Намисли си число

Глава 32 Предстоящото прочистване

Младият мъж се облегна назад на възхитително меките възглавници, подпрени на таблата, и ведро се усмихна към екрана на лаптопа си.

— Къде е малкото ми пат-патенце? — запита възрастната жена на леглото до него.

— В щастливото си легълце, планира как чудовищата да умрат.

— Стихотворение ли пишеш?

— Да, майко.

— Прочети го високо, на глас.

— Не е завършено.

— Прочети го на глас! — повтори тя. Може би бе забравила, че вече го е казала.

— Не е достатъчно добро. Нужно му е още нещо. — Той нагласи ъгъла на екрана.

— Имаш такъв красив глас — продължи тя, като че повтаряше заучени фрази, и разсеяно докосна русите къдрици на перуката си.

Той затвори очите си за миг. После, сякаш се канеше да свири на флейта, леко навлажни устните си. Когато започна да говори, думите се понесоха в игрив шепот:

Той въздъхна и се загледа в екрана, после намръщи носа си.

— Стъпката не е правилна.

Възрастната жена кимна с кротко неразбиране и запита с престорения си глас на малко момиченце:

— Какво ще прави малкото ми патенце?

Той се изкуши да опише „предстоящото прочистване“ с всички подробности, точно както си го представяше. Смъртта на всички чудовища. Бе толкова цветно и ярко, така възбуждащо, така… приятно! Но същевременно се гордееше с реализма си, със способността си да осъзнава ограниченията на майка си. Знаеше, че на въпросите си тя не очаква конкретни отговори, че ги забравя в момента, в който ги изрича, че думите му за нея са основно звуци — звуци, които харесва и които я успокояват. Можеше да каже каквото и да било — да брои до десет, да рецитира детско стихче. Наистина нямаше значение какво точно говори, стига да е произнесено с чувство и ритъм. Разбира се, той винаги се стараеше богато да модулира думите. Доставяше му удоволствие да я прави щастлива.

Глава 33 Отвратителна нощ

От време на време Гърни сънуваше един болезнен сън, сън, който сякаш бе заченат в сърцето на самата тъга. В този сън той разбираше с яснота, която е отвъд думите, че изворът на всяка скръб е загубата, а най-голяма е загубата, когато губиш любов.

В най-новата версия на съня, която бе по-близо до скица, отколкото до картина, баща му бе облечен, както се обличаше за работа преди четирийсет години — и във всички отношения изглеждаше точно както тогава. Безличното му бежово яке, сивите панталони, избледнелите петънца върху опакото на големите му длани и на кръглото му чело, подигравателният поглед, който сякаш се взираше в сцена, случваща се другаде. Едва доловимото безпокойство и желание да тръгне на път, да бъде някъде — където и да било, но не и където бе в момента, странният факт, че казваше толкова малко и въпреки това успяваше да разкрие толкова много недоволство — всички тези погребани образи бяха възкресени в една-единствена сцена, продължила не повече от минута. А после и Гърни стана част от сцената, беше дете, загледано в онази далечна фигура. Молеше го да не тръгва, топли сълзи се стичаха по лицето му със силата, която е характерна само за сънищата — така, както бе сигурен, че никога не се бе случвало в действителност в присъствието на баща му. Всъщност не можеше да си спомни нито един случай, в който да са проявили силни емоции помежду си.

След това внезапно отвори очи с лице, все още обляно в сълзи, а сърцето го болеше.

Изкуши се да събуди Маделайн, да й разкаже за съня, да й позволи да види сълзите му. Но това нямаше нищо общо с нея. Тя едва бе познавала баща му. А и сънищата все пак си бяха просто сънища. В края на краищата не значеха нищо. Вместо това се запита какъв ден е днес. Беше четвъртък. С тази мисъл настъпи бърза промяна на умствената му нагласа в по-практична насока. Той бе свикнал да разчита на тази си способност — да разпръсне остатъците от някоя тревожна нощ и да ги замени с действителността на нещата, които трябваше да бъдат свършени на дневна светлина. Четвъртък. Четвъртъкът щеше да премине основно в пътуването му до Бронкс — до квартал, който бе съвсем близо до онзи, в който бе израснал.

Глава 34 Мрачен ден

Тричасовият път бе всъщност пътуване през грозотата — усещане, което се усилваше от дребния леден дъжд, заради който трябваше непрекъснато да настройва скоростта на чистачките. Гърни се чувстваше депресиран и раздразнен — отчасти заради времето и отчасти, както подозираше, заради съня си. Перспективата да види отново мястото, където отиваше, болеше като кървяща рана, отворена наново от този сън.

Мразеше Бронкс. Мразеше всичко в Бронкс — от разкривените изкорубени тротоари до обгорелите скелети на откраднатите коли. Мразеше крещящите билбордове, настойчиво рекламиращи своите бягства за „четири дена, три нощи“ до Лас Вегас. Мразеше миризмата — смесената смрад от изпарения на дизелови двигатели, прахоляк и кал, смола и мъртва риба, с подмолно промъкваща се нотка на нещо метално. А дори повече от онова, което виждаше, мразеше спомена от детството, който нахлуваше в ума му всеки път, когато се връщаше в Бронкс. Спомена за отвратителните подковообразни раци, с техните праисторически брони и подобни на копия опашки, които се спотайваха в тинестите плитчини на залива Уестчестър.

Загуби половин час в пълзене до последния изход на задръстената автострада. Почувства се силно облекчен, когато успя да преодолее и оставащите няколко блока до мястото на уговорената среща — паркинга на църквата „Холи Сейнтс“. Паркингът бе заобиколен от метална ограда, на която висеше знак, предупреждаващ, че паркирането е позволено само на божии служители и лица, заети с църковни дела.

Нямаше никого, освен един безличен шевролет седан, до който млад мъж с модерно пригладена с гел къса коса говореше по мобилен телефон. Когато Гърни паркира колата си от другата страна на шевролета, мъжът приключи разговора и закачи телефона на колана си. Ситният дъжд, който не бе спрял да ръми през цялата сутрин, докато бе пътувал насам, сега бе отслабнал до почти невидима фина мъгла. Когато излезе обаче от колата, той отново започна да боцка челото му със студените си пръски. Може би младият мъж също го чувстваше и това обясняваше изражението му на тревожно неудобство.

— Детектив Гърни?

— Дейв — поправи го Гърни и протегна ръка.

— Ранди Клам. Благодаря ви, че си направихте труда да дойдете. Надявам се да не ви загубя времето. Просто се опитвам да покрия всички бази, а пък сега имаме този откачен МО9 — изглежда точно като случая, върху който работите вие, момчета. Може да не е свързано със същия човек, който е убил някакъв важен гуру във вашата част на щата, а тук безработен нощен пазач от Бронкс — но всичките тия прободни рани в гърлото — просто не можех да си го избия от главата. Човек развива усет за тези неща, знаете какво имам предвид, нали?

Гърни се зачуди дали стремителното темпо, с което говореше Клам, се подклажда от кофеин, кокаин, напрежението от работата, или просто неговата лична пружина бе навита така.

— Искам да кажа — дванайсет прободни рани в гърлото… не е толкова обичайно. Възможно е да има други връзки между случаите, които да открием. Можеше просто да си разменим докладите, но си помислих, че ако дойдете тук, на местопрестъплението, ако говорите със съпругата на жертвата, е възможно да видите нещо или да попитате за нещо, което не би ви хрумнало, ако не сте тук. На това се надявах. Тоест, надявам се да излезе нещо. И че не ви губя времето.

— Забави малко, синко. Нека ти кажа нещо. Дойдох дотук, защото изглеждаше логично да го направя. Искаш да провериш всички възможности — също и аз. Най-лошият вариант е да елиминираме поне една от тези възможности, а това не е загуба на време, а част от работата ни. Така че не се притеснявай за идването ми.

— Благодаря ви, сър, просто имах предвид, че сте шофирали дълго. Наистина го оценявам. — Гласът и маниерът на говорене на Клам леко се бяха успокоили. Все още изглеждаше нервен и готов всеки момент да се втурне на пълни обороти отново, но поне не бе прекалено.

— А като заговорихме за време — взе думата Гърни, — мисля, че моментът е подходящ да ме заведеш на местопрестъплението.

— Да, да, идеално. По-добре си оставете колата тук, елате в моята. Къщата на жертвата е в едно сбутано малко районче, а на някои от улиците на човек му остават едва по пет сантиметра от двете страни на колата, толкова е тясно.

— Звучи като „Флаундър Бийч“.

— Чували сте за „Флаундър Бийч“?

Гърни кимна. Беше ходил веднъж като тийнейджър на рождения ден на момиче, което бе приятелка на момичето, с което ходеше сериозно по онова време.

— А откъде? — поинтересува се Клам, докато завиваше от паркинга в посока, обратна на главния път.

— Израснах недалеч оттук — на Сити Айлънд.

— Вярно ли?! Мислех, че сте от северната част на щата.

— Понастоящем — отвърна Гърни.

Чу колко временно звучи изразът, който бе избрал и осъзна, че не трябва да използва точно него пред Маделайн.

— Е, още си е същата гадна малка колония от бунгала. При прилив и синьо небе човек почти би могъл да си помисли, че се намира на истински плаж. А после идва отливът, тинята смърди и си припомняш, че си в Бронкс.

— Така е — съгласи се Гърни.

Пет минути по-късно намалиха и след малко спряха на прашна уличка, точно срещу пролука в метална ограда, силно напомняща на онази около църковния паркинг. Надписана с боя табела на оградата оповестяваше, че това е клуб „Флаундър Бийч“ и паркирането става само с разрешение. Спретната редичка дупки от куршуми почти бе срязала знака през средата.

Споменът за купона отпреди три десетилетия нахлу в ума на Гърни. Той се зачуди дали това е същият вход, който бе използвал тогава. Ясно помнеше лицето на момичето, чийто рожден ден празнуваха — дебело девойче с две опашки и шини на зъбите.

— Най-добре да паркирам тук — заяви Клам, като отново намекваше за невъзможните за преминаване улици на мърлявия район. — Надявам се да нямате нищо против да походим пеша.

— Божичко, за колко стар ме мислиш?

Клам отвърна с особен смях и въпрос за отклоняване на вниманието, докато слизаха от колата:

— От колко време сте полицай?

Нямаше особено желание да обсъжда пенсионирането си и специалното временно назначение, така че просто каза:

— Двайсет и пет години.

— Това е шантав случай — заяви Клам, като че ли подобна забележка бе естествено продължение на казаното. — Не става дума само за раните от нож. Има още нещо.

— Сигурни ли сте, че са рани от нож?

— Защо питате?

— В нашия случай е счупена бутилка — счупена бутилка от уиски. Открихте ли някакво оръжие?

— Не. Един тип от съдебна медицина каза „вероятно рани от нож“… обаче двустранни, като от кама. Предполагам, че и остро парче стъкло би могло да направи подобни разрези. И някак назад, като че ги е блокирало нещо. Още нямаме доклада от аутопсията. Но, както казвах, не е само това. Съпругата… не знам, има нещо сбъркано в нея.

— В какъв смисъл сбъркано?

— В какъв ли не! Първо, тя е някаква религиозна откачалка. Всъщност именно това е алибито й. Била на молитвена сбирка.

Гърни сви рамене.

— Нещо друго?

— Взема много сериозни лекарства. Пие разни силни хапчета, за да не забравя, че именно това е родната й планета.

— Надявам се да продължава все така да си ги пие. Нещо друго да те притеснява в нея?

— Ооо, да! — възкликна Клам, като спря на средата на тясната уличка, по която вървяха и която приличаше повече на пътечка, отколкото на улица. — Лъже за нещо. — Очите му се присвиха, сякаш го боляха. — Има нещо, което не ни казва. Или може би онова, което ни казва, са пълни глупости. А може би и двете. Това е къщата. — Клам посочи едно тумбесто бунгало вляво от тях. Беше отдалечено от улицата на около три метра. Олющената му боя беше отровнозелена. Вратата пък бе в червеникавокафяво. Гърни си помисли, че цветът е като на засъхнала кръв. Жълта полицейска лента, прикрепена към преносими подпори, ограждаше малкия занемарен имот. Трябваше му само джувката отпред, за да се превърне в идеалния подарък — само че от ада.

Клам почука на вратата.

— А, има още нещо — сети се той. — Тя е огромна.

— Огромна?

— Ще разберете.

Предупреждението не успя да подготви Гърни за жената, която отвори вратата. Тя тежеше над 140 килограма, ръцете й бяха като бедрата на нормален човек. Изглеждаше не на място в малката къщичка. А детинското личице върху това туловище изглеждаше още по-нелепо. Огромно, неуравновесено и замаяно дете. Късата й черна коса бе разделена и сресана на път като на малко момиченце.

— Мога ли да ви помогна? — попита ги тя, макар да изглеждаше като последния човек на земята, от когото можеш да очакваш помощ.

— Здравейте, госпожо Шмит, аз съм детектив Клам. Помните ли ме?

— Здравейте — произнесе думата, като че я четеше от разговорник на чужд език.

— Бях тук вчера.

— Спомням си.

— Трябва да ви зададем още няколко въпроса.

— Искате да знаете нещо повече за Албърт?

— Да, част от тях касаят него. Може ли да влезем?

Без да отговори, тя обърна гръб на вратата, прекоси малката всекидневна, в която се влизаше директно от входа, и седна на дивана в нея. Той потъна и почти се изгуби под огромната тежест на телесата й.

— Седнете — им каза тя.

Двамата мъже се огледаха. Нямаше столове. Единствените други предмети в стаята бяха натруфена масичка за кафе, върху която се кипреше напълно неподходяща за нея евтина ваза с изкуствени розови цветя, празна библиотека и един телевизор, достатъчно голям за бална зала. Голият шперплатов под беше чист, като се изключат няколко разпилени нишки от изкуствена материя. Това вероятно означаваше, че килимът, върху който е било открито тялото, е отнесен в лабораторията по съдебна медицина за изследване.

— Няма защо да сядаме — заяви Клам. — Няма да се бавим.

— Албърт обичаше спорта — спомена госпожа Шмит, която се взираше безизразно в огромния телевизор.

На лявата стена на стаята имаше извит свод, зад който се виждаха три врати. Зад едната от тях се разпознаваха специфичните звуци от битка. Някой играеше видеоигра.

— Това е Джона. Джона е синът ми. Там е стаята му.

Гърни попита на колко е години.

— На дванайсет. В някои отношения е по-възрастен, в някои — по млад — добави тя, сякаш тази мисъл й бе хрумнала за пръв път.

— С вас ли беше? — поиска да разбере Гърни.

— Какво имате предвид — „с мен“? — попита тя, а тонът й накара Гърни да потръпне.

— Имам предвид — обясни той, като се опитваше да не разкрива чрез интонацията си как точно се чувства, — дали е бил с вас на религиозната служба, която сте посетили през нощта, когато е бил убит съпругът ви?

— Той прие Исус Христос за свой Господар и Спасител.

— Означава ли това, че е бил с вас?

— Да. Казах това на другия полицай.

Гърни се усмихна със съчувствие.

— Понякога е полезно да повторим тези неща.

Тя кимна, като че демонстрираше пълното си съгласие, и повтори:

— Той прие Исус Христос.

— Съпругът ви беше ли приел Исус Христос?

— Вярвам, че е така.

— Не сте ли сигурна?

Тя силно стисна очи, сякаш отговорът се намираше от вътрешната страна на клепачите й. После каза:

— Сатаната е могъщ и измамни са пътищата му.

— Наистина са измамни — съгласи се Гърни. Той леко избута масичката за кафе с вазата отгоре й, така че да увеличи разстоянието между нея и дивана. След това я заобиколи и седна на ръба й. Отдавна беше разбрал, че най-добрият начин да говориш с някого, който се изразява по този начин, е да влезеш в тона му — дори и да нямаш представа накъде води разговорът.

— Измамни и ужасяващи — каза отново, като я наблюдаваше внимателно.

— „Бог е мой пастир — произнесе тя, — няма да остана в нужда.“

— Амин.

Клам се прокашля и помести краката си.

— Кажете ми — продължи Гърни, — кои бяха пътищата, по които Сатаната се опита да подмами Албърт?

— Преследваше той праведните хора! — извика тя с изненадваща настойчивост. — Защото грешните са вече в неговата власт…

— А Албърт беше праведен, така ли?

— Джона! — изкрещя тя още по-силно, надигна се от кушетката и с изненадваща скорост се придвижи под арката вляво до една от вратите. Започна да блъска с длан по нея. — Отвори вратата! Веднага! Отвори вратата!

— Какво, по дяволите… — започна Клам.

— Казах веднага, Джона!

Ключалката щракна и вратата се отвори наполовина. В рамката й се появи едно прекалено пълно момче, което притеснително много приличаше на майката — от размерите чак до разфокусирания поглед на детската си физиономия. Гърни се зачуди дали е нещо наследствено, или се дължи на приемани медикаменти. Може би и двете. Късата коса на момчето бе боядисана в чисто бяло.

— Казвала съм ти да не заключваш вратата, когато съм си вкъщи! И изключи звука на това нещо! Имам чувството, че убиват някого там! — Ако някой от тях се усети колко странно прозвуча този коментар, предвид обстоятелствата, то не го показа.

Момчето погледна към Гърни и Клам без интерес. Няма съмнение, помисли си Гърни, че това е едно от онези семейства, които са толкова свикнали с намесата на социалните работници, че непознати представители на властите не им правят впечатление.

Момчето насочи поглед отново към майка си.

— Сега може ли да си получа сладоледената близалка?

— Знаеш, че не може. Дръж звука изключен или няма да ти я дам изобщо!

— Ще си я взема — равнодушно отвърна то и тресна вратата пред лицето й.

Тя се върна във всекидневната и седна обратно на дивана.

— Съсипан е от смъртта на Албърт.

— Госпожо Шмит — подхвана я Клам с характерния си тон, който сякаш казваше „да минем направо на въпроса“, — детектив Гърни трябва да ви зададе няколко въпроса.

— Не е ли смешно това съвпадение? Имам леля, която се казва Бърни. Точно днес сутринта се бях сетила за нея.

— Гърни, не Бърни — поправи я Клам.

— Но е близко, нали? — Очите й доволно проблеснаха заради подобното звучене.

— Госпожо Шмит — започна Гърни, — да ви е казвал съпругът ви през изминалия месец, че нещо го безпокои?

— Албърт никога не се безпокоеше.

— Да е бил променен по някакъв начин?

— Албърт винаги си е бил същият.

Гърни подозираше, че това възприятие на нещата може да се дължи по-скоро на смекчаващия и замъгляващ ефект на лекарствата й, отколкото на реалното поведение на Албърт.

— Да е получавал някога писма с ръчно написан адрес на плика или пък написани с червено мастило?

— По пощата получаваме само сметки и рекламни брошури. Никога не я проверявам.

— Албърт ли се грижеше за пощата?

— Само сметки и реклами.

— Да знаете дали Албърт е плащал някакви по-различни сметки напоследък, да е писал необичайни чекове?

Тя поклати глава в категорично отрицание, от което лицето й още по-шокиращо заприлича на детско.

— Един последен въпрос. След като открихте тялото на съпруга си, да сте махали или местили нещо в стаята, преди пристигането на полицията?

Тя отново поклати глава. Но този път — макар да бе възможно да си въобразява — му се стори, че в изражението й за секунда се мерна нещо ново. Да не би в празния й поглед да се бе появило безпокойство? Той реши да се възползва.

— Говори ли ви Господ? — попита той.

Промяната в изражението й бе по-видима сега, но говореше по-скоро за оправдание, отколкото за тревога.

— Да, така е.

Оправдаване на постъпките — и гордост, помисли си Гърни.

— Каза ли ви нещо Господ, когато открихте Албърт?

— Бог е мой пастир — започна тя… и изрецитира целия двайсет и трети псалм. Дори с периферното си зрение Гърни ясно виждаше нетърпеливите тикове и непрекъснатото мигане на Клам.

— Даде ли ви Господ някакви определени наставления?

— Не чувам гласове! — отрече тя и тревогата се завърна в очите й.

— Не, не говоря за гласове. Но не ви ли каза Господ нещо, за да ви помогне в онзи случай?

— Родени сме на тази земя, за да правим онова, което той желае да сторим.

Гърни се наведе към нея, както беше кацнал на крайчеца на масичката за кафе.

— И сторихте онова, което Господ ви каза?

— Така направих, както Той ми каза.

— Когато открихте Албърт, имаше ли нещо, което да не е както трябва, което да трябва да се промени? Нещо, което Господ ви е насочил да сторите?

Очите на грамадната жена се напълниха със сълзи, които се затъркаляха надолу по закръглените й момичешки бузи.

— Трябваше да го спася.

— Да го спасите?

— Полицаите щяха да го вземат.

— Да вземат какво?

— Взеха всичко останало — дрехите, с които беше облечен, портмонето му, вестника, който четеше, стола, на който обичаше да седи, килимчето, очилата му, чашата, от която пиеше… Аз… те взеха всичко!

— Но не съвсем всичко, нали, госпожо Шмит? Не са взели онова, което вие сте спасили.

— Не можех да им позволя! То беше подарък. Последният подарък на Албърт за мен.

— Може ли да видя подаръка?

— Вече го видяхте. Ето го — точно зад вас е.

Гърни се извърна и проследи погледа й до вазата с розовите цветя в средата на масата — или както се оказа при по-внимателното вглеждане, вазата с едно-единствено пластмасово цвете. Просто цветът бе толкова едър и пищен, че първоначално създаваше представата за цял букет.

— Албърт ли ви даде това цвете?

— Такова е било намерението му — след кратко колебание потвърди тя.

— Но не ви го е подарил в действителност?

— Не би могъл, нали?

— Имате предвид, че не би могъл, защото е бил убит?

— Знам, че го е взел за мен.

— Това вероятно е много важно, госпожо Шмит — меко каза Гърни. — Моля ви, обяснете ми къде точно го открихте и какво сторихте.

— Когато се върнахме с Джона от Дома на откровението, чухме телевизора, а аз не исках да безпокоя Албърт. Албърт обожаваше телевизията и не обичаше някой да минава пред телевизора, докато гледа. Така че Джона и аз минахме през задната врата и влязохме в кухнята през нея, за да не му пречим. Поседнахме в кухнята и Джона си изяде вечерната близалка.

— Колко време прекарахте в кухнята?

— Не мога да ви отговоря. Заприказвахме се. Джона е много задълбочен.

— За какво разговаряхте?

— Обсъждахме любимата тема на Джона — злочестините, които ще ни сполетят, щом дойде Краят на дните. В Светото писание се казва, че когато настъпи денят на Страшния съд, беди и скръб ще дойдат с него. Джона винаги ме пита дали вярвам в това, а също и колко беди ще ни сполетят. Много говорим за това.

— Значи, говорихте за Края на дните, а Джона си ядеше близалката…

— Както винаги правим.

— Какво стана после?

— Дойде време да си ляга.

— И?

— Така че влезе от кухнята във всекидневната, през която се минава за неговата стая, но не минаха и пет секунди — и се върна в кухнята. Пристъпваше назад, с гръб към мен, и сочеше към хола. Опитах се да го накарам да каже какво става, но той не успяваше да продума. Само сочеше. Така че отидох да видя сама. Имам предвид, че влязох тук — поясни тя, като хвърли поглед на помещението, в което се намираха.

— Какво видяхте?

— Албърт.

Гърни я зачака да продължи. Когато това не се случи, той й подсказа:

— И Албърт беше мъртъв?

— Имаше много кръв.

— А цветето?

— Цветето лежеше на пода до него. Разбирате ли, трябва да го е държал в ръката си. Сигурно е искал да ми го даде, когато се върна вкъщи…

— Вие какво направихте след това?

— След това? О! Ами… отидох при съседите. Нямаме телефон. Мисля, че те повикаха полицията. Преди да дойдат полицаите, аз взех цветето. То беше за мен! — настоя тя отново като дете, което си иска играчката. — Беше подарък. Сложих го в най-хубавата ни ваза.

Глава 35 Да се препънеш в отговора

Макар да беше доста късно, когато най-накрая си тръгнаха от къщата на семейство Шмит, Гърни не бе в настроение да обядва. Не че не беше гладен или че предложеното от Клам място не беше удобно и приятно. Просто бе прекалено изнервен и разочарован — най-вече от себе си — за да каже „да“ на каквото и да било. Докато Клам шофираше към паркинга на църквата, където бе оставил колата си, направиха последен вял опит да подредят фактите от двата случая. Надяваха се, че ще изскочи нещо, което да ги свързва. Не постигнаха нищо.

— Ами… — измърмори Клам, като се чудеше по какъв начин да изкара този резултат положителен, — поне на този етап няма доказателства, че не са свързани. Съпругът може да е получил писма, които съпругата изобщо да не е виждала, а и за брака им очевидно не е било характерно многото общуване, така че може просто нищо да не й е казал. При това… един бог знае какво взема тя! Надали е била в състояние да забележи някакви фини промени в настроението и поведението му. Може да е от полза да се разговаря още веднъж с детето. Ясно ми е, че и то като нея не е въобще в час заради всичките тия лекарства, но има вероятност да успее да си спомни нещо.

— Сигурно — съгласи се Гърни, без въобще да е убеден. — Също така няма да е зле да се провери дали Албърт е имал чекова разплащателна сметка и ако да, дали на кочана е записан чек на името Харибда, Арибда или Сцила. Това е наистина далечен изстрел… но какво пък, по дяволите! Не губите нищо в случая.

По пътя му към дома времето още повече се влоши — сякаш по този начин изразяваше съчувствието си към Гърни. Сутрешният ръмеж се бе превърнал в силен дъжд, на фона на който равносметката от пътуването му изглеждаше още по-мрачна. Ако убийствата на Марк Мелъри и Албърт Шмит бяха свързани и по друг начин, освен чрез големия брой и мястото на нанесените прободни рани, то той оставаше скрит. Във „Флаундър Бийч“ нямаше нито една от характерните за местопрестъплението в Пиъни подробности: липсваха подвеждащи отпечатъци от стъпки, градински стол, нямаше счупена бутилка, нито стихотворения — въобще, никакъв знак, че се играе игра.

Жертвите също нямаха нищо общо. Нямаше логика убиецът да избере като свои цели Марк Мелъри и Албърт Шмит: те не можеха да отговарят на един и същи модел.

Тези размишления, заедно с неприятното шофиране през усилващия се порой, без съмнение имаха основна заслуга за напрегнатото изражение, с което влезе в старата фермерска къща. От него се стичаше вода и мокреше пода на кухнята.

— Какво ти се е случило? — Маделайн вдигна поглед от лука, който режеше.

— Това пък какво трябва да означава?

Тя сви рамене и продължи да кълца лука. Сопването му остана да виси във въздуха. След минута той извинително промърмори:

— Имах ужасно изтощителен ден и шофирах шест часа в дъжда.

— И?

— „И“ ли? И цялото скапано нещо вероятно е само задънена улица!

— И?

— Това не е ли достатъчно?

Тя го стрелна с поглед, а по устните й играеше недоверчива усмивка.

— На всичкото отгоре беше в Бронкс — добави той мрачно. Няма преживяване, което Бронкс да не направи още по-грозно.

Тя започна да реже лука на малки кубчета. Когато заговори, сякаш се обръщаше към дъската за рязане:

— Имаш две съобщения на секретаря — едното е от приятелката ти от Итака, а другото от сина ти.

— Дълги ли са, или само ме молят да се обадя?

— Не обърнах внимание.

— А под „приятелката ти от Итака“ Соня Рейнолдс ли имаш предвид?

— И други ли имаш?

— Други какви?

— Приятелки в Итака, за които още не знам.

— Нямам „приятелки“ в Итака. Соня Рейнолдс ми е бизнес партньор, макар че трудно би могла да се нарече дори това. Какво искаше тя, впрочем?

— Казах ти, съобщението е записано на секретаря. — Ножът на Маделайн, досега надвиснал над купчинката лук, се стовари върху нея с подчертана сила.

— Божичко, внимавай с пръстите! — Викът му изразяваше повече гняв, отколкото загриженост.

Тя все още притискаше острия ръб на ножа към дъската за рязане, когато го погледна с любопитство.

— И така, какво всъщност се случи днес? — попита тя, като с тези прости думи върна разговора в началото му, преди да се отклони към неприятните теми.

— Разочарование, предполагам. Всъщност нямам представа.

Той отиде до хладилника, извади една бутилка „Хайнекен“ отвори я и я постави на масата в нишата до френските прозорци, където закусваха. След това свали якето си, окачи го на облегалката на единия стол и седна.

— Искаш да знаеш какво се случи? Ще ти разкажа. По искане на един детектив от нюйоркската полиция със смешното име Ранди Клам10, шофирах цели три часа до една тъжна малка къща в Бронкс, където един безработен мъж е бил намушкан в гърлото.

— Защо ти се е обадил?

— Ааа! Добър въпрос. Явно детектив Клам е чул за убийството тук, в Пиъни. Заради сходствата в метода решил да се обади на полицията в Пиъни. Оттам го препратили към регионалния център на щатската полиция, те пък предали на капитана, отговарящ за случая — един дребен идиот с навика да целува задници. Казва се Родригес и мозъкът му е точно толкова голям, колкото да успее да разпознае фалшивата следа, когато я види.

— Така че го препратил към теб?

— Към окръжния прокурор, като му е било ясно, че той директно ще ми го прехвърли.

Маделайн не каза нищо, но въпросът в очите й бе очевиден.

— Дааа, знаех, че следата е несигурна. В онази част на света да те намушкат с нож е просто форма на спор. Но поради някаква причина реших, че може да открия нещо, което свързва двата случая.

— Но нямаше нищо?

— Не. За известно време звучеше обещаващо. Вдовицата като че криеше нещо. Най-накрая призна, че нарушила целостта на местопрестъплението. На пода имало едно цвете, което съпругът й явно бил донесъл за нея. Тя се страхувала, че лабораторните техници ще го отнесат, а искала да го задържи, което е напълно разбираемо. Затова го взела и го поставила във ваза. Край на историята.

— Надявал си се да признае, че е прикрила следите, оставени в снега, или е прибрала някъде бял градински стол?

— Нещо такова. Но се оказа само едно изкуствено цвете.

— Пластмасово?

— Пластмасово. — Той отпи дълга, бавна глътка бира. — Не е особено изискан подарък, предполагам.

— Всъщност въобще не е подарък — убедено го поправи тя.

— Какво имаш предвид?

— Истинските цветя могат да са подарък — и почти винаги са, нали така? Изкуствените цветя са нещо друго.

— Какво?

— Бих ги нарекла украса за дома, нещо за домакинството. Един мъж не би подарил на жена си изкуствено цвете. Все едно да й купи за подарък тапети с цветни мотиви.

— Какво точно ми казваш?

— Не съм сигурна. Но ако тази жена е открила пластмасово цвете на местопрестъплението и е сметнала, че съпругът й го е донесъл за нея, смятам, че греши.

— А откъде мислиш се е взело тогава?

— Нямам представа.

— Тя изглеждаше напълно убедена, че го е донесъл като подарък за нея.

— Нормално е да й се иска да е така, нали?

— Може би. Но ако той не го е донесъл в къщата и при положение, че и синът е бил навън с нея през цялата вечер, това би означавало, че убиецът е възможен източник.

— Предполагам — съгласи се Маделайн, но интересът й очевидно бе намалял.

Гърни знаеше, че тя категорично тегли черта между разбирането на това, какво би сторил един реален човек при определени обстоятелства, и нещо толкова хипотетично като евентуалния източник на даден предмет в някаква си стая. Той усети, че е прекосил тази линия, но въпреки това продължи да настоява:

— И защо убиецът би оставил цвете до жертвата си?

— Какво цвете беше?

Да, наистина можеше да разчита на нея да поиска повече подробности — така въпросът ставаше по-конкретен и реален.

— Не съм сигурен. Знам какво не беше. Не беше роза, нито карамфил, не беше и далия. Но някак приличаше на всички тях.

— Как?

— Ами, първо ми напомни на роза, само че беше по-голямо, с много повече венчелистчета и по-гъсто разположени. Беше с големината на едър карамфил или далия, но пък отделните венчелистчета бяха по-широки от техните — приличаха на къдрави листенца на роза. Хващаше окото, едно такова… ефектно цвете.

За пръв път, откакто се бе върнал вкъщи, лицето на Маделайн се оживи от истински интерес.

— Хрумна ли ти нещо? — попита той.

— Може би… хмм…

— Какво? Знаеш ли кое е цветето?

— Така мисля. Всъщност е голямо съвпадение.

— Исусе! Ще ми кажеш ли, или не?

— Освен ако не бъркам, цветето, което току-що описа, много прилича на… божур11.

Бутилката „Хайнекен“ се изплъзна от ръката му.

— Мили боже!

И след като разпита Маделайн какво представляват божурите, той тръгна към кабинета си да се обади на няколко души.

Глава 36 Едното нещо води до другото

По времето, когато затвори телефона, Гърни бе успял да убеди детектив Клам, че появата на топонимичното цвете от първото убийство на сцената на второто престъпление, не може да е просто съвпадение.

Също така предложи някои действия, които да бъдат предприети без никакво отлагане. Първо, да се проведе цялостно претърсване на къщата на Шмит за странни писма и бележки, всякакви римувани текстове, всичко, написано на ръка или с червено мастило. Второ, да се предупреди съдебният лекар за комбинацията от рани — от куршум и счупена бутилка — използвана в Пиъни, в случай че поиска да погледне отново трупа на Шмит. Да се претърси основно къщата за улики от произвеждането на пистолетен изстрел или заглушаването му. Отново да се огледа имота и съседните му, както и улицата между къщата и общата ограда, за счупени бутилки, особено такива от уиски. Да се започне изготвянето на биографичен профил на Албърт Шмит, чрез който да се търсят евентуални връзки с Майк Мелъри, конфликти и врагове, правни проблеми или такива, свързани с употребата на алкохол. Накрая се усети, че „предложенията“ му звучат като нареждания, забави темпото и се извини:

— Съжалявам, Ранди. Увлякох се. Случаят Шмит си е изцяло твой. Ти отговаряш за него и съответно следващият ход ще зависи от теб. Знам, че не аз командвам, и се извинявам, че се държах така.

— Няма проблем! Впрочем, тук има един лейтенант, казва се Евърли, който твърди, че е бил в Академията заедно с някой си Дейв Гърни. Да не би да става въпрос за вас?

Гърни се засмя. Бе забравил, че Боби Евърли е разпределен в този район.

— Да, аз съм.

— В такъв случай, сър, приветствам вашия принос — когато и както и да сметнете за необходимо да се намесите. И ако решите да разпитате отново госпожа Шмит, можете да го направите по всяко време. Мисля, че подходът ви към нея бе много добър.

Ако това бе сарказъм, то той бе добре прикрит. Гърни реши да го приеме като комплимент.

— Благодаря. Няма нужда да разговарям директно с нея, но ще ти дам следния съвет. Ако се окажа отново лице в лице с нея, бих я попитал — много спокойно и небрежно — какво й е казал Господ да направи с бутилката от уиски.

— Каква бутилка?

— Онази, която може би е махнала от местопрестъплението по причини, известни само на нея. Бих я попитал по начин, който предполага, че вече зная, че бутилката е била там. Че съм сигурен, че тя я е преместила според божиите указания — и просто ми е интересно да разбера къде е. Разбира се, възможно е изобщо да не е имало бутилка от уиски. Така че, ако усетиш, че наистина няма никаква идея за какво говориш, просто смени темата.

— Сигурен сте, че целият случай ще следва модела на това в Пиъни — и следователно някъде трябва да има и бутилка от уиски?

— Така мисля. Но ако на теб не ти е удобно да подходиш така, всичко е наред. Решението си е твое.

— Струва си да опитам. Нямам много за губене. Ще ви съобщя резултата.

— Успех!

Следващият, на когото трябваше да се обади, бе Шеридън Клайн. Всеизвестното правило, че шефът ти никога не бива да разбира от друг онова, което би трябвало да е научил от теб, важеше с двойна сила за правоохранителните органи. Намери Клайн на път за регионална конференция на окръжните прокурори, която щеше да се състои в Лейк Плесид. Връзката беше лоша заради липсата на покритие на някои места, което му попречи да обясни добре съвпадението с божура и името Пиъни. Когато спря да говори, на Клайн му отне толкова време да отговори, че Гърни реши, че отново е попаднал на място, където телефонът му няма обхват. Най-накрая той все пак каза:

— Това нещо с цветето… сигурен ли си?

— Ако е просто съвпадение — отговори Гърни, — то е наистина забележително!

— Но не е стабилно доказателство. Ако се направя на адвокат на дявола, бих посочил, че съпругата ти в действителност не е видяла цветето — ти си й го описал. Да предположим, че изобщо не е божур. Какво ще правим в такъв случай? А дори и да е божур, това всъщност не доказва нищо. Бог ми е свидетел, това не е точно пробив, за който мога да свикам пресконференция. Божичко, защо не е истинско цвете? Така съмненията какъв вид е щяха да са минимални! Защо трябваше да е пластмасово?!

— И мен ме притесняваше това — започна Гърни, като се опитваше да прикрие раздразнението си от реакцията на Клайн. — Защо цветето не е истинско? Преди няколко минути попитах съпругата си и тя ми обясни, че цветарите не обичат да продават божури. Цветът им е твърде едър и тежък и бързо клюмва на стъблото. Човек може да си купи от разсадник, но не и по това време на годината. Така че изкуственото цвете може би е било единствената възможност да ни изпрати съобщението си. Мисля, че е било случайно — видял го е в някой магазин и му е хрумнала идеята. Харесало му е да се възползва от случая, харесала му е игривостта…

— Игривост?

— Той ни се подиграва, изпробва ни — играе игра с нас. Спомнете си бележката, оставена върху тялото на Мелъри — елате да ме хванете, ако можете. Точно такава е идеята и на обърнатите на обратно следи. Този маниак размахва съобщения пред лицата ни, които до едно тръбят: „Последвайте ме, преследвайте ме — бас ловя, че не можете да ме хванете!“.

— Добре, разбирам какво казваш. Може и да си прав. Но няма начин да свържа публично тези два случая само на основата на нечие предположение за значението на някакво пластмасово цвете. Намери ми нещо истинско — и то веднага!

След като затвори телефона, Гърни поседя до прозореца на кабинета, загледан през прозореца навън, където денят гаснеше в късния следобед. Да предположим — повтори си думите на Клайн — че цветето въобще не е божур. Гърни бе шокиран, когато осъзна колко крехка е новата му „връзка“ — и колко уверен беше в нея, колко надежди й бе възложил. Това, да не забележиш такъв очебиен недостатък на дадена теория, бе сигурен знак, че си се обвързал емоционално. Колко пъти бе повтарял на студентите по криминология от курса, който водеше в университета, да не допускат подобно нещо? А ето че сега той самият бе попаднал в същия капан. Депресиращо беше.

Прехвърляше през ума си задънените улици, в които се бе оказвал през този ден. Изтощителното упражнение продължи половин час… може би повече.

— Защо седиш там, в тъмното?

Той се обърна на стола и видя силуета на Маделайн, очертан в рамката на вратата.

— Клайн иска да открия връзки, по-конкретни и солидни от божур, който може и да не е божур — обясни той. — Казах на следователя от Бронкс няколко неща, на които да обърне внимание. Да се надяваме, че ще открие нещо.

— Ти като че ли се съмняваш?

— Ами — от една страна, имаме божура или поне това, което смятаме за божур. От друга страна, трудно можем да свържем семейства Шмит и Мелъри по някакъв начин. Надали има други две двойки, за които толкова да важи изразът „живеят в различни светове“.

— А ако става въпрос за сериен убиец и такива връзки просто няма?

— Дори серийните убийци не убиват напосоки. Жертвите им имат нещо общо — всичките са блондинки, азиатци или гейове… Имат някаква обща характеристика, която носи специално значение за убиеца. Тоест, дори Мелъри и Шмит никога да не са участвали заедно в каквото и да било, ние отново щяхме да търсим нещо общо или подобно помежду им.

— Ами ако… — започна Маделайн, но телефонът я прекъсна.

Обаждаше се Ранди Клам.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но си помислих, че ще искате да знаете. Бяхте прав. Минах с колата да навестя вдовицата и зададох въпроса, точно както ме посъветвахте да направя — спокойно и с неангажиращ тон, все едно току-що съм се сетил. Казах само „Мога ли да взема бутилката от уиски, която сте открили?“. Дори не се наложи да намесвам Господ. Проклет да съм — тя ми отвърна, по същия начин, по който я бях попитал, „В боклука е“. И така — отидохме в кухнята и там, в кофата за боклук, си кротуваше една счупена бутилка от „Четири рози“. Седя аз и я зяпам, останал без думи. Не че се учудих, че сте бил прав — не ме разбирайте погрешно — но, божичко! Не очаквах да е толкова лесно. Толкова дяволски очебийно. Е, в момента, в който си събрах мислите, я попитах как точно я е открила. Но точно в този момент цялата ситуация изведнъж й се изясни — може би защото вече не звучах така нехайно — и тя страшно се разстрои. Казах й да се успокои, да не се тревожи за това, просто да ми обясни къде е била бутилката, защото това много би ни помогнало… Може да съм я питал и нещо от рода на — защо, по дяволите, си я преместила… Не го казах по този начин, естествено, но това си помислих. И така… Погледна ме тя и знаете ли какво ми каза? Вика — Албърт така добре се справяше с проблема с пиенето. Не беше пил почти цяла година. Посещаваше сбирките на анонимните алкохолици, всичко беше наред… Така че когато видяла бутилката до него — точно до пластмасовото цвете — първото нещо, което си помислила, било, че е започнал отново да пие и е паднал върху бутилката, прерязал си е гърлото и така е умрял. Не й хрумнало веднага, че е бил убит — всъщност изобщо не й дошло на ума, докато не пристигнали ченгетата и не започнали да говорят за това. Само че преди да дойдат те, тя скрила бутилката, защото си мислела, че е неговата бутилка, а не искала никой да разбера, че отново се е подхлъзнал по пътеката на порока.

— И дори след като проумяла, че е бил убит, все още не е искала никой да знае за бутилката?

— Не. Продължавала да мисли, че е неговата бутилка, и не искала никой да разбере, че пие отново, особено новите му приятели от клуба на алкохолиците.

— Мили боже!

— И така всичко се превръща в една ужасна каша. От друга страна, вие си получихте потвърждението, че убийствата са свързани.

Клам беше разстроен и изпълнен с противоречиви чувства. Самият Гърни много добре познаваше това състояние — точно заради него бе толкова трудно и така изтощително да си добро ченге.

— Справи се страхотно, Ранди.

— Просто направих онова, което ми казахте — отвърна Клам с характерния си забързан и напрегнат маниер. — След като прибрах бутилката, се обадих на екипа за събиране на доказателства. Накарах ги да се върнат в къщата и да преровят цялото място за писма, бележки — да проверят всичко. Попитах госпожа Шмит за чековата им книжка. Нали ми споменахте за нея тая сутрин. Тя ми я даде, но не можа да ми каже нищо полезно. Държеше я, все едно е радиоактивна. Каза, че Албърт се грижел за сметките. Тя не обичала чекове, защото на тях имало числа, а човек трябва да е внимателен с числата. Числата били дяволска работа — издърдори един куп глупости за Сатаната и други подобни религиозни дивотии. Както и да е, взех книжката, но разчитането й ще отнеме доста време. Албърт може и да е плащал сметките, но не се е старал много да води счетоводството. На кочана нямаше чекове на името на Арибда, Харибда или Сцила — това бе първото, което проверих — но това няма кой знае какво значение, защото на повечето талони от чекове нямаше имена, само суми. На някои липсваше и това, всъщност. Колкото до месечните извлечения, тя не знаеше дали в къщата има такива, но ние ще потърсим. Ще вземем и разрешението й да изискаме фотокопия от банката. Междувременно, след като вече знаем, че сме на двата ъгъла на един и същи триъгълник, има ли нещо друго, което да споделите за убийството на Мелъри?

Гърни се замисли.

— Серията заплахи, получени от Мелъри, преди да бъде убит, съдържаха смътни намеци за неща, които е извършил, докато е бил пиян. Сега се оказва, че и Шмит е имал проблем с пиенето.

— Искате да кажете, че си имаме работа с някакъв тип, който обикаля наоколо и трепе пияници, така ли?

— Не съвсем. Ако това е всичко, което е искал да стори, има и много по-лесни начини.

— Като да пусне бомба на някоя среща на анонимните алкохолици ли?

— Нещо по-просто. Нещо, което би му предоставило най-добра възможност и би намалило до минимум риска. Вместо това той подхожда сложно и избира неудобния път. Не прави нищо директно и по лесния начин. От който и ъгъл да се погледне, изникват само нови въпроси.

— Например какви?

— Ами да започнем с този — защо избира жертви, които са толкова отдалечени географски една от друга… Впрочем, не само в географско, а и във всяко друго отношение.

— За да ни попречи да ги свържем?

— Само че той иска да направим връзката! Именно това е смисълът на божура. Иска да бъде забелязан. Да му се отчете заслугата. Извършителят, с който си имаме работа, съвсем не е обикновен. Този тип иска битка — и то не само с жертвите си. Иска да си премери силите и с полицията.

— А като споменахте за това, трябва да осведомя лейтенанта си за новото развитие. Никак няма да е доволен, ако разбере, че съм се обадил първо на вас.

— Къде си?

— На път към районното управление.

— Тоест, на „Тремонт Авеню“?

— Откъде знаете това?

— Чувам шума от движението като фон. Бронкс не може да се сбърка — просто няма друг като него.

— Сигурно е приятно човек да бъде другаде. Имате ли съобщение, което да предам на лейтенант Евърли?

— Най-добре остави съобщенията за по-нататък. Сега ще е много по-заинтересуван от онова, което ти ще му разкажеш.

Глава 37 Неприятностите идват по три

Гърни изпита почти непреодолимо желание да се обади на Шеридън Клайн и да му съобщи за новото доказателство, убедително подкрепящо „божурената“ връзка — но имаше друго обаждане, което трябваше да направи преди това. Ако случаите бяха толкова аналогични, колкото изглеждаха в момента, бе напълно възможно и на Шмит да са му поискани пари; нещо повече — да му е даден адресът на същата пощенска кутия в Уичърли, Кънектикът. Гърни извади от чекмеджето на бюрото си една тъничка папка. От нея взе копието на кратката бележка, изпратена от Грегъри Дърмот заедно с върнатия чек на Мелъри. В горната част на бланката на „Системи за сигурност ГД“ (много официална, консервативна и дори леко старомодна) имаше телефонен номер в Уичърли. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Гласът напълно съответстваше на стила на бланката.

— Добър ден. Системи за сигурност ГД. Как мога да ви помогна?

— Бих желал да разговарям с господин Дърмот, ако обичате. Обажда се детектив Гърни от канцеларията на окръжния прокурор.

— Най-после! — Жарта, с която бяха произнесени думите, стряскаше. Гласът прозвуча напълно различно.

— Моля?

— Обаждате се заради чека със сбъркания адрес, нали?

— Да, всъщност е точно така, но…

— Съобщих ви преди шест дена — шест дена, за бога!

— За какво съобщихте преди шест дена?

— Не казахте ли току-що, че се обаждате заради чека?

— Нека започнем отначало, господин Дърмот. Доколкото зная, преди около десет дена Марк Мелъри е говорил с вас във връзка с един чек, който сте му върнали. Чекът е бил изпратен на името на „Х. Арибда“ на адреса на вашата пощенска кутия. Така ли е?

— Разбира се, че е така! Що за въпрос е това?! — Мъжът беше бесен.

— А като казвате, че сте съобщили за него преди шест дни, страхувам се, че не…

— Вторият!

— Получили сте втори чек?

— Не се ли обаждате заради него?

— Всъщност, сър, обаждам се, за да ви задам именно този въпрос.

— Кой?

— Дали не сте получили чек и от човек на име Албърт Шмит.

— Да, Шмит бе името на втория чек. Именно заради него се обадих. Преди шест дена!

— На кого се обадихте?

Гърни чу как човекът отсреща няколко пъти си поема дълбоко въздух, сякаш се опитваше да се сдържи да не избухне.

— Вижте какво, детектив, тук има сериозно объркване и аз съвсем не съм доволен от това. Преди шест дена се обадих на полицията, за да съобщя за притеснителна ситуация. В пощенската ми кутия се получиха три чека, адресирани до лице, за което никога не съм чувал. Сега вие ми звъните в отговор, ужким във връзка с тези чекове, но очевидно не знаете за какво ви говоря. Какво пропускам? Какво става, по дяволите?!

— На кое полицейско управление се обадихте?

— На своето, разбира се — районното управление на Уичърли! Как така не сте наясно, щом се обаждате в отговор на оплакването ми?

— Истината, сър, е, че не ви се обаждам в отговор. Звъня от щата Ню Йорк във връзка с първия чек, който сте върнали на Марк Мелъри. Не знаехме, че има и други чекове. Казахте, че са се получили още два, освен него?

— Точно така казах!

— Един от Албърт Шмит и още един — от някой друг?

— Да, детектив. Схванахте ли най-сетне?

— Напълно. Сега обаче се зачудих защо три чека със сбъркан адрес са ви обезпокоили дотолкова, че да се обадите на полицията.

— Потърсих ги, защото от пощата — тях уведомих първо — не проявиха абсолютно никакъв интерес! И преди да ме попитате защо съм се обадил в пощата, искам първо да ви кажа, че за полицай проявявате сериозно незнание по въпросите за сигурността!

— Какво имате предвид, сър?

— Аз съм в този бизнес, полицай — или детектив, или каквото сте там. Сигурността на компютърните бази данни. Имате ли някаква идея колко често се случват кражбите на самоличност? Или колко често включват незаконна употреба на чужд адрес?

— Разбирам. И какво направиха от полицията в Уичърли?

— По-малко дори от пощенския клон, ако това изобщо е възможно!

Гърни лесно си представи апатията, с която са били посрещнати телефонните обаждания на Дърмот. Три чека от непознати, изпратени в нечия пощенска кутия, не предполагаха особен риск. Нито пък изглеждаха от първостепенна важност.

— Върнахте ли втория и третия чек на подателите, както сторихте с този на Мелъри.

— Естествено! Освен това поставих в пликовете бележки, с които питах кой им е дал номера на пощенската ми кутия, но нито един от тях не благоволи да ми отговори.

— Запазихте ли името и адреса от третия чек?

— Разбира се, че го запазих.

— Трябват ми — веднага!

— Защо? Да не би да се случва нещо, за което не зная?

— И Марк Мелъри, и Албърт Шмит са мъртви. Възможно е да става дума за убийства.

— Убийства? Какво искате да кажете — убийства?! — Гласът на Дърмот бе станал писклив от напрежение.

— Може би са били убити.

— О, боже! И смятате, че това е свързано с чековете?

— Човекът, предоставил адреса на пощенската ви кутия, вероятно ще представлява интерес за следствието.

— О, божичко! Защо моят адрес? Каква връзка има това с мен?

— Добър въпрос, господин Дърмот.

— Но аз никога не съм чувал за тези хора — Марк Мелъри и Албърт Шмит!

— Кое е името на третия чек?

— Третият? О, боже! Напълно ми изхвръкна от ума.

— Казахте, че сте си го записали.

— Да, да — разбира се, че го направих! Почакайте. Ричард Карч. Да, точно така беше. Ричард Карч. К-А-Р-Ч. Сега ще намеря адреса. А, момент само — ето го! „Куори Роуд“ №349, Содъртън, Масачузетс.

— Записах го.

— Вижте какво, детектив, след като явно съм замесен по някакъв начин в тази история, ще съм ви благодарен, ако споделите с мен какво става. Или поне колкото можете да разкриете. Трябва да има някаква причина да изберат именно моята пощенска кутия!

— Сигурен ли сте, че единствено вие имате достъп до кутията?

— Дотолкова, доколкото е възможно. Но един бог знае колко пощенски служители имат такъв достъп. Или пък кой може да си е извадил дубликат, за който не зная.

— А името Ричард Карч нищо ли не ви говори?

— Нищичко. Напълно съм убеден в това. Бих запомнил подобно име.

— Добре, сър. Ще ви дам няколко номера, на които можете да ме откриете. Бих желал да ми се обадите веднага, ако се сетите за нещо, свързано с имената на тези трима души или за всеки, който би могъл да използва пощата ви. Имам и един последен въпрос. Спомняте ли си сумите на втория и третия чек?

— Лесно е да ви отговоря — бяха същите, като на първия… 289,87 долара.

Глава 38 Труден тип

Маделайн се протегна към ключа до вратата и включи една от лампите в кабинета. По време на разговора на Гърни с Дърмот здрачът бе отстъпил място на почти пълен мрак.

— Напредваш ли?

— Много! И то — благодарение на теб.

— Пралеля ми Мими имаше божури — обясни тя.

— Коя беше Мими?

— Сестрата на майката на баща ми — отговори му, без да прикрива раздразнението си, че някой, който така умело жонглира с всички детайли дори и по най-сложните разследвания, не може да запомни няколко имена на роднини. — Вечерята ти е готова.

— Ами, всъщност…

— На печката е. Не я забравяй.

— Излизаш ли?

— Да.

— Къде отиваш?

— Казах ти поне два пъти през седмицата.

— Спомням си нещо за четвъртък. Но подробностите…

— … ти се губят в момента, така ли? Нищо ново не ми казваш. Ще се видим по-късно.

— Няма ли да ми кажеш къде…

Но стъпките й вече отзвучаваха в посока задната врата. В указателя липсваше телефонния номер на Ричард Карч от „Куори Роуд“ №349 в Содъртън. След кратко проучване в интернет обаче Гърни откри име и телефон за номерата 329 и 369, които на картата бяха съседни за №349. Плътният глас, който след продължително звънене все пак вдигна телефона на 329-ти номер, отговаряше едносрично. Мъжът категорично отрече да познава когото и да било с името Карч или да знае коя от къщите на улицата му е №349, както и впрочем от колко време той самият живее в този район. Звучеше, сякаш е на път да изпадне в безсъзнание от прекомерна употреба на алкохол или наркотици, вероятно лъжеше по навик и очевидно нямаше да му бъде полезен с нищо.

Жената, живееща на номер 369 на „Куори Роуд“, беше по-разговорлива.

— Имате предвид отшелника ли? — В нейната уста епитетът прозвуча като зловеща диагноза.

— Господин Карч сам ли живее?

— Много ясно, че живее сам — освен ако не броите плъховете, които се заселват там, привлечени от боклука му! Добре че жена му избяга. Не се учудвам, че се обаждате… нали казахте, че сте полицай?

— Следовател със специални правомощия към офиса на окръжния прокурор. — Знаеше, че би трябвало да спомене и щата и окръга, но реши, че подробностите могат да бъдат допълнени по-късно.

— Какво е направил този път?

— Нищо, за което да ми е известно, но е възможно да ни е от помощ за едно разследване, така че трябва да влезем във връзка с него. Дали случайно не знаете къде работи или по кое време се връща от работа?

— Работа?! Ама вие шегувате ли се?

— Господин Карч безработен ли е?

— По-точно ще е да се каже „негоден да работи“. — В гласа й се процеждаше отрова.

— Явно си имате сериозни проблеми с него.

— Той е свиня, глупак, мръсен е, опасен е, луд е, смърди, въоръжен е до зъби — и обикновено е пиян!

— Явно не е особено приятен съсед.

— Ужасен е! Имате ли представа какво е да се опитваш да разведеш из дома си перспективен купувач, докато живеещото до вас човекоподобно, голо до кръста и засмукало поредната бира, упражнява мерника си по боклукчийската кофа?

Макар че знаеше какъв ще е отговорът, все пак реши да зададе и следващия си въпрос:

— Дали не бихте предали едно съобщение на господин Карч от мое име?

— Ама вие подигравате ли ми се!? Бих му предала единствено въже — да се обеси!

— Кога е най-вероятно да си бъде вкъщи?

— Изберете си час — който и да е. Никога не съм виждала тоя лунатик да напуска имота си.

— Случайно да се вижда номерът на къщата?

— Ха! Хич не ви и трябва номер, за да я разпознаете. Не беше завършена, когато го напусна съпругата му — и още не е. Няма фасадно покритие. Няма морава отпред, нито стъпала към вратата. Идеалната къща за едно пълно куку! И още нещо — оня, който се опита да влезе там, най-добре да си носи оръжие!

Гърни й благодари и затвори.

А сега какво?

Имаше няколко души, на които трябваше да съобщи за новото развитие. Първо и най-вече, на Шеридън Клайн. И, разбира се, Ранди Клам. Да не споменаваме капитан Родригес и Джак Хардуик. Въпросът бе на кого да се обади първо. Накрая реши, че всички могат да почакат още няколко минути.

Вместо това затърси номера на полицейското управление на Содъртън, Масачузетс.

Разговаря с дежурния сержант — мъж с дрезгав глас и име, напомнящо на известна марка храна за кучета. Калкън, така се казваше. След като се представи, Гърни обясни, че човек от Содъртън на име Ричард Карч представлява интерес за разследване на убийство в щата Ню Йорк. Добави, че въпросния мъж може би го грози опасност, а очевидно няма телефон. И че е жизненоважно да му се отнесе телефон — или той да бъде заведен при такъв — за да го предупредят за ситуацията.

— Ричи Карч ни е стар познайник — обяви Калкън.

— Звучи така, сякаш сте си имали проблеми с него.

Калкън не отговори.

— Досие ли има?

— Кой казахте, че сте?

Гърни повтори, като този път даде малко повече подробности.

— И това е част от разследване на…?

— Две убийства — едното извършено в северната част на щат Ню Йорк, другото в Бронкс — един и същи модел. Преди да бъдат убити, и двете жертви са получили съобщения от убиеца. Имаме доказателства, че Карч е получил поне едно подобно съобщение. Това го превръща в потенциална трета жертва.

— Тоест, искате Лудия Ричи да се свърже с вас, така ли?

— Трябва да ни се обади незабавно. За предпочитане е да го направи в присъствието на някой от вашите хора. След като говорим с него по телефона, вероятно ще трябва и да го разпитаме в Содъртън — със съдействието на вашето управление, разбира се.

— Ще изпратим кола там, когато успеем. Дайте ми номер, на който да може да ви се обадим.

Гърни му даде номера на мобилния си телефон, за да остави свободен домашния. По него трябваше да се обади на Клайн, Бюрото за криминални разследвания и Клам. Клайн беше излязъл и нямаше да се връща, както и Елън Ракоф, така че обаждането автоматично се прехвърли към друг телефон, който звънна шест пъти, преди някой да вдигне. Гърни тъкмо се канеше да затвори.

— Щимел.

Гърни се сети за мъжа, който бе дошъл с Клайн на срещата с БКР и който приличаше на ням военнопрестъпник.

— На телефона е Дейв Гърни. Имам съобщение за началника ви.

Не последва отговор.

— Там ли сте?

— Тук съм.

Гърни осъзна, че друга покана да продължава няма да получи. Така че каза на Щимел за доказателствата, потвърждаващи връзката между убийства номер едно и номер две. После сподели за третата потенциална жертва, която бе открил чрез Дърмот. Съобщи му и за стъпките, които беше предприел чрез полицейското управление в Содъртън да се добере до Карч.

— Записахте ли всичко?

— Записах.

— След като информирате окръжния прокурор, ще се свържете ли и с бюрото за криминални разследвания, или да говоря директно с Родригес?

Последва кратко мълчание. Гърни предположи, че намусеният му и необщителен събеседник преценява последствията от действията си при двата варианта. Тъй като добре познаваше склонността на повечето ченгета да упражняват пълен контрол, бе около 90 процента сигурен, че ще получи именно такъв отговор:

— Ние ще се погрижим.

След като го отърваха от задачата да се обади на БКР, на Гърни му остана да се обади само на Ранди Клам.

Както обикновено, той вдигна на първото позвъняване.

— Клам — и пак както обикновено, звучеше сякаш страшно бърза и прави поне още три неща, докато говори. — Радвам се, че се обадихте. Точно правя три списъка на пропуските в чековата книжка на Шмит — записани суми, но не и имена, издадени чекове, които не са осребрени, и липсващи поредни номера на чековете. Започнах от най-новите.

— Някъде из списъците ти да е изскочила сумата 289.87 долара?

— Моля?! Как го разбрахте? Това е един от чековете, които са написани, но не са осребрени. Как…

— Винаги иска точно тази сума.

— Винаги? Тоест… повече от два пъти?

— До същата пощенска кутия е изпратен трети чек. Предприели сме стъпки да се свържем с изпращача. Именно затова се обаждам — да ви уведомя, че си имаме работа със стабилен модел. И ако продължава да го следва, то в бунгалото на Шмит трябва да се огледате за куршум от „полицейски специален“, 38-ми калибър.

— Кой е третият?

— Ричард Карч от Содъртън, Масачузетс. Един тип с много труден характер.

— Масачузетс? Божичко, нашето момче бая се е разиграло! Този, третият — жив ли е още?

— След няколко минути ще се разбере. От районното управление изпратиха кола до къщата му.

— Добре. Ще съм ви благодарен, ако ме осведомявате — когато успеете, разбира се — за всичко, което можете. Сега ще вдигна малко пушилка, та дано екипът за събиране на доказателства побърза. Ще ви съобщя, ако открият нещо. Благодаря ви за обаждането, сър.

— Успех. Скоро ще се чуем пак.

Уважението на Гърни към младия детектив нарастваше. Колкото повече слушаше, толкова повече му харесваше чутото — енергия, интелект, посветеност на работата. Имаше и още нещо. Нещо искрено и непокварено. Нещо, което докосна сърцето му.

Той поклати глава като куче, което се отърсва от вода, и няколко пъти дълбоко си пое въздух. Денят, помисли си, явно го бе изцедил психически повече, отколкото си бе дал сметка. Или пък все още го тормозеше сънят с баща му. Облегна се назад на стола и затвори очи.

Разбуди го телефонът. Всъщност първоначално го сбърка с будилника. Откри, че все още се намира на стола в кабинета си, а вратът му се бе схванал болезнено. Часовникът на китката му показа, че е спал почти два часа. Вдигна телефона.

— Гърни.

Гласът на окръжния прокурор се втурна по линията, както кон изхвърча по пистата в началото на надбягване.

— Дейв, тъкмо разбрах новините. Господи, това нещо продължава да се разраства! Потенциална трета жертва в Масачузетс? Може да се окаже най-големият проклет случай, откакто хванаха сина на Сам, по-голям дори от твоя Джейсън Стрънк. Огромен е! Искам само да чуя от твоята уста потвърждение, преди да говоря с медиите. Имаме неоспорими доказателства, че един и същи тип е убил първите две жертви, нали така?

— Уликите дават сериозно основание да се предположи, че е така, сър.

— Дават основание?

— Сериозно основание.

— Може ли да си малко по-конкретен?

— Не разполагаме с отпечатъци. Няма ДНК. Бих заявил, че двата случая определено са свързани, но същевременно няма как да докажем, че едно и също лице е прерязало гърлата и на двамата.

— Но има силна вероятност?

— Много силна.

— Твоята преценка е достатъчна за мен.

Гърни се усмихна — проявеното доверие бе явна преструвка. Чудесно знаеше, че Шеридън Клайн е от типа хора, които разчитат само на своята преценка, но същевременно си оставят вратичка — в случай че нещо се обърка и им потрябва някой, който да понесе вината.

— Бих казал, че е време да поговорим с приятелчетата от „Фокс Нюз“. Това означава, че довечера трябва да се свържа с БКР и да изготвим общо изявление. Осведомявай ме за всяко развитие, Дейв, особено ако касае ситуацията в Масачузетс. Искам да знам всичко!

Клайн затвори, без да си направи труда да каже „Дочуване“.

Явно планираше да направи грандиозно шоу от публичното оповестяване на случая. Предстоеше медиен цирк, а той щеше да се изяви в ролята на конферансието — преди да му хрумне на окръжния прокурор на Бронкс или на някой от другите окръзи, където може би се бе развихрил убиецът, да се възползват от тази възможност за популяризиране на личността си.

Устните на Гърни се свиха от отвращение, като си представи предстоящите пресконференции.

— Добре ли си?

Той изправи сепнато глава и видя Маделайн, застанала на вратата на кабинета.

— Божичко, как…

— Бе така погълнат от разговора си, че не чу, когато влязох.

— Да, явно не съм. — Той погледна към часовника си и запримига. — Е, къде ходи?

— Помниш ли какво ти казах на излизане?

— Че няма да ми кажеш къде отиваш.

— Не, че вече два пъти съм ти казвала.

— Добре, добре. Виж, имам работа.

Телефонът се прояви като истински съюзник и иззвъня. Обаждаха се от Содъртън — но не беше Ричард Карч. Полицаят се казваше детектив Говацки.

— Имаме проблем — заяви той с равен глас. — След колко време можете да сте тук?

Глава 39 Ти и аз имаме среща уговорена, господин 658

9:15 бе вече, когато Гърни приключи разговора с Майк Говацки. Откри Маделайн вече в леглото, удобно облегната на възглавниците и с книга в ръка. „Война и мир“. Четеше я от три години, като периодично се прехвърляше на „Уолдън“ на Торо… нелеп избор, наистина.

— Трябва да посетя едно местопрестъпление.

Тя му хвърли особен поглед над книгата — любопитен, притеснен. Самотен.

Той бе в състояние да задоволи единствено любопитството й:

— Още една жертва — мъж, прободен в гърлото, стъпки в снега.

— Колко далеч?

— Какво?

— Къде отиваш?

— Содъртън, Масачузетс. Три, може би четири часа.

— Тоест, няма да се върнеш преди утре по някое време.

— Надявам се да успея за закуска.

Усмивката й като че казваше „кого си мислиш, че лъжеш?“. Тръгна към вратата, после спря и седна на ръба на леглото.

— Този случай е много странен — сподели й, като този път си позволи да покаже несигурността си. — И става все по-странен с всеки изминал ден.

Тя кимна, очевидно умилостивена.

— Не смяташ, че това е обичайният тип сериен убиец, с каквито вече си се сблъсквал?

— Не е стандартната версия, в никакъв случай не.

— Твърде много контактува с жертвите?

— Да. А има също и прекалено големи различия между убитите — и като личности, и като местоположение. Типичният сериен убиец не прескача от Кетскилс до Източен Бронкс и оттам до среден Масачузетс в преследване на известни писатели, пенсионирани нощни пазачи и противни самотници.

— Трябва да имат нещо общо.

— Всичките имат пиянско минало, а уликите сочат, че убиецът се е съсредоточил именно върху това. Трябва обаче да има още нещо общо между тях — защо иначе си прави труда да избира жертви, отдалечени на стотици километри една от друга?

Замълчаха. Гърни разсеяно приглади с ръка гънките на кувертюрата помежду им. Маделайн просто го наблюдаваше, без да продумва и без да се движи. Ръцете й почиваха върху книгата.

— Най-добре да тръгвам — реши той.

— Пази се.

— Добре. — Изправи се бавно, като че имаше артрит. — Ще се видим утре сутрин.

Тя го изгледа с онова изражение, което той не можеше да опише с думи и за което дори не бе сигурен дали е добро, или лошо, макар да му беше познато до болка. Усещането бе като от физически допир в центъра на гърдите му.

Бе късно след полунощ, когато мина през последния изход на платената магистрала на Масачузетс. А минаваше 1:30 часа, когато подкара по пустата главна улица на Содъртън. След десет минути стигна до безразборно струпани на малката изровена уличка „Куори Роуд“ полицейски коли. Една от тях бе със запалена лампа, чийто пресекващ блясък осветяваше околността. Той спря до нея. В момента, в който слезе от колата си, едно раздразнено униформено ченге се появи от патрулката.

— Спри на място! Къде си мислиш, че отиваш? — Очевидно бе не само раздразнен, но и уморен.

— Гърни — тук съм да се видя с детектив Говацки.

— Защо?

— Той ме очаква.

— За какво става въпрос?!

Гърни се зачуди дали отношението му се дължи на дългия изтощителен ден, или просто си е гадняр. Той самият не търпеше да се отнасят с него по този начин.

— Става въпрос за това, че той ме помоли да дойда. Документ за самоличност искате ли?

Ченгето светна с фенерчето си право в лицето на Гърни.

— Ти кой каза, че си?

— Гърни, канцелария на окръжния прокурор, специален следовател.

— И що, мамка му, не каза веднага?

Гърни се усмихна, но в усмивката му нямаше нищо мило.

— Ще предадете ли на Говацки, че съм тук?

Мъжът направи злобна физиономия и отново пропусна да отговори, след което тръгна по дългата алея към очертаното на фона на полицейските светлини местопрестъпление. Къщата изглеждаше наполовина завършена. Гърни го последва, без да чака покана.

Малко преди да стигне къщата, пътеката правеше рязък ляв завой по склона на хълма и излизаше пред приземен гараж за две коли. В момента колата вътре бе една. Първоначално Гърни си помисли, че вратите на гаража са отворени; после осъзна, че всъщност изобщо няма врати. Снегът, който покриваше алеята, продължаваше и вътре, по пода на помещението.

Ченгето, което го предвождаше, спря на прага — препречен от жълта полицейска лента — и изкрещя:

— Майк!

Отговор не последва. Полицаят сви рамене, демонстрирайки, че е направил опит, но той се е провалил и няма да се занимава повече. А после откъм двора зад къщата се чу уморен глас:

— Отзад съм.

Отново без да се колебае, Гърни се насочи натам, като внимателно заобикаляше оградения с лента участък.

— Стой извън лентата! — Предупреждението на ченгето прозвуча като последно излайване на зло куче, което току-що си подминал.

Гърни се сети за забележката на съседката за питбулите. Надяваше се, че онези от „Контрол на животните“ са ги отвели.

Когато зави зад ъгъла и видя ярко осветеното пространство, установи, че то съвсем не е „дворът“, който бе очаквал. Също като къщата и той излъчваше странна смесица между незавършеност и упадък. Един здрав мъж с оредяваща коса бе застанал на грубото стълбище, започващо от задната врата. Стъпалата все още бяха оковани в кофража си.

Очите на мъжа обхождаха откритото пространство от близо два декара, което отделяше сградата от гъстите шубраци смрадлика. Земята бе на буци, сякаш никой не си бе правил труда да я заравнява след първоначалното насипване на основите. Тук-таме стърчаха остатъци от дървен материал, посивели от времето. Къщата бе измазана само отчасти и пластмасовата мрежа против влагата, опъната над шперплатовата обшивка, силно бе избеляла. Цялостното впечатление не бе за строителен обект, на който се работи и в момента, а за изоставен строеж.

Погледът на набития мъж се спря върху Гърни и изпитателно се задържа върху него в продължение на няколко секунди. После полицаят го запита:

— Вие ли сте човекът от Кетскилс?

— Именно.

— Още три метра покрай лентата, после минете под нея и елате тук, на задната врата. В никакъв случай не стъпвайте върху дирята, която води от къщата до алеята!

Това вероятно бе Говацки, но Гърни избягваше да се осланя на предположения, така че попита. Мъжът потвърди с изсумтяване. Докато крачеше през запустялата земя, която би трябвало да представлява двор, той мина достатъчно близо край стъпките, за да забележи приликата им с онези в института.

— Да изглеждат познати? — запита Говацки, който го наблюдаваше с интерес.

„Може и да изглежда недодялан и дори муден — помисли си Гърни, — но всъщност няма нищо мудно в мисленето му.“ Кимна. Беше негов ред да демонстрира възприемчивост и бързи реакции:

— Притесняват ли ви тези стъпки?

— Мъничко — отвърна Говацки. — По-точно, не стъпките ме притесняват, а разположението на тялото спрямо тях. Знаете ли нещо, което не ми е известно?

— Местоположението на тялото би ли изглеждало по-логично, ако стъпките вървяха в обратна посока?

— В обратна посока… Момент… Да, да го вземат мътните, идеално се връзва! — Втренчи се в Гърни. — С какво, по дяволите, си имаме работа тук?

— Първо, с някой, който вече е убил трима души — или поне за толкова знаем — само през последната седмица. Планира всичко до най-малката подробност и е перфекционист. Оставя много улики след себе си, но само такива, които той желае да видим. Изключително интелигентен, вероятно добре образован, може би мрази полицията повече и от жертвите си. Между другото, тялото още ли е там?

Говацки като че ли си записваше наум отговора на Гърни. Накрая каза:

— Да, трупът още е тук. Исках да го видите. Помислих си, че може нещо да ви хрумне във връзка с него, като се има предвид, че сте запознат с другите два случая. Готов ли сте да го погледнете?

От задната врата се влизаше в малко, отново недовършено помещение. Вероятно е било предвидено за перално, ако се съди по разположението на водопроводната инсталация. В него обаче нямаше пералня, нито сушилня. Всъщност нямаше и мазилка върху изолацията. Към греда на тавана беше прикрепена с фасонка една гола крушка. Студената неприветлива светлина обливаше проснатото по гръб тяло. Лежеше точно на прага и едната му половина беше в пералното помещение, а другата — в кухнята.

— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Гърни.

— Именно затова сте тук — бе отговорът.

По-щателната инспекция разкри езерце от съсирена кръв, изтекла от множеството рани по гърлото и покрила пода на кухнята чак до евтината маса. Лицето на жертвата бе разкривено от гняв, но горчивите бръчки, изсечени в широкото сурово лице, бяха резултат на цял един живот и не разкриваха нищо за това последно престъпление.

— Не прилича на щастлив човек — отбеляза Гърни.

— Скапан нещастник, това си беше той.

— Да разбирам ли, че в миналото сте си имали проблеми с господин Карч?

— Нищо друго, освен проблеми, не сме имали! И всеки един от тях беше напълно безсмислен и ненужен. — Говацки се загледа в тялото с поглед, който ясно заявяваше, че този жесток кървав край е недостатъчно наказание. — Във всеки град има смутители на реда — налитащи на бой пияници, мърлячи, които обръщат домовете си на кочини, само за да дразнят съседите си, негодници, чиито бивши съпруги си вадят ограничителни заповеди срещу тях, тъпанари, които позволяват на кучетата си да лаят по цяла нощ, откаченяци, от които майките пазят децата си като от чумави. А тук, в Содъртън, всички тия изроди бяха събрани под формата на един-единствен боклук — Ричи Карч.

— Явно е бил голям сладур.

— А — просто от любопитство — подобно ли бе положението при другите две жертви?

— При първата бе точно обратното. За втория мъж още нямам подробности, но се съмнявам, че е приличал дори бегло на тоя тип тук. — Гърни хвърли още един поглед към лицето, което го зяпаше в отговор — точно толкова грозно в смъртта, колкото явно е било и приживе.

— Просто си помислих, че може би си имаме сериен убиец, който се опитва да отърве света от задници. Както и да е. Да се върнем на коментарите ви по отношение на следите в снега. Откъде разбрахте, че ще е много по-логично, ако посоката им бе на обратно?

— Така бе при първия случай.

Очите на Говацки разкриваха силен интерес.

— Тялото е разположено така, все едно атаката е дошла откъм задната врата. Но според следите някой е влязъл през предната и е излязъл от задната. Просто няма логика!

— Имате ли нещо против да огледам кухнята?

— Моля, заповядайте. Фотографът, съдебният лекар и момчетата от лабораторията вече минаха оттук. Само не размествайте нищо. Все още преглеждаме личните му вещи.

— Съдебният лекар спомена ли нещо за барутен нагар?

— Барутни изгаряния ли? Че това са рани от нож!

— Подозирам, че някъде из тази кървава каша се крие рана от куршум.

— Да не би да виждате нещо, което съм пропуснал?

— Мисля, че виждам мъничка дупка в ъгъла на тавана — ей там, точно над хладилника. Някой от хората ви каза ли нещо по въпроса?

Говацки проследи погледа на Гърни до посоченото място.

— Какво искате да кажете с това?

— Че може би Карч е бил първо застрелян, а чак след това намушкан.

— А пък стъпките наистина отиват в обратната посока?

— Точно така.

— Само да си изясня. Твърдите, че убиецът е влязъл през задната врата, застрелял е Ричи в гърлото, Ричи паднал, а после убиецът го е намушкал повече от десет пъти в гърлото, все едно транжира проклето месо, за бога?!

— Именно това се бе случило в Пиъни.

— Ама стъпките…

— Следите може да са оставени, като към обувките се прикрепят втори чифт подметки — но обърнати наопаки. По този начин ще изглежда сякаш извършителят е влязъл от предния и излязъл през задния вход, докато всъщност той е направил точно обратното.

— Мамка му, това е абсурдно! На какво, по дяволите, си играе тоя?!

— Тъкмо това е думата.

— Моля?!

— Играе. Дяволска игра, наистина — но точно това прави, играе. И сега стават три пъти. „Не само, че грешите, но и грешите тотално, вървите в обратната посока. Подсказвам ви отново и отново, но вие още не сте ме хванали. Такива сте вие, скапани безполезни ченгета!“ Това е посланието, което ни оставя на всяко местопрестъпление.

Говацки хвърли на Гърни дълъг преценяващ поглед.

— Доста ясно го виждате тоя тип.

Гърни се усмихна и внимателно заобиколи тялото, за да се добере до купчината вестници върху кухненския шкаф.

— Имате предвид, че съм напрегнат?

— Нямам особено право да го казвам. Тук, в Содъртън, не се случват много убийства. А и когато се случи нещо такова — може би веднъж на пет години, ако не и по-рядко, става въпрос за непредумишлени убийства. Често в тях изиграват роля бейзболни бухалки или гаечни ключове. Но нищо планирано. И определено нищо игриво.

Гърни изръмжа съчувствено. Той самият бе видял прекалено много случаи на саморазправа, нанасяне на телесни повреди и хулиганство.

— Повечето от тези са боклуци — заяви Говацки, като кимна към купчинката с писма, които Гърни внимателно преглеждаше.

И той тъкмо щеше да се съгласи, когато най-отдолу на неподредената купчина от вестници „Пенисейвър“, листовки, списания за оръжие, известия от агенции за събиране на дългове и каталози за военни стоки, попадна на един малък празен плик. Той беше адресиран до Ричард Карч и горната му част бе грубо разкъсана. Адресът бе красиво изписан на ръка, а мастилото — червено.

— Открихте ли нещо? — запита го Говацки.

— Може би трябва да поставите това в пликче за улики — каза му Гърни, хвана плика за ъгълчето му и го премести върху свободната част на шкафа. — Нашият убиец обича да си контактува с жертвите.

— Горе има още.

Гърни и Говацки се обърнаха към източника на новия глас — едър млад мъж, застанал пред прага на кухнята.

— Има три такива плика, надписани с червено. Бяха под купчина порносписания на масичката до леглото му.

— Май трябва да се кача и сам да видя — заяви Говацки с нежеланието на човек, който е твърде тежък и трябва внимателно да си помисли, преди да тръгне да се катери по паянтово дървено стълбище. — Боби, това е детектив Гърни от окръг Делауеър, Ню Йорк.

— Боб Мъфит — представи се младият мъж и нервно протегна ръка на Гърни, като се стараеше да не поглежда към проснатото на пода тяло.

Горният етаж имаше същия вид на нещо започнато и изоставено по средата, както останалата част на къщата. От площадката се отиваше до четири врати. Мъфит ги поведе към онази вдясно. Дори по стандартите на онова, което вече бяха видели, стаята беше ужасно зле. В онези участъци от пода, където мокетът не бе покрит с мръсни дрехи и кутийки от бира, се виждаха големи засъхнали петна. Гърни реши, че са от повърнато. Въздухът смърдеше на вкиснало и пот. Щорите бяха спуснати. Светлината идваше от единствената крушка (на поставка за три) в средата на тавана. Гърни си проправи път до масичката отстрани на разхвърляното легло. До купчина порносписания бяха оставени три плика с червен ръкописен адрес. Точно до тях имаше чек. Говацки не докосна нищо направо. Вместо това плъзна всичките четири върху едно списание със заглавието „Секси катерички“, което по този начин превърна в табла.

— Хайде да слезем долу и да проверим какво си имаме тук — предложи той.

Тримата мъже се върнаха обратно в кухнята, където Говацки постави пликовете и чека върху масата. С помощта на една химикалка и пинсети, които измъкна от джоба на ризата си, той внимателно разтвори един по един разкъсаните пликове и измъкна съдържанието им. И в трите имаше стихотворения, които изглеждаха напълно еднакви с тези, които бе получил Мелъри. Първият поглед на Гърни попадна на стиховете: „Туй, което си отнел, ще върнеш/щом получиш онова, що даде…/…Ти и аз имаме среща уговорена/господин 658“.

Но онова, което най-дълго задържа вниманието му, бе чекът. Беше написан за „Х. Арибда“ и подписан с „Р. Карч“. Това очевидно бе същият чек, който Грегъри Дърмот бе върнал на Карч неосребрен. Беше на същата стойност, както и онези на Мелъри и Шмит — 289,87 долара. Името и адреса „Р. Карч, «Куори Роуд» №349, Содъртън, Масачузетс, 01055“ се намираха в горния ляв ъгъл на чека.

Р. Карч. Нещо в името безпокоеше Гърни.

Може да бе онова особено чувство, което винаги изпитваше, когато виждаше напечатаното име на починал човек. Имаше усещането, че самото име е изгубило дъха на живота, станало е по-малко, след като е било лишено от онова, което го е правело значимо. „Наистина е странно — размишляваше той — как в някакъв момент започваш да си вярваш, че си свикнал със смъртта. Дори започваш да си мислиш, че присъствието й не ти влияе вече, че е просто част от професията ти. А после я срещаш по такъв неприятен начин — в смаленото, обезсмислено име на някой мъртвец. Независимо колко се опитваш да я игнорираш, смъртта намира начини да те принуди да я забележиш. Процежда се в чувствата ти, както водата се процежда през стените на мазе.“

Може би заради това името Р. Карч му изглеждаше толкова особено. Или пък имаше друга причина?

Глава 40 Изстрел в тъмното

Марк Мелъри. Албърт Шмит. Ричард Карч. Трима мъже: избрани за жертви, измъчвани психически, застреляни и след това така жестоко и многократно прободени, че главите им почти се бяха отделили от тялото. Какво бяха сторили — поотделно или може би заедно — за да провокират подобно страховито отмъщение? И беше ли изобщо отмъщение? Бележките внушаваха, че това е отмъщение. Но дали всъщност не бяха димна завеса, прикриваща някакъв доста по-практичен мотив — така, както бе предположил Родригес преди време? Все още всичко бе възможно.

Вече се зазоряваше, когато Гърни подкара колата обратно към Уолнът Кросинг. Въздухът бе натежал от миризмата на сняг. Той бе изпаднал в онова състояние, при което дълбоката умора на съзнанието се бори с нервна бдителност. Мисли и картини препускат през ума, без да имат логика, без да постигат нищо. Подобен образ бе този на чека на мъртвеца. Името „Р. Карч“ се мержелееше зад затворена врата в паметта му: нещо, което не е съвсем точно, не е на място. Приличаше на далечна звезда, която убягва на директния поглед, но би се разкрила на периферното му зрение, когато спре да я търси съзнателно.

Опита се да се съсредоточи върху други аспекти на случая, но умът му отказваше да работи последователно. Вместо това виждаше започналата да засъхва локва кръв на пода на кухнята на Карч, която бе толкова голяма, че част от нея се губеше под сянката на разнебитената маса. Той се взираше настойчиво в магистралата пред себе си в напразен опит да прогони картината. Единственото, което успя да стори, бе да я замени с подобното кърваво петно от патиото на Марк Мелъри. Това на свой ред му припомни вида на Мелъри, седнал на стола „Адирондак“, който се навежда напред и моли за закрила и избавление. Навежда се напред, моли…

Гърни почувства, че в очите му се събират сълзи и всеки момент ще рукнат, така че спря за кратка почивка. На малкия паркинг имаше само още една кола, която при това изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото паркирана. Лицето му гореше, а ръцете му бяха ледени. Уплаши го това, че не успява да мисли логично. Това го правеше безпомощен.

Умората неведнъж се бе превръщала в леща, през която виждаше живота си като провал — провал, който бе двойно по-болезнен, заради професионалните похвали, с които го отрупваха. Знанието, че е просто номер, който му погаждаше изтощеното съзнание, не го правеше по-малко убедителен. Доказателствата се редяха като мъчителна молитва. Като детектив не бе успял да помогне на Марк Мелъри. Като съпруг бе разочаровал Карън, а сега същото се случваше и с Маделайн. Като баща бе предал Дани, а сега разочароваше и Кайл.

Но мозъкът му си имаше граници — така че след още половин час от това мъчение, просто се изключи. Гърни потъна в кратък възстановителен сън. Не беше сигурен колко време е продължил, почти със сигурност по-малко от час, но когато се събуди, емоционалният трус бе отминал и на негово място се бе настанила кристална яснота. Освен това се бе сдобил и със схванат врат, но това бе ниска цена за полученото.

Може би защото сега се бе освободило място за него, в ума му започна да се оформя нова представа за загадката на пощенската кутия в Уичърли. В действителност нито една от двете първоначални хипотези не бе изглеждала задоволителна. Нито тази, че жертвите погрешно са насочени да изпратят чековете си в сбъркана пощенска кутия (силно съмнително, като се има предвид вниманието, което извършителят обръщаше и на най-малката подробност); нито втората — че пощенската кутия е правилната, но нещо се е объркало и съответно е станало възможно Дърмот да получи и съвсем невинно да върне чековете, преди убиецът да успее да ги вземе.

Сега Гърни видя и трето възможно обяснение. Каза си — нека предположим, че това бе правилната кутия и нищо не се бе объркало. Второ предположение — че причината да се поискат чековете е различна от това да бъдат осребрени. Че същевременно убиецът бе успял по някакъв начин да си осигури достъп до кутията, да отвори пликовете, да направи копия на чековете и след това да ги запечата и отново да ги върне в кутията, преди Дърмот да е стигнал до тях.

А ако този сценарий бе по-близо до истината — ако убиецът в действителност използваше пощенската кутия на Дърмот за собствените си цели — това разкриваше множество нови възможности. Гърни можеше да комуникира директно с убиеца. Допреди малко бе потънал в дълбоко униние и бе напълно объркан. Още повече, това предположение бе чисто хипотетично. Независимо от това мисълта така го въодушеви, че изминаха няколко минути, преди да осъзнае, че е потеглил от паркинга и в момента шофира към дома си със 130 километра в час.

Маделайн бе излязла. Той остави ключовете и портмонето си на кухненската маса и взе бележката, която лежеше на нея. Почеркът бе на Маделайн — познат, забързан, изчистен. Самото послание, както обикновено, бе сбито и разгадаването му представляваше истинско предизвикателство: „Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята. 5 съобщения. Рибата камбала12 ли е?“.

Каква буря?

Каква риба?

Искаше да отиде до кабинета си и да прослуша петте съобщения на телефонния секретар, за които предположи, че говори тя. Имаше обаче нещо много по-спешно, което искаше да свърши първо. Идеята, че може да пише на убиеца — да му изпрати бележка чрез пощенската кутия на Дърмот — бе предизвикала у него неистово желание да го стори. Усещаше, че планът е несигурен — предположение, почиващо върху предположения — но имаше огромна притегателна сила. Шансът наистина да направи нещо беше вълнуващ. Особено сравнен с нервното разочарование, което го бе обзело заради проблемите с разследването и засилващото се зловещо усещане, че напредъкът им е част от плановете на врага. Колкото и да бе импулсивно и безразсъдно подобно действие, възможността да метне граната в окопа, където може би се скатаваше неприятелят, бе неустоима. Единственото, което му оставаше да стори, бе да изработи „бомбата“.

Наистина трябваше да си изслуша съобщенията. Може би имаше нещо важно, нещо много спешно. Тръгна към кабинета. Но в ума му изникна едно изречение… Не можеше да си позволи да го забрави, защото бе римуван куплет, идеалното начало на обръщението му към убиеца. Той въодушевено грабна бележника и химикалката, оставени на масата от Маделайн, и започна да пише. След петнайсет минути положи химикалката встрани и зачете осемте стиха, изписани с красив и изискан почерк:

Доволен, той почисти от хартията възможните отпечатъци. Усещането бе странно — нещо нередно и мрачно — но той прогони чувството, намери плик и го надписа до Х. Арибда. Пощенският адрес под името бе на кутията на Дърмот в Уичърли, Кънектикът.

Глава 41 Обратно в реалността

Гърни стигна до пощенската кутия навреме, за да предаде плика на Ронда, която заместваше обичайния пощальон — Бакстър — два пъти седмично. Когато се върна през пасището в къщата, въодушевлението му вече бе помрачено от пристъп на съжаление. Разкаянието неизменно следваше редките случаи, в които действаше импулсивно. Спомни си за петте съобщения.

Първото бе от галерията в Итака:

„Дейвид, обажда се Соня. Трябва да поговорим за проекта ти. Нищо лошо не е станало, напротив — всички новини са добри, но трябва да се чуем наистина много, много скоро. Ще съм в галерията до шест довечера, а можеш да ми се обадиш и по-късно у дома.“

Второто беше от Ранди Клам, който звучеше силно превъзбуден:

„Опитах се да ви открия на мобилния, но той не беше включен. Намерихме няколко писма в къщата на Шмит. Иска ми се да ги погледнете — да видите дали ви изглеждат познати. Явно Ал е получил няколко шантави стихотворенийца по пощата, но не е искал жена му да ги види. Беше ги скрил на дъното на кутията си с инструменти. Дайте ми номер на факс и ще ви ги изпратя. Ще съм ви задължен.“

Третото беше от Джак Хардуик от Бюрото за криминални разследвания. Отношението вече не бе просто неучтиво, а по-скоро граничеше с нервна криза:

„Ей, Шерлок, носи се слух, че твоят човек е драснал още две резки на приклада си. Вероятно си бил твърде зает, за да споменеш за това на старото си приятелче. Аз — явно съм се бил побъркал — за кратко си помислих, че е под достойнството на господин Скапания Шерлок Гърни да отдели време да звънне на скромния Джак Хардуик. Но ти, разбира се, не си такъв, нали? Трябва да се засрамя! И за да ти покажа, че не тая лоши чувства, се обаждам да ти съобщя за сбирката, планирана за утре. От БКР ще изнесат доклад за напредъка по случая Мелъри, ще се обсъдят и последните събития и как случаите в Бронкс и Содъртън ще се отразят на насоката на разследването. Капитан Род ще е домакин на тая срещичка. Окръжният прокурор е поканен и без съмнение, ще покани и теб. Просто си помислих, че би желал да знаеш от по-рано. В края на краищата, за какво са приятелите?!“

Четвърто бе обаждането от Клайн, което Хардуик бе предсказал. Не беше точно покана. Обичайната енергичност в гласа му бе изместена от нервна възбуда:

„Гърни, какво, по дяволите, става с мобилния ти телефон?! Опитахме се да се свържем направо с теб, после пробвахме и чрез полицията в Содъртън. Казаха, че си тръгнал оттам преди два часа и половина. Казаха също така, че си имаме работа с убийство номер три — същият извършител. Това е доста важен факт, не мислиш ли? Нещо, за което трябваше да ми се обадиш, може би? Трябва да говорим веднага! И да се вземат определени решения. Необходимо ни е всяко късче информация, с което разполагаш! Утре по обяд има среща в БКР. Това е основен приоритет. Обади ми се в момента, в който чуеш това съобщение!“

Последното беше от Майк Говацки:

„Само исках да ви кажа, че изровихме куршума от онази дупка в стената на кухнята. Наистина е от 38-ми калибър, точно както казахте. Освен това направихме още едно малко откритие, след като си тръгнахте. Проверявахме пощенската кутия — да не е останало още някое от тия любовни писъмца с червеното мастило — и открихме мъртва риба. В пощенската кутия. Не споменахте мъртвата риба да е част от модела на поведение на убиеца. Съобщете ми, моля, ако означава нещо. Не съм психолог, но бих казал, че нашият извършител е пълно куку! Това е засега. Прибирам се вкъщи да поспя малко.“

Риба?

Върна се обратно в кухнята, отиде до масата и погледна отново бележката на Маделайн:

„Отивам на йога, 9:00 сутринта. Ще се върна преди бурята 5 съобщения. Рибата камбала ли е?“

Защо бе попитала именно това? Той погледна стария стенен часовник над кухненския плот. Девет и половина. Светлината, която влизаше през френските прозорци, бе ледена и сива — подхождаше повече на ранно утро или сумрака преди здрач. Ще се върна преди бурята. Наистина изглеждаше, сякаш ще вали — може би сняг; дано не беше леден дъжд. Тоест, щеше да се прибере до десет и половина, може би дори десет, ако се притеснеше за пътищата. Тогава щеше да я попита за камбалата. Всъщност Маделайн не беше от притеснителните, но си имаше едно наум за хлъзгавите шосета.

Тъкмо се връщаше към кабинета, за да отговори на обажданията си, когато отговорът го порази с простотата си. Мястото на първото убийство бе градът Пиъни (Божур) и убиецът бе оставил божур до тялото на следващата жертва. Мястото на второто убийство бе малък район в Бронкс — „Флаундър Бийч“. Плажът на камбалите. Предположението на Маделайн, че на третото местопрестъпление ще има оставена риба, бе равносилно на прозрение — типично за нея. Тя почти никога не грешеше.

Първо се обади в Содъртън. Дежурният сержант го препрати на гласовата поща на Говацки, на която той остави две съобщения. Първото бе въпрос дали рибата е камбала, второто — искане да изпрати снимките от балистичното изследване, за да се потвърди дали дупките в стените на Карч и Мелъри са оставени от един и същи пистолет. Не се съмняваше особено в положителните отговори на тези два въпроса, но сигурността бе свещено понятие в професията му.

После звънна на Клайн.

Тази сутрин Клайн бе в съда. Елън Ракоф повтори оплакванията на окръжния прокурор. Накара се на Гърни заради това, че не бяха успели да се свържат с него и че не ги бе информирал навреме за случващото се. След това тя му каза, че ще е най-добре да не изпуска голямата среща на другия ден по обед в квартирата на БКР. Но дори и докато му изнасяше въпросната лекция, гласът й звучеше еротично. Гърни се зачуди дали липсата на сън не го кара леко да откача.

Обади се на Ранди Клам, благодари му за обаждането и новата информация и му даде номера на факса в канцеларията на окръжния прокурор, на който да изпрати писмата на Шмит. Добави и един на БКР, за да стигнат и до Родригес. След това му разказа какво бе научил за случая с Ричард Карч, включително и следата с камбалата. Сподели и факта, че връзката с алкохола сега присъства и в трите случая.

Колкото до обаждането на Соня, реши, че то може да почака. Не бързаше особено да се обади и на Хардуик. Умът му непрекъснато прескачаше към предстоящата среща в Бюрото за криминални разследвания на другия ден. И то далеч не с топли чувства, точно обратното. По принцип мразеше всякакви срещи. Съзнанието му работеше най-добре само̀. „Груповото мислене“ и принципът „Две глави са повече от една“ го караха да иска да стане и да си излезе. А пък мятането на прибързаната му поетична бомба го караше да се чувства неудобно и леко гузен конкретно за тази среща. Не обичаше да има тайни.

Потъна в мекото кожено кресло, поставено в ъгъла на кабинета. Искаше да систематизира ключовите факти от трите случая, да открие хипотезата, която най-добре ги обосновава, а също и как да я изпробва. Само че мозъкът му, твърде дълго лишаван от сън, отказваше да му сътрудничи. Затвори очи и всичко, което дори бегло напомняше последователна мисъл, просто изчезна. Не бе сигурен колко време е стоял там, но когато отвори очи, валеше силен сняг. Пейзажът бързо побеляваше, а тишината бе толкова пълна, че чу приближаващата се кола дълго преди да я види. Измъкна се от креслото и отиде до кухнята — точно навреме, за да мерне колата на Маделайн, която се скри зад плевнята. Вероятно отиваше да провери пощенската им кутия, намираща се на края на общинския път. Минута по-късно звънна телефонът. Той вдигна от кухнята.

— Добре — там си. Знаеш ли дали пощальонът вече е минал?

— Маделайн?

— До кутията съм. Искам да изпратя нещо, но ако вече е минал оттук, после ще ида до града да го пусна.

— Всъщност беше Ронда и да — тръгна вече.

— По дяволите! Добре, няма значение, ще се погрижа по-късно.

Колата й бавно се появи иззад плевнята и зави по пътя нагоре към къщата.

Тя влезе в кухнята през страничната врата. Изражението й бе напрегнато — както винаги, когато й се налагаше да шофира при снеговалеж. Тя веднага забеляза особения му поглед.

— Какво има?

Беше потънал в размисъл относно нещо, което му бе хрумнало по време на обаждането й от пощенската кутия. Отговори й чак след като тя свали палтото и обувките си.

— Мисля, че току-що открих нещо.

— Браво! — Тя се усмихна и зачака подробностите, като междувременно изтръскваше снежинките от косата си.

— Загадката с числото — втората. Знам как го е направил… или поне как може да го е направил!

— А втората беше?

— Онази с числото деветнайсет, същата, която Мелъри записа. Показах ти писмото.

— Спомням си.

— Убиецът накара Мелъри да си намисли число и после да му го прошепне.

— А защо е искал да шепти? Между другото, този часовник не показва точно времето — добави тя и погледна нагоре към стенния часовник.

Той се втренчи в нея.

— Извинявай — безгрижно каза тя. — Продължавай.

— Мисля, че го кара да прошепне числото, защото по този начин се внася елемент на зловещо очакване, което действа доста по-разсейващо от простото „Кажи ми числото“. И става по-лесно да прикриеш истината.

— Май не схващам мисълта ти.

— Убиецът не е имал никаква представа какво ще бъде числото, което ще си намисли Мелъри. Единственият начин да разбере, е бил да го попита. Просто се старае да хвърли димна завеса около въпроса си.

— Само че споменатото от Мелъри число не е ли било написано на писмото, което убиецът вече е бил пуснал в пощенската му кутия?

— Да и не. Да — числото е споменато в писмото, което Мелъри откри няколко минути по-късно в кутията, но не, не е било вече в кутията. Всъщност писмото все още не е било и принтирано.

— Обърках се.

— Представи си, че към лаптопа си убиецът е имал един от тези минипринтери. Текстът на писмото вече е бил готов, с изключение на самото число. Нека предположим, че е седял в колата си точно до пощенската кутия на онзи тъмен провинциален път, който минава покрай института. Обажда се на Мелъри по мобилния си телефон — точно както ти ми се обади преди малко — убеждава го да си измисли число и после да го „прошепне“. В момента, в който Мелъри изпълнява, каквото му е казано, той нанася цифрите в текста и цапва бутона за принтиране. След половин минута пъха писмото в плик, пуска го в пощенската кутия и подкарва колата, без никой да го забележи. Така внушава, че притежава някакви дяволски способности да чете мисли!

— Много умен — отсъди Маделайн.

— Той или аз?

— Явно и двамата.

— Мисля, че е доста логично. Също така е логично да запише и шума от трафика — по този начин създава впечатлението, че се намира някъде другаде, а не на пустото и тихо селско пътче.

— Шум от трафик?

— Запис на улично движение. Една умна лаборантка от техническата лаборатория на БКР анализира звука от касетата, на която Мелъри записа обаждането, и откри, че фонът се състои от два типа звуци — двигател на кола и трафик. Шумът от двигателя се оказа първо поколение — така наричат факта, че се е появил по същото време, по което и гласът. Обаче звукът от трафика е второ поколение, тоест по време на обаждането е бил пуснат запис на улично движение, който се наслагва върху гласа. Първоначално това откритие изглеждаше напълно безсмислено.

— А сега не — схвана Маделайн, — защото сега си разбрал какво означава. Много добре.

Той я погледна внимателно в търсене на сарказма, който често се криеше зад коментарите й по повод силната му ангажираност в този случай. Не откри такъв. Тя го наблюдаваше с искрено възхищение.

— Наистина мисля така — добави тя, сякаш усетила съмнението му. — Впечатлена съм.

Споменът дойде внезапно, мъчително остър: колко често го бе гледала така в ранните години на брака им. Колко хубаво бе да получава толкова много и по толкова различни начини одобрение от тази толкова интелигентна жена, заедно с любовта й. Колко безценна бе връзката помежду им. И ето го отново — или поне намека за него — нежно оживяло в очите й. А после Маделайн лекичко се извърна към прозореца и сивата светлина замъгли изражението й. Тя прочисти гърлото си:

— Между другото, купихме ли си ново гребло за покрива? Споменаха, че ще навали двайсет — двайсет и пет сантиметра сняг до полунощ. Нямам никакво желание да стана свидетел на нов порой в дрешника горе.

— Двайсет — двайсет и пет сантиметра?

Той си спомни, че в плевнята май има едно старо гребло, което може би щеше да стане използваемо с достатъчно изолирбанд…

Тя въздъхна тихичко и се насочи към стълбите.

— Просто ще извадя дрехите.

Не можа да измисли нищо, което да й отговори. Звънът на телефона го спаси от опасността да изтърси нещо глупаво. Вдигна на третото позвъняване.

— Гърни слуша.

— Детектив Гърни, обажда се Грегъри Дърмот. — Гласът бе учтив, но загрижен.

— Кажете, господин Дърмот.

— Случи се нещо. Искам да се уверя, че съм уведомил съответните власти.

— Случи се?

— Получих много странно съобщение. Смятам, че може би е свързано с писмата, за които споменахте, че са получавали жертвите на престъплението. Да ви го прочета ли?

— Първо ми кажете как го получихте.

— А това е още по-притеснително от текста му. Божичко, направо ме побиха тръпки! Залепено беше от външната страна на прозореца ми — същият прозорец, пред който се намира малката масичка, на която закусвам всяка сутрин. Разбирате ли какво означава това?

— Какво?

— Че някой е бил там, точно там! Докосвал е къщата ми, бил е на не повече от петнайсет метра от мястото, където в това време съм спял! И е знаел на кой прозорец да го залепи. Именно заради това е толкова зловещо!

— Какво имате предвид с „на кой прозорец да го залепи“?

— Ами — прозорецът, до който седя всяка сутрин! Това не може да е случайно! Той със сигурност знае, че закусвам на тази маса, което означава, че ме е наблюдавал!

— Обадихте ли се на полицията?

— Именно заради това ви се обаждам.

— Имах предвид районното полицейско управление.

— Зная какво искахте да кажете! Да, обадих им се — те просто не възприемат ситуацията сериозно. Надявах се, че едно обаждане от ваша страна би помогнало. Ще го направите ли?

— Кажете ми какво пише в бележката.

— Секунда. Ето го. Само два реда, написани с червено мастило. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат“.

— Прочетохте ли го на полицаите?

— Да! Обясних, че може би има връзка с две убийства и казаха, че ще изпратят един следовател утре сутринта, което хич не звучи като спешно!

Гърни набързо претегли всички „за“ и „против“ на това да му каже, че убийствата вече са три. Реши, че тази новина не би помогнала с нищо, като вместо това щеше да го стресне още повече. А пък Дърмот вече бе порядъчно уплашен.

— Какво означава това съобщение според вас?

— Да означава? — В гласа му се промъкваше паника. — Именно каквото казва! Пише, че някой ще умре. И че ще стане сега. И е изпратено до мен! Това означава, за бога! Какъв ви е проблемът бе, хора?! Колко трябва да станат жертвите, преди да обърнете внимание на случващото се?

— Опитайте се да запазите спокойствие, сър. Знаете ли името на полицая, с когото разговаряхте?

Глава 42 С главата надолу

При приключването на разговора си с лейтенант Джон Нардо, началник на управлението в Уичърли, Гърни бе получил неохотното му уверение, че още този следобед ще изпрати полицай, който да пази Грегъри Дърмот.

Междувременно снеговалежът се бе превърнал в истинска виелица. Гърни бе на крак от почти трийсет часа и знаеше, че се нуждае от сън, но реши, че ще се насили още малко. Сложи кафе и подвикна на Маделайн, която се бе качила на горния етаж. От едносричния й отговор не успя да разбере дали и тя иска, макар да предполагаше какво е казала. Попита я отново. Този път „не“-то бе високо и силно — повече, отколкото бе необходимо, помисли си той.

Снегът оказваше обичайния си успокояващ ефект върху него. Събитията в този случай се струпваха твърде бързо. Това, да изпрати собственото си послание до пощенската кутия в Уичърли в опит да се свърже с убиеца, сега започваше да изглежда като грешка. Беше му предоставена сравнително не малка свобода при разследването; тя обаче надали обхващаше и подобни „творчески“ намеси. Докато чакаше кафето да се свари, в ума му се наслагваха картини от местопрестъплението в Содъртън, включително камбалата — толкова ясно, все едно я бе видял със собствените си очи. Мисълта за бележката от прозореца на Дърмот се опитваше да ги измести. „Да дойде един, да дойдат всички/сега всички глупаци ще умрат.“ Хрумна му, че може да излезе от това тресавище, като се захване да свърши нещо. Единият вариант бе да поправи счупеното гребло за почистване на покрива. Вторият — да се занимае отново с числото „деветнайсет“ и да провери дали идеята му води нанякъде. Избра него.

Ако приемеше, че измамата бе станала точно както бе предположил, до какви изводи водеше това? Убиецът бе умен, с богато въображение, запазваше спокойствие, когато бе под напрежение, обичаше садистичните игрички. Той бе маниак на тема контрол, обсебен от нуждата да кара жертвите си да се чувстват безпомощни. Всъщност всичко това бе вярно и тези качества вече бяха известни. Не беше ясно защо е избрал да ги разкрие именно по този начин. Гърни се досети, че отличителния белег на номера с числото „деветнайсет“ бе фактът, че е именно това — номер. И този трик създаваше впечатлението, че извършителят познава жертвата си достатъчно добре, за да прозре какво си мисли тя. А всъщност това не изискваше абсолютно никакви знания за нея.

Божичко!

Как беше онова изречение от второто стихотворение, което бе изпратил на Мелъри?

Гърни почти изтича до кабинета си. Грабна папката с документите и стремително разлисти документите в нея. Ето го! За втори път през този ден той изживя радостното вълнение при досега с част от истината.

Какво беше казала Маделайн онази нощ? Всъщност снощи ли бе, или предната вечер? Нещо за това, че съобщенията са странно неопределени — в тях няма конкретни факти, имена, места — всъщност нищо реално?

Въодушевлението на Гърни бе много силно. Ясно усещаше как се наместват големи парчета от пъзела. И основното от тях досега бе обърнато с главата надолу. Вече бе ясно, че убиецът просто се бе преструвал, че има подробна информация, и то от първа ръка, за жертвите и миналото им. Гърни отново прегледа копията от бележките — не, наистина нямаше никакви доказателства, че извършителят е знаел каквото и да било за тях, освен имената и адреса им. Очевидно знаеше, че някога са пиели прекалено много, но дори това знание не бе подплатено с подробности — нямаше конкретен инцидент, човек, с който да се е случил, време или място. Това напълно съвпадаше с идеята за убиец, който се опитва да внуши на жертвите си, че ги познава много добре, а всъщност не знае нищо за тях.

Това на свой ред повдигна нов въпрос. Защо да убива непознати? Ако отговорът бе, че изпитва патологична омраза към всички хора с проблем с пиенето, тогава защо (както бе казал Ранди Клам в Бронкс) просто не бе хвърлил бомба на най-близката сбирка на анонимните алкохолици?

Мислите му отново започнаха да се въртят в кръг под влияние на обзелата го умора. С нея дойде и съмнението. Възбудата, че бе открил как е направен номера с числото и какво означава това за връзката между убиеца и жертвите му, сега бе заменена от едно познато чувство. Започна да се самокритикува, че не бе осъзнал истината по-рано. А после дойде и страхът, че това ще се окаже поредната задънена улица.

— Какво има пък сега?

Маделайн бе застанала на прага на кабинета. В ръката си държеше черна найлонова торба за боклук, а косата й бе разрошена — явно идваше направо след изпълнението на мисията „разчистване на дрешника“.

— Нищо.

Тя му метна един поглед, който ясно показваше, че не му вярва, след което остави торбата на пода край вратата.

— Тия неща бяха в твоята част на гардероба.

Той се зазяпа в плика.

Тя се качи обратно на горния етаж.

Вятърът пронизително свиреше по прозореца, който имаше нужда от нови уплътнения на черчеветата. По дяволите! Имал бе намерение да го оправи. Всеки път, когато вятърът задухаше под този ъгъл…

Телефонът звънна. Обаждаше се Говацки от Содъртън.

— Да, всъщност наистина е камбала — заяви той, без да си прави труда да поздравява. — Как, по дяволите, го разбра?

Потвърждението за вида на рибата много помогна на Гърни да излезе от дупката. Даде му и достатъчно енергия, за да се обади на дразнещия Джак Хардуик по повод нещо, което го безпокоеше от самото начало. Ставаше въпрос за първия стих от третото стихотворение, което сега извади от папката, докато набираше номера на Хардуик:

Както обикновено, наложи му се да изтърпи цяла минута безсмислени ругатни, преди да успее да привлече вниманието на следователя от БКР. Едва след това му разказа за безпокойството си. Отговорът бе в типичния стил на Хардуик:

— Смяташ, че миналото време означава, че извършителят вече е оставил няколко отрязани глави зад гърба си, преди да пречука приятелчето ти, така ли?

— Ами според мен е очевидно — отвърна Гърни, — при условие, че известните ни три жертви все още са били живи, когато е написано.

— И какво искаш да направя аз?

— Не би било зле да се направи запитване за прилики с МО на други случаи.

— А колко точно подробно искаш описанието на модус операнди? — Заради подигравателната интонация на Хардуик латинският термин прозвуча като шега. Шовинистичната му склонност да се надсмива над чуждите езици винаги бе успявала да подразни Гърни.

— От теб зависи. По мое мнение раните в гърлото са ключовият факт.

— Хм. И предлагаш запитването да се разпрати до Пенсилвания, Ню Йорк, Кънектикът, Роуд Айлънд, Масачузетс, може би и Ню Хемпшир и Върмонт?

— Не знам, Джак. Ти реши.

— Времева рамка?

— Последните пет години? Както ти сметнеш за най-удачно.

— Последните пет е точно толкова добър вариант, колкото и всеки друг. — В неговата уста прозвуча като „толкова лош, колкото и всеки друг“. — Готов ли си за сбирката на капитан Р.?

— Утре ли? Разбира се, ще бъда там.

След известно мълчание последва:

— Значи смяташ, че на скапания откачалник не му е за пръв път, така ли?

— Има такава възможност, не си ли съгласен?

Нова пауза.

— А ти стигна ли до нещо?

Гърни набързо осведоми Хардуик за фактите и новото им обяснение. Завърши с едно предложение:

— Знам, че Мелъри е бил в някаква клиника преди петнайсет години. Няма да е зле да провериш дали има данни за негови криминални или противообществени прояви. Всичко, свързано с алкохол. Същото за Албърт Шмит и за Ричард Карч. Разследващите случаите на Шмит и Карч работят по биографиите на жертвите. Може да са изровили нещо важно. Впрочем не би навредило да се надникне малко по-надълбоко и в миналото на Грегъри Дърмот. Той е замесен в тази каша по някакъв начин. Има причина убиецът да избере именно неговата пощенска кутия. Освен това сега заплашва и него самия.

— Той какво?!

Гърни разказа на Хардуик за бележката, залепена на прозореца на Дърмот и за разговора си с лейтенант Нардо.

— Как мислиш, какво ще открием от тези проверки?

— Нещо, което да свързва логично трите факта. Първо, че убиецът се е прицелил в жертви, които са имали проблеми с алкохола в миналото. Второ, няма доказателства, че е познавал лично който и да е от тях. И трето, подбрал е жертви, които са твърде отдалечени географски една от друга. Това предполага наличието на някакъв фактор, различен от прекаляването с алкохол — нещо съществено, което ги свързва помежду им, с убиеца, а вероятно и с Дърмот. Нямам представа какво е, но ще го позная, като го видя.

— И това ли е факт?

— Ще се видим утре, Джак.

Глава 43 Маделайн

А утрешният ден настъпи учудващо бързо. След разговора с Хардуик Гърни събу обувките си и се просна на кушетката в кабинета. Спа дълбоко, без нищо да нарушава съня му, през остатъка от следобеда и цялата нощ. Когато отвори очи, вече бе утро.

Стана, протегна се и надникна през прозореца. Слънцето бавно пълзеше по кафявия рид, който затваряше източната част на долината. По това прецени, че вероятно е около 7 часа сутринта. Имаше време до 10:30, когато щеше да тръгне за срещата в БКР. Небето бе кристалносиньо, а снегът проблясваше, сякаш примесен с натрошено стъкло. Красотата и спокойствието на тази сцена се примесиха към аромата на прясно кафе и животът — поне за миг — изглеждаше простичък и изначално добър. Продължителната почивка му бе помогнала да се възстанови напълно. Почувства се готов да проведе разговорите, които бе отложил — със Соня и Кайл. Спря го единствено мисълта, че и двамата още спят. Заигра се малко с образа на Соня — докато бе в леглото — после се насочи към кухнята, решен да им звънне веднага след като стане девет часа.

Усещаше къщата пуста, както винаги, когато Маделайн бе навън. Отсъствието й се потвърди от бележката, която откри на плота:

Той отиде до банята, взе си душ и изми лицето и зъбите си. Докато си решеше косата, му хрумна, че би могъл да тръгне след нея. Забележката, че слънцето тепърва ще изгрее, означаваше, че е тръгнала преди около десет минути. Ако използваше ските си и караше по следите й, вероятно щеше да я настигне след около двайсет минути.

Сложи си ски обувки и грейка, облече дебел вълнен пуловер, метна се на ските и излезе през задната врата върху снега, който беше пухкав и близо 30 сантиметра дълбок. Кафявият рид, от който се откриваше широка панорама към северната долина и редиците хълмове зад нея, се намираше на около километър и половина разстояние. До него се стигаше по една стара пътека, която започваше от задния двор на имота им и плавно се изкачваше нагоре. През лятото бе непроходима заради гъстите малинови храсти, но в късната есен и през зимата бодливият шубрак оредяваше и вече не бе така труден за преодоляване.

Едно семейство предпазливи врани, чиито остри крясъци бяха единственият звук в студения въздух, се издигнаха от голите върхове на дърветата на трийсетина метра пред него. Те скоро се изгубиха над хълмовете, а тишината, която настъпи след тях, сякаш бе дори по-дълбока.

Когато се показа от горите на издатината над фермата на Карлсон, той видя Маделайн. Беше седнала неподвижно на една скала на около петнайсетина метра от него. Оглеждаше хълмистия пейзаж, сред който единственият намек за човешко присъствие бяха двата силоза в далечината и криволичещият път. Той се спря като закован, пленен от спокойствието на позата й. Тя изглеждаше в такова пълно усамотение… и същевременно толкова свързана със света си. Фар, който го приканваше да дойде на място, недостъпно за него. Без предупреждение и без думи, които да облекат чувството, гледката разкъса сърцето му.

Мили боже, да не би да преживяваше някакъв срив? За трети път през тази седмица очите му се изпълниха със сълзи. Той преглътна и избърса лицето си. С изведнъж олекнала глава той раздалечи ските си, за да запази равновесие.

Може би движението, което бе мярнала с периферното си зрение, или звукът на ските му по сухия сняг я накара да се обърне. Наблюдаваше го, докато се приближаваше към нея. Усмихна се леко, но нищо не каза.

Той имаше странното усещане, че вижда душата му толкова ясно, колкото и тялото му. Странно, защото той не намираше смисъл в понятието „душа“, нито го използваше изобщо. Седна край нея на плоския камък и загледа хълмовете и долината, без да вижда нищо.

Тя хвана ръката му в своите и я притисна към себе си. Изучаваше лицето й. Не намираше думи, с които да опише онова, което виждаше. Сякаш целият блясък на покритата със сняг околност се отразяваше на лицето й и обратното.

След известно време — не бе сигурен точно колко — се насочиха обратно съм къщата по един обиколен маршрут. Бяха стигнали към средата му, когато той я запита:

— За какво си мислиш?

— Изобщо не мисля. Мисленето пречи.

— На какво?

— На синьото небе, на белия сняг.

Той не проговори повече, докато не влязоха в кухнята.

— Така и не пих от онова кафе, което ми беше оставила — каза той.

— Ще направя ново.

Той я гледаше как вади торбичката с кафе на зърна от хладилника и отсипва от нея в електрическата мелничка.

— Да? — погледна го тя любопитно с пръст върху копчето.

— Нищо — отвърна й. — Просто те гледах.

Тя натисна бутона. От малката машинка изскочи необичайно остър звук, който отслабваше, докато зърната се мелеха. Тя го погледна отново.

— Ще проверя положението с дрешника — каза той, защото изпитваше нужда да свърши нещо.

Тръгна нагоре по стълбите, но преди да стигне до помещението, спря на площадката, която гледаше към полето зад къщата, горите отвъд него и пътеката до скалната издатина. Представи си я отново, седнала на камъка и потънала в усамотения си покой, и онова безименно напрежение отново болезнено изпълни сърцето му. Той се опита да идентифицира причинителя на болката.

Загуба. Раздяла. Самота.

Всяко едно звучеше вярно; всяко бе просто различна проява на едно и също чувство.

Като младеж бе посещавал терапевт — заради един пристъп на паника. Той бе казал, че паниката произлиза от омразата, която изпитва към баща си, и че пълната липса на каквито и да било съзнателни емоции, свързани с баща му, е белег за дълбочината и силата на това чувство. И същият терапевт един път му бе доверил какъв според него е смисълът на живота: „Смисълът на живота е да се доближим колкото е възможно по-плътно до други хора“.

Беше го казал с учудващо откровен тон, като че това изявление бе тъждествено с твърдението, че камионите служат за превоз на стоки.

Друг път пък бе споделил със същия нехаен тон следния извод: „Живот в усамотение е пропилян живот“.

На седемнайсет Гърни изобщо не бе сигурен за какво му говори. Звучеше мъдро, но дълбочината му бе обгърната в мрак и той не успя да прозре през нея. Дори сега не бе схванал напълно смисъла — а вече бе на четирийсет и седем. Или поне не толкова добре, колкото разбираше предназначението на камионите.

Забравил за дрешника, той слезе обратно в кухнята. Тъй като влизаше от тъмния коридор, светлината в стаята му се стори ослепително ярка. Слънцето се бе издигнало високо над дърветата в безоблачното небе и светлината му нахлуваше право в помещението през гледащите на югоизток френски прозорци. Новият сняг бе превърнал пасището в идеално отразяваща лъчите повърхност и сега светлината достигаше до кътчета на кухнята, които рядко биваха осветявани.

— Кафето ти е готово — каза Маделайн, която бе понесла смачкан на топка вестник и сноп подпалки към камината. — Светлината е магическа. Като музика.

Той се усмихна и кимна. Понякога й завиждаше за способността така да се увлича във възхищението си от проявите на природата. Защо, зачуди се той, такава ентусиастка, жена, която бе такъв естет — в добрия смисъл на думата — и която бе дотолкова наясно с великолепието на нещата, се бе омъжила за някакъв праволинеен и прекаляващ с мисленето детектив? Дали си бе представяла, че някой ден ще отхвърли сивия пашкул на професията си? Дали и той самият не й бе помогнал да потъне в тази фантазия? Нима си бе въобразил, че като се оттегли в пасторална идилия след пенсионирането си, ще се превърне в различна личност?

Странна двойка бяха, помисли си — но със сигурност не по-странна от тази на родителите му. Майка му, с артистичните й наклонности и малките й фантастични хобита — скулптури от папиемаше, рисуване с водни бои, оригами — се бе омъжила за баща му. Мъж, чието сиво еднообразие бе нарушавано единствено от редки проблясъци на сарказъм, чието внимание винаги бе някъде другаде, чиито страсти бяха неизвестни и на когото тръгването за работа очевидно носеше повече удоволствие от завръщането му вечер. Мъж, който в търсене на личното си спокойствие, вечно заминаваше.

— Кога трябва да тръгваш за срещата си? — попита го Маделайн, като за пореден път показа невероятно точния си усет за мислите, които го безпокояха.

Глава 44 Последни доводи

Дежа вю.

Процедурата по вписване на посещението бе същата, както и предния път. Приемната в сградата — иронично проектирана така, че да отблъсква — бе антисептична като морга, но не и толкова спокойна. Пазачът в будката бе нов, но осветлението му придаваше същата бледност като на предния — все едно се подлагаше на химиотерапия. И отново водач на Гърни до клаустрофобичната конферентна зала бе гелосаният и захаросано-сладникав следовател Блат. Той влезе преди Гърни в стаята, която също изглеждаше точно както преди — или може би съвсем леко по-овехтяла. На безцветния мокет имаше петна, които не бе забелязал преди. Часовникът, който не бе разположен съвсем вертикално и бе прекалено малък за стената, показваше дванайсет. Както обикновено Гърни бе дошъл точно навреме. В неговия случай това бе по-скоро невротичен навик, отколкото добродетел. И двете — подраняването и закъсняването — го караха да се чувства неприятно.

Блат седна на масата. Уиг и Хардуик вече бяха заели същите места, на които седяха и предния път. Една жена с изнервено изражение бе застанала до термоса с кафе в ъгъла. Изглеждаше неприятно изненадана, че е влязъл само Гърни. Явно очакваше някого. Тя дотолкова приличаше на киноактрисата Сигърни Уивър, че Гърни се зачуди дали не полага нарочни усилия. Трите стола по средата на продълговатата маса отново бяха наклонени и подпрени на нея, както преди. Когато Гърни се насочи към кафето, Хардуик се захили като акула.

— Детектив първи клас Гърни, имам един въпрос към вас.

— Здрасти, Джак.

— По-точно казано, имам един отговор за вас. Да видим дали можете да познаете какъв е въпросът. Отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“. За да спечелите голямата награда, трябва само да познаете въпроса!

Вместо да отговори, Гърни си взе чаша. Забеляза, че не е особено чиста, върна я на място, пробва втора, а после и трета. Накрая отново вдигна първата. Сигърни потропваше с крак и минута по минута поглеждаше ролекса си, парадирайки нетърпение.

— Здрасти — поздрави той, докато примирено пълнеше измърляната чаша с кафе. Надяваше се, че е достатъчно вряло, за да я дезинфектира. — Аз съм Дейв Гърни.

— Доктор Холдънфийлд — отвърна тя, като че слагаше печеливша комбинация от карти за покер на масата. — Шеридън идва ли насам?

В тона й имаше нещо неизказано, което привлече вниманието му. Освен това „Холдънфийлд“ звучеше познато.

— Няма откъде да знам. — Чудеше се каква ли връзка би могло да има между окръжния прокурор и докторката. — Надявам се да нямате нищо против въпроса ми, но какъв точно доктор сте?

— Съдебен психолог — разсеяно отвърна тя, като не гледаше към него, а към вратата.

— Както вече казах, детективе — намеси се Хардуик, твърде високо за малката стая, — ако отговорът е „лишен от сан свещеник от Бостън“, какъв е въпросът?

Гърни затвори очи.

— За бога, Джак, защо просто не ми кажеш?!

Хардуик сбърчи лице с отвращение.

— В такъв случай ще се наложи да обяснявам два пъти — заради теб и заради изпълнителния комитет — той наклони глава към кипнатите столове, — така че ще трябва да изчакаш.

Докторката отново погледна часовника си. Сержант Уиг наблюдаваше случващото се на екрана на лаптопа й и бързо пишеше по клавиатурата. Блат изглеждаше отегчен. Вратата се отвори и с делова походка в помещението влезе Клайн, силно угрижен, последван от Родригес, който носеше тлъста папка и изглеждаше по-злобен от всякога. Процесията се завършваше от Щимел, който приличаше на песимистично настроена жаба. Когато заеха местата си, Родригес хвърли въпросителен поглед към Клайн.

— Давай — подкани го той.

Родригес прикова погледа си в Гърни, а устните му се изпънаха в тънка линия.

— Има ново, и то трагично развитие. Един полицай от Кънектикът, изпратен на пост в дома на Грегъри Дърмот по твое настояване, както ми бе обяснено, е бил убит.

Всички погледи в стаята, изразяващи различна степен на неприятно любопитство, се насочиха към Гърни.

— Как? — Той зададе въпроса си спокойно, независимо от пронизалия го пристъп на угризение.

— По същия начин като приятеля ти. — Тонът му беше кисел и намекваше за нещо, на което Гърни реши да не отговаря.

— Шеридън, какво, по дяволите, става тук? — Докторката, застанала на другия край на масата, звучеше точно толкова злобно, колкото и Сигърни в „Пришълецът“. Гърни реши, че със сигурност е нарочно.

— Бека! Извинявай, не те видях. Малко сме ангажирани тук… усложнения в последната минута. Очевидно има още едно убийство. — Той се обърна към Родригес: — Род, защо не осведомиш всички за случилото се с онова ченге в Кънектикът? — И лекичко поклати глава, като че изтръскваше вода от ушите си. — Най-ненормалният проклет случай, който някога съм имал!

— Много вярно, по дяволите! — отекна като ехо Родригес и отвори папката. — Обаждането е получено в 11:25 часа тази сутрин от лейтенант Джон Нардо от полицейския участък на Уичърли, Кънектикът. Отнася се за убийство, извършено на територията на имота на някой си Грегъри Дърмот, известен още като притежателя на пощенската кутия от случая на Марк Мелъри. По настояване на специален следовател Дейвид Гърни на Дърмот била предоставена временна полицейска охрана. В осем часа тази сутрин…

Клайн вдигна ръка, за да го спре:

— Изчакай малко, Род. Бека, запозна ли се с Дейв?

— Да.

Хладното отсечено потвърждение явно целеше да предотврати по-нататъшно и твърде обширно представяне, но Клайн продължи въпреки това:

— Вие двамата вероятно имате много да си кажете. Психологът с най-точните профили в тази област и детективът, арестувал най-много убийци в историята на нюйоркската полиция.

Похвалата накара всички да се почувстват неудобно. Същевременно именно заради нея Холдънфийлд обърна някакво внимание на Гърни — за първи път, откакто бе влязъл. И макар той самият да не изпитваше слабост към професионалните профайлъри, сега вече знаеше защо името й му звучи познато.

Клайн продължи, очевидно решен да довърши представянето на двете си звезди:

— Бека им чете умовете, а Гърни ги проследява и ги хваща — Канибалът Клаус, Джейсън Стрънк, Питър Опосума Какмубешеимето…

Докторката се обърна към Гърни, а очите й съвсем лекичко се разшириха.

— Пигърт? Това ваш случай ли беше?

Гърни кимна.

— Този арест придоби доста широка популярност. — В гласа й се промъкна лека нотка на възхищение.

Той пусна една разсеяна полуусмивка. Силно го притесняваше ситуацията в Уичърли… а също и мисълта дали собствената му импулсивна намеса — изпратеното по пощата стихотворение — бе изиграло някаква роля в смъртта на полицая.

— Продължавай, Род — рязко го подкани Клайн, като че ли прекъсването бе по вина на капитана.

— В седем часа тази сутрин Грегъри Дърмот отишъл до пощата в Уичърли, придружен от полицай Гари Сисек. Според Дърмот са се върнали в осем и половина, по което време той си направил кафе и сандвич и си проверил пощата. Офицер Сисек останал отвън да огледа територията на имота и да подсигури външната безопасност на къщата. В девет сутринта Дърмот отишъл да види полицай Сисек и открил тялото му на задната си веранда. Обадил се на 911. Първите отзовали се обезопасили района и открили бележка, залепена на вратата над тялото.

— Куршум и многобройни прободни рани като при другите ли? — запита Холдънфийлд.

— Раните от намушкване са потвърдени, но не и тази от куршум — засега.

— А бележката?

Родригес зачете факса в папката си:

— Същите откачени глупости — заяви Клайн. — Ти как мислиш, Бека?

— Процесът може би се ускорява.

— Процесът?

— Всичко досега е било внимателно обмислено и планирано — изборът на жертви, поредицата бележки… всичко. Но тази е различна, по-скоро е вид реакция, отколкото нещо планирано.

Родригес бе настроен скептично.

— Ритуалът с пробождането е същият, както и бележката е в същия стил.

— Само че жертвата не е планирана. Вероятно господин Дърмот е бил първоначалната цел, но вместо това полицаят се е оказал по-подходящ.

— Но бележката…

— Съобщението може да е било донесено на местопрестъплението, за да бъде поставено върху тялото на Дърмот, ако всичко протече по план. А може и да е било съчинено на място в отговор на променените обстоятелства. От значение е и това, че е само четири стиха. Другите не бяха ли по осем? — Тя погледна към Гърни за потвърждение.

Той кимна, все още изгубен в гузните си размишления, а после се насили да се върне в настоящето:

— Съгласен съм с доктор Холдънфийлд. Не съм мислил за възможното значение на четирите стиха, съпоставени с осемте досега, но в това има смисъл. И ще добавя нещо. Макар че това убийство не може да е планирано, за разлика от предните, елементът на омраза към ченгетата, която изпитва убиецът, го вписва в модела. Тя може да бъде причислена към ритуалните аспекти, за които спомена и капитанът.

— Бека каза нещо за… ускоряване?

— Вече имаме четири жертви. Означава ли това, че ще последват и други?

— Всъщност са пет.

Всички погледи се обърнаха към Хардуик.

Капитанът вдигна юмрука си. Изпъваше по един пръст при произнасянето на всяко име:

— Мелъри. Шмит. Карч. Полицай Сисек. Общо четирима.

— С преподобния Майкъл Макграт стават пет — заяви Хардуик.

— С кого?! — Въпросът се изтръгна в бурен унисон едновременно от Клайн (въодушевено), капитана (раздразнено) и Блат (озадачено).

— Преди пет години един свещеник от бостънската епархия бил лишен от сана си заради обвинения, включващи няколко момчета от хора на храма. Той сключил сделка с епископа, хвърлил вината за неподходящото си поведение върху проблемите си с алкохола, отишъл в клиника за дълго време и изчезнал от поглед. Край на историята.

— Какво общо има бостънската епархия, да го вземат мътните?! — подигравателно процеди Блат. — Цялото скапано място е пълно с педофили!

Хардуик не му обърна внимание:

— Край на историята допреди една година, когато открили Макграт мъртъв в апартамента му. Многобройни прободни рани в гърлото. Отмъстителна бележка, залепена за тялото. Стихотворение от осем стиха, написано с червено мастило.

Лицето на Родригес се наля с кръв.

— От колко време знаеш това?

Хардуик си погледна часовника.

— От половин час.

— Моля?!

— Вчера специален следовател Гърни изиска да се свържем с районните управления на околните щати и да отправим искане за справка. Да ги питаме дали са имали случаи, подобни на този на Мелъри. И тази сутрин имаше попадение — покойният отец Макграт.

— Някой да е арестуван или съден за убийството? — запита Клайн.

— Не. Детективът от бостънския отдел „Убийства“, с когото говорих, не пожела да го каже открито, но останах с впечатлението, че разкриването на този случай не им е било приоритет.

— Какво трябва да означава това? — подразни се капитанът.

Хардуик сви рамене.

— Бивш педераст е намушкан до смърт, убиецът оставя бележка, в която смътно се споменават минали прегрешения. Изглежда, като че някой е решил да се разплати с него. Възможно е ченгетата да са си казали — ами какво, по дяволите, имаме си друга работа, много други извършители, които да заловим, чиито мотиви при това са доста по-малко благородни от въздадена справедливост. Така че може просто да не са обърнали кой знае колко внимание.

Родригес направи такава физиономия, все едно страдаше от стомашни проблеми.

— Но той не е казал точно това, нали?

— Естествено, че не го каза.

— Тоест — намеси се Клайн с най-добрия си обобщаващ тон, — каквото и да са направили от бостънската полиция или пък да не са, отец Майкъл Макграт е номер пет.

— Si, numero cinco — безизразно се съгласи Хардуик. — В действителност обаче е numero uno — тъй като отецът е заклан цяла година преди останалите четири.

— И така, Мелъри, за когото смятахме, че е първият, всъщност е вторият — повтори Клайн.

— Много се съмнявам да е така — заяви Холдънфийлд. Когато успя да привлече вниманието на всички, тя продължи: — Няма доказателства, че свещеникът е първата жертва — може да е бил десетата, ако се съди по малкото, което знаем — но дори и да е първата, възниква друг проблем. Едно убийство преди година, а след това четири за по-малко от две седмици. Това не е модел, който се наблюдава често. Бих предположила, че междувременно е имало и други.

— Освен ако — намеси се кротко Гърни, — убиецът не е движен от някакъв фактор, различен от психопатологията на обичайния масов убиец, когато избира времето и жертвите си.

— Какво имате предвид?

Вярвам, че жертвите имат нещо общо помежду си. Нещо, различно от алкохолизма им. Просто още не сме открили какво е.

Холдънфийлд замислено поклати глава. Изписаното на лицето й изражение подсказваше, че не е съгласна с Гърни, но не може да открие доводи, с които да му възрази.

— Тоест, възможно е да открием връзка с други, по-стари трупове — заключи Клайн, който очевидно не бе сигурен как точно го кара да се чувства тази вероятност.

— А да не споменаваме и някои по-нови — добави Холдънфийлд.

— Това пък какво трябва да означава? — Въпросът започваше да става любим на Родригес.

Холдънфийлд не реагира на предизвикателния тон:

— Ритъмът на убийствата, както обяснявах преди малко, предполага, че е започнал „краят на играта“.

— „Краят на играта“? — Ако се съди по интонацията, с която Клайн произнесе думите, очевидно му допадаше как звучат.

Холдънфийлд продължи:

— При последния случай е бил принуден да действа без план. Възможно е процесът да излиза извън контрола му. Имам усещането, че скоро ще започне да се поддава.

— Да се поддава на какво? — Блат изтърси въпроса си, както правеше в повечето случаи, едновременно злобно и неразбиращо.

Холдънфийлд го изгледа безизразно, после се обърна към Клайн:

— От колко далеч трябва да започна?

— Вероятно няма да е зле да засегнеш някои основни моменти, като за начало. Поправете ме, ако греша — продължи той и огледа присъстващите, като очевидно не очакваше да бъде поправян, — но като изключим Дейв, никой от нас, останалите, няма практически опит със серийни убийци.

Родригес като че се канеше да възрази, но си замълча.

Холдънфийлд се усмихна, но в усмивката й нямаше никаква радост.

— Поне запознати ли сте с типовете серийни убийци, според Холмс?

Груповото мърморене и кимане край масата бяха, общо взето, утвърдителни. Само Блат, за пореден път, имаше въпрос:

— Шерлок Холмс ли?

Гърни не бе сигурен дали това е глупава шега — или просто глупаво.

— Роналд М. Холмс — малко по-съвременна и всъщност действителна личност — отвърна Холдънфийлд с прекалено мил тон, който според Гърни не й подхождаше. — Холмс категоризира серийните убийци според мотивацията им: 1) — направлявани от въображаеми гласове; 2) — изпълняващи мисия да очистят света от някаква неприемлива група хора — черни, хомосексуалисти и всякакви други; 3) — такива, които целят абсолютна власт; 4) — търсачи на силни усещания, които постигат пълно удовлетворение единствено от убийство; и 5) — сексуалните убийци. Всички те обаче имат една обща черта…

— Всичките са скапани откачалки! — прекъсна я Блат със самодоволна усмивка.

— Добър опит, следовател — продължи Холдънфийлд с отровна сладост в гласа, — но общото помежду им е всъщност ужасното вътрешно напрежение. Когато убиват, те временно се чувстват облекчени. За кратко напрежението изчезва.

— Нещо като… когато правиш секс?

— Следовател Блат — гневно възкликна Клайн, — би било добра идея да изчакате с въпросите си, докато Ребека не приключи с обяснението си!

— Въпросът му всъщност е доста уместен. Оргазмът наистина облекчава сексуалното напрежение. Но все пак, поне при нормалните хора, не създава засилваща се зависимост, която да изисква все по-чести оргазми на все по-висока цена. Вярвам, че с тази си особеност серийните убийства приличат по-скоро на наркотичната зависимост.

— Зависимост към убийствата — бавно и замислено произнесе Клайн, сякаш пробваше как би звучало като заглавие в пресата.

— Драматичен израз — бе коментарът на Холдънфийлд, — но има известна доза истина в него. Серийният убиец живее в свой измислен свят — в много по-голяма степен, отколкото това важи за обикновените хора. Възможно е да се вписва нормално в обществото. Но не изпитва удовлетворение от обществения си живот, нито се интересува от реалните събития в живота на околните. Живее единствено заради фантазиите си — фантазии за контрол, власт, наказание. За него тези измислици представляват свръхреалност — свят, в който той се чувства важен, всемогъщ и жив. Някакви въпроси дотук?

— Аз имам един — заяви Клайн. — Създаде ли си вече мнение към кой тип серийни убийци принадлежи нашият?

— Да, но първо бих се радвала да чуя какво ще каже детектив Гърни по въпроса.

Гърни подозираше, че честното й професионално изражение е точно толкова фалшиво, колкото и усмивката й.

— Мъж с мисия — отговори той.

— Който се е заел да отърве света от алкохолиците? — Клайн звучеше едновременно заинтригуван и скептичен.

— Мисля, че „алкохолик“ е само част от определението за потенциалните жертви. Сигурен съм, че има още нещо, което определя именно тях като цел.

Клайн отвърна с уклончиво изсумтяване:

— За да разширим профила, как би описал извършителя, освен „мъж с мисия“?

Гърни реши да върне жеста отпреди малко:

— Имам няколко идеи, но с удоволствие бих чул предложенията на доктор Холдънфийлд, преди да ги споделя.

Тя сви рамене, след което заговори бързо и делово:

— Около трийсетгодишен, бял мъж, с висок коефициент на интелигентност, няма приятели, няма нормални сексуални връзки. Учтив, но дистанциран. Почти със сигурност е имал проблемно детство, през което го е сполетяла някаква травма, която влияе на избора му на жертви. Тъй като те са мъже на средна възраст, възможно е случката да включва баща му и едипова връзка с майка му…

Блат я прекъсна:

— Да не казвате, че тоя тип буквално… искам да кажа, да не предполагате… с майка му?

— Не е задължително. Става въпрос за фантазия. Той живее в и заради своя измислен свят.

Гласът на Родригес стана дрезгав от нетърпение:

— Не ми харесва тази дума, докторе. Пет трупа определено не са фантазия!

— Прав сте, капитане. За вас и мен съвсем не са фантазия. Те са истински хора, личности със собствен живот, които заслужават справедливост. Не това обаче представляват за серийния убиец. За него те са просто актьори в пиесата му — не човешки същества, както вие или аз разбираме този израз. Те са просто двуизмерни шперплатови декори за сцена. Такива, каквито си ги представя той — късчета от фантазията му, точно като ритуалните предмети, които откриваме на местопрестъплението след него.

Родригес поклати глава.

— Казаното от вас има смисъл, в случай че говорим за откачен сериен убиец, но какво от това? Искам да кажа, че имам проблеми с целия този подход! В смисъл — кой изобщо реши, че става въпрос за серийни убийства? Втурвате се да правите предположения, без да имате и най-малката… — Той изведнъж се поколеба, явно бе осъзнал колко е остър гласът му и колко неразумно е да атакува един от любимите консултанти на Шеридън Клайн. Продължи доста по-меко: — Исках да кажа, че последователните свързани убийства не са задължително дело на сериен убиец. Има и други начини да се разглежда този въпрос.

Холдънфийлд изглеждаше искрено объркана.

— Имате друга хипотеза, правилно ли ви разбирам?

Родригес въздъхна:

— Гърни не спря да говори за някакъв друг фактор, освен пиенето, който играе роля при подбора на жертвите. Такъв фактор, при това съвсем очевиден, би могло да бъде общото им участие в миналото в някакво деяние, случайно или планирано, което е наранило убиеца. И това, което виждаме сега, да е отмъщението му, което се стоварва върху тази група. Би могло да е точно толкова просто.

— Няма да отричам, че подобен сценарий е възможен — заяви Холдънфийлд, — само че планирането, стихотворенията, детайлите и ритуалът са твърде патологични, за да става въпрос просто за отмъщение.

— И като говорим за патологични — изграчи Джак Хардуик с ентусиазма на умиращ от рак на гърлото, — сега е идеалният момент да осветлим всички по повод най-новата смахната улика.

Родригес се втренчи в него.

— Още една изненадка, така ли?

Хардуик продължи да говори, без да реагира на въпроса му:

— По искане на Гърни, екип от техническата лаборатория бе изпратен в хотела, където според него убиецът може би е прекарал нощта преди убийството на Мелъри.

— Кой е одобрил тези действия?

— Аз, сър. — Хардуик явно се гордееше с прегрешението си.

— А защо не съм видял никакво писмено искане или доклад?

— Гърни смяташе, че няма време — излъга Хардуик. А после вдигна ръка към гърдите си и с мъченическо изражение в стил „в момента получавам инфаркт“, мощно се оригна.

Блат, който бе изпаднал в мечтателен унес, се стресна и толкова рязко се отдръпна от масата, че столът му за малко да се прекатури назад. Преди раздразненият от прекъсването Родригес да реагира, Гърни пое от Хардуик топката. Започна да обяснява защо е поискал екипът за събиране на улики да отиде в „Лаврите“:

— В първото писмо до Мелъри убиецът използва името Х. Арибда. „Харибда“ е името на водовъртеж-убиец от гръцката митология, свързан с друга смъртоносна опасност — Сцила. През нощта преди убийството на Мелъри в този хотел отседнали мъж и по-възрастна жена, които се записали под името „Сцила“. Щях да съм силно изненадан, ако това се бе оказало съвпадение.

— Мъж и по-възрастна жена? — Холдънфийлд изглеждаше заинтригувана.

— Възможно е да са били убиецът и майка му, макар че при регистрацията са използвали „господин и госпожа“, което е доста странно. Може би подкрепя теорията за едиповия комплекс от профила ви?

Холдънфийлд се усмихна.

— При това напълно.

Раздразнението на капитана отново сякаш щеше да избухне, но този път Хардуик го изпревари. Той подхвана оттам, откъдето бе спрял Гърни:

— Така че изпратихме екипа за събиране на доказателства до мъничката къщичка на оня особняк, която е обзаведена като някакъв олтар на „Магьосникът от Оз“. Те я преровиха — отвътре, отвън и от горе до долу. И познайте какво откриха! Нищо. Ни-щич-ко! Нито прашинка, която поне бегло да напомня на улика! Няма косми, няма петна — нищо, по което да може да се познае, че човешко същество някога е влизало в стаята. Началничката на екипа буквално не можеше да повярва. Обади ми се и ми каза, че няма и следа от отпечатъци на места, където винаги има — по бюрата, плотовете на шкафовете, дръжките на вратите, на чекмеджетата, по черчеветата и дръжките на прозорците, телефоните, крановете на душа и чешмата, дистанционното на телевизора, ключовете на лампите и още куп места, където винаги се откриват отпечатъци. Нито един. Даже частичен. Така че й казах да покрие с прах всичко — ама наистина всичко — стените, подовете, скапания таван дори. Разговорът стана леко нервен, но бях достатъчно убедителен. После тя започна да ми се обажда на всеки половин час и да ми разправя как още нищо не е открила и колко точно от ценното й време губя. Когато обаче се обади за трети път, в гласа й имаше нещо различно — беше малко по-тих. И ми каза, че са открили нещо.

Родригес бе твърде предпазлив, за да позволи да забележат нетърпението му, но Гърни го почувства. След драматична пауза Хардуик продължи:

— Откриха една дума от външната страна на вратата на банята. Една-единствена. „Чес“.

— Какво?! — излая Родригес, който вече не се стараеше да прикрива особено недоверието си.

— „Чес“ — Хардуик бавно повтори думата, а погледът му бе многозначителен — сякаш тя бе ключът към разбирането на нещо.

— „Чес“? Като във филма? — запита Блат.

— Един момент, един момент — започна Родригес, като чак мигаше от раздразнение, — да не искаш да ми кажеш, че на техническия ти екип им е отнело — колко, три или четири часа? — да открият думичка, видима с просто око? Че е била написана на вратата?

— Не с просто око — поправи го Хардуик. — Написал я е по същия начин, по който ни остави невидимите съобщения върху бележките до Марк Мелъри. „Тъпи зли ченгета“. Спомняте ли си?

Единственото признание на капитана, че помни, бе безмълвният му втренчен взор.

— Четох това някъде из документите по случая — каза Холдънфийлд. — Ставаше въпрос за думи, които убиецът е натрил на обратната страна на бележките с помощта на потомастния си секрет. Възможно ли е това всъщност?

— Няма никакъв проблем да се направи — отговори й Хардуик. — Пръстовите отпечатъци не са нищо по-различно от оставени чрез потомастен секрет следи. Просто е използвал този източник за собствените си цели. Може да е потъркал с пръсти челото си, за да станат малко по-мазни. Но тогава определено е свършило работа, а после го е повторил и в „Лаврите“.

— Ама за „чес“ от филма ли говорим? — настоя Блат.

— Филм? Какъв филм? Въобще, защо намесваш филм тука? — Родригес отново започна да мига на пресекулки.

— „Сиянието“ — обясни Холдънфийлд с нарастващо въодушевление. — Една от най-известните сцени. Малкото момче написва думата „чес“ на вратата на майчината си спалня.

— А пък „чес“ е всъщност „сеч“, четено на обратно — обяви Блат.

— Божичко, толкова е идеално! — повтори Холдънфийлд.

— Предполагам, че целият този ентусиазъм означава, че ще арестуваме някого в следващите двайсет и четири часа? — Родригес явно целеше думите му да прозвучат максимално саркастично.

Гърни го игнорира и се обърна към Холдънфийлд:

— Интересно е това, че иска да ни напомни за „чес“ от „Сиянието“.

Очите й проблеснаха.

— Идеалната дума от идеалния филм. Най-подходящите!

Клайн, който от доста време наблюдаваше размяната на реплики, подобно на фен, присъстващ на мач на любимия си отбор по скуош, най-накрая взе думата:

— Добре, дами и господа. Време е да ми разкриете тайната. Какво, по дяволите, е толкова идеално?

Холдънфийлд погледна Гърни.

— Ти му кажи за думата. Аз ще му обясня за филма.

— Думата е на обратно. Обяснението е точно толкова просто. Това е основен мотив, който се повтаря непрекъснато още от началото на случая. Както следите, които бяха оставени на обратно в снега. И разбира се, думата е „сеч“, написана наопаки. Заявява ни, че сме подхванали целия случай на обратно — „тъпи зли ченгета“, това е.

Клайн прикова Холдънфийлд с поглед на водещ кръстосан разпит полицай:

— Съгласна ли си с това мнение?

— В общи линии, да.

— А по въпроса за филма?

— А, да — филмът. Ще се опитам да бъда толкова кратка, колкото и детектив Гърни.

Тя помисли за миг. Личеше, че внимателно подбира всяка дума:

— Във филма се разказва за едно семейство, в което майката и синът са тероризирани от лудия баща. Баща, който между другото е алкохолик и става агресивен, когато се напие.

Родригес поклати глава.

— Да не би да твърдите, че някакъв откачен, алкохолизиран и буйстващ баща е убиецът, когото търсим?

— О, не, не! Не бащата. Синът.

— Синът?! — Лицето на Родригес постигна нови висоти в изразяването на скептицизъм.

Холдънфийлд продължи:

— Вярвам, че убиецът ни казва, че баща му е бил като онзи от „Сиянието“. Смятам, че по този начин ни се обяснява.

— Обяснява ни се? — От устата на Родригес всеки момент щяха да започнат да излизат пръски.

— Всеки иска да представи себе си по собствения си начин, капитане. Сигурна съм, че всеки ден в работата си се сблъсквате с това. При мен поне е така. Всички си имаме логична обосновка за поведението си, колкото и странна да е тя за околните. Всеки иска действията му да бъдат разпознати като оправдани, дори психичноболните — всъщност може би най-вече те.

Това наблюдение предизвика всеобщо мълчание, което в крайна сметка бе нарушено от Блат:

— Аз имам въпрос. Вие сте психиатър, нали така?

— Консултиращ съдебен психолог — отговори Холдънфийлд като Сигърни Уивър.

— Добре, както и да е. Знаете как работи умът. Та ето го и въпросът: тоя тип знае какво число ще хрумне на някого, преди дори да си го помисли. Как го прави?!

— Не го е направил.

— Със сигурност го е направил, мътните да го вземат!

— Не. Предполагам, имате предвид случаите, за които четох. С числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет. Само че в действителност той не прави това, което казвате. Просто не е възможно да знаеш предварително какво точно число ще си намисли друг човек при обстоятелства, които не контролираш ти самият. Съответно — не е знаел.

— Да, ама е факт, че го е сторил! — настоя Блат.

— Има поне едно обяснение — намеси се Гърни. Той пресъздаде сценария, който му бе хрумнал, след като Маделайн му се бе обадила по мобилния си телефон, като бе застанала до пощенската им кутия. По-точно им обясни, че убиецът може да е използвал преносим принтер, за да напише и разпечата писмото с числото деветнайсет, след като Марк Мелъри му го бе казал по телефона. И то, докато си седи спокойно в колата.

Холдънфийлд бе впечатлена.

Блат пък приличаше на балон, на който са изпуснали въздуха. Според Гърни това бе сигурен знак, че някъде из простоватия му мозък и прекалено напомпаното с фитнес тяло се крие романтик, влюбен в странното и невъзможното. Но това не продължи дълго:

— А какво ще кажете за шестстотин петдесет и осем? — не се предаваше Блат. Предизвикателният му поглед се местеше между Гърни и Холдънфийлд. — В този случай няма телефонно обаждане, само писмо. Така че… как е разбрал, че Мелъри ще избере именно това число?

— Нямам отговор на този въпрос — отвърна му Гърни, — но ще разкажа една кратка чудновата история, която може да ни помогне заедно да стигнем до него.

Родригес демонстрираше нетърпение, но Клайн се наведе напред и интересът му накара капитана да си затрае.

— Оня ден сънувах баща си — започна Гърни. После неволно се поколеба. Гласът му прозвуча различно дори за него самия. В него дочу ехо от дълбоката тъга, която бе предизвикал сънят. Видя Холдънфийлд да го гледа с любопитство, но не му стана неприятно от това. Насили се да продължи: — След като се събудих, открих, че съм се замислил за един номер с карти, който баща ми правеше понякога на Нова година, ако имахме гости и си бе пийнал няколко питиета, от което винаги му ставаше много забавно. Разперваше като ветрило една колода и обикаляше из стаята, като караше трима или четирима души да си изберат карта. После се съсредоточаваше върху един от тях и му казваше внимателно да погледне картата, която е избрал, а после да я върне при другите. След това му връчваше тестето и го караше да го разбърка. После му разправяше разни глупости — „фокус-бокус, прочетох ти мислите“. Това продължаваше понякога по още десетина минути. Накрая драматично разкриваше коя е картата — което, разбира се, му бе известно още от момента на избирането й.

— Как? — запита Блат озадачено.

— Още в началото, докато подготвяше картите, преди да ги разпери като ветрило, той успяваше да види поне една карта, след което контролираше местоположението й във ветрилото.

— Добре, а какво става, ако никой не избере именно нея?

— Ако никой не изтеглеше точно тази карта, той си намираше начин да спре изпълнението на номера. Правеше нещо за отвличане на вниманието — като например, че е забравил чайника на котлона или нещо подобно — така че никой не разбираше, че има проблем със самия номер. Но почти никога не му се налагаше да прибягва към това. Той по такъв начин подаваше колодата, че някой от тези, на които я предлагаше, избираше именно картата, която баща ми искаше. Почти винаги ставаше така. А ако не, той просто се прехвърляше на кухненското представление, след което започваше фокуса отново. И, разбира се, винаги разполагаше с напълно благовиден предлог, под който да се отърве от хората, изтеглили грешни карти, така че никой не разбираше какво всъщност става.

Родригес се прозя.

— Това свързано ли е по някакъв начин с числото шестстотин петдесет и осем?

— Не съм напълно сигурен — призна Гърни, — но идеята, че някой си мисли, че избира случайна карта, докато всъщност изборът му се контролира от друг…

Сержант Уиг, която бе слушала с нарастващ интерес, го прекъсна:

— Вашата история за фокуса с картите ми напомни за една пощенска измама. Събитията се развиват към края на деветдесетте. — Дали заради необичайния й глас, за който човек не би могъл да каже с точност дали е мъжки или женски, или заради това, че въобще е проговорила — което само по себе си бе необичайно — но тя на мига привлече вниманието на всички. — Човекът получава писмо, подател на което е уж частна детективска агенция. Извиняват му се, че нарушават личното му пространство. После „признават“, че изпълнявайки задача, включваща наблюдение, по погрешка са следили именно него в продължение на няколко седмици. Че са го снимали в различни ситуации. Твърдят, че законът за защита на личните данни ги задължава да му предоставят всички копия на въпросните снимки. А после идва уловката: тъй като някои от тези снимки са компрометиращи, дали получателят не би желал да му ги изпратят на адрес на пощенска кутия, вместо до дома му? Ако предпочита така, то първо нека изпрати такса от петдесет долара заради допълнителните разноски.

— Всеки, който е достатъчно глупав да се хване на това, заслужава да изгуби петдесет долара! — подигравателно отбеляза Родригес.

— О, някои хора изгубили доста повече от това — спокойно отвърна Уиг. — Не ставало въпрос за получаването на таксата от петдесет долара. Това било само проба. Измамникът разпратил повече от един милион такива писма. Единствената цел на искането за петдесет долара била да му помогне да си състави списък с хора, които се чувстват достатъчно виновни, че да не искат снимките от онова, което са вършили, да попаднат в ръцете на съпрузите им. Тези лица впоследствие били подложени на атаки с искания за много по-високи суми, за да им се върнат уличаващите снимки. В крайна сметка някои от тях платили по петнайсет хиляди долара за това.

— За снимки, които никога не са съществували! — възкликна Клайн със смесица от възмущение и възхита от изобретателността на измамника.

— Глупостта на хората никога не спира да ме изумя… — започна Родригес, но Гърни го пресече:

— Божичко! Точно това е! Искането за двеста осемдесет и девет долара! Същото нещо е. Това е тест!

Родригес го изгледа озадачен:

— Тест за какво?

Гърни затвори очи, за да му е по-лесно да си представи писмото до Мелъри, в което се искаха парите.

Намръщен, Клайн се обърна към Уиг:

— Този майстор-изнудвач… казахте, че е изпратил един милион писма, така ли?

— Тази цифра си спомням от пресата.

— В такъв случай определено става въпрос за различна ситуация. Онова явно е било целенасочена и директна кампания по пощата — обширна мрежа, изработена и хвърлена, за да се хванат в нея няколко виновни шарана. А тук не става въпрос за такова нещо. В този случай говорим за написани на ръка бележки до шепа хора. Хора, за които числото шестстотин петдесет и осем е имало значение. При това лично и само за тях.

Гърни бавно отвори очи и се вгледа в Клайн.

— Но не е така. Първоначално и аз си помислих, че е имало някакъв смисъл лично за тях — как иначе би им хрумнало? Така че отново и отново питах Марк Мелъри какво значение има за него това число, за какво му напомня, случвало ли му се е да мисли за него преди, виждал ли го е написано? Да не е било цената на нещо, или адрес, или шифър за банков сейф? Но той всеки път отговаряше, че няма такова нещо. Никога не бил мислил за него, не значело нищо, не го е виждал преди — просто изскочило в ума му напълно случайно. Вярвам, че казваше истината. Така че трябва да има друго обяснение.

— Тоест, връщаме се пак в началото. — Родригес театрално извъртя очи, демонстрирайки колко го уморява всичко това.

— Може би не. Възможно е изнудваческата игра, за която ни разказа сержант Уиг, да е по-близо до истината, отколкото смятаме в момента.

— Да не би да твърдиш, че нашият убиец е разпратил един милион писма — милион написани на ръка писма? Това е смешно… да не говорим, че е невъзможно!

— Съгласен съм, че да изпрати един милион писма би било невъзможно, освен ако не е имал страшно много помощници, което не е много вероятно. Но колко би могъл?

— Какво искаш да кажеш?

— Да предположим, че нашият убиец има схема, според която трябва да изпрати писма на много хора. Текстът е ръкописен, така че получателите да останат с впечатлението, че става въпрос за лично съобщение, написано само до тях. Колко писма би могъл да напише за… да речем, за една година?

Капитанът вдигна ръце, с което даде да се разбере, че на този въпрос не само не може да се отговори, но е и безсмислен. Клайн и Хардуик се държаха по-сериозно, даже като че се захванаха да изчисляват. Щимел, както винаги, остана загадъчен и невъзмутим като амфибия. Ребека Холдънфийлд наблюдаваше Гърни с нарастващ интерес. Блат май се опитваше да открие източника на неприятна миризма. Единствено Уиг проговори:

— Пет хиляди — заяви тя. — Десет, ако е силно мотивиран. Може да стигне до петнайсет, но много трудно.

Клайн й метна кос поглед, който изразяваше типично адвокатско недоверие.

— Сержант, на какво точно се основават тези цифри?

— Като за начало — върху няколко основателни предположения.

Родригес поклати глава. Явно държеше да подчертае, че нищо на този свят не е така измамно, както основателните предположения на другите хора. Дори и да бе забелязала това, на Уиг като че ли не й пукаше достатъчно, за да се разсее:

— Първо е предположението, че моделът от измамата с детективската агенция е приложим. Ако то е вярно, от него следва, че първото съобщение — онова, в което се искат пари — ще бъде разпратено на възможно най-много хора, а следващите — само до онези от тях, които са му отговорили. В нашия случай знаем, че първото съобщение се състои от две бележки с по осем стиха. Това са общо шестнайсет сравнително кратки стиха, плюс адреса на външния плик, който е три реда. Като изключим адреса, писмата би трябвало да са еднакви. Писането им, тъй като ще се повтаря, би било лесно и бързо. Според мен изготвянето на плик с писмо в него би отнело четири минути. Това прави петнайсет на час. Ако отделя по един час на ден, за година ще напише повече от пет хиляди. Два часа на ден — стават близо единайсет хиляди. На теория би могъл да направи доста повече, но усърдието дори и на най-вманиачения човек си има граници.

— Всъщност — заяви Гърни, който усещаше да го обзема въодушевлението на учен, най-накрая открил някакъв модел в океана от данни, — единайсет хиляди биха били напълно достатъчни.

— Достатъчни за какво? — зачуди се Клайн.

— Достатъчни, за да се изпълни номера с числото шестстотин петдесет и осем, например — отвърна му Гърни. — А пък този трик, ако е изпълнен по начина, по който си мисля, би обяснил и искането за 289. 87 долара, получено от всяка от жертвите.

— Леле! — възкликна Клайн и повдигна длан. — Давай малко по-кротко, ако обичаш. Последните завои ги взе буквално на две колела!

Глава 45 За да почиваш в мир, действай веднага

Гърни още веднъж премисли нещата. Прекалено просто беше всъщност. Затова искаше да е напълно сигурен, че не е пропуснал някой очевиден проблем, който да провали цялата му елегантна хипотеза. Израженията на хората край масата бяха смесица от въодушевление, нетърпение и любопитство. Всички го чакаха да заговори. Той си пое дълбоко въздух.

— Не мога да съм напълно уверен, че точно така е станало. Обаче това си остава единственият правдоподобен сценарий досега. Откакто се боря с тези числа — тоест от деня, в който Марк Мелъри дойде в дома ми и ми показа първото писмо — не можах да измисля нищо друго. Той бе много изумен и уплашен от идеята, че подателят на писмото може би го познава достатъчно добре, за да познае какво число от едно до хиляда ще си намисли. Усещах паниката му, чувството за обреченост. Не се съмнявам, че така е било и с другите жертви. Именно тази паника е целта на играта. Как би могъл да знае какво число ще си намисля? Как би могъл да научи нещо толкова лично, толкова интимно и тайно като мисъл? И какво друго знае?! Виждах, че тези въпроси го измъчват. Буквално го побъркваха.

— Честно казано, Дейв — заяви Клайн със зле прикривана възбуда, — те и мен ме побъркват. И колкото по-скоро им намериш отговор, толкова по-добре!

— Много правилно, мътните да го вземат! — съгласи се Родригес. — Давай по-бързо на въпроса!

— Ако ми позволите да изкажа едно донякъде противоположно мнение — нервно се намеси Холдънфийлд, — бих желала детективът да обясни по своя си начин и с ритъм, който той сметне за добре.

— Наистина е срамно просто — каза Гърни. — Поставя ме в неудобно положение, защото колкото повече се взирах в проблема, толкова по-неразгадаем изглеждаше той. Освен това разкриването на номера с числото деветнайсет по никакъв начин не осветли загадката на този с шестстотин петдесет и осем. Така и не ми хрумна очевидното обяснение — докато сержант Уиг не разказа историята за фалшивата детективска агенция.

Не стана много ясно дали гримасата на лицето на Блат се дължи на усилието да схване кой точно е елементът, помогнал за разкриване на загадката, или на газове.

Гърни кимна към Уиг признателно, преди да продължи:

— Нека предположим, както направи сержант Уиг, че нашият вманиачен убиец е посветил два часа дневно на писането на писма. В края на годината би имал готови единайсет хиляди. Изпратил ги е по пощата на списък от единайсет хиляди души.

— Какъв списък? — Гласът на Джак Хардуик стържеше като ръждясала панта.

— Това е много добър въпрос — всъщност е може би най-важният от всички. След минутка ще се върна на него. Нека за миг просто да приемем, че оригиналното писмо — това, което е еднакво за всички — е разпратено до единайсет хиляди души. В него пише „Намислете си едно число от едно до хиляда“. Според теорията на вероятностите приблизително единайсет души биха избрали всяко едно от хилядата възможни числа. С други думи, има статистическа вероятност единайсет от всички единайсет хиляди абсолютно случайно да изберат числото шестстотин петдесет и осем.

Физиономията на Блат се разкриви съвсем. Родригес невярващо започна да клати главата си.

— Струва ми се, че с това предположение пресичаме границата между хипотеза и измислица.

— За каква измислица говорите? — Гърни бе по-скоро учуден, отколкото обиден.

— Ами, тия числа, дето ги разхвърляш насам-натам, нямат никаква доказателствена подкрепа. Измислени са.

Гърни се усмихна търпеливо, макар търпението му да се бе изчерпило. За момент се разсея от начина, по който лицемерно бе прикрил истинската си реакция. Този навик — автоматично да крие раздразнението, неудовлетвореността, гнева, съмнението си — го бе съпътствал през целия му живот. Служеше му добре при хилядите случаи, когато му се налагаше да води разпити или бе начело на дадено следствие. В някакъв момент бе започнал да го смята дори за талант, професионална техника. Но този навик, разбира се, не беше нещо подобно. Беше просто начин да се справя с живота, който бе част от него, откакто се помнеше.

— И така — баща ти никога не ти е обръщал внимание, Дейвид. Това караше ли те да се чувстваш зле?

— Зле ли? Не, съвсем не. Изобщо не съм се чувствал така, наистина.

И все пак, в съня си човек можеше да се удави в тъга.

Божичко, моментът съвсем не бе подходящ за самонаблюдение и спомени.

Гърни се съсредоточи отново — точно навреме, за да чуе как Ребека Холдънфийлд казва с гласа на Сигърни Уивър:

— Аз лично смятам, че хипотезата на детектив Гърни далеч не е измислица. Дори мисля, че е завладяваща. Още веднъж ще ви помоля да го оставите да завърши.

Тя насочи молбата си към Клайн, който повдигна длани. Явно с това искаше да покаже, че всички присъстващи искат именно това.

— Не твърдя — продължи Гърни, — че точно единайсет от единайсетте хиляди души са избрали именно шестстотин петдесет и осем. Казвам само, че това е най-вероятният брой. Не зная достатъчно за статистическата наука, за да използвам правилно формулите й. Може би някой би ми помогнал с това?

Уиг се обади:

— Вероятността спрямо редица последователни числа би била много по-голяма, отколкото за конкретно число от тази редица. Например, не бих се обзаложила, че което и да е число между едно и хиляда ще бъде избрано точно от единайсет души от тези единайсет хиляди. Но ако добавим плюс-минус, например, седем — в двете посоки — бих приела, че бройката на хората, които ще изберат число от тази редица, ще попадне в рамките й. Тоест, числото шестстотин петдесет и осем ще бъде избрано от поне четирима души и не повече от единайсет.

Блат изгледа косо Гърни.

— Да не искате да кажете, че тоя тип е разпратил писма на единайсет хиляди души? И че едно и също тайно число е било написано във всичките залепени малки пликове?

— Общо взето, да.

Очите на Холдънфийлд се разшириха от удивление. Тя каза, без да се обръща към никого конкретно:

— И всеки от тях, който е избрал шестстотин петдесет и осем… и след това е отворил малкия плик, намирайки бележката, в която се твърди, че подателят го познава достатъчно добре, за да предскаже, че ще избере именно шестстотин петдесет и осем… Божичко, какъв ефект би оказало това върху човека!

Уиг добави:

— И никога не би му хрумнало, че не е единственият, който е получил писмото. Никога не би му дошло наум, че е просто онзи от всеки хиляда — приблизително — който случайно е избрал това число. Това, че е написано на ръка, е било черешката на тортата. Така писмото е изглеждало съвсем лично.

— Божичко, по дяволите! — изграчи Хардуик. — Казвате, че си имаме сериен убиец, който провежда масирана кампания за набиране на жертви по пощата!

— Определено може да се каже и така — съгласи се Гърни.

— Това е може би най-ненормалното нещо, което съм чувал! — възкликна Клайн, като звучеше по-скоро зашеметено, отколкото недоверчиво.

— Никой не се захваща да напише единайсет хиляди писма на ръка — заяви Родригес.

— Никой не пише единайсет хиляди писма на ръка — повтори Гърни. — Именно на тази реакция е разчитал. И ако не беше разказът на сержант Уиг, аз също никога не бих се сетил за тази възможност.

— А ако не бяхте описали номера с картите, който баща ви е правил — добави Уиг, — и аз не бих се сетила за онази история.

— Можете да се поздравявате един друг и по-късно — отсече Клайн. — Имам още въпроси. Като например защо убиецът иска 289.87 долара, които да бъдат изпратени на нечия чужда пощенска кутия?

— Поискал е парите със същата цел, каквато е имал и измамникът от историята на сержант Уиг — за да накара перспективните жертви да се разкрият. Детективът измамник е искал да разбере кои хора от списъка му наистина са сериозно обезпокоени, че може да ги е снимал. Нашият убиец е искал да знае кои хора от списъка му са избрали шестстотин петдесет и осем и същевременно са се стреснали достатъчно, за да платят, само и само да открият кой ги познава толкова добре. Мисля, че сумата е толкова голяма, за да се отделят ужасените — Мелъри бе от тях — от онези, които са просто любопитни.

Клайн се бе навел толкова напред, че почти бе станал от стола си.

— Но защо не е закръглена? Написана е чак до центовете.

— Това ме безпокоеше от самото начало. Все още не съм напълно сигурен, но има поне една съвсем логична причина: за да се подсигури, че жертвата ще изпрати чек.

— Не това пише в първото писмо — посочи Родригес. — Там се казва, че парите могат да се изпратят и с чек, и в брой.

— Зная, затова казвам, че е само предположение — обясни Гърни, — но предполагам, че такъв избор в действителност не е съществувал. Направено е само за да отклони вниманието от факта, че за убиеца е било жизнено необходимо да получи точно чек. Тази незакръглена сума цели именно да откаже хората, които биха си помислили да платят в брой.

Родригес извъртя очи.

— Вижте какво, ясно ми е, че „фантазия“ не е сред предпочитаните ви думи днес, но няма как да нарека това по друг начин!

— А защо да е толкова важно да се изпрати чек? — зачуди се Клайн.

— Парите като такива не са били от значение за убиеца. Спомнете си, че чековете не са били осребрени. Вярвам, че по пътя им до пощенската кутия на Грегъри Дърмот той е получавал достъп до тях. А именно това е искал.

— Това е искал? Какво имаш предвид?

— Какво друго, освен сумата и номера на сметката, има върху един чек?

Клайн се замисли само за миг:

— Името и адреса на притежателя на сметката?

— Точно така — каза Гърни. — Име и адрес.

— Но защо…

— Трябвало е да потвърди самоличността на жертвата. Все пак е разпратил хиляди писма. Само че всяка от потенциалните жертви би била убедена, че полученото писмо е лично и единствено до нея, от някой, който я познава много добре. Какво би станало, ако човекът просто изпрати плик с исканата сума вътре? Не би имал причина да пише името и адреса си. А пък убиецът няма как да го помоли специално да ги включи, това би развалило цялата постановка със „знам най-съкровените ти тайни“. Получаването на тези чекове е ловък и хитър начин да научи имената и адресите на отговорилите. Може би е успявал тайно да се добере до информацията от чековете в самата поща. Най-лесният начин да се отърве от тях в последствие би бил просто да ги върне в оригиналните им пликове и да ги пусне в пощенската кутия на Дърмот.

— В такъв случай би му се наложило да ги отваря на пара и да ги залепва отново.

Гърни сви рамене.

— Другият вариант е да е имал достъп до тях, след като Дърмот ги е отворил, но преди да ги изпрати обратно на подателите. В такъв случай не би му се наложило да използва пара и да ги запечатва отново. Но този вариант повдига други въпроси и проблеми. Ще се наложи да разберем навиците на Дърмот, да проверим уговорките му и хората, които евентуално имат достъп до дома му и т.н.

— Което — прогъгна Хардуик, — ни връща към моя въпрос, който личният ни Шерлок Холмс преди малко описа като „най-важния“. А именно, кои, по дяволите, са хората от този списък с единайсет хиляди кандидат-жертви?!

Гърни вдигна ръка в характерния за регулировчиците жест.

— Преди да се опитаме да отговорим на това, нека само да припомня на всички, че единайсет хиляди е просто предположение. Този брой е допустим от статистическа гледна точка, изпълним е и подкрепя теорията ни за числото 658. С други думи, върши работа. Но, както сержант Уиг отбеляза в самото начало, реалната бройка може да е между пет хиляди и петнайсет хиляди. Всяко количество в тези рамки би било достатъчно малко, за да е изпълнимо. Същевременно би било достатъчно голямо, за да доведе до откриването на поне няколко души, които са избрали на случаен принцип шестстотин петдесет и осем.

— Освен ако, разбира се, не тръскаш грешното дърво — посочи Родригес, — и всичките тези разсъждения не са просто грандиозна загуба на време.

Клайн се обърна към Холдънфийлд.

— Ти как мислиш, Бека? Напипахме ли нещо? Или просто поредното безплодно дърво?

— Смятам, че тази теория има някои наистина удивителни аспекти, но ще запазя крайното си мнение, докато не чуя отговора на въпроса, зададен от сержант Хардуик.

Гърни се усмихна, този път искрено.

— Той рядко задава въпрос, ако не е съвсем наясно с отговора. Нещо против да споделиш какъв е, Джак?

Хардуик разтри лицето си с длани — още един от непонятните тикове, които така бяха дразнили Гърни, докато работеха заедно по случая Пигърт. Това продължи няколко секунди, после той проговори:

— Ако обърнете внимание на най-важните характеристики, които са общи за всички жертви — тези, за които става въпрос в заплашителните стихотворения — вероятно бихте заключили, че имената им са в списък на хора с много сериозни проблеми с пиенето. — Той замълча. — Въпросът е какъв точно е този списък?

— С членове на Анонимните алкохолици? — предположи Блат.

Хардуик поклати глава.

— Няма такъв. Те наистина се отнасят много сериозно към тая работа с анонимността.

— А какво мислите за публичните регистри? — запита Клайн. — Арести за престъпления, извършени под влиянието на алкохол, присъди?

— Такъв списък може да бъде направен, но две от жертвите не биха се появили в него. Мелъри не е арестуван никога. Свещеникът педофил е бил задържан, но обвинението е за неморално поведение спрямо малолетен. В публичния регистър изобщо не се споменава за алкохол. Обаче бостънският детектив, с когото разговарях, ми каза, че покойният отец направил сделка в съда. Защитата твърдяла, че поведението му е резултат от алкохолизма му. В крайна сметка това обвинение за аморалност отпаднало, а той се признал за виновен за по-незначителната простъпка и постъпил за продължително лечение в клиника.

Клайн замислено го погледна.

— Дали в такъв случай не става въпрос за списък с пациентите на тази клиника?

— Възможно е — каза Хардуик, след което изкриви лицето си в гримаса, която трябваше да покаже, че не е.

— Може би трябва да го проверим?

— Разбира се. — Тонът на Хардуик бе почти обиден.

След думите му настъпи тишина, която Гърни наруши:

— В опит да установя връзка между жертвите според местоположението им, преди време обърнах внимание на въпроса с клиниката. За съжаление се оказа задънена улица. Албърт Шмит е прекарал двайсет и осем дена в клиника в Бронкс преди пет години. Мелъри — същото време, но в Куинс, преди петнайсет. Нито една от двете клиники не предлага дългосрочно лечение, така че свещеникът е бил в трета. Дори и убиецът да е работил в някое от тези места и благодарение на това да е имал достъп до досиетата на хилядите пациенти, не би могъл да състави списък, в който да присъства името на повече от една жертва.

Родригес се извъртя на стола си и направо се обърна към Гърни:

— Теорията ти зависи от съществуването на огромен списък — може би с пет хиляди имена или дори единайсет хиляди. Всъщност Уиг спомена и петнайсет хиляди. Само че липсва източник за подобен списък. И сега какво?

— Търпение, капитане — меко отговори Гърни. — Не бих казал, че няма източник. Просто още не сме го открили. Излиза, че аз имам повече вяра в способностите ви от вас самия.

Кръвта нахлу в лицето на Родригес.

— Вяра? В моите способности? Какво искаш да кажеш с това?!

— Капитане, какъв ти е проблемът — попита Уиг и се обърна към Гърни. — Всички ли жертви са били в клиника по едно или друго време? — поинтересува се тя, без да обръща повече внимание на избухването на капитана.

— Не съм сигурен за Карч — заяви Гърни, доволен, че са се върнали на темата. — Но не бих се учудил.

Хардуик се намеси:

— От полицейското управление в Содъртън ни изпратиха досието му. То описва един истински негодник. Физическо насилие, тормоз, нарушаване на обществения ред, включително под влиянието на алкохол, пиянство на публични места, заплахи с огнестрелно оръжие, аморално поведение. Три пъти задържан за шофиране в нетрезво състояние, два пъти са го разхождали до централния, а да не споменавам и дузината посещения на окръжния затвор. Като се вземат предвид престъпленията, свързани с употреба на алкохол, особено шофирането в нетрезво състояние, може да сме сигурни, че поне веднъж е влизал в клиника. Мога да помоля колегите от Содъртън да проверят.

Родригес се отдръпна от масата.

— Ако жертвите не са се запознали в клиника или са посетили една и съща клиника, но по различно време, какво значение има, че въобще са били в подобно заведение? Напоследък половината от безработните скитници и нехранимайковци, да не споменавам така наречените артисти, влизат в клиники! Организират си забавление на гърба на данъкоплатците, подкрепени от скапаната система за здравеопазване. Какво, по дяволите, значи това, че всички тия типове са били в клиника някога си? Че ще бъдат убити? Надали. Че са били пияници? Е, и? Това вече го знаехме. — Гърни забеляза, че гневът бе станал постоянен спътник на Родригес. Караше го да прескача от тема на тема, както горският пожар се прехвърля от дърво на дърво.

Уиг, към която бе насочена тирадата, не изглеждаше засегната от злобата, с която бе произнесена.

— Главен следовател Гърни вярва, че всички жертви вероятно са свързани от още нещо, освен от пиенето. Помислих си, че това може да е пребиваването им в клиника.

Родригес се изсмя подигравателно:

— Може да е това, може да е онова: Чувам доста „може би“, но нито една реална връзка.

Клайн настоя:

— Престани да се заяждаш, Род. Хайде, Бека, сподели какво мислиш. Доколко основателни са тези предположения?

— Това е труден въпрос. Нямам представа откъде да започна.

— Ще го опростя. Приемаш ли теорията на Гърни за този случай — да или не?

— Да, приемам я. Измъчването на Мелъри чрез получаваните бележки идеално се вписва в присъщия за един определен тип серийни убийства ритуал.

— Но не изглеждаш напълно убедена.

— Не е това, просто… този подход е уникален. Много от серийните убийци измъчват жертвата си, това е характерно за патологичните им отклонения. Никога обаче не съм попадала на такъв случай, при който мъчението се осъществява от такова голямо разстояние и по такъв хладнокръвен и последователен начин. Обикновено става въпрос за директното причиняване на физическа агония. Тероризирането на жертвата цели да даде на убиеца усещането за пълна власт и контрол, за което жадува. Обаче в този случай въздействието е чисто психологично, болката е прицелена към интелекта, не към тялото.

Родригес се наведе към нея:

— Тоест, според вас не отговаря на модела за серийно убийство? — Звучеше като адвокат, атакуващ свидетел на противниковата страна.

— Напротив. Моделът си е тук. Казвам, че убиецът го прилага по изключително хладнокръвен и премислен начин. Повечето серийни убийци имат по-висок коефициент от средния на интелигентност. При някои, като Тед Бънди например, е много по-висок. Докато този… може би е направо извън скалата.

— Твърде е умен за нас — това ли твърдите?

— Не казах това — невинно отговори Холдънфийлд, — но вероятно сте прав.

— Така ли? Искам това да се отбележи. — Гласът на Родригес трепереше като прекалено тънък лед. — Според вашето професионално мнение Бюрото за криминални разследвания не е в състояние да се справи с този маниак, така ли?

— Ще повторя думите си отпреди малко. — Холдънфийлд се усмихна. — Не казах това, но вероятно сте прав.

Жълтеникавата кожа на Родригес отново почервеня от гняв, но тук се намеси Клайн:

— Ребека, едва ли твърдиш, че не можем да направим нищо.

Тя въздъхна с примирението на учител, на когото са се паднали най-глупавите ученици в цялото училище.

— Към момента фактите по случая подкрепят следните три извода. Първо, мъжът, когото преследвате, си играе игрички с вас — и е много добър в това. Второ, той е силно мотивиран, подготвен, съсредоточен и изпипва всяка подробност. Трето, знае кой е следващ в списъка му — а вие не.

Клайн се намръщи, сякаш изпитваше болка.

— Да се върнем на въпроса ми…

— Ако търсите светлина в тунела, мога да ви дам надежда. Съществува фактор във ваша полза. Колкото и да е организиран, има вероятност да се разпадне. Може да е минимална, но я има.

— Как? Защо? Какво искаш да кажеш — „да се разпадне“?

Когато Клайн зададе въпроса си, Гърни почувства как нещо го стяга в гърдите. Заля го смътно чувство за тревога. А с него въображението му извика кристално ясен образ: ръката на убиеца, която стисва листа с осемте стиха, който така импулсивно бе пуснал по пощата предния ден:

Гърни се опита да изхвърли притеснителната картина от ума си, но се оказа, че действието не е приключило. Сега ръката на убиеца държеше плика, в който бе изпратено писмото. Беше обърнат от страната на адреса и на нея ясно се виждаше пощенската марка. Марката от Уолнът Кросинг.

Уолнът Кросинг… Божичко! Гърни усети, че се вледенява. Как бе пропуснал нещо толкова очевидно! За бога, успокой се. Мисли. Какво би могъл да стори убиецът с информацията? Дали тя щеше да го доведе до конкретния адрес, до дома им, до… Маделайн? Очите му се разшириха. Сигурен бе, че е пребледнял. Как бе допуснал дотолкова да го завладее идеята да изпрати това жалко писъмце? Защо не бе предвидил проблема с пощенската марка? На каква опасност бе изложил Маделайн? Умът му се вкопчи в последния въпрос като човек, тичащ около горящия си дом. Доколко бе истинска опасността? Неизбежна ли беше? Трябваше ли да й се обади, да я предупреди? И за какво точно? Щеше да я изплаши до смърт… Божичко, какво още? Какво друго не бе догледал, съсредоточен единствено в противника, битката, загадката? Безопасността на кого още — чий живот още — пренебрегваше в упоритото си преследване на победата? Въпросите буквално го замаяха. Почти му прилоша.

От състоянието, близко до паника, в което бе изпаднал, го измъкна един глас. Той го сграбчи като спасителна сламка. Холдънфийлд казваше:

— … маниак на тема планиране и контрол, вероятно страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство. Изпитва патологична необходимост да приспособи реалността към плановете си. Целта му със сигурност е пълният контрол над другите.

— Над всички?

— Всъщност се е фокусирал върху съвсем тесен кръг от хора. Чувства, че трябва да доминира — чрез всяване на ужас и впоследствие убийството им — над членовете от групата си потенциални жертви. Тази целева група очевидно се състои от алкохолици на средна възраст, само мъже. Всички други са без значение за него. Не го интересуват и не са важни.

— И къде се вписва това „разпадане“?

— Да убиваш, с цел да си създадеш и поддържаш чувство за всемогъщество, всъщност има един основен — и фатален — недостатък. Оказва се, че серийните убийства категорично не са подходящи като начин да се задоволи нуждата от абсолютен контрол. Може да се сравни с това да преследваш щастието, като пушиш опиат.

— Изпитват необходимост от все повече убийства?

— Все повече и все повече, а чрез тях получават все по-малко и все по-малко удовлетворение. Емоционалният цикъл става все по-напрегнат и все по-неудържим. Започват да се случват непредвидени събития. Подозирам, че нещо подобно се е случило тази сутрин. В резултат, вместо господин Дърмот, е бил убит полицаят. Неочакваните случки причиняват сериозни емоционални трусове у убиец, обсебен от желанието за пълен контрол. Това го разсейва и води до нови грешки. Той заприличва на кола с недобре балансиран карданов вал — когато достигне определена скорост, вибрациите стават прекалено силни и двигателят просто се разпада.

— Какво точно означава това — в конкретния случай?

— Убиецът започва да обезумява все повече. Става непредсказуем.

Обезумял. Непредсказуем. Ледената тръпка отново плъзна по тялото му — този път от стомаха към гърдите и гърлото му.

— Означава ли това, че положението ще стане по-лошо? — поинтересува се Клайн.

— В някои отношения ще е по-добре, в други — по-зле. Ако убиец, който е причаквал жертвите си на някоя тъмна алея с пикел, внезапно изскочи на „Таймс Скуеър“, размахвайки мачете, най-вероятно ще бъде заловен. Но много хора могат да изгубят живота си в този негов последен изблик.

— Смяташ, че нашето момче влиза в мачете-стадия? — Клайн изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото притеснен.

На Гърни му призля. Мъжкарският тон, който използваха хората от правосъдната система, за да се защитят от ужаса на професията си, просто не вършеше работа в дадени ситуации. Тази бе една от тях.

— Да. — Простичкият отговор и равният тон на Холдънфийлд предизвикаха гробно мълчание в стаята.

Мина известно време, преди капитанът да запита с враждебност, която вече не изненадваше никого:

— И какво да правим в такъв случай? Да пуснем бюлетин за общодържавно издирване — търси се учтив мъж на около трийсет години с вибриращ карданов вал и мачете в ръката?!

Тези думи бяха посрещнати с крива усмивка от страна на Хардуик и гръмогласен смях, идващ от Блат.

Щимел заяви:

— Понякога големият финал е част от плана — и успя да привлече вниманието на всички, освен на Блат, който продължаваше да се смее. Чак след като той замлъкна, Щимел продължи: — Някой да помни случая на Дуейн Мъркли?

Никой не се обади.

— Ветеран от Виетнам — продължи Щимел. — Имал проблеми с Организацията на ветераните и въобще с властите. Имал също така злобно куче-пазач, порода акита ину, което изяло една от патиците на съседа му. Съседът извикал ченгетата. Дуейн мразел ченгета. Следващия месец кучето изяло бийгъла13 на съседа. Съседът застрелял кучето акита ину. Конфликтът ескалирал, случили се още куп неприятности. И един ден ветеранът взел за заложник съседа. Казал, че иска пет хиляди долара за застреляното куче или ще го убие. Пристигнали местните ченгета, после и специалният екип. Всички заели позиция около имота. Проблемът бил, че никой не погледнал досието на Дуейн. А той бил специалист по експлозивите. И по-точно — в монтиране и детониране с дистанционно управление на сухопътни мини.

Щимел замълча и остави аудиторията сама да си представи останалото.

— Да не искаш да кажеш, че копелето е вдигнало всички във въздуха?! — Блат бе впечатлен.

— Не всички. Шестима мъртви и шестима — с тежки наранявания.

Родригес се изнерви:

— И какъв точно е смисълът на тая история?

— Смисълът е, че той си купил компонентите за мините две години преди случая. Тоест, големият финал още в самото начало е бил част от плана му.

Родригес поклати глава.

— Не виждам връзката.

Гърни я виждаше и това го караше да се чувства още по-зле.

Клайн погледна към Холдънфийлд:

— А ти какво мислиш, Бека?

— Дали смятам, че нашият човек има големи планове за края? Възможно е. Знам едно…

Прекъсна я небрежно почукване по вратата. Тя се отвори и един униформен сержант прекрачи прага. Без да влиза навътре в стаята, той се обърна към Родригес:

— Сър? Извинявам се, че ви прекъсвам. Търси ви лейтенант Нардо от Кънектикът. Казах му, че сте на съвещание. Той обаче твърди, че е спешно и трябва да говори с вас веднага.

Родригес въздъхна дълбоко — като човек, натоварен с прекалено много отговорности, което обаче не му се признава.

— Ще се обадя оттук — каза той и кимна към шкафа зад гърба си.

Сержантът излезе. Две минути по-късно телефонът иззвъня.

— Капитан Родригес слуша. — В продължение на още две минути притискаше слушалката плътно до ухото си, а на лицето му бе изписано съсредоточено изражение. — Това е много странно — заяви накрая. — Всъщност толкова е странно, лейтенанте, че бих желал да го повторите дума по дума, за да го чуе и екипът ми тук. Сега ще ви включа на високоговорител. Моля, кажете им точно каквото казахте и на мен.

Гласът, който се разнесе миг по-късно от телефона, бе напрегнат и сериозен:

— Казвам се Джон Нардо, от полицейското управление на Уичърли. Чувате ли ме?

Родригес отвърна „да“ и Нардо продължи:

— Както знаете, един от полицаите ни бе убит тази сутрин в дома на Грегъри Дърмот при изпълнение на служебния си дълг. В момента сме там заедно с целия екип за обработка на местопрестъплението. Преди двайсет минути бе получено обаждане за господин Дърмот. Човекът, който се обади, каза — цитирам: „Ти си следващият, а после идва ред на Гърни“.

Какво?! Гърни се зачуди дали е чул правилно.

Клайн помоли Нардо да повтори съобщението и той го направи.

— Телефонната компания предостави ли ви вече информация за източника? — запита Хардуик.

— Мобилен телефон. Някъде в околността. Няма данни от GPS, само местоположение на клетката. Очевидно няма и самоличност на обаждащия се.

— Кой е поел обаждането? — поинтересува се Гърни. Странно, но директната заплаха му бе подействала успокояващо. Вероятно защото всяко конкретно нещо, за което има име, е по-ограничено и съответно по-лесно се поддава на контрол от неясните възможности. Те нямат точен обхват, нито посока. Освен това нито едно от имената не беше „Маделайн“.

— Какво искате да кажете с това „кой е поел обаждането“? — учуди се Нардо.

— Казахте, че е било за господин Дърмот, не че той е говорил.

— А, да, да. Разбирам. Ами, когато звънна телефонът, господин Дърмот си беше легнал, повален от свирепа атака на мигрена. Вън от строя е, откакто намери тялото. Обаждането е било прието от член на техническия екип. Онзи, който се обадил, поискал да говори с Дърмот. Казал, че е близък негов приятел.

— С какво име се е представил?

— Доста странно. Харба… Каберда… Не, момент — тук са го записали. Харибда.

— Нещо по-особено в гласа?

— Интересно, че питате. Точно се опитват да го опишат. Дърмот дошъл на телефона и после каза, че е чул някакъв чужд акцент, или поне така му се е сторило. Нашият специалист обаче смята, че акцентът му е фалшив — че е опит да си замаскира гласа. Или може би нейния глас — нито един от двама им не бе сигурен за пола. И така. Вижте какво, момчета, съжалявам, но трябва да се връщам към задачите тук. Просто исках да ви осведомя за основните факти. Ще се свържем пак с вас, когато открием нещо ново.

След като връзката приключи, около масата настъпи изпълнена с безпокойство тишина. А после Хардуик си прочисти гърлото толкова шумно, че Холдънфийлд потръпна.

— И така, Дейви, момчето ми — изръмжа той, — за пореден път си център на вниманието. „… а после идва ред на Гърни“. Ти какво, да не си някакъв магнит за серийните убийци? Само трябва да те окачим на кукичка и да ги чакаме да клъвнат!

Дали и Маделайн не бе закачена на кукичката? Може би не още. Надяваше се, че все още не е. В крайна сметка той и Дърмот са на прицел в момента. Но да приемем, че тоя лунатик казва истината. Ако бе така, това щеше да му даде време — може би дори щеше да е достатъчно, ако се окажеше късметлия. Достатъчно, за да компенсира недоглеждането си. Как можеше да е такъв глупак? Въобще да не помисли за сигурността й?! Идиот!

Клайн бе притеснен.

— Как така се оказа в ролята на мишена?

— Колкото знаете вие, толкова и аз — отговори Гърни с престорено спокойствие.

Заради вината, която изпитваше, му се стори, че и Клайн, и Родригес го наблюдават с любопитство, което определено не бе приятелско. Още от самото начало бе имал лошо предчувствие относно това стихотворение. Само че го бе погребал, без дори да определи какво е. Сега бе толкова ужасен от способността си да не обръща внимание на опасността — включително и тази за другите. Как се бе чувствал в онзи момент? Дали мисълта за риска, на който излагаше Маделайн, бе докоснала, ако ще и за миг, съзнанието му? Дали я беше игнорирал? Възможно ли бе да е толкова коравосърдечен и обръгнал? Моля те, Господи, нека не е вярно!

Независимо от обзелата го тревога и закъснелите угризения, бе сигурен в едно. Абсолютно недопустимо бе да продължава да седи в тази конферентна зала и да участва в по-нататъшното обсъждане на ситуацията. Ако Дърмот наистина бе следващият в списъка, Гърни имаше най-голям шанс да открие убиеца именно там. А това значеше и да ликвидира риска, преди той да се доближи още повече. И при условие, че след Дърмот идваше неговия ред, то той бе длъжен да направи всичко възможно сблъсъкът да се състои колкото се може по-далеч от Уолнът Кросинг. Плъзна стола си назад и се изправи.

— Ако ме извините, трябва да отида на едно място.

Изявлението му бе посрещнато с неразбиращи погледи. А после Клайн осъзна смисъла на казаното.

— Исусе Христе! Не мислиш да ходиш в Кънектикът, нали?

— Отправена ми е покана и я приемам.

— Но това е лудост! Нямаш представа в какво се замесваш!

— Всъщност — намеси се Родригес, като хвърли на Гърни пренебрежителен поглед, — местопрестъплението е доста безопасно място, като се има предвид, че гъмжи от ченгета.

— Това би било вярно при нормални условия — заяви Холдънфийлд. — Освен ако…

Тя остави думите да висят във въздуха, като че ли искаше да огледа мисълта от всички страни, преди да я довърши.

— Освен ако какво? — сопна се Родригес.

— Освен ако извършителят не е ченге.

Глава 46 Простичък план

Изглеждаше почти прекалено лесно.

Това да убиеш двайсетина добре обучени полицаи за двайсет секунди би трябвало да отнеме доста по-сериозно планиране. Деяние от подобна величина би трябвало да бъде по-трудно. В крайна сметка, изтребление с такива мащаби бе нещо нечувано — или поне в новата история на Америка.

Фактът, че никой не го бе правил преди, независимо от очевидно съвсем лесното изпълнение, едновременно го провокираше и безпокоеше. Мисълта, която в крайна сметка го успокои, бе тази: за някой с по-скромен интелект — или по-неумел в концентрирането — проектът наистина би бил неосъществим. Но не и за него, с неговата ясна мисъл и способности за съсредоточаване. Всичко бе относително. Геният преминаваше с танцова стъпка през препятствията, които безнадеждно препъваха обикновените хора.

Сдоби се с химикалите обидно лесно. Освен това те бяха икономични и напълно законни. Дори в големи количества не предизвикваха подозрения, тъй като всеки ден се продаваха тонове от тях за индустриални цели. Независимо от това той благоразумно закупи всеки (бяха само два) от различен доставчик. По този начин щеше да избегне възможността някой да допусне, че ще бъдат комбинирани. Двата двесталитрови резервоара, в които да ги вкара под налягане, взе от трети снабдител.

Сега довършваше с поялник импровизираната система от тръби, която щеше да свърже контейнерите с получателите на смъртоносното им съдържание. Дойде му възбуждаща идея за възможния финал на сценария, която толкова го вдъхнови, че на лицето му се разля блажена усмивка. Знаеше, че вероятността да проработи е много малка — химикалите са нещо твърде непредвидимо — но не бе невъзможно. И в крайна сметка нищо не го спираше да обмисля вариантите, нали?

Беше запомнил едно предупреждение от уебсайта „Опасни химически материали“. На страницата то бе отделено на червен фон и заобиколено от червени удивителни: „При смесването на хлор и амоняк се произвежда смъртоносен отровен газ. Освен това, при посочените по-горе пропорции съединението е силно нестабилно и може да избухне и при най-малката искра“. На картината, която бе предизвикала задоволството му, цялото полицейско управление на Уичърли се хващаше в капана му. Първоначално виждаше как ченгетата неволно се нагълтват с отровния газ. Сега обаче си представи искрата, една-единствена, която щеше да го възпламени в дробовете им и да разкъса всички им отвътре. Завладян от онова, което рисуваше въображението му, той направи нещо, което бе много нехарактерно за него: изсмя се високо, на глас.

Ех, само да можеше майка му да схване иронията и красотата на предстоящото! И славата, която щеше да му донесе. Но може би искаше прекалено много. А и, разбира се, ако всички полицаи станеха на мънички парченца, той нямаше да има възможност да пререже гърлата им. А на него много му се искаше да им реже, реже гърлата.

Е, нищо на този свят не бе съвършено. Винаги имаше плюсове и минуси. Човек трябва да се справи възможно най-добре с картите, които са му раздадени.

Чашата е наполовина пълна.

Това е истината.

Глава 47 Добре дошли в Уичърли

След като отхвърли лесно предвидимите възражения и тревоги, касаещи пътуването му, Гърни тръгна към колата си. Оттам се обади на полицейското управление на Уичърли за адреса на Грегъри Дърмот, тъй като имаше само номера на пощенската му кутия. Отне му известно време да обясни на дежурния полицай кой е точно, а след това му се наложи да изчака младата жена да се обади на Нардо за позволение да му предостави информацията. Оказа се, че тя е единствената от малкото управление, която не е на местопрестъплението. Гърни вкара адреса в GPS-системата на колата и се насочи към Кингстън-Райнклиф Бридж.

Уичърли се намираше леко на север от централната част на Кънектикът. Пътуването му отне над два часа. По-голямата част от това време Гърни прекара в размишления за невероятния си провал — този да се погрижи за безопасността на съпругата си. Това падение дотолкова го разстрои и депресира, че той отчаяно започна да търси нещо друго, към което да насочи мислите си. Спря се на основната хипотеза, която бе развита на срещата в БКР.

Убиецът бе успял да състави списък с няколко хиляди души, страдащи от дълбоко вкоренени страхове и вина заради миналото си на алкохолици. После бе впримчил няколко от тях чрез простичкия номер с числото, беше ги измъчвал със зловещите си стихотворения и накрая ги бе убил, следвайки някакъв ужасяващ ритуал… Целият процес, колкото и да бе необичаен, сега му изглеждаше съвсем осъществим. И много вероятен. Спомни си едно свое откритие — че серийните убийци като деца често с наслаждение измъчваха насекоми и дребни животни. Обичаха, например, да ги горят — използваха лупи, за да фокусират слънчевата светлина. Един от най-известните убийци, които бе арестувал — Канибалът Клаус — бе ослепил котка именно по този начин още на петгодишна възраст. Да запалиш някого с помощта на лупа! Притеснително много напомняше на това отново и отново да връщаш жертвата си към миналото й и да усилваш страховете й, докато не започне да се гърчи от болка. Стихотворенията играеха ролята на лупа.

Обикновено силно се въодушевяваше, когато разкриваше модела и всички парченца от пъзела се наместваха на място. През този следобед обаче съвсем не се чувстваше така добре, както по принцип в такъв случай. Може би се дължеше на представата за грешките, които бе допуснал, и за неспособността му да предвиди риска. Тази мисъл не го оставяше на мира, разяждаше гърдите му като отрова.

Той насочи вниманието си към пътя, гюрука на колата, ръцете си върху волана. Собствените му ръце. Не ги разпознаваше. Изглеждаха изненадващо остарели. Като тези на баща му, всъщност. Малките петънца се бяха увеличили и като брой, и като размери. Ако преди минута му бяха показали снимки на десет чифта ръце, нямаше да познае собствените си сред тях. Зачуди се на какво се дължи това. Може би мозъкът не регистрираше промените, когато се случваха постепенно — докато несъответствието с предишната представа не станеше прекалено очевидно. А може и да бе нещо повече.

Дали това значеше, че в някаква степен винаги възприемаме познатите неща такива, каквито са били преди? Нима сме заседнали в миналото не заради носталгия по него, а заради някакъв проблем в начина, по който работи нервната ни система? Ако човек наистина възприема онова, което „вижда“, като съчетание от информацията, предоставена от сетивата му в конкретния момент, и онази, съхранена в паметта му… това наистина придаваше ново значение на израза „да живееш в миналото“. По този начин миналото би наложило пълна диктатура над настоящето, тъй като ще предоставя на възприятията остаряла и невярна информация. Не напомняше ли това на ситуацията на сериен убиец, задвижван от травма, получена преди години? Колко точно би било изкривено зрението му? Теорията моментално го въодушеви. Обмислянето на нова идея винаги го караше да се чувства по-добре, малко по-жив. Сякаш контролира събитията. Днес обаче му бе трудно да поддържа това чувство. GPS-ът го предупреди, че му остават около триста метра до входа на Уичърли. Магистралата свърши и на разклонението той зави вдясно. Районът представляваше безразборна смесица от селскостопански площи, еднотипни къщи, минимаркети, както и призраците на отминала ера на смях и летни удоволствия: разнебитено автокино, табела, указваща пътя към езеро с ирокезко име.

Това го накара да се замисли за едно друго езеро с индианско име. Той и Маделайн го бяха обиколили, когато търсеха идеалното място в Кетскилс, където да се установят. И сега виждаше оживеното й лице, докато стояха на неголямата скала — хванати за ръце, усмихнати и загледани към набраздената от вятъра вода. Със спомена го прободе и чувство за вина. Все още не й се бе обадил да й обясни какво прави, къде отива и че вероятно ще закъснее. Не беше сигурен колко точно да й каже. Трябваше ли изобщо да споменава за пощенската марка? Реши да й звънне веднага и да импровизира. И нека Господ ми помогне да кажа правилното нещо.

Тъй като осъзнаваше, че нивото на стреса му вече е достатъчно високо, сметна за необходимо да отбие и да спре, преди да се обади. Първото подходящо място се оказа занемарен паркинг, покрит с чакъл и боклуци. Мястото бе разположено пред малка сергия за плодове и зеленчуци, която обаче бе затворена за през зимата. Думата от гласовата система, с която набираше дома си, бе — практично, но без въображение — „вкъщи“.

Маделайн отговори на второто позвъняване с онзи оптимистичен приветствен тон, с който винаги започваше телефонните си разговори.

— Аз съм — каза й, а в гласа му се отразяваше само малка частица от светлото чувство в нейния.

Последва пауза — точно колкото един удар на сърцето.

— Къде си?

— Именно затова ти се обаждам. В момента съм в Кънектикът, близо до град Уичърли.

Съвсем естественият въпрос след това изявление би бил „Защо?“. Но Маделайн не задаваше очевидни въпроси. Тя чакаше.

— Има ново развитие по случая — обясни й той. — Може би върви към края си.

— Разбирам.

Чу я как бавно и сдържано си поема въздух.

— Нищо друго ли няма да ми кажеш? — попита.

Той се загледа в безжизнената сергия от другата страна на колата. Не приличаше на затворена заради сезона. Изглеждаше изоставена.

— Мъжът, когото преследваме, започва да става безразсъден — каза накрая. — Може би сега ще имаме възможност да го пипнем.

— Мъжът, когото преследваме?! — Гласът й се бе превърнал в крехък лед, който заплашваше да се пропука всеки миг.

Той замълча, подразнен от реакцията й.

Тя продължи, вече откровено вбесена:

— Да не би да имаш предвид скапания сериен убиец, мъжът, който никога не пропуска — същият, който застрелва хората във врата и им прерязва гърлата? За него ли говориш?

— Така е… да, него преследваме.

— Да не би ченгетата в Кънектикът да са малко, че да трябва и ти да се занимаваш с това?

— Той очевидно се е прицелил в мен.

— Какво?

— Очевидно е разбрал по някакъв начин, че работя по случая. Има вероятност да се опита да направи нещо глупаво, а това би ни дало възможността, от която имаме нужда. Това е шансът ни да пренасочим битката на негова територия, а не само да скачаме от местопрестъпление на местопрестъпление.

— Какво?! — Сега вече думата бе по-скоро болезнен вик, отколкото въпрос.

— Всичко ще е наред — неубедително заяви той. — Започва да поддава. Всеки момент може да се разпадне и да се самоунищожи. Просто трябва да съм там, когато това се случи.

— Трябваше да си там, когато това бе работата ти. Сега не е необходимо!

— Маделайн, за бога, та аз съм полицай! — Думите изхвърчаха от устата му като камък от прашка. — Защо, по дяволите, не можеш да разбереш това?!

— Не, Дейвид — равно отвърна тя. — Беше полицай. Сега вече не си. Няма нужда да ходиш там!

— Вече съм. — В последвалата тишина гневът му утихна като вълна, оттегляща се от брега. — Всичко е наред. Знам какво правя. Нищо лошо няма да ми се случи.

— Дейвид, какъв ти е проблемът? Защо продължаваш да се тикаш под куршумите? Буквално се вреш в тях! Докога? Докато някой ти пръсне мозъка ли? Това ли искаш? Това ли е планът за годините, които предстоят? Да си седя и само да чакам и да чакам — да чакам кога ще те убият?! — Гласът й се пречупи на думата „убият“. Емоцията бе толкова силна, че буквално го остави без думи, без дъх.

Маделайн бе онази, която проговори първа:

— За какво е всичко всъщност?

— За какво е? — Въпросът го извади от равновесие. Нямаше смисъл, но и… — Не разбирам какво ме питаш.

Напрегнатата тишина, която я обгръщаше, му въздействаше дори и на разстояние от стотици километри. Смазваше го.

— Какво имаш предвид? — Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Стори му се, че я чува да преглъща. По неведом начин разбра, че тя се опитва да вземе решение. Когато най-накрая му отговори, това не бе истински отговор — а въпрос. Произнесе го толкова тихо и нежно, че едва успя да я чуе:

— Заради Дани ли го правиш?

Усещаше как кръвта бие във врата, слепоочията, ръцете му.

— Моля? Какво… какво общо има това с Дани — въобще?! — Не искаше отговор, не и сега, не и когато имаше толкова много за вършене.

— О, Дейвид… — въздъхна тя.

Ясно я виждаше в мислите си как тъжно клати глава, твърдо решена да говори по най-трудната от всички теми. Когато Маделайн отвореше някоя врата, тя винаги минаваше през нея. И сега не остана на прага. Пое си въздух на пресекулки и продължи да го притиска:

— Преди Дани да умре, работата ти бе най-важна за теб, заемаше най-голямо място в живота ти. А след това просто бе единствена. Единствената част. През последните петнайсет години само работеше, нищо друго. Понякога си мисля, че се опитваш да компенсираш или да забравиш нещо… да разрешиш нещо. — Заради напрегнатия начин, по който произнесе думата, тя прозвуча като симптом на неизвестна болест.

Той се опита да запази самообладание, като се придържа към най-належащите в момента факти.

— Отивам до Уичърли, за да помогна за задържането на мъжа, убил Марк Мелъри. — Гласът, излизащ от устата му, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой стар, уплашен и почти вцепенен човек, който се опитва да говори логично.

Тя пренебрегна казаното от него и продължи да следва нишката на собствените си мисли:

— Надявах се, че ако отворим кутията и погледаме рисунките му… ще успеем заедно да му кажем сбогом. Само че ти не казваш сбогом, нали? Никога не се сбогуваш с нищо.

— Нямам представа за какво говориш — възрази той.

Но това, разбира се, не беше вярно. Точно преди да се преместят от града в Уолнът Кросинг, Маделайн бе отделила много часове да се сбогува. И не само със съседите, но и със самото място, с нещата, които оставяха след себе си, дори с растенията край къщата. Всичко това бе влязло под кожата й. Той се оплакваше от сантименталността й. Каза й, че това да говориш на неодушевени предмети е странно, че е загуба на време и излишно се разсейва. Че така ще им е още по-трудно да си тръгнат. Но имаше още нещо. Поведението й докосваше нещо в него, което той не желаеше да бъде докосвано. Сега отново бе сложила пръст в кървящата рана на същото място — онази част от него, която не желаеше да се сбогува и която не можеше да понесе раздялата.

— Ти избутваш нещата встрани, вън от погледа си — казваше тя в момента, — но те не си отиват. Не ги пускаш в действителност. Трябва да се вгледаш в тях, за да успееш да ги пуснеш. Трябва да погледнеш живота на Дани, за да го оставиш да си иде. Но ти явно не искаш да го направиш. Искаш просто… какво, Дейвид? Какво? Да умреш?! — Последва продължителна пауза. — Искаш да умреш — заяви тя накрая. — Наистина е това, нали?

Обзе го онзи тип пустота, която вероятно съществува само в окото на ураган. Все едно бе във вакуум.

— Имам работа за вършене. — Думите му бяха банални, дори глупави. Не знаеше защо си е направил труда да ги каже.

Тишината отново се проточи.

— Не — каза тя меко и преглътна още веднъж. — Ти няма нужда да продължаваш да правиш това. — След това, с отчаяние, заради което гласът й едва се чуваше, добави: — Или може би имаш. Май просто се надявах…

Липсваха му думи. Всъщност му липсваха и мисли, които да изрази чрез тях. Започна да си поема въздух на бързи и плитки глътки. Дълго остана така. По някое време — не бе сигурен кога точно се е случило — връзката бе прекъснала. В главата му цареше хаос, а той седеше и чакаше да се появи някоя успокоителна мисъл. Нещо, което да може да приложи веднага. Вместо това го налегна усещането за това колко е абсурдна ситуацията, чак жалка. В момент, когато и той, и Маделайн се бяха оголили напълно, открити и ужасени, се бяха оказали на стотици километри разстояние. Намираха се в различни щати. Излагаха душите си на показ в празното пространство и разчитаха за това на мобилните телефони.

Имаше и още нещо, за което не бе успял да й каже. Не бе споменал абсолютно нищо за безумната грешка, която бе допуснал с пощенската марка. Не й бе разкрил, че убиецът може да разбере къде живеят и че това бе по негова, на Гърни, вина — защото отново бе поставил на първо място разследването.

А с тази мисъл дойде и осъзнаването, от което му стана лошо. Същата прекалена ангажираност в един случай бе изиграла роля в смъртта на Дани преди петнайсет години. Може би дори тя я бе причинила. Забележително бе как Маделайн е свързала онова с настоящата му мания. Забележително и — налагаше се да признае — болезнено точно.

Усети, че трябва да й се обади отново, да признае за пропуска си и опасността, в която я бе поставил. Трябваше да я предупреди. Така че набра номера и зачака приветствения й глас. Но телефонът звънеше ли, звънеше. А после чу глас, но той бе неговият собствен, записан на секретаря — твърд, почти суров и съвсем не радушен. Последва сигналът за запис и той заговори:

— Маделайн? Маделайн, там ли си? Моля те, вдигни, ако си там! — Сърцето му потъна, прилоша му. Не можеше да измисли нищо логично, което да вмести в едноминутното съобщение, без да я уплаши. Нищо, което би помогнало да се предотврати опасността, вместо само да я паникьоса. Единственото, което каза накрая, бе: — Обичам те. Бъди внимателна! Обичам те. — И после чу ново изпиукване и връзката пак прекъсна.

Седеше и объркано се взираше в изоставената сергия за зеленчуци. Болеше го. Имаше чувството, че може да спи цял месец. Или може би завинаги, това би било най-добре. Но в това нямаше смисъл. Това бе опасен начин на разсъждение — същият, който караше уморените хора в арктическия студ да заспиват в снега и да измръзват до смърт. Трябваше да се съсредоточи отново. Да продължи да се движи. Да се принуди да го направи, ако се налага! Малко по малко разпилените му мисли започнаха да се обединяват отново около незавършената задача пред него. Имаше работа в Уичърли. Един луд, когото да задържи. Животи, които да спаси. Този на Грегъри Дърмот, собствения си, може би дори и този на Маделайн. Запали двигателя и потегли.

Адресът, на който в крайна сметка го достави GPS-ът му, се намираше на второстепенно шосе със слабо движение и без тротоари. Къщата бе незабележителна, в колониален стил и разположена в прекалено голям за размерите й двор в предградията. От три страни имотът бе заобиколен от гъста редица високи туи. Предната част пък бе отделена от улицата с чемшир, плетът стигаше до височината на гърдите. Единствената пролука в него бе тази за алеята до къщата. Полицейските коли бяха навсякъде. Повече от десет от тях бяха паркирани под странни ъгли до плета и донякъде пречеха на движението. Почти всички носеха знаците на полицейското управление на Уичърли. Три от тях не бяха обозначени и имаха портативни червени лампи върху таблата си. Забелязваше се липсата на щатската полиция на Кънектикът, но това не бе изненадващо. Не че бе най-умният или ефективен подход, но бе разбираемо, че в Уичърли искат да запазят контрол над ситуацията. Жертвата бе един от техните, все пак. Гърни се провираше към едно празно затревено място след асфалта, когато видя огромен полицай. Униформеният млад мъж с една ръка му сочеше откъде да заобиколи паркираните полицейски коли, а с другата настойчиво даваше знак да не спира там, накъдето се бе запътил. Гърни излезе от колата и извади служебната си карта, а междувременно гигантът полицай се приближи към него, напрегнат и със стиснати устни. Той разглеждаше картата в портмонето на Гърни с нарастващо недоумение. Накрая отбеляза:

— Тук пише „щат Ню Йорк“.

— Дойдох да се видя с лейтенант Нардо — обясни Гърни.

Полицаят го измери с поглед, твърд като мускулите, които разпъваха ризата му. После сви рамене:

— Вътре.

В началото на дългата алея имаше пощенска кутия и стълб със същата височина. Табелата на него (метална, бежова, черен надпис) гласеше: „Системи за сигурност ГД“.

Гърни се гмурна под жълтата полицейска лента, която като че ли заобикаляше целия имот. Странно, но именно хладната полицейска лента отклони вниманието му към времето — за първи път през този ден. Беше студено, сиво и мрачно. Нямаше вятър. Преспички сняг, размразени и отново замръзнали, лежаха в основите на плета. Ивици черен лед проблясваха в пукнатините на асфалта.

В центъра на входната врата бе прикрепена по-дискретна версия на табелата. До вратата пък имаше малък стикер, според който къщата бе охранявана от „Ексън Сайлънт Алармс“. Когато стигна тухлените стъпала пред предната веранда, вратата се отвори. Това съвсем не беше жест за „добре дошъл“. Всъщност мъжът, който я отвори, пристъпи прага и я затвори зад гърба си. Само с периферното си зрение той отбеляза присъствието на Гърни, докато раздразнено и високо говореше по мобилния си телефон. Беше стегнат, атлетичен мъж към края на четирийсетте, със сурово лице и остър гневен поглед. Носеше черно яке, на гърба на което с големи жълти букви бе изписано „ПОЛИЦИЯ“.

— Сега чувате ли ме? — Той се премести от верандата на заскрежената морава. — Чувате ли ме сега? Добре. Казах, че имам нужда от още един лабораторен техник на местопрестъплението по най-бързия възможен начин! Не, не става! Трябва ми веднага, сега — преди да се е стъмнило. Пише се в-е-д-н-а-г-а! Коя точно част от думата не ви е ясна?! Хубаво. Благодаря. Оценявам го.

Той затвори телефона и поклати глава:

— Скапан идиот! — погледна към Гърни. — Кой, по дяволите, сте вие?!

Гърни не реагира на агресивния тон. Разбираше чудесно на какво се дължи. Емоционалното напрежение винаги бе много високо, когато ставаше въпрос за убит полицай. Напомняше за едва контролирана племенна ярост. Освен това той разпозна гласа на мъжа, който бе изпратил полицая в къщата на Дърмот. Пред него стоеше Джон Нардо.

— Аз съм Дейв Гърни, лейтенанте.

През ума на Нардо явно минаха много неща за съвсем кратко време — повечето от тях негативни. Той обаче каза само:

— Защо си тук?

Толкова прост въпрос. Изобщо не бе сигурен как да отговори, затова реши да заложи на краткостта:

— Казва, че иска да убие Дърмот и мен. Е, Дърмот е тук. Сега и аз съм тук. Няма каква по-добра примамка да предложим на копелето. Може би той ще направи хода си и тогава ще успеем да приключим с това.

— Така ли мислиш? — Злобата в гласа на Нардо не бе насочена към никого конкретно.

— Ако желаете — продължи Гърни, — мога да ви разкажа какво сме открили досега, а вие можете да направите същото за случващото се тук.

— Какво съм открил тук ли? Открих, че полицаят, когото изпратих тук по твое настояване, е мъртъв. Гари Сисек. Оставаха му два месеца до пенсия. Открих, че главата му е почти откъсната от тялото с помощта на счупена бутилка от уиски. Открих чифт кървави обувки до скапан градински стол зад ей онзи плет там! — Той размаха с широк жест ръка към задната част на къщата. — Дърмот никога преди не е виждал стола. Съседът му никога не е виждал стола. Откъде тогава се е взело скапаното нещо?! Да не би тоя проклет лунатик да си го е донесъл от вкъщи?

Гърни кимна:

— Всъщност най-вероятният отговор е „да“. Явно е част от уникално МО. Както и бутилката. Случайно марката на уискито да е „Четири рози“?

Първоначално Нардо просто го гледаше, без да разбира, като че информационният поток се бе забавил при преноса на данните.

— Божичко! — възкликна после. — Най-добре ще е да влезем вътре.

През вратата се влизаше в широко и голо централно помещение. В него липсваха мебели, килими, нямаше картини по стените. Виждаха се единствено пожарогасител и два детектора за дим. В другия край на стаята бе задната врата, а зад нея, както предположи Гърни, се намираше верандата, на която тази сутрин Грегъри Дърмот бе открил тялото на полицая. Неясните гласове отвън вероятно означаваха, че екипът за обработка на местопрестъплението все още работи в задния двор.

— Къде е Дърмот? — запита Гърни.

Нардо вдигна палец към тавана.

— Спалнята. Получава мигрена при стрес, а от нея му прилошава. Не се намира в, как да го кажа, добро настроение. Достатъчно лошо бе и преди обаждането, в което му казаха, че е следващият, но после… Божичко!

Имаше много въпроси, които бе нетърпелив да зададе, но явно бе най-добре да остави Нардо да следва собствения си ритъм. Разгледа първия етаж, доколкото бе възможно. През една врата вдясно от него се виждаше голяма стая с бели стени и гол дървен под. На дълга маса в средата на стаята един до друг бяха подредени шест компютъра. Телефони, факсове, принтери, скенери, допълнителни хард дискове и всякакви други периферни устройства покриваха друга маса, опряна в стената насреща. На същата стена бе прикрепен още един пожарогасител. Вместо аларма за дим, имаше вградена водоразпръсквателна система. Прозорците бяха само два, при това твърде малки за помещението. Бяха разположени един срещу друг и придаваха на мястото вид на тунел, независимо от бялата боя.

— Това е работното му помещение, от тук движи компютърния си бизнес. Живее на горния етаж. Ще използваме другата стая — заяви Нардо и посочи втора врата в далечната част на централното помещение.

Стаята беше негостоприемна и функционална, наполовина на другата. Прозорецът беше само един и от това тя приличаше по-скоро на пещера, отколкото на тунел. Когато влязоха, Нардо щракна ключа на стената и четирите вградени в тавана лампи превърнаха пещерата в ярка бяла кутия. До едната й стена имаше шкафове за документи, до другата — маса с два компютъра върху нея, до третата — маса с кафемашина и микровълнова печка, а в средата бе разположена квадратна маса, на която нямаше нищо. До нея стърчаха два стола.

Тази стая имаше както водоразпръсквателна система, така и противодимна аларма. На Гърни му напомняше за по-чиста версия на безрадостната стая за почивка в последното полицейско управление, където бе работил. Нардо седна на единия стол и с жест му показа да заеме другия. В продължение на цяла минута след това разтриваше слепоочията си, като че искаше да премахне напрежението от тях. Ако се съди по погледа му, ефект нямаше.

— Изобщо няма да се вържа на тая простотия с „примамката“ — отсече той и сбърчи нос, като че ли думата „примамка“ смърдеше.

Гърни се усмихна.

— Това отчасти е истина.

— А другата част?

— Не съм съвсем сигурен.

— Дошъл си тук да се правиш на скапан герой ли?

— Съвсем не. Просто чувствам, че ще мога да помогна, ако съм тук.

— Така ли? А ако не споделям това усещане?

— Шоуто си е твое, лейтенанте. Ако искаш да се прибирам, това и ще направя.

Нардо му отправи дълъг циничен поглед. Накрая обаче като че ли промени мнението си — или поне временно:

— Бутилката от „Четири рози“ е част от модус операнди?

Гърни кимна.

Нардо дълбоко си пое дъх. Изражението му казваше, че цялото тяло го боли. Или може би светът се бе превърнал в болка.

— Добре, детективе. Май ще е най-добре да започнем с всичко, което още не си ми казал.

Глава 48 Къща с минало

Гърни разказа за оставените на обратно следи в снега, стихотворенията, неестествения глас по телефона, двата изнервящи номера с числата, алкохолното минало на жертвите и това, че бяха измъчвани психически, злостните предизвикателства към полицията, изписаното на стената „ЧЕС“ и подписа като „господин и госпожа Сцила“ в „Лаврите“. Подчерта колко е интелигентен и надменен убиецът. Продължи да описва подробности за трите убийства, с които бе запознат, докато не забеляза, че Нардо вече не успява да възприема информацията. Тогава завърши с онова, което смяташе за най-важно:

— Иска да докаже две неща. Първо, че има властта да контролира и наказва пияниците. Второ, че полицаите са некадърни глупаци. Престъпленията му съвсем съзнателно са планирани като сложни игри, като умствени закачки. Той е много интелигентен, умел, вманиачен и същевременно — перфекционист. Досега не е оставил непреднамерено нито един пръстов отпечатък, косъм, нишка от дрехите си, никаква слюнка или случаен отпечатък от стъпки. Не е допуснал никакви грешки, които да сме открили. Всъщност знаем много малко за него, за методите и мотивите му — освен онова, което сам реши да ни разкрие. Може би има едно изключение.

Нардо уморено, но любопитно повдигна веждата си.

— Небезизвестната доктор Холдънфийлд, авторка на най-известните изследвания в областта на серийните убийства, вярва, че е достигнал повратна точка. Че процесът навлиза в кулминационния си етап и той ще предизвика някакво грандиозно събитие за финал.

Челюстта на Нардо бе толкова свирепо стисната, че брадичката му се сгърчи. Личеше, че едва се въздържа.

— Да не би това да означава, че моят приятел, заклан на задната веранда, е бил за разгрявка?

На такъв въпрос човек не би могъл да отговори, а и не би трябвало да опитва. Двамата мъже останаха да седят, потънали в тишина, докато един тих звук не привлече вниманието им към вратата. Невероятно бе как човек с подобни размери бе успял да се промъкне толкова безшумно. На прага бе застанал младият полицай с размери на професионален играч на ръгби, който по-рано охраняваше алеята за коли. Приличаше на човек, на когото вадят зъб без упойка. Нардо като че ли предусети какво следва.

— Кажи, Томи?

— Открили са съпругата на Гари.

— О, боже! Добре. Къде е?

— Пътува към дома си, била е в гаража в града. Тя кара училищния автобус.

— Да, да. Сетих се. Ох, мамка му! Би трябвало да ида аз самият, но просто не мога да оставя нещата тук. Къде е началникът, по дяволите?! Още ли не са го открили?

— Той е в Канкун.

— Знам, че е в скапания Канкун! Тоест… защо, по дяволите, не си проверява съобщенията? — Нардо дълбоко си пое въздух и затвори очи. — Хакър и Пикардо… Мисля, че те бяха най-близки до семейството. Пикардо не е ли братовчед на съпругата, или нещо подобно? Изпрати Хакър и Пикардо. Но кажи на Хакър първо да мине да ме види.

Гигантът излезе точно толкова тихо, колкото бе дошъл. Нардо отново си пое дълбоко въздух. Започна да говори, но се държеше особено — сякаш някой го бе изритал в главата и сега се надяваше, че чрез думите може да прочисти ума си:

— Значи, какво — всички са били алкохолици. Е, Гари Сисек не беше алкохолик. Какво значи това? Къде е връзката?

— Бил е ченге. Може би това е достатъчно. А може просто да се е оказал пречка за планираната атака над Дърмот. Или има друга причина, друга връзка.

— Каква друга връзка?

— Не зная.

Задната врата се затръшна и към тях се приближиха резки стъпки. На вратата се появи жилав мъж в цивилно облекло.

— Искал си да ме видиш.

— Съжалявам, че карам теб, но искам с Пикардо да…

— Знам.

— Добре. Така. Нека е просто — колкото се може по-просто и сбито. „Пронизан фатално, докато охранявал жертва на запланувана атака. Умрял като герой.“ Нещо такова. Мамка му, божичко! Искам да кажа — спести й отвратителните подробности, не споменавай локвата кръв. Нали разбираш какво говоря? Ще й ги кажем по-късно, ако се налага. Но засега…

— Разбирам, сър.

— Така. Виж, съжалявам, че не мога да отида сам. Наистина не мога да оставя местопрестъплението. Предай й, че ще мина довечера.

— Да, сър. — Мъжът се спря на вратата за кратко, докато не се увери, че Нардо няма какво повече да му каже. После излезе в същата посока, от която бе дошъл, само дето този път затвори вратата по-тихо.

Нардо отново се насили да се съсредоточи върху разговора си с Гърни.

— Да не би да пропускам нещо? Струва ми се, че всичко, което знаете за този случай, е чисто теоретично. Тоест — поправи ме, ако греша — но не чух нищо за списък със заподозрени, никакви конкретни следи няма, никакви нишки… така ли е?

— Горе-долу.

— И всичките тия купища физически улики — пликове, писма за хартия, червено мастило, обувки, счупени бутилки, отпечатъци от стъпки, записани телефонни обаждания, запис на местоположението на клетките им, дори съобщения, написани с потомастен секрет от пръстите на тоя откаченяк — всички те се оказаха напълно безполезни?

— Може и така да се каже, да.

Нардо поклати глава неодобрително, което започваше да му става навик.

— Ако теглим чертата, нямате идея нито кого търсите, нито как да го откриете.

Гърни се усмихна.

— Може би именно заради това съм тук.

— И защо по-точно?

— Защото нямах представа къде другаде да отида.

Това бе просто признание на един простичък факт. Интелектуалното удовлетворение, което бе получил от разгадаването на тактиката, използвана от убиеца, бе просто кратко разсейване. Тя не можеше да прикрие липсата на напредък по главния проблем — този, който така ясно бе поставил Нардо. Гърни бе принуден да посрещне фактите: независимо от откривателските си прозрения по отношение на второстепенните загадки в този случай, в момента бе почти толкова далеч от идентифицирането и залавянето на убиеца, колкото и в онази първа утрин, когато Мелъри дойде с объркващите бележки и молбата си за помощ.

Изражението на Нардо се промени съвсем леко — като че ли се отпусна малко.

— В Уичърли никога не сме имали убийство — каза той. — Не и истинско, де. Две непредумишлени, два-три смъртни случаи при пътнотранспортни произшествия… един донякъде спорен ловен инцидент. Никога не се е случвало убийство, което да не включва поне един напълно натряскан задник. Поне не през последните двайсет и четири години.

— От толкова време ли си на служба?

— Дааа. Единственият, който е в управлението по-дълго от мен… тоест беше… това е Гари. Съвсем малко му оставаше да навърши двайсет и пет години служба. Съпругата му искаше да се пенсионира още когато направи двайсет, но той реши, че ако остане още пет… Мамка му! — Нардо изтри очите си. — Не губим много хора тук, поне не при изпълнение на служебните им задължения — добави той, като че ли сълзите му имаха нужда от логично обяснение.

Гърни се изкуши да сподели, че знае какво е да изгубиш колега. Беше загубил двама при един арест, който се бе объркал. Вместо това обаче просто кимна със съчувствие.

След минута или малко повече Нардо попита:

— Имаш ли някакво желание да говориш с Дърмот?

— Всъщност да. Просто не искам да ти се пречкам.

— Няма — грубо отвърна Нардо. По този начин, предположи Гърни, компенсираше слабостта си отпреди малко. След това добави вече с доста по-нормален тон: — Говорил си с него по телефона, нали така?

— Да.

— Тоест, знае кой си.

— Правилно.

— Следователно, аз не ти трябвам в стаята. Само ми кажи, когато свършиш.

— Както кажеш, лейтенанте.

— Вратата вдясно, горе по стълбите. Успех.

Докато се качваше по обикновеното дъбово стълбище, Гърни се зачуди дали вторият етаж разкрива нещо повече за личността на обитателя си от първия. Долният не бе по-топъл или уютен от компютрите и оборудването, които се помещаваха в него. На площадката, на която свършваха стълбите, отново имаше пожарогасител на стената, аларма за дим и пръскачки на тавана. Гърни все повече придобиваше усещането, че Грегъри Дърмот е маниак на тема безопасност. Той почука на вратата, за която му бе споменал Нардо.

— Да? — Отговорът беше груб, а гласът — изпълнен с болка и нетърпелив.

— Специален следовател Гърни, господин Дърмот. Може ли да вляза за минутка?

Последва тишина, после:

— Гърни?

— Дейв Гърни. Говорихме по телефона.

— Влезте.

Гърни отвори вратата и влезе в стая, затъмнена от почти плътно спуснатите щори. Обзавеждането се състоеше от легло, нощно шкафче, бюро, фотьойл и второ бюро, което приличаше повече на маса. Пред него имаше сгъваем стол. Дървото бе тъмно. Стилът бе модерен, изискан, ненатрапчив. Кувертюрата и килимът бяха в сиво и бежово, оставяха впечатлението за безцветни. Мъжът бе седнал в креслото срещу вратата. Беше се наклонил леко на една страна, като че ли в тази странна позиция му бе по-удобно. Доколкото можеше да се прецени от външния му вид, той бе типичен компютърен специалист. Приличаше на човек, който се занимава с точни науки — инженер, техник.

На слабата светлина бе трудно да се определи възрастта му. Вероятно трийсет и нещо.

След като известно време изучава чертите на Гърни, като че ли от тях щеше да научи отговора на важен въпрос, той запита с нисък, напрегнат глас:

— Казаха ли ви?

— Да ми кажат какво?

— За обаждането… от оня луд убиец.

— Чух за това, да. Кой вдигна телефона?

— Да вдигне ли? Предполагам някой от полицаите. Един от тях дойде да ме извика.

— Потърсил ви е по име, така ли?

— Предполагам… не знам… искам да кажа — да, така трябва да е. Полицаят каза, че търсят мен.

— Имаше ли нещо познато в гласа на онзи, който се обади?

— Не беше нормален.

— Какво искате да кажете?

— Луд. Нагоре, надолу — висок като на жена, после нисък. Някакъв откачен акцент. Сякаш е гадна шега… едновременно с това много сериозен. — Той притисна пръсти към слепоочията си. — Каза, че аз съм следващият, а после вие. — Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото уплашен.

— Чуваха ли се някакви звуци на заден фон?

— Някакви какво?

— Чухте ли нещо, освен гласа на онзи, който ви се е обадил — музика, шум от преминаващи коли, други гласове?

— Не. Нищо такова.

Гърни кимна и огледа стаята.

— Нещо против да седна?

— Моля? Не, разбира се. — Дърмот обгърна стаята с широк жест, като че ли бе пълна със столове.

Гърни седна на ръба на леглото. Усещането, че Грегъри Дърмот е ключът към целия случай, бе много силно. Само да можеше да измисли правилния въпрос, който да му зададе! Да повдигне правилната тема. От друга страна, понякога най-добре бе да не казваш нищо. Да създадеш празно пространство, наситено само с тишина — и да видиш как другият ще реши да го запълни. Дълго време седя, загледан в килима. Този подход изискваше търпение. А също и добър усет, така че да успееш да прецениш момента, след който мълчанието ще е само загуба на време. Точно бе решил, че тази точка приближава, когато Дърмот проговори:

— Защо аз? — Тонът бе сърдит, раздразнен — това не бе въпрос, а оплакване. Гърни реши да не отговаря. След няколко секунди Дърмот продължи: — Мисля, че може би има нещо общо с къщата. — Той млъкна за миг. — Ще ви попитам нещо, детективе. Познавате ли лично някого от полицейското управление в Уичърли?

— Не. — Изкуши се да попита какво го е накарало да зададе този въпрос, но прецени, че скоро така или иначе ще разбере.

— Нито един — независимо дали настоящ, или бивш?

— Никого. — И тъй като му се стори, че очите на Дърмот настояват за по-сериозни уверения, добави: — Преди да видя адреса на пощенската кутия, до която Марк Мелъри трябваше да изпрати чека си, нямах представа, че Уичърли изобщо съществува.

— И никой никога не ви е споменавал за случилото се в тази къща?

— Случилото се?

— В тази къща, да. Преди много години.

— Не — отново каза Гърни, вече силно заинтригуван.

Неудобството на Дърмот като че ли не се дължеше само на главоболието.

— Какво се е случило?

— Информацията не е от първа ръка — заяви Дърмот, — но малко след като купих мястото, един от съседите ми каза, че преди двайсет и няколко години тук е имало ужасяващ побой… явно съпруг и съпруга… съпругата била намушкана.

— И виждате някаква връзка с настоящето, така ли?

— Може да е съвпадение, но…

— Да?

— Бях съвсем забравил. До днес, всъщност. Тази сутрин, когато открих… — Устните му се сгърчиха, сякаш му бе прилошало.

— Спокойно, починете си — предложи Гърни.

Дърмот притисна и двете си ръце към слепоочията.

— Имате ли оръжие?

— Имам, да.

— Имах предвид у вас.

— Не. Не съм носил пистолета си, откакто напуснах нюйоркската полиция. Ако се безпокоите за безопасността си, в къщата и край нея има повече от десет въоръжени полицаи — опита се да го успокои Гърни.

Не пролича да е успял.

— Казахте, че сте си спомнил нещо.

Дърмот кимна:

— Бях забравил, но си припомних, като видях… всичката тая кръв.

— Какво точно си спомнихте?

— Жената, която била намушкана в тази къща… Била прободена в гърлото.

Глава 49 Избий ги всичките

Съседът на Дърмот (вече покойник) бе казал, че се е случило преди „двайсет и няколко години“, тоест, може би по-малко от двайсет и пет. А пък това на свой ред значеше, че бе възможно по онова време и Джон Нардо, и Гари Сисек вече да са били полицаи. Макар че картината още да не се бе изяснила, Гърни усещаше как още едно парченце от пъзела се намества. Имаше още въпроси към Дърмот, но те можеха да почакат, докато не получи някои отговори от лейтенанта.

Остави Дърмот, изпънат в неудобна позиция на стола до спуснатите щори. Изглеждаше разстроен. Когато тръгна надолу по стълбите, чу една полицайка да пита Нардо какво да правят от тук нататък с тази площ около къщата, която вече е претърсена за улики и следи. Жената бе с облеклото на техническия екип — костюм като скафандър и ръкавици.

— Лентата да остане, да не би да ни се наложи пак да проверяваме. Всичко, което сте открили — стола, бутилката и каквото друго има — да се пренесе в управлението. Отделете място в ъгъла на стаята с картотеките.

— А какво да правим с всичките боклуци на масата?

— Набутайте ги в стаята на Колбърт засега.

— Няма да му хареса.

— Изобщо не ми пука… Виж какво, просто се погрижете за тях, става ли?

— Да, сър.

— И преди да тръгнеш, кажи на Големия Томи да остане пред къщата, а Пат — до телефона. Всички останали да отиват при съседите и да почват да ги разпитват. Искам да знам дали някой в квартала е чул, или видял нещо необичайно през последните два дена. Интересувайте се най-вече за късно снощи и рано тази сутрин. Питайте за всичко — непознати, коли, които не са паркирани на нормалните си места, някой дали не се е мотал наоколо, бързащи хора, абсолютно всичко!

— Какъв периметър искате да покрият?

Нардо си погледна часовника.

— Колкото успеят през следващите шест часа. После ще решим какво да правим по-нататък. Ако изскочи нещо интересно, искам да ме информират веднага!

Когато тя тръгна да изпълнява поставените задачи, Нардо се обърна към Гърни, който продължаваше да стои в основата на стълбището.

— Разбра ли нещо полезно?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Гърни приглушено и направи жест на Нардо да го последва в стаята, в която бяха разговаряли преди малко. — Може би ще ми помогнеш да разбера дали е полезно, или не.

Гърни седна на стола срещу вратата. Нардо застана прав зад втория, който бе от другата страна на квадратната маса. Изражението му бе комбинация от любопитство и още нещо, което Гърни не успя да разгадае.

— Знаеше ли, че в тази къща и преди е имало случай на намушкан човек?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Малко след като Дърмот я е купил, от свой съсед е разбрал, че жената, която е живяла тук преди години, била нападната от съпруга си.

— Преди колко години?

Гърни бе убеден, че е видял проблясък в очите му — вероятно си спомняше.

— Двайсет… може би двайсет и пет. Нещо такова.

Отговорът явно не учуди Нардо. Той въздъхна и поклати глава.

— Не бях мислил за онзи случай от много, много време. Да, имаше такъв случай — домашно насилие. Преди двайсет и четири години някъде, точно бях постъпил в полицията. И какво за него?

— Помниш ли подробности?

— Преди да тръгнем по алеята на спомените, имаш ли нещо против да ми кажеш къде точно очакваш да ни отведе?

— Жената е била намушкана в гърлото.

— Трябва ли това да значи нещо? — Ъгълчето на устните му започна да потрепва.

— Двама души са били нападнати в тази къща. От всички начини, по които това би могло да се направи, е избрано пробождане в гърлото. Прекалено очебийно съвпадение според мен.

— Така, както го казваш, тия случаи все едно са направо еднакви! Но всъщност нямат нищо общо. И какво общо би могло да има между днешното убийство на полицай, охраняващ потенциална жертва, и семейна свада отпреди повече от двайсет години?!

Гърни сви рамене.

— Ако знаех повече за „свадата“, вероятно щях да успея да ти отговоря.

— Чудесно. Добре. Ще ти кажа, каквото мога, но не е много, да знаеш. — Нардо замълча, загледан надолу към масата… а може би виждаше миналото. — Не бях дежурен през онази нощ.

Започваше с отричане. Какво ли в тази история изисква отрицание?

— Така че повечето от това, което ще чуеш, ще е преразказано — продължи Нардо. — Както е при повечето случаи на домашно насилие, съпругът се напил до безумие и вдигнал скандал на жена си. Доколкото разбрах, пътем грабнал някаква бутилка, цапардосал я с нея… предполагам, че се е счупила. Жената била намушкана. И толкова, край на историята.

Гърни чудесно знаеше, че това не може да е краят. Единственото, за което не бе сигурен, бе как да изкопчи останалата част от разказа. Едно от най-важните неписани правила на професията бе да разкриваш възможно най-малко. Нардо очевидно спазваше стриктно това правило. Гърни реши, че няма време за внимателен подход, така че просто се хвърли с главата напред:

— Лейтенанте, това е не просто торба, ами цял чувал с глупости! — После погледна настрани с отвращение.

— Чувал с глупости ли?! — Гласът на Нардо изведнъж бе спаднал заплашително. Той почти шепнеше.

— Сигурен съм, че казаното е истина. Проблемът е в онова, което липсва.

— А може би онова, което липсва, не ти влиза в работата, а? Какво ще кажеш?!

Нардо продължаваше да упорства, но част от увереността му сякаш бе изчезнала. Не беше и толкова войнствен.

— Виж какво, аз не съм просто някакъв досадник, който си вре носа, където не му е работа, без да се съобразява с юрисдикцията. Тази сутрин Грегъри Дърмот е провел телефонно обаждане, в което са заплашили живота ми. Моят живот. Ако има дори най-малката вероятност това, което става тук, да е свързано по някакъв начин с така наречената ти „семейна свада“, имам правото да знам!

Нардо се прокашля и се зазяпа в тавана. Като че очакваше правилните думи — или поне спасителен изход — внезапно да се материализират там.

Гърни добави, вече по-меко:

— Може да започнеш с имената на замесените.

Нардо кимна съвсем лекичко. После издърпа стола, зад който бе застанал, и се настани в него.

— Джими и Фелисити Спинкс — произнесе ги, сякаш се бе примирил с разкриването на неприятна истина.

— Като че ли си ги познавал доста добре.

— Да-а. Ами… Както и да е. — Някъде в къщата звънна телефон — само веднъж. Нардо не го чу. — Както и да е, Джими доста пиеше. Май повече от доста, всъщност… Една вечер се прибрал пиян и се сбил с Фелисити. Както казах, накрая я промушил доста сериозно с една счупена бутилка. Изгубила много кръв. Не видях какво е станало, не бях дежурен тогава. Но момчетата, които отговорили на повикването, говореха за кръвта в продължение на цяла седмица. — Нардо отново се загледа в масата.

— Тя оцеля ли?

— Какво? А, да, да — оцеля, но на косъм. И освен това получи сериозни мозъчни увреждания.

— Какво стана с нея?

— Какво стана? Мисля, че бе настанена в някаква частна клиника.

— А съпругът?

Нардо се поколеба. Гърни не беше сигурен дали му е трудно да си спомни, или просто не иска да говори за това.

— Пледира самозащита — каза накрая с очевидно отвращение. — Сключи споразумение и получи минималната присъда. Всъщност вече я беше излежал в ареста. Изгуби работата си. Напусна града. От социалните служби взеха детето им. Край на историята, наистина.

Радарът на Гърни, който бе станал свръхчувствителен от хилядите разпити, му подсказа, че все още не е чул всичко. Чакаше и наблюдаваше неудобството на Нардо. На заден план чуваше глас — вероятно на този, който бе вдигнал телефона. Не различаваше думите.

— Едно нещо не разбирам — каза той. — Какво толкова специално има в тая история, та в началото не искаше да ми я разкажеш?

Нардо го изгледа прямо.

— Джими Спинкс беше ченге.

Внезапно залялата го вълна от възбуда носеше със себе си куп неотложни въпроси, но преди да успее да зададе който и да е от тях, на вратата се появи жена с квадратна челюст и къса, почти мъжка прическа. Беше облечена с дънки и тъмно поло. Под лявата й мишница бе прикрепен кобур, а в него мътно проблясваше пистолет глок.

— Сър, току-що получихме телефонно обаждане, на което трябва да обърнете внимание.

Тя не използва думата „незабавно“, но и нямаше нужда.

За Нардо разсейването явно бе добре дошло. Той насочи цялото си внимание към жената и я зачака да продължи. Вместо да го направи обаче, тя несигурно погледна към Гърни.

— Той е с нас — с известно недоволство отбеляза Нардо. — Продължавай.

Тя хвърли на Гърни още един поглед, който не бе по-приятелски от първия, след което се приближи до масата и остави точно пред Нардо миниатюрно записващо устройство.

— Всичко е тук, сър.

Той се поколеба за миг, като се мръщеше на машинката, после натисна едно копче. Записът започна веднага, качеството бе отлично. Гърни разпозна първия глас — принадлежеше на жената, застанала пред него.

— Системи за сигурност ГД. — Явно бе инструктирана да вдига телефона на Дърмот в ролята на негов служител. Вторият глас бе много странен — и определено познат на Гърни. Беше същият, който бе слушал да разговаря с Марк Мелъри. Сякаш беше толкова отдавна… Четири смъртни случая се бяха случили между двете обаждания. Напълно бяха променили възприятията му за времето. Марк в Пиъни, Албърт Шмит в Бронкс, Ричард Карч в Содъртън (Ричард Карч — защо това име всеки път извикваше неприятно усещане в него, защо имаше чувството, че нещо не се връзва?) и полицай Гари Сисек в Уичърли.

Нямаше как да се сбърка този глас с непрекъснато променяща се височина, нито пък акцентът.

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той? — запита той със заплашителния ритъм на злодей от филм на ужасите.

— Моля? — На записа полицайката звучеше толкова изненадана, колкото би била всяка нормална секретарка.

Гласът повтори, този път по-настоятелно:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Съжалявам, бихте ли повторили? Струва ми се, че връзката е лоша. От мобилен телефон ли се обаждате?

Сега тя вметна и няколко коментара на живо за Нардо:

— Само се опитвах да удължа обаждането, както казахте — да го задържа на телефона възможно най-дълго.

Нардо кимна. Записът продължи:

— Ако можех да чуя Господ, какво би ми казал той?

— Наистина не разбирам, сър. Бихте ли ми обяснили какво искате да кажете?

Изведнъж гласът гръмна:

— Господ щеше да ми каже: избий ги всичките!

— Сър? Обърках се… Искате ли да запиша съобщението ви и да го предам на някого?

Последва остър, неприятен смях — като че някой мачкаше целофан:

Глава 50 Повторно претърсване

Първи проговори Нардо:

— Това ли беше цялото обаждане?

— Да, сър.

Той се отпусна назад на стола и започна да разтрива слепоочията си.

— Началник Майърс още ли не се е обадил?

— Непрекъснато оставяме съобщения на рецепцията в хотела му, сър, а също и на мобилния му телефон. Още нямаме обратна връзка.

— Предполагам, че номерът на тоя, дето се обажда, е бил скрит, нали?

— Да, сър.

— „Избий ги всичките“, а?

— Да, сър, точно това бяха думите му. Искате ли отново да чуете записа?

Нардо поклати глава.

— Как мислиш, за кого говори?

— Сър?

— „Избий ги всичките“. Всички кои?

Полицайката като че ли се обърка.

Нардо се обърна към Гърни.

— Това е само предположение, лейтенанте, но вероятно става въпрос или за останалите хора от списъка му с бъдещи жертви — или за всички ни тук, в къщата.

— А какво ще кажеш за „чистачът пристига“? — попита Нардо. — Защо „чистачът“?

Гърни сви рамене.

— Нямам идея. Може просто да харесва думата… да подхожда на патологичната му представа за онова, което върши.

Нардо неволно се намръщи от отвращение. След това за първи път се обърна към полицайката по име:

— Пат, излез навън с Големия Томи. Заемете ъглите на къщата по диагонал, така че да наблюдавате всяка врата и всеки прозорец. Освен това, кажи и на останалите, искам всички да са готови да нахлуят вътре до максимум минута, след като чуят изстрел или каквато и да било суматоха. Някакви въпроси?

— Въоръжена атака ли очакваме, сър? — В гласа й като че ли се долавяше надежда.

— Не бих казал, че „очакваме“, но със сигурност е възможно да се случи.

— Наистина ли смятате, че този луд негодник е още в района? — Очите й бяха станали ледени.

— Възможно е, както казах. Кажи на Големия Томи за последното обаждане на извършителя. Бъдете нащрек.

Тя кимна и изчезна.

Нардо мрачно се обърна към Гърни:

— Как мислиш? Смяташ ли, че трябва да повикам кавалерията? Да кажа ли на щатските ченгета, че имаме спешна нужда от помощ? Или това обаждане е простотия, за която не си струва да си хабя куршумите?

— Ако вземем под внимание броя на труповете досега, би било доста рисковано да го приемем за „простотия“.

— Нищо не приемам! — отрече Нардо със стиснати устни.

Напрегнатите думи, които си размениха, бяха последвани от също толкова напрегната тишина. Тя бе нарушена от груб глас, който ги повика от върха на стълбите:

— Лейтенант Нардо? Гърни?

Нардо се намръщи, сякаш в стомаха му имаше нещо развалено.

— Може би Дърмот си е припомнил още нещо и иска да го сподели. — Той потъна още по-дълбоко в стола си.

— Аз ще проверя — предложи Гърни.

Върна се от стаята в антрето. Дърмот бе застанал на вратата на спалнята си. Изглеждаше нетърпелив, ядосан и изтощен.

— Може ли да говоря с вас… моля? — Това „моля“ накрая определено не бе казано с приятен тон.

Дърмот изглеждаше прекалено слаб и разтреперан, за да слезе по стълбите, така че Гърни се качи. Междувременно си мислеше, че това в действителност не е дом. Беше просто офис, към който за удобство има и спалня. В градския квартал, където бе израснал, това бе често срещано — например онзи индиец с деликатесния магазин, който като че намразваше живота все повече с всеки нов клиент, или свързаният с мафията гробар, който живееше над погребалното си бюро заедно с дебелата си жена и четирите си дебели деца. Дори самата мисъл за това го караше да чувства гадене.

На вратата на спалнята се постара да се отърси от това чувство и да разгадае изражението на неудобство върху лицето на Дърмот. Мъжът погледна покрай него надолу към стълбите.

— Тръгна ли си лейтенант Нардо?

— Не, долу е. Какво мога да направя за вас?

— Чух шум от двигатели. Отдалечаваха се — обвинително заяви Дърмот.

— Не отиват далеч.

Дърмот кимна, но не изглеждаше удовлетворен. Очевидно имаше нещо предвид, но не бързаше да сподели какво точно. Гърни се възползва от възможността да получи още някои отговори:

— Господин Дърмот, с какво си изкарвате прехраната?

— Моля? — прозвуча едновременно объркан и раздразнен.

— Какво точно представлява работата ви?

— Работата ми ли? Сигурността. Мисля, че вече водихме този разговор.

— Беше доста общ — усмихна се Гърни. — Не бихте ли ми дали някои подробности?

Изразителната въздишка на Дърмот предполагаше, че смята молбата за дразнеща загуба на време.

— Вижте какво — каза той, — трябва да седна. — Върна се до креслото си, седна в него и неспокойно започна да се намества. — Какви подробности?

— Името на компанията ви е „Системи за сигурност ГД“. Каква точно „сигурност“ осигуряват тези „системи“ — и за кого?

След още една дълбока въздишка, той отвърна:

— Помагам на фирмите да защитават поверителна информация.

— И под каква форма им помагате?

— Приложения за защита на база данни, специализиран защитен софтуер и хардуер, протоколи за ограничен достъп, системи за потвърждение на самоличност — това покрива повечето от проектите, които изпълняваме.

— „Ние“?

— Моля?

— Споменахте „проектите, които изпълняваме“, тоест „ние“.

— Нямах предвид буквално — с пренебрежение отговори Дърмот. — Просто корпоративен израз.

— Така излиза, че „Системи за сигурност ГД“ е по-голяма компания, отколкото е всъщност, така ли?

— Ами, не такава е целта, уверявам ви. Клиентите ми високо оценяват това, че върша работата собственоръчно.

Гърни кимна, сякаш впечатлен.

— Разбирам, това наистина може да е голямо предимство. А кои са тези клиенти?

— Клиенти, за които конфиденциалността е от основно значение.

Гърни невинно се усмихна на грубостта на Дърмот:

— Не ви карам да разкривате някакви тайни. Просто се чудех в кои отрасли на бизнеса са.

— В такива, че техните база данни изискват много сериозна защита.

— Например?

— Лични данни.

— Какъв вид лични данни?

Известно време Дърмот явно преценяваше каква част от договорните си отношения би нарушил, ако продължи да говори:

— Онзи тип данни, които се събират от застрахователни компании, финансови институции, здравноосигурителни дружества.

— Медицински данни?

— Да, голяма част от тях са такива.

— Информация за лечението на пациентите?

— Дотолкова, доколкото е включена в кодовата медицинска система. Какъв смисъл има всичко това?

— Представете си, че сте хакер, който иска да проникне в много голяма медицинска база данни. Как бихте постъпили?

— На този въпрос не може да се отговори.

— И защо?

Начинът, по който Дърмот затвори очи, ясно показваше раздразнението му.

— Твърде много променливи величини.

— Например?

— Например?! — Дърмот повтори въпроса, като че той бе израз на невероятна глупост. След миг все пак продължи, все още със затворени очи: — Зависи от целта на хакера, доколко е опитен и умел, доколко е запознат с формата на данните, структурата на самата база данни, от протокола за достъп, степента на защита, както и от още куп други фактори. Съмнявам се, че имате техническите познания, за да разберете който и да било от тях.

— Сигурен съм, че сте прав за това — меко заяви Гърни. — Но нека все пак предположим, че някой много добър хакер се опитва да състави списък от хора, които са били лекувани от определена болест…

Дърмот вдигна ръце в знак, че се отказва — толкова се беше нервирал вече.

Гърни обаче продължи да го притиска:

— Колко трудно би било да се направи това?

— Отново — няма как да се отговори. Някои база данни са толкова слабо защитени и с толкова пробойни, че със същия успех биха могли да ги публикуват направо в интернет. Други пък биха се опрели и на най-добрите програми за разбиване на пароли. Всичко зависи от качествата на системния дизайнер.

Гърни долови гордостта, която се криеше зад тези думи, и реши да я подхрани:

— Бих се обзаложил на пенсията си, че няма много хора, които да са по-добри от вас.

Дърмот се усмихна.

— Направих кариера от това да побеждавам най-блестящите хакери на планетата. Нито един мой протокол за защита на данни не е бил разбиван. Никога.

Тази хвалба предлагаше нови възможности. Дали способността на този човек да възпре евентуалния опит за проникване на убиеца в базата данни имаше нещо общо с решението на последния да използва пощенската му кутия? Определено си струваше да се обмисли тази идея, дори и да повдигнеше повече въпроси, вместо да даде отговори.

— Бих желал местната полиция да проявяваше същата компетентност.

Коментарът измъкна Гърни от размишленията му.

— Какво имате предвид?

— Какво имам предвид ли? — Дърмот дълго и сериозно обмисля отговора си. — Преследва ме убиец, а аз не вярвам полицаите да са способни да ме защитят. В квартала вилнее луд, който възнамерява да ме убие, а после и вас. А пък вие реагирате с хипотетични въпроси за хипотетични хакери, които се опитват да проникнат в хипотетични база данни?! Нямам представа какво се опитвате да направите, но ако идеята е да ме успокоите, като ме разсеете, държа да ви кажа, че няма ефект! Защо не се съсредоточите върху истинската опасност? Това не е някакъв теоретичен софтуерен проблем! Проблемът е, че към нас се промъква един луд за връзване с окървавен нож в ръката! А трагедията от тази сутрин е доказателство, че полицията не е просто безполезна, по-зле е! — Яростният тон на тази тирада така се повиши към края й, че накара Нардо да се качи в спалнята. Той погледна първо Дърмот, после Гърни и накрая спря поглед отново върху Дърмот.

— Какво, по дяволите, става тук?

Дърмот се обърна и се втренчи в стената.

— Господин Дърмот смята, че не е достатъчно добре охраняван — обясни Гърни.

— Достатъчно добре охраня… — избухна гневно Нардо, после замълча и продължи, вече по-спокойно: — Сър, шансовете неоторизирано лице да проникне неправомерно в тази къща — да не говорим за „луд за връзване с окървавен нож в ръката“, както се изразихте — са по-малки от нула!

Дърмот продължи да се взира в стената.

— Ще го кажа така — продължи Нардо, — ако на копелето му стиска да се покаже тук, мъртъв е. А ако се опита да влезе, ще го сготвя и изям за вечеря!

— Не искам да оставам сам в тази къща. Нито за секунда!

— Не ме слушате! — изръмжа Нардо. — Не сте сам. Из целия квартал има полицаи. Както и около къщата. Покрили сме периметъра напълно. Никой не може да мине покрай нас!

Дърмот се обърна към Нардо и предизвикателно каза:

— Ами ако вече е успял да влезе?

— За какво, по дяволите, говорите?

— Ами какво, ако вече е успял да се вмъкне в къщата?

— И как, да го вземат мътните, би могъл да го направи?

— Тази сутрин — когато излязох навън да потърся полицай Сисек… Ами ако е влязъл през някоя незаключена врата, докато обикалях двора? Може да го е направил, нали?

Нардо го гледаше невярващо.

— И къде е отишъл?

— Аз откъде да знам?

— Да не мислите, че се крие под скапаното легло?!

— Е, това е много добър въпрос, не сте ли съгласен, лейтенанте? Само че не знаете отговора, нали? Защото в действителност не претърсихте напълно къщата! Така че би могъл да се крие под леглото наистина — така ли е, или не е?

— Исусе Христе! — извика Нардо. — Стига глупости!

С две широки крачки отиде до леглото, сграбчи таблата със свирепо ръмжене, повдигна го цялото на височината на рамото си и го задържа във въздуха.

— Доволен ли сте? — протътна той. — Да виждате някого отдолу?!

После пусна леглото, което чак отскочи от удара в пода. Дърмот просто го гледаше.

— Всичко, което искам, лейтенанте — каза накрая, — е да си вършите по-добре работата, не някакви детински драми. Нима искам прекалено много, като ви моля да претърсите помещенията основно?

Нардо го наблюдаваше студено.

— Вие ми кажете тогава — къде би могъл да се скрие човек в тази къща?

— Къде ли? Не зная. В мазето? На тавана? В гардеробите? Откъде да знам?

— Само искам да съм сигурен, че сме изяснили нещата, сър. Полицаите, които са пристигнали на местопрестъплението първи, са претърсили къщата. Щяха да го открият, ако е бил тук. Разбирате ли?

— Проверили са цялата къща?

— Да, сър — докато колегите им са ви разпитвали в кухнята.

— Включително тавана и мазето?

— Точно така.

— Включително санитарните помещения, килера за провизии и сервизното помещение?

— Всички помещения, килери и гардероби.

— Няма как да са проверили сервизното помещение! — извика Дърмот предизвикателно. — Заключено е с катинар, ключът е в мен, а никой не ми го е искал!

— Което означава — парира го Нардо, — че ако все още е заключено, няма как някой да се е скрил в него. Тоест, би било загуба на време да се претърсва.

— Но… това означава, че лъжете! Не е вярно, че цялата къща е претърсена от горе до долу!

Реакцията на Нардо изненада Гърни, който се бе подготвил за ново избухване:

— Дайте ми ключа, сър, и веднага ще отида да погледна.

— Тоест — заключи Дърмот в адвокатски стил, — признавате, че нещо е било пропуснато? И че не цялата къща е претърсена така, както следва?

Гърни се зачуди дали злобното му упорство се дължи на мигрената, която го измъчваше, на заядлив характер, или просто страхът му се бе трансформирал в агресия.

Нардо изглеждаше необичайно спокоен.

— Ключът, сър?

Дърмот измърмори нещо — нещо обидно, ако можеше да се съди по изражението му — и се надигна от стола си. Извади от чекмеджето на нощното си шкафче връзка ключове, откачи от нея един, който бе по-малък от останалите, и го метна на леглото. Нардо го вдигна, без да показва никакви емоции и без да казва нищо повече. Излезе от стаята и стъпките му бавно заглъхнаха по стълбите. Дърмот пусна връзката в чекмеджето, затвори го наполовина, после спря.

— Мамка му! — изсъска и отново извади ключовете. Откачи още един и тръгна към вратата. Не бе направил и две крачки обаче, когато се спъна в килимчето край леглото и удари главата си в рамката на вратата. Извика сподавено от болка и гняв през стиснатите си зъби.

— Добре ли сте, сър? — запита го Гърни и тръгна към него.

— Чудесно! Просто идеално! — буквално плюеше думите.

— Да ви помогна ли с нещо?

Дърмот като че ли се опитваше да се успокои.

— Ето — каза той, — вземете този ключ и му го отнесете. Има две ключалки. Ама че гадна работа, почнах вече съвсем да се обърквам…

Гърни взе ключа.

— Добре ли сте?

Дърмот махна с ръка отвратено:

— Ако още в началото бяха дошли при мен, както си му е редът… — гласът му заглъхна.

Гърни метна още един преценяващ поглед на горкия човек и слезе долу.

Както при повечето къщи в предградията, стълбището към мазето се намираше под това за втория етаж. До него водеше врата, която Нардо бе оставил отворена. Гърни видя, че долу свети.

— Лейтенанте?

— Да-а?

Гласът като че ли идваше от по-голямо разстояние, така че Гърни продължи да слиза с ключа в ръка. Носеше се позната миризма — комбинация от мухъл, бетон, метални тръби, дърво и прахоляк. В ума му оживя ярък спомен за мазето на къщата, в която живееше като дете. Обитателите на отделните апартаменти го бяха превърнали в склад за неизползваните си велосипеди, бебешки колички, кашони с боклуци и прочее. Помнеше прекрасно не само миризмата, но и слабата светлина, идваща от малкото голи крушки, както и сенките, от които винаги го побиваха тръпки.

Нардо бе застанал на прага на сива метална врата в далечния край на недовършена стая, по чиито бетонни стени личаха петна от влага. Под тях прозираше арматура. В стаята имаше бойлер, два резервоара за гориво, парен котел, две противодимни аларми, два пожарогасителя и водоразпръсквателна система.

— Ключът става само за катинара — каза той. — А има и секретна брава. Тоя човек е просто откачен на тема сигурност! И къде, по дяволите, е другият ключ?

Гърни му го подаде:

— Каза, че го е забравил. Обвинява теб, естествено.

Нардо пое ключа с отвратено сумтене и го пъхна право в ключалката.

— Скапано копеленце! — измърмори той и бутна вратата. — Не мога да повярвам, че му се вързах да проверявам… Какво, по дяволите?!

Нардо, плътно следван от Гърни, нерешително влезе в стаята, която се намираше зад вратата. Тя определено бе доста по-голяма от сервизно помещение.

И на пръв поглед нищо от онова, което виждаха, нямаше смисъл.

Глава 51 Покажи и разкажи

Първоначално Гърни реши, че са сбъркали вратата. Обаче и в това нямаше смисъл. В мазето нямаше друга врата, освен тази и първата, в началото на стълбището.

Но това не беше сервизно помещение — в никакъв случай.

Стояха в ъгъла на просторна, приятно осветена и традиционно мебелирана спалня. На пода лежаха прекрасни килими. Имаше и огромно легло, покрито с кувертюра на цветя, чиято богата драперия се спускаше до пода. На таблата в горната му част бяха подпрени няколко пухкави възглавници с къдрички по края, подхождащи на покривката. До долната му част пък стоеше старинна ракла от кедрово дърво. Върху нея се мъдреше голяма плюшена птица, която като че бе направена от съшити парчета плат. Нещо странно привлече вниманието на Гърни към стената вляво — прозорец, от който се разкриваше гледка към някакво поле. Когато се вгледа обаче, установи, че това е плакат, осветен отзад. Явно целта му бе да направи атмосферата по-малко клаустрофобична. Веднага забеляза и още нещо: чуваше се тихото бучене на вентилационна система.

— Нищичко не схващам — обяви Нардо.

Гърни се канеше да се съгласи, когато забеляза една масичка малко след фалшивия прозорец. На нея имаше слаба настолна лампа, чиято кехлибарена светлина огряваше три семпли черни рамки. Бяха от онези, в които обикновено се поставят дипломи. Той се приближи, за да ги разгледа по-добре. Във всяка рамка имаше по едно копие на… личен чек. Всички чекове бяха на името на Х. Арибда. Всички бяха на стойност 289.87 долара. Подателите им, отляво надясно, бяха Марк Мелъри, Албърт Шмит и Р. Карч. Това бяха чековете, които Дърмот бе съобщил, че е получил. Беше върнал оригиналите на изпращачите, без да ги осребрява. Но защо бе направил копия преди това? И, което бе по-обезпокоително, защо, по дяволите, ги бе сложил в рамки? Гърни започна да ги вдига един по един, като че ли щеше да открие отговорите, скрити в тези рамки.

И после, както се взираше в подписа на третия чек — Р. Карч — изведнъж отново усети онова неприятно чувство, което свързваше с името. Само че този път имаше обяснение за него.

— По дяволите! — прокле той неспособността си да види едно така очевидно несъответствие.

В същото време откъм Нардо чу тихичък, но рязък звук. Гърни го погледна, а после проследи стреснатия му поглед до противоположния ъгъл на стаята. Там, едва различима сред сенките, седеше крехка жена с глава, отпусната на гърдите. Не я бяха забелязали веднага, защото слабата светлина на настолната лампа не стигаше до огромното кресло, освен това розовата й нощница се сливаше с цвета на тапицерията.

Нардо разкачи фенер от колана си и насочи светлината му към нея. Гърни предположи, че е между петдесет и седемдесетгодишна. Кожата й бе бледа като на смъртник. Русата й коса бе прекалено гъста, а къдриците — твърде симетрични и пищни, така че вероятно носеше перука. Тя премигна и започна да вдига главата си толкова бавно и постепенно, че движението почти не си личеше. Любопитно насочи лицето си към източника на светлината. Приличаше на цвете, което грациозно се обръща към слънцето.

Нардо погледна към Гърни, после отново към жената в креслото.

— Трябва да пишкам — заяви тя.

Гласът й бе висок, дрезгав и властен. Когато повдигна надменно брадичка, на врата й се разкри голям и грозен белег.

— Коя, по дяволите, е тази? — прошепна Нардо, като че ли Гърни бе длъжен да знае. Впрочем, той бе сигурен, че наистина знае отговора на този въпрос. Освен това осъзна, че със слизането си в мазето, за да донесе ключа на Нардо, е направил ужасна грешка.

Веднага се извърна към отворената врата… но Грегъри Дърмот вече бе застанал там — с бутилка от уиски „Четири рози“ в едната ръка и 38-калибров полицейски пистолет в другата. Нямаше и следа от ядосания и темпераментен мъж, който страда от мигрена. Очите вече не бяха обвинителни, нито присвити от престорена болка. Гърни предположи, че така изглеждат по принцип — дясното пронизващо и решително, а лявото — тъмно и безчувствено като олово.

Нардо също се бе обърнал.

— Какво… — започна той, но после въпросът застина в гърлото му. Стоеше, без да помръдва, а погледът му се местеше от лицето на Дърмот към пистолета и обратно.

Дърмот пристъпи в стаята, след което протегна крака си назад и ловко затръшна вратата с пета. Ключалката щракна с тежък, окончателен звук. Лека, но много неприятна усмивка изпъна тънките му устни.

— Най-накрая сме сами — проточи той, подигравателно имитирайки тона на човек, нетърпеливо очакващ разговор с приятели. — Има толкова много работа — добави — и толкова малко време.

Явно смяташе това за забавно. Студената му усмивка се разшири за миг, от което устните му заприличаха на гърчещи се червеи.

— Бих искал предварително да ви благодаря, че ще участвате в скромния ми проект. Би било много добре, ако ми съдействате. Първо, една дребна подробност. Лейтенанте, бихте ли легнали с лице към пода? — В действителност не бе нито въпрос, нито молба. Гърни разчете изражението на Нардо — той явно бързо изчисляваше нещо. Нямаше обаче как да разбере точно какво обмисля. Нито дали изобщо осъзнава какво се случва. А Дърмот го наблюдаваше с търпението на котка, която знае, че мишката няма къде да избяга.

— Сър — каза Нардо с нещо като болезнена загриженост, — наистина ще е добра идея да оставите пистолета на земята.

Дърмот поклати глава:

— Съвсем не толкова добра, както си мислите.

Нардо го изгледа озадачен.

— Просто го оставете, сър.

— Да, има такъв вариант. Само че ще стане малко сложно… Е, нищо в живота не е просто, нали така?

— Сложно? — Нардо говореше на Дърмот, сякаш той бе иначе безобиден гражданин, който временно е спрял да си пие лекарствата.

— Възнамерявам да оставя пистолета, след като ви застрелям. Ако искате да го оставя веднага, то трябва да ви застрелям сега. Не искам да правя това, а съм сигурен, че и вие не искате. Сега разбирате какъв е проблемът, нали?

Докато говореше, Дърмот вдигна оръжието. В момента то сочеше към гърлото на Нардо. Може би бе в резултат от стабилния начин, по който държеше ръката си, или пък от подигравателния му тон, но Нардо се убеди, че му трябва различна стратегия.

— Ако стреляш — каза той, — знаеш ли какво ще се случи след това?

Дърмот сви рамене, а тънката линия на устните му се разшири отново:

— Ще умрете.

Нардо кимна като професор, който се съгласява с очевидния, но непълен отговор на свой студент:

— И? Какво ще стане после?

— Че какво значение има? — Дърмот отново сви рамене, загледан в траекторията, която свързваше дулото и врата на Нардо.

Лейтенантът явно полагаше сериозни усилия да запази контрол над себе си, което можеше да се дължи както на гнева му, така и на страх.

— За мен — не особено, но доста повече за теб. Ако дръпнеш този спусък, след по-малко от минута двайсет ченгета ще нахлуят тук, за да ти сритат задника. Направо ще те разкъсат!

Дърмот като че се забавляваше.

— Какво знаете за гарваните, лейтенанте?

Нардо присви очи при този толкова неадекватен коментар.

— Гарваните са изключително тъпи — продължи Дърмот, — застреляш един и идва следващият. После застрелваш и него, но идва друг, а после още един и още един. Гръмваш ги и тях, но те продължават да прииждат.

Гърни бе чувал нещо подобно и преди — че гарваните никога не оставят един от своите да умре сам. Ако умира гарван, останалите идват и застават покрай него, за да не е сам. Когато за първи път чу тази история от баба си — тогава бе на десет-единайсет години — побърза да излезе от стаята, защото разбра, че ще се разплаче. Отиде в банята, а сърцето го болеше толкова, че почти не можеше да диша.

— Веднъж видях снимка на гарвани, застреляни в една ферма в Небраска — разказваше Дърмот със смесица от удивление и презрение. — Фермерът, с пушка в ръката, бе застанал край купчина мъртви гарги, която стигаше до рамото му — и замълча, явно за да позволи на Нардо да оцени абсурдността на самоубийствения инстинкт на гарваните, както и отношението на разказаното към настоящата ситуация.

Нардо поклати глава:

— Да не би наистина да вярваш, че можеш да си седиш тук, вътре и да застрелваш полицаите един по един, докато минават пред вратата? И то — без да ти пръснат мозъка междувременно? Няма да стане така.

— Определено няма. Никой ли не ти е казвал, че умът, който възприема всичко буквално, е ограничен и неспособен? Харесва ми съдбата на гарваните, за която ви разказах, лейтенанте — но има много по-ефективни начини за изтребване на вредителите от този да ги гърмиш един по един. Обгазяване, например. Обгазяването дава много добри резултати, ако човек има подходяща система, с която да го извърши. Може би сте забелязали, че във всички стаи на къщата има пръскачки. Във всички, освен в тази, разбира се. — Той замълча отново, а по-живото му око проблясваше от самодоволство. — Така че, ако ви застрелям и останалите гарвани долетят, просто ще отворя клапаните на две малки тръби — и двайсет секунди по-късно… — Усмихна се ангелски. — Имате ли представа какво причинява концентрираният хлор на човешките дробове? И колко бързо?

Гърни наблюдаваше опита на Нардо да проумее този заплашително сдържан мъж и отправената заплаха с газа. За миг сериозно се притесни, че гордостта и гневът на ченгето ще го подтикнат да се метне напред — и да намери смъртта си. Нардо обаче си пое няколко пъти въздух, което като че ли му помогна да се отпусне малко. След това заговори, а гласът му бе искрен и напрегнат:

— Хлорните съединения понякога са доста нестабилни, могат да ти изиграят лоша шега. Работил съм с тях в антитерористичната група. Веднъж един тип произведе — без да иска, като страничен продукт на друг експеримент — азотен трихлорид. Дори не осъзна какво е станало. Заради взрива изгуби пръста си. Това да прекараш химикалите през разпръсквателната си система може да се окаже по-трудна работа, отколкото си мислиш. Всъщност се съмнявам, че ще успееш.

— Не си хабете времето в опити да ме изиграете, лейтенанте. Струва ми се, че се опитвате да ми приложите техника от полицейския наръчник. Интересно, какво ли пише? Може би — „Изкажете съмнение по отношение плана на престъпника, поставете под въпрос осъществимостта му, провокирайте го да разкрие още подробности…“? Ако искате да научите повече, няма нужда да си играете, просто ме попитайте. Нямам тайни. Имам нещо друго, всъщност — два двесталитрови резервоара под високо налягане, пълни с хлор и амоняк и управлявани от индустриален компресор. И са свързани директно с главната тръба, от която се захранва системата в цялата къща. В тази стая тук са скрити двата вентила, които ще съединят съдържанието на резервоарите и ще пуснат по тръбите огромно количество силно концентриран газ. Колкото до малко вероятното вторично образуване на азотен трихлорид и евентуалната експлозия, която би го последвала… Е, бих го приел като очарователен плюс, но ще се задоволя и само да изтровя полицейското управление на Уичърли. Би било наистина прекрасно да ви видя на парчета, но човек трябва да се научи да се радва и на малкото, което получава. По-доброто не бива да е враг на доброто.

— За какво е всичко това, за бога?!

Дърмот смръщи вежди, парадирайки човек, който сериозно обмисля въпроса:

— Тази сутрин получих бележка по пощата. Пази се от снега, пази се и от слънчевата светлина, от нощта и от деня — няма къде да избягаш! — Докато цитираше стихотворението на Гърни с изпълнен със сарказъм тон, той не спираше да го гледа изпитателно. — Празни заплахи, разбира се, но трябва да благодаря на онзи, който го е изпратил. Напомни ми колко кратък може да е животът и че никога не бива да отлагам за утрешния ден онова, което мога да свърша днес.

— Наистина не разбирам какво имаш предвид — заяви Нардо, все така искрено и откровено.

— Просто правете каквото ви казвам и накрая всичко ще ви стане напълно ясно.

— Добре, няма проблем. Просто не искам никой да пострада без причина.

— Не, разбира се, че не. — Усмивката, от която устните му се превръщаха в червеи, отново се появи и пак изчезна. — Никой не иска това. Всъщност, за да се избегнат ненужни наранявания, смятам, че наистина трябва веднага да легнете на земята.

Бяха направили пълен кръг. А въпросът беше — какво следва? Гърни наблюдаваше лицето на Нардо за знаци, които да разчете. Колко бе успял да схване? Беше ли му просветнало коя може да е жената на леглото — или усмихващият се психопат с бутилката и пистолета?

Като че ли в крайна сметка поне бе схванал, че Дърмот е убил полицай Сисек. Вероятно на това се дължеше омразата в очите му, която не успяваше да прикрие напълно. Внезапно напрежението се завърна. Нардо като че ли бе получил прилив на адреналин. Изпълнен бе с някаква примитивна емоция, крещяща „да вървят по дяволите последствията“, която бе много по-силна от здравия разум. Дърмот също видя промяната, но вместо да се уплаши, това сякаш го наелектризира, буквално го възбуди. Ръката му се сви съвсем лекичко върху дръжката на пистолета и за пръв път неприятната мазна усмивка разкри блясък на зъби. По-малко от секунда преди куршума 38-ми калибър да прекъсне живота на Нардо — и вероятно около две, преди вторият да сложи край на собствения му — Гърни разкъса омагьосания кръг с бесен вик, който протътна в гърлото му:

— Прави каквото ти казва! Лягай на скапания под! Легни на скапания под веднага!

Ефектът бе зашеметяващ. Противниците застинаха на място. Критичният момент на сблъсъка им бе пресечен от грубия изблик на Гърни.

Това, че нямаше трупове, го убеди, че е на прав път. Не беше съвсем сигурен обаче какъв е пътят. Доколкото разчиташе изражението на Нардо, той го смяташе за предател. Подозираше, че под маската на ледено спокойствие Дърмот е смутен. Непроницаемото му лице вероятно криеше стремежа си да не позволява на прекъсването да наруши контрола му.

— Много мъдър съвет получавате от приятеля си — каза той на Нардо. — Бих го последвал на мига, ако бях на ваше място. На детектив Гърни умът му сече като бръснач. Такъв интересен човек. Знаменит направо. Толкова много неща могат да се научат за някого, ако само погледне човек в интернет. Ще се удивите каква информация може да бъде получена, ако имаш име и пощенски код. Толкова малко лични данни се пазят наистина в тайна напоследък! — Дяволитият тон на Дърмот предизвика вълна от гадене у Гърни. Той си напомни, че специалността на Дърмот е да убеждава хората, че знае за тях повече, отколкото му е известно в действителност. Но мисълта за собствения му провал заради пощенската марка, поставяйки Маделайн в опасност, не искаше да напусне ума му. Почти непоносимо беше.

Нардо с нежелание се сниши към пода и легна по корем. Приличаше на човек, който се кани да прави лицеви опори. Дърмот го накара да сключи ръце на тила си, „ако не е прекалено много, моля“. За един кратък, но ужасяващ миг, Гърни си помисли, че това е подготовка за незабавна екзекуция. Вместо това Дърмот се загледа с удовлетворение към проснатия на земята лейтенант. После внимателно постави бутилката от уиски върху раклата — точно до голямата плюшена играчка. В този момент Гърни осъзна, че това не е просто птица, а голяма плюшена гъска. Вероятно пълна с… С нов пристъп на гадене той си припомни нещо от лабораторните доклади: гъши пух. После Дърмот се наведе и измъкна от кобур на десния глезен на Нардо малък автоматичен пистолет. Прибра го в джоба си и отново се усмихна без веселие.

— Знанието къде се намират всички огнестрелни оръжия — обясни той със зловеща искреност, — е ключово за предотвратяване на трагедии. Има толкова много пистолети. Толкова много оръжия в неподходящи ръце. Разбира се, ще възразите, че не оръжията убиват хората. Хората убиват хора. Безспорно в това има истина. Хората наистина убиват хора. Но кой знае тази истина по-добре от хора с вашата професия?

Към малкия си списък от сигурни факти Гърни добави и този. Явно основната цел на дяволитите речи, които Дърмот произнасяше пред запленената публика, бе да подхранва собствените му илюзии за всемогъщество. Същото целяха и любезната поза, и заплашителната учтивост от писмата му до жертвите.

Сякаш за да докаже правотата му, Дърмот се обърна към него и попита като раболепен разпоредител в театър:

— Имате ли нещо против да седнете до онази стена ей там? — И направи знак към прост дървен стол вляво от леглото, точно до масичката с поставените в рамка чекове.

Гърни отиде до стола и седна на него, без да се поколебае.

Дърмот погледна пак към Нардо. Леденият му поглед странно контрастираше с окуражителния му тон:

— За нула време ще сте на крака! Само трябва да поставим на мястото му още един участник. Ще съм ви благодарен, ако проявите търпение.

На бузата на Нардо — от тази страна, която Гърни виждаше — трепна мускул. Челюстта му се стегна, а от врата по лицето му плъзна червенина.

Дърмот бързо се придвижи до другия ъгъл на стаята. Наведе се към креслото и прошепна нещо на жената, седнала в него.

— Трябва да пишкам — обяви тя и повдигна глава.

— Всъщност няма такова нещо — обясни той, като погледна към Гърни и Нардо. — Просто я дразни катетърът. С катетър е от много, много години. От една страна е неприятно, но иначе е голямо улеснение. Бог дава и Бог взема. Ези-тура. Не можеш да имаш само едното, получаваш и двете. Това не беше ли от някаква песен? — Той спря, като че се опитваше да постави нещо на мястото му. Затананика си някаква позната жизнерадостна мелодия, а после, все още с пистолет в дясната ръка, помогна на жената да стане с другата. — Ела, скъпа, време е за легло-легълцето, за последно.

Докато я водеше с къси стъпки през стаята и й помагаше да се подпре в полулегнало положение на възглавниците, той не спря да повтаря с глас като на малко момче: „Легло-легълцето, легло-легълцето, за последно в легло-легълцето…“.

После насочи пистолета някъде по средата между Нардо и Гърни и се огледа, без да бърза и без да спира погледа си върху нищо конкретно. Не можеше да се разбере дали вижда онова, което в действителност бе в стаята, или си представя друга сцена от друго време и място. След това погледна към жената на леглото и каза с убеждението на някакъв побъркан Питър Пан:

— Всичко ще е идеално. Всичко ще е така, както трябваше да бъде — и започна много тихо и нежно да си припява няколко несвързани ноти.

След малко Гърни разпозна една детска песничка от „Алиса в страната на чудесата“ — „Ей ни, обикаляме черничевия храст“. Не знаеше на какво точно се дължи — дали на неприязненото отношение, с което по принцип реагираше на нелогичността на детските песни и стихчета, или на факта, че конкретно в тази образите бяха прекалено глупави и странни. А може би бе заради веселата музика, която бе крайно неуместна в момента. Каквато и да бе причината, когато мелодията се разнесе в стаята, му се прииска да повърне.

А после Дърмот прибави думи, но те не бяха правилните. Той запя като малко дете: „Ей ни на, в леглото отново, в леглото отново, в леглото отново. Ей ни на в леглото отново, толкоз рано сутринта“.

— Трябва да пишкам — каза жената.

Дърмот продължи да припява шантавото си стихче, сякаш е приспивна песен. Гърни се зачуди доколко се е разсеял в действителност — дали бе достатъчно, за да успее да го нападне през леглото? Прецени, че не е. Дали по-късно щеше пак да има подобен уязвим момент? Ако историята с хлорния газ бе реален план, а не просто плашеща фантазия, колко време им оставаше? Той предположи, че не е много.

Над тях къщата бе мъртвешки тиха. Нямаше признаци някой от останалите полицаи да е открил, че лейтенантът им липсва — или ако бяха, не осъзнаваха значението на този факт. Не се чуваха високи гласове, нито бързащи стъпки, всъщност нямаше никакво движение. А това означаваше, че спасението на живота им щеше да зависи от онова, което Гърни успееше да измисли през следващите пет-десет минути. Трябваше да открие начин да обезвреди психопата, който в момента набухваше възглавниците на леглото.

Дърмот спря да пее. Тръгна покрай леглото към мястото, откъдето лесно можеше да насочи револвера еднакво бързо и към двама им. После започна да го мести ту към единия, тук към другия, все едно бе диригентска палка. Гърни остана с впечатлението — вероятно заради движението на устните му — че размахва оръжието в такт с друга детска песничка: „Ийни, мийни, майни, мо, хванах тигър за краченцето!“. Възможността след малко да рецитира стихчето, докато някой от тях лежи с куршум в главата, изглеждаше ужасяващо реална. Във всеки случай, достатъчно реална, за да накара Гърни веднага да направи нещо, дори това да означаваше да поеме страхотен риск с думите си. Той се постара да използва най-тихия си и спокоен тон, когато небрежно попита:

— Носи ли рубинените пантофки понякога?

Устните на Дърмот спряха да се движат, а изражението му стана безкрайно плашещо и пусто. Ритъмът бе нарушен. Бавно, много бавно дулото се насочи към Гърни — като рулетка, която след дълго въртене спира на губещ номер.

Не му се случваше за пръв път да е от неправилната страна на пистолета, но никога през всичките си четирийсет и седем години не се бе чувствал толкова близо до смъртта. Кожата му изтръпна особено — като че кръвта се отдръпваше от нея на по-безопасно място. А после, което бе наистина странно, внезапно се успокои. Беше чел за подобни случаи — за хора, паднали през борда в леденото море, които биваха обхванати от фалшивото спокойствие на халюцинациите, точно преди да изгубят съзнание. Той погледна над леглото към Дърмот и се взря в очите му, напълно противоположни като излъчване — едното мъртво като на труп от отдавна забравено бойно поле, а другото живо и изгарящо от омраза. Именно във второто, целеустременото, той съзря доказателство, че мъжът бясно преценява нещо. Възможно бе намекът на Гърни за отмъкнатите от „Лаврите“ пантофки да бе свършил работата си. Идеята бе да повдигне въпроси, на които трябваше да бъдат открити отговори. Може би в момента Дърмот се чудеше колко точно му е известно и как това би повлияло на замисления финал на играта.

Ако наистина бе така, то Дърмот разреши проблема с обезкуражаваща бързина. Той се усмихна, като показа за втори път две редици от перленобели дребни зъби.

— Получихте ли съобщенията ми? — игриво запита той.

Спокойствието, което бе обгърнало Гърни, си отиваше. Знаеше, че ако даде грешен отговор на този въпрос, това би се превърнало в огромен проблем. Същото важеше и за липсата на отговор. Оставаше му само да се надява, че Дърмот говори за някое от двете неща, които поне бегло напомняха за „съобщение“, открити в „Лаврите“.

— Имате предвид цитата от „Сиянието“ ли?

— Това е едно — съгласи се Дърмот.

— Е, очевидно и регистрацията под името на господин и госпожа Сцила. — Гърни прозвуча отегчено.

— Стават две. Но третото беше най-доброто, не смятате ли и вие така?

— Не. Мисля, че третото беше глупаво — отвърна Гърни, който отчаяно се опитваше да спечели малко време, докато умът му препускаше през спомените му за ексцентричното хотелче и единия от собствениците му, Брус Уелстоун.

Коментарът му предизвика кратък гневен проблясък в погледа на Дърмот, след което той отново се прикри и лукаво каза:

— Чудя се дали в действителност знаете за какво говоря, детективе.

Гърни потисна желанието си да възрази. Отдавна знаеше, че най-добрият начин да блъфираш често се оказва мълчанието. Освен това бе много по-лесно да мислиш, ако не говориш.

Единственото странно нещо, за което си спомни да е споменавал Уелстоун, бе нещо за някакви птици… или наблюдение на птици — нещо, което беше безсмислено по това време на годината. Какви птици бяха, по дяволите? И каква връзка имаха с числото? Нещо, свързано с броя им…

Дърмот ставаше неспокоен. Беше време за нов рискован обрат:

— Птиците — иронично започна Гърни. Или поне се надяваше да звучи иронично, а не нелепо. Но нещо в очите на Дърмот му подсказа, че е уцелил. Но с какво? И какво да прави от тук нататък? Какво беше нещото, свързано с птиците, което имаше такова значение? Какво бе посланието? Беше неподходящ сезон — за какво? Розовогърди черешарки! Това бе видът на птиците. И какво от това? Какво общо имаха розовогърдите черешарки с цялата история? Реши обаче да продължи с блъфа и да види къде ще го отведе: — Розовогърди черешарки — каза и загадъчно намигна.

Дърмот се опита да прикрие изненадата си под покровителствена усмивка. На Гърни безкрайно силно му се искаше да знае за какво става въпрос, да знае наистина онова, което само се преструваше, че му е известно. Какво число бе споменал Уелстоун, по дяволите? Нямаше представа какво да каже сега, нито как да парира директния въпрос, ако му го отправеха. Никаква идея.

— Бях прав за вас — самодоволно заяви Дърмот. — Още от първия разговор по телефона бях сигурен, че сте по-умен от повечето членове на малоумното ви павианско племе. — Той спря и кимна сам на себе си, очевидно доволен. — Това е добре — продължи. — Интелигентна маймуна. Ще успеете да оцените онова, което предстои. Даже мисля да последвам съвета ви. Все пак това е много специална нощ — идеалната за използването на магически пантофки. — Докато говореше, бе започнал да се отдръпва към един шкаф в другия край на стаята. Без да сваля очите си от Гърни, той отвори най-горното му чекмедже и с подозрително внимание извади от него чифт обувки. Приличаха на отворените обувки на токчета, с които майката на Гърни ходеше на църква. Тези обаче бяха направени от рубиненочервено стъкло, което проблясваше като замръзнала кръв на приглушената светлина.

Дърмот затвори чекмеджето с рамо и се върна до леглото с обувките в една ръка и пистолета в другата. Оръжието все още бе насочено към Гърни.

— Оценявам приноса ви, детективе. Ако не бяхте споменали пантофките, нямаше да се сетя сам. Повечето хора във вашата ситуация не биха били толкова… услужливи. — Очевидно намекваше, при това не особено фино, че толкова добре контролира ситуацията, че може да превърне в свое преимущество всичко, казано или направено от друг. Той отново се наведе над леглото и замени износените кадифени пантофи на жената с проблясващите червени пантофки. Краката й бяха малки и те паснаха идеално.

— Ще дойде ли в леглото пат-патенцето? — Възрастната жена звучеше като дете, което повтаря любимата си част от приказка.

— Ще убие змията и ще отреже главата й, а после ще дойде в леглото пат-патенцето — отвърна й той в същия стил, сякаш припяваше песен или разказваше детска приказка.

— Къде е ходило малкото ми патенце?

— Да убие петела, за да спаси кокошката.

— А защо патенцето прави онова, което прави?

— За кръв, която е така червена/както нарисувана на картина роза./Че ще пожъне, каквото е посял/туй го знае всеки злосторник.

Дърмот погледна жената в очакване; явно ритуалът не бе свършил. После се наведе към нея и й подсказа със силен шепот:

— Какво ще прави патенцето тази нощ?

— Какво ще прави патенцето тази нощ? — попита тя, като имитираше шепота му.

— Ще повика гарваните, дорде не паднат всички до един/и после патенцето ще си легне най-подир.

Тя замечтано галеше с пръсти златистата перука, сякаш подреждаше буклите й в някаква приказна прическа. Усмивката на лицето й приличаше на тази на наркоман. Дърмот също я наблюдаваше. И нито погледът, нито изражението му бяха синовни или почтителни. Върхът на езика му се подаваше напред-назад между устните му като дребен хлъзгав паразит. А после той примигна и се огледа.

— Като че ли сме готови да започнем — ведро заяви и стана от леглото. После неочаквано пропълзя над краката й до другия край на леглото, като пътем взе гъската от раклата. Разположи се до жената върху възглавниците и постави птицата в скута си.

— Вече сме почти готови!

Такова весело и жизнерадостно уверение би било по-подходящо за човек, който тъкмо е поставил свещичка върху торта за рожден ден. Онова, с което бе зает той обаче, нямаше нищо общо. В момента наместваше револвера в един голям джоб, изрязан на гърба на птицата. Пръстът му нито за секунда не се отмести от спусъка.

„Мили боже! — помисли си Гърни. — Така ли е застрелял Марк Мелъри? Така ли са оставени следите от гъши пух, открити в раната на врата му и в кръвта на земята? Нима е възможно в последните си мигове Мелъри да е гледал скапана гъска?!“

Картината беше толкова гротескна, че едва потисна почти неудържимото желание да се разсмее.

Или пък се дължеше на истеричен пристъп, който така често съпровожда ужаса? Каквато и да бе емоцията, определено бе неочаквана и могъща. Беше се срещал с голям брой откачалки — садисти, сексуални убийци от всякакъв род, социопати, които ползваха катерачески пикели, за да убиват, дори канибали… Никога преди обаче не му се бе налагало да изнамира разрешение на такъв безумно сложен кошмар — като при това само трепване на пръст го делеше от куршум в мозъка.

— Лейтенант Нардо, изправете се, моля. Време е за вашето появяване на сцената.

Тонът на Дърмот бе злокобен, театрален и ироничен. Възрастната жена започна да шепне — толкова тихо, че първоначално Гърни не бе сигурен дали не си измисля, че е чул мърморенето й: „Пат-пате, пат-пате, пат-пате, пат-пате, пат-пате“. Приличаше повече на тиктакането на часовник, отколкото на човешка реч.

Гърни наблюдаваше как Нардо отпуска ръце от тила си, протяга ги и свива пръсти. После пъргаво се надигна от пода край леглото. Движенията му бяха на човек в много добра физическа форма. Тежкият му поглед се премести от странната двойка на леглото към Гърни и обратно. Дори и нещо в сцената да го бе изненадало, каменното му лице не издаде това. Единственото нещо, което си пролича от начина, по който изгледа гъската и ръката на Дърмот зад нея, бе, че е наясно къде е оръжието.

В отговор Дърмот започна да гали гърба на птицата със свободната си ръка.

— Един последен въпрос, преди да започнем, лейтенанте. Говоря за намеренията ви. Смятате ли да изпълнявате точно каквото ви кажа?

— Определено.

— Ще приема този отговор за чиста монета. Сега ще ви дам серия инструкции. Трябва да ги следвате абсолютно точно. Ясно ли е?

— Да-а.

— Ако бях по-малко доверчив, щях да се замисля дали сте достатъчно сериозен, като се има предвид поведението ви. Надявам се, че схващате добре ситуацията. Но все пак ще сложа всичките си карти на масата, да не би да е останало нещо недоизяснено. Решил съм да ви убия. Това повече не подлежи на обсъждане. Единственият въпрос е кога ще ви убия. Тази част от уравнението все още зависи от вас. Разбирате ли казаното дотук?

— Ще ме убиеш. Ама аз решавам кога. — Нардо говореше с нещо, близко до презрително отегчение, което явно забавляваше Дърмот.

— Точно така, лейтенанте. Вие решавате кога. Но това ще важи само до определен момент, разбира се — защото при всички положения накрая ще свърши по подходящия начин. Дотогава можете да останете жив, ако казвате, каквото искам да кажете, и правите, каквото искам да правите. Ясно ли ви е дотук?

— Да.

— Ще ви помоля да запомните, че във всеки един момент имате избора да умрете на секундата. Трябва просто да не последвате инструкциите ми. Съдействието ще прибави ценни мигове към живота ви. Съпротивата ще ги извади от общата сума. Какво може да е по-просто от математиката?

Нардо се взираше в него, без да мига.

Гърни плъзна крака си няколко сантиметра назад към краката на стола си, за да е в най-добра позиция за рязък скок към леглото. Очакваше напрежението между двамата мъже пред него всеки момент да избухне.

Дърмот спря да гали гъската.

— Моля, върнете крака си обратно на мястото, където беше — каза, без да сваля погледа си от Нардо. Гърни направи, каквото му бе казано. Определено започваше да уважава повече периферното зрение на мъжа на леглото. — Ако направите още едно движение, ще ви убия и двамата, без да казвам каквото и да било. Сега, лейтенанте — продължи ведро той, — слушайте внимателно каква е задачата ви. Вие сте актьор в пиеса. Името ви е Джим. В пиесата се разказва за Джим, съпругата му и синът й. Пиесата е кратка и проста, но има много силен завършек.

— Трябва да пишкам — каза жената замаяно, все едно беше пила. Пръстите й продължаваха да галят русите й къдрици.

— Всичко е наред, скъпа — отговори той, без да поглежда към нея. — Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде така, както трябваше да бъде. — Дърмот леко намести гъската в скута си — или по-скоро, пистолета в нея, както предположи Гърни. — И така, готово ли е всичко?

Ако погледът на Нардо можеше да убива, Дърмот щеше да е отдавна мъртъв. Вместо това единствената промяна, която личеше у него, бе някакво потрепване в ъгълчето на устните му. Можеше да е усмивка или пък тик от прекомерна възбуда.

— Ще приема мълчанието ви за „Да“, но само този път. Съвсем приятелски ви предупреждавам: каквато и да било неяснота в отговорите ви от тук нататък ще доведе до незабавното прекратяване на пиесата и на живота ви. Разбирате ли ме?

— Да-а.

— Добре. И така. Завесата се вдига и пиесата започва. Сезонът е късна есен. Времето — късна вечер. Отдавна е тъмно. Доста неприятно време — отвън има сняг, тук-таме и лед. Всъщност нощта много прилича на тази. Това е почивният ви ден. Прекарали сте го в местен бар, пили сте цял ден с приятелчетата си по чашка, до един пияници като вас. Точно така прекарвате всичките си почивни дни. Прибирате се вкъщи и пиесата започва. Клатушкате се към спалнята на съпругата си, влизате вътре. Лицето ви е червено и гневно. Очите — помътнели и глупави. Носите бутилка от уиски в ръка. — Дърмот посочи към бутилката от „Четири рози“ върху дървената ракла. — Може да използвате тази. Вземете я — сега.

Нардо пристъпи напред и взе бутилката.

Дърмот кимна с одобрение:

— Инстинктивно я преценявате като потенциално оръжие. Това е много добре, наистина е подходящо. Определено имате еднаква умствена нагласа, дори близост с героя си. Сега, вече с тази бутилка в ръка, заставате на едно място и се клатите наляво-надясно. Точно там, до леглото на съпругата ви. Гледате глупаво и вбесено към нея и малкото й момченце с неговата плюшена гъска в леглото. Оголвате зъби като тъпо бясно куче. — Дърмот замълча и започна да изучава лицето на Нардо. — Да видя как оголвате зъби!

Устните на Нардо се свиха, а после се разтвориха… Гърни бе сигурен, че в гнева му нямаше нищо фалшиво.

— Точно така! — ентусиазира се Дърмот. — Идеално! Наистина имате талант за това. Сега стоите там с кървясали очи, по устните ви има слюнка, крещите на жена си в леглото: „Какво, по дяволите, прави той тук?!“. Сочите към мен. Майка ми казва: „Успокой се, Джим, точно показваше на мен и патенцето си книжката си с приказки“. Вие казвате: „Не виждам никаква скапана книга!“. Майка ми ви отговаря: „Ето я, тук на масата до леглото“. Но вие си мислите за неприлични работи, мръсни работи — и това се вижда на отвратителното ви лице. Мръсните ви мисли се процеждат като мазната пот през мръсната ви кожа. Майка ми ви казва, че сте пиян и трябва да отидете да спите в другата стая. Но вие започвате да се събличате. Аз крещя — викам ви да излезете. Само че вие събличате всичките си дрехи, заставате гол ей там и ни гледате злобно и похотливо. Имам чувството, че ще повърна заради вас. Майка ми ви крещи, вика ви да спрете да правите такива отвратителни неща, да излезете от стаята. Вие казвате: „Кого наричаш отвратителен, скапана развратна кучко?!“. И разбивате бутилката в таблата на леглото, а после скачате на него като някаква гола маймуна, все още с бутилката в ръка. Цялата стая смърди на уиски толкова силно, че ми призлява. Тялото ви смърди. Наричате майка ми „курва“. После…

— Как се казва тя? — прекъсна го Нардо.

Дърмот премигна два пъти.

— Това няма значение.

— Естествено, че има!

— Казах, че няма значение!

— Защо да няма?

За миг Дърмот се поддаде на изненадата, макар това да трая кратко.

— Няма значение как се казва, защото вие никога не използвате името й. Наричате я разни неща… с разни грозни имена, но никога не използвате собственото й. Никога не й показвате уважение. Може би е минало толкова време от последния път, когато сте използвали името й, че вече не го помните.

— Но ти знаеш как се казва, нали?

— Разбира се, че знам. Тя ми е майка. Разбира се, че знам името на майка си!

— И какво е то?

— За вас това няма значение! На вас не ви пука.

— Въпреки това искам да знам.

— Не искам името й в мръсния ви мозък!

— Ако ще се преструвам, че съм й съпруг, трябва да знам как се казва!

— Трябва да знаете само онова, което аз искам да знаете!

— Не мога да се справя с това, ако не знам коя е тази жена! Не ми пука какво казваш — за мен няма абсолютно никаква логика да не знам името на собствената си жена!

На Гърни му беше пределно ясно какво цели Нардо с това. Дали най-накрая беше осъзнал, че го карат да преиграе нападението на пияния Джими Спинкс над Фелисити Спинкс, което бе станало преди двайсет и четири години в същата тази къща? Беше ли му хрумнало, че има голяма вероятност този мъж, Грегъри Дърмот, който преди година бе купил къщата, да е детето на Джими и Фелисити? Осемгодишното момче на семейство Спинкс, което социалните бяха взели под своя закрила като следствие от разигралата се семейна драма? Дали се беше сетил, че възрастната жена на леглото с белега на гърлото почти със сигурност е Фелисити Спинкс? Че синът й вероятно я бе измъкнал от клиниката, в която е била настанена заради травмата си?

Дали Нардо се надяваше да промени убийствената динамика на „пиесата“, като разкрие какво всъщност се случва и защо? Дали се опитваше да разсее убиеца с надеждата междувременно да намери начин да се измъкне? Или просто се препъваше на тъмно, в опит да отложи колкото може по-дълго онова, което бе намислил Дърмот — каквото и да бе то? И каквото и да му костваше?

Имаше, естествено, и друга възможност. Възможно бе да няма никакво логично обяснение, нито смисъл в действията на Нардо и реакцията на Дърмот. Можеше да е просто онзи глупав принцип, заради който малките момченца се бият с пластмасови лопатки на пясъчниците, а възрастните мъже налитат на бой в баровете. Сърцето на Гърни потъна в петите, когато осъзна, че последното предположение бе точно толкова реално, колкото и останалите.

— Какво вие смятате за логично няма никакво значение — заяви Дърмот, като отново намести гъската с поглед, прикован в гърлото на Нардо. — Всъщност никоя от мислите ви не е от значение. Време е да свалите дрехите си.

— Първо ми кажи името й.

— Време е да се съблечете и да разбиете бутилката, и да скочите на леглото като гола маймуна. Като тъпо, отвратително чудовище, на което му текат лигите.

— Как се казва?

— Време е.

Гърни видя един мускул да потрепва на ръката на Дърмот — а това значеше, че пръстът му се е свил около спусъка.

— Просто ми кажи името й!

Гърни вече не се съмняваше какво се случва. Нардо бе очертал линията си в пясъка. Цялото му мъжество — и със сигурност животът му — бяха заложени на отговора, който искаше противникът да му даде. При Дърмот бе същото — той влагаше всичко от себе си, само и само да запази контрол. Гърни се зачуди дали Нардо осъзнава колко важна е идеята за пълен контрол за мъжа, когото се опитваше да надвие. Според Ребека Холдънфийлд — а и според всеки, който знаеше поне малко за серийните убийци — властта и контролът си струваха всяка цена, всеки риск. Пълната власт — заедно с абсолютното знание и всемогъществото, които пораждаше — е равна на най-голямата възможна еуфория. Да заплашваш тази цел на убиеца направо, без оръжие в ръката, си беше чисто самоубийство.

Явно Нардо бе напълно сляп за този факт и това още веднъж го бе довело на косъм от смъртта. Обаче този път Гърни не можеше да го спаси, като просто му извика да се подчини. Тактиката нямаше да проработи втори път. В момента в очите на Дърмот се виждаше само едно: убийство. Гърни никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Нямаше никаква представа как да спре пръста върху спусъка.

И точно тогава чу гласа — чист и хладен като сребро. Без съмнение това бе гласът на Маделайн. Повтаряше нещо, което му бе казала преди години, когато бе попаднал в едно също толкова безнадеждно положение: „Има само един изход от задънена улица“.

Разбира се, помисли си той. Така абсурдно просто и толкова очевидно. Просто тръгни в обратната посока.

За да спреш човек, обсебен от нуждата за пълен контрол — и който убива, за да го получи — бе нужно да направиш точно обратното на онова, което те съветват инстинктите ти. И с думите на Маделайн в ума си, чисти като планински поток, той разбра какво трябва да стори. Беше безумно, безотговорно и напълно непростимо от правна и всякаква друга гледна точка — ако не проработеше. Но той бе сигурен, че не греши.

— Сега! Сега, Грегъри! — изсъска. — Застреляй го!

Последва дълъг миг, през който мъжете пред него еднакво неуспешно се опитваха да възприемат чутото. Изглеждаха като хора, които не могат да разберат откъде се е взела гръмотевицата, протътнала в такъв безоблачен ден. Смъртоносното съсредоточаване на Дърмот бе разклатено и сега патицата с оръжието се премести, макар и почти незабележимо, от Нардо към стола на Гърни. Устните му се разтеглиха от вече познатата страховита имитация на усмивка.

— Извинете, не ви чух? — На Гърни му се стори, че в престореното му безгрижие се е появил съвсем лек дискомфорт.

— Чу ме, Грегъри! — заяви. — Казах ти да го застреляш!

— Вие… ми… казахте?!

Гърни въздъхна с добре изиграно нетърпение:

— Губиш ми времето.

— Губя… Какво си мислите, че правите, по дяволите?! — Гъската помръдна още малко в посоката на Гърни. Спокойното безгрижие бе изчезнало напълно. Очите на Нардо се бяха разширили. Гърни не можеше да разчете напълно чувствата, които прозираха зад изумлението му. И затова, като че Нардо бе поискал обяснение за случващото се, Гърни се обърна към него и каза колкото можеше по-небрежно:

— Грегъри обича да убива хора, които му напомнят за баща му.

Откъм Дърмот се чу задавен звук, все едно се опита да каже или извика нещо, но думата се бе затъкнала в гърлото му. Гърни продължи да гледа само Нардо и добави със същия нехаен тон:

— Проблемът е, че от време на време е нужно някой леко да го подбутва. Чат-пат се заплита като пате в кълчища, докато се опитва да действа. И, за съжаление, прави грешки. Просто не е толкова умен, колкото си мисли. О, божичко! — Замълча и се вгледа замислено в Дърмот. Ясно се виждаше как мускулчетата потрепват на челюстта на онзи, за когото говореше. — Звучи обещаващо, какво ще кажеш? Това е малкият Грегъри Спинкс — не толкова умен, както си мисли, нали? Е, Грегъри? Смяташ ли, че ще стане добро стихотворение? — За малко да намигне на смутения убиец, но реши, че може и да прекали, ако го направи.

Дърмот го гледаше с омраза и объркване. Но имаше и още нещо. Гърни се надяваше то да е белег, че има купчина въпроси. А тях никой маниак на тема контрол не би оставил неразгадани, преди да убие единствения човек, способен да им даде отговор.

Следващата дума, която Дърмот произнесе, вече наистина му вдъхна надежда:

— Грешки?

Гърни мрачно кимна:

— При това доста, страхувам се.

— Вие сте лъжец, детективе! Аз не правя грешки.

— Така ли? Не правиш? А как ги наричаш тогава, щом не са грешки? Прецакванията на малкото патенце ли?

В момента, когато изричаше думите, се зачуди дали не бе направил фаталната крачка с тях. Ако беше така, можеше и да не разбере — в зависимост от това къде го удареше куршумът. За всеки случай, вече нямаше безопасен път за отстъпление. Край устните на Дърмот се появиха съвсем леки бръчици. Както се бе излегнал нелепо на леглото, той сякаш се взираше в Гърни от някаква адска стойка за птици.

В действителност Гърни знаеше само за една направена от Дърмот грешка. Ставаше въпрос за чека на Карч. Едва преди около петнайсет минути бе проумял какво го безпокоеше в това име — чак когато видя поставеното в рамка копие под светлината на нощната лампа. Но… какво щеше да стане, ако заявеше, че е открил грешката и значението й още в самото начало? Какъв щеше да е ефектът върху някой, който така отчаяно желаеше да повярва, че има пълна власт, пълен контрол? Отново се сети за максимата на Маделайн, само че този път с противоположен смисъл: „Ако не можеш да се отдръпнеш, давай смело напред!“. Обърна се към Нардо, като че серийният убиец в стаята можеше спокойно да бъде игнориран.

— Една от най-тъпите му грешки бе, когато ми даде имената на мъжете, които му бяха пратили чекове. Едното от тях беше Ричард Карч. Само че има проблем. Карч изпратил чека в най-обикновен плик, върху който няма печат за покритие на чека. Единственият начин за разкриване на самоличността му е името, напечатано на самия чек. Обаче името на чека беше Р. Карч, така беше и подписан. Тази буква „Р“ би могла да значи Робърт, Ралф, Рандолф, Рупърт и сигурно поне още двайсет имена. Но Грегъри знаеше, че означава „Ричард“, макар да твърдеше, че не познава изобщо подателя, а каквото му е известно, го знаел от чека. Но аз видях този чек сред пощата на Карч в къщата му в Содъртън. На него имаше и името — „Р. Карч“. Така че още от самото начало разбрах от това несъответствие, че той лъже. А причината бе очевидна.

На Нардо това му дойде малко нанагорно.

— Знаел си? Защо тогава не ни каза, та да можем да го приберем?!

— Защото знаех какво прави и защо, а нямах полза да го спирам, нито исках.

Нардо сякаш току-що бе пристъпил в някаква алтернативна вселена, в която мухите гонеха и размазваха хората по стените, вместо обратното.

Странно щракане привлече вниманието на Гърни обратно към леглото. Възрастната жена удряше червените си обувки една в друга — като Дороти, която се прибира от Оз в Канзас. Пистолетът в гъската в скута на Дърмот сега бе насочен право към Гърни. Самият Дърмот пък правеше усилие — или поне Гърни така се надяваше — да не му проличи, че го е засегнало разкритието за Карч. Оформяше думите особено старателно:

— Каквато и да е играта ви, детективе, аз съм онзи, който ще я завърши.

Гърни притежаваше сериозен опит в игрите на роли от работата си под прикритие и сега се възползва от него. Постара се да говори с увереността на човек, който е насочил скритото си узи право към гърдите на врага.

— Преди да отправяш заплахи — тихо каза той, — се увери, че си наясно със ситуацията.

— Ситуацията ли? Стрелям и сте мъртъв. Стрелям пак и умира и той. Маймуните минават през вратата — и са мъртви. Това е ситуацията!

Гърни затвори очи и с дълбока въздишка подпря главата си на стената отзад.

— Имаш ли представа… имаш ли изобщо представи? — започна, после уморено поклати глава. — Не. Не, разбира се, че нямаш. И как би могъл?

— Да имам представа за какво, детективе? — обръщението бе изпълнено със сарказъм.

Гърни се разсмя. Смехът му бе като на откачен, целта бе да повдигне нови въпроси в ума на Дърмот, но всъщност го подхранваше съвсем реалния хаос, който чувстваше.

— Познай колко души съм убил — прошепна той, загледан с диво напрежение в другия мъж. Молеше се той да не разгадае, че се опитва да печели време с отчаяните си импровизации; молеше се колегите на Нардо скоро да забележат, че липсва. Защо, по дяволите, още не бяха разбрали? Или пък бяха?

Стъклените обувки продължаваха тихо да тракат.

— Тъпите ченгета непрекъснато убиват хора — каза Дърмот. — Всъщност изобщо не ме е грижа.

— Нямам предвид просто каквито и да било хора. Говоря за мъже като Джими Спинкс. Познай колко като него съм убил!

Дърмот мигна.

— За какво говорите, по дяволите?!

— Говоря за убиване на пияници. За това да отървеш света от алкохолизирани животни. Да премахнеш отрепките от лицето на земята.

Ъгълчетата на устните на Дърмот отново потрепнаха едва забележимо. Определено беше привлякъл вниманието му. А сега какво? Е, какво можеше да направи, освен да яхне вълната? Наоколо като че нямаше друг транспорт. Подбираше и подреждаше думите, докато ги произнасяше:

— Случи се късно една нощ, по времето, когато бях още новопостъпил. Трябваше да разгоня някакви скитници от автогарата „Порт Оторити“. Един от тях не искаше да си тръгне. Смърдеше на уиски от три метра. Казах му още веднъж да се разкара от сградата, но вместо да тръгне към вратата, той се насочи към мен. Извади нож от джоба си — мъничко ножче с назъбено острие, от тези за плодове. Размаха го заплашително и пренебрегна заповедта ми да го пусне. Двама свидетели, които наблюдаваха случката от ескалатора, се заклеха, че съм го застрелял при самозащита. — Той замълча и се усмихна. — Но това не беше вярно. Ако бях поискал, можех да го озаптя, без дори да се задъхам. Вместо това го гръмнах право в главата и мозъкът му се разхвърча наоколо. Искаш ли да знаеш защо постъпих така, Грегъри?

— Пат-пате, пат-пате, пат-патенце… — старицата мърмореше по-бързо, отколкото тракаше с обувки.

Устата на Дърмот леко се отвори, но той не каза нищо.

— Направих го, защото приличаше на баща ми — гневно извиси глас Гърни. — Приличаше на баща ми в онази нощ, когато той разби един чайник в главата на майка ми. Скапан порцеланов чайник със скапан клоун, нарисуван върху него!

— Баща ви явно не е бил добър баща — студено каза Дърмот, — но, от друга страна, детективе, вие също не сте такъв, нали?

Злостното обвинение изтри всички съмнения доколко го познава Дърмот. В момента сериозно обмисляше варианта да получи някой куршум, само и само да стисне ръце около гърлото му. А злобата се увеличи — може би Дърмот бе усетил колко зле се е почувствал.

— Един добър баща би трябвало да предпази четиригодишния си син да не позволи да го прегази кола, нито пък да остави шофьора да избяга… не сте ли съгласен?

— Ти, скапано лайно такова! — измърмори през зъби Гърни.

Дърмот се изкикоти, явно си умираше от удоволствие:

— Вулгарно, вулгарно — толкова вулгарно! А аз тъкмо си бях помислил, че съм срещнал събрат по перо. Надявах се да продължим да си разменяме стихове. Вече бях приготвил едно кратко стихотворенийце за следващия път. Но и сега можете да ми кажете мнението си, ето го: „Блъсна го и изчезна без следа/а прочутият детектив на земята се озова./Какво каза майката на малкото момче/когато се прибра без него в онзи ден?“.

Зловещ животински звук се надигна в гърдите на Гърни, сподавен изблик на гнева му. Дърмот се закова на място.

Нардо очевидно бе чакал именно този момент, когато ще е най-разсеян. Мускулестата му дясна ръка се стрелна, описа широка дъга и метна бутилката от „Четири рози“ с огромна сила към главата на Дърмот. Когато той усети движението и започна да мести пистолета към Нардо, Гърни се хвърли върху леглото. Приземи се право върху гъската, точно в момента, когато пълната бутилка уиски се блъсна в слепоочието на Дърмот. Под Гърни револверът гръмна и във въздуха около него се разхвърча гъши пух. Куршумът мина под него, без да го засегне, и се заби в стената на мястото, където бе седял допреди малко. По пътя си разби лампата на масичката, а това бе единственото осветление в стаята. В мрака чуваше как Нардо диша тежко през стиснати зъби. Старицата започна тихо да хленчи. Звукът приличаше на треперливо пеене — на полузабравена приспивна песен. А после се чу страхотен сблъсък, тежката метална врата отхвърча настрани и се удари в стената. Моментално през нея профуча огромна мъжка фигура, последвана от друга, доста по-дребна.

— Стой! — изкрещя гигантът.

Глава 52 Смърт преди разсъмване

Кавалерията най-сетне бе пристигнала — малко късно може би, но все пак навреме. Като се вземат предвид точната стрелба на Дърмот по принцип и силното му желание да събере на едно място всички „гарвани“, имаше голяма вероятност не само Гърни и Нардо, но и кавалерията да свършат с куршум в гърлото. А после, след като изстрелите докарат цялото управление в къщата, а Дърмот отвори вентила на амоняка и хлора по водоразпръсквателната система…

Но в случая единственият сериозно пострадал, освен лампата и рамката на вратата, бе самият Дърмот. Бутилката, метната с войнствена ярост от Нардо, го бе ударила толкова силно, че той като че ли бе изпаднал в кома. Нараняване, макар и незначително, бе получил и Гърни. Едно отчупено парче стъкло го бе уцелило по челото, точно под косата.

— Чухме изстрел. Какво, по дяволите, става тук? — изръмжа мъжагата на вратата, като оглеждаше тъмната стая.

— Всичко е под контрол, Томи — увери го Нардо. Дрезгавият му тон намекваше, че той самият не е част от въпросното „всичко“.

На слабата светлина, проникваща от предната част на мазето, Гърни разпозна по-дребния полицай. По петите на Големия Томи бе нахлула ниско остриганата Пат с леденосините очи. Като държеше в готовност тежкия си деветмилиметров пистолет и внимателно наблюдаваше грозната сцена на леглото, тя се добра до другия край на стаята. После включи лампата до креслото, където в началото бе седяла възрастната жена.

— Имате ли нещо против да се изправя? — запита Гърни, който все още лежеше върху гъската в скута на Дърмот.

Големият Томи погледна към Нардо.

— Добре. — Зъбите на Нардо все още бяха стиснати. — Може да станеш.

Когато се изправи, по лицето му рукна кръв. Може би това бе причината, която възпря Нардо да арестува на място човека, който преди няколко минути бе подканил един ненормален сериен убиец да го застреля.

— Божичко! — възкликна Големият Томи, като се взираше в кръвта.

Заради прилива на адреналин Гърни не бе усетил, че е ранен. Докосна лицето си и установи с изненада, че е мокро. После огледа ръката си и установи с изненада, че е червена.

Ледената Пат наблюдаваше кръвта по лицето му, без да показва никаква емоция.

— Искате ли да повикаме линейка? — обърна се тя към Нардо.

— Да, добре. Обади се — нареди й той, но не звучеше убедително.

— За тях също ли? — Тя рязко кимна към странната двойка на леглото. Червените стъклени обувки привлякоха погледа й. Тя примигна, като че се опитваше да прогони някаква оптическа илюзия.

След дълго мълчание той отвратено промърмори:

— Да-а.

— Да викнем ли и останалите? — попита тя отново и се намръщи на обувките, които явно бяха реални.

— Какво? — попита той след нова пауза. Беше се загледал в строшената лампа и дупката от куршум в стената зад нея.

— Хората са навън с патрулките, а някои обикалят да разпитват из квартала. Искате ли да ги повикаме?

Решението го затрудни повече, отколкото би трябвало. Накрая все пак каза:

— Да, извикай ги.

— Добре — отсече тя и излезе от стаята.

Големият Томи изследваше с подчертана неприязън щетите по главата на Дърмот. Бутилката от „Четири рози“ се бе сгушила на възглавницата между него и старицата, чиято перука се бе килнала и закриваше половината от лицето й. Докато се взираше в етикета на уискито, Гърни най-сетне схвана отговора, който му бе убягнал по-рано. Спомни си думите на Брус Уелстоун. Според него Дърмот (наричан още „господин Сцила“) твърдял, че е видял четири розовогърди черешарки. Освен това натъртил на броя им — четири. Сега си „преведе“ четири розовогърди черешарки. Четири рози! Това определено бе послание, също както и регистрацията под имената „господин и госпожа Сцила“. Още една малка танцова стъпка, с която Грегъри Дърмот показваше колко е умен и колко му е лесно да си играе с тъпите зли ченгета. Хванете ме, ако можете!

Минута по-късно мрачната, но ефективна Пат се появи отново.

— Линейката пътува насам. Обадих се на колите да се връщат. Обиколката от врата на врата също е отменена. — Тя студено се загледа към леглото.

Възрастната жена от време на време издаваше особени звуци, нещо средно между ридание на оплаквачка и тананикане. Дърмот лежеше смъртно бял и неподвижен.

— Сигурни ли сте, че е жив — запита тя, макар очевидно да не бе загрижена за състоянието му.

— Нямам представа — отвърна Нардо. — Може би трябва да провериш.

Със свити устни тя потърси пулс на врата му.

— Ъхъ, жив е. На нея какво й има?

— Това е жената на Джими Спинкс. Чувала ли си за Джими Спинкс?

Тя поклати глава отрицателно.

— Кой е Джими Спинкс?

За миг той се замисли, после каза:

— Забрави. Няма значение.

Тя сви рамене, като че ли да забравяш разни неща си бе естествена част от работата.

Нардо си пое няколко дълбоки глътки въздух.

— Искам с Томи да се качите горе и да обезопасите мястото. Сега, след като знаем, че именно тоя нещастник е избил всички, ония от съдебна медицина ще трябва да се върнат и да претърсят къщата наново, при това с най-ситното сито.

Тя и Томи си размениха притеснени погледи, но излязоха от стаята, без да спорят. Когато Томи мина покрай Гърни, му сподели нехайно, като че коментираше пърхот, случайно попаднал там:

— От главата ти стърчи парче стъкло.

Нардо изчака, докато стъпките им отзвучаха нагоре по стълбите и се чу затварянето на вратата към мазето. После нареди:

— Отдръпни се от леглото! — Гласът му беше малко рязък.

Гърни знаеше, че всъщност му казва да се отдръпне от оръжията. Револверът на Дърмот и малкият пистолет на Нардо, както и масивната бутилка все още бяха на леглото. Подчини се без възражения.

— Добре — каза Нардо. Явно се контролираше с голямо усилие. — Давам ти шанс да обясниш.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Не ме интересува, дори да застанеш на глава, да го вземат мътните! Говори! Веднага!

Гърни седна на стола до разбитата лампа.

— Канеше се да те застреля. Деляха те две секунди от изстрел в гърлото. А може би в сърцето или в главата. Имаше само един начин да го спра.

— Не му каза да спре. Каза му да ме застреля! — Юмруците на Нардо бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Но не го направи, нали?

— Само че ти му каза да направи точно това!

— Защото това беше единственият начин да го спра.

— Единственият начин… Ти да не си се побъркал, по дяволите?! — Нардо го гледаше като бойно куче, което чака само да му махнат веригата, за да нападне.

— Факт е, че си жив.

— Да не искаш да ме убедиш, че съм жив, защото му каза да ме убие? Какви са тия ненормални простотии?!

— Мога да обясня. За серийните убийци всичко опира до контрола. Пълен контрол, абсолютна власт. За лудия Грегъри това означава да контролира не само настоящето и бъдещето, но и миналото. Искаше от теб да разиграеш сцената, която се е случила тук преди двайсет и четири години, но с една основна разлика. Тогава, преди години, малкият Грегъри не бил в състояние да попречи на баща си да пререже гърлото на майка му. Тя никога не се възстановила — нито пък той. Вече порасналият Грегъри искаше да върне лентата назад и да я пусне отначало, така че да успее да я промени. Искаше да повториш всичко, сторено от баща му, до момента, в който е вдигнал онази бутилка. Тогава щеше да те убие — да се отърве от ужасния пияница, да спаси майка си. Именно това е причината и за всички останали убийства — опити да контролира и убие Джими Спинкс, като контролира и убива други пияници.

— Гари Сисек не беше пияница.

— Може и така да е. Но Гари Сисек е работел в полицията, когато и Джими Спинкс е бил полицай и се обзалагам, че Грегъри го е разпознал като приятел на баща си. Може дори да са били приятелчета по чашка. А фактът, че и ти си бил полицай по онова време, те е направил идеалният заместник, според Грегъри. Най-добрият начин да се върне назад и да промени историята.

— Ама ти му каза да ме застреля! — Нардо все още спореше, но Гърни с облекчение усети, че вече не звучи толкова убедено.

— Казах му да те застреля, защото единствен начин да спреш маниак на тема контрол, е да разколебаеш увереността му, че наистина контролира ситуацията. Особено когато единственото ти оръжие са думите. Част от фантазията му за контрол е представата, че всички решения взема сам; че е всемогъщият, че никой няма повече власт от него, нито над него. Такъв ум може да бъде разстроен най-лесно, като му кажеш, че прави точно онова, което ти искаш да направи. Противопоставиш ли му се директно, ще те убие. Ако молиш за живота си, ще те убие. Но ако му кажеш, че прави, каквото ти искаш, ще развалиш кръга.

Нардо очевидно усилено се стараеше да открие недостатъци в чутото.

— Звучеше много… достоверно. В гласа ти имаше омраза, като че ли наистина искаше да ме видиш мъртъв.

— Ако не бях успял да го убедя, в момента нямаше да водим този разговор.

Нардо превключи на друго:

— А какво обяснение ще дадеш за стрелбата в „Порт Оторити“?

— Какво за нея?

— Застрелял си някакъв скитник, защото ти напомнял за алкохолизирания ти баща!

Гърни се усмихна.

— И какво е толкова смешно?

— Две неща. Първо: никога не съм работил близо до „Порт Оторити“. Второ: за двайсет и пет години служба никога не съм стрелял. Нито веднъж.

— Тоест, всичко това бяха глупости?

— Баща ми пиеше твърде много. Беше… трудно. Дори когато беше с нас, всъщност не беше там. Но това, да застрелям напълно непознат човек, нямаше да помогне особено.

— Тогава какъв беше смисълът да разправяш цялата тая простотия?

— Смисълът? Смисълът е в това, което се случи.

— Това пък какво трябва да значи, по дяволите?

— Божичко, лейтенанте! Просто се опитвах да задържа вниманието на Дърмот достатъчно дълго време, та да можеш да използваш тая бутилка в ръката си.

Нардо го гледаше безизразно, като че информацията не пасваше точно на празните места в мислите му по темата.

— А онова за детето, дето го блъснала кола… това също ли беше простотия?

— Не. Истина е. Казваше се Дани. — Гласът на Гърни пресипна.

— И никога не хванаха шофьора?

Гърни поклати глава.

— Никакви улики ли нямаше?

— Един от свидетелите каза, че колата, която удари момченцето ми — червено беемве — през целия следобед била паркирана пред един бар наблизо. И също, че мъжът, който излязъл от бара и се качил в нея, очевидно бил пиян.

Нардо обмисли чутото.

— Обаче никой в бара не успял да го идентифицира, така ли?

— Твърдяха, че никога преди не са го виждали.

— Преди колко време се случи?

— Четиринайсет години и осем месеца.

Помълчаха в продължение на няколко минути, после Гърни отново заговори с нисък и колеблив глас:

— Водех го към детската площадка. Пред него на тротоара се разхождаше един гълъб, а Дани вървеше след него. Само наполовина бях там в онзи момент. Умът ми бе съсредоточен върху пореден случай на убийство. Гълъбът слезе от тротоара на пътя, а Дани го последва. Докато видя какво става, вече бе прекалено късно. Всичко беше свършило.

— Имаш ли други деца?

Гърни се поколеба:

— Не и от майката на Дани.

После затвори очи и нито един от двамата не проговори за известно време. Накрая Нардо наруши тишината:

— И така, няма съмнения, че именно Дърмот е убил приятеля ти?

— Никакви — отговори Гърни. Изуми го изтощението в гласовете и на двама им.

— Другите също ли?

— Така изглежда.

— Защо сега?

— Ммм?

— Защо е чакал толкова време?

— Възможност. Вдъхновение. Чак сега е попаднал на нещо ценно. Аз лично предполагам, че са му възложили да създаде система за сигурност за защита на базата данни на някоя голяма здравноосигурителна компания. Може би му е хрумнало да напише програма, с която да измъкне имената на всички мъже, които са се лекували от алкохолизъм. Това му е послужило като отправна точка. Подозирам, че възможностите са започнали да го обсебват. Накрая е решил да пусне въдицата, да провери колко от хората в списъка му са достатъчно уплашени и уязвими, та да му изпратят онези чекове. Мъже, които да може да измъчва с гадните си малки стихчета. По някое време е измъкнал и майка си от клиниката, където държавните служители са я подслонили с помътен разсъдък след нападението.

— А къде е бил през всичките тия години, преди да се покаже отново тук?

— Като дете — вероятно в някой държавен дом за сираци или в приемно семейство. Вероятно е било ужасно преживяване. После започнал да се занимава с компютърен софтуер, предполагам покрай компютърните игри. Станал добър — много добър, всъщност. Накрая завършил Масачузетския технически университет.

— И междувременно си променил името, така ли?

— Вероятно още като е станал на осемнайсет. Обзалагам се, че едва е издържал да носи името на баща си. Като се замисля, не бих се учудил, ако Дърмот е моминското име на майка му.

Нардо сви устни.

— Нямаше да навреди, ако го бяхте пуснали за проверка в щатската база данни за сменени имена — още в началото на тая скапана каша!

— Реалистично погледнато нямаше никаква причина да го правим. А дори и да го бяхме сторили, фактът, че в детството си Дърмот се е казвал Спинкс, нямаше да говори абсолютно нищо на който и да било от разследващите по случая Мелъри.

Нардо като че ли се опитваше да запамети всичко, така че да се върне да го обмисли по-късно, когато главата му се прочисти.

— А защо откаченото копеле изобщо се е върнало в Уичърли?

— Може би защото е сцената на нападението над майка му преди двайсет и четири години. Може да е имал странното усещане, че ще успее да пренапише миналото — и това чувство да се е засилвало. Може би е чул, че старата къща се продава, и не успял да устои. Възможно е това да му е предоставило начин да си отмъсти не само на пияниците, но и на полицейското управление на Уичърли, което тогава нищо не направило. Не съм сигурен. Всъщност, освен ако сам не реши да ни разкаже цялата история, съмнявам се, че някога ще я узнаем. Не мисля, че и Фелисити ще ни помогне особено.

— Не особено — съгласи се Нардо, на когото бе хрумнало още нещо. Беше притеснен.

— Какво има? — попита го Гърни.

— Моля? А, не, нищо. Нищо няма, наистина. Просто се зачудих… дали и доколко те е притеснило това, че някой избива пияници?

Не знаеше какво да каже. Правилният отговор вероятно би бил, че не е съдия, който да преценява жертвите и качествата им. Циничният — че го е грижа повече за предизвикателството на играта, отколкото за моралните й аспекти, повече за загадката, отколкото за хората. И в двата случая обаче нямаше никакво желание да обсъжда тази тема с Нардо. Все пак се почувства длъжен да каже нещо:

— Ако ме питаш дали съм се наслаждавал на извършеното от друг отмъщение и дали съм го възприел като разчистване на сметките с пияния шофьор, убил сина ми, отговорът е не.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно.

Нардо се вгледа скептично в него, после сви рамене. Думите на Гърни не го бяха убедили, но май никой от тях нямаше желание да рови повече.

Избухливият лейтенант явно се бе поукротил вече. През останалата част от вечерта бяха заети с подреждането на приоритетите и най-неотложните задачи. Трябваше да се отметнат и някои рутинни действия, с които завършваше всяко разследване за предумишлено убийство. Гърни бе откаран до многопрофилната болница в Уичърли заедно с Фелисити Спинкс (по баща Дърмот) и Грегъри Дърмот (по баща Спинкс).

Докато преглеждаха неадекватната майка на Дърмот, все още обута с рубинените стъклени пантофки, самият Дърмот по спешност бе вкаран в рентгенологията. Междувременно раната на главата на Гърни бе почистена, зашита и превързана от една сестра, която се държеше учудващо фамилиарно. Това усещане се подклаждаше донякъде от задъхания й глас и близостта на тялото й, докато работеше. Създаваше впечатление за достъпност и това му подейства неуместно възбуждащо предвид обстоятелствата. И макар да бе рискован ход, да не споменаваме за пълна лудост и в крайна сметка доста жалък опит, той реши да се възползва от добрината й, но по друг начин. Даде й номера на мобилния си телефон и я помоли да се обади директно на него, ако в състоянието на Дърмот настъпи някаква сериозна промяна. Не искаше да остава извън играта, а се съмняваше, че Нардо ще му предостави информация от тук нататък. Тя се съгласи с усмивка, след което един сдържан млад полицай го откара обратно до къщата на Дърмот. По пътя той се обади на спешната линия на Шеридън Клайн. Тъй като вече бе нощ, попадна на телефонен секретар. Остави му съобщение, в което сбито преразказваше основните събития. След това звънна у дома, отново попадна на секретар и остави съобщение за Маделайн. Спомена същите събития, но пропусна куршума, бутилката, кръвта и шевовете. Зачуди се дали е излязла, или седи там и го слуша как говори на машината. Дали просто не желае да вдига слушалката. Тъй като му липсваше нейната свръхестествена прозорливост, която се проявяваше в такива случаи, не успя да реши кое от двете е вярно.

Когато пристигнаха обратно в къщата, вече бе минал повече от час. На улицата се виждаха всякакви коли — на полицейското управление на Уичърли, на окръжната и щатската полиция. Големият Томи и Пат с квадратната челюст стояха на пост на предната веранда. Насочиха Гърни към малката стаичка встрани от централното помещение — същата, в която бе провел първия си разговор с Нардо. Той също бе там, седнал на познатата маса. Двама специалисти за обработка на материалите от местопрестъплението, облечени в характерните бели комбинезони, с ботуши и латексови ръкавици, тъкмо излизаха от стаята на път към мазето.

Нардо побутна жълт бележник и една евтина химикалка през масата към Гърни. Ако в него бе останала някаква опасна емоция, то той я прикри добре зад гъста завеса от бюрократични глупости:

— Седни. Трябват ни показанията ти. Започни от момента на пристигането си на местопрестъплението този следобед, заедно с причината за присъствието си. Включи всички свои действия, свързани със случая, както и преките си наблюдения върху действията на други лица. Отбележи времето им и уточни кога то е приблизително изчислено и кога — базирано върху конкретни наблюдения. Можеш да приключиш с отиването си в болницата, освен ако по време на престоя си там не си получил допълнителна информация, която има отношение към случая. Някакви въпроси?

През следващите двайсет и пет минути Гърни внимателно изпълни тези инструкции. Почти през цялото време Нардо бе извън стаята. Когато приключи, бе изписал четири страници с дребния си изискан почерк. На масата имаше малка копирна машина и Гърни я използва, за да си направи две копия на подписаните показания, преди да даде оригинала на Нардо.

Лейтенантът каза само:

— Ще се чуем.

Гласът му бе чисто професионален, не изразяваше нищо. Не подаде ръка на раздяла.

Глава 53 Край и ново начало

Когато Гърни прекоси моста „Тапан Зий“ и тръгна по дългия път към дома си, снегът вече валеше много силно и доста ефективно скриваше света отвън. На всеки няколко минути му се налагаше да отвори страничния прозорец, да запази разума си чист и ясен с помощта на ледения въздух.

За малко да излезе извън пътя на няколко километра от Гоушън. Единствено гумите, които шумно заораха о банкета, възпряха колата да не се преобърне от другата му страна и да се забие в насипа отвъд. Опита се да мисли само за колата, волана, шосето, но това бе невъзможно. Вместо това започна да си представя медийното отразяване на случая. То вероятно щеше да започне с пресконференция, на която Шеридън Клайн да си присвои постиженията на следователския екип. Да обяви, че той лично се е погрижил за безопасността на Америка, слагайки край на кървавата кариера на един дяволски престъпник. Медиите, по принцип, страшно лазеха по нервите на Гърни. Малоумният начин, по който отразяваха престъпленията, сам по себе си бе престъпление. Превръщаха го в игра. Разбира се, същото правеше и той, макар и по свой си начин. Най-общо казано, той разглеждаше всяко убийство като загадка, която трябва да бъде разрешена. А убиецът бе противник, когото да победиш чрез внимателно преценени ходове. Той изучаваше фактите, преценяваше ги от всички ъгли, залагаше капана и после доставяше плячката си в търбуха на правораздавателната машина. След това се придвижваше към следващата смърт, предизвикана не от естествени причини и налагаща участието на пъргав ум, който да я разгадае. Само че понякога виждаше нещата в доста по-различна светлина, особено когато се бе уморил от преследването, когато бе прекалено тъмно и всички парченца от пъзела изглеждаха еднакви или пък въобще не приличаха на парчета от пъзел. Когато изтормозеният му мозък се отказваше от геометричните форми и тръгваше по по-примитивни пътеки, той понякога мярваше за миг истинския ужас на онова, в което се бе потопил, на което се бе посветил.

От една страна, съществуваше логиката на закона, научните методики на криминологията, процесите, чрез които се стигаше до обвинение и присъда. От другата обаче стояха Джейсън Стрънк, Питър Опосума Пигърт, Грегъри Дърмот; мрак, убийствен гняв, смърт. А по средата на тези два свята висеше острият, болезнено неудобен въпрос: какво общо имаше помежду им?

Той отново отвори прозореца и позволи на снега да жили бузата му.

Неразбираемите и безсмислени въпроси, както и мисловните диалози, които не водеха никъде, бяха толкова познати на вътрешния му свят, колкото би била преценката за шансовете на „Ред Сокс“ за следващите им мачове. Това бе лош навик, този тип мислене. Не му носеше нищо добро. В случаите, когато на инат настояваше да го изложи пред Маделайн, то бе посрещано или с отегчение, или с нетърпение:

— За какво всъщност си мислиш? — питаше го понякога тя, оставяше настрани плетката си и го поглеждаше право в очите.

— Какво искаш да кажеш? — питаше в отговор той, макар да знаеше прекрасно какво има предвид.

— Просто не е възможно да се интересуваш от такава безсмислица! По-добре разбери какво в действителност те притеснява.

Разбери какво в действителност те притеснява.

Определено бе по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Какво в действителност го безпокоеше? Безкрайната неспособност на разума да се справи с животинските страсти? Това, че правосъдната система е клетка, която вече не може да задържи дявола, точно както ветропоказателят не може да спре вятъра? То си беше там и гризеше останалите му чувства и мисли като плъх, скрит някъде в потайните кътчета на ума му. Когато се опита да определи най-острия проблем сред хаоса на изминалия ден, се изгуби в море от носещи се безцелно образи. Когато пробва да изчисти ума си — да се отпусне и да не мисли за нищо — две от картините отказаха да изчезнат.

Първата бе на жестокото удовлетворение в очите на Дърмот, когато бе рецитирал отвратителните рими за смъртта на Дани. Другата бе на обвинението, което Дърмот хвърли по собствения си баща в театралния разказ за нападението над майка си. Това не беше просто роля. Под играта и преструвката се бе надигнал съвсем истински, ужасен гняв. Дали това в действителност означаваше, че и той мрази баща си? Дали яростта, която бе избухнала и го бе подтикнала да измисли онази грозна история, не бе всъщност потиснатият гняв от изоставянето? Свирепото отрицание на детето, чийто баща не правеше нищо, освен да работи, спи и пие, баща, който винаги изчезваше в далечината и когото никога не можеше да стигне? Гърни се стресна колко много — и от друга страна — колко малко общо имаше с Дърмот. Или пък бе обратното — пушилка, с която да скрие вината, че бе изоставил този студен, оттеглен в себе си мъж, когато той бе остарял? Че се бе постарал да няма нищо общо с него? А може би бе отместена върху друг обект себеомраза, произлизаща от собствения му двоен провал като баща — фаталното му невнимание към единия му син и съзнателното отбягване на другия?

Маделайн вероятно би казала, че отговорът може да е всеки от горните, всичките заедно или нито един от тях, но което и да е вярно, просто няма значение. Важното е да правиш онова, което вярваш, че е правилно — точно сега и точно тук. А ако тази идея бе прекалено плашеща и обезсърчаваща за него, тя би му предложила да започне, като се обади на Кайл. Не че особено харесваше Кайл — всъщност изобщо не бе така, смяташе поршето му за глупаво, а съпругата му — за твърде претенциозна — но според Маделайн личните симпатии винаги идваха на второ място, след като първо сториш правилното нещо. Известно време Гърни с възхищение разсъждаваше за това как един толкова спонтанен човек като нея същевременно успява да води толкова принципен живот. Именно тази й способност я правеше онази, която беше. За него тя бе пътеводна светлина, фар в собственото му мрачно съществувание.

Правилното нещо в точно този момент.

Вдъхновен от тези мисли, той отби на просторното, макар и мърляво място пред една стара ферма. Извади портмонето, в което държеше номера на Кайл. (Така и никога не записа името му в системата за гласово разпознаване, макар този пропуск да караше съвестта му да потръпва.) Това, да му се обади в три часа сутринта, може и да бе лудост, но алтернативата бе по-лоша: щеше да отложи обаждането, после още веднъж, а после да реши, че няма смисъл да се обажда въобще.

— Тате?

— Събудих ли те?

— Всъщност, не. Буден съм. Добре ли си?

— Добре съм, да. Аз, ъъ… просто исках да поговоря с теб, да ти върна обаждането. Не се справям добре с това, май се опитваш да се свържеш с мен от доста време.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Знам, че ти се обаждам в малко странен час, но да, добре съм, не се безпокой.

— Чудесно.

— Имах гаден ден, но в крайна сметка всичко свърши добре. Заради това не ти се и обадих по-рано… Забърках се в една ужасна каша. Но това, разбира се, не е извинение. Имаше нужда от нещо ли?

— Каква каша?

— Какво? А-а, обичайната, разследване на убийство.

— Мислех, че си се пенсионирал.

— Така беше. Тоест, така е. Но се оказах замесен, защото познавах една от жертвите. Дълга история. Следващия път като се видим, ще ти разкажа всичко.

— Леле, пак си го направил!

— Какво да съм направил?

— Хванал си още един масов убиец, нали?

— Как го разбра?!

— Жертвите. Каза жертвите, в множествено число. Колко бяха?

— За пет знаем. Но планираше още двайсет.

— И си го заловил. По дяволите! Масовите убийци просто нямат шанс срещу теб. Ти си като Батман.

Гърни се разсмя. Не му се случваше често напоследък. А и не помнеше кога за последно се е смял по време на разговор с Кайл. Всъщност като се замислеше, този разговор бе странен по всички критерии — особено ако се отчете, че вече приказваха две минути, а Кайл все още не бе споменал нищо, което да си е купил или се кани да си купи.

— В този случай Батман имаше много помощници — каза му. — Но не затова се обаждам. Исках да те чуя, да разбера какво става с теб, звънял си няколко пъти. Нещо ново?

— Нищо кой знае какво — сухо отвърна Кайл. — Загубих си работата. Разделихме се с Кейт. Може би ще си сменя професията, ще се запиша да уча право. Какво мислиш?

След секунда мълчание шокираният Гърни се разсмя още по-силно:

— Мили боже! — възкликна той. — Какво, по дяволите, стана?

— Финансовата индустрия се срина, както може би си чул, заедно с работата ми, брака ми, двата ми апартамента и трите ми коли. Между другото е смешно колко бързо човек се приспособява в ситуация на невъобразима катастрофа. Няма значение, де. В момента онова, което наистина ме занимава, е дали да се запиша да следвам право. За това исках да те питам. Смяташ ли, че имам подходяща настройка на ума?

Гърни му предложи да дойде при тях в края на седмицата и да обсъдят ситуацията — толкова подробно и продължително, колкото желае. Кайл се съгласи — даже като че ли остана много доволен. Когато затвори, Гърни просто седя удивен в продължение на поне десет минути.

Трябваше да се обади и на други хора. Утре сутрин щеше да звънне на вдовицата на Марк Мелъри и да й съобщи, че най-сетне всичко е приключило — Грегъри Дърмот е заловен, а доказателствата за вината му са ясни, конкретни и съкрушителни. Тя може би вече щеше да е говорила с Шеридън Клайн и Родригес, но той така или иначе щеше да й се обади заради връзката си с Марк.

После идваше Соня Рейнолдс. Според уговорката им й дължеше поне още един от специалните си портрети от снимка. В момента това изглеждаше толкова маловажно, такава безсмислена и банална загуба на време. Въпреки това щеше да й се обади поне да поговорят. И вероятно накрая щеше да направи онова, което се бяха разбрали в началото. Но нищо друго. Вниманието на Соня бе приятно, ласкаеше егото му и дори го вълнуваше донякъде, но цената за това бе твърде висока. Застрашаваше прекалено много неща, които бяха неимоверно по-важни.

Заради снега измина 260-те километра от Уичърли до Уолнът Кросинг за пет часа, вместо за три. Когато се прехвърли от магистралата на малкия път, който се виеше през планината към къщата му, вече караше на автопилот. Почти се бе вцепенил. През прозореца едва нахлуваха достатъчно хлад и кислород, за да го поддържат в състояние да шофира през последния час. Достигна пасището, чийто полегат склон разделяше плевнята и къщата. Чак тогава забеляза, че снежинките, които по-рано се носеха хоризонтално над пътя, сега падат право надолу. Подкара бавно през поляната, като леко изви колата на изток, преди да спре. Така топлината на слънцето — по-късно през деня, когато спреше бурята — щеше да предпази предното стъкло от замръзване. Облегна се назад, почти не бе в състояние да се движи. Толкова бе изтощен, че когато телефонът му звънна, му отне няколко секунди да разпознае звука.

— Да? — Поздравът му спокойно можеше да се сбърка с хъркане.

— Дейвид ли е? — Женският глас му бе познат.

— Дейвид е на телефона.

— О-о, звучеше някак… странно. Обажда се Лора. От болницата. Искаше да ти звънна, ако… Ако стане нещо — добави тя след достатъчно дълга пауза, та да стане ясно, че вероятно се е надявала причината за желанието му да е била по-различна от посочената.

— Така е, благодаря, че си се сетила.

— Удоволствието е мое.

— И какво — станало ли е нещо?

— Господин Дърмот почина.

— Моля? Би ли повторила?

— Грегъри Дърмот, мъжът, от когото се интересуваше, умря преди десет минути.

— Причина за смъртта?

— Още няма нищо официално, но излязоха резултатите от магнитния резонанс, направен при постъпването му в болницата. Те показват фрактура на мозъка и масивен кръвоизлив.

— Ясно. Предполагам, че не е изненадващо… при такава травма. — Усещаше нещо особено, но чувството бе някак далечно и не можеше да бъде определено точно.

— Не, не и с такава травма.

Чувството бе слабо, но притеснително — като тъничък писък сред силен вятър.

— Не, наистина. Ами, благодаря, че се обади, Лора. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

— Не се сещам — отвърна й той.

— Най-добре ще е да поспиш малко.

— Да, разбира се. Лека нощ. И благодаря още веднъж.

Първо изключи телефона, после и фаровете на колата и потъна обратно назад към седалката. Прекалено бе изцеден, за да се движи. Без светлината на фаровете внезапно всичко около него потъна в непрогледен мрак.

Докато очите му бавно се приспособяваха, черното небе и гора станаха тъмносиви, а покритото със сняг пасбище — светло, почти сребристосиво. На изток, където след час над едва различимия гребен на хълмовете щеше да изгрее слънцето, проблясваше бледо сияние. Снегът беше спрял. Къщата, край която бе прислонена колата, бе голяма, студена и тиха.

Опита се да прозре случилото се и да го опише възможно най-просто, още от самото начало. Детето в спалнята със самотната му майка и ненормалния му алкохолизиран баща… писъците и кръвта, безпомощността… ужасната физическа и психическа травма… убийственото бълнуване, заблудата, че чрез смърт може да се постигне отмъщение и изкупление. И така малкото момче Спинкс бе пораснало и се бе превърнало в лудия Дърмот, който бе убил поне петима души и за малко да убие още двайсет. Грегъри Спинкс, бащата, бе прерязал гърлото на майка му, а Грегъри Дърмот, синът, се оказа със смъртоносно разбит череп в същата къща, където бе започнало всичко. Гърни се загледа навън, към почти невидимите хълмове. Знаеше, че има още една история, която трябва да обмисли и да разбере по-добре. Това, естествено, бе историята за собствения му живот. За бащата, който го бе пренебрегвал, за порасналия син, който той игнорираше в отговор. За обсебващата професия, която му бе донесла толкова много слава и високи оценки и толкова малко спокойствие. За малкото момче, което бе умряло, защото той не го гледаше, а мислеше за поредния масов убиец. И за Маделайн, която като че ли разбираше всичко това. Маделайн, светлината, която почти бе изгубил. Светлината, която бе застрашил.

Прекалено бе уморен да помръдне дори и един пръст. Прекалено бе близо до съня, за да чувства каквото и да било. В ума му нахлу милостива пустота. За известно време — не бе сигурен точно колко — все едно не съществуваше. Сякаш всичко в него бе сведено до малка точка съзнание и нищо повече.

Дойде на себе си внезапно. Отвори очи точно когато пламтящият ръб на слънцето започна да наднича през голите дървета на върха на насрещния рид. Гледаше как бляскавият полумесец от светлина бавно се разраства и превръща в бяла арка. А после усети, че до него има още някой.

Маделайн, облечена в оранжевата си шуба — същата, която носеше, когато я последва до скалата над езерото — бе застанала до прозореца на колата и го гледаше. Той се зачуди от колко ли време е там. Малки ледени кристалчета проблясваха по пухкавия ръб на качулката й. Той свали прозореца.

Първоначално тя не каза нищо, но по лицето й прочете — видя, усети, долови — нямаше представа как точно емоциите й са стигнали до него — смесица от любов и приемане. А също така — огромно облекчение, че още веднъж се е върнал жив.

Попита го със затрогващо нехайство дали би искал закуска.

Оранжевото яке улови лъчите на изгряващото слънце и пламна като животворен огън, като ярко обещание. Той излезе от колата и я обгърна с ръце. Държеше я и я притискаше толкова дълго и нежно, като че тя въплъщаваше самия живот.