Намисли си число

Глава 17 Твърде много кръв

Беше точно десет сутринта, когато Гърни се обади в полицейското управление на Пиъни да им предостави името, адреса и телефонния си номер заедно с кратко резюме на взаимоотношенията си с жертвата. Полицаят, с когото разговаря — сержант Бъркхолц — го увери, че информацията ще бъде предадена на екипа от щатското бюро за криминални разследвания, който бе поел разследването.

Тъй като бе предположил, че ще се свържат с него в рамките на двайсет и четири до четирийсет и осем часа, бе силно изненадан, когато се обадиха — след по-малко от десет минути. Гласът бе познат, но той не успя веднага да го свърже с място или събитие, като този проблем се задълбочи от липсата на име при представянето на полицая:

— Господин Гърни, тук е главният следовател, намиращ се на местопрестъплението в Пиъни. Доколкото разбрах, имате информация за нас.

Гърни се поколеба. Канеше се да попита с кого разговаря — съобщаването на името бе все пак нормална процедура — когато тембърът на гласа внезапно му припомни лицето и името, които вървяха в комплект с него. Онзи Джак Хардуик, когото познаваше от сензационния случай, по който бяха работили заедно, бе шумен, противен и червендалест грубиян, с преждевременно побеляла ниско остригана коса и избелели сини очи. Беше неуморен шегобиец и половин час с него изглеждаше като половин ден. Ден, който се молиш да свърши по-бързо. Но бе също така умен, жилав, упорит — и редовно се държеше политически некоректно.

— Здрасти, Джак — поздрави го Гърни, като прикри изненадата си.

— Как… Мамка му! Някой ти е казал, по дяволите! Кой ти каза?!

— Имаш запомнящ се глас, Джак.

— Запомнящ се глас, трънки! Минаха десет шибани години!

— Девет. — Арестът на Питър Опосума Пигърт беше един от най-големите в кариерата на Гърни — онзи, който му бе осигурил повишението в жадувания ранг на детектив първа степен — така че той добре помнеше датата.

— Кой ти каза?

— Никой.

— Глупости!

Гърни замълча, защото си бе припомнил и настойчивото желание на Хардуик винаги да има последната дума. Безсмислената размяна на реплики щеше да продължи, докато не я получи.

След като минаха дълги три секунди, Хардуик продължи — вече с доста по-спокоен тон:

— Девет скапани години! И изведнъж ти изскачаш от нищото, точно в средата на случай, който може да се окаже най-сензационното убийство в щата Ню Йорк, откакто измъкна долната половина на госпожа Пигърт от реката. Това е някакво дяволско съвпадение!

— Всъщност беше горната половина.

След краткотрайно мълчание телефонът избухна от дългия, напомнящ магарешки рев смях, който бе запазената марка на Хардуик.

— Ааа! — извика той, останал без дъх на края на безподобния си смях. — Дейви, Дейви, Дейви — както винаги се придържаш педантично и към най-дребните подробности!

Гърни се изкашля леко:

— Ще ми кажеш ли как е умрял Марк Мелъри?

Хардуик се поколеба, застинал в особеното пространство, разположено между личната връзка и правилника, в което повечето ченгета прекарваха живота си и заради което получаваха язва. Той се спря на пълната истина — не защото така трябваше (Гърни нямаше никаква официална позиция в случая и всъщност не би трябвало да получи каквато и да било информация), а защото беше брутална:

— Някой е прерязал гърлото му със счупена бутилка.

Гърни издаде глух звук, сякаш го бяха ударили в гърдите и бяха засегнали сърцето. Тази първа реакция обаче бързо бе изместена от доста по-професионално поведение. Отговорът на Хардуик бе бутнал на мястото му едно от парчетата на пъзела, оформен в ума на Гърни.

— Бутилката случайно да е от уиски?

— От къде, по дяволите, знаеш това? — В рамките на тези пет думи тонът на Хардуик се разходи от изумен до обвинителен.

— Това е дълга история. Искаш ли да се отбия?

— Мисля, че ще е най-добре да го направиш.

Слънцето, което тази сутрин все още се виждаше — като хладен диск зад сива стена от зимни облаци — сега бе скрито напълно. Небето бе ниско, оловносиво. Светлината не бе достатъчна, за да има сенки — това беше лицето на една студена вселена, безчувствена като лед.

Тъй като сметна тази насока на мислите си за прекалено нереална и странна, Гърни я отхвърли, когато спря колата си пред множеството полицейски машини, паркирани безредно на снега пред Института за духовно обновление на Мелъри. Повечето носеха синьо-жълтите опознавателни знаци на нюйоркската щатска полиция, включително един микробус на окръжната лаборатория по съдебна медицина. Две бяха от шерифското управление, две — зелени патрулки от Пиъни. Припомни си остроумната забележка на Мелъри, че „полицията в Пиъни“ звучи като името на кабаретно гейшоу, а също и изражението на лицето му тогава. Лехите с астри, сбутани между колите и каменната стена и попарени от рязкото застудяване, бяха странна гледка. Снегът приличаше на топчици памук, разцъфнали като необичайни цветове върху оплетените им кафяви стъбла. Той излезе от колата и се насочи към входа. Един полицай в спретната униформа бе застанал на пост до отворената порта. Намръщил се бе като военен. Освен това вероятно бе с година или две по-млад от собствения му син, както забеляза Гърни. Това откритие го остави с много странно усещане.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Думите бяха учтиви, но не и погледът му.

— Казвам се Гърни. Тук съм да се видя с Джак Хардуик.

Младият мъж примигна два пъти — по веднъж на всяко име. Изражението му подсказваше, че споменаването на поне едно от тях му предизвиква киселини.

— Изчакайте, моля — все така учтиво каза той и извади едно уоки-токи от колана си. — Някой трябва да ви отведе при него.

Ескортът му дойде три минути по-късно — един следовател от БКР — Бюрото за криминални разследвания, който очевидно се опитваше да заприлича на Том Круз. Независимо от пронизващия зимен вятър, носеше само черен анорак, отворен на гърдите, а под него — черна тениска и дънки. Гърни познаваше добре строгостта на полицейския дрескод. Твърде неофициалното облекло го накара да предположи, че мъжът е бил извикан на местопрестъплението, докато е бил в почивка или под прикритие.

Подаващият се изпод анорака черен матов кобур с деветмилиметров глок в него беше очевидно колкото оръдие на труда, толкова и израз на манталитета му.

— Детектив Гърни?

— Пенсиониран — поправи го Гърни, сякаш слагаше отметка.

— Така ли? — попита Том Круз без видим интерес. — Сигурно е приятно. Последвайте ме.

Докато Гърни крачеше заедно с него по пътеката, която заобикаляше главната сграда и водеше към жилището зад нея, бе поразен от начина, по който няколко сантиметра сняг променяха целия вид на мястото. Като се премахнеха допълнителните детайли, от картината оставаше само чисто платно. Да вървиш през минималистичния бял пейзаж бе като да пристъпваш по новосъздадена планета. Тази представа бе в абсурдно несъответствие с грозната действителност, която го очакваше. Завиха зад старата колониална къща, в която бе живял Мелъри, и спряха точно на ръба на покритото със сняг патио, където бе умрял.

Мястото на смъртта бе ясно различимо. Снегът все още пазеше отпечатъка на тяло, а в участъка, където се бяха намирали главата и раменете, се разпростираше огромно петно кръв. Гърни и преди бе виждал шокиращия контраст на бяло и червено. Имаше неизличим спомен от първата си коледна утрин като полицай. Едно алкохолизирано ченге, чиято жена го бе заключила отвън, бе седнало на купчина сняг и се бе застреляло в сърцето.

Гърни изхвърли стария образ от ума си и съсредоточи острия си професионален поглед върху гледката пред себе си. Специалист по отпечатъците бе коленичил до няколко стъпки в снега, току до основното петно кръв, и пръскаше следите с нещо. От мястото, на което бе застанал, Гърни не можеше да види етикета на флакона, но предположи, че е паста за сваляне на отпечатъци от сняг. Химикалът, който се съдържаше в нея, втвърдяваше снега, така че да може да се направят отливки. Отпечатъците в сняг са изключително крехки, но ако се обработят внимателно, предоставят невероятни детайли. Макар неведнъж преди да бе наблюдавал процеса, не можеше да не се възхити на стабилната ръка на експерта и на напрегнатата му концентрация.

Жълта полицейска лента бе опъната около по-голямата част от патиото под формата на неправилен многоъгълник, включващ и задната врата на къщата. Със същата лента бяха обточени двата отделни комплекта стъпки, които идваха откъм плевнята, стигаха патиото и морето от кръв, а след това се отправяха към другия край на патиото и оттам — през покритата със сняг ливада към гората. Лентата, опъната, за да предпазва стъпките, образуваше два срещуположни коридора: маршрутите на приближаването и оттеглянето им. Задната врата на къщата беше отворена. Един от членовете на екипа за обработка на местопрестъплението бе застанал на входа и изучаваше патиото откъм къщата. Гърни много добре знаеше какво прави той. На местопрестъплението човек често прекарваше много време в опити да възприеме самото… усещане на мястото, на сцената. Опитваше да го види от гледната точка на жертвата: така, както го е съзряла в последните си мигове живот. Правилата за откриване и събиране на доказателства — кръв, оръжия, отпечатъци, косми, тъкани, късчета боя, растителни тъкани и парченца минерал, на които не им е там мястото, и т.н. — бяха ясни и прости. Само че съществуваше един фундаментален проблем с нагласата. Накратко, разследващият трябва да отвори съзнанието си за случилото се: точно къде се бе случило, а също и как — защото ако твърде бързо направи изводи, много лесно може да пропусне улики, които не съвпадат с тези изводи. Същевременно трябва задължително да започне оформянето на някаква хипотеза, която да насочва търсенето на доказателства. Човек може да направи наистина сериозни грешки, ако твърде бързо реши какъв е сценарият на престъплението, но може и да изгуби ценното време на много служители в щателно претърсване на пет квадратни километра в търсене на бог знае какво.

Онова, което правеха добрите детективи — Гърни бе уверен, че именно с това е зает детективът на прага — беше нещо като несъзнателно прескачане напред-назад между индуктивната и дедуктивната нагласа. Какво виждам тук и каква последователност на събитията предполагат тези данни? И — ако този сценарий е възможен, какви допълнителни улики да търся и къде? Ключът към правилните действия, както Гърни се бе убедил посредством множество опити и грешки, бе да се запази правилният баланс между наблюдението и интуицията. Най-голямата опасност за процеса на разследването бе егото. Главен следовател, който не може да реши какви са възможните обяснения за данните, събрани от местопрестъплението, би могъл да изгуби немалко време поради неспособността си да насочи добре усилията на екипа. Но такъв, който разследва — и настоява агресивно, че му е ясно още от пръв поглед какво се е случило в опръсканата с кръв стая, който кара всички да търсят доказателства за правотата на неговия сценарий, може да причини наистина големи щети — и загубата на време е най-малката от тях.

Гърни се зачуди кой ли подход ще има превес в този случай.

Зад жълтата лента, в по-далечната част на кървавото петно, Джак Хардуик даваше инструкции на двама сериозни млади мъже. Единият от тях бе имитаторът на Том Круз, който бе довел Гърни до мястото, а другият приличаше на негов близнак. Изминалите девет години откакто бяха работили заедно по прословутия случай с Пигърт, също се бяха отразили на Хардуик, но за него като че бе минало двойно повече време. Лицето му бе напълняло и по-червено, косата му — изтъняла, а гласът му беше придобил онази характерна дрезгавина, която е резултат от твърде много тютюн и текила.

— Има двайсет гости — обясняваше той на дубльорите на актьора от „Топ Гън“. — Всеки от вас да поеме по девет. Снемете предварителни показания, имена, адреси, телефонни номера. Потвърдете ги. Оставете на мен Пати Кейкс и киропрактора. Аз ще разговарям и с вдовицата. Върнете се за доклад в четири следобед.

Бяха разменени още доста коментари, прекъсвани на моменти от гръмогласния смях на Хардуик, но гласовете бяха прекалено снижени и Гърни не успя да различи нищо конкретно. Младият мъж, който бе съпроводил Гърни от главния портал, завърши разговора с красноречиво кимване в неговата посока. После двойката се отправи към главната сграда.

В момента, в който те се изгубиха от поглед, Хардуик се обърна и поздрави Гърни с нещо средно между усмивка и озъбване. Странните му сини очи, които някога просто блестяха скептично, сега бяха изпълнени с умора и цинизъм.

— Да ме вземат мътните — изграчи той, докато заобикаляше ограденото с лента пространство, — ако това не е професор Дейв!

— Само скромен преподавател — поправи го Гърни, като се чудеше какво ли друго Хардуик си бе направил труда да открие за лекциите по криминология, които изнасяше в щатския университет след пенсионирането си.

— Не ми пробутвай тия простотии със скромността. Ти си звезда, момчето ми, и го знаеш!

Здрависаха се — не особено топло. На Гърни му направи впечатление, че някогашното шеговито поведение на Хардуик се бе превърнало в нещо отровно.

— Доколкото виждам, няма съмнения по отношение мястото на смъртта — отбеляза Гърни, посочвайки с глава кървавото петно. Бързаше да стигне до съществената част, да запознае накратко Хардуик с онова, което знаеше, и да се махне оттук.

— Има съмнение за всяко скапано нещо — обяви Хардуик. — Смъртта и съмнението са единствените сигурни неща в този живот. — Като не получи отговор от Гърни, той продължи: — Съгласен съм, че мястото на смъртта може да бъде посочено с по-голяма сигурност, отколкото някои други неща тук. Проклета лудница! Хората се държат, сякаш жертвата е оня Дийпдух Чопнал от телевизията!

— Имаш предвид Дийпак Чопра?

— Да бе — Духпук или там както беше. Господи, я стига, бе!

Независимо от неприятното усещане, което се засилваше с всяка изминала минута, Гърни си замълча.

— Защо, по дяволите, хората идват на такива места? Да слушат Ню Ейдж дрънканиците за смисъла на живота на някакъв тъпанар с ролс-ройс? — Хардуик поклати глава съжалително при мисълта за глупостта на събратята си. Освен това през цялото време се чумереше срещу къщата, сякаш архитектурата от осемнайсети век носеше голяма част от вината за същата тази глупост.

Раздразнението пропука стените на сдържаността на Гърни:

— Доколкото знам — отбеляза той със спокоен глас, — жертвата не беше тъпанар.

— Не съм казал, че е бил.

— Мисля, че го направи.

— Забележката касаеше по-общия случай. Сигурен съм, че приятелчето ти е било изключение.

Хардуик откровено започваше да му лази по нервите.

— Не ми беше приятел.

— От съобщението, което си оставил в полицейското управление на Пиъни и което те щедро ми предадоха, останах с впечатлението, че отношенията ви датират доста отдавна.

— Познавах го в колежа, не го бях виждал, нито чувал в продължение на двайсет и пет години, докато преди две седмици не получих имейл от него.

— За какво ставаше въпрос?

— Писма, които бе получил по пощата. Беше разстроен.

— Какви писма?

— Предимно стихотворения. Само че такива, които звучаха като заплахи.

Това накара Хардуик да замълчи и да се замисли, преди да продължи:

— Какво искаше той от теб?

— Съветът ми.

— И какво го посъветва?

— Да се обади в полицията.

— Очевидно не го е направил.

Сарказмът смути и подразни Гърни, но той отново се сдържа.

— Има още едно стихотворение.

Какво имаш предвид?

— Стихотворение, един-единствен лист хартия, положен върху тялото. Затиснат с камък, който да го придържа.

— Много е педантичен. Изпипва подробностите.

— Кой?

— Убиецът. Възможно е да е силно неуравновесен, но определено е перфекционист.

Хардуик се взираше с интерес в Гърни. Подигравателното отношение бе изчезнало, поне за известно време.

— Преди да продължим, искам да знам как разбра за счупената бутилка.

— Просто случайно предположение.

— По случайност предположи, че е бутилка от уиски?

— По-точно уиски „Четири рози“ — поправи го Гърни и се подсмихна доволно, когато очите на Хардуик се разшириха.

— Обясни откъде знаеш това! — нареди Хардуик.

— Догадка, основана на препратки в стихотворенията — отговори Гърни. — Ще разбереш, като ги видиш сам. — В отговор на въпроса, който се изписа по лицето на другия мъж, той добави: — Ще откриеш стихотворенията, заедно с две други съобщения, в чекмеджето на бюрото в кабинета. Или поне това е последното място, където видях Мелъри да ги поставя. Става въпрос за стаята с голямата камина след централното помещение.

Хардуик продължаваше да го зяпа, като че ли по този начин щеше да разреши някакъв особено важен проблем.

— Ела с мен — предложи накрая. — Искам да ти покажа нещо.

Поведе го, необичайно мълчалив, към паркинга между голямата плевня и общинското шосе. Спря на мястото, където от паркинга започваше описващата полукръг частна алея. Там бе опънат следващият жълт коридор.

— Това е най-близкото до шосето място, където ясно личат стъпките, за които смятаме, че принадлежат на извършителя. Пътят и алеята са били почистени от снега около два сутринта. Не знаем дали извършителят е влязъл в имота преди или след това. Ако е било преди, то всички следи би трябвало да са заличени от снегорина. А ако е било след това, въобще не биха останали следи. Само че от тази точка ей тук, после зад плевнята, от нея до патиото и през откритото пространство чак до гората и по-точно до едно гъсто обрасло с борове място край Дорнбуш Лейн, следите се виждат идеално и е лесно да бъдат проследени.

— Не е положено усилие да бъдат прикрити?

— Не — отсече Хардуик. Това явно го дразнеше. — Изобщо! Освен ако не пропускам нещо.

Гърни му метна любопитен поглед.

— Какъв е проблемът?

— Виж сам.

Тръгнаха покрай лентата към плевнята. Стъпките, дълбоко отпечатани в иначе гладкия и чист сняг, бяха от големи (вероятно 44 или 45-ти номер) туристически обувки. Който и да бе човекът, дошъл насам в малките часове на нощта, не се бе интересувал дали маршрутът му ще бъде разкрит.

Когато заобиколиха плевнята, Гърни съзря едно по-широко пространство, отново оградено с лента. Полицейски фотограф снимаше с мощен фотоапарат, докато един експерт по обработка на местопрестъплението, облечен в бял предпазен костюм и с маска върху косата, изчакваше реда си, стиснал в ръка куфарчето с комплекта за събиране на доказателства. Всяка снимка се правеше по няколко пъти: с и без измервателна линийка върху обекта и освен това с различна дължина на фокуса — по-голяма, за да се засече позицията на предмета спрямо останалите, нормална, за да се види ясно самият обект, и близък план за детайлите.

Центърът на вниманието им бе един сгъваем градински стол с вид на купен от магазин за преоценени стоки. Стъпките водеха право до стола. Пред него, стъпкани в снега, имаше половин дузина цигарени фасове. Гърни приклекна, за да ги разгледа по-добре, и видя, че марката е „Марлборо“. От стола стъпките продължаваха покрай гъст храсталак от рододендрони в посока на патиото, където очевидно бе извършено убийството.

— Господи! — възкликна Гърни. — Той просто си е седял тук и е пушил, така ли?

— Да. Кратка почивка, преди да пререже гърлото на жертвата. Или поне така изглежда. Предполагам вдигнатите ти вежди означават, че се чудиш откъде се е взел боклучавият градински стол, а? И аз това попитах.

— И?

— Съпругата на жертвата твърди, че никога не го е виждала. Явно бе ужасена от ниското му качество.

— Моля? — Думата изплющя като удар с камшик. Презрителните коментари на Хардуик бяха започнали да го дразнят повече от прокарване на нокти по учебна дъска.

— Просто прояви лека несериозност, за да не кажа направо лекомислие. Човек не трябва да позволява на такова нещо като прерязано гърло да го потиска, нали? Сериозно, това вероятно е първият път, когато Кеди Смит-Уестърфийлд Мелъри се е озовавала до толкова евтин стол през целия си елегантен живот.

Гърни знаеше всичко за полицейския хумор и колко е необходим, за да се справи човек с обичайните ужасии на работата, но имаше случаи, когато това почваше да му лази по нервите.

— Да не искаш да кажеш, че убиецът си е донесъл собствения градински стол?

— Така изглежда — повтори Хардуик и направи гримаса заради абсурда на случилото се.

— И след като е приключил с изпушването на… колко, шест-седем цигари „Марлборо“… е отишъл до задната врата на къщата, накарал е Мелъри да излезе на патиото и е прерязал гърлото му със счупена бутилка? Това показва възстановката досега, така ли?

Хардуик кимна неохотно, като че ли усещаше, че сценарият на престъплението, подсказан от откритите улики, става все по-странен и неправдоподобен. И също, че може да стане и по-зле.

— Всъщност — обясни той — „прерязал му е гърлото“ доста смекчава нещата. Гърлото на жертвата е пронизано поне десет-дванайсет пъти. Докато помощниците на съдебния лекар пренасяха тялото към микробуса, за да го откарат за аутопсията, проклетата глава за малко да се изтърси!

Гърни погледна към патиото и макар да бе напълно скрито от рододендроните, образът на огромното кърваво петно се появи в ума му — точно толкова цветно, ярко и живо, колкото ако го наблюдаваше под светлината на прожектор.

Известно време Хардуик само го наблюдаваше, като замислено дъвчеше устните си.

— Но в крайна сметка — промърмори той — това не е най-странното. Най-шантавата част идва после, като последваш стъпките към гората.

Глава 18 Стъпки към нищото

Хардуик поведе Гърни от задната част на плевнята, покрай плета и патиото към мястото, където следите на предполагаемия убиец напускаха мястото на атаката. След това те поемаха през покритата със сняг ливада, която се простираше между къщата и кленовата горичка, разположена на стотина метра зад нея.

Недалеч от патиото, докато вървяха по следите в посока към гората, попаднаха на следващия специалист по събиране на улики, облечен в херметически пластмасов костюм и маска на лицето, които бяха характерни за занаята му. Целта на това облекло бе да предпазва ДНК-материалите и другите улики от замърсяване със собственото му ДНК.

Той бе приклекнал на около три метра от стъпките. С чифт щипци от неръждаема стомана извади от снега парче кафяво стъкло. Вече бе поставил в торбички три други парчета такова стъкло, както и един отломък от бутилка уиски, достатъчно голям, за да се разпознава като такъв.

— Оръжието на убийството, най-вероятно — потвърди Хардуик. — Само че ти, великият детектив, вече знаеше. Даже знаеше, че е „Четири рози“.

— Какво става на поляната? — попита Гърни, без да обръща внимание на предизвикателния тон на Хардуик.

— Боооже, мислех, че ще си наясно и с това! При условие, че позна дори скапаната марка…

Гърни зачака уморено, както би чакал бавна компютърна програма да тръгне, и накрая Хардуик отговори:

— Явно я е отнесъл от тялото и я е изпуснал тук по пътя си към гората. Защо го е направил? Ето това вече е великолепен въпрос! Може би не е осъзнал, че още я държи в ръка. Тоест, точно е бил намушкал човек във врата — петнайсет пъти. Може би това е погълнало вниманието му. А после, като е пресичал поляната, е забелязал, че все още я разнася със себе си — и я изхвърля. Това поне има някакъв смисъл.

Гърни кимна. Не бе напълно убеден, но не можеше да предложи по-добро обяснение.

— Това ли е „наистина странният“ елемент, за който спомена?

— Това? — повтори Хардуик със смях, който приличаше повече на лай. — Още нищо не си видял!

Десет минути по-късно двамата мъже стигнаха до едно място сред кленовата горичка, на което растяха няколко бели бора. Звукът на преминаваща кола им подсказа, че се намират близо до шосе, но то не се виждаше изобщо, закрито от гъстите клони на боровете.

Първоначално не можа да разбере защо Хардуик го е довел тук. А после видя — и започна да изучава земята наоколо с нарастващо недоумение. Онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл. Стъпките, по които бяха вървели дотук, просто спираха. Ясната последователност на отпечатъците — идващи плътно един след друг в продължение на почти километър, изведнъж просто свършваха. Нямаше никакъв знак за случилото се с човека, който ги бе оставил. Снегът наоколо бе абсолютно девствен, недокоснат от човешки крак — от нищо всъщност. Последната следа бе оставена на повече от три метра от най-близкото дърво и — ако можеше да се съди по звука на преминалата преди минути кола — на поне сто метра от най-близкото шосе.

— Да не би да пропускам нещо? — запита Гърни.

— Същото, което пропускаме и всички останали. — Хардуик очевидно се чувстваше облекчен, че Гърни не се е сетил за някакво елементарно обяснение, което да е убягнало на него и екипа му.

Гърни проучи земята около последната стъпка по-внимателно. Точно след този добре оформен отпечатък имаше малък участък, върху който се застъпваха множество други — всичките оставени от същите туристически обувки, както и онези, които ги бяха довели дотук. Изглеждаше сякаш убиецът нарочно е вървял до това място, постоял е няколко минути, като междувременно е пристъпвал от крак на крак в очакване на нещо или някого, а после… се е изпарил. През ума му мина откаченото предположение, че Хардуик си прави шега с него, но той го отхвърли веднага. Това да си играе и размества нещо по местопрестъплението само с цел да се посмее би било прекалено, дори за такъв шантав тип като Хардуик.

Така че това, което виждаха, бе реално.

— Ако вестниците надушат тая история, ще я превърнат в случай на отвличане от извънземни! — Хардуик почти изплю думите, като че ли имаха вкус на нещо неприятно и не се задържаха в устата му. — Репортерите ще накацат по нея като мухи на лайно.

— Имаш ли по-подходяща за представяне теория?

— Надеждите ми се уповават на острия като бръснач ум на най-уважавания детектив в историята на нюйоркската полиция.

— Спри с глупостите! — прекъсна го Гърни. — От екипа по претърсването да имат някакви идеи?

— Нищо, което да послужи за разбирането на това тук. Свалиха отпечатъци от онова, утъпканото място, на което той вероятно е бил застанал. Не личеше там да има някакъв чужд предмет или вещество, но може би тези от лабораторията ще могат да открият нещо. Провериха и дърветата, както и шосето от другата страна на боровете. Утре ще покрият плътно трийсет квадратни метра около това място. Може би при по-подробния оглед на дневна светлина нещо ще изскочи.

— Но засега нямат нищо?

— Схванал си картинката.

— Тоест, единственото, което ти остава, е да разпитваш гостите на института и съседите дали не са видели някой хеликоптер, от който да се спуска въже надолу към гората?

— Никой не е видял такова нещо.

— Наистина ли си ги питал?

— Чувствах се като идиот, но да — попитах ги. Факт е, че някой е минал оттук рано тази сутрин — и почти със сигурност това е бил убиецът. Спрял е точно на това място. Ако някой хеликоптер или пък най-големият кран на света не го е измъкнал, къде, по дяволите, е отишъл?!

— Значи… — започна да изброява Гърни — няма хеликоптери, няма въжета, нито тайни тунели…

— Точно така — прекъсна го Хардуик.

— Какви възможности ни оставя това?

— Никакви. Нищо, нищичко. Нито един скапан вариант! И не ми обяснявай, че след като е дошъл дотук, се е върнал по целия път обратно — като е пристъпвал заднишком, и то точно във всяка оставена вече стъпка, без да развали нито един отпечатък — с единствената цел да ни побърка тотално! — Хардуик предизвикателно погледна към Гърни, сякаш очакваше от него да предложи именно това. — Дори да беше възможно, а то не е, убиецът щеше да попадне на двамата, които вече са били на местопрестъплението — съпругата Кеди и гангстерът Пати.

— Тоест, това е невъзможно — спокойно отбеляза Гърни.

— Кое е невъзможно? — изръмжа Хардуик, готов да спори.

— Всичко — каза Гърни.

— За какво говориш, по дяволите?!?

— Успокой се, Джак. Трябва да намерим отправна точка, която да звучи смислено. Онова, което изглежда, че се е случило, не може да се е случило. Следователно онова, което сякаш се е случило, не се е случило.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че това не са отпечатъци от стъпки?

— Казвам ти, че бъркаме с начина, по който ги разглеждаме.

— Това стъпка ли е, или не е? — настоя Хардуик раздразнено.

— На мен ми прилича на стъпка — съгласи се Гърни.

— Тогава какво имаш предвид?

Гърни въздъхна.

— Не зная, Джак. Просто имам чувството, че задаваме погрешните въпроси.

Нещо в мекия му кротък тон промени отношението на Хардуик. В продължение на няколко секунди никой от тях не погледна другия, нито каза нещо. После Хардуик вдигна глава, сякаш се бе сетил нещо:

— За малко да забравя да ти покажа черешката на тортата! — Бръкна в страничния джоб на коженото си яке и извади от него един плик за събиране на доказателства.

През прозрачната пластмаса ясно се виждаше обикновеният бял лист, изписан с грижлив почерк и червено мастило.

— Не го вади! — нареди Хардуик. — Само го прочети.

Гърни постъпи, както му бе казано. После го прочете отново. И трети път, за да го научи наизуст.

— Нашето момче е, определено — потвърди Гърни и му върна плика. — Темата за отмъщението, осем стиха, последователна стъпка, изискан речник, идеална пунктуация, фин краснопис. Точно като другите — до един момент.

— До един момент?

— В това има нов елемент — указание, че убиецът мрази още някого, освен жертвата.

Хардуик погледна прибраната в плика бележка и се намръщи на предположението, че е пропуснал нещо важно.

— Кого? — попита.

— Теб — отвърна му Гърни и се усмихна за пръв път през този ден.

Глава 19 Отрепка

Беше нечестно от негова страна, разбира се, да си позволи така драматично да му разкрие, че убиецът вече се цели не само в Марк Мелъри, но и в Джак Хардуик. Затова, докато вървяха от свършващата в нищото следа обратно към местопрестъплението, той обясни, че явно извършителят сега е насочил част от враждебността си към полицаите, които разследват убийството. Предизвикателството съвсем не притесни Хардуик, напротив — зареди го с енергия. Войнственият блясък в очите му сякаш крещеше: „Дайте насам скапаното копеле!“.

А после Гърни го запита дали помни случая на Джейсън Стрънк.

— Че защо да го помня?

— Говори ли ти нещо името „Сатанинският Дядо Коледа“? Или както го бе нарекъл един друг медиен гений, „Канибалът Клаус“?

— Да бе, да! Много ясно, че го помня. Не беше някакъв истински канибал, само им отхапваше пръстите на краката.

— Така е, но това не бе всичко, нали?

Хардуик направи физиономия.

— Май си спомням, че след като им отхапваше пръстите, нарязваше телата и ги слагаше в найлонови торбички — много спретнато — после в кутии за коледни подаръци и ги пращаше по пощата. Така се отърваваше от тях. Не си създаваше проблеми да ги погребва.

— А дали случайно помниш на кого ги пращаше?

— Че това беше преди двайсет години! Аз дори не бях полицай тогава, четох за случая във вестника.

— Изпращаше ги на домашния адрес на детективите от отдел „Убийства“ в съответния район, където живееха жертвите.

— На домашния адрес? — Хардуик го изгледа ужасено.

Убийство, умерен канибализъм и накълцване с банциг — това би могло да бъде простено, но не и последното извращение.

— Той мразеше ченгетата — продължи Гърни. — Много обичаше да ги разстройва.

— Ясно ми е, че да получиш по пощата отрязан крак може да те разстрои.

— Особено неприятно е, когато съпругата ти отвори кутията.

Странната нотка привлече вниманието на Хардуик.

— Мамка му, това се е случило с теб! Изпратил ти е част от тяло и тя е отворила кутията?!

— Да.

— Мамка му! Заради това ли се разведе с теб?

Гърни го изгледа любопитно.

— Помниш, че първата ми съпруга се е развела с мен?

— Помня някои неща. Не такива, които съм прочел някъде — но ако някой ми каже нещо за себе си, никога не го забравям. Например знам, че си единствено дете, баща ти е роден в Ирландия, която е мразел, никога не ти е разказвал нищо за нея и е пиел твърде много.

Гърни само го гледаше.

— Разправи ми всичко това, докато работехме заедно по случая Пигърт.

Гърни не бе сигурен дали е по-притеснен, че е разкрил въпросните странности за семейството си, от това, че е забравил, че ги е споделил, или заради факта, че Хардуик все още ги помни.

Крачеха към къщата през ситния като прах сняг. От време на време се явяваше лек вятър, който вдигаше снега във въздуха и го завихряше под тъмнеещото небе. Гърни се опита да се отърси от мразовитите тръпки, които го пронизваха, и да се съсредоточи в настоящия проблем.

— За да се върна към казаното — продължи той, — последната бележка на убиеца е предизвикателство към полицията, а това би могло да се окаже важно развитие за случая.

Хардуик обаче бе от онзи тип хора, които биха следвали чуждата логика за степенуване на въпросите само ако имат желание за това.

— И заради това ли се е развела? Получила е оная работа на някоя от жертвите, опакована в кутия?

Гърни не беше длъжен, но реши да отговори:

— Имахме и много други проблеми. Бих могъл да ти предоставя списък със своите оплаквания — и доста по-дълъг с нейните. Но си мисля, че това бе последната капка. Беше шокирана, когато узна какво всъщност значи да си омъжена за ченге. На някои съпруги им трябва твърде много време. Моята получи откровение.

Бяха стигнали до патиото зад къщата. Двама експерти по уликите пресяваха снега около кървавото петно, което сега бе по-скоро кафяво, отколкото червено. След това изучаваха внимателно плочите на настилката, които бяха разкрили по този начин.

— Всъщност както и да е — заключи Хардуик с тон, който отхвърляше категорично нежеланото усложнение, — Стрънк беше сериен убиец, а този не прилича на такъв.

Гърни кимна, без да е напълно убеден. Наистина Джейсън Стрънк бе типичен сериен убиец, а който и да бе човекът, убил Марк Мелъри, за него определено не можеше да се каже същото. Стрънк не бе познавал жертвите си или пък ги бе познавал съвсем бегло. Можеше да се твърди, че не бе развивал каквито и да било „отношения“ или „връзки“ с тях. Избирал ги бе според това дали съответстват на определен тип външност и дали има достъп до тях, когато го завладееше необходимостта да действа — тоест, съвпадение на нужда и възможност. Убиецът на Мелъри, от друга страна, го бе познавал достатъчно добре, за да го измъчва с намеци за миналото му — достатъчно добре, за да предвиди какви числа биха му хрумнали при определени обстоятелства. Ясно показваше, че споделят лична история, че има лична връзка с жертвата си, която съвсем не бе характерна за масовите убийци. Нещо повече, нямаше съобщения за подобни убийства, които да са се случили наскоро — макар че това трябваше да бъде проверено по-подробно.

— Не прилича на сериен — съгласи се Гърни. — Съмнявам се, че ще започнеш да намираш палци в пощенската си кутия. Но има нещо смущаващо в това, че се обръща към теб, главния разследващ офицер, с „отрепка“.

Заобиколиха цялата къща, за да стигнат до предната врата — не искаха да нарушават работата на експертите, които събираха доказателства на патиото. Един цивилен полицай от шерифското управление стоеше на пост, за да контролира достъпа до жилището. От тази страна вятърът бе по-остър и той потропваше с крака и пляскаше една в друга ръцете си в ръкавици, за да се стопли малко.

Очевидното му неудобство изкриви усмивката, с която посрещна Хардуик.

— Дали няма да донесат кафе насам, как мислите?

— Нямам представа. Но се надявам — отговори Хардуик, като звучно подсмръкна, за да не му протече носът. Обърна се към Гърни. — Няма да те задържам още дълго. Само искам да ми покажеш бележките в кабинета, за които спомена. И да потвърдиш, че са всичките.

Голямата стара къща, от красивия си под от орехова дървесина до високия таван, бе изцяло тиха.

И повече от всякога миришеше на пари.

Глава 20 Семеен приятел

Ярък живописен огън бе разпален в изградената от камъни и тухли камина. Ароматът в стаята се подслаждаше от финия дим на горящото черешово дърво. Бледата, но контролираща се Кеди Мелъри бе седнала на дивана до дребен мъж на около седемдесет години, облечен в прекрасно ушит костюм.

Когато Гърни и Хардуик влязоха, мъжът се надигна от мястото си с учудваща за възрастта му лекота.

— Добър ден, господа — поздрави ги той. Говореше изискано, а интонацията му слабо напомняше за юга. — Аз съм Карл Смейл, стар приятел на Кеди.

— Аз съм главен следовател Хардуик, а това е Дейв Гърни, приятел на покойния съпруг на госпожа Мелъри.

— А, да — приятелят на Марк. Кеди точно ми разказваше за него.

— Съжаляваме за безпокойството — заяви Хардуик, докато оглеждаше стаята. Очите му се спряха на малкото бюро, разположено до стената срещу камината. — Трябва ни достъп до някои документи, които може би са свързани с престъплението и които вероятно се намират в това бюро. Госпожо Мелъри, извинявам се, че ви притеснявам с подобни въпроси, но имате ли нещо против да погледна?

Тя притвори очи. Не стана ясно дали изобщо е разбрала въпроса.

Смейл отново седна до нея, като постави длан на ръката й.

— Сигурен съм, че Кеди няма да възрази срещу това.

Хардуик се поколеба.

— Като… представител на госпожа Мелъри ли говорите?

Реакцията на Смейл бе почти незабележима — леко намръщване на носа, както би реагирала чувствителна жена на груба дума, произнесена на масата по време на официална вечеря.

Вдовицата отвори очи и заговори с тъжна усмивка:

— Сигурна съм, че оценявате колко труден е този момент за мен. Имам пълно доверие на Карл и разчитам напълно на него. Каквото и да каже, ще е по-умно от онова, което бих казала аз.

Хардуик обаче настоя:

— Господин Смейл ваш адвокат ли е?

Тя се обърна към Смейл с благоволение, което Гърни заподозря, че се дължи на погълнат валиум, и отвърна:

— Той е моят адвокат, моят представител в добро и зло, в болест и здраве — вече над трийсет години. Господи, Карл, това не е ли стряскащо?

Смейл отвърна с подобна на нейната носталгична усмивка, след което заяви на Хардуик с новопоявила се решителност в гласа:

— Моля, огледайте тази стая за каквито материали прецените, че са свързани с разследването ви. Разбира се, бихме желали да получим списък с нещата, които сметнете за необходимо да вземете.

Натъртването на думите „тази стая“ не се изплъзна от вниманието на Гърни. Смейл не предоставяше на полицията пълен достъп без разрешение за обиск. Това очевидно не бе убягнало и на Хардуик, ако можеше да се съди по мрачния поглед, който хвърли на изтупания човечец на дивана.

— Всички улики, които откриваме, се описват в докладната. — Тонът на Хардуик също разкриваше неизказано послание: „Не ви даваме списък с нещата, които искаме да вземем. Даваме ви списък с неща, които вече сме иззели“.

Смейл, който очевидно притежаваше способността да чува непроизнесени съобщения, се усмихна. Обърна се към Гърни и попита с провлачения си говор:

— Извинявайте, вие онзи Дейв Гърни ли сте?

— Със сигурност съм единственият, който майка ми е родила.

— Добре, добре… Легендарен детектив! Много ми е приятно да се запознаем.

Гърни, на когото винаги му ставаше неудобно от този тип разпознаване, не отговори нищо.

Тишината бе нарушена от Кеди Мелъри:

— Извинявам се, но имам ужасно главоболие и трябва да си полегна.

— Съчувствам ви — каза й Хардуик, — но ми трябва помощта ви за уточняването на някои подробности.

Смейл погледна загрижено клиентката си.

— Не може ли да почака един-два часа? Госпожа Мелъри очевидно изпитва силна болка.

— Въпросите ми ще отнемат само една-две минути. Повярвайте ми, не бих искал да се натрапвам, но едно отлагане би могло да създаде сериозни затруднения.

— Кеди?

— Всичко е наред, Карл. Сега или по-късно — всъщност няма значение. — Тя затвори очи. — Слушам ви.

— Съжалявам, че ви карам да мислите за тези неща — започна Хардуик. — Имате ли нещо против да седна тук? — той посочи към креслото, което бе по-близо до Кеди.

— Моля, заповядайте… — Очите й все още бяха затворени.

Той се настани на ръба на стола. Да разпитва наскоро претърпелите загуба бе трудно за всяко ченге. Обаче Хардуик не изглеждаше особено притеснен от задачата.

— Искам още веднъж да повторите нещо, което ми казахте тази сутрин. Трябва да съм сигурен, че съм разбрал правилно. Споменахте, че телефонът е звъннал малко след един сутринта — а вие и съпругът ви сте спели по това време?

— Да.

— А знаете колко е бил часът, защото…?

— Погледнах часовника. Зачудих се кой ли ни се обажда в този късен час.

— И отговори съпругът ви?

— Да.

— Какво каза?

— Каза „Ало, ало, ало“ — три или четири пъти. После затвори.

— Спомена ли ви дали човекът от другата страна изобщо е казал нещо?

— Не.

— А няколко минути по-късно сте чули вика на животно в гората?

— Крясъка.

— Крясък?

— Да.

— Каква разлика правите между „крясък“ и „вик“?

— Вик… — Тя замлъкна и силно прехапа долната си устна.

— Госпожо Мелъри?

— Дълго ли ще продължи това? — поинтересува се Смейл.

— Просто искам да разбера какво е чула.

— Викът е нещо по-човешко. Вик — аз извиках, когато… — Тя примигна, сякаш за да изкара от окото си прашинка, после продължи: — Това беше някакво животно. Само че не в гората. Прозвуча доста по-близо до къщата.

— Колко време продължи викът — не, крясъкът?

— Минута или две, не съм съвсем сигурна. Спря, когато Марк слезе долу.

— Каза ли ви той какво смята да прави?

— Каза, че ще провери какво е. Това бе всичко. Той просто… — Тя спря да говори и започна да си поема въздух на бавни, дълбоки глътки.

— Съжалявам, госпожо Мелъри. Няма да ви отнема още много време.

— Той просто искаше да види какво е, нищо повече.

— Чухте ли нещо друго?

Тя постави ръка на устата си, като придържаше челюстта и бузите си, опитвайки се да запази контрол — поне донякъде. Червено-бели петна се появиха под ноктите й, толкова силно стискаше. Когато проговори, думите бяха приглушени от ръката й:

— Почти бях заспала отново, но чух нещо — някакво шляпване, все едно някой беше плеснал с ръце. Това е всичко. — Тя продължи да придържа лицето си, сякаш натискът бе единствената й утеха.

— Благодаря ви — каза Хардуик и се надигна от креслото. — Ще се постараем вмешателството да е минимално. Единственото, което ще направя засега, е да проверя какво има в това бюро.

Кеди Мелъри вдигна глава и отвори очите си. Ръката й падна в скута й, а след нея върху бузите й останаха ясни следи от пръсти.

— Господин следовател — промълви с немощен, но решителен глас, — вземете каквото е необходимо, но моля ви, зачитайте уединението ни. От пресата са безотговорни. Наследството на съпруга ми е от изключително значение!

Глава 21 Приоритети

— Ако затънем в тая поезия, ще има да си гоним опашките цяла година! — възкликна Хардуик. Произнесе думата „поезия“, сякаш беше най-гадното възможно тресавище.

Бележките от убиеца бяха наредени на голяма маса, разположена в средата на основната лекционна зала в института. На масата се бе разположил екипът криминални следователи — това бе мястото, избрано за отправна точка на напрегнатата начална фаза на разследването, тази на терен. Тук беше първото писмо от „Х. Арибда“, състоящо се от две части: в едната бе свръхестественото предсказание на числото, което Мелъри ще избере, а в другата — искането за 289.87 долара, с които да покрие разходите за откриването му. Следваха трите все по-заплашителни стихотворения, в реда, в който бяха пристигнали по пощата. (Третото от тях бе онова, което Мелъри бе поставил в малка найлонова торбичка за съхраняване на храна — за да запази отпечатъците, както бе обяснил на Гърни.) После идваха върнатият чек на Мелъри на стойност 289.87 долара, заедно с бележката от Грегъри Дърмот, че на този адрес няма „Х. Арибда“; стихотворението, продиктувано по телефона от убиеца и записано от секретарката на Мелъри; запис (на касета) на телефонния разговор с Мелъри от същата вечер, по време на който Мелъри споменаваше числото деветнайсет; писмото, открито в пощенската кутия на института, което предвиждаше, че числото, избрано от Мелъри, ще е именно деветнайсет; и накрая — последното стихотворение, открито върху трупа. Това бе наистина забележително количество доказателствен материал.

— Знаете ли нещо за тази торбичка? — запита Хардуик. Беше точно толкова ентусиазиран по отношение на пликчето, колкото и от поезията.

— По това време Мелъри вече бе сериозно изплашен — обясни Гърни. — Заяви ми, че се е опитал да запази пръстовите отпечатъци.

Хардуик поклати глава.

— Всичко това е заради оня скапан сериал, „От местопрестъплението“! Найлонът изглежда като висока технология, сравнен с хартията. Обаче като поставиш улика в такъв плик, влагата вътре предизвиква появата на плесен и я унищожава. Задници!

Едно униформено ченге с измъчен вид и със значка на шапката си на полицейското управление в Пиъни бе застанало на вратата.

— Какво? — тросна се Хардуик, сякаш предизвикваше посетителя да го замери с новия проблем.

— Лабораторният ви екип се нуждае от достъп. Става ли?

Хардуик кимна, обаче вниманието му вече се бе върнало към колекцията римувани заплахи, наредени на масата.

— Спретнат, красив почерк — отбеляза той, а лицето му се сбърчи от отвращение. — Как мислиш, Дейв? Дали си имаме работа с някоя бавачка със склонност към убийства?

Минута по-късно лабораторните техници се появиха в залата с пликовете си за улики, един лаптоп и портативна машина за етикети, с които да маркират всички предмети, понастоящем временно изложени на масата.

Хардуик настоя да се направят фотокопия на всеки лист, преди да бъдат изпратени в лабораторията по съдебна медицина в Олбъни за проверка на налични отпечатъци и анализ на почерка, хартията и мастилото. Инструкциите бяха да се обърне специално внимание на бележката, оставена върху тялото.

Гърни внимаваше да не се набива на очи, докато наблюдаваше действията на Хардуик в ролята му на главен следовател, който отговаря за насоката на цялото разследване. Дали един случай щеше да се проточи с месеци, или дори години, често зависеше почти изцяло от начина, по който водещият разследването се бе справил със задачата си в ранните часове на действие. Според Гърни Хардуик се представяше наистина много добре. Проследи как той преглежда документираното от фотографа, за да се увери, че са заснети всички части от имота, които имаха отношение към случая, включително важните места като входовете и изходите, всички стъпки и видими физически улики (градинският стол, цигарените фасове, счупената бутилка), самото тяло с точното разположение, в което е било заварено, както и прогизналият от кръв сняг наоколо. Хардуик нареди на фотографа да уреди и снимки от въздуха на цялото имение и околностите му, което не беше обичайна процедура, но предвид обстоятелствата — и в частност стъпките, водещи в нищото — определено имаше смисъл да се направи. После Хардуик провери дали двамата млади детективи са извършили поверените им разпити на свидетелите. Срещна се с главния лабораторен техник, за да прегледа списъка с открити улики, а след това накара един от детективите да се обади за куче-следотърсач, което да проследи миризмата на следващата сутрин — това бе знак за Гърни, че Хардуик е силно обезпокоен от проблема с отпечатъците от стъпки. Накрая провери регистъра, воден от полицая на главната порта за дошлите и напусналите местопрестъплението, за да се увери, че сред тях няма неупълномощени лица. След като бе наблюдавал как Хардуик възприема и оценява, поставя приоритети и насочва, Гърни стигна до заключението, че човекът все още действа толкова компетентно и способно, колкото и при случая, който бяха разследвали заедно преди години. Наистина бе наежено и темпераментно копеле, но не можеше да му се отрече, че е ефективен.

В четири и петнайсет Хардуик му каза:

— Беше дълъг ден, а на теб дори не ти се плаща. Защо не се прибереш във фермата си? — След което със закъснение, като че му бе хрумнало изневиделица, добави: — Имах предвид, че ние не ти плащаме. Семейство Мелъри плащаха ли ти? Мамка му, обзалагам се, че е така! Прочутите таланти не излизат евтино.

— Нямам разрешително. Не бих могъл да взема пари, дори и да исках. Освен това, да работя като частен детектив срещу заплащане е последното нещо, което имам желание да правя.

Хардуик го стрелна с недоверчиво изражение.

— Всъщност мисля да се възползвам от предложението ти и да се прибера.

— Би ли минал през окръжното управление утре около обяд?

— Какъв е планът?

— Две неща. Първо, трябват ни показанията ти — историята на взаимоотношенията ти с жертвата, старата отпреди години и сегашната. Наясно си с протокола. Второ, бих искал да присъстваш на една среща — ориентировъчна среща, трябва всички да се стиковаме. Предварителните доклади за причината за смъртта, разпитите на свидетели, кръв, отпечатъци, оръжие на убийството и така нататък. Първоначални теории, подреждане на задачите по важност, следващи стъпки. Човек като теб може да е от голяма полза, да ни покаже правилната посока и да предотврати пилеенето на парите на данъкоплатците. Ще е престъпление да не споделиш гения на големия град с нас, леваците от село. Утре по обяд. Добре ще е, ако направо си донесеш показанията.

Тоя човек постоянно се правеше на умник. Това сякаш определяше мястото му в света: Умникът Хардуик, Отдел по тежки престъпления, Бюро за криминални разследвания, Щатска полиция на Ню Йорк. Но Гърни усети под димната завеса на изръсените глупости, че Хардуик наистина желае помощта му за този случай, който ставаше все по-странен с всяка изминала минута.

През по-голямата част от пътя към вкъщи той шофираше, без изобщо да забелязва заобикалящата го природа. Чак когато се изкачи в по-високия край на долината и мина покрай магазина на Абелард в Дилуид осъзна, че облаците, които по-рано през деня бяха надвиснали над земята, се бяха разнесли. На тяхно място забележителен залез осветяваше западната страна на хълмовете. Покритите със сняг ниви от двете страни на криволичещата река бяха окъпани в такива невероятни цветове, че очите му се разшириха при гледката. А после с изненадваща бързина кораловочервеното слънце се скри зад насрещния рид и блясъкът угасна. Дърветата, останали без листа, отново бяха черни, снегът — девствено бял.

Когато наближи завоя към дома си, вниманието му бе привлечено от един гарван, кацнал на банкета на пътя. Гарванът бе застанал на нещо, което го издигаше с десетина сантиметра над нивото на настилката. Когато се изравни с него, го огледа по-добре: беше кацнал върху един мъртъв опосум. Странното в случая бе, че независимо от обичайната предпазливост на гарваните, той нито отлетя, нито показа какъвто и да е признак на безпокойство при преминаването на колата. Остана неподвижен и сякаш потънал в очакване, заради което странната картина приличаше на уловен сън.

Гърни отби по пътя към дома и превключи скоростите за бавното, с много завои, изкачване. Умът му бе зает с образа на черната птица върху мъртвото животно в падащия здрач: наблюдаваща, чакаща.

Разстоянието от разклона до имота на Гърни беше малко повече от три километра — или пет минути. По времето, когато достигна тесния селски път, който водеше от плевнята към къщата, въздухът бе станал по-сив и по-студен.

Паркира по-близо до къщата, отколкото правеше обикновено, вдигна яката си, за да се предпази от студа, и побърза към задната врата.

В момента, в който влезе в кухнята, отбеляза особеното празно звучене на помещението, което показваше, че Маделайн я няма. Около нея като че съществуваше някакъв тих шум, жужене на електрическо поле, чиято енергия изпълваше пространството, когато тя бе в него, и оставяше осезаема празнота, когато не беше.

Във въздуха имаше и още нещо, остатък от сутрешните емоции, мрачното присъствие на кутията от мазето, кутията, която все още си седеше на масичката за кафе в сенчестия ъгъл на стаята с все така недокосната панделка.

След като мина през банята и се преоблече, той се насочи към кабинета си и провери съобщенията на телефонния секретар. Имаше само едно. Гласът бе на Соня — изтъкан от коприна и звучащ като мелодията на виолончело: „Здравей, Дейвид. Имам един клиент, който е очарован от работата ти. Казах му, че скоро ще завършиш нов портрет, и бих искала да му кажа кога ще е наличен. «Очарован» въобще не е прекалено силна дума в случая, а освен това парите явно не са проблем. Обади ми се веднага, щом успееш. Трябва да измислим заедно как да се възползваме от ситуацията. Благодаря, Дейвид“.

Тъкмо бе започнал да набира в отговор, когато чу, че задната врата се отваря и след това затваря. Натисна копчето „стоп“, за да прекъсне обаждането, и подвикна:

— Ти ли си?

Отговор нямаше, което го подразни.

— Маделайн! — повика той по-силно, отколкото бе необходимо.

Чу гласа й, но той бе прекалено слаб, за да различи думите. Беше с онази честота, която, изпаднал в някое от злобните си настроения, той класифицираше като „пасивно-агресивно ниска“. Първата му реакция бе да остане в кабинета, но това му се стори инфантилно, така че отиде в кухнята. Маделайн се обърна към него от мястото до закачалките за палтата, където бе оставила оранжевото си яке. По рамената на якето все още проблясваха остатъци от сняг, което означаваше, че е вървяла пеша през боровата гора.

— Навън е тооолкова красиво! — проточи тя. Качулката на якето бе сплескала гъстата й кафява коса. Сега, като прекара пръсти през нея, тя бухна красиво. Отиде в килера, излезе след минута и започна да оглежда плотовете за готвене.

— Къде си сложил ядките хикория5?

— Какво?!

— Не те ли помолих да купиш хикория?

— Не мисля.

— Може и да не съм го направила. А може ти да не си ме чул?

— Нямам представа — отговори й той. Определено се затрудняваше да впише темата сред нещата, които в момента занимаваха ума му. — Ще взема утре.

— Откъде?

— От магазина на Абелард.

— В неделя?

— Нед… о, да — затворено е. За какво са ти?

— Ще правя десерта.

— Какъв десерт?

— Елизабет ще направи салатата и ще изпече хляб, Джан ще приготви чилито, а аз ще направя десерта. — Очите й потъмняха. — Забравил си, нали?

— Ще идват тук утре?

— Точно така.

— По кое време?

— Това има ли значение?

— Трябва да отнеса писмените си показания на следователите от екипа по криминални разследвания.

— В неделя?

— Това е разследване на убийство — каза го монотонно, с надеждата да не прозвучи саркастично.

Тя кимна.

— Значи няма да те има цял ден?

— Част от деня.

— Колко голяма част?

— Господи! Знаеш много добре как протичат тези неща.

Тъгата и гневът, които се бореха в очите й, разтревожиха Гърни повече, отколкото би го направила реална плесница.

— Тоест, предполагам, че утре ще се върнеш, когато се върнеш, и може би ще се присъединиш към нас за вечеря, а може би не — заключи тя.

— Трябва да отнеса подписаните си показания като свидетел на предисторията на престъплението в случай за убийство. Това не е нещо, което да искам да правя! — Гласът му рязко се повиши, думите изскачаха, сякаш ги плюеше по нея. — Има някои неща в живота, които трябва да свършим. Това е дълг към закона — не въпрос на предпочитания. Не аз съм писал проклетия закон!

Тя го гледаше с умора, толкова неочаквана и шокираща, колкото и неговата ярост.

— Ти все още не разбираш, нали?

— Да разбирам кое?

— Че умът ти е така обсебен от убийствата и тежките телесни повреди, кръвта и чудовищата, лъжците и психопатите, че просто няма никакво място за каквото и да било друго.

Глава 22 Нека да се изясним

Цели два часа от тази нощ прекара в писане и редактиране на показанията си. Текстът, който сътвори в крайна сметка, просто изброяваше — без прилагателни, чувства и мнения — фактите от познанството му с Марк Мелъри, включително неособено близките им приятелски отношения в колежа и по-скорошните им контакти, започнали с имейла на Мелъри с молбата да се видят и завършили с категоричния му отказ да отнесе въпроса до полицията.

Изпи две големи чаши силно кафе, докато съчиняваше показанията, и в резултат спа зле. Студ, сърбеж, потене, жажда и идваща на приливи и отливи болка, която се разхождаше ту по единия, ту по другия му крак — редицата неудобства, изпитани през тази нощ, спомагаха появяването на неприятни и дори враждебни мисли, особено такива, свързани с болката, която бе забелязал в очите на Маделайн.

Знаеше, че се дължи на усещането й за това, какви са приоритетите му. Тя се оплакваше, че когато ролите в живота му стигаха до сблъсък, детективът Дейв винаги надвиваше и изместваше съпруга Дейв. Оттеглянето му от професията не бе променило нищо. Ясно бе, че се е надявала, че нещо ще се промени, може би дори бе вярвала в това. Само че как би могъл да спре да бъде онова, което е? Колкото и да го бе грижа за нея, колкото и да искаше да е с нея и да е щастлива, как би могъл да се превърне в нещо, което не е? Умът му работеше невероятно добре по един определен начин и най-голямото признание и задоволство в живота му се дължеше на прилагането на тази интелектуална дарба. Имаше изключително логичен мозък и идеално настроен за улавяне на несъответствия радар. Тези качества го превръщаха в наистина забележителен детектив. Те също така създаваха преградата от абстракции, която му позволяваше да запази разумна дистанция от ужасите в професията си. Другите ченгета имаха други прегради — алкохол, братска солидарност, убиващ сърцето цинизъм. Щитът на Гърни бе способността му да възприема ситуациите като интелектуални предизвикателства, а престъпленията — като уравнения, които трябва да се решат. Такъв беше. Не бе нещо, което би могъл да спре да представлява, само като се оттегли. Или поне до този извод беше стигнал, когато най-накрая успя да заспи — час преди разсъмване.

На около 100 километра източно от Уолнът Кросинг и на 15 след Пиъни, на един склон, от който се виждаше река Хъдсън, беше разположено Главното полицейско управление на окръга. Приличаше на новоиздигната крепост от сив камък. С масивния си строеж и тесни прозорци изглеждаше така, сякаш би надживяла и апокалипсиса. Гърни се зачуди дали архитектурното решение не е повлияно от истерията покрай единайсети септември, заради която бял свят бяха видели и много по-малоумни проекти от непревзимаемо полицейско управление. Вътре флуоресцентната светлина увеличаваше ефекта от суровия вид на детекторите за метал, системата от камери, куршумоустойчивата кабинка на пазача и лъснатия до блясък бетонен под. Имаше и микрофон, с който да се свърже човек с пазача в будката — която впрочем приличаше повече на контролна зала, тъй като в нея бяха разположени мониторите за камерите от системата за сигурност. Светлините придаваха студен блясък на всички твърди повърхности, а на лицето на пазача — уморен вид. Дори безцветната му коса изглеждаше още по-изтощена и без блясък от неестественото осветление. Той самият имаше вид на някой, който всеки миг ще повърне. Гърни устоя на желанието да го попита дали е добре и вместо това съобщи на микрофона:

— Дейвид Гърни. Тук съм за среща с Джак Хардуик.

Пазачът пъхна през тесния процеп на стъклената стена, която ги разделяше, един временен пропуск за сградата заедно с бланка за посетители, която да попълни. Вдигна телефона, провери нещо в списък, залепен с тиксо от неговата страна на гишето, набра четирицифрен вътрешен номер, произнесе няколко думи, които Гърни не чу, след което постави обратно телефонната слушалка на мястото й. Малко по-късно една сива стоманена врата в стената точно до кабинката му се отвори и се появи същият цивилен полицай, който го бе съпроводил предния ден в института. Той направи знак на Гърни, без да показва да го е разпознал, и го поведе по безличния сив коридор към друга метална врата, която отвори.

Влязоха в голяма зала за конференции без никакви прозорци. Целта на последното очевидно бе да предпази участващите в съвещание от парчетата летящо стъкло при евентуална терористична атака. Гърни изпитваше лека форма на клаустрофобия — мразеше помещения без прозорци и мразеше архитектите, които проектираха такива. Лаконичният му гид се отправи директно към термоса за кафе в другия край на стаята. Повечето от местата край продълговатата съвещателна маса вече бяха запазени: на облегалките на четири от тях висяха якета, а три от останалите бяха запазени по общоприетия начин — бяха ги облегнали напред върху масата, а задните им крака стърчаха във въздуха. Гърни свали лекото яке, с което бе облечен, и го постави на облегалката на един от свободните столове.

Вратата се отвори и влезе Хардуик, следван от прилежна и работлива на вид червенокоса жена в безполов костюм, която носеше лаптоп и дебела папка, както и от втория двойник на Том Круз, който се насочи към приятелчето си при кафето. Жената се отправи към един от незаетите столове и постави нещата си на масата пред него. Хардуик се приближи към Гърни, а лицето му изразяваше нещо средно между очакване и презрение.

— Получаваш специално отношение, момчето ми — прошепна му дрезгаво. — Нашето момче-чудо, най-младият окръжен прокурор в историята на окръга, ще ни направи честта да присъства на днешното съвещание.

Гърни отново усети враждебната си реакция към Хардуик, която бе прекалено силна в сравнение с безсмислената язвителност на другия мъж. Въпреки усилието си да не я показва, усещаше, че говори през стиснати устни:

Неговата намеса в случай като този не би ли трябвало да се очаква?

— Не съм казал, че не съм я очаквал! — изсъска Хардуик. — Само казах, че получаваш специално внимание. — Той погледна към трите наклонени напред стола и обяви, без да се обръща конкретно към никого: — „Троновете на тримата мъдреци.“

И веднага след забележката му вратата се отвори и влязоха трима мъже.

Хардуик шепнешком обясни над рамото на Гърни кои са. Последният реши, че Хардуик си е сбъркал призванието — имаше невероятната способност да говори, без да мърда устните си. Вентрилоквист би било добър избор на професия.

— Капитан Род Родригес, официозен мухльо — прошепна безтелесният глас, когато тантурест мъж с маниери и тен на паркетен лъв, неадресирана към никого усмивка и злобни очи пристъпи в помещението и задържа вратата за по-високия мъж зад себе си — мършав пъргав тип, чийто поглед пробяга из стаята, без да се спира за повече от секунда върху когото и да било. — Окръжен прокурор Шеридън Клайн — продължи шепотът. — Иска да бъде губернатор Клайн.

Третият мъж, който се промъкваше зад Клайн, преждевременно оплешивял и излъчващ чара на студено кисело зеле, беше „Щимел, главният помощник на Клайн.“

Родригес ги насочи към килнатите столове, като подчертано предложи средния на Клайн, който пък от своя страна прие това съвсем нормално. Щимел седна от лявата му страна, а Родригес — от дясната. След това Родригес изгледа останалите хора в стаята през очилата си с тънки телени рамки. Безукорно коафираната черна коса, която украсяваше ниското му чело, очевидно бе боядисана. Той няколко пъти рязко почука по масата с кокалчетата на пръстите си и се огледа, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи.

— По програма тази среща започва в дванайсет на обяд, а според часовника е точно дванайсет. Ако нямате нищо против, бихте ли заели местата си…?

Хардуик седна до Гърни. Групата около термоса за кафе се върна на масата и след половин минута всички бяха седнали на столовете си.

Родригес още веднъж ги огледа кисело, сякаш да подскаже, че на истинските професионалисти не би им отнело толкова време да извършат подобно просто действие. Като видя Гърни, устата му се изви в нещо, което можеше да бъде както кратка усмивка, така и намръщване. Сърдитото му изражение стана още по-мрачно при вида на един празен стол. След това продължи:

— Няма нужда да ви казвам, че убийството, което ни се падна да разследваме, е с висока степен на обществен интерес. Тук сме, за да се уверим, че всички сме тук. — Той замълча, сякаш с цел да провери кой е в състояние да оцени дзен-мъдростта му. После я преведе за по-глупавите: — Тук сме, за да се уверим, че сме се стиковали и сработили още от ден първи на този случай.

— Ден втори — измърмори Хардуик.

— Моля? — сепна се Родригес.

Близнаците Круз си размениха еднакво озадачени погледи.

— Днес е ден втори, сър. Вчера беше ден първи, сър, и беше супер скапан, вярвайте ми!

— Мисля, е очевидно, че говорех фигуративно. Мисълта ми е, че трябва да сме на една вълна от самото начало на този случай. Всички трябва да маршируваме под един и същи барабанен ритъм. Сега достатъчно ясен ли съм?

Хардуик кимна невинно. Родригес направи истинско шоу от начина, по който се извърна от него, и започна да отправя коментарите си към по-сериозните хора на масата.

— От малкото, което знаем до този момент, случаят обещава да е труден, сложен, деликатен и потенциално сензационен. Съобщиха ми, че жертвата е известен автор и лектор. Семейството на съпругата му се смята за изключително богато. Клиентелата на Института Мелъри включва някои много заможни, упорити и склонни да създават проблеми типове. Всяко едно от тези неща би могло да създаде истински медиен цирк. А като съберем и трите, се получава грандиозно предизвикателство. Четирите ключови фактора да успеем ще бъдат следните: организация, дисциплина, комуникация — и отново комуникация. Каквото видите, чуете или заключите, е напълно безполезно, ако не е правилно записано и докладвано. Комуникация и пак комуникация! — Той се огледа за пореден път, като най-дълго спря погледа си върху Хардуик, разпознавайки в него — и без с това да е проявил кой знае каква прозорливост — основния нарушител на правилата за записване и докладване на информацията. Хардуик изучаваше едно голямо петно на опакото на дясната си ръка.

— Не обичам хора, които заобикалят правилата — подчерта Родригес. — Те в крайна сметка причиняват повече проблеми, отколкото онези, които направо ги нарушават. Тези, които заобикалят правилата, настояват, че го правят, за да си свършат работата. А истината е, че го правят за собствено удобство. Липсва им дисциплина, а липсата на дисциплина разрушава организациите. Така че ме чуйте, хора — и то добре. В този случай ще следваме правилата. Всички правила. Ще използваме справките и пълните списъци. Ще попълваме докладите си с всички подробности. Ще ги подаваме навреме. Всичко ще минава по законните канали. Всеки правен въпрос ще бъде консултиран с окръжния прокурор Клайн, преди — повтарям, преди — да се предприеме действието, свързано с този въпрос. Комуникация, комуникация и пак комуникация!

Запрати думите по тях като че ли бяха артилерийски снаряди, изстреляни по вражеска позиция. След като прецени, че цялата съпротива е потушена, той се обърна към окръжния прокурор, който бе изслушал с нарастващо нетърпение речта му. Сега говореше по съвсем друг начин, с безкрайно уважение и сладко като мед:

— Шеридън, знам, че си поел личен ангажимент да участваш през цялото време в този случай. Има ли нещо, което да желаеш да кажеш на нашия екип?

Клайн се усмихна широко с нещо, което от по-голямо разстояние би могло да се сбърка с топлина. Отблизо прозираше полираният нарцисизъм на политик.

— Единственото, което ще кажа, е, че съм тук, за да помагам. По всеки начин, по който мога. Вие, момчета, сте професионалисти. Обучени, опитни, талантливи професионалисти. Познавате си работата. Това шоу е ваше. — Намек за кикотене стигна до ухото на Гърни. Родригес примигна. Възможно ли бе Родригес да е така добре настроен към честотата на Хардуик? — Но съм съгласен с Род. Това може да се превърне в цирк, в шоу, прекалено трудно за контролиране. Със сигурност ще се появи по телевизията — и много хора ще го гледат. Подгответе се за търсещи сензация заглавия от типа „Кърваво убийство на Ню Ейдж гуру“. Независимо дали ви харесва, или не, господа, този случай е кандидат за вестникарски фурор. Не искам да заприличаме на задниците в Колорадо, които прецакаха случая с Джон Бенет, нито на онези в Калифорния, които провалиха случая Симпсън. Ще се окажем с много топки във въздуха, а ако започнат да падат, ще стане голяма каша. Тези топки…

Любопитството на Гърни за това как ще бъдат разположени, в крайна сметка остана незадоволено. Натрапчива мелодия на мобилен телефон накара Клайн да замлъкне и привлече вниманието на всички, предизвиквайки у тях различна степен на раздразнение. Родригес наблюдаваше как Хардуик бавно бърка в джоба си, вади от него оскърбителния апарат и произнася сериозно мантрата на капитана отпреди малко: „Комуникация, комуникация и пак комуникация!“. После натисна бутона за разговор и каза:

— Хардуик слуша… Продължавай… Къде? Съвпадат с обувките?… Някакви признаци как са се озовали там? Някаква представа защо го е направил?… Добре, отнесете ги в лабораторията по възможно най-бързия начин!… Няма проблем. — Натисна бутона за край на разговора и замислено се зазяпа в телефона.

— Е? — запита Родригес, чийто поглед леко се бе смекчил под влияние на любопитството.

Хардуик адресира отговора си към червенокосата жена с безполовия костюм, която бе отворила лаптопа си на масата и го гледаше в очакване:

— Новини от местопрестъплението. Открили са обувките на престъпника — или поне някакви туристически обувки, които съвпадат с отпечатъците, които започваха от тялото. В момента ги транспортират към хората ти в лабораторията.

Червенокосата кимна и започна да пише нещо.

— Мисля, че ти каза, че следите отиват до средата на нищото и изчезват там — каза Родригес, като че бе хванал Хардуик в някаква измама.

— Да — отговори Хардуик, без да го поглежда.

— Е, тогава къде са открили тези обувки?

— По средата на същото нищо. На едно дърво близо до мястото, където свършваха следите. Висели на един клон.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че твоят убиец се е покатерил на някакво дърво, свалил си е обувките и ги е оставил там?

— Така изглежда.

— Ами… къде… Исках да кажа, какво е направил след това?

— Нямаме ни най-бегла идея, мамка му! Може би обувките ще ни насочат в правилната посока.

Родригес се разсмя рязко; смехът му напомняше за лай.

— Да се надяваме, че все нещо ще го стори. А междувременно, да се върнем към набелязания дневен ред! Шеридън, мисля, че те прекъснаха.

— С топките му във въздуха — долетя шепотът на вентрилоквиста.

— Не точно прекъснат — отговори Клайн с усмивка, която казваше „мога да превърна всяко нещо в свое преимущество“. — Истината е, че бих предпочел да слушам — особено когато новините идват от мястото на събитието. Колкото по-добре схващам проблема, толкова повече помощ мога да окажа.

— Да бъде както желаеш, Шеридън. Хардуик, и без това привлече вниманието на всички. Можеш да ни предоставиш и останалите факти — толкова кратко, колкото е възможно. Окръжният прокурор щедро ни отделя от времето си, но е много зает човек. Постарай се да не го забравяш.

— Добре, дечурлига, чухте човека! Ето сбитата, под формата на компресиран файл, версия, ще я чуете само веднъж. Така че не блейте и не задавайте въпроси. Слушайте!

— Леле! — Родригес вдигна и двете си ръце. — Не бих искал никой да се чувства възпрепятстван да задава въпроси.

— Това беше фигуративно казано, сър. Просто не искам да задържам тук окръжния прокурор по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо. — Уважението, с което произнесе титлата на Клайн, бе съвсем леко пресилено, точно колкото да намекне, че има обида, която обаче да остане безопасно неопределена.

— Добре, добре — каза Родригес с нетърпелив жест. — Продължавай.

Хардуик започна плавно да рецитира наличните данни:

— Три до четири седмици преди убийството жертвата получава няколко писмени съобщения с притеснителен или заплашителен тон, както и две телефонни обаждания, едното от които прието и написано на ръка от секретарката на Мелъри, а другото — прието и записано от самата жертва. Ще ви предоставим копия от тези съобщения. Съпругата на жертвата, Касандра (наричана още Кеди), съобщи, че в нощта на убийството тя и съпругът й били разбудени от телефонно обаждане. Отсреща затворили.

Докато Родригес още си отваряше устата, Хардуик отговори на очаквания въпрос:

— Свързали сме се с телефонната компания, която ще ни даде достъп до наземната стационарна линия и записите от клетъчния телефон от нощта на убийството, както и тези от времето около предишните две обаждания. Въпреки това, като се има предвид до каква степен е планирано изпълнението на това престъпление, много ще се учудя, ако извършителят е оставил телефонна следа, която да може да се проследи.

— Ще видим — закани се Родригес.

Гърни реши, че капитанът е човек, чиято най-важна цел е да покаже, че контролира всяка ситуация или разговор, в които участва.

— Да, сър! — отривисто каза Хардуик със същото преувеличено страхопочитание — твърде неуловимо, за да се хване някой за него — което бе усъвършенствал. — Във всеки случай няколко минути по-късно били обезпокоени от звуци в близост до къщата — звуци, които тя описва като животински крясък. Когато се върнах и я попитах отново, тя обясни, че си е помислила, че се бият миещи мечки. Съпругът й отишъл да провери какво става. Минута по-късно тя чула онова, което определя като „приглушено плясване с ръце“, скоро след което тя излязла да провери. Открила съпруга си да лежи отвън на патиото точно пред вратата. Кръв се леела от раните на врата му и напоявала снега. Изпищяла — или поне смята, че го е направила — опитала се да спре кървенето, не успяла, изтичала обратно в къщата и се обадила на 911.

— Знае ли се дали е променила позицията на тялото, когато се е опитала да спре кървенето? — Родригес накара въпроса да прозвучи подвеждащо.

— Казва, че не може да си спомни.

Родригес бе настроен скептично.

— Аз й вярвам — подчерта Хардуик.

Родригес сви рамене по начин, който разкриваше колко малко цени мнението на други хора.

Като погледна бележките си, Хардуик продължи лишения си от емоции разказ:

— Първи са пристигнали полицаите от Пиъни, последвани от редник Калвин Максън от местното военно поделение. Свързаха се с екипа за криминални разследвания в 1:56 часа сутринта. Аз пристигнах на местопрестъплението в 2:20 сутринта, а от съдебна медицина — в 3:25 сутринта.

— А като заговорихме за Трешър, той къде е? — запита гневно Родригес. — Обади ли се на някого да предупреди, че ще закъснее?

Гърни огледа дългата редица лица на масата. Всички те явно дотолкова бяха свикнали със странното име на съдебния лекар, че въобще не реагираха. Всъщност и никой не се заинтересува от въпроса — което предполагаше, че докторът е от тези хора, които винаги закъсняват. Родригес се втренчи във вратата на конферентната зала, през която Трешър трябваше да е влязъл (преди десет минути). Личеше си, че все повече се ядосва заради това, че нарушават разписанието му.

А после — като че стаен в коридора и чакал капитанът да кипне — вратата се отвори и в стаята хлътна един висок кльощав мъж. Под мишница стискаше куфарче, а в ръката си — голяма чаша кафе. Освен това очевидно бе по средата на разговора си с някого:

— … забавяне на строежа, а хората работят. Ха! Или поне така изглежда. — Той се усмихна леко на няколко души подред. — Явно думата „работят“ означава да седиш и да си чешеш чатала! И то — дълго и напоително. Нито копаят, нито павират — или поне аз не забелязах да го правят. Сбирщина некадърни простаци, които блокират движението по пътя! — Той надникна над килнатите си на една страна очила към Родригес. — Предполагам, че дори щатската полиция не би могла да стори нищо по въпроса, а, капитане?

Родригес отговори с уморената усмивка на сериозен човек, който е принуден да се разправя с идиоти.

— Добър ден в този прекрасен следобед, доктор Трешър!

Трешър остави куфарчето и кафето си на масата пред единствения незает стол. Погледът му пробяга из стаята и се спря на окръжния прокурор.

— О, здравей, Шеридън! — възкликна не без изненада. — Захващаш се отрано с този, а?

— Имаш ли нещо интересно за нас, Уолтър?

— Всъщност, да. Поне една малка изненада.

В явен опит да задържи в свои ръце управлението на срещата, Родригес се захвана абсолютно ненужно да подклажда вече горящ огън:

— Слушайте, хора, виждам как можем да накараме закъснението на доктора да работи за нас. Досега слушахме резюме на събитията около откриването на тялото. Последният факт, който чух, засягаше пристигането на съдебния лекар на сцената. Ами — съдебният лекар тъкмо дойде тук — така че защо не включим неговия доклад директно в разказа?

— Страхотна идея! — отбеляза Клайн, без да сваля очи от Трешър.

Съдебният медик пък започна да говори, сякаш намерението му бе да направи изложението си в момента, в който пристигне:

— Ще получите пълния писмен доклад до седмица, господа. Днес — само голия скелет.

Ако забележката трябваше да мине за духовита, помисли си Гърни, то това определено остана неоценено. А може би я бе повтарял толкова често, че хората вече не й обръщаха внимание.

— Интересно убийство — продължи Трешър и се протегна за кафето си. Замислено отпи голяма глътка и върна чашата на масата. Гърни се усмихна. Този недодялан раздърпан мъж с пясъчноруса коса определено имаше усет към драматичното. — Нещата не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той направи пауза, докато не пролича, че стаята всеки момент ще избухне от напрежение: — Първоначалният оглед на разположението на тялото доведе до хипотезата, че причината за смъртта е прекъсването на сънната артерия чрез многобройни прорезни и прободни рани, причинени от счупена бутилка, по-късно открита на местопрестъплението. Резултатите от първоначалната аутопсия обаче показват, че причината за смъртта е прекъсването на сънната артерия от единичен куршум, изстрелян от близко разстояние във врата на жертвата. Раните от бутилката са били нанесени след изстрела и след като жертвата е паднала на земята. Има минимум четиринайсет прободни рани, може би максимум двайсет, някои от които са оставили парченца стъкло в меките тъкани на шията, а четири са пронизали изцяло вратните мускули и трахеята — и са излезли от другата страна на врата.

На масата настъпи гробно мълчание, придружено от много озадачени и заинтригувани погледи. Родригес събра връхчетата на пръстите си, но не ги допря до устните си — жестът му достатъчно красноречиво показваше учудването му. Той бе първият, който проговори.

— Застрелян, а?

— Застрелян — потвърди Трешър с насладата на човек, който обича да открива неочакваното.

Родригес се втренчи обвинително в Хардуик.

— Как така никой от свидетелите ти не е чул изстрела? Каза ми, че в имението има поне двайсет гости, а — като се замисля — как така съпругата му не е чула да се стреля?

— Чула е.

— Моля?! Откога го знаеш? Защо не ми каза?

— Чула го е, но не е знаела, че го е чула — загадъчно отговори Хардуик. — Каза, че е чула нещо, подобно на приглушено плясване с длани. Значението на този звук й е убягнало по това време, а на мен ми хрумна едва току-що.

— Приглушено? — невярващо запита Родригес. — Да не искаш да ми кажеш, че жертвата е застреляна със заглушител?

Вниманието на Шеридън Клайн моментално бе привлечено.

— Това го обяснява! — извика Трешър.

— Обяснява какво? — попитаха едновременно Родригес и Хардуик.

Очите на Трешър проблеснаха триумфално.

— Следите от гъши пух в раната.

— А също и в кръвните проби от мястото около тялото. — Гласът на червенокосата беше точно толкова неопределен, колкото и костюмът й.

Трешър кимна.

— Естествено, че ще бъде и там.

— Всичко това е изключително вълнуващо — прекъсна ги Клайн. — Но дали някой от вас, които разбирате, няма да спре за малко и да ми обясни за какво става въпрос?

— Гъши пух! — избумтя гласът на Трешър толкова силно, сякаш подозираше, че Клайн има проблеми със слуха.

Изражението на приятелско, сърдечно и съвсем леко объркване на Клайн започна да се вледенява. Хардуик се усети и проговори, почти на себе си:

— Това, че изстрелът се е чул толкова приглушено, съчетано с наличието на гъши пух, подсказва как е бил постигнат ефектът. Ролята на заглушител е изиграла някаква ватирана материя, нещо от типа на яке за ски или пък шуба, увита около дулото.

— Искаш да кажеш, че човек може да заглуши пистолет просто като го постави в яке за ски?

— Не точно. Просто казвам, че ако увия няколко пъти около оръжието и особено около дулото нещо с достатъчно дебела подплата, е възможно изстрелът да прозвучи толкова тихо, сякаш някой е плеснал с ръце. Човек може да чуе именно подобен звук от вътрешността на добре изолирана къща със затворени прозорци.

Обяснението явно задоволи всички, освен Родригес.

— Искам да видя резултатите от някои тестове, преди да повярвам на това.

— Не мислите, че е било истински заглушител, така ли?

— Би могло — отговори Трешър, — но тогава всички тези микроскопични частички перушина ще трябва да се обяснят по някакъв друг начин.

— Тоест — извършителят застрелва жертвата от упор…

— Не от упор — прекъсна го Трешър. — „От упор“ предполага контакт между дулото и жертвата, а няма доказателства за такова нещо.

— От какво разстояние в такъв случай?

— Трудно е да се каже. Има няколко отделни изгаряния от барут по врата, което означава, че изстрелът е дошъл от най-много метър и половина. Същевременно не са достатъчно на брой, за да се определи точно. Пистолетът може да е бил дори и по-наблизо, а изгарянията да са по-малко заради материята, обвита около дулото.

— Доколкото схващам, не сте открили куршум. — Родригес насочи неодобрението си към някаква точка във въздуха между Трешър и Хардуик.

Челюстта на Гърни се стегна. Случвало се бе да работи за хора като Родригес — мъже, които бъркаха манията си да контролират всичко с умения на водач и отрицателното си отношение с решителност и реализъм.

Трешър реагира първи:

— Куршумът не е уцелил гръбнака. По самия врат няма кой знае колко плът, която да го спре. Имаме входна и изходна рана — между другото, нито една от тях не бе лесна за откриване, като се има предвид колко е увредена тъканта от последвалите пробождания.

Ако си търсеше комплименти, вероятността да ги намери тук клонеше от никаква към нулева, реши Гърни.

Родригес отклони изпитателния си поглед към Хардуик, чийто тон почти — но не съвсем — отново изразяваше неподчинение.

— Не сме търсили куршум. Нямахме причини да го правим.

— Е, сега имате.

— Чудесно казано, сър! — възкликна Хардуик с едва доловима подигравка. Той извади мобилния си телефон и набра някакъв номер, като междувременно се отдалечи от масата. Независимо от снишения му глас стана ясно, че разговаря с някой от полицаите, намиращи се на местопрестъплението, и издава заповед за претърсване. „Да се намери куршумът е от първостепенно значение.“ А когато се върна край масата, Клайн го запита има ли въобще вероятност да се открие куршум, изстрелян на открито.

— Обикновено не — отвърна Хардуик. — Но в този случай има малка надежда. Ако се съди по разположението на тялото, той вероятно е застрелян откъм задната част на къщата. Ако не се е отклонил твърде много, може би ще го открием в гората отстрани.

Клайн бавно кимна.

— Добре, тогава, както бях започнал да казвам преди малко, нека изясним това: убиецът стреля отблизо; жертвата пада на земята; сънната артерия е пронизана; кръв шурти от шията. Тогава убиецът вади счупена бутилка, прикляква до тялото и намушква врата четиринайсет пъти. Правилна ли е картината? — недоверието му си личеше.

— Поне четиринайсет, може би повече — поправи го Трешър. — Когато ударите са един върху друг е много трудно да бъдат точно преброени.

— Разбирам, но онова, което наистина искам да проумея, е — защо?

— Разкриването на мотива — заяви Трешър, внушавайки, че въпросното понятие има точно толкова смисъл за науката, колкото и тълкуването на сънища — не е сред нещата, за които съм квалифициран. За него питай приятелчетата ни от екипа за криминални разследвания.

Клайн се обърна към Хардуик:

— Счупената бутилка е оръжие, което човек използва, ако няма нищо друго под ръка в момента, ако е в бар и не са му позволили да внесе нож или пистолет. Какво би накарало човек, който носи зареден пистолет, да вземе със себе си и счупена бутилка? И защо би я използвал, след като вече е убил жертвата си с пистолета?

— За да се увери, че е мъртъв? — предположи Родригес.

— Тогава защо просто не е стрелял още веднъж? Защо всъщност не го е прострелял в главата, още първоначално? Защо е целил врата?

— Може би не е бил добър стрелец.

— От метър и половина? — Клайн се обърна отново към Трешър. — Сигурни ли сме, че това е последователността — застрелян, а после намушкан?

— Да, до определено ниво на „професионалната увереност“, както се изразяваме в съда. Барутните изгаряния, макар и малобройни, личат ясно. Ако вратът вече е бил покрит с кръв от намушкване преди изстрела, би имало твърде малка вероятност да са толкова отчетливи.

— А и щяхте да откриете куршума. — Червенокосата произнесе това по такъв спокоен и ненатрапчив начин, че я чуха много малко хора. Клайн бе един от тях. Гърни също. Зачудил се беше кога ли това ще хрумне на някого. Изражението на Хардуик бе неразгадаемо, но не беше изненадан.

— Какво имате предвид? — попита Клайн.

Тя отговори, без да отмества очи от екрана на лаптопа си:

— Ако нападението бе започнало с четиринайсет пробождания във врата, четири от които са го пронизали изцяло, жертвата едва ли би успяла да се задържи права. А ако изстрелът е отправен от горе на долу към лежащ по гръб човек, куршумът би бил в земята под тялото му.

Клайн й хвърли преценяващ поглед. За разлика от Родригес, помисли си Гърни, той притежаваше достатъчно интелигентност, за да я уважава у другите.

Родригес направи опит да поеме отново управлението:

— Какъв калибър е куршумът, който търсим, докторе?

Трешър го изгледа над ръба на очилата, които не спираха да се плъзгат по дългия му нос.

— Какво трябва да направя, хора, за да ви накарам да схванете поне елементарните правила на патологията?!

— Знам, знам — недоволно каза Родригес, — плътта е твърде еластична и податлива на влияния, хлътва, разширява се, не можете да отговорите с точност и така нататък, и така нататък. Но можеш ли да кажеш дали е по-скоро 22-калибров, или 44-калибров? Направи професионално предположение.

— Не ми се плаща да предполагам. Освен това хората помнят не повече от пет минути, че е било просто предположение. Онова, което запомнят, е, че съдебният лекар е споменал нещо за 22-ри калибър, а се е оказало, че греши. — Очите му проблеснаха хладно, явно си припомняше подобна случка. Накрая каза само: — Като изровите куршума от стената на къщата и го предадете на балистиците, ще разберете…

— Докторе — прекъсна го Клайн като малко момченце, което задава въпроси на Магьосника, — възможно ли е да се прецени точният интервал от време между изстрела и последвалите го промушвания?

Тонът на въпроса като че успокои Трешър.

— Ако времето между двете беше по-голямо и при условие, че и двата типа рани са кървили, щяхме да открием кръв в два различни стадия на съсирване. А в този случай ще кажа, че двата вида рани са възникнали в рамките на прекалено кратко време, така че подобно сравнение не може да бъде извършено. Можем да сме сигурни само, че интервалът е бил сравнително кратък. Но е прекалено трудно да се прецени дали става въпрос за десет секунди, или десет минути. Това е добър въпрос от гледна точка на патологията, впрочем — заключи той, като по този начин го разграничи от зададения от капитана.

Устните на последния потрепнаха.

— Ако това е всичко, което можете да ни съобщите към момента, докторе, няма да ви задържаме повече. Ще получа писмения ви доклад не по-късно от седмица, броено от днес, нали?

— Мисля, че точно това казах. — Трешър вдигна издутото си куфарче от масата, кимна на окръжния прокурор с тънка усмивка и излезе от стаята.

Глава 23 Безследно

— Току-що се отървахме от един патологичен проблем — заяви Родригес и огледа масата да види кой е оценил остроумието му.

Никой друг, освен двамата близнаци Круз явно не считаше за особено духовито да наречеш по този начин един патолог. Клайн прекъсна мълчанието с молба към Хардуик да продължи с описанието на местопрестъплението, което бе прекъснал при пристигането на съдебния лекар.

— Точно това мислех да направя, Шеридън! — заприглася му Родригес. — Хардуик, продължавай оттам, където спря — и се придържай към основните факти!

Предупреждението внушаваше, че по принцип това не е характерно за Хардуик. Гърни отбеляза предсказуемостта на различния тип отношение на капитана — враждебно към Хардуик, подмазваческо към Клайн, надуто като цяло.

Хардуик започна да говори забързано:

— Най-явната следа от убиеца бяха отпечатъците от стъпки, влизащи откъм предната порта на имота, продължаващи през паркинга покрай задната част на плевнята, където спираха при един градински стол…

— В снега? — учуди се Клайн.

— Правилно. Цигарени фасове бяха открити на земята пред стола.

— Седем — обади се червенокосата с лаптопа.

— Седем на брой — съгласи се Хардуик. — Стъпките продължаваха от стола…

— Извинете, детектив, но обичайно ли е за семейство Мелъри да държат градински стол навън на снега? — попита отново Клайн.

— Не, сър. Явно убиецът е донесъл стола със себе си.

— Донесъл го е със себе си?

Хардуик сви рамене.

Клайн поклати глава:

— Извинете ме, че ви прекъснах. Продължавайте, моля.

— Няма за какво да се извиняваш, Шеридън. Питай го за каквото си поискаш. Много от тези неща нямат никакъв смисъл и според мен — намеси се Родригес с поглед, който говореше, че не вижда смисъл и от Хардуик.

— Следите отиваха от стола до мястото на срещата с жертвата…

— Имате предвид мястото, където е убит Мелъри, нали така? — обади се Клайн.

— Да, сър. А оттам продължаваха през една пролука в плета към ливадата, пресичаха ливадата и навлизаха в гората, където накрая приключваха — на около осемстотин метра от къщата.

— Какво имате предвид под „приключваха“?

— Спираха. Не продължаваха нататък. Има една малка площ, където земята е утъпкана, като че лицето е останало там за известно време. Но повече стъпки няма, нито такива, които да се приближават, нито които да се отдалечават от мястото. Както чухте преди малко, обувките, оставили тези отпечатъци, са открити закачени на едно дърво в близост до края на следата; но няма никакъв белег или дори намек какво се е случило с онзи, който ги е носил.

Гърни наблюдаваше лицето на Клайн и видя смесицата от смайване и объркване, която го бе обзела заради неспособността му да види възможен отговор на загадката. Хардуик отвори уста, за да довърши разказа си, обаче червенокосата го прекъсна с тихия си, без определена модулация глас, който можеше да принадлежи с еднакъв успех и на мъж, и на жена:

— Към този момент трябва да кажем, че нарезите на подметките на тези обувки са съвместими с отпечатъците в снега. Дали в действителност те са ги оставили, ще бъде установено тепърва в лабораторията.

— Можете ли да се изкажете толкова категорично по отношение на отпечатъци в сняг? — поинтересува се Клайн.

— О, да — отговори му тя, проявявайки ентусиазъм за пръв път. — Отпечатъците в сняг са най-добрите. Когато снегът се слегне, той може да улови и най-фините детайли и да ги направи видими и с просто око. Никога не извършвайте убийство в снега.

— Ще го запомня — увери я Клайн. — Извинявам се за прекъсването, детектив. Моля, продължете.

— Вероятно сега е подходящ момент да започнем с изброяването на уликите, събрани досега. Ако вие нямате нищо против, капитане, разбира се.

На Гърни отново му направи впечатление фината подигравка, която трябваше да минава за проява на уважение.

— Приветствам всички неоспорими факти — даде разрешението си Родригес.

— Само да отворя файла — помоли червенокосата и натисна няколко клавиша. — В някакъв определен ред ли ги искате?

— Какво мислиш за подреждане според важността им?

Без да реагира на покровителствения тон на капитана, тя започна да чете от екрана:

— Улика номер едно — един градински стол от алуминиеви тръби и бели пластмасови ленти. Първоначалното тестване за несвойствени вещества разкри няколко квадратни милиметра Тайвек, защипани между седалката и една от облегалките за ръце.

— Имате предвид материала, с който се изолират къщи? — прекъсна я Клайн.

— Този материал не пропуска вода и по тази причина се използва при изолирането на шперплатови плоскости в строителството; той обаче се употребява и за доста други неща… например в облеклата за бояджии. Това е единственото чуждо тяло, единственият белег, че столът изобщо е бил използван.

— Няма отпечатъци, косми, пот, слюнка, нищо одраскано — въобще, само това ли е? — заразпитва Родригес, като че подозираше, че хората й не са огледали достатъчно усърдно.

— Няма отпечатъци, косми, пот, слюнка, одрасквания — но не бих казала, че няма нищо — поправи го тя, като пропусна тона му покрай ушите си. — Половината от лентите в седалката и облегалката са били подменени — всичките хоризонтални, по-точно.

— Нали каза, че никога не е бил ползван?

— Няма следи от употреба, но лентите определено са сменени.

— И каква, за бога, би могла да е причината за това?!

Гърни се изкуши да предложи един възможен отговор, но Хардуик го изпревари:

— Тя каза, че всички ленти са бели. Този тип столове обаче обикновено са с ленти в два цвята, които се редуват и застъпват и по този начин се получава шахматната шарка — например синьо и бяло или зелено и бяло, нещо такова. А пък той може би не е искал нищо цветно в стола.

Родригес направи физиономия — все едно обяснението бе стара дъвка, която нито може да сдъвче, нито да преглътне, а не иска и да изплюе.

— Продължавай, сержант Уиг. Трябва да прехвърлим още доста неща.

— Улика номер две — седем фаса от цигари „Марлборо“, по които също няма човешки следи.

Клайн се наведе напред.

— Няма остатъци от слюнка? Нито частични отпечатъци? Дори следа от потомастен секрет?

— Никакви.

— Това не е ли странно?

— Много. Предмет номер три — счупена бутилка от уиски, марка „Четири рози“.

— Не е цяла, така ли?

— Една голяма част, приблизително половин бутилка, не беше натрошена. От това и останалите парчета при възстановката се получава малко по-малко от две-трети от цяла бутилка.

— Пак ли без отпечатъци? — попита Родригес.

— Пак — което не е изненадващо, наистина, предвид липсата на такива по стола и цигарите. Беше открито още едно вещество, освен кръвта на жертвата — минимално количество почистващ препарат в една пукнатина на стъклото.

— Какво означава това?

— Присъствието на такъв препарат и липсата на част от бутилката предполагат, че тя е била счупена на друго място и измита, преди да бъде донесена на местопрестъплението.

— Тоест, обезумялото намушкване е било всъщност предварително обмислено — точно както и изстрелът, така ли?

— Така изглежда. Да продължавам ли?

— Моля — тросна се Родригес, заради което думата прозвуча грубо и рязко.

— Улика номер четири — облеклото на жертвата, включително бельото, халат и мокасини — всичките изцапани със собствената му кръв. Три чужди косъма са открити върху халата, вероятно са на съпругата на жертвата, но това предстои да се провери. Улика номер пет — кръвни проби, взети от земята край тялото. Тестовете продължават и в момента, но засега всички съвпадат с кръвта на жертвата. Улика номер шест — парченца стъкло, събрани от каменната настилка под врата на жертвата. Това съвпада с първоначалната аутопсия и откритието, че четири прободни рани, направени със стъклената бутилка, са преминали напълно през врата и че жертвата вече е била на земята по време на пробождането.

Клайн болезнено присвиваше очи като човек, шофиращ срещу слънцето.

— Останах с впечатлението, че някой е извършил изключително брутално престъпление, в което става въпрос за стрелба, пронизване — повече от дузина дълбоки прободни рани, някои от които нанесени с голяма сила — и въпреки това убиецът е успял да стори това, без да остави никаква следа от себе си. Или поне не такава, която не е възнамерявал да остави.

Един от близнаците Круз проговори за пръв път. Гласът му беше учудващо писклив за мъжкарския му външен вид:

— А какво ще кажете за градинския стол, бутилката, отпечатъците от стъпки, обувките?

Лицето на Клайн трепна нетърпеливо.

— Казах неволна следа, такава, която не е възнамерявал да остави. Всички тези неща явно са оставени с някаква цел.

Младият мъж сви рамене, като че тези думи бяха излишен и неразбираем за него софизъм.

— Улика номер седем е разделена на подкатегории — продължи безполовата сержант Уиг (безполова, но може би не без сексапил, заключи Гърни, който бе забелязал интересните очи и красиво оформените й устни). — Улика номер седем включва съобщенията, получени от жертвата, които вероятно имат отношение към престъплението, включително бележката, открита върху тялото.

— Направил съм копия на всичките — обяви Родригес. — Ще ви ги раздам в подходящ момент.

Клайн пък зададе нов въпрос на Уиг:

— За какво проверявате съобщенията?

— Пръстови отпечатъци, вдлъбнатини по хартията…

— Като следи от написаното, останали върху долната страница на бележник?

— Правилно. Ще направим и тест за разпознаване на мастилото от написаните на ръка бележки и на принтера от писмото, написано на компютър — това е последното, получено преди убийството.

— Освен това експертите ни проучват почерка, речника и синтаксиса му — намеси се Хардуик, — а ще получим и анализ на звуковите вълни от телефонния разговор, записан от жертвата. Уиг вече му хвърли един поглед предварително, така че ще се запознаем с доклада днес.

— Ще проверим и обувките, които бяха открити днес, в момента, в който стигнат в лабораторията. Това е засега — заключи Уиг и натисна някакъв клавиш на компютъра си. — Някакви въпроси?

— Аз имам един — заяви Родригес. — Понеже споменахме, че уликите ще се опишат според значението си, се зачудих защо поставяш на първо място градинския стол.

— Просто предчувствие, сър. Няма да имаме представа как точно ще паснат парчетата от пъзела, преди това да се случи в действителност. А в този момент е невъзможно да се каже кое парче…

— Само че все пак сложи на първо място градинския стол — прекъсна я Родригес. — Защо?

— Стори ми се, че илюстрира добре най-удивителната характеристика на този случай.

— Какво значи това?

— Планирането — меко му обясни Уиг.

Гърни си помисли, че тя владее изкуството да отговаря на разпита на капитана, все едно отговаря на серия обективни въпроси, които са написани на хартия и не предават презрителното изражение на лицето и обидната интонация. У нея сякаш напълно липсваше емоционалната обвързаност, сякаш бе имунизирана срещу дребните провокации. Интересно беше за наблюдение и приковаваше вниманието на хората. Гърни забеляза, че всички на масата, с изключение на Родригес, несъзнателно са се привели напред.

— Не просто планирането — продължи тя, — но и колко е странно то. Това да донесеш градински стол на сцена на убийство. Да изпушиш седем цигари, без да ги докоснеш с пръстите или устните си. Да счупиш бутилка, да я измиеш и да я вземеш със себе си, за да намушкаш с нея мъртвото тяло. Да не споменаваме за невъзможните следи от стъпки и как извършителят е изчезнал от гората. Все едно е някакъв гениален наемен убиец. И не просто градински стол, а такъв с подменени половината ленти от седалката и облегалката. Защо? Защото е искал целият да е бял? Защото би се забелязвал по-малко на фона на снега? Или би се забелязвал по-малко на фона на белия бояджийски костюм от Тайвек, който може би е бил облякъл? Обаче ако да е невидим е било толкова важно, защо ще седи на въпросния стол, при това — пушейки? Не знам причината, но не бих се учудила, ако столът се окаже ключът за разгадаване на цялата мистерия.

Родригес поклати глава.

— Ключът за разкриване на престъплението ще бъдат дисциплината на полицията, следването на правилата за действие и комуникацията.

— Залагам на градинския стол — прошепна Хардуик и намигна на Уиг.

Коментарът моментално предизвика реакция на лицето на капитана, но преди той да успее да каже нещо, вратата на залата се отвори и вътре влезе мъж, понесъл блестящ компютърен диск.

— Какво става? — сопна му се Родригес.

— Наредихте ми веднага да ви донеса резултатите от проверката за пръстови отпечатъци, ако се намерят такива, сър.

— И?

— Ами открихме — обясни човекът и вдигна диска. — Най-добре е да ги погледнете. Може би сержант Уиг ще… — и неуверено поднесе диска към лаптопа й.

Тя го постави на място и натисна няколко клавиша.

— Интересно — каза само.

— Прековски, би ли ми казал, ако обичаш, какво има?

— Креповски, сър.

— Моля?

— Казвам се Креповски.

— Добре, хубаво. А сега би ли ни обяснил дали открихте някакви отпечатъци?

Мъжът се прокашля:

— Ами — и да, и не — отвърна.

Родригес въздъхна:

— Имаш предвид, че са прекалено размазани, за да послужат за нещо ли?

— Много повече от просто размазани! — възкликна Креповски. — Всъщност това въобще не са отпечатъци.

— Ами какво са тогава?

— Предполагам, че могат да се нарекат петна. Изглежда, тоя тип е използвал пръстите си за писане — използвал е потомастния секрет на пръстите си вместо невидимо мастило.

— За да пише? Да пише какво?

— Съобщения, състоящи се от една дума. По една на гърба на всяко от стихотворенията, изпратени на жертвата. След като използвахме химикали и думите се появиха, ги заснехме и прехвърлихме изображенията на диск. Много ясно се вижда на екрана.

Със съвсем слаб намек, че се забавлява (бегла усмивка играеше по устните й), сержант Уиг бавно извърна лаптопа си, докато екранът застана точно срещу Родригес. На снимката се виждаха три листа хартия. Стихотворенията бяха захлупени върху масата, едно до друго според реда им на пристигане. На гърба на всеки от трите листа имаше по една-единствена дума, написана със зацапани ъгловати букви: „ТЪПИ ЗЛИ ЧЕНГЕТА“.

Глава 24 Престъплението на годината

— Какво, по дяволите…? — извикаха момчетата Круз и се надигнаха едновременно от местата си.

Родригес се намръщи.

— Мамка му! — викна и Клайн. — Това става все по-интересно с всяка изминала минута! Тоя тип ни обявява война!

— Явно е пълен лунатик — заключи Круз Едно.

— Умен, безмилостен лунатик, който иска да се сбори с полицията. — Личеше си, че Клайн е силно въодушевен от такова развитие.

— И сега какво? — зачуди се Круз Две (полицай Блат).

— И преди казах, че това престъпление вероятно ще привлече медийния интерес. Забравете какво казах — много по-голямо е! Това би могло да е престъплението на годината, а може би дори на десетилетието. Всеки елемент от този случай е магнит за медиите! — Очите на Клайн блестяха, докато преценяваше възможностите. Толкова силно се бе навел напред на стола си, че ребрата му опираха в масата. А после, също толкова внезапно, колкото се бе разпалил, ентусиазмът му бе потушен — той се облегна назад със замислено изражение, сякаш някаква лична аларма се бе включила и му бе напомнила, че убийството е нещо трагично и трябва да се държи по съответния начин. — Антиполицейският елемент би могъл да се окаже много важен — заключи трезво накрая.

— Няма никакво съмнение в това — подкрепи го Родригес. — Искам да знам дали някой от гостите е проявявал негативно отношение към полицията. Какво ще кажеш по въпроса, Хардуик?

Главният следовател се изсмя само веднъж — остро, късо, като излайване.

— И какво е толкова смешно?

— Повечето от гостите, които разпитахме, поставят полицията в скалата някъде между данъчните и голите охлюви.

Гърни се възхити на Хардуик, който по някакъв начин успя да внуши, че именно това мисли и той за капитана.

— Искам да видя показанията им.

— Те са в пощата ви. Но ще ви спестя известно време: безполезни са. Име, позиция, сериен номер. Всички били заспали. Никой не чул нищо — с изключение на Паскуале Вилади, наричан още Пехотинеца, а също и Пати Кексчето. Казва, че не могъл да заспи. Отворил прозореца си да подиша малко въздух и чул така нареченото „приглушено плясване“ — и предположил какво е. — Хардуик прелисти набързо документите в папката си и извади един, а Клайн отново се надвеси напред: — „Звучеше, все едно са гръмнали някого“, каза той. Каза го много спокойно и прозаично, като че говореше за звук, с който е свикнал.

Очите на Клайн заблестяха отново.

— Да не би да ми казвате, че някакъв мафиот е бил там по време на убийството?

— Бил е в имението, но не и на местопрестъплението — отговори Хардуик.

— Откъде знаете?

— Защото е събудил помощник-лектора на Мелъри, Джъстин Бейл, млад мъж, който има стая в сградата, в която са настанени и гостите. Вилади му казал, че е чул звук откъм къщата на Мелъри и е възможно да става въпрос за нарушител, след което предложил да отидат да проверят. Докато се облекат и прекосят градините до дома на Мелъри, Кеди Мелъри вече била открила тялото на съпруга си и се върнала в къщата да се обади на 911.

— Но Вилади не е казал на тоя Бейл, че е чул изстрел, така ли?

Клайн започваше да звучи сякаш се намира в съдебна зала.

— Не. Разказа ни, когато го разпитахме на другия ден. По онова време обаче бяхме намерили окървавената бутилка и всичките много забележими прободни рани, но не и видими рани от куршум или някакво друго оръжие, така че не обърнахме веднага внимание на това с изстрела. Решихме, че Пати е от оня тип хора, които непрекъснато мислят за оръжия, и съответно за него е нормално да стигне до такова заключение, макар и прибързано.

— А защо не е казал на Бейл, че е помислил звука за изстрел?

— Каза, че не е искал да го плаши.

— Много мила проява на загриженост — изкоментира подигравателно Клайн. Погледна към стоика Щимел, седнал до него. Щимел също гледаше подигравателно. — Ако той…

— Само че е казал на теб — намеси се Родригес. — Колко неприятно, че не си обърнал внимание.

Хардуик потисна една прозявка.

— А какво, по дяволите, прави един мафиот на място, което продава „духовно обновление“? — зачуди се Клайн.

Хардуик сви рамене.

— Каза, че го обожава. Идва един път годишно да си успокои нервите. Заяви, че е един малък рай. А Мелъри бил светец.

— Наистина ли е казал това?

— Наистина го каза.

— Този случай е изумителен! Има ли други интересни гости?

Ироничният блясък, който Гърни смяташе за толкова неприятен, се завърна в очите на Хардуик.

— Ако имате предвид арогантни, инфантилни, пристрастени към наркотиците откачалки — да, пълно е с „интересни гости“. Плюс богатата като Крез вдовица.

Докато обмисляше (най-вероятно) усложненията с медиите, които неминуемо щяха да възникнат при един толкова сензационен случай, Клайн спря поглед на Гърни, който по една случайност седеше по диагонал срещу него. Първоначално лицето му не изразяваше нищо, сякаш наблюдаваше празен стол. А после отметна глава назад с любопитство.

— Момент — каза, — Дейв Гърни, полиция на Ню Йорк. Род ми каза кой ще присъства на срещата, но само отбелязах името. Не сте ли онзи, за когото списание „Ню Йорк“ публикува обширна статия преди няколко години?

Хардуик отговори първи:

— Това е нашето момче! Заглавието беше „Супер детектив“.

— Сега си спомням! — възкликна Клайн. — Разрешихте онези, големите случаи със серийни убийци — Коледният лунатик с частите от тела и Прасето Пиг или там както му беше скапаното име.

— Питър Опосума Пигърт — благо го поправи Гърни.

Клайн се вгледа в него с откровено благоговение.

— И така, оказва се, че тоя тип Мелъри, убитият, просто случайно е най-добрият приятел на звездния детектив от нюйоркската полиция? — Медийните възможности явно ставаха все по-интересни.

— Участвах — до някаква степен — и в двата случая — обясни Гърни с глас, толкова лишен от пропагандно въодушевление, колкото този на Клайн бе пълен с такова. — Тоест, имаше и много други. Колкото до това Мелъри да ми е бил най-добрият приятел — е, щеше да е много жалко да е вярно, като се има предвид, че не бяхме разговаряли от двайсет и пет години, а дори и тогава…

— Но — прекъсна го Клайн, — когато се е оказал в беда, именно към вас се е обърнал!

Гърни прецени израженията, които го заобикаляха и които разкриваха различни оттенъци на уважение и завист, и се замисли за изкусителната сила на прекалено опростения изказ. „Кърваво убийство на приятел на известно ченге“ моментално допадаше на онази част от мозъка, която обича анимационни филмчета и мрази сложните неща.

— Подозирам, че дойде при мен, тъй като бях единственото ченге, което познаваше.

Клайн явно не беше готов толкова лесно да се откаже от идеята си и вероятно щеше да се върне към нея по-късно, но засега реши да продължат нататък:

— Каквито и да са били в действителност отношенията ви, вашият контакт с жертвата ви разкрива гледна точка към събитията, каквато няма никой друг.

— Точно затова исках да е тук днес — заяви Родригес в характерния си „аз командвам тук“ стил.

Кратък изблик на смях излезе от гърлото на Хардуик, последван от шепот, който бе чут единствено от Гърни:

— Смяташе идеята за ужасна, преди Клайн да я хареса!

Родригес продължи:

— Според програмата, която определих, следват именно неговите показания. Освен това той ще отговори на въпросите, които ще изникнат — възможно е да са доста. За да избегнем други прекъсвания, нека направим петминутна почивка за освежаване.

— Което значи „Пикая на теб, Гърни“ — прошепна безтелесният глас на ухото му, който този път се изгуби в звука на отместваните назад столове.

Глава 25 Разказът на Гърни

Гърни имаше теория, според която в тоалетна мъжете се държаха сякаш се намират или в съблекалня, или в асансьор — тоест или свадливо и фамилиарно, или неловко и отчуждено. Това тук бе като тълпа в асансьор. Никой не проговори, преди да се върнат в заседателната зала.

— И как един тъй скромен човек се оказва толкова известен? — поинтересува се Клайн и се усмихна със заучен чар, който едновременно показваше и прикриваше леда зад него.

— Съвсем не съм толкова скромен, а и със сигурност не съм особено известен — опита се да се измъкне Гърни.

— Ако заемете местата си — рязко взе думата Родригес, — ще намерите пред себе си комплект от получените от жертвата съобщения. Така, докато свидетелят ни разказва за срещите си с жертвата, ще можете да си направите справка за съобщенията, които са обсъждали. — И с грубо кимване подкани Гърни: — Когато си готов.

Гърни вече не се учудваше на натрапчиво-досадното му поведение, но то не беше спряло да го дразни. Огледа насядалите край масата, като успя да срещне погледа на всички, освен на водача си, който шумно прехвърляше комплекта листове пред себе си, и на Щимел, сътрудника на окръжния прокурор, който пък се взираше в празното пространство като отдадена на размисъл жаба.

— Както спомена и капитанът, материалите са изобилни. Мисля, че ще е най-добре да ви разкажа накратко събитията в реда, в който се случиха, а вие да изчакате с въпросите, докато не завърша историята. — Видя главата на Родригес да се повдига. Той се канеше да възрази, но се отказа в момента, в който Клайн кимна одобрително на предложения план.

С характерния си ясен и сбит маниер (неведнъж му бяха казвали, че би могъл да преподава логика), в рамките на двайсет минути Гърни направи кратък преразказ на случилото се — започна с имейла на Мелъри с молбата да се видят, продължи със серията смущаващи бележки и реакцията на Мелъри и завърши с телефонното обаждане от убиеца и бележката в пощенската кутия (онази, в която се споменаваше числото деветнайсет).

Клайн през цялото време слушаше прехласнато и бе първият, който проговори в момента, в който Гърни млъкна:

— Каква епична история! Убиецът е бил обсебен от мисълта да отмъсти на Мелъри за нещо, сторено от него преди години, докато е бил пиян.

— Защо е чакал толкова време? — запита сержант Уиг, която Гърни намираше за все по-интересна след всяко нейно изказване.

Очите на Клайн блестяха от предвкусването на безбройните възможности.

— Може би Мелъри е разкрил нещо в книгите си. Възможно е чрез тях убиецът да е открил, че той е отговорен за трагичен инцидент, с който не го е свързвал преди. Или пък успехът на Мелъри е бил последната капка, нещото, което убиецът не е могъл да понесе. Или може би, както се казва в първата бележка, убиецът просто го е видял един ден на улицата, съвсем случайно. Старата тлееща омраза се е пробудила. Врагът попада на мерника и… бум!

— „Бум“, глупости! — изръмжа Хардуик.

— На друго мнение ли сте, главен следовател Хардуик? — полюбопитства Клайн с раздразнена усмивка.

— Внимателно съчинени писма, загадки с числа, насоки да изпрати чек на грешен адрес, серия от все по-заплашителни стихотворения, скрити съобщения до полицията, които излизат наяве само чрез химическа обработка за откриване на отпечатъци, хирургически чисти фасове от цигари, скрита рана от куршум, невъзможни за оставяне следи от стъпки, скапан градински стол, за бога! Не е ли малко прекалено като за „бум“?

— Схематичният план, който нахвърлих, съвсем не изключва предварителното обмисляне — заяви Клайн. — Само че към този момент по-голям интерес за мен представлява основният мотив, не подробностите. Искам да разбера връзката между убиеца и жертвата. Обикновено това да разбираш тази връзка е ключът към победата, тоест, присъдата.

Този отговор в стил лекция доведе до неприятно мълчание, прекъснато от Родригес към Круз Две:

— Ти да не се изгуби нещо?

— Не схващам. Извършителят изпраща писмо на жертвата, казва й да си намисли число и после да погледне в някакъв запечатан плик. Мелъри си избира шестстотин петдесет и осем, поглежда в плика — и числото е същото, шестстотин петдесет и осем. Искате да кажете, че това се е случило наистина?

Преди някой да може да отговори, партньорът му, Круз Едно, добави:

— И две седмици по-късно извършителят го прави отново — този път по телефона. Казва му да си намисли число и да погледне в пощенската си кутия. Жертвата си намисля деветнайсет, поглежда в кутията — и ето ти деветнайсет, по средата на писмото, изпратено от убиеца. Това е ужасно странно, пич!

— Имаме записа на истинското телефонно обаждане, направен от жертвата — отсече Родригес, който явно целеше да ги убеди, че това е лично негово постижение. — Пусни онази част с числото, Уиг.

Без да казва нищо, тя натисна няколко клавиша и след две-три секунди разговорът между Мелъри и преследвача му — същият, който Гърни бе подслушвал чрез оная джаджа за конферентни разговори на Мелъри — започна от средата. Вниманието на всички присъстващи бе приковано от особения акцент на обаждащия се и от страха в гласа на Мелъри:

— Сега, прошепни числото.

— Да го прошепна?

— Да.

— Деветнайсет.

— Добре, много добре.

— Кой си ти?

— Все още ли не знаеш? Толкова много болка, а ти нямаш представа. Предвиждах, че това може да се случи. Оставих ти нещо по-рано днес. Кратка бележка. Сигурен ли си, че още не си я получил?

— Не знам за какво говориш!

— А, обаче знаеше, че числото е деветнайсет.

— Ти каза да си намисля число!

— Само че това бе правилното число, нали?

— Не разбирам.

След миг сержант Уиг натисна два клавиша и каза:

— Това беше.

Краткият запис накара Гърни да се почувства ограбен от загубата, ядоса го. Почти му прилоша. Круз Две разпери длани в изразителен жест на безсилие и объркване.

— Какво, по дяволите, беше това — мъж или жена?

— Почти със сигурност мъж — отвърна Уиг.

— И откъде, мамка му, сте толкова сигурни?

— Направихме акустичен анализ тази сутрин и разпечатката показва по-голямо напрежение, когато честотата се увеличава.

— Тоест?

— Височината на тона силно се различава в отделните изрази, дори в отделните думи, като при всеки от тези случаи гласът е сравнително по-малко напрегнат при ниски честоти.

— Което означава, че онзи, който се е обадил, се е напрягал да говори във високия регистър, а всъщност по-ниските честоти са били по-естествени?

— Именно — потвърди тя с неопределения си глас, по който човек не би могъл да познае пола й. Все пак гласът й не бе лишен от определена привлекателност: — Доказателствата не са безспорни, но имат голяма степен на вероятност.

— А какво ще ни кажете за фоновите шумове? — Клайн наистина бе заинтригуван.

Впрочем този въпрос живо интересуваше и Гърни. Той бе разпознал звука на преминаващи превозни средства, което значеше, че обаждането е било направено някъде на открито — може би натоварена улица или търговски център.

— Ще знаем повече, когато ги усилим през филтъра, но засега преценяваме, че има три типа звуци — самият разговор, шумът от уличното движение и бръмченето на някакъв двигател.

— Колко време ще отнеме филтрирането?

— Зависи от сложността на записаните данни — спокойно отговори Уиг. — Бих казала, от дванайсет до двайсет и четири часа.

— Направете ги дванайсет.

Последва неловко мълчание, за създаването на което Родригес имаше истински талант, след което Клайн отправи въпрос към всички присъстващи по принцип:

— А какво мислите за това с шепненето? Кой не е трябвало да чуе числото деветнайсет, избрано от Мелъри? — Той се обърна към Гърни: — Вие имате ли някаква представа?

— Не. Но силно се съмнявам, че има нещо общо с притеснението да не бъде чуто числото.

— И защо, ако не е тайна? — предизвика го Родригес.

— Защото шепненето не е най-добрият начин да се предпазиш да не те чуят — прошепна Гърни, за да подчертае думите си. Наистина се чуваше доста силно. — Това прилича на някои други странни елементи в случая.

— Като например какво? — настоя Родригес.

— Ами, например, защо в бележката не е казано със сигурност дали ще е през ноември, или през декември? Защо и пистолет, и счупена бутилка? На какво се дължи мистерията със следите от стъпки? И още един малък проблем, който никой не спомена — защо няма следи от животни?

— Какво? — Родригес буквално зяпна.

— Кеди Мелъри заяви, че тя и съпругът й са чули крясъците на някакви животни, които се биели зад къщата — това е причината той да слезе долу и да погледне през задната врата. Само че никъде в близост не бяха намерени животински следи — а те щяха да личат много добре в снега.

— Задънена улица! Не схващам какво общо въобще има наличието или отсъствието на следи от миещи мечки или за каквото там става въпрос!

— Господи! — подвикна Хардуик, като напълно игнорира Родригес и стрелна възхитена усмивка към Гърни. — Ти си напълно прав! Нямаше нито една драскотина по онзи сняг, която да не бе оставена от жертвата или от убиеца. Защо аз самият не го забелязах?

Клайн се обърна към Щимел:

— Никога не съм попадал на случай с толкова много улики, от които толкова малко да имат някакъв смисъл! — Той поклати главата си. — Не мога да разбера, как, за бога, убиецът е извършил това с числата? И защо на два пъти? — Погледна към Гърни. — Сигурни ли сте, че тези числа не са значели нищо за Мелъри?

— Около деветдесет процента — повече не си позволявам за каквото и да става въпрос.

— За да се върнем към цялостната картина — намеси се Родригес, — мислех си за онова, което спомена по-рано за мотива, Шеридън…

Мобилният телефон на Хардуик звънна. Той го извади от джоба си и го лепна на ухото си, преди Родригес да успее да се противопостави на това.

— Мамка му! — изпусна се, след като бе слушал не повече от десет секунди. — Сигурни ли сте? — Огледа масата и съобщи: — Няма куршум. Претърсили са всеки сантиметър от задната стена на къщата. Нищичко!

— Накарай ги да проверят във вътрешността на къщата — предложи Гърни.

— Е нали е стреляно отвън?

— Зная, но Мелъри вероятно не е затворил вратата след себе си. Един разтревожен човек в подобна ситуация би искал да е отворена. Кажете на лабораторните техници да изчислят възможните траектории и да проверят всяка вътрешна стена, която може да се е оказала на пътя на куршума.

Хардуик бързо предаде инструкциите и затвори.

— Добра идея — каза Клайн.

— Много добра — добави Уиг.

— А що се отнася до тези числа — внезапно смени темата Круз Две, — това със сигурност е някаква хипноза или ЕСВ, нали?

— Не мисля — отвърна му Гърни.

— Това трябва да е — какво друго би могло да бъде?!

Хардуик харесваше идеята точно колкото и Гърни и дори успя да го изпревари:

— Божичко, имаш ли представа кога за последно от щатската полиция са разследвали престъпление, в което е намесено загадъчно контролиране на ума?

— Ама той е знаел какво мисли човекът!

Този път Гърни отговори първи, с характерния си отстъпчив маниер:

— Наистина изглежда сякаш някой е знаел точно за какво мисли Мелъри, но се обзалагам, че изпускаме нещо. Накрая то сто процента ще се окаже нещо много по-просто от четене на мисли.

— Нека ви попитам нещо, детектив Гърни. — Родригес се беше изпънал на стола си, а десният му юмрук бе свит в лявата длан пред гърдите му. — Бързо са се натрупвали доказателства — серия заплашителни писма и телефонни обаждания — че Марк Мелъри е мишената на преследвач със склонност към убийства. Защо не донесохте тези улики в полицията — преди убийството?

Фактът, че Гърни бе очаквал въпроса и се бе подготвил да отговори, по никакъв начин не намаляваше угризенията му.

— Оценявам титлата „детектив“, капитане, но я върнах заедно със значката и оръжието си преди две години. Колкото до това, защо не съм докладвал за проблема в полицията още докато нещата бяха в процес на развитие, на практика нищо не би могло да се направи без съдействието на Марк Мелъри, а той се възпротиви категорично на идеята.

— Да не би да казвате, че не е било възможно да споменете за ситуацията в полицията и без неговото разрешение? — Гласът на Родригес се усилваше, а тялото му все повече се напрягаше.

— Той много ясно даде да се разбере, че не желае да намесва полицията, че смята евентуалното й участие за много по-вредно, отколкото полезно, а също, че ще предприеме необходимите стъпки да го предотврати. Ако бях съобщил за проблема, той щеше да поставя всевъзможни пречки на пътя ви и да откаже всякакъв по-нататъшен контакт с мен.

— Е, по-нататъшният му контакт с вас не му е помогнал особено, нали така?

— За нещастие, капитане, сте напълно прав.

Кроткият отговор на Гърни, в който нямаше и намек за възражение, за миг извади Родригес от равновесие. В настъпилата пауза Шеридън Клайн взе думата:

— А защо се е противопоставил на намесата на полицията?

— Смяташе, че полицията е прекалено тромава и некадърна, за да постигне добър резултат. Вярваше, че няма да успее да го предпази, но пък има голяма вероятност да създаде пълен хаос, с което да направи много неприятна антиреклама на института.

— Това е смешно! — повиши засегнато тон Родригес.

— „Слон в стъкларски магазин“ е изразът, който използва на няколко пъти. Категорично беше решил да не съдейства на полицията — да не я допуска в границите на имота, да не позволява да контактува с гостите му, да не предоставя никаква информация. Всъщност имаше голямо желание да предприеме съответните правни действия при най-малкия знак за намеса на полицията.

— Добре, но искам да знам… — започна Родригес, но отново бе прекъснат от познатия вече сигнал на телефона на Хардуик.

— Хардуик слуша… Добре… Къде?… Страхотно! Добре, много добре. Благодаря. — Той прибра телефона в джоба си и съобщи на Гърни с глас, достатъчно силен, за да чуят всички: — Открили са куршума. В една от вътрешните стени. Всъщност в централното помещение на къщата, директно по права линия от задната врата, която очевидно е била отворена, когато е стреляно.

— Поздравления — обърна се сержант Уиг към Гърни, а после и към Хардуик: — Някаква представа какъв е калибърът?

— Смятат, че е 357, но ще изчакаме балистиците да се произнесат.

Клайн се замисли, след което зададе въпрос, без да го адресира конкретно към някого:

— Възможно ли е Мелъри да е имал и други причини да не желае присъствието на полицията край себе си?

А пък Круз Две, с изкривено от смущение лице, добави собственото си питане:

— Какво, по дяволите, означава „Балон в стъкларски магазин?“

Глава 26 Картбланш

По времето, когато прекоси дивата пустош на планината Кетскилс и стигна до своя чифлик край Уолнът Кросинг, изтощението го бе обзело напълно, предизвикано от емоционалната мъгла, в която се смесваха глад, жажда, неудовлетворение, тъга и съмнение в собствените способности. С настъпването на ноември и приближаването на зимата дните ставаха все по-кратки, особено в долините, където заради заобикалящите ги планини се свечеряваше стряскащо рано. Колата на Маделайн я нямаше до градинската пристройка. Снегът, донякъде разтопен от слънцето по обед и замразен отново от вечерния студ, скърцаше под обувките.

В къщата цареше гробна тишина. Гърни запали стенната лампа над плота за готвене в кухнята. Припомни си, че тази сутрин Маделайн бе споменала нещо за планираната за днес вечеря — че е отменена, защото имало някаква среща, на която всички жени искали да присъстват, но подробностите му убягваха. Тоест, нямаше нужда от скапаната хикория все пак! Постави едно пакетче черен индийски чай в чаша, напълни я на чешмата и я постави в микровълновата. После по навик се насочи към креслото си в другия край на помещението. Отпусна се на него и качи краката си върху една дървена табуретка. Две минути по-късно сигналът на микровълновата печка бе възприет като част от мрачния сън, в който бе потънал.

Събуди се от шум от стъпки: Маделайн. И може би си въобразяваше, но му се стори, че стъпките изразяват гняв. А също и че посоката и отдалечеността им от него предполагаха, че го е видяла заспал на стола, но е решила да не говори с него. Отвори очи и я видя да излиза от кухнята. Отиваше към спалнята им. Той се протегна, измъкна се от дълбините на креслото, взе си една носна кърпичка от страничния плот и издуха носа си. Чу наблизо да се отваря вратичката на гардероба — с една идея по-рязко, отколкото бе нормално — и след минута тя се върна в кухнята. Беше сменила копринената си блуза с безформен суичър.

— Събудил си се — отбеляза тя очевидното.

Той пък го възприе като критика за това, че е заспал.

Маделайн светна малките лампи над основния плот и отвори хладилника.

— Вечерял ли си? — прозвуча като обвинение.

— Не. Имах много уморителен ден и когато се прибрах, само си направих чаша… о, по дяволите! Забравих го. — Отиде до микровълновата, извади чашата тъмен изстинал чай и я изпразни — включително пакетчето — в мивката. Маделайн отиде до нея, извади пакетчето и многозначително го пусна в кошчето за боклук.

— Самата аз съм много уморена. — За миг тя само поклати глава мълчаливо. — Не разбирам защо местните идиоти смятат, че е чудесна идея да се построи отвратителен затвор, опасан от бодлива тел, по средата на най-красивия окръг в щата!

Сега вече той си спомни. Тази сутрин му бе казала, че планира да отиде в града на срещата, на която щеше отново да се обсъжда спорното предложение. На дневен ред бе въпросът дали градът да кандидатства на територията му да се изгради учреждението, наричано от противниците си „затвор“, а от привържениците — „център за превъзпитание и лечение“.

Терминологичната битка по отношение на наименованието бе възникнала заради неясния бюрократичен език, според който този пилотен проект представляваше нов вид институция. Кръстен бе „Щатска изправителна и терапевтична среда“ (ЩИТ-С) и двойното му предназначение бе да държи зад решетките и едновременно с това да спомага за възстановяването на нарушителите на закона, извършили престъпленията си под влиянието на наркотици. В крайна сметка бюрократичният език се бе оказал неразгадаем, което оставяше широко поле за тълкувания и спорове.

Това бе чувствителна тема и помежду им — и не защото той не споделяше желанието й да не допуска изграждането на ЩИТ-С в Уолнът Кросинг, а защото не се бе присъединил достатъчно решително към битката — или поне не според нейните разбирания.

— Вероятно има не повече от пет-шест човека, които ще спечелят от тази авантюра — мрачно продължи тя, — а всички останали в долината — както и всички, които преминават през нея — ще сме принудени да гледаме гнусната гледка до края на дните си! И за какво? Заради така нареченото социално реабилитиране и интегриране на сбирщина противни наркопласьори! Моля ви се!

— Има други градове, които искат проекта. С малко повече късмет, някой от тях ще го получи.

Тя се усмихна мрачно.

— Да, сигурно — ако градският му съвет е по-корумпиран дори и от нашия… би могло да се случи.

Усети пламъка на възмущението й като натиск срещу себе си и реши да промени темата.

— Да направя ли два омлета? — И загледа как гладът й се бори с остатъците от гнева й. Борбата беше кратка. Победи гладът.

— Без зелени чушки — предупреди го, — не ги харесвам.

— А защо ги купуваш тогава?

— Нямам представа. Със сигурност не за да ги сложиш в омлета ми.

— А лук искаш ли?

— Никакъв лук!

Тя седна на масата, докато той разбиваше яйцата и подгряваше тиганите.

— Нещо за пиене искаш ли? — попита той.

Тя поклати глава.

Той знаеше много добре, че не пие нищо, докато яде, но въпреки това я запита. Чудата бе тази негова привичка, помисли си, да задава отново и отново този въпрос.

Никой от тях не произнесе повече от няколко думи, докато не приключиха с вечерята си и не бутнаха ритуално и двете чинии към центъра на масата.

— Разкажи ми как мина денят ти — предложи му тя.

— Денят ми? Искаш да кажеш, срещата ми с асовете от екипа по криминални разследвания?

— Не са те впечатлили, така ли?

— О, напротив, много бях впечатлен! Ако човек иска да напише книга за това как не бива да действа един екип, който разследва убийства, и как ръководството на Дяволския Капитан може да провали всичко, трябва само да сложи касетофон на оная маса и после да препише записа дума по дума!

— По-зле ли е от онова, с което беше свикнал преди пенсионирането си?

Отне му доста време да отговори — не защото не беше сигурен как, а защото го стресна особената интонация, с която бе произнесена думата „пенсиониране“. Реши да отговори на въпроса, не на тона.

— При нас имаше някои трудни характери, но Дяволският Капитан буквално придава нов смисъл на понятията арогантност и несигурност. Отчаяно се стреми да впечатли окръжния прокурор, не уважава собствените си хора, изобщо не усеща случая. Всеки въпрос, всяка забележка, всяка реплика бяха или злобни, или нямаха нищо общо с темата, а най-често и двете.

Тя го изгледа преценяващо.

— Не се учудвам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя леко сви рамене. Изражението на лицето й сякаш целеше да разкрие възможно най-малка част от мислите й.

— Просто това, че не съм изненадана. Мисля, че ако се бе прибрал с думите, че си прекарал деня с най-добрия екип, разследващ убийства, с който си работил някога, това наистина щеше да ме изненада. Само толкова.

Много добре знаеше, че не е „само толкова“. Но също така бе достатъчно умен, за да осъзнава, че Маделайн е по-умна от него и няма начин да я подмами да сподели нещо, което не е склонна да каже.

— Ами — опита се да обясни, — беше наистина изтощително и не окуражаващо преживяване. Така че сега възнамерявам да забравя за него и да се заема с нещо напълно различно.

Изказването не бе обмислено и затова го последва безсилие — умът му сякаш блокира, бяла пустош. Това да се захванеш с нещо съвсем различно не бе толкова лесно, колкото звучеше. Трудностите от изминалия ден продължаваха да го преследват, заедно със загадъчната реакция на Маделайн. И в този момент решението, което през последната седмица подкопаваше основите на съпротивата му, изборът, който така отчаяно бе държал извън полезрението си — но не можеше да задържи извън мислите си — се натрапи отново. Сега обаче съвсем неочаквано го заля и вълна от решителност: щеше да направи онова, което бе избягвал така старателно.

— Кутията… — започна. Гърлото му беше свито, а гласът — дрезгав, докато насила изкарваше темата на светло, преди страхът от нея да го е овладял отново, дори преди да знае как ще завърши изречението си.

Тя го погледна над празната си чиния — спокойна, любопитна — и го зачака да продължи.

— Рисунките му… Какво… Имам предвид — защо…? — Опита се да оформи някакъв смислен въпрос от объркването и борбата в сърцето си. Усилието обаче не бе необходимо: способността на Маделайн да чете мислите му винаги бе превъзхождало неговото умение да ги изразява.

— Трябва да си вземем сбогом. — Гласът й бе нежен и успокояващ.

Той се зазяпа в масата. В ума му нямаше мисли, от които да може да оформи думи.

— Мина много време — продължи тя. — Дани вече го няма, а ние така и не му казахме „сбогом“.

Той кимна почти без да осъзнава какво прави. Усещането му за време и пространство се бе размило, а умът му бе необичайно пуст.

Когато телефонът звънна, това сякаш го разбуди и го върна в реалността — света на познатите и измерими проблеми, които можеха да се опишат. Маделайн все още седеше на масата заедно с него, но той не бе сигурен от колко време са тук.

— Искаш ли аз да вдигна? — попита тя.

— Всичко е наред. Ще се обадя. — Той се поколеба, подобно на рестартиран компютър, после се изправи, беше леко нестабилен — и се отправи към кабинета.

— Гърни. — Да отговаря по начина, по който бе свикнал в отдел „Убийства“ за толкова години, беше един от навиците, които му бе трудно да преодолее.

Гласът, който го поздрави, беше култивиран, настойчив, изкуствено топъл. Напомни му за старото правило на продавачите: винаги се усмихвай, когато говориш по телефона, защото се усеща — така звучиш по-приятелски настроен.

— Дейв, радвам се, че те хванах! Обажда се Шеридън Клайн. Надявам се да не прекъсвам вечерята.

— Какво мога да направя за вас?

— Минавам веднага на въпроса. Вярвам, че си от типа хора, с които мога да бъда напълно откровен. Познавам репутацията ти. Днес следобед те наблюдавах в действие и осъзнах причините да е такава. Бях впечатлен. Надявам се, че не те притеснявам.

Гърни се зачуди каква ли е целта на всичко това.

— Много сте мил.

— Не мил, съвсем не. Това е неоспоримата истина. Обаждам се, защото този случай просто плаче за някой с твоите способности, а аз с удоволствие бих се възползвал от таланта ти.

— Знаете, че се пенсионирах, нали?

— Така ми казаха. И съм сигурен, че да се върнеш към старата рутина е последното нещо, което би желал. Не предлагам нищо такова. Но имам усещането, че този случай ще е голям, много голям — и изключително ще съм доволен, ако имам достъп до твоето мислене.

— Не съм сигурен какво точно ме молите да направя.

— В идеалния случай — отговори Клайн, — бих искал да откриеш кой е убил Марк Мелъри.

— Това не е ли работа на екипа за криминални разследвания?

— Наистина, така е. И с малко късмет може даже да успеят да го направят.

— Но?

— Само че искам да увелича шансовете за успех. Този случай е твърде важен, за да го оставя на произвола на обичайната процедура. Искам асо в ръкава си.

— Не виждам как точно се вписвам в картинката.

— Не искаш да работиш за следователския екип? Не се притеснявай. Усетих, че Род съвсем не е твой тип човек. Не, ще докладваш лично на мен. Може да те запишем като временно изпълняващ длъжността следовател или консултант към моята канцелария.

— За колко от времето ми говорите?

— Това зависи от теб. — След като Гърни не отговори, той продължи: — Марк Мелъри трябва силно да ти се е възхищавал и да ти е вярвал. Помолил те е да му помогнеш да се справи с един хищник. Аз те моля за помощ, за да победя същия хищник. Дори и съвсем малко да ми дадеш, пак ще съм ти благодарен.

„Тоя тип е добър — помисли си Гърни, — идеално разбира и прилага искреното звучене.“ А на глас каза:

— Ще обсъдя въпроса със съпругата си. Ще ви се обадя утре сутрин. Дайте ми номер, на който да ви открия.

Усмивката в гласа стана по-осезаема.

— Ще ти дам домашния си номер. Имам чувството, че ставаш рано — също като мен. Обади ми се, по което искаш време след шест сутринта.

Когато се върна в кухнята, Маделайн още бе на масата, но настроението й се бе променило. Четеше „Таймс“. Той седна под прав ъгъл срещу нея, така че да е с лице към старата камина в стил „Франклин“. Загледа се натам, без да я вижда в действителност, и започна да масажира челото си, сякаш решението, което трябваше да вземе, бе мускулно схващане и масажът щеше да помогне.

— Не е толкова трудно, нали? — попита го Маделайн, без да вдига поглед от вестника си.

— Моля?

— Онова, за което мислиш.

— Окръжният прокурор настоява за помощта ми.

— А защо да не го прави?

— При нормални обстоятелства външен човек изобщо не би бил допуснат до случая.

— Само че ти не си просто някакъв външен човек, нали?

— Предполагам, че връзката ми с Мелъри променя нещата.

Тя отметна глава и го прониза с остър поглед.

— Много ме поласка — добави Гърни, като се опита да не звучи поласкан.

— По-вероятно е просто да е описал точно таланта ти.

— В сравнение с капитан Родригес всеки би изглеждал гений.

Тя се усмихна на необичайната му враждебност.

— Какво ти предложи?

— Картбланш всъщност. Да действам през неговата канцелария. Макар че ще трябва да съм изключително внимателен да не настъпя някого де. Казах му, че ще реша до утре сутрин.

— Ще решиш какво?

— Дали да приема, или не.

— Ти да не се шегуваш?

— Толкова ли е лоша идеята?

— Исках да кажа да не се шегуваш за това, че още не си решил?

— Много неща са заложени на карта.

— Повече, отколкото си мислиш — но въпреки това е ясно, че ще го направиш.

Тя се върна към вестника си.

— Какво имаш предвид — „повече, отколкото си мислиш“? — я попита след дълга минута мълчание.

— Изборът ни понякога има последствия, които не сме очаквали.

— Като например?

Втренченият й поглед му показа, че въпросът е глупав. След нова пауза той добави:

— Имам чувството, че дължа това на Марк.

В погледа й проблесна още нещо: ирония.

— Това пък за какво беше? — попита уморено той.

— Просто досега никога не си го наричал с първото му име.

Глава 27 Сближаване с главния прокурор

Сградата на окръжния административен център носеше това скучно наименование от 1935 г. По-рано се е наричала „Лудницата Бъмбълби“. Основана била през 1899 г., благодарение на щедростта (и временното умопомрачение, според обезнаследените му роднини, безрезултатно оспорващи завещанието) на британския преселник сър Джордж Бъмбълби. Мрачното новосъздадено здание, покрито със стогодишни сажди, се издигаше заплашително над градския площад. Намираше се на около километър и половина от полицейския участък и на час и петнайсет минути път с кола от Уолнът Кросинг.

Сградата отвътре беше дори още по-непривлекателна, но по-точно противоположната причина. През 60-те години буквално я бяха изтърбушили, изградили наново помещенията и модернизирали. Заместили мръсните полилеи и дървената ламперия с ярки флуоресцентни лампи и бели стени. На Гърни му мина през ума, че предназначението на ярката изкуствена светлина вероятно цели да държи настрана лудите призраци на предишните обитатели. Това бе странна мисъл за човек, тръгнал на среща, на която щяха да се изяснят условията на новото му работно място. Реши да се съсредоточи върху онова, което му беше казала Маделайн на излизане сутринта: „той се нуждае от теб повече, отколкото ти от него“.

Размишляваше за това, докато чакаше да премине през сложната система за сигурност на входа. След като мина тази бариера, следвайки стрелките, стигна до една врата, върху чието стъкло с елегантни черни букви пишеше ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР.

Когато влезе вътре, рецепционистката на бюрото го погледна. Според Гърни, един мъж избира за свой асистент жена заради уменията й, пола й или заради престиж. Жената на бюрото отговаряше и на трите. Въпреки че беше може би около петдесетгодишна, косата, кожата, гримът, дрехите и фигурата й бяха толкова добре поддържани, че сексуалното й послание бе като електрически заряд. Преценяващият й поглед беше толкова хладен, колкото и чувствен. Малък месингов правоъгълник на бюрото съобщаваше, че името й е Елън Ракоф. Преди някой от тях да проговори, една врата отдясно на бюрото й се отвори и в приемната влезе Шеридън Клайн. Той се усмихна почти с топлота.

— Девет часа — точно на секундата! Не съм изненадан. Правиш впечатление на човек, който си държи на думата.

— По-лесно е, отколкото обратното.

— Какво? А, да, да, разбира се. — По-широка усмивка, по-малко топлота. — Кафе или чай?

— Кафе.

— За мен също. Никога не съм бил привърженик на чая. Кучета или котки?

— Кучета, предполагам.

— Забелязвал ли си, че любителите на кучета предпочитат кафе? Чаят е за тези, които предпочитат котки?

Гърни не смяташе, че си струва да мисли за това. Клайн му махна да го последва в офиса. После му посочи модерния кожен диван, а самият той се настани на фотьойл от другата страна на ниска стъклена масичка. Усмивката му бе сменена от почти комично сериозен поглед.

— Дейв, искам да ти кажа колко съм щастлив, че си готов да ни съдействаш!

— Стига да има подходяща работа за мен.

Клайн премигна.

— Стъпваме в опасна територия с това — обясни Гърни.

— Напълно съм съгласен. Да бъдем честни — да сложим картите на масата, както се казва.

Гърни прикри гримасата си под учтива усмивка.

— Познатите ми от нюйоркската полиция ми разказаха впечатляващи неща за теб. Бил си главен детектив по няколко много големи случая — ключова фигура, човекът, който сглобява целия пъзел. Когато обаче се стигне до похвали, винаги ги преотстъпваш на други. Говори се, че имаш най-големия талант и най-малкото его в службата.

Гърни се усмихна, но не на умишлено направения комплимент, а на изражението на Клайн, който изглеждаше истински смаян от идеята, че някой може да се откаже от заслугите си.

— Харесва ми работата, но не обичам да съм в центъра на вниманието.

За миг Клайн сякаш се опитваше да установи нещо неясно в съзнанието си, после се отказа. Наведе се напред.

— Кажи ми, как мислиш, че можеш да повлияеш в този случай?

Това беше критичният въпрос. През целия път от Уолнът Кросинг дотук беше обмислял как да отговори на него.

— Като консултант-анализатор.

— Какво означава това?

— Екипът от криминални следователи отговаря за събиране, разследване и съхраняване на доказателства, разпитване на свидетели, проследяване на улики, проверяване на алибита и формулиране на работни хипотези за самоличността, действията и мотивите на убиеца. Последната част е решаващата и точно в нея мисля, че бих могъл да бъда полезен.

— Как?

— Разглеждането на фактите в една сложна ситуация и изграждането на разумна версия е единствената част от моята работа, в която съм наистина добър.

— Съмнявам се.

— Другите са добри в разпитването на заподозрени, разкриване на доказателства от местопрестъплението…

— Като например куршуми, които никой друг не знае къде да търси?

— Това бе късмет. Винаги има някой по-добър от мен във всяка една част от разследването, но когато се стигне до сглобяване на отделните части, преценяване кое има и кое няма значение — това е моята специалност. Невинаги бях прав, но обратното ми се случваше достатъчно често, за да се забележи.

— Значи все пак имаш его!

— Щом предпочитате да го наричате така. Знам в какво не ме бива и в какво съм добър.

Също така знаеше от опита си в разпитите как дадена личност ще реагира на определено отношение. Не сгреши и за Клайн. В неговия поглед се долавяше, че е прав.

— Трябва да обсъдим заплащането — заяви Клайн. — Моето предложение е почасовата ставка, определена за някои консултантски длъжности — 75 долара на час, плюс разходите, в разумни граници, разбира се. Започваме веднага.

— Чудесно.

Клайн подаде дипломатично ръка.

— Очаквам с нетърпение да работим заедно. Елън е подготвила куп формуляри, документи, клетвени декларации, споразумения за конфиденциалност. Ще ти отнеме известно време да прегледаш какво подписваш. Тя ще те заведе в един офис, който можеш да използваш. Има някои подробности, които трябва да изясним. Аз лично ще те държа в течение за всяка нова информация, която получавам от криминалния отдел или от моите хора. Ще те включвам и в общи събрания, като това вчера. Ако трябва да говориш с някого от разследващите, уреждай го чрез моя офис. За разпит на свидетели, заподозрени — също през моя офис. Съгласен ли си?

— Да.

— Не си от най-приказливите. Аз също. А сега, след като вече сме сътрудници, искам да те питам нещо… — Клайн се облегна назад и преплете пръсти, като по този начин придаде повече тежест на въпроса си. — Защо първо ще застреляш човека, а после ще го намушкаш четиринайсет пъти?

— Такъв голям брой пробождания обикновено предполага пристъп на ярост или хладнокръвни усилия да се създаде впечатление за такъв пристъп. Точният брой вероятно няма значение.

— Но първо да го застреляш…

— Възможно е целта на пробожданията да не е убийство, а нещо друго.

— Не разбирам — промълви Клайн с наклонена като на любопитна птица глава.

— Мелъри е застрелян от много близо. Куршумът е прерязал сънната артерия. Няма следи в снега оръжието да е изпуснато или хвърлено на земята. Следователно убиецът сигурно е имал време да отстрани материала, с който е било увито за заглушаване на звука, и да го прибере в джоба си или в кобур. Чак после е взел счупената бутилка и се е нагласил удобно за промушване на жертвата, която е лежала мъртва в снега. В този момент кръвта от артериалната рана сигурно е шуртяла драматично. Така че какво ни интересуват пробожданията? Те не са целели да убият жертвата, която, реално погледнато, вече е била мъртва. Не, целта на извършителя е била или да заличи доказателствата за изстрела…

— Защо? — попита Клайн, премествайки се напред на стола си.

— Не знам защо, това е само предположение. Но е по-вероятно, като се вземе предвид съдържанието на бележките преди нападението и това, че си е направил труда да носи счупената бутилка, пробожданията да са част от някакъв ритуал.

— Сатанински ли? — Преднамереният ужас, изписан на лицето на Клайн, едва прикриваше апетита му за медийния потенциал на подобен мотив.

— Съмнявам се. Бележките са на луд човек, но луд не по този начин. Говоря за ритуал като… за него е било важно да извърши убийството по точно определен начин.

— За отмъщение?

— Възможно е — отвърна Гърни. — Няма да е първият убиец, който с месеци или години си е представял как ще си отмъсти на някого.

Клайн изглеждаше притеснен.

— А ако ключът за нападението е в пробожданията, защо да се интересуваме от изстрела?

— Моментално обезвреждане на жертвата. Искал е да бъде сигурен, а пистолетът е много по-сигурен начин от счупената бутилка. След цялото планиране не е искал нещо да се обърка.

Клайн кимна и бързо се прехвърли към друга част от загадката:

— Според Родригес убиецът е някой от гостите.

Гърни се усмихна.

— Кой?

— Не е готов с отговора, но е готов да се обзаложи. Ти не си ли съгласен?

— Идеята не е напълно неоснователна. Гостите са настанени на територията на института, което ги поставя, ако не на местопрестъплението, то поне удобно близко до него. Те определено са странна групичка — дрогирани, емоционално нестабилни и поне един — с връзки в криминалния свят.

— Но?

— Има практически проблеми.

— Например?

— Отпечатъци от обувки и алиби, като начало. Всички твърдят, че снегът е започнал да вали около привечер и е продължил до след полунощ. Отпечатъците показват, че убиецът е влязъл в имота от шосето, след като валежът е спрял напълно.

— Как можеш да си сигурен?

— Отпечатъците са в снега, а върху тях не е навалял нов сняг. За да ги е оставил някой от гостите, трябва да е излязъл от къщата, преди да завали, тъй като няма следи от къщата навън.

— С други думи…

— С други думи, някой трябва да е отсъствал от здрач до полунощ. А всички са били там.

— Откъде знаеш?

— Официално не знам. Нека просто кажем, че съм чул нещо от Джак Хардуик. Според докладите от разпитите всеки един от хората е бил видян от поне шестима други по различно време на вечерта. Така че, освен ако всички лъжат, никой не е отсъствал.

Клайн, изглежда, не беше склонен да отхвърли възможността всички да лъжат.

— Може някой в къщата да си е наел помощник — отбеляза той.

— Имаш предвид наемен убиец?

— Нещо такова.

— Тогава какво изобщо прави там?

— Не разбирам.

— Единствената причина, поради която настоящите гости са заподозрени, е физическата им близост до убийството. Ако ще наемаш външен човек да идва и да извършва убийството, защо самият ти ще се поставиш в такава близост?

— За да си близо до забавлението?

— Възможно е — отвърна Гърни без ентусиазъм.

— Добре, нека за малко да забравим за гостите — започна Клайн. — Какво мислиш за идеята убийството да е извършено от мафиоти, а не от някой от гостите?

— Това ли е резервната версия на Родригес?

— Според него е възможно. Но според теб, явно не е.

— Не виждам логика. Не мисля, че изобщо на някой би му минало през ума, ако Пати Кейкс не беше един от гостите. Първо, на този етап не се знае нищо за Марк Мелъри, което да го прави потенциална мишена за мафията…

— Чакай малко. Да предположим, че убедителният гуру е успял да накара някой от гостите — някой като Пати Кейкс — да си признае нещо, нали се сещаш, за вътрешната хармония или душевния мир, или каквото там Мелъри е продавал на тези хора.

— И?

— И вероятно по-късно, когато си е бил вкъщи, лошият е започнал да си мисли, че откровенията му са били малко прибързани и необмислени. Хармонията с вселената може и да е хубаво нещо, но не си струва риска някой да има информация, която би могла да ти навреди сериозно. Може би когато не е бил вече под влияние на магнетизма на гуруто, лошият тип се е върнал към по-практичния начин на мислене. И е наел някой, който да унищожи риска, който го е тревожел.

— Интересна хипотеза.

— Но?

— Но няма наемен убиец на тоя свят, който би се занимавал с такива игрички, като в това убийство. Хората, които убиват за пари, не си закачат ботушите по клоните на дърветата и не оставят стихове по труповете.

Клайн сякаш беше готов да спори, но се спря, когато вратата се отвори след кратко почукване. Елегантното създание от рецепцията влезе с лакирана табла, на която имаше две порцеланови чашки с чинийки, красив чайник, мъничка захарница и купичка за сметана, както и чиния с четири бишкоти в нея. Тя постави таблата на масичката.

— Родригес се обади — съобщи тя на Клайн, а после добави, сякаш отговаряше на телепатично зададен въпрос. — Идва насам, ще бъде тук след малко.

Клайн погледна към Гърни, за да види реакцията му.

— Чух се с Род преди малко — обясни той. — Беше нетърпелив да сподели мнението си по случая. Предложих му да се отбие, докато и ти си тук. Обичам всички едновременно да са наясно с всичко. Колкото повече знаем всички, толкова по-добре. Никакви тайни.

— Добра идея — заяви Гърни, който подозираше, че подбудите на Клайн да ги събере двамата не са свързани с откровеността, а със склонността му към контрол на ситуацията. За целта явно използваше конфликти и спорове.

Асистентката на Клайн излезе, но Гърни успя да зърне на лицето й многозначителна като на Мона Лиза усмивка, което потвърди подозренията му за ситуацията. Клайн наля кафе в чашите. Порцеланът изглеждаше старинен и скъп, макар че той го държеше без никаква гордост или специално отношение. Това подсили впечатлението на Гърни, че детето чудо, настоящ окръжен прокурор, е роден аристократ, а длъжността му на прокурор беше само стъпка към друга цел, по-подходяща за потеклото му. Какво му беше прошепнал Хардуик на вчерашната среща? Нещо за амбицията му да стане губернатор? Може би старият циник Хардуик отново бе прав. Или пък Гърни си вадеше твърде много изводи от начина, по който някой държи скъпа порцеланова чаша.

— Между другото — каза Клайн, като се облегна на стола си, — този куршум в стената, за който мислеха, че е от Магнум 357, се оказа, че всъщност е от „Смит и Уесън Спешъл“, 38-ми калибър.

— Странно.

— Напротив — съвсем нормално. Револверът е бил на стандартно въоръжение в повечето полицейски участъци чак до 80-те години.

— Обичаен калибър, но необичаен избор.

— Какво искаш да кажеш?

— Убиецът си е направил труда да направи заглушител на пистолета. Целял е да бъде колкото се може по-тих. Ако се е тревожел от шума, е странно защо е избрал точно това оръжие. Един пистолет 22 калибър би му свършил много по-добра работа.

— Може би само с това е разполагал.

— Може би.

— Но не ти се вярва?

— Той е перфекционист. Постарал се е да избере точното оръжие.

Клайн загледа изпитателно Гърни.

— Противоречиш си. Първо каза, че доказателствата сочат, че е искал изстрелът да е възможно най-безшумен. След това казваш, че е избрал грешното оръжие за тази цел. А сега пък твърдиш, че той не е такъв тип човек, който не би избрал точното оръжие.

— Било е важно изстрелът да е тих. Но вероятно нещо друго е било по-важно.

— Какво например?

— Ако има ритуален елемент в тази история, може изборът на оръжие да е част от ритуала. Фиксидеята да извърши убийството по точно определен начин е била с предимство пред проблема с шума. Трябвало е да го направи по начина, по който е решил и същевременно да се справи и с шума, доколкото е възможно.

— Като казваш „ритуал“, аз възприемам „психопат“. Колко точно луд мислиш, че е този тип?

— Луд не е точното определение, според мен — заяви Гърни. — Джефри Дамър беше обявен за нормален в правния смисъл на думата, а той ядеше жертвите си. Дейвид Берковиц също беше обявен за нормален, а той убивал, защото някакво сатанинско куче му нареждало да го прави.

— Мислиш ли, че си имаме работа с нещо подобно?

— Не точно. Нашият човек е отмъстителен и вманиачен — вманиачен до емоционално умопомрачение, но не чак дотам, че да яде части от тялото на жертвите си или да следва заповедите на някое куче. Той очевидно е човек с нездрав разум, но в бележките няма нищо, което да отговаря на стандартните критерии за психично разстройство.

На вратата се почука.

Клайн замислено се намръщи, преценявайки мнението на Гърни със свити устни. Или пък просто се опитваше да изглежда като човек, който не може да бъде разсеян от едно почукване на вратата.

— Влез! — провикна се накрая той.

Вратата се отвори и през нея мина Родригес. Той не успя съвсем да прикрие недоволството си от присъствието на Гърни.

— Род! — извика Клайн. — Добре, че се отби. Сядай.

Родригес подозрително избегна да седне на дивана до Гърни. Вместо това зае фотьойла срещу Клайн.

Окръжният прокурор се усмихна сърдечно. Гърни предположи, че е заради вероятността да стане свидетел на сблъсък на идеи.

— Род е тук, защото искаше да сподели мнението си по случая на този етап — говореше като рефер, който представя противниците един на друг.

— С нетърпение очаквам да го чуя — бе кроткият коментар на Гърни.

Но не беше достатъчно кротко, за да не го приеме Родригес като прикрита провокация. Не му беше нужна друга покана, за да разгласи вижданията си.

— Всички сме се втренчили в дървото. — Той говореше прекалено високо, като че стаята бе двойно по-голяма от офиса на Клайн. — И не виждаме гората!

— А гората е… — попита Клайн.

— Гората — това е големият въпрос: кой е имал възможност. Всички сме се оплели в теории за мотивите и извратените дребни детайли на начина, по който е извършено убийството. А пропускаме най-същественото — цяла къща, пълна с наркомани и всякакви престъпни отрепки, които са можели съвсем лесно да се доберат до жертвата.

Гърни се зачуди дали тази реакция се дължеше на това, че капитанът се чувства заплашен. Дали се страхуваше, че губи контрол върху случая, или имаше и още нещо?

— Какво предлагаш да се направи? — поинтересува се Клайн.

— Разпитваме отново всички гости. Ще проверим по-обстойно и миналото им… Ще изкараме кирливите ризи на тези надрусани откачалки! Казвам ви го още сега — някой от тях го е направил и е само въпрос на време да разберем точно кой.

— Ти какво мислиш, Дейв? — попита Клайн почти небрежно, сякаш се опитваше да скрие удоволствието си от това, че е успял да предизвика спор.

— Може да е полезно да се разпитат отново и да се провери миналото им — любезно отговори Гърни.

— Полезно, но не задължително?

— Няма как да знаем, преди да се направи. Ще е полезно да се разгледа и възможността за достъп до жертвата в по-широк план. Например странноприемници или мотели в непосредствена близост, които биха били точно толкова удобни, колкото и помещенията за гости на института.

— Мога да се обзаложа, че е един от гостите — отсече Родригес. — Когато изчезне плувец в море, пълно с акули, е ясно, че не е бил отвлечен от някой, минаващ с водни ски наблизо. — Той погледна свирепо към Гърни, приемайки за предизвикателство усмивката му. — Да бъдем реалисти!

— Ще проверим ли в околните мотели, Род? — попита Клайн.

— Ще търсим навсякъде.

— Добре. Дейв, има ли нещо друго в списъка ти с важни задачи?

— Нищо, което да не е задействано вече. В лабораторията работят по данните от кръвта; чужди влакна по и около жертвата; марка, разпространеност, характерни особености на ботушите; балистични съвпадения с куршума; анализират аудиозаписа на телефонния разговор на Мелъри с извършителя, със засилено внимание към страничните звуци, и търсят началната клетка на изходящото обаждане, ако е било от мобилен телефон; записи на разговорите по стационарен и мобилен телефон на настоящите гости; графологичен анализ на почерка върху бележките, плюс идентификация на хартията и мастилото; психологичен профил, базиран върху съобщенията и МО; повторна проверка на базата данни на ФБР за подобни заплашителни писма. Мисля, че това е всичко. Пропускам ли нещо, капитане?

Преди Родригес да отговори, а той, изглежда, не бързаше да го направи, асистентката на Клайн отвори вратата и влезе в офиса.

— Извинете ме, сър — каза тя с уважение, което явно беше специално за пред хората, — някоя си сержант Уиг е тук и иска да говори с капитана.

Родригес се намръщи.

— Кажете й да влезе — нареди Клайн.

Апетитът му за конфликти очевидно не бе заситен.

Безполовата червенокоса от срещата в центъра на БКР влезе. Беше облечена в същия обикновен син костюм и носеше същия лаптоп.

— Какво искаш, Уиг? — запита Родригес по-скоро с раздразнение, отколкото с любопитство.

— Открихме нещо, сър, което мисля, че ще ви заинтересува. Затова сметнах за най-добре направо да го донеса.

— Е?

— Отнася се за обувките, сър.

— Обувките ли?

— Туристическите обувки, закачени на дървото, сър.

— И какво за тях?

— Мога ли да го оставя на масичката за кафе? — попита Уиг, сочейки лаптопа.

Родригес погледна Клайн. Клайн кимна.

След трийсет секунди и няколко удара по клавиатурата пред тримата мъже на монитора изникнаха две снимки. Доколкото можеше да се прецени, това бяха съвсем еднакви отпечатъци от обувки.

— Тези вляво са действителните следи от местопрестъплението. Тези вдясно са отпечатъци, които ние направихме в същия сняг с обувките, намерени на дървото.

— Значи обувките, които са оставили следите, са същите, които намерихме на края на оставената в снега пътека. Нямаше нужда да идваш чак дотук, за да ни го съобщиш.

Гърни не се стърпя да го прекъсне.

— Мисля, че сержант Уиг е дошла да ни каже точно обратното.

— Искаш да кажеш, че обувките от дървото не са обувките, които е носел убиецът? — попита Клайн.

— Няма никаква логика! — раздразнено възкликна Родригес.

— В този случай няма почти нищо логично — контрира го Клайн. — Сержант?

— Обувките са същата марка, същият стил, същият размер. И двата чифта са чисто нови. Но определено са два отделни чифта. Снегът, особено сняг с температура, близка до точката на замръзване, дава отлична възможност за регистриране на детайли. Конкретната дребна характеристика в случая е ето тази малка деформация тук. — Тя посочи с остър молив към едно почти невидимо петънце на петата на обувката. Това бе снимката отдясно — на чифта от дървото. — Деформацията вероятно е производствена и се показва на всеки отпечатък, който направихме с тази обувка. Същевременно я няма на нито един отпечатък от намерените на местопрестъплението. Единственото правдоподобно обяснение е, че са направени от различни обувки.

— Със сигурност могат да се намерят и други обяснения — заяви Родригес.

— Какво имате предвид, сър?

— Просто посочвам вероятността, че нещо може би остава незабелязано.

Клайн се прокашля.

— В името на спора да предположим, че сержант Уиг е права и си имаме работа с два чифта — единият, носен от извършителя, а другият, останал закачен на дървото в края на пътечката. Какво, за бога, значи това? Какво ни говори?

Родригес гледаше сърдито в монитора.

— Не ни дава нито една полезна улика за залавянето на убиеца.

— Ти, Дейв, какво мислиш?

— На мен това ми говори същото, което и бележката, оставена върху тялото. Просто друг тип послание. И гласи: „Хвани ме, ако можеш, но едва ли — по-умен съм от теб“.

— Как, по дяволите, разбра това от наличието на втори чифт ботуши? — В гласа на Родригес се усещаше гняв.

Гърни отговори с измамливо спокойствие. Открай време така реагираше на гнева.

— Сами по себе си те нищо не ми говорят. Но ако ги прибавим към другите специфични детайли, цялата картина заприличва все повече на някаква сложна игра.

— Ако е игра, целта й е да ни отвлича вниманието. И успява — изсумтя подигравателно Родригес.

Гърни не отговори и Клайн го предизвика:

— Явно не си съгласен с това.

— Според мен играта не е само за отвличане на вниманието. Мисля, че в нея е целият смисъл.

Родригес стана от стола си възмутено:

— Ако нямаш повече нужда от мен, Шеридън, ще се връщам в офиса.

С мрачно изражение подаде ръка на Клайн и си тръгна. Клайн успешно прикри реакцията си на грубото му напускане.

— Е, кажи ми — попита той след малко, навеждайки се към Гърни, — какво не правим както трябва? Ясно е, че ти виждаш ситуацията по различен начин от Род.

Гърни сви рамене.

— Няма нищо лошо да се запознаем по-отблизо с гостите. В един момент и това трябва да се направи. Но капитанът има по-големи надежди от мен, че това ще доведе до арест.

— Ти смяташ, че това като цяло е загуба на време?

— Необходимо е да се направи — така се изключват варианти. Просто не мисля, че убиецът е някой от гостите. Капитанът продължава да изтъква предполагаемото удобство за убиеца да се намира в имота. А според мен би било неудобство — прекалено голям риск е да бъде видян при излизането или при връщането си в стаята. Твърде много улики има за прикриване. Къде би могъл да държи сгъваемия стол, ботушите, бутилката, оръжието? Този тип човек не би допуснал толкова рискове и усложнения.

Клайн повдигна вежда с любопитство, а Гърни продължи:

— Този тип е свръхорганизиран, по каквито и критерии да го преценява човек. Той обръща изключително внимание на детайлите.

— Говориш за неща като това да махне всички цветни ленти от сгъваемия стол, за да го направи целия бял и почти невидим на фона на снега?

— Да. Освен това действа много хладнокръвно, когато е под напрежение. Не е избягал от местопрестъплението, тръгнал си е с нормална стъпка. Отпечатъците от обувките от вътрешния двор към гората са толкова лежерни, че човек би си помислил, че е излязъл на разходка.

— Това да намушкаш брутално жертвата си със счупена бутилка от уиски не ми изглежда никак хладнокръвно.

— Ако се беше случило в някой бар, щеше да си прав. Но не забравяй, че бутилката е била предварително подготвена, дори е измита и изчистена от пръстовите отпечатъци. Бих казал, че признаците на ярост са планирани, както и всичко останало.

— Окей — съгласи се Клайн бавно. — Хладнокръвен, спокоен, организиран. Какво друго?

— Перфекционист в общуването. Начетен — с усет към езика и ритъма. Между нас да си остане, с риск за репутацията си, ще кажа, че стиховете му са твърде официални — по един доста странен начин. Бих го сравнил с фалшивата изтънченост, характерна за представителите на първото поколение.

— За какво говориш, по дяволите?

— Образовано дете на необразовани родители, което отчаяно желае да се отличи. Но както казах, това са просто догадки. Нямам никакви твърди доказателства.

— Нещо друго?

— Изглежда с кротък нрав, но е пълен с омраза отвътре.

— И не смяташ, че е някой от гостите?

— Не. От негова гледна точка предимството на по-голямата близост е значително по-маловажно от риска, който би поел в такъв случай.

— Имате желязна логика, детектив Гърни. Но може ли да се каже същото и за убиеца?

— О, да. Толкова е логичен, колкото е и патологичен. Извън нормалните граници и по двата параграфа.

Глава 28 Обратно на местопрестъплението

Пътят от офиса на Клайн минаваше през Пиъни, така че Гърни реши да се отбие в института. Като видя временната карта, която му бе дала секретарката на Клайн, полицаят на портата го пусна, без да задава въпроси. Докато вдишваше ледения въздух, Гърни се замисли, че денят зловещо напомня за сутринта след убийството. Снежната покривка, която почти се бе разтопила през изминалите дни, сега бе възстановена. Нощните ветрове, характерни за възвишенията Кетскилс, бяха направили пейзажа отново чисто бял.

Гърни реши да извърви отново маршрута на убиеца, като си мислеше, че може да забележи нещо, което бе пропуснал преди. Тръгна по алеята, прекоси паркинга и заобиколи плевнята, зад която бе открит столът. Огледа се наоколо, опитвайки се да разбере защо убиецът бе избрал да седи точно на това място. Концентрацията му бе нарушена от отварянето и захлопването на врата и рязък, познат глас:

— Боже господи! Трябва да извикаме военновъздушните сили да изравнят със земята това проклето място!

Гърни прецени, че е най-добре да разкрие присъствието си, затова се промуши през високия плет, който разделяше площадката около плевнята и патиото зад къщата. Сержант Хардуик и следовател Том Круз Блат го поздравиха с неодобрителни погледи.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — подвикна му Хардуик.

— Прикрепен съм временно към разследването от областния прокурор. Просто исках да хвърля още един поглед на местопрестъплението. Съжалявам, че ви прекъснах, но си помислих, че е по-добре да знаете, че съм тук.

— В храстите?

— Зад плевнята. Бях застанал на мястото, където е седял убиецът.

— Че защо?

— По-добрият въпрос е защо той е бил там?

Хардуик сви рамене.

— Спотайвал се е в сенките? Почивка за цигарка на скапания градински стол? Изчаквал е удобния момент?

— А какво прави момента удобен?

— Че какво значение има?

— Не съм сигурен. Но защо е чакал тук? И защо някой ще пристигне толкова рано, че да му се налага да носи стол със себе си?

— Може би е искал да изчака семейство Мелъри да заспят. Да наблюдава, докато всички светлини изгаснат?

— Според Кеди, Мелъри са си легнали и съответно угасили лампите часове преди телефонното обаждане, което ги е събудило. А то почти със сигурност е направено от убиеца — което означава, че е искал да са будни, не обратното. А пък ако е възнамерявал да разбере кога са изгасили лампите, защо е заел една от малкото позиции, откъдето прозорците на горните етажи не се виждат? Всъщност от този стол не е виждал почти нищо от къщата.

— Какво трябва да значи това, по дяволите?! — изрева Хардуик. Тонът му противоречеше на несигурния поглед, който го придружаваше.

— Означава, че или си имаме работа с много умен, много внимателен извършител, който страшно се е постарал да направи нещо напълно безсмислено, или означава това, че възстановката ни на случилото се тук е погрешна.

Блат, който следеше разговора все едно гледа тенис мач, насочи вниманието си към Хардуик.

Той пък изглеждаше така, сякаш е отхапал от нещо със силно неприятен вкус.

— Има ли някакъв шанс да отидеш и да донесеш малко кафе?

Блат сви устни изразително, но все пак не възрази, а се насочи към къщата да изпълни молбата.

Хардуик бавно си запали цигара.

— Има още нещо, което не се връзва. Допреди малко гледах доклада с данните за отпечатъците от стъпки. Разстоянията между следите, които отиват от шосето до стола зад плевнята, са със средно седем сантиметра по-големи, отколкото са тези между следите, които тръгват от тялото към гората.

— Това трябва да значи, че убиецът е крачил по-бързо, когато е пристигнал, и по-бавно, когато си е тръгнал, нали?

— Точно това означава!

— Тоест е бързал повече да се добере до плевнята, да седне и да чака, отколкото да се отдалечи от местопрестъплението, след като е извършил убийството?

— Така Уиг тълкува данните, а аз не мога да измисля нищо по-добро.

Гърни поклати глава.

— Казвам ти, Джак, изобщо не разглеждаме случилото се от правилния ъгъл. Освен това има още нещо, което ме притеснява. Къде точно е открита бутилката от уиски?

— На около трийсет метра от тялото, край стъпките, които се отдалечават от него.

— А защо е била там?

— Защото там я е изпуснал. Какъв е проблемът?

— Но защо я е занесъл дотам? Защо не я е оставил при тялото?

— Пропуск. Разгорещен от убийството, не е осъзнал, че все още я държи в ръка. Когато я е забелязал, я захвърлил. Наистина не виждам какво те притеснява!

— Ами може и да няма проблем. Но стъпките са много равномерни, спокойни, не бързат — като че всичко върви по плана.

— За какво, по дяволите, намекваш? — Хардуик се държеше раздразнено като човек, който се опитва да задържи покупките си в скъсана хартиена торба.

— Всичко в този случай оставя усещането за добре планирано и много хладнокръвно действие — изключително интелигентно. Инстинктът ми казва, че всяко нещо се намира на дадено място по определена причина.

— Искаш да ме убедиш, че е отнесъл оръжието на трийсет метра разстояние и го е пуснал там преднамерено? Че го е обмислил предварително?

— Така предполагам.

— И каква ще да е дяволската му причина?!

— Какво въздействие оказа върху нас?

— За какво говориш?

— Този тип е фокусирал вниманието си върху полицията точно толкова, колкото и върху Марк Мелъри. Не ти ли е хрумвало, че всички тези странности на местопрестъплението може да са част от играта, която е подхванал с нас?

— Не, изобщо. Честно казано, това ми звучи малко прекалено.

Гърни си наложи да не спори и вместо това смени темата:

— Подразбрах, че капитан Род все още мисли, че нашият човек е някой от гостите.

— Да-а, „един от лунатиците в тая лудница“, както се изрази.

— Съгласен ли си?

— Че са лунатици? Абсолютно. Че един от тях е убиецът? Може би.

— А може би не?

— Не съм сигурен. Но не споменавай това на Родригес.

— Има ли предпочитан кандидат?

— Който и да е от наркоманите ще му свърши работа. Вчера разправяше, че Институтът за духовно обновление на Мелъри не е нищо повече от незаконна клиника за богати скапаняци, пристрастени към наркотиците.

— Не виждам връзката.

— Между кое?

— Какво общо има наркоманията с убийството на Марк Мелъри?

Хардуик си дръпна от цигарата за последно, след което замислено метна угарката на влажната земя под плета от бодлива зеленика. Гърни си помисли, че това не е нещо, което е удачно да се прави на местопрестъпление, дори и след като са минали лабораторните техници. Но пък беше точно от нещата, които бе свикнал да наблюдава по време на съвместната им работа преди години. Не бе особено изненадан и от това, че Хардуик отиде до плета да угаси все още тлеещия фас с върха на обувката си. Знаеше, че по този начин си дава време да обмисли какво ще каже — или пък ще премълчи — след малко. Когато изгаси напълно угарката и я зарови добре в почвата, Хардуик проговори:

— Може би няма много общо с убийството, но силно засяга Родригес.

— Имаш ли право да ми кажеш нещо?

— Има дъщеря в Грейстоун.

— Клиниката за душевноболни в Ню Джърси?

— Именно. С трайни увреждания е. Вземала е клубни наркотици — амфетамини и метамфетамини, кокаин. Изпържила си няколко вериги в мозъка и се опитала да убие майка си. Според Родригес всеки друг наркоман по света е отговорен за случилото се с нея. Не използва логика, когато става въпрос за това.

— И смята, че някой наркоман е убил Мелъри?

— Това е отговорът, който иска, затова мисли, че е верният.

Внезапен влажен повей на вятъра помете патиото. Дойде откъм покритата със сняг ливада. Гърни потрепери и пъхна по-дълбоко ръце в джобовете си.

— Мислех, че просто иска да впечатли Клайн.

— Това също. За такъв задник е наистина сложно устроен. Маниак на тема контрол. Малка амбициозна гадина. Изобщо не може да се разчита на него. Нито можеш да му вярваш. Никога не е сигурен. Обсебен е от идеята да накаже всички наркомани. Никак не ти се зарадва, между другото.

— Конкретна причина има ли?

— Не харесва отклонения от обичайната процедура. Не харесва умници. Не понася някой да е по-близък с Клайн от него самия. Кой знае какво още, по дяволите!

— Не звучи като идеална настройка на ума за онзи, който води разследването.

— Аха, кажи нещо за чудесния свят на наказателното право, с което да ме изненадаш! Обаче това, че някой е проклет задник, не значи непременно, че винаги греши.

Гърни обмисли тази Хардуикова мъдрост, без да я коментира, след което отново смени темата:

— Това, че сте се съсредоточили върху гостите, означава ли, че пренебрегвате другите възможности?

— Например кои?

— Като това да поговорите с хората в района. Мотели, странноприемници, хотелчета…

— Не пренебрегваме нищо. — Хардуик изведнъж се настрои отбранително. — Близките къщи не са кой знае колко, не повече от десетина на пътя от селото до института… Посетихме семействата още през първите двайсет и четири часа. Не получихме и грам полезна информация. Никой нищо не е чул, нито видял, още по-малко пък помни. Никакви непознати лица, странни шумове, коли в необичаен час, нищо извън обичайното. Двама души мислят, че са чули койоти. Други двама споменаха за крясък на бухал.

— По кое време?

— По кое време кое?

— Крясъкът на бухала.

— Нямам никаква идея, защото не помнеха. Към полунощ беше най-доброто им предположение.

— Сградите с квартири?

— Моля?

— Някой провери ли квартирите и въобще местата, където може да се отседне?

— Има един мотел точно след селото — западнало място, в което отсядат ловци. Било е празно през онази нощ. В радиус от четири-пет километра има само още два подходящи за престой хотела, които предлагат и закуска. Единият е затворен през зимата. В другия, ако си спомням правилно, е била заета само една стая през нощта на убийството — някакъв любител-орнитолог и майка му.

— И е наблюдавал птици през ноември?!

— И на мен ми се стори странно, затова проверих няколко сайта за любителите на птици. Явно сериозните предпочитат зимата — дърветата нямат листа, съответно видимостта е по-добра, а пък има много фазани, сови, яребици, синигери, дрън-дрън.

— Говори ли с хората?

— Говорих с един от собствениците — двойка педали с глупави имена. Не научих нищо полезно.

— Глупави имена?

— Да, единият се казва Пийчпит6 или нещо подобно.

— Пийчпит?

— Нещо такова. Всъщност, не, Плъмстоун7, така беше. Пол Плъмстоун. Можеш ли да повярваш?!

— Някой говорил ли е с любителите на птици?

— Мисля, че са си тръгнали, преди Блат да отиде там, но няма да се подпиша под това твърдение.

— И никой не ги е проследил?

— Божичко! Че какво изобщо ще знаят те за това? Ако искаш да отидеш при Пийчпитови, моля, заповядай! Името на мястото е „Лаврите“ и се намира на около два километра и половина надолу по планината от института. Имам определен брой хора, с които разполагам за този случай, и не мога да губя времето им в преследване на всеки жив човек, минал през Пиъни!

— Правилно.

Отговорът на Гърни беше неясен в най-добрия случай, но явно поуспокои Хардуик, защото той добави с почти сърдечен тон:

— И като говорим за заетост на служителите, трябва да се връщам на работа. Ти какво каза, че правиш тук?

— Реших, че ако се поразходя отново из имението, може да ми хрумне нещо.

— Това ли е методологията на най-добрия нюйоркски криминалист? Направо е жалка!

— Знам, Джак, знам. Но точно в момента това е най-доброто, което мога да предложа.

Хардуик се върна в къщата, като клатеше главата си с преувеличено неверие.

Гърни вдиша влажния мирис на снега и — както винаги — за кратко той събуди емоционален спомен от детството му, който изместваше всички разумни мисли и който не можеше да се разкаже с думи. Насочи се през побелялата поляна към гората, а ароматът на снега все така му припомняше историите, които му беше чел баща му, когато бе на пет или шест години. Те си оставаха по-живи и ярки за него, отколкото каквото и да било в истинския му живот — истории за пионери, колиби в пустошта, следи в горите, добри индианци, лоши индианци, пречупени клончета, отпечатъци от мокасини в тревата, скършеното листо на папрат, даващо съдбоносно доказателство, че врагът е преминал оттук, крясъците на горските птици — някои истински, някои надавани от индианците, които общуват помежду си с тях — образи така реални и с толкова много подробности. Помисли си за иронията в това, че запомненото от историите на баща му беше заменило спомените за самия човек. Разбира се, баща му не бе имал почти никакъв контакт с него, освен тези разкази. Той най-вече работеше. Работеше и пазеше мислите си за себе си.

Работеше и пазеше мислите си за себе си. Всъщност тази фраза, обобщаваща цял един живот, описваше собственото му поведение толкова точно, колкото и бащиното му. Преградите, които някога бе издигнал, за да не забелязва подобни прилики, напоследък бяха започнали да се пропукват. Подозираше, че не просто се е превърнал в баща си, но и го е сторил много отдавна. Работеше и пазеше мислите си за себе си. Усещането за живота му, разкрито от тези няколко думи, бе: малък, ограничен, сдържан. Унизително бе да откриеш каква огромна част от времето ни на тази земя можеше да се заключи в едно изречение. Какъв съпруг бе, ако границите му бяха така ясно очертани, а енергията му оставаше в тях? И какъв баща? Какъв е този баща, който е така погълнат от професионалните си задължения, че…

Не. Това му стигаше.

Гърни крачеше през гората по — поне доколкото си спомняше — маршрута на стъпките, сега скрити от новия сняг. Когато стигна до вечнозелената горичка, където следата бе изчезнала така неправдоподобно, се спря. Вдиша аромата на бор, заслуша се в дълбоката тишина на мястото и зачака вдъхновение. Нямаше такова. Разочарован и леко раздразнен, че все пак бе очаквал да го получи, той се насили да си преговори — за двайсети път — всичко, което знаеше в действителност за събитията от нощта на убийството:

Убиецът бе влязъл в имението пеша откъм шосето? Носил бе 38-калибров пистолет — полицейски модел, счупена бутилка от уиски „Четири рози“, градински стол, допълнителен чифт обувки, както и миникасетофон, на който бе пуснал записа с животински крясъци, които бяха изкарали Мелъри от леглото? Бе носил гащеризон, направен от Тайвек, ръкавици и плътно яке с подплата от гъши пух, което да използва за заглушител на изстрела? Бе седял зад плевнята, пушейки? Бе изкарал Мелъри отвън на патиото, застрелял го бе, а после бе наръгал тялото поне четиринайсет пъти? След което спокойно бе вървял през откритата ливада и близо километър навътре в гората, закачил бе втория чифт обувки на клон и… бе изчезнал, без да остави следи?

Лицето на Гърни се беше изкривило в гримаса — донякъде заради влагата на отиващия си мразовит ден и донякъде, защото сега, по-ясно от когато и да било, осъзнаваше, че всичко, което „знаеше“ за престъплението, нямаше никакъв смисъл.

Глава 29 На обратно

Според него ноември бе най-неприятният месец: светлината намаляваше, а самото време се колебаеше несигурно на границата между есента и зимата. Това му усещане за сезона като че влошаваше чувството, че се препъва в гъста мъгла по отношение на случая Мелъри. Че е като слепец, който не вижда нещо, намиращо се точно пред него.

Когато се върна от Пиъни през този ден, реши — което съвсем не бе характерно за него — да сподели объркването си с Маделайн. Тя бе седнала на боровата маса, на която се виждаха останките от чай и боровинков сладкиш.

— Ще се радвам да получа съдействието ти по един въпрос — започна той и моментално съжали за думите, които бе подбрал. Маделайн никак не харесваше термини като „съдействие“.

Тя обаче любопитно наклони глава, а той реши да го приеме като покана да продължи:

— Институтът Мелъри е разположен върху сто акра между шосето „Филчърс Бруук Роуд“ и пътя „Торнбуш Лейн“, сред хълмовете над селото. Гората е около деветдесет акра, може би десет са ливади, лехи с цветя, паркинг и три сгради — главният лекционен център, в който се намират и офиси, и стаи за гостите, частната къща на Мелъри, както и една плевня, в която държат оборудването за поддръжката на всичко това.

Маделайн вдигна очи към часовника на кухненската стена, така че той ускори темпото:

— Полицаите, които се отзовали на повикването, открили следи от стъпки, които влизали в имението откъм „Филчърс Бруук Роуд“ и водели до един стол зад плевнята. От стола пък отивали до мястото, където е бил убит Мелъри, а оттам — до един участък в гората, на около 800 метра разстояние, където изчезвали. Край, няма повече стъпки. Нито пък указания, дори намек за това как човекът, оставил следите до тази точка, се е измъкнал, без да остави никакви други.

— Това шега ли е?

— Описвам истинските улики на местопрестъплението.

— А как стои въпросът с другия път, за който спомена?

— „Торнбуш Лейн“ е на повече от трийсет метра от последната следа.

— Мечката се е върнала — каза Маделайн след кратко мълчание.

— Моля? — Гърни я зяпна неразбиращо.

— Мечката. — Тя кимна към прозореца встрани от тях.

Между прозореца и неизползваните, покрити с фин скреж лехи в тяхната градина, имаше хранилка за птици, окачена на извита като овчарска гега стойка. Хранилката бе счупена и лежеше на земята. Стойката бе превита почти до нея.

— Ще се погрижа за това по-късно — заяви Гърни, подразнен от неуместния коментар. — Ще вземеш ли някакво отношение по въпроса със следите от стъпки?

Маделайн се прозя.

— Мисля, че е глупаво, а човекът, който го е направил, е луд.

— Само че как го е направил?

— Също като номера с числата.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че няма никакво значение как го е направил!

— Нищо, обясни ми — настоя Гърни, защото любопитството му бе по-силно от раздразнението.

— Няма значение как. Въпросът е защо, а отговорът на този въпрос е очевиден.

— И очевидният отговор е…?

— Иска да докаже, че сте сбирщина идиоти.

Отговорът й предизвика едновременно две чувства у Гърни: беше доволен, че се съгласява с мнението му, че и полицията е мишена в този случай; но съвсем не му стана приятно от начина, по който тя подчерта думата „идиоти“.

— Може би е ходил назад — предположи тя, като сви рамене. — Може би мястото, на което смятате, че са отишли стъпките, е всъщност точката, от която са тръгнали.

Това бе от възможностите, които Гърни бе обмислил и отхвърлил.

— Има два проблема. Първо, по този начин въпросът просто се променя от „как стъпките могат да свършат наникъде“ на „как стъпките могат да започнат отникъде“. Второ, следите са на много равномерни разстояния. Трудно е да си представи човек как някой, който крачи заднишком в продължение на близо километър през гората, няма да се препъне поне веднъж.

А после му хрумна, че ще е добре да окуражи и най-слабия интерес, проявен от Маделайн към темата, затова добави:

— Но всъщност това е много интересна мисъл — затова, моля те, продължавай да разсъждаваш.

Обаче онзи, който продължаваше да размишлява в два часа на следващата утрин, бе именно Гърни. Той лежеше и наблюдаваше правоъгълния прозорец на спалнята си, слабо осветен от полускритата зад облак луна. В ума му още се въртеше забележката на Маделайн, че това накъде сочат стъпките и посоката, в която наистина са отишли, са два съвсем отделни въпроса. Това бе вярно логически, но как да го включи при тълкуването на данните? Дори и да бе възможно за някого да върви заднишком по неравния терен, без нито веднъж да сбърка — което никой не би могъл да направи — тази хипотеза просто превръщаше невъзможния за обяснение край в невъзможно за обяснение начало.

Наистина ли?

Да предположим, че…

Само че това бе малко вероятно. И все пак, нека си представим само за миг, че…

И ако цитираме Шерлок Холмс, „Когато отхвърлиш невъзможното, онова, което остава, колкото и неправдоподобно да е то, е истината“.

— Маделайн?

— Ммм?

— Извинявай, че те будя. Важно е.

В отговор получи дълга въздишка.

— Будна ли си?

— Сега вече да.

— Слушай! Ако предположим, че убиецът е влязъл в имота не от главния път, а от задния. Че е пристигнал няколко часа преди да извърши престъплението — точно преди да завали снегът всъщност. Да си представим, че е отишъл от задния път до малката борова горичка, нарамил градинския си стол и всички останали партакеши. И така, той си облича Тайвек гащеризона, слага си латексовите ръкавици — и чака.

— В гората?

— В боровата горичка, на мястото, където смятахме, че свършват стъпките. Седи си там и чака снегът да спре — което става малко след полунощ. После става, взема си стола, бутилката от уиски, пистолета и касетофончето с животинските крясъци и извървява разстоянието до къщата — осемстотин метра. По пътя се обажда на Мелъри от мобилния си телефон, за да е сигурен, че той е буден и ще чуе записа на животните…

— Минутка само. Нали каза, че е невъзможно да се е върнал заднишком през гората.

— Не го е направил. Не е имало нужда. Права беше да отделиш посоката, в която са ориентирани стъпките, от действителната. Трябва обаче да се направи още едно разделение. Да предположим, че подметките на обувките са отделени от горната част.

— Как?

— Всичко, което е трябвало да направи, е да отреже подметките на чифт обувки и да ги залепи на друг чифт — но на обратно. Така е можел да върви лесно и да остави спретната равна редичка следи зад себе си. И привидно те отиват назад — натам, откъдето всъщност идват.

— А градинският стол?

— Отнася го до патиото. Може би оставя върху него нещата си, докато увива якето около пистолета за заглушител. После пуска касетата с крясъците на животни, за да изкара Мелъри през задната врата. Има различни варианти, по които може да го е направил. Крайният резултат обаче е, че Мелъри излиза навън, на патиото, където може да го уцели с пистолета — и той го застрелва. След като Мелъри пада, убиецът взема счупената бутилка и многократно го намушква с нея. После хвърля бутилката към стъпките, които е оставил по пътя си към патиото — стъпките, които, естествено, сочат в обратна на патиото посока.

— А защо не я е оставил край тялото — или не я е взел със себе си?

— Не я е взел, защото е искал да я открием. Бутилката от уиски е част от играта, част от цялостната причина за всичко това. Моето предположение е, че я е хвърлил край отдалечаващите се стъпки с цел така да положи финалните щрихи на тази конкретна малка измама.

— Това е доста фин детайл.

— Също толкова тънка подробност е да оставиш чифт обувки уж в края на следите си — но, разбира се, той ги е оставил там, когато е тръгвал.

— Тоест, това не са обувките, с които са оставени отпечатъците?

— Не, но това вече го знаем. От лабораторията откриха малка разлика в подметката на една от обувките и отпечатъците в снега. Първоначално нямаше смисъл. Но на фона на преразгледаните факти се вписва идеално.

Маделайн не каза нищо в продължение на няколко минути, но той почти физически усещаше как междувременно умът й възприема, оценява и изпитва новия сценарий в търсене на слаби места.

— И след като хвърля бутилката, какво?

— После отива зад плевнята, поставя там стола, хвърля на земята пред него няколко угарки от цигари, така че да изглежда сякаш е седял на него преди убийството. Сваля предпазния костюм от Тайвек и латексовите ръкавици, облича си якето, заобикаля плевнята от другата страна — отново оставя тези проклети следи, обърнати на обратно! — и се насочва към „Филчърс Бруук Роуд“. Пътят е почистен от общинските служители, така че там стъпки няма. Отива пеша до колата си на „Торнбуш Лейн“ или надолу към селото, или въобще някъде.

— Полицаите от Пиъни видели ли са някого, докато са пътували нагоре?

— Очевидно не, но той лесно може да е навлязъл в гората, като ги е чул, или пък… — Той замълча, за да обмисли вариантите.

— Или?

— Това не е най-вероятната възможност, но ми казаха, че в планината наблизо има хотел, който би трябвало да са проверили. Звучи доста странно, след като почти е отсякъл главата на жертвата си… Но маниакът, с когото си имаме работа, може просто да е повървял до удобната си стаичка в хотела.

Продължиха мълчаливо да лежат един до друг още известно време, а умът на Гърни трескаво препускаше по сценария на престъплението, който му бе хрумнал. Държеше се като човек, който тъкмо е спуснал на вода построена в домашни условия лодка и сега внимателно я проверява за евентуални пробойни. Когато се увери, че такива няма, или поне не толкова големи, той попита Маделайн за какво мисли.

— Идеалният противник — отговори му тя.

— Моля?

— Идеалният противник.

— Какво означава това?

— Ти обичаш загадките. Той също. Брак, благословен в небесата.

— Или в ада?

— Няма значение. Между другото, нещо не е наред в тези бележки.

— Не е наред… какво?

Маделайн имаше навика да пропуска съществена част от асоциативната верига, довела я до даден извод, като по този начин го оставяше далеч назад.

— Бележките, които ми показа — от убиеца до Мелъри. Първите две, после стихотворенията… опитвах се да се сетя какво пише във всяка една от тях.

— И?

— И доста се затрудних, макар че имам добра памет. После разбрах каква е причината. В тях нямаше нищо реално.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма нищо определено и недвусмислено. Не се споменава какво в действителност е извършил Мелъри, нито кого е наранил. А защо е толкова неясно написано? Няма имена, дати, места — никакви конкретни препратки към каквото и да било. Не е ли твърде странно?

— Числата шестстотин петдесет и осем и деветнайсет си бяха съвсем конкретни.

— Но не са означавали нищо за Мелъри, освен факта, че за тях се е сетил. А това трябва да е някакъв номер.

— Ако е така, то аз не успявам да разкрия как се прави фокусът.

— О, ще успееш. Много си добър в това да свързваш точките на скрита картинка. — Тя се прозя. — Няма по-добър от теб. — В гласа й не се долавяше ирония.

Той продължи да лежи в тъмното до нея, като си позволи да се отпусне за кратко и да се порадва на похвалата й. А после умът му започна неспокойно да рови из бележките на убиеца, да оглежда отново използвания език в светлината на наблюдението, което бе направила.

— Бяха достатъчно конкретни, за да изкарат акъла на Мелъри — каза накрая.

Тя въздъхна сънливо:

— Или напротив — достатъчно неясни.

— Какво значи това?

— Не зная. Може да не е имало истинско събитие, за което да се изразява конкретно.

— Но ако Мелъри не е сторил нищо, защо беше убит?

Тя издаде особен гърлен звук, тих еквивалент на свиването на рамене.

— Наистина не знам. Просто ми е ясно, че нещо не е наред с тези бележки. Време е да заспиваме отново.

Глава 30 Изумрудената къщичка

Събуди се на развиделяване, като се чувстваше по-добре, отколкото му се бе случвало от седмици или дори месеци. Може и да бе преувеличено да се каже, че с обяснението на загадката с обувките първата плочка от доминото е паднала. Именно такова бе и усещането му, докато шофираше на изток през окръга, право към изгряващото слънце, на път към хотела край „Филчърс Бруук Роуд“ в Пиъни.

Хрумна му, че с това да разпитва „педалите“, без да го координира с канцеларията на Клайн или с екипа за криминални разследвания, може би надскача леко правомощията си. Но пък какво, по дяволите — нека го плеснат през пръстите по-късно, ако искат. Щеше да оцелее.

Освен това си помисли, че нещата започват да се подреждат, както той иска.

Когато до отбивката за „Филчърс Бруук“ оставаше по-малко от километър и половина, телефонът му звънна. Обаждаше се Елън Ракоф:

— Окръжният прокурор Клайн получи новини, които иска да сподели с вас. Каза да ви предам, че сержант Уиг от лабораторията е филтрирала записа на телефонното обаждане от убиеца, направен от Марк Мелъри. Наясно ли сте за какво става въпрос?

— Да — отвърна Гърни, като си припомни престорения глас и Мелъри, който си намисля числото деветнайсет. А малко след това открива номера в писмото, което убиецът бе оставил в пощенската му кутия.

— В доклада на сержант Уиг пише, че според анализа на звуковите вълни, фоновите шумове от автомобилно движение са презаписани.

— Бихте ли повторили?

— Според Уиг на касетата са генерирани два типа звуци. Гласът на говорещия и фоновият шум от мотор — със сигурност от работещ автомобилен двигател — са първично генерирани. Това означава, че са реални звуци, произведени в момента на обаждането. Но останалите фонови шумове, които първично са били от преминаващи превозни средства, са второ поколение. Тоест, произведени са от запис, пуснат по време на обаждането. Слушате ли ме, детектив?

— Да, да, просто… опитвах се да схвана казаното.

— Ще желаете ли да повторя?

— Не, чух ви. Това е… много интересно.

— Окръжният прокурор Клайн реши, че ще се заинтересувате. Каза също, че би желал да му се обадите, когато разберете какво означават тези данни.

— Ще го направя със сигурност.

Подкара по „Филчърс Бруук Роуд“ и след около километър и половина забеляза вляво табела, която обявяваше, че кокетният имот зад нея е „Лаврите“. Самият знак представляваше изящна овална плочка с елегантен калиграфски надпис. Тясна алея за коли минаваше под красива метална арка. Макар храстите да бяха прецъфтели преди месеци, докато минаваше през своеобразния вход, на Гърни му се стори, че усеща аромата на цветовете им. Без съмнение съзнанието му правеше номер. А следващата асоциация му припомни коментара на крал Дънкан за имението на Макбет, където щеше да бъде убит през същата нощ: „Тоз замък разположен е приятно…“.

След арката имаше малък покрит с чакъл паркинг, заравнен и спретнат като дзен-градина. Пътека от същия чист чакъл водеше от паркинга до предната врата на безупречна, покрита с кедрови плочки приемна. Вместо звънец имаше старинно метално чукче. Когато Гърни се протегна към него, вратата се отвори и на прага й застана дребен мъж с бдителен преценяващ поглед. Целият сякаш току-що бе излязъл от пералнята, от лимоновожълтото си поло и розовата кожа, до прекалено русата си за тази възраст коса.

— Ааах! — възкликна той с раздразнителното задоволство на човек, чиято пица, очаквана преди двайсет минути, най-сетне е пристигнала.

— Господин Плъмстоун?

— Не, не съм господин Плъмстоун — отвърна дребният мъж. — Аз съм Брус Уелстоун8. Тази очевидна хармония на имената ни е чисто съвпадение.

— Разбирам — объркано каза Гърни.

— А вие, ако не се лъжа, сте полицаят?

— Специален следовател Гърни от офиса на окръжния прокурор. Кой ви каза, че ще дойда?

— Полицаят, с когото говорих по телефона. Изобщо не помня имена. Но защо стоите на прага? Влезте, моля.

Гърни го последва през късо антре до всекидневна, обзаведена в натруфен викториански стил. Докато се чудеше кой ли е бил въпросният полицай, на лицето му се изписа още по-голямо объркване.

— Съжалявам — каза Уелстоун, който явно бе разчел погрешно изражението му, — но не съм запознат с практиката при такъв случай. Може би ще предпочетете да отидете направо в Изумрудената къщичка?

— Извинете?

— Изумрудената къщичка.

— Каква изумрудена къщичка?

— Сцената на престъплението.

— Какво престъпление?

— Нищо ли не ви казаха?

— За кое?

— За причината да сте тук!

— Господин Уелстоун, не искам да прозвучи грубо, но може би трябва да започнете от самото начало и да ми обясните за какво изобщо говорите.

— Това е ужасно! Нали разказах всичко на сержанта по телефона?! Всъщност, казах му всичко на два пъти, тъй като той очевидно не схвана от първия път какво му говоря!

— Разбирам раздразнението ви, сър, но бихте ли повторили и на мен същото, което сте споделили с него?

— Че рубинените ми пантофки са откраднати! Имате ли представа колко струват?!

— Рубинените ви пантофки?

— Господи, ама те не са ви казали нищо, нали? — Уелстоун започна да вдишва и издишва дълбоко, като че се опитваше да избегне припадък. После затвори очи. Когато ги отвори отново, явно се беше примирил с некадърността на полицията и заговори с тон на начален учител: — Рубинените ми пантофки, които впрочем струват наистина много пари, бяха откраднати от Изумрудената къща. Въпреки че нямам доказателства, не се съмнявам, че го е извършил последният гост, който отседна в нея.

— Изумрудената къща част от хотела ви ли е?

— Разбира се! Целият имот се нарича „Лаврите“ — по съвсем очевидни причини. Има три сгради: основната, в която сме в момента, както и две малки къщички — Изумрудената къща и Къщата на пчеличките. Изумрудената е обзаведена в стила на „Вълшебникът от Оз“ — най-великият филм, правен някога. — В очите му се появи особен блясък, сякаш предизвикваше Гърни да възрази. — Центърът на композицията беше едно забележително копие на магическите пантофки на Дороти. Тази сутрин открих, че липсват.

— И сте съобщили за това на…?

— На вас, хора — много ясно! Нали дойдохте.

— Обадили сте се на полицейското управление в Пиъни?

— Е, определено не се обадих на чикагското полицейско управление!

— В момента имаме два отделни проблема, господин Уелстоун. От управлението в Пиъни със сигурност ще се свържат с вас заради кражбата. Но не заради нея съм тук. Разследвам съвсем различен случай, във връзка с който трябва да ви задам няколко въпроса. Онзи ден тук е идвал един детектив от щатската полиция, на когото господин Плъмстоун е съобщил, че при вас са отсядали двама любители-орнитолози — един мъж и майка му.

— Точно той е!

— Кой?

— Онзи, дето ми открадна рубинените пантофки!

— Любителят на птиците е откраднал пантофките ви?

— Любител на птици, взломаджия, крадлив малък негодник — да, точно той!

— А каква е причината, поради която не сте споменали за това на следователя от щатската полиция?

— Не му казах, защото не знаех! Нали ви обясних, че установих липсата едва тази сутрин!

— Тоест, не сте влизали в къщата, откакто мъжът и майка му са се отрегистрирали?

— „Отрегистрирали“ е твърде официално. Те просто са си тръгнали по някое време през деня. Престоят им беше предплатен, така че в действителност нямаше нужда от такава процедура. Тук се стремим към определен тип цивилизованост, което означава, че не държим на подобни формалности. Точно заради това предателството на доверието ни е толкова оскърбително! — Уелстоун за малко щеше да се задави от жлъч, докато описваше тази наглост.

— Нормално ли е да чакате толкова време, преди…

— Преди да оправим стаята ли? За този сезон — да. Ноември е най-слабият ни месец. Следващата резервация за Изумрудената къщичка е за седмицата около Коледа.

— Мъжът от БКР не е огледал къщата, така ли?

— Мъжът от БКР?

— Детективът от Бюрото за криминални разследвания, който е идвал преди два дни.

— А! Ами, той е говорил с господин Плъмстоун, не с мен.

— А кой точно е господин Плъмстоун?

— Това е наистина много добър въпрос! Въпрос, който аз самият си задавам от известно време — произнесе това със силна горчивина, после поклати глава. — Съжалявам, не бива да позволявам на такива странични емоционални проблеми да се намесват в официалната работа на полицията. Пол Плъмстоун е моят бизнес партньор, с него сме собственици на „Лаврите“. Или поне сме такива в момента.

— Разбирам — увери го Гърни. — Но да се върнем на въпроса. Следователят провери ли къщичката?

— Че защо да го прави? Имам предвид, че той бе тук заради онази ужасяваща случка в института горе в планината — искаше да разбере дали сме виждали някакви подозрителни лица, спотайващи се наоколо. Пол — господин Плъмстоун — му съобщил, че не сме, така че той си тръгнал.

— Не е настоял да му дадете някаква по-подробна информация за тези любители на птиците?

— Орнитолозите? Не, разбира се, че не!

— „Разбира се, че не“?

— Майката е полуинвалид, а синът, макар че се оказа крадец, надали е от типа хора, които биха спретнали подобно клане.

— А какъв тип човек е?

— Бих казал, че е крехък. Определено крехък, чувствителен мъж. Срамежлив.

— Бихте ли го определили като гей?

Уелстоун се замисли.

— Интересен въпрос. Почти винаги съм сигурен — усещам го някак — но в този случай не мога да кажа. Останах с впечатлението, че иска да ме остави с впечатлението, че е гей. Но… в това няма много смисъл, нали?

„Не и ако цялата личност е роля?“ — помисли си Гърни.

— Освен крехък и срамежлив как бихте го описали?

— Крадлив!

— Искам да кажа, чисто физически.

Уелстоун се намръщи.

— Имаше мустаци. Цветни очила.

— Цветни?

— Като слънчеви — стъклата им бяха толкова тъмни, че очите му изобщо не можеха да се различат. Много мразя да говоря с някого, ако не виждам очите му, а вие? Но все пак пропускаха достатъчно светлина, за да ги носи на закрито.

— Нещо друго?

— Вълнена шапка — като тези, перуанските, които се нахлупват ниско и закриват челото и ушите — също шал и огромно палто.

— И откъде си направихте извода, че е „крехък“?

В гримасата на Уелстоун към мръщенето се добави смайване.

— Всъщност… от гласа му? От поведението? Знаете ли, наистина не съм сигурен. Единственото, което си спомням, че видях — наистина видях — беше голямо пухкаво палто, шапка, слънчеви очила и мустаци. — Очите му се разшириха от обида. — Смятате, че е било маскировка?

Слънчеви очила и мустаци? Според Гърни това повече приличаше на пародия на дегизировка. Но дори тази ексцентричност съвпадаше с модела. Или прекаляваше с мисленето? Ако беше дегизировка, то бе много резултатна — не бе получил никакво физическо описание, което да му е от полза.

— Можете ли да си спомните още нещо за него? Каквото и да било?

— Направо беше обсебен от малките ни пернати приятели. Имаше огромен бинокъл — приличаше на онези инфрачервени неща, които командосите по филмите разнасят насам-натам. Оставяше майка си в къщичката и прекарваше цялото време из гората в търсене на черешарки — розовогърди черешарки.

— Казал ви е това?

— О, да.

— Много странно.

— Защо?

— Няма розовогърди черешарки в Кетскилс през зимата.

— Но той дори каза… Този лъжлив негодник!

— Дори каза какво?

— На сутринта, преди да си тръгне, той дойде в главната сграда и не спря да дърдори за проклетите черешарки! Непрекъснато повтаряше, че е видял четири розовогърди черешарки. Четири черешарки с червени като роза гърди, само това разправяше, все едно се съмнявах в думите му!

— Може да е искал да се увери, че ще запомните — замислено каза Гърни, като че ли на себе си.

— Но вие сега твърдите, че не може да ги е видял, защото няма такива! Защо да иска да помня нещо, което не се е случило?!

— Добър въпрос, сър. Дали мога сега да огледам — много набързо — къщичката?

От всекидневната Уелстоун го поведе през мебелирана в същия викториански стил трапезария, пълна с богато резбовани дъбови столове и огледала в тежки рамки. Излязоха през една странична врата на пътека с безупречни кремави павета, които може и да не бяха съвсем същите като жълтото тухлено шосе от „Оз“, но определено напомняха за него. Алеята свършваше пред приказна къщичка, обвита в английски бръшлян, който свежо се зеленееше, независимо от сезона.

Уелстоун отключи вратата, отвори я и отстъпи настрани. Вместо да влезе, Гърни огледа вътрешността от прага. Първата стая беше отчасти всекидневна и отчасти — храм на филма. Имаше плакати, магьосническа шапка, вълшебна пръчица, статуи на Страхливия лъв и Тенекиения човек, както и препарирано кученце, което трябваше да представлява Тото.

— Ще желаете ли да влезете и да видите изложбената витрина, където бяха пантофките?

— По-добре да не го правя — отвърна Гърни, като стъпи отново на пътеката. — Ако вие сте единственият човек, който е влизал, след като гостите са си заминали, бих искал да си остане така, докато екипът за събиране на улики не пристигне на мястото.

— Но вие казахте, че не сте тук заради… Един момент, казахте, че сте тук заради „съвсем различен случай“ — това казахте, нали?

— Да, сър, точно така.

— За какво събиране на улики говорите? Тоест, какво… О, не! Със сигурност не смятате, че моят крадлив любител на птици е вашият Джак Изкормвача?!

— Честно казано, сър, нямам причина да мисля така. Но трябва да проуча всяка възможност, а ще е проява на логична предпазливост да изследваме по-подробно къщата.

— Божичко, о, боже! Не знам какво да кажа. Ако не е едно престъпление, то ще бъде друго. Е, предполагам, че не мога да спъвам работата на полицията — колкото и странна да е тя. Има си и добра страна — дори това да няма нищо общо с оня ужас горе, може в крайна сметка да откриете нещо за изчезналите ми пантофки.

— Винаги има възможност — учтиво се усмихна Гърни. — Очаквайте екипа за събиране на доказателства по някое време утре. Междувременно дръжте вратата заключена. А сега, нека ви попитам още веднъж — защото това е много важно — сигурен ли сте, че никой не е влизал в къщата през изминалите два дни, дори партньорът ви?

— Изумрудената къщичка бе създадена от мен и аз изцяло отговарям за нея. Господин Плъмстоун отговаря за Пчеларската къща, включително за несполучливото й декориране.

— Моля?

— Темата на Къщата на пчелите е илюстрираната история на пчеларството — отглеждане, факти и така нататък, все неща, които могат да отегчат човек до смърт. Нужно ли е да продължавам?

— Последен въпрос, сър. Записани ли са името и адресът на орнитолога в книгата ви за гости?

— Имам името и адреса, които ми даде. Като се вземе предвид кражбата, силно се съмнявам в автентичността им.

— Най-добре ще е да погледна лично и да си ги препиша за всеки случай.

— О, няма нужда да търсите на регистратурата. И сега виждам написаното с идеална болезнена яснота. Господин и госпожа — странен начин за един джентълмен да описва себе си и майка си, не мислите ли? — господин и госпожа Сцила. Адресът бе пощенска кутия в Уичърли, Кънектикът. Мога да ви дам дори и номера на кутията.

Глава 31 Рутинно обаждане от Бронкс

Гърни стоеше на прекрасно поддържания паркинг. Току-що бе приключил с обаждането си до БКР, с което бе изискал по възможно най-бързия начин да се изпрати екип за събиране на улики до „Лаврите“. Точно прибираше мобилния телефон в джоба си, когато той звънна. Отново се обаждаше Елън Ракоф. Най-напред й съобщи за двойката Сцила и странната кражба, за да предаде новините на Клайн. После я попита защо се обажда. Тя му даде един телефонен номер.

— Това е един детектив от отдел „Убийства“ от Бронкс, който иска да говори с вас във връзка със случай, по който работи.

— Иска да говори с мен?

— Иска да говори с някой, свързан със случая Мелъри. Прочел е за него във вестника. Обадил се в полицейското управление в Пиъни, оттам го прехвърлили на БКР, които го насочили към капитан Родригес, който го препратил към окръжния прокурор, а пък той — към вас. Казва се детектив Клам, Ранди Клам.

— Това да не е някаква шега?

— Няма откъде да знам.

— Колко информация е предоставил за собствения си случай?

— Никаква. Знаете добре какви са ченгетата. Най-вече искал подробности за нашия случай.

Гърни набра номера. Отсреща вдигнаха още на първото позвъняване.

— Клам.

— Дейв Гърни, в отговор на вашето обаждане. От името на окръжния проку…

— Да, сър, знам. Оценявам бързата ви реакция.

Макар да не бе подкрепена от никакви реални факти, в ума на Гърни се оформи ясна представа за полицая отсреща: мислеше бързо, говореше бързо, правеше по няколко неща едновременно. И вероятно, ако бе имал по-добри връзки, щеше да завърши военната академия в Уест Пойнт, вместо полицейската.

— Разбрах, че вие се занимавате с убийството на Мелъри — отсечено и забързано продължи младежкият глас.

— Правилно.

— Многократни прободни рани в гърлото на жертвата?

— Правилно.

— Причината за обаждането ми е подобно убийство тук долу. Искаме да отхвърлим възможността за връзка между двете.

— Под „подобно“, разбирате…

— Многобройните — в гърлото.

— Помня, че според статистиката за намушканите в Бронкс става въпрос за над хиляда случая на година. Не потърсихте ли свързани случаи по-близо до дома?

— Търсим. Но досега вашият случай е единственият, при който има повече от дузина рани в една част на тялото.

— Какво мога да направя за вас?

— Зависи какво ще сте склонен да сторите. Мисля си, че ще е полезно и за двама ни, ако успеете да дойдете тук за ден — да огледате местопрестъплението, да разпитате вдовицата, да зададете някои въпроси и да видите дали нещо няма да ви направи впечатление.

Това бе определението за „далечен изстрел“. Той самият обаче рядко се бе прицелвал чак толкова далече, с такава слаба и несигурна следа, през всичките си години в нюйоркската полиция. Същевременно за Дейв Гърни бе органически невъзможно да игнорира дадена възможност, колкото и необоснована да е тя.

Така че се съгласи да се срещне с детектив Клам в Бронкс на следващата утрин.