно кимна; умът му препускаше.

— Какво ще правиш? — попита го.

Кратко изброяване на възможностите наум… и остана само една:

— Ще съобщя на полицая, отговарящ за разследването, за връзката си с Мелъри. Какво ще се случи от там нататък зависи само от него.

Маделайн си пое дълбоко въздух и се опита да изобрази смела усмивка, което обаче изобщо не й се удаде.