Наследниците на Винету

1. Тателах Сатах

Беше приблизително седмица по-късно. Последната нощ лагерувахме край долното течение на Клеки Толи и в ранното утро сега яздехме нагоре по брега й. Клеки Толи е апаческа дума. Тя означава Бялата река. Тази река има значителен пад. Спуска се в безброй каскади от Маунт Винету. Бялата пяна на каскадите й е дала името, коритото й е дълбоко врязано. Затова бреговете й са високи и стръмни, обрасли горе с гора, а долу — с храсталак. Там, където излиза от могъщия масив на Маунт Винету, тя образува няколко водопада, които придават внушителен изглед на своята околност.

Бяхме четирима души — Херцле, Младия орел, Паперман и аз. При Тъмната вода не бяхме видели двамата Ентърз, толкова повече че нямаше никаква особена причина да предизвикаме една такава среща. Че някъде и някога ще ги срещнем пак, това се разбираше от само себе си. На сутринта след съвещанието в Домът на смъртта Како Ото бе дошла да ни уведоми, че в лагера на червенокожите не се е случило нищо съществено. Тя не ни попита какво сме подслушали, ето защо и ние не отворихме дума по въпроса, за да не я доведем до конфликт с племенните й задължения. Преди всичко трябваше да остане в тайна от нея фактът, че сме встъпили в притежание на амулетите. Колкото по-малко народ знаеше за това, толкова по-добре беше за нас. Когато й съобщихме решението си да продължим незабавно ездата, тази бърза раздяла й причини болка. Тя на драго сърце би ни придружила, ала осъзнаваше, че така по-скоро щеше да ни обремени, отколкото улесни, и че ще ни е от по-голяма полза, ако остане при кайовите. Но бе уговорено на всяка цена да се видим на Маунт Винету.

Сега бяхме приближили тази планина, макар още да не я виждахме — заради дълбокото речно корито, по което яздехме. От Тъмната вода за Маунт Винету имаше друг, по-удобен път, ала ние го бяхме избегнали, допускайки, че при сегашните обстоятелства той ще е по-оживен, отколкото ни се искаше. Желанието ни бе да отбягваме ненужни срещи, като най за предпочитане беше да се появим там от невиделица, без преди туй да сме били видени и обърнали някому внимание. Ето защо дойдохме от не кой знае колко удобна за пътуване страна, принуждавайки се сега все пак да свърнем към Клеки Толи, за да не минем край целта. Че по този начин попаднахме на един много оживен път, забелязахме по следите от човешки крака и конски копита, които ни се набиха на очи. И скоро на едно място, край което трябваше да минем, видяхме неколцина индианци, наклякали между храстите. Конете им пасяха край водата. Не бяха изрисувани и въоръжени само с копия, ала въпреки това веднага ги разпознах като команчи похоним. При появата ни те се изправиха от клекналото си положение и се загледаха в нас. Представляваха пост, поставен да контролира всички, които искаха да минат от тук. Младия орел яздеше начело и на минаване край тях безмълвно поздрави. Него те пропуснаха, ала нас спряха.

— Накъде искат да отидат моите братя? — попита най-възрастният от тях.

— Към Маунт Винету — отговорих аз.

— Какво се каните да правите там?

— Да се срещнем с Олд Шуърхенд.

— Днес той не е там.

— И с Апаначка, вождът на похоним команчите.

— Той също не е там. Двамата заминаха заедно на коне.

— В такъв случай ще ги чакаме горе, докато се върнат.

— Това е невъзможно. Сега никой бледолик няма право да отива на Маунт Винету.

— Кой го забрани?

— Комитетът.

— Кому принадлежи Маунт Винету? Да не би на комитета?

— Не — отговори той смутено.

— Тогава тоя комитет не може нищо да заповядва и забранява!

Смуших коня си да продължи. Оня улови юздите и каза:

— Длъжен съм да ви спра. Не бива да ви пускам. Ще трябва да заобиколите.

— Опитай!

При тези думи вдигнах коня на задните крака и отръсках онзи. Другите трима понечиха да задържат Паперман и Херцле. Моят кон направи един скок сред тях и ги разпръсна. Паперман се провикна ухилен:

— Мен да отпратят! Макш Паперман да задържат! Да е преживял някой някога такова нещо? Който се осмели да ме докосне, ще го пробода на място!

Той накара мулето си да направи няколко скока към мястото, където бяха забучени в земята четирите копия. В следващия миг бях там и аз. Две бързи посягания и копията се намериха в ръцете ни. Той хвана едното през кожената примка и наведе другото за удар. Аз сторих същото.

— Така! — ухили се той. — Който не иска да бъде намушкан, да се махне от пътя! Напред!

Продължихме да яздим.

Команчите бяха млади хора. Най-възрастният от тях навярно нямаше и тридесет години. Те следователно не произхождаха от военните времена. От забъркване не знаеха какво да правят. Метнаха се на конете и поеха след нас. Помолиха ни да им върнем копията и да не яздим нататък, а да изчакаме, докато доложат за нас. После сме щели да узнаем дали бива да продължим пътя си, или не. Тъй като нямахме намерение да ги посрамваме пред техните другари, върнахме им копията, ала не прекъснахме пътя си. Те не посмяха повече да ни попречат, а яздеха след нас, защото, както изглежда, не биваше да ни оставят без надзор.

След приблизително час стигнахме до втори пост, който също се състоеше от четири души. И те направиха опит да ни спрат. Първите четирима сега се почувстваха по-силни отпреди. Тогава аз слязох от коня, отправих се към мулето, което носеше куфара ми, отворих го, извадих двата револвера и муниции, запънах ги, отидох двадесет и пет крачки настрани, прицелих се и дадох в бърза последователност осем изстрела. Всеки от команчите получи тласък в ръката, с която държеше копието си. Бях пробил и осемте. Заредих отново, върнах се при коня си, качих се и рекох:

— Сега се мерих само по копията. От тоя момент обаче ще се целя по хората. Отбележете си го!

Продължихме да яздим. Те останаха за късо време, говорейки тихо помежду си, после тръгнаха подир нас — и осмината, без обаче да дръзнат да приближат повече, отколкото желаехме.

След един час стигнахме следващия пост, който също така се състоеше от четири човека, носещи само копия. И те поискаха да ни застанат на пътя, ала виждайки придружителите ни, се отместиха встрани, пропуснаха ни и се присъединиха към яздещите след нас осем техни съплеменници. Това достави удоволствие на Херцле.

— Сега са точно една дузина! — рече тя. — А ние сме само трима мъже и една жена! Това ли са онези дръзки млади "червенокожи", за които се чете и разказва? Това ли са онези команчи, описвани като най-неустрашими от всички индианци?

— Не се бъркай — отговорих аз. — Те са млади, неопитни. Да имаха шепа опит, щеше да видиш, че те по нищо не отстъпват на своите бащи. Ние просто ги слисахме, това е всичко!

Сега имахме да яздим час и половина до следващия пост. Тук се виждаше една просторна хижа от недялани дървета, край която бяха наслагани за кресла многобройни пънове. Тук хората бяха повече от четирима. Преброих десет — осем индианци и двама бели. Конете бяха със същия брой. За двамата бели червенокожите, види се, не бяха достатъчно знатни. Те бяха седнали настрани от тях. Закусваха от чантите на седлата и пиеха бренди. Шишето стоеше между тях. Видяхме това отдалеч. Стигайки по-близо, осъзнахме заблудата си — двамата не бяха бели, а индианец и метис, но облечени като бели, докато команчите бяха с носията на своето племе. И тези двама даже не ни бяха чужди, а познати; много добри познати. Метисът бе именно господин Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър, а чистокръвният индианец ни се бе представил като мистър Ивнинг, агент по всичко. Край тях се търкаляха пушкалата им и няколко застреляни птици. Явно се намираха на някое ловно парти.

Като ни познаха, двамата скочиха на крака.

— Хей, хей! — провикна се Пейпър. — Та това е оня противен мистър Бъртън с неговия син бой! Затуй значи премина като хала Младия орел! Тъкми се да ги вкара нелегално! Задръжте ги! Те не бива да продължат! Хванете ги! Арестувайте ги!

Подканата бе отправена към индианците. Мистър Ивнинг прибави предупредително:

— Но внимавайте! Брутални хора! Тоя мистър Бъртън е свикнал веднага да налита на бой!

Ние не обърнахме внимание на виковете, а насочихме конете към водата и слязохме да ги напоим. Време им беше. Докато вършехме това, дванайсетимата ни досегашни придружители докладваха за нас. Не чухме наистина какво казаха, ала много добре можехме да си представим, че не се разсипваха в похвали и възхвали.

— Тоя Пейпър дали няма да е толкова загубен да се залови отново с теб? — рече Херцле угрижено.

— Най-вероятно ще го стори! — отговорих аз. — Типове от тоя сой не поумняват от един път!

— Пак ли ще го удряш?

— Не.

— Слава Богу! Не ми е приятно да гледам подобни сцени!

— Тук мястото е друго. Тук човек и другояче може да се защити.

Едва го бях изрекъл и споменатият се закандилка насам, изперчи се точно пред мен и произнесе:

— Днес ще си уредим сметките с вас, мистър Бъртън. Вие сте мой пленник!

Не отговорих.

— Чухте ли? — запита оня. — Да имаше тук белезници, щях да наредя да ви ги надянат. Защото такива никакъвци…

— Никакъвци? — пресякох го рязко.

— Да, да, никакъвци! Защото само един никаквец…

Не успя да довърши започнатото изречение, понеже го пипнах с две ръце над хълбоците, пристъпих съвсем до водата и го запратих колкото надалеч можех в доста дълбоката тук река.

— Помощ, помощ! — изрева той още във въздуха. После потъна, ала скоро-скоро се появи отново на бял свят и заджапа като куче, носен от буйното течение.

— Помощ, помощ! — продължи да кряска.

— Извадете го! Извадете го! — развика се Уилям Ивнинг, агентът по всичко. — Не го оставяйте да се удави, не го оставяйте да се удави!

Двама индианци побързаха да последват носещия се във водата човек и да го измъкнат на брега с помощта на копията си. А аз се запътих към агента, усмихнах му се също така любезно, както той ми се бе усмихвал на Нъгит Тсил, направих — точно, както той там — един още по-любезен поклон и заговорих със собствените му тамошни думи:

— Ние дойдохме на това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.

Той опули очи.

— Нали ме разбрахте? — попитах го точно, както той ме бе запитал.

И тогава му просветля. Спомни си сцената и предусети, че възнамерявам да обърна пиката.

— Естествено — отвърна. — Беше достатъчно ясно все пак.

— Е?

— Желаете да се отдалечим?

— Да.

— Кога?

— Веднага! В противен случай ще ви подпомогна!

— Тръгваме, тръгваме! — побърза да увери агентът по всичко. — Ей къде водят мистър Пейпър. Да се надяваме, че уплахата не му е отнела силите да се качи на коня!

— Ако случаят е такъв, на драго сърце съм готов да го направя отново силен. Кому принадлежи шапката, окачена там на клона?

— На мистър Пейпър.

— Отлично!

Индианците бяха измъкнали господин Окихтшинча от реката. От него се стичаше вода. Изглежда му бе достатъчно. Той се разбърза да влезе в блокхауса. Още не беше го достигнал, аз вдигнах револвера и се прицелих в шапката. Улучих. Пейпър така се сепна от изстрела, че спря. Аз посочих пробитото покривало за глава и рекох:

— Това бе шапката! Сега иде на ред човекът, който се канеше да ме арестува! Давам на мистър Антоний Пейпър само пет минути време. Не се ли е разкарал после, ще се сдобие с втора дупка, не в шапката, а в главата. Farewell, мистър Ивнинг! Надявам се и вие да си дигнете така скоростно чукалата!

Тогава Паперман също вдигна револвера си и ми викна:

— Значи пет минути, не повече! После аз единия, вие другия!

Господин Окихтшинча грабна бързо шапката си, нахлупи я и затърча към коня си. Агентът по всичко напъха обратно по кобурите на седлото всичко, каквото беше измъкнал, включително шишето бренди. Събра чевръсто двете пушки, защото Антоний Пейпър от страх беше забравил своята, и още преди да са изтекли петте минути, двамата вече препускаха с най-голяма бързина, без да се оглеждат назад.

Нищо не се харесва повече на индианеца от куража и решителността. Нашето държане бе вдъхнало почит на команчите. Най-възрастният от тях пристъпи към нас и попита:

— Познават ли моите бели братя, както ми бе казано, Олд Шуърхенд?

— Да — отговорих.

— И също Апаначка, нашия вожд?

— И него. Познавам дори Янг Шуърхенд и Янг Апананка. Двамата бащи и двамата синове ме наричат свой приятел.

— Казаха ли ти те какво има да става тук?

— Да. Те ми писаха писма. Помолиха ме да дойда на Маунт Винету.

— Имаш ли писмата у себе си?

— Да.

— Моля те да ми ги покажеш, за да ги прочета!

— На драго сърце, на драго сърце!

Трябваше наново да отварям наистина куфара, ала не се поколебах да го сторя. Херцле тръгна да ми помогне. Има мигове, в които тя обича да си прави шеги, и човек тогава много трябва да внимава. Такъв един миг беше и сегашният. Тя отвори не моя, а своя куфар, извади четири уредени хотелски сметки от Лайпциг, Бремерхафен, Ню Йорк и Олбъни, подаде ги на команча и каза:

— Ето! От двамата бащи и двамата синове!

Той направи с ръка знак на дълбоко уважение и посегна към хартиите. Заоглежда ги много обстойно. Същевременно лицето му възприемаше все повече и повече израза, наричан "физиономия на познавач". Той се обърна към хората си и потвърди, вдигайки поотделно всяка от сметките:

— Отговаря, истина е! Ето писмото от Олд Шуърхенд и това от Янг Шуърхенд, ето го на Апаначка и другото на Янг Апаначка. На всичките писма пише, че тези бледолики са приятели, и трябва да отидат на Маунт Винету!

Неговите другари вероятно много добре знаеха в какви изкуства се разпростират способностите му и в какви не, защото един от тях запита:

— Че ти можеш ли да четеш?

— Не — отговори той, — но го виждам. Хоуг!

Той подаде "писмата" на питащия. Оня ги огледа също така обстойно и викна после, предавайки ги по-нататък:

— Аз също го виждам. Хоуг!

Така квитанциите тръгнаха от ръка на ръка. Всеки един добавяше решително: "Аз също го виждам. Хоуг!" и накрая си ги получихме обратно, при което ковачът на нашата съдба отсече:

— Моите бели братя и тяхната скуав следователно имат право да продължат несмущавано да си яздят. Воините на похоним команчите трябва да се подчиняват преди всичко на своите вождове и после на комитета!

Ние пъхнахме сметките отново в куфара. Херцле подаде ръка на храбрия експерт-графолог за сбогом и заговори:

— Моят червен брат е не само умен и разсъдлив, но го бива много и в тълкуването на нашите тотеми и вампуми. Той има много добро сърце. Аз му благодаря и винаги ще си спомням с удоволствие за него.

На оня това му дойде направо много. Беше кажи-речи като окаменял. Очите му просияха. Той стисна здраво ръката й, сякаш се канеше никога вече да не я върне, и изрече накрая на пресекулки:

— Словата на моята бяла сестра са звънки, както са сияйни лъчите на слънцето. Аз й благодаря! Надявам се ние пак да я видим!

Ние също му подадохме ръка и продължихме после ездата.

Жена ми предполагаше, че избързалият пред нас Млад орел ще спре на някое място да ни изчака. Аз обаче бях на друго мнение. Той се бе отделил от нас, за да не ни притеснява при очакващите ни интересни сцени. Искаше да предостави възможност на тези, които стояха вътрешно срещу нас, да се изложат и за да го постигне не биваше да е при нас. Аз следователно бях убеден, че ще го видим едва на местоназначението.

Минахме край още няколко караулни станции. Намиращите се там индианци не ни спираха. Отбиваха се от пътя ни. Мнителните погледи, които при това ни мятаха, ясно говореха, че дадената им инструкция едва ли бе приятелска за нас. Предполагах, че благодарение на мистър Окихтшинча ни предстои посрещане, на което нямахме никаква причина да се радваме.

Съществуваха признаци, че наближаваме нашата цел. При някои завои на реката се появяваше един своеобразен планински колос, който, колкото повече напредвахме, толкова по-високо и по-високо се извисяваше и далеч надрастваше всички останали възвишения, между които реката е била принудена да си проправя път. В заключение мярнахме край пътя си една палатка, скоро друга, после още една и още една. Те се увеличаваха. Все повече се сгъстяваха. Създаваше се впечатление, че яздим по най-крайната улица на някой разпрострял се надалеч лагерен град към неговия център. Пред тези палатки седяха индианки, които ни оглеждаха любопитно и с необикновен интерес. Личеше, че са осведомени за нашето идване. Деца нямаше. Не им бе позволено да ги водят със себе си на Маунт Винету. Мъже също не се мяркаха. Те бяха избързали вече пред нас, за да присъстват на сцената, която ни очакваше.

Сега долината на реката започна бързо да се разширява, додето бреговите височини отстъпиха по такъв начин на двете страни, че можехме да обхванем лежащото пред нас плато с един-единствен поглед. Въздействието на гледката бе толкова голямо, че ние с едновременно дръпване спряхме конете и мулетата.

— Великолепно! Грандиозно! — възкликнах аз.

— Боже мой, колко красиво, колко красиво! — обади се Херцле. — Нима наистина има такива неща по земята? И старият Паперман присъедини мнението си:

— Подобно място никога не съм виждал, никога, никога!

Представете си една гигантска, извисяваща се далеч над хиляда метра исполинска катедрала, пред която се разстила един също така огромен, открит площад, разделен от няколко редици стъпала на горна и долна половина. Катедралата се издига в западната страна на този площад и постепенно преминава в безброй други кули, които изтъняват в перспектива и се губят в тайнственото синьо-сиво на запада. От другите три страни площадът е така обточен от по-ниски планини, че остава една-единствена празнота, а именно речната долина на изток, по която се бяхме изкачили. Тази исполинска катедрала е Маунт Винету. Нейната основна кула се въздига високо над облаците като една от най-дръзките природни форми на импровизирана готика. Нейните назъбени върхове, състоящи се от голи скали, израстват от искрящата зеленина на покривите от планински пасища. Между тези зъбери блести с белотата си сняг, целуван от слънцето безспир, додето, разкиснат от любов, се превръщаше във воден прах и струи и скачаше после от камък на камък, от клисура към клисура в дълбините. Там, където кулата се разширява в същинската постройка на катедралата, тази вода се събира и образува със стичащите се буйно от съседните планини потопи езеро, от двете страни на което се срива по един отвесен, може би над шестдесет метров водопад, които протичат после — единият на север, другият на юг, за да обгърнат платото, сиреч катедралния площад и се съединят на изток в реката Клеки Толи, край която яздехме днес нагоре. Високо горе под зелената рогозка на исполинската кула започва първата рехава, но ставаща после все по-тъмна и гъста гора, като обкръжава тайнствено езерото и се спуска после към катедралата, додето достигне открития площад и превърната сетне в гъсталак, преминава в тучната прерия на равнината. Това езеро се нарича Натовапаапу. В източната част на гъсто обраслата катедрала се намира порталът — една широко отворена планинска долина, по която се изкачвате до високия, издължен хребет на същинския масив и до Езерото на тайнството. Над този портал се извисява съседната на Маунт Винету кула, която наистина не е толкова висока и могъща като главната кула, но в Тирол например би минала за един доломитов шпил от първа величина. Тя също е обрасла с гъста гора. От тъмната зеленина на елите и смърчовете се възкачват по-светлите високопланински пасища. На половината височина се вижда една древноиндианска стражница, от която можете да обгърнете с поглед цялата равнина и горните извивки на реката. А няколко фута по-надолу планината и гората отстъпват, за да образуват едно далеч издаващо се плато, на което се разпростира към двете страни — подобно на някоя непревземаема крепост — една дълга редица от постройки, чиято възраст съвсем определено достига по-назад и от толтекските и ацтекски времена и сочи за онова далечно минало, чиито останки днес са толкова редки. Там горе живееше Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. До него се стигаше по предната част на долината и после нагоре по една странична долина. На никого не бе позволено да стъпва на този път без специалното негово разрешение.

Основната кула на гигантската катедрала е същинската Маунт Винету, но съседната е Планината на медицината. И тя е тази, за която се говори, че "Младия орел" ще прелети три пъти около нея, за да върне на червения мъж изгубените медицини.

Планинската прерия пред Маунт Винету беше толкова голяма, че дължината й възлизаше на почти цял час езда. Тя не бе пуста, а заета от колиби и палатки, които в своята целокупност образуваха цял един град. И понеже едната половина на равнината лежеше по-високо от другата, градът се делеше на горен и долен. Това само според положението. Дали и в друго отношение цареше разлика между двата, не се разбра от късото време, за което погледнахме към тях. Долният град беше по-нагъсто застроен от Горния. Последният се състоеше само от палатки; в първия имаше и по-малки хижи от дървесни стволове, и просторни дървени постройки, чиято цел не разбрахме веднага. Няколко от тях изглежда бяха лагерни домове. Други имаха вид на хотели и страноприемници. Може би бяха и сгради за събрания. Пред палатките бяха забодени копията на техните притежатели. Между тях пасяха конете. Горяха многобройни огньове, на които се пържеше и печеше, защото беше малко след времето за обяд. Навсякъде цареше пъстро оживление. Не се виждаше нито един бял, само червенокожи. Повечето от тях носеха индианско облекло. Едно обширно пространство бе трасирано с колчета за спортни игри и езда, друго за съвещания и разни обществени дейности. На последното видях двайсетина места за сядане — по-високи от равната земя. Вероятно за комитета и други изтъкнати персони. Тъкмо там сега се бе насъбрала една тълпа, чието цяло внимание изглежда бяхме ангажирали, защото още с появата ни започнаха да сочат към нас и да говорят шумно.

Точно пред нас прехвърляше реката един древен, каменен мост от онзи тип, по който трябва да се изкачиш отсам и да се спуснеш отново от другата страна. Подобни мостове са много подходящи за отбрана на съответните места за преминаване на реката. Тази позиция следователно още в прастари времена е била считана от географска и стратегическа гледна точка като много важна. От другата страна на реката стоеше един пеши отряд индианци. Те гледаха към нас, като че ни чакаха. Ние обаче не бързахме. Наслаждавахме се на грандиозната, несравнима планинска панорама и на извънредно интересния живот, който на фона на колосалните измерения изглеждаше незначителен и ефимерен. Дали хората от по-раншните хилядолетия са били по-големи от сегашните? Във всеки случай мястото тук наистина бе за енакски синове, яздещи коне с големината на слон, и властелини, чиито тронове досягат облаците. Слънцето висеше високо, почти отвесно над нас. То хвърляше малки сценки край нозете ни. Осветяваше всяка чупка, всяка пукнатина и пролука. На небето нямаше никакво облаче, не се чувстваше никакъв полъх. Земята тук бе така значителна, така извисена, така масивна, здравословна! Някакъв дъх на сила и воля възрадваше очите и сърцето. Тук горе бе истинското място за нови, добри и благодатни човешки идеи!

Подкарахме конете — нагоре по моста и после надолу. Отвъд начаса бяхме обградени от червенокожите. Да, нас бяха чакали. Натоварени бяха да ни арестуват. Всеки от тях носеше червена лента на ръката; те представляваха, както после научихме, полицията по реда на комитета. Когато бяхме взети между тях, предводителят им запита на английски:

— Вие ли сте бледоликите, хвърлили нашия мистър Антоний Пейпър във водата?

— Да, ние сме — отвърна Паперман развеселен.

— Тогава ще бъдете наказани!

— От кого?

— От комитета!

— Pshaw! И къде е тоя фамозен комитет?

— Там отсреща!

Той посочи към плаца за съвещания.

— Върви в такъв случай отсреща и кажи, че идваме веднага! Такива личности човек трябва по-отблизичко да огледа!

— Ние правим каквото на нас е угодно! Няма да вървим напред, а ще идем с вас! Ние ви арестуваме и ще ви заведем там!

— Вие, нас? — засмя се нашият човек. — Ха опитайте, де!

Той накара мулето си да опише един кръг и ние последвахме примера му. Червенокожите полетяха един през друг; неколцина бяха съборени на земята. Ние обаче препуснахме директно към мястото насреща. Те се втурнаха с крясъци след нас. С пристигането си там се врязахме в човешкия куп, разпиляхме го и скочихме после от седлата.

— Това място е добро — рекох аз, — оставаме тук. Сваляйте багажа!

— Охо! — провикна се тогава един глас зад мен. — Та тоя си я кара, сякаш не е пленник, а дошъл само да заповяда!

Обърнах се към него. Беше господин Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър. До него стоеше Уилям Ивнинг, агентът по всичко.

— Пленник? — попитах, тръгвайки към тях с протегнати ръце.

Те на бърза ръка изчезнаха зад другите. Местата им тутакси се заеха от Саймън Бел и Едуард Самър, двамата професори. Първият направи едно властно движение и заговори:

— Обратно! Моля да не разбирате накриво отношенията помежду ни! Вие сте арестувани!

— От кого?

— От нас! Вие още на Нъгит Тсил чухте, че вашето присъствие ни пречи. Положението днес е същото!

— Я гледай, наистина ли?

— Да, наистина!

— Хмм! Хич да не го повярваш!

— Вярвайте каквото си щете, но важи каквото аз казвам — вие сте арестувани!

— Това да не би пък да значи, че сме арестувани и задържани от вас?

— Действително. Това значи!

— Излиза, че когато някой ви пречи, вие го арестувате, задържате! Странно! Този начин на логика едва ли би могъл да се очаква от един професор по философия!

Оня ми се сопна:

— Мълчете! Ние не ви арестуваме, защото вашето присъствие не ни е приятно, а защото сте дръзнали да посегнете на член на нашия комитет! Това трябва да бъде наказано!

— Удари да получи той, удари! — викна Антоний Пейпър. Паперман сви пестник и си запробива път към него. Ето как между нас и обкръжаващите ни възникна пролука, която ни позволи да видим двама души, приближаващи мястото за събрания — беше ги привлякла разиграващата се сцена. Те не носеха сега европейски костюми, а индианско облекло. Въпреки това или по-скоро тъкмо затова ги познах веднага — Атъбаска и Алгонка, двамата вождове от хотела край Ниагарския водопад.

— Какво става тук? — попита Атъбаска, обръщайки се към професор Бел.

— Арестуваме двама опасни трампове с тяхната скуав, които посегнаха на Окихтшинча, и го хвърлиха във водата. Ще бъде проведен прериен съд, за да ги накажем. Молим да вземете участие в това заседание.

Той говореше с тон на дълбоко уважение.

— Покажете ни ги! — повели Алгонка.

Хората им направиха място да ни видят. Да, това бяха вождове от старата закваска! Лицата им не показаха нито следа от изненада. Досущ като че сме се разделили едва снощи, целунаха те ръка на Херцле, стиснаха после моята и се обърнаха после към професорите:

— За трампове тук дума не може да става — увери Атъбаска. — Това са мисис и мистър Бъртън, които ние много уважаваме и обичаме. Който оскърби тях, оскърбява и мен! Хоуг!

— Много право — изрази съгласие Алгонка. — Който оскърби тях, оскърбява и мен! Хоуг!

— Ама тоя Бъртън ме хвърли във водата! — протестира Антоний.

Атъбаска трябва вече да го познаваше. Той го запита с полуироничен, полупренебрежителен тон:

— Да не би за да се удавите?

— Да, естествено! — отговори оня.

— И удавихте ли се?

— Не!

— Мистър Бъртън не върши нищо без причина. Така че идете и скочете пак, и ако после се удавите, то ще бъдете квит с него!

Въпросът с господин Окихтшинча следователно бе приключен. Професор Самър обаче се почувства засегнат в качеството си на заместник-председател. Той, теоретикът, не можеше да избегне въздействието от пълните с енергия личности на тези двама, изкарали трудната, практическа школа на живота вождове. Те му вдъхваха почит и това навярно го дразнеше. Ето защо опита да им изтъкне своя авторитет, обръщайки се към тях с думите:

— Трябва да ви отбележа, мешърз, че нашият правилник забранява на всеки бял да се показва на Маунт Винету. А тези хора тук нали са бели!

Беше казано с доста остър тон. Звучеше, сякаш вече е имало някакви търкания, за които ние още нищо не знаехме.

Атъбаска се изправи с целия си ръст. На устните му заигра горда, иронична усмивка, когато отвърна с въпроса:

— Мога ли да запитам от кого произхожда този правилник?

— От нас, комитетът! Ние го съставихме, и то от основателни, добре претеглени причини!

— И от кого произхожда този комитет? Кой го е назначил? Кой му е дал власт да създава закони и се държи насилнически? Можете ли да се позовете на Бога, или на авторитета на Съединените щати? Вие сте един комитет по милост на Олд Шуърхенд и Апаначка, повече нищо. Вие сте се избрали сами. Но ето че дойдохме ние, за да подложим на проверка и избора, и правилника ви!

Той говореше строго и гордо, почти като крал. Двамата професори рязко контрастираха на неговото величие. Той хвърли поглед наоколо и продължи:

— Това е мястото за съвещания, на което ще се решава съдбата на червената нация. Кои са мъжете, които ще вземат това решение? Аз виждам тук само двадесет места за сядане. Пет от тях са много високи, останалите — по-ниски. За кого са предназначени тези пет?

— За нас, за комитета.

— А другите?

— За вождовете, поканени на съвещанията.

— Как се казват те?

Онзи назова имената. Атъбаска и Алгонка също бяха сред тях, както и всички, които ми бяха писали. Атъбаска продължи:

— Забелязах липсата на един вожд, и то тъкмо онзи, чието име щеше да ми е най-приятно да чуя, а именно Олд Шетърхенд.

— Той е бял!

— Да не би да не е поканен?

— Напротив! Дали сме му инструкция да си вземе номериран жетон за мястото си при секретаря.

— И си въобразявате, че той ще го стори? Що за хора сте! И това се наричало комитет! Казвам ви, дойде ли Олд Шетърхенд, той ще заеме онова място, което му е угодно, не обаче което вие му предлагате! А ние двамата, Атъбаска и Алгонка, изобщо се отказваме от тези, определени от вас места. Как се стигна дотам, комитетът да седи по-високо от старите, прославени вождове на поканените нации? Кой им е дал право да си издигат тронове над нашите места? Направете път! Ние си тръгваме. Нашето място не е тук!

Той взе жена ми и мен за ръка и закрачи напред. Червенокожите се разстъпваха пред нас. Но той веднага спря, обърна се назад към професорите и каза:

— Най-голямата от всички грешки е да се изключват от съвещанията на Маунт Винету тъкмо бледолики, които обичат нашата раса. Никой човек не се издига без помощта на други хора. Така и народите, нациите, расите. В колкото и червено да вапцате вашия каменен Винету и себе си, пак няма да ви предпази после тази червенина от принудата да се изчервите още по-дълбоко заради безразсъдното си дело!

След това се обърна към мен:

— Познавам убежденията и чувствата ви към клетия народ на индианците. И въпреки това съм изненадан да ви видя тук. Знаете ли за какво става въпрос?

— Предполагам, че хората искат да издигнат на Винету един титаничен каменен или бронзов паметник.

— Така е. Идеята произлиза от Олд Шуърхенд и Апаначка, на които много се ще да видят синовете си прочути. Защото те именно трябва да изготвят паметника. Назначен бе и комитет да ръководи нещата. Отправени бяха покани до всички племена на червената нация. Цялата работа се вършеше с всичките му машинации, както при основаването на някоя железопътна или петролна компания. Започнаха много отрано и много потайно. Най-напред сложиха ръка на великолепния Божи свят, на който се намирате тук. Планината бе наречена Маунт Винету. Канят се да основат тук град, който да се казва Винету сити, и да имат право само индианци да го обитават. В близост вече помпят петрол. Вече оковаха във вериги един водопад, за да добиват електричество. Така се започна разрушаването на великолепната панорама и омърсяването на всички идеали на нашия велик Тателах Сатах. Секат гората. Безпокоят го с каменоломните, които пресичат в скалите, за да добиват материал за колосалния паметник и къщите. Искат да унищожат дори чудото на местността, Воаловия водопад, спечелвайки по този начин място за профанските си постройки. Тези неща вие вероятно още не ги знаете. Но много скоро ще ги научите — и тях, и още много повече.

Той направи пауза, от която се възползва Алгонка да се намеси:

— Твърдят, че чрез този проект можели уж да се обединят всички червени племена. Но се постига тъкмо обратното. Хората все повече и повече се разединяват — вътрешно и външно. Виждате го дори по намиращия се пред вас плац — тук Долния град, там Горния. Долу се установиха привържениците на проекта за паметника, горе живеят неговите противници, към които се числим и ние. А високо над всички тътне Тателах Сатах и не се показва пред никого. Откак започна да се строи тук, той нито веднъж не е слязъл, нито пък е позволил някому да се качи при него. Общува само с "винетусите" и чрез тях поддържа връзка с човешкия свят.

Ние също още не сме го видели. Наредихме да му доложат за пристигането ни, ала той изисква търпение, докато дойдел някой си, когото очаквал с тревога. Тогава щяло да настъпи времето да напусне своя дом и да се покаже на тези, които имали същите чувства и желания като него.

— Кой може да е този някой? — попита Херцле.

— Знаем го толкова малко, колкото и "винету", който ни предаде това известие. Но чакаме и лелеем дано въпросният по-скоро дойде. Вашата цел, мистър Бъртън, не ни е известна. Случайно ли попаднахте насам?

— Не — отговорих.

— Значи намерението ви е било да дойдете на Маунт Винету?

— Да.

— И да останете тук?

— И да остана тук, докато се оправи бъркотията.

— Къде ще живеете? В Долния или Горния град?

— Горе при вас.

— В такъв случай ви молим да разпънете палатката си в непосредствена близост до нас. Може би тогава ще узнаем също, ако вие намерите за добре, кое е дало повод на вас, белите, тъкмо тази цел на пътуването си да изберете.

— О, що се отнася до това, то можете да го узнаете още сега. Бях поканен да дойда. Но и бездруго щях да яздя към Маунт Винету, тъй като вие говорехте така интересно не само за тази планина, а и за плановете, чието изпълнение предстояло тук.

— Ние? Ние двамата? — попита той.

— Да, вие двамата.

— Кога и къде?

— В хотел "Клифтън", при Ниагарския водопад.

— Там? Да, там ние се запознахме с вас и много, много ви оценихме, ала за Маунт Винету все пак не сме говорили!

— Е, да, да, с мен не, но пък помежду си. Неволно го чух, понеже седях на съседната маса.

— Уф, уф! — извика той.

— Уф, уф! — викна и Атъбаска. — Ние беседвахме на езика на апачите. Бяхме убедени, че няма кой да ни разбере там. Но вие все пак сте ни разбрал?

Понечих да отговоря, ала в този миг откъм Горния град се разнесоха силни викове. По уличките между палатките тръгна някакво вълнение, което наближаваше към нас. Хората се разпиляха на всички страни да разпространяват някаква вест. Не мина много и разбрахме за какво става дума.

— Тателах Сатах идва! Тателах Сатах идва! — подвикваха си хората.

— Възможно ли е? — запита Алгонка.

— Вярно ли е? — осведоми се Атъбаска. — Но в такъв случай би трябвало да е пристигнал онзи, когото той очакваше! Кой ли ще е? Кой го е видял?

И тогава се появиха двама ездачи, по-точно две ездачки, които се спускаха в галоп от Горния град. Те плъзнаха погледи по Долния град, видяха групичката, която образувахме, и насочиха конете си към нас. Бяха двете Ашти — майката и дъщерята.

— Със стигането си при нас те скочиха от конете, втурнаха се, без да поглеждат останалите, към нас и ни поздравиха с умилителна, непонятна за мен радост. Но нещата се изясниха, когато майката прибави към поздрава си думите:

— Сега ние сме избавени, сега ние сме избавени! И то благодарение на вас, мистър Бъртън!

— Избавени? Благодарение на мен? — запитах.

— Да, благодарение на вас! Защото чакането вече се свърши и Тателах Сатах ще се захване за делата, делата! Младия орел пристигна и веднага препусна нагоре да му доложи за вас. От стражницата следяха и дадоха знак за идването ви. Сега най-великият медицинман на всички червени народи за пръв път от дълго време насам напусна своя висок, скалист замък, за да тръгне към вас. Ние сме толкова радостни, толкова радостни!

Тя ми стискаше отново и отново ръката и целуна после Херцле. Нашият стар, доблестен Паперман също получи полагащия му се пай от сърдечното приветствие. Колкото и власт да имаха над лицата си Атъбаска и Алгонка, те все пак не съумяха сега да прикрият удивлението си. Ала не намериха време да го изразят с думи, защото от Горния град приближаваше една кавалкада, която ангажира цялото ни внимание.

Начело яздеше Младия орел. После следваше в две отделения личната охрана на медицинмана — на черни коне, чиито чулове бяха изработени от кожата на сребърен лъв. Ездачите бяха отбрани млади хора, до един облечени, както се носеше обикновено някога Винету, въоръжени не с копия и пушки, а само с ножове и револвери в пояса и ласо, накатано от рамото до хълбока. Всеки носеше на гърдите си знака на "Кланът Винету". Когато стигнаха в наша близост, Младия орел се насочи към нас, посочи групата ни и спря. Всички останали спряха също. Редиците им се разтвориха и от средата излезе, яздейки бавно, повелителят. Приближи почти досами нас, спря внезапно животното си и плъзна изпитателен поглед към нас.

— Марах Дуримех! — прошепна ми Херцле. Тя имаше право. Точно така носеше косите си моята стара, прекрасна, добре известна на читателите ми Марах Дуримех. А и чертите на лицето му до такава степен си приличаха с нейните, че това кажи-речи ме изуми. Преди всичко очите, тези големи, широко отворени, неведоми очи, в които лежеше изразът на непреклонна строгост и същевременно пак една свещена доброта, и които всичко разбираха и всичко можеха да простят. А когато започна да говори, почти се изплаших. Неговият глас беше безусловно този на Марах Дуримех, толкова плътен, толкова дълбок, така силно въздействащ, малко по-мъжествено нюансиран, но иначе съвсем същият!

— Кой от вас е Олд Шетърхенд? — попита той, докато погледът му ни проучваше.

При неговата поява всеки бе затихнал — така дълбоко въздействаше неговата тайнствена, покоряваща личност. Но когато спомена това име, наоколо се зашепна:

— Олд Шетърхенд? Олд Шетърхенд? Нали не е тук! Невъзможно да е тук! Или все пак, или все пак?

— Аз — отговорих, като излязох напред и закрачих бавно към него.

В продължение на секунда погледът му сякаш искаше да ме обгърне и изпепели, след което той скочи с младежка лекота от седлото, за да пристъпи няколко крачки към мен и улови после ръцете ми. Така стояхме един пред друг, сериозно, безкрайно сериозно и в същото време с душевна радост. Очи в очи. Почти потопени един в друг. И двамата напълно добре осъзнавахме важността на настоящия миг. Той отново заговори:

— Казаха ми, че си бил станал старец. Ти не си! Човешката мъка може да се превърне в матрона, но никога човешката любов, която ни обединява, макар да те разбирам едва отскоро. Казвам ти добре дошъл!

Той ме целуна, притисна ме към себе си и ме целуна отново и отново. После улови ръката ми и се обърна към присъстващата група:

— Аз не ви познавам. Аз съм Тателах Сатах, а тук до страната ми стои Олд Шетърхенд. Но не се заблуждавайте по отношение нас! Ние не сме само това, а нещо повече. Аз съм копнежът на червените народи, които гледат на изток, чакайки избавление. А той е зараждащият се ден, прекосил страни и морета, за да ни донесе бъдещето. Така трябва всеки един, същевременно и човечеството да го разбира и каквото извършите вие тук, на моята планина, било то право или не, него ще извършите вие не за вас, не и за днешния ден, а за столетия и хилядолетия, за народите от всички страни по земята!

И обръщайки се отново към мен, продължи:

— Качи се на коня си и ме следвай! Ти си мой гост — най-желаният, когото познавам! Каквото е мое, да бъде и твое!

— Аз не съм сам — отговорих.

— Зная. Това ми беше докладвано от Нъгит Тсил. Доведи ми скуав, за която моите съгледвачи казват, че била като слънчева светлина! И доведи ми също стария, верен ловец!

Отидох да взема Херцле. Тя се чувстваше така, сякаш трябваше да коленичи пред него и ръце да му целуне. Той обаче я притегли към себе си и изрече:

— Никога още устните ми не са докосвали жена. Бъди ти първата и единствената! Целуна я по челото и страните и после помоли:

— Възседни! Аз ще те повдигна!

Паперман беше довел коня й. Пазителя на Великата медицина сключи ръце като за стреме. Тя стъпи на тях и бе вдигната на седлото. Сетне и Паперман получи едно радушно ръкостискане и заповедта да се присъедини към нас с багажа. Преди самият Тателах Сатах да се качи, аз счетох за уместно да му представя най-напред нашите приятелки — двете Ашти, а после и Атъбаска и Алгонка. Той веднага спечели техните сърца с начина, по който прие това. После се метна отново на мулето си и ни поведе към своите телохранители, които препуснаха с нас в същия порядък, в който бяха дошли — начело Младия орел, после половината винетуси, след това Тателах Сатах с Херцле и мен, зад нас Паперман с товарните животни и накрая другата половина от личната охрана.

Когато оставихме зад себе си заетата от палатки предравнина на Маунт Винету, компактната маса на предпланините се разтвори пред нас във висока, широка скална порта, през която навлязохме в една водеща към вътрешността на планините долина. Гористите стени на тази долина се издигаха възбог.

— Преди да се отправим нагоре към "Замъка", ще ви заведа до моето чудо — рече Тателах Сатах. — Имам предвид Воаловия водопад, какъвто има само тук и никъде другаде. Преди туй ще видите и нещо друго, а именно "Ухото на Злия дух", чиято цел вече не се знае, както и моделът за статуята на Винету, над който работят Янг Шуърхенд и Янг Апаначка.

Аз не отговорих, замълчах си. Дадох вид, че това "Ухо на Злия дух" хич не ме интересува. Както е известно ние се бяхме запознали със стария Киктахан Шонка и неговия съюзник в планинската елипса, водеща се под името "Ухото на Маниту". Там научихме, че имало втора подобна елипса, наричана "Ухото на Злия дух". Беше ли се имало с това предвид мястото, за което сега медицинманът спомена? Херцле ме погледна. Беше на мнение, че е мой дълг да се изкажа по въпроса. Аз обаче поклатих леко глава, когато Младия орел заговори при Девълз пълпит за "Ухото на Злия дух", каза, че се надява да узнае тайната на двете места от Тателах Сатах. Но моето мнение бе, че може дори медицинманът да не знае всичко. Ето защо счетох за по-правилно да не говоря, преди да съм разбрал докъде се простират в това отношение неговите познания.

Теренът, по който яздехме, в никой случай не приличаше на дива пътека, а по-скоро на някой стар, окаян и изровен немски селски път, по който се движат тежки товарни коли. Виждаха се дълбоко врязани коловози и конски отпечатъци, даващи да се заключи, че транспортираните тук товари бяха превозвани не без измъчване на животните.

Пътят водеше нагоре, но така постепенно, че почти не се усещаше. Скоро наляво се отдели широк път за ездачи, който по-бързо се изкачваше към височините.

— Нашият път нагоре за Замъка — поясни старият. — Засега обаче ние ще останем все още долу. Продължаваме нататък.

След може би четвърт час долината внезапно излезе на едно открито място, което започваше тясно, ала все повече и повече се разширяваше. С тази ширина растеше и стръмнината на скалите. От двете страни на пътя ни в тях се виждаше по едно кръгообразно врязване. Двете врязвания лежаха едно срещу друго. Те образуваха исполински скални ниши, разположени от лявата и дясната страна на мястото. Направи ми впечатление, че едната бе точно толкова дълбока, широка и окръглена, колкото другата. Имах усещането, че наистина природата е била творецът, ала впоследствие е била подпомогната от човешка ръка, и то преди няколко хиляди години. Че тази човешка дейност бе имала не само някаква специална цел, но и някакъв по-дълбок замисъл, се разбираше изцяло от само себе си. Аз веднага си имах своите собствени мисли по въпроса, още повече че в очите ми се наби едно обстоятелство, навяващо незабавна асоциация за Девълз палпит, където бяхме подслушали съвещанието на ютите и сиусите. С други думи, земята в предната част на двете ниши се състоеше от много плътно подредени каменни плочи, които не позволяваха да израсне никаква растителност. И над тези плочи в двете ниши се извисяваше по една амвоноподобна канара, която наподобяваше малък остров и имаше стъпала. Това директно напомняше за онзи съвещателен амвон, на чиито стъпала бях намерил малките кучешки лапички, представляващи част от амулета на стария Киктахан Шонка. Задната част на тези ниши бе по такъв начин обрасла с трънаци, шубраци и дървета, че не бе трудно да се предположи наличието на един втори амвон зад тези храсталаци, подобен на онзи, на който мечката бе повалена от нас до леговището си. Ако човек не помислеше по-задълбочено, много лесно можеше следователно да стигне до мисълта, че всяка от тези ниши представлява едно повторение на котловината, станала известна като Девърз палпит. Казах преднамерено "ако човек не помислеше по-задълбочено", защото имах голямото желание да сметна това сравнение не за задълбочено, а за повърхностно, ала не намерих време да продължа разсъжденията си, тъй като Тателах Сатах наруши мълчанието:

— Това са "Ушите на Злия дух" — едно от едната и едно от другата страна. Чувал ли си някога за тях?

— Не за две, а само за едно — отвърнах аз.

— В действителност наистина е само едно, защото едното е истинско, а другото фалшиво. Но кое е истинското и кое фалшивото, днес вече не се знае.

— Но по-рано се е знаело?

— Да. Ала знанието е било изгубено. Аз положих всички усилия да го намеря, но без успех. Има два "дяволски амвона" — единият тук, другият там горе в Колорадо. Тамошният е "Ухото на Маниту", тукашният — "Ухото на Злия дух". Ще ти разкажа какво означават тези имена, но не сега, а по-късно.

Продължихме да яздим.

Мястото, на което се намирахме, беше заето от хилядогодишни широколистни дървета с грамадни върхари, които ни затуляха гледката, ала щом ги отминахме, погледът се ширна към далечината и ние спряхме конете си, защото онова, което видяхме, мигом ни прикова и вътрешно и външно ангажира вниманието ни.

— Това е чудото, за което ви загатнах, Воаловия водопад — рече шаманът, посочвайки напред.

Погледът ни имаше възможност да обгърне високата задна част на обширното пространство. Там горе, но невидимо за нас, понеже се намирахме в дълбочина, лежеше споменатото вече езеро на тайнството или медицината. От него висините се спускаха така стръмно към нас, че движението им бе направо отвесно, и то по цялата им ширина. Аз вече споменах, че това езеро подхранваше два водопада, които се сриваха от двете страни на Маунт Винету, за да образуват после Бялата река. Но в тези катаракти не се отклоняваше всичката излишна вода, а то се освобождаваше от нея и по един трети път, именно Воаловия водопад. Подхранвайки двата тесни водопада навън, езерото преливаше към тях по най-широкия начин — от едната до другата страна на мястото, на което ние долу се намирахме. Линията, по която го правеше беше напълно права и съвършено хоризонтална, така че водата се сриваше в долината равномерно, гладко и равно, като полирано огледало.

Огледалото положително имаше петдесет метра височина. Неговата политура не бе потъмнена нито на едно-едничко местенце, а целостта му на нито сантиметър прекъсната. И тъй като заемаше цялата ширина на вътрешната долина, може да си представи човек какво дълбоко, огромно впечатление правеше! Сега беше малко след обяд. Слънцето стоеше високо. Лъчите му падаха косо върху водното огледало и се пречупваха и отразяваха по такъв начин, сякаш се състоеше не от вода, а от разтопено злато, сребро или мед и падащи струи диаманти, рубини, сапфири, смарагди, топази и други скъпоценни камъни. Всичко това действително изглеждаше като чудо! Още по-феноменално обаче бе, че водопадът не образуваше долу езеро или някакъв друг водоем, а незабавно и безостатъчно изчезваше в земята.

— Къде може да види човек тази вода отново? — попитах Тателах Сатах.

— В Долината на пещерата, на пет часа езда оттук — отвърна той.

За мен това бе много важно. Та нали тази Долина на пещерата бе мястото, където искаше да се скрие Киктахан Шонка със своите съюзници. Тателах Сатах продължи:

— По това време на деня водопадът е изтъкан като от злато и скъпоценни камъни, не е обаче воалов. Но вие ще го съзерцавате по-късно! Вечер или нощем, в мрак, полумрак, на лунна светлина, на светлината на звездите, на лунна и звездна светлина! Тогава човек сякаш се намира на друга звезда, в някакъв друг свят, но не на тази земя, на която нищо вече не е смятано за свято!

Той посочи същевременно някакъв намиращ се в стадий на възникване градеж, който на късо разстояние от водопада се устремяваше от земята по такъв начин към висините, като че си бе поставил задача да оскверни това чудо на природата. На този етап той се състоеше от един чудовищно тежък, масивен постамент от десет струпани една върху друга огромни степени, които бяха толкова широки и високи, че тежестта им възлизаше на много хиляди центнери и вероятно бяха пресметнати да носят неимоверно тежък товар. Върху този пиедестал се извисяваха две гредови скелета, с чиято помощ се работеше по долната част на една колосална статуя. Единият крак бе стигнал до коляното, а другият вече до средата на бедрото. Виждаше се ясно, че фигурата ще носи индиански легинси за езда и мокасини.

— Какъв грях! — изплака Херцле. — Такова неугледно човешко творение точно пред това Божие чудо да се постави! Кой е човекът, комуто е скимнала тази идея?

— Не е един, а са четирима! — отговори Тателах Сатах. — Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете им!

— Какво? Как? — възкликнах аз. — Да не би тази фигура тук да стане Винету?

Шаманът само кимна.

— Невъзможно! Тук!? Мислех, че се канят да го поставят на върха на планината?

Откак бяхме навлезли в тази долина, бяхме яздили не в средата, а начело на телохранителите. Младия орел следователно се намираше при нас. Той отговори:

— Това е вярно. Окончателната фигура ще застане на един висок планински издатък, който ще ви покажа. Моделът се намира в Долния град в една специална постройка. Този тук е само пробен. От неговия успех зависи дали проектът ще бъде осъществен, или не. За едно такова колосално творение са необходими и колосални средства. За да събере тези средства, човек трябва да въодушеви дарителите. Ето защо бе избрано тъкмо това място за пробната статуя, Олд Шуърхенд и Апаначка я издигат със свои собствени средства. Парите за същинското творение се очакват от червената нация. За да я запленят, бе избрано мястото край Воаловия водопад като най-подходящо. Тук трябва да бъде демонстрирана статуята. Тук ще бъде тя осветявана нощем с електричество, с лампиони и фойерверки. Едновременно с това се разчита сигурно и на съдействието на величествения Воалов водопад.

— И вие го търпите? — попита Херцле, която е болезнено чувствителна, и се почувства душевно наранена от този проект.

— Аз не! — отговори Тателах Сатах, вдигайки заклинателно ръка. — Но аз бях сам. Можех само да се подготвям и да чакам. Но ето че дойде този, на когото се надявах, и аз му задавам същия въпрос: И ти ще го търпиш?

Към мен го беше отправил. Тогава в мен се породи нещо странно, нещо, което не може да се опише.

— Имам ли аз влияние над твоя народ, над твоята раса? — попитах го. — Не!

— Не? — запита той. — Дори и да го нямаше, ти си все пак този, който ми е необходим. Аз се нуждая от твоите очи, ушите ти, ръката и сърцето ти. Дадеш ли ми ги, аз ще победя!

Подадох му ръка и отвърнах:

— Ето ти очите и ушите, ето ти ръката и сърцето. Аз съм твой!

Той стисна ръката ми, че почти ме заболя, и заговори:

— В такъв случай ти казвам за втори път, за безконечен брой пъти, добре дошъл! Ще ми бъдеш гост, какъвто още никой не ми е бил…

Аз бързо го прекъснах:

— Позволи ми да бъда твой гост, както аз желая, другояче не!

— И какво желаеш?

— Да съм свободен човек, да мога да идвам и излизам, без да ми се пречи. Да намеря при теб доверие така, както на самия себе си вярваш!

— Така да бъде! Ти ще си бъдеш господар и всичко, което имам, ще е твое!

Отново ме връхлетя онова странно чувство. Посочих чудовищно тежкия постамент и изрекох:

— Тогава ще ти кажа: По-скоро тези квадри ще се продънят в земята, на която са фундирани, отколкото моят Винету да бъде поруган с лампиони и фойерверки! Но, нека опитаме по-напред с любов!

— Да, по-напред с любов — съгласи се той. — Ела, да се връщаме, приключихме тук!

Поехме по обратния път, додето стигнахме мястото, от което водеше нагоре към Замъка конската пътека. Последвахме я. Пътем научихме от Младия орел, че плацът край Воаловия водопад обикновено гъмжал от работници, а днес бил самотен и пуст само защото всяка сила трябвало да бъде хвърлена в каменоломните за доставяне на нови квадри. Херцле беше станала много сериозна и умислена. Виждайки, че я поглеждам и давам мило и драго да узная причината, тя каза, без да дочака въпроса ми:

— Думите ти, че по-скоро квадрите ще изчезнат в земята, отколкото да търпиш лампиони и фойерверки, ми легнаха като някаква тегоба. При теб често се случва да се реализира онова, което си казал, дори когато всеки друг го счита за напълно невъзможно. От време на време то се изпълнява направо буквално. И когато преди малко заговори, имах чувството, че изказваш някакво пророчество, което ти идва, без самият да имаш представа откъде.

— И това те гнети? — попитах.

— Гнети? Не! Напротив, вътрешно ме издига. Укрепва ме. Имам усещането, сякаш чувам да приближава някаква неумолима съдба. Оттам съм и така смълчана и замислена.

По време на този кратък диалог бяхме стигнали до едно място на пътя, от което се откриваше свободен изглед към върховете на предпланините. Тателах Сатах спря мулето си, посочи нагоре и попита:

— Виждате ли огромното орлово гнездо върху скалите на най-южната игла, изглеждащо недостъпно за човек?

Видяхме го. Шаманът продължи:

— Там горе се изкачи Младия орел още когато беше момче. Искаше да отиде до недосегаемото гнездо на големия боен орел, за да си спечели име и медицина. Но ремъкът, на който висял, се скъсал. Той паднал в гнездото, без да може вече да се изкатери горе. Умъртвил двете малки. Тогава дошла старата. Той се бил с нея и я принудил да го пренесе от онази ужасяваща височина долу в долината. Сега нейните пера, ноктите и клюнът й са неговата украса, а ноктите и човките на малките — неговата медицина. Оттогава той се нарича Младия орел. А аз съм негов кръстник, защото когато долетя с орлицата, аз седях пред вратата си и той се приземи точно пред моите крака.

Това звучеше като приказка, та дори като някоя мюнхаузениада, но че бе вярно, се разбираше изцяло от само себе си. Младия орел не го чу. Беше продължил да язди напред и ние го последвахме, без да съм помолил стария да разкаже по-подробно случката. Но на Херцле й личеше, че е решена час по-скоро да я чуе, като се обърне за целта към младия мъж.

Ездитният път водеше в многобройни завои по вътрешната страна на планината, додето достигна нивото на "Замъка". После се насочи към предната, сиреч източната страна на Маунт Винету, и достигайки я, ние видяхме просналите се в дълбините Горен и Долен град. Оттам бе яздил нагоре Младия орел, за да доложи на Тателах Сатах за пристигането ни. Високо над нас видяхме да стърчи стражевата кула. Пазителят на Великата медицина посочи нататък и каза на Младия орел:

— Ти ще живееш там горе. Но сега ще дойдеш да изпушиш с нас лулата на мира и гостоприемството.

"Замъкът" се състоеше не само от една или няколко постройки. Той представляваше само по себе си цял един скален град. Столетията и хилядолетията го бяха изграждали. Ето защо тук се застъпваха всички американски архитектурни стилове — от първата обитаема скална дупка и първата кордилерска колиба до древноперуанската крепост, до древномексиканската къща за събрания и каменния вигвам на северните райони. Имаше ги и могъщите градежи от камък и адобе, свойствени за пуеблоските племена. Та бяха, както по-късно видях, използвани като складове, в които от незапомнени времена се съхраняваха големи количества зърнени храни и сушени хранителни продукти, без да се развалят. Тук стърчаха зидове, които се състояха от още по-исполински камъни, отколкото съм виждал, да речем, в Балбек и по други прочути ориенталски места. Яздехме край всевъзможни индиански типита, колиби, къщи, палати, балкони, веранди, стрехи, хармани, навеси, които се изтегляха като крепка, иззидана кордела по планинския рид и поглеждаха като каменен привет от прастари времена към дълбините, където малкият народ от настоящето се съпротивляваше с всички сили да стане най-сетне из един път по-голям. Но колкото и да обичам червената раса, и колкото и от сърце да желая да говоря за нея само доброто, благородното и великото, то трябва все пак да отдам чест на истината и ето защо открито признавам, че всички тези постройки — въпреки своята, на места, исполинщина — ми се струваха така схлупени и така лишени от дух, че нито можеха да ми импонират, нито да ме възрадват. Всички те ми правеха едно така… така… Индианско впечатление. В тях нямаше нищо, което да се стреми към висините. Толкова малко прозорци виждахме. Липсваше всяко желание за волен, здрав въздух, за светлина и слънце. И сред всички тези постройки нямаше ни една-едничка да се устремява възбог, подобно някоя църква или джамия. Единствено стражницата правеше изключение, но и нейната цел беше пак надолу, не нагоре. Ролята й беше да господства над дълбините, не обаче като символ на един духовен стремеж към висините.

От това наблюдение ми стана болно. И на Херцле също, личеше й. Тя възприема нещата много по-деликатно, много по-фино от мен. Нейната душа стои много по-открито за мъката по земята и човешкия живот, отколкото моята. А тук пред очите ни лежеше неимоверната мъка на цяла една велика, почти загинала раса в непогрешимо, каменно доказателство! Дори стражницата нямаше същинската форма на кула, а представляваше ниска, четиристранна призма с напълно равна покривна повърхнина. Индианците нямат кули, минарета. Те не бяха разбрали подсещанията на своите гигантски дървета; не бяха построили катедрали. По същия начин са останали и духовно до земята. Те виждаха птиците да летят. Почитаха орела. Най-гордите им украси биваха изработвани от неговите пера. Но да се стремят да му подражават, да се издигнат над земята, тази мисъл не ги вълнуваше. Да се научат да летят! Да се научат да летят! Който не го иска, остава си долу — бил той народ или индивид. Другите го задминават. Той обаче продължава да си пълзи по земята, докато накрая съвсем се изгуби в нея, без и помен да остане от него. Ето каква е съдбата на индианеца, ако в последния миг не се научи да лети.

Това впечатление от скалния замък се смекчаваше от факта, че той беше гъсто населен. Навсякъде се виждаха хора — по зъберите, на покривите, по прозорчетата, пред вратите; мъже, жени и деца. Мъжете облечени точно като Винету, със звездата на гърдите. Жените извънредно чисти и с интелигентни очи, децата — също. Никъде равнодушните лица, които човек среща навсякъде другаде. И никъде по лицата израза на безмълвен вопъл или онова национално униние, отричащи сякаш всяка радост и щастие. Виждах само интелигентни черти, само весели физиономии. Хората се радваха. Смееха се. Тателах Сатах беше поздравяван с дълбоки поклони и изпълнени с почит жестове. Хората му отдаваха най-голямото, най-искреното благоговение и… го обичаха. С най-голямо любопитство отправяха очи към мен и Херцле. Знаеха кой беше онзи, когото Пазителя на Великата медицина бе отишъл лично да доведе. Назоваваха името му, викаха ми ликуващо, защото знаеха, че вече ще се започне тъй дълго отлаганата акция.

Преминахме през широката, много дълбока порта на една простряла се надълго постройка, чийто външен вид бе пресечен от подобни на амбразури, но много високи отверстия. Всяко от тях водеше към един каменен балкон, от който човек можеше да обгърне с поглед цялата равнина пред Маунт Винету. От тази порта излязохме на един много просторен двор, в който се виждаше насреща втора, подобна постройка. Тя също имаше порта, водеща във втори двор към трета постройка. Така цял низ от редуващи се дворове и постройки се изкачваше нагоре по една скална цепнатина, която долу бе много широка, а нагоре все повече се стесняваше. Според това постройките и дворовете долу също бяха много широки и после ставаха толкова по-тесни, колкото по-нагоре се изкачваха. Страните на дворовете се образуваха от двете стени на скалния процеп и по всички тези страни водеха наляво и надясно дълбоко изсечени пътеки нагоре към гората, по чиито ливади пасеше конското имущество на прочутия шаман.

Ние слязохме в най-долния, най-голям двор. Тателах Сатах ни въведе в къщата — мен, Херцле и Младия орел. Никой не биваше да ни последва. Той ни прекара по едни стълби до горния етаж в едно голямо и доста високо помещение, в чиято среда се виждаше плоча, носена от шест чудовищно големи мечки гризли. На нея лежаха може би над дузина лули на мира с всичките им там принадлежности. Тук биваха приемани обикновените гости. Нас той обаче поведе по-нататък през цяла редица от разни помещения, додето стигнахме една завеса от възхитително ощавена и изрисувана кожа, която шаманът отметна с поканата:

— Влизайте и се настанявайте. Аз бързо ще се върна. Ние го сторихме и още от пръв поглед видяхме, че се намираме в малко, кътано с голяма любов светилище. Две стъклени прозорчета го даряваха с ярка светлина. Цялото беше подредено като шатра, но не като бойна, а като мирна шатра, чиито платнища се състояха от редуващите се, извънредно редки кожи на белия бобър и бялата прерийна кокошка. На пода бяха застлани четири снежнобели бизонови кожи, разположени по такъв начин, че образуваха меки седалки, като главите с яките рогове служеха за облегалки на лактите и гърба. Между тях четири ягуарови глави носеха голям полиран поднос, изработен от свещената глина за лули на Севера. Върху него лежеше един калюмет. Той не беше голям, нито скъп, а по-скоро малък и съвсем обикновен. С нищо, с абсолютно нищо не привличаше погледа върху себе си и все пак аз го разпознах като най-драгоценната, неоценима лула, която можеше да съществува.

— Лулата на Винету! — възкликнах. — Лулата, която носеше, когато се запознах с него! Каква изненада, каква радост!

— Да не се заблуждаваш? — попита Херцле.

— Невъзможно!

— В такъв случай трябва да я разгледам. Тя понечи да приближи и посегне.

— Стой! — помолих аз. — Да не си я докоснала! Виждам, че това място е свещено, и трябва да бъде считано за свято дори от приятели, каквито сме ние!

Отведох я до прозорците. Под нас лежеше равнината с нейните палатки и блокхауси. Изглежда току-що бяха пристигнали някакви видни личности — разбрахме го от настъпилото раздвижване, но не намерихме време за наблюдение, защото Тателах Сатах се върна. Беше свалил наметалото и сега видяхме какви дрехи носеше отдолу, а именно съвсем обикновено индианско облекло, без следа от разкрасителна везба или някаква друга украса.

Той взе най-напред Херцле за ръка и я поведе да седне. Неговото седало беше срещу нея. От дясната му страна беше моето място, а от лявата — на Младия орел. Старият Паперман беше останал долу при конете. На първо време Тателах Сатах не седна. Той остана прав и заговори:

— Моето сърце е дълбоко развълнувано, а душата ми се бори с мъката по отминали времена. Когато за последен път на това място бе пушен калюметът, това бе димът на сбогуването. Тук, където седи сега нашата бяла сестра, седеше Ншочи, най-красивата дъщеря на апачите, надеждата на нашето племе. Тук, където седи сега Олд Шетърхенд, седеше Винету, моят любимец, когото никой не познаваше така, както аз. Тук, на мястото на Младия орел, седеше Инчучуна, умният и храбър баща на тези двамата. Те бяха дошли, за да си вземат сбогом с мен. Ншочи искаше да отиде към Изтока, в градовете на бледоликите, за да стане бледолика. Във вътрешността на моите очи стояха сълзи. Носителката на всички наши желания и надежди ни напускаше, защото нейната любов вече не ни принадлежеше. Беше тягостен ден; вън виеше бурята, а в моята душа беше мрачно. Те тръгнаха. Ншочи не се завърна. Тя и баща й бяха убити. Само Винету дойде. Аз се скарах с него. Гневях се на онзи, заради когото дъщерята на нашето племе се бе отвърнала от нас. Тогава Винету сложи своя калюмет в този поднос и се закле, че няма да докосне лулата, преди да съм позволил на неговия брат Шетърхенд да изпуши с нас приветствието на мира. Той после идваше често, често при мен. Живееше и се упражняваше, обучаваше се и работеше на Маунт Винету, ала никога вече не пристъпи в тази шатра, и никога някой друг не е имал правото да я пристъпи. Единствено неговата клетва седеше тук и чакаше, чакаше дълго, дълго време. Винету загина. Той умря до сърцето на Олд Шетърхенд. Аз се разгневих още повече отпреди. Струваше ми се, че с него умря бъдещето на апачите. Аз бях Пазителя на медицините. Предугаждах историята и тайните на нашата раса. Бях искал да спася тази раса от заника, от смъртта. Нейната душа трябваше да се пробуди във Винету, най-дълбокомислещият, най-благородният индианец. Сега той беше мъртъв и душата на неговата раса беше умряла. Така си мислех аз, глупецът!

Той спря, погледна малко през прозореца, който бях отворил, и после продължи:

— Дойдоха светли, слънчеви дни. Гласовете на живота отново нахлуха в мен. И където чувах да се говори, говореше се за Винету. Той живееше. Връщаше се от планината Ханкок, където бе застрелян, през прерии, долини и планини към своя роден край. Все по-близо и по-близо. Думите му заскитаха от типи към типи. Неговата душа доби гласност. Тя започна да говори, проповядва. Крачеше през долините. Изкачваше планините, качи се при нас горе, на Планината на медицината. Дойде в мен и когато я разпознах, това наистина беше душата на Винету, същевременно обаче и душата на неговото племе, на неговия народ, на неговата раса. Тя се засели при мен. Аз я слушах ежедневно и ежечасно. През всички врати, всички прозорци, през всички отверстия проникваше при мен името Винету. Той беше в устата на всички червени нации. Той се превърна в маяк, разпращащ светлина над савани и планини. Който желаеше доброто, чистото и благородното, той говореше за Винету. Който се стремеше към висини и възвишеност, той говореше за него. Винету прерасна в Идеал. Той е първата духовна любов на неговата раса! Аз се научих да схващам онова, което по-рано не умеех да схващам. Научих се да бъда тих и спокоен, когато често и често чувах Олд Шетърхенд редом с Винету да се споменава. Възвисих се до познанието, че тези двамата са неразлъчни във великите човешки мисли. Стъпих тогава в часовете на вътрешна борба в тази шатра, в която сега ви говоря, и видях Винету да стои душевно пред мен — как слага калюмета в подноса и вдига ръка за клетва да не го докосва без своя брат Шетърхенд.

Той отново направи пауза. През отворения прозорец до нас долитаха далечни гласове. Носеха се откъм града. Тателах Сатах отиде дотам, погледна надолу и каза:

— Пристигнали са някакви вождове; носят украси от пера. Кои са, скоро ще узнаем.

После се върна при нас и продължи:

— Никога така ясно, както в този миг, не бях чувствал, че Винету е още жив. Олд Шетърхенд дойде през суша и вода и от него излезе тайно потвърждение, че за неговия червен брат не съществуват старите, лъжовни "Вечни ловни полета" — те бяха само за стадната тълпа. Аз писах на Олд Шетърхенд. Помолих го да дойде, за да спаси своя брат Винету. Но бях убеден, че Олд Шетърхенд много добре ще знае от кого произхожда тази молба — не от Тателах Сатах, а от Винету, от душата на червената нация, която щеше да бъде сразена и задушена от своите собствени синове. Тя се стреми нагоре! Иска да се научи да лети! Не иска само да яде и пие, да умира. от глад, а иска повече. Иска да участва във всичко, което Маниту е дал на цялото човечество, не само на отделни нации. Тя не иска да остане повече дете, защото горко на народа, който се противи да стане пълнолетен! Тя иска да порасне. Но ето че се втурва глупостта на безразсъдните, лъжейки детето, че то е мъж, герой, исполин, и трябва тази лъжа в бронз и мрамор да увековечи. Това е смърт и тъй като изхожда от нашата собствена раса, тя е нашето самоунищожение. Това Тателах Сатах не може да търпи и Олд Шетърхенд също не бива да го търпи! Аз съм толкова радостен, толкова щастлив, че той дойде да ни предложи ръката си. Той седи вдясно от мен, както навремето Винету. Нещо ме кара да мисля, че той наистина ще бъде Винету. И също така нашата бяла сестра няма да е никоя друга, а Ншочи, любимката на нашия народ. Аз съм Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. Аз ви казвам добре дошли. Чувствам дълбоко в себе си близостта на онзи, когото обичах, както никого другиго не съм обичал. Виждам и чувам, че днес неговата клетва отива към осъществяване. Олд Шетърхенд е тук. Аз го мразех; сега обаче го обичам. Той е мой брат, както аз съм негов. Калюметът на нашия Винету ще го засвидетелства!

Той взе лулата, натъпка я, запали я, извърши шестте смуквания, издуха дима нагоре, надолу и към четирите посоки на света, изрече обичайната за случая формула и ми подаде после лулата. Аз станах и заговорих:

— Аз поздравявам моя Винету. Аз слушах пробуждането на неговия народ. Аз бях винаги той, а той винаги беше аз. Така е и днес, и така ще остане завинаги! Следователно стига слова, да оставим делата да говорят! Времето за тая цел дойде!

След това сторих шестте дръпвания и върнах калюмета на шамана. Той го подаде на Херцле и рече:

— Вземи го в името на нашата Ншочи! Тя ни говори сега чрез твоята уста!

Това бе голяма чест. Аз се зарадвах, но не без малко тревога. Тя трябваше да говори! Какво ли щеше да каже? И трябваше да пуши! Острият, примесен със смрадлика тютюн! Беше пушила само един-единствен път, на шега, половин цигара. Погледна ме и прочете в очите ми предупреждението:

"Херцле, моля те, за Бога, да не вземеш да ме изложиш!" Но тя ми се усмихна, изпълнена с крепка увереност, изправи се и заговори:

— Аз обичам Ншочи, сестрата на апачите. Аз отидох на нейния гроб и се помолих. Тогава почувствах, че там няма гроб, няма смърт, няма мъртвец. Само излишното гние, всичко друго си остава. Също като нея изчезна и твоят народ, но неговата душа остана. И ако е достатъчно силна, тя ще си създаде новото, великолепното тяло, което отдавна вече й подобава. Дай ми сърцето си, о, Тателах Сатах, моето е вече твое!

Тя извърши храбро всичките шест дръпвания и върна после лулата. Когато отново седна, очите й бяха влажни, но не се разбра дали от вълнение, или в резултат от тютюна. След това получи калюмета и Младия орел. Той се надигна и заговори:

— Докъдето земята достига, сега е велико време. Но това време не е завършено, а се намира едва в зараждането си. То е още младо, има още да се развива, а заедно с него и ние. Човечеството се изкачва към своите идеали. Да се изкачваме и ние! Да не оставаме долу, както досега! "Младия орел" вече размахва криле. Полети ли той три пъти около планината, червеният мъж ще се сепне в своята мнима смърт и денят, който му принадлежи, ще настъпи!

И той стори предписаните шест смуквания, след което върна калюмета на Пазителя на Великата медицина.

Този го допуши бавно, без повече да продума. Церемонията приключи. Тателах Сатах ни поведе към описаното в началото голямо помещение с множеството лули на мира. Той посочи чакащия там исполински сложен индианец и каза:

— Това е Инчуинта, вашият слуга. Той ще ви отведе до жилищата ви. Ще ви каже всичко, което е необходимо да знаете. Той беше любимецът на Винету. Нека бъде сега и вашият! Едно ще ви помоля само, бъдете днес за храна мои гости, само днес, първия ден, за един час. После винаги и във всичко ще бъдете свободни, но можете да идвате при мен, колкото често желаете.

Той ни подаде ръка и се оттегли, ние слязохме най-напред до двора, където бяхме оставили конете си. Но там стоеше само жребецът на Младия орел и мулето, което носеше неговия пакет. Той се качи и препусна нагоре към стражевата кула, определена за негово жилище. Нашите коне и мулета бяха, както узнахме от Инчуинта, отведени от Паперман към квартирата ни, накъдето се насочихме сега и ние.

Инчуинта беше, както вече казах, истински исполин по фигура, някъде над шейсетте, но още с младежка жизненост.

Един обичащ истината, верен, горд характер. Макар и квалифициран като наш "слуга", той бе такъв доброволно. Нямаше никаква функция, свързана с понятието подчинение. Във всяко отношение той си беше свой собствен, независим господар. Той ни поведе през споменатите вече порти към втория, третия, четвъртия, петия и шестия вътрешен двор. Намиращата се там постройка бе определена за нас, изцяло и единствено за нас.

— Това е домът на Винету — обясни Добрите очи.

— Тук ли живееше? — попитах аз.

— Винаги, колкото пъти дойдеше — отговори "слугата". — Помещенията, в които ще живее Олд Шетърхенд, са си все още точно така, както ги напусна Винету, когато беше тук за последен път. Когато Инчучуна идваше, отсядаше при своя прочут син. Също и Ншочи. Нашата бяла сестра ще живее в стаите, които обитаваше красивата, добра сестра на Винету.

И тази постройка имаше балкон пред тесните амбразури на фронталната стена. Поради високото разположение тук трябваше да се открива една по-далечна гледка, отколкото долу при Тателах Сатах. Конете и мулетата ни бяха подслонени в една съседна постройка, подобна на конюшня или сайвант. А ние се изкачихме по стълбите към жилищните помещения и стигнахме най-напред до голяма, по индиански подредена стая, в която се виждаха високи глинени съдове за миене. Имаше множество столове от какъв ли не вид, както и един поднос с лули на мира.

— Това е приемният салон — усмихна се Херцле. По стените бяха накичени най-различни оръжия. Видях няколко ножа, пистолети и пушки, които познавах. Бяха принадлежали на наши ловни другари. Слугата ни разведе из цялата сграда. Тя имаше удобни помещения за трийсет-четирийсет гости и аз би трябвало да изпълня няколко печатни коли, за да опиша в известна степен обстановката и мебелировката. Ето защо ще го пропусна, толкова повече че ще се върна по-късно към тази къща и помещенията й, когато публикувам "Завещанието на Винету".

С какви чувства пристъпих в трите, разположени една до друга стаи, имали целта да служат за пряко ползване от Винету, човек много добре може да си представи. В ляво се намираше спалното помещение. С него граничеше значително по-голямата всекидневна. После следваше едно също така голямо работно помещение. От всяко от тези три помещения човек можеше да излезе на балкона и да се наслади на великолепния изглед, който се предлагаше оттам. В спалното помещение имаше една много мека, много висока и извънредно чиста постеля от кожи и завивки. Освен това няколко съда за вода за пиене и миене, повече нищо. Всекидневната беше полуевропейски, полуиндиански подредена. Имаше ниски и високи столове, ниски и високи маси. По масите лежаха и по стените висяха някои предмети, които познавах, защото произхождаха, от мен. Сред тях и две мои фотографии, които бях смятал за сполучливи. Сега те бяха доста избледнели. На едната стена бяха закачени двайсетина листа с опити за прерисуване на тези фотографии.

— Той трябва наистина много, много да те е обичал! — промълви Херцле, докато разглеждаше, минавайки, листовете. — Неговата ръка не е била лишена от талант. Направил го е сполучливо, макар да е бил без опит, нито даже ученик! Това е толкова затрогващо!

В работната стая имаше… писалище, да, истинско писалище — с чекмеджета, пера, мастило и много листове. Мастилото беше изсъхнало. Тук се бе упражнявал в писане той, великолепният. Тук той, укротителят на най-необузданите коне, майсторът в употребата на всяко оръжие, се бе отправял на лов за правописни грешки! И тук беше написал по-значителната част от своето "завещание", чието публикуване бе предоставено на мен.

А и по други неща беше работил той тук — с нож и клещи, с чук и пила, даже с игла и конец! Нищо не бе било за него недостойно и маловажно. Дори една кожена папка бе опитал да направи. Когато я отворих, вътре лежеше един-единствен лист. На него с големи букви бе написано: "ШАРЛИ, МОЙ ШАРЛИ, КОЛКО ТЕ ОБИЧАМ!" А когато го обърнах, на другата страна бе написано, но дребно и като с трепереща ръка: "Шарли, аз ще умра за теб. Зная го, зная! Твой Винету."

Инчуинта стоеше и гледаше как Херцле, когато прочетохме това, заплака. И на мен бе излязла сълза в окото. Той, силният мъж, се обърна и прекара ръка по лицето.

— Тук всичко е така чисто! Сякаш той е бил тук едва преди час! — отбеляза тя. — Кой е поддържал тук в ред? Кой е мил?

— Аз — отговори той.

— Кога?

— Всеки ден.

— От кога?

— Откакто беше той тук за последен път.

— През цялото това дълго, дълго време? Всеки ден? Макар той да не можеше вече да дойде? Въпреки че не беше вече жив?

Той поклати леко глава, усмихна се също тъй леко и отвърна:

— Той винаги казваше, че няма смърт — така го уверявал неговият брат Шетърхенд. А аз им вярвах на тях двамата. Вярвам и днес.

Поглади с ръка кожените дрехи, висящи на стената, и продължи:

— Тези легинси и това яке носеше той винаги, когато имаше намерение да не напуска това жилище. Когато съм сам тук, често ми се струва, сякаш чувам да прошумоляват кожените дипли на този костюм. Винету ли беше това? Той ли минаваше невидимо край мен? Когато влизам тук, често ми се струва, че той стои там отвън на верандата, сключил ръце да се моли, както обикновено правеше, когато бе обхванат от някое горещо желание или мъка. Той ме наричаше свой приятел, ала аз бях горд негов слуга да се наричам. Слагах ръце под нозете му и бях готов хиляди пъти да умра за него. Но трябвало е да умре той. Защото не неговият живот, а смъртта му стресна всички племена на апачите и всички червени народи, но най-сетне очите се отвориха и осъзнаха щом толкова скъпоценен е животът на един-единствен човек, то колко много по-скъпоценен и незаменим е в такъв случай животът на цяла една нация, цяла една раса! Ние бяхме слепи. Сега станахме зрящи! Как го обичах, обичах, как безкрайно го обичах!

И внезапно той застана пред мен, улови ръката ми и помоли:

— Заеми неговото място! Заеми го! Не само в къщата, а и тук при мен!

Той потупа гърдите си, после взе и ръката на Херцле и продължи:

— А теб умолявам, бъди ни Ншочи! Говори на жените, които искат тук да се съберат! Поведи ги не към слова, а към дела. Тателах Сатах е жрец, но не воин. Имайте го добре предвид! Ето защо копнежът на нашия велик Винету беше да доведе своя бял брат в тази къща. Душата, която се пробужда тук, се нуждае от закрила и защита пред нейния собствен народ. Тя се надява на вас, на вас!…

2. В пещерата

Маунт Винету се намира в югоизточния ъгъл между Аризона и Ню Мексико. Тамошните волни индианци не признават над себе си никакво правителство. "Комитетът по паметника на Винету" се изхитрил да се обърне към Конгреса на Съединените щати и получил разрешение "на Маунт Винету да построи град с името Винету; да издигне там паметник на някогашния главатар на апачите на височина и размери, каквито намери за добре; и създаде всички организации и сгради, необходими за това похвално дело". Така гласяло разрешението, което им издействал упълномощеният делегат.

После се захванали за делото си, без да ги е грижа за традициите и правата на другите. Племената на апачите били лесно спечелени, нали уж се касаело за техния любим Винету. Така също и няколко команчески племена, защото пък Апаначка беше вожд на похоним команчите. Вожд, когото всички племена на апачите да слушат, след Винету вече нямало, а що се отнасяло до стария Тателах Сатах, чието влияние се разпростирало над всички червени племена, то той не склонил да се съгласи с проекта, ала Олд Шуърхенд и Апаначка вярвали, че все пак ще им се удаде да го привлекат на своя страна. Те разчитали в това отношение на принудата на фактите, която щяла да бъде непреодолима, и започнали да си творят и градят, без да зачитат неговите протести. Всяко негово порицание било отхвърляно с действително много вярното твърдение, че хората си имали разрешението на Конгреса и никакъв друг по-висок авторитет не признавали. Олд Шуърхенд и Апаначка не били вече индианците и уестманите, които съм познавал преди време. Богатството и широко разклонените търговски връзки ги накарали да забравят по-ранните си убеждения и начин на живот. Душевно те отдавна вече не принадлежали към червените, а към белите. Готовността на индианеца всеки момент да умре за червения си цвят, за тях се обезсмисляла. Те искали със своя проект да направят "бизнес", искали синовете им да закръжат в слава, от която да черпели все нови и нови богатства.

Но Тателах Сатах не бил човекът, отказващ се така лесно от онова, което смята за правилно, както те си мислели. Той отстъпил на първо време пред принудата, ала само привидно. Не можел да им попречи да оплетат водопада в електрически жици, да осквернят гората с каменоломните си и да привлекат тълпа червени работници, които иначе не биха се дали на разположение, ако не били отлъчена от племената си сган. Но той се обърнал към мескалеросите, лянеросите, хикарилясите, тараконите, навахите, черикауасите, пиналенхите, кохотерите, хиласите, липаните, мимбреньосите и "меднорудниковите" индианци — все апачески племена, които почитали Пазителя на Великата медицина като най-изтъкнатия мъж на цялата своя раса.

Той наредил техните вождове да дойдат. Обяснил им, че тук се касае много по-малко за уважение към Винету, колкото за възвеличаване на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, и изобщо за един най-обикновен гешефт. Удало му се дори да им разясни, че това е прегрешение спрямо Винету, оскърбление във всяко едно отношение, да го поставят на един толкова силно крещящ пиедестал. Доказал им, че това няма да забави гибелта на техния народ, а само би могло да я ускори, защото ще предизвика завист у другите племена към апачите. Накратко казано, извоювал си сред вождовете един решителен успех и ги пратил обратно при техните хора, за да им повлияят сега от своя страна. Кланът на "винетусите" вече бил основан;

той му съдействал. Същинската, открита акция срещу Комитета по града и паметника Тателах Сатах отложил за времето на големите митинги, които щели да се проведат на Маунт Винету. Това време почти бе настъпило. Той искал най-напред да сондира мненията. Трябвало да знае кой от вождовете е "за" и кой "против" неговия план. Но досега не бил се показал още на никого. Оставал си скрит в своя "Замък" и днес за пръв път от дълго време слязъл, за да ме отведе горе.

Всичко това ни разказа той по време на обяда, за който бяхме поканени. При това изобщо не му хрумваше да се оплаква от тези спорни неща. Погледът му беше остър и прозорлив. Той много добре разбираше, че почти единствено от него зависи да сформира от настоящите отношения базиса на едно ново, изпълнено с надежди бъдеще. Подобно стичане на всички видове индианци, както сега, не можеше да се очаква навярно и след столетия, като се абстрахираме изцяло, че тази раса изобщо щеше да загине, ако сега не се удадеше да й се вдъхне нов, вътрешен живот. Ето защо той беше твърдо решен да използва тази възможност и на пробуждащата се душа на своята раса един нов, широк път да проправи. Качествата, необходими за тази цел, той вероятно притежаваше всичките, освен едно-единствено. Имам предвид инициативната откровеност, агресивната честност. Него индианецът не притежава. Сигурно го е притежавал, но в общуването си с никога несдържащите думата си бледолики го е изгубил. Бил е принуждаван да прибягва към потайната хитрост и това в крайна сметка се е превърнало в негово естество, негов отличителен белег. Само истински благородни индианци, както да речем Винету, не са се побоявали, когато е необходимо, да пристъпят към честна, открита атака и дори предварително да я оповестят. Но обикновено индианецът не счита за умно да действа по този начин. Ето защо Тателах Сатах се бе колебал толкова дълго. И ето защо бе желал той моето идване. Ето защо е било от най-голяма важност за него час по-скоро да узнае на чия страна трябва да бъда търсен — на неговата или на строителите на паметника. Откак бе уведомен от Нъгит Тсил, че ще стоя вярно до него, той се бе почувствал освободен от най-голямата си грижа. Ден за ден се бе надявал да дойда и когато най-сетне пристигнах, той ме запита дали съм готов да бъда неговата "Поразяваща ръка", неговата "Смазваща ръка", с чиято помощ да съкруши своите противници.

— Готов съм — отговорих. — И предлагам да започнем веднага, по възможност още сега, още днес. Най-напред с добро и любов, но ако това не подейства — с пестници!

Той бе напълно удовлетворен. Даде ми генерални пълномощия да правя каквото намеря за добре и да разполагам с всичко, което ми се стори необходимо. Така че аз си бях сам господар, без каквито и да е окови и прегради, които биха могли да ме ограничат. Аз се възползвах, както се разбира изцяло от само себе си, без колебание.

На първо време се касаеше да видя модела на статуята. Ето защо веднага след храна препуснахме надолу към града — аз, Херцле, Паперман и Инчуинта, слугата. Последният ме помоли да взема със себе си шест пъргави, млади, но вече опитни "винетуси", които да бъдат моята лична охрана. Тателах Сатах го желаел. Съгласих се на драго сърце. Имах много планове, при които тези хора щяха да ми бъдат от полза.

Не яздихме направо за града, а когато се спуснахме до вътрешната долина, аз се насочих по-напред към Воаловия водопад. Изследвахме цялата му околност, както и двата дяволски амвона от двете страни на откритото пространство. Извършихме го възможно най-естествено, така че да не направи впечатление, а и аз не изразих с нито дума мислите, които таях. Но "слугата" беше, както доста скоро забелязах, един много проницателен наблюдател и това хич не ме учуди, тъй като го бе възпитавал Винету. Той проучваше всеки мой поглед. Умееше да разсъждава. Със своя добре обучен остър ум той много скоро стигна до вярната следа. Когато обърнахме, за да поемем навън към града по описания вече дълбоко изровен път, той приближи коня си за няколко мига до моя и подхвърли:

— Олд Шетърхенд не искаше да види Воаловия водопад.

Погледнах го въпросително.

— Нито започнатия Винету, когото се канят да изработят — продължи той.

— Че какво тогава?

— Двете "Уши на Злия дух" — истинското и фалшивото.

Имаше право. Само заради тези две "уши" бях поел по пътя към вътрешната долина. Те бяха извънредно важни за мен. По-важни и от великолепния водопад.

— Хмм! — промърморих.

Това го подтикна да се изкаже свободно.

— Аз ги познавам — увери. — Но не е вярно каквото се говори за тях. Можеш да застанеш, където си щеш, пак няма да чуеш нищо.

— Ти вече си стоял навсякъде?

— Да, навсякъде. Дори отзад, където никой не бива да отива, защото е забранено. Но и там не се чува нищо.

— Обещаваш ли ми да бъдеш мълчалив?

Той сложи ръка на сърцето си и отговори:

— Със същото удоволствие, както някога на нашия Винету!

— В такъв случай скоро ще се научиш да слушаш. Ще ти покажа как трябва да се прави. Известна ли ти е Долината на пещерата до Маунт Винету?

— Много добре!

— Сигурно и пещерата?

— Също.

— Голяма ли е тя? Дълга ли е?

— Много голяма и много дълга! Пет часа трябва да яздиш, докато я стигнеш, а пък тя е толкова дълга, че върви до Воаловия водопад и свършва едва в негова близост.

— Утре заран ще яздим нататък, за да я проучим. Подготви всичко. Но не казвай никому нито дума!

С това нашият диалог приключи, тъй като бяхме оставили вътрешната долина зад себе си, и видяхме разположения пред нас палатков град. Там сега цареше по-голямо оживление, отколкото в часа на нашето идване. Насреща ни се зададе една кавалкада. Вероятно отиваше нагоре към Замъка. Съглеждайки ни, хората спряха. Само двама продължиха да яздят. Бяха Атъбаска и Алгонка. Те седяха прекрасно на конете си. След като поздравиха по най-учтив индиански маниер, Атъбаска каза:

— Ние възнамерявахме да се изкачим на планината, за да поздравим Олд Шетърхенд, гостът на червените мъже. Ние го обичахме още преди да сме го видели. Уважението ни към него бе много дълбоко, когато се запознахме после с него, без да знаем името му. И понеже сега той пристигна тук и се назова, ние не бива да чакаме той да дойде при нашите шатри, а сами да яздим към него, защото той е по-високопоставеният.

— Може ли сред братя да има някой, който да стои по-високо от другите? — попитах аз. — Ние принадлежим на един-единствен баща и той се казва Маниту. Ние стоим наравно един с друг. Аз ще посетя моите братя. Моля да ми позволят да изпуша с тях лулата на приветствието при техните шатри!

Тази вежливост ги зарадва. Алгонка отговори:

— Ние сме горди от това желание на нашия бял брат. Нека дойде с нас. Ще види приятели. Познати от по-ранни времена, които пристигнаха тук. Когато чуха за присъствието му, те ни помолиха да яздят с нас към планината, за да ги зарадва там неговото лице. Ето къде чакат.

Той показа спрялата група. Подкарахме конете нататък. Кои бяха? Кои разпознах веднага, въпреки дългото време, изминало оттогава до настоящия час? Това бяха Вагаре Тей — вождът на шошоните, Мато Шако — вождът на осагите, и неколцина от техните подглаватари. колко голяма бе нашата радост да се видим отново! Също Ават Ниах бил тук, столетникът! Можеше ли да счита човек това за възможно? Изцяло от само себе си се разбира, че той не би могъл да язди сега с тях към планината. Беше останал да седи пред своята шатра и аз помолих да го навестим и поздравим най-напред. Хората поискали да накарат Вагаре Тей и Мато Шако да издигнат своите палатки в Долния град. Те обаче проявили благоразумието да се осведомят за състоянието на нещата и онова, което чули, ги накарало да яздят към Гордия град, за да се присъединят там към Атъбаска и Алгонка.

Ние се отправихме най-напред към палатката на Вагаре Тей, която той споделяше със своя престарял баща. Едва бяхме потеглили и ни пресрещнаха двама похоим команчи, които също бяха възнамерявали да се качат горе до Замъка, ала като ни видяха, спряха и се насочиха сега към мен. Бяха изпратени от Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, за да ме поканят при двамата млади художници. При пристигането ни те отсъствали, но като дошли после, чули, че съм тук и сега ме канеха чрез тези пратеници да отида при тях, понеже имали намерение още днес да ми покажат своето произведение на изкуството — статуята на Винету. Вече отварях уста да дам отговор, когато Атъбаска с едно движение на ръката ме призова да си мълча, и пое нещата в свои ръце, казвайки на двамата команчи:

— Вие виждате тук Атъбаска и Алгонка — вождовете на най-далечните, северни народи, по-нататък Мато Шако — вождът на осагите, и Вагаре Тей — вождът на шошоните. Върнете се незабавно при Янг Шуърхенд и Янг Апаначка и им кажете, че ние трябва да говорим с тях веднага, веднага! Да дойдат, без да се бавят. Касае се за нещо много важно!

Той говореше с толкова повелителен тон, че двамата пратеници не посмяха с дума да отвърнат, и начаса се измъкнаха. После ние продължихме пътя си към палатките. Онези, които принадлежаха на Атъбаска, Алгонка, Вагаре Тей и Мато Шако бяха разположени близо една до друга. Още преди да ги достигнем, видяхме столетника да седи. Неговата бяла, вързана отзад коса, висеше дълга по гърба. Той не беше скелет като Киктахан Шонка. Все още можеше доста леко да се движи. Очите му бяха бистри, а тембърът на гласа — бодър и енергичен като на някой петдесет-шестдесетгодишен. Виждайки ни да идваме, той се изправи от земята без чужда помощ и научи от Вагаре Тей, неговия син, че отрядът се връща толкова скоро понеже съвсем неочаквано се натъкнал на мен и моята скуав. Лицето му бе покрито с безчет малки бръчици, които обаче ни най-малко не го загрозяваха. По него не се забелязваше нито едно петно, щрих или някое грозно място, както често се случва обикновено в старостта, което да накърни неговата чистота. Той беше красив, наистина красив старец! Позна ме още от пръв поглед. Неговите стари, добри очи засияха от радост. Пристъпи към мен, притегли ме към себе си и възкликна:

— О, Маниту, о, Маниту, великият и добрият! Как ти благодаря за това щастие, за тази радост! Как копнеех да видя още веднъж най-добрия, най-искрения приятел на всички народи, преди да разсека с дръзко плуващи ръце непознатите води на смъртта! Моето горещо желание се изпълни. Научих, че той ще дойде. Тогава реших да дойда и аз. Старостта протегна сухата си ръка да ме задържи, ала аз се почувствах млад и се изтръгнах. В сърцето ми прозвуча един глас и ми каза да побързам към моя бял брат, защото той щял да ни донесе обратно добротата, любовта и единението, които някога ни напуснали. И едва съм пристигнал, той вече дойде! А ти си неговата скуав?

Въпросът беше отправен към Херцле. Бяхме слезли от конете. Тя стоеше до мен.

— Тя е — отговорих аз. Тогава той протегна ръка, притегли я към себе си като мен и продължи:

— Той ни води една приятелка, една бяла сестра. Нека бъде тя добре дошла и в нашите шатри, и в нашите души! Аз съм най-старият от всички. Насядайте в кръг и ми донесете калюмета. За него това ще е последната, най-прекрасната чест да ръководи съвещанието на приветствието. Олд Шетърхенд да седне от дясната ми страна, а неговата скуав — от лявата. Запалете огъня на радостта!

Както каза, така стана. Последваха извънредно трогателни взаимни приветствия. Лулата непрекъснато вървеше от ръка на ръка. Изплуваха хиляди спомени, всички свързани с името Винету. Но сега нямахме време да им се отдадем. Това трябваше да бъде отложено за по-късно.

Посред тази оживена, радостна сцена дойдоха Янг Шуърхенд и Янг Апаначка. Бяха на коне, както впрочем всеки там. Те слязоха, но сякаш никой не ги видя. Поискаха да седнат при нас, ала никой не им направи място. Така стояха те дълго, дълго време. После отидоха при конете си, за да си вървят. Едва сега бяха зачетени. Атъбаска им викна:

— Синовете на Олд Шуърхенд и Апаначка могат да приближат!

Те се върнаха. Неговият глас имаше онзи покоряващ тон, на който човек се подчинява дори когато не му се иска. Из един път всичко стана тихо. Никой не говореше. Можеше да се чуе тихото пращене на малкия огън. Атъбаска попита двамата:

— Янг Шуърхенд и Янг Апаначка вождове ли са?

— Не — отговориха двамата.

— Олд Шетърхенд вожд ли е?

— Да.

— Той вече е преживял почти седемдесет тежки зими, а те нямат още тридесет леки лета зад себе си. И въпреки това те не идват при него, а искат той да иде при тях! Откога е обичай при червените мъже старостта да се подчинява на младостта и опитността на неопитността? Ние искаме нашият народ да възкръсне от съня си. Искаме той да се научи да различава своите права и задължения. Искаме той да се причисли към образованите нации. Как обаче да го постигнем, като не съблюдаваме нито даже закона на най-дивата пустош — младостта да уважава старостта?

Янг Шуърхенд възрази високомерно:

— Ние сме художници!

— Уф, уф! — извика Атъбаска. — Това нещо по-добро ли е, отколкото да си възрастен и опитен? Художници сте били? Доказали ли сте го вече? Може би Олд Шетърхенд е такъв. Той още не се е класифицирал като художник. Вие обаче се наричате такива. Ето защо ние ще ви изпитаме дали това име ви подхожда. И дори един художник да е нещо толкова възвишено и прекрасно, че никой да не е в състояние да го достигне, то толкова повече се изискват от него добродетелите, така желани да се видят у всеки обикновен човек. Попитайте вашите бащи, попитайте и Колма Пуши какво имат те благодарение на Олд Шетърхенд! Трябва ли той сега за тези свои дела и за цялата любов, с която ги е дарил, да търчи подир синовете, понеже те твърдят, че били художници? Какво трябва да ни даде всъщност това ваше изкуство? Един исполински образ на Винету! В състояние ли сте да го сторите? Аз не вярвам! Нашият велик Винету беше преди всичко скромен. Той помагаше. Той почиташе и уважаваше старостта дори у най-незначителния човек. Неговото най-голямо желание беше да помага, да носи радост, щастие. Вие обаче сте прекалено горди да направите първото посещение дори на своите най-добри приятели, посещението на вежливостта, което се полага не на вас, а на него. Вие следователно никога няма да съумеете да разберете и проумеете Винету. Как тогава ще ни предложите негова картина, която е вярна и честна, и не е лъжлива? Къде са бащите ви? Тук ли са?

— Още не. Заминаха тази заран. Ще се върнат едва вечерта.

— Кажете им, като дойдат, следното: Събраните тук вождове искат те да отидат при Олд Шетърхенд и да го помолят за прошка за своите синове. А пък ние ще дойдем след изтичането на един час при вашия глинен Винету, за да проверим дали сте художници, или не. Сега можете да си вървите!

Те се качиха на конете си и препуснаха, без и една дума за извинение или защита да се осмелят да кажат. И когато след изтичането на определеното време пристигнахме при големия, висок блокхаус, в който се работеше върху модела, те стояха на вратата и ни посрещнаха мълчаливо и почтително като хора, които на драго сърце биха дали воля на гнева си, ала нямат това право. Те впрочем бяха прекрасни и симпатични млади хора и на Херцле й личеше, че в душата си е готова с удоволствие да им прости. Тя им кимна усмихнато и тайно, ала аз си позволих да ги удостоя само с един приветствен поглед, повече нищо, за да не оскърбя Атъбаска.

Когато влязохме в постройката, видяхме събралите се там "господа от комитета". Бяха дошли, за да повлияят на вождовете, ала подминати от тези като въздух, не дръзнаха да приближат или заговорят някого от тях.

Къщата бе построена кръгла като цирк и съдържаше едно-единствено помещение. Тапицираните с ленено платно стени показваха една много сполучлива панорама на местността с Маунт Винету и неговите две исполински скалисти кули — предната, по-малка кула със "Замъка" на Тателах Сатах и голямата, по-висока с гигантската фигура на Винету, гордо гледаща отгоре, разбира се, само в проект. Но като завършен модел тази фигура стърчеше в средата на помещението. Беше приблизително осем метра висока, ефектно осветена от нахлуващата през отворените покривни процепи горна светлина. За здрачните вечерни часове бе предвидено електрическо осветление, като необходимото за целта електричество се произвеждаше без особени разноски при водопада. Беше разчетено по-късно то да стига за целия град Винету.

Моят пръв поглед се отнасяше до лицето на Винету. То беше сполучливо, изненадващо сполучливо. И все пак ми изглеждаше чуждо. Това бяха неговите черти, съвършено точните му черти, ала те не бяха така дружелюбно сериозни, така благи и обични, както го познавах, а излъчваха някакъв чужд израз, който в живота никога не му е бил присъщ. Този израз без съмнение хармонираше с агресивното движение, което бяха придали на фигурата нейните създатели. Облеклото беше изпълнено с педантична акуратност. Украсените с иглички от бодливо свинче мокасини, извезаните легинси, плътно прилепналото, почти без гънки яке, наметнатото върху раменете великолепно салтилско одеяло, под което надничаха примките на спускащото се от дясното рамо към левия хълбок ласо. По пояса висяха торбичките за барут и куршуми от по-ранните времена. До тях бе втъкнат нож, недалеч от него пистолет и револвер. С изнесен десен крак напред за скок, фигурата се подпираше на държаната в лявата ръка Сребърна карабина, докато дясната бе насочила заплашително зареден втори револвер. В това устремно напред движение имаше нещо змийско. Или напомняше за пантера, изскочила стремглаво от засадата си, за да се стовари върху плячката. В това отношение подхождаше и заплашителният, кръвожаден израз на лицето, който толкова по-неприятно и отблъскващо въздействаше, колкото по-ясно изпъкваше въпреки това красотата на чертите.

— Жалко, много жалко! — прошепна ми Херцле.

— За жалост, за жалост! — отговорих аз. — А те са художници, истински художници!

— Без всякакво съмнение! Само възприятието е погрешно. Това е грях, чудовищен грях! Как може да се причини такова нещо на Винету, не мога да проумея! И тази фигура трябва да застане на висините на планината!

— Никога, никога! Аз няма да го допусна. А не се ли вслушат в мен, ще прибягна към последното средство и ще я натроша пред очите на всички!

Вождовете бяха мълчаливи. Те крачеха бавно около фигурата, за да я огледат от всички страни. Янг Шуърхенд и Янг Апаначка стояха наблизо, физиономиите им не изразяваха ни най-малко вълнение. Те бяха убедени, че въздействието на тяхното дело върху нас ще е огромно. Господата от комитета бяха на същото мнение. Те очакваха да се разразим в еуфорични възгласи. Но когато минута след минута минаваше, без никой от нас дума да обели, те се заловиха да ни подпомогнат, като от своя страна сториха онова, което ние бяхме пропуснали. Впуснаха се в хвалебствени междуметия, та да ни подведат да последваме примера им. Но ефектът, който постигнаха, бе тъкмо обратният на намеренията им — вождовете се насочиха към изхода. Един след друг излязоха навън. Аз ги последвах с Херцле. Тогава комитетът, начело с двамата художници, се разбърза подир нас. Искаха да имат информация. Атъбаска бе първият, който се качи на седлото, Той почака, додето възседнем и ние, и се обърна после към питащите:

— Този ваш Винету е най-голямата лъжа, прозвучавала някога тук сред планините. Разбийте я! Там горе тя никога няма да отиде, никога, никога!

При тези думи той посочи котата, на която трябваше да бъде издигната скулптурата.

— Никога! — пригласи Алгонка.

— Никога… никога… никога… никога! — вметнаха останалите вождове и подглаватарите.

— А тя ще отиде горе! — извика Янг Шуърхенд.

— Да, да, тя ще отиде горе! — заяви и Янг Апаначка. — Докажете, че това е лъжа!

А мистър Антоний Пейпър, вечно прибързващият, се закандилка демонстративно към нас и прогърмя:

— Ние сме Комитетът по издигане паметник на Винету. Каквото решим ние, това ще стане. Скулптурата ще отиде горе, горе, горе!

Същевременно размахваше ръце точно пред коня на Мато Шако. Онзи стисна рязко бедра, връхлетя върху него, събори го и отвърна:

— Тъй ли? Вие сте комитетът? В такъв случай ние ви снемаме и ще изберем друг!

— Да, друг, друг! — извикаха вторите вождове, докато мистър Антоний Пейпър събра сили да се надигне от земята и подири закрила зад другите членове на комитета.

Тогава председателят, професор Бел, бе осенен от предчувствието, че нещата с техните намерения май не стоят така сигурно, както бяха предполагали, и че настоящият миг е може би много решителен. Той направи няколко крачки към мен и запита:

— Какво е вашето мнение всъщност, мистър Шетърхенд? Моля да ми го кажете!

— О, какво мисля аз, това тук изобщо няма никакво значение — отговорих.

— Не е вярно! — отвърна той. — Убеден съм, че хората ще сторят онова, което вие предложите. Ето защо ви умолявам да кажете какво предлагате!

— За тази работа сега нито времето е подходящо, нито мястото. Аз въобще не зная кое място ми е отредено. Така че ще мога да говоря едва когато си получа номерирания жетон. Може би вашият секретар ще има добрината да ми го достави в сегашното ми жилище.

След това препуснах. Останалите незабавно ме последваха. С пристигането си в Горния град проведохме само едно кратко съвещание. Всички бяхме на мнение, че не би могло да се предприеме нищо, преди да сме разговаряли с Олд Шуърхенд и Апаначка. Нещата следователно трябваше да изчакат. После ние се сбогувахме с вождовете и подкарахме конете към палатките на сиуските жени, за да поканим при нас за тази вечер нашите приятелки, двете Ашти. Те с радост се съгласиха. След това се върнахме в "Замъка", предадохме там конете и се изкачихме пеша през гората до стражевата кула да навестим Младия орел и поканим и него за вечерта. При него имаше няколко индианци и индианки, които той бе натоварил да майсторят нещо от леко дърво и лико — какво и с каква цел, не попитах.

Тателах Сатах днес повече не се показа. Той считаше за уместно да ме остави напълно самостоятелен господар на себе си, както пък аз бях решил да не го търся без нужда. Ето как останахме вечерта само с тримата наши гости и наблюдавахме с тиха радост по какъв безкрайно нежен начин сърцата на младите хора все повече се приближават едно към друго. Бях считал за възможно Олд Шуърхенд и Апаначка още тази вечер да се появят при мен. Това обаче не стана. Затова пък когато станах на другото утро, заварих един техен пратеник. Бяха му наредили да ми предаде, че би трябвало много добре да знам колко много ме обичат и уважават, и колко много ще се радват да ме видят отново, ала им е невъзможно да ме посетят в жилището на техния противник Тателах Сатах. Аз трябвало да реша между тях и него, трети път нямало. Впрочем те били готови по всяко време да ме приемат, в случай че отида при тях в Долния град. Да молели за прошка, нямало причина, тъй като на техните синове било невъзможно да ме навестят в "Замъка".

И през ум не ми мина да вземам това послание присърце. Тук вероятно се намесваха неща, които аз не познавах, а и не считах за нужно да опознавам. Тук се съблюдаваше само едно, именно: Който не иска, ще бъде заставен! А тази заран имах най-малко желание и време да се занимавам с лични спорни въпроси. Трябваше да отида до Долината на пещерата, за да съм наясно с мястото, когато дойдат враговете да се скрият там.

Инчуинта, нашият исполински "слуга", още със сипване на зората бе готов да ни придружи дотам с охраната си. Той се бе погрижил за всичко — за ядене и пиене, за свещи, факли, въжета, куки и всевъзможни други предмети, от които се нуждаехме, за да се запознаем надлежно с пещерата. За мен тя бе от необикновена важност. Бих се затруднил наистина да посоча някоя определена, ясна причина. По-скоро се касаеше за предчувствие, отколкото за някакво установено, сигурно знание. Но откак бях видял как Воаловия водопад изчезва внезапно в земята, и откак знаех, че пещерата стига близо до този водопад, имах усещането, че тя ще играе една не незначителна роля в тукашните ни преживелици.

За по-добро разбиране на това, което следва, ще припомня за прочутата Мамутска пещера от Кентъки в Съединените щати, която със своите странични пещери има една дължина над триста километра. Нейният главен коридор се простира под земята на далечина шестдесет километра. В нея има неизброими шахти, галерии, ходници, урви, халета, стаи, зали, каверни, вирове, езера, потоци, реки и водопади. Така приблизително си представях и пещерата при Маунт Винету и бъдещето щеше да покаже, че не съм бъркал. Тя не беше наистина с чак такива исполински измерения, но чудеса тук също имаше достатъчно. Особено богати и несравними бяха сталактитните образувания, на които гледахме с удивление.

Пътят за пещерата не минаваше през града и после край Бялата река, а трябваше да се язди надолу от другата страна на възвишението и да се следва една рекичка, имаща сякаш намерение да отведе онези, които са се поверили на водителството й, обратно там, откъдето са дошли. Тя обикаляше все в кръг, но, разбира се, по една спускаща се винтова линия. По този начин имахме възможността да съзерцаваме особено малкия Маунт Винету, на който живееше Тателах Сатах, от какви ли не гледни точки. Веднъж ни се удаде да различим с необикновена яснота голямото орлово гнездо, което нашият приятел Младия орел беше изкатерил. Това даде повод на Херцле да запита "слугата" дали е осведомен за събитието. Днес при нас беше само Паперман, не и Младия орел, така че можехме да разговаряме за това негово преживяване, без да проявим нетактичност.

— Да, зная всичко — отговори Инчуинта. — Та нали стоях до Тателах Сатах, който седеше пред вратата си, когато Младия орел полетя от непристъпното гнездо надолу и се приземи точно пред нозете ни. Аз му помогнах после да убие орлицата, която бе много, много по-голяма от един мъжки орел. По-силна, по-голяма и могъща птица от тази женска не съм виждал през целия си живот. Колко беше стара, това отдавна не знаеше вече никой. Всеки я познаваше. При себе си мъжки тя не търпеше — кълвеше го и го прогонваше надалеч. Хората й приписваха чудовищна сила. Твърдеше се, че можела да отнесе до гнездото си добре израсъл прериен вълк. По онова време Младия орел броеше дванайсет години. Той живееше тук при нас. Беше роднина на Винету и любимец на всички, които го познаваха. Въпреки ранната си младост той тръгна на север, за да си достави глина за лулата на мира от свещените кариери на дакота. Когато се върна с глината, и лулата бе изваяна, заяви, че сега искал да се сдобие и с медицина. Отиде да пости четиридесет дена в пустинята и тогава му се присъни, че ще се казва "Младия орел" и за тая цел трябва да отиде и вземе от гнездото двете млади бойни орлета — техните крака с ноктите и клюновете им щяха да бъдат неговата медицина. От постите беше отслабнал. Тежеше едва наполовина отпреди. Въпреки това дръзна да изпълни веднага повелята на съня, без въобще да се е възстановил. Взе едно ласо, много ремъци, тикна един нож в пояса си и започна катеренето към зъберите на високото гнездо. Като се озовал горе, видял, че гнездото е недостъпно. За да го достигне човек, трябвало да се изкачи на известно разстояние над него и да се спусне после по ласо. Той го сторил. Закрепил ласото на надвисналата скала и започнал да се спуска по него. Но ласото се оказало твърде късо. Когато стигнал края му, той се люлеел все още високо над гнездото, а силите му го напускали. Отворил ръце и скочил в гнездото. Ласото се полюлявало високо над него и вече било недостижимо.

— Колко ужасно! — възкликна Херцле. — Нямало ли път от гнездото?

— Не — усмихна се разказвачът. — Орелът няма навика да гнезди край пътища. Орлицата-майка отсъствала, но двете малки лежали там. Те разтваряли човки и крещели срещу натрапника. Той ги умъртвил, отрязал им краката с ноктите, прибрал ги и хвърлил телата в бездната. После започнал да размишлява как би могъл да се махне оттам. Но не съзирал никаква възможност. Високо над него ласото, което не можел да достигне, под него страховитата бездна, а самият той в шеметно високото скално гнездо, от което нито плъх, нито мишка биха намерили път за спасение, камо ли човек! И докато осмислял това, видял да идва старата с малък дивеч в ноктите, плячкосан за малките. Щом го видяла, тя пуснала плячката и се стрелнала с грозни крясъци към него. Той изтеглил ножа си да се отбранява. Но в същия миг му се сторило, сякаш някакъв силен, предупредителен глас му викнал: "Не я убивай и не я ранявай, иначе си изгубен! Тя е твоето единствено спасение!"

— Ах, да полети! — обади се Херцле, поемайки дълбоко дъх.

— Да, да полети — кимна Инчуинта. — Това било единственото, друго нямало.

— Клетото момче! Как го е осъществило?

— Не, клетото момче, а дръзкото, умно, храбро момче! Тук няма място за съжаление, а само за удивление! Гнездото лежало на един малък скален издатък, от който тясна цепнатина водела във вътрешността на скалата, ала скоро свършвала. Там били струпани съчките и клоните от по-ранните строежи на гнездото, защото бойният орел всяка година го подновява и надстроява. Удало му се на момчето да се спаси в тази цепнатина, преди кряскащата граблива птица да достигне гнездото и започне яростната си атака. Полека-лека то пропълзяло почти изцяло под дърветата, като се бранело с тях. Същевременно мислело усърдно как би могло да се спаси. Било достатъчно умно да осъзнае, че единственото му спасение е орлицата да го понесе надолу в дълбините, питало се дали въпреки сегашната си лекота няма да е все пак твърде тежко за птицата. Докато мислило, старата се отказала от атаката, за да потърси малките си. Така то спечелило време за един по-спокоен размисъл.

— Той е бил твърде тежък! — вметна страхливо Херцле.

— Действително трябвало това да се допусне — съгласи се Инчуинта. — За един сигурен, спокоен полет не можело дума да става, да оставим настрана, че орлицата щяла с всички сили да се съпротивява срещу едно такова носене. Но ако не същински полет, това нямало да бъде все пак и същинско сгромолясване в бездната. Можело да се предвиди, че маховете на крилете ще смекчат устремността на това падане. Касаело се следователно така да върже орлицата, че тя хем да не може да го наранява с клюн и нокти, хем пък да може да лети. Примките да се постигне това, са добре известни на всеки индианец, дори на децата. Едва идеята била оформена и се започнало нейното реализиране. Ремъци имало повече от достатъчно. С помощта на един подходящ, измъкнат от гнездото клон и три ремъка била изготвена по най-бързия начин примка за клюна, която трябвало да принуди орлицата да държи главата и врата си изпънати право напред. За ноктите и краката имало друга, петкратна примка, която по-късно щяла да бъде подсилена. За тялото пък клуп, имащ за цел да прибере крилете и да ги стегне към него, естествено само до мига, в който щял да започне полетът. Няколко дървета били здраво заклинени в скалния процеп, образувайки нещо като защитна решетка за пъхналото се вътре момче. Поискала ли орлицата да го докопа, щяла да бъде принудена да провре глава през решетката и да бъде по този начин лесно уловена и стегната с примката.

Малко след тези приготовления тя се върнала. Изглежда била намерила труповете на децата си, защото връхлетяла с една значително по-голяма ярост върху своя враг. Тя ни най-малко не се замислила да пъхне глава в решетката. Примката веднага й легнала на врата и колкото и да се бранела, няколко минути по-късно бил надянат на клюна и клупът, който я принуждавал да протяга главата и врата си напред. Тя се съпротивявала с всички сили, с криле и крака. Последните били лесно уловени в примки и вързани после здраво един за друг. За да усмири крилете, момчето трябвало да се измъкне наполовина от скалния процеп и да ги притисне към тялото на могъщата, но вече не в състояние да се брани птица, и после здраво да ги върже. Когато това станало, орлицата вече не можела да се движи. Тя била окончателно надвита. Победителят не отнесъл ни най-малка драскотина, птицата, разбира се, също. Най-трудното било отминало; най-дръзкото можело да започне, а именно летящото падане или падащото летене в ужасяващата бездна.

— Слава Богу, че не съм бил аз! — обади се Паперман. — На мен това рисковано дело сигурно нямаше да се удаде. На когото съдбата е отредила да се казва Паперман, той трябва да си остане на здравата земя, иначе лошо му се пише! Но по-нататък, бързо нататък! В напрежение съм!

Слугата продължи:

— Грабливата птица сега била укротена и момчето можело вече да напусне скалния процеп. То пристъпило напред и погледнало в бездната. Не му и хрумнало нито за миг да се колебае. Сега орлицата била още в пълни сили. Колкото повече отслабнела, толкова по-опасен щял да бъде скокът от гнездото в зейналата празнота. От птицата се носела миризма на дивеч и кръв. Големите й кръгли очи пламтели от ярост и омраза. И все пак единствено тя можела да му бъде спасителят! Това са загадки, които само Един може да разреши, Единствения, и този Единствен е добър, безкрайно добър! Момчето се пристегнало с най-здравите ремъци под мишниците, вързало ги за краката на орлицата, но така, че размахваните крила да не могат да го наранят и я изтеглило непосредствено до ръба на пропастта. "О, Маниту, о, Маниту!" — извикало то. После срязало двата ремъка, които стягали крилете към тялото. Орлицата ги раздвижила, "помъчила се да ги разпери, ала не могла да се издигне, защото краката й били свързани. "О, Маниту, о, Маниту!" — помолило се още веднъж момчето и се плъзнало бавно през ръба на скалите, повличайки със себе си и орлицата.

— По-нататък, по-нататък! — извика Паперман. — Не мога да го дочакам!

— Да, бързо, по-скоро! — помоли и Херцле. Инчуинта се подчини:

— Казах, че момчето затворило очи. Падало ли то? Не. То щяло за няколко секунди да се разбие в пропастта. Но секундите минали, а то било още живо. Над него шумели криле. То се люлеело насам-натам. Орлицата непрекъснато крещяла. Крясъците й се разнасяли над планина и долина и карали всеки да погледне нагоре. Тогава момчето отворило очи. То видяло че пада, но не стремглаво, а по една бавно снижаваща се винтова линия. Но орлицата се противяла. Не искала да слиза. Крилете й работели с все сили. Но момчето било прекалено тежко, теглело я надолу. Близо до Замъка стигнали твърда земя. Но момчето все още не било спасено. То нямало вече ножа си. Не можело да среже ремъците, да се освободи от птицата, която се мъчела отново да се издигне. Завързала се битка, в която орлицата била по-силна от момчето. Тя го удряла с криле, мъкнела го насам-натам. Притекли се хора. Страхът от тях удвоил силите на орлицата. Тя превъзмогнала висящия товар. Издигнала се още веднъж във въздуха, макар и невисоко. Прелитайки на късо разстояние, тя се спуснала отново към земята, за да я достигне точно пред нас — пред Тателах Сатах и мен. Наблизо лежеше един камък. Вдигнах го и ние убихме исполинската птица. Момчето беше спасено. От ударите на крилете беше пострадало, но се усмихваше. Ликуваше дори. Защото беше постигнало онова, което бе искало да постигне — своята медицина. Оттогава се нарича Младия орел, а летенето бе любимата му тема на разговор. Отиде даже в градовете и селата на бледоликите, за да се научи там да лети.

— И умее ли? — попита Херцле.

— Все още не знам. Но откак е тук, още от вчера, започна да си прави собствени криле. Така че изглежда все пак може. Но това имаме право да знаем само ние, други — не.

По време на този разказ бяхме изминали едно добро разстояние и сега следвахме цяла поредица от долини и клисури, които бяха свързани една с друга, но водеха в такива различни направления, че често бе трудно да се каже дали яздим на север или юг, на изток ли, или на запад. Бяхме на път вече над три часа. Тогава се натъкнахме на една малка река, от чиито бистри води се познаваше, че не идва от някой землист или глинест, а от скалист район.

— Това е Долината на пещерата — извести Инчуинта.

— А къде е пещерата? — попита Херцле.

— Най-отзад, в края на долината, където тя граничи непосредствено с Маунт Винету. Хайде!

Продължихме да яздим.

Значи тук бе мястото, където съюзените сиуси, юти, кайови и команчи искаха да се скрият. Не беше зле избрано. Само дето се намираше толкова далеч от нас и който се наканеше да ни нападне оттук, трябваше да остави преди туй зад себе си един петчасов, уморителен път. Или пък имаше някой по-къс, по-удобен? И беше ли той известен на нашите неприятели? Такива мисли ми се въртяха из главата. Според мен си заслужаваше да се разнищят. И странно, едва им бях дал простор и спрях внезапно коня си, давайки знак на другите също да спрат. Бях видял следа. Слязох да я прегледам. Тя произхождаше от два коня, които не бяха дошли по нашия път, а се бяха спуснали отляво на възвишението, и то преди най-много час. Следователно пред себе си имахме двама ездачи. Кои бяха, не можах да разбера от следите, но при всички случаи индианци. Извадих револвера от джоба. Продължихме да яздим, но бавно и предпазливо, възможно най-безшумно, един след друг, аз начело. Следвахме дирята, която се виждаше много ясно в меката, свлечена от височините глинеста почва. Тя водеше край реката, през шубраците, към най-задната част на долината.

— Те яздят към пещерата — каза Инчуинта. — Значи им е известна!

— И то така добре — прибавих аз, — че са минали напряко през дивите предпланини и въпреки това са я намерили. Техните познания явно са по-точни от твоите.

Наближавахме края на долината. Тя престана там, където реката излизаше директно от недрата на планината. Едно гърло водеше навътре. То беше три пъти по-широко от реката и високо, колкото да може един ездач да влезе, без да се налага да се навежда. Това бе входът на голямата пещера, която искахме да опознаем. Пред него имаше малко, открито пространство, обстрелвано от падащия камънак, и поради това лишено от растителност. С пристигането си до периферията на това място ние спряхме, понеже сега видяхме търсените двама ездачи. Бяха слезли и лежаха по корем на земята, привели глави над нещо бяло — изглежда хартия или нещо подобно. Конете им хрупаха тазгодишните вейки на храстите. Двете седла се търкаляха наблизо, както няколко чанти, пакети и пушките.

Слязохме от конете и ги отведохме на късо разстояние назад, за да ги вържем там. После се върнахме до края на храсталака да наблюдаваме двамата мъже.

— Позна ли ги! — попитах Херцле.

— Не — отговори тя.

— Но си ги виждала!

— Не, определено не!

— И все пак! Дори в продължение на няколко часа!

— Къде?

— В Домът на смъртта, при съвещанието на вождовете. Това са двамата шамани на кайовите и команчите, които отвориха жертвеника.

— Твоите очи са по-надеждни от моите. Аз ги видях само на несигурната, трепкаща светлина на огньовете.

— Аз също. Но уестманът се старае преди всичко да запечата колкото може по-добре физиономиите на тези, които са за него важни. В тези неща ти нямаш опит. Хартията, с която са заети в момента, не може да е нещо обикновено. Струва ми се, че е карта или нещо такова. Те плъзгат усърдно пръсти по нея, сякаш спорят. Същевременно говорят така високо, че почти можеш да ги чуеш и тук. Ще се промъкна дотам да ги подслушам.

— И аз?

— Не, скъпа Херцле — засмях се аз. — На какъв език се каниш да ги подслушаш? А и твоето промъкване би могло да даде някой по-шумничък резултат.

— Жалко! Много ми се искаше да участвам и аз! Но какво ще стане, ако понечат да те убият? Застрелят, пречукат или наръгат?

— Тогава ще ми се завтечеш на помощ!

— Бива ли?

— Да, бива! Бива даже едновременно с това да крещиш, и ревеш, и виеш, колкото ти глас държи!

— Върви тогава! Аз при всички случаи ще дойда!

Дадох на Паперман и Инчуинта необходимите указания и се запромъквах през шубраците към индианците. Не ми беше трудно, защото те бяха така заети със себе си, та изглежда нямаха ни очи, ни уши за нещо друго. Стигнах толкова близо до тях, че можех да досегна от скриващия ме храст крака на просналия се по корем кайова. Темата, която обсъждаха, беше от най-голяма важност не само за тях, но в същата степен и за мен.

Онова, което бях взел за хартия, не беше хартия, а кожа, тънка като коприна, обработена подобно пергамент кожа, изписана и изрисувана от двете страни. Едната страна съдържаше точната скица на Маунт Винету и ситуационния план на "Замъка", обитаван от Пазителя на Великата медицина. На другата страна се намираше една също така точна карта на вътрешността на голямата пещера, пред която се намирахме. Това знаех още след изтичане първата минута от подслушването ми. Разговорът беше много оживен. Картата беше въртяна насам-натам. Двамата изричаха, търсеха и намираха разни имена, места и пунктове. Всичко това аз чувах и запомнях. Узнах, че картата принадлежи на шамана на команчите.

Била прастара наследствена семейна вещ. Никой освен него не бивало да знае за нея и само голямата, извънредно важна цел, преследвана днес и тук, го принуждавала да разкрие тази тайна. Шаманът на кайовите беше крайно любопитен да се запознае подробно със съдържанието на този кожен документ и хубаво да го запомни.

— Значи нещата са наистина такива, както се вижда тук? — попита той.

— Да, наистина! — кимна команчът.

— Ние лежим сега тук, на това място? Той посочи въпросната точка на картата.

— Да — отговори другият.

— И оттук може подземно да се отиде горе на Маунт Винету? Не само да се върви, но даже да се язди?

— Разбира се.

— И по този път искаш да ни поведеш нагоре с четирите хиляди войни, за да нападнем Тателах Сатах и всичките му съмишленици? Уф, уф! Това е един голям, един велик план! Изминавал ли е вече моят брат някога тоя път? Бил ли е вече той там горе?

— Не, но един от моите деди е опитал тайно, и с успех. Пътят завършва на няколко места; на него му се удало да достигне единия излаз — онзи, който всъщност искал да достигне.

— Този зад Воаловия водопад?

— Да. Това е единственият пункт, който човек може да достигне на кон. До останалите може да се отиде само пеша.

— Но ако начинанието не успее? Ако над четири хиляди души се напъхат в пещерата, без да имат възможност напред или назад да мръднат? Дава ли си сметка брат ми какво е необходимо за толкова много хора и коне?

— Давам си. Затова съм тръгнал напред, да проуча предварително пещерата. И за тая цел взех със себе си само теб, моят червен брат, защото ти също си пазител на медицини, както аз и Тателах Сатах. На теб можех да се доверя.

— Тогава да не губим време, а да започваме!

Той стана.

Значи те не бяха спорили, а само така ми се бе сторило заради тяхната оживеност. Команчът също се надигна от земята. Той сгъна бавно и грижливо картата, за да си я прибере. Тогава се изправих и аз, пристъпих иззад клонака и рекох:

— Червените ми братя май ще трябва все пак да изгубят малко време, преди да започнат!

— Уф — извика кайовът уплашен. — Един бял!

— Уф, уф! Един бледолик! — извика по същото време команчът.

Аз му издърпах пергамента от ръката, пъхнах го в джоба си, застанах така, че да не могат да достигнат пушките и продължих:

— Присвоявам си временно тази карта, защото ще ви помогна да намерите отбелязания на нея път през пещерата!

Сега те се съвзеха от изненадата си. Изправиха се, готови за борба.

— Кой си ти, че се осмеляваш да ме крадеш? — поиска да знае команчът.

Същевременно приближи към мен, за да се добере до пушката си. Аз измъкнах револвера, запънах го и отговорих:

— Не те крада! Ако картата е твое законно имущество, ще си я получиш обратно. Махни се от пушките да не те застрелям! Не съм сам!

Дадох знак. Паперман, Инчуинта и винетусите тръгнаха насам, Херцле — бавно зад тях.

— Уф, уф! — извика кайовът, съглеждайки Паперман. — Едно наполовина синьо лице!

— И една бяла скуав! — прибави команчът, сега истински изплашен.

— Вие сте чули за това синьо лице и тази скуав. Кой излиза, че съм аз? — попитах.

— Олд Шетърхенд! — отвърна команчът.

— Олд Шетърхенд! — извика и кайовът. — Нашият враг, нашият най-върл враг!

— Това е лъжа! На никой човек не съм враг. Да, по-скоро бих могъл да стана враг на някой бял, отколкото на някой червен! Попитайте вашите вождове как съм ги щадил! Попитайте вашите стари воини дали са чули една дума на омраза от мен и могат ли да споменат един-единствен акт на отмъщение от моя страна! Аз обичам всички хора, обичам и вас. Аз ви желая щастието и ще се боря срещу всяко намерение, което ви води към беда. Такова едно намерение преследвате и вие днес. Аз няма да допусна то да се реализира. Седнете и предайте ножовете си. Вие сте пленени!

— Не сме пленени, а…

С тези думи команчът скочи към мен, ала аз отстъпих крачка вдясно, пипнах го отстрани и го метнах на земята, Исполинът Инчуинта коленичи на гърдите му и го надви без всяко усилие. Също така процедира с кайова старият, храбър Паперман. Двамата пленници бяха свързани по такъв начин, че не можеха да помръднат. Насядахме край тях. Винетусите отидоха да доведат конете ни, а аз извадих картата от джоба си да я разгледам добре. Още с първия поглед, който й хвърлих, знаех къде съм. Обърнах се към команча:

— Нека Аваттовавх, медицинманът на команчите, ми каже дали притежава някоя голяма сбирка от книги, сиреч библиотека.

— Нямам такава — отговори. — При нито един от мъжете на команчите няма.

— Знае ли Аваттовавх къде може да има?

— Тук, на Маунт Винету, при Тателах Сатах.

— Иначе никъде другаде?

— Друга не знам.

— В такъв случай няма да ти върна картата. Ще я предам на нейния законен собственик. Тя принадлежи на Тателах Сатах. Била му е открадната.

— Това е лъжа! — избухна команчът.

— Не е лъжа, а истина.

— Докажи го!

— Веднага! Само че ти вероятно не притежаваш необходимите познания, за да разбереш какво ще ти кажа. Тази карта е номерирана, и то на древния покончи диалект от езиковото семейство мая. Тук долу, в този ъгъл, са записани стотиците — хотуе, което означава на пет места по двадесет, следователно сто. А тук в другия ъгъл са десетиците — вуклай, което означава седем и десет, значи седемнадесет. И тъй, тази карта е номер сто и седемнадесет от въпросната библиотека или някое от отделенията й. Като я покажа на Тателах Сатах, ще се установи, че тя му принадлежи.

— Нищо няма да му покажеш и нищо няма да му принадлежи! Картата действително бе открадната само че чак сега, от теб! Ти си крадец!

— Мълчи, иначе ще ти зашия един през муцуната, стари мошенико! — сряза го Паперман. — Къде са братя Ентърз?

Не беше лош трик, дето спомена това име. Така двамата червенокожи узнаха по най-лесния начин, че не сме чак толкова неосведомени, както вероятно допускаха. Те не съумяха да прикрият напълно изненадата си, но бързо се овладяха, и команчът запита с равнодушен тон:

— Ентърз? Кои са пък тия?

— Двама братя, обещали да ни предадат на вас. Сега знаете достатъчно, за да ви е ясно, че нямаме хич никаква причина и хич никакво желание да ви повием в плюш и коприна. Кажете ли още една дума, дето не ни отърва, ще отнесете тупаницата!

По-добре щеше да е наистина, ако Паперман ме беше оставил аз да говоря. Но днес той за пръв път от дълго, дълго време след по-ранните години виждаше пленници пред себе си и ето защо с удоволствие позволих на стария, храбър обесник подобаващото му се удовлетворение. Двамата шамани се умълчаха. Името Ентърз ги бе направило неуверени.

Ние трябваше най-напред да се нахраним. Херцле разопакова донесената храна и я сложи пред нас. Конете бяха разседлани. Можеха да се напият и си потърсят после зелен фураж. За мен естествено картата бе по-важна от яденето. Започнах да я проучвам внимателно, като се допитвах до Инчуинта, който ме бе уверил, че познава много добре пещерата. И тогава между него и картата възникна противоречие. Според нея тук в долината имаше само един вход към пещерата — пред който се намирахме, но горе на възвишението три различни изхода — два тесни и един широк. Широкият беше пътят за конете, излизащ зад Воаловия водопад. Двата други бяха пешеходни пътища, които се отклоняваха на някакво място от конския път, продължаваха на известно разстояние заедно и после се разделяха. Единият излизаше горе в Замъка — на кое място, не можеше да се каже; скицата бе твърде малка. Другият не се изкачваше чак толкова високо. Той излизаше във вътрешната долина, както изглежда, в близост до започнатата гигантска статуя на Винету или някой от двата дяволски амвона. Инчуинта обаче не познаваше нито един от тези изходи. Той знаеше наистина, че по-рано, в стари времена, съществували няколко излаза от пещерата, ала хората ги засипали. Защо, това не знаеше. Той твърдеше, че пещерният път водел все широк и добре проходим нагоре из вътрешността на планината, докато внезапно се стеснявал и свършвал неочаквано пред една сталактитова група. Тази група се намирала малко нещо встрани от Воаловия водопад, който човек с остър слух можел още от пещерата да чуе как се срива.

Веднага след храна се подготвихме за изследване на пещерата. Ние си носехме факли и свещи, а когато отворихме пакетите на двамата пленници, видяхме, че и те са богато снабдени. Срещу влагата и хладината бяхме взели големи, тънки, но влагонепроницаеми индиански одеяла, които можехме да използваме за загръщане като наметала. Конете бяха наново оседлани, шаманите вързани на техните, няколко факли запалени и ние започнахме подземната езда, за която си обещавах такива добри резултати, макар въобще да не знаех откъде ще дойдат.

Яздехме през един направо великолепен подземен свят. Начело Инчуинта с един винету като факлоносец, зад него аз с Херцле, след това пленниците, после Паперман с останалите винетуси, един от които носеше втора факла. Където беше необходимо, палехме към факлите и свещи.

Пътят вървеше непрестанно нагоре и често доста стръмно. Пещерата дори в най-ниските си места бе толкова висока, че никъде не се налагаше да слизаме от конете. Нито едно от подземните помещения, през които минавахме, не си приличаше с друго. Следваха промяна след промяна, изненада след изненада. Често изненадата бе така голяма, че не съумявахме да сдържим високите възгласи на удивление. Запознавахме се с едно царство на най-възхитителни сталактитни приказки. Най-прекрасни идеи, застинали в шпат, арагонит и синтер, израстваха като сталактити отгоре надолу. Също така разкошни сталагмити се извисяваха отдолу, за да се съединят с тях в лули, колони, органи и други образувания, за които едва му се вярваше на човек, че са създадени от природата. Но за съжаление нямахме време за по-подробно разглеждане и трябваше да го отложим за по-късно. Нещо ни подтикваше напред, нагоре към мястото, където щеше да се реши дали можем да продължим нататък, или не. Така яздехме през галерии и тунели, през малки камери и огромни зали, през манастирски трапезарии и църкви, през преддверия и просторни колонади, през веранди и коридори. Минавахме край бездни, в чиито дълбини шумеше реката. Промъквахме се между тънки водни нишки, струящи като от невидими градински маркучи. Прекосявахме места, където сякаш валеше дъжд. Виждахме да скачат каскади и водни струи да падат от невидими капчуци. Но ние не се застоявахме, вървяхме нататък, все нататък, докато широкият път накрая свърши. Той из един път стана толкова тесен и неудобен, че само пешеходци можеха да продължат.

— Виждаш, че имах право — каза Инчуинта. — Конският път свърши. Няма проход, който да излиза зад Воаловия водопад.

Той изглежда имаше право. Намирахме се в една широка галерия, която преставаше до една двойна група от сталактити и сталагмити, и после се насочваше надясно от тази група като един много по-тесен път. Според картата обаче тя не правеше завой, а вървеше направо, след като бе отклонила от себе си тясната пътека. Това бе решителната точка! Сега щеше да се покаже дали мога да разчитам на очите и способностите си, или не! Започнах да изследвам сталактитовата група и много скоро видях, че изобщо не бе необходима кой знае каква проницателност, за да се открие вярната следа.

Раздрусах най-външния от тези камъни — той се помръдна. Отместих го встрани. За да го сторя, бях слязъл от коня. Останалите последваха примера ми и помогнаха да отстраня следващите камъни. По този начин пътят още след кратко време се разшири поне дотолкова, че да се убедим в неговото продължение. Уголемихме пролома, докато човек вече можеше да се провре. Тогава подканих Паперман и един от винетусите-факлоносци да ме последват в пролуката. Исках да видя какво се намира отзад. Останалите трябваше да чакат и междувременно да отместят толкова камъни, че да е възможно преминаването и на конете.

Освен горящата факла ние тримата взехме и една за резерв и продължихме напред, естествено пеша. Стръмнината сега беше още по-голяма отпреди. Скоро чухме пред себе си шумене, после бучене, гърмене, съвсем като в близост до Ниагарския водопад. Това бучене и ехтене стана така силно, че не чувахме вече и собствените си думи. Стената от дясната ни страна пропадна в глъбините; лявата остана. Отгоре започна да мержелее светлина, сякаш денят надничаше към нас през някое масивно, млечнобяло стъкло. И внезапно, след един завой на пътя, го видяхме, Воаловия водопад, рухващ с ехтеж в долния свят, за да създаде там рекичката, край която преди туй бяхме яздили към пещерата. Духаше толкова силен вятър, че трябваше да си държим шапките. Крачехме като по някое скалисто шосе на Швейцария. От едната страна скалната стена, от другата зейналата преизподня, в която изчезваше водопадът. Никакви перила не ни предпазваха. Но пътят беше здрав и толкова широк, че четири коня можеха да вървят един до друг. Така минахме край водопада в цялата му ширина, след което оберлихтът изчезна, и ние отново трябваше да разчитаме само на светлината на факлата ни. После продължихме по една устремила се нагоре галерия, но не направо, а в извивка. Тук отново започна да се долавя шумът от водопада, той ставаше все по-силен и по-силен и когато накрая стана толкова силен, че едва не оглушахме, видяхме отново светлината на деня, но не отгоре, а отпред. Отправихме се нататък и няколко мига по-късно се намерихме на открито или по-точно не съвсем на открито, а между ревящите маси на Воаловия водопад и устремилите се възбог скали, от които те се сриваха. Стояхме в непосредствена близост до бездната, в която се продънваха. Край нея току-що бяхме минали там долу. Намирахме се точно в същото положение, както посетителите на Ниагарския водопад, каращи да ги отведат зад падащата с грохот водна стена, за да могат по-късно да го разказват. Необходимо беше само да вървим между водата и скалите към края на водопада и през намиращия се там гъсталак да се доберем до здравата, суха земя.

Сега знаех достатъчно, така че тръгнахме обратно към мястото, където се намираха нашите спътници. Когато пристигнахме там, те още не бяха приключили с работата си. Отстраняваните камъни бяха с такова тегло, че щеше да е необходимо още дълго време, додето ги разчистят. Аз се възползвах от случая да продължа изследването. Исках да зная накъде води и тесния път. Но за целта поисках да ме придружи не Паперман, а Инчуинта с един факлоносец. Херцле помоли да дойде с нас и аз се съгласих, макар че присъствието й можеше само да утежни, а не да облекчи търсенето.

По мои сметки тук се намирахме почти точно под мястото, на което се намираше в строеж тежката статуя на Винету. Оттук до разклонението на тесния път на два още по-тесни според картата не беше далеч. Когато стигнахме там, веднага видях, че тук отново се изправят сталактити, вместо сталагмити. Следователно хората и тук бяха поставили маскировка. Инчуинта не забеляза нищо. Той не спря. Не заподозря, че тук се отклоняваше един от тесните пътища и продължи с факлоносеца напред. Последвах ги, без да кажа нищо. Пътят, който пропуснахме, вероятно бе онзи, излизащ при дяволските амвони. Него обаче аз исках да запазя само за себе си. По-нататъшният път водеше според картата нагоре до Замъка и на мен много ми се щеше да се запозная с него още днес. Ето защо го последвахме дотолкова далеч, додето той сякаш свърши.

— Тук пътят престава — каза Инчуинта, като спря.

— И не продължава нататък? — попитах аз.

— Не. Точно както преди малко!

— Да, точно както преди малко! Отстрани ли човек камъните, които го препречват, ще види, че не е свършил, ами продължава зад тях. Да ги махнем!

Тези сталактити не бяха тежки. Аз отместих няколко настрана. Инчуинта помогна. Оказа се, както бях мислил — пътят продължаваше. Тук дори не бе необходимо да се отстраняват всички камъни. Достатъчно бе човек да премине по тях. После вече нищо нямаше да ни пречи да продължим. Ние го сторихме и оттук нататък сталактитите престанаха. Имаше само пещери без синтерни образувания. И те бяха разположени все едната по-високо от другата. Трябваше да ги изкачваме. Накрая тази поредица от естествени кухини изцяло престана и пътят ни поведе по скални цепнатини, изкуствени стъпала и зидани ходници. При това въздухът беше извънредно сух и чист. Аз не бях поглеждал часовника си и нито стъпалата или крачките бях броил, но според мен доста над четвърт час се бяхме изкачвали, когато стъпалата внезапно свършиха. По-нататък не можехме да отидем. Намирахме се на тясно каменно стълбище. Под нас стъпалата, вдясно зид, вляво зид, над нас зид. Никъде някаква врата, прозорец, отвор! Как тогава да излезем?

Точно над последното, най-горното стъпало беше наместена една каменна плоча. Не можеше да е тежка, защото беше с измерение на квадрата най-малко три педи. Опитах да я повдигна. Не стана. На нея имаше два глухи отвора, които много вероятно не бяха провъртяни без умисъл. Съумях да пъхна ръкохватката на ножа си, сдобивайки се по този начин с дръжка за отместване на плочата. Опитах напред, назад, надясно… напразно. Но наляво тя се помръдна най-сетне. Имах чувството, сякаш се движи по ролки. Над мен възникна четвъртито отверстие, през което можех да се изкача. Не го сторих веднага, а проявих благоразумието да си пъхна главата само до очите. Какво видях?

Едно много високо, осмоъгълно иззидано помещение с две врати. Стените бяха изцяло обрасли с пасифлора с достигащи тавана клонки, където оставените околовръст многобройни отвори пропускаха необходимата светлина. Вейките бяха толкова гъсти, че не можеше да се види нищо от намиращия се зад тях зид. Бяха разлистени и покрити с изобилни цветове. Че това ставаше през доста късното сега годишно време, бе навярно последица от надморското равнище, както и от обстоятелството, че вегетацията се осъществяваше не на открито, а във вътрешността на затворено помещение. "Мъченицата" има, както е известно, над двеста разновидности. Тук обаче се застъпваха само два вида. Същинското облекло на стените се състоеше от Passiflora quadrangularis, чиито разкошни цветове, облъхнати вътре в розово-червено, имаха диаметър десет сантиметра. Ето как се получаваше наоколо едно безпримерно цветно великолепие. От този фон ярко се открояваше по една стена една напълно бяла Passiflora incarnata, която бе така източена и ограничена, че образуваше един четири метра висок кръст в изправено положение — един направо фрапиращ знак на християнството на това непознато за мен, тайнствено място. Насреща имаше врата, която не бе отворена. А тук, където се намирах, изглежда имаше още една, която нямаше как да видя, преди да се покача по-високо и изляза от отвора. Тогава действително се установи, че от нашата страна на помещението няколко стъпала водеха към един изход, който беше зарезен. Качих се горе, избутах резето и отворих. Озовах се на открито, но не отделих време да определя мястото, на което се намирах, а затворих пак вратата, слязох по стълбите и поканих Инчуинта да се качи и ми каже дали не знае къде сме. Едва видял помещението, той възкликна удивено:

— Уф! Това е цветната капела, в която Тателах Сатах има навика да се моли!

— Кому се моли той тук? — попитах аз.

— На Великия, добър Маниту. Кому другиго?

— Но тук все пак има кръст, символът на християнството!

— Той води произхода си от Винету. Той го посади тук. Казваше, че това бил знакът на неговия брат Олд Шетърхенд. Не го разбираше още, но щеше да се учи да го разбира, колкото по-високо израстваше. Той така те обичаше, така безкрайно обичаше!

Човек добре може да си представи колко дълбоко ме покърти това! Но аз бях принуден да превъзмогна бързо вълнението и продължих да питам:

— Накъде води намиращата се отсреща врата?

— Към спалните покои на Тателах Сатах.

— А тази тук над стълбите?

— Навън в планината, никой не е подозирал, че освен това съществува и капакът, през който дойдохме!

Този проход се затваряше от плочата, която бях отместил. Тя беше от подовите каменни плочи, граничещи непосредствено с най-долното стъпало, в което можеше да се избутва, понеже беше кухо. Необходимо беше само да я върна в предишното й положение, за да се затвори.

Сега се изкачи и Херцле с факлоносеца. При вида на неизброимите "мъченици" тя възкликна от удивление. Не беше чула от ходника какво ми бе казал Инчуинта, ала въпреки това веднага отгатна целта на помещението.

— Молитвена стая!

С тези думи тя закрачи към средата на помещението. Там имаше една покрита с кожи пейка. Тя седна на нея — точно срещу кръста и заговори нататък:

— Тук седи Тателах Сатах, за да говори с Бога, неговият единствен господар. Пред него е Кръста, Земното страдание, който избавя и отделния човек и цели народи. Тук се моли той за избавлението на своята раса. Тук бих желала да седна аз и да се помоля с него, та Спасителя да го изслуша!

— Стори го! — отговорих аз. — Ние тръгваме сега обратно, но скоро ще се върнем.

— Тук? — попита тя. — Кога?

— Може би до половин час. Отивам да доведа пленниците по този таен път в Замъка. Така няма да ги види никой освен нас. Иска ми се никой от техните съмишленици и другари да не разбере къде се намират. Няма смисъл да ни придружаваш обратно в пещерата, иначе сетне пак ще трябва да се катериш насам с нас.

— Добре, тогава оставам. Но какво ще правя, ако някой ме завари тук?

— Който и да е той, ще се отнесе с теб като към приятелка. Впрочем изобщо не е нужно да се оставяш да те завари. Необходимо е само да изкачиш стълбите и да излезеш на открито, така ще останеш незабелязана. Сигурно никому няма да хрумне да погледне дали вратата е зарезена, или не.

— Да, правилно! Ще чакам значи тук.

Тя седна пак на пейката, а ние останалите слязохме долу в ходника. Аз бутнах обратно каменната плоча, за да не го оставяме отворен. После се върнахме обратно до мястото, където ни чакаха нашите другари. Те бяха почти към края с работата си по разчистването на сталактитите. Седнах да изчакам оставащите няколко минути. Както си седях тихо, почувствах нещо да ми капе от потона. Не беше обаче вода, а стрит камък. Той се ръсеше като брашно и пясък върху мен. От време на време падаше и по някое парченце с големината на грахово, бобено зърно или лешник. Погледнах нагоре. Светлината от факлите ни не достигаше чак до тавана, но въпреки това видях точно над мен една тясна пукнатина, от която се ронеха тези неща. В една такава пещера това не е нещо необикновено, така че и през ум не ми мина да проуча причините за тази пукнатина.

Когато широкият път бе освободен, казах, че тук ще трябва да се разделим. Двамата шамани щяха да се изкачат с мен, Инчуинта и един факлоносец пеша, а останалите да яздят, под предводителството на Паперман, по открития преди малко път, излизащ зад Воаловия водопад, като вземат и нашите свободни коне. Оттам трябваше да се насочат веднага към Замъка. Почакахме, докато се отдалечиха. После вързах очите на шаманите, не допускайки никаква съпротива. След това аз взех команча под ръка, а Инчуинта — кайова. Факлоносецът закрачи начело. Така започнахме да се изкачваме по извървения веднъж път към пасифлорното помещение. Понеже очите на пленниците бяха вързани, това ставаше толкова бавно, че не след половин час, както бях казал, а едвам след повече от час стигнахме до последните стъпала. Залових се там да отместя плочата. Докато го вършех, чух гласове. Изглежда имаше някой при жена ми. Отворих капака възможно по безшумно и показах предпазливо само горната част на главата си — до очите, за да видя кой говореше там. Херцле беше изчезнала, сигурно на открито през вратата на стълбите. Сега на пейката срещу кръста седеше Тателах Сатах. При него стояха дванадесет апачески вождове в по-млада възраст, от които не познавах нито един. Най-възрастният от тях не надхвърляше петдесетте. Старият Пазител на Великата медицина им говореше с много прочувствен глас. Чух продължението на започнатата реч:

— Нашият добър Маниту е велик, милиони пъти по-велик, отколкото мислеха досега червените мъже. Те приемаха, че той е само техен бог, не обаче и бог на всички останали, живеещи по земята. И ако това почиваше на истината, колко нищожен щеше да бъде той тогава, колко нищожен! Богът на няколко злочести индиански орди, които ще бъдат стъпкани, смачкани и смазани от бледоликите! Колко могъщ, напротив, би трябвало да бъде богът на белите! И колко много би трябвало тогава да желаем този бог на белите да застане на мястото на немощния Маниту на индианците! Но това наше желание бе изпълнено още преди да сме го усетили. Погледнете към кръста! Той цъфти, за да ни освободи. Той ни отнема Маниту, за да ни даде Маниту. Той ни казва, че има само един-единствен Маниту — Всемогъщия, Всезнаещия, Всесилния и Всеблагия, и че ние сме накърнявали неговото всесилие и неговото вселюбие, като сме го искали само за нас, единствено за нас — най-нещастната от всички нации и най-слабата от всички раси. Кръстът почива върху земята и се възвисява към Бога. Това е едното, което той значи. Но той е разперил двете си ръце, за да прегърне всеки един, целия свят. Това е другото, което той означава. Никой от нас не го знаеше. Олд Шетърхенд беше този, който ни донесе тези знания. Но ние не ги приехме. На един-единствен само затрогна тази вест сърцето. Този единствен беше Винету. Той наблюдаваше, той проверяваше. Той започна да вярва. И колкото по-крепка ставаше тази негова вяра, толкова по-често идваше той при мен да ме моли тези цветя-мъченици и този кръст на любимото ми място за молитви да му позволя да посади. Неговото съкровено желание беше да доведе Олд Шетърхенд при мен. Неговият бял брат трябваше да види тук, на това място, как мисълта за кръста и вярата за един-единствен Маниту са пуснали корени в сърцето на неговия червен брат и са се развили до цвят и плодове. Аз обаче бях против. Аз мразех Олд Шетърхенд. Един ден Винету, великолепният, несравнимият, си тръгна и вече не се върна. Но онова, което живееше в неговото сърце, се върна. То дойде при мен. То ме подтикваше всеки ден насам. То ме учеше да разсъждавам. То ми носеше светлина. То ме учеше да се моля — не на слабия, малък Маниту на червените мъже, а на могъщия, необхватен, величествен Маниту на Олд Шетърхенд, който единствен е в състояние да одушеви наново нас, неговите червени деца, за да станем най-после каквото е трябвало да станем, но не сме станали. Днес той е тук, Олд Шетърхенд, комуто отказвах моя дом и моето сърце. Днес аз го обичам. Днес зная, че не съм в състояние без него да постигна нищо, точно както червената раса не е в състояние да постигне нищо без бялата. Той ще бъде факторът, който ще ни обедини с любов, макар да искаме да се унищожим в омраза. И докато ние…

Той спря по средата. Нашата факла, която още не бяхме успели да угасим, започна много шумно да пращи, искри, да вие пушек, който се изкачи край мен от отвора и веднага бе подушен и видян от индианците. Всички погледнаха към мен. Тателах Сатах се изправи слисан от мястото си. Какво друго ми оставаше, освен да се измъкна от отвора в пода.

— Олд Шетърхенд! — извика той. — Олд Шетърхенд за когото говоря!

— Олд Шетърхенд! Той ли е? Той ли е? — запитаха го вождовете.

— Да, той! — отговори им. — Някаква дупка в земята. Накъде води? Откъде идваш?

Тези думи бяха отправени към мен. Аз тръгнах към него, извадих от джоба си картата, която бях отнел от шамана на команчите, разгърнах я, подадох му я и отговорих:

— Погледни тук! Тогава ще разбереш откъде идвам. Едва погледнал надслова и числата, той вече извика:

— От тайната библиотека! Извънредно важна карта, която е била открадната на един от моите деди! И чийто крадец досега напразно издирвахме! Под подозрение се намирал тогавашният медицинман на команчите, който бил в продължение на няколко седмици гостенин тук и много често влизал в библиотеката. И сега ми я носи Олд Шетърхенд! Какво чудо, какво велико чудо! От кого я имаш?

— От правнука на крадеца. Ще ти го покажа.

Достатъчен бе един вик от моя страна и Инчуинта и факлоносецът се качиха при нас, водейки двамата пленници. Те бяха веднага разпознати от апаческите главатари. Последните понечиха да се впуснат във високи възгласи на удивление, ала аз го предотвратих с едно движение на ръката и казах:

— Тихо! Те не бива да разберат къде са! По-късно ще ви разкажа. Има ли в Замъка някое място, където пленниците така да бъдат скътани, че нито да могат да избягат, нито да бъдат видени от други хора?

— Ние имаме много добри и надеждни тюрми — отговори Тателах Сатах.

— Тогава нека Инчуинта ги подслони и после се върне. Ще имам нужда още от него.

Тателах Сатах даде с приглушен глас необходимите заповеди на своя исполински слуга, след което той се отдалечи с двамата шамани и факлоносеца, за да ги отведат до хапуса. По същото време вратата над стълбите, която водеше на открито, се отвори и се показа Херцле. Беше съумяла да се изтегли навреме. Виждайки сега през открехнатата врата, че съм отново тук, тя също реши да се покаже. Не е трудно да се досети човек, че това не намали удивлението на вождовете.

Разказах им, колкото сметнах за необходимо, защото не смятах с никого от тях да споделям напълно намеренията и плановете си. Тъкмо свърших и се върна Инчуинта. Той съобщи, че пленниците са здраво заключени, и че Паперман и придружителите му са пристигнали от водопада в Замъка. Осведомих го, че ще ме придружи още веднъж долу до пещерата и за тая цел да се погрижи за две нови факли. Херцле попита дали може да се присъедини към нас. Когато отговорих отрицателно, Тателах Сатах ме помоли да му поверя своята скуав. Очаквал посещението на Колма Пуши и много щял да се радва да запознае двете жени. Аз естествено нямах ни най-малко нещо против и когато Инчуинта дойде с факлите, слязохме отново в пещерата. За отбелязване е, че дванайсетимата апачески вождове бяха пристигнали едва днес, по време на нашето отсъствие, и разпънали шатрите си в Горния град. Те представляваха щабът на всички апачески племена, на които Тателах Сатах можеше да разчита.

Аз си имах особена причина да сляза още един път в пещерата. След като веднъж се бях заел да я опозная, исках да я опозная веднага и изцяло, защото имаше една малка част, която не познавах. Припомням, че широкият, проходим за ездачи път започваше от Долината на пещерата, водеше през нея и излизаше горе на открито зад Воаловия водопад. При мястото, където бе преграден със сталактити, се отклоняваше надясно и водеше нагоре един по-тесен, пешеходен път. Своя същински край той намираше чак горе в пасифлорното помещение. Дотам бяхме отишли. Но още долу в пещерата от него се отклоняваше втори тесен път, край който бяхме минали, без придружителите ми нещо да забележат. Единствено на мен бе обърнало внимание мястото, на което сталактитите, употребени като сталагмити, загатваха, че и тук един проход по-рано път е бил преграден и маскиран с камъни. Към това място се връщахме сега. Бях взел със себе си само Инчуинта, тъй като бе довереник на шамана, а нещата около новото откритие, което се канех да направя, бяха поверителни. Защото като свържех надземните и подземните места, се установяваше следното: Широкият път излизаше в планинската долина, зад водопада. Тесният път свършваше високо там горе в Замъка. Лежащото между тях двата разклонение на тесния път, което сега търсех, трябваше следователно да излиза между водопада и Замъка. И когато се запитвах кое ли място ще е най-подходящо за тая цел, то предположението ми винаги опираха само до дяволските амвони или както ги наричаха тук "Ухото на Злия дух", край което бяхме минали, когато шаманът ни показа Воаловия водопад. Във всяко едно отношение нещата се съгласуваха, че това място се намира във връзка с изпълнената с тайни пещера.

Стигайки въпросното място, при което предполагах разклонение на тесния път, ние спряхме да изследваме лежащите на земята камъни. Те също не бяха сталагмити, а сталактити, следователно не бяха възникнали на място, а бяха доставени с някаква цел от другаде. Отстранихме от тях толкова, колкото бе необходимо да добием представа за нещата и действително, много скоро без тях се откри свободна пътека, водеща нагоре. И тъй, моето предположение не беше ме измамило. Питах се само още къде излизаше там горе. Трябваше да я проследим.

Най-напред починахме няколко минути от усилията, които бяхме хвърлили по отстраняването на тежките камъни. През това кратко време около нас бе тихо, съвсем тихо, и ето че чухме някакъв особен, пращящ звук, достигащ до нас от далечина — вероятно от района, в който нашият тесен път се отклоняваше от широкия. Какво или кой беше това? Имаше ли някой там? Нашата безопасност изискваше незабавно да го разберем. Вдигнахме факлите и забързахме по посока на звука. Там видяхме, че не се касаеше за човешко присъствие, а за ронене на тавана, и то точно на същото място, под което бях седял и забелязал започващата се пукнатина. Сега тя бе станала по-широка и по-голяма. Падаха доста значителни синтерни късове. Явно там горе нещо се разслабваше. Който се наканеше да минава оттук, отсега нататък трябваше да бъде предпазлив. Помислих си го равнодушно, защото нямах ни най-малка представа за същинската причина на този феномен.

Върнахме се на мястото, където се бяхме трудили, и последвахме новооткрития ходник, чийто излаз още не познавахме. Исполинът Инчуинта бе удивен.

— Ти сякаш си Винету — каза той. — Всичко чуваш, всичко виждаш, всичко намираш! А ние, дето живеем отколе тука, нищо не чуваме, нищо не виждаме и нищо не намираме! Ти си като него и той беше като теб!

И тази пътека водеше нагоре от пещера в пещера, но много по-стръмно от другата. После следваха изкуствени стъпала, изсечени в твърдия камък. Най-после застанахме пред края. Но този край не представляваше някаква врата, зид, камък, а от безчет корени и коренища излизащи от земята, която тук не се състоеше от скала, а от пръст, и те се стремяха напред в една едва ли не непроходимост. Трябваше да прибегнем към помощта на ножовете. И те помогнаха. Като режехме всичко, що ни бе по път, и го отнасяхме назад, ние напредвахме крачка по крачка, докато в крайна сметка застанахме не пред корени и боящи се от светлина ластари, а пред един гъсталак, през чийто клонак ни поздрави дневният светлик. Угасихме факлите.

Гъсталакът израстваше с още други храсти от един каменен куп, който сигурно не бе възникнал естествено, а е бил струпан изкуствено, за да прикрие галерията, от която идвахме. Пропълзяхме през него, стараейки се да увреждаме възможно по-малко клоните и вейките. И застанахме… къде? Дясното "ухо" се намираше от другата страна на коларския път — точно отсреща.

— Уф, уф! — възкликна Инчуинта. — Случи се чудо!

— Преоткритието на нещо толкова старо не е чудо — отговорих аз. — Ние се намираме при вашия Девълз палпит.

— Чиято тайна никой не може да открие!

— Нима? Наистина ли?

— Да. Нито даже Винету можа!

— Тогава почакай! Може би ти ще си този, който ще съумее!

— Аз? — попита слисан. — Невъзможно!

— Никак не е невъзможно, а дори много вероятно. Съгласен ли си да мълчиш, дори пред Тателах Сатах?

— Съгласен! — увери той, като ме погледна, изпълнен с очакване.

— Добре! Нека първо се огледаме! Да се качим горе, на "Ухото на Злия дух", за да се запознаем с условията!

Заизкачвахме се. Когато стигнахме горе, аз се намерих в почти съвсем същото положение и условия, както на първия Девълз палпит, където Младия орел повали мечката, и аз после бях разговарял от амвон до амвон с Херцле. Тук също имаше два амвона — точно както там. И отвъд пътя имаше отново два, отстоящи един от друг на точно същото разстояние. На един повърхностен мислител щеше да се стори, че тук имаше не една, а две елипси, в чиито фокуси тихото говорене можеше да се чуе високо, а именно една отсам и една отвъд пътя. По-проницателно мислещият обаче още от пръв поглед щеше да види, че нито отсам, нито оттатък имаше някаква отделна, истинска елипса, и че тази фигура се получаваше когато двете отделения се свържеха през пътя с присъединителни линии. Тогава действително се очертаваше една двойна елипса с четири фокуса — отсам два и отсреща още два, при чиято правилна употреба ставаха възможни различни звукови експерименти, които за непосветения биха изглеждали като чудо.

Това се виждаше, както вече казах, от пръв поглед. Но този пръв поглед бързо бе отклонен от своя обект, и то от извънредно фрапантната промяна, настъпила в околния ландшафт от последното ни присъствие тук. С други думи започнатата статуя на Винету междувременно бе нараснала, и то по начин, който ми стана понятен едва когато видях колко голям бе броят на товарните коли, с които бяха докарани подготвените в каменоломната квадри, и колко голям бе броят на работниците, заети да камарят по фигурата тези предварително пробити квадри и да ги скрепяват с железни оси, скоби и болтове, фигурата беше израснала до пояса. Изкуствените скали, на които щеше да се обляга, бяха в развитие, а скелетата, по които работеха монтьорите, бяха възникнали наистина едва днес, но даваха представа към каква исполинщина отиваха размерите. Инчуинта видя, че съм насочил вниманието си към тях, и каза:

— Те работят като в треска. Вече не са уверени в нещата си. Сега с всеки изминат ден виждат все повече и повече, че не целият свят е на тяхното мнение. Ето защо трябва час по-скоро да изготвят тази фигура, за да направят на хилядите очаквани участници в празненството впечатлението, което им е обещано. Когато преди малко отидох да взема факлите, научих, че хората решили ден и нощ да работят, защото чули, че и ти си тук. Смятат, че лесно могат да те избутат встрани.

— Аха! Особено мистър Окихтшинча, наречен Антоний Пейпър, а? Остави го да си бута, нека си бута! А ние да се върнем, към настоящите си задължения. Нали се канехме да опитаме дали няма да си ти този, който ще открие тайната на вашия Девълз палпит. Тук имаме два амвона. Отсреща също два. Ние се намираме тук на първия, където сега аз ще остана, а ти ще отидеш отсреща, също на първия. Ще застанеш там и ще изречеш с най-обикновен тон десет числа. Аз не мога дотук да ги чуя, но веднага ще ти ги повторя.

— На мен да ги повториш? — попита. — Че ще го чуя ли?

— Да.

— Невъзможно!

— Изчакай! Сега върви! Но го стори тайно! Не казвай никому къде отиваш и какво възнамеряваш да правиш там!

По физиономията му се изписа силно неверие и той се отдалечи. Загледах се след него, но без да се показвам на работниците и коларите, които циркулираха по пътя. Той го прекоси и се изкачи на първия амвон. Лесно можете да се досетите колко бях напрегнат за изхода на експеримента. Заслушах се. И ето, Слава Богу, пристигнаха те, десетте числа — четните от две до двадесет. Почаках само миг, после ги повторих също така бавно и отчетливо, както ги бе изговорил той.

— Уф, уф! — чух го да извиква сащисано. — Ти ли си наистина, или не?

— Аз съм — отговорих.

— И си ме чул?

— Точно както ти мен. Сега иди на другия амвон, на втория, и кажи нещо друго.

— Какво?

— Каквото и да е. Задай някакъв въпрос и аз ще ти отговоря. Хайде тръгвай!

— Добре, отивам!

Аз също слязох от моя амвон и се запътих към другия. Тъй като там нямаше храсталаци, бързо се озовах горе. Тогава го чух как отива на отсрещния. Храсти шумоляха, клони пукаха. После стигна горе и попита:

— Още ли си там? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те — отговорих, без обаче да му казвам, че междувременно и аз съм си сменил мястото.

— Да броя ли пак?

— Да. Десет други числа.

Той изброи нечетните числа от тридесет и едно до четиридесет й девет и аз му ги повторих. Сетне го накарах да се върне на първия амвон, за да изрече още десет числа. Видях го да отива отвъд. Качи се горе. Сега сигурно броеше, но аз не чувах нищо. Вече знаех всичко. Човек можеше да чува или не, да бъде чуван или не, както му бе угодно. Това зависеше само кое място ще си избере. Слязох от моя амвон и тръгнах към коларския път. Той ме видя и също дойде.

— Последният път ти не ми отговори — каза. — Или аз не съм дочул? Какво чудо, какво чудо! Уф, уф! От толкова далеч никой човек не може да разбере казаната с обикновен тон дума и все пак аз те разбрах! Как да се обясни това?

— Помисли! Та нали ти си този, който трябва да открие тайната!

— Шегуваш се! Защо да се мъча да гадая нещо, което ти вече много добре знаеш! Защото ако не го знаеше, нямаше да можеш да ми посочиш правилните места. Аз ще го науча ли?

— Ако Тателах Сатах позволи, да.

— Но сега не бива да му казвам нищо?

— На никого! Би могъл да причиниш голяма беда дори само ако на един-единствен издадеш. Хайде сега нагоре към Замъка! Слънцето вече залязва.

Небето, докъдето можеше да се види тук от долината, бе облъхнато от прозрачни, златисти облачета. Огнен диамантен блясък пламтеше на запад и се отразяваше като искри и проблясъци от приказното огледало на Воаловия водопад. Колко жалко, колко плачевно, че издигащата се точно пред водопада мъртва каменна фигура правеше насладата от красотата почти невъзможна! Стояхме при извивката на пътя и долината откъдето човек, идващ от Горния град, за пръв път съглеждаше Воаловия водопад. Бяхме спрели там, за да се насладим на неговата гледка. И сега тази фатална фигура, противопоставяща се на лекия, ефирен воал, ни пречеше, въздействаше така неприятно, така обременително, така потискащо. Дървените скелета, издигащи се пред този воал, бяха направо мъка за очите, толкова повече че изглежда ги строяха без отвес. Те стояха наклонено. Имаше само един-единствен трегер, който настина стоеше вертикално. Направих тази констатация ей така между другото. Тя ми се стори съвсем маловажна. Но в хода на земните събития няма нищо неважно — скоро щях да го разбера и тук…

3. Истинският Винету

Тръгнахме към Замъка. По пътя Инчуинта беше много умълчан. Резултатът от нашето изследване го занимаваше вътрешно. Със стигането си горе ние се разделихме. Той отиде при Тателах Сатах, а аз — към моето жилище, където предполагах, че ще заваря Херцле. Тя наистина беше там и не сама. Колма Пуши беше при нея. Двете седяха една до друга, ръка за ръка. Когато влязох, се изправиха и тръгнаха насреща ми. Лицата им имаха израза на дълбоко, сериозно вълнение. Името Колма Пуши е взето от диалекта мокви. То означава равнозначно "Черните" и "Тъмните очи". По тези очи, притежаващи все още блясъка си, я познах веднага, макар в останалото да се бе променила много. Тя беше значително по-възрастна от мен. Толкова гъвкавата й по-рано фигура се бе сгърбила. Бляскавата сива коса бе навита в тънка плитка около главата й. Силно състареното лице бе гъсто покрито с многобройни малки бръчици. И все пак бе красиво това лице. То притежаваше онази отвътре навън изразена красота, наричана красота на старостта. Тя обикновено е сетнина от много страдания и размисъл. Изцяло от само себе си се разбира, Колма Пуши не беше вече по мъжки облечена, а по женски. Тя спря пред мен, дълго, дълго време ме гледа изучаващо и после каза с появила се усмивка по сериозното й лице:

— Да, това е той! Все същият като по-рано! Въпреки многото, много години, които минаха, откак се видяхме! Мога ли да поздравя Олд Шетърхенд?

Попита, без да ми протегне ръка. Аз отговорих:

— Каква причина би имало да не може?

— Враждата!

— Каква вражда? Не зная такава.

— Аз също не знаех, но сега я узнах. По отношение на паметника Олд Шетърхенд е наш противник!

— Противник — може би, но в никой случай враг. Аз почитах Колма Пуши, обичах я и й се възхищавах по време на познанството ни, и ще съхраня това приятелство, докато съм жив. Моля я да ми даде ръката си, която можеше да бъде толкова дръзка и храбра, и същевременно толкова нежна и благородна.

Тогава лицето й грейна като ярка, топла слънчева светлина, струяща от всяка бръчица към мен. Подадохме си ръце. Аз я притеглих крепко към себе си и я целунах по обичните, добри, някога толкова печални очи. После седнахме един до друг да продължим прекъснатия от моето идване разговор. И тогава чух и разбрах, че през последните десетилетия Колма Пуши много, твърде много бе учила. Беше духовно израснала покрай своите внуци Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, ала за съжаление не извън разбиранията и възгледите на тези внуци. Тя беше екзалтирана от замисленото, чисто външно въздигане на Винету в апотеоз и била убедена, че аз и Херцле ще бъдем също така екзалтирани. Когато възникнали разногласията, си помислила, че било необходимо само да дойдем и конфликтите да се изгладят. През последните дни отсъствала и се върнала едва с Олд Шуърхенд и Апаначка. Тогава узнала всичко — че сме пристигнали, че хората ни отблъснали и се отнесли пренебрежително към нас, но и че Тателах Сатах ни е дал голямо удовлетворение, като дошъл лично да ни вземе и отведе в Замъка като свои специални гости. Това разширило пукнатината между Горния и Долния град. Хората от Долния град се опасявали, че сега тъкмо Олд Шетърхенд, когото искали да игнорират, ще си присвои решителната дума по въпроса за паметника и това накарало Олд Шуърхенд и Апаначка да заявят, че твърдо са решили да не ме навестят в моето жилище при Тателах Сатах. На Колма Пуши обаче сърце не й давало да постъпи по такъв суров начин. Тя доложила за себе си при Пазителя на Великата медицина, молейки го за разрешение да ни посети, и той на драго сърце се съгласил. През време на моето отсъствие двете жени вече часове наред седели заедно, изпитвайки искрено удоволствие една от друга. Времето не беше много дълго наистина, ала Херцле изглежда бе съумяла въпреки това да даде на гостенката си онова, което тя бе очаквала от нея. Както е известно, написаното от Колма Пуши до нас писмо завършваше с думите: "Та ела и ми донеси твоята човешка любов, твоята сърдечна доброта и… твоята вяра във великия, справедлив Маниту, когото желая да почувствам така понятно, както ти, моя сестро, го чувстваш." Тази любов, тази доброта и тази вяра бяха сега тук. Каквото би трябвало аз като мъж да кажа с по-остър тон, Херцле го беше казала с приятелска убедителност. Когато сега дойдох, Колма Пуши бе вече наполовина преминала на нашето мнение и бяха необходими само няколко думи да й разясня точно моето становище и решение. На молбата й да отида все пак в Долния град и посетя Олд Шуърхенд и Апаначка, отвърнах:

— Нямам това право. Аз съм гост на Тателах Сатах и който го отбягва, него трябва аз също да отбягвам.

— Наистина ли така стоят нещата? — попита угрижено.

— Да, така! — потвърдих. — Според законите на червените мъже домът на моя домакин е и мой дом. Който не го зачита, не зачита и мен!

— Прощавай! Говорейки за незачитане, ти се заблуждаваш. Никой не би дръзнал да не те зачете!

— Погрешно! Не съм аз, който се заблуждава. Бях поканен да дойда на Маунт Винету. Дойдох. Хората трябваше да ме посрещнат, да ме поздравят, да ми кажат добре дошъл. Кой го стори? Никой не дойде при мен. Бях поканен аз да дойда при вас, да тичам сред вас. Сега ще чуеш отговора, който ще ви дам.

Херцле ми даде таен знак да не говоря с този рязък тон, та нали имах все пак пред себе си жена. Но аз много добре знаех какво искам и продължих по същия начин:

— Моля Колма Пуши да отиде при Олд Шуърхенд и Апаначка и им каже, че ги каня утре на обяд при себе си, тук, в моето жилище. Ще бъдат поканени и други лица, но кои — сега още не знам.

Лицето й помрачня още повече.

— Мислиш, че синовете ми ще дойдат? — попита.

— Надявам се!

— По обяд?

— Точно на обяд, нито минута по-късно.

— А ако не дойдат?

При този въпрос очите й се впериха с голямо напрежение в мен. Аз отговорих:

— Ще го приема като най-голямото оскърбление, което ми е било нанасяно; бойната арена ще бъде очертана и куршумите ще заговорят!

— Между такива приятели, каквито сте били вие?

— Приятел, който ме оскърбява, е по-лош и от враг! Кажи им го! Предай им, че действително съм посивял, но съм си все още старият! Ако не дойдат, ще се стреляме! И после целият ви комитет ще иде по дявола и ще бъде избран по-достоен. Винету беше вожд на апачите. По кой начин ще бъде почетен, това могат да решат единствено апачите!

— Когато Олд Шетърхенд заплашва, заплахата му е така достоверна и сигурна, сякаш вече се е осъществила. Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно! Защо живя Винету? Защо умря? Да не би само за да станат един млад художник и един млад скулптор прочути? И как са го представили тези неопитни хора? Къде е неговият дух, неговата душевност? Всеки каубой, ранър, лоуфър или трамп може да заеме същата гаменска поза като на онази глинена статуя, за която ни казаха, че изобразявала Винету! Я й покажи, мила Херцле, един друг Винету, именно нашия!

Жена ми отиде да отвори съответния куфар и донесе фотографските копия, които беше направила у дома. Когато пристъпих към нея да избера въпросната, тя се възползва от възможността да ми нашепне тихо:

— Бъди добър, де! Не така груб! Та тя почти се разплака! Все пак не е нейна вината!

— Повече отколкото си мислиш! — отговорих също тъй тихо. — Тя не разбира нищо от изкуство и боготвори внуците си. Остави тая работа на мен!

Както казах вече по-рано, бях донесъл картината на Саша Шнайдер на възнасящия се към небето Винету. Притежавахме няколко копия от нея. Взех едно и го прикрепих с четири топлийки на стената. После запалих лампата, понеже междувременно се бе стъмнило. Светлината падаше от двете страни на репродукцията. Кръстът, към който се носеше Винету, започна да сияе.

— Това е нашият Винету — рекох. — Погледни го! Тя вдигна очи и не каза нищо. Приближи и не каза нищо. Отстъпи отново назад, крачка по крачка, и не каза нищо. После, стигнала до срещуположната стена, се свлече до седящо положение, държейки очите си непрекъснато приковани в снимката и продължаваше да не казва нищо. Но в лицето й блестеше сиянието на възвишена радост. Нещо душевно красиво беше дошло при нея, нещо ощастливяващо душата, което тя не разбираше и не знаеше как да си обясни. В този момент входната завеса до нея се раздвижи и влезе един, чието идване най-малко от всичко очаквахме, а именно Тателах Сатах. Той ми бе предоставил пълна свобода и бе решил да ме безпокои възможно по-малко. Но след днешното откритие и доклада, който Инчуинта най-вероятно му бе направил, той явно бе почувствал необходимост да ме навести, за да узнае нещо по-подробно. Виждайки снимката, спря на прага и я заоглежда с все повече разширяващи се очи. После пристъпи в стаята, приближи с бавни крачки, отдръпна се отново, стори няколко стъпки напред, а мислите идваха и си отиваха по лицето му. Очите му засияваха все повече и повече. Озари го радостно прозрение.

— Уф, уф! — възкликна накрая. — Винету ли е това? Истинският Винету? Значи нашият Винету?

Кимнах.

— Но не неговото тяло, а неговата душа! — продължи. — Тя се носи към небето! Над него кръстът! Подобно пасифлорния кръст, който той посади в моя дом и в моето сърце! От косата му изпадат вождовите пера! Последното земно, полепнало още по него! Сега той е освободен! Сега той е свободен! Колко красиво, колко красиво!

Той стоеше прехласнат. Устните му се движеха, ала не се чуваха думите, стремящи се да се измъкнат навън. Едва след време заговори на глас:

— Това е той, да, това е той. Де да можехме да го покажем на нашия народ така, както го виждаме тук! Де да можехме да му издигнем паметник, който да го представи, както в този миг го виждам… като душа!

— Да! Това можем и ще го направим! — отговорих.

— Невъзможно!

— Защо невъзможно?

— Да го покажеш като душа? В бронз, мрамор или някакъв друг камък?

— Не в бронз и не в камък! И все пак по-високо, по-великолепно извисен от каменната статуя, която се канят да издигнат на Манут Винету!

— Не те разбирам!

— Ще ме разбереш. Може би още утре. Ела! Седни! Имам да ти покажа още нещо.

Той се отзова на поканата. Тогава Колма Пуши се надигна от мястото си. Запазила до този момент мълчаливо удивление, тя каза, обръщайки се към мен:

— Олд Шетърхенд победи, както винаги. Но не сам. А със своя приятел и брат Винету.

При тези думи посочи снимката и после продължи:

— Вярно, един такъв Винету нито Янг Шуърхенд, нито Апаначка би съумял да направи! Сега тръгвам. Ще предам на синовете си твоята покана за обяд и се надявам да се явят. Би ли им показал твоя Винету?

— Ако пожелаят да го видят — да.

— Тогава остани със здраве! Не знаех досега, че има картини, които могат да проповядват по-силно и убедително от думите!

Тя си тръгна.

Да, досега тя не беше подозирала какъв език притежава истинското изкуство. Но аз го знаех. И затова й показах тази репродукция, чийто глас се очакваше да предизвика най-дълбок отзвук в нейното сърце. Та нали познаваше лично онзи, който бе изобразен на нея. Беше го уважавала и обичала. И на него трябваше да е благодарна, че толкова безотрадният й някога живот бе взел един толкова неочакван поврат към щастие. Нямаше никакъв начин картината да не й въздейства. И това въздействие отнесе тя у дома. Моята рязкост бе пресметната и аз очаквах тази сметка да излезе вярна. След като се бе отдалечила, Тателах Сатах подхвана:

— Дойдох да изслушам изследването ти на пещерата и да ти покажа после библиотеката, от която е била открадната картата. Но нека преди туй поговорим за тази картина. Сигурно ти е само една? В такъв случай нямам право да изрека желанието, което изпитвам.

— Притежавам няколко.

— Тогава те моля да ми подариш една!

— Вземи тази тук! Тя е твоя!

— Благодаря ти! Не е ли странно, че винаги Олд Шетърхенд е дарителят, колкото пъти дойде при своите червени братя? Онова, което получава той от тях е малко, защото те са бедни. Но онова, което им дава, са духовни богатства, за тях външно заплащане няма. Като говоря по този начин за Олд Шетърхенд, аз имам предвид не него в частност, а въобще бледоликия, на когото оттук нататък ще сме благодарни само за добри неща. Вярваш ли с тази картина да победиш противниците?

— Не с картината на Винету, а със самия Винету. Картината ще ми бъде само ключът за отваряне на сърцата и разбирането. Докато те строят монумента там долу край Воаловия водопад, аз също си строя.

— Какво?

— Също фигура, фигура на Винету. Но безкрайно по-голяма, по-красива и благородна и от на който и да е художник.

— И кой ще я построи? Ти?

— Аз? О, не! Щом никой художник не е в състояние да я създаде, толкова по-малко ще съм в състояние аз! Майсторът строител, ваятелят е самият Винету! А неговото дело е шедьовър. То е напълно завършено. От мен се иска само да го представя.

— Къде го имаш?

— Тук, в съседната стая. Аз го изкопах. В Нъгит Тсил. Това е неговото завещание. Ръкописите, които е писал. Та да оставим Шуърхендите и Апаначките да си строят там долу край водопада! Ние също строим! Тук горе, при теб, в Замъка! Чий строеж ще бъде завършен по-рано и чий ще е по-ценен, това ще си покаже! Моля те за разрешение утре да дам един обяд. Точно в дванайсет. Поканих Олд Шуърхенд и Апаначка чрез Колма Пуши.

— Уф! Те няма да дойдат!

— Ще дойдат! Наредих да им каже, че оскърбят ли ме с отказ, ще оставя куршумите да говорят.

— В такъв случай ще дойдат!

— Ще поканя същевременно и всички твои вождове. Също така Атъбаска, Алгонка, Вагаре Тей, Ават Ниах, Мато Шако и други. Само теб не. Защото ти трябва да стоиш по-високо от всички тези, които назовах.

— Прави каквото намериш за добре. Знаеш, че тук си господар. Кажи на Инчуинта от какво ще имаш необходимост, преди всичко какви ястия ще избереш. Той ще се погрижи за всичко. Мога ли да запитам каква цел има този обяд?

— Първо, за да принудя Олд Шуърхенд и Апаначка да дойдат. И второ, но по-важното, всички тези вождове да образуват така нареченият от бледоликите читателски кръжок. Всяка вечер ще се явяват тук в Замъка. Ти ще се заемеш с председателството, а аз ще чета на глас онова, което Винету е писал и оставил в наследство на всички червени, бели и други хора.

— Уф, уф! Отлично, отлично! — провикна се Пазителя на Великата медицина.

— В тези листа се съдържа неговият дух, неговата душа. Когато чета, от тях ще излиза неговата ясна, чиста, благородна, правдива, велика личност. Във вътрешния мир на слушателя ще израства душевната, значи истинската, вярната фигура на моя и твоя Винету. А който я почувства душевно, който я види и проумее, той завинаги ще бъде изгубен за комитета и мистър Окихтшинча, наричан още Антоний Пейпър. Съгласен ли си с мен?

Той ми подаде ръка и заговори:

— Съгласен с цялото си сърце! Вярно, аз не познавам буквално писаното от Винету, но той често ми е позволявал да надникна в тези мисли, поради което предполагам, предложеният от теб път ще ни отведе до мир, без грозни стълкновения. И тъй, съгласен съм.

— Тогава си вземи снимката и ми позволи да ти покажа една друга.

Дадох му я и забодох на нейно място едно голямо копие на Марах Дуримех. Едва го видял, той се надигна от мястото си и извика:

— Кой е това? Аз ли съм? Моя сестра ли е? Моята майка? Или някой мой дядо?

— Това е Марах Дуримех, за която имам много да ти разказвам.

— Ти каза Марах Дуримех. Равнозначно ли е това с нашата царска потомка Маримех?

— Да, но за тези неща по-късно. След като сме започнали веднъж с картините, ще ти покажа и трета.

— Забодох на стената до Марах Дуримех едно копие на Абу Китал. Въздействието, което оказа този портрет върху Тателах Сатах, беше направо поразително. Той се вторачи в него, затвори очи, помисли и каза, без да ги отваря:

— Този го познавам! Винету ми го беше описал. И при това ми каза, че имал описанието от теб. Това може да е само човекът на насилието, чието съзерцание причинява болка на сърцето! Ти си го нарекъл Абукал.

— Правилно! Само името е погрешно. Той се казва Абу Китал, не Абукал. Аз често говорех с Винету за него.

— Не мога да го гледам, но те моля да ми позволиш по-късно да го разгледам внимателно.

— Вземи го със себе си. Вземи също Марах Дуримех. Можеш да ги задържиш. Имам няколко екземпляра.

— Тогава ги загърни и ми ги дай!

Сторих го. Едва когато ги имаше в ръката си, той отвори очи и заговори:

— Аз тръгвам. Вземам ги с мен и трите. Те приковаха и мен, и мислите ми. Аз съм техен пленник. Сега не ми остава време да ти покажа библиотеката. Ще го сторя утре или по-нататък. И тъй, говори с Инчуинта за всичко, от което се нуждаеш! Аз ще вървя.

Той ни остави с едно особено чувство. Нашите фотографии съвсем не бяха имали целта да бъдат взети на Маунт Винету, а сега изглежда щяха да бъдат от значение за нас. Но за Херцле на преден план стояха неща от по-голямо значение и всички те, това се разбира изцяло от само себе си, се отнасяха до утрешния обяд. Поканата бе произлязла от мен, ето защо тя се чувстваше като домакиня. Беше на мнение, че трябва да обсъди с Инчуинта менюто. Та, нареди значи да повикат исполинския слуга. Това ми доставяше удоволствие. Още с появата си първата му работа бе да увери, че всичко, от което сме се нуждаели — месо, брашно и разните му там неща, имало повече от достатъчно. Изявлението звучеше така утешително, че Херцле доби кураж. Тя състави меню. Супа с кнедли, кокошка, риба, печено, варено месо, салата, сладкиш, сирене и така нататък. Но от всичко най-много държеше на рагу от дивечово месо и някакъв пудинг от грис с ягодов сироп. Инчуинта я слушаше благоговейно и кимаше за всичко. Той имаше всичко; той знаеше всичко; той познаваше всичко; и той обещаваше всичко. В действителност обаче физиономията му ставаше все по-дълга и по-дълга. Когато тя спомена разни подправки и попита същевременно за пепърмил, онзи увери, че имали под ръка над двайсет парчета. Тогава тя просия от удоволствие.

— Чуваш ли, тук всичко има, всичко! — започна да ликува. — Това ще е ядене, с което ще си спечеля почести!

— Мила Херцле, що не поискаш първо да ти покажат тези хубави неща, а? — попитах.

— Да, ще го сторя! — отвърна. — Ама ти няма да присъстваш!

— Защо не?

— Защото нямам нужда от теб! Кибици, дето хабер си нямат, развалят кашата!

— Тогава върви и готви! Моите благопожелания ще те съпроводят до кухнята!

— Благодаря! Остани със здраве! Скоро ще се върна.

Тя се отдалечи с радостна, пружинираща походка. Инчуинта я последва. Но преди да е излязъл съвсем, той се обърна още един път и ми хвърли такъв безпомощен и объркан поглед, че с мъка се удържах да не се разсмея с глас. След един час ми донесоха вечерята. Херцле бе поръчала да ми кажат, че се налагало да се храня сам, тя нямало да дойде. След още един час прати Инчуинта да ми предаде вестта, че имала нужда от още два часа, за да приключи. Понечих да го поразпитам за нещо по-подробно, ала той изчезна с такава бързина, че изобщо не се стигна дотам. Аз четях ръкописите на Винету. Когато двата часа минаха, от вратата зад мен прозвуча гласът на жена ми:

— Върви да спиш, ако си уморен! Работата ще ми отнеме още много време!

Обърнах се бързо, но видях само завесата да се поклаща — тя самата вече се беше изгубила. Почаках още час, след което отидох в спалнята на Винету и си легнах. Колко дълго съм спал, не зная. По едно време се събудих. Почувствах нейната бодра, здрава физическа атмосфера. Стоеше на вратата, водеща към жилището на Винетувата сестра, която сега бе нейно. Покашлях се. Тогава тя попита:

— Буден ли си?

— Да, току-що се събудих — отговорих. — Колко е часът?

— Точно три.

— И толкова дълго беше в кухнята?

— Да, но това изобщо не бе кухня, а нещо съвсем различно, което през деня трябва да ти покажа. Тук всичко е колосално…

— Как стоят нещата с кнедловата супа?

— Няма да я има естествено.

— С рагуто от дивечово месо?

— Също не.

— С пудинга от грис в ягодов сироп?

— Чуй, има си хас да ме занасяш!

— А с двайсетте пепърмила?

— Моля те, престани! Ти си един подигравчия! Отблъскващ тип, от когото човек трябва да се пази! И това ли е възнаграждението, задето така добросъвестно се трепя да ти сторя хатър на обяда? Я си представи: Девет индианки и четирима индианци в голямото, огромното сводесто помещение, което тук квалифицират като кухня! Какво търчене, препускане и работа падат! И какво още имат да работят, докато се започне яденето! То ще бъде грандиозно! Изпържих дори палачинки. И на всичко отгоре това тук! Хайде сега лека нощ!

— За колко време?

— Само два часа. До пет часа. Тогава трябва отново да тръгвам. Всичките тринайсет човека са призовани.

— Клетата ми Херцле!

— О, моля, моля! Тук няма място за оплакване! Аз се чувствам безкрайно щастлива от възможността да готвя, пържа и пека за такива прочути индиански вождове! Никога не съм си го и мечтала! Е, лека нощ!

Тя се оттегли в нейното жилище, а аз отново заспах. Когато се събудих, беше вече късно утро, а на завивката ми лежеше написана от Херцле бележка, чиито редове гласяха следното:

"Аз съм от пет часа на крак. Всичко върви чудесно. Яденето е великолепно. Можеше да спиш до единадесет и половина. Тогава ще дойда да те събудя. Със залата за хранене приключих, тя е подготвена. Ако се събудиш по-рано, инспектирай я дали не липсва нещо. За гостите нищо конкретно не говорихме, ето защо поканих от твое име всичко живо, що се нарича вожд. Грешка ли е? За ядене имаме достатъчно. Има даже китайски чай от сушени ягодови листа и цял куп корн салата от дива маруля.

Твоя Херцле"

Това беше то истинската Клара! Всички грижи ми отнемаше. Доколкото бе възможно аз не биваше да правя нищо друго, освен да ям, пия и спя, та колкото може по-дълго да живея. Станах бързо навикнах за Инчуинта. Той дойде и съобщи, че двама бели ме чакали от един час.

— Двама бели? — попитах. — Мислех, че е забранено да идват бели насам!

— Те са приятели на Окихтшинча. Той им е разрешил.

— А, тъй! Казаха ли си имената?

— Да, братя са и се казват Ентърз.

— Познавам ги. Къде са?

— Още в двора. Да ги доведа ли?

— Не. Аз ще сляза. Какво прави жена ми? Къде се е дянала сега?

— Все още в кухнята — там повелява тя като кралица, сияе като слънце и работи като най-бедната скуав на някой от индианците кайови. Тази заран се сдоби с една помощничка, която я направи щастлива.

— Коя?

— Ашта, несравнимата жена на Вакон, прочутият медицинман на сиусите. Тя чула долу, че скуав на Олд Шетърхенд се е нагърбила да бъде домакинята на днешните гости, и веднага се качила при нея да я помоли да приеме помощта и. Сега са налице две домакини — една европейска и една индианска, които са се заели лично да контролират обслужването на вождовете. Я виж, кой ли идва там долу?

Ние стояхме до прозореца. Той посочи към Долния град. Там пристигаше една колона от може би сто индианци, облечени в кожи и, както изглежда, с много добри коне. Към кое племе принадлежаха, не можеше да се различи. Те не се задържаха там, а се насочиха към Горния град. Висока, гордо седяща на коня фигура яздеше начело. Нямах време да продължа наблюдението, защото братя Ентърз ме чакаха. Когато отидох в двора, те се бяха оттеглили в един уединен ъгъл, за да привличат възможно по-малко внимание. Хариман се зарадва да ме види — личеше му. Себюлън беше сдържан както винаги.

— Сигурно сте изненадан да ни видите тук, мистър Бъртън — каза Хариман. — Ние не можем да държим дълги речи, защото никой там долу не бива да знае, че общуваме с вас. Защо не ни се обадихте при Тъмната вода?

— Защото се наложи да заминем по-бързо, отколкото смятахме — отговорих. — Четирите племена още ли са там?

— Днес вече не, на път са. Ще пристигнат тук след три дни.

— Колко на брой?

— Над четири хиляди ездачи.

— Къде ще се скрият?

— В една разположена далеч оттук долина, която се нарича Долината на пещерата. — Вие знаете ли я?

— Не. Но още днес ще я потърсим, за да сме ориентирани по-късно в нещата. Най-важното беше да ви се обадим.

— Как стана, че ви дадоха достъп? Тук не се допуска присъствието на бели!

— Бяхме препоръчани на мистър Антоний Пейпър.

— От кого?

— От Киктахан Шонка. Ето как ни пропуснаха.

— Къде сте отседнали?

— Тъкмо при този Антоний Пейпър, мерзавецът!

— Какво? Как? Мерзавецът? Как се стигна дотам, че да го наричате така?

— Защото е такъв! Дойдохме с честни намерения към него. Предадохме му всичко, което ни бе поверил Киктахан Шонка. Той се престори, сякаш ни е най-добрият приятел. Накара ни даже да останем при него. После обаче, подслушахме един негов разговор с агента Ивнинг и разбрахме, че той е най-големият негодяй, който може да съществува. Представете си, мистър Бъртън, ние двамата ще бъдем използвани от Киктахан Шонка, Пейпър и Ивнинг, без нищо да получим срещу това! Да, че и по-лошо! Когато не се нуждаели повече от нас, щели сме да бъдем отстранени и премахнати! Може ли да допусне човек подобно нещо?

— Аз не само го допускам, но го и зная отдавна. Зная дори нещо повече. По-точно Пейпър и Ивнинг са измамени от стария Киктахан Шонка също както сте измамени и вие. Те също трябва да изчезнат, когато големият удар успее. Съюзните вождове нямат намерение да дадат нищо, а искат да задържат всичко за себе си.

— All devils! Та тогава вие сте единственият честен човек по тия места! Ние сме се насадили между лъжци и изменници! Дайте ни някой добър съвет, мистър Бъртън, имаме нужда от него!

Какво можех да ги посъветвам, се разбира от само себе си. Те трябваше да останат при Пейпър, да държат очите си отворени и да ми съобщават всичко, което видят. Останалото щеше да си дойде само. Когато си тръгнаха, аз бях значително по-уверен отпреди. Но преди да се отдалечат, Себюлън попита някак си боязливо:

— Мога ли да узная как е мисис Бъртън?

— Благодаря — отвърнах. — Чувства се много добре. Често говори за вас.

— Наистина ли, вярно ли?

— Да. Мисля дори, че ви обича.

По лицето му се изписа някакъв особен, щастлив израз, каращ да се забрави всичко лошо, което човек иначе би могъл да си помисли за него. Устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, ала звук не излезе.

На излизане през портата трябваше да отстъпят встрани. Влезе един ездач. Веднага познах в него високия горд мъж, който бе яздил начело на пристигналите преди малко индианци. Без да обръща никакво внимание на братята, той се насочи към мен, огледа ме и произнесе късо и решително:

— Никога не съм те виждал! Но ти си Олд Шетърхенд?

— Аз съм — отговорих.

— Идвам направо при теб, без да съм се отбивал при друг. Чух, че живееш тук горе. Моята скуав била при твоята. Пристигнах току-що. Аз съм Вакон. Водя ви отбраната младеж на моето племе.

По лицето му сияеше радостта на познанията. Той скочи от коня, поздрави ме и ме прегърна като някой стар, много обичан познат.

— Аз съм твой приятел — прибави. — Позволи ми да бъда твой брат. Покажи ми твоята скуав и също моята, за да поздравя и двете!

Нямах и представа къде трябваше да се търси така наречената кухня. За щастие в този миг се появи нашият исполин Инчуинта и ни поведе към правилното място. То се намираше в приземния етаж, зад едно голямо, открито хале. Бяхме видени, че идваме, и отвътре излязоха онези, които търсехме — Херцле, запретнала ръкави, с облепени до лактите ръце с тесто, и Ашта, също навила двата ръкава, само че нейните ръце блестяха от мас, олио и подобни хубави неща. Едно взаимно съприкосновение бе невъзможно. Ето защо приветствието прие един по-малко интимен развой, след което ние, двамата мъже, отпратихме жените си към тяхната съблазнителна професия.

Инчуинта се зае с коня на шамана. Аз пък се почувствах задължен да отведа Вакон най-напред при Тателах Сатах. Със стигането си в неговата къща, чухме, че се намирал в библиотеката. Тя се помещаваше във втората постройка. Ще отмина приветствията на тези двама високопоставени мъже, както и извънредно важното съвещание и дебатите, които последваха. След това Тателах Сатах ни разведе из всички помещения на библиотеката и после из третата и четвъртата постройка, където видяхме храма и надалеч простиращите се помещения, които приютяваха тайнствените свидетели на миналите столетия и хилядолетия. Всъщност не можахме да разгледаме нищо — времето за тая цел бе твърде късо. Касаеше се само за един бегъл поглед за обща ориентация върху събраните богатства и великолепия, за чието наличие представителите на неамериканските раси изобщо нищо не подозираха. Когато публикувам "Завещанието на Винету", ще се върна към тези помещения и ще имам време да ги спомена така изчерпателно, както заслужават. Едно само искам да упомена. В храма именно видяхме исполинската кожа на "отдавна измрелия сребърен лъв", за която бе говорил шаманът на команчите в Домът на смъртта. Този лъв наистина е бил значително по-голям от днешните пуми. Текстът още си съществуваше. До него висеше кожата на големия боен орел, спомената от шамана на кайовите.

Още далеч не бяхме приключили с обиколката си и трябваше да помоля Тателах Сатах да ни освободи за днес. Оставаха само броени минути до появата на нашите гости. Имаше два пункта, за които мислех с голямо напрежение. Единият беше, ще се явят ли Олд Шуърхенд и Апаначка, или не. Много нещо зависеше от това. Другият пункт се отнасяше до обяда и до цялостното протичане на този толкова важен, тържествен прием. В това отношение разчитах на Инчуинта, който бе повече от достатъчно инструктиран от Тателах Сатах. Помолих Вакон да ми съдейства в посрещането на гостите, както неговата Ашта оказваше помощ на моята Херцле в печенето и пърженето, той се съгласи на драго сърце.

Приемът нямаше да се състои в същото помещение, в което по-късно щяхме да се храним, а където се намираше плочата с лулите. Едва бяхме стигнали там и дойдоха първите гости. Останалите запристигаха бързо един след друг. Последните двама бяха Олд Шуърхенд и Апаначка. С влизането си те ме потърсиха с очи. Видяха ме и всичко, което си беше по-рано, изби навън, а всичко, отнасящо се до настоящата крамола, изчезна. Те се втурнаха ликуващо към мен, притискаха ме отново и отново и помолиха да седнат от дясната и лявата ми страна. Колко бях радостен! Сега знаех, че съм спечелил.

Лулите бяха запалени. Аз поздравих гостите. Сторих го кратко, но сърдечно. Церемонията по пушенето няма да описвам. Всеки един отговори. Когато това отмина, вниманието трябваше да се насочи към главната тема на днешния ден. Тъкмо се канех да се изправя и държа кратко слово в тази насока, когато влезе Тателах Сатах, Пазителя на Великата медицина. Веднага щом го видяха, всички присъстващи се надигнаха почтително от местата си. Запалих една лула и му я подадох. Той извърши предписаните шест смуквания, върна ми я и заговори сбито и ясно, както говори само човек, умеещ да заповядва:

— Аз съм Тателах Сатах. Вие сте гласовете на моя повече от всичко обичан народ. Те ще прозвучат и аз искам да ги чуя. Най-благородният от всички мъже на този народ беше Винету, вождът на апачите. На него трябва да се издигне паметник. Какво означава това? Идеята "Винету" трябва да добие външен облик. Неколцина от вас си представят този облик от бронз или камък. Той трябва да застане на студената, самотна височина на планината. Ние останалите си представяме този облик от плът и кръв, не мъртъв, а жив. Всеки един, който принадлежи към червената раса, трябва да бъде една капка от тази гореща, благородна кръв. Винету на другите ще бъде изкован, изваян или излят. Нашият Винету обаче трябва да се развие отвътре навън, да излезе от сърцето. Цялата червена раса трябва да се въплъти в един единен Винету, който стои на сияйните висоти на живота, високо над всичко дребнаво. Една гордост за нас и радост за Маниту, най-великият, най-съвършеният!

Обръщайки се към Олд Шуърхенд и Апаначка, той продължи:

— Вие и вашите синове сте за каменния Винету. Дали това е правилно, или погрешно, не искам сам да отсъждам. Вие сами ще си решите. Вие поставихте своя Винету до водопада, за да можем да го гледаме и му се дивим. Е, в такъв случай ние молим да ни позволите да сторим същото. Вие също така трябва да се запознаете с нашия Винету. Той трябва да възникне не само пред очите ви, но и в самите вас. Трябва не само да го видите, а и да го почувствате и усетите. После ще сравните двамата — вашия и нашия. И когато това стане, ще знаем за кого да вземем решение. Кой е съгласен с мен?

— Хоуг! — отговорих аз.

— Хоуг! — обадиха се всички онези, които досега бяха на едно мнение с мен.

— Хоуг! — извикаха дори Олд Шуърхенд и Апаначка — къде увлечени от външността и красноречието на стария, къде и защото не го разбираха напълно и по тая причина считаха все още своя проект за победоносен.

Тателах Сатах продължи да говори:

— Каня ви да дойдете всички тази вечер при мен веднага щом се стъмни. Доведете също Янг Шуърхенд и Янг Апаначка — двамата художници, които познават само своя каменен Винету, но не и онзи другия, живия. Те трябва да опознаят истинското изкуство, което не се състои да изобразиш земното, а неземното на земното да покажеш. Довечера при мен те ще чуят да говори онзи, когото искат да вкаменят там горе на планината. Те ще узнаят какво изисква той от тях. И когато го чуят, ще ги питаме дали настояват все още да ни предложат един мъртъв образ, вместо живот, плът и кръв. И тъй, ще ви чакам всички, всички. Аз казах!

Той махна с ръка, обърна се и изчезна от стаята. Никой не отрони и дума, толкова дълбоко впечатление беше породил. В този момент се появи Инчуинта и доложи, че обядът е готов. Това отново внесе оживление в събранието и всички веднага тръгнаха да удостоят поканата на бялата и червената готвачки.

Добрата Херцле ме изненада с две неща. Първо, беше се облякла в индианска носия, изработена от мека като коприна кожа и украсена с някогашните перли и ресни. И второ, направената от нея и Ашта аранжировка бе толкова сполучлива, че повече не бих могъл да очаквам. Явно доста ръце са били ангажирани — без да съм забелязал нищо — да придадат на помещението индиански празничен облик, а пък менюто бе направо префинено, макар и да имаше лакомства, за които един английски или френски готвач би се хванал за главата. Но точно онова, което сметнах за най-рисковано, вождовете ядоха с най-голямо удоволствие. Те намериха всичко за великолепно. Каквото беше сервирано, изчезна, сякаш никога не е било. Но то бе допълнено. Идваше все още и още, сякаш не искаше да знае край, докато най-сетне един и друг оставиха настрани ножовете, заявявайки сериозно, че им липсва дъх. Червеният мъж обича да яде и яде много. И точно когато всичко живо се канеше да престане, бе донесена още цяла планина палачинки с какви ли не плънки. Това бе работа на онова немирно същество Херцле, на което бе съвършено безразлично дали хората ще измрат от прекалено много палачинки, или не, стига те само на един да понесат. И всички свършиха! И се понесоха! Но после достойните вождове седяха един до друг много мирни и много сити, а на двете готвачки — червената и бялата, ясно им личеше, че се чувстват в този миг като победителки; ние пък бяхме сразените.

По време на храненето разговорът естествено беше много оживен. Никакво чудо, като помисли човек от какви личности и характери бе съставена компанията. Аз седях между Олд Шуърхенд и Апаначка. Всичко, случило се в периода, през който не бяхме се виждали, бе засегнато в едри, общи щрихи. Също и въпросът дали съм се отбил в дачата на Олд Шуърхенд и как съм се добрал до неговите коне и мулета, бе отминат сравнително набързо. Сега за тях бе най-важно от всичко да ме спечелят по възможност за паметниковия проект и ето как се оформи единствената тема за целия понататъшен ход на яденето. Аз обаче не вземах участие. Не спорех. Но когато им разказах какво сме изровили в Нъгит Тсил, подготвих — без те нещо да забележат — ефекта на днешната вечер. Олд Шуърхенд и Апаначка неотдавна били до Пасифика, откъдето щели да бъдат доставени всички необходими провизии за околността на Маунт Винету. Това било сделка, от която хората се надявали да изкарат добри пари. Връзката с железницата трябвало да се поддържа с оживен трафик от коли и товарни животни. Крайно време било да се уреди това, защото очакваният наплив от хора скоро щял да започне.

След тържествения пир всички се върнаха в шатрите си. Само Вакон остана при нас със своята скуав. Ние четиримата се бяхме обикнали. Дъщеря им беше горе в стражевата кула при работничките, ангажирани от Младия орел. Предложих да се поразходим дотам. Ашта бързо се съгласи и помоли да вземем и стария, добър Паперман. Вакон обаче имаше желание да остане в стаята на Винету и прегледа неговото "завещание". Позволих го, разбира се, на драго сърце. Паперман бе повикан, след което се изкачихме през гората до "Орела".

Той искрено се зарадва, като ни видя и ни отведе на равния покрив на своето жилище. Там имаше една голяма тайна, за която сега още не бих желал да разказвам. Касаеше се, доколкото веднага видях, за някакъв летателен апарат, но от непозната до момента конструкция. За днес видях само две своеобразни, тънки като креп криле — още в стадий на развитие, и два кухи корпуса, извънредно изкусно оплетени от твърда като стомана, но лека като перо тръстика. Имаше освен това и един малък, немного тежък, но много ефектен двигател, който той бе донесъл от Изтока. Това беше пакетът, който носеше, когато дойде в Тринидад при нас. Корпусите още не бяха готови. По тях още се работеше и изглежда Ашта, по-младата, се беше заела да ги изработи докрай.

Чудесна беше гледката тук горе. Ето защо останахме толкова дълго, колкото позволяваше времето. После слязохме в нашето жилище, където заварихме Вакон така вглъбен в четивото си, че почти не чу влизането ни. Той остави томчето, което току-що бе чел, изправи се и заговори:

— Да, това е Винету, самият Винету! Ако ние прочетем това гласно тази вечер, той ще се надигне в нас огромен, с гигантска сила и ще разбие всички противници. Аз вече го чувствам в себе си — благ, сериозен, ясен, неопитен и благороден, стремящ се все напред към възможно най-голямото земно съвършенство. Това ще породи в нас едно великолепно, творческо развитие. Моята скуав не бива да бъде изключена. Ще взема Ашта с мен!

— И мен! — помоли Херцле. — Или е запретено присъствието на жени?

— Всъщност да — отговорих. — Но никой няма да се осмели да ви отпрати. Не се касае за събрание на вождове, защото Янг Шуърхенд и Янг Апаначка също са поканени. Където могат да присъстват тези, има право да се явите и вие.

Тъкмо казах това и дойде Колма Пуши. Тя ни съобщи, че Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете им вече били при Тателах Сатах. Тя дошла с тях, за да ни пита дали Ашта и Херцле възнамеряват да участват. Тогава пожела да се присъедини към тях. Това напълно естествено й беше разрешено. Тръгвайки сега, аз взех само първите две броширани томчета, написани от Винету за мен.

Когато пристигнахме при Тателах Сатах, всички други поканени вече бяха налице. Той беше наредил да го отведат в пасифлорното помещение, към което сега съпроводи и нас. Там бяха приготвени от кожи многобройни седалки. Горе горяха свещи, изготвени от восъка на диви пчели. За да не се разваля прекрасният, ухаещ на цветя въздух, водещата на открито стълбищна врата беше отворена. Аз като четец трябваше да седна на едно по-високо място, като свещите от тази страна бяха увеличени, за да ми доставят необходимата светлина. Когато влязохме, всички присъстващи станаха. Че водехме жените си, за тях изглежда бе напълно разбираемо. Тателах Сатах ги покани да заемат отново местата си. Самият той остана прав, за да каже няколко приветствени и встъпителни слова. Обясни целта на днешната сбирка и призова събраните да отправят своите очи навътре, за да не пропуснат идването на този, комуто бе посветена тази вечер. После лекцията започна. Първите редове гласяха:

"Аз съм Винету. Наричат ме вожд на апачите. Аз пиша за своя народ. Пиша за всички хора по земята. Маниту, Великия, Всеблагия, простира ръце над този мой народ и над всички, имащи честно отношение към него!"

Когато прозвучаха тези думи, през събранието мина един дълбок, бих казал, свещен трепет.

— Винету!… Винету!… Винету! — зашушна се наоколо. Продължих да чета. Увереният, съдържателен лапидарен стил, присъщ на моя несравним червен брат в словото, бе такъв и тук в писането. Действаше с мощ! Извисяваше! Увличаше! Със съдържанието на това, което четях, хората ще се запознаят, когато завещанието се появи от печат. Пораждаше се душата на момчето Винету, душата на младата червена раса. Тя се развиваше, растеше. Съдбата на Винету беше съдбата на неговата нация. В първото томче, от което четях, той описваше своето детство, във второто — момчешката си възраст. Аз седях точно срещу отворената врата. Когато веднъж вдигнах поглед между два реда, видях вън пред вратата да се появява една фигура. Не влезе. Седна вън, за да слуша, фигурата беше млада. Не можех да различа лицето. Косата се стелеше по гърба дълга и гъста. Винету ли беше това? Спуснал се от онзи, отвъдния свят, за да присъства при огласяването на неговото завещание?

Слушателите бяха грабнати в глъбините на душата си. Очите им бяха приковани в моята уста. Много често прозвучаваше едно тихо или по-високо "Уф!". Напрежението беше голямо. То не отслабваше, а нарастваше. Седящата пред вратата фигура не помръдваше, така бе пленена от това, което чуваше. Четох до полунощ и поисках да престана, ала нито един от присъстващите не се съгласи.

— По-нататък, по-нататък! — помолиха от всички страни.

Вакон изрази молба да продължи вместо мен. Съгласих се. Той четеше и четеше, още часове, докато вън утрото започна да светлее и се видя, че седящият пред вратата, толкова внимателен слушател е Младия орел. Тогава се изправих и помолих да приключим; вечерта времето щеше да е по-подходящо да продължим четенето. С надеждата за това хората се съгласиха. Надигнаха се от местата си. Никой не пророни дума. На всички се струваше, че каквото и да се каже сега, ще е едно осквернение. Тогава Тателах Сатах посочи навън към източния хоризонт и заговори:

— Нека братята ми видят, че денят настъпва, Младият ден, наричан в езика на хората Зората. По същото време в мен — ако желае Маниту и във вас — се заражда един нов, млад, прекрасен ден, прекрасен като всички отминали дни. Имам предвид новия, великия, чудесния ден на червената раса. Той се роди в тези посветени на нашия Винету часове. Усещате ли го? И чувствате ли дълбоко в душите си онзи, за чието завещание сме се събрали, да изпълнява каквото ни е разяснил и предвещал? Чувствате ли неговия образ, който иска да израсне във вас?

— Той е тук! — отговори Атъбаска.

— Да, той е тук! — извика възторжено Ашта.

— Той е тук, той е тук! — пригласиха и останалите. Дори Олд Шуърхенд и Апаначка го потвърдиха. Само техните синове не казваха още нищо. Те също чувстваха дълбокото въздействие на чутото. Но знаеха, че техният план толкова по-нереализируем ще става, колкото повече това въздействие се вдълбочаваше. Ето защо потиснаха онова, което напираше на устните им.

— И ще дойдат ли братята ми тази вечер отново? — осведоми се Тателах Сатах. — Ще ги очаквам точно по същото време.

— Ще дойдем — увери Алгонка.

— Да, ще дойдем — обади се Колма Пуши, вече изцяло спечелена.

— Ще дойдем, ще дойдем! — извикаха всички останали. И този път се включиха и гласовете на двамата млади художници.

После си тръгнахме за вкъщи. Със стигането ни у нас, Херцле призна, преди да отидем да почиваме:

— Вярваш ли, аз действително чувствам в себе си някакво ново същество, някакъв духовен образ, който не е съществувал преди в мен?

— Вярвам. Но нека не говорим със загадки, моля те.

Това, което ни е завладяло и покорило — искаме или не, мисловният свят на Винету. Лека нощ, Херцле! — Лека нощ! Аз вярвам, че ще победим!

Четенето продължаваше всеки ден. То постигаше чудеса. Най-голямото му постижение беше, че Янг Шуърхенд и Янг Апаначка първи се явяваха. Едва съумяваха да дочакат следващото. Колкото и голяма радост да ни създаваше това, ние се правехме, сякаш въобще не ни правеше впечатление. А те от своя страна — въпреки този голям интерес към нашия духовен Винету — в никой случай не пропускаха да ускоряват в максимална степен своя каменен образ край Воаловия водопад. Той видимо растеше, защото отделните части бяха вече готови и бе необходимо само да се монтират. Между нас и тях сякаш се провеждаше някакъв конкурс, чия фигура ще бъде по-напред готова — тяхната каменна или нашата духовна, която се развиваше във вечерите на четене във все по-голяма висота и красота.

Вечерта на третия ден от идването на братя Ентърз, бях отново навестен от Хариман. За да не бъде видян, той бе избрал за посещението си часовете на мрака. Привечер бяха пристигнали нови пришълци, които останаха в Долния град. Съдейки по раздвижването, настъпило при тяхното пристигане, трябва да бяха важни персони, чиито имена така и не узнахме. Сега Хариман Ентърз идваше да ги назове. Приех го в присъствието на жена ми.

— Знаете ли, мистър Шетърхенд, кой дойде по свечеряване? — попита той.

— Не — отговорих.

— Вашите смъртни врагове — четиримата главатари.

— Я гледай! Наистина ли? Сами?

— С малко над трийсет мъже в съпровод, повече не.

— Без подглаватари?

— Без.

— Колко непредпазливо от тяхна страна! Та от това може да се заключи какво възнамеряват! Мястото на подглаватарите е безусловно при тях. Липсват ли, това означава опасност. Те естествено са при четирите хиляди ездачи, изпратени към Долината на пещерата?

— Точно така! Но това сега е страничен въпрос. Най-главното е, че утре ще бъдете призован на двубой.

— Хайде бе! Страшно интересно!

А Херцле побърза да се намеси:

— Никак не е интересно, ами страшно опасно и нагло! Кой е човекът, поставил си за цел да погуби моя мъж?

Въпросът беше отправен към Ентърз. Той отговори:

— Не е един, четирима са.

— Как? Правилно ли чух? И кои са тия четирима?

— Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Тангуа и Токайхун.

— Да не би да се канят всички едновременно да насекат, намушкат или прострелят моя клет мъж?

— Само да стрелят, нищо повече.

— Тъй! Нищо повече! Като че това ми било нищо! И всичките четирима в едно и също време?

— Не, един след друг.

— Не разрешавам! Значи мирничко един подир друг! Да не би като в Германия стрелбата по мишени и дървени птици? Ако единият не улучи, ще улучи другият! Благодаря! Та при това положение никой не би могъл да се отърве жив!

— Така смятат и те! Олд Шетърхенд трябва непременно да падне. Сетне не само отмъщението им ще бъде удовлетворено, ами и каменният Винету спасен. Смята се, че той единствено е истински опасен противник на строежа на паметника. Мъртъв ли е, то с помощта на четирите хиляди конници ще бъде прекарано всичко…

— Охо! — пресече гневно Херцле словата му. — Той обаче няма да е мъртъв. Преди да оставя да ми го застрелят, ще ги изтребя аз всичките тия четири хиляди също ей така мирничко един подир друг, а после…

Спря по средата. Усети се какво говори в действителност и избухна в жизнерадостен смях, към който се присъединих и аз. По този начин вълнението й стихна и можехме да продължим разговора на спокойствие.

Вярно беше, че четиримата непримирими вождове бяха решили да ме поканят на една чисто индианска борба на живот и смърт. Че те ще поставят същевременно условията си по такъв начин, та да ми е невъзможно да се изплъзна, това изцяло се подразбираше. Сега, тази вечер, не можеше нито нещо да се реши, нито да се извърши. Онези трябваше първо да оповестят условията. Било решено Пида, синът на Тангуа, да ми предаде поканите. Той беше приятелски разположен към мен, което даваше надежда, че с негова подкрепа ще ми се удаде да предотвратя всичко опасно.

Когато разясних това на Херцле, тя съвсем се успокои. Дори се въздигна до следното разсъждение:

— Работата действително не е ни най-малко опасна, а просто смехотворна. Четиримата негодяи страшно ще се изложат. Трябва само да бъдеш мъж, нищо повече!

— Хмм! Как си го представяш? — поинтересувах се аз.

— Много просто. Ти нали си противник на дуелите?

— Даже голям!

— Е, на! Когато тия типове те канят, речи им: Аз съм противник на дуелите и не участвам в тая игра! Тогава те ще се измъкнат и ще се посрамят!

— Хм, хи! — подхилих се аз. — И викаш, трябвало само да бъда мъж, а?

— Да! Или не е пък мъжествено открито и честно да обявиш своето негативно отношение към дуелите?

— О, разбира се! Та и аз съм готов с най-голямо удоволствие да се покажа като мъж, че даже като мъж на квадрат!

— На квадрат? — попита. — Звучи подозрително! Когато се изразяваш по този начин, нещо със сигурност не е наред! Започвам да тая подозрение!

— Подозрение? Не можеш ли да таиш нещо по-добро, ако изобщо трябва да таиш нещо? Аз ще му призная на този Пида много мъжествено, че съм противник на дуелите. И после също така мъжествено ще добавя, че въпреки това съм готов на драго сърце да се гърмим с четиримата вождове. Това не е ли мъж на квадрат?

— Не мъж на квадрат, а погрешно на квадрат! Надявам се да се шегуваш!

— Шегувам се действително и го приемам сериозно — двете неща в паралел. Откровено казано, намирам тази покана за дуел като глупост и ще се отнеса с нея като глупост, макар от неприятелска страна да е замислена съвсем сериозно. Но по кой начин ще го сторя и какво изобщо ще реша, това отсега не мога да знам. Нека дойде Пида, тогава ще чуеш какво ще му отговоря!

— Значи не считаш работата за опасна?

— Не.

— И смяташ да се отървеш с читава кожа?

— Безусловно!

— Така мислят и вождовете — намеси се Хариман. — Те никак нямат доверие на вашата хитрост и изобретателност. Ето защо ни повикаха мен и брат ми и ни съобщиха плана си да ви погубят в двубой. В случай че по някакъв начин се изплъзнете на смъртта, то аз и брат ми сме упълномощени да ви премахнем, вас и вашата жена…

— И мен? — прекъсна го в думите Херцле. — Вие съгласихте ли се?

— Напълно естествено!

— Но само привидно?

— Само привидно! — кимна той. — На нас и през ум не ни минава да ви посегнем. Ние сме ви верни, ще ви закриляме, но не и убиваме!

— Вярвам ви! — увери го тя в искрен, сърдечен порив.

— Вярно ли? Наистина ли ни вярвате? — попита той и лицето му се озари от радост.

— Наистина — отговори Херцле.

— А вие, мистър Шетърхенд?

— Аз също ви вярвам — потвърдих.

— Как ме радва! Как безкрайно ме радва това! Аз мога дори да ви докажа, че имаме честно отношение към вас. Погрижил съм се да мога да ви го докажа. Нося в себе си доказателство, необходимо доказателство. Притежавам нещо като договор.

— Да не би писмен? — попитах.

— Да.

— Невероятно! От кого е съставен?

— Съставен от четиримата вождове и подписан от мистър Ивнинг и мистър Пейпър като свидетели. Ето го къде е.

Той ми го даде. Не беше договор, а обещание за плащане, чието съставяне бе мислимо само защото както двамата братя, така и двамата долуподписани щяха да бъдат измамени от вождовете. Че този документ би могъл да попадне по преднамерени пътища в ръцете на някой противник, съставителите бяха считали за невъзможно. Той беше издаден на братята само за кратко време и после щеше да им бъде отново отнет. След като го прочетох, поисках да го върна на Хариман Ентърз, ала той каза:

— Може ли да ви бъде полезен, ако го задържите?

— Дори много — отговорих.

— В такъв случай можете да не ми го връщате. Гледайте на него като на своя собственост!

— Благодаря ви. С това действително доказвате, че имате честни намерения. Защо не доведохте и брат си?

— Защото никой не биваше нещо да знае, а двама къде по-скоро биха били забелязани и открити отколкото един. Но сега ще ви помоля да ме освободите.

— Той наистина е верен — каза Херцле, когато той си бе заминал.

— Дали обаче и брат му? — попитах аз.

— Не вярвам да ми причини нещо лошо.

— Е, да, на теб! Но на мен? Мен не ме обича. Това е сигурно. Аз се чувствам в безопасност пред него само защото всяко зло, което би могъл да ми стори, ще рефлектира при теб. Така че аз и тук, както навсякъде другаде, стоя под твоя закрила!

— Която действително ти е необходима! — вмъкна се тя в шегата. — Особено утре, ако четиримата вождове започнат да си стрелят мирничко по теб един подир друг! И да не се пишеш лекомислен! Животът ти при всички случаи трябва да бъде съхранен. Ти принадлежиш не само на себе си, но и на мен!

На следното утро при мен се появиха двама индианци кайова и ми съобщиха, че Пида, техният вожд, имал да говори с мен. Аз трябвало да го уведомя по тях кога мога да го приема. Определих му среща по обяд. Когато се отдалечиха, накарах Инчуинта да покани всички, които придобиха навик да идват на лекциите, да се явят четвърт час преди обяд. Те дойдоха и аз ги осведомих за какво става дума. Желанието ми беше на поканата за дуел да присъстват възможно повече свидетели.

Пида дойде, яздейки сред голям съпровод, ала беше пропуснат единствено той. Никой от придружаващите го не бе с ранг на вожд. Макар да се опита да го прикрие, пролича му все пак, колко е изненадан, дето не ме вижда сам, а с толкова много народ при мен. Херцле, Ашта и Колма Пуши също присъстваха. Когато влезе, станах от мястото си, направих няколко крачки към него и заговорих:

— Пида, вождът на кайовите, някога спечели сърцето ми. Той го притежава и до днес. Но аз не зная дали имам право да говоря с езика на сърцето, или не. Нека той ми каже в качеството си на какъв идва при мен — като гост ли да ме поздрави, или като пратеник на своя баща, при което не би ме удостоил и с най-малкия поздрав!

Навремето той беше младеж, а сега петдесетгодишен. Лицето му бе по-остро изрязано отпреди, но все още симпатично. Очите му почиваха с приятелски поглед върху мен и все пак гласът му звучеше сериозно, когато отговори:

— Олд Шетърхенд знае дали Пида го обича, или мрази. Аз идвам като пратеник на моя баща и неговите съюзници.

— Тогава нека Пида седне и говори! Казвайки това, аз се върнах на мястото си и му посочих с ръка да се настани пред мен.

Той обаче отклони и продължи:

— Пида трябва да остане прав. Само мирът си позволява да сяда и почива. В мое лице Олд Шетърхенд вижда пратеника на четирима от най-прочутите воини. Ще назова имената им: Тангуа — вождът на кайовите, Токайхун — вождът на команчите ракуро, Тусага Сарач — вождът на ютите капоте, и Киктахан Шонка — най-старият вожд на сиусите. Отдавна, преди много лета и зими, тези вождове са били заставени от Олд Шетърхенд да направят всичко възможно да го заличат от редиците на живите. Той им се изплъзнал. Той е още жив. Но и неговата вина е още налице, тя е неизкупима. Той я е забравил. Той мисли, че тя е забравена и от тях. Той дръзна да дойде в тяхната страна и да стъпи на пътеките, запретени за неговия крак. Чрез това той се предаде в техни ръце. Той е тяхна собственост. Той трябва да умре. Но времената на кола на мъченията отминаха, а вождовете възнамеряват да бъдат благородни и добри. Те искат да му дадат възможност да се спаси от напълно заслужената смърт. Те искат да се бият с него. Аз дойдох да го поканя за тази битка. Какво ще ми отговори той?

Станах и рекох:

— Не само времената на кола на мъченията са отминали, но и времената на дългите речи. Онова, което имам да кажа, е кратко. Аз не съм бил враг на нито един червен мъж. Не съм заслужил нито омраза, нито смърт. Също днес не вървя по запретени пътища, и в никой случай не се чувствам предоставен на вождовете. Времената на смъртните деяния, на юмручните двубои и битките също отминаха. Аз остарях и станах предпазлив. Аз порицавам всяко кръвопролитие. Аз съм противник на двубоите…

Тук Херцле тайно ме смуши и прошепна:

— Много право, ха така! Бъди мъж!

Имаше възможност да го стори, понеже стоях плътно до нея. А аз продължих:

— Ала тъй като ми е известна славата на вождовете и уважавам техните побелели коси, не ми се иска да ги оскърбя с отказ. Аз следователно съм готов да се бия с тях.

— Ти да не си мръднал? — пошушна ми Херцле. След това Пида отново взе думата:

— Олд Шетърхенд си е все старият. Той никога не е познавал страха. Но нека внимава! Условията, които вождовете поставят, са сурови, неумолими. Вярно, той ще постави и своите, ала не следва да се очаква, че…

— Аз не поставям никакви — пресякох го бързо. — Съгласен съм с всичко, което вождовете искат от мен.

Той ме изгледа в недоумение и попита:

— Олд Шетърхенд на шега ли говори, или сериозно?

— Сериозно!

— Тогава нека каже още веднъж това, което чух. Преди туй обаче да чуе какво изискват вождовете: Оръжието да бъде пушката… Той трябва да се бие с всеки от четиримата вождове… Порядъкът ще се определи чрез жребий… Стреля се от седнало положение… противниците седят един срещу друг само на шест крачки разстояние… Първият изстрел има винаги по-старият… Вторият изстрел отеква една минута след първия… Борбата ще се води до смърт… Ако четирите рунда с вождовете са минали и Олд Шетърхенд още не е мъртъв, ще се започне отначало… Това са условията. Олд Шетърхенд може да ги премисли!

След всяко условие той беше правил пауза, поглеждайки ме изпитателно, да, кажи-речи угрижено. Сега отговорих:

— Те са вече премислени. Кой ще командва изстрелите?

— Първият председател на комитета.

— Колко дълго трябва да се чака с втория изстрел, ако първият не се разнесе?

— Да не се разнесе? Вождовете са по-стари от Олд Шетърхенд, който не брои още седемдесет години. Никой от тях няма да се бави. Те ще стрелят веднага щом прозвучи командата.

— Кой може да го твърди? Аз вече съм виждал някои неща, считани за невъзможни, да стават възможни. И тъй, питам: Всеки от вождовете има право на първия изстрел, а аз на втория. Ако първият не проехти, имам ли право да стрелям?

— Точно една минута, след като е трябвало да екне първият!

— Съгласен. Накъде ще се стреля?

— В сърцето, точно в сърцето.

— Не по някое друго място на тялото?

— По никое друго!

— Къде ще се състои битката?

— На границата между Горния и Долния град. Теренът ще бъде трасиран с колчета.

— Кога?

— Един час, преди слънцето да се изгуби зад Маунт Винету.

— Кой ще се погрижи тези условия да бъдат строго съблюдавани?

— Двама души от всяка страна. Вождовете избраха за целта агента Уилям Ивнинг и банкера Антоний Пейпър. Нека и Олд Шетърхенд избере двама!

— В такъв случай ще назова моя приятел и брат Мато Шако — вождът на осагите, и мой приятел Вагаре Тей — вождът на шошоните. Те ще застанат до мен и незабавно ще прострелят всеки вожд, който наруши думата си, прицелвайки се по някое друго място освен сърцето ми. Съгласен ли е Пида, пратеникът на моите врагове?

— Аз съм съгласен — отговори той. — А Олд Шетърхенд?

— Приемам битката при уточненията, които току-що бяха направени.

— За Бога! — нашепна ми Херцле толкова високо, че всички я чуха. — Не позволявам! Ти си изгубен!

Щастие, че бе говорила на немски, та никой не я разбра.

— Има ли Олд Шетърхенд още нещо да съобщи? — осведоми се Пида.

— Само, че ще се явя с пушката си точно навреме, нищо повече. Пида, вождът на кайовите, изпълни своята мисия. Той може да си върви!

Той направи движение с ръка за поздрав и се обърна да се отдалечи. Но при вратата спря, замисли се, тръгна обратно с бързи крачки, сграбчи двете ми ръце и каза с изцяло променено лице:

— Пида обича Олд Шетърхенд. Той не желае Олд Шетърхенд да умре, а да живее и бъде щастлив. Не може ли Олд Шетърхенд да промени тази битка, която би била неговата неминуема смърт?

— Бих могъл навярно, ала не желая — отговорих. — Пида е мой брат и аз негов. Тази битка няма да доведе до моята смърт. Олд Шетърхенд винаги знае какво казва. Нека Пида и сега вярва в мен, както ми вярваше по-рано! Никой команч, никой кайова, никой юта и никой сиус няма да ме убие! Моля те да го повярваш!

— Вярвам и го желая — увери той. — Олд Шетърхенд говори с тайни, ала всяка дума при него си има своята причина и преднамереност. Той вижда и чува неща, които другите не долавят. Ето защо той предварително знае онова, което другите няма как да знаят. Аз казах. Сега си тръгвам!

Аз му разтърсих ръцете и го целунах по челото. Очите му просияха. Той поздрави околните и излезе с вдигната глава.

Не е трудно да се помисли, че сега бях обсипан с въпроси. Не ми бе възможно да отговоря така, както желаеха хората. Ако не исках да заложа на карта целия изход, трябваше да премълча намеренията си. Ето защо напрежението на присъстващите нарастваше все повече и бе отнесено когато си тръгнаха долу в града, където се разпространи. Но пред моята Херцле наистина не биваше да мълча. Длъжен бях да я успокоя. Казах й, че съм в притежание на четири непробиваеми брони, през които куршум не би могъл да проникне. Тези брони бяха амулетите, взети от Домът на смъртта. На никой индианец не може да хрумне да увреди собствената си медицина. Той по-скоро ще се самоубие, отколкото това да стори. Медицината на стария Киктахан Шонка се състоеше от неговия пояс и кучешките лапички, които бях намерил на стъпалата. Какво представляваха медицините на другите трима вождове, не можеше да се види, тъй като бяха зашити в кожени медицински торбички. Аз вързах ремъците им по такъв начин, че окачех ли ги на врата, медицините да легнат точно на сърцето ми. Това бе цялото приготовление, което трябваше да извърша за тези толкова опасно изглеждащи двубои. Когато Херцле го чу, веднага се успокои. Да, тя дори започна да се радва на "дуелите".

Не мина много и можеше да се види възбудата, разпространяваща се долу в лагера. Плацът бе трасиран, помислено бе за местата на стотиците зрители. Както в Долния, така и в Горния град цареше оживено движение. Хората се навестяваха един-друг. Не говореха за нищо друго, освен за предстоящата битка между Олд Шетърхенд и четиримата прочути вождове. Казваха, че от страна на първия било направо безумие, да се съгласи на такива кръвожадни условия. Други пък противопоставяха мнение, че той често мисли съвсем другояче и по съвсем различни пътища върви от другите хора, та затова и сега не бива да се съди прибързано, а просто да се изчака изходът на битката. Накратко казано, авантюрата беше в устата на всички и изцяло от само себе си се разбира, че Тателах Сатах също чу, макар да пропуснах да го уведомя. Беше по обяд, когато ме навести. Аз бях само с Херцле. Той не седна. Каза, че възнамерявал веднага да си върви. Погледна ме изучаващо в лицето и после попита:

— Ще се стреляш ли с вождовете?

— Не — отговорих.

По лицето му премина радостна усмивка и той продължи:

— Помислих си го! Олд Шетърхенд не е самоубиец! Но ще се явиш в точното време?

— Да.

— Тогава няма да те питам какво си наумил. Ти сам си си господар и не е необходимо да питаш никого за разрешение. Но аз също ще дойда!

— Сам? Или с твоите винетуси?

— Така, както ти пожелаеш.

— В такъв случай ела сам! Хората трябва да знаят, че ние умеем да побеждаваме сами, а не благодарение на големи бойни отряди.

— Ще четеш ли довечера?

— Да. Денят си е като всеки друг. Дуелът е една глупост, фарс, макар с много сериозни задни помисли, повече нищо.

— Да си пожелаем този фарс да не завърши различно от твоите представи!

Той подаде и на двама ни ръка и си тръгна. Известно време след това го видяхме долу в лагера. Огледа трасирания плац и изглежда даде някакви заповеди. Приятелските вождове се присъединиха към него. После направих с моята жена една разходка, но не към лагерния град, а надолу към вътрешната долина и Воаловия водопад. Там също кипеше от живот, макар и по друг начин и за друга цел. Хората забиваха високи диреци. Опъваха многобройни шнурове и телове. Видяхме цели купища книжни фенери. Имаше електрически кабели, осветителни крушки, лалета, топки и други стъклени форми от тоя род. Тук и там се занимаваха с фотографски апарати. Един инженер, но също индианец, изглежда имаше задачата да монтира някакъв голям прожекционен апарат на скалите на Дяволския амвон. Това заинтересува Херцле във висша степен. Тя така обича да фотографира. В това отношение винаги е готова да опознае нещо ново. Аз пък имам много по-малък интерес към изображенията, отколкото към самите обекти. Ето защо в дълбокото й уважение към фотографията аз в никой случай не заемам изпъкващо място. Тя знае, че ме превъзхожда. Това й е достатъчно. И за нея е едно изключително приятно успокоение да знае, че никога не бих проявил намерение да се набъркам в нейните фотографски тайни. Тогава тя е много сербез. Дава вид, като че въобще не съществувам. Тогава с голяма лекота и на драго сърце ми дава възможност да се оттегля към самия себе си и другите мои достойнства. Ето как ме заряза и сега чисто и просто да си стоя и забърза с големи крачки към инженера, за да го подложи на разпит — другояче човек не би могъл да нарече поведението й. Каквото иска да узнае, изтръгва го непременно. Аз междувременно седнах да наблюдавам пъстрото оживление наоколо.

Каква ли бе целта? Както вече казах, беше ми съобщено, че организаторите се канят да осветят и илюминират каменния Винету, за да спечелят зрителите за паметниковия проект. Аз бях отвърнал, че по-скоро паметникът ще потъне в земята, отколкото да стигна дотам, че да допусна едно такова оскверняване на моя Винету. Дали това, което виждах, не бе вече подготовката за тази илюминация? Но пък фигурата още не беше готова! Беше напреднала до раменете. Глава и врат липсваха. И странно! Докато си го мислех и погледът ми се плъзгаше нагоре-надолу по скулптурата, стори ми се, че тя вече не стои права, а наклонена. Нагласих очи към разни места и стигах все до същия резултат. Сигурно ще си спомните, че последния път бях огледал фигурата от ъгъла на пътя. Тогава ми се видя, че всички трегери на скелето стоят наклонени, с изключение на един. Отидох сега на това място. Вярно, скелето и фигурата се бяха помръднали, бяха хлътнали на една страна, макар и немного, но все пак така, че ясно го забелязах, не бе възможно никакво съмнение. Подпорният дирек, който отначало бе стоял отвесен, сега стоеше наклонен, а другите несъмнено се бяха наклонили още по-надясно.

Изплаших се, когато го видях. Сетих се за пукнатината, която бях забелязал на тавана на пещерата, за ръсенето, процеждането и роненето на скалата. Прекалено голяма ли бе тежестта на скулптурата за издълбаната земна подложка? Нима не можеше да понесе тя нейния многотонен товар? Каква катастрофа ни предстоеше на всички нас! Докато си мислех това, Херцле се върна. Беше подпитала инженера. Засега се касаело само за пробно осветление, което щяло да се предприеме утре вечер. Смятали да поканят всички присъстващи.

— А за какво е необходим огромният прожекционен апарат? — попитах.

— Той съдържа снимките на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка, които ще се появят на повърхността на водопада от двете страни на паметника. Творците на Винетувата скулптура — отдясно и отляво на своето творение!

— Няма да го допусна! — извиках аз.

— Какво се каниш да направиш? — попита.

— Да го забраня! Това е достатъчно!

— Да, действително! Дори хората да не се вслушат във волята ти, ти би съумял да й придадеш емфаза. Но помисли, това е само за проба! Не е ли по-уместно да оставиш тази проба спокойно да си мине и да изчакаш, докато дойде на ред същинското изпълнение?

— Да, може би така ще е по-правилно. Но според мен ние вече не държим тези неща в ръцете си. С тях се е заела друга сила, за която ние не сме дорасли.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни внимателно и кажи, права ли стои фигурата, или наклонена?

Тя погледна и отговори:

— Права стои. Та няма да я издигат наклонена, я!

— Преднамерено сигурно не. Но въпреки това тя стои наклонено. Ти не го забелязваш, защото окото ти не е обучено като моето, и защото отклонението от отвесната линия не е още толкова значително, че непременно да бие на очи. Я сравни внимателно с падащата вода и ми кажи… Тогава тя прекъсна словата ми:

— Тя стои наклонено, да, тя стои наклонено! Боже Господи! Що за мисъл! Смяташ, че потъва?

— Потъва или не, сега все още не може да се каже. Трябва да се изчака и се види дали и как расте отклонението. Днес нямам време, но утре ще сляза в пещерата да проверя дали таванът още се троши.

— Не е ли опасно за живота?

— Не.

— Но все пак считаш за възможно всичко да рухне!

— Не само за възможно, а дори за много вероятно. Но рухването да последва днес-утре, толкова бързо това няма да се случи. Преди туй потъването трябва да е станало значително по-голямо. Но дръж го моля те в тайна!

— От всеки?

— Да.

— Също от Тателах Сатах?

— Също от него. Бих желал сам да владея ситуацията. Никой не бива да се намъква в моите неща, да ги разстройва или чак пък погуби!

— Но ясно ли ти е с какво се нагърбваш?

— Да. С нещо действително голямо. Но мисля, че мога да отговарям. А сега да вървим, Херцле! Трябва да се приберем у дома. Не бива нито минута по-късно да се явя за борбата.

— За съжаление аз не съм без всякаква грижа! — въздъхна тя.

— Напразно. Имаш много повече основание да се усмихваш, отколкото да се боиш!

Когато стигнахме в Замъка, беше ни предадено, че Тателах Сатах ще дойде да ни вземе. От страна на вождовете пък дойде един пратеник да доложи, че те също щели да се качат, за да ме придружат до долу. Аз обаче изпратих молба да не го правят, защото работата не си заслужаваше такъв труд. Бях длъжен за случая да нося облеклото си на вожд; заредих и карабината "Хенри", макар да предполагах, че по всяка вероятност няма да се стигне и до един изстрел. Четирите амулета не биваше да нося. Херцле ги взе в пътната си чанта. Тя искаше да седне до мен, вземайки по този начин участие в двубоя. Нямах нищо против. Когато настана време и отидохме в двора, където Инчуинта държеше в готовност конете ни, заварихме там Младия орел и нашия стар Паперман — те не искаха да се лишат от честта да ме придружат до мястото на предполагаемата ми победа. По същото време се появи и Тателах Сатах на бялото си муле — съвсем сам. Потеглихме — Пазителя на Великата медицина, Херцле и аз начело, Младия орел и Паперман отзад.

Още отгоре видяхме, че всичко, що беше разпръснато допреди из Горния и Долния град, сега се бе стекло около бойния плац. Това бе едно събиране на много, много хора, ала нямаше и следа от онази позната нездравословност, която неизбежно се явява при струпването на така наречените "цивилизовани" тълпи. Всички бяха тук. Не отсъстваше нито един от тези, които бяха възнамерявали да дойдат. Ние бяхме най-последните.

Четиримата ми противници седяха в готовност. Когато стъпихме в кръга, те се изправиха. Само Тангуа остана седнал, тъй като не можеше да стои прав. Тателах Сатах така бе заръчал мястото си, че да седи точно зад мен и зорко да следи четиримата вождове. Беше ми казано, че първият председател на комитета ще държи реч. След това всеки от четиримата вождове също ще се изкаже. Накрая идваше ред на моята реч, след което битката можеше да започне. Тогава аз пристъпих напред и заговорих високо, за да може всеки от насядалите в кръга да чуе:

— Олд Шетърхенд не е дошъл да говори, а да се бие. Когато опасността наближи, само плашливостта отваря широко уста; неустрашимостта обаче мълчи и действа. За всичките тези речи между мен и Пида не бе споменато нито дума. Аз ще позволя само това, на което съм се съгласил!

"Първият председател на комитета" направи едно широко движение с ръка, за да направи навярно впечатление, и подхвана:

— От комитета беше решено аз да говоря, а каквото е решил комитетът, аз ще…

— Мълчи! — пресякох го. — Беше решено само между Пида и мен! Вашият комитет за мен не съществува. Ще изтърпя само теб. Разреших да командваш изстрелите на вождовете и точно една минута след това и моите. Повече няма да ти позволя!

— Ама аз да не би да съм се изправил тук, за да…

— Като не искаш да стоиш прав, тогава седни! — прекъснах го аз и пристъпвайки бързо към него, го натиснах с едно посягане към земята, където остана изплашен да седи. После продължих със същия висок, решителен тон:

— Аз избрах с Пида моите прочути братя Мато Шако и Вагаре Тей да запомнят точно условията на борбата и да следят за тяхното честно съблюдаване. Нека сега те говорят и изброят тези условия!

Те станаха от местата си и го сториха. Вярно, моите четирима противници бяха избрали своите Уилям Ивнинг и Антоний Пейпър със същата цел, ала на мен и през ум не минаваше да способствам те да се хванат за приказките. Ето защо се погрижих чрез Мато Шако и Вагаре Тей за жребия и четиримата вождове се подчиниха на всичко с вътрешна разположеност, тъй като бяха убедени, че това ще ми е последната воля в този живот. Жребият показа, че противниците ми трябва да стрелят по мен в следната последователност: Тусага Сарич, Токайхун, Киктахан Шонка и Тангуа. В този ред те заеха местата си в полукръг срещу мен. Всички бяха въоръжени с двуцевки, а по лицата им сияеше съзнанието за сигурната победа. Преди да се настаня, аз отидох до мястото, където седеше Ават Ниах, столетният вожд на шошоните. Наведох се, целунах старата му вярна ръка и заговорих:

— Ти си най-старият от всички, които дишат тук. Върху твоята глава почива благословията и любовта на Великия дух, който не те е довел чак дотук, за да видиш как се пролива кръвта на тези, които са ти мили. Ти си най-мъдрият и най-опитният между нас. Ти пръв ще осъзнаеш от борбата, на която ме принуждават, че всяка битка между хората е глупост, и би могла да предизвика смях, ако не бяха трагичните последици.

Той притегли в ответен поздрав ръката ми до устните си и отвърна:

— Нека Олд Шетърхенд ни покаже тази глупост, та тези, които ще дойдат след нас, да не повтарят делата на дедите си. Дано победата бъде твоя!

Отидох сега до отреденото ми място и седнах. Херцле се настани до мен. Тогава Киктахан Шонка избухна гневно:

— Какво търси една скуав сред войни? Махнете я!

— Страх те е от една скуав? — отговорих. — Тогава си върви! Тя обаче не се бои и ще остане!

— Олд Шетърхенд жена ли е станал, че не чувства оскърблението, което аз като воин чувствам? — попита оня.

— Като воин? Pshaw! Питаш какво търси моята скуав сред воини? Наистина ли си мислиш, че сте воини? Стари жени сте вие, нищо повече! Ето защо приех всичките ви условия, без да се взирам внимателно в тях. На Олд Шетърхенд и на ум не му идва да се бие с вас, защото е мъж. Той ви доведе своята скуав, от чиято ръка е достатъчно едно-единствено движение, за да ви унищожи. Щом като ви дострашава пред нея, вървете си!

— Нека остане! — викна Киктахан Шонка вбесен. — Но първият ми куршум ще е за теб, а вторият за нея!

— Да, нека остане! Тя ще падне и умре заедно с него! — запригласяха другите трима. — Да започне борбата!

Ние — петимата дуелисти — седяхме в средата на трасирания плац. Координаторите ни се намираха в непосредствена близост. Тателах Сатах седеше, както вече споменах, точно зад мен. Първия голям кръг около нас образуваха присъстващите вождове. Дванадесетте апачески главатари също бяха тук. Зад тях идваха подглаватарите и разните там персони, притежаващи някакъв ранг. А по-нататък следваха обикновени люде. Сред тях особено привличаха погледа упоменатите вече веднъж работници, ангажирани в каменоломните и по строежа на паметника. Те бяха напуснали работата си, за да се насладят на зрелището от битката, и се държаха като истински раудиз, макар в присъствието на толкова много вождове да не се осмеляваха да вдигат прекален шум. При вождовете редом с Колма Пуши и двете Ашти седяха и още две жени, чието присъствие за мен бе важно, а именно жената на Пида и сестра й, носеща сега женско облекло. Двете следователно се бяха наложили да бъдат взети на Маунт Винету. Че те се намираха тук, за мен бе най-сигурното доказателство, че четирите хиляди ездачи са пристигнали долу в Долината на пещерата.

А че очите на всички тези хора бяха отправени с най-голямо напрежение към нас, се разбира от само себе си. Господин "Председателя на комитета", когото бях принудил да седне, сега се сети за своята длъжност. Той се изправи и се приготви да обявява изстрелите. Мато Шоко и Вагаре Тей измъкнаха револверите си, запънаха ги и увериха заплашително, че ще застрелят на място всеки от четиримата ми противници, който извърши нещо непозволено. И сега взе думата и Тателах Сатах. Той заговори:

— Всяка част от тази четирикратна борба може да започне едва когато вдигна ръка, по-рано не. Обявяващият изстрелите няма право да го стори, преди да е видял моя знак. Първият участник в борбата е Тусага Сарич, вождът на ютите капоте. Готов ли е той?

Запитаният запъна пушката си и отговори:

— Готов съм. Нека сега Олд Шетърхенд докаже, че едно-единствено движение с ръка на неговата скуав е достатъчно, всеки от нас да бъде унищожен!

Кимнах на Херцле. Тя бързо взе от чантата си медицината на този мой пръв противник и ми я окачи на врата. Сърцето ми бе закрито от нея. След това доложих на Пазителя на Великата медицина:

— Аз също съм готов. Борбата може да започне. Нека Тусага Сарич стреля! Една минута по-късно аз!

Всичко живо замря. Всеки се взираше в торбичката, която моята жена ми бе провесила. Никой не разбра веднага защо бе станало това. В този момент Тателах заповяда:

— Времето настана. Да се започва!

Тутакси прозвуча командата на комитетския председател. Ала Тусага Сарич не стреля. Пушката бе в ръката му наистина, но той я държеше наведена. Широко отворените му очи бяха отправени към гърдите ми с уплаха и нарастващ ужас.

— Моята медицина! Медицината ми! — произнесе с мъка той.

— Стреляй! — викнах му.

— По собствената си медицина? — проплака оня. — Откъде я имаш? Кой ти я даде?

— Не питай, а стреляй! — подканих го повторно. Тогава из множеството, в чиято среда седяхме, премина разтоварваща въздишка. Хората не можеха да схванат наистина нещата, ала сега виждаха все пак, че аз в никой случай не съм така беззащитен, както бяха допускали. Лицата на приятелите ми видимо просветнаха. А гласът на Тателах Сатах прозвуча ведър и радостен, когато каза, вдигайки за втори път ръка:

— Защо не стреля Тусага Сарич? И защо не бе даден знакът за Олд Шетърхенд? Той имаше да чака само една-единствена минута, по-дълго не! Да започнем още веднъж! Нека Олд Шетърхенд вземе пушката си!

Сторих го. Командата за моя противник прозвуча втори път. Той изкрещя:

— Не мога да стрелям! Не бива да стрелям! Който стреля по собствената си медицина, той прострелва вечния си живот!

— Минутата отмина! — извика Тателах Сатах. Тогава прозвуча командата за мен.

— Тусага Сарич, заминавай за Вечните ловни полета! — рекох аз и насочих дулото на карабината към гърдите му.

— Уф, уф! — изрева оня с все глас, скочи и хукна.

— Слава Богу! — прошепна ми Херцле. — Едва сега се чувствам отново добре! Вярвах ти и въпреки това ме бе страх!

Смешно беше да гледаш как търчи стария вожд с бързината на млад момък, ала никой не се засмя. Според старите, валидни по-рано закони на прерията той сега бе опозорен. Би трябвало да се остави да бъде застрелян от мен.

Следващият ми противник беше Токайхун. Той направи своеобразна, неподлежаща на описване физиономия. Знаеше, че четирите медицини са лежали заедно. Имах ли едната, то вероятно имах и другите, значи и неговата. Не го оставих дълго в неведение. Наредих на Херцле да окачи медицината му над предишната и после доложих:

— Токайхун, вождът на команчите ракоро, е на изстрел. Аз съм готов!

Видях, че дъхът му секна от ужас. Бореше се за глътка въздух. Очите му се смалиха и овлажняха.

— Готов ли е Токайхун? — попита Тателах Сатах.

— Не! Не съм готов! — из кряска запитаният и се стрелна също така бързо, както Тусага Сарич преди малко. Сега хората започнаха вече да се усмихват.

— На ред е Киктахан Шонка, вождът на сиусите — рекох аз.

А оня ми се сопна с най-ядния си тон:

— Олд Шетърхенд е едно краставо куче, един негодяй, мерзавец! Той краде медицини! Има ли и моята?

— Да — отговорих, оставяйки жена си да я окачи върху другите, ала само пояса.

Като видя това, той се изхили подигравателно и запита:

— Вярва ли Олд Шетърхенд, че и аз ще офейкам? Моят куршум ще го улучи безпогрешно, защото половин медицина не действа. Половината липсва.

— Медицините, които притежавам не са половини, а цели — заявих аз.

— Не! — възрази той. — Половината липсва!

— Не липсва! Тук е! Киктахан Шонка може да се увери! Измъкнах кучешките лапички, задържах ги така, че да може ясно да ги види, и ги закачих после, където им бе мястото.

Изпърво той се вцепени от страх. После ми изсъска с отявлена злоба:

— Всемогъщи ли са краставите кучета? Кой ти даде онова, което бях изгубил?

— Никой не ми го е давал. Намерих го.

— Къде?

— На стъпалата на Дяволския амвон, на който вождовете на сиусите и ютите уговаряха своя поход към Маунт Винету. Те чакаха там Олд Шетърхенд, за да го пленят. Докато говореха помежду си, прозвуча гласът на Великия дух. Те се изплашиха и удариха на бяг. По време на бягството ти се изгуби скалповата перука и половината медицина. Перуката впоследствие ти бе донесена. Половината медицина обаче прибрах аз, за да я прикрепя сега към другата половина.

— Значи си ни подслушвал? Там, на Дяволския амвон?

— Да.

— Уф, Уф!

Имаше вид, сякаш се кани всеки миг да умре. Смъкна се, и то тъй, че лицето му се захлупи на коленете.

— Аз съм готов за битката — известих на Пазителя на Великата медицина. Този попита:

— Готов ли е и Киктахан Шонка? Споменатият надигна глава, огледа се за хората си и им даде знак. Двама от тях приближиха.

— Вдигнете ме и ме махнете оттук! — заповяда им. Те го сториха, помогнаха му да се качи на коня и закрачиха после до него, за да го подкрепят.

Сега остана само моят най-върл и непримирим враг — Тангуа, бащата на Пида. Той седеше парализиран на земята със затворени очи и двуцевка в ръка. Нито една черта от неподвижното му лице не издаваше какво мисли, тогава аз казах:

— Тангуа, най-старият вожд на кайовите; ми писа: "Ако имаш кураж, ела на Маунт Винету! Моят единствен куршум копнее по теб!" Аз дойдох. Седя тук. Къде е куршумът ти?

Като казах това, наредих на Херцле да ми окачи неговата медицина. Той отвори очи, погледна я и заговори:

— Помислих си го! И моята е тук! Аз няма да стрелям по нея! Отказвам се от моя изстрел. Но те моля, прати ми след една минута в сърцето куршума си! И когато съм мъртъв, сложи ми в гроба моята медицина! Ще го сториш ли?

— Не! — отговорих.

— Значи съм се излъгал в теб. Аз те мразя, както никого другиго не мразя. Аз искам смъртта ти. Бих сторил всичко, всичко, за да ти я доведа. Но те считах за почтен враг!

— Заблуждаваш се. Аз съм почтен, но не съм ти враг. Аз няма да стрелям по теб. Аз не желая смъртта ти. Следователно няма да положа нищо в гроба ти, също и медицината ти.

— Какво възнамеряваш да правиш с нея? Какво ще й се случи? Да я унищожиш ли се каниш?

— Не. Вашите медицини не ми принадлежат. Аз няма да ги задържа. Но на кого ще ги дам, отсега още не мога да кажа. Това ще решите вие самите.

— Ние самите? Ние четиримата?

— Да. Аз ще ви изпитам. Окажете ли се достойни, ще си получите обратно медицините. Но не го ли заслужите, ще ги предам на Тателах Сатах. Той е Пазителя на Медицини и ще ги включи в своите сбирки, за да узнаят децата на вашите внуци какви безразсъдни, зли хора са били техните прадеди. И тъй, подарявам ти живота, но не ти подарявам медицината. Заслужи си я! Аз казах. Хоуг!

Изправих се. Херцле също. Тогава се надигна и Тателах Сатах и оповести високо:

— Борбата приключи! Олд Шетърхенд победи! Една победа без кръв! И затова десеторна победа!

Отидохме до конете си и се качихме, ала преди да напуснем плаца, подкарах моя към Тангуа и му заговорих:

— Аз съм приятел на Тангуа, вождът на кайовите, без значение дали той ме мрази, или обича. Но заради него желая да бъде по-приятелски разположен към мен, отколкото е бил до днес. Има ли той да каже нещо по въпроса?

— Аз те мразя и ще те мразя непрестанно! — отговори. — Ще те преследвам до твоя край!

— Или до твоя!

— Все едно!

— Тогава те моля, пак единствено заради теб, поне не оставай свързан с комитета по паметника и не предприемай нищо срещу тези, които се борят против него!

— Не това ти обещавам, а тъкмо обратното!

— А аз ти казвам, това ще доведе гибелта ти и залеза на твоето племе!

Той се изправи, докъдето можеше, взе пушката в ръка и извика със заплашителен тон:

— Мълчи! И се махай! Не го ли сториш веднага, ще ти пратя един куршум в главата!

— Осмелиш ли се само да насочиш пушката към мен и си труп! — отговорих, посочвайки Паперман, който приближи бързо и тикна револвера си под носа му. — Вие първо се съюзихте помежду си, обявявайки се срещу паметника, а сега пък се приобщавате към комитета, за да застанете срещу неговите противници. Достойно ли е това за един вожд? Така ли постъпва един честен мъж? Ти искаш гибелта ми, но аз въпреки това ще те предупредя със сърдечна откровеност:

Пази се от Долината на пещерата и най-вече от самата пещера!

Тогава той се сгърби като някоя котка, изсъска с пламтящи очи и запита:

— Каква работа има тук пещерата? И каква нейната долина?

— Запитай себе си. Някога ти се опълчи срещу мен и трябваше да изкупиш собствената си вина! Животът ти беше животът на един хром човек, а не на вожд, единствено по твоя вина! Сега, в края на този окаян живот, ти отново заставаш срещу мен, за да трупаш вина връз вина. Помисли за последиците! Ти не си господар за себе си! За последиците, които ще се стоварят върху твоята персона, можеш да си понесеш отговорността; но за последиците, които ще сполетят твоя син, семейството и племето ти, Маниту ще те държи отговорен, когато се явиш в онзи другия живот, наричан от вас Вечните ловни полета. Хората ще те питат там за медицината ти. Какво ще им отговориш? Тъй! Сега с теб свърших. Хоуг!

Препуснах в същия съпровод, с който бях дошъл. Приятелите ми подвикваха ликуващо от всички страни. Само когато минавахме край тълпата работници, чух да прозвучават думи, напълно достойни да привлекат вниманието ми.

— Олд Шетърхенд! Негодяй! Натрапник! Куче! Койот! Враг! Отмъщение! Удушен! Пречукан! — ето няколко от заканите, които чух.

Това ме удиви. Не го бях считал за възможно. Не съзирах никаква причина за подобна ненавист, когато изразих мнението си пред Тателах Сатах и Младия орел, нашият стар Паперман обясни:

— Да, работниците ви мразят, мистър Шетърхенд. Яд ги е на вас от първия до последния. И не го крият. Знаят, че вие сте изрично против строежа на паметника. Твърдят, че искате да ги лишите от тяхната доходна работа, от прехраната им. От няколко дни провеждат тайни сбирки, на които се съвещават по какъв начин могат да се освободят от Олд Шетърхенд и Тателах Сатах. И на тези събрания присъстват господата от комитета!

— А-а! Тъй! Това е важно, изключително важно! — признах аз. — Откъде го знаете?

— От Себюлън Ентърз!

— Не от Хариман?

— Не, от Себюлън. Зная, че на него вярвате много по-малко, отколкото на брат му. Но откакто е разбрал, че ще бъде измамен, за вас той е по-сигурен от всеки друг. Братята идват вечер тайно при мен. Аз се съветвам с тях…

— Без да ме питате? — вметнах.

— Нямайте грижа! — отговори. — Засега се касае само за поддържане на контакт. Веднага щом чуя нещо важно, от себе си се разбира, ще пристигна при вас. Най-често за вас говорят в кантината.

— В коя кантина?

— В блокхауса при каменоломните, в който работниците се хранят.

— На вас известна ли ви е, мистър Паперман?

— Да.

— На мен още не. Трябва да я видя, и то веднага, преди да е настъпила нощта. Да се отправим нататък!

— С тоалета на вожд? — попита Херцле.

— Да. Не мога да отивам до Замъка и да се преобличам. Украсата от пера ще сваля. Ти ще я вземеш с теб до дома. Също карабината "Хенри".

— Мислех, че ще яздя с теб?

— Този път не, мило дете. Касае се за една кратка, много бърза рекогносцировка, която би била твърде напрегната за теб.

— И опасна същевременно?

— Ни най-малко!

— Тогава ти е разрешено!

Тя го каза толкова сериозно, че и аз самият кажи-речи трябваше да приема "разрешението" на сериозно. Дадох й шлейфа с перата, на Младия орел пушката, сбогувах се с Тателах Сатах и се отклоних после със стария Паперман от пътя ни, насочвайки се край Воаловия водопад по един малко известен околен път до каменните кариери.

Слънцето отдавна беше изчезнало зад Маунт Винету, но още не бе започнало да се стъмнява. Яздейки в галоп, ние излязохме по една странична долинка от вътрешната долина и минахме край разни съоръжения в източното подножие на Маунт Винету, с които така безцеремонно бе посегнато тук на великолепната природа. Каменоломните имаха вид на неизличими рани, нанесени от хората на планината. А грозните скелета, стени, стоманени въжета и греди, с които бяха заградили и оковали младенческия водопад, за да превърнат силата му в електричество, не можеха да събудят нищо друго, освен съжаление. Там стърчаха мръсни сайванти с редица тежки товарни коли. Стържеше елхоунищожителен гатер. Парцаливи палатки бяха налазили по земята. Ниски бараки лежаха пръснати в безпорядък наоколо. Паперман ми показа един голям, изтеглен блокхаус.

— Това е кантината — каза. — Съдържателят е един исполин. Наричат го "Нигъра".

— За един индианец това е обидна дума, оскърбление — отбелязах аз.

— Той е свикнал. Не го приема на лошо, но иначе е много груб, брутален тип. Не е чист индианец. Говори се, че майка му била негърка. Братя Ентърз общуват с него.

— Олеле! Защо?

— За да го подпитват. Той е същинският предводител на тукашното работничество. Разправя се, че дори някои вождове му гласуват доверие. И той естествено е любимец на "господата от комитета". Носят се слухове, че мистър Уилям Ивнинг и мистър Антоний Пейпър по цели нощи седят при него на пиене и комар. Сигурно ще искате да надникнете, а?

— Ако е възможно — да.

— Възможно е. Само още няколко минути да се стъмни и ще ви отведа до специалната стая, до която имат достъп само неговите довереници. Нека не се показваме! Да се поразходим през това кратко време.

Бяхме следвали до този момент един храсталак, който много добре ни скриваше. Можехме да виждаме, без самите да бъдем видени. Сега продължихме да яздим под същото прикритие, но не за да открием нещо повече, а колкото да мине времето до мрака. Това не продължи дълго. Здрачът бързо настъпи и също така бързо отмина. После се стъмни напълно, тъй като бе новолуние, а толкова кратко след деня звездите още не притежаваха осветителна сила. Поехме обратно към района, в който се намираше бараката. При последните храсти спряхме, слязохме от конете, спънахме ги и им заповядахме да легнат. Те го сториха. След това тръгнахме предпазливо с Паперман към блокхауса, за да достигнем незабелязано задната му страна.

Със стигането си там забелязахме сандъци и бурета, търкалящи се отдавна край задната стена. Те ни предлагаха добра възможност да се скрием в случай на нужда. За щастие не се наложи. Вътрешността на бараката беше осветена, което даваше да се разбере, че тя се състои от няколко помещения — едно много голямо и няколко малки. До едно от по-малките бях отведен от Паперман. То имаше едно-единствено прозорче, което в момента бе отворено. Под него се мъдреше тежък, як сандък, на който човек спокойно можеше да се качи, без да се опасява, че ще се разнесе някакъв издайнически шум, или пък ще вземе да се строши под него. Във вътрешността звучаха гласове.

— Това е стаята на Нигъра — каза Паперман тихо. — Позната ми е. Ентърз ми я описаха много точно. Чувате ли, че вътре се говори?

— Да. Ще се кача на сандъка да надникна.

— Добре. Аз ще стоя на пост!

Когато се метнах горе, можах съвсем удобно да погледна в стаята. В нея имаше две груби дъсчени маси със също така груби столове. Говорещите бяха петима мъже, четиримата от които веднага познах — двамата Ентърз, Тусага Сарич и Токайхун. Човек може да си представи удивлението ми от присъствието на тези двамата тук. Петият вероятно бе съдържателят — един исполин с индиански черти, но с вирнат негърски нос и чисто морава кожа. По-сполучлив тип на бруталност човек надали може да си представи! Тъкмо когато хвърлях първия поглед през прозореца, Нигъра каза:

— Според мен ония там горе още не знаят, че двамата медицинманери са избягали. Проклет да е тоя Шетърхенд, дето е спипал картата на пещерата! Но за щастие ние не се нуждаем от нея. Медицинманерите знаят достатъчно, за да намерят пътя. Тоя Шетърхенд въпреки всичко е глупак. Когато се домъкна на бойния плац и се окичи с откраднатите медицини, той и понятие си нямаше, че пленниците му вече се намират на свобода, и че планът за утре е готов. Неговата мнима победа днес с нищо няма да му е полезна. Той спечели един ден отсрочка, нищо повече! Утре вечер и той, и жена му ще бъдат мъртви! Нали ще сдържите думата си?

Въпросът беше отправен към братя Ентърз.

— Каквото сме обещали, ще стане! — отговори Хариман.

А Себюлън прибави:

— По-голяма сметка от тази, която имаме към този мъж и жена му, не може да съществува. И през ум не ни минава да им я опростим!

— Не би ви и донесло благословия! — заплаши Нигъра. — Заявявам ви, двамина утре непременно ще умрат — или тази немска двойка, или братя Ентърз! Можете да бъдете уверени в това! С други думи аз още не ви вярвам напълно! Касае се за нашата работа, прехраната ни, за хилядарките, които искаме и можем тук да спечелим. Ето защо предоставям утре на разположение на вождовете цялото си работничество, и ето защо напирам всичко да се извърши точно както сме го уговорили. Нещата си остават така!

Тогава Токайхун, вождът на команчите ракуро, се изправи и заговори:

— Да, остават си така! Всички ние сме поканени на празника. Знаем кои места са ни определени. Нашите четири хиляди воини ще бъдат поведени през пещерата от двамата медицинманери. Те няма да яздят, а ще вървят. Ще оставят конете си в долината, защото не знаем дали ще може да се язди и през последната част на подземния път.

— Междувременно аз ще разставя тук горе моите работници — вмъкна Нигъра, — а двамата Ентърз ще се занимаят с Олд Шетърхенд и жена му. Веднага щом вашите воини стигнат до Воаловия водопад, ще ни сигнализират с изстрел, че са тук. Отекне ли изстрелът, Ентърз ще очистят Олд Шетърхенд и жена му, а аз ще се нахвърля с работниците си върху цялата друга тайфа, за да проправя път и осигуря свобода на действие на воините ви.

Сега се изправи и Тусага Сарич и каза:

— Правилно! Така ще стане! Ако се наложи нещо да се промени, ще ти кажем или ще ти пратим вестител. Тръгваме си.

Те се отдалечиха, а съдържателят ги придружи до вън. Двамата Ентърз останаха сами. Спогледаха се неуверено.

— Работата може да стане лоша — каза Себюлън.

— Как тъй? — попита Хариман. — Ние узнахме каквото искахме да узнаем. Утре заран отиваме двамата при Олд Шетърхенд, за да му разкажем всичко и го предупредим. Какво лошо може да произлезе тук?

— Ох, не ми е за мен и теб, ние ще се отървем здрави и читави. Но кръвопролитието после там горе? Защото да се отблъсне едно такова нападение без битка, няма да съумее да се справи дори един Олд Шетърхенд. А и аз мисля много по-малко за него, отколкото за жена му. Ако ще всички да измрат, само тя не!

Сега знаех достатъчно и скочих от сандъка.

— Чухте ли нещо важно? — попита Паперман.

— Нещо безкрайно важно! — отговорих. — Би трябвало човек да отдаде тук случая направо на чудо. Оставам с впечатление, сякаш сме били повикани насам, за да чуем края на този разговор. По път ще ви разправя. Но едно трябва да ви кажа веднага, а именно, че двамата шамани, които заловихме при входа на пещерата, са избягали.

— Невъзможно! Кога?

— Тази заран изглежда! Те са потърсили незабавно вождовете си и са обсъдили с тях плана, който току-що узнах. Елате бързо! Трябва да се приберем!

Промъкнахме се до конете си, освободихме ги, качихме се и потеглихме. Пътем разказах на стария, верен боен другар какво съм научил. Той знаеше, че един много надежден индианец е натоварен да се занимава изключително с надзираването на двамата шамани. Живеел в приземния етаж на голямата предна къща на Тателах Сатах и там се намирало и помещението, в което били настанени пленниците. Предадохме конете си и отидохме най-напред до жилището на индианеца. Той не беше семеен, живееше усамотено и никой не можеше да даде сведения за него. После посетихме затвора. Той се помещаваше в крило, където никой не живееше и рядко някой отиваше нататък. Беше нещо като зимник. Намерихме вратата зарезена отвън. Едва се приготвихме да я отворим, то отвътре се чу хлопане и прозвуча глас, молещ ни да побързаме. Издърпахме резето… и кой излезе отвътре? Надзирателят! Когато донесъл той сутринта храна и вода на затворниците, те внезапно се нахвърлили върху него. Нанесли му няколко удара, които му отнели съзнанието, като дошъл на себе си, намерил се затворен в тъмния зимник, а пленниците били офейкали. Започнал да вика непрекъснато и да вдига шум, ала напразно. Нямало кой да го чуе. Той се опасяваше от сурово наказание и ме помоли да се застъпя за него пред Тателах Сатах. Обещах му и го пуснах да си върви.

После се отправих към моето жилище. Херцле не беше там. Беше оставила бележка, с която ме уведомяваше, че понеже не съм се явил навреме, тя отивала при Тателах Сатах, като вземала със себе си ръкописите. Вакон щял да чете, но аз трябвало да отида…

4. Победа

Стигнал в жилището на "Пазителя", аз се отправих към спалнята му. В съседно разположеното пасифлорно помещение в момента бе тихо. Ето защо отворих вратата внимателно. Точно когато го сторих, прозвуча гласът на Олд Шуърхенд:

— Да, вярно, той беше по-велик, много по-велик от всички нас! Много по-велик, отколкото си мислехме!

— И след това е ставал още по-велик и по-велик, без ние да забележим! — изрази съгласието си Апаначка.

— Как стоят нещата с вашата скулптура? — попита Атъбаска.

— Тя е твърде малка, прекалено малка за него и дори да я построим още толкова висока! — извика Колма Пуши. А Ашта-майка прибави:

— Ние не искаме образ от камък! Искаме самия него, самия него в сърцата си! Неговите прекрасни думи, които току-що бяха прочетени, трябва да прозвучат в душата на нашата нация, непрестанно да звучат, за вечни времена!

Тогава ме видяха при отворената врата.

— Идваш тъкмо навреме! — поздрави ме Тателах Сатах. — Ние направихме пауза, не можехме да продължим — така дълбоко бяхме покъртени. Четохме описанието му за твоята победа над него и после неговата победа над всички вождове на апачите. Неговият голям обрат от бойните мисли към миролюбивите мисли, от омразата към любовта, от отмъщението към прошката. Това възвиси всички ни. Той вдигна завесата. Сега видяхме какво се намира зад нея и зад нашите незначителни дела. Това разтърси дори Олд Шуърхенд, Апаначка и синовете му…

— Не разтърси — подметна Янг Апаначка, — а направи зрящи, макар и още не съвсем. Едно було падна. Дали ще падне и друго, ние не знаем. Казва ни се, че нашето изкуство било повърхностно, изкуство без душа и мисъл, точно като картината ни. Ние ви каним утре вечер да сте наши гости при водопада. Там ние ще опитаме да оживим камъка чрез светлина. Удаде ли ни се — добре, не ни ли се удаде…

— Ще се удаде! — прекъсна словото му Янг Шуърхенд, уверен в победата.

Видях, че неколцина се канят да възразят, и побързах да взема думата:

— Да изчакаме!

— Да, нека изчакаме! — съгласи се с мен Апаначка. — Но дори и да се постигне целта, то това ще е само един оживен рауди, един рауди, изстъпил се за атака с револвер в ръка. А хората тук имат един друг, един истински Винету, който притежава дух, душевност и благородство, и изисква от нас дух, душевност и благородство. Така като него трябва да се стремим и ние нагоре, ние, цялата негова раса. Той ни взема със себе си; той буквално ни тегли нагоре.

Казвайки това, посочи портрета на Винету, който бяхме дали на Тателах Сатах. Този го бе закрепил тук в пасифлорното помещение, а от двете му страни беше поставил фотосите на Марах Дуримех и Абу Китал, човекът на насилието. Това направило на присъстващите когато дошли и го видели голямо, дълбоко впечатление и това впечатление несъмнено бе дало своята дан днешното четене да предизвика такова необикновено въздействие. Всъщност четенето трябваше да продължи, ала веднъж престанали, хората не можеха да си подсигурят необходимия вътрешен покой. Ето защо Олд Шуърхенд предложи за днес да се приключи, още повече че от негова страна имало още, много неща да се подготвят за утрешния важен ден. Ние се съгласихме. След това всички си тръгнаха и при Тателах Сатах останахме само аз и Херцле.

— Днес бе ден на голяма победа — каза старият шаман. — Когато дойдоха и видяха вашия възнасящ се след смъртта Винету, съдбата на каменния образ бе предрешена. Дори двамата млади художници заедно с бащите си и Колма Пуши не можеха да не се поддадат. А те са честни. Не лъжат. Утре ще опитат при Воаловия водопад да спасят своята идея, ала още от днес чувстват твърде добре, че даже най-големите усилия ще са напразни. Ти се отправи с Паперман към каменните кариери. Връщаш се толкова късно. Това навява предположението, че не сте яздили напразно.

— Действително — отговорих. — Резултатът е повече от задоволителен, макар и не радостен. Научихме твърде много. Например, че двамата медицинманери на кайовите и команчите са избягали.

— Уф, уф! — възкликна той уплашено.

Херцле беше не по-малко изненадана. Аз продължих:

— Това още не е най-лошото. Идва и по-лошо. Да седнем. Ще разкажа.

Съобщих, каквото имах да съобщавам. Когато свърших, Тателах Сатах каза:

— Навярно бих изпаднал в по-голяма угриженост, ако не виждах, че си толкова спокоен! Защо не го разказа, когато вождовете бяха още тук?

— Трябваше ли да го знаят? Нуждаем ли се от тях? — попитах. — Аз имам навика да не прехвърлям на другите онова, което мога сам да свърша.

— Мислиш, че можеш да се оправиш сам?

— Да.

— С всичките тия четири хиляди неприятели?

— Да.

Той ме изгледа вторачено, поклати глава и продължи:

— Сега проумявам във Винету нещо, което не можех да проумея, когато беше още жив, а именно неговото неизразимо доверие в теб. Днес самият го изпитвам това доверие. Та кажи сега, какво мислиш да предприемеш срещу всичко, което ни грози?

— Най-простото, което може да съществува — ще им преградя пътя в пещерата! Ще ги затворя после в Долината на Пещерата, докато се принудят да молят за милост от глад. Ще взема вождовете им в плен, за да ги използвам като заложници. Колко въоръжени "винетуси" имаш на разположение?

— Днес над триста. До утре могат да станат петстотин, а по-късно и повече.

— Това е предостатъчно. Засега ще се нуждая може би само от двадесет и към тях нашия верен Инчуинта. Сега отивам вкъщи да се преоблека, понеже още нося индианското облекло. После ще дойда пак и ще се спусна с тях оттук в пещерата, за да поставим по такъв начин сталактитите, че като дойдат двамата медицинманери с отрядите си, да не могат да се оправят.

— А ако все пак открият пътя, който се тъкмиш да скриеш от тях? Ако отстранят камъните, както си ги отстранил ти?

— Това би могло да стане най-много на широкия път, чийто изход при Воаловия водопад аз обаче така ще препреча, че да не могат да излязат. С това за днес и утре всичко ще е подготвено. За затварянето на враговете в долината има време и другиден.

Наканих се да си вървя, ала Херцле тепърва имаше да уреди още нещо. С други думи, помоли стария Пазител на Великата медицина за разрешение утре да го фотографира. Кажи-речи се изплаших. Това беше дързост, каквато аз никога не бих си позволил. Но той се усмихна добродушно и попита:

— Мога ли да знам за кого или за каква цел ще е предназначена снимката?

— Това е тайна — отговори тя с неотслабваща дързост. — Но една мила, добра и много полезна тайна, която ще достави голяма, много голяма радост.

— В такъв случай ми е невъзможно да отхвърля на скуав на моя брат Шетърхенд нейното "Мило, добро и много полезно" желание. Нека дойде, когато поиска — аз съм готов.

Когато си тръгнахме, аз я попитах за каква цел й е необходима фотографията. Тя отговори:

— Кажи, кой е меродавната личност тук на Маунт Винету — ти или Тателах Сатах?

— Напълно естествено той!

— Хубаво! Той се задоволи да пита, без да получи отговор. Ти повече ли искаш от него?

— Да.

— С какво право?

— Кажи, кой в нашия брак е меродавната личност — аз или Тателах Сатах?

— Напълно естествено той! — засмя се тя.

— Well! При това положение съм принуден да се откажа! Аз съм победен! Можеш да си запазиш тайната!

— И сега ще сляза с теб в пещерата?

— Не.

— Защо не?

— Първо, там долу няма да си от полза, и второ, аз вече не съм достатъчно меродавен да ти изпълня това желание. Не мога да сторя за теб нищо повече, освен да ти кажа "лека нощ".

— Което ми нанася тежко оскърбление! Знаеш ли, предпочитам да споделя с теб фотографската си тайна и да имам правото после да те придружа. Защото няма да мога да заспя, знаейки, че ти си долу.

— Добре! Съгласен! И тъй? Тайната?

— Искам снимката на нашия прочут стар приятел за прожекционния апарат.

— По кой начин?

— Нали вечерта образите на двамата художници трябва да се появят на водопада от двете страни на паметника. Аз имам същата идея за нашия възнасящ се Винету със снимките на Тателах Сатах и Марах Дуримех от двете страни. Какво ще кажеш?

— Идеята е добра, много добра. Но ще имаш необходимост от разните му там апарати, лещи…

— Което е налице, всичко е налице! — пресече ме бързо тя.

— Къде?

— При инженера, с когото вече говорих.

— Мислиш ли, че ще го стори?

— С удоволствие!

— И нищо няма да издаде преждевременно?

— Определено нищо! Гарантирам.

— В такъв случай съм съгласен.

— И сега ще ме вземеш в пещерата?

— Да. И бездруго сега съм задължен да сторя всичко, което заповядаш!

Когато отидохме след известно време отново при Тателах Сатах, Инчуинта вече стоеше в готовност със своите двадесет мъже. Бяха снабдени с няколко инструмента и достатъчно факли. Отворихме плочата на стълбището и слязохме в ходника, който ни поведе надолу. Със стигането си там навестихме най-напред мястото, където тесният път се отклоняваше от широкия. Тук си бяхме разчистили пространство, отстранявайки сталактитите. Сега те бяха отново донесени и поставени на предишните им места, домъкнахме и множество други късове, които натъкмихме по такъв начин, че вече бе невъзможно да бъде открита маскировката на пътя. От горе до долу ходникът бе изцяло запълнен; и то по такъв естествен начин, че мисълта за изкуствено вмешателство изглеждаше изключена.

По време на тази работа аз огледах мястото, което преди ми се беше сторило подозрително. Вместо една пукнатина по тавана вече имаше няколко. На пода лежеше цял куп нападали каменни отломъци. И дъжд от стрит варовиков синтер се процеждаше непрекъснато от зеещите цепнатини. От време на време се чуваше тих, но остър режещ шум, както при триене на две парчета стъкло. Звучеше злокобно. Тук и там някъде си, където човек не би могъл да надникне, нещо прокънтяваше, сякаш скалите пращят и падат от високо камъни. Всичко това пораждаше несигурно, тревожно чувство. Трябваше да полагам големи усилия, за да остана мирно и тихо на мястото си. Гнетеше ме постоянната тревога, че из един път ще бъда смазан, и бях радостен, когато най-сетне работата ни приключи, и можехме да се отдалечим. И същото се отнасяше не само за мен, защото Херцле каза, докато вървяхме:

— Слава Богу че отмина! Такова безпокойство изпитвах напоследък.

— Защо? — попитах.

— Защото нещата изглеждаха така, като че всичко тук ще се срути!

— И ти ли си имала това чувство?

— Още с идването ни. Не ти казах нищо, за да не те тревожа. Какво има горе над нас?

— Най-вероятно тежката статуя на Винету. Поне аз така мисля. Не мога точно да кажа. Тогава тя извика:

— Ей, тя се проваля!

— Тихо, тихо! Никой не бива да го чуе!

— Значи затова, затова стои наклонена?

— И се накланя все повече и повече!

— Смяташ ли катастрофата за възможна?

— Почти неминуема!

— Кога?

— Времето не може да се определи. За да може човек да го стори, трябва внимателно да изследва скалната подложка. Но се надявам това да се случи едва по-късно, не още през тези дни.

Де да знаех колко скоро предстоеше ужасяващото събитие, нищо нямаше да може да ме възпре да предупредя очакваните тук четири хиляди воини. Върнахме се по тесния път до мястото, където се отклоняваше стръмната пътека за Дяволския амвон. Маскирахме и барикадирахме и този проход така, че на никой не можеше да хрумне да търси тук някакво скрито отклонение. Продължихме после нагоре до започване изкачването към пасифлорното помещение. Преградихме и тук също така старателно, но не отдолу, а отгоре — та нали трябваше да се намираме зад преграждението, за да можем да се върнем в Замъка. Когато стигнахме там, зората наближаваше да се сипне. Тателах Сатах не беше тук. Затворихме тайното стълбище и се разделихме с индианските си придружители, за да си приберем вкъщи и поспим няколко часа.

Когато се събудихме, Инчуинта вече стоеше в очакване да доложи, че братя Ентърз са отдавна тук и желаят да говорят с нас. Казахме му да ги доведе и ги посрещнахме радушно. Те изглеждаха смутени. Не знаеха как да започнат. Тогава аз ги улесних с въпроса:

— Идвате да ни кажете, че тази вечер трябва да умрем?

Сега се изплашиха, ала аз спокойно продължих:

— Двамата шамани са избягали. Те възнамеряват да доведат четирите хиляди врагове през пещерата, за да ни нападнат. Работниците имат готовност под предводителството на Нигъра да се присъединят към тях. След като пристигнат зад водопада, червените ще дадат сигнал с изстрел. Веднага щом се разнесе изстрелът братя Ентърз трябва да убият мен и жена ми, а работниците да се нахвърлят върху вождовете и другите наши приятели!

Те ме гледаха вторачено и безмълвно. Не казаха изпърво нито дума, толкова голямо бе изумлението им.

— Е? — попита Херцле. — Как ви се харесва тая работа? Признавате ли, или ще го оспорите?

Тогава Себюлън отговори:

— Да оспорим? Не! Та нали дойдохме тъкмо това да ви кажем и да ви предупредим. Само сме смаяни, че вече знаете всичко. И то така точно! Пък трябваше да бъде най-дълбока тайна!

— Тайна! Pshaw! — намесих се аз. — Всяко важно нещо ние винаги знаехме навреме, и то много по-добре от вас. Навярно сега най-сетне сте го проумели! И ние го знаем. Знаем дори че решихте снощи в кантината, когато Тусага Сарич и Токайхун си бяха заминали, да дойдете тази заран тук и да ни разкажете всичко.

— Как е възможно? Не сте могли все пак да се сврете под масите или столовете!

— О, не! Изобщо не бе необходимо да се подхвърляме на такива неудобства! Хората, явяващи се наши неприятели, ни го разказаха сами. Бъдете радостни, че имате честни намерения! Защото ако не беше такъв случаят, вие тази вечер щяхте да сте първите, паднали под нашите куршуми.

— О, що се отнася до това, то сигурно не бихме се почувствали зле да знаем, че утре ще сме мъртви! За нас щастлива звезда няма. Това е проклятието, което синовете наследяват от баща си.

— Не проклятието, а благословията! — възразих.

— Как тъй? — попита той.

— Благословията се крие в това, да поправиш стореното, и да можеш по такъв начин да избавиш баща си.

— И вие вярвате ли го, мистър Шетърхенд?

— Да.

— Наистина ли? Наистина ли? Моля ви, кажете ми искрено!

— Твърдо и наистина!

— Слава Богу! В такъв случай значи все пак има още някаква цел за нас! Занапред ние ще живеем с нея! Следователно сега вие знаете, че довечера трябва да се навъртаме край вас?

— Да.

— Ще ни го позволите ли?

— С удоволствие.

— И без да проявите мнителност?

— Ние сме убедени, че имате честни помисли.

— Бог да ви благослови за тези думи! Някаква заповед да имате за нас?

— Засега още не. Може би довечера. Вероятно изобщо няма да се стигне до битка. Нападението при всички случаи ще бъде предотвратено.

— Но внимавайте с Нигъра, независимо как ще потръгнат нещата. Той люто ви мрази. На вас приписва цялата вина. Ако има избора дали да ви прати един куршум, или не, той несъмнено ще ви прати два! Сега трябва да вървим. Чакахме дълго, пък нали не бива никой да знае, че се мяркаме насам.

Те се отдалечиха.

— Така ми е жал за тях, безкрайно ми е жал! — продума Херцле. — Те са съвсем различни отпреди. Бих искала пред тях да лежи един истински, заслужено щастлив живот!

Когато седнахме после за окъснялото си кафе, появиха се на посещение две особи. Бяха скуав на вожда Пида и Тъмнокосата, нейната сестра. От само себе си се разбира, бяха посрещнати сърдечно. Херцле сложи още веднъж кафе, за да се включат в закуската ни. От тях узнахме, че снощи пристигнали жените на команчите и кайовите. Те веднага се присъединили към жените на сиусите, за да наложат гласовете си при съвещанията за паметника. Тази сутрин всички те се отправили към постройката, в която двамата млади художници експонираха панорамата и модела на Винетувата статуя. Напусналия съвсем разочаровани. Онова, което се показвало там нямало нищо общо с великолепния Винету, когото хората обичат и почитат, докъдето звучат езиците на червените народи. Не! Този Винету, когото тук видели, те не одобряваха. За него не искали и да знаят. Дошли, за да ми го кажат веднага.

Но сега се касаело да ми направят още едно съобщение, което било далеч по-мъчно. Просто не знаели как да го подхванат, та да ме предупредят в достатъчна степен, без да извършват предателство спрямо собствените си воини. Вдъхнах им кураж, обяснявайки, че вече знам всичко. Казах им, че четирите хиляди индианци днес ще потеглят през голямата пещера, за да доведат до изпълнение безумния план на старите съзаклятничещи срещу нас вождове. Това спомогна да проявят максимална откровеност. Научих, че Пида, техният мъж и девер, препуснал тази заран към Долината на пещерата, защото бил избран да командва подземния поход. Сега нещата стояли за тях по следния начин: Победи ли той, аз ще загина, а победя ли пък аз, то това ще сполети него. В тоя си сърдечен страх те счели, че ще е най-добре да ме навестят и да ми се доверят. Обещах им дискретност и им дадох уверение, че нито на мен, нито на Пида ще се случи нещо лошо. Когато ни напуснаха след известно време, те се бяха успокоили напълно.

След това Херцле се запъти да фотографира Тателах Сатах и аз я придружих. След снимките тя ни напусна. Нещо я теглеше към инженера. А ние направихме една разходка до стражницата, за да навестим Младия орел. Той изглежда бе уведомен за идването на нашия достопочтен приятел и закрилник, защото ни викна, когато стигнахме там, от височината на покрива си:

— Елате горе! Всичко е готово. Моят "Орел" е завършен!

Влязохме в кулата и се изкачихме по немалкото стъпала до равния покрив. Там стоеше на четири нозе едно голямо, подобно на птица творение с разперени мощни криле и две опашки. Двете тела съединяваха шии отпред в обща орлова глава. Те бяха изплетени от лека като перо, но извънредно здрава тръстика. Какво съдържаха, не се виждаше, най-вероятно моторът. В останалото апаратът се състоеше от почти безтегловни, ала неразкъсваеми и с голяма товароспособност материали. Опашките бяха много чудато оформени. Между телата беше закрепена удобна седалка, предлагаща място за двама души. Имаше разни телове, чието предназначение не се разбираше от пръв поглед, но човек можеше да се досети, че служат за командване и управление на голямата птица. Освен Младия орел тук бяха още нашият стар Паперман и Ашта, по-младата.

Не ми е позволено да давам описание на апарата, но мога да уверя, че когато Младия орел ни обясни всичко, ние двамата — Тателах Сатах и аз, до такава степен се бяхме убедили в сигурността и надеждността му, че у нас веднага се породи желанието час по-скоро да се възползваме от него.

— И той лети, лети! — увери Паперман. — Аз лично го видях!

— Кога? — попитах.

— Заранта — отговори, — когато всичко живо още спеше и бяха налице само първите следи на зората. Защото никой не биваше да види. Аз дойдох горе да помагам. Тогава Младия орел се качи на седалката и издърпа някаква жица. Веднага нещо в двете тела оживя. Птицата започна да диша. Още някакъв тел и опашките се разпериха. Крилата се раздвижиха. Два, три маха и птицата се издигна. Напусна покрива на кулата и полетя в простора, високо над равнината. Изкачваше се все по-високо и по-високо, направи завой, понесе се обратно и се спусна плавно, без удар, отново на покрива.

— И това е вярно? Наистина вярно? — попитах Младия орел.

Той ми кимна усмихнато. Усмивката не беше горда; но безкрайно щастлива! Тателах Сатах зарея от покрива поглед към далнините.

— Елате! — прозвуча едва след дълго от устата му. Той тръгна по стълбите да слезе от кулата. Като се озовахме долу, ни поведе през високостеблената гора. Крачеше начело, а ние го следвахме. Никой не продумваше. Заведе ни до едно място на планината, от което можехме да погледнем насреща към езерото и надолу към Воаловия водопад. От другата страна на езерото се извисяваше възбог катедралоподобният, главен масив на Маунт Винету, а зад него се виждаха могъщите купени на съседните гиганти, сред които един така гордо и стръмно възвишаваше своя връх, така остро и отвесно, сякаш никога не би позволил на някое човешко същество да стъпи на връхната му част. Посочвайки към него, старият каза:

— Това е Планината на кралските гробове. Преди расата на индианците да се разпадне на незначителни племена, тя е била управлявана не от малки вождове, а от могъщи императори и крале, и всички те били погребвани на лежащата високо над облаците платформа на тази планина. Гробовете са иззидани от камък. Всички заедно образуват един мъртъв град с улици и площади, по които няма следа от живот и движение. Те съдържат не само тленните останки на покойните владетели, а във всяка гробница лежат — непокътнато съхранени, в златни сандъци — книгите за всяка година от управлението на този, който тук е намерил своето последно жилище. Тук следователно са погребани не само всички велики владетели на червената раса, а цялата нейна история и всички преписки и документи от нейното дълго, хилядолетно минало. Но никой не може да се добере до тях. Никой не може да се изкачи горе. Когато последният крал бил погребан, хората унищожили скалния път, който водел нагоре до кралските гробове, така че за никой смъртен вече не било възможно да стигне до тях. Трябва да има наистина някаква стръмна съседна пътека, която не била унищожена навремето с него, ала никой досега не е съумял да я намери. В една от най-старите ми книги е записано, че съществува ключ за тази пътека, но той се намира високо горе на Планината на медицината, точно в подножието на последната, най-висока скална игла, под един камък с формата на половин кълбо. "Младия орел", когото червените мъже от дълги, дълги години чакат, ще прелети — както пише на кожата на големия боен орел — три пъти около планината и ще спре при този камък, за да го вдигне и извади ключа. Удаде ли се това, то Планината на кралските гробове ще може да бъде изкачена и хрониките и документите на отмрелите престари времена ще могат да надигнат своите гласове, за да разбулят тайните на своето минало.

Той погледна нагоре към онази скална игла, в чието подножие би трябвало да лежи ключът. Погледна и насреща към планинския купен, на който лежаха погребани червените императори и крале. После продължи:

— Всичко това знаех. В гърдите ми се бе обединил целият палещ копнеж на нашата раса. Седях си пред вратата и ето че пред нозете ми се приземи от високите простори дръзкото момче, принудило могъщата птица да го принесе над бездната на смъртта отсам на сигурната земя. От този момент то бе наречено Младия орел. То ли беше предвещаният, предизвестеният? Вярвах в това. Взех го при себе си. Възпитах го. Беше сродник на моя Винету. Заложих в сърцето му копнежа да се научи да лети. Когато чух, че в Калифорния са направени първите летателни опити, реших да го пратя при бледоликите, за да научи летенето от тях. Той отиде и стори каквото бях желал така силно от него. Сега се върна. Твърди, че е станал летец. Казва, че бил изобретил някакъв собствен орел, на чиито криле човек можел да разчита. Аз му вярвам, защото той е моят пръв и най-старши винету и никога от устните му не е излизала някоя невярна дума. Въпреки това го питам днес, сега, в този важен миг: Решаваш ли се да полетиш там нагоре и погледнеш дали наистина е налице камъкът, под който е скрит ключът към гробовете на кралете?

Младия орел отговори незабавно и с крепка увереност:

— Не само се осмелявам, но то е даже лесно, много лесно.

— И кога можеш да го извършиш?

— Веднага щом пожелаеш. Сега или по-късно. За мен е без значение кое време ще определиш.

— В такъв случай сега още не. Днешният ден е насочил вниманието си към нещо друго. Но аз ти благодаря за твоята твърда увереност. Тя ме прави крепък в моята вяра за бъдещето! Ние ще отворим гробниците на мъртвите императори и крале. Ще намерим книгите и душата на нашата раса, която дреме в тях, ще се пробуди от хилядолетния си сън. Тя ще израсне и стане голяма, както са станали големи душите на другите раси, и никой вече няма да ни попречи да се доберем до висините, определени ни от Маниту за жилище.

От мястото, където се намирахме, погледът ни достигаше, както вече казах, долу до Воаловия водопад. Сега видяхме там Херцле с инженера и няколко индианци, които носеха фотографската апаратура. Тя се намираше следователно в пълна деятелност и изглежда беше спечелила инженера. А ние се върнахме до кулата и оттам в Замъка, където за моя изненада заварих да ме чакат Олд Шуърхенд и Апаначка.

— Не се учудвайте, че ни виждате у вас — заговори ме първият. — При вас ни води една неясна, но както изглежда, извънредно важна работа. Познавате ли така наречения Нигър, който държи работническата кантина?

— Видях го веднъж — отговорих.

— Говорихте ли с него?

— Не.

— Значи не сте го оскърбявал?

— Никога.

— Въпреки това той таи ужасна омраза към вас. Защо, навярно можете сам да се досетите. Той стои на наша страна. Ние следователно не можем да го гневим. Но той е един крайно необмислен, сприхав и брутален тип и изглежда сега се кани да отиде твърде далеч в ненавистта си към вас. Преди малко беше по един делови въпрос при нас и по тоя повод заговори за вас по начин, който ни разтревожи. Каза, днес бил последният ден от живота ви; щели и други да се простят с живота; днес щяло да си покаже кой е повелителят и господарят на Маунт Винету. Изглежда се беше напил. Досега ние го смятахме за верен, ала тези приказки събудиха у нас съмнения. Дойдохме да ви предупредим. Явно нещо се мъти срещу вас, но за съжаление не успяхме да разберем какво.

— Благодаря ви! — отговорих. — Аз вече съм предупреден.

— Вярно ли? Това ни радва! Вие сте си все старият! Винаги знаете повече от нас! Та, кажете, правилно ли е предположението ни? Предприема ли се нещо против вас?

— Не само против мен, а и против вас.

— Наистина ли? Какво?

— Канят се и мен, и вас, изобщо всички ни да пречукат. Уведомен съм за всичко и не възнамерявах да говоря, преди да е отминало всичко, но понеже сте честни спрямо мен, вашия противник, ще ви се доверя.

Разказах им почти всичко, което знаех. Може да си представи човек какъв беше ефектът. Те поискаха веднага да потеглят с всички налични сили към Долината на пещерата, за да последват враговете в пещерата и да ги изколят там вътре. За щастие не бях споделил, че познавах устройството и изходите й. Костваше ми големи усилия да ги успокоя и да изтръгна от тях обещанието, че ще оставят ръководенето на нещата единствено в мои ръце. Едно обаче не съумях да предвардя, именно, че поискаха да се втурнат веднага към кантината, за да заставят Нигъра да даде обяснение и арестуват персоната му. Това много лесно можеше да сложи черта на всичките ми сметки и ето как се принудих да яздя с тях, та да предотвратя поне онова, което би могло да се предотврати.

Когато минахме по време на тази езда край Воаловия водопад, там кипеше извънредно оживена дейност. В приготовленията за предстоящото тази вечер празнично осветление бяха ангажирани всички сили. Хвърляйки проучвателен поглед на новозабитите стълбове, ми се стори, че статуята вече стои значително по-наклонена отпреди, и като че скелетата се бяха наклонили още повече. Не казах обаче нищо.

С пристигането си при кантината заварихме Херцле с инженера. Те фотографираха. Присъстваха и двамата Ентърз. Те седели, както по-късно научих, в кантината и излезли да позяпат. Точно когато слязохме от конете при тях, от постройката се измъкна Нигъра. Олд Шуърхенд и Апаначка се заеха с него. Започнаха без всякакви встъпления и церемонии.

— Дойдохме да те арестуваме! — каза Олд Шуърхенд. — Идваш ни тъкмо навреме!

— Да ме арестувате? Мен? — запита Нигъра. — Бих желал да видя типа, който ще я свърши тая работа! Мога ли да запитам защо?

— За театъра, който трябва да се разиграе довечера.

Човекът се уплаши, ала бързо се окопити. Не направи ни най-малък опит да отрече. Изсмя се високо и извика:

— За това, че искам да ви отърва от вашите противници, се каните да ме арестувате? Well! Такава ли ви е благодарността?

— Мислиш, че ще ни измамиш? — попита Апаначка. — Ние много добре знаем, че не се касае само за нашите противници, а и за самите нас! Не само те, но и всички ние трябва да бъдем изколени! Знаем го!

— От кого?

Очите на Нигъра мятаха искри, когато зададе този въпрос. Отговори Апаначка:

— Да не би Токайхун и Тусага Сарич да не бяха при теб снощи, а? И не е ли било говорено достатъчно ясно за онова, което трябва да се случи? Не седяха ли при вас и двамата Ентърз?

Апаначка извърши непростима грешка. Последиците се явиха мигновено. Нигъра мушна ръка в джоба, навярно за револвера. Извиси ръст, изгледа ни един подир друг, изстрелвайки със свистене думите през зъби:

— Значи предадени! Всичко предадено! Но нищо не вреди! Каквото има да става, ще стане!

Херцле беше побързала да застане до страната ми. Смяташе, че съм в опасност. Двамата Ентърз също бяха приближили. Оня ги изгледа с дълбоко презрителен поглед и продължи:

— А вие знаете ли кой го е издал? Вие, вие, вие! Защото двамата вождове няма да се издадат сами, я! Всъщност би трябвало на мига да ви застрелям! Но вие идвате едвам на второ място! На първо място стои това чуждоземно, немско куче с неговата скуав, който веднага ще…

Той измъкна рязко револвера от джоба, запъна го и го насочи към мен и жена ми. В същия миг бе сграбчен от двамата Ентърз, така че не успя да стреля. Олд Шуърхенд и Апаначка също наизвадиха револвери. Херцле застана пред мен, за да ми служи като щит, ала аз я избутах зад себе си и я предупредих:

— Без глупости! Няма да ни се случи нищо!

Нигъра опита да се отърси от братята, но те го държаха здраво.

— Няма да стреляш по Олд Шетърхенд, стреляй по-добре по мен! — извика Хариман Ентърз.

— Нито пък жената ще улучиш, не нея, а мен! — пригласи Себюлън.

В този момент на Нигъра се удаде да освободи десницата си.

— Тъй да бъде, добре! — изрева. — Значи по-напред вие двамата, с което ще се отърва от вас! Но после толкова по-сигурно другите двама!

Той отправи светкавично дулото към Себюлън и после към Хариман. Изстрелите изтрещяха. Незабавно се разнесоха и други два изстрела — от револверите на Апаначка и Олд Шуърхенд. Куршумите пронизаха исполина в средата на челото. Той се извъртя наполовина, започна да се олюлява и рухна на земята с двамата Ентърз, които бяха улучени в гърдите. Апаначка и Олд Шуърхенд се хвърлиха бързо към него да обезвредят смъртните му конвулсии. Херцле коленичи до Себюлън и Хариман. Само че двамата си бяха добре улучени. Хариман отвори още веднъж очи.

— Аз бях ваш "винету", от онази вечер на Нъгит Тсил — прошепна той. — Простено ли ми е?

— Всичко, всичко! — отговорих.

— Също на баща ми?

— И на него!

— Тогава… умирам… радостен!

Само тези думи пошушна. Сетне беше мъртъв. Себюлън лежеше неподвижен, но клепачите му потрепваха. Той също беше попаднал във владение на смъртта. Херцле плачеше. Погали го леко по страните. В същия миг той отвори внезапно очи, понадигна се на лакти, изгледа я и запита с привидно съвсем крепък глас:

— Вие плачете, мисис Бъртън? А аз съм толкова щастлив!

Усмихна се и притегли със сетни сили ръката й до устните си.

— Прочетете името под моята винету-звезда! — помоли.

Тя кимна. След кратка пауза той продължи с все по-затихващ глас:

— Вярвате ли… че моят баща… сега е избавен… избавен?

— Вярвам — отговори тя.

— Тогава… Слава Богу… не е все пак напразно… напразно!

Отпусна се назад и се изпъна. Беше починал и той.

Изправихме се. Исполинският Нигър лежеше мъртъв, с изцъклени очи между жертвите си.

— Трябваше ли да се случи това? — попита Херцле.

— Не! — отвърнах почти гневно.

— Да, не трябваше — съгласи се Олд Шуърхенд. — Можехме да го избегнем. Прекалено прибързани бяхме ние, безразсъдни!

— Както толкова често, както толкова често в по-ранните времена — вметнах аз, тъй като ми бе невъзможно да сдържа съвсем упрека си.

Те го понесоха спокойно.

— Сега какво ще последва? — попитах. — Смятате ли, че сте ликвидирали съзаклятието на работниците със смъртта на техния предводител? Или точно тази смърт ще доведе до по-скорошно избухване на онова, което искахме да предотвратим?

— Хм — изръмжа Олд Шуърхенд смутено. — Вярно, правилно! Какво да правим?

Те се спогледаха, ала не намериха отговор на въпроса.

— Колко време ще мине, докато дойде тук една дузина от вашите похоним-команчи? — осведомих се аз.

— Ако отида да ги доведа, най-много четвърт час — отговори Апаначка.

— Още никой не знае какво се е случило тук. Работниците сега са по кариерите и край водопада. Идете да доведете верни хора, които да отнесат и скрият временно Нигъра. После ще се разнесе слух, че е застрелял в разпра братя Ентърз и е избягал заради наказанието. Така работниците няма да знаят как стоят нещата и следва да се очаква, че ще се държат спокойно.

— Това е идея! — одобри Олд Шуърхенд. — Тръгвай бързо и доведи хората!

Разпореждането се отнасяше за Апаначка, който незабавно препусна, и след малко повече от десетина минути доведе команчите. Те вързаха мъртвия Нигър на един кон и се отдалечиха с него. Двама останаха при застреляните братя като почетна стража.

Херцле беше дълбоко потърсена. Тя поиска да се прибере. Придружих я до Замъка, който напусна едва следобед — когато се бе поуспокоила, — за да продължи с услужливия инженер фотографските си студии. Прибра се едва привечер и извести, че хората вече започнали да се появяват на тържествения плац край Воаловия водопад. След храна слязохме и ние с Пазителя на Великата медицина и Младия орел. Паперман, Инчуинта и други бяха избързали напред.

Тателах Сатах беше уговорил с мен всичко необходимо и дал съответните разпореждания. Работниците щяха да останат край паметника. Обикновените зрители биваха препращани към големия плац пред статуята, която можеше да побере хиляди хора. Този плац се изтегляше назад до двата "дяволски амвона", които имаха право да заемат само вождовете и вторите вождове. Между работниците и зрителите имаше една тройна редица "винетуси", въоръжени до един с револвери, и имащи грижата да се справят с работниците, ако на ония им хрумнеше да действат по плана на Нигъра и четиримата съюзени вождове.

За отбелязване е, че в хода на днешния ден беше пристигнал първият керван коли, с чиято помощ щеше да се продоволства от железницата очакваното тук човешко множество. С тези коли бяха пристигнали същевременно няколко дружини нови Маунт-Винету пилигрими, които бяха узнали за своя най-голяма радост, че още тази вечер ще имат щастието да видят грандиозно осветената статуя на техния обичан Винету. Те сега също бяха тук и ето как стана, че "зрителната зала" можеше да се окачестви като "препълнена". Вождовете бяха разпределени, както вече споменах, около и на "дяволските амвони", и то по следния начин: Вляво от коларския път се издигаха амвоните 1 и 2, вдясно амвоните 3 и 4. Който се намираше на амвон 1, чуваше какво се говори на амвон 3. Който се намираше на амвон 2, долавяше всичко, за което ставаше дума на амвон 4. И също така обратното: звукът от 1 стигаше до 3, звукът от 2 отиваше до 4. Тъй като желаех да чуя всичко, което щяха да си говорят враждебните на нас четирима вождове и привържениците им, бях наредил да ги отведат на амвон 3, докато ние имахме претенции за амвон 1. Вярно, те също можеха да чуят всичко, което ние си говорехме, ала ние го знаехме, така че бе необходимо да казваме гласно само онова, което искахме да чуят, а всичко друго тихо да шепнем. От амвоните 2 и 4 беше зает само 4; 2 бяхме запазили празен за нас.

Когато стигнахме празничния плац, той беше изпърво оскъдно осветен, но не с петрол, а с електричество, също фенерите. При голямото количество произвеждано тук електричество това беше извънредно удобно и евтино. Хората ни направиха място да отидем до нашия амвон 1. Той беше същият, от чието подножие водеше тайният път към пещерата. Там бяхме посрещнати от приятелските вождове. Всички бяха тук, дори и столетникът Ават Ниах. Бях наредил да им кажат да не вземат да стъпят на амвона, а временно да останат в подножието му. Те го бяха сторили, без да знаят причината. Побързах сега да им я съобщя. Как само се удивиха, когато чуха, че се касае за разгадаване на тази стара, легендарна тайна! Казах им да се качат сега на амвона, ала да говорят там съвсем тихо, като държат ръка пред устата си; аз пък ще отида да поговоря с нашите противници. Всяка дума щеше да се чуе тук.

Тръгнах. Старият Киктахан Шонка вече седеше със съмишлениците на амвон 3. Този амвон беше обграден от един отряд въоръжени "винетуси" — аз бях наредил така. Казах им да гледат на всички седящи горе като на пленници и да не пускат никого от тях да се отдалечава без мое специално разрешение. След това се качих горе.

— Олд Шетърхенд! — извика старият Тангуа, който едва сега ме видя и разпозна.

— Да, аз съм — отговорих високо.

— Идвам да ви съобщя нещо важно, за да не чакате напразно. Знаете, че Нигъра, вашият съюзник, избяга?

— Знаем — отговори Токайхун. — Но той не е наш съюзник.

— Такъв е! — заявих аз. — Снощи стоях до отворения прозорец на кантината, когато обсъждахте с него и двамата Ентърз плана за тази вечер!

— Уф, уф! — извика той уплашено. Аз продължих:

— Сега Ентърз са мъртви, мъртъв е и той. Олд Шуърхенд и Апаначка го застреляха!

— Уф, уф! Уф, уф! — прозвуча наоколо.

— А Пида, който е яздил към Долината на пещерата, за да поведе четирите хиляди сиуси, юти, кайови и команчи през пещерата към водопада, няма да дойде да ни нападне. Ние му преградихме пътя и ще го вземем в плен с всичките му воини.

— Уф, уф!

— А комитетът ви е разпуснат! Братя Ентърз ми донесоха подписания от вас документ. Цялата ваша шашма и домогването ви до моя живот са ми известни! Наказанието ще последва! Вие сте пленени! Мястото е обкръжено от нашите "винетуси". Те имат заръка да не ви пускат. Всеки, който се осмели да избяга, ще бъде мигновено застрелян!

Сега вече никой не отговори с възглас. Бяха изплашени до смърт. Четиримата "господа от комитета" също се намираха тук с тях. И те останаха притихнали. Никой от тях не продума. В този момент земята под нас като че се залюля. Почувствах го и чух едно късо, но остро хрущене и вибриране под себе си. Трябваше да побързам да се махна оттук.

— Чувате ли? — попитах. — Това беше гласът на пещерата, в която се намират вашите нещастни воини! Те са изгубени!

След тези думи слязох незабавно от амвона и побързах да отида там, където ми бе мястото. Всеки се беше изплашил от разлюляването на земята. В този миг прозвуча силният глас на Олд Шуърхенд. Заповяда да се започне осветяването. Инженерът се подчини и включи прожекционния апарат. Статуята на Винету се освети като ден и от двете й страни се появиха върху огледалото на Воаловия водопад многократно увеличените лица на Янг Шуърхенд и Янг Апаначка. Дали Олд Шуърхенд беше очаквал акламации? Не последваха никакви. Всеки остана смълчан. Лишената от глава статуя не направи ни най-малко впечатление, а портретите на двамата млади художници имаха толкова малко характерност и толкова малко духовност, че всекиму бяха напълно безразлични. Стигнах сега до моя амвон. Дадох знак на присъстващите да не вземат да се разприказват високо и попитах тихо:

— Чухте ли всичко?

Те кимнаха.

— Също треперенето на земята?

— И това — отговори Херцле шепнешком и с ръка на устата, за да задържи звуковите вълни да не тръгнат по пътя към елипсата.

— Катастрофата май не иска да чака — продължих. — Предполагам, вече се започна!

Отново се прогърмя в земята. Някъде като че нещо се срути. Тогава гласът на Олд Шуърхенд проехтя за втори път. Инженерът изключи апарата и завъртя дръжката на електрическия превключвател, фотосите изчезнаха, затова пък започнаха да светят всички осветителни тела — големи и малки, от най-малката ференова крушка до огромните кълба горе по устремилите се нависоко пилони. Но и това не направи никакво впечатление. Светлината беше студена, а каменната статуя си остана все същата. Хората я бяха видели през деня и сега не виждаха нищо друго.

И все пак! Аз я видях другояче, аз! Видях, че още повече бе политнала на една страна, и то значително, толкова значително, че Херцле сграбчи изплашено ръката ми и нашепна:

— За Бога! Тя рухва, тя рухва, статуята! И едва го беше казала, под нас се затътна, забумтя, загърмя. Статуята се наклони наляво, залитна напред и се изви надясно. Под нас се разнесе гръмотевица… грохот, целият свят се канеше да се продъни…

— Бягайте, бягайте! Спасявайте се! — зареваха работниците, като се втурнаха от статуята.

Едва бе станало това и последва едно неописуемо бумтене, едно трополене, пращене, трещене, гърмене, експлозии, екот, бучене, тътнеж… Земята се разтвори. Зейна бездна. Статуята се завъртя бавно около себе си с целия колосален постамент и изчезна в дълбините с гръм, от който едва не се спукаха тъпанчетата ни. И не само статуята, а и всичко, което се намираше наблизо — скелетата, прътите, гредите, пилоните с осветителните тела, всичко, всичко бе увлечено с нея. В следващия миг се възцари най-дълбок мрак. Хиляди гласове се обединиха в един-единствен крясък на ужас. После за няколко секунди настана безмълвна тишина, от която се извиси само отчаяният глас на стария Тангуа:

— Пида, Пида! Моят син, моят син! Той е изгубен.

После хиляди гласове отново се надигнаха. Съединиха се във врява, реване и крещене, което звучеше, сякаш цялата тая огромна тълпа внезапно бе обезумяла. Никой не искаше да остане на мястото си. Всичко живо се юрна да излезе от долината. Та нали катаклизмът можеше да се повтори и да продължи да се разпространява. Нашите вождове също бяха се смъкнали набързо от амвона и се съвещаваха припряно какво да правят или разпоредят. Само трима останахме горе, именно Тателах Сатах, Херцле и аз. Старият шаман помоли:

— Не давай никой да се качи! Нека само ние тримата чуем какво ще се говори отсреща на другия амвон.

— Не ние тримата, а само вие двамата — отговорих аз. — Сега нямам време да подслушвам. Въпросът е да се спаси каквото все още е възможно да се спаси!

Пратих Инчуинта и Паперман до Замъка да донесат факли. Аз пък потърсих Олд Шуърхенд и инженера, за да питам дали е възможно да пуснат отново електрическо осветление. Те обещаха да го сторят — електрически кабел и осветителни тела имало предостатъчно. После възложих на шестима от дванайсетте апачески главатари да препуснат въпреки нощния мрак с хората си към Долината на пещерата и възможно най-бързо да ми докладват как стоят нещата там. И едва го бях сторил, опасността наближи в нов облик. Водопадът вече не изчезваше напълно в дълбините. Срутилата се земна и скална маса бе засипала оттока и водата сега се покачваше във възникналата огромна дупка все по-високо и по-високо. Нямаше да мине много и тя щеше да наводни долината след което вече нямаше да е възможно да се спасят оттук затрупаните в пещерата хора. За щастие нещата не стигнаха толкова далеч. Мощта на водата бе по-голяма от тежестта на земните маси. Покачващите се талази, за които изглеждаше, че се канят да образуват езеро, започнаха да мелят, да се въртят и гъргорят. Бяха си намерили нов път. Образува се главозамайващо въртяща се фуния, която изчезна с водата в глъбините и повече не се появи.

От Замъка дойдоха Инчуинта и Паперман. Носеха исканите факли. Взех към двамата споменати още неколцина благонадеждни винетуси и слязох с тях незабелязано от другите в ходника, излизащ под амвона, факлите бяха запалени не още отвън, а едва вътре. Сетне последвахме водещите надолу стъпала. Видяхме, че трусът бе стигнал дотук. От стените и тавана на ходника бяха нападали камъни — толкова повече, колкото по-нататък отивахме. Често бяха толкова много, че трябваше да ги разчистваме, за да можем да продължим пътя си. Ето защо напредвахме бавно. Там, където нашият ходник излизаше на другия, водещ към пасифлорното помещение, нещата изглеждаха доста зле. Към струпаните от нас сталактити, се бе добавило голямо количество друг камънак, така че се нуждаехме от близо час, докато си прокараме свободен път. Оттук поехме към мястото, където тесният път се съединяваше с широкия, излизащ зад водопада, следователно към точката, където бях забелязал на потона първата пукнатина и роненето на скалата. То беше затрупано, напълно затрупано; не можехме да отидем чак до него. Затова пък видяхме две персони, които седяха една до друга на земята и не се помръднаха, когато наближихме. Край тях се търкаляше половин факла. Бяха двамата избягали шамани, марширували през пещерата начело на четирите хиляди неприятели. Те не се раздвижиха и едва ни познаха. Ужасът и изживения смъртен страх бяха им объркали разума. Гледаха пред себе си вторачено, изпълнени със страх, и ние с много мъка ги накарахме да проговорят. Костваше ни много време и големи усилия да сглобим от обърканите им отговори какво се бе случило. След като оставили конете под надзор в долината, навлезли пеша в пещерата. Тъй като имали време, напредвали бавно. Когато катаклизмът настъпил, намирали се точно при края на широкия ездитен път, за щастие не в центъра, а до периферията на района на разрушението. Преминала силна въздушна вълна, която угасила всички факли. Стените затреперили, земята се затресла, таванът запращял. Много, мнозина били ранени от срутващите се камъни. Настъпила страшна паника. Хората ударили на бяг. Но накъде? Едните напирали напред, другите — назад. Всичко живо крещяло и ревяло. Един-друг се събаряли. Въртели се и се тъпчели едни-други.

Внезапно реката пресъхнала. Скоро обаче отново дошла с толкова по-голяма сила. Това е било, когато там горе бе започнало да възниква езеро, но което бе изчезнало с въртоп. В пещерата се образувала мощна, висока вълна, която заляла всичко и заплашвала да отнесе всеки, ненамерил здрава опора. Тази преливна вълна имала такава сила, че помъкнала надолу големи, тежки скални късове, и ги струпала при изхода в голямо количество. Възникнала непроходима бариера, която направила бягството на червенокожите обратно към откритата долина невъзможно. Следователно пещерата долу била напълно задръстена, така че едва и водата можела да се оттича. И тъй, на индианците оставал за спасение единствено пътят, водещ нагоре. Онези от тях, които побягнали назад, се върнали и занатискали нагоре. Но нали и там пътят бил затрупан. Огромните маси, срутили се там, оставили свободна само една малка, тясна пролука, която трябвало да се изследва предпазливо доколко далеч и накъде води. Заели се да го сторят двамата шамани и тъй като огнивата били овлажнели, много трудно им се удало да запалят една факла. Пролуката се оказала проходима, ала едва се минавало. Двамата водачи поискали да се върнат, за да уведомят своите, когато се разнесъл нов гръмотевичен трясък. Земята потреперила и целият район се раздвижил, като че се канел да се срути. Двамата се втурнали в безумен ужас напред да се спасят, докато паднали по едно време един връз друг, и не владеейки вече мислите си, останали чисто и просто да си седят на земята, додето сме дошли и сме ги намерили.

От това ми стана ясно, че спасението на затрупаните бе възможно единствено нагоре, но не и откъм излаза на пещерата в долината. Трябваше да се доведат работници с кирки, лопати, светлина и разните други необходими там неща. И тъй, принудихме шаманите, които искаха да останат да си седят, да се изправят и тръгнат с нас. Върнахме се по ходника на открито при Дяволския амвон, където на инженера и хората му междувременно се бе удало да прекарат ново, напълно достатъчно осветление. Уловил шаманите за ръце, аз ги поведох към амвона, на който седеше пленен с другарите си Тангуа.

— Спасени! — извика той, разпознавайки двамата. — Спасени! Това са водачите! Щом те са отървали живота, значи и Пида, синът ми, не е мъртъв!

Не отговорих, бутнах ги към него и се отдалечих да обсъдя с Олд Шуърхенд спасителната операция, защото в негово подчинение се намираха работниците, от които се нуждаехме. Тези хора вече не мислеха за размирици. Лесно склониха да слязат в пещерата и да прокопаят път през срутилите се маси. Тук електрическата светлина се оказа от голяма полза. С помощта на наличните кабели бе прокарана съвсем удобно в ходника, така че мъждивите и пушещи факли станаха напълно излишни. Работата започна. Беше много трудна и не безопасна. Касаеше се да се отстрани огромна скална маса. За какво време щеше да стане това възможно, не можеше да се каже; трябваше да се чака. Тателах Сатах също слиза на няколко пъти в пещерата лично да наглежда работата. Но иначе предпочиташе да си седи кротко на своя амвон, откъдето можеше да обзира и наблюдава всичко. Най-интересно му бе да слуша от седалището си съвсем ясно всяка дума, изговаряна от неприятелските вождове. Беше слушал през цялото време и се канеше още дълго да слуша. Тук той не само надникваше зад кулисите на всичко премълчано, но добиваше и ясна представа за въздействието, което катастрофата бе оказала на всеки един от тези хора.

Херцле получи много работа. Тя се подготвяше заедно с Ашта, Колма Пуши и другите червени приятелки за посрещането на спасените. От тях сигурно мнозина бяха ранени. Би трябвало да се държи сметка дори за мъртви. Трябваше да бъде утолен и гладът. Имаше да се помисли за много неща и много неща да се свършат. Не след дълго всички налични жени на Маунт Винету бяха въвлечени в оживена дейност. Мъжете също нямаха право да почиват. Ние не можехме наистина да ускорим спасението на застрашените, защото то си вървеше по своя сигурен, спокоен път, но трябваше да вземем решение за съдбата на четири хиляди души, да се грижим за подслона и прехраната им, и по възможност да ги превърнем от врагове в приятели. Тази метаморфоза на враговете в приятели впрочем вече беше в много добър ход — не само при подчинените, но и много повече горе при началниците. Забелязах го за своя радост, когато отидох веднъж тази нощ при Олд Шуърхенд и Апаначка, увлечени в разговор със синовете си. Идването ми изглежда най-напред ги смути, ала Олд Шуърхенд бързо преодоля това чувство и каза:

— Хубаво, че идвате точно сега, мистър Шетърхенд, когато имаме миг на спокойствие. Тъкмо обсъждахме дали ви дължим едно открито признание, или не. Аз съм на мнение, че ви го дължим. На вас и на чудесния Тателах Сатах, комуто толкова много мъка и ядове причинихме. Съжаляваме много. Кажете му го, моля ви!

— Да, кажете му го, моля ви! — додаде Апаначка. — Ние на драго сърце сме готови да оправим нещата. Тая работа с гигантския паметник беше една голяма заблуда от наша страна! Вашите лекции оказаха голямо, дълбоко въздействие. А каквото въпреки това бе останало от тази заблуда, то бе сметено, когато видяхме творението си да изчезва внезапно в земята. И признаваме, бяхме си го заслужили! Вярно, това е един горчив урок. Нашите синове го заплатиха с една солидна част от своето артистично самочувствие, а що се отнася до нас, двама бащи, изразходвахме за тая работа суми, които не са незначителни, и които за съжаление трябва да разглеждаме като изгубени…!

— Изгубени? — попитах. — В никой случай!

— О, напротив!

— Не! А и нараненото артистично самочувствие скоро ще се излекува. Ако двамата млади господа имаха навремето, когато този проект се е породил в тях, повече доверие в мен, техният стар, искрен приятел, идеите им щяха да се насочат по съвсем други релси. И сега вие нямаше да отчитате загуби, макар те всъщност да не са загуби, защото за вас означават една голяма духовна печалба. И която не е твърде скъпо заплатена!

— Наистина ли не е? — попита Олд Шуърхенд.

— Не! Като помислим, паметникът все пак донесе победа за това, което сте имали предвид — другата част на вашия план нали си остава.

— Коя част?

— Основаването на града Винету.

— Не смятате ли, че с него е вече свършено, след като така се провалихме с исполинската статуя?

— Определено не! Аз, напротив, съм първият, който най-много ще настоява за това основаване.

— Де да станеше! — извика той зарадван.

— Де да станеше! — присъединиха гласове и другите трима.

— Ще стане! — уверих аз. — Ако ние желаем душата на червената раса да се пробуди, не е достатъчно да се грижим само за нейното духовно бъдеще, но трябва и външно да й създадем място, от което да е в състояние да извлича необходимата й земна сила. Това трябва и ще стане градът Винету, който вие сте планирали, без да сте помислили за душата на народа, на която той трябва да служи като резиденция. Запитайте се от какви улици, площади, къщи, сгради ще се нуждаем тук! Една племенна къща за всяко червено племе! Един дом за всеки отделен клан, най-големият и най-красивият за новооснования клан "Винету"! Колко монументални сгради дава вече само това! Помислете как да преустроите по достоен начин Замъка над града! Помислете по-нататък, че Планината на кралските гробове ще се разкрие, и че ще трябва да наместите съкровищата, които ще ви прати, по начин, дължим за такива несравними богатства! Това са само няколко от нещата, които мога да ви кажа. Искате ли още?

— Не, не! — отвърна Олд Шуърхенд. — Вие ни открихте перспективи, за които досега представа си нямахме! И всичко, всичко това ще се обсъди?

— Да.

— И ние ще можем да присъстваме?

— Напълно естествено!

— В такъв случай ви благодарим! Благодарим! — извика той сега изцяло запленен. — Та това е повече, много повече, отколкото някога сме могли да се надяваме! Де да бяхме се сещали по-рано по-честичко за вас!

— Наваксайте пропуснатото, има време още! — посъветвах го аз. — По отношение плановете, за които сега ви загатнах, вашите синове могат да се занимаят художнически по съвсем различен начин, отколкото с нещастната скулптура, по която напразно са прахосвали сили! Сега няма време, по-късно ще продължим разговора!

Бяха така прехласнати от чутото, че можех да бъда убеден в пълното им спечелване за нещата с по-висока и правилна кауза.

Към утрото, точно когато говорех с Младия орел, дойде един пратеник от страна на апаческите вождове, които бяхме изпратили до Долината на пещерата, и доложи, че пристигнали там благополучно и надвили с изненада част от пазачите на конете; с другата част щели да се справят след зазоряване. Това беше доста незадоволително. В по-раншните войнствени времена навярно никой нямаше да прояви склонност да предаде подобна половин новина. Не сметнах за нужно наистина да оскърбя с упрек пратеника, ала Младия орел разбра, че не съм доволен. Той попита, когато бяхме останали насаме:

— Бих желал да ти донеса някоя по-добра новина. Позволяваш ли?

— Благодаря — отклоних аз. — За подобна куриерска езда тук има други, които в друго отношение не можем да употребим.

— Куриерска езда? Аз не се каня да яздя!

— Как иначе?

— Да летя!

— А-а! Наистина ли? — попитах изненадан.

— Това действително би било крайно изгодно, но опасността!

— Няма такава! — усмихна се той.

— Дори и така да е! Не ми се рискува все пак да ти разреша!

— В такъв случай само ще питам: Забранено ли ми е?

— Забранено? Не. Ти сам си си господар!

— Благодаря ти! И още нещо, отнасящо се до летящия орел: В Домът на смъртта ти обеща да ми дадеш четирите медицини веднага щом те помоля. Мога ли да ти го напомня?

— Да. Искаш да ги имаш?

— Нуждаеш ли се още от тях?

— Не. За мен те си свършиха работата.

— За мен още не. Аз трябва да бъда мъжът, който да върне медицините, отнети ни от теб.

— Ще ги имаш!

— Още сега?

— Още сега! Ела с мен до жилището ми в Замъка! Тръгнахме нагоре веднага, макар да беше още тъмно. Взех там амулетите и му ги дадох. Той си ги окачи на врата.

— Благодаря ти! — каза. — Мога ли да ги дам на вождовете, когато си поискам?

— Изцяло от теб зависи!

— Да им ги покажа само временно?

— И това! Въпросът ти ми подсказва, че са ти известни намеренията ми, и няма да сториш нищо, което е в разрез с тях. Спокоен съм.

— Тогава имам още едно желание. Трябва да видиш колко леко и колко сигурно и безопасно е летенето, когато човек притежава надежден апарат. Придружи ме, моля те, до моята кула!

Съгласих се. Тръгнахме нагоре. Когато стигнахме, аз останах в подножието на кулата. Седнах на една пейка, а той се качи на платформата. На изток започна леко да просветлява. След още няколко минути плъзнаха светли ивици и на юг. Лежащият под нас ландшафт стана видим и погледна пробуждащо нагоре към мен. В този миг чух над себе си леко бръмчене.

— Сега! Идвам! — прозвуча отгоре гласът на моя млад приятел.

Вдигнах поглед. Птицата се появи. Тя направи един скок от платформата на кулата във въздушния океан. Размаха няколко пъти криле. После започна да се плъзга, да планира — надолу и нагоре, надясно и наляво, изцяло по волята на Младия орел. Той седеше на удобната седалка между двете тела и насочваше самолета си като някой сигурно вървящ, изключително послушен кон. Плъзна се няколко пъти в завои и осморки пред мен и после викна:

— Сега се отправям в южните простори, към Долината на пещерата. Остани със здраве!

Той се насочи в указаната посока, изкачи се няколкостотин фута по-високо и се отдалечи така бързо, че само след късо време се изгуби като малка точка от очите ми. Изпаднах в особено настроение. Като човек се чувствах така горд и същевременно така нищожен, така нищожен! От една страна, изпитвах нещо като победа над всичко спъващо и низко, а от друга, нещо като страх, дали Великата цел, която си бяхме поставили, също щеше да бъде достигната. Заспусках се с тези мисли отново към Воаловия водопад, като междувременно стана напълно светло и цялото разрушение се ширна пред очите ни. Няма смисъл да го описвам. Не ми се иска да описвам и своеобразния, изпълнен с грижи живот, кипящ на злощастното място. От възникналата голяма бездна надничаше някаква пустота и все още не се бе намерил някой, притежаващ безсмисления кураж, да приближи и погледне надолу. Хората сновяха насам-натам. Всички се вълнуваха от въпроса кога ще се появят първите спасени. За съжаление нещата тук опираха не само до часове. Ходникът, в който се работеше, беше твърде тесен; нямаше как следователно да се впрегнат в дейност всичките налични сили. Ето защо спасителната операция протичаше бавно и можеше да мине повече от ден, докато хората стигнат до затрупаните. От време на време над обширния плац прозвучаваше жаловния вик на стария Тангуа:

— Пида… сине мой… сине мой!

Или се чуваше да проплаква някой от другите вождове:

— Моите команчи! Моите юти! Моите сиуси!

Внезапно настъпи миг, в който всеки започна да вика, да крещи и да сочи нагоре във въздуха:

— Някаква птица! Някаква птица! Някаква гигантска птица!

Не бяха минали пълни два часа, откакто Младия орел бе отлетял. Сега той се връщаше. Знаеше къде да ме търси. Описа един широк завой високо над нас и стеснявайки го постепенно се спусна по винтова линия с удивителна сигурност на земята. Установи се точно между двата амвона, по средата на коларския път.

— Младия орел, това е Младия орел! — завикаха отвсякъде.

Всеки се занатиска да се приближи до него. В този момент прозвуча мощният глас на Атъбаска:

— Назад!… Дайте пространство!… Той е предвещаният "Орел", който ще прелети три пъти около Планината на тайнствата и ще ви върне изгубените медицини!

Тогава блъсканицата секна. Хората се смаяха. Запазиха дистанция.

— Предвещаният орел… три пъти около Планината на тайнствата… ще върне изгубените медицини! — прозвучаваха отвсякъде гласове един през друг.

Тателах Сатах слезе от своя амвон и закрачи към дръзкия летец. Тръгнах с него.

— Летиш, без да ме питаш? — сгълча го той. Но по неговото старо, мило лице засия голяма, горда радост — та нали сега се бе удостоверило, че Младия орел умее да лети.

— Аз не летях за теб или за себе си — извини се този, — а за Олд Шетърхенд.

— Докъде?

— До Долината на пещерата.

— Как стоят нещата там?

— Пазачите на конете са пленени до един. Още днес ще ги докарат тук заедно с конете. Входът на пещерата е задръстен и барикадиран по такъв начин с довлечени скали, че никой от затрупаните не е в състояние да излезе оттам. С очите си го видях. Те могат да бъдат спасени само тук отгоре. Кога ще повелиш, Тателах Сатах, да прелетя три пъти около планината и да потърся ключа за Планината на кралските гробове?

— Днес — отговори запитаният.

— Благодаря ти! Това ще стане точно по обяд, когато слънцето стои над нашите глави. Но аз не мога да отида сам горе. Трябва да има още някой с мен, иначе докато търся ключа, орелът ще ми отлети.

При тези думи той се огледа сред нас, видя Вакон да стои наблизо с други вождове и продължи, обръщайки се към него:

— Да се полети с мен там нагоре е дръзновеност, която нямам право да изискам от някой, който не ми я предлага доброволно. Ашта, дъщеря ти, ме помоли да я взема със себе си. Разрешаваш ли?

Вакон го изгледа в лицето с дълъг, много сериозен поглед и отговори:

— Ти си дързък! Знаеш ли какво искаш от мен?

— Да — отговори Младия орел също така сериозно.

— Известни ли са ти последиците, ако тя се присъедини към теб в този полет?

— Известни са ми. Ашта ще трябва да стане моя жена.

— А знаеш ли нейната цена? Известна ли ти е големината на дара, който искаш?

Младия орел свъси леко вежди и отговори:

— Щях ли да си пожелая този дар, ако не можех да оценя неговата стойност? Аз по-малко достоен ли съм от нея?

По красивото лице на Вакон премина усмивка и той отговори с висок глас, така че всички да чуят:

— Ти си първият "винету" и ти ще научиш своя народ да лети. Ти ще станеш велик, прославен вожд. Разрешавам моето дете да те придружи в небесата!

Високо ликуване се разнесе наоколо. Младия орел посегна към теловете на апарата си, размаха криле, издигна се донякъде и викна надолу:

— Благодарим ти — тя и аз. Ще отида да я взема за полета. Преди туй обаче имам да кажа две-три думи на вождовете, които са наши пленници.

Той се изкачи още нагоре, обиколи под всеобщото удивление три пъти плаца, снижи се отново със завои и достигна земята точно пред амвона, на който седеше Киктахан Шонка със своите съюзници. На гърдите си носеше четирите амулета, които му бях дал. Те веднага ги видяха и Токайхун му викна:

— Нашите медицини!… Дай ги тук!… Който ги задържа е крадец!

— Да, това са вашите медицини — отговори Младия орел. — Ние не сме ги откраднали, а само ги взехме на съхранение. Над вас ще се проведе съд, на който ще се реши по какъв начин ще бъдат унищожени ведно с вас. Олд Шетърхенд ви ги взе. Той ми позволи да ви ги върна. Но ние ви опознахме като лъжци, разбойници и убийци, и аз отново ги вземам със себе си!

— Уф, уф! Уф, уф! — извикаха те изплашено и протегнаха ръце към него.

Той обаче не им обърна внимание. Полетя отново, обиколи пак три пъти плаца и изчезна после зад Планината на медицината, за да се спусне на своята стражева кула.

Точно по обед се появи отново със своята годеница Ашта на седалката до себе си. Наоколо стояха хиляди и гледаха нагоре към него, изпълнени с очакване. Сърцата потръпваха от безогледната дързост на младата, красива, неустрашима двойка. Той прелетя в широк кръг и уверено държане първо предписаните три пъти около планината. После се издигна стръмно и високо нагоре към острия връх, за да се приземи в подножието на скалната игла. Самият той остана седнал да държи апарата в своя власт. Ашта обаче слезе. Видяхме го въпреки значителната височина. Тя изчезна. След известно време се върна и отново се качи. Огромната птица се отдели от скалите, започна да планира в завои все по-надолу и по-надолу, полетя пак три пъти над нашия плац и кацна после отново на същата точка на коларския път, където веднъж вече бе стояла. Ние се намирахме в най-голямо напрежение и побързахме към него.

— Намери ли търсеното? — попита Тателах Сатах.

— Да — отговори Младия орел. — Камъка и под него тези две чинии.

Подаде ги на нашия стар приятел. Бяха две малки, древни, глинени чинии, съединени в ръбовете с някакво много твърдо свързващо вещество. Трябваше да ги строшим, за да се доберем до предмета, намиращ се между тях. Този предмет беше някаква сиво-бяла тъкан, с копринен блясък. След като я разгърнахме, видяхме, че това бе карта, изрисувана с трайна, оцветена течност. Едва хвърлил поглед на рисунката, Тателах Сатах извика с тон на радостно задоволство.

— Той е! Той е, ключът! Това е подробният път от Планината на медицината до върха на Планината на кралските гробове! Спечелихме! Това е победа, една безкрайно голяма и безкрайно важна победа над сенките, с които историята на червената раса трябваше досега да се бори! Около нас отново ще стане светло, ясно и топло! Утре или вдругиден ще организираме една изследователска експедиция до високоразположените кралски гробове! От днес нататък ще има радост! Радост, надежда и крепка увереност за всички, изпитващи потребност да вземат участие в голямото изкачване към висините на човечеството!

Въпреки сериозното положение на затрупаните, от този момент край Маунт Винету зацари радостно празнично настроение. Нас не ни свърташе долу при водопада и се качихме до Замъка, за да сравним в библиотеката така благополучно придобития "ключ" с други налични карти и проучим проходимостта на пътя. Междувременно Херцле бе заета с инженера и неговата апаратура. Привечер дойде да ми съобщи, че сега всичко е наред.

— Кой или какво е наред? — поисках да знам.

— Нашият Винету — отговори тя, — не потъналият, каменният. Той ще се появи така красиво на огледалото на Воаловия водопад — от двете страни с характерните портрети на Марах Дуримех, — че надали можеш да си го представиш. Но аз ще наредя тези фотоси да се появят едва когато можем да сме спокойни за съдбата на затрупаните. Нашият великолепен Винету не бива да означава страх и грижи, а избавление и щастие. Устройва ли те това?

— Всичко, което вършиш в любимата си сфера, ме устройва. Хайде да вечеряме и да слезем после долу! Трябва да надникна в пещерата защо все още няма никакъв резултат.

Когато стигнах по-късно в пещерата, видях, че се работи с изключително голямо усърдие. Но имаше още такова голямо количество скала и пръст за отстраняване, че все още не можеше да се разбере кога ще му се види краят. Минаха още няколко часа. Конете на затрупаните междувременно бяха пристигнали. Хората го приеха без особено вълнение. Всеобщото внимание бе насочено единствено и само към спасителната работа. И най-сетне дойде вестта, че работниците са се доближили толкова до търсените, че можели да чуят далечното им чукане. Неприятно беше, че щеше да мине поне още час, докато стигнат до чукащите, и тогава свиках всички приятелски вождове да се посъветваме под председателството на Тателах Сатах за съдбата на нашите пленници. Съвещанието се проведе на нашия амвон, защото трябваше да бъде чуто от онези, чиято участ решавахме. Дадох указание да се процедира възможно най-строго, и ето как стана, че заседанието взе една много сурова насока. Присъдата гласеше: Саймън Бел и Едуард Самър се освобождават от комитета. Уилям Ивнинг и Антоний Пейпър да се прогонят. Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Тангуа и Токайхун застават на кола на мъченията, докато умрат; медицините им се изгарят. Вторите вождове да бъдат разстреляни. На техните четири хиляди войни да бъдат иззети оръжията, медицините и отрязани кичурите; после могат да вървят, накъдето им видят очите!

Звучеше твърдо, но бе казано само с добро намерение. Та нали всички знаехме, че никой от нас в действителност не желаеше изпълнението на тази присъда. Макар споменатите да бяха чули отсреща от техния амвон ясно всяка дума от нашето съвещание, се държаха тихо. Не бяхме доловили нито един висок звук от тяхна страна. Но след произнасяне на присъдата те вече не можеха да потискат възбудата си, което за нас бе най-доброто доказателство, че приемат и нас, и дебатите ни на сериозно. Единствено Тангуа не се включи в гълчавата. Той и сега не даваше да се чуе от него нещо повече, освен жаловното: "Пида, сине мой!" Трябва изключително много да го обичаше този свой син. Той беше най-достоен за уважение от всичките, които току-що бяхме осъдили, да, дори започна да ми става симпатичен. Впрочем ние се държахме така, сякаш изобщо не чувахме гюрултията там отсреща.

И сега от пещерата дойде известието, че затрупаните са достигнати, и че техният предводител Пида иска да говори с Олд Шетърхенд. Дадох нареждане да го доведат вън при мен, но само него, защото на всички тях се гледаше като на наши пленници. Не мина много и той дойде, без оръжия — бяха му ги отнели. Аз му подадох ръка и казах:

— Пида е мой пленник, но мой приятел. Нали няма да ни избяга?

— Не! — отвърна гордо.

— Нека той отиде при своя баща и се посъветва с него. После да се върне пак при мен! Колкото по-бързо го стори, толкова по-скоро ще бъдат освободени от пещерата неговите пострадали воини!

Дадох му един водач. Той тръгна. Когато стигна отсреща, чухме всяка дума от проведените обсъждания, после се върна. Аз се престорих, сякаш нищо не сме чули и нищо не знаем, и го запитах:

— Какво има да ми съобщи Пида?

— Вождовете желаят да преговарят с теб.

— За какво?

— За съдбата си.

— Те знаят ли я?

— Да.

— От кого?… Кой им я е съобщил?

— Никой. Те са я чули. Вие сте се съветвали. Те са разбрали всяка дума. Случили са се чудеса тук на Маунт Винету!

— Да, случиха се чудеса! — съгласих се аз. — И най-голямото от тези чудеса е, че склонихме да проявим милост. Но само по отношение вашите воини! Възнамеряваме да им оставим медицините. Но трябва да снемат в пещерата оръжията си. Имат право да идват поотделно, един след друг. Гладните ще бъдат нахранени, жадните напоени и ранените превързани. Ако Пида ни даде честната си дума, че всички тези воини ще се държат признателно и миролюбиво, възможно е да бъдем снизходителни дори към техните вождове!

— Давам ти дума. Но при това положение трябва да се върна още веднъж в пещерата, за да инструктирам хората си как да се държат!

— Тогава върви и се връщай бързо!

Той понечи да тръгне, но се сети нещо, и каза с по-топъл тон:

— Тангуа, моят баща, чул, че ти дори и сега се отнасяш към мен като към свой приятел. Поръча да ти изкажа благодарност. Той ме обича. Брал е голям страх за мен!

Той се отдалечи. До този момент Херцле беше при приятелките си, които поддържаха готовност със своите отряди да посрещнат с храна, напитки и превързочни материали освободените от пещерата. Сега дойде да ме пита кога ще се появи първият спасен.

— Той беше вече тук! — отговорих. — По-точно Пида.

Отиде пак до пещерата, но веднага ще се върне. А после ще дойдат всички, един след друг.

— Но в такъв случай е крайно време! Трябва да побързам! Трябва да отида при инженера! Спасените идват, значи нашият Винету може да се появи!

Тя бързо се отдалечи. До момента бяха горели само няколко малки осветителни тела, така че за осветяване на целия, голям, гъмжащ от хора плац не можеше и дума да става. Пида се върна и точно когато застана отново при мен, инженерът включи своя апарат и тутакси на грандиозната, сриваща се водна повърхност се появи нашият устремен към небето Винету, със своите развети коси и връщащите се към земята вождови пера. Движещата се надолу вода създаваше впечатление, сякаш фигурата в действителност се движи нагоре, което предизвика въздействие, неподлежащо на описание.

— Това е Винету! Моят Винету! Нашият Винету! — провикна се Тателах Сатах над замрялото в този миг, едва дишащо човешко множество.

И тогава се чу звучният, надалеч ехтящ глас на Вакон:

— Да, това е Винету! Това е неговата душа!

И сега всеобщата изненада, смайване, възхита се изля в хиляди гръмки, екзалтирани викове, докато се зачу могъщият гръден тон на исполина Инчуинта:

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах!

Това се отнасяше до една глава, която хората съгледаха от дясната страна на Винету.

— Тателах Сатах! Нашият Тателах Сатах! — заликува множеството.

— Другата глава е Маримех, царицата от сагата, приятелката на нашите деди!

Младия орел беше, който го извика.

— Маримех! Царицата! Приятелката! — тръгна от уста на уста.

Като някакво вълшебство за очите и сърцето, ето как изглеждаше за нас Воаловия водопад! Никой не мислеше в този миг за потъналата вчера статуя. Никой не обръщаше внимание на зиналата бездна, в която бяха изчезнали плановете и надеждите на нашите противници. Всички очи и всички умове и мисли бяха приковани сега в изглеждащите като живи фотоси, и никой сякаш не можеше да отвърне от тях поглед. И тогава на изхода на подземния ходник се появиха първите спасени. Те спряха като омагьосани пред сияйната гледка, предлагаща им се сега след толкова дългата, дълбока тъма. Но напред, напред! Трябваше да продължават и продължават! Защото след тях идваха други, които също така спираха в прехлас и също така трябваше да продължат. Нашите винетуси бяха образували своего рода шпалир, по който всички избегнали смъртта биваха отвеждани до предвидените за тях райони на долината, където намираха временен подслон и прехрана. Това продължи с часове. Беше започнало около полунощ и приключи едва към утрото, когато денят започна да светлее.

Междувременно Пида не бе стоял с ръце в скута. Той беше гастролирал почти непрекъснато между мен — пълномощникът от наша страна, и Тангуа — говорителят на другата страна, полагайки максимални усилия да смекчи възможно повече произнесената над вождовете присъда. Ние гледахме с удоволствие на цялата тая работа, макар да давахме вид, че тези нови преговори никак не са ни присърце. Ето защо оставих да отпаднат на първо време само решенията ни относно обикновените воини. Те щяха да бъдат свободни, напълно свободни, да запазят медицините и конете си и да си тръгнат, когато поискат. Чутото предизвика сред тях небивало ликуване. С оглед обстоятелствата, тяхното положение вземаше такава благоприятна насока, каквато изобщо не биха могли да си представят преди няколко часа. Въпреки опасната катастрофа те не бяха дали нито един мъртвец. Нараняванията, които в повечето случаи се състояха в контузии, бяха болезнени наистина, но не опасни. Те бяха превързани от жените и господа пациентите се почувстваха изключително добре от посветените им грижи. Приятно им бе дори само от факта, че са приятели на тези, които едва вчера бяха възнамерявали да унищожат. Видяха звездите, носени от техните благодетели и благодетелки. Попитаха за техния смисъл, за значението им. Онези им обясниха, показаха им великолепната фигура на нашия Винету. Казаха им, че нещата вече не опират до издигането на някакъв мъртъв, каменен образ, а за един велик, благороден, жив, въплътен Винету; един разширяващ се из цяла Америка, излизащ и извън нея клан "Винету", неискащ от своите членове нищо повече, освен да бъдат благородни хора, да дават само любов, защото единствено тя прави човека благороден. Скоро да прозвучава назидателния глас на Младия орел. Той беше "първият винету" и сега се присъедини към тях да разказва и проповядва, което им действаше — особено в сегашното им положение — благотворно и целебно. По други места се зачуваха гласовете на други "винетуси". Те вървяха, ще си послужа с един библейски израз, "да ловят человеци".

Виждайки развитието на нещата, Пида каза зарадван:

— Това е чудното семе, което Олд Шетърхенд пося в сърцето на своя брат Винету. То донесе прекрасни плодове. Цветовете ухаят все по-далеч и по-далеч, а зрънцата продължават ли, продължават да кълнят. Не часове, а само минути ще минат и всички тези врагове ще изявят желание да бъдат приети в клана "Винету". Ще им бъде ли удовлетворена молбата?

— Разбира се! На драго сърце! — отговорих.

— Също и на мен?

— И на теб?

— Дори на тях?

При тези думи посочи към противниковия амвон отсреща. Аз отвърнах усмихнато:

— Моят брат Пида е много, много умен посредник. Ако кажа истината, че и пленените вождове могат да бъдат приети в клана, трябва да ги освободя и да им опростя всичко!

— Сториш ли го, ти си "винету", но иначе не! Позволяваш ли да отида до моя баща?

— Върви! — рекох, ала едва след известно време. — Но се връщай скоро. Утрото е вече на път.

Той тръгна. Когато стигна при своите, чухме всичко, което каза там отсреща. Той и там се появи като отличен емисар. Преживеният в пещерата страх, любвеобилното посрещане от наша страна, несравнимият ефект на днешното осветление, прекрасният образ на Винету — всичко това съдействаше на младия вожд на кайовите да постигне своята похвална цел. Той се върна при мен и доложи:

— Тангуа, моят баща и вожд на кайовите, щеше да дойде при теб, ако можеше да върви. Той би желал да те помоли за прошка, да се сдобри с теб!

— Нека си остане там! — отговорих радостно. — Аз ще отида при него. Моля те да ме заведеш!

Преди да се отдалечим, помолих вождовете да останат да седят тук, да слушат и да отговарят, в случай че ги помоля. Тъкмо в този момент в подножието на нашия амвон се появи Младия орел с някакъв въпрос към мен. Без да му дам дори възможност да заговори, аз казах:

— Вождовете трябва да получат веднага медицините си. Колко време ще мине, докато успееш да ги донесеш?

— С птицата? — попита.

— Ако е възможно — да.

— Половин час.

— Напълно ме устройва. И после — точно както вчера — ще започне да се разсъмва. Тогава е най-подходящото време. Тръгни, моля те, веднага!

Когато стигнах с Пида отсреща, жена му и сестра й стояха до амвона. Изкачихме се. Пида седна при вождовете, аз обаче останах прав. Тангуа взе думата. Той каза, че на драго сърце би станал, за да говори с мен прав, ала не можел да го стори. Аз не го оставих да продължи, а го прекъснах посред словото. Рекох, че ако някой трябва да моли за прошение, то определено не индианецът, а бледоликият е задължен пръв да го стори, и този бледолик нека съм аз. След това посегнах към миналото и разказах как бледоликият дошъл през океана, за да ограби на своя "червен брат" всички негови "медицини". Проследих после историята. Не преувеличих нищо и нищо не потулих. Разказах истината гола и неподправена, както действително си беше. Говорих за недостатъците на червената раса, за нейните добродетели, за страданията й, преди всичко за нейната настояща безперспективност. Всичко това те дължат най-вече на бледоликия. Но този бледолик стигна до едно по-добро разбиране, той желае неговият червен брат да остане жив и да израсне до народ, както му е било отредено по начало. Този бледолик е готов да отговаря и поправи всички свои грешки. Той се чувства на първо място задължен да пречисти своето сърце и своята съвест, като помоли червените си братя за опрощение.

Казвайки това, пристъпих към тях и протегнах ръце за прошка. В продължение на няколко мига всички останаха безмълвни, ала сетне всички ръце се протегнаха към мен и всички гласове ме увериха, че те също така са грешили и също така трябвало да помолят за опрощение, както аз, бледоликият.

— Едни на други да си простим! Вие на нас и ние на вас! — извика Тангуа. — И после едни на други да си помагаме! Аз те мразех, сега обаче те обичам! Когато умра, нека да е мир над моя гроб! Ние още ли сме ваши пленници?

— Не! — прозвуча гласът на Тателах Сатах, още преди да съм съумял да отговоря.

— Уф! — извика Киктахан Шонка. — Кой говори там?

— Пазителя на Великата медицина.

— Къде?

— Отсреща на Дяволския амвон.

— Значи ние тук също сме на някакъв амвон?

— Да. Аз ви подслушах на Северния дяволски амвон, наречен "Ухото на Маниту". Там добрият човек чува какво говорят злите хора и така успява да се спаси. А сега ви подслушахме тук, на Южния дяволски амвон, наречен "Ухото на Злия дух". Тук лошите хора слушат какво говорят добрите и гледат после как да се спасят. Вождът Тангуа попита дали сте все още пленени. Нека той пита по-нататък!

Той не остави втори път да му се каже, а го стори веднага:

— Ще отидем ли на кола на мъченията?

— Не — отговори Тателах Сатах отсреща.

— Значи няма да умрем?

— Не.

— Ще запазим ли оръжията и конете си?

— Да.

— Ще ни бъде ли позволено да останем тук и станем "винетуси"?

— Да.

— Всички ли ваши вождове са съгласни?

— Всички, всички, всички, всички! — обадиха се толкова гласове, колкото вождове имаше в момента при Тателах Сатах.

— А какво ще стане с нашите медицини?

— Погледни към небето!… Кого виждаш там? Сега просветля толкова, че инженерът изключи апарата. Винету изчезна от Воаловия водопад. Затова пък високо горе се появи Младия орел, започна да се спуска по-ниско и по-ниско, прелетя в три обиколки над плаца и се приземи после точно пред амвона, на който се намирах. Слезе, изкачи се горе и заговори:

— Олд Шетърхенд ви връща с мое посредничество медицините. Следователно вие сте свободни!

Как припряно само ги сграбчиха, за да си ги окачат! Заликуваха гласно и това тяхно ликуване тръгна да се разпространява нататък и по-нататък. А междувременно Тателах Сатах им викна:

— Вие сте наши приятели! Утре ще се сформира нов комитет, който трябва да се посъветва относно клана "Винету". А вдругиден всички първи и втори вождове ще яздят към Планината на кралските гробове, за да потърсят историята на своето минало. Хоуг!

При тази новина ликуването се удвои. Младия орел полетя обратно към своята кула. Аз пък реших да направя с моето Херцле една обиколка из долината и до всичките сформирани тук групи. Отправихме се и нагоре до кантината, в чиято близост все още лежаха братя Ентърз, грижливо покрити и пазени от двама команчи. Никой не бе имал време да се занимае с тях. Но сега бе наш дълг да се погрижим по сериозен, хуманен начин за тяхното погребение. Изпълнихме последната им воля: потърсихме имената под техните винету-звезди. Хариман беше написал моето име, Себюлън — името на жена ми. Така тези, които първо се бяха стремили да ни отнемат живота, благодарение духовната си промяна се бяха превърнали в наши закрилници и отишли на смърт за нас!