Наследниците на Винету

1. При Големите водопади

И ето ни при Ниагарските водопади. Бяхме отседнали в „Клифтън хауз“, недалеч от канадското начало на висящия мост. От този хотел човек имаше един направо несравним поглед към грандиозната гледка на падащите водни маси. Най-хубавите стаи се намираха на първия етаж, обърнати към водопадите. Всички те имаха излаз към една дълга, може би осем крачки широка платформа, над която се издигаше на колони общ навес. Влезеш ли от коридора в помещението си и го прекосиш напреко, отправяйки се през срещуположната врата вън на платформата, пред очите ти с особена внушителност се откриват двата водопада — правият и подковообразният.

Ако хотелът се намираше в Германия, човек би сметнал тази обща за всички обитатели на цялата редица стаи веранда за някаква неуредица и незабавно би я отстранил чрез междинни стени. Тук обаче всеки гост се е заобиколил с един наистина невидим, ала толкова висок и як зид, че изобщо не са му нужни никакви дървени прегради, за да се изолира от натрапничество и недискретност. И все пак при идването ни ме бе зарадвало обстоятелството, че тъкмо най-близкият до водопадите край на тази редица стаи бе свободен, така че вместо двама съседи, щяхме да имаме само един. Това съседство всъщност бе представяно от двама души и тези двама се казваха… Хариман Ф. Ентърз и Себюлън Ф. Ентърз.

Бях подозирал, че братята няма да чакат, а ще се разквартируват тук, за да са на място още при пристигането ни. Но че апартаментите ни ще са един до друг, това бе обстоятелство, което човек едва ли би могъл да предугади. Трябва да призная, че в никой случай не ми бе неприятно точно тези хора да имам до себе си.

Всеки новодошъл гост на хотел „Клифтън“ трябва веднага да се регистрира в офиса. Това е единствената информация, която се изисква от него. Аз ни записах в регистъра като „мистър Бъртън и съпруга“. Този псевдоним бе необходим, понеже ме бяха задължили да държа в тайна същинската причина, която ме водеше насам. Така че засега бях принуден да се отрека от истинското си име, което тук много добре се знаеше.

Нашият апартамент се състоеше от три помещения. Стаята на жена ми се намираше откъм подковообразния водопад и беше по-голяма от моята, но нямаше балкон. Моята имаше изглед към катаракта на Съединените щати, беше по-малка, затова пък открита към голямата платформа, на която можех да се устроя по домашному, както ми е удобно. Между тези две помещения бе разположена съблекалнята с помещението за тоалет, като по практичен американски начин ги съединяваше. Когато апартаментът ни бе определен и показан, аз попитах келнера кой живее до нас.

— Двама братя — отговори той. — Янки са и се казват Ентърз. Но те всъщност са само на полупансионат в нашия хауз. Тук само спят; хранят се някъде другаде. Тръгват рано и се връщат едва след вечеря.

Той направи същевременно толкова своеобразна физиономия, че аз се осведомих:

— Защо постъпват така?

Той сви рамене и отговори:

— Нашият „Клифтън хауз“ е хотел от първа класа. Който не принадлежи към тази класа, може да спи тук, ала не и да се храни при нас и да общува с другите гости. Той ще опита може би веднъж, но ще бъде така бързо разпознат и отблъснат, че сигурно няма да повтори опита.

Доста прямо казано! Поне шестдесет процента от тукашните келнери бяха немци или австрийци. Този обаче беше канадец от английски произход и оттам този независим, самоуверен тон. И понеже вече по-скоро ме преценяваше, отколкото гледаше проучвателно, аз му казах, че съм от тази класа, в която човек дели размера на бакшиша. Едната половина дава още при пристигането си, за да покаже, че иска да бъде обслужван добре, а другата половина дава на заминаване или изобщо не дава нищо, в зависимост от това, дали е останал доволен. При тези думи аз му тикнах в ръката първата половина. Той погледна банкнотата без каквото и да е стеснение, за да види каква е стойността й. После обаче направи поклон, по-почтителен от който никой немец или австриец не би могъл да направи, и заговори:

— Готов за всяко разпореждане! Ще го препоръчам и на чембърмейд! Тези двама Ентърз може би са ви неудобни, мистър Бъртън? Незабавно ще ги изхвърлим от квартирата!

— Оставете ги, моля, няма да ни пречат.

Той се поклони пак така дълбоко и си тръгна, засиял от чист респект и благоволението ни. Когато после „чембърмейд“ ни се представи, за да се запознаем с нея, личеше й, че вече е уведомена за разделянето на бакшиша, и ние направихме възможното, за да бъде тръгването й ефектно като това на келнера. Сторихме го, разбира се, не за да блеснем с парите си, а и още по-малко го разказвам тук от тази или друга подобна причина. Та нали вече споменах, че в никой случай не съм богат, и имам само средства за препитание. Но резултатът от този метод — да покажеш на персонала, че притежаваш разбиране и благодарност, не чак когато е твърде късно — много скоро се появи и от него ще се разбере защо постъпих така.

Бяхме пристигнали следобед и още същия ден направихме двете известни екскурзии, които всеки посетител на Ниагарските водопади непременно трябва да направи — една с железницата и друга с корабче. Релсовият път на железницата се спуска непосредствено до канадския бряг на Ниагара и после отново се изкачва отсреща на брега на Съединените щати. Дълбоко, дълбоко долу ври и кипи реката: скалите се издигат съвсем отвесно, а железопътните релси са отдалечени често на най-много два метра от ръба на пропастта. Препускаш лудо край нея с бързината на полет и от началото до края на пътуването имаш чувството — понеже виждаш само зеещата бездна и отвъдния бряг, — че си запокитен във въздуха, за да се разбиеш после на парчета в пропастта. Пътуването по вода се осъществява с популярната и обичана „Maid of the Mist“, която се насочва дръзко досами водопадите и сваля на съответното място онези туристи, които имат желанието да се похвалят у дома, че са били дори „зад водата“.

По-късно вечеряхме под звуците на отлично свирещ двоен струнен квартет в залата, разположена в партера на хотела, и се оттеглихме после в нашето жилище, или по-правилно казано, на моята открита веранда, която ни предоставяше неописуемата наслада да съзерцаваме водопадите, навестени и озарени от призрачната светлина на луната. Беше станало приблизително единадесет часът, когато камериерката приближи бързо и безшумно, и извести:

— Ентърз са тук.

— Къде? — попита Херцле.

— Още долу в офиса. Те имат навика всяка вечер, когато идват, да проверят в регистъра и после си отиват в стаята.

— С каква цел я вършат тази проверка?

— За да видят дали една немска съпружеска двойка са дошли — някой си мистър Май с жена си. В началото питаха, ала сега проверяват, защото чувстват, че хората ги считат тук за излишни. Аз също не разговарям с тях.

Тя се отдалечи, а ние напуснахме платформата, за да не бъдем видени. Това съобщение бе първият плод на предварително дадения бакшиш. Към разяснението от неговата полза трябва да опиша вратата, свързваща моята стая с платформата. Всеки посетител на „Клифтън хауз“ знае, че всички тези врати, които водят към откритата веранда, имат една и съща конструкция. Те са замислени да изолират напълно апартаментите, така че отвън никой да не може да надникне, но от друга страна да пропускат точно толкова въздух и светлина, колкото желаят обитателите. За целта са снабдени както със стъкла, така и с дървен транспарант. Той може да се отваря и затваря според угодата, като на това отгоре се затуля и със завеси. Така че можеш по всяко време да погледнеш навън и чуеш нещо, без самият да бъдеш видян и чут. Ето защо ние не запалихме лампа, останахме в моята стая и отворихме жалузите. Очаквахме, че братята със сигурност няма да останат в своето помещение, а ще излязат на терасата.

И както го мислехме, така стана. Не мина много време и те се появиха. Луната се бе изкачила високо на небосвода. Ние веднага познахме онзи, който идва при нас. Те си говореха, разхождайки се напред-назад. По-късно седнаха, и то точно край масата, която стоеше вън в нашия ъгъл. Бях я изнесъл, за да мога да пиша. Чувахме и разбирахме всяка тяхна дума, макар предметът на разговора в началото да не ни интересуваше. Сетне настъпи пауза, която единият от тях — онзи, когото още не познавахме, значи Себюлън — прекрати с възгласа:

— Неприятно! Крайно неприятно, че трябва да се заседяваме толкова дълго тук! Може да минат и седмици, преди онези да дойдат!

— Определено не! — отговори Хариман. — Нали все пак ще трябва да дойдат тук, преди да посетят издателите. Всеки ден може да ги доведе.

— И ти си оставаш верен на намерението?

— Да. Бъди честен! Този човек наистина не се отнесе много добре с мен, ала ние не бива да излезем насреща му с нечестност; с такова впечатление ме остави да си тръгна. А за съпругата му почти мога да кажа, че я обикнах. Би ми било направо болно за нея, ако съм принуден да постъпя непочтено.

— Pshaw! Почтен! Какво значи почтен! Човек трябва да бъде почтен най-напред към себе си. И ако ние искаме да направим сделката, трябва умно да подхванем…

— Пет! Тихо! — предупреди другият.

— Защо?

— Старият може да чуе.

При тези думи той посочи нашата врата.

— Старият? — запита Себюлън. — Нали знаеш, че всеки ден той седи точно до полунощ в читалнята и после чете до един часа в стаята си. Вътре не свети, значи е още долу.

— Въпреки това! Пък и съм уморен. Отивам да спя. Утре рано заминаваме за Торонто и ще се върнем едва вдругиден. Трябва да сме отпочинали. Хайде!

Те станаха от масата и тръгнаха към тяхното помещение. Не беше много онова, което научихме, но сега поне знаехме, че Хариман Ф. Ентърз има почтени намерения спрямо нас, и хранехме увереността, че скоро вероятно ще прозрем и Себюлън Ф. Ентърз, неговият брат.

Когато на следващото утро слязохме долу за закуска, келнерът ни уведоми, че двамата ни съседи още рано-рано са напуснали хотела и дали разпореждане, ако пристигнат мисис и мистър Май, да им се каже, че братя Ентърз са заминали за Торонто и едва утре вечер ще могат да се върнат. Той направи едно презрително движение и прибави:

— Раудиз, ето какви са тези двама Ентърз! Направо ни излагат. Сигурно и ония мисис и мистър Май от Германия, дето ще ми търсят такива типове, няма да им е мястото при нас. Никакви стаи няма да получат!

Колко добре, че бях вписал друго име! А и забележката на келнера предупреждаваше за предпазливост, макар рауди наистина да е брутален, но не задължително лош човек.

В „Клифтън хауз“ има само единични, а не дълги, общи маси. Най-приятно човек може да седне и се нахрани на една дълга, граничеща с голямата зала веранда, която е широка колкото да побере две редици маси. Оттук има великолепен изглед към водопадите. Ние си избрахме една от тези маси и решихме да си я ангажираме. Когато попитахме келнера дали това би могло да стане, той отговори:

— Обикновено не, но за мисис и мистър Бъртън може. Аз ще се погрижа. Всъщност най-добрата маса би била не тази, а най-задната, защото човек могат да го зяпат, слушат и да му досаждат само от една страна. Но тя вече е запазена за двама джентълмени. На тях човек не може да откаже желанието.

Дотук бе говорил с обичайния разговорен тон. Сега обаче добави със снижен глас:

— Те заплащат всичко само с нъгитс! Дадоха на съхранение цяла тежка кесия със златни зърна!

Мнозина от идващите се запътваха да седнат на тази маса, ала им бе отказвано, докато почти към края на закуската видяхме да идват двама мъже, които веднага привлякоха всички погледи. Бяха приблизително на една и съща възраст и индианци. Високи, широкоплещести, с резки, но благородно изрязани черти, те вървяха към споменатата маса бавно и с достойнство, привидно без да обръщат внимание никому, и седнаха там. Не бяха облечени по индиански, а носеха изискани платнени костюми и косите им бяха подстригани като на другите хора. Но човек спокойно можеше да приеме най-високия облог, че те на седла, по саваните и между колосите на Скалистите планини ще изглеждат още по-властно, отколкото тук. Въпреки тъмния слънчев загар лицата им показваха видима следа от онзи лъх, свойствен само за хора, склонни към дълбоки размишления и свикнали да насочват тези мисли към по-възвишени пътища. При такива личности обикновено се говори за одухотворени лица, за одухотворени черти и въздействието на тази одухотвореност е толкова по-голямо, толкова по-дълбоко и толкова по-трайно, ако същевременно погледът на очите засвидетелства онази тежка меланхолия, онази душевна скръб, присъща за отлитащи години, отиващи към края си дни и умиращи народи. Тази тиха и все пак високо говореща елегия на очите беше налице при двамата индианци.

— Това са джентълмените — отбеляза келнерът. — фини хора, макар и само индианци! Много фини!

Той щракна с палеца и средния си пръст, придавайки емфаза на похвалата си.

— Откъде са? — попитах аз.

— Не се знае точно. Единият отдалеко, много отдалеко, другият от по-близко. Двамата се качили по реката през Квебек и Монреал.

— Имената им?

— Мистър Атъбаска и мистър Алгонка. Красиви имена, а звучат като музика! Но има и музика — плащат само с нъгитс!

Това вече беше според неговото мерило и той ни най-малко не се побоя да го изрази в наше присъствие. Каза ни още, че двамата „джентълмени“ живеели в обслужваната от него редица стаи и заемали най-големите и скъпи помещения. После му се отвори някъде другаде работа.

„Мистър Атъбаска и мистър Алгонка“ закусваха много бавно и много умерено, и то по такъв начин, сякаш бяха израсли по хотели от класата на „Клифтън хауз“. Беше истинско удоволствие да ги наблюдаваш. Ние естествено го правехме възможно по-незабележимо. Херцле особено се радваше на достойнството, което лъхаше и от най-малкото движение на тези във висша степен интересни мъже, и на тяхната скромност. По тях не се виждаха пръстени, ланци или каквито и да са предмети, даващи да се заключи за тяхната състоятелност или богатство. Това бе тъкмо според вкуса на моята жена, която едва ли не насила трябва да карам да си купи нова шапка или нова рокля! Моето особено внимание се насочи към едно друго обстоятелство — те разговаряха много оживено, нещо напълно в разрез с индианската мълчаливост, и при това всеки си водеше прилежни записки в книгата, която носеше със себе си. Явно бяха бележници, но много, много важни, защото те се отнасяха към тях с внимание и любов, сякаш бяха тяхното най-свидно и скъпо притежание. Лекотата и увереността, с която бяха правени бележките, говореха за един напълно овладян правопис. Виждаше се, че тези хора умеят да боравят не само с томахавки и ловни ножове, а и с перо и молив, и са свикнали да се занимават с интелектуален труд.

В „Клифтън хауз“ се дава бакшиш след всяко ядене. Когато сторихме това сега след закуската, келнерът, комуто не бе убягнал нашият интерес към индианците, се осведоми:

— Не желаят ли мисис и мистър Бъртън масата до двамата джентълмени?

— Да — отговори Херцле бързо.

— За всяко хранене?

— За постоянно!

— Well! Ще се погрижа!

Когато дойдохме после за обяд, вождовете вече бяха тук. А и всички други маси, освен предназначената за нас, бяха вече заети. Нашият келнер вече стоеше там в очакване и ни съобщи, че управата ни моли да сядаме винаги на това място. Ние следователно сега се намирахме толкова близо до двамата индсмани, че чувахме всяка тяхна дума. Те отново бяха взели книгите си и правеха особено в паузите между отделните блюда многобройни записки, но и често по време на храненето, оставяйки временно ножа и вилицата. И човек може да си представи учудването ми, когато чух, че разговарят на езика на моя Винету и са си поставили задачата да проучат и установят тесните родствени връзки на всички атъбаски езици, към които спада и този на апачите! За Атъбаска това бе занимание, свързано с различните разновидности на неговия матерен език, за Алгонка обаче, не. Той изглежда принадлежеше към канадското племе кри и в хода на крайно живия разговор направи една извънредно интересна за мен забележка, че притежавал няколко големи изписани речника на нахуатл, сиреч на древния ацтекски език, който имал родство с матерния му език. Най-важният резултат от нашето участие в този разговор — само като слушатели, разбира се — беше обаче една мимоходом подхвърлена фраза, че те също се канят да отидат на Маунт Винету и сега се занимават изключително с наречието на апачите, за да не бъдат при целта на пътуването си с вързани езици или пък да минат направо за невежи. Какви езикови познания трябва да притежаваха тези двама мъже! Да, те бяха вождове, съвсем определено! Но вероятно бяха нещо повече, нещо много повече от това! Само че какво? С този въпрос сега не бе необходимо да се занимавам. Та нали имаха същата пътна цел като мен и аз бях убеден, че там сигурно ще ги опозная по-отблизо, отколкото бе възможно тук, при Ниагара.

Следобеда заминахме за Бъфало, за да посетим в тамошното Forest Lawn Cemetery гроба и статуята на прочутия вожд Сагойеватха и да занесем няколко стръка цветя. Аз храня особена симпатия и дълбоко уважение към този велик мъж, когото хората и до днес титулуват като „strong and peerless orator“ на всички индианци сенека. „Божията нива“ е красива, едва ли не с безподобна красота. И въобще американецът притежава по отношение планирането на гробищата някаква, почти ми се иска да кажа, гениалност. Той побеждава чрез изкуството дори смъртта, като не търпи никакви могили, които все пак не са нищо друго, а символ на тленността. Той трансформира смъртта по-скоро в живот, избирайки за покойниците някой възходящ или низходящ терен, сиреч силно раздвижен, и го разработва в светъл, слънчев парк, чиито паметници — разположени не сгъстено, а с широки пространства — навяват в далечина мисли за Възкресението. И на тези гробища цари една направо умилителна равнопоставеност между починалите. Тук бедният е гост на богатия, неукият почива в гроба заедно с учения, а нископоставеният получава съвсем безплатно ложе под мраморната плоча на високопоставен патриций. Някой беден, неизвестен, безименен човек бива, да речем, прегазен. Той е мъртъв. Приближава милионер. Спира. Пита дали някой познава нещастника. Отговорът гласи „не“. „В такъв случай той принадлежи на мен“, казва милионерът, откарва мъртвия и му отрежда място в семейната си гробница. Ето как постъпва янки. Кой друг още го прави?

Беше красив, ясен, топъл слънчев ден. Положили цветята пред плочата на вожда, ние седнахме на най-долния перваз на постамента, на който неговата статуя се извисяваше до върхарите на околните дървета. Говорехме за него — тихо, както се разговаря край гробове, когато човек мисли за Възкресението и един друг живот. Ето защо не бяхме чути от онези, които приближаваха към паметника зад нас. И толкова малко бяха чути и те от нас, защото меката трева, покриваща наоколо земята, заглушаваше шума от стъпките им. Те не можеха и да ни видят, преди да заобиколят скриващия ни постамент. После ни видяха, видяхме ги и ние. И кои мислите бяха? Двамата индиански вождове от „Клифтън хауз“! Те също бяха пожелали да посетят прочутият сенекски оратор и разбраха, че сме били поведени насам от същата подбуда, ала дадоха вид, сякаш не са ни забелязали. Продължиха да крачат бавно към камъните, поставени отвесно в земята откъм предната страна на паметника за него и отделните членове на семейството му. Там лежаха нашите цветя. Виждайки ги, двамата спряха.

— Уф! — възкликна Атъбаска. — Някой е говорил тук с езика на любовта! Кой ли може да е бил?

— Във всеки случай не и някой бледолик — отговори Алгонка.

Той се наведе и вдигна няколко стръка да ги разгледа. Атъбаска стори същото. Двамата размениха бързи, изненадани погледи.

— Те са още свежи, отрязани са преди няма и час! — рече Атъбаска.

— И само преди четвърт час още не лежаха тук — прибави Алгонка, оглеждайки следите от нашите крака, които ясно си личаха в тревата. — Значи все пак са били бледолики!

— Да, тези тук! Ще поговорим ли с тях?

— Ако брат ми желае. Предоставям на него.

Съвсем правилно бяха предположили вождовете. Ние не бяхме взели цветята от Ниагара, а оттук, и то току-що отрязани. Херцле беше задържала две от тях — едно за себе си и едно за мен. Досегашните къси въпроси на двамата индианци бяха изговорени на апачески. Те поставиха цветята много нежно и внимателно там, където бяха лежали, и Атъбаска се обърна на английски към нас:

— Ние смятаме, че дарителите на тези цветя сте вие. Така ли е?

— Да — отговорих аз, надигайки се вежливо от мястото си.

— За кого са предназначени?

— За Сагойеватха.

— Защо?

— Защото го обичаме.

— Когато човек обича трябва и да го познава!

— Ние го познаваме. И го разбираме.

— Разбирате? — попита Алгонка, при което очите му леко се смалиха, давайки израз на неговото съмнение. — Слушали ли сте гласа му? Той отдавна е мъртъв! Има вече почти осемдесет години, откакто е починал.

— Той не е мъртъв. Не е починал. Ние много често сме чували неговия глас и на когото ушите са отворени, може и днес да го чуе така ясно както някога, когато е говорил пред „Общността на вълците“ от неговото племе. Те за съжаление не са го чули.

— Какво е трябвало да чуят?

— Не повърхностния звук на неговите думи, а техния дълбок смисъл, даден от Великия Маниту.

— Уф! — възкликна Атъбаска. — Кой смисъл?

— Че никой човек, никой народ и никоя раса не бива да остава дете и недорасло хлапе. Че всяка савана, всяка планина и всяка долина, всяка страна и всеки континент са създадени от Бога, за да носят цивилизовани хора, а не такива, които не могат да излязат от възрастта на пердаха и пръчката. Че всемогъщият и всеблаг Кормчия на вселената дава на всеки индивид и на всяка нация както време, така и възможност да се измъкне от този детински и хлапашки период. И че накрая всеки, който въпреки това остава в застой и не проявява желание да напредне, губи правото на по-нататъшно съществуване. Великия Маниту е добър, но и справедлив. Той е искал и всички индианци да са добри, особено към собствените си червени братя. Но след като индсманите не пожелали да престанат да се разкъсват помежду си, той им изпратил бледоликите…

— За да ни погуби още по-бързо! — вмъкна в думите ми Алгонка.

Двамата ме погледнаха с видимо напрежение какво ще отговоря на този упрек.

— Не, а за да ви спаси — отвърнах аз. — Сагойеватха го съзнал и желанието му било неговият народ, неговата раса също да го осъзнае, само че хората не поискали да го чуят. Дори и днес има време за спасение, ако останалият дете индианец намери сили да се превърне в мъж.

— Значи воин?

— О, не! За расата тъкмо играенето на воини и индианци е най-сигурното доказателство, че е останала в пелените си и трябва да бъде заменена от по-високо устремени хора. Да си мъж не означава да си станал воин, а личност. Това е казал хиляди пъти великият вожд на сенека, пред чийто гроб сега стоим. Сторите ли го, то и за вас той няма да е мъртъв, а жив, и ще продължава да живее!

Аз свалих шапка за поздрав, за да се отдалеча. Тогава за мое удивление взе думата и Херцле. Тя каза:

— И вземете тези две цветя! Те не са от мен, а от него! Цветята на прозрението, на доброто и на любовта, които той някога протегна към своя народ, са само външно увехнали, но тяхното ухание е останало. Вижте как слънчевият лъч бавно, полека приближава, за да огрее и стопли имената, издълбани в камъка! И чуйте шепота на листата, чиито сенки пробягват! Този гроб също не е мъртъв! Ние си тръгваме.

Тя подаде на всеки по едно цвете.

— Не си отивайте, останете! — помоли Атъбаска.

— Да, да, останете още! — присъедини се към него Алгонка. — Щом го обичате, мястото ви е тук!

— Сега не — отговорих. — Аз съм негов приятел, ала вие сте му братя. Това място принадлежи на вас. Ние имаме време.

Тръгнахме си. Когато се отдалечихме достатъчно, без да сме се обърнали нито веднъж, Херцле попита:

— Ей, не допуснахме ли грешка?

— Не — отвърнах. — Защо?

— Ти още на часа им държа една дълга реч. Аз пък ги дарих с цветя, при все че са ни напълно непознати. Беше ли това ladylike?

— Като че не. Но ти не тъжи! Има мигове, в които грешки от този род са най-доброто, което човек е трябвало да направи. И аз съм убеден, че това бе един такъв миг. Вярно, на други хора съвсем сигурно не бих държал „реч“, но мисля, че познавам индианците, а и взех под съображение настоящите условия, които не само ми разрешиха, а дори задължаваха да кажа повече, отколкото вероятно бих казал при всеки друг случай. Впрочем последицата бездруго показа колко правилно сме постъпили. Те ни поканиха да останем! Помисли хубаво! Да останем при този гроб! При тях, вождовете! Това е отличие, и то какво! Така че според техните разбирания ние сме се държали добре. Грешка ли била направена? Определено не!

Че имах право, си пролича още при връщането ни, което стана едва на свечеряване, тъй като изминахме обратният път до Ниагара не с железницата, а с корабче. Едва чул, че сме отново тук, келнерът се изтъпанчи пред нас и ни поздрави с един може би още по-дълбок поклон отпреди.

— Прощавайте, че веднага ви безпокоя! — каза той. — Имам нещо голямо, нещо изключително да ви съобщя!

— Е, какво? — попитах.

— Мистър Атъбаска и мистър Алгонка тази вечер ще се хранят не долу, а горе в апартамента си!

Той ни погледна, като да ни е съобщил нещо разтърсващо, или пък има да ни съобщава още нещо.

— Тъй ли? — запитах аз. — И тая работа може би ни засяга?

— Това исках да кажа! С други думи, удостоен съм с поръчението да поканя мисис и мистър Бъртън при тях!

Това наистина беше нещо съвсем неочаквано. Изцяло от само себе си се разбира, аз дадох вид, сякаш не може да ни хрумне да се учудим и най-малко на поканата, и се осведомих с равнодушен тон:

— По кое време?

— Девет часа. Двамата джентълмени ще си позволят лично да дойдат и вземат дамата и господина. Но аз трябва възможно по-скоро да доложа дали поканата е приета, или не.

— Това трябва да реши мисис Бъртън, не аз.

Когато той отправи въпросителен поглед към съпругата ми, тя отговори:

— Приемаме поканата и ще бъдем точни.

— Благодаря! Веднага ще го предам. Относно облеклото джентълмените помолиха да гледате на тях като приятели, които не държат на костюма.

Последната забележка ни беше приятна, и то не заради нас, а защото желаехме вождовете да не се нагърбват с неудобства, които и на нас като на тях биха се явили ненужни. Точно в девет часа те се появиха при нас, за да ни вземат. От тяхна страна това бе стъпка, която говореше по-ясно, отколкото биха могли да го изразят словата. Те дойдоха по коридора от вътрешността на сградата, но помолиха да вземем пътя по платформата, към която и техният апартамент като нашия имаше излаз. Когато излязохме през вратата на верандата, луната светеше още по-ярко от предишната нощ. Двата водопада лежаха пред очите ни като приказно чудо, а грохотът им достигаше до нас като гласа на някакъв вечен закон, в чиято власт попада всеки, дори и да не го зачита. Двамата вождове се поколебаха дали да продължат. Те спряха и Атъбаска каза:

— Не само белите, но и червените знаят, че всичко, което ни предлага настоящият свят, не е нищо повече от една алегория. Една от най-големите и величествените, които Маниту ни проповядва, се намира пред очите си.

Той пристъпи с Алгонка към края на платформата. Аз ги последвах с Херцле, която бе сложила ръката си в моята и с лек натиск ми даде един, много добре разбран от мен знак. Ние почти винаги бяхме имали едни и същи мисли. И сега тя почувства като мен причината, накарала вожда да изрече точно тези думи. Той възнамеряваше да ни изпита, макар и само с един-единствен въпрос. Резултатът от този изпит щеше да реши как да се отнасят към нас — като към обикновени, съвсем делнични хора, или не. Защото онова, което бях казал при гроба на великия сенекски оратор, бих могъл някъде да съм го прочел или подочул случайно и да съм го запомнил само за да блесна при подходяща възможност. Това беше, което жена ми искаше да ми каже с натиска, и аз отвърнах на знака с един също така лек натиск, съобщавайки й по този начин, че съм я разбрал и съм подготвен за проверката. Стояхме в продължение на няколко минути безмълвни до балюстрадата. Сетне Алгонка дигна ръка и посочи към падащите в бездната водни маси.

— Това е една картина на червения мъж. Дали някой бял би я схванал?

— Защо да не я схване? — попитах аз.

— Защото тя не се отнася до неговата, а до чужда съдба.

— Смятате, че ние белите схващаме само собствените си неща, но не и чуждите?

— Е, вие вероятно бихте могъл да ми разрешите тази загадка?

— Да разреша загадка? Вие говорехте не за загадка, а за алегория. Но алегориите не се решават, те се тълкуват.

— Е, тогава я разтълкувайте, моля!

— С удоволствие! Ние виждаме падащите, разбиващи се и разпръсващи се водни маси. Не виждаме обаче голямото езеро, от което идват. Невидимо е и езерото в което се изливат. Двете са скрити от нашите очи.

— Добре! Това е алегорията — кимна Атъбаска сериозно. А тълкуването?

— Съвремието вижда само мъчителния, дълбок, разтърсващ пад на червената роса. Неговото бучене е сбор от смъртните викове на всички онези, които са отишли в провала и ще продължават да отиват. Къде да търсим великия, могъщия, чудесния народ, чиито деца са тези разбили се и продължаващи да се разбиват талази? В коя страна го имаше тоя народ? И по кое време? Това не знаем и не го виждаме! Виждаме само една сгромолясваща се река, която се разпада в бездната на стотици и стотици народи, племена, орди, отряди и групи, които често наброяват едва ли и повече от сто човека. Така бързеят ги върти и отнася нататък и нататък, додето изчезнат! И ние чуваме само безчетните, ставащи все по-малко и по-малко езици, наречия и диалекти, на които продънващата се в бездната река се разбива, разчленява, раздробява, стрива, смила и пулверизира във водовъртежите по такъв начин че лингвистът, хвърлил се дръзко в този въртоп, изпада в опасността да потъне като тези, които търси! И къде да се открие все още великият, все още могъщият, все още чудесният народ, към когото се стичат разбитите, разчленени и разпилени масиви на тази езикова и етнографска Ниагара, за да се съединят отново и в едно цяло на спокойствие и благословена законност да стигнат до началото на едно ново, по-добро развитие? В коя страна ще го има този народ? И по кое време? Не знаем това и не го виждаме. За падащата тук река, която ни послужи като алегория, можем да кажем, че се влива в езерото Ери и в езерото Онтарио. Точно така знаем също, че разпръскващата се тук червена раса произхожда от времето и страната на Могъщия човек и отива да се влее във времето и на страна на Благородния човек, за да намери там нови брегове, ново сдружение. Това, джентълмени, е алегорията и това е нейното тълкувание!

Те останаха смълчани. Постояхме още известно време, додето келнерът се показа от отворената врата на техния апартамент. Тогава Атъбаска взе ръката на Херцле в своята и закрачи с нея към тази врата, без дума да каже. Аз го последвах с Алгонка, който също се държеше мълчаливо.

Двамата вождове обитаваха като нас няколко помещения. Беше сервирано в най-голямото. За тяхна похвала трябва да кажа, че не бе налице и следа от стремеж да блеснат или да ни импонират. Нямаше нищо друго освен онези блюда, които щяха да ни бъдат поднесени в ресторантската зала. Пред нашите прибори имаше вино, но пред техните само вода. Херцле откровено обясни, че вкъщи повече предпочитаме да пием при хранене вода, отколкото вино. Тогава келнерът получи знак да отстрани бутилките. Пред всеки от тях в малка вазичка с вода стоеше подареното му от моята жена цвете, за което на нея и на мен бе отговорено с по една-единствена, ала грижливо избрана красива роза.

Говорехме само в паузите, по време на ядене — не. Те не казваха нито дума за себе си и с нито дума не ни запитваха за нашето обществено положение и живот. Имаше само една тема, с която се занимаваха нашите въпроси и отговори — миналото и бъдещето на индианците, сиреч съдбата на индианската раса. И тук в чест на истината трябва да призная, научих много, извънредно много от двамата мъже, въпреки тяхната едносричност и краткото време, което прекарахме при тях. Защото от техните уста не излизаше нито дума, която да не притежава своята особена стойност. Често едно-едничко изречение имаше ценността на цял, завършен жизнен опит. Тези двама вождове наподобяваха някакви титани, които ломят от Скалистите планини мисли, тежащи много центнери, и ги пускат да се търкалят надолу към равнината, за да се заловят с тях на работа тамошните малки хора с техните фини инструменти. Беше една много красива, макар и много сериозна вечер, която обогати нашите мисли, чувства, знания и определено остана в съзнанието ни.

Беше полунощ, когато се разделихме. Не бяхме седели през цялото време в стаята, а бяхме наредили да се постави една маса със столове на платформата. Там седяхме след вечерята, за да изтръгва сриващата се пред очите ни Ниагара мислите ту на един, ту на друг. Едва в последния миг, когато възнамерявахме да се сбогуваме, научихме, че Атъбаска и Алгонка утре вече си заминават, и следователно ни бяха подарили тяхната последна вечер. За това бе виновна Херцле с нейните цветя!

Никой от двамата не подозираше, че сме немци, още по-малко пък, че имаме една и съща пътна цел. Не попитаха за адреса ни; премълчаха също дали желаят една повторна среща, или не. Но когато им подадох ръцете си, те бяха задържани по-дълго, отколкото е прието в действителност. После Атъбаска пристъпи толкова близо до моята жена, колкото бе възможно, без да докосва снагата й, обхвана с ръце главата й, притегли я още по-близо до себе си и притисна устни до косите й.

— Атъбаска те благославя! — каза той.

Алгонка последва примера и изрече същите думи, бликащи направо от сърцето. Това просто си личеше на двамата мъже и се позна и по бързината, с която изчезнаха в апартамента си.

Той се намираше почти в средата на редицата стаи, докато нашият, чиято врата бяхме оставили отворена, бе накрая. Така че за да отидем до него, трябваше да минем край съседно разположения на братя Ентърз. Когато наближихме, видяхме, че е осветен. Вратата беше затворена наистина, но жалузите бяха отворени и пропускаха не само светлината, а и високите гласове на двамата, които в момента изглежда се намираха във възбудено състояние. Братята се бяха върнали още в днешния ден. Те се разправяха, крачейки напред-назад из стаята си. От само себе си се разбира, че ние не подминахме, а спряхме пред тяхната врата и чухме Хариман тъкмо да казва:

— … та повтарям, не крещи толкоз! Не живеем, както е известно, сами в хотела!

— Дявола да го отнесе тоя „Клифтън хауз“! Никой не ни счита тук за пълноценни хора! Впрочем ние си плащаме стаята, така че мога да крещя в нея толкова високо, колкото ми харесва! Старият не може да ни чуе; той си е заминал. Но Май все още не е тук. Това ми действа зле! Докога ще се чака! И след като днес отново чухме колко са спешни нещата с Девълз палпит! Отидем ли и половин ден по-късно, губим сумата, чийто размер сега изобщо не може да се определи! — Говорещият беше Себюлън.

Хариман отвърна:

— Това и мен действително ме тревожи. Но можем ли да тръгнем, без да сме дочакали тази извънредно важна за нас немска двойка?

— Защо не? Поне един от нас може да тръгне, за да задържи Киктахан Шонка, докато другият го последва! Но все пак не е това, което толкова ме дразни, а ме ядосва твоята така наречена почтеност, струваща ми се тъй безумна при нашето положение, че е невъзможно да я схвана! Да, ние искаме и трябва да се запознаем с Нъгит Тсил и тази „Тъмна“ или по моему още „Мрачна вода“, а тоя немец е единственият, който е в състояние да ни покаже местата. Но това още далеч не е причина да се отнасяме към него, както ти искаш, с някаква особена любов!

— Кой ти го е казал? Аз не! Аз искам само почтеност, а не особена любов!

— Pshaw! Почтеност спрямо убиеца на нашия баща!

— Той не е неговият убиец! Баща ни сам си е бил виновен, дето е загинал по този начин! И после тръгна да взема и нас, всички ни, всички! Останахме само ние двамата. И ако не сме честни, ще свършим дваж по-бързо! А аз се надявам, все още се надявам на спасение! Но то ще е възможно единствено ако събитието си намери опрощение. И немецът тук отново е единственият, чрез който това може да се постигне; другите са мъртви! Не го ли осъзнаваш?

Себюлън не отговори веднага. За кратко време бе тихо. Чухме едно покашляне, но което прозвуча повече като хлипане.

От кого дойде? От Хариман? От Себюлън? Сетне последният заговори, ала по-скоро с оплакване, отколкото раздразнено:

— Това е нещо страшно, направо ужасяващо, как крещи вътрешно и подмамва, как тласка и бута, как напира ли напира, все нататък, нататък! Бих искал да съм вече мъртъв!

— И аз, и аз!

Отново настъпи пауза, след която чухме Себюлън да казва:

— Нещо в мен пресмята, пресмята! Безспир! Ден и нощ! Ако можехме да извадим съкровището, потънало с татко във водата! И колко би заплатил Киктахан Шонка, ако му закараме немеца под ножа! Колко, колко торбички пълни с нъгитс, може би цяла бонанса, цял плейсър!

— За Бога! — викна Хариман уплашено. — Я си избий тая мисъл от главата!

— В състояние ли съм? Мисълта мен наистина може да напусне, но Нея — не! Тя идва, идва! И когато дойде, когато е тук, Тя ще е много по-силна и могъща от мен с малкото силица, която още притежавам! И сега… сега из един път ме скова един страх, страх! Какво ли е това? Дали не стои някой вън пред вратата, за да ни подслушва…?

Сграбчих тутакси жена си за ръката и я повлякох с възможно най-голяма бързина в стаята си, която бе непосредствено до нас. Нямахме време дори да затворим зеещата врата, а прекосихме цялото помещение и се шмугнахме в гардеробната, където спряхме и се ослушахме. Колко добре беше, че бяхме оставили вратата отворена! Братята излязоха. Застанаха до нашата врата.

— Няма никой — отбеляза Хариман. — Заблудил си се.

— Вероятно — отговори Себюлън. — То наистина бе само в мен. Не чух нищо, абсолютно нищо. Но тази врата! Беше ли отворена и когато дойдохме?

— Да. Старият си е заминал и хората са я оставили да се проветрява.

— Я да вляза все пак!

— Глупости! Ако вътре имаше подслушвач, щеше да дръпне вратата след себе си. Това е ясно!

— Най-малкото вероятно.

Но той все пак влезе, извървя няколко крачки напред и се блъсна в един стол.

— Не дигай гюрултия! — предупреди Хариман. Тогава другият се обърна и излезе. Брат му бутна двете крила на транспирантната врата, така че сега тя бе затворена, и двамата изчезнаха отново в апартамента си. А ние отидохме в стаята на жена ми, където можехме да запалим лампа, без да забележат Ентърз, понеже се намираше от другата страна. Херцле бе много възбудена.

— Да те закарат под ножа! — заговори тя. — Представи си! Кой е този Киктахан Шонка, за когото споменаха?

— Навярно някой сиуски главатар. Не го познавам, никога не съм слушал за него. Ти си угрижена, Херцле. Но няма причина, абсолютно никаква!

— Тъй ли? Искат да те закарат под ножа! Значи да те заколят! Това ли наричаш „няма причина“?

— Щом знам, няма да се случи. А и не е нещо решено, а засега само една мисъл, с която бедният дявол се бори. И трето, дори работата да беше сериозна, то със сигурност не биха предприели нещо срещу мен, преди да са се намерили при езерото, в което Сантър навремето се удави. Дотогава животът ми е гарантиран. Нещата не са чак толкова зле, както звучи.

— И с Дяволския амвон? Ужасна дума!

— Аз не я намирам за ужасна, най-много за романтична. „Дяволски амвони“ в тази страна има толкова много, колкото в Германия места с имена Брайтенбах, Еберсбах или Лангенберг. А къде се намира споменатият тук Девълз палпит, ще разбера сутринта в „Проспект хауз“.

— Какъв е тоя хауз?

— Хотел, в който ще спя тази нощ.

— Ще спиш? Ти? — попита тя изненадано. — В друг хотел?

— В друг хотел!

— Смаяна съм!

— Аз обаче, не! А в един добър, щастлив брак зависи, както е известно, единствено дали мъжът ще е смаяният! Не ми се вярва, че тепърва трябва да ти излагам и обяснявам мъчително всевъзможните причини. Сега отивам в „Проспект хауз“, хапвам нещо, поисквам да ми дадат стая и пращам после два-три реда до мистър Хариман Ф. Ентърз, за да му кажа, че съм пристигнал в Ниагара Фолз и съм прочел в регистъра на „Клифтън хауз“, че е отседнал там. След това от основателни причини съм отишъл в „Проспект хауз“, където от осем до десет заранта ще приема него и брат му, но не по-късно, защото ще съм ангажиран със съпругата си, която още не е пристигнала. Съгласна ли си?

— Хм, принудена съм! — усмихна се тя. — Причините естествено не е необходимо да ми изброяваш. Позволението ми за преместването го имаш. Но ще стане ли? Толкова късно през нощта?

— Тук всичко става!

— И без куфар? Няма ли да си направиш поне един пакет? Ще изглеждаш страшно окаяно, ако се появиш в хотела така без нищо и с празни ръце!

— Това само ще направи впечатление, нищо повече! Към теб имам само още една молба, която всъщност е излишна. Да не вземеш да се оставиш да те видят!

— Действително напълно излишна! — съгласи се тя. — Бива ли донякъде да те придружа? Поне долу до вратата?

— Благодаря! Ти не трябва да се показваш! Ще се разделим тук!

Във фоайето все още имаше будни хора, но никой не ми обърна внимание. Излязох, разходих се по моста до другата страна на селището, където четвърт час по-късно притежавах стая в „Проспект хауз“. Пратих едно писъмце до мистър Хариман Ф. Ентърз, вечерях и доволен от дневната работа легнах да поспя. Аз естествено и тук се бях регистрирал като мистър Бъртън.

Когато на утрото влязох в седем и половина в салона, за да пия кафе, двамата Ентърз вече седяха там. Хариман побърза да ми представи Себюлън и ме уведоми, че отначало много се зарадвал, като разбрал, че съм пристигнал, но тук сетне бил напълно разочарован, понеже никой в хотела не знаел нещо за някоя мисис Май и някакъв мистър Май.

— Аз пътувам под псевдонима Бъртън.

— Well! — кимна Хариман. — Заради читателите, които не биха ви оставили на мира, сър, ако узнаеха за вашето присъствие.

— Действително.

— А мисис Бъртън? Не се вижда.

— Още не е тук. Ще я видите по-късно. Може би утре или вдругиден. Аз естествено бях най-напред в „Клифтън хауз“. Но в регистъра видях имената ви. Ето защо се насочих насам. Надявам се, това ви устройва?

— Разбира се, разбира се! Но що се отнася до мисис Бъртън, която днес още бихме поздравили с най-голямо удоволствие, то ще трябва за съжаление да се лишим от срещата с нея утре или вдругиден. С други думи ние заминаваме още днес.

— Така ли? Е, значи нещата стоят точно, както предсказах — нашият разговор днес също няма да доведе до резултат.

— Това не може да се твърди. Ние се надяваме тъкмо обратното, да стигнем до сделка, мистър Бъртън.

— Кое обстоятелство ви дава тази надежда?

— Вашата разумност, вашето благоразумие. Но нека по-късно говорим по тоя въпрос! Виждам, че тук не е подходящо.

Той действително беше прав. Мнозина отпиваха наоколо кафето, чая или какаото си, така че човек трябваше да се предпазва от обсъждане на поверителни неща. Ето защо побързах да привърша закуската и после тримата направихме една къса разходка край реката, за да седнем на някоя от разположените по брега пейки. Тук можехме да обсъждаме всичко, без никой да ни смущава. Хариман си бе все такъв, какъвто съм го описал в първата глава. Себюлън притежаваше същите „печални“ очи, само че изглеждаше да е с по-упорит и същевременно неблагонадежден характер. Що се отнася до мен самия, бях решил „Много да не им се церемоня“, както гласи баналният израз, а да се изкажа възможно най-късо. Когато се настанихме, Хариман поде веднага:

— Вече казах, че разчитаме на вашия разум и благоразумието ви, сър. Можем ли да започнем с работата?

— Да — отговорих. — Но трябва да се осведомя с кого искате да говорите — с уестмана или с писателя?

— С уестмана може би по-късно, най-напред с писателя.

— Well! И двамата са на ваше разположение, но за всеки най-много по четвърт час. Времето ми е пестеливо отмерено.

Извадих часовника си, показах им циферблата и добавих:

— Сега, както виждате, е точно осем часът. Следователно до осем и четвърт можете да разговаряте с писателя и до осем и половина с уестмана, след което срещата ни приключва.

— Но — намеси се Себюлън — нали ни писахте, че ще ни отделите два пълни часа!

— Вярно! Бях включил час и половина за „приятеля“, но тъй като вие искате да говорите само с „писателя“ и евентуално с „уестмана“, то ви остава тъкмо половин час.

— Ние се надяваме да станем приятели. В този случай ще можем ли да разчитаме на два часа?

— Дори и на повече. И тъй, да започваме. От първия четвърт час вече изтекоха три минути…

— Вие имате странен метод за обсъждане на сделки! — викна Себюлън ядосано.

— Само когато вече съм ги отклонил и въпреки това отново съм принуден да жертвам време за вече уредени неща. Та така… моля…!

Тогава взе думата Хариман:

— Касае се за трите тома „Винету“, които искаме да откупим от вас…

— За да ги отпечатате? — прекъснах го посред изречението.

— Човек да не би да купува книги, за да…

— Без увъртания, моля! Кратък отговор! Да или не! Възнамерявате ли да ги дадете за превод и печат?

Те се спогледаха смутено. Никой не отговори. Тогава аз продължих:

— Тъй като вие мълчите, нека отговоря аз вместо вас. Вие нямате намерение да ги отпечатвате, а да ги потулите, и то от съображение истинското си име и покойния ви баща.

Двамата подскочиха едновременно от пейката и се нахвърлиха с възгласи и въпроси към мен, на които сложих край с един енергичен жест.

— Тихо, тихо! Млъкнете, моля! Писателя вероятно бихте могли да заблудите, но уестмана — не. Вашето име е Сантър. Вие сте синове на онзи Сантър, който за съжаление ме принуди да разкажа толкова много неприятни неща за него. Надявам се, че за вас ще мога да пиша нещо по-добро!

Отначало те стояха като издялани от дърво. После седнаха отново, сякаш им липсваше сила да стоят прави. Гледаха в земята пред себе си и не продумваха.

— Е? — попитах.

Тогава Хариман се обърна към Себюлън:

— Аз предварително ти казах, ама ти не вярваше. Към него не бива да се подхожда по този начин! Мога ли да говоря?

Себюлън кимна, след което Хариман се обърна към мен и запита:

— Готов ли сте да ни продадете повествованието, за да изчезне?

— Не.

— На никаква цена?

— На никаква, колкото и да е висока! Но не от отмъстителност или вироглавие, а защото една такава покупка изобщо не би ви била полезна с нищо. Онова, което съм написал, вече не може да изчезне. В Съединените щати има разпространени хиляди немски екземпляри на „Винету“, а според тукашните закони аз като автор не съм защитен. Всеки има правото да превежда и отпечатва, колкото си ще. Това знае всеки издател, така че вие още при първото си предложение показахте, че не сте такъв. Аз бих могъл да ви прибера парите и да ви се изсмея зад гърба. Вие желаете ли го?

— Чуваш ли? — попита Хариман брат си. — Той е почтен!

Себюлън стана отново от мястото си и застана точно пред мен. Очите му горяха, устните трепереха.

— Мистър Бъртън — каза, — покажете ми часовника си!

Изпълних желанието му.

— Още две минути и първият четвърт час ще изтече! — кимна той. — Виждате, че съм съгласен с вашето разделение на времето. Но последиците после ще паднат не върху нас, а върху вас и вашата съвест! Да, ние се казваме Сантър и нашият баща беше онзи, когото познавате. Ще ни продадете ли „Винету“?

— Не!

— Приключихме с писателя! Времето отмина точно до секундата. Сега следващите петнадесет минути за уестмана! Питам ви, колко трябва да платим, за да ни заведете до Нъгит Тсил и „Тъмната вода“?

— Изобщо няма да го сторя, аз не съм екскурзовод.

— Но ако човек си плати добре, много добре?

— И тогава не. Аз никога не правя нещо за пари.

Тогава Себюлън попита брат си:

— Мога ли? Позволяваш ли?

Сега онзи кимна и Себюлън продължи, обръщайки се към мен:

— Въпреки това ще го сторите, макар и не за пари. Можете да бъдете уверен! Познавате ли сиусите?

— Да.

— А апачите?

— Що за въпрос! Ако действително сте чели „Винету“, ще знаете не по зле от мен, колко е излишен!

— Тогава чуйте какво ще ви кажа! За истинността на моите думи си слагам и двете ръце в огъня. Та, вождовете на сиусите са поканени от вождовете на апачите. Защо и с каква цел, не знам. Чух само, че между тях трябвало да има мир. Щели да се явят само вождове. Сиусите обаче са решили да се възползват от тази възможност и обединявайки се с всички неприятели на апачите, да ги унищожат. Вярвате ли?

— Трябва да се провери — отвърнах студено.

— В такъв случай продължавам. Определено е място, на което ще се съберат враговете на апачите, за да обсъдят бойния план за унищожаването им. И това място ми е известно.

— Наистина ли?

— Да.

— Откъде? От кого?

— Това е предмет на сделка, но ще ви кажа, защото предполагам, че ще ми бъдете благодарен. Аз познавам сиусите и те ме познават. Нашата професия на джамбази често ни водеше при тях. Сега те ни предложиха сделка — голяма и доходна, колкото никоя по-раншна. Можем да получим плячката, която щели да направят при апачите. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Много добре.

— И следователно вярвате, че сме добре осведомени?

— Това тепърва ще си покаже!

— Ще се стигне до битка, до едно безпримерно кръвопролитие. Зная, че сте приятел на апачите. Искам да ви дам възможност да осуетите плановете на техните врагове. Ще ви заведа на мястото, където тези врагове ще се съвещават. Отказвам се от цялата печалба, която се очертава. В замяна искам само да ни отведете до двете места, които споменах. Сега вие кажете дали желаете! Но се изкажете бързо, категорично и ясно! Нямаме време!

Той беше говорил много бързо, за да изразходи възможно по-малко време. Така нещата звучаха дваж по-тревожно и дваж по-въздействащо. Въпреки това аз се осведомих по по-бавен и спокоен начин:

— Искате да ме отведете до мястото, където ще се състои съветът? Накъде води този път?

— Нагоре към Тринидад.

— Кой Тринидад имате предвид? Има няколко.

— В Колорадо.

В този Тринидад живееше един мой стар, добър познат, на име Макс Паперман — някога много свестен прериен ловец, но сега собственик на един така наречен хотел. Той беше от немски произход и имаше особеността да смята името си за извор на всички беди, които го сполетяваха. Изговаряше малкото си име не на английски, а все още на немски, ала поради някакъв дефект в говора не можеше да го завърши с „кс“ и неговото Макс винаги се превръщаше в Макш. Макар това да го правеше дълбоко нещастен, и на ум не му идваше да стори онова, което всеки друг би сторил на негово място, а именно да отбягва колкото може името си. Той, тъкмо наопаки, оставяше го да се чуе при всяка възможност и тази, а и една друга причина бе наричан от всеки „Синия Макш“. При своите скитания из Запада той бе имал нещастието да обгори лявата половина на лицето си с експлодирал барут. Вярно, не беше изгубил някое от очите си, ала уцелената от барута половина на физиономията му завинаги се бе оцветила в синьо. Той беше обичан, великолепен, верен и жертвоготовен другар, с когото на няколко пъти се бях събирал за късо време, беше… един от уестманите, които истински и сърдечно бях обикнал. .

За допълнение искам да добавя, че този Тринидад е главният град на каунти Лос Анимас в североамериканския щат Колорадо, представлява железопътен възел на няколко линии и развива и до днес една значителна търговия с добитък. Това обстоятелство изглежда бе и причината двамата Ентърз да познават много добре както града, така и околностите му. Себюлън продължи с информацията си, като ме запита:

— Бил ли сте вече в Тринидад, мистър Бъртън?

Отговорих уклончиво:

— Трябва първо да помисля. На толкова много места съм бил, че немалко от тях са се заличили от паметта ми. Значи там горе е сборният пункт на всички врагове на апачите?

— Да, ама не естествено в самия Тринидад, а на едно значително разстояние навътре в планините.

— Тъй ли?! Вие май ме смятате за първолак, щом очаквате да приема, че червенокожите, чиито намерения несъмнено трябва да останат в тайна, ще изберат за среща един толкова оживен град. Това ваше мнение май не е верният тон, който би ме склонил да се присъединя към вас. Като за последно искам да ви питам само за времето, по което би трябвало да пристигне там човек.

— Ние заминаваме оттук още днес, защото имаме един ден работа в Чикаго и цели два в Левънуърд. Вие бихте могли да ни настигнете. Съветът ще бъде точно след десет дни, считано от днес. Но ние ще ви очакваме в Тринидад три дни по-рано.

— Определете по-точно мястото! Или Тринидад е толкова малък, че непременно ще се видим, в случай че дойдем?

— Питайте за хотела на стария Паперман, когото хората са свикнали да наричат „Синия Макш“. Ние ще нощуваме при него. Вече сме уведомили за отиването си. Но, сър, вече минаха единадесет минути. Значи имаме само още четири на разположение. Размислете бързо и ни отговорете, иначе ще стане твърде късно!

— Не се безпокойте! Ще приключим точно в петнадесетата минута.

— Да се надяваме! В крайна сметка се касае повече за вашите собствени, отколкото за нашите интереси!

— Как тъй?

— Защото без нас не бихте могъл да спасите апачите!

Сега дойде моментът за моя коз, с който щях да поохладя претенциите и самонадценяването им. Та, погледнах го развеселен и заговорих:

— Дали пък не се заблуждавате, а? Наистина ли мислите, че ще ми е толкова трудно да намеря вожда Киктахан Шонка при Девълзпалпит?

Като че мълния падна! Незабавно и извънредно ефектно! Хариман подскочи като ужилен от мястото си и възкликна уплашено:

— Heavens! Той вече знае! Всезнаещ ли сте, сър?

— Да, всезнаещ ли сте? — попита и Себюлън. Те стояха пред мен един до друг като две хлапета, спипани да крадат ябълки. Извадих часовника си, погледнах циферблата и отговорих:

— Всезнаещ не е никой, никой. Но тъй като в този миг аз вече не съм в ролята на писател, а уестман, изцяло от само себе си се разбира, че държа очите си отворени. Онова, което считахте за тайна, аз го знаех още преди да ми го кажете. Така че сте на напълно погрешен път, ако мислите, че за известието ще ви заплатя с Нъгит Тсил и „Тъмната вода“. Нещата стоят по-скоро тъкмо обратното — вие можете да спечелите нещо не чрез сиусите, а само чрез апачите, и само аз бих бил този, който да се погрижи за печалбата ви.

Ставайки сега и аз от мястото си, продължих:

— На седмия ден от днес аз ще бъда в Тринидад, в хотела, който ми посочихте. От този ден ще започна да ви изпитвам. Издържите ли изпита, ще видите Нъгит Тсил и „Тъмната вода“, но иначе не! Дали ще се ориентирате към сиусите, или към апачите — това си е изцяло ваша работа. Но последиците няма да се стоварят, както преди малко казахте, върху мен, а върху вас!… Тъй! И тези петнадесет минути изтекоха точно до секундата. Останете със здраве, мешърз! И до нова среща при стария Паперман в Тринидад!

Прибрах отново часовника и се отдалечих, без нито веднъж да погледна назад към тях. Те не направиха опит да ме задържат. Не казаха нито дума — бяха направо сащисани. Аз се насочих директно към „Клифтън хауз“, където никой не подозираше, че съм прекарал нощта далеч оттук. И ако някой изобщо ми обърнеше внимание, щеше да приеме, че се връщам от сутрешна разходка.

Херцле не беше напускала стаята по време на отсъствието ми, значи още не бе закусвала. Слязох с нея до нашата маса, за да навакса пропуска. Двамата вождове вече си бяха заминали; на техните места седяха други. Предадох срещата си с двамата Ентърз дума по дума и пожънах като съпруг подобаващото за случая признание. Прозорецът, до който седяхме, гледаше, както вече казах, към реката. От него се виждаха вървящите по моста хора. Тъкмо бях привършил с изложението си и забелязахме двамата братя, които идваха към хотела. Келнерът също ги видя и каза, сочейки към тях:

— Това са съседите! Те тръгнаха днес много рано. Получиха някакво писмо. Никога не са се мяркали през деня, пък днес се връщат. Ще проверя каква е тая работа!

Нищо не би могло да ни е по-приятно от това негово любопитство. Той излезе и още след няколко минути се върна да съобщи:

— Тръгват си! Заминават! Сега до Бъфало и оттам с първия влак за Чикаго. Точно като двамата джентълмени тази заран, които също тръгнаха за Чикаго. Жалко, много жалко за тях! Плащаха само с нъгитс!

След кратко време видяхме братя Ентърз да напускат хотела, минавайки по моста отсреща. Багажът, който носеха, се състоеше от по една кожена чанта. Да се осведомявам допълнително къде са си прекарвали времето през деня, нямах никаква причина. Бях приключил с тях, поне засега.

— Сега сигурно и ние ще отпътуваме? — попита жена ми.

— Да, утре сутринта.

— Докъде?

— Хм! Ако бях сам, щях да пътувам директно до Тринидад.

— Мислиш, че няма да издържа?

— Това е напрежение, Херцле!

— За мен не! Щом искам, значи искам! Чакай, ще погледна. Тя отиде до офиса, за да си достави съответното разписание. Гледахме го и пресмятахме. Въпросът бе да не ни видят нито в Чикаго, нито в Левънуърд. Това не беше трудно, особено ако изобщо не минехме през Левънуърд, а през доста отдалечения от него Канзас Сити. Оттам имаше наистина още едно огромно разстояние до Тринидад, но при уредеността на американските вагони, предлагащи всичко, което изобщо бе постижимо по отношение на удобството, то определено не бе трудно да се преодолее.

— Ще го направим! — заяви Херцле. — Ще пътуваме непрекъснато! Аз самата ще се погрижа за билети!

Когато заговори с този решителен тон, тя знае какво иска и ето как още на следващото утро седяхме в предварително запазеното по телеграфа купе на пулмановия вагон и пътувахме към „Далечния запад“ и очакващите ни там, да се надяваме, не опасни събития…

2. „Уестмани“

Бях обърнал внимание на Херцле върху факта, че от момента, в който напуснем вагона в Тринидад, ще трябва задълго да се лишим от една порядъчна част на „цивилизацията“. Излезе, че съм бил много прав. Тринидад в никой случай не изглеждаше наистина така, както навремето, когато за пръв път го видях между прериите и планините, ала все пак имаше да се желае още много. На гарата се осведомих за мистър Паперман и неговия хотел, на което попитаният служител отвърна късо:

— Няма го вече!

— Какво? — запитах. — С хотела е свършено?

— Не. Още съществува.

— Но мистър Паперман е мъртъв?

— Не. Още е жив.

— Ама нали току-що казахте, че двамата вече ги няма!

— Двамата заедно, да! Но двамата поотделно са още тук! — Безкрайно зарадван на плоския си виц, човекът се хили в продължение на сума време, след което додаде: — Мистър Паперман го продаде, беше принуден да го продаде! Виновно е неговото злополучно име!

След тези думи човекът си тръгна, все още ухилен. Хотелът не заслужаваше да бъде наричан така. Една селска немска страноприемница обикновено има по-добър и приветлив вид, но ние вече се бяхме насочили насам, а и заради моя стар камарад не бих стъпил в друга къща. Получихме две съседни стаи, много малки наистина и едва ли не мизерно обзаведени, но чисти. Тези така наречени „стаи“, както ги величаеха, имаха голямото достойнство прозорците им да гледат към „градината“. Когато надникнахме към тази градина, видяхме един ограден от четири полусрутени дувара квадрат, на който се намираха следните неща: две стари маси с по три още по-стари стола; едно почти изцяло обезлистено дърво, което полагаше най-големи усилия да мяза на липа или топола; четири храста, напълно непознати за мен, още повече, че и те май не си знаеха имената; и на последно място няколко дузини тревни стръка, чакани напразно сигурно от години да се превърнат в нещо подобно на морава. На едната маса седеше един мъж и на другата също седеше един мъж — и двамата така, че лицата им да гледат настрани. Единият държеше бирена чаша, но не пиеше, защото тя беше празна. Другият имаше в ръката си пура, но не пушеше, защото тя беше догоряла. Двамата не се поглеждаха и си бяха дали гръб. Двамата бяха съдържатели. Онзи с празната чаша беше, както по-късно научихме, новият хотелиер. А този с угасналата пура беше, както веднага се досетихме, старият хотелиер. Двамата не изглеждаха много щастливи, по-скоро създаваха впечатление, че се каят за сделката и много усърдно размишляват по кой начин да изкопчат още нещо.

— Ей — обади се Херцле, — този там отдясно изглежда е твоят приятел Паперман.

Той тъкмо в този момент се поизвъртя и тогава видях лявата половина на лицето му — беше синя.

— Да, той е — потвърдих. — Остарял е, остарял и посивял! Но изглежда още доста як. Я внимавай! Сега ще го пораздвижа, и то как! Само не се оставяй да те види!

Приближих още повече до прозореца, но така че да съм заслонен от стената, пъхнах показалец в устата и имитирах пронизителния боен крясък на сиусите. Въздействието последва мигновено. Двамата хотелиери подскочиха като пружини от столовете си и „Синия Макш“ извика:

— Дей, ей, сиусите идват, сиусите! Двамата се огледаха на всички страни и не откривайки никого, се зяпнаха самите.

— Сиусите? — попита новия хотелиер. — Бих желал да знам откъде ще се вземат тук, посред града! И на толкова много дни път от местността, където все още ги има!

— Беше един! — заяви Паперман.

— Глупости!

— Охо! Аз не върша глупости! Зная дори и племенния клон! Беше сиуогелала!

— Я не ме разсмивай! Ако такъв един… — той прекъсна, тъй като аз отново ги огласих с воя.

— Е, на, чуй! Ако това не е истински огелала, нека на кола на мъченията ми нарежат кожата на ремъци!

— Кажи ми тогава къде се крие, де!

— Знам ли? Като че дойде отгоре, високо над нас!

— Е, да, да, под нас, дълбоко под нас, няма как да дойде, това е вярно! Сигурно е някой номер, нищо повече!

— Не, работата е сериозна! Наистина не боен крясък, а сигнал, безспорен сигнал!

Аз повторих крясъка още веднъж.

— Чувай! — викна Паперман. — Това не е идиотска шега! Типът или наистина е сиуогелала, или някой стар уестман от моя сой, дето умее така да имитира бойния вой на червенокожите, че дори тях ще заблуди. Това е някой стар камарад, който ме е видял да седя тук и иска да ми каже, че…

Той прекъсна, защото от задната врата на къщата се разнесе женски глас:

— Идвай бързо! Не знам какво да готвя!

— Да готвиш? Не се ли иска само пиене?

— Не! И ядене! И дори подслон!

— Значи е пристигнал някой непознат?

— Даже двама!

— Слава Богу! Най-сетне, най-сетне отново! Къде са всъщност?

— В номер три и четири! Съпружеска двойка!

Тогава Паперман се намеси бързо:

— Номер три и четири? Те гледат назад! Насам! Прозорците са отворени! Сега знам къде се виеше!

— Пак идиотщини! — пресече го новият хотелиер. — Откога пък взе да чува човек съпружески двойки да вият?!

— Много често! Но тук естествено не виеше жената, а мъжът! Той е мой боен другар! Така трябва да е или нека ме катраносат, овалят в перушина, линчуват и…

— Че влез най-сетне, де! — беше прекъснат той от женския глас. — Чужденците искат да ядат, а аз нямам ни месо, ни пари! Те изчезнаха долу в къщата. А Херцле каза с усмивка на устата:

— Хей, тук попаднахме направо на бляскава гостилница. Ама твоят стар Паперман не е глупав и никак не е лош тип? Започна още отсега да ми харесва и аз…

В този момент на вратата се потропа силно и енергично.

— Влез? — викна тя, прекъсвайки се сама. Кой влезе? Паперман, разбира се!

— Пардон! — извини се той. — Там долу чух бойния вик на сиуогелаласите и поисках… и тогава помислих… и тогава ми се стори… и… и… мистър Шетърхенд, мистър Шетърхенд… hallo, wellcome, wellcome!

Той беше започнал словото си плавно, после обаче, като ме съгледа, запъна и продължи да пелтечи, додето ме позна и се втурна ликуващо към мен. Разпери ръце, канейки се да ме прегърне и разцелува, но му дойде на ума, че това може да не е допустимо и само сграбчи ръцете ми. Които обаче стегна наедно, притегли ги към сърцето си, към устните, впусна се във всевъзможни възгласи на най-искрена, сърдечна радост, оглеждайки ме с насълзени очи отново и отново. Накратко казано, не можеше да се опомни от възторг. Хората казват, че не бива човек да бъде сравняван с животно. Но това тук наистина бе като любовта и неизразимата радост на някое вярно куче, което вижда отново своя господар, подскача ликуващо около него и чак не знае какво да прави от блаженство. На Херцле излязоха сълзи на очите от вълнение, а и аз трябваше да се стегна, за да остана привидно спокоен.

— Нали вие вихте, вие, вие, мистър Шетърхенд? — попита той, когато отмина първият сърдечен порив.

— Да, аз — признах.

— Знаех си! Знаех си! Би могъл само някой като вас да бъде!

— Да, само аз — засмях се. — Не и жена ми, както съвсем правилно казахте на вашия колега.

— Жена ви? death, та аз съвсем забравих да поднеса своя комплимент! А във всяка прерия и всяка савана си съществува добрият обичай да поздравиш първом жената и едвам подир това мъжа! Пардон! Ще го наваксам ето с какво!

Той опита да направи един много сервилен и много елегантен поклон, при което аз отбелязах на неговия и моя матерен език:

— Можете да говорите с нея на немски, драги Паперман, тя е немкиня.

— Немски? Дори и това! В такъв случай даже ръка ще й целуна! Или по-добре едновременно и двете!

Той го стори, с грацията на мечок наистина, но иначе добре замислено. Сетне поиска веднага да научи съдбата ми, за да разкаже на свой ред после своята. Но аз не се съгласих, защото за такива неща човек трябва да има необходимото свободно време и да е с подобаващо настроение. Поканих го да ни направи компания на масата и го помолих да каже долу, че желаем да се нахраним в градината, и то едва след изтичането на един час. Дотогава смятам да направя една разходка със съпругата си, за да се запознае с града, в който моят стар боен другар притежава този чудесен хотел.

— Не притежава, а притежаваше! — поправи ме той. — Ще ви разкажа.

— Но не сега, а по-късничко! Прибавям също и молбата, по отношение на мен да говорите по възможност по-малко. Никой не бива да знае как се казвам и че съм немец…

— Жалко! Много жалко! — прекъсна ме той. — Аз тъкмо се канех да поразправя тук за вас…

— В никой случай, в никой случай! — пресякох го на свой ред аз. — Ще бъда принуден да си тръгна и повече няма да ме видите! Нейсе, можете да кажете, че и аз съм стар уестман…

— И то прочут, много прочут.

— Не, по никакъв начин! Аз си имам своите причини да го премълча. Сега се казвам Бъртън, а вие сте бил много, много по прочут от мен. Ясно?

— Да.

— Следователно няма да говорим повече и немски. Да не вземете да извършите някоя грешка!

— Нямайте грижа! Аз се казвам Макш Паперман и щом работата е такава, съм ням и глух. Предполагам, става дума за някое ваше старо или по-скоро ново приключение?

— Възможно! Вероятно ще ви се доверя, но само след като се убедя, че наистина си държите затворена устата. Сега вървете!

Той направи втори поклон и се отдалечи, за да изпълни дадената му заръка. А ние предприехме възнамеряваната разходка из града, от която се върнахме в точно определеното време. Отидохме най-напред в стаите си. Оттам видяхме, че са дошли нови гости, а именно половин дузина млади хора, които също бяха поискали да се хранят в „градината“. За нас вече бе застлано, но за тях — не. Бяха им изнесли една дълга софра и столове. Те седяха сега там пред шише бренди и вдигаха врява до Бога, защото единствената притежавана от съдържателя бяла покривка беше просната на нашата маса, не на тяхната. Напираха и за току-що приготвеното за нас ядене. Бяха принудили Паперман да седне и пие с тях и той бе проявил достатъчно благоразумие да ги послуша. Сега всички крещяха по него. Искаха не само да го ядосат, ами и да го вземат на подбив. Той обаче се държеше спокойно и невъзмутимо, както подхожда на стар горски и прериен скитник. Най-гръмогласният от тях се казваше Хоу, както узнахме по-късно. Тъкмо влизахме в помещенията си, чийто прозорци бяхме оставили отворени, и го чухме да казва:

— Кой е всъщност тоя мистър Бъртън, че да има всички тия предимства пред нас?

Паперман хвърли поглед към нашите прозорци и ме видя. После си кимна леко и отговори:

— Музикант е.

— Музикант? Какво значи това?

— Разпъва хармониката, жена му пък свири на китара.

— Разпъвал… разпъвал хармоника! Защо и жена му не разпъва китарата, а?

Гръмък кикот възнагради тъпата шега.

— Ама защо плещи такива глупости? — разсърди се Херцле.

— Остави го! — помолих. — Той си има нещо наум. И то е добро. Предполагам, че долу ще възникне някоя от онези сцени, които винаги доставят радост на уестмана, а именно да натрие носа на хора, смятащи го за извеян или някакъв си там загубеняк.

— Тези хора дали не са раудиз?

— Не мисля, но се държат като такива. Ето защо много повече заслужават един хубав урок, отколкото ако наистина бяха такива. Предполагам… ах, тези коне! Изглежда са техни!

— Добри ли са?

— Добри! Тази дума говори твърде малко!

— Значи ценни?

Позабавих се с отговора, тъй като цялото ми внимание сега бе приковано към животните, обект на този въпрос. В задната стена на градината една врата водеше към открита, необработваема площ, която при нашето идване бе напълно пуста. Сега обаче там имаше няколко пеона, заети с издигането на една палатка. В тяхна близост се движеха две групи коне, които бяха погълнали цялото ми внимание. Едната се състоеше от девет коня и четири мулета. Първите бяха онова, което човек нарича „добри“ коне — ни повече, ни по-малко; последните вероятно водеха произхода си от Мексико и принадлежаха към онази селекция, която хората там квалифицират с думата „nobiliario“. Другата група наброяваше само три коня, ама какви! Те бяха петнисти, по-точно на черни и ръждивокафяви петна — една направо изключителна, знатна краска, която се постига само чрез продължителен, труден подбор. Телосложението, стойката и държането ми напомняха прочутите врани жребци на Винету, но същевременно и онези издръжливи дакотски, поддържащи равномерен тръс коне, каквито вече няма. Те се отглеждаха от няколко североамерикански индиански племена и постигаха с постоянния си темп повече, отколкото човек би постигнал и с най-добрия бегач.

Така смятах — засега, защото за да мога да говоря по съвест и да го твърдя, трябваше да отида и ги огледам отблизо. Но че тези три петнисти коня бяха от най-добра порода, личеше и от обстоятелството, че те страняха от другите и бяха нежни помежду си. Близваха се и се милваха; гонеха се насам-натам, после отново се скупчваха тъй плътно, че нямаше как човек да не ги сметне за братя, или поне за другари от детинство, родени по едно време и още неразделяни.

Недалеч от палатката лежеше купчина завивки и разни други предмети, необходими за пътуване и бивак. Имаше и много седла, може би над двайсет парчета. Сред тях се виждаха няколко дамски. За каква цел? Дали в компанията на шестимата шумни млади мъже нямаше и няколко жени, които още не се вясваха? И дали се състоеше тя от толкова хора, колкото седла имаше в наличност, сиреч над двадесет? До този момент се виждаха само тези шестима и тримата пеони. Вероятно не бях се заблудил преди малко, приемайки, че тези хора не са раудиз, но бяха извън себе си от възбуда, а истинска култура, значи душевна култура, те не притежаваха, Доказваха го по начина, с който се отнасяха към бившия хотелиер и с държането, което си позволиха после към самите нас. Биха могли да са и нещо по-лошо от раудиз! Аз извадих двата си револвера от куфара и ги пъхнах в джобовете.

— За Бога! Какво си наумил? — попита Херцле.

— Нищо, което би предизвикало твоята загриженост — отговорих.

— Но ти се каниш да стреляш!

— Не! А дори и да стрелям, няма да е по хора.

— Въпреки това! Нека си останем по-добре да ядем тук!

— Искаш да ме посрамиш в собствената си душа?

— Не! — каза тя решително. — Да вървим!

Слязохме и седнахме на нашата маса, без да поздравим. Настъпи кратка тишина. Онези ни заоглеждаха — преценяваха ни. Паперман стана от тяхната маса и дойде при нас, понеже го бяхме поканили да се храним заедно. Тогава те събраха глави и по начина, по който си зашушукаха, бе ясно, че възнамеряват да ни погодят някой номер.

— Художници са — каза Паперман, докато сядаше при нас.

— Художници и скулптори. Отивали на юг — при апачите, така казаха.

— Я гледай! И какво ще търсят или правят там?

— Знам ли. Не ми казаха, само от думите им го заключих. Изглежда са поканени. Смятат да тръгнат още утре заран. Хиляди бесове са се вселили в тях. Никой не е стигнал и трийсет години. Зелени младоци. Ама се държат така, като че някой им е хвърлил акъл с лопати в главата. Чухте ли какво питаха?

— Да.

— И какво им казах за вас?

— И това!

— Правилно ли беше?

— Нито правилно, нито погрешно. Какво мислят тези хора за мен, ми е все едно.

— О, и все пак! Тях ги е яд на вас. Предчувствам някоя магария!

— Да заповядат!

Едва го бях казал и думите се приведоха в изпълнение. Хоу се изправи и тръгна бавно към нас.

— Почва се! — предупреди Паперман.

— Може само да ми е приятно — отговорих аз. — Оставете ме да действам и не се месете!

В този момент Хоу стигна до нас, направи подигравателен поклон и запита:

— Мистър Бъртън, ако не се лъжа?

— Да — кимнах.

— Разпъвал сте хармоника, а?

— Защо не? За вас е особено удоволствие.

— А това е мисис Бъртън? — Той посочи Херцле.

— Така е — отвърнах.

— Тя свирела на китара?

— Може би желаете да я чуете?

— Сега още не, но вероятно по-късно. На първо време се нуждаем само от това. — Той дръпна бялата покривка от масата, отнесе я и я застла на „софрата“.

— Това е прекалено! Направо наглост! — разгневи се Паперман.

Херцле не промени лице.

— Останете само спокойно! — рекох аз. — Ние ще допуснем всичко, всичко!

В този момент дойде новият съдържател, за да ни обслужи лично. Той донесе най-напред чинии и прибори. Едва ни бе обърнал гръб и пристигна Хоу, взе нещата и ги отмъкна отсреща. След това съдържателят донесе супата. Той видя как стоят нещата, ала си премълча и остави супника при нас на масата. Той незабавно бе преместен оттатък и изпразнен. Така стана не само със супата, ами и с останалите ястия чак до плодовете накрая.

Пълните чинии, купи и фруктиери ни бяха вземани и връщани после празни. През цялото време се лееха подигравки и безподобно кикотене.

— И това не са нигърич — обади се Паперман. — Не са и индсмани! Това са бели! Какво ще кажете по въпроса, сър?

— Вероятно много скоро ще чуете — отговорих.

— Аз естествено веднага ще поръчам друго ядене!

— Не, сега още не! Първо нека бъде изигран този фарс докрай. Кога ще получат тези джентълмени тяхното ядене?

— Сигурно ще мине и цяло часче. Старата ми, добра готвачка си замина, а новата съдържателка, която лично готви, се помайва доста време. Преди да ти оскубе някоя ярка, като нищо изтичат три месеца, защото тя измъква всяко перце поотделно. Тая тайфа тук си поръча пилешка супа, а пък е останала само една дърта, шестгодишна кокошка. Дорде оная я оскубе, могат да минат — стига нещо да не сбъркам в сметките — едно пет-шест месеца. Сега сам се запитайте кога тези „джентълмени“ ще получат яденето си!

— Отлично! Херцле, имаш ли желание да посвириш на китара!

— Какво имаш предвид? — поиска да знае тя.

— По-късно ще научиш. Сега кажи само дали имаш желание! Хармониката и китарата са пъхнати в джобовете ми.

— А-ха, револверите?

— Да.

— Опасно ли ще е?

— О, не, никак дори!

— В такъв случай ще „свиря“ с теб!

— Хубаво! Струва ми се, че вторият акт на фарса започва. Завесата е вече вдигната.

С други думи Хоу се запъти отново към нас, изтъпанчи се отпреде ни с широко разкрачени крака и заговори:

— Идвам с една молба. Ние сме художници. Желаем да изтипосаме на портрет мисис и мистър Бъртън, а заедно с тях и мистър Паперман.

— Значи и шестимата?

— Да.

— Нас тримата?

— Да. Ще позволите ли?

— На драго сърце, на драго сърце. Поставям само едно-единствено условие.

— Какво?

— Да останем така, както седим в момента.

— Well! Вярно, че бихме искали да ви имаме в друга поза, ама ще се задоволим и с тази. Само че седете така, че да мърдате колкото може по-малко, иначе няма да се получи вярна рисунка! Можем да почваме!

Те наизвадиха листове и моливи от чантите и се заловиха да рисуват. И тогава видяхме някой да се задава в далечината по голото пространство. Беше облечен по индиански и носеше на гърба си някакъв вързан в кожа товар, който изглежда не бе лек. Вървеше прегърбен и с бавни крачки. Беше крайно уморен. При конете спря и ги огледа. После отново тръгна. Когато наближи дотолкова, че различавахме лицето му, видяхме, че наброяваше някъде към двадесет и две — двадесет и три години. Чертите му бяха много симпатични. Беше свързал косата си на кичур, оставяйки я да се спуска по гърба му — съвсем както някога Винету. Изглежда познаваше мястото, защото вървеше право към вратата, която водеше към „градината“.

— Egad, това е той! — Обади се Паперман.

— Познавате ли го?

— Да. Това е Младия орел. Преди четири години той се спусна от планините — не на кон, а пеша, точно както днес. Остана два дни при мен да отдъхне. Освен тоалета по себе си носеше и друг — нов, по-добър. На тръгване ми го остави на съхранение. Каза, че след няколко години щял да намине да си го прибере, стига да не бил умрял. Нямаше пари в себе си, а нъгитс, но не много — за не повече от триста-четиристотин долара. Олеле, той изглежда съвсем изтощен и отпаднал!

— Гладен е! — прибавих аз.

— Мислите ли?

— Не само мисля, ами наистина си е така. Нали виждам.

— И аз го чувствам! — каза Херцле. — Той е на сетните си сили! Залита! Трябва да се нахрани при нас! Ще му го кажа. Изнесете бързо още един стол, мистър Паперман!

Споменатият тръгна чевръсто да изпълни искането. Херцле се изправи, отиде до вратата, към която крачеше младият индианец, отвори я, посрещна го, взе го за ръка и го поведе към нашата маса с молбата да ни бъде гост. В този момент и Паперман донесе стола. Колкото и да бе изморен, индианецът не седна веднага, а остана прав, отправил големите си тъмни очи към лицето на онази, която го бе приела по този толкова нетрадиционен начин.

— Точно като Ншочи, която винаги е била състрадателна! — каза той, после се смъкна на стола и затвори очи.

Беше толкова уморен, че не се сети да смъкне първо товара, който носеше. Ние развързахме ремъците и го свалихме от гърба му. Беше някакъв дълъг, вързан в кожа пакет, чиято тежест възлизаше на трийсет-четирийсет кила. Трябва да бе желязо! Сложихме товара на земята до стола му. Паперман отиде до отсрещната маса и помоли за чаша бренди.

— За кого? — бе запитан.

— За индианеца, както виждате! — отговори той.

— Брендито не е за червенокожи, а за бели — не за него, а за нас! Разкарайте се оттук!

Старият уестман беше бесен от това „изритване“, ала аз го успокоих с уверението:

— Не се косете! Те ще си платят! Я отърчете до кухнята и донесете една чиния супа, ваша работа откъде ще я изнамерите! Това е по-добро от вашето бренди!

Той се подчини на нареждането. Индианецът беше чул думите ми. Продължаваше да държи наистина очите си затворени, но каза тихо:

— Не бренди! Никога бренди!

Той беше споменал името Ншочи — сестрата на Винету. Апач ли беше? Паперман донесе супата.

— Бульон от старата кокошка — рече той. — Но все пак добър!

Постави я пред индсмена, но онзи не я докосна. Тогава Херцле се зае с лъжицата и започна да налива своя гост със супа. Сцената предизвика на отсрещната софра дружен кикот.

— Пилешкият бульон всъщност е наш! — обади се Хоу. — Но заради хубавите картини ще се откажем от него. Сюжетът сега гласи: „Светата милосърдна троица или умиращият от глад индианец“. Пет минути за работа! На когото не стигнат, плаща шише бренди!

Моливите полетяха и още преди да са минали петте минути, ни бяха представени шест карикатури. Но те даже не бяха и карикатури, а просто цапаници. Онези си мислеха, че това ще ни ядоса и предизвика да свършим някоя глупост, ала ние сторихме тъкмо обратното — не изпаднахме в гняв, а се зарадвахме.

— Великолепни! — възкликнах аз. — Наистина великолепни! Колко струва една такава картина?

— Картина! Картина! — разкикоти се Хоу. — Той нарича това картина! Нищо не струва, нищичко! Подаряваме ви ги!

— Безвъзмездно?

— Да.

— Благодаря!

Сгънах листовете, пъхнах ги в джоба и после продължих:

— Само че аз съм порядъчен тип. Не приемам дарове, без да покажа своята признателност. Дали някой от вас ще има добрината да ме нарисува на кон? Без значение дали за това ще трябва да заплатя три, четири или пет долара.

— Пет долара! The devil, та това е цяло състояние! Тичам, хуквам, бързам! Начаса отивам да доведа един кон! — провикна се един от тях.

Той тръгна и другите го последваха, за да подберат най-калпавия.

— Сигур си имате нещо на ум? — подпита Паперман.

— Естествено! Сега идва ред на наказанието! изтичайте бързо при хотелиера и му кажете, че се нуждая от двама-трима добри, авторитетни свидетели, по възможност полицаи или някакви други хора от градската власт. Нека се качат горе в нашите стаи, откъдето ще могат да виждат и чуват всичко, което става тук.

— Well, well! Ще се погрижа, веднага!

Той се отдалечи бързо и когато онези докараха коня, вече се беше върнал. Хоу поиска петте долара предварително. Дадох ги. После трябваше да се кача. Престорих се, сякаш никога не съм сядал на гърба на кон и на три пъти правих безуспешни опити да се добера до седлото. Четвъртият път пък засилването ми беше прекалено голямо, та стигнах не само горе, ами и тупнах от другата страна. Това даде повод за оглушителен кикот. Накрая ме дигнаха и ми тикнаха поводите в ръка. Сетне рисуването започна отново.

— Става грандиозно, действително грандиозно! — викна един от „художниците“. — Мистър Бъртън седи на коня величаво и надменно като герой и рицар, който печели всеки турнир.

— Вярно ли? Наистина ли? — попитах аз горд и безкрайно зарадван.

— Естествено, разбира се! Вижда се, че никой от нас не е в състояние да се мери с вас в язденето!

— Действително?

— Да, действително!

— Я кажете, колко струва такъв един кон?

— Да не искате да си купите?

— Вероятно няколко! Щом казвате, че съм такъв отличен ездач, то направо ще съм будала, ако продължа пътуването с железницата! Та нали язденето е много по-евтино? Или не?

— Много по-евтино естествено! Ние имаме няколко в излишък. Може би ще ви продадем един.

Те си смигнаха. Това трябваше да стане тайно, ала аз го видях.

— Само един? — попитах. — Аз се нуждая от пет-шест!

— Охо! За кого?

— За мен и мисис Бъртън…

— … която свири на китара? — подметна присмехулно Хоу.

— Да. И в добавка още неколцина добри познати…

— … които са също музиканти?

— Ако това ви доставя удоволствие, да. Най ме устройва да взема три коня и три мулета заедно с необходимите седла. Какво ще струва тая работа?

Те бяха изпървом шашардисани. После Хоу подпита:

— Три коня и три мулета? Кои по-точно?

— От конете бих желал да взема онези, които сега лягат там вдясно, с дългите уши.

Сериозността тутакси се изгуби от физиономиите им. А аз продължих, посочвайки трите петнисти коня:

— И ония мулета там ми харесват. Плащам всяка цена! Смехът екна отново.

— Мулетата там! И конете там! Това е безценно, безценно, ненадминато!

Така се надвикваха шестте гласа, а когато веселието позатихна, Хоу запита:

— Плащате всяка цена? Тъй ли? Че колко пари всъщност имате у себе си, сър?

— Цели-целинички двеста и петдесет долара! — изпъчих се аз. — А това определено е значително повече, отколкото струва цялата тая каварелия!

Сега кикотът стана гръмогласен. Те събраха глави, за да измъдрят някакъв план, който при всички случаи само щеше да е изгоден за мен. Хич и не мислеха вече за моето „изографисване“ върху коня, а вероятно как да пипнат двеста и петдесетте долара.

— Слезте! — нареди ми Хоу. — Вие ни харесвате извънредно много, да, да, извънредно много, мистър Бъртън! Ще имате конете и мулетата, както и надлежните седла! Бихте могъл да имате всичко това даже безплатно, ако поискате!

— Безплатно? Как тъй? — попитах.

— Ще ни се да ви видим как сте в ездата, как ще яздите! Конете и мулетата! Ще ви оседлаем и шестте! Възсядате отвън и пристигате в галоп при нас само че не през вратата, а над дувара!

— Значи със скок? — запитах.

— Да. Смятате ли се за способен?

— Защо не? Та нали сами уверявахте колко добър ездач съм бил! Нима може изобщо човек да падне, след като ходилата му са в стремената, а юздите в ръцете?

— Не, определено не! — захили се той и другите зацвилиха с него. — И тъй, всеки кон и всяко муле, което докарате в галоп безпрепятствено над стената — без да си строши врата или вие бъдете хвърлен, е ваше!

— Имам ли право да си сваля шапката и си съблека сакото?

Тук апапите му буквално зареваха от удоволствие, ала той се овладя и отговори:

— Можете да съблечете или, от мен да мине, да навлечете каквото ви е угодно. Дори като арлекин или клоун да ви скимне да се натъкмите, пак не бихме имали нищо против. Но сега идва основният пункт, от чието реализиране зависи дали от сделката ще излезе нещо, или не. С други думи вие трябва незабавно да внесете двеста и петдесетте долара. У дадат ли ви се шестте скока, получавате си ги обратно барабар с конете и мулетата. Не сполучите ли обаче да го сторите, не получавате нищо, а и парите стават наши. Вероятно осъзнавате, че другояче хич не върви?

— Естествено! Вие залагате конете си и е от ясно по-ясно, че и аз трябва да заложа нещо. Моите пари наистина надвишават по стойност конете, но аз ще проявя благородство!

Всички се разкикотиха отново, а Хоу отвърна:

— Много право, много право! И тъй като ние ви предоставяме конете още на мига, то и вие сте задължен да внесете парите веднага.

— Да, веднага, веднага щом бъде изготвен контрактът.

— Контрактът? — попита той.

— Естествено! Контракт. Чувал съм, че джамбазите са най-хитрите хора, които може да има, и че при тях човек винаги трябва да е нащрек и всячески да се подсигури.

— Ама ние не сме джамбази, а хора на изкуството!

— Независимо! Това си е джамбазлък, без значение кои или какви сме!

— Well! Съгласен. Дайте хартия!

— И аз ще диктувам!

Слязох от коня, и то по начин, който бе по-скоро свличане, отколкото някой добър отскок. Хоу седна. Аз му диктувах текста, а той го записваше, без сричка да промени. Та нали бе напълно убеден, че може да подпише какво ли не, без това да има каквито и да е лоши последици, тъй като за него бе несъмнен факт, че ще излетя от седлото още при първите стъпки на първата езда. Аз диктувах с повишен глас, защото един поглед към нашите прозорци ми показа поисканите свидетели, а те трябваше да чуят и разберат всяка дума. Добавих, че ще предам парите си на някой неутрален, че той и никой друг ще оседлае конете и мулетата, и че тази неутрална личност ще бъде мистър Паперман. Уверен като другарите си в нещата, Хоу има непредпазливостта да се съгласи и на тези условия. Дадох контракта на стария уестман и той го прибра. От този миг вече можех да гледам на шестте великолепни животни като на свои. Извадих портфейла и с удоволствие приложих договорената сума. Херцле също се усмихваше. Тя ми кимна тайно. Седящият до нея край масата индсман междувременно се бе съвзел вече дотолкова, че следеше събитието с внимание. Очите му бяха приковани изпитателно към мен и погледът издаваше, че подозира какво ще се случи.

— А сега вън при седлата! — изкомандва Хоу. Той се юрна с тайфата си навън през вратата. Аз ги последвах с преднамерена мудност, като не ги изпусках от очи. Те съобщиха на пеоните какво предстои. Пеоните са коняри, слуги, подчинени. За тая цел обикновено се избират мексиканци от най-низшето съсловие. Тези обаче си бяха безспорни янки, и то съвсем опитни типове, вече не и в първа младост, а сигурно някъде над четиридесетте. Докато говореха сега с „художниците“, те не стояха пред тях като лакеи, а по-скоро като техни господари. Но явно бяха съгласни с лошата шега, на която трябваше да стана жертва, защото накрая се присъединиха към смеха на другите.

Когато Хоу се отдалечи с двама от тях към петнистите жребци, третият им викна развеселен:

— Жалко, че Себюлън и Хариман не присъстват! Щяха да се поболеят от смях!

Може да си представи човек как ми подействаха тези две имена! Значи двамата Ентърз! Защото че тях се имаше предвид, това се разбираше от само себе си. Порядъкът, в който бяха споменати, също се съгласуваше — Себюлън по-напред. Той повече подхождаше на тези хора от брат си и възнамеряваният номер него определено повече би го зарадвал. Но сега нямах време да развия тази мисъл, защото бях стигнал при седлата с принадлежностите и подбрах каквото ми хареса. Дали после наистина щях да се нуждая от тези неща, в момента бе второстепенен въпрос, но аз още отсега имах определени намерения, които се опираха засега наистина само на догадки, ала по-късно те се оказаха правилни. Изборът ми беше паднал на едно дамско и петте най-добри ездови седла. Две от тях щях да сменя после, при положение че интуицията не ме лъжеше, срещу два самара.

Отсега ми беше ясно, че тези шест персони не бяха нито художници, нито нещо друго почтено и почти съжалявах, че трябва да играя пред тях ролята на шушумига, докато на тях — каквито и да бяха — липсваше най-елементарна интелигентност. Защото фактът, че от един куп от двадесет седла бях съумял да отбера тъкмо петте най-добри, трябваше безусловно да им подскаже, че не бях дървенякът, за когото ме вземаха. Но те бяха до такава степен заслепени, че единият от пеоните донесе големите си шпори, за да ми ги закопчее. Оставих го спокойно да си свърши работата. Паперман оседла първо трите мулета, после петнистите коне. Тези изтърпяха процедурата, ала не допускаха после никой да се доближи до тях отстрани. Трябваше да разбера дали това се отнася само за лявата страна, сиреч страната на качването, или и за дясната. И тъй, понечих да пристъпя към тях и от тази страна, ала те постоянно се извръщаха така, че да ме имат пред себе си. Не даваха никой да стигне до тях и отзад. И трите започваха да хвърлят къч направо с опасност за живота. Вече знаех достатъчно. С тези три жребеца щеше да е много по-лесно да мина над зида, отколкото с мулетата, за които тепърва щеше да се покаже дали притежаваха някаква школа, или са годни само за носене на товар.

— Хайде почвайте, мистър Бъртън! — подкани ме Хоу. — Дойде му времето! Оставете ни само да се върнем в градината, за да ви гледаме и се дивим, когато долетите!

— Само ми помогнете първом да се кача! — помолих аз, пристъпвайки към едно от мулетата.

Онези ме дигнаха и се разбързаха смеешком към „градината“. Пеоните останаха на откритото пространство, Паперман — също. Той не се отделяше от тях и ми каза с едно тайно кимване че тук мога да разчитам на него. Беше си останал съобразителният, премислящ всичко мъж, какъвто го познавах преди години.

Подкарах мулето. Нещата изглеждаха, сякаш то върви напред по собствена воля — първо полека, после малко по-бързо Тичаше направо, наляво, надясно — на пръв поглед накъдето му хрумне. Обърна се, направи завой, извъртя се пак, продължи да крета и опита дори тръс. Аз се хлъзгах напред-назад, клатушках се, губех от време на време юздите и тук и там се изхлузвах от стремената. Всичко това изглеждаше безкрайно комично, ала в действителност беше един строг, много строг изпит, на който подлагах мулето. Нито една крачка не се извършваше без моя воля и аз много скоро разбрах къде се намирам. Великолепното създание притежаваше най-добрата мексиканска школа. Когато го подтикнах леко към скок, то се подчини така точно и бързо, едва намерих време да отменя подканата с противонатиск. Ето как приближавахме градинската стена все повече и повече, додето се намерихме само на четири-пет крачки от нея. Отвъд се носеше подигравателен кикот. Присмехулниците бяха убедени, че мулето ей така само си се разхожда с мен.

— Хайде, насам, насам, мистър Бъртън! Насам! — подвикна ми Хоу.

— Да, ама трябва ли наистина? — попитах.

— Естествено!

— Хем после пък да не ми се сърдите!

— Не ми и хрумва! Хайде, пристигайте!

— Salto! Alto! Elevado!

Когато извиках тези три, употребявани при скок думи, ние се стрелнахме високо нагоре, полетяхме над зида и застинахме отвъд толкова неподвижни и спокойни, сякаш изобщо не бяхме мърдали от мястото си. Първият ми поглед бе отправен към индсмана. Очите му блестяха.

— По дяволите! — изруга Хоу.

Другарите му се впуснаха в подобни възгласи.

— Е-е? — попитах го. — Тук ли съм сега, или още оттатък?

— Мътните да ви отнесат! — кресна ми оня гневно. — Както изглежда, можете все пак да яздите, а?

— Изглежда? Все пак? … Нима съм твърдял, че не мога да яздя? — Плъзнах се от седлото, изведох мулето от „градината“ в двора и го вързах там.

— Защо отведохте там добичето? — бях запитан. Аз не отговорих, кимнах щастливо на Херцле и тръгнах да докарам следващото муле. То извърши скока досущ като първото.

— На ви сега! — провикна се Хоу. — Типът умее да язди! Той ни излъга!

Пропуснах оскърблението, без да го порицая, и отведох мулето в двора като предното. После помолих Херцле:

— Разпореди се, моля те, да свалят куфара ми на нашата маса, додето отида да доведа третото!

Когато стигнах после до мястото, където чакаха пеоните, един от тях ми каза:

— Сър, чини ми се, че се каните да си правите шега с нас?

— В такъв случай бих имал съвсем същото намерение като вас!

— Внимавайте само нещата да не станат сериозни!

— При мен всяка шега е сериозна. При вас да не би да е другояче?

Тогава той пристъпи плътно до мен и заплаши:

— Предупреждавам ви!

— Pshaw! — направих пренебрежително движение аз.

— Да, предупреждавам ви! Но по причина, съвсем различна от тази, която си мислите. Конете не са ви глупавите мулета. Те или ще ви раздробят костите, или ще ви строшат врата!

— Ще го дочакаме спокойно!

Сега вече не смятах за нужно да се преструвам. Метнах се на мулето, държано от Паперман.

— Как ще е с конете? — попита ме той тихо.

— Съвсем същото! — отговорих.

— Ама те не дават никой да ги доближи!

— Нямайте грижа! Аз не само ще ги доближа, ами и ще се кача!

След тези думи полетях по плаца и после над стената. Когато отведох mulo в двора, той беше вече почти пълен с хора. Нещата се бяха разчули и народът се стичаше за зрелището. На съдържателят му бе приятно, защото се сдобиваше по този начин с клиенти. Съседните дворове и „градини“ също бяха започнали да се изпълват със зяпачи.

Куфарът ми беше тук. Херцле се беше качила лично да го вземе. Тя ми каза, че до прозорците ни стояли четирима свидетели — трима полицаи и някакъв господин, когото й квалифицирали като корехидор.

— Това означава ни повече, ни по-малко, а кмет. Хората от мексикански произход имат навика да си служат с този испански израз — обясних й аз.

— Той дойде допълнително. Един от полицаите отишъл да го доведе, и то по неизвестни за мен причини. Беше много учтив. Нещо ти трябва от куфара?

— Да. На първо място дрехата ми за съвещания. Отворих куфара и го лиших от споменатата вещ, изработена от бяла кожа и украсена по шевовете със скалпови кичури.

— Уф! — удиви се полугласно индсманът. — Само един вожд има право да я носи! Но пък и само при огъня на съвета и на племенните празници!

Аз свалих сакото си и облякох вместо него индианската дреха.

— Защо? — попита Херцле. — Чуваш ли обесниците как се хилят и подиграват?

— Нека си го правят. Ще прибавя дори и вождовата украса. Цялата работа е заради конете. Те имат индианска дресировка. Не оставят да се приближи никой бледолик, освен господарите им, и не се ли преоблека, определено не бих стигнал до седлото.

— А-а! Затова и условието да сваляш и обличаш каквото ти е угодно?

— Да. Виждаш, че всяка дума беше претеглена, макар дори и ти да не знаеше защо и с каква цел.

Когато разгърнах короната от пера от обвивката й, индсманът за втори път нададе възглас на удивление:

— Уф, уф! Истинско оперение от боен орел, каквито вече няма! Пет пъти по десет ли са перата?

— И повече — отговорих.

Тогава той се изправи почтително и заговори:

— В такъв случай трябва да поднеса моя поздрав и молбата за прошка…

— Тихо, тихо! — пресякох го аз. — Тук не сме край огъня на съвета и аз разкрих тази тайна единствено за да се добера до скъпоценните коне. За щастие нейното значение тук не е известно.

За шлейфа на украса от този вид могат да се вземат само двете най-външни махови пера от крилете на бойния орел. Моята, спускаща се от главата назад доземи, беше най-грижлива индианска изработка и си имаше своята собствена, много трогателна история. Когато я поставих, двама — трима от шестимата започнаха отново да се кискат. Хоу обаче ги сряза гневно:

— Мълчете! Нима не виждате какво става! Той знае тайната на трите жребеца! Тук няма нищо смешно! Въпреки това се надявам да си строши врата!

Минах между тях и се отправих навън към конете. Пеоните стояха там. Никой не каза нито дума, но ако погледите имаха действието на куршум, щях мигновено да рухна под тях.

Петнистите се държаха все още плътно един до друг. Закрачих бавно към тях. Те ме оглеждаха, без да помръдват. Червеникавите им ноздри се издуваха. Малките уши започнаха да потрепват. Дългите, разкошни опашки се раздвижиха. Двата ме оставиха да приближа, ала третият изпръхтя. Той отстъпи, но без да рита или хапе. Беше най-умният. Него си запазих за последен. Имаше точно на носа малко, снежно-бяло петно — едва ли по-голямо от пфениг; дълбоки, бистри и жизнени очи; елегантна главица; блестяща като коприна кожа и безукорно телосложение. И макар още далеч да не ми принадлежеше, аз отсега реших да го взема лично за себе си. Но сега се метнах на един от другите два. Той го допусна, без да се противи. Понесе ме в галоп два кръга и полетя после над зида, сякаш не бе повече от някакъв нисък праг. От дворовете се разнесоха шумни аплодисменти. Шестимата „художници“ обаче останаха смълчани. Отведох коня при мулетата и отидох после за втория. Успехът бе същият. Когато се отправих сетне за последен път навън към пеоните, онзи, който веднъж вече ме бе заговорил, пристъпи към мен и каза:

— Сър, я си признайте, че целта ви беше…

— Да ви дам един урок? — прекъснах го аз. — Да, това желаех действително.

— Е добре! То стана. Но с него ще трябва и да се задоволите! Ние вече не участваме!

— Аз също! Пък изобщо не е и нужно! Нали само след миг приключваме!

— Още съвсем не. Защото на този кон няма да се качите!

Той тръгна към жребеца да го хване за юздите, но аз бях по-бърз от него. Конят го видя да приближава и помисли, че онзи иска да се качи на седлото. Обърна глава и гърди към него и запръхтя насреща му заплашително. Аз се възползвах от момента. С няколко бързи крачки се озовах зад него… мощно засилване… скок… полет… и се намерих на седлото. А сега веднага юздите и стремената! Петнистият подскочи и с четирите си крака във въздуха. Пеонът бе принуден да отскочи встрани, за да не бъде улучен от копитата.

— Куче! — изрева той към мен. — Ще има да се каеш!

И обръщайки се към другарите си, прибави: — Бързо всички в двора! Споразумението не бива да важи! Той трябва да предаде обратно всички, всички!

И хукна заедно с тях. Тъй като се бях качил веднъж на коня, не можеха да ми попречат вече да изпълня и последния скок. Значи оставаше само да си прибера напълно заслужените плодове на моя труд. Ето защо се разбързаха, докато все още бе възможно да ме изпреварят. Бяха убедени, че последният кон няма да ми се подчини с такава готовност като другите два. Тук обаче се заблуждаваха. След като седях веднъж вече стабилно на седлото, той не предприе никакъв опит да ме хвърли. Това бе резултат от индианската дреха, чийто вид и миризма го заблуждаваха. Но все пак ме бе разпознал. Знаеше, че не съм червенокож, а бял, и затова се колебаеше. Аз се пазех да го принуждавам с шпорите. По-скоро му говорех ласкави думи. Понеже бях на мнение, че произхожда от дакотска кръстоска, опитах първо на този език, и то с използваните при дакотските племена насърчителни думи за коне:

„Шуктанка техике, ваштех! Аманово, токийево! — Тичай, бягай! Продължавай да вървиш!“

Подканата остана без всякакъв успех. Продължих опита на апачески: „Инчу, аркуго! Тaтишах, накате елканч! — Бъди мил, добър! Тичай, препускай!“

Той наостри уши и повя опашка. Познаваше следователно думите, ала те все още не бяха правилни. По тая причина пробвах сега с команчески: „Миаро, намахцо… — върви нататък, бързо…“

Спрях посред подвикването. Нямаше нужда да довършвам, защото той издаде висок радостен звук и започна да играе с копита. И тогава ми хрумна една мисъл, която изглеждаше изсилена наистина, ала после се оказа вярна. Дойде ми на ум за благородния тъмен, петнист кон, който моят приятел Апаначка — навремето още вожд на команчите наиини — с особено предпочитание яздеше. В „Олд Шуърхенд“ том I съм споменал и описал този кон. И знаех, че Апаначка и Сигурната ръка бяха положили големи усилия да кръстосат тази красива команческа порода с любимците на Винету и най-добрите дакотски раванлии. Тези намерения бяха реализирани успешно. Двамата притежаваха сега няколко големи развъдника, най-значителният от които край Бижу Крийк — приток на Саут Плат. Олд Шуърхенд си беше построил там до стопанските постройки едно жилище, в което имаше навика да прекарва няколко месеца през годината. Тази, подредена с много добър вкус дача бе имал предвид той, когато, ми писа: „Гледай на моя дом като на свой, дори да не сме си вкъщи.“ Дали тези три коня не идваха оттам? Може би и мулетата? Дали шестимата така наречени „художници“ и пеоните им не бяха конекрадци? Във всеки случай не беше невъзможно. Известен надалеч с търговията си с коне, Тринидад е удобно и посещавано от подобна сган селище за пласиране на открадната стока.

Всичко това ми мина през главата, ала без да имам време да задържа и продължа тази мисъл. Петнистият започна, както вече казах, да танцува и играе с четирите копита. Неговите двама приятели и сродници бяха напуснали мястото. Той искаше да ги последва, искаше да е при тях. Аз го овладях и го пуснах после в галоп, но само до зида, Там спрях. Той ме помоли с дълбоки гърлени звуци да го пусна отвъд. Това бях искал да чуя. Той не беше ням, той говореше! Изпълних желанието му. Зидът беше „взет с висша елегантност“, както имат навика да се изразяват в специалната си терминология ездачите.

— Спечели, спечели! Конете са негови, негови са! — прозвуча многогласен вик.

Паперман бе дотичал непосредствено след мен. Предадох му коня да го отведе при другите в двора.

— Стой! Остани тук! — викна му заповеднически Хоу. — Жребецът принадлежи на нас, както и всички останали животни. Те трябва да бъдат изведени и докарани тук при нас!

Той посегна към юздите. Тогава аз пристъпих към него и отговорих:

— Долу ръката от жребеца! Броя до три: едно… две… три…!

Не пусна. Ето защо при „три“ пестникът ми се стовари върху скулата му и той влетя сред другарите си, сривайки се там на земята. Веднага се помъчи да събере сили, за да ми отмъсти за удара, ала не съумя да се справи. Можа само едва-едва да се надигне, пък и преди да се случи това, един друг вече се бе заел с неговата работа — пеонът, от когото бях наречен „куче“. Той пристъпи към мен със свити юмруци и изкрещя:

— Удряш, искаш и да удряш, а? Това няма да ти се отрази добре…

Не отиде по-нататък. Беше прекъснат от новия хотелиер, току-що влязъл в „градината“, следван от няколко яки, мускулести мъжаги, които бе свикал, за да се намеси в решителния момент.

— Тихо, стига! Затваряй си човката! — надвика той пеона. — Яденето пристига! Супата! Уредете нещата си след храна! В моя хотел не е разрешено да се нахвърляш ей така из един път с юмруци! Другояче казано, първо кокошката и после работата!

Човекът беше хитър. За да успокои пеона, той хвърли най-напред вината върху мен, но при „да се нахвърляш ей така из един път с юмруци“ ми даде знак с очи да не си го слагам на сърце. Докато другите зад него носеха чиниите и приборите, той държеше супника с бульона. По време на думите си бръкна вътре, измъкна за единия крак старата, сварена кокошка и я издигна високо, та да може всеки да я види. Онова, което толкова умно бе намислил, стана. От съседните дворове и „градини“ екна висок смях и множество весели гласове завикаха един през друг:

— Много правилно! Съвсем вярно! Първо кокошката и после работата! Вива кокошката! Да живее! Това подейства.

— Well! — викна пеонът. — Да бъде! Първо кокошката и после конете! Сядайте! Ще ядем! Тоя мистър Бъртън може да почака, додето приключим!

— Не! Няма да чака! — обади се Хоу, като закуцука към стола си да седне. — Ще се занимае с музиката! Оркестъра на банкета! Той ще разгъва хармониката, а мисис Бъртън ще ни свири на китара!

— Да, това ще прави, това! — одобри пеонът и ми кимна повелително. — Пристигай с хармониката! И с китарата!

— Веднага! — отзовах се аз. — Аламинут! Приближих към Херцле, извадих револверите от външните джобове на сваленото преди малко сако и я попитах:

— Сигурно се досещаш какво трябва да последва?

— Да — отговори тя.

— И имаш кураж?

— Предполагам!

— Тогава ела!

Запънах двата револвера и й дадох единия в ръката. До тоя момент бях стоял така, че хората да не могат да видят оръжията. Сега се обърнах и тръгнах към „софрата“, Херцле ме последва незабавно. Вдигнал десницата с револвера, аз казах:

— Ето я хармониката ми!

— Ето и моята китара! — заплаши Херцле.

— „Свирнята“ започва! — продължих. — Който от вас посегне към оръжието си, незабавно получава куршум! Щом като нашето ядене преди малко беше за вас, то сега вашето е за нас! Мистър Паперман, действайте живо, моля! Покривката да отиде отсреща при нас! Приборите и посудата отсреща! Отсреща и кокошката!

В продължение на минута — две наоколо се възцари пълно мълчание. Видях, че револверът в ръката на моята Херцле леко потрепва. Тя се улови с другата ръка за моята, за да се стабилизира. Но заплахата подейства. Никой от „художниците“ и пеоните не дръзна да помръдне. И ето че наоколо се разразиха ликуващи ръкопляскания.

Паперман използва случая да изпълни указанието ми и никой не му попречи да го стори. В двора възникна блъсканица. Някой искаше да излезе оттам в „градината“.

— Корехидорът идва! — чух да се казва. — Корехидорът! Значи лично господин кметът! И зад него тримата полицаи. Нашите свидетели. Но те идваха не само като свидетели, а и по друга, много по-опасна причина. Стигайки при нас, Корехидорът се обърна най-напред към мен:

— Приберете револверите, мистър Бъртън! Те си изпълниха службата и сега, понеже аз лично поемам нещата, вече не са нужни. Конете и мулетата са ваши. Никой не може да ви ги отнеме. И парите са си отново ваши!

— Охо! — извика неколкократно споменаваният вече пеон, като видя, че оръжията ни не са отправени повече към него. — За тая работа май имаме думата и ние!

— Вярно, имате думата и вие! Особено вие самият! Много ми се иска да узная името ви! Но не някое фалшиво, а правилното!

— Името ми? — попита пеонът. — Защо? Фалшиви имена аз изобщо не нося!

— На мен са ми известни поне десет — единайсет, използвани от вас досега, за да се скриете. Истинското ви име е Корнър. Под последното фалшиво име сте осъден в Спрингфилд за кражби и конекрадство, но сте избягал!

— Това не е вярно! Това е лъжа! Това е безобразие! Аз съм честен човек и никога не съм задигал на някого нещо дори със стойността на един цент!

— Наистина ли? Искате ли да видите един, който не само твърди противното, ами може и да го докаже?

— Дайте го насам!

— Той е тук!

При тези думи служителят отстъпи крачка встрани, така че да се види стоящият зад него полицай. Онзи кимна иронично на пеона и каза:

— Май се познаваме, а, мистър Корнър? Аз бях този, който ви арестува в Спрингфилд и днес ще го повторя с най-голямо удоволствие. Междувременно бях назначен в Тринидад.

Едва видял полицая и чул думите му, пеонът извика:

— Тоя негодник е тук, тоя негодник! Вървете всички по дяволите! Да се омитаме!

Отправяйки последната подкана към тайфата си, той се озова с един скок извън нашата близост и се понесе по градината към пустеещата земя и намиращите се там коне.

— След него! Той иска да избяга! — заповяда корехидорът и самият затича след него.

Но пеонът не бягаше сам. Цялата му тайфа беше наскачала и последвала примера му с бързина и ловкост, от която се виждаше, че безделниците притежават значителен опит в подобен род произшествия. Аз също съм свикнал да реагирам много бързо, когато се изискват действия. И тъй, впуснах се с възможно най-голямата бързина, но ми се удаде да пипна и задържа само последния. Той поиска наистина да се брани и отскубне, но Паперман, който беше необикновено силен, ми го отне от ръцете, запрати го на земята и коленичи по такъв начин на гърдите му, че оня не можеше повече да мръдне.

Бегълците достигнаха конете, метнаха се и препуснаха, подбирайки четвъртото муле и коня на другаря си, надвит от нас.

— Негодяи! — викна тоя, като видя това. — Какво ще стане сега с мен!

— От вас зависи — отговорих аз.

— Как тъй? — попита.

— Почакайте!

Вниманието ми бе приковано от почти забавната сцена, която се разиграваше там вън. В преследването бяха взели участие не неколцина, а всички присъстващи. Изключение правехме само Паперман, хотелиерът с неговите хора, жена ми и аз. Съседите заедно с техните гратисни зрители също бяха наскачали отвъд и се втурнали след бегълците. Сега след като тези бяха вече на конете, на никому изобщо не дойде на ума да спре или да се върне, а чухме корехидора да вика:

— Бързо към коралите! И после след тях!

Коралът представлява открита оградена площ за настаняване на конете. Такива места за жителите на Тринидад има не едно и две. Всички се втурнаха сега към тях, за да се снабдят час по-скоро с коне и да поемат после по дирите на така бързо изчезналите нехранимайковци. Сега бяхме сами и аз се обърнах към пленника, все още здраво държан от Паперман:

— Стани, хубостнико! И чуй какво ще ти кажа!

Паперман го освободи, колкото да може да се изправи. Аз продължих:

— Ако отговориш на въпросите ми откровено и правдиво, ще те освободим.

— И ще мога да тръгна накъдето си искам? — попита бързо той.

— Да.

Той ме погледна изпитателно.

— Нямате вид на лъжец. Очаквам, че ще сдържите думата си. Та, кажете какво искате да знаете!

— Чии са трите петнисти жребеца?

— От фермата на някой си Олд Шуърхенд.

— А мулетата?

— Пак от там.

— Откраднати?

— Не, строго погледнато, не. Беше само измама, една малка очарователна измама. Корнър беше научил, че най-добрите коне на Олд Шуърхенд са разпоредени за някакъв немец, очакван заедно с жена му. Очакваха се и няколко млади художници и, скулптори, които трябвало да бъдат екипирани…

— Екипирани? С каква цел? — прекъснах го аз.

— Щели да яздят към територията на апачите за някакво голямо изложение. Бил ги поканил младият Шуърхенд, но и той като баща си отдавна бил потеглил напред. Тогава се представихме ние. Беше нещо като маскарад, карнавална комедия. Управителят ни повярва и ни даде всичко, което поискахме.

— Аха! Затова и все още бяхте скулптори и художници!

— Така е! — ухили се той. — Питайте нататък!

— Аз свърших. Ако проникна по-дълбоко в тайните ви, сигурно после ще ми е трудно или дори невъзможно да удържа думата си. Така че не желая нищо повече да знам.

— И аз мога да си вървя?

— Да.

— Благодаря! Вие сте честен мъж, сър. Но аз съм без кон!

— Не мога да променя нещата.

— Не бихте ли могъл да ми дадете поне едно от мулетата?

— Откраднатото имущество? Не!

— Но след като сега знаете, че животните не са наши, нямате право да ги задържите!

— Аз и не възнамерявам. Познавам Олд и също Янг Шуърхенд. Можете да бъдете сигурен, че той ще си получи откраднатото от вас, или поне онова, което успях да спася. Задържам и палатката.

— Well! Все ми е тая! Но без кон аз не мога да си тръгна. Днес ще научите, че тук някъде и на някого нещо се е изгубило. Няма ли това да обремени съвестта ви?

— Ни най-малко. Защото и през ум не ми минава да я товаря с чужди деяния.

— Добре! Аз приключих! Сбогом! Той се обърна да си върви. Тогава хотелиерът, който бе изслушал всичко, застана на пътя му.

— Ако непременно държите да се допитате до някоя чужда съвест, предоставям ви на разположение моята. Аз веднага ще се погрижа днес тук да не изчезне никакъв кон! Никъде и на никого! След десет минути целият град ще знае, че сте ни офейкал и се каните да задигате коне. Измитайте се!

Човекът вече искаше да се подчини на това разпореждане, когато Паперман го улови за ръката:

— Още една дума! Тези двама джентълмени, които искат да ви пуснат, забравиха най-важното. Сигурно имате пари, а?

— Толкова, колкото са ми необходими, да.

— Къде са?

— Тук в джоба.

Той извади една добре натъпкана кесия, за да ни я покаже самохвално, и добави:

— Защо питате за парите ми?

— Заради пиячката! — ухили му се в лицето Паперман. — Аз се казвам именно Макш Паперман и не се оставям на тип като вас да ме води за носа! Ще си платите сметката за вас и другарите ви!

— За мен иди — дойди! Ама за другите не ми и хрумва!

— Май ще трябва да ти хрумне! Я дай кесията!

Той му я изтръгна от ръката, подаде ми я бързо и каза:

— Имайте добрината да платите, сър! Аз междувременно ще държа нехранимайкото.

Както каза, така стана. Новият хотелиер направи сметката, аз я уредих и върнах после на мъжа кесията с останалите пари. След това той изчезна с възможно най-голяма бързина, сипейки проклятия и ругатни…

3. Ашта

След като конекрадецът се бе отдалечил, аз върнах в куфара главатарската украса и револверите. И най-сетне, най-сетне можехме да седнем да се храним. Младия орел беше възвърнал руменината си. На него му бе крайно неприятно, че бяхме станали свидетели на слабостта му. А много държеше да бъде уважаван от нас. Ето защо сподели, че преди четири дни му откраднали коня долу при Карисо Крийк, и то с цялото съдържание на кобурите на седлото. По пътя се препитавал единствено с няколко вида ядивни корени или ягоди, нищо повече. После самият трябвало да носи тежкия си пакет, така че не било за чудене, дето пристигнал тук в такава изнемога. Той научи, че коженият му костюм го чака непипнат. Сега се хранеше с нас, бавно и с маниерите на човек, свикнал да се движи в културни среди. Херцле страшно обичаше на гостите да им е вкусно. Лицето й сияеше от удоволствие.

Аз си имах своите мисли за него, ала не казах нищо. Паперман също би узнал на драго сърце нещо по-подробно за него, но индианецът въпреки своята младост въздействаше по такъв начин, че той не се осмели да го задява с въпроси. Но моята жена, моята жена! На нея всяка неяснота й е противна! Тя трябваше във всяко нещо непременно да знае къде е. Индианското търпение и сдържаност малко я въодушевяваха. Тя оглеждаше Младия орел. Виждах по лицето й колко много й допада. А горко на оня, който й хареса! Тя го почуква по сърцето и каквото има там вътре, трябва да излезе, без значение дали той го желае, или не. Само че не защото е любопитна или нахална, ни най-малко. Но когато види някого в затруднено положение и иска да му помогне, тя си има изцяло свой почин да се информира по кой метод и начин може да стане това. Така и тук! Още не бяхме стигнали до скелета на старата кокошка и Младия орел вече беше казал на жена ми, и то без нейно съдействие, че са му откраднали оръжията, че вече нямал пари, и че възнамерявал да тръгне на юг — накъде, това все пак не съобщи. После тя ми хвърли един поглед, който добре разбрах. Трябваше да го поканя да язди с нас. А нали тъкмо по тази причина бях искал три коня, а не само два. Поставих му въпроса. Тогава лицето му се озари от радостна светлина. Той скочи, ала тутакси седна отново, защото един индианец не бива да показва толкова открито нито радост, нито болка. От това просветване на лицето му разбрах, че макар никога да не ме бе виждал, той все пак подозираше кой съм.

— Аз съм апач — отговори. — Възнамерявам да се отправя най-напред към Нъгит Тсил.

Докато го казваше, той не ме погледна, а гледаше надолу пред себе си, но аз буквално почувствах колко напрегнато се ослушва какво ще отговоря.

— Ние също — отвърнах непринудено, сякаш не съм и помислил да го наблюдавам и прозирам. И обръщайки се към Паперман, запитах: — Вероятно ви е известен Девълз палпит, който трябвало да се намира нейде наоколо?

— Да — отговори той. — И Младия орел също го знае, защото навремето — преди четири години, ми каза, че идвал оттам горе. Нататък ли се каните да вървите?

— Да.

— Аз ли трябва да ви водя?

— Искате ли?

— Ама че въпрос! Дали съм искал! Но аз имам едно условие, едно-единствено!

— Какво?

— Почти не се решавам да го изкажа.

— Хайде карайте направо! Стари бойни другари могат да бъдат откровени един към друг!

— Дори ако се казват Паперман? Макш Паперман? Дяволски злощастно име! Ама я го изговори на английски, де! Тогава звучи още къде по-зле! Цял свят му се присмива!

— Казвайте се както си щете, само говорете без заобикалки!

— Well! В такъв случай да рискуваме! И тъй, аз ще ви водя до Девълз палпит, ако ми позволите, но после ще продължа да яздя и по-нататък с вас!

Тогава Херцле се намеси припряно:

— Той позволява… разрешава!

— Охо, охо! — подметнах аз строго, изразявайки неудоволствие.

— Охо, охо! — разсмя се тя. — Само не се обезкуражавайте, мистър Паперман! Той ви обича, много ви обича и аз също. При това има три коня и три мулета, значи повече отколкото се нуждаем. И най-вече, не пожелае ли да ви вземе, ще трябва да язди сам, защото аз ще остана тук и ще стоя неотклонно, и без да се огъвам на ваша страна!

Очите на стария, добър човек се навлажниха. Той й подаде ръка и каза:

— Бог да ви благослови, мисис Бъртън! Колко съм ви благодарен! Той сега ще трябва да ме вземе дори и само защото съм готов през огън и вода да мина за вас!

— А хотелът… хотелът ви? — попитах аз.

— Повече не ме интересува! Нито под земята, нито над земята имам нещо. Изобщо съм съвсем оголял и обосял. Беден като църковна мишка. И вече толкова стар, толкова стар! Е, да, ако се казвах другояче! Не Паперман! Та нали тъкмо това е причината, единствената причина да шляпам все из кутсузлук и мизерия! Вземете ме с вас, моля ви, вземете ме! Още не съм съвсем за изхвърляне и нека последните ми сили, последният ми животец ви принадлежи, мистър Шетърхенд…

Увлечен от сърдечния си порив, той бе отишъл твърде далеч. Спря сепнато по средата. Тогава по лицето на младия индианец мина една мила, слънчева, затрогваща усмивка и той каза:

— Не се тревожете, не се стряскайте! Това не беше издайничество. Аз го знаех. И нямаше да премълча, че братът на нашия велик Винету и най-добрият приятел на моя народ е бил разпознат от мен. Бях длъжен да му го кажа. Херцле плесна ръце и възкликна:

— Значи нещата се нареждат тъкмо както желая! Те ще могат да дойдат с нас, и двамата?

— Да — отговорих. — Младия орел ще язди третия петнист жребец. Нашият Паперман ще получи трите мулета с палатката. Той ще бъде нашият „майордомо“. Ще води надзора над домакинството ни и естествено над моята жена!

Колко щастлив беше старият уестман! Той се впусна във всички възможни изрази на благодарността. Индианецът беше съвсем тих, но затова пък толкова по-дълбоко бе скрил в себе си щастието.

След храна се погрижихме най-напред да скатаем палатката и да я приберем с всичките й принадлежности в къщата, където щеше да е на по-сигурно място, отколкото вън. Когато това стана, Паперман посочи към откритото пространство.

— Погледнете там вън! Какво търчи насам?

— Мулето, четвъртото муле! — отговори жена ми.

— Да! То е избягало от безделниците! Станало е вироглаво! Откъснало се е! Искало е да се върне при другарите си! Ще отида да го прибера, веднага… веднага!

Ето как се сдобихме с още една сила за носенето на багажа и броят на животните, задигнати от Олд Шуърхенд, сега бе отново пълен.

По-късно аз отидох още веднъж до града, за да купя на Младия орел една пушка и револвер; нож той си имаше. После продиктувах на стария Паперман едно писмо, което умишлено не написах сам. То беше адресирано до Хариман Ф. Ентърз и гласеше:

„Удържах думата си и се настаних тук. Запознах се с вашите приятели Корнър и Хоу. По тази причина тръгвам далеч по-рано от предвиденото. Въпреки това обещанието си остава. Ако сте честни — но тогава и само тогава — ще се срещна отново с вас и ще ви отведа до двете места, които искате да видите. Бъртън“

Не беше шега работа за Паперман да напише това писмо. От него се лееше пот като от дървар. Минаха някъде към три часа, додето привърши, защото заради грешките, мазните и мастилени петна, които правеше, трябваше да го подхваща толкова често отначало, че накрая извика вбесен:

— Цяло мъчило! Терзание! Един път завинаги! По-добре да хвърля петалата, отколкото да черня белия лист с мастило тъй, че да можело после да се чете! Аз наистина съм готов на всичко за вас и съпругата ви, ама на такива изтезания — не! Не ми се сърдете!

Привечер преследвачите на конекрадците се прибраха — не бяха заловили нито един от тях. А онзи, когото освободихме, изглежда не бе прибягнал все пак незабавно към кражба, защото не чухме на някого някъде да му е изчезнал кон. Още на следващото утро напуснахме града, за да се отправим в западна посока най-напред към така наречения парк Плетоу. В Тринидад не ни се бе събрало и едно пълно денонощие да сме стояли. И все пак, колкото и краткотраен да бе този престой, толкова значителни бяха последиците му за нас. Най-малката от тях беше, че сега яздехме четирима, вместо само двама, и че сега, имайки палатката и екипировката й, пътуването щеше да ни е по-удобно, отколкото си го представяхме преди туй. Разпределението на животните беше такова, каквото вече го бях обявил. Жена ми, аз и Младия орел яздехме петнистите, докато Паперман си бе избрал най-доброто муле — другите три се редуваха да носят палатката и кожения пакет на индианеца. Какви неща или що за предмет съдържаше този пакет, не знаехме. Но и не питахме. Според тежестта би трябвало да е желязо, ала не някакви обикновени железа, а нещо много ценно. Това се заключаваше от грижовността, с която се отнасяше собственикът към пакета по време на товарене и разтоварване.

Тук трябва да спомена, че се възползвах от първата възможност да разменя спомени със стария скитник. Бяха минали дълги години от последното ми пребиваване в Запада и не бе за чудене, че не съм в течение на съдбата на мнозина мои някогашни спътници. Вярно, с неколцина все още поддържах писмена връзка, ала съдържанието на писма от хора, несвикнали с перото, е добре известно — изобилие от най-общи, нищо не говорещи фрази и малко или нищо конкретно. За съдбата на някои от главните лица наистина бях осведомен.

Олд Файерхенд например отдавна бе положил глава в мир и то в Сейнт Луис, където се бе оттеглил след експлоатацията на мината край Сребърното езеро. Това ми беше известно. Напротив, за съдбата на Хари, неговият син от първия му брак с Рибана — дъщерята на асинибойните, за съжаление не бях узнал нищо. Младежът твърде рано се бе научил да стои на собствените си нозе, за да му е по вкуса да дири подслон под крилото на баща си. Твърде неспокоен по дух, за да се задържи дълго на каквото и да е занимание, той водеше непостоянния живот на ловец. Неговото отмъщение за жестокото убийство на майка му и малката му сестричка не се бе охладило от описаните във „Винету II“ събития. Той бе и си остана най-неумолимият враг на сиуогелала, в чиито редици непогрешимата му пушка стотици пъти бе имала възможността да сее смърт. И едно мрачно предчувствие, основаващо се всъщност на богат опит, ми бе подсказвало, че животът му няма да има тих, мирен край.

Леля Дрол само няколко месеца след описаните в „Краля на петрола“ приключения бе паднал от куршума на един убиец, по чиято следа го бе отвел неговият проницателен ум… Уестманска участ!

И къде бяха останали всички те, героите на Запада, цялата тази голяма чета прочути уестмани? Повечето от тях бяха изчезнали без каквато и да е следа. Може би някоя набързо нахвърляна могилка покрива телата им някъде в саваната или из Скалистите планини. Или костите им се белеят сред знойните пясъци на Ляно Естакадо, или в студената бездна на някои от многобройните недостъпни проломи на Гранд каньон… Уестманска съдба!

Корабчето на живота рядко пристава в тихи пристанища. Така знаех например за Дебелия Джими, че се наслаждава на един спокоен заник на живота край езерото Онтарио под цивилното име Якоб Пфеферкорн. А Хобъл Франк и до днес още като застаряващ рентиер се отдава на меланхолични възпоменания по своя приятел Дрол — духът на саваната вече никога не би бил в състояние да го склони макар и за кратко време да смени своя уютен дом край брега на Елба с Мрачните и кървави поля…

За това, което имам да разкажа, за жалост ми е позволен един единствен том, докато с тези събития аз като нищо мога да изпълня четири, че и пет тома, без да уморя читателите си. Ето защо трябва да съм възможно по-кратък и да пропускам някои неща, подминавайки ги крайно неохотно. Към тях спада преди всичко подробното описание на пътя, по който бяхме поели. Принуден съм да се задоволя да кажа само, че той водеше нагоре към планините Рейтън, зад които се спуска великолепната долина на Пурхаторио, за да ги отдели от гигантските масиви на испанския пик.

Яздехме към една грандиозна, величествена планинска панорама. С всеки изминат час приближавахме все повече до нея, докато я достигнахме и после непрестанно се намирахме сред красоти, които не само не искаха да знаят край, а напротив, непрекъснато се множаха и увеличаваха. Моята жена, която за пръв път идваше с мен от тази страна на океана и винаги ми се е присмивала, когато съм изказвал мнение, че е невъзможно да се сравняват красотите на Харц, Шварцвалд, та даже на Швейцария с дивните пейзажи на Съединените щати, сега се видя принудена да оттегли това съмнение. Тя беше притихнала, съвсем притихнала. А когато стане такава, аз не я смущавам, защото зная, че това безмълвие при нея е мълчанието на едно преклонение.

Беше по обяд на третия ден, когато спряхме край едно бистро поточе. Тук заговорих с нея за различието на земните красоти на равнината и планината. Младият орел слушаше скромно по обичая си. Паперман от време на време се включваше с някоя уместна забележка, защото много беше слушал, много размишлявал и въпреки невисокото равнище на житейския си път, съвсем не бе лишен от интелигентност. Сега той каза:

— Утре ще имате пред очите си един още по-красноречив пример за тази разлика. Тогава ще стигнем до едно езеро, разположено в равнина, която обаче се намира сред извисяващи се въз бог планини.

— На мен дали ми е известно? — попитах аз.

— Не знам — отговори. — Това е езерото Кануби.

— Слушал съм за него. Едно негово пълно подобие или по-скоро неговият първообраз се намира в щата Масачузетс. Бях отишъл там от Лорънс. Онова езеро Кануби в миналото е играло много важна роля за няколко индиански племена, особено за сенека. Искрящите на слънчевата светлина води, широките, красиво вдаващи се заливи, китните, покрити с тучна трева острови и брегове бяха чудесна предпоставка за едно миролюбиво развитие на племенния живот. Едва съумях да отделя поглед от езерото. Зная, че на някакво планинско езеро тук горе е дадено същото име, и съм любопитен да видя дали го заслужава.

— Вероятно го заслужава — въздъхна дълбоко Паперман.

— Сигурно сте бил няколко пъти там? — попитах аз.

— Колко често! … Колко често!

Той отново въздъхна дълбоко. Място на нерадостни спомени ли беше това езеро за него? Замълчах, за да не му причиня болка. Той дълго гледа пред себе си, след което подхвана сам:

— Край това езеро получих онзи проклет изстрел в лицето, който ме обезобрази и ми отрови целия живот.

— От кого? — попитах.

— От някой си Том Мади. Може би сте чувал за тоя негодяй?

— Не.

— Той в действителност май не се казваше така, а другояче. Не научих същинското му име.

— Срещнахте ли го пак?

— Никога, никога, за съжаление, за съжаление! Макар да го дирих в продължение на много години, както просякът спастрения долар, който е изгубил. Не обичам да говоря по този въпрос, но ако спомените ме налегнат, както става винаги, когато съгледам езерото, може би ще ви разкажа още тази вечер. Засега искам да ви кажа само, че това за сенеките е вярно.

— Кое?

— Че живееха там долу в Масачузетс край езерото Кануби. Знаете ли истинското им име? Как всъщност се казват?

— Да. Сенонтоуана.

— Така е. Името сенеки им е дадено и натрапено от белите. Един от най-големите им вождове се казвал Сагойеватха. Погребан е в Бъфало. Там му е издигнат голям паметник…

— Въпреки че преди смъртта си той помолил да го погребат сред неговите червени братя, а не сред бледолики! — вметна жена ми.

— Значи го знаете? Слушала сте за него? — попита я той.

— Ние бяхме на неговия гроб — отговори тя.

— Бог да ви благослови за това! Имам предвид, че ако вие посетите някой гроб, то не го правите от любопитство, а защото сърцето ви тласка. А аз имам едно особено предпочитание към народа на сенека.

— По какви причини?

— Защото… защото… защото… хмм! Довечера ще ви разкажа, не сега. Трябва все пак нещата да се поуталожат, защото тази стара струна започна да звънти и трепти, и сигурно няма да престане, преди да сме оставили езерото зад гърба си. Засега обаче позволете да премълча!

Следобедът ни водеше все нагоре, докато стигнахме един хребет, откъдето се откри поглед към едно обширно, разположено ниско под нас и разстилащо се на запад плато. Слънцето беше на заник. В неговите лъчи блестеше в средата на равнината един голям, искрящ диамант, обточен околовръст от широк венец зелени смарагди, чиито контури потрепваха, озарени от червени отблясъци.

— Това е езерото Кануби — каза Паперман. — Макар привидно да лежи наблизо, то е доста отдалечено. Три часа са необходими, за да се стигне оттук до него. Ето защо ще лагеруваме тук. И то, ако нямате против, на същото място, където спах, когато дойдох в тази местност за пръв път.

Той ни отведе до едно място, изцяло затворено от трите страни, а и от четвъртата до половина, което предлагаше много добър заслон срещу хладния тук горе нощен вятър. Наблизо течеше поточе. Имаше и паша за конете. Следователно не можехме и да желаем по-добро място за бивак. Палатката беше набързо издигната и огънят стъкмен. Палатката винаги оставаше на разположение на моята жена. Ние, мъжете, предпочитахме да спим на открито.

По време на яденето се спусна и вечерта. Луната изгря. Беше в първата си четвърт. Въздухът беше без мъгла, напълно чист и прозрачен. Можехме да виждаме надалеч, почти толкова далеч, колкото през деня, само че сега контурите бяха неясни и се преливаха. Искрящият диамант сега се бе превърнал в сребристо бяла перла. Без да сме го подканили, Паперман започна да разказва.

— Точно както и днес — каза той — лежеше по онова време езерото пред очите ми. Притегляше ме надолу към себе си. Събудих се много рано и яхнах коня, за да продължа ездата, без истински да съм си отспал. Хладно беше в ранната утрин. Ето защо яздех доста бързо и стигнах при езерото точно с изгрева на слънцето. В тревата видях следи от хора, от индианци. Те водеха през храсталаците към водата. Стигайки там, съгледах колиби, по-точно къщи. Не полупървобитните вигвами или типита, а истински къщи от греди, талпи и шинди — точно като постройките, от които са били градовете и селата на индианците преди идването на белите. На брега лежаха няколко лодки. Риболовни мрежи бяха проснати да съхнат. Извънредно голяма чистота навсякъде. Никъде мръсотия, оръжия, кървави остатъци от дивеч, признак на лов и смърт. Дълбоко мълчание наоколо. Нищо не се движеше. Вратите бяха затворени. Хората още спяха, и то съвсем безгрижно, защото не видях никакъв страж. Изглежда днес бе почивен ден.

Промъкнах се по-близо, завих зад една чупка на храсталака и видях… видях… най-красивата девойка, да, за Бога, най-красивата, ненагледно красива девойка, която моите стари очи откак съм жив са виждали! Моля да ми повярвате! Тя седеше на един висок скален блок на брега и гледаше на изток, където слънцето тъкмо изгряваше. Беше облечена в мека, бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й тъмни коси, украсени с цветя и пера от колибри, се стелеха ниско по гърба. Когато перата започнаха да искрят в първите лъчи на слънцето, тя се надигна от мястото си, разпери ръце и изрече с тон на религиозно благоговение:

— О, Маниту, Маниту!

Повече не каза нищо. После сключи ръце. Но казвам ви, никога в моя живот не съм слушал по-добра и искрена молитва от тези две приветствени думи. Така стоя тя дълго, дълго, съзерцавайки слънцето. Аз не останах на мястото си. Тя ме привличаше като магнит, на който не можеш да противостоиш. Закрачих към нея, но бавно, колебливо, тихо, в почти благоговейно страхопочитание. Тогава тя ме видя. Не се изплаши, не. Не помръдна крак, пръст, някакъв крайник. Само ме гледаше. Но с едни такива големи, открити, изпълнени с очакване очи! В тези очи блестеше същото слънце, което беше изгряло там на изток. И пред тази неповторимост и красота се превърнах аз в глупак, вързанак. Забравих да поздравя. Днес мога хубавичко да си представя, колко умно и интелигентно съм изглеждал тогава! Знаех и забелязвах само едно, а именно че очаква да я заговоря. Така всъщност и сторих. Ама наместо да се покажа възпитан и да поздравя, аз подхванах най-голямата дебелащина, запитвайки: „Как се казваш?“. Тя отговори: „Казвам се Ашта!“ Най-напред ми се стори, че това ще е някое галено име, ала по-късно научих, че Ашта е чисто индианска дума и означава „Доброта“, и тя беше тъкмо това. Никога не я видях друга, освен тиха, благочестива, благодетелна, непорочна и добра. Никога петно по дрехите й, никога нелоялна дума на езика й. Мога с пълно съзнание да ви кажа, че навремето много често съм бивал на езерото Кануби и в продължение на месеци съм се скитал наоколо; с часове и дни съм прекарвал край нея, ала ни един-едничък път не видях и чух нещо от нея, за което да мога да кажа, че не било красиво, че не е било добро. Затова не бях и единственият, на когото тя така изключително се харесваше. Който отидеше там, вече не му се тръгваше — единствено заради нея. Така също и Том Мади, и… сиуогелалът.

Той направи пауза. Жена ми се възползва от нея да му обърне внимание на един пропуск:

— Но, мистър Паперман, вие така и не казахте, кому принадлежаха къщите край езерото и кой беше нейният баща?

— Не съм ли? Хмм! Да, съвсем вярно. При мен тя винаги идва на преден план и забравям всичко останало. Така беше и тогава. Нейният баща беше медицинман на сенека, ала не някой шарлатанин или фарсьор, както допускат да бъдат наричани днешните шамани, а истински и прочут! Преследван и угнетяван от белите заради голямото си влияние върху червенокожите, той бе напуснал родния си край с още неколцина индианци със също такива благородни разбирания, за да се спаси в „Дивия запад“. Стигнал до тази местност. Видял езерото. Бил запленен от неговата прилика с красивия, роден водоем. Останал заедно със своите придружители тук. Построили си къщи — досущ като едновремешните, и нарекли езерото на името на онова от родината — Кануби. Новото поселище много скоро станало известно сред белите и червени ловци на Запад и те често го посещаваха. За тях то представляваше едно мирно кътче, в което червен и бял, приятел и враг трябваше да се срещат, не допускайки изблици на омраза. Защото беше станало привичка, нещо повече, повеля — да замлъкне всяка вражда и да цари единствено любов и мир.

Той прекъсна за минута-две, пое дълбоко дъх и каза, унесен в мисли:

— Бяха мили, прекрасни времена! Единственият период в моя живот, през който съм се чувствал и аз истински човек, и то добър човек. Моля да ми повярвате!

После продължи разказа си:

— Към белите, които наобикаляха езерото, принадлежеше Том Мади, а към червенокожите — един млад шаман от сиуогелала, който идваше при бащата на Ашта като ученик, изучавайки тайнствата на червената раса. Къде живееше всъщност — никой не знаеше. Той го премълчаваше, за да не бъде смущаван в дълбокото уединение, от което се нуждаеше неговата студия, или пък обезпокоен от някой враг. Но аз предполагах, че си бе издигнал колибата долу край един приток на Пурхаторио, която напускаше само за да се изкачи при своя учител и получи нови наставления. Беше красив млад мъж, обучен във всички оръжия въпреки това така миролюбиво настроен, сякаш по цялата земя никога не е съществувало някакво оръжие. Че Ашта го предпочиташе пред всички останали, които идваха там, не бе никакво чудо. Аз обаче не знаех нищо по въпроса и го чух едва от Том Мади.

Той не беше нито красив, нито грозен тип, но нахален и брутален. Никой не искаше да знае за него. Беше хвърлил око на Ашта, че и двете дори. Тя обаче го отбягваше на всяка крачка и избягваше всяка възможност, която би я заставила да говори с него. Това страшно го ядосваше. Той бе истински обладан от фикс-идеята, че тя трябва да стане негова жена. Мисля, че наред с любовта я и мразеше — тъкмо защото тя така открито и честно му показваше своето неблагоразположение. Двете чувства воюваха помежду си в душата му. Най-много общуваше с мен. Защо, това и до ден-днешен не зная. Вероятно защото аз бях най-малоценният от всички и сърце не ми даваше да се отдръпна от него, както правеха другите. Аз много се пазех естествено да оставя да забележи, че и в моето сърце е покълнала една голяма, чиста от всякакви грехове любов, и че хиляди пъти бих жертвал живота си, за да мога да докажа това на красивата индианка. От време на време наистина ме спохождаше мисълта, че тя стои твърде високо за мен, ала в определени часове, в които се самонаблюдавах, все пак добивах кураж. Тогава си казвах, че не съм пък чак толкова лош момък, и спокойно мога да се сравнявам и меря с някои други. Това бяха мигове, в които се заричах да говоря открито и честно с нея. Но веднага щом се озовях в нейна близост, не ми хрумваше ни думица от онова, което се канех да й кажа.

Така един прекрасен ден се върнах от дълго ловно скитане и узнах от Том Мади, че сиуогелалът бил при бащата на Ашта да иска ръката й и получил разрешението да я отвлече някоя нощ…

— Да я отвлече? — беше прекъснат той от жена ми. — Това наложително ли беше?

— Не само наложително, но и подобаващо. Ще си позволя да кажа, че всички тези адети имат една по-дълбока залегнала основа и свое собствено значение. Бащата и майката възпитават своето дете, своята дъщеря с хиляди безсънни нощи, с още повече грижи и жертви. И ето че идва някакъв чужд човек и им я отнема. Той обсебва по-голямата част от сърцето на тяхното дете и то го последва с желание, без да пита дали онзи го заслужава. Този вътрешен процес трябва да се изрази според индианските годежни обичаи и външно.

Когато научих тази новост от Том Мади, сякаш получих тежък пестник в челото. Изпървом се почувствах съвсем тъпо. Том Мади обаче беше бесен. Закле се в синевата на небето, че сиусът нямало да похити момичето; той щял да се погрижи тая работа да не му се удаде. Когато го запитах как смята да попречи, той поиска от мен клетва, че няма да издам неговия план. Аз се заклех, ала естествено само за да предотвратя осъществяването на този план. Тогава той ми показа пистолета си. Беше натъпкан догоре с барут. Този барут трябваше да бъде изстрелян в очите на сиуса, за да обезобрази лицето му и го ослепи завинаги. „После на нея няма и да й хрумне да стане негова скуав!“ — прибави той, преди да се отдалечи. Но преди да си тръгне ми напомни за клетвата. Издадял ли съм го, щял не само сиуса, ами и мен да ослепи.

— Та това не е бил човек, а дявол! — извика Херцле.

— Ако не дявол, то все пак един мерзавец, за когото нищо не бе прекалено лошо, стига да води към целта — отговори Паперман. — Аз естествено сметнах за свой дълг да предотвратя деянието. Разбира се, нямах право да издам нещо. Но няколко намекнати думи щяха да бъдат достатъчни да дадат на сиуса поне представа за опасността, в която се намираше. Само че той нито се виждаше, нито се чуваше. От мига, в който бе получил позволението да отвлече Ашта, той трябваше да се забули в най-голяма тайна и да се промъкне така предпазливо, сякаш се касае за собствения му живот. От само себе си се разбира, че не можеше да дойде денем, и че аз трябваше по нощите да полагам всички усилия, за да го открия някъде. Това хич не бе безопасно за мен, защото знаех, че Том Мади хвърля точно същия труд да се добере до него. Следователно аз имах двойна задача — да отбягвам единия и да открия другия, и ще ви кажа, че никак не бе лесно да се прояви необходимата предпазливост. За това се иска тренинг. Така мина повече от седмица, без усилията ми да се увенчаят и с най-малкия успех. После настъпи една безлунна и беззвездна, влажна нощ, през която наистина не валеше, ала непрекъснато ставаше все по-влажно. Въпреки това аз не бях останал в топлата си постеля, а пълзях вън наоколо, защото някой като че ми казваше, че в тази крайно неприветлива нощ ще се случи нещо, което не бива да пропусна. Запълзях тихо, безшумно край задната страна на къщата към ъгъла. Исках да залегна там, за да мога да наблюдавам две страни. Та, пробутах се, когато стигнах ъгъла, малко напред и… Исусе! Там лежеше още някой! От другата страна! Кажи-речи се сблъскахме. Той ме видя също както аз него — въпреки тъмнината и въпреки плътния, влажен въздух. Но както аз не го познах, така не ме позна и той. Кой беше? Сиусът или Том Мади? Вече отварях уста да кажа една тиха дума, когато той дигна ръка. Нещо държеше в нея. Успях само бързо да извърна лице встрани и изстрелът вече изтрещя. Получих целия заряд. Нито едно зрънце не отиде напразно. За щастие все пак не в очите, а благодарение на бързото ми движение в обърнатата към негодника лява страна на лицето. Бях поискал да викна: „Не стреляй, не стреляй!“, ала не се стигна дотам, от мен не излезе никакъв звук — бях изпаднал в безсъзнание. Това наистина бе един жалък, нищо и никакъв пищовен изстрел, и то без олово или куршум, но пък изстрелян от упор. Рухнах от клекналото си положение като чувал, който някой е катурнал, и съм останал да лежа безжизнен, докато ме намерили и отнесли в къщата, за да ме върнат към живот.

Хората бяха чули изстрела и побързали да излязат, за да установят причината. Дошъл шаманът, дошла жена му, дошла дъщеря му Ашта, надошли и други. Докато всички се занимавали с мен, пристигнал и още един, а именно сиуогелалът. Той се промъкнал като полъх на вятър и бил достатъчно умен да се възползва незабавно от ситуацията. Когато ме внесли в къщата и ме сложили там да легна, отвън се разнесъл бойният вик на огелаласите. Всички се ослушали. Забелязали липсата на дъщерята. Разбрали как стоят нещата — отвличането било успяло. Необходимо било само сиусът да се отдалечи с Ашта и тя би била негова. Но той не го сторил — нямало нужда. Бил дошъл да я вземе и тя го последвала, извън надзора на родителите! Това било достатъчно. Той я довел отново вътре и бил приет от родителите като син. Ето как с изстрела си Том Мади бе създал условия и станал причина да се случи тъкмо онова, което бе искал да осуети. А аз съм лежал дълго време в делириум, скимтейки от болки като куче, на което правят вивисекция. После, веднага щом се изправих отново на крака, се измъкнах, без да издам нищо. Никой освен мен и Том Мади не знаеше кой е извършителят и коя е същинската причина за изстрела. А този негодяй от онази нощ изчезна, безследно изчезна, но толкова горещо беше и моето желание да го срещна отново. Когато след няколко години отидох за пръв път оттогава при езерото Кануби, заварих къщите празни — бяха запуснати. Сенеките били нападнати от банда разбойници и избити до последния човек. От всички тях беше останала жива само Ашта, понеже бе напуснала езерото, за да последва сиуогелала при неговото племе.

— Видяхте ли я повторно? — попита жена ми.

— Не, никога! Аз винаги съм гледал на огелаласите като врагове на белите и много съм се пазел да влизам в досег с тях. Поразпитах наистина на няколко пъти. Така научих, че красивата сенекска скуав на шамана била много щастлива. Той основал там горе край Ниобрара свой собствен резерват за себе си и своите ученици и живее там само за старите тотеми и вампуми, които събира, и за книгите, които си изписва от бледоликите. Той дори сред белите е един много уважаван и прочут мъж.

При последните думи на Паперман аз попитах бързо:

— Вие естествено знаете истинското име на индианеца?

— Да — кимна той.

— Не се ли казва Вакон?

— Да, само Вакон.

— Към него няма друга дума, друго име?

— Само Вакон! — повтори той.

— В такъв случай аз го познавам, макар никога да не съм го виждал. Той е посветил целия си живот и всичките си сили на изучаване историята на червената раса и пише трудове за нея, които за жалост още не са се появили, защото той иска да ги публикува едва когато е завършен и последният том. Хората основателно очакват с голямо нетърпение неговото жизнено дело.

— На каква възраст е той сега? — попита Херцле.

— Това е страничен въпрос — отговорих. — Истински големите мъже обикновено не умират, преди да са постигнали поне вътрешно онова, което са искали или е трябвало да постигнат. Така наречените герои на войната и бойното поле естествено тук се изключват. Уморен ли сте?

Отправих този въпрос към Паперман, който започна да разгъва завивката си, сякаш искаше да си легне.

— Уморен всъщност не — отвърна той, — но почти като улучен още един път от изстрела на Том Мади. Това е споменът! Много я обичах тази индианка, много! Никога, никога не погледнах после жена, за да я пожелая като съпруга. Останах си един самотник и навярно така ще умра в самота, когато дойде последният ми час… Смятам да опитам да поспя. Лека нощ!

Ние отвърнахме на пожеланието, ала тази „лека нощ“ не настъпи нито при него, нито при нас. Той се въртя в продължение на може би два часа от една страна на друга, после отметна завивката, стана и се отдалечи да се успокои с една разходка. До полунощ все още не се бе върнал и тогава съм заспал. Но още след около два часа се събудих. Той седеше на мястото си — беше се върнал, но не си бе легнал. Тогава се изправих и аз. Едва го бях сторил и Младия орел бе на крака. В същия миг от палатката прозвуча гласът на жена ми:

— И аз не спя! … Мога ли да направя едно предложение?

— Какво? — попитах.

Тя разшири още пролуката на лененото платнище, до което бе стояла, измъкна се и отговори:

— Хайде да потегляме! Да тръгваме! Надолу към езерото! Така и така няма вече да заспим! Това е резултат от тези толкова стари истории!

Тогава Паперман скочи и изрази съгласие:

— Well! Да тръгваме! Напред! Така ще стигнем точно по изгрев слънце, както навремето аз! Това задоволява ли ви?

Аз се съгласих. Младия орел естествено също. Палатката бе събрана. После потеглихме по широкия, удобен склон към платото на езерото. Утрото започна леко да сивее. Имахме дрезгавина тъкмо колкото за очите на конете ни да виждат къде стъпват. После просветляваше все повече и повече.

Яздехме мълком. Достигнахме равнината, по която напредвахме по-бързо. Утрото наближаваше. Настана ден. И точно когато слънцето изгряваше достигнахме периферията на гъстата, зашумена гора, обточваща езерото от всички страни. Тясна, ливадоподобна просека водеше навътре в гората. Тя се стесняваше все повече, за да образува накрая път с ширина едва пет-шест метра.

— Това е същият път, по който някога дойдох — каза Паперман. — Само сега гората е станала по-висока и по-гъста. Тук открих следите. А малко по-нататък видях водите на езерото.

Той измина разстоянието, яздейки начело. После се обърна към нас и като посочи напред, каза:

— Там са последните храсти. А сега идва ред на езерото и високия камък, на който седеше тогава Ашта… мили Боже!

Той беше завил зад споменатите последни храсти, ала не продължи да язди, ами спря, нададе този възглас на изумление и се вторачи в някаква точка, все още скрита за нас от храстите. Побързахме да отидем. Тогава видяхме, че Наистина има много основателна причина за смайването си. Да, нашето удивление бе точно толкова голямо като неговото.

Бяхме достигнали езерото. Намирахме се на източния му край. Да, то бе достойно да се сравнява със съименното езеро Кануби в Масачузетс. Само че сега нямахме време да се занимаваме с неговата красота. Вдясно от нас лежаха останките от сенекските домове, залети от първия поздрав на слънцето. Пред нас се диплеше, раздвижена от лекия утринен полъх, повърхността на прозрачните зелено-сини води, чиито брегове се гънеха като кулиси в многобройни, преливащи една в друга бухти и тънеха в пищна зеленина с листа, като окъпани от разтопен метал. А вляво от нас, където храсталаците пристъпяха досами брега, се виждаше високият, бял, изгладен камък и на него стоеше… една млада индианка, точно, досущ такава, каквато я бе описал снощи Паперман. Беше облечена в бяло ощавена животинска кожа, украсена с червени ресни, а дългите й, тъмни коси, с вплетени цветя и пера от колибри, се стелеха надолу по гърба. Перата искряха в слънчевите лъчи с всичките цветове на проблясващ скъпоценен камък. Но момичето не се взираше както някога в слънцето, а погледът й бе отправен към мястото, на което сега се бяхме появили. И това момиче беше красиво, много красиво — както по лице, така и по фигура. То не помръдваше. Не казваше нито дума. Гледаше ни безмълвно с големите, тъмни, изпълнени с очакване очи.

И странно! Паперман се плъзна полека от мулето, закрачи бавно, механично към нея, като обхванат от дълбока, благоговейна боязън и запита:

— Как се казваш?

— Казвам се Ашта — отговори тя.

— И на каква възраст си?

— Осемнадесет лета.

Тогава той потри с ръка лице и каза, сякаш сънуваше:

— Значи не! Та то е и невъзможно! Тя е някоя друга, макар и да прилича на нея, така поразително да прилича!

— Говориш за моята майка? — попита го сега тя. — Хората казват, че аз неимоверно много приличам на нея.

— Имаш майка?

— Да.

— Как се казва?

— Ашта, както аз.

— А баща ти?

— Казва се Вакон. Ние живеем на север оттук, край река Ниобрара.

Той плесна тогава с ръце и извика:

— Тя е нейна дъщеря… нейна дъщеря!

Тя приведе горната част на тялото си още напред, сякаш се канеше да скочи и попита:

— Ти познаваш татко и майка? И половината ти лице е изгорено от барут! Кажи, името ти не е ли Паперман?

— Да, така се казвам.

— Бил си тук при езерото Кануби по същото време, когато татко и майка са се запознали?

— Да, по същото време.

Тогава тя скочи от камъка и помоли:

— Подай ми ръцете си!

Той го стори. Девойката ги сграбчи, целуна ги веднъж, втори път, притегли после главата му към себе си, целуна го веднъж, втори път по тъмната страна и заговори:

— Ти си спасителят на моя баща! Ти си се жертвал за него! Защо никога не се отби при нас? Татко и майка не са престанали да разпитват за теб, ала така и без да узнаят къде пребиваваш!

Старият уестман затрепери от възбуждение и умиление. Заплака.

— Откъде знае баща ти, че онзи изстрел не беше предназначен за мен, а за него? — попита той. — Аз нищо не съм издал!

— О, напротив! Но без да искаш. В треската си разказал всичко. Татко на два пъти после е виждал този човек, но без да съумее да го залови. Неговото истинско име не било Мади, а Сантър. Когато снощи вашият огън засия от планините като една съвсем, съвсем малка блещукаща звезда, майка каза: „Така светеше навремето лагерният огън на нашия бял спасител — точно там горе, вечерта, преди да го видя за пръв път.“

— Майка ти е тук? — осведоми се той бързо.

— Беше тук, но вече не е — отговори тя. — Тук бяха много жени и дъщери, ала те потеглиха още със сипването на зората. Аз останах сама… като страж, като съгледвачка.

— Като съгледвачка? — попита той усмихнато. — А ако бяхме неприятели?

— Тогава нямаше да ме видите.

— И по какво разбра, че не сме опасни?

— При вас се намираше една бяла скуав.

— Аха! Съвсем правилно, съвсем правилно! Сега сигурно трябва да тръгнеш бързо оттук?

— Да, за да настигна другите. Но аз няма да напусна това място, преди да съм узнала кога и къде можем да те видим и срещнем.

— Накъде яздите?

— Това нямам право да кажа.

В този момент Младия орел слезе от коня, пристъпи напред и каза:

— Имаш право! … Погледни насам! Аз съм твой брат.

Той носеше новото кожено облекло, което Паперман му бе съхранявал; старото бе захвърлил. В новите си дрехи изглеждаше много представително. Той посочи дясната страна на гърдите, където бе извезана от перли малка, дванадесетлъчева звезда. На същото място на нейната дреха видях съвсем същата звезда.

— Ти си Винету?

— Да.

— И аз съм винетах. Двамата носим звездата на великия Винету и следователно сме брат и сестра. Аз съм сиуогелала. А ти?

— Апач от племето мескалеро.

— Значи от племето на Винету. Аз те моля да ми кажеш името си. Или още нямаш такова?

— Имам — усмихна се той. — Наричат ме Младия орел.

Тя направи жест на изненада.

— Знае се, че един любим ученик на прочутия Тателах Сатах носи това име. Получил го е още в ранна младост, когато някои други са още далеч от времето да имат имена. Познаваш ли го?

— Да.

— Той бил най-първият, комуто Тателах Сатих позволил да носи звездата на нашия Винету. Знаеш ли къде се намира сега?

— Да. Той стои пред теб.

— Ти, ти ли си този? Ти самият, самият? — запита тя и заря на искрена радост пробяга по страните й. — Говореше се, че си бил изчезнал?

— Говорили са истината — отвърна й.

— За да отидеш и вземеш свещена глина за лулата на мира?

— Да. И някои по-трудни неща.

— Мълвеше се, че самият ти си си поставил същевременно една трудна, много трудна задача?

— Това също е вярно.

— Успя ли да я разрешиш?

— Успях. Нашият велик, добър Манитуме водеше и закриляше. Откак напуснах Маунт Винету минаха повече от четири години. Сега се връщам. Ти същия път ли имаш?

— Да.

— Тогава няма да те питам накъде ще яздите днес, защото знам, че ще те видя отново.

— Желаеш ли го?

— Да. А ти?

— Аз също.

— Тогава дай ми, моля те, ръката си!

— Давам ти двете!

Тя ги протегна и се вгледа с големите си, открити очи в мъжествените, красиви черти на сериозното му лице. А той зарея поглед над езерото, като че се взираше някъде далеч, далеч в далечините. Настъпи кратко мълчание. После той заговори:

— Наследницата на най-великия шаман на сенека, дъщерята на Вакон-изследователят и мъдрецът, ученикът на недостижимия Тателах Сатах, при когото смазаната душа на червената раса намери своето единствено и последно прибежище — това си ти, а това съм аз. Маниту е този, който ни събра тук. Ние се разделяме само привидно. Нека от мястото, където ще се намерим отново произлезе благословия, една голяма благословия. Бъди благословена мила, красива винетах!

Той целуна двете й ръце и после попита:

— Кога ще напуснеш езерото?

— Веднага — отговори тя. — Но преди да тръгна, трябва да те питам накъде ще се насочи оттук най-напред вашата езда.

— Към Девълз палпит. Знаеш ли го?

— Да. Колко добре, че те питах. Пази се!

— От кого?

— От Киктахан Шонка, старият боен вожд на сиуогелала.

— От твоя собствен вожд?

— Pshaw! — извика тя гордо. — Ашта не познава вожд над себе си. Сред дакотските племена премина дълбока пукнатина. Младите воини са за Винету, а старите против него. Внимавай за себе си! Зная, че Киктахан Шонка идва към Девълз палпит, за да се срещне и съвещава там с воините на юта. Пази се да не попаднеш в ръцете им! Говори се, че Олд Шетърхенд щял да дойде, знаеш ли?

— Знам.

— И вярваш ли, че тази мълва е обоснована?

— Вярвам.

— В такъв случай ще го видим, стига да му се удаде да избегне дебнещите го опасности.

— На теб известни ли ти са тези опасности?

— Не. Зная само, че някои се надяват — ако действително дойде — да го заловят. Да го видят как умира на кола на мъченията, е било пламенното желание на всички врагове на нашия брат Винету. Хората разправят, че бил остарял и побелял. В старостта силата на тялото и енергията на душата се губят. Как биха ликували враговете, ако в неговата дълбока старост го сполети онова, което толкова често е осуетявал на младини! Ако знаех кога и къде ще дойде, щях да разставя наблюдатели да го предупредят.

— Не се безпокой за него, Ашта! Защото каквото биха му казали твоите наблюдатели, вече му е казано.

— Значи е предупреден?

— Да.

— Слава на Маниту! Сега мога да вървя. Чакай! Само за миг!

Тя се отдалечи към руините на най-близката къща, зад която, както после видяхме, бе скрит конят й. Качи се, подкара го към нас и спря да подаде ръка на Младия орел.

— Сбогом! — каза. — Ние пак ще се видим!

После се обърна към Паперман:

— Знаеш ли, че няма да напусна това място, преди да съм узнала къде ще те срещнем? Назови ми някое удобно за теб място. Ние ще дойдем!

Не знаейки какво да каже, Паперман отвърна:

— Аз ще яздя с Младия орел — накъде, сега още не знам.

— Ще останеш при него?

— Да.

— Колко време?

— Докато му е приятно.

— В такъв случай съм доволна! Знам, че непременно ще те видя.

След това се обърна към жена ми и мен. Подаде и на нас ръка и заговори:

— Не ми беше казано кои сте, затова е запретено да питам. Сбогом!

После тя препусна край руините, за да завие и изчезне зад храсталака. Паперман и Младия орел гледаха след нея, докато се изгуби; сетне старият я последва бавно като лунатик. Младият индианец остана още известно време на мястото си, след което се обърна отривисто, сякаш му костваше усилие да се изтръгне от въздействието на нейната личност. Ние двамата сега също слязохме от конете и аз се залових да прегледам следите на тези, които са били тук. Херцле се зае междувременно с приготвянето на сутрешното кафе.

От следите установих, че тук са били приблизително четиридесет души, сред които само двама мъже — вероятно водачите. Такова нещо никога не би могло да се случи по-рано — всички те биха били изгубени. Вярно, те бяха все индианки и следователно ако не лично, то от традицията бяха запознати с особеностите и изискванията на пущинака.

Когато Паперман се върна, съобщи, че Ашта препуснала право на юг, накъдето водеха и всички останали следи. Нашата цел обаче се намираше западно оттук. После той запита, докато се настаняваше при нас:

— Не е ли чудо, истинско чудо? Точно както навремето, съвсем точно. И те знаят, че изстрелът не е бил предназначен за мен! И са ме търсили! Тези добри, мили хора! Днес е най-големият празник в моя живот! Ако беше зима и декември, щях да кажа: Днес за мен е Коледа и Господ Бог ме дари. Да, самият Христос, защото никой друг не може да ти даде подобно нещо, такова щастие! Такова голямо и истинско щастие!

След това той се умълча, съвсем притихна. Защото колкото по-дълбоко и неподправено е щастието, толкова по-малко слова се произнасят! И за мен срещата с младата, красива индианка имаше значение, и то не само някое чисто външно, повърхностно. Оттук си вадех изводи за бъднините, перспективата. Особен интерес представляваха за мен двете перлени звезди. Те бяха разпознавателен знак. Младия орел не каза нищо по въпроса, така че и аз не го запитах нищо. Та нали и без да разпитвам знаех къде съм. Тук нещата опираха просто до голямата разлика при червената раса между „племе“ и „клан“.

Това е тема от голяма важност, макар дори при сериозните изследователи да не е още обичайно да й се посвещава онова внимание, което заслужава, без каквито и да е въпроси. Колко много хора, особено така наречените народни, та даже юношески писатели, са написали „индиански книги“, без да притежават дори най-малкото позитивно познание за външния и вътрешен мир на американската раса! И това е хвалено после и препоръчвано от други, които още по-малко знаят! Посетили са ме вече мнозина, даже прекалено много „индиански писатели“, ала сред тях нямаше ни един, ама наистина нито един, който да знае нещо за най-първото, което трябва да изучи — клан-отношенията.

Както в развитието на човечеството като цяло, така и в развитието на всяка отделна раса са забележими два взаимнопротивоположни стремежа, а именно тенденцията за разцепление и тенденцията за обединение, другояче казано, тенденция към единицата и тенденция към множеството. Разцеплението започва своя път от онова, което наричаме човешки род, минава през расата, нацията, народа, слиза по-надолу до града, селото, за да престане накрая до самотния двор, на чийто притежател само в определени случаи идва на ума, че и той принадлежи към човечеството. Това е пътят на патриотизма, любовта към отечеството и родното огнище, но също пътят на националното самонадценяване, политическата безогледност. Другият път е противоположният. Той води до обединението на всяка единица под една-единствена, велика идея за един-единствен, велик народ. Кой от двата пътя води към истинското, пълно щастие, човечеството и до днес още не иска да разбере. Ще трябва да го научи от горчив опит.

Колко болезнен, да, колко жесток е този опит, това при никоя друга раса не се проявява така ясно, както при американската, тласната най-далеч в разединението. Нийде другаде, дори в най-отдалечения, мрачен Ориент, могъщото някога единство не е тъй раздробено и стрито на толкова малки, нищожни, немощни отломки и късчета, както при индианците. Всяка от тези отломки, всяко от тези множество племена и всяко от тези безчислени племенца се гордее със себе си и е постоянно готово да се затрие от чисто самолюбие. Това разпадане отдавна да е довело до пълно унищожение, ако големите медицинманери от миналото не са полагали усилия да му се противопоставят, и то чрез двоен способ — на първо място в теологично отношение и на второ в социално.

Теологичният път на единението е залегнал в идеята за „Великия дух“ или „Великия, добър Маниту“. Изследването е показало и продължава да показва, че чистокръвният индианец е бил монотеист и се е чувствал щастлив, докато разложителният политеизъм не проникнал дълбоко в неговата душевност и подготвил големия ниагарски срив на расата, нейното етнично и лингвистично разпиляване. А социалният път на единение се формира в идеята за клана, благодарение на който външно разпилените племена вътрешно отново трябвало да се съюзяват и държат сплотено едно за друго. Думата клан в случая не бива да се приема в нейния английски или по-точно шотландски смисъл. Кланът се учредявал върху справедливост, вярност, благодетелност, красноречие, честност. Който искал да се упражнява в красноречие, който си поставял задачата да бъде благодетелен, който се чувствал достатъчно силен никога да не каже лъжа, да се прояви като вероломен и непочтен, той можел да влезе в съответния клан и чрез слово и ръкостискане се задължавал да съблюдава през целия си живот въпросната повеля. Който макар и само веднъж я престъпел, бивал отлъчван и считан завинаги опозорен. За по-лесното разграничаване и за да има някакъв видим разпознавателен знак, всеки клан приемал името на някакво животно, чието изображение служело като отличителен белег. Аз вече казах, че големият оратор на сенеките, чийто гроб в Бъфало посетихме, принадлежал към Клана на вълците. Имало Клан на орела, лешояда, елена, мечката, костенурката и така нататък.

В един такъв клан можел да влезе всеки, независимо към кое племе принадлежал. Дори смъртен враг бил приеман и закрилян и подкрепян с всички сили, щом изпълнявал наложеното условие да бъде верен и честен. Колкото и да се мразели например кайовите и навахите и преследвали едни други до смърт, веднага щом се разпознаели като членове на някой клан, тази вражда бивала мигновено и завинаги погребвана. Човек може да си представи колко благословено са влияели тези кланове! За съжаление, за съжаление обаче това престанало, когато се появили „бледоликите“ и им било позволено да стават техни членове. Те използвали клановете за свои лични цели и обсебвали облагите, които носели, без обаче да следват своите задължения. Ето как клановете загубили добрата си репутация, своите морални кредити, а заедно с това и голямото социално влияние, за което били замислени от някогашните си учредители. Предоставено е на бъдещето да реши дали изобщо да се съживят, или не.

Клановете винаги са били наричани по имена на животни, никога на хора. Поне аз не си спомням да съм слушал за такъв случай. По-точно току-що ми бе представен за пръв път такъв пример — клан с името на Винету! Защото че се касаеше за клан, това се разбираше от само себе си, и разпознавателният знак за членовете беше дванадесетлъчевата звезда, която Младия орели Ашта носеха на дрехата си. Кога беше основан този клан? Преди най-малко четири години. Защото оттогава датираше тоалетът, който Младия орел сега носеше. Този млад индианец беше най-първият приет в новия клан, и то от Тателах Сатах, който следователно беше основателят на това обединение „Винету“, чиито членове от мъжки род биваха квалифицирани като „винету“, а от женски — „винетах“. Каква по-висока цел имаше този клан? И какви задължения налагаше той на своите членове? Не попитах, защото се надявах много скоро да узная. Че неговите цели бяха миролюбиви, можеше да се разбере още от племенната принадлежност на двамата членове, които сега познавах — един апачи една сиуогелала, значи принадлежащи към два народа, третирали се безусловно като смъртни врагове!…

Докато посръбвахме кафето, Паперман извести, че довечера сме щели да стигнем при Девълз палпит. Той помоли само за един час престой тук, при езерото Кануби, за да можел да се огледа още веднъж наоколо. Нямахме нищо против. На драго сърце бихме му предоставили и повече време. Но още преди да изтече часът, той вече се бе върнал и каза:

— Можем да потегляме, ако искате! А аз колкото и дълго още да се размотавам тук, ще намирам повече горчилка, отколкото сладост; пък тая работа на мен, стария тип, хич не ми допада!

Имаше право. Макар езерото Кануби да бе красиво, много красиво, за нас неговите води нямаха радостен, а по-скоро елегичен блясък. И ето как остана то в нашите спомени само като мястото на една кратка почивка, след което следваше нов преход. Спуснахме се в долината на Пурхаторио и поехме там край един тесен, кристално бистър поток, който щеше да ни отведе до нашата цел. Но я достигнахме, когато почти се бе стъмнило, така че аз предложих да останем днес извън пределите на Дяволския амвон, тъй като бяхме предупредени за това място, а поради тъмнината нямахме време да го претърсим предварително за индианци.

— Well! — откликна Паперман. — Тогава ще ви отведа в едно скривалище, което сигурно и най-зоркият червенокож не би могъл да открие. Аз го намерих съвсем случайно и не мисля, че има друг освен мен, който да го знае.

— Доста силно казано! — забелязах аз.

— Но при всички случаи вярно! — отвърна той. — Имаме да яздим само още няколко крачки и после ще проследим едно малко поточе, което извира от тихо, закътано езерце. То не е голямо. Обграждат го високи, непристъпни скали. Никаква пролука няма в тези скали — поне така изглежда. Но ако прекосиш езерото точно по средата, ще направиш констатацията, че все пак има една странична цепнатина, която се врязва косо в скалите и води към същинския извор на потока; защото той не извира от езерото, а по-нататък сред скалите — тъкмо там, където ще пренощуваме.

— Пролуката достатъчно широка ли е за нашия багаж? — осведомих се аз.

— Да — отговори. — Само прътите за палатката ще трябва да вържа надълго, вместо напреко.

— А колко е дълбоко езерото?

— Най-много метър.

— Някога!

— Хм! Да не искате да кажете, че ще е станало по-дълбоко? Досега не съм чувал такова нещо в живота си. Застоялите води с времето стават по-плитки, ама не и по-дълбоки. Я спрете! Стигнахме до страничното поточе! Така че тук трябва да се преопаковаме. После ще яздим от тази страна навътре между скалите.

Помогнахме му да сложи иначе рейките. Дневната светлина стигаше, колкото да виждаме накъде яздим. Стигнахме до езерото, изглеждащо тъмно като някоя загадка, подкарахме конете в него и когато се озовахме отсреща, видяхме, че в скалите действително има една прикрита от гъста зеленина пролука, в която можехме да свърнем. Следваше още известно разстояние стръмно нагоре край потока и се стигаше до изворната му точка, разположена в кръгообразна, скалиста котловинка, чиито стени се издигаха отвесно и създаваха впечатление за недостъпност.

— Тъй! Това е мястото! — оповести Паперман. — Тук можем и хиляда години да стоим на къмпинг, без някой да ни открие.

— Но сигурно е влажно, много влажно, а? — попитах аз.

— По никакъв начин! Та влагата нали си изтича. Освен туй имаме индианско лято — вече седмици наред без капка дъжд.

— Може ли човек да се изкатери по стените?

— Не знам. Навремето не опитах. Никога не съм си падал голям катерач.

— А някой може ли да надникне там отгоре?

— Тогава би трябвало да се изкачи първо оттук. Отвън няма начин да се справи.

— В такъв случай съм спокоен. Сега да се заемем по-напред с огъня, пък после ще разпънем палатката!

След половин час двете неща бяха свършени. Не вързахме конете и мулетата, така че можеха да се движат, където си поискат. Те първо се напиха до насита, сетне се завъргаляха здравата из мъха, което обичат да правят, докато са със здрави кости и стави. А след това си намериха листна и друга зеленина, от която имаше в достатъчно количество да престоим спокойно няколко дни тук, без да ни е грижа за техния фураж. Те се нуждаеха повече от почивка, отколкото от храна, защото ездата от езерото Кануби дотук бе по-продължителна и напрегната, отколкото думите на Паперман бяха дали да се предположи. Ние самите също се чувствахме изморени. Ето защо не останахме дълго след вечерята, а си легнахме. И тази вечер бе съвсем различно от вчера. Днес заспахме веднага и за мой срам трябва да призная, че не се събудих, докато не ме разбута Паперман.

— Мисис Бъртън е вече будна! — извини се той. — Приготвила е гореща вода, за да… чувате ли? Мели кафето в палатката, та да не ви разбуди. Ама да не вземете да й кажете, че въпреки това аз съм сметнал за по-правилно да ви угостя с един удар! Мъжът все пак си е мъж! Но той не е такъв, когато спи!

— Излиза, че сте ме събудил само заради собствения ми авторитет? — засмях се аз.

— Yes! Олд Шетърхенд, и да кърти, докато жена му е вече на крак! Тая работа в никой случай не върви!

Огледах сега терена. Той действително предлагаше едно особено красиво скривалище. Никъде нямаше ни най-малка следа, че някога на това място е идвал човек. Скалните стени бяха неимоверно стръмни, но не и неизкатерими. Имаше исполински дървета — по на няколкостотин години, които гушеха плътно клони и вейки до скалите и облекчаваха и подпомагаха по тоя начин катеренето. Едва изпил кафето си, Младия орел поде опит да стигне височината. Удаде му се без затруднение. И едвам се беше намерил горе, прозвуча силният му вик:

— Уф, уф! Виждам чудо, чудо!

— Не толкова високо! — предупредих. — Още не знам дали няма хора наблизо!

— Тук не може да има някой, който да ни чуе! — отговори той. — Наоколо няма нищо друго, освен въздух!

— Толкова ли е високо? А какво се вижда долу?

— Девълз палпит!

— Дяволския амвон? Наистина ли?

— Да.

— Това е невъзможно, абсолютно невъзможно! — възрази Паперман.

— Защо? — попитах го.

— Защото го зная. А каквото знае Макш Паперман, знае го надлежно! Пътят за Дяволския амвон води наляво и дълбоко надолу; ние обаче се отклонихме надясно. А той от всички страни е обграден от високи, стръмни скали, които никой не може да изкачи. Как ще е възможно тогава той да го вижда!

— Но той го твърди!

— Заблуждава се!

— А не е ли възможно вие да се заблуждавате?

— Не!

— Завоите, които прави пътят оттук до Дяволския амвон, не ви бъркат?

— Никой човек, никое животно или път не може да криволичи дотолкова, че да съумее да ме обърка!

Попитах още веднъж индианеца и той остана на твърдението си, че вижда Девълз палпит. Тъй като и той го познаваше, отдадох цялата работа на някакво недоразумение, което ми повеляваше да последвам индианеца. Жена ми не е лоша катерачка. Обича да посещава планински местности и от време на време — когато й позволя — се проявява като дръзка. Тя тръгна след мен. Паперман обаче остана да си седи.

— През целия си живот не съм бил дива коза — заяви той, — и няма тепърва да ставам такава. Равен път, добър кон и здраво закрепено седло — ето какво искам да имам. Качвайте се нависоко, докъдето си щете — без мен!

Когато стигнахме горе, пред очите ни се разкри феноменална гледка. Никога не бях виждал Дяволския амвон, ала още от пръв поглед разбрах, че пред нас лежеше той. Извиках го на стария уестман долу. Е, тогава той се изправи и започна полека и много предпазливо да пъхти нагоре. Доста време мина, додето се добере до нас.

Представете си един плосък покрив, чиито каменни перила се състоят от тежки скални отломки. Този покрив беше зает от дървета и гъст храсталак, така че застане ли човек на него, няма начин да бъде видян отдолу. А пристъпи ли до перилата и надникне надолу, ще види, че скалната стена се спуска почти отвесно в пропастта. На този равен покрив се намирахме ние, а под нас лежеше Дяволския амвон.

Който се е занимавал с геометрия, знае какво се разбира под елипса. Но понеже не всички мои читатели са геометрици, ще се изразя тук не геометрически, а като лаик, за да бъда по-лесно разбран. Елипсата представлява окръжност, дотолкова разтегната, че към нейния център се добавя и втори. Тези два центъра се наричат фокуси. Който има тавичка за риба, познава формата на една такава елипса. И тази тавичка същевременно може да даде ясна представа за овалната котловина, към която нашата скална стена се спускаше. А тази котловина описваше такава точна елипса, сякаш не от природата, а от човешка ръка бе преломена в могъщия планински масив. Както видях по-късно, наистина природата бе подготвила нещата, ала те бяха довършени от разумната сила на човека. Това се е случило в стари, древни времена, толкова отдавна, че по скалните стени — първоначално явно отвесни и голи — се бяха появили следствие атмосферните влияния цепнатини, пукнатини, чупки, корнизи, ниши, чардаци и разни други отклонения от отвесната форма, по които малко по малко се бяха наместили яки дървета и храсти, съжителстващи със злак, бурени, треволяци и мъх. Дъното на котловината също беше покрито с разлистена растителност, като в това отношение аз направих две важни наблюдения. А именно — тук първоначално растителността изглежда не е влизала в сметките, защото тук имаше някакъв напълно стерилен подпочвен пласт и той трябва съвсем преднамерено да е бил доставен, понеже докъдето стигаше поглед, се виждаше само плодородна земя. Всички растящи по дъното на котловината дървета — без оглед на възрастта и здравината им — нямаха вече върхове. А това сочеше, че те се изхранват само от тънък, навит почвен слой и не могат да проникнат с корените си на дълбочина или пък не намират там препитание. И действително, когато слязох по-късно долу и проверих, установих, че додето достигаше елипсата, първичното й дъно бе така плътно покрито с масивни каменни плочи, че никое растение не би могло да проникне. С течение на времето върху тях се бе образувал един слой хумусна почва, от който се прехранваха с хоризонталните си корени появилите се по-късно дървета и храсти. Дълбочинни корени нямаха. Това бе причината за изсъхването на всички върхари.

С каква цел е било настлано някога дъното с плочи? Това бе първият въпрос, на който един по-внимателен и задълбочен наблюдател трябваше тук да отговори.

Второто наблюдение беше, че една трета от този растителен свят изглеждаше девствена, докато при другите две трети още от пръв поглед се забелязваше, че са посещавани от хора, и то не много рядко. Разделителната линия между по-голямата част — засегнатата, и по-малката — недокоснатата, беше необикновено рязко прокарана. Човек оставаше с впечатление, сякаш е наложена някаква строга забрана да се пристъпва в тази гъсто обрасла третина на елипсата.

Защо и с каква цел бе това разделение? Ето вторият въпрос, на който човек, предявяващ претенциите да мине за един по-проницателен и благонадежден наблюдател, трябваше да проследи дирите.

И сега идва ред на главното, което за мен бе във висша степен интересно. На иначе напълно равното, елипсовидно дъно на скалистата котловина имаше две доста значителни, изкуствено издигнати възвишения. Всичко това имаше вид, сякаш котловината била създадена някога с намерението да бъде запълнена с вода, сиреч да образува нещо като езеро, от което двете възвишения да се подават като острови. С течение на столетията втичащата се и оттичаща вода се бе врязала толкова дълбоко, че бе достигнала дъното на басейна, и той чрез изтичането и по-късното изчерпване на водата просто бе пресъхнал.

Тези две наблюдения не биха дали да се установи нещо повече от това, че в древни времена тук трябва да е имало хора, които по отношение на строежите, а и иначе, са стояли значително по-високо от по-късните индианци или по-правилно казано — от по-късните поколения. Но тези две възвишения — искам да остана верен на картината и ще ги наричам острови — имаха извънредно очебийната особеност да лежат точно във фокусите на елипсата! Това не бе случайност, а преднамереност. И тук незабавно възникваше въпросът: Каква бе целта на тази преднамереност? Някаква тривиална, делнична във всеки случай не беше. Сетих се за сложните астрономически изчисления, залегнали в основите на строежа на египетските пирамиди, за неизяснените още тайни на Теокали и разни други храмове от по-раншни времена, но аз не съм нито специалист, нито учен и нямам право да се впускам в такива трудни научни спекулации. И все пак ме споходи една мисъл, макар откровеността да ме принуждава да призная, че ми се стори значително по-дръзка, отколкото може да си позволи един обикновен уестман, преследващ единствено целта да се грижи за своята сигурност. Но тя се явяваше отново и отново, обсебваше ме все по-здраво и не искаше да ме напусне. Става дума за онзи известен в древността, често и строително разработван факт, че на някоя точка в определена геометрична фигура човек съвсем ясно чува онова, което се говори тихо в друга, отдалечена точка. Тази мисъл ми дойде мимоволно, сиреч, без да съм се задълбочавал. Аз я отхвърлих, но тя се върна, когато Младия орел заговори, и оттогава не пожела да се оттегли. Индианецът посочи пропастта и ето какво каза:

— Това е Амвона. Ние стоим на най-високата част от обграждащата го стена. Има два амвона. Единият, именно този тук, е известен на бледоликите; за другия обаче те не знаят нищо. Първия те са нарекли Амвона на Дявола, другия биха квалифицирали навярно като Амвона на добрия Маниту. Червените мъже обаче наричат този тук „Ча Маниту“, А другия „Ча Кахтикех“.

— Коя точка окачествявате като амвон? — попитах го аз. Овалната закръгленост на тази скалиста котловина се простира от изток на запад. Има едно възвишение в източната и едно в западната част. Кое от тях е Амвона?

— Това в западната част — отговори той.

— Значи другото е Ухото?

Той ме погледна, не разбирайки какво имам предвид. Ето защо обясних:

— От амвона е прието да се говори. А каквото говори ораторът, трябва да бъде чуто. Вие споменахте за някакво ухо, което слуша. Нарекохте го „Ухото на Маниту“. Къде се намира то?

— Не зная. Вероятно се има предвид същата точка, която белите квалифицират като амвон. Каквото знам в това отношение, съм го научил от Тателах Сатах, моя учител. На единия амвон, именно този тук, Маниту слуша какво говори Злия дух и го осъжда на вечно проклятие. А на другия амвон, неизвестен още на белите, Злия дух слуша какво говори Маниту и се спасява по този начин от проклятието.

— Всичко това има по-дълбок, много по-дълбок смисъл, облечен тук някъде в някакво външно одеяние, което аз ще потърся. Я погледнете, източната част на котловината представлява буквално джунгла, докато западната — по-голямата, е по-малко обрасла. Там хората изглежда повалят от време на време дори някое дърво, за да накладат огън.

— Те винаги го правят, когато се събират тук на съвещание.

— На съвещание? Но също и за лов или някаква друга цел?

— Не. Това място е свещено за всеки червен мъж. То е определено само за големи, важни съвещания, които се провеждат между различни племена. Хората никога не се съвещават тук за маловажни неща! И никога един червен мъж не пристъпва това място, без да е назначена някоя голяма среща между две или повече племена!

— Гледай ти! Наистина ли?

— Да — увери той. — Знам го съвсем определено! И дори при големи съвещания, когато тук се събират много, много воини, никой от тях не се осмелява да пристъпи източната част на това място.

— Защо?

— Говори се, че тук живеел Злия дух, Дявола, на който е наречен Амвона.

— Извънредно странно и крайно неясно! Това, което се разказва за тези два амвона, вероятно датира от много столетия. При това положение човек добре може да си представи колко много се е замазала истината. Вие вярвате ли в тези неща?

— Вярвам в зрънцето на тази истина.

— Известно ли ви е това зрънце?

— Не. Но се надявам да го науча от Тателах Сатех.

— Пита се дали и самият той го знае. Ако му беше известно, щеше другояче да се изрази, когато е говорел за този амвон. Той не е квалифицирал Амвона и Ухото като една и съща точка. Вярвате ли също, че Злия дух, Дявола, обитава източната част на мястото?

— Аз почитам обичаите на моите бащи, без да питам дали се основават на истината, или не.

— В такъв случай вероятно ще избягвате да навлизате в свещеното място?

— Мистър Бъртън ще слезе ли долу?

— Да, ще отида.

— Сигурно и мисис Бъртън?

— Да, съвсем определено и тя.

— Тогава ще дойда с най-голямо удоволствие и аз, стига да го желаете. Аз бях в продължение на четири години при бледоликите и се научих при тях да разграничавам душата на даден предмет от самия предмет. Душата за мен е свещена, ала нейната видима дреха аз не обожавам. Но я уважавам и бих я повредил или чак пък скъсал само ако я сметна за лоша, с други думи, вредна.

Как говореше този млад индианец! Ако не ми беше станал толкова симпатичен, сега сигурно щеше да ми стане. До тоя момент държал се мълчаливо, Паперман сега попита:

— Чувам, че се каните да вървите долу?

— Естествено! Та нали Девълз палпит е нашата цел! — отговорих аз.

— Кога?

— Веднага!

— Тогава да оседлаваме.

— Няма да е нужно. Ще отидем пеша.

— Охо! — възкликна удивено той. — Мислите ли, че Макш Паперман ще върви, когато има юздите на кон или муле?

— Не мисля действително. Но пък и никой не ви кара да вървите. С други думи вие оставате тук.

— Аз… оставам… тук…? — запита смаян.

— Да.

— Да не би да не съм достоен да дойда с вас?

— Не говорете глупости! Вие ще ми бъдете много по-полезен тук горе, отколкото долу. Знаем, че враговете вече идват. Но за жалост не ни е известно точното време. Всеки момент може да ни ги сервира. Могат да цъфнат тъкмо когато сме долу и да не можем да ги видим. Та именно затова възнамерявам да вървя, не да яздя. Конете оставят по-ясни следи от хората. И би могло да стане така, че ние по живо по здраво да се измъкнем, но спасявайки после тях, да се изложим и подхвърлим на опасността…

— А-а! Отгатвам, отгатвам! — пресече ме той.

— Е, какво отгатвате?

— Че трябва да остана тук горе на пост, като наблюдател?

— Действително!

— Това вече е нещо друго! Ще го сторя с удоволствие и ви моля да ми дадете указания.

— Което ще стане много бързо. Знаем, че ще дойдат сиу и юта. Първите се очакват от север, другите — от запад. И за двата случая котловината е разположена така, че те няма да приближат от страната, от която пристигнахме вчера ние, а от противоположната. А тази страна лежи пред очите ви така ясно и открито, че ще забележите червенокожите още далеч преди да са стигнали тук. Тогава ще ни дадете сигнал.

— Какъв по-точно?

— Едно дълго, пронизително изсвирване.

— Нещо такова?

Той пъхна закривен показалец в уста и направи демонстрация.

— Да, това ще свърши работа.

— Хубаво! Но как стоят нещата с пътя до Амвона? Вие още не сте бил долу.

— И не е нужно. Та нали Младия орел го знае. А и дори да не беше такъв случаят, сигурно не мислите, че ще се загубя, след като съм видял оттук толкова ясно Девълз палпит! Хайде!

Слязохме долу при бивака; Паперман остана сам горе. Извадих карабината „Хенри“ от куфара и я сглобих.

— Възнамеряваш да стреляш? — попита Херцле.

— Не се тревожи. Имам предвид само в дивеч — успокоих я аз. — Младия орел също ще вземе пушката си.

Тя кимна скришом към него. Погледът ми проследи посоката също така скрито. Видях какво искаше да каже. Затрогващо бе с каква благоговейна напрегнатост оглеждаше той карабината и наблюдаваше всяко мое движение, докато я зареждах.

— Уф! — възкликна. — Това е тя! Това значи е тя! Колко често съм слушал да се говори за нея! Мога ли веднъж да я докосна?

— Заповядай!

Той я взе в ръка, но без да си позволи да я разгледа. После я притисна с внезапен порив към себе си и каза:

— Колко често Винету е бил спасяван от нея, колко често! Една-единствена, безподобна пушка!

При тези думи той ми върна карабината. Взех я и отговорих:

— Чак единствена по рода си, както си мислиш, тя вече отдавна не е. Да, мен са ме осмивали, когато съм говорел за двадесет и пет изстрела. Имаше дори умници, големи умници, които ме наричаха заради тази пушка лъжец и измамник, макар от ръчни огнестрелни оръжия да разбираха толкова малко, че направо изпитвах състрадание към тях. Но от доста време насам аз съм не само оправдан, но и надминат. В Италия майор Чей Риготти изобрети двадесет и пет зарядна армейска пушка, а на английския министър на войната е била представена от един шотландски изобретател една дори двадесет и осем зарядна, с далекобойност 3100 метра. Впрочем тази карабина ще върви с времето си точно по същия път, по който върви сега Сребърната пушка на Винету.

— И нея ли носите със себе си? — попита той, като очите му заблестяха.

— Да.

— Мога ли да я видя?

— По-късно. Сега трябва да пестим всеки миг за изследването на Девълз палпит, защото когато враговете дойдат, вече ще е твърде късно. Нека не губим време.

Докато казвах това, чухме над себе си смях. Паперман беше. Той слизаше. Почти бе стигнал до нас, когато каза:

— Та горе трябвало да остана! И пеша се канят да вървят тия трима умници. Но все пак ще трябва да яздят, а за тая работа се нуждаят от мен, дори много.

При тези думи си помислих колко беше прав. Херцле обаче запита:

— Да яздим? И при това сме имали нужда от вас? Определено не! Ние ще вървим!

— Не, ще яздите! — захили се той радостно. — Ще трябва и вие веднъж да ме послушате, все едно дали искате, или не! Или мисис Бъртън може би желае да има мокри крака, да пипне хрема, кашлица, катар и други красиви нещица? Кихането хич не влиза в сметката!

Това действително бе много вярно. Един уестман не се пита наистина дали ще се накваси, или не, но може ли да го избегне, той няма нищо против. И тъй, възседнахме всички, подкарахме животните навън и прекосихме езерцето. После Паперман ги върна обратно. А ние последвахме тясното поточе надолу до мястото, при което вчера се бяхме отклонили от направлението за Дяволския амвон. Оттук наш водач бе един по-голям поток, додето стана прекалено дързък, свивайки се с разни скокове и каскади директно в бездната. Ние не можехме да вземем участие в лудориите му, така че заслизахме бавно, с подходящи серпентини и установихме същевременно, че няма как да спазваме правата посока, а трябваше да опишем една значителна дъга.

Стигайки долу в пропастта, най-напред ни обърна внимание тясната цепнатина, която водата бе врязла в прастари времена почти отвесно в скалите. Човек оставаше с чувството, че е срязана от някакъв исполински трион. Съвсем същото бе станало и отсреща, при изхода на котловината. Това доказваше следователно, че тя е представлявала отчасти природно, отчасти изкуствено езеро, което, след като водоскокът достигнал нивото на дъното, пресъхнало. Каква цел са имали двата острова? Да не би само за да си бъдат острови? Това не ми се струваше убедително. Също така за мен бе важен въпросът: Тази цел с помощта на водата ли е била постигната, така че сега, когато вече нямаше вода, тя не можеше да се удостовери? Потокът наистина си беше още тук. Но той не бе могъл да проникне през каменните плочи и да си издълбае по-дълбок улей, а бе образувал руслото си, като бе изградил и заздравил собствени брегове от довлечен чакъл. Той ни отведе най-напред в източната, гъсто обрасла част на котловината, ала ние не се задържахме тук, запазвайки си я за по-късно, защото се касаеше да опознаем първо западната част на терена, понеже от тази страна се очакваха червенокожите. Трябваше да сме свършили там, преди да са дошли.

В тази западна част имаше няколко места, където каменните плочи се показваха под разровената почва. Дърветата не бяха високи, нито пък храстите гъсти. Те трябва често да са доставяли горивен материал за лагерни огньове. Намиращите се между тях многобройни, открити пространства бяха толкова големи, че стотици лагеруващи биха си намерили място, без да се гъчат един в друг. Разположеният тук остров беше по-висок от най-високото дърво, което обаче не говори много нещо, понеже дърветата не притежаваха кой знае каква височина. Той не беше обрасъл с трева, а напълно плешив. Редица стъпала водеха до билото. Горе по средата имаше едно високо каменно кресло, а в кръг около него ниски пейки. Това беше Дяволския амвон, на който се съвещаваха вождовете и после спикерът оповестяваше резултата на събраните долу маси.

Изкачихме се горе. Не се виждаше и най-малкото нещо, което да заслужаваше вниманието ни. Аз огледах естествено оттук намиращия се в източната част остров, ала без нищо да кажа. Той беше точно колкото този висок, но по-обемист и освен това гъсто обрасъл. И до неговото било не достигаше нито едно дърво, така че ако наистина се касаеше за някаква акустична тайна, както все повече и повече предполагах, на сегашното ни ниво нямаше нито един предмет околовръст, който да улови или прекъсне звуковите вълни. След това слязохме отново долу. Бяхме приключили с тази част на котловината и само погледнахме веднъж нагоре към зъберите, за да видим дали няма да съзрем нашия Паперман. Той при всички случаи ни наблюдаваше, но бе достатъчно благоразумен да не рискува да се приближава до перилата, така че не съумяхме да го открием.

Сега се отправихме към другата, гъсто обраслата част на елипсата. Аз се насочих директно към втория остров, ала скоро забавих бързите си крачки, защото се натъкнах на следа, но за щастие такава, на каквато човек обикновено гледа със задоволство, с голямо задоволство. Тя веднага се наби на очи и на Младия орел. Нещата изглеждаха кажи-речи така, сякаш някакви деца са си проправили път през къпинака. Отначало запазихме мълчание, но когато обиколихме веднъж дебнешком острова, аз попитах:

— Херцле, имаш ли апетит за меча шунка или мечи лапи?

— Какъв ужас! — отговори бързо и възбудено тя. — Да няма мечки тук?

— Да.

— Има си хас гризли?

— Не. Толкова зле не е. Това е една нищо и никаква, безвредна черна мечка, която накуцва с левия заден крак. Изглежда някога е била ранена, така че сигурно се е отучила от рисковете. Предполагам в нейно лице един страстен вегетарианец, който няма да си даде и най-малкия труд да ти се представи за людоед… Крие се горе на острова.

— Горе ли? — тя погледна нататък и тутакси добави: — Имаш право! Виждам я! Надзърта надолу! Там, там!

Показа с ръка нагоре. В същия миг и Младия орел дигна пушката си.

— Не стреляй, не стреляй! — помоли тя. — Тя прави едно такова мило, детински глуповато лице!

Но желанието й дойде твърде късно. Изстрелът отекна. Куршумът бе прицелен в окото и проникна директно в мозъка. Мечката бе лежала досами края на острова и когато ни видя, бе понечила да се изправи. Сега се свлече, търкулна се в резултат на изстрела напред и се плъзна по склона, за да остане да лежи мъртва в нозете ни.

— Жалко, колко жалко! — рече Херцле. — Можехме да я оставим да си живее!

— За нейни собствени мъки? — попитах аз, докато я преглеждах. — Погледни тук! Тя не е била ранена, а си е строшила задния крак, и тъй като никоя университетска клиника не я е приела, довлякла се е дотук, за да бъде избавена от нашия куршум.

— Но аз счупени крака не ям! — заяви тя категорично.

— Аз също! — изразих съгласие с нея. — Те непременно трябва първо да бъдат наместени и после привързани, естествено в гипс. След това се набучват на шиш и пекат и едвам сетне се ядат!

— Ти си един покварен човек! — скастри ме тя полуусмихнато, полусериозно. — Какво ще правим сега с мечката? Не мога да я нося горе до бивака.

— Тогава ще дойде да я вземе нашия Макш! Мечката е над четиригодишна и навярно тежи няколко центнера, но нали имаме мулета — те ще я носят. Трябва да отнесем всичко, не бива да оставяме нищо заради очакваните индианци. Сега ще й свалим мантото.

Работата потръгна бързо. Младия орел помагаше, проявявайки се като сръчен и акуратен. След като увихме дивеча отново в собствената му кожа, продължихме прекъснатото изследване. И тук водеха стъпала към билото, но бяха станали почти непроходими от плъзналите ластари. От двете страни на стъпалата имаше по една голяма каменна плоча с доста добре запазена каменоделска работа. Тези плочи във всеки случай бяха поставени едва след като басейнът вече не е имал вода. Двете плочи съдържаха изображение на острова. На първата се виждаше мъжка фигура, възнамеряваща да се изкачи горе. На втората горе се бе появило едно ужасно чудовище, което поглъщаше смелчагата още преди да е стигнал върха. Значи предупреждение да не се стъпва на острова! Защо? Явно трябва да е имало нещо, което никой не е бивало да узнае! Покатерихме се горе.

Като стигнахме билото, съгледахме една малка, ниска постройка, напълно заглушена от буйната растителност. Напомняше стражева наблюдателница само че се състоеше от каменни плочи — както стените, така и покривът. Непосредствено до нея бе приготвила мечката леговището си. Вътре сигурно е щяло да й бъде по-удобно, но тя не е могла да влезе, защото вратата беше затворена. Тя се движеше в каменни панти, наместени в плочите. Отворихме. Колибата беше празна. Тук можеха да седнат четири човека, не повече. За кого е била предназначена тази къщичка? Да не би за подслушвача? Той е седял тук скрит и невидим. На другия остров обаче не е имало такава къщичка, нито скриващи храсти. Той е можел следователно да вижда всичко, докато онези, които е наблюдавал, не са го виждали.

Друго откритие тук горе не направихме, и то по простата причина, че нямаше какво да се открива. Ако тайната, която търсех, наистина беше налице, то тя категорично не се базираше на някоя остроумна, рафинирана заплетеност, а на съвсем тривиалното приложение на някой обикновен природен закон. Бях във висша степен напрегнат, ала засега държах мислите си все още в тайна. Не се поколебах обаче да направя решаващия експеримент. Помолих жена ми да се върне с Младия орел на другия остров и да седне на големия стол на вождовете.

— Защо? — попита тя.

— Касае се за една изненада, която бих желал да ти подготвя.

— Някоя добра?

— Да, добра. Ако сполучи, ще те зарадва! Или предпочиташ да бъдеш неприятно сюрпризирана?

— Не! По-добре приятно! Ама налага ли се всъщност?

— Да! Безусловно!

— От известно време си станал извънредно тайнствен! Да се надяваме, че явлението е преходно! А аз ще се подчиня.

Тя се отдалечи с апача. Аз пристъпих към края на острова и се загледах след тях. Виждах ги как вървят и разговарят помежду си, додето стигнаха Дяволския амвон. Започнаха да се изкачват. Трябва да кажа, че се намирах в голямо напрежение. Ослушвах се.

И ето че прозвуча — не пред мен, значи оттам, накъдето гледах, а зад мен — жизненият глас на жена ми:

— Той няма да си почине преди туй! Ще проникне в същината на това „Ухо“ и тоя „Амвон“! Познавам го!

Сега двамата стояха горе на острова. Бях чул това, което каза жена ми, едва в мига, в който те се появиха на билото на Амвона. Виждах ги как стоят, но не ясно. Не можех да различа лицата им — за тая цел разстоянието беше твърде голямо. Жестовете им също оставаха невидими за мен. След последната дума настъпи пауза, после отново чух Херцле:

— Не, нямам понятие. Та нали още не е имал време да ми каже или обясни.

От тези думи можеше да се заключи, че апачът също е казал нещо, което обаче се бе изплъзнало от ухото ми. Вероятно бях застанал на погрешно място и излизащите от устата му звукови вълни не можеха да ме нацелят. Жена ми беше останала в края на острова. Така стоях и аз. Младия орел обаче бе отдалечен на няколко крачки от нея към средата. Ето защо напуснах периферията и тръгнах към центъра. Той се намираше точно там, където се издигаше къщичката, и следователно се питаше дали храсталакът няма да улавя и заглушава звуковите вълни. Това обаче не стана, защото едва бях достигнал къщичката и чух жена си много по-ясно отпреди:

— За съжаление още не съм пекла мечка. Така че ще трябва изцяло да разчитам на вас. Наистина ли лапите са най-доброто? Толкова ли са вкусни?

— Без всякакво съмнение! Изобщо няма по-голям деликатес!

— И наистина трябва преди това да отлежат толкова дълго, че да завъдят червеи?

— Строго погледнато, да.

— Пфу!

— Защо пфу? Човек отстранява червеите. Не яде и тях.

— Ама нали са били там! Това е гнусно!

— В такъв случай няма да чакаме толкова дълго!

Тук аз си позволих една шега, вмъквайки с висок глас:

— В никой случай! Трябва непременно да се изчака, докато се появят червеите! После лапите се изпичат, а червеите се дават за храна на червеношийките и славеите!

Веднага чух Херцле да казва през смях:

— Това е моят мъж, шегобиецът! И къде ли пък се е скрил?

Предположих, че се оглежда за мен. Ето защо викнах:

— Тук съм… тук!

— Че къде пък?

— Тук горе! При Макш Паперман!

— Шега! Кажи сериозно!

Е добре, седнал съм на най-близкото дърво!

— Нищо повече от щуротии! Събери си ума и говори като хората!

— Както речеш! Нека Младия орел бръкне в левия джоб на елека си. Там съм се напъхал!

— Уф, уф! — извика споменатият. — Сега зная, сега, сега!

— Какво? — попита тя.

— Той изобщо не е тук, въобще не е тук! Гласът му звучи ту отгоре, ту отдолу, отдясно, отляво. Той си стои още там, където го оставихме, но е открил способността да ни изпрати дотук своя глас!

— Наистина ли ще е така?

— Разбира се!

— В такъв случай сигурно това е изненадата, за която спомена?

— Най-вероятно. Вие казахте преди малко, че той нямало да си отдъхне, докато не проникне в същината на „Ухото“ и „Амвона“. Сега може да си почине. Той вече я откри!

Тогава аз се вмъкнах в разговора:

— Той е прав. Аз си почивам!

— Къде? — попита тя.

— Тук, на моя остров. Стоя пред къщичката.

— Наистина ли? Или все още се занасяш с мен?

— Не. Сега съм сериозен. Добих култура. Действително стоя тук, до островната къщичка, и ви слушам също така добре, както ме чувате и вие. Аз го подозирах. Ще ви обясня как стоят нещата. Изпратих ви до другия остров, за да подложа на проверка предположението си. Тя излезе успешна. Напълно ме удовлетвори.

— Ако е така, както казваш, това почти прилича на чудо! — възкликна тя.

— И все пак не е никакво чудо, а само умното, прецизно приложение на един прост природен закон.

— Но тогава ние можем да подслушваме оттам, където си сега, преговорите на индианците!

— Да! От началото до края! С цялото му спокойствие и безопасност!

— И наистина ли ме чуваш съвсем ясно?

— Точно така, сякаш стоиш тук при мен!

— Аз теб също!

— Хубаво! Но да направим въпреки това още една проба за силата на звука и точката, на която трябва да стои човек, за да не пропусне нито дума!

И тази проба излезе много сполучлива. Не се разбираше само онова, което се шепнеше; звучеше като дихание, без да се чуват думи. А провикнеше ли се някой, гласът му тътнеше като гръмотевица — кажи-речи страх да те хване. Същевременно яснотата се губеше в една част, ала много малка. Но целият диапазон между шептенето и гръмотевицата звучеше така, сякаш не се намирахме на две толкова отдалечени точки, а на едно и също място.

В заключение предпазливата и отиваща винаги на сигурно Херцле направи предложението да си разменим позициите.

— Ти ела на моя остров, а аз ще дойда на твоя — каза тя. — По път ще се срещнем. Ти обаче ще сложиш в къщичката нещо, което сега ще ти кажа, за да се убедя, че в момента действително се намираш там.

— Значи все още мислиш, че се шегувам?

— Не, защото тук при нас наистина не си, нито пък някъде наблизо. Бихме те видели. Но от вашата акустика и от природните ви закони аз разбирам толкова малко, че мога да вярвам само на очите си, не обаче на науката или пък на шегите ти!

— Кажи тогава какво да оставя тук! Часовника, ножа си?

— Не, нещо по-поетично!

— Е, какво?

— Едно любовно писмо!

— Охо! До кого?

— До мен естествено. Та нали няма друга тук. И тъй, вземи един лист от бележника си и пиши каквото ти диктувам!

— Добре! Листът е налице, моливът също. Хайде говори!

Тя продиктува следното:

„Моя вярна Херцле! Аз те обичам и ще ти остана верен до смъртта си. За следващия си рожден ден ще получиш петдесет марки за радебойлската болница. Аз ще удържа думата си и се подписвам със собственото си име!“

— А сега се подпиши! — добави тя.

— И това стана! — доложих.

— Тогава ела!

Оставих бележката в къщичката, слязох от моя остров и тръгнах към нейния. Тя бе възнамерявала да ми хвърли един триумфиращ поглед заради петдесетте марки, ала не съумя да се справи. Напротив, подаде ми ръка за благодарност и продължи пътя си с Младия орел. Аз ускорих ход да стигна по-бързо до другия остров. Когато това стана и се намерих после горе, аз се притаих и заослушвах. Ето че ги чух да пристигат. Говореха помежду си. Клерхен веднага отиде до къщичката. Чух я да казва:

— Листът е тук! Наистина, наистина! — Тя го прочете и после продължи: — Точно както го продиктувах! Следователно не може повече да има и съмнение…

— О, напротив! — прекъснах я бързо.

— Ах, ти също си вече там? — попита тя.

— Да.

— И се съмняваш?

— В значителна степен. Аз също трябва да направя една проверка, за да се убедя!

— Каква проверка?

— Моливът ти сигурно е у теб?

— Да.

— Вземи тогава листа и напиши на обратната страна онова, което сега ще ти продиктувам!

— Хубаво! Имам листа и молива. Можем да започваме!

Аз продиктувах:

„Покорната долуподписана признава разкаяно пред прокуратурата на Кралския саксонски окръжен съд в Дрезден, че се провини в едно рафинирано изнудване на Девълз палпит в американския щат Колорадо от 50 марки (словом: петдесет марки) и за тая цел…

— Стой, стой! Стига! — прекъсна ме в думата нейният глас. — Аз признавам греховете си само пред теб, но не и пред прокуратурата, която обявявам за напълно некомпетентна по отношение събитията на Дяволския амвон. Твоите петдесет марки принадлежат на болните и така си остава! Ако се нуждаеш от още някаква проба, прави си друга, ама не и такава!

— Отказвам се!

— Тогава ела и измоли прошка! Що се отнася до мен, твоето откритие не се нуждае от по-нататъшни доказателства!

— В такъв случай да се връщаме в лагера. Аз няма да идвам при вас, а ще се срещнем край потока вън пред котловината.

Когато пристигнах, те още не бяха дошли. Мина известно време, преди да се появят.

— Принудихме те да чакаш — извини се жена ми. — Но трябваше да ти го направим възможно по-удобен.

— Кое?

— Подслушвателния ти пост, къщичката, в която сигурно ще престоиш часове наред, ако не и повече. Трябваше да се почисти. После внесохме суха шума, за да можеш да се разположиш дотолкова удобно, колкото позволяват условията. Ще се качваме ли сега горе?

— Да. Но само ние двамата. Младия орел може да остане да чака тук Паперман, който Ще дойде за мечката. Животното е твърде тежко за сам човек; за целта са необходими двама.

Апачът бе съгласен. Той се излегна на мъха да чака стария уестман, а ние тръгнахме нагоре по пътя за бивака.

При пристигането си там узнахме, че Паперман ни е наблюдавал от началото до края. Чул и изстрела и веднага си помислил, че сме ударили някакъв дивеч. Но какъв, не знаел. Сега толкова повече се зарадва и незабавно потегли с две мулета да докара мечката.

Тъй като трябваше да бъдем нащрек заради сиусите и ютите, а досегашния ни страж се бе отдалечил, аз се убедих най-напред дали не липсва нещо на конете и после се покатерих на високата ни наблюдателница. Оттам имахме толкова ясен обзор върху лежащата под нас елипса на Девълз палпит, че не ми бе трудно да посоча и обясня геометрично по какъв начин се постига ефектът, намиращият се в единия фокус човек да може да слуша така ясно какво се говори на другия.

Сиусите не дойдоха днес, нито на следващия ден. Младия орел и аз се възползвахме от свободното време да увеличим словесния запас, който жена ми притежаваше в апаческия език. Тя имаше желанието да зарадва най-вече Колма Пуши.

Очакваните се появиха едва на третия ден, и то привечер. Видяхме ги още когато се зададоха по един далечен, гол хребет. Яздеха един зад друг в така наречената индианска нишка — точно тъй, както го правеха, когато Западът бе квалифициран още като „див“. В онези времена обаче те определено щяха да се пазят да изберат пътя си през тоя гол чукар, който не предлагаше никакво укритие, и нямаше начин да не бъдат веднага видени. Понеже не се касаеше за боен поход — поне засега, — те не бяха още изрисувани с цветовете на войната, по които е възможно да се разграничи точно племето и съответният клан. Въпреки това имаше няколко характерни белега, особено по отношение копията им, юздите, украсата и оглавниците на конете, по които разбрах, че си имаме работа с индианците юта, и то в много смесен състав. Видяхме — ще си послужа с един употребяван израз — диви, полудиви и укротени юта. Те принадлежаха към пламенните подразделения пахюта, тешюта, копоте, вихминуч и елкмаунтийнюта, пахванг и дори семпишюта. Сред капотеюта видях един стар, побелял вожд, при чийто вид се сетих за Тусага Сарич, за когото съм разказвал в „Олд Шуърхенд“. Моля да се направи справка в текста. Но разстоянието за съжаление беше толкова голямо, че не можех да различа ясно чертите на лицето му, По-късно се оказа, че не съм се заблудил — това бе Тусега Сарич, известният вожд на ютите капото, който навремето се бе сдобрил по неволя с нас, ала сега, когато стоеше на ръба на гроба, отново се числеше към нашите врагове.

Когато ютите достигнаха скалната котловина, разбрахме по поведението им, че това място е свещено и за тях. Те пристъпиха в него с боязън. Дори носеха със себе си дърва за огъня, за да пощадят дърветата и храстите на Девълз палпит. И останаха само в западната част; в източната, където бяхме застреляли мечката, не се осмелиха да навлязат. И което бе за нас най-важното, само оградиха в широк кръг Дяволския амвон. Никой не приближи до него и още по-малко някой събра куража да се изкачи горе. Преговорите и съвещанията щяха да започнат при всички случаи едва след пристигането на сиусите. Тогава щяха да се намират тук „различни племена“ и щеше да бъде разрешено да се стъпи на Амвона. Онова, което щеше да се говори после, искахме да чуем ние, а не маловажни неща. Ето защо се отказахме да се промъкнем долу още отсега и само заради едно голо любопитство да се подхвърлим на опасността да бъдем открити, без да имаме някаква полза от цялата работа. Така че си останахме в бивака с намерението хубаво да си отспим, защото не можехме да знаем дали скоро ще ни се удаде подобна възможност.

Вечерта видяхме долу да горят няколко огъня, но толкова малки, че не бяха достатъчни да различим фигурите на насядалите край тях индианци. И беше тихо там долу, изключително тихо. Нищо не смути почивката ни. Следващият ден мина, без сиусите да дойдат. Но на утрото след него видяхме, че се появиха разставените постове, за да докладват за пристигането на очакваните. Те приближаваха в индианска нишка — също както онзи ден ютите. Начело яздеше много стар и страшно дълъг и сух вожд, чийто кон бе воден от двама индианци, за да не направи някоя погрешна стъпка. Той явно вече не бе уверен в силите си. фактът, че бе предприел една такава далечна езда, даваше да се заключи, че някаква фанатична идея го води сега на юг.

Той бе посрещнат от ютите с голяма почит. Едва когато го вдигнаха от коня, се видя колко неимоверно дълъг, немощен и слаб е. Това бе, както скоро се установи, Киктахан Шонка, Бдящото куче, който се бе заклел да затрие апачите и всички техни приятели. Проснаха за него няколко меки завивки срещу вожда Тусага Сарич и като дете го настаниха да седне. Зад него забиха няколко кола, та да може да се облегне. Наблюдавах го замислено през бинокъла. В такива човешки развалини обикновено омразата и жаждата за мъст се задържат по-дълго, отколкото в някоя здрава, устойчива натура.

Сега дойде времето да се отправим към нашия подслушвателен пост. Херцле на драго сърце би тръгнала с мен, ала не би могла с нищо да ми бъде полезна, а само щеше да ми пречи. Паперман отказа да ме придружи.

Та ето как заслизах само с Младия орел през гората надолу по хълма. Бяхме взели пушките си, за да имаме за всеки случай едно далекобойно оръжие под ръка. От само себе си се разбира, че вземахме всички предпазни мерки, за да не оставяме никакви следи, или пък да бъдем видени. Защото утре беше насроченият от двамата Сантър ден. Те вероятно тогава щяха да пристигнат. Но възможно бе също да се появят по-рано и тайно да се промъкнат, за да подслушат индианците, преди да им се покажат. Така че ние се спускахме по такива места, които всеки друг би отбягнал, и много добре правехме, както се установи по-късно. Стигайки долу, ние се шмугнахме в най-големия гъсталак, за да изчезнем с максимална бързина.

Когато стигнахме нашия подслушвателен пост и малката островна къщичка, видях, че жена ми действително се е постарала да направи мястото удобно за сядане, че и за лежане. Но на първо време нямахме нужда от това, тъй като сега вече бяхме достатъчно близо, за да можем да огледаме по-внимателно червенокожите, макар и не с невъоръжено око, а отново с далекогледа, който бях взел със себе си. Преброихме точно четиридесет юти и четиридесет сиуси. Явно този брой е бил определен от по-рано. Много вероятно да се касаеше само за главатари и предводители. Обикновените воини, сиреч същинските отряди, от които трябваше да бъдат нападнати апачите, не бяха дошли чак до тук с тях. Двамата върховни вождове вече назовах. Освен това имаше още петима подглаватари на сиусите и петима подглаватари на ютите. Останалите бяха хора, които по някакъв начин се бяха отличили и по тая причина имаха доверието на своите предводители. Беше ми направило впечатление, че лулата на мира не бе запалена веднага и пусната в кръг. Войните се бяха поздравили съвсем по обикновеному и насядали първо да отдъхнат и се нахранят.

Яденето продължи доста дълго, може би над два часа. После вождовете се отправиха към Амвона. Киктахан Шонка не можеше да изкачи стъпалата. Той бе теглен с помощта на ласа и бутан отдолу, додето се намери горе. От този миг започнахме да слушаме. Лулата на мира бе запалена. Върховният вожд на ютите се изправи, издуха дима в шестте посоки и държа първата реч. Върховният вожд на сиусите не можеше да се надигне, но повтори същите издухвания и заговори после седнал. Подглаватарите последваха един след друг този пример. Ако искам да предам тук тези дванайсет речи, трябва да пиша цял ден, докато приключа. А пък те представляваха само встъплението към преговорите, на които щяха да се посветят. За тая работа бяха назначени цели три дни, които ние трябваше да прекараме тук или в колибата, ако не искахме да пропуснем нещо. При тая мисъл предварително настръхвах! За щастие много скоро се появи една основателна причина това дълго време да се съкрати до такава степен, че трите дни се превърнаха в само три часа, и тая причина… бях самият аз!

Но интересни, във висша степен интересни бяха тези дванадесет речи, трябва да го призная. Всички те започваха с уверението, че апачите и съюзните им племена са най-долните хора, за които човек би могъл да се сети, ама дъното на тая низост било достигнато само от Винету и Олд Шетърхенд, неговият приятел. И на тоя Винету трябвало сега да му бъде издигнат паметник! На планината, наречена на негово име! Паметник от чисто, блестящо злато! И това злато трябвало да доставят всички, всички племена на индианците! От всички бонанси, находища и залежи на нъгитс, които те в продължение на столетия държали в тайна от бледоликите! За същия тоя презрян тип, когато хората никак другояче не наричали освен само кучето, койота, пимо, апача! И от кого щял да бъде изготвен тоя паметник? От някакъв ваятел и някакъв рисувач! От Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, чиито бащи са предателите на цялата червена раса и най-недостойните създания на бледоликите! Тоя паметник бил засега само изрисуван върху ленено платно и слепен от глина. Бил оставен на Маунт Винету, пък вождовете, най-прочутите мъже и жени от всички червени племена били поканени да се явят там, за да видят тези фигурни картини. Дори Олд Шетърхенд бил калесан, краставото куче!

На това щураво перчене на апачите трябвало да се попречи! Те трябвало да разберат, че можело да се издигне златен паметник на някой юта или сиу воин, да речем, ама не и на някой джафкащ пес от Рио Пекос! Да обсъдят „кога“ и „как“, ето за какво са се събрали при Амвона на Дявола. И каквото се решало тук, това и щяло да стане, та ако ще и цялата индианска раса да изгинела!

Дотук бяха стигнали нещата, когато настъпи някакво смущение, което бе видяно не само от червените, ами и от нас двамата. То дойде в облика на един човек, приближаващ покрай потока, и тоя човек не беше никой друг, а Себюлън Ф. Ентърз. Той имаше шпори на ботушите, ала беше без кон. Носеше пушка и се бе екипирал точно както един уестман преди трийсет години обикновено се екипираше. Сиусите го познаваха. Те не му попречиха да приближи. Поведоха го към Амвона. Трябваше да се качи горе. Ние видяхме това. И сега чухме отново и гласове.

— Кой е тоя бледолик? — поиска да знае Тусага Сарич.

— Един мъж, когото познавам — отговори Киктахан Шонка. — Аз му поръчах да дойде при Амвона на Дявола. Той трябваше да пристигне едвам утре. Защо идва той още днес?

Въпросът бе отправен към Себюлън. Не звучеше чак учтиво. Индианецът има навика да се отнася към белия, когото ползва като шпионин, винаги само с презрение. Себюлън отвърна:

— Трябваше да дойда час по-скоро, за да ви предупредя.

— За кого?

— За вашия най-върл враг — Олд Шетърхенд.

— Уф, уф, уф, уф! — прозвуча от кръга, а и самият Киктахан Шонка възкликна:

— Уф, уф! Олд Шетърхенд! За него да ни предупредиш! Защо?

— Той идва насам.

— Уф, уф! Откъде знаеш?

— Той сам ми каза.

— Значи си го видял, тъй ли? И си говорил с него?

— Да.

— Къде?

— При Падащата вода на Ниагара.

— Уф! Ние знаем, че той трябва да дойде, ама че вече е дошъл — не знаехме. И идва към Девълз палпит?

— Да.

— Какво се кани да прави тук?

— Да ви подслуша.

— Уф, уф! Та това звучи така, сякаш той знае каква работа имаме да вършим тук!

— Знае.

— От кого?

— Това не каза. Той отпътува, а ние го последвахме насам. В Тринидад се натъкнахме на следите му. Отново беше потеглил, вероятно право насам.

— Уф, уф, уф, уф! — прозвуча от кръга, а Киктахан Шонка извика гневно:

— Нима това куче още не е достатъчно старо, не е изгубило остротата на очите, ушите и носа си? Не можеше ли да си остане отвъд, от другата страна на Голямата вода, във вонящия си вигвам?

— И жена му е с него! — добави Себюлън.

— Неговата скуав, казваш?… Той я е взел със себе си?

— Да.

— Наистина ли? Вярно ли е това?

— Естествено! Нали аз го казвам!

— Тя беше ли с него при водопада на Ниагара?

— Да. И в Тринидад пак е била с него. Чухме го, когато стигнахме там и поразпитахме.

— Уф, уф! Това е един добър знак, един много добър знак за нас! Неговата глава е станала слаба! Той е станал старец, немощен старец! Който помъква своята скуав през водата и към Дивия запад, той не е с всичкия си, той не може вече на никого да навреди. Така че нека дойде. Ние не се боим от него. Той ще иде на кола на мъченията, а неговата жена ще направя аз моя скуав!

Тогава се намеси Тусага Сарич, върховният вожд на ютите:

— Нека моят брат не говори прибързано! Олд Шетърхенд познава своята скуав, но ти не я познаваш. Щом я е взел със себе си, значи със сигурност знае, че може да го стори, без тя нещо да пострада. Той може да е остарял, но все още е едва във възрастта, в която човек става мъдър и дваж по предпазлив и опасен, а не в тази, в която обикновените хора стават деца.

Много е възможно сега още повече да трябва да се страхуваме от него, отколкото по-рано, когато беше с трийсет лета по-млад!

— И той не е сам! — изказа съгласие Себюлън.

— Кой е с него? — запита Киктахан Шонка.

— Един стар, опитен уестман на име Макс Паперман.

— Уф! Слушал съм за един, който се казва така. Половината му лице е синьо.

— Това е той!

— Тоя, тоя! Той е спасил живота на най-големия ми противник от моето собствено племе — сиуса Вакон. Дано Злия дух го унищожи! Той е храбър и хитър същевременно. Щом като е при Олд Шетърхенд, то трябва да се страхуваме от него!

— И още един има при него — продължи Себюлън. — Има един млад мескалероапач, който се нарича Младия орел.

— Да не би Младия орел, който отиде при бледоликите, за да се научи да лети?

— Това не знам. Но в Тринидад чух, че той бил четири години при бледоликите, и сега се връщал при своето племе.

— Значи е той! Той е ученик на Вакон. Пращаше му много писма и получаваше много отговори после. Той е един от първите сред онези, които се наричат „Млади индианци“ и за нищо друго не говорят, освен за хуманност и култура, помирение и любов. И той също е един от първите на Клана Винету. Освен това изглежда е кръвен родственик на Винету. Ако той се намира при Олд Шетърхенд, ние трябва да положим всички усилия, за да попаднат тези трима мъже и скуав в ръцете ни. Къде е конят ти?

— От другата страна на хълма при моя брат — отговори Себюлън. — Той остана при конете, а аз се промъкнах насам пешком, за да потърся следи и разузная местността.

— По кой път поехте от Тринидад за насам?

— Минахме през езерото Кануби.

— Открихте ли по този път следите на Олд Шетърхенд?

— Не. Но следите от много жени, които са лагерували край езерото.

— Това са били подведените жени от нашето собствено племе, наричащи се „Млади индианки“. Те също се отправиха към Маунт Винету, за да видят паметника и дадат за него своите нъгитс. Ние не можем да им попречим да го сторят, но ще накажем за това апачите! Олд Шетърхенд говори ли за Маунт Винету?

— Не.

— Нито за пътя, по който се кани да поеме?

— Също не. Узнахме само, че възнамерявал да върви към Девълз палпит, за да се видел с Киктахан Шонка, вожда на сиусите.

— В такъв случай той е все още неуморимият, хитър съгледвач, какъвто беше по-рано! Но от кола на мъченията, от който толкова често се е изплъзвал, този път няма да се отърве. Ако приближи, може да дойде само откъм източния рид, откъдето навярно си дошъл и ти?

— Да.

— Аз ще наредя веднага да се претърси цялата околност тук. А ти се върни при брат си и го доведи! Съвещанието се прекъсва, докато се уверим, че Олд Шетърхенд не се намира наблизо.

Себюлън Ф. Ентърз се отдалечи. Видяхме го да се връща по пътя, по който беше дошъл. Той беше и нашият. Колко добре, че проявихме предпазливостта да не оставяме различими следи. Тусага Сарич също напусна Амвона с подглаватарите. Те слязоха, за да участват всички в разследването. Остана единствено Киктахан Шонка. И тъй, четиридесет сиуси и четиридесет юти плъзнаха да ни дирят. Работата не беше за пренебрегване. Аз не вярвах наистина нито Паперман, нито жена ми да извършат непредпазливостта, като напуснат скривалището си по време на нашето отсъствие, но и най-малкото, най-дребното обстоятелство можеше да стане причина за откритието, че от тихото езерце продължава една скрита пътека. А що се отнася лично до нас двамата, то в никой случай не можехме да се чувстваме толкова сигурни, та всяко разкриване да е изключено. Необходимо бе сред осемдесетте индианци да има само един-единствен, който няма страх от „Злия дух“ и не се бои да стъпи в източната част на елипсата, за да види непременно нашите следи. Налагаше се да кажа на моя спътник как ще действаме в този случай. Досега с него бяхме разговаряли само на английски, по простата причина, че жена ми изобщо не разбираше някакъв индиански диалект, а и Паперман най-много да съумееше да се изрази на някой полуанглийски, полуиндиански сленг. Но сега бяхме сами и аз можех да доставя на Младия орел радостта да чуе матерния си език.

— Моят млад брат разбра ли всичко, което бе говорено? — попитах го аз.

— Чух всичко — отговори.

— Знае ли той, че сега ни търсят сто и повече от половината на сто очи?

— Зная.

— Мислиш ли, че ще ни открият?

— Не.

— Аз също. Но предпазливият воин трябва да е подготвен за всичко. Възможни са два случая. Сеща ли се брат ми какво имам предвид?

— Могат да открият нас тук и могат да открият лагера там горе.

— Съвсем вярно! Значи е необходимо да се знае как трябва да действаме в двата случая. Ако ни открият тук, ще е непростима глупост да бягаме нагоре при Паперман и моята скуав и да се оставим да бъдем обсадени от юта и сиу. Младият ми брат ще трябва незабавно да се затича нататък и да изведе двамата с конете и мулетата. А аз междувременно ще държа с карабината си червенокожите за юздите. Изходът от котловината е тесен. Никой от тях не би съумял да излезе, без да е улучен от моя куршум.

— А ако открият не нас, а бивака ни? — попита той.

— Тогава също не бих имал грижа. Та нали Паперман стои на стража. Той непременно е видял, че всички червенокожи из един път се отдалечиха, че са тръгнали на изследване. Той ще се притаи следователно с пушката си при езерцето и ще дебне. Тамошният вход и изход също е много тесен. Достатъчен е един-единствен мъж за отблъскването на цяла армия. А ние двамата ще се явим после в гръб на индсманите. Така че нямаме ни най-малка причина да се тревожим. Ето защо нека изчакаме спокойно събитията!

Мина повече от час, преди първият индианец да се върне. Полека-лека го последваха и останалите. Не бяха открили нищо. Но те се чувстваха сега принудени да се отнасят с по-голяма предпазливост. Поставиха пазачи — твърде късно наистина. За съжаление обаче и там, откъдето непременно трябваше да минем, ако поискахме да се отдалечим.

После дойдоха, яздейки, двамата „Ентърз“. Тогава се пристъпи отново към съвещанието. Вождовете се изкачиха пак на Амвона. Заговориха, но не високо, така че долавяхме гласовете им като приглушено мутолевене — вероятно заради двамата бели, които се канеха да използват, без да им гласуват доверие. Когато се споразумяха с каква мисия да ги натоварят, те ги допуснаха до Амвона и Киктахан Шонка ги запита със своя, както вече бе споменато, не особено почтителен тон:

— Помните ли все още добре какво говорих с вас?

— Много добре — отговори Себюлън, който изглежда щеше да държи занапред думата.

— И все още сте готови още днес да изпълните условията, уговорени между вас и нас?

— Да, още днес.

— В такъв случай се добавя една нова задача за вас, а именно да ни докарате в ръцете Олд Шетърхенд и неговата скуав. Готови ли сте да го сторите?

— Само ако бъде възнаградена.

— Тя ще бъде възнаградена!

— Какво ще платите за нея и него?

— Много, твърде много! Но днес още не му е времето да се говори за тая награда. Ако ние самите го заловим, няма да ви платим естествено нищо. Ние ще останем тук още три пълни дни и ще следим. Дойде ли, няма начин да ни се изплъзне; ще го заловим. При това положение вие не получавате нищо. Но тъй като той е напуснал Тринидад още преди вас, ние сме убедени, че е променил плана си и изобщо не е яздил към Девълз палпит. По-скоро се е натъкнал при езерото Кануби на нашите скуав, които са пощурели от възторг по него и Винету, и на стария мъж се е харесало да бъде превъзнасян и обожаван. Той е потеглил с тях.

— Това е възможно, напълно възможно — каза Себюлън бързо. — Ние видяхме и няколко мъжки следи.

— Това стига! Той е бил. И сега ви предстои да се борите за наградата, определена от нас за залавянето му. За щастие ние знаем следващата цел, към която яздят сега жените. Тя е именно Тавунтситс паявх. Известна ли ви е?

— Не.

— Моят прочут брат Тусага Сарич я знае много добре и веднага ще ви опише пътя дотам.

Аз също никога не бях слушал за някаква Тавунтситс паявх, така че много внимавах да не пропусна никоя дума. Върховният вожд започна описанието на водещия дотам път. Той беше при това много обстоятелствен и човек може да си представи моята изненада и радостта ми, когато в заключение разбрах, че тази Тавунтситс паявх не е никоя друга планина, освен Нъгит Тсил, която бе и наша цел! Братята Ентърз нахвърляха няколко бележки в бележниците си, после Киктахан Шонка продължи:

— Вие ще яздите значи натам, за да се закачите за Олд Шетърхенд и да не го изпускате повече. Вярвате ли, че ще съумеете да се справите?

— Съвсем определено! Но как да ви го доведем? Кога и къде? И ще ни последва ли доброволно?

— Той ще го стори. Познато ли ви е името Виконтемини?

— Не.

— Оттук ние ще потеглим нататък, за да се обединим с команчите и кайовите срещу апачите. Ама вие не бива да го издавате, а ще му кажете само, че сте узнали за събирането там на кайовите и команчите. Неговото неимоверно и неутолимо любопитство ще го изкуши да язди натам, за да се промъкне скришом и ни подслуша. И тогава ние ще го заловим.

— А нашето възнаграждение?

— Ще го уговорим, когато ни известите за приближаването му.

— А ако не се споразумеем?

— Тогава ще е необходимо само да го предупредите й ние ще го изтървем!

— Защо не ни кажете още днес каква ще е цената?

— Защото днес още въобще не знаем с какво ще можем по-късно да ви я платим — дали в животни, нъгитс, или със стоки, оръжия и вещи — зависи от плячката, която ще спечелим.

— Вярваме ви.

— В такъв случай сега сте свободни и можете да вървите. Съветваме ви да не пропускате нито час, за да настигнете Олд Шетърхенд възможно по-скоро. Колкото по-бързо и съвестно действате, толкова по-сигурен ще е успехът и толкова по-голямо възнаграждението.

Те слязоха от Амвона и се запътиха към конете си. През цялото време Хариман Ф. Ентърз не беше казал и една дума. Вождовете гледаха смълчано как двамата се отдалечават яздешком. После върховният вожд на юта каза само тази дума:

— Негодяи!

— Мерзавци! — прибави Киктахан Шонка. — Те не са достойни и за заплюване! Да не би брат ми да мисли, че за своето предателство те ще получат нещо по-ценно от стрък трева или отскубнато птиче перо?

— И това ще е цялата голяма сделка, която се канят да направят с вас и нас… ? — попита Тусага Сарич.

— Тя няма да им донесе и чифт пера — изхихика старият сиу. — Те плащат цената, а ние си задържаме каквото имаме. Съгласен ли е моят червен брат?

— Да. Брат ми е много умен!

— Pshaw! Не се иска кой знае колко ум да измамиш един бледолик!

— Но предателите ще искат да сдържим обещанията си и да им изплатим наградата.

— Няма да го сторят. Който вече не е сред живите, не може да поставя искания. Съгласен ли е и с това моят червен брат?

— Да.

— И другите също?

— Да, да, да, да! — извика се от кръга. Е, аз не можах да се сдържа и извиках със силен глас точно същата дума:

— Сичепи — негодяи!

Последва дълбока тишина. Сетне чух:

— Уф, уф… уф, уф! Кой беше това? Кой беше? Откъде дойде?

Поднесох бинокъла до очите и видях, че въртят глави на всички страни и се оглеждат.

— Шикшиче-лахгча — мерзавци! — добавих също така високо.

Отново дълбока тишина. Но видях, че се надигнаха един след друг от местата си. Дори безкрайно дългият Киктахан Шонка се изправи.

— Вие също не сте достойни за заплюване! — продължих аз. Нова дълбока тишина. После чухме стария дълъг сиус да казва нервно с половин глас:

— Уф, уф! Това не е човек!

— Не е човек! — пригласи Тусага Сарич.

— Знае ли моят червен брат какво може да се прочете в старите вампуми за Амвона на Дявола, на който се намираме?

— Да.

— Че тук Добрия дух слуша всичко, което Злия дух говори?

— Да.

— И го наказва за това?

— Даже много строго! Най-вече със смърт!

— Дали той говореше сега, Добрия дух? Какво да правим? Аз не оставам тук!

— Аз също!

— Дим да ви няма! — заповядах им аз. — Махайте се, изчезвайте!

Веднага подейства. Всички затърчаха и се юрнаха надолу по стъпалата. Само Киктахан Шонка не можа да го стори. А пък тъкмо той береше най-голям страх.

— Помогнете ми, помогнете! — зарева. — Искам да сляза, и аз, и аз!

Но вождовете бяха прекалено бързи. Не му помогнаха. Трябваше да отидат неколцина други и да свалят върховния си вожд. При това той изгуби скалповата си перука, ала хич и не обърна внимание. Тя трябваше да бъде носена зад него, докато стигна коня си. Там той я нахлупи и даде заповед за незабавно потегляне и напускане на Девълз палпит, чийто престиж вероятно бе нараснал по такъв начин, че те сега го считаха за десеторно по-свещен, отколкото по-рано. Единствената им грижа в момента бе да си плюят час по-скоро на петите. Отказаха се даже да чакат и заловят Олд Шетърхенд. Постовете и пазачите бяха отзовани, а после всичките осемдесет човека препуснаха в индианска нишка, както бяха дошли.

Докато гледахме след тях, около устните на Младия орел заигра весела усмивка и, мисля, аз също не се разплаках.

— Тази победа ме радва повече — каза той, — отколкото ако се бяхме били с тях и ги бяхме избили до един. Това е победа на науката, а не на кървавата томаховка.

— На теб известен ли ти е този дял от науката? — попитах го.

— Да. Трябваше да се запозная с него. Акустиката е част от теорията за въздуха. Аз отидох при бледоликите, за да изуча аеростатиката и аеронавтиката. Зная, че още древните асирийци, вавилонци и египтяни са познавали тайната да слушат на някоя точка съвсем ясно какво се говори на друга, отдалечена от нея. И съм толкова радостен и горд да узная днес, че дедите на настоящата червена раса не са стояли по назад в тези знания от онези народи. Наш дълг е да призовем всичко, което сме изгубили оттогава, в пробуждащата се душа на нашата нация. Ние се молим на Великия, добър Маниту да ни дари със сила и радост за това важно и красиво дело!

Когато и последният от осемдесетте индианци беше изчезнал, напуснахме подслушвателния си пост. Но не се върнахме веднага горе, а отидохме по-напред, до онази част на котловината, където бяха индсманите, и обходихме мястото, за да видим дали няма да извлечем нещо полезно от дирите им. Нямаше нищо. Но когато се качих накрая на палпита, където бяха седели вождовете, видях на едно от стъпалата, съвсем в ъгъла, да се търкаля някакъв предмет, който несъмнено не се бе намирал тук преди идването на индианците, иначе положително щеше да ми се набие на очи. Вдигнах го и го разгледах. Бяха две малки кучешки лапички — не само възглавничките с ноктите, а целите, — гладко срязани и много грижливо съшити с еленови сухожилия, така че представляваха нещо като двойна ръчичка, чиито пръсти сочеха в противоположни посоки. Показах я на Младия орел.

— Медицина! — възкликна той.

— Много вероятно!… Но чия медицина? — попитах.

— На Киктахан Шонка!

— Да се надяваме! Но как е могъл да я изгуби? Нали обикновено медицината се носи в затворена медицинска торбичка! Това са кучешки крака, не от лисица или вълк, а вождът на сиусите се казва Бдящото куче. Следователно аз не се съмнявам, че той е, който ги е изгубил. Но как е било възможно това да се случи? Мой млади, червени братко, погледни ги!

Дадох му ги. Той ги огледа много внимателно, върна ми ги после и отговори:

— Тази медицина не е била пъхната в медицинска торбичка, а пришита към пояса. Прободите се виждат много ясно. Тя се е откъснала, когато са дърпали вожда с ласата по стъпалата, или когато са му помагали да слезе. Тази находка е извънредно важна!

— Действително, но и опасна. Ако Киктахан Шонка забележи загубата скоро, непременно ще се върне да я търси. Забележи ли я по-късно, няма да знае наистина къде точно е изгубил медицината — дали тук, или после по път, ала ние в никой случай не бива да се заседяваме по тия места.

Прибрах грижливо амулета. После напуснахме терена и се заизкачвахме към нашия лагер. Явно сме били внимателно наблюдавани оттам, защото Паперман знаеше, че идваме. Беше ни довел конете, та да не се налага да газим из водите на езерото.

— Бързо си заминаха, страшно бързо! — каза той. — Ще се върнат ли пак?

— Не, да се надяваме, не — отговорих.

— Странно! В други случаи обикновено се съвещават с дни! Защо се разкараха толкова бързо? И подслушахте ли нещо?

— Почакайте малко, докато стигнем при жена ми! Тя ще иска да знае същото!

Това беше много вярно. Тя се взираше толкова напрегнато в нас, докато отивахме, че сърце не ми даде макар и миг да я оставя да чака, а се провикнах насреща й:

— Успяхме! Всичко успя!

— Наистина ли… вярно ли? — попита. — Тогава слизай, сядай и разказвай!

Тя самата вече се настаняваше на земята и потупа с длан мястото до себе си, където аз като примерен съпруг бях длъжен незабавно да се наместя. Подчиних се на повелята и дадох знак на Младия орел да се изкачи до зъберите и застане там на стража, та в случай че Киктахан Шонка се върнеше, да бъда веднага уведомен. Направих доклада си възможно по-сбит. Когато приключих, Херцле скочи по нейния енергичен, решителен начин и извика:

— Значи, да опаковаме, да се стягаме за път! Трябва да тръгнем още на минутата!

И вече посягаше към готварското гърне и мелничката за кафе. Аз обаче останах да си седя и запитах:

— Накъде?

— След двамата Ентърз!

— Сама?

— Сама?… Аз?… Как тъй?

— Да, ако искаш да тръгваш, ще трябва именно сама да го сториш! Защото аз оставам тук.

— Какво друго имаш да вършиш тук?

— Нищо.

— И искаш да останеш? — Беше удивена. После се обърна към Паперман: — Нищо! И все пак иска да остане! Разбирате ли я тая работа, мистър Паперман?

— Поне още не съвсем — отговори онзи. — Но щом възнамерява да чака, значи си има някакви основания, срещу които навярно нищо не може да се направи!

— Основания? Хм! Такива той винаги има! Поне аз не съм го виждала още без някакво основание!

— Чинеха ли те нещо, или не ги биваше за нищо? — попита старият.

— Хм! Почти всякога бяха уважителни!

— Ето на! Сядайте в името Божие и имайте доверие в този мъж! Той знае какво иска. Засега оставаме все още тук.

— До кога?

— Вероятно до утре сутринта.

— Вярно ли? — попита ме тя.

— Да — кимнах.

— Значи искаш да оставиш двамата Ентърз да си вървят?

— Най-малкото за днес, но не за по-дълго. Та нали ми е известен пътят им! Или желаеш да ги настигнем още днес и да се мъкнем после съвсем безполезно с тях? Е, да, ние се нуждаем от тях; в известни неща те ще бъдат за нас извори, от които ще черпим информация. Но въпреки това не считам за нужно ден и нощ да ги имаме до себе си. Поне на мен това би ми било досадно.

— На мен също. Прав си.

— Хубаво! Та, ще потеглим едва утре заран. Свободни сме да ги настигнем по всяко време.

Тук тя бе съгласна. Нямаше нужда да се пресилваме от бързане. Можехме преспокойно да се подготвим за предстоящата езда. От индианците никой не се върна. Бдящото куче следователно още не беше забелязал загубата. Колко голяма беше тази загуба, ще съумее да прецени само онзи, който е запознат с произхода, смисъла и ценността на една индианска „медицина“. Бъдещето щеше да покаже по какъв начин повлия на стария Киктахан Шонка изгубването на двете кучешки лапички…