Наследниците на Винету

1. Второто завещание

Бяхме напуснали местността на Дяволския амвон и се намирахме на път за Магуърт Хилс. От книгата ми "Винету", том III, става ясно, че тази Магуърт Хилс е същата планинска група, която Винету и баща му бяха нарекли с името Нъгит Тсил. Двамата братя също възнамеряваха да отидат нататък. Аз бях подслушал описанието на пътя им и следователно го знаех. Но имаше един по-къс, който също така ми бе известен. Бяхме поели по него. И тъй като имахме по-добри, много по-добри животни от тях, минахме пред тях, макар да бяхме напуснали по-късно Девълз палпит. Така че не бяхме заставени да ги настигаме с усилена езда, както първоначално бяхме възнамерявали, а можехме когато и където ни бе угодно да ги изчакаме и да ги оставим да се натъкнат на нас. Най-подходящият момент за тая цел бе, когато достигнахме Кънейдиън, и то на мястото, където навремето след смъртта на Винету бях попаднал на Пейн, Клей и Самър. Тук имаше вода за пиене, трева за конете и един ширнал се надалеч гъст храсталак, в който можехме да се оттеглим, за да не бъдем забелязани по-рано, отколкото искахме. Сред гъсталака имаше едно малко, открито място, на което е бил пален по-рано лагерен огън. Унищожената по този начин растителност още не беше се подновила. Тук бе разпъната палатката.

Докато ние се занимавахме с нея, жена ми приготви обяда. Мечката щеше да ни стигне още задълго. Освен това по път бяхме застреляли една пуйка и няколко прерийни кокошки. Така че нямахме нужда тепърва да дирим наоколо печеното. След храна си починахме, макар да не бяхме уморени. Но ние се намирахме тук в територията на команчите и кайовите и трябваше да се съобразяваме с всичко, което би издало присъствието ни.

Беше привечер, когато от посоката, от която очаквахме Ентърз, видяхме да се появяват двама конника. Приближаваха бавно. Конете им бяха уморени. Почти бяха стигнали шубрака, когато разпознахме в тях двамата братя. Бяха въоръжени досущ като в по-раншните, опасни времена — с ножове, револвери и пушки. Тъй като не бяхме дошли от същата посока, те не видяха следите ни. Слязоха пред храстите, напоиха конете и насъбраха сухи дърва за огъня. Не го накладоха зад прикритието на храсталаците, а вън на открито, така че когато се спуснеше вечерта, щеше да осветява надалеч. Нашият отдавна беше догорял. И понеже не само себе си, а и нас щяха да издадат с тоя огън, аз се изправих, за да им се покажа и ги предупредя. Тогава Паперман попита:

— Не може ли и аз да дойда? Голямо удоволствие ще ми достави да видя физиономиите, които ще облещят, когато ви познаят!

— Елате тогава!

Тръгнахме нататък, но аз изостанах зад един гъст клонак, оставяйки на първо време Паперман да отиде сам при тях. Той ги приближи изотзад и поздрави:

— Good evening, mesch’ schurs! Бива ли да ви запитам дали веднага искате да бъдете скалпирани, или предпочитате утре-другиден да умрете на кола на мъченията?

Двамата подскочиха стреснато.

— Скалпирани? От кого? Защо? — запита Себюлън.

— Да ни погубят на кола на мъченията? — запита Хариман. — Кои? По каква причина?

— Команчите и кайовите, които твърдят, че тази местност им принадлежи — отвърна старият уестман. — Пък вие сте разпалили такъв огън, сякаш единственото ви желание е да си навлечете тези нехранимайковци! Защо не се скрихте зад шубраците?

— Защото не се боим нито от кайовите, нито от команчите — информира Себюлън.

— Това означава ли, че сте в приятелски отношения с тях?

— Ние сме приятели на всички хора, които срещаме по пътя си, на всички червени и бели!

— Well! В такъв случай сте и мои! Аз имам привичката да питам за имената на моите приятели. Мога ли да ви помоля да ми кажете своите?

— Казвам се Ентърз. Аз Себюлън Ентърз, а брат ми Хариман Ентърз.

— Благодаря! Но по-нататък! Откъде и накъде?

— Идваме от Канзас сити, направихме една отбивка на запад към Тринидад и възнамеряваме да се отправим към Рио Гранде дел Норте. А вие кой сте?

— Казвам се Паперман и идвам от Тринидад. Накъде ще вървя и самият още не зная.

Двамата направиха движение на изненада, а Себюлън бързо се осведоми:

— Паперман? Да не би Макс Паперман?

— Да. Винаги съм се казвал така и продължавам за жалост да се казвам така.

— Какво съвпадение само! Ние бяхме във вашия хотел. Дори бяхме уведомили за себе си.

— Не знам нищо по въпроса. Хотелът вече не е мой.

— Чухме. Но до заминаването си вие сте живял при новия хотелиер. Един много необщителен и неуслужлив тип! Поискахме от него една информация, а той я премълча. Та трябваше да се обръщаме към други, които също нищо не знаеха, поне в подробности. Дали ще можем да узнаем от вас каквото ни е необходимо?

— Какво е то?

— Касае се за една съпружеска двойка на име Бъртън, която бе тръгнала за Тринидад, за да отседне във вашия хотел и да ни чака нас двамата. При пристигането си чухме, че тези две лица действително са били там, ала напуснали още на следния ден. Накъде? — Никой не можа да ни каже. Вие не знаете ли нещо в тази връзка?

— Хм! Дали знам нещо? С този си въпрос вие попаднахте точно на подходящия човек.

— Наистина ли? Страшно ни е приятно! И щом като вие сте подходящият човек, кажете ни бързо дали… Тук Паперман го пресече:

— Аз подходящият човек? Не съм казал такова нещо.

— Не сте този, че кой ще е тогава?

— Онзи там!

Той посочи към мен, тъй като аз се измъкнах от храстите, за да приключа с тези въведения, понеже в своята непосредственост Паперман като нищо можеше да изтърси нещо, което братята не бе нужно да знаят. Моето присъствие ги изненада неимоверно много, ала не в неприятен смисъл. Те се зарадваха да ме срещнат, без значение дали причините за тая радост бяха користни, или не. Поисках от тях незабавно да угасят огъня и да дойдат с конете си при нас. Те го сториха. Жена ми бе поздравена с голяма вежливост от тях — от Хариман много вероятно добронамерено, от Себюлън обаче, едва ли. Той полагаше наистина всички усилия да създаде добро впечатление, ала погледът му беше фалшив, в очите имаше — когато си въобразяваше, че не е наблюдаван — нещо дебнещо, някаква стаена заплаха, което бе невъзможно да се изплъзне на мен и моята жена. Тъкмо за такива неща Херцле притежава една много остра проницателност. Когато бяхме запитани защо не сме ги дочакали в Тринидад, аз отговорих:

— Защото имах повод да се откажа от компанията ви. И доколкото си спомням ви го писах. Стигна ли писмото до вашите ръце?

— Да, хотелиерът ни го предаде още щом пристигнахме и назовахме имената си — отвърна Себюлън. — В това писмо вие наричате Корнър и Хоу наши приятели. Ние решително го отхвърляме. С тях сме си имали работа единствено в качеството си на търговци на коне, но когато ги опознахме по-отблизо, веднага ги зарязахме — те не са почтени. И как ви хрумна да стоварите тяхната нечестност точно върху нас? Мога ли да попитам накъде се насочихте от Тринидад?

Херцле бързо се намеси:

— На лов за мечки!

Това бе един както лаконичен, така и отличен отговор за избягване на каквито и да е въпроси относно Девълз палпит.

— Имахте ли слука? — осведоми се той.

— Да — отговорих. — Сега разполагаме с меча шунка. Лапите обаче ще наченем едва при Тавунтситс паявх.

— При Тавунтситс паявх? — запита той рязко, като хвърли на брат си радостен поглед. — Знаете ли я?

— Да. От по-рано.

— Ние също смятаме да отидем нататък!

— И вие ли? По каква причина?

— По желание на вождовете на сиу и юта.

— Я гледай! Значи сте ги срещнали?

— Да.

— При Девълз палпит?

— Да. Жалко, че бяхте заминали! На драго сърце щяхме да ви вземем с нас!

— Няма защо да се съжалява. Та нали нямаше да смея да се покажа!

— Но щяхте да имате възможност да наблюдавате нещата отдалеч и може би дори нещичко да подслушате.

— Че за какво? Надявам се от вас да науча сега какво сее случило там и какво е било обсъждано.

— Трябва ли да разкажа?

— Да. Ще ви помоля да го сторите.

Той започна изложението си. Назова имената на двамата върховни вождове. Направи от осемдесетте присъствали там индианци цели четиристотин. Превърна няколкото часа на техния престой в три дена. Заговори за извънредно важните преговори, на които присъствали с брат си. И представи всичко това така, като че двамата са били главните действащи лица и са били отрупани с извънредно голяма почит. Особено сбогуването им с червенокожите описа той като много радушно. Киктахан Шонка и Тусага Сарич — след като подкарали конете си — на три пъти се връщали, за да им стиснат още веднъж ръката.

— Значи червенокожите потеглиха преди вас? — попитах.

— Да — отговори.

— Накъде?

— Това е дълбока тайна, която на никаква цена не бива да издаваме. Но с вас ще я споделя, за да разберете колко е добро и честно отношението ни към вас. Те са на път за някакво място, което наричат Виконтемини. Може би ви е известно?

— Да. Някаква вода беше. Или не?

— Така е. Пътят дотам ни бе подробно описан.

— Значи и вие се каните да вървите нататък?

— Разбира се. Там ще узнаем целия боен план срещу апачите и техните съюзници. Виждате от каква огромна важност е за вас това. Желаете ли да ви съобщим онова, което ще научим там?

— Съвсем естествено!

— Готови сме да го сторим и в замяна ще разчитаме на вашата благодарност.

— Ще пожънете каквото сте посели.

— Тази Виконтемини, Водата на смъртта, много ли е отдалечена от Тъмната вода, в която погина нашият баща?

— Доколкото добре си спомням, двете се намират недалеч една от друга. Като стигна там, ще имам по-ясна представа.

Нямаше да е много умно да му кажа, че под тези две имена се разбира едно и също езеро.

— Ах! Значи имате намерение да дойдете с нас дотам? — попита той.

— Естествено. Или това за вас не е удобно? Погледът, който метна на брат си, бе триумфиращ. Той беше запленен от факта, че аз без всякакво понятие откликвам на плановете му, докато, напротив, той беше онзи, който нямаше представа как стоят нещата.

— Дали не ни е удобно? — възкликна. — Каква причина бихме имали? Ние сме ваши приятели. Ние ви обикнахме. Бихме желали никога вече да не се разделяме с вас. С безкрайно удоволствие ще ви вземем с нас до Водата на смъртта. Но предварително поставяме условието в замяна да ни покажете Нъгит Тсил и Тъмната вода.

— Ще го направя. Но как стана тъй, че Киктахан Шонка не ви взе веднага със себе си? Защо ви праща към Тавунтситс паявх?

— За да наблюдаваме скуав на сиусите, които са се отправили към това място, и после да му доложим. Той ни описа точно пътя. Според това описание оттук можем да стигнем само за два дни?

— Така е. А сега ще помоля само за още едно, след което ще бъда удовлетворен. И тъй, строго погледнато, все пак е доста странно, че се обърнахте към мен, за да узнаете къде се намират Нъгит Тсил и Тъмната вода. Изглежда почти невероятно, че досега не сте открили тези две места. По отношение на Нъгит Тсил сте се нуждаели само да се осведомите при кайовите, при техния главатар Тангуа и неговия син Пида. А по отношение Тъмната вода навярно не е било невъзможно да се намери някой от апачите, които бяха с мен навремето там.

— Само звучи така лесно, но не е — отвърна той. — Аз бях при кайовите. Старият Тангуа беше готов наистина да ми даде сведения, ала Пида, синът му, попречи. Защо, това не зная. А сред всички апачи, които питах за Тъмната вода, нямаше ни един, който да не ме погледне като враг и да не ме отпрати с недоверие. Безкрайно предпазливи са тия негодяи!

— Тези негодяи са мои приятели, мистър Ентърз. Позволите ли си макар и само още един-единствен път да употребите подобна дума и вече сме се разделили!… Жена ми сега ще приготви вечерята. Приключим ли с нея, лягаме да спим. А утре на разсъмване напускаме това място и потегляме към Тавунтситс паявх. Това устройва ли ви?

— Да. Само че ще изберем мястото си за спане не тук, а нейде по-настрани. Ние сме люти хъркачи, а тук има лейди, която не искаме да безпокоим.

Претекстът бе доста прозрачен. Те искаха да бъдат сами, за да могат да си говорят несмущавано. Веднага ми мина мисълта да ги подслушам, ала се отказах да я осъществя. Каквото исках да зная, можех да го науча по директен и по-лесен начин.

Току-що предаденият разговор бе воден само между мени Себюлън Ентърз. Брат му Хариман не беше се включил и с думица. Нещата изглеждаха, като че помежду им има разногласия, и то не в обичайната степен. Те направо избягваха да се поглеждат.

Също така пасивно се бе държал и Младия орел. Той даваше вид, сякаш братята изобщо не са тук. Това поведение не вещаеше особено радушна перспектива на съвместното ни съществуване с тях. Те се отдалечиха след вечеря, както бе казал Себюлън, и се върнаха едва в зори, когато уханието на кафето им подсказа, че и ние вече сме будни. При изгрев слънце палатката бе събрана и понататъшната езда можеше да започне. И тогава веднага ни направи впечатление, че всеки от тях бе провесил на седлото си по един от така наречените лизгари. Виждайки, че очите ми са приковани учудено към тези инструменти, Паперман запита братята:

— Снабдили сте се с лизгари, а? Съкровищата ли се каните да изравяте?

— Може би — отговори Себюлън с натъртване, което трябваше да мине за лукаво.

— И какви по-точно?

— Още не знам. За всеки случай си имаме инструменти за копаене. Киктахан Шонка ни обеща не пари, а плячка — стоки, коне и други подобни неща. Също метали, значи сребро, мед или даже злато. Че се касае за бонанси или дигинс, които първо трябва да проучим, се разбира от само себе си! Ето защо взехме лизгарите!

Този човек очевидно страдаше от силно въображение. И при това стоеше далеч от мисълта, че той е само един инструмент, който ще бъде захвърлен, когато вече не се нуждаят от него.

Яздехме точно по същия път, по който бях яздил навремето с Пейн, Клей и Самър. А вечерта лагерувахме на същото място в откритата прерия, на която някога бяхме спали. На другото утро казах на двамата Ентърз, че по обяд ще стигнем Тавутситс паявх. Името Магуърт Хилс аз много се пазех да произнеса. Него го имаше в моето описание, което бяха чели. То им бе известно и веднага щяха да се досетят, че става дума за Нъгит Тсил. А това, поне засега, не биваше още да научат. За мое удивление бях запитан от Себюлън:

— Тази планина само отдалеч, по слухове, ли я познавате, мистър Бъртън, или самият сте ходил там?

— Бил съм там нееднократно — отговорих.

— Разправя се, че там имало няколко гроба. Три или четири. Вярно ли е?

— Два съм виждал, другите — не.

— Кои ли може да са погребани там?

— Няколко вождове на кайовите.

— Наистина ли?

— Да. Каза ми го един, който често е бивал там.

— Ние ще лагеруваме при двата гроба, които аз съм виждал. Това е най-доброто за целта място.

През целия този предобед жена ми беше много умислена.

Не бе настанал още обяд, когато планините се показаха на юг. Те ставаха толкова по-високи, колкото повече ги наближавахме. На техния най-висок, горист купен все още стоеше онова дърво, което се извисяваше над останалите. То обърна внимание и на Херцле.

— Как съвпада всичко! — произнесе тя. — Нали там горе Винету беше пратил своя съгледвач?

— Да — кимнах.

— Кажи, как ли само се чувстваш? Аз бих желала да заплача, ти сигурно също?

Не отговорих.

Заобиколихме тъмните възвишения от западната им страна и завихме после на юг, за да стигнем до водещата дълбоко навътре долина, която моите читатели познават. Следвахме я до съответната странична клисура, която ни отведе по-нагоре и после се разклони. Слязохме там от конете и водейки ги за юздите, се закатерихме към остроръбестия хребет, зад който теренът отново се снижаваше. После се спуснахме от другата страна и поехме в права посока през гората, додето стигнахме целта си. Двата гроба бяха там — надгробната могила, в която бащата на моя Винету седеше изправен на гърба на коня си, и каменната пирамида, от която се устремяваше към висините дървото, до чийто ствол седеше в покоя си Ншочи. Спрях. Налегна ме някакво чувство, сякаш едва вчера съм бил за последен път тук.

— Ето къде лежат вождовете на кайовите — каза Себюлън Ентърз. — Значи сме на самото място. Тук ли оставаме днес?

— Да. Може би и утре — отговорих.

— Разкарай ги тия двамата поне временно — помоли жена ми тихо. — Те не бива да ми погубват този пръв час!

Вече се канех да изпълня желанието й, когато Себюлън ме превари:

— Дали ще можем да отидем с брат ми, за да застреляме нещо прясно за печене? Или още сега ще има от обещаните мечи лапи?

— Да, да, отидете и опитайте да мернете нещо пред мушката си! — намеси се бързо Херцле. — Имате няколко часа време. Ще се храним чак следобед.

Те се отдалечиха. Аз разпънах с Паперман палатката. Доблестният стар човек всячески се стараеше да не вдига шум. Той виждаше, че Херцле бе коленичила при гроба на сестрата и се молеше. Тук ще си позволя да издам: тя се моли често и с удоволствие. После отиде при гроба на вожда. В неговото подножие — точно от западната страна, имаше едно малко, хлътнало донякъде място, но и то като своята околност бе обрасло с мъхната трева.

— Сигурно тук си копал навремето? — попита тя.

— Да — отговорих. — Аз наистина много грижливо засипах пак ямата, ала все пак се е изгубила пръст при копаенето и после не е достигнала, когато пълнежът полека-лека се е слягал. Ето откъде и тази вдлъбнатина.

— И която би могла и на други да навее мисълта да разровят!

— Нека си го сторят! Не биха намерили нищо.

— Моля те да не го казваш с такава категоричност. На мен ми се върти с други думи една мисъл.

— Я виж ти! Наистина ли?

— Да, наистина! И то не едвам сега, а още през целия предобед.

— Ти действително изглеждаше малко замислена. Това ли бе?

— Да, нищо друго.

— В такъв случай те моля да ме въведеш в нещата! Аз съм свикнал във всяко едно отношение да вземам под внимание мислите и чувствата на жена си. Нейната вродена проницателност често ми се притичва на помощ, когато моята придобита прозорливост ме подведе. Охотно признавам, че по отношение по-префинения инстинкт жената превъзхожда мъжа. Ето защо винаги се радвам, когато тя каже, че има някаква "мисъл" или "предчувствие", защото зная, че ще ми бъде от помощ. Така и сега. Тя отговори:

— Колкото повече приближавахме тези планини, толкова по-ясно и по-свързано заставаше пред мен всичко, което си разказвал за тях. И ето че в ума ми се загнезди и не искаше да се отстрани един израз. Винету ти го е казвал, и то нееднократно. Помниш ли все още как имаше той навика да нарича златото, нъгитс?

— Да нямаш предвид дедли даст?

— Да, дедли даст. Малко преди смъртта си, когато е говорел с теб за своето завещание, той ти е казал, че си отреден за нещо по-добро от това само да притежаваш злато. И при все това ти си ровил тук при гроба на неговия баща само за злато, нищо повече. Не беше ли това грешка, скъпи ми мъжо?

— Не мисля. Скритото злато не е било предназначено за мен, а вероятно за някакви благодетелни, благородни цели.

— Дали не е имало наистина нещо, съвсем нищичко, което да е било предназначено за теб, неговият най-добър приятел и брат? И дали Винету, виждащият надалеч и изпълнен с възвишени мисли, тъкмо при съставянето на завещанието ще е забравил, че човек може да даде за "благодетелни, благородни цели" и нещо по-добро, освен злато и само злато? Я поразмисли, моля те!

— Хм! Знаеш ли, Херцле, това, което казваш тук е правилно, несъмнено правилно. Аз имам наистина оправдание, че навремето само под угроза за живота и с най-голяма бързина трябваше да извърша търсенето, ала то не може да ме извини. Та нали по-късно имах време с години да наваксам пропуска. За това хич и не съм помислил… никога.

— Аз също. Следователно мога да бъда упрекната в същото лекомислие като теб. Ще имаш ли добрината да изпълниш едно мое желание?

— Какво?

— Да разкопаеш още веднъж! Но по-добре, по-старателно и по-дълбоко от някога!

— С удоволствие… с най-голямо удоволствие.

— Все ми се струва, че ще намерим още нещо, и то най-важното. Указанието за намирането на златото е лежало отгоре само като защита на същинското, истинското съкровище!

— Как само го казваш! Сякаш го знаеш съвсем сигурно!

— Не го зная, но го чувствам. Винету е бил по-избистрени по-велик, отколкото ти по онова време, мили мъжо. Неговата истинска, неговата неоценима стойност не се е намирала близо до теб. Ние трябва да направим двойно разкопаване — тук, при гробницата на неговия баща, и после в твоята памет. Тук сигурно няма да намерим deadly dust, но навярно перли и скъпоценни камъни, които водят произхода си от дълбоката, душевна бонанса. Дали да не започнем веднага? Условията са благоприятни, тъй като двамата Ентърз отсъстват.

— Аргументът не е убедителен, понеже следите не биха могли толкова лесно да се заличат, че братята да не забележат какво се е случило по време на отсъствието им. Където са минали над трийсет години, сигурно няма да навреди, ако минат още няколко часа. Не бива да забравяме, че съм насочен от Тателах Сатах към най-средния от петте големи сини смърча. Той пише:

"Нека неговият глас бъде за теб гласът на Маниту — Великия, Вечния, Вселюбещия дух!" Това следователно е толкова важно, че минава пред всичко друго.

— Без съмнение, без съмнение!… Но къде са тези сини смърчове? Къде се намират?

— Съвсем наблизо. Ела!

Поведох я към едно място в гората, където от земята се възвисяваха няколко канари и в чието подножие се намираше малко езерце. Там растяха петте сребристосини смърча, които бе имал предвид Тателах Сатах. Те бяха доземи разклонени. Сред тези клони имаше няколко изсъхнали. Едва погледът ми бе паднал на средното от дърветата и вече знаех къде съм. Херцле обаче стоеше, взираше се безпомощно в дърветата и плясвайки накрая с ръце, въздъхна:

— Та те са досущ един като друг само дето средният им брат ги надвишава с няколко лакти! И всеки клон е точно като другия! Така проправящи си път, така богато и гъсто покрити с иглички! И това дърво, този смърч трябва да ти заговори? Как всъщност, как? Знаеш ли? Аз — не!

— Не се и съмнявам! Умееш ли да различиш смърча от червената ела!

— Струва ми се!

— Разгледай тогава по-внимателно средния смърч! Там долу има няколко сухи клона със съвсем малко иглички по тях. Преброй ги моля те! Отдолу нагоре! И посочвай същевременно с пръст!

Тя го стори.

— Един, два, три — броеше, — четири, пет, шест…

— Стоп! — прекъснах я. — Разгледай шестия сух клон! И той ли е смърчов?

— Не, елов.

— Забеляза ли, че дървото започна да говори?

— Ах! Така ли е, така?

— Да, така! Може ли този елов клон да израсте на смърча?

— Определено не. Някой е отстранил истинския и е наместил на негово място този фалшив. Но не е ли това непредпазливо, та дори опасно? Не може ли и друг да го открие като теб?

— Не. Ако клоните бяха зелени, тогава да. Еловият клон веднага би направил впечатление със своите съвсем други и по друг начин разположени иглички. Тъй като обаче клоните са изсъхнали, единствено аз можах да направя вярното попадение, и то само защото предварително ми е било обърнато внимание. Отстрани клона, моля те!

— Да го отчупя?

— Не, измъкни го.

Тя го стори. На мястото на първоначалния клон беше пробит отвор и втъкнат еловия клон. Отворът сега се виждаше, но бе празен. Прегледах ствола в близост до отвора. Правилно!

Някой бе отделил кората под формата на капак и после я бе скрепил здраво с клона. Отворих капака и отвътре изпадна един бял лист. Херцле пъргаво го грабна и възкликна радостно:

— Това е "гласът на дървото"! Той е! Или не?

— Разбира се, че е той!

— Ама че остроумен и находчив индианец!

— Да — засмях се аз. — И каква безпримерна разсъдливост от една бяла скуав от Радебойл, която открива всичко аламинут! Тя се засмя заедно с мен и каза:

— Нима не бях наведена на това откритие, благодарение на умението ми много добре да различавам ела от смърча? Нека четем!

Тъй като у дома тя е моя секретарка и се грижи за почти цялата ми кореспонденция, сметна се упълномощена да отвори и прочете на глас и този лист. Вече събираше вежди, за да си придаде възможно по-важна физиономия, ала тази важност тутакси спадна, и с един много разочарован тон прозвуча жалбата:

— Ама аз не мога да го прочета… за съжаление, за съжаление!

— Сигурно индианско пиктографно писмо?

— Не. С английски букви е, но на непознат език.

— Покажи го!

— Ето! Заповядай! Но да седнем! Човек по-трудно схваща правостоящ.

Тя седна и потупа с длан земята до себе си. Навярно вече се досещате какво трябваше да сторя. Седнах до нея и прочетох гласно редовете. Бяха на апачески и написани от същата калиграфски обиграна ръка на същата качествена хартия като писмото, което бях получил вкъщи от Тателах Сатах:

"Защо търсеше само deadly dust? Смъртоносният, златен прах?

Наистина ли мислеше, че Винету, преливащият от богатства мъж, не е оставил в наследство нещо по-добро?

Толкова повърхностен ли беше Винету, когото все пак би трябвало да познаваш, та отказа да търсиш на по-голяма дълбочина?

Сега знаеш защо ти се гневях. Бъди ми добре дошъл, ако разбереш какво означава това за мен!"

Това бе писмото на стария Хиляда години. Сгънах листа и го пъхнах в джоба. Спогледахме се.

— Не е ли странно? — попита Херцле.

— Във висша степен странно! — кимнах аз. — Той пише съвсем същото, което каза ти. Страшно съм посрамен!

— Не си го слагай на сърце!

— О, напротив! Аз извърших спрямо Винету грях, който е невъзможно да си простя. И не само спрямо Винету, а спрямо цялата му раса! Сега и аз съм убеден, че ще открием повече и много по-важни неща, отколкото намерих тогава.

— Защото ти го каза старият Тателах Сатах?

— Не само затова, а много повече от причината, залегнала в характера на Винету. Аз съм гледал далеч надолу под този възвишен, благороден характер и далеч под него съм действал. Това е моят грях. Той вероятно би се усмихнал благо и би ми простил; аз обаче не се усмихвам. Помисли, над трийсет години са минали безполезно! Цяло едно поколение! Хайде, Херцле, трябва да копаем!

— Да, докато ги няма Ентърз — съгласи се тя.

— Не това! Сега ми е все едно дали са тук, или ги няма. Слушай! Чувам гласове. Те говорят с Паперман. Значи вече са се върнали.

Да, те бяха отново тук, и то с един прериен заек, който се бе залутал из планините. Себюлън изкара лова направо като някакво геройство от тяхна страна, ала аз пресякох сухо хвалебствената му реч:

— Оставете заека на земята! Може да го печем, а може и не. Сега имаме по-важни неща за вършене.

Бях възнамерявал да им кажа къде сме били едва по-късно, когато вече сме си тръгнали оттук, тъй като се опасявах от влиянието на това място, възпоминанието върху душевното им състояние. Или с други думи, колебаех се от психиатрична гледна точка. Сега обаче ме подтикваха други причини. Имах да се съобразявам с по-висши неща и поради това продължих:

— Трябва да ви направя едно разкритие, което бях запазил за по-късно. По отношение на мястото, на което днес и утре ще бивакуваме, вие се намирате в заблуда. Тук не лежат погребани кайовски вождове, а бащата и сестрата на моя Винету. Тавунтситс паявх е нашата Нъгит Тсил.

Ефектът беше изключителен. Братята останаха стаени, не се помръдваха, думица не произнасяха.

— Разбрахте ли ме? — попитах.

Тогава Хариман седна, по-скоро се срина, на земята, захлупи лице в шепи и започна гласно и горко да плаче. Себюлън вдигна своя мрачен и същевременно искрящ поглед към мен и попита:

— Истината ли говорите?

— Каква причина бих могъл да имам да ви лъжа?

— Well! Вярваме ви! Значи това са гробовете на Инчучуна и Ншочи?

— Да.

— Чийто убиец беше баща ни?

— Баща ви, да, никой друг.

— Позволете да огледам гробовете.

Той отиде най-напред при гроба на вожда и после при този на дъщеря му. Разгледа ги много обстойно. Изглеждаше вътрешно спокоен, но аз видях, че се олюляваше, когато се движеше. Сякаш вървеше на голяма височина по някое въже и тайно се старае да не изгуби баланса. Сетне се върна бавно на мястото, където лежеше заекът. Бръсна го с крак и каза с леко хриплив тон:

— Също само едно мизерно зайче! Ние! Точно както навремето Пейн и Клей. Виждате, мистър Бъртън, че всичко съм чел и запаметил, дори това за заека и старите гълъби, които никой не могъл да накуси. Бих желал да ви помоля да ми окажете една услуга, една приятелска услуга.

— Каква?

— Да ни покажете две сцени от миналото на това място, двете най-важни за нас сцени. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви. Вие желаете да седнем сега на конете и аз да ви разведа наоколо, за да ви покажа всичко, което се случи навремето, когато Инчучуна и дъщеря му бяха застреляни и после когато вашият баща ми изтръгна завещанието?

— Да, това имах предвид.

— Аз възнамерявах да го сторя, за да покажа на мисис Бъртън въпросните места. Ако искате да ни придружите, нямам нищо против. Но мисля, че за вас ще е по-добре да се откажете.

— Защо?

— Защото по мое мнение един син трябва да притежава много здрави нерви, за да издържи на една обиколна езда по места, където баща му е извършил такива деяния.

— Ние сме здрави, нервите ни — също. Значи съгласен?

— Да.

— Кога?

— Когато пожелаете.

— В такъв случай веднага! Аз нямам достойнството да съм много търпелив.

— И това ще стане, ако не сега, то по-късно. Значи потегляме. Мистър Паперман ще остане тук като пазач.

— С най-голямо удоволствие! — кимна старият. — Нямам ни най-малко желание да се занимавам с подобни старовремски дири!

Той навярно би добавил на драго сърце някой по-пиперлив израз, защото не можеше да понася братята — особено Себюлън, ала се задоволи само с тази недомлъвка. А ние останалите можехме веднага да възседнем конете, тъй като те още не бяха разседлани. Поехме обратно по пътя, край който навремето бях лагерувал с Винету, Инчучуна, Ншочи, Сам Хоукинс, Дик Стоун, Уил Паркър и тридесетте апачи. Оттам последвахме пътищата, които после бях изминал отчасти пеша, отчасти на кон, докато се разнесоха изстрелите, от които бяха улучени бащата и дъщерята. По този начин моята жена и братята придобиха една по-ясна представа за убийството на тези, които ми бяха станали толкова скъпи. Така се върнахме до нашата палатка, където на място започнах да разказвам и обяснявам как бе протекла кражбата на завещанието. По време на цялата тази езда Хариман Ентърз думица не бе обелил и нито веднъж не бе погледнал към мен. Стана ми жал за него. От време на време страните му пламваха, често бършеше потта от челото си. Трепереше като трескав. Съвсем другояче стояха нещата при брат му. Той изглеждаше незасегнат. Проявяваше спокойствие, което дори един добър познавач на хората вероятно щеше да сметне за неподправено. Но очите му… очите! Над тях той нямаше власт! Беше бесен от обстоятелството, че извършените от баща му номера не са били така успешни, както е било залегнало в намерението му. Той вероятно ме мразеше по-дълбоко и отколкото онзи ме бе мразил. Беше способен на всякакво престъпление, дори на убийство. И все пак нямаше защо да се страхувам от него, поне засега, защото той трябваше да ме предаде на Киктахан Шонка, и то жив.

Сега и той забеляза малката хлътнатина до гроба на вожда. Огледа я, замисли се и ме попита после:

— Навярно тук сте разкопал навремето?

— Да — кимнах.

— Тук се е намирало завещанието?

— Да. И не само завещанието.

— Какво още?

— Това не знам, но ще го узная. Ще ви помоля да ми заемете лизгарите си.

— За каква цел?

— За разкопаване.

— Още веднъж?… Тук?… На това място?

— Именно още веднъж! И на същото място!

— Значи наистина мислите, наистина, че по онова време не всичко е било извадено?

— Така мисля, точно така!

Очите му блеснаха от вътрешен пламък, а гласът бе предрезгавял от възбуда, когато извика:

— И за тая цел трябва да ви заема лизгарите? Хич не ми хрумва! Нито насън! Ние самите ще копаем, ние самите, аз и брат ми!

Той изтича до мястото, където лежаха лопатите, взе ги, подаде една на брат си и разпореди:

— Ставай и не реви, стара бабо! Нали чу, гнездото не било напълно обрано! Имало какво още да се вземе! Вероятно много, страшно много! Ставай! Сега трябва да работим, да работим!

Хариман бе седнал и обронил глава. Той отблъсна лопатата и каза:

— Остави ме! Аз няма да работя! Ръката си няма да помръдна! Проклето да е всичкото злато и твоят болезнен ламтеж да го изтръгнеш от други! Ще отидеш към провала, точно както той… както той!

— Значи не искаш?

— Не! Не си давай труда! Имам си достатъчно!

— Бъзливец! Проклета баба! — изсъска му Себюлън презрително.

Хариман се изправи с бърз тласък, пристъпи към него и запита с гневен тон:

— Кой е бабата? Ти или аз? Аз имам куража да се боря, но ти го нямаш! Искам да съм свободен, свободен от тоя дявол, който ни бе обсебил и ни обсебва и до днес. Той е без милост и състрадание. Заповядва ни да му се подчиним или да загинем. Изисква от нас престъпление или изкупителна смърт за нашия баща. На теб ти липсва кураж да се бориш срещу него и затова избираш престъплението; аз обаче избирам… смъртта. Та, повтарям въпроса, кой е бабата? Ти или аз?

— Аз не избирам престъплението, а златото, златото! И като не искаш да помогнеш, ще си го взема сам!

Той захвърли едната лопата и започна да копае с другата. Хариман седна отново. Тогава Паперман приближи, посегна към лежащата на земята лопата и каза:

— Аз ще помогна. Двама ще се справят по-добре от един.

Себюлън обаче веднага му се сопна:

— Разкарайте се! Нямате работа тук! Никого другиго няма да търпя!

— Well! Ваша воля! Мислех, че ви оказвам услуга! Той пусна лопатата, а Себюлън се разработи по такъв начин, сякаш беше превъртял. Правеше копка след копка, и то със свръхмяра от сила и бързина, като че не биваше да губи нито минута и се касаеше за живота и върховното му блаженство. Ямата ставаше по-дълбока и по-дълбока. Той се бе вторачил само в нея. Не поглеждаше ни надясно, ни наляво. Пот се лееше от челото и страните му.

— Това е безумие… явно безумие! — прошепна ми моята жена. — Той се държи, сякаш всичко му принадлежи! Какво ще произлезе от тази работа?

— Нищо опасно за нас — отговорих също така тихо аз.

— Но ако намери нещо… тогава какво?

— Ако не е злато или няма парична стойност, той ще се откаже от него.

— А ако е нещо, което няма да пренебрегне? Тогава непременно ще се стигне до битка между теб и него!

— До битка? В никой случай! Остави ме само да действам и нямай грижа! Тук нещата опират до безкрайно важни психологически процеси, каквито надали ще ми се удаде отново да видя в този им вид.

— Какво ще спечелиш от целия този психологичен интерес, ако се наложи да заплатиш за него с живота си!

— Моля, бъди все пак разумна, спокойна! Няма да ми се случи нищо, нищо!

— Много ми се иска да ти вярвам. Но дай ми въпреки това единия от револверите си! Само да посмее да дигне ръка срещу теб тоя луд човек и мигновено ще го просна с един изстрел!

Каза го сериозно. Тя действително се страхуваше за мен. Милата, която един червей или буболечка не можеше да докосне неделикатно, се канеше от любов към мен да застреля човек! Бях трогнат, ала прикрих чувствата си и отговорих засмяно:

— Скъпо дете, ако се наложи да се стреля, ще го сторя самият аз. Аз се целя по-добре от теб. А сега бъди добра и…

— Чуй! — прекъсна ме тя. — Какво е това?

Себюлън беше надал вик, един ликуващ вик и сега удвои усилията си. Как само летеше пръстта от ямата! Пристъпих да надникна.

— Омитайте се, омитайте се! — ревна ми оня.

— Искам само да хвърля един поглед вътре! — извиних се аз.

— И това не! Измитайте се, иначе удрям!

Той дигна лопатата и ме изгледа със заплашителни очи. Бяха се налели с кръв. Отстъпих и продължих с успокоителен тон:

— Не може ли човек барем да попита защо извикахте преди малко?

— Това ще благоволя да ви кажа. Натъкнах се на злато.

— Наистина ли?

— Да… на нещо твърдо, широко. Дупката е твърде тясна. Трябва да я направя по-голяма. Но сам, сам! Дойде ли някой прекалено близо, ще го цапна, бил той, който си ще!

Той продължи да работи, а аз се върнах на мястото си.

— Виждаш ли, че имах право? — подхвана наново предупрежденията си Херцле. — Той искаше да те убие!

— Но не бе сторено. Не комплицирай със страховете си ситуацията, моля! Нямаш абсолютно никаква причина да се безпокоиш!

Тогава тя се успокои, макар впечатлението, което създаваше Себюлън, да не способстваше за това успокоение. Преди той бе избърсвал от време на време потта; сега не го правеше. Влагата се отделяше на големи, тежки капки. Лицето му бе отекло, очите изскачаха все повече и повече. Пъшкаше и пъхтеше — изпървом само сегиз-тогиз, сега почти при всяка копка. Бе заставен да спира, за да си взема сулука. Ръцете му започнаха да треперят. Движенията станаха неуверени. Грозна беше гледката, която представляваше. Приличаше на някакъв демон, на зъл дух, чието съзерцание не бе поносимо за смъртни очи.

И ето най-сетне отново радостен вик! После още един и още един!

— Татко, татко, ти си тук! Ти ми помагаш! Зная го, чувствам го!

След като извика това с екзалтиран тон, той обърна към нас разкривено лице и заплаши:

— Никой да не приближава, никой! Който посмее да докосне съкровището, ще го пречукам, веднага и без да се церемоня!

Дупката беше станала широка и дълбока. Той влезе вътре. Стигаше му до пояса. Наведе се и повдигна нещо. Сложи го върху ръба. Беше някакъв глинен съд. Той извади на бял свят още един и още един; сетне четвърти, пети. След това порови още известно време по-надълбоко, изкачи се после, пое дълбоко, шумно дъх и заяви:

— Готово! Това е всичко! Повече няма нищо!

Хариман бе седял извърнат от него. Сега се обърна, видя съдовете, изправи се и приближи към брат си.

— А-а, идеш все пак! — подигра се оня. — Ама не си мисли, че ще получиш нещо от това тук! То е мое, всичко е мое, всичко!

— Нищо не е твое! — отговори Хариман.

— Че на кого тогава?

— То принадлежи на мистър Бъртън, на никого другиго. Винету го е закопал за него, единствено за него!

— Доказателство, доказателство? — изхили се Себюлън. — Тоя мистър Бъртън си е взел преди трийсет години онова, което му е принадлежало — завещанието. Всичко друго той оставил да си лежи, то не било негово! Днес аз го намерих. Находка, като всяка друга прерийна находка. Според закона на Запада тя принадлежи на откривателя, значи на мен, единствено на мен!

— Погрешно, изцяло погрешно! — възрази Хариман. — Какво знаеше ти за това съкровище? На мистър Бъртън обаче то бе известно. Той възнамеряваше да го вземе, канеше се да го изрови. Помоли за лопатите ни. Ти не само му зае своята, но заедно с нея му предостави ръцете, работната си сила. Ти копаеше от негово име, копаеше за него. Нещата са такива, така стоят и никой не може да ги промени.

— Тъй ли? Тъй? — изсъска Себюлън. — Това го казваш ти, родни ми братко! Откъде знаеш, че съм копал за него, а не за себе си? Да не би да си го чул от мен? Или от него? Не! Той наблюдаваше спокойно, докато работех, и не каза, че го правя за него. А когато дойде да надникне в дупката и аз го разкарах, той се подчини. Дигна си чукалата, без да предяви и най-малката претенция за онова, което намерих в ямата. Ясно? Тези пет съкровищни съда значи са моя собственост. И бих искал да видя оня, който ще има смелостта да ми я оспори! Сега помагай! Искам да ги отворя!

Херцле ме погледна угрижено и въпросително. Аз отговорих тихо:

— Да изчакаме да видим какво има вътре. То в никой случай не е злато.

— Може би все пак.

— Не. Аз наблюдавах внимателно. За злато не беше достатъчно тежко! Само търпение!

Глинените съдове бяха с квадратна форма, синьо-кафяв цвят и украсени с индиански мотиви. Още от пръв поглед и отдалеч се разпознаваше, че са грънчарска работа от някое село на мокви или зуни. Състояха се от горна и долна част, като линията на съединението бе покрита с някакъв влагонепропусклив кит. Освен това бяха омотани и вързани със здрави, намаслени шнурове от лико. Това бе другата причина да предположа, че съдържанието не е метал, а някакъв предмет, който е трябвало да бъде предпазен преди всичко от влага.

— Хайде идвай и помагай! — подкани Себюлън още веднъж. — Но внимавай да не строшим нещо!

Те седнаха дружно до съдовете, започнаха най-напред да отстраняват вървите. Хариман го вършеше по спокоен, отмерен начин, а Себюлън — припряно, нервно и нетърпеливо. Както преди малко се тресяха ръцете му, така сега трепереха пръстите.

— Проклетите възли нямат край! — оплака се той. — Толкова бавно върви, толкова мудно! И въпреки това татко е тук, татко! Чувствам го по възбудата, по страстта, която направо ще ме пръсне. Действай живо, живо! Но не троши нищо, ама нищичко! Не бива нито една пукнатина, нито една драскотина да възникне!

Когато шнуровете на първите два съда бяха отстранени, двамата се заловиха да стържат кита с ножовете. Това бе изискваща време работа, тъй като с течение на годините той се бе превърнал в камък. Същевременно Себюлън продължаваше да убеждава брат си в наличието на сребро, злато, перли, древни мексикански, толтекски, ацтекски, че дори древноперуански украшения и накити. Привиждаха му се най-скъпите, най-ценните неща, които можеше да има. Приказките му полека-лека се изродиха до смахнато бръщолевене, което човек наистина само от психологичен или по-скоро от психиатричен интерес би могъл да понесе. Те поддържаха еднакъв темп в работата си. Когато единият бе готов, готов бе и другият. Всеки можеше да отвори своя съд, ала още не го правеше. Напрежението беше твърде голямо. Те първо си поеха дъх.

— Отгатни! Какво ли има вътре, а? — извика Себюлън с треперещи устни и почти скрибуцащ глас. — Злато? Диаманти…?

— Не гадая — отговори Себюлън. — Да отваряме!

— Добре! Ще броя! Едно… две… три…!

Двата капака изхвръкнаха едновременно. Всеки надникна в своя съд. Всеки бръкна да измъкне съдържанието, но безмълвно, съвсем безмълвно. Не прозвуча вик на изненада, радост или чак пък на ликуване. Оглеждаха какво държат в ръцете си.

— Някакъв кожен пакет! — отрони най-сетне Себюлън.

— Да, кожен пакет — пригласи Хариман.

— Да не би със злато?

— Не. Твърде лек е за целта.

— Диаманти? Накити?

— Банкноти ли пък?

Очите му просветнаха отново. Пет такива пакета с банкноти! Какво състояние!

— Отваряй, отваряй! Да режем! Бързо, бързо! — подвикна той.

Ремъците бяха срязани и кожените части разгърнати.

— Книги! — каза Хариман разочаровано.

— Книги! Мътните го взели! Само книги! — изрева Себюлън. — Разкарай ги, махай ги, махай ги! Той ги запрати.

— Но що за книги? — обърна внимание Хариман. — Я погледни по-напред! Та нали вътре може да има пари!

Себюлън тутакси отиде да вземе захвърленото, за да провери, ала много скоро го захвърли още по-надалеч.

— Изписани страници, само изписани страници! — гневеше се той. — С нищо неговорещи заглавия и с прекрасното име Винету!

— При мен същото — заяви Хариман, който междувременно също бе проучил своя пакет.

— Тогава ги махай, махай ги, де! И дай в замяна другите три съда! Надявам се да съдържат нещо по-добро!

Човек може да се досети, че не следях толкова равнодушно хода на тези сцени, както си давах вид. Всеки отделен лист или листче, всяко парченце кожа, ликова връв бе свято за мен. Не се намесвах в дейността на двамата само защото ми спестяваха работата. Но да похабят или унищожат нещо, нямаше да им позволя — това се разбираше от само себе си. Сега, когато взеха следващите два съда, отварянето се видя недостатъчно бързо на нетърпеливия Себюлън. Той сряза и смъкна шнуровете с трескава бързина и викна:

— Всичко върви прекалено мудно, твърде мудно! Няма да изчегъртваме пак кита, защото това изисква прекомерно много време. Просто ще строшим съдовете надве!

Тогава аз се отправих бързо към тях и казах:

— Нищо няма да трошите надве! Тези съдове съдържат завещанието на един велик, благороден покоен мъж. За мен те имат по-голяма стойност от злато и скъпоценни камъни. Няма да търпя някой да ги чупи!

Той остави онова, което държеше в ръцете си, посегна към лизгара, изгледа ме заплашително и запита:

— И ако все пак ги строша, тогава какво, а?

— Pshaw! Чак дотам хич няма да стигнете!

— Как тъй?

— Така ще ви цапардосам, че ще полетите към земята като изтърван чувал!

— Хайде бе, наистина ли, наистина? Ха опитайте, де! Ама си отбележете по-напред какво ще ви кажа. Виждате лизгара в ръката ми. С него ще разтроша първо съда и после, ако се осмелите да направите и най-малкото движение, вашия череп! Сега правете каквото искате!

Той дигна лопатата, за да изпълни заканата си, а аз вече свивах юмрук за обещания удар, когато Херцле застана до мен и каза:

— Не ти, аз!

Тя ме избута настрани, пристъпи непосредствено до Себюлън и повели:

— Долу лопатата, долу!

Същевременно протегна властно ръка. Виждаше се, че и през ум не й минава да очаква съпротива. Той трепна, почти ми се иска да кажа уплашено, и я погледна в очите. Погледите им се впиха за кратко време един в друг. Той сведе своя, отпусна и лопатата.

— Хвърлете я! — заповяда тя. Той я остави да падне.

— Сега сядайте! — подкани го тя с посмекчен тон. Той стори и това.

— Тъй! Продължете сега работата си, но внимателно и прилично! Не бива да възникне ни най-малката пукнатина или драскотина! Надявам се, ще го направите заради мен!

— Заради нея, заради нея! — прозвуча обезкуражено от устата му. — Какво ли би помислил човек за мен, ако се подчиня! Тези очи, тези очи! Хариман, кажи й го, кажи й, та поне той да не ме сметне за някой страхливец, който се бои от него!

— Какво трябва да ми кажете? — попита тя споменатия. Той отговори:

— Брат ми не може да издържа на очите ви, мисис Бъртън. Още от първия миг. Каза ми го веднага след като ви бе видял и сега ми го повтаря вече за десети, двайсети път.

— Така е! — оплака се Себюлън. — Тези очи, тези проклети, непоносими сини очи! Те ми причиняват болка! Те ме терзаят и измъчват! Не гледайте към мен, мисис Бъртън, махнете погледа си от мен! Аз иначе ще сторя всичко, което пожелаете, всичко!

Тогава тя се настани на земята до него, докосна леко с ръка неговата и отговори:

— Ако наистина вършите винаги само онова, което искам, то винаги бихте вършил само правилното!

Той трепна и простена:

— Мили Боже! Тя дори ме докосна!

— Няма вече да го правя. Стана без умисъл — извини се тя. — Но сега ви моля да се заемете отново със съдините! Аз ще остана да ви наблюдавам.

Той посегна покорно към своя и каза на Хариман:

— Хайде, да отстраним кита! Но предпазливо, много предпазливо, та да не строшим нещо! Ясно?

Той се зае наново с прекъснатата работа, сякаш нищо не се бе случило. И я вършеше така акуратно и внимателно, че бях направо удивен. А Херцле се усмихна леко и щастливо. Тя винаги изпитваше радост, когато съумееше да превърне някое зло в добро. Вярно, прежната припряност на Себюлън малко по малко се върна, ала той й се противопоставяше, удаваше му се да я овладява поне до мига, в който вече можеше да отхлупи глинения съд. Тогава си пое дълбоко, дълбоко дъх и извика:

— Извинявайте, мисис Бъртън! Ако пак са само книги, нека бъдат ваши! Но ако е злато или нещо подобно, няма да го предам! На никаква цена! Да погледна ли?

— Да — отговори тя.

Той отстрани похлупака и надникна.

— Съвсем същият кожен пакет! — изстена. После го извади, отвори и проучи.

— Пак само изписани редове, нищо повече, нищо! Какво нещастие, каква беда, какъв позор! А ти?

Въпросът бе отправен към брат му, който току-що бе отворил своя пакет. Той го показа и отвърна:

— Само писаници, нищо друго!

Себюлън скочи и се завайка:

— Трябва да си поема дъх, дъх! Яростта ме облада! Получих удар!

Размаха ръце около себе си и хукна презглава нагоре-надолу. А Хариман посегна спокойно към петия, последния съсъд, и започна да отстранява шнуровете. Херцле понечи да му помогне. Виждайки това, Себюлън дотича бързо, набута се между нея и брат си и помоли:

— Не вие, не вие, мисис Бъртън! Щадете ръцете си! Аз ще го свърша вместо вас!

И не бе казано със злостно, а с добро намерение. Колко странно! Не мина много и това последно хранилище бе отворено. То имаше същото съдържание, както другите четири. Тогава Себюлън се приведе силно — точно както брат му го беше направил преди туй само че от съвсем други причини, — захлупи лице в шепи и започна да ридае. Гърдите му работеха конвулсивно. Ние останалите се държахме мълчаливо. След известно време той се изправи отривисто, огледа се, като че се пробуждаше от сън и се провикна с гневен тон:

— Как го казах? Как го казах? Той бил тук, нашият баща, баща ни? Откачен тип, ето какъв съм! От стария негодяй отдавна не е останало фибра, прашинка, атом! Само позора ни остави той, срама! И тоя порив към злато, стремежа към смъртта, към самоунищожението! Това е всичко, за което имаме да му благодарим, всичко, всичко! И той искал да бъде баща, наричал се баща! Пфу!

Той се изхрачи три пъти и се извърна от нас, за да се отдалечи. Но само след няколко крачки спря, обърна се и каза:

— Мисис Бъртън, отказвам се от драсканиците! Не ги желая. Подарявам ги на вас, чувате ли, на вас и единствено на вас! С всеки друг щях да се бия за тях, даже с Олд Шетърхенд. На вас обаче ги преотстъпвам, без да искам нещо в замяна. Те следователно са ваша собственост. Правете с тях каквото ви е угодно!

После се извърна наново, навлезе с олюляваща походка в гората и изчезна сред дърветата.

— Неразумен човек! — обади се брат му, който също като нас се бе загледал след него. Повече не каза нищо.

Сега Херцле всъщност трябваше да се заеме с приготвяне на яденето, ала тя не го стори. Искаше й се най-напред да знае що за съкровище бяхме изкопали тук. Аз помолих по-напред Паперман да разкопае още веднъж по-надълбоко, за да се убедим, че няма и днес да остане нещо скрито. Хариман Ентърз тутакси изяви готовност да му помогне. Те стигнаха на още два фута дълбочина, ала без да намерят нещо, и после затрупаха ямата. Междувременно аз прегледах пълното съдържание на петте съда.

То се състоеше само от броширани томчета, ръкописи от самия Винету с добре познатия ми почерк. Човек може да си представи какво въздействие оказаха върху мен тези графически наистина некрасиви, но извънредно характерни заврънкулки. Буквите имаха педантично еднакво положение и големина. Шрифтът бе ясен и хармоничен като душата на този, от чиято ръка произхождаше. Той всъщност не бе писал, а чертал и рисувал. Не се виждаше нито едно-едничко петно, нито следа от зацапване. Та нали такъв бе той винаги и във всичко! И това не бяха само някакви си двайсет, трийсет, петдесет страници, а много, много стотици! Къде ги беше писал? По обложките на някои томчета това можеше да се види. Там се четеше: "Писано при Нъгит Тсил"… "Писано при гроба на моя баща"… "Писано при гроба на Клекипетра"… "Писано в жилището на Олд Шетърхенд край Рио Пекос"… "Писано при Тателах Сатах"… "Писано за моите червени братя"… "Писано за моите бели братя"… "Писано за всички хора". Много от тези томчета бяха без такъв надслов. Езикът беше английски. Където в него липсваше правилният, специфичен израз, застъпваха на негово място по-характерните индиански думи. От мен той бе чул някои немски фрази и ги бе съхранил в паметта си. Трогателно бе сега да се види колко много и с каква любов се бе постарал да приложи тези фрази на подходящи места в листата.

В края на последното томче намерих пълно съдържание и едно адресирано до мен писмо. Ето какво гласеше писмото:

"Скъпи мой, скъпи, добри братко!

Моля се на Великия, всеблаг Маниту да дойдеш и вземеш тези книги. И ако първия път ги пропуснеш, защото не си разкопал достатъчно дълбоко, значи все още не е било време да попаднат в ръцете ти. След това аз няма да преустановя молитвата, докато най-сетне все пак дойдеш и ги намериш. Защото те са само за теб, за никого другиго.

Не оставих това завещание при Тателах Сатах, понеже той не те обича. Но и тук неговите основания са благородни, както винаги. Не го поверих и на някой друг, тъй като храня по-голямо упование във Всемогъщия и Всезнаещ Баща на света, отколкото в хората. Заравям тези книги дълбоко в земята, защото са важни. На по-високо ниво лежи второ завещание, за да прикрие и закриля това тук. Аз ще ти кажа само за по-горното, та долното да остане да лежи, докато дойде неговото време. Споделих с Тателах Сатах, че съм оставил тук за теб две завещания, за да не се изгубят в, случай, че не дойдеш.

А сега отвори сърцето и душата си и чуй какво ще ти кажа аз, покойният и все пак жив!

Аз съм твой брат. Искам да съм и да остана такъв. Дори й после, когато сред племената на апачите плъзне траурната вест:

"Винету, нашият вожд, е мъртъв!". Ти си ме учил, че смъртта е най-голямата от всички земни илюзии. Бих желал да ти докажа, че този най-скъпоценен дар, който ти ми донесе, съдържа истината. Искам, когато кажат за мен, че съм умрял, да разпростра ръце над теб, както ги разпростирах, когато бях още жив. Искам да те закрилям, приятелю мой, братко мой, скъпи ми, мили братко!

Великия, добър Маниту ни събра. Ние не сме две същества, а едно. И такова ще останем. Няма достатъчно голяма сила на земята, която да ни попречи. И гробът не може да зее помежду ни. Аз ще прескоча неговата паст, като дойда в това мое завещание при теб и остана завинаги с теб.

Откакто те познавам ти беше за мен моят ангел-хранител и аз бях по същия начин твоя. Ти стоеше за мен по-високо от всеки друг, когото обичах. Почитах те във всяко едно отношение. Ти ми даде много. Донесе ми съкровища за ума и за душата и аз се опитах да ги задържа и усвоя. Аз съм твой длъжник, ала съм такъв с удоволствие, защото този дълг не е угнетителен, а извисяващ. Не можеха ли всички бледолики да дойдат при нас така, както ти дойде при мен? Казвам ти, всички, всички мои червени братя щяха също така с удоволствие да станат техни длъжници, както аз станах твой! Благодарността на червената раса щеше да е също така голяма и също така искрена, каквато е благодарността на твоя Винету към теб. А където благодарят милиони, земята се възвисява към небето.

Но ти стори повече, безкрайно повече от това! Прие не само твоя червен приятел, а и цялата негова презряна и преследвана раса, макар да знаеше като мен, че ще дойде времето за това и теб да презират и преследват като нея. Но ти не се бой, приятелю мой, аз ще бъда при теб! Каквото не повярват на теб, живия, ще бъдат длъжни да повярват на мен, мъртвия. И ако не искат да схванат онова, което ти пишеш, дай им да прочетат това, което аз съм написал. Убеден съм, че най-дръзкото, но навярно и най-доброто дело на твоя Винету беше, когато в тихи, свещени часове той оставяше настрани пушката и вземаше за теб перото. Трудно ми се удаваше това дело, много трудно, заради перото, което отказваше да се подчини на мен, червенокожия. И същевременно и лесно, лесно заради сърцето, чийто глас говори от всеки ред, който оставям в наследство на народа от Човеци.

Така твоят Винету и в смъртта си ще стои до теб, защото моята любов живее. Така той ще се бори за теб, както се бори за самия себе си и за своята раса. Така се въздигах аз до теб в твоя защита и те моля, стори ми място! После и моят народ ще се възвиси до твоя и всички страдания на моята раса ще се заличат, ако не от историята, то пред добрия, справедлив Маниту.

Знай, аз съм при теб, когато очите ти четат тези редове, но не като дух, като заблудена спиритична душа, а като мой верен, горещ пулс, който занапред ведно с твоя ще бие в твоето сърце. О, да би могъл този пулс да е пулсът на цялото човечество!

Глупец ли съм като ти пиша това? Приеми поздравите ми! Всичко, което би желал да чуеш още от мен, ще намериш в тези листа. Донесъл съм ги до Нъгит Тсил. Ямата е готова да ги приеме за теб. Аз съм сам! Колко те обичах! Колко ще те обичам още! Ти бе за мен Ум и Душа, Сърце и Воля. Каквото съм аз за теб, станах чрез теб. Има толкова много, неизброимо много, които съвсем същото желаят да станат, за вас… за вас!

Твой Винету"

Херцле седеше плътно до мен. Бях й чел полугласно. Когато свърших, тя не каза нищо. Обви ръце около мен, наклони глава към рамото ми и заплака. Аз също се умълчах. Така седяхме дълго време. После сложихме ръкописите в глинените съди и ги отнесохме в палатката, за да ги скътаме там. Писмото обаче — задържах.

— Ще го покажеш на Младия орел? — попита ме тя.

Току-що ми бе минала същата мисъл. Отново един от онези многобройни, ежедневни случаи в един и същи миг да си помисли съвсем същото като мен.

— Да, той трябва да го прочете, и то веднага — отговорих. Отидохме при него. На пръв поглед той като че въобще не се бе интересувал от нас. Но когато му дадох да прочете писмото с няколко пояснителни думи, по лицето му премина нещо като светъл слънчев лъч. Скочи рязко, посегна към писмото и каза:

— Благодаря ви, мистър Бъртън! Повярвайте ми, аз много добре знам какво означава да получа едно такова писмо от една такава ръка!

— Показвам ви го не без егоистично намерение — отвърнах аз. — Поставям завещанието на Винету под особената ви закрила. Аз не мога да бъда неотстъпно край палатката и ви моля да бдите, когато се наложи да се отдалеча. Например още сега. Смятам да се поогледам за Себюлън Ентърз.

— А аз междувременно ще се погрижа за храната на тялото — обяви Херцле. — Ще реализирам онова, което обещах на него и брат му, а именно печените мечи лапи. Надявам се с помощта на Паперман да се справя.

Мисълта да се огледам за Себюлън Ентърз не ми бе дошла само от грижа за собствената безопасност. Повече от нея ме подтикваше състраданието да не го изпускам за по-дълго из очи. След като брат му вече можеше да бъде смятан почти за спасен, въпросът сега бе да бъде спасен и той. Тръгнах след него, следвайки дирите му. Те водеха в дълбините на гората, ала не по права линия, като стъпките на човек, който знае къде отива, а ту надясно и наляво, ту напред и назад, сякаш се бе заблудил. От време на време бе спирал, но не на едно място, ами се бе въртял и обръщал на всички посоки, като че е бил заплашван околовръст от невидими същества, срещу които е трябвало да се брани. Това са били неговите мисли.

Задържан от тези наблюдения, аз напредвах бавно. Най-сетне го чух — още преди да съм го съгледал. Той говореше високо, много високо. Последвах посоката на звука. Беше застанал под един висок бук, облегнат на ствола му. Наблизо имаше гъст шубрак, зад който намерих прикритие. Той говореше, сякаш имаше пред себе си реални фигури. Жестикулираше, кимаше им. Ето какво чух:

— Всички вие сте мъртви, всички! Останали сме ние двамата! Трябва ли и ние да се разкараме? Хариман иска да умре, аз обаче искам да живея! Трябва да изпълня волята на бащата, за да не ми види сметката и на мен, последния! Трябва да му закарам тоя Олд Шетърхенд под ножа, трябва, трябва! Трябва да унищожа този най-върл негов враг, за да остана самият аз жив. Но мога ли … мога ли… мога ли…?

При този трикратен въпрос той движеше глава така, сякаш имаше пред себе си един полукръг от слушатели. Заслуша се в очакване да му бъде отговорено. После продължи:

— Тази жена, тази жена е виновна! Тази жена със сините очи и с голямата добрина на лицето! Тя ми застава на пътя!

Той постави длани като фуния около устата си и обясни тайнствено:

— Това са сините очи на нашата майка. Тези мили, добри сини очи, които безчет пъти плакаха, докато се сломиха от горест и склопиха! Забелязахте ли и вие приликата? И това е доброжелателството и добротата на нашата майка, точно, точно! Как се усмихва! Как моли! Как прощава!… Трябва ли тези очи да плувнат в сълзи заради мен? Трябва ли толкова доброта да бъде унищожена? Превърната в омраза, мъст? Способен ли съм на това? Имам ли право? Заради един негодник? Един негодник… негодник… негодник?!

Той наклони глава настрани, като че се вслушваше в нещо, после възрази гневно с ръка и отговори:

— Не! Той ме измами, старият! Измами, измами, измами! Това не бяха пари, а само листове, листове! Дали не се кани подобно да ме измами и с Киктахан Шонка? Той, дето е мамил целия свят, додето беше жив. Сега е мъртъв и може само нас да измами. Но трябва той да бъде измамен, измамен, измамен. Мога ли да го допусна? Наистина, аз имам голямото желание да му го върна, да го измамя, както той мен измами, да го измамя с тоя Олд Шетърхенд! Може би ще го сторя, може би! Дори сигурно! Заради тези сини очи! Искам веднъж…

Спря посред думите си. Беше прекъснат. От другата страна на бука се появи брат му и викна, докато приближаваше:

— Я млъкни, непредпазливецо! Твоето кряскане и реване ще погуби и двама ни!

— Всички те бяха тук, до един! — оправда се Себюлън.

— Глупости! Никой няма тук, никой! Но един може да дойде, всеки миг. И когато чуе какво дрънкаш тука на дърветата, всичко, което ти иначе толкова грижливо премълчаваш, ще излезе наяве!

— Кого имаш предвид?

— Олд Шетърхенд. Той тръгна в гората, и то точно по направлението, където ти изчезна. На мен ми е известен демонът, който те принуждава да държиш такива гръмки речи. Ето защо тръгнах бързо след теб, за да те предупредя. Но не знаех къде си. Мина доста време, докато те открия. Най-сетне те чух да кряскаш.

— Значи това кряскане все пак е допринесло нещо добро. Ти иначе нямаше да ме намериш!

— Я не говори смехории, а идвай! След малко ще ни викат за ядене. Помисли само: мечи лапи! Любопитен съм дали ще станат добре. Тя никога не е пекла лапи.

— О-о, тя се справя с всичко, всичко, даже и с мечи лапи! И дори да не успее, пак бихме ги яли и биха ни се усладили, казвам ти, ще ни се усладят! Хайде да вървим!

Те тръгнаха заедно. Аз побързах да ги изпреваря незабелязано и успях. Когато стигнаха до бивака, аз вече седях до Младия орел и сякаш не се бях върнал едва преди няколко минути, а много по-отдавна.

След храна Херцле и аз предприехме една езда до вече споменатото високо дърво на планинския хребет. За мен бе важно да направя един по-широк обзор на околността. Скуав на сиусите бяха тръгнали за Нъгит Тсил. Те трябваше да са пристигнали тук дълго преди нас и все пак ние не бяхме открили нито следа от тях. И изобщо не бяхме видели нито дирята, нито стъпките даже на един-единствен човек. Ето защо яздех към купена да се огледам на всички страни.

Когато стигнахме горе, въздухът беше прекрасен, чист и се виждаше надалеч. Изкатерих се на дървото, докъдето можеха да ме издържат клоните му. Масивите на Нъгит Тсил лежаха под мен. Бяха гористи. От другата страна на този горски регион се ширеше оскъдно обраслата прерия, описана от мен още от по-рано. Можех да я огледам далеч навътре. Но не се мяркаше ни човек, ни животно. Бях взел бинокъла си. Претърсих с него цялата местност. Никаква следа от живо същество. Можехме да бъдем сигурни, че днес няма да бъдем обезпокоени. И тъй, поехме обратно надолу към бивака и пристигнахме там, когато започна да се смрачава.

Паперман беше събрал сух горивен материал, който щеше да стигне за цялата нощ. Той лежеше пред палатката като куче, чувстващо се задължено да я пази. Младия орел седеше близо до него. Ентърз клечаха край огъня и печаха заека. Когато стана, дадоха и на нас, и ние не отказахме да го изядем другарски. Те ни се сториха променени. Изглеждаха ни по-непринудени, отколкото обикновено. Вземаха скромно участие в разговора ни и по начин, сякаш изобщо нищо не лежеше помежду ни. Как стана така? По-добра съвест ли имаха сега от по-рано? Или по правилно, намеренията им сега по-малко враждебни ли бяха от преди? Вероятно! Дори и по отношение Себюлън, който се държеше така спокойно и разумно, като че днешната иманярска сцена напълно се бе заличила от паметта му…

2. Кланът на Ангела-хранител

В резултат събитията от днешния ден ние разговаряхме изключително за Винету и неговите апачи. Аз разказах няколко особено характерни епизода от съвместните ни преживелици. Паперман разправи по какъв начин се бе запознал с него, а Младия орел обрисува различните характерности на влиянието, което той и след своята смърт оказваше върху индианците, особено върху апачите и техните сродни племена. Херцле използва случая да зададе един въпрос, тегнещ на сърцето й още от краткия ни престой при езерото Кануби. Младият апач току-що бе говорил за срещата с красивата Ашта и ето какво попита моята жена:

— Видях звездата на нейната дреха и я виждам тук и при вас. Каква е тази работа със звездата? И каква е тази работа с "винету" и "винетах"? Или нямате право да казвате? Някаква тайна ли е?

Той затвори за кратко време очи. После ги отвори отново и отговори:

— Не е тайна. Всеки може да го чуе. Да, ние желаем дори цял свят да я узнае и да прави същото като нас. Но точно тук ли трябва да говоря и точно сега?

При тези думи погледът му плъзна към двамата Ентърз. Разбрах го и отвърнах:

— Защо не? Няма никаква пречка.

— Така да бъде!

Той затвори наново очи и се замисли. Сетне започна:

— Бих искал да можех да говоря на езика на апачите, защото този език представлява одеянието, с което е влязло в сърцето ми това, за което ще разкажа. Езикът на бледоликите се дипли грозно около тази фигура в моята душа.

Все още държеше очите си затворени. Сега ги отвори и продължи:

— Далеч, далеч оттук в далнините имало една страна с името Джинистан. Тя е позната само на нас, червените мъже, не и на белите.

Можете да си представите изненадата ми, когато чух това име и тези думи от неговата уста. Херцле се почувства по същия начин. Тя сграбчи рязко ръката ми, сякаш се нуждаеше от някаква опора, за да не изтърси, че по отношение нашата неосведоменост той страшно много се заблуждава.

— Джинистан? — попитах аз. — Тази дума от езика на апачите ли е?

— Не, а от друг, напълно непознат тук език. Преди хиляди, хиляди години Америка била свързана с Азия. Във високия Север имало мост между двата континента. Този мост сега е разкъсан и се е разпаднал на отделни острови. По онова време, значи преди хиляди години, дошли при нашите деди по моста велики, прекрасни хора, развити телом и духом като исполини, и донесли поздрав от тяхната владетелка, царица Маримех.

Херцле отново стисна тайно ръката ми. И тя като мен разбираше, че се има предвид нашата Марах Дуримех. Младия орел продължи:

— Нейните пратеници имали да връчат скъпоценни дарове. Тя им била забранила да приемат ответни подаръци, тъй като дар, на който трябва да се отвръща, не е дар, а изнудвачество. Пратениците на Маримех разказали за високо разположеното царство Джинистан. В него имало един-единствен закон, който се наричал "Законът на Ангела-хранител". Ето защо Джинистан бил наричан още "Страната на Ангела-хранител". Сиреч всеки поданик трябвало тайно да бъде един неизвестен ангел-хранител за друг поданик. Онзи, който решавал да бъде ангел-хранител на собствения си враг, бивал считан за герой, тъй като бил победил самия себе си. Това допаднало на нашите прадеди, понеже и те били благородни хора като жителите на континента Азия. Те помолили пратениците на царица Маримех да им съдействат за въвеждането на този закон тук, в Америка. Тези на драго сърце изявили готовност. Сторили каквото били помолени и потеглили после към дома.

— Дошли ли отново? — попита Херцле.

— Тези същите — не, но други. След всяко поколение идвало ново пратеничество, за да донесе дарове и провери дали законът все още действа в тази част на земята. Така минали няколко хилядолетия. Небето живеело на земята. Раят стоял широко отворен. Нямало разлика вече между ангели и хора, защото всеки човек бил ангел, а именно ангел-хранител за някой друг. И ето че веднъж пратеничеството не се явило, следващото, последващото — също. Мостът между Азия и Америка се бил срутил. Само подпорните стълбове стояли още — острови, около които бушувало едно диво море.

— Ако не се лъжа, те си стоят и до днес — подхвърли Паперман. — Мисля, че ги наричат Алеути.

— Така е — кимна Херцле. — Вие, мистър Паперман, сте един добър географ!

— О, това абсолютно нищо не означава — засмя се той. — Когато ходех на училище, отвъд в Германия, ние познавахме Алеутите и Беринговия проток по-добре от собствените си градове и улици!

— Минали много, много поколения, без да пристигне някое пратеничество — продължи Младия орел. — Връзката останала прекъсната.

— Не са ли опитали да я установят наново? — попита жена ми.

Запитаният се усмихна печално.

— От наша страна не било предприето нищо в това отношение — отговори. — Нали сме си червенокожи! Индианци! Искали сме да бъдем щастливи и блажени, но без усилия и напрежения. Считали сме го за наше си право. Едно извоювано щастие за нас било прекалена тегоба. Смятали сме, че трябва да го имаме на по-лека цена. Представа сме нямали, че Великия, Всезнаещ Маниту ни подлагал на изпитание, че преустановяването на пратеничеството било организирано от него, за да ни разтърси и подтикне към дейност. Нашите деди обаче не се и помръдвали, оставали си все така да подпират стените. Не хранели благодарност към закона на Джинистан. Нямали никакво ответно дело за Маниту, за царица Маримех, за съхранение на своя рай, блаженството, щастието си. Това са големите, непростими грехове на нашите деди, чиито последици трябва да понасяме и до ден-днешен.

Себюлън простена тихо:

— Дедите… дедите… бащите!

— Мълчи и не смущавай! — помоли брат му. Младият апач продължи:

— На закона на Джинистан липсвала възродителната досега от поколение на поколение родна сила. Той станал слаб, влиянието му се изгубило. Ангелите отново станали хора. Небето напуснало земята. Раят изчезнал. Любовта погинала. Започнали отново да управляват омразата, завистта, егоизмът. Едно велико царство, с един такъв велик закон, започнало да се клатушка. Една велика нация, почиваща и култивирана върху един такъв велик закон, загубила тези свои устои, тези подпорни стълбове. Тя рухвала, бавно наистина, бавно, със столетия, но сигурно. Владетелите станали деспоти, патриарсите — тирани. Ако в началото бил налице само законът на любовта, сега управлявал единствено законът на насилието. Онова, което преди благославяло, сега проклинало. Което преди имало общ стремеж, сега упорито се отбягвало, единственото възможно спасение като че се криело в пестника на силата, безпощадната строгост. И те дошли — потисниците, наставниците, деспотите. Управлявали с желязна ръка, ала само в продължение на няколко столетия. Всеки натиск, също тираничният натиск, предизвиква противонатиск, поражда топлина, създава вътрешна топлинна енергия, която се стреми да се освободи навън. Този натиск само увеличил мощта на задържаната вода, докато бреговете повече не можели да противостоят. Тежестта на изминалите хилядолетия започнала да действа. За по-ясно онагледяване на този исторически факт ще си послужа с един географски пример. Горното езеро напирало към езерото Мичиган, това към езерото Хурон, а то към езерото Ери. От тази чудовищна тежест дори скалните брегове трябвало да се разрушат. И те се разрушили! Образувала се Ниагара. Първо реката, после водопадът, където червената раса се разпръсвала на атоми и продължава да се разпръсва, ако от бездната на това сгромолясване не се възвиси някоя велика, спасителна идея, притежаваща скритата мощ да събере прашинките, капките, талазите, водите и в бъдещето Онтарио да ги върне в единство. Тази картина за вас е чужда и непозната…

— Позната ни е — вметна бързо Херцле. — Тя е сформирана дори в нас самите, без чужда намеса. Ние често, често сме говорили за нея — вкъщи и Тук в страната. За последен път при самата Ниагара с Атъбаска и Алгонка, вождовете на…

— С Атъбаска? — подскочи в радостна изненада Младия орел.

— Да.

— И с Алгонка?

— И с него. Те бяха заедно.

— Били са заедно, заедно! — извика той. — Единият е направил трудното, далечно пътуване до другия! После двамата са дошли при Ниагара — великата, разтърсваща картина на нашето минало и настояще. И после… после… Знаете ли накъде възнамеряваха да се отправят те оттам?

— Към Маунт Винету.

— Вярно ли е това? Знаете ли го наистина и със сигурност, мисис Бъртън?

— Наистина и със сигурност! — увери Херцле.

Той събра ръце, вдигна поглед нагоре, сякаш искаше да се помоли, и произнесе с дълбока, дълбока вътрешна радост:

— Към Маунт Винету! Спасена… спасена… спасена!

— Какво е спасено, какво? — попита моята любознателна съпруга, Клара, не Клерхен.

Той се поколеба с отговора, но все пак го даде, сядайки бавно на земята:

— Великата идея, която трябва да се възвиси от бездната на Ниагара, е спасена.

— Значи тя е вече налице? Вече е намерена?

— Не е необходимо да бъде намирана. Тя си беше налице отдавна, от преди хилядолетия. Беше увлечена в провала, в сгромолясването, във въртопите на Ниагара. Но тя не бе раздробена, смляна, смазана като нас и тъкмо когато изглеждаше завинаги погълната от водите, изплава чиста, ясна и великолепна като чудо, за да бъде уловена и здраво задържана от потомците на тези, които някога са сметнали, че не си заслужава труда да я вземат под дълговечна закрила, нея, гостенката от Джинистан.

Той говореше с красива, мила екзалтация. Виждаше се, че с всичките си мисли е вътре в нещата. И любопитната Клара стана отново Клерхен, даже Херцле, когато възкликна възторжено като него:

— Зная какво искате да кажете! Известна ми е тази велика, спасителна идея!

— Това е почти невъзможно — възрази той.

— О, не, о, не! Ние я познаваме тази идея вероятно още преди, много преди вас! Та вие имате предвид закона на Джинистан, нищо друго — всеки човек трябва да е ангел за някой друг! Имам ли право?

Дълбоко, но радостно изумление плъзна по лицето му. Той извика:

— Наистина, наистина, вие ме разбрахте! Как е възможно, мисис Бъртън?

— Защото ние, както вече казах, познаваме също като вас този закон — отговори тя. — И защото — внимавайте какво ще ви кажа — знаем за Джинистан и царица Маримех, макар да твърдите, че те са известни само на червените, не и на белите.

Той не знаеше най-напред какво да каже. Погледна ме въпросително:

— Тя е права — потвърдих. — Ние знаем дори истинското име на царицата. Тя не се казва Маримех, а Марах Дуримех. Петте срички с времето са се свили до три.

— Щом вие го казвате, вие самите, длъжен съм да повярвам — отвърна той. — Колко ме радва това, колко ме радва! Вие знаете за царицата, известен ви е Джинистан, познавате също великия, чудно прост и все пак всеобхватен закон на тази страна. В такъв случай вие ще ни бъдете от много по-голяма и ефикасна помощ, отколкото Атъбаска и Алгонка, които също вече познавате! Знаят ли те кои сте?

— Не. Аз премълчах. Ние бяхме мисис и мистър Бъртън, нищо повече.

Неговото иначе толкова сериозно лице буквално засия.

— Как ме радва и това, как ме радва! — каза той. — Каква изненада, когато ви разпознаят! Какво дълбоко, красиво и ощастливяващо въздействие върху Тателах Сатах, моят обичан учител, когато разбере, че Олд Шетърхенд няма различни намерения от неговите! Вие сте желан, но и очакван с боязън, мистър Бъртън!

— Защо с боязън?

— Защото Тателах Сатах ви приема за по-повърхностен! Защото се опасява, че ще одобрите планирания паметник, това парадно дело на повърхностни и късогледи философи. Вашият глас тежи много, той го знае, знаем го и ние всички. Произнесе ли се той в полза на самохвалците, то вместо жадуваното възраждане ни очаква пълно унищожение. Душата на нашата нация, на нашата раса, се пробуди. Тя се протяга, размърдва се. Иска да почувства крайниците си като нещо единно, като нещо съпринадлежащо, като едно голямо цяло. Всички разсъдливи хора се стремят към това блажено, обещаващо сила чувство за единство. Но вижте сиусите, ютите, кайовите, команчите! Те посегнаха към оръжията — не срещу белите, а срещу себе си, срещу собствената си душа. Те са готови да стъпчат и завинаги да унищожат тази едва разбудила се душа. Защо?

Вече възнамерявах да отговоря на въпроса, ала Херцле побърза да ме превари:

— Защото Олд Шуърхенд, Апаначка, техните синове и техните съмишленици накърняват напълно справедливото национално чувство на тези племена с намерението си да окажат на вожда на апачите една безпримерно екзалтирана почит, която не му подобава.

Той метна един удивен, да, кажи-речи стъписан поглед първо към нея, после към мен.

— Как го казахте, мисис Бъртън? — попита. — Нарекохте тази почит безпримерно екзалтирана?

— Да, това сторих! — отговори Херцле.

— И че тази чест не му подобава?

— Поддържам и това!

— И вие обичате нашия Винету, мисис Бъртън? И вие го почитате?

Беше станал много сериозен. Създаваше впечатление, сякаш лицето му е изваяно от мрамор. Същата сериозност проявяваше и моята жена. Тя отвърна:

— Обичам го и го уважавам като никого другиго, изключвайки моя мъж!

— И все пак говорите за екзалтация и незаслуженост?

Той се изправи бавно от мястото си. Херцле стори същото. Усещането за голямата важност на настоящия миг не им позволи да останат седнали. Аз също се надигнах от земята. Имах не само същото чувство, ами нещо дори ми подсказваше, като че в този миг ще се вземе някакво предварително решение, от което зависят много и големи неща. Бях три пъти по-възрастен от този млад мъж, ала и през ум не ми минаваше да се чувствам и три пъти по-умен. В негово лице за мен се персонифицираше не само зараждащото се движение, квалифицирано като "Млади индианци", а съдбата и бъдещето на цялата индианска раса. Той е бил в продължение на четири години при белите и както изглежда бе постигнал необикновени успехи. Познаваше Атъбаска и Алгонка. Кореспондираше с прославения Вакон. Беше ученик и, както предполагах, любимец на Тателах Сатах, значи приемник на моя Винету в сърцето и душата на най-великия медицинман на всички червени нации. Тук трябваше да бъда скромен. Трябваше да се пазя от самонадценяване. Въпреки младостта си духовно той ми бе напълно равностоен. Ето защо освободих жена си от разговора и отговорих вместо нея:

— Тъкмо защото го обичаме и уважаваме по този начин, не бива и не можем да търпим, да го направят за посмешище пред бъдните поколения. Колкото и висок монумент да му издигнат, в действителност той стои още по-високо! Който му издига видим паметник, той следователно не го възнася, а принудително го снижава. Позори го, вместо да му отдава почит. Винету не беше нито учен или човек на изкуството, нито пълководец или крал. Той не притежаваше нито една обществена заслуга. За какво тогава монумент? И с каква цел така небивало екстравагантен и свързан с такива големи разходи? Така небивало крещящ? С какво е заслужил нашият несравним, благороден приятел едно такова оскърбление, такава обида? Наистина не бе омаловажаване, когато заявих, че той не беше учен, човек на изкуството, пълководец или крал, защото той беше повече от всичко това — той беше ЧОВЕК! Той беше БЛАГОРОДЕН ЧОВЕК! И той беше първият индианец, в когото душата на неговата раса се пробуди от смъртния си сън. В него тя отново се роди. Ето защо той беше само душа и искаше да бъде само душа! И ето защо той трябва да бъде само душа и да остане душа! По дяволите следователно всички монументи! Той живее в нашите сърца и трябва да съхрани това жилище. Който вярва, че ще може да го изтръгне от сърцата ни и да го погребе в метал или камък, той ще си има работа с нас! Разбрахте ли? Той трябва да живее и да остане да живее — в мен, в нас, във вас, в своя народ, в… душата на своя народ, която в него стигна до ново осъзнаване, до съзнанието, че за една обречена на гибел нация великият закон на Джинистан е единственият път да се спаси от тази гибел. Той много добре можеше да се представя като герой, пълководец, но се отказа, защото осъзна, че това само би ускорило края. Той съветваше за мир и където и да отидеше носеше и раздаваше само мир. Той беше ангел за своите! Беше ангел за всеки срещнат, бил той приятел или враг! Когато душата на неговия народ се пробуди в него, тя по необходимост се пробуди към осъзнаването на онзи ангелски закон, в чиито последни дни някога е заспала. Следователно Винету душевно бе непосредствен приемник на последния велик, древноиндиански владетел, при когото са дошли пратениците на царица Маримех, за да не се появят повече. Схванахте ли това, вие, неговите червени братя? Осъзнахте ли, че на никой народ не е позволено да остане дете? Че вие някога сте били деца и сте били тласнати към гибелта само защото не сте искали да престанете да бъдете деца? Схванахте ли, че сте заспали като деца, за да се събудите като мъже след мъчителните ниагарски сънища? Схванахте ли какво означава да станеш мъж? Личност, която умее да работи и действа със собствена енергия, без да допуска да се занимава със себе си? Личност, която знае своите цели и се стреми към тях, без да се отклонява встрани? Схванахте ли как трябва да изкупите вината, че стотици малки и все по-смаляващи се индиански нации и нацийки от хилядолетия воюват и се унищожават помежду си? Че бе милионнократно самоубийство онова, към което се бяхте запътили? Че кръвожадността на белите и жаждата им за завоевания на чужди земи бе само една възпитателна пръчка в ръката на великия, мъдър Маниту, чиито удари трябваше да ви пробудят от летаргията? Че само с любов бихте могли да изкупите онова, което сте прегрешили в омразата? Че небето на вашите деди е изгубено, докато всеки червен мъж е дявол за своя брат? И че това небе ще се сведе към земята само когато всеки червен мъж се стреми да бъде ангел за своите братя, както е било по времето, в което царица Маримех още не е била принудена да ви изостави?

Дълъг, дълъг тезис бях развил. Но от писмото на Винету бе видно, че от днес неговият пулс биеше заедно с моя, и ето как на устните ми идваха мисли и думи, които иначе може би щях да затая. Младия орел стоеше пред мен, сякаш погледът му искаше да попие всяка дума, излизаща от устата ми. Виждах, че се удивлява, и че това удивление растеше. Едва бях изрекъл последната дума и прозвуча смаяният му въпрос:

— Кажете, мистър Бъртън, наистина ли още не сте бил при Тателах Сатах?

— Никога — отговорих.

— Какво сте прочел от неговата голяма сбирка книги?

— Нищо. Не съм виждал ни една-единствена книга, камо ли чел.

— Странно, извънредно странно! Не бихте могъл и от Винету да ги имате!

— Кое?

— Мислите, които току-що облякохте в думи.

— Всеки човек си има свой собствен мисловен свят. Аз не крада от други светове. Въпросите, които ви поставих, също са мои. Свободен сте да отговорите или не.

— Ще отговоря на драго сърце. Не само със слова, а и с дела. Вие ме попитахте дали сме схванали. Може би не всичко, но навярно повечето. Ето къде е доказателството.

Той посочи дванадесетлъчевата звезда на гърдите си и продължи:

— Мисис Бъртън желае да знае какво означава това и аз отговарям: Ние сме готови да изкупим миналото. Ние не искаме да мразим, а да обичаме. Да престанем да бъдем дяволи за нашите братя и да се стараем да станем достойни за изгубения Рай. Накратко казано законът на Джинистан отново да бъде валиден при нас. Искаме да бъдем сплотени, да не се стремим към разединение. Искаме да се прегърнем така плътно, че никоя сила да не се вмъкне, вклини помежду ни. Ние нямаме господар, който да ни заповядва; ние самите си заповядваме. Тази идея дойде от Тателах Сатах, Учителя. Аз бях първият, провъзгласен за "винету". Скоро станахме десет, двадесет, петдесет, сто, сега броим вече хиляди.

— Защо си дадохте точно името Винету?

— Та има ли по-добро? Винету не е ли образец в изпълнението на всички наши повели и задължения? Не изпълняваше ли той всички тези повели, без да е задължен да го прави? И най-главното, не са ли станали имената Винету и Олд Шетърхенд пословица за червената раса? Символ на приятелството, човеколюбието, отзивчивостта, жертвоготовността дори в смъртта? Къде думата, че някой е бил ангел-хранител за друг, е по-вярна, отколкото при тях? Това, което сторихме, не е нищо особено. Основахме клан, един нов клан, каквито при червените мъже е имало много, има и днес. Всеки член е длъжен да бъде ангел-хранител за някой друг член, през целия живот, до смъртта. Следователно можехме да наречем този клан "Кланът на Ангела-хранител", ние обаче го нарекохме "Кланът Винету", защото така звучи по-скромно и по-практично. По този начин нацелихме вярното и почетохме същевременно спомена за най-добрия и обичан главатар на всички времена и всички апачески племена. Но ние не искаме да се отклоняваме от истината. Не искаме да прекаляваме. Нека това бъде единственият паметник, който му издига червената раса. Няма по-добър и по-истински. Един паметник от злато или мрамор, с исполински размери, на господстващ планински връх, гледащ далеч над страна и народ, би било лъжа, би било парадиране. Парадиране и лъжа за нас, но не за Винету. Той никога не е лъгал и е бил скромен. В тази правдивост и скромност трябва да приличаме ние на него. Той трябва да стане наша душа, да бъде наша душа. Така ще стои по-високо и от най-високата кота на Скалистите планини! И тогава ще е по-голям от колосалната статуя, която искат да му издигнат малките хора! Аз съм щастлив да чуя, че Олд Шетърхенд е на същото мнение. И желая Тателах Сатах да го узнае възможно по-скоро. Позволявате ли да му го предам по пратеник?

— На драго сърце. Но кой ще бъде пратеникът? — попитах.

— Никой от нас. Аз ще го повикам.

Той даде гръб на огъня, обърна се на юг, сложи длани около устата си и извика трите срички "Ви… не… ту!" — невисоко, но разнасящо се надалеч.

— Ви… не… ту! — прозвуча обратно.

— Ехото ли беше? — попита Херцле.

— Не — отговори Младия орел. — Един винету.

Беше нощ. Звездите блестяха. На тяхната светлина след кратко време видяхме да приближава към огъня една фигура — бавно, с уверена крачка, без припряност. Носеше същите кожени дрехи, както някога Винету. Косата беше вдигната в кичур и се спускаше после далеч надолу по гърба. Оръжие човекът не носеше. Той спря безмълвно пред нас. Светлината на огъня падна върху лицето му. Видяхме, че бе мъж на може би четиридесетгодишна възраст.

— Ти ли си пазителят на Нъгит Тсил? — попита Младия орел.

— Аз — отговори другият.

— Изпрати веднага човек при Тателах Сатах. Нареди да му каже, че Младия орел се е върнал и е изпълнил мисията си. Нареди по-нататък да му каже, че е дошъл и Олд Шетърхенд и е намерил посмъртния архив на Винету. И нареди да му каже, че в борбата за паметника може да разчита на Олд Шетърхенд като на себе си!

От само себе си се разбира, че това бе казано на езика на апачите. Младия орел поздрави после с движение на ръката и мъжът се отдалечи, без да каже повече нито дума.

— Колко необикновено! — пророни Херцле.

— Не необикновено, напротив, много лесно обяснимо — отвърна той. — При Тателах Сатах, значи на Маунт Винету, вие ще се запознаете с организацията на нашия клан и няма да откриете нито следа от необикновеност.

— Не можем ли още сега да научим нещо по-подробно? — попита тя.

— Аз се завръщам в родината и следователно няма да съм достоверен осведомител. Вярно, аз и отдалеч поддържах връзка с Маунт Винету, но само по отношение най-важните и общи неща. Самият аз не съм достатъчно осведомен, за да дам информация.

До този момент двамата Ентърз се бяха държали напълно мълчаливо. Така, че останахме изненадани, когато Хариман се обади:

— Въпреки това тази кауза е безкрайно интересна за мен! Мога ли поне да узная дали имат право и бели да стават членове на "Кланът Винету"?

Запитаният отговори:

— Първоначално той бе основан само за индианци, ала да се изключват белите би било против неговата фундаментална идея. Ние желаем любовта към ближния, към която се стремим, да обедини не само нас, а цялото човечество.

— Биха ли могли да ни забранят да учредим за нас един отделен "Клан Винету" ?

— Никой няма правото на подобна възбрана.

— Може ли всеки член да избира онзи, когото иска да закриля?

— Не. Той трябва да съобщи своите желания и ако е възможно ще се вземат под внимание. Но ако всеки е свободен да си избира повереник, то скоро мнозина биха имали многобройни закрилници, докато други не биха притежавали нито един. Не е заслуга да закриляш онзи, когото обичаш. Но да станеш ангел за някой омразен или презрян човек, това е по-трудният, по-стръмен път нагоре към благородната, истинска човечност.

— А знае ли се открито закрилникът и неговият повереник?

— Не. Това е тайна. Нито даже закриляният знае своя закрилник.

— Дори и по-късно?

— Напротив! По-точно след неговата смърт. Двамата биват регистрирани. И всеки закрилник носи името на своето протеже от вътрешната страна на звездата върху гърдите си. Когато се отдели звездата след неговата смърт, се вижда чий ангел е бил.

— Well! Това ще се види и при мен!

— При теб? — попита брат му слисан.

— Да, при мен! — отговори Хариман с много категоричен тон.

Тогава Себюлън се изсмя и запита:

— Да не би и ти да си някой винету, по-точно някой предрешен такъв?

— Не, но искам да стана.

— Я не бъди смешен! Мислиш ли, че теб, тъкмо теб, ще допуснат в качеството на първия бял?

— Не. Не си го въобразявам. Но въпреки това аз ще бъда винету. Каузата ми харесва извънредно много. Искам тя да стане моята. И щом като не мога да бъда червен винету, ще бъда бял!

— По кой начин?

— По най-простия, който може да съществува. Ще основа един клан за бели винету.

— Кога?

— Днес, тук, сега, веднага!

— Откачен тип!

При този възглас той направи едно пренебрежително, презрително движение с ръка. Хариман обаче не се остави да бъде забъркан. Той каза:

— Смей се, като искаш! И си се подигравай! Въпреки това аз ще го сторя! Длъжен съм, длъжен! А и ти навярно ще бъдеш заставен!

— Аз? Заставен? Не си го и мисля!

— Дали си го мислиш, или не, отделен въпрос. Аз също не си го помислих. То идва, без да го искаш. И когато е налице, трябва да му се подчиниш. И тъй, сега аз основавам един "Клан Винету" за бели. Дали ще бъда първият и единствен член на този клан, това е в момента без значение. И дали по този начин ще стана за смях, това ми е безразлично. Но желая поне още един да встъпи и този един си ти, Себюлън!

— Не разчитай на мен, хич! — отговори онзи.

— Въпреки това разчитам и ти ще видиш, че си длъжен… длъжен! Мисис Бъртън, вие сте дама и предполагам имате прибори за шев у вас?

— Действително — отговори Херцле.

— Моля за игла и конец, здрав, черен конец! Също и ножица!

— Ще ги имате — каза тя и тръгна към палатката да донесе поисканите неща.

— А вие, мистър Бъртън, сте писател — обърна се той към мен. — Така че сигурно имате мастило и перо даже тук, толкова навътре из Запада?

— Пътните ми прибори за писане са тук — осведомих аз.

— В такъв случай дайте ми, моля, едно перо и няколко капки мастило! Хартия си имам.

— Жена ми ще ги донесе.

— Какво се тъкмиш да правиш с мастило и перо? — поиска да знае Себюлън.

— Да впиша името на лицето, което искам да закрилям.

— Глупости, истински глупости! Не мога ли поне да узная кое ще е това лице?

— Не! Никой не бива да го знае! Ти най-малко!

След като Херцле донесе желаните предмети, Хариман изряза от кожата на изядения днес заек една малка дванадесетлъчева звезда, от която остърга космите с помощта на острия си нож. После си изряза парченце хартия, сложи го на коляното и написа с бавни, старателни движения въпросното име. Сетне определи мястото на гърдите и се приготви да пришие звездата. Себюлън следеше всяко негово движение с нещо повече от любопитен поглед. Подигравателният израз на лицето му се редуваше с този на дълбока, страхлива напрегнатост. Хариман нямаше никаква сръчност в шиенето. Още при първите бодове шевът се разпори. Това се повтори. Той стана нетърпелив.

— Създава се впечатление, като че това не бива да стане, но аз ще го сторя все пак! — гневеше се той. Тогава жена ми попита:

— Не бихте ли позволили аз да пришия звездата? Навярно ще се справя по-лесно и по-бързо.

— Наистина ли искате, мисис Бъртън? Колко сте мила, колко сте мила! Да, ето ви дрехата, звездата, сгънатата хартия, която ще лежи под нея, ножицата, иглата и всичко! Но, моля, да не вземете да разгърнете листчето и да го прочетете!

Тя сложи на посоченото място хартийката и звездата върху нея и започна грижливо да изпълнява работата си. Дванадесетте лъча изискваха много, много бодове.

— Толкова големи старания нямаше да вложа наистина! — призна Хариман. И след известно време прибави, като че говореше на себе си: — Странна, много, много странна работа! Докато пишех името, имах усещането, сякаш си подписвам смъртната присъда. И същевременно ми бе все пак толкова леко и толкова добре!

Себюлън също следеше нещата. Той кажи-речи не отвръщаше поглед от моята жена. Но вниманието му бе насочено повече към лицето й, отколкото към работещата ръка. От време на време затваряше очи, сякаш нещо в него му причиняваше болка. И — какво беше всъщност това? — видях от челото му да се отделя капка, и после още една, и отново! Потеше ли се? Ръцете му трепваха машинално към заешката кожа. Той като че ли се съпротивяваше, но в крайна сметка я сграби. После взе ножицата и изряза — точно както преди малко брат му — една дванадесетлъчева звезда. Всичко това ставаше колебливо, неохотно, почти като в сън. Сетне смъкна козината, побутна плахо звездата към Херцле и помоли:

— Моля ви, мисис Бъртън, после и на мен!

— Да я зашия? — попита тя.

— Да я зашиете — кимна онзи.

— С листче?

— Да, с листче и едно име. Сега ще го напиша.

— Значи все пак! Не ти ли казах? — извика Хариман.

— Мълчи! — сопна се брат му. — Не го правя, защото ти искаше, а защото аз искам! Аз също мога да закрилям! Ясно ли е?

— Но кого? — попита Хариман.

— Това си е моя тайна! Ти да не би да ми каза какво име си написал? Така че и ти няма да узнаеш какво ще напиша аз!

Той посегна към перото и хартията и се залови да пише. Касаеше се да напише само едно кратко име, значи няколко срички работа, ала той употреби по-дълго време. На няколко пъти прекъсва. Поемаше дълбоко, дълбоко дъх. Най-сетне бе готов, остави написаното да изсъхне, сгъна неколкократно хартията и я подаде на Херцле.

Това, което бяха сторили братята, строго погледнато никак не бе нещо необикновено. Някой друг на мое място навярно щеше да го окачестви като щуротия. И все пак на мен ми бе напълно невъзможно да се усмихна. Имах чувството, като че тук действаше някаква вътрешна принуда, на която нито единият, нито другият можеше да се противопостави.

Когато Херцле приключи с работата, братята облякоха саката си. Огледаха се един друг — първо сериозно, почти враждебно, после все по-приветливо и по-приветливо. Накрая Хариман се засмя; Себюлън обаче само се усмихна.

— Знаеш ли какво си сега? — попита Хариман.

— Един винету.

— Да. Но знаеш ли и какво означава това?

— Че съм ангел за онзи, когото искам да закрилям.

— О, не само това! Изобщо нямах предвид това, защото то се подразбира. Но ти носиш сега името на този, когото сме мразили, както всъщност никой човек не мрази, а само бестиите и Дявола!

— Ти, разбира се, също!

— Съвсем естествено! Но размисли ли, че с тази омраза е свършено? Че трябва да й се сложи край… трябва?

— Нищо, хич нищо не съм размислял! — кипна Себюлън. — Ще правя онова, което искам! Размислянето ми носи само чужда воля. Аз станах винету и…

— Не, още никакъв не сте станал — намеси се Младия орел. Това бе първият път, когато той заговаряше по своя воля Себюлън.

— Не? — запита онзи. — Още нещо ли липсва?

— Да.

— Какво?

— Клетвата.

— Клетвата? Трябва да се закълнем? Нещо трябва да се скрепи с клетва? Какво?

— Че до смъртта си ще останете верни на своите задължения като ангел-хранители. Червените мъже не се нуждаят от клетва. При тях е достатъчно ръкостискането, защото то е равносилно на свещена клетва.

— При нас също! — извика Хариман.

— Да, при нас също! — викна Себюлън.

— Тогава станете! — повели им той.

Те го сториха. Той също се изправи от мястото си.

— Подайте си ръцете! — нареди младият индианец. Подчиниха се. Тогава той приближи съвсем до тях, сложи ръце върху техните и подкани:

— Повторете след мен думите: "На нашите протежета верни до смърт!"

— На нашите протежета верни до смърт! — прозвуча в един глас от техните уста.

— Тази дума е нашата клетва! Изговорете го!

— Тази дума е нашата клетва! — прибавиха те.

— Така! Сега можете да твърдите, че сте станали винету. Защото не звездата, а волята го прави. И вие оповестихте тази воля. Аз съм свидетел. Дайте и на мен, свидетеля, ръцете си!

— Ето моята — каза Хариман, докато му я подаваше.

— Ето и моята — изрече Себюлън. Младият апач хвана и двете и каза:

— Осъзнавате ли важността на този миг?

Никой не отговори и той продължи:

— Каквото не знаете, знае го Маниту, и каквото не можете, той го може. Който закриля други, закриля себе си. Като си поставихте задачата да станете ангели за своите протежета, в действителност те станаха ваши ангели. Останете верни и на себе си, и на тях! Това е единствената благодарност, която желаят те от вас!…

3. "Тъмнокосата"

Бях определил следващия ден за преглед на изкопаните документи, ала за съжаление се видях измамен в надеждите си. Още седяхме при сутрешното кафе, когато в южния край на поляната се появи фигурата на един индианец и се насочи към нас. Беше снощният винету. Той се обърна само към Младия орел. Нас останалите не удостои и с поглед. Заговори на матерния си език, не на английски.

— Идват конници — доложи.

— Откъде? — попита нашият млад приятел.

— Между северозапад и запад.

— Колко?

— Голям отряд. Не можеха да се преброят. Бяха още твърде далеч.

— В такъв случай ела пак веднага щом е възможно да бъде определен броят им!

Винету се отдалечи, но още може би след десет минути се върна и осведоми:

— Ездачи и ездачки са. Двадесет мъже и четири пъти по десет скуав с много багаж на мулетата след тях.

— Колко са отдалечени оттук? — запита Младия орел.

— До четвърт час ще достигнат Нъгит Тсил.

— Могат да дойдат. Наблюдавайте ги, но без да им се показвате. Това са скуав на сиусите, които отиват към Маунт Винету. Кои са мъжете, засега още не знам. Оттук ние ще яздим към Деклилто. Не мисля, че ще се нуждая още веднъж от твоята помощ.

Винету си тръгна, без да е изрекъл и една сричка извън това, което му повеляваше дългът. Това се казваше дисциплина! Когато нашият стар, добър Паперман узна кои са очакваните изпадна във вълнение, което поиска наистина да скрие, ала не съумя. Братя Ентърз се почувстваха неуверени. Те попитаха дали не бива да се оттеглят.

— Сега вие сте част от нас и ще останете при нас — отговорих аз. — Как се казвам, трябва да се премълчи.

С това нещата бяха уредени. Аз и Херцле очаквахме приближаващите с голям интерес, макар да бях принуден за съжаление да се откажа засега от прегледа на ръкописите.

Минаваше четвърт час подир друг. Тези хора не си даваха зор да бързат. Най-сетне, след повече от час, чухме още отдалеч данданията, която вдигаха. Идваха пеша. Заради наличните стръмни места конете бяха оставени в подножието на планината. Ние бяхме забелязани още преди да са се измъкнали измежду дърветата. Заключихме го от обстоятелството, че високите им гласове внезапно бяха замлъкнали. След това видяхме да се появява един много дълъг и много сух човек, който се насочи към нас с особена клатушкаща се походка. Не беше облечен по индиански, а носеше много елегантен костюм на янки, с много бяла, необикновено висока яка и също така бели, бляскави маншети. На гърдите му се перчеше голяма перлена игла, а по пръстите му блестяха диаманти и разни други скъпоценни камъни. Ръцете му бяха големи, много големи, стъпалата — също, а носът… о, какъв нос! Той можеше да произхожда единствено от някоя надарена с великански нос индианска майка и някой още по-надарен в това отношение арменски баща, като е бил изшмиргелен после от двете страни до такава степен, че останал само тънкият преграден хрущял. На фона на този нос лишените от мигли, нахални очички се явяваха прекалено малки. Лицето беше тясно. Главата наподобяваше тази на птица, но по никой начин някой дързък орел, а само един огромночовков тукан.

Та този мъж приближи клатейки се, спря пред нас, без да поздрави, огледа ни един след друг като някакви неодушевени предмети или хора без всякаква стойност, които са длъжни да понесат това, и после запита:

— Кои сте?

Гласът му звучеше остро и хапливо. Хора с такива гласове обикновено са безсърдечни и безогледни. Той естествено не получи отговор, ето защо повтори въпроса:

— Кои сте? Длъжен съм да го знам!

На мен и Херцле и през ум не минаваше да разговаряме с него, на Младия орел — още по-малко. Двамата Ентърз нямаха причини да излизат на преден план, и ето как в крайна сметка Паперман бе този, който взе думата:

— Длъжен сте да го знаете? Длъжен? Хайде бе, наистина ли? И кой ви принуждава?

— Принуждава? — запита мъжът удивен. — Тук не става дума за принуда. Аз искам!

— А-а, искате! Това действително е нещо друго! Е, ами искайте си тогава! Любопитен съм докъде ще я докарате с това ваше искане!

— Точно дотам, докъдето именно искам! Ако пък ви скимне да ми отговаряте с глупости, имаме средства подръка да ви принудим да бъдете сериозни!

Всички ние останалите седяхме. Само Паперман бе стоял прав при идването на непознатия. Той закрачи сега бавно към него, изтъпанчи се важно отпреде му и запита:

— Да принудите? Нас да принудите? Да не би вие? Човека, правещ подобни изявления, ще трябва все пак да огледам малко по-обстойно!

Той го улови за ръцете, завъртя го надясно, наляво, сетне на цял оборот, разтърси го, от което всичките му кокали се разлюляха, и каза накрая:

— Хмм! Странно! Иначе не съм все пак толкова тъп! Ама тоя тип не мога да го разбера. Вие не сте чистокръвен индианец, а само наполовина? Тъй ли е?

Запитаният поиска да избухне, ала старият уестман го разтърси повторно и предупреди:

— Стой! Никакви грубости и оскърбления! Няма да го изтърпя! Онзи, който се мъкне при нас, без да поздрави, кани се да ни принуждава, разпитва, както му дойде на ума, той е, първо, невъзпитан човек и второ, безподобно говедо. Тук е нашето лагерно място. Според законите на прерията то принадлежи на нас, докато го напуснем. Ние бяхме тук преди вас. Тук ние сме си у дома. Който прекрачи нашия дом трябва най-учтиво да поздрави и да се представи кой е и какво иска. Разбрано? Та кажете ми сега най-първо името си! Ама живо! Аз не се шегувам! А такива птици, каквато сте вие, имам навика много бързо да приучавам вярно да пеят!

Той все още го държеше здраво за ръцете, така здраво, че непознатият кривеше лице от болка и загубил важността си, отговори:

— Тогава пуснете ме поне, де! Името ми е Окихтшинча. При бледоликите се казвам Антоний Пейпър!

— Антоний Пейпър и Окихтшинча? Прекрасно! И не сте чистокръвен индианец, а?

— Не.

— А само наполовина, мелез?

— Да.

— Майка ви беше индианка?

— Да.

— От кое племе?

— Сиу.

— А баща ви?

— Той дошъл от Обетованата земя отвъд океана и по произход беше арменец.

— Жалко, много жалко!

— Как тъй!

— Така ми е жал за Обетованата земя дето е оставила да й се изплъзне честта да ви роди! Дойдат ли насам, арменците са все търговци. Сигур и вие, а?

— Аз съм банкер! — отвърна непознатият високомерно. — А сега ме пуснете! И кажете и вие кой сте!

— Ще стане и тая работа. Аз съм стар, добре известен прериен скитник и се казвам Паперман, Макш Паперман, ясно? Между другото имам специалния занаят груби хора да правя учтиви и глупави хора — умни. Не сте сам, нали? Спътниците ви се таят там сред дърветата?

— Да.

— При това са жени? Сиуски жени, които са се запътили към Маунт Винету?

— Да. Откъде го знаете?

— Моя си работа. Кои са мъжете с тях?

— Господата от комитета с прислугата си и водачите.

— Какъв е тоя комитет?

— Комитетът за построяване паметника на един… — Той спря по средата. Сети се, че нали не биваше бели да бъдат посвещавани в нещата. Ето защо продължи: — Питайте тях самите! Аз не съм упълномощен да давам информация за целите на този комитет! И ме пуснете най-сетне!

Паперман го раздруса още веднъж порядъчно, после го освободи и каза:

— Върнете се тогава при тях и им кажете името ми! Особено на дамите! Сред тях има няколко, които ще се съгласят с мен, че трябваше да бъда поздравен!

Мистър Антоний Пейпър се закандилка отново по поляната и изчезна отсреща сред дърветата. Индианското му име Окихтшинча на сиуски означава нещо като "Хлапето". Следователно от юношеството си насам той явно не се бе прославил прекалено с мъжки дела и качества. Той беше касиерът на "Комитета по паметника на Винету". Ще си спомните навярно, че точно той и връзката му с Олд Шуърхенд още от самото начало не ми се бе сторила като заслужаваща доверие. Днес го видях за пръв път и впечатлението, което ми бе направил, бе малко благоприятно. Херцле си помисли същото.

— Мелез! — рече тя. — Все още ли си на мнение, че хората със смесена кръв най-често наследяват само лошите качества на своите родители?

— Да, най-често. Но погледни! Хората идват!

Едва метисът бе назовал там отсреща името на Паперман и чухме радостния вик на един женски глас, веднага след което се появиха две женски фигури и тръгнаха с бързи крачки насам по поляната. Едната беше Ашта, която бяхме видели при езерото Кануби, другата вероятно нейната майка. Останалите лейди ги следваха пешком, зад тях мъжете с по-бавни, достойни крачки.

Всички ние се изправихме.

— Съвсем ми прималя! — оплака се Паперман.

Той се облегна на най-близкото дърво. Но неговите стари, добри, верни, честни очи стояха широко отворени и бяха отправени с блажен израз към двете приближаващи жени.

Веднага се познаваше, че те бяха майка и дъщеря, така поразително си приличаха — не само по отношение чертите на лицето, но и по походката, държането, маниерите на движение и изразяването. Към това се добавяше и фактът, че бяха напълно еднакво облечени. Изобщо всичките четиридесет индианки си хармонираха в тоалета. И всички те носеха звездата на "Кланът Винету".

Ашта се казваха и двете. Идваха ръка за ръка. Майката беше някъде към петдесетте, ала все още красива, и то с онази красота, в която душата има не по-малко участие от тялото.

— Ето го! — каза дъщерята, посочвайки Паперман. — А онзи там е Младия орел, за когото също ти разказах.

Но майката не обърна внимание на индианеца, а само на стария уестман. Тя освободи ръката на дъщеря си, спря за миг, остави погледа си да се плъзне по него и заговори:

— Да, той е, любимият, добрият, скромният! Приближи съвсем до него, сграбчи ръцете му, дигна своите красиви, тъмни, ала ясни очи към лицето му и запита:

— Защо не дойдохте? Защо непрекъснато ни отбягвахте? Ужасно е да се отхвърля благодарността на сърцата, които имат честно отношение.

Тя вдигна ръце, притегли го към себе си и го целуна по челото и двете страни. Тогава той не съумя да се сдържи повече. Избухна в шумно хлипане, обърна се и се отдалечи с бързи крачки в гората.

— Тук някои май се целуваха! — чу се да прозвучава остър и хаплив глас.

Беше метисът, който стоеше при другите мъже зад жените. Всички погледи се отправиха към него.

— Що за думи! — извика Ашта, дъщерята. — Той ще се кае за тях!

Тя вдигна заплашително ръка и се устреми гневно към него.

— Ашта! — разнесе се гласът на майката. — Не го докосвай! Той е мръсен!

Дъщерята забави крачки и се върна при майка си. Тя я хвана отново за ръка и каза така, че всички да чуят:

— Ела, да отидем да потърсим другия, приятеля, спасителя, защото той стои по-високо, хиляди пъти по-високо от оня, който дръзна да се подиграе с благодарността!

Двете се отдалечиха в посоката, в която Паперман бе напуснал мястото. Аз бях на мнение, че между нас и новодошлите ще настъпи кратко конфузно положение, което непременно трябваше да бъде преодоляно, ала се заблуждавах. Мистър Антоний Пейпър или по-точно мистър Окихтшинча изглежда притежаваше дебела кожа, през която току-що чутите назидателни слова не бяха в състояние да проникнат. Той даде вид сякаш въобще не се бе случило нищо и веднага се захвана за големите приказки, като се обърна към стоящите до него джентълмени, облечени до един по индиански, макар да им личеше, че вече не им е мястото в прерията или девствената гора:

— Говорителят на лагеруващата тук компания за съжаление се отдалечи. Така че той не може да ни каже кои са останалите. Въпреки това ние веднага ще го узнаем! Той тръгна към нас.

— Нещастник! — обади се Херцле. — Дали пък няма да се лепне за теб?

— И начаса ще се отлепи! — изхилих се аз развеселен. Опасението й се оказа основателно. Човекът се обърна към мен. Всичко живо гледаше към него, очаквайки с любопитство неговите въпроси и моите отговори.

— Мистър Паперман сметна за по-добре да се оттегли — поде той, — така че сега ще питам вас. Как е името ви?

— Казвам се Бъртън — отговорих.

— А лейди там до вас?

— Е моята жена.

— Двамата джентълмени, които стоят зад вас?

— Са братя Ентърз. Мистър Хариман Ентърз и мистър Себюлън Ентърз.

Младия орел той не видя, понеже онзи стоеше встрани. Продължи разпита си:

— Откъде идвате?

— От изток.

— Накъде се каните да вървите?

— На запад.

— Не говорете така тъпо! Та нали тъкмо това е Запада, където сега се намирате! И като съм питал веднъж, значи искам да знам имена и селища, а не смахнати фрази, от които човек нищо не може да разбере!

Още не беше се изразил напълно и получи от мен такава плесница, че се извъртя наполовина около себе си и рухна после на земята. След това се обърна надясно:

— Нека лейди ме извинят, че вмъкнатото тук прозвуча като от гората, ама нали сме тъкмо в гората! А наляво добавих:

— Моля някой от останалите джентълмени да продължи разговора с мен. Мистър Пейпър вероятно ще се откаже.

— Да се откажа? — провикна се оня, докато се съвземаше на земята. — Не ми и хрумва! Аз бях ударен… ударен! Това изисква наказание… незабавно наказание!

Той подири трескаво из джобовете си най-напред един елегантен нож — така нареченото безопасно острие, което отвори предпазливо, да не би самият да се пореже. После се появи на бял свят малък, изящен салонен револвер, на който той сне предпазителя, и го запъна. След тези тържествени приготовления поиска да се залови пак с мен. Последицата щеше да е само един още по-голям позор, ала не се стигна дотам, понеже един от джентълмените го избута настрана и каза:

— Приберете си оръжията, мистър Пейпър! С хора, действащи с груба сила, се разговаря иначе! — Той пристъпи с любезна усмивка две крачки към мен, направи един още по-любезен поклон и започна:

— Бихме желали да ви се представим, мистър Бъртън. Аз съм агент, агент по какво ли не, и се казвам Ивнинг. Тук стои мистър Бел, Саймън Бел, професор по философия. А тук виждате Едуард Самър, който е също професор, по-точно професор по класическа филология. Това задоволява ли ви? — Личеше му, че очаква да ми направи изключително голямо впечатление, и аз с готовност признавам, че двамата професори до този момент се радваха на дълбокото ми уважение, макар още да не ги бях виждал. Така че на драго сърце бях готов да се покажа максимално вежлив и по всякакъв начин да им бъда в услуга, толкова повече че тези четирима мъже заедно с Олд Шуърхенд бездруго представляваха комитета, в чиито ръце бе съдбата на планирания паметник на Винету. И тъй, поклоних се също така любезно и отвърнах:

— Чувствам се поласкан от запознанството с толкова високопоставени мъже на науката и съм готов да го докажа, изявявайки готовност да ви услужа, ако мога.

— Много ми е приятно, много приятно! Веднага ще ви предоставя възможност да приведете това доказателство. Ние дойдохме да огледаме това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.

Както безкрайно учтиво бе казаното, така и безкрайно безцеремонно бе то. Погледнах двамата професори и не отговорих веднага.

— Нали ме разбрахте? — попита онзи.

— Естествено — отвърнах. — Беше достатъчно ясно все пак.

— Е?

— Желаете да се отдалечим?

— Да.

— Ние всички?

— Всички!

— Колко надалеч?

— Що за въпрос! Според мен се разбира от само себе си, че не десет, двадесет или петдесет крачки! Вие трябва да се махнете оттук, напълно да се махнете, махнете, махнете!

— И господа професорите ли желаят същото?

Господата потвърдиха много категорично, а пък агентът добави пояснително:

— Вие изглежда сте човек на грубата сила извън всяка мяра. Нашата работа обаче е толкова деликатна, фина и дискретна, че вие не сте подходящ за нас, на което и място да се намираме.

— Осъзнавам го, мистър Ивнинг, наистина го осъзнавам. Така че ще напуснем мястото.

— Не само привидно?

— Не.

— И кога?

— Веднага. Моля само за толкова време, колкото ще ни е необходимо да съберем палатката и оседлаем конете.

— Разрешаваме ви на драго сърце. Виждам, че сте по-разумен, отколкото си мислехме!

Аз се отправих с жена си към палатката и помолих двамата Ентърз да ни помогнат.

— Колко жалко! Много жалко! — оплака се тихо Херцле. — Да сме принудени да напуснем по такъв начин това свято за нас място!

Виждах, че бе на път да се разплаче.

— Бъди спокойна, съкровище! — помолих. — На връщане ще минем пак оттук и сигурно по друг начин и с друг съпровод!

— Но трябва ли пък да стане така? Та трябва ли непременно да отстъпим? Точно на тези хора да отстъпим? Нямаме ли много по-голямо право от тях да сме тук? И не е ли може би слабост от твоя страна?

— Напротив, победа.

— В такъв случай бих желала да те помоля да го докажеш!

— Съвсем не е нужно, ти ще го съзнаеш от само себе си, и то още преди да тръгнем. Тук ние дадохме първото значително сражение за нашия идеал. Ще те помоля да побързаш, доколкото е възможно с опаковането!

Опаковането тръгна доста по-бързо, отколкото си мислехме. Господата от комитета имаха добрината да ни предоставят няколко от своите handes на помощ, така че тъкмо бяхме готови за потегляне, когато Ашта-майка и Ашта-дъщеря се завърнаха от гората с Паперман. Те идваха ръка за ръка — той в средата, воден от двете страни от майката и дъщерята. Неговото старо, мило лице сияеше с израза на дълбока, чиста, свещена радост. Виждайки мулетата натоварени, нас да стоим при конете, а Младия орел вече седящ на седлото, той възкликна удивено:

— Каква е тая работа? Да не би да се каните да тръгвате?

— Да, тръгваме — отговорих. — Качвайте се!

— Невъзможно! Аз обещах да остана!

— Тогава останете! Човек трябва да спазва думата си! Ние пък обещахме да напуснем Нъгит Тсил, и то веднага.

— На кого?

— На джентълмените там.

Посочих господата от комитета.

— Били сме твърде брутални! — прибави Хариман Ентърз, давайки воля на гнева си.

— Не достатъчно деликатни, фини, дискретни! — допълни Себюлън. — Та са на мнение, че мистър Бъртън не е подходящ за мястото, на което се намират!

— Та това е една направо безсрамна грубиянщина! — кипна Паперман. — Мистър Бъртън е джентълмен, какъвто тук сред нас навярно никой…

— Стига! — прекъснах го аз. — Кому сте обещал да останете?

— На тези две лейди.

— Колко да останете?

— Не бе казано. Но определено се имаше предвид поне до утре. Ние имаме толкова много да си разказваме! Наистина ли трябва да тръгвате, наистина?

— Да, непременно! Вие, разбира се, можете да останете и утре да тръгнете след нас!

— Каквоо? Да ви оставя сами, вас и мисис Бъртън? Че тогава бих бил най-големият негодяй, който може да съществува! Не, не! Ще яздя с вас! Ще помоля лейди да ми върнат думата! Те ще го сторят, сигурно, сигурно! Защото им обещавам скоро, много скоро пак да се видим!

Той им целуна ръце по мечешки, но с трогателна нежност, и се запъти към вече оседланото си муле. Тогава майката изпъна ръст и запита с висок, извисяващ се над целия плац глас:

— Какво се е случило тук? Искам да го знам, аз, жената на Вакон, неподкупният, който отказа да стане член на този комитет! Кой ще ми каже, кой?

— Ще ти каже онзи, който идва там — отговори дъщеря й, посочвайки Младия орел, който бе подкарал коня си с танцуващи стъпки към мястото, където стояха двете.

Стигайки до тях, той извика с надалеч чуващ се глас:

— Аз съм винету от племето на апачите. Връщам се от селищата на бледоликите у дома, към местата на моите деди. Наричат ме Младия орел…

— Младия орел… Младия орел… Младия орел! — зашушука се от уста на уста.

Хората знаеха името, макар неговият носител да бе още толкова млад на години. Той продължи:

— Заявявам от името на всички винету от племето на апачите, че този комитет не е достоен да разреши големия въпрос, пред чието решение сме застанали! Ударът по лицето бе напълно заслужен и единствено правилният отговор, който можеше да има! Получи го не само Антоний Пейпър, а целият комитет. Аз казах. Хоуг!

Той дигна коня на задните крака, за да напусне мястото.

— И ти ли искаш да тръгваш? — попита Ашта.

— И аз ли? Преди всичко аз! Но ние пак ще се видим — отговори той.

Тези два въпроса и отговорите бяха изречени не на английски, а на апачески. Майката добави с по-тих тон:

— Ти си любимец на Вакон, моя съпруг. Ще видиш и него на Маунт Винету. Може би още преди дните на изложбата ще отидеш при Тателах Сатах?

— Надявам се.

— Тогава му кажи, че Ашта, жената на Вакон и дъщерята на най-великия медицинман на сенеките, стои с всички жени на червената раса на негова страна в борбата срещу безразсъдството.

— Благодаря ти от негово име. Но как стана тъй, че въпреки това яздите с този комитет на безразсъдството?

— Случайността ни събра с тях. Те се лепнаха за нас, макар да не го желаехме. Искат да узнаят какво ще се съвещаваме и решим на нашия кампмитинг на Маунт Винету. Ние не им казваме. А на теб предоставяме нашия приятел и спасител и те молим да бдиш над него. Кой е бледоликият, който се намира при теб със своята скуав?

— Паперман не ви ли каза?

— Не. попитахме го, ала той премълча. Но изглежда много уважава тези двамата, много.

Аз бях толкова близо с коня си до тях, че слушах думите им. Майката смяташе, че аз, белият, не я разбирам. Младия орел ми метна въпросителен поглед. Много му се искаше да каже на двете жени кой съм. Дадох му разрешение с клепачи. Тогава той подтикна коня си още една крачка към тях и произнесе:

— Ако този бял и неговата скуав не бива да узнаят какво говорите с мен, ще трябва да приказвате по-тихо.

— Защо?

— Той разбира езика на апачите.

Тя се стресна.

— Ама в такъв случай той вече ни е разбрал! — прошушна бързо и смутено.

— Действително, и то всяка дума. Но ти няма защо да се плашиш. Той е приятел на Винету, а също и твой, ваш. Не иска засега още да се знае името му, но ако обещаете да мълчите, ще ви го назова.

— Ще мълчим!

— Е добре, той е Олд Шетърхенд.

— Олд Шет…! — От изненада не можа да изговори напълно името. Пребледня за миг. После толкова повече се изчерви от възвърналата се в лицето вълна кръв. — Вярно ли е това?… Вярно ли е?

— Да, вярно той е — увери Младия орел.

— Най-добрият, най-истинският, най-верният приятел и брат на нашия Винету! За първи път в живота си го виждам! О, да можех… да бих могла!

Тя не изговори напълно и това изречение. Плесна с ръце и погледна безпомощно нагоре към мен. А дъщеря й пристъпи към мен и преди да съм съумял да попреча, целуна ремъка на стремето ми. Също така бързо притегли до устните си подгъва на полата на Херцле.

— А това е неговата скуав… неговата скуав! — продължи майката. — О, да не бях обещала да мълча! Бих ликувала от радост, ликувала, ликувала!

Тогава Херцле скочи от коня, прегърна я, целуна я по устата и страните и каза на английски:

— Аз не разбирам какво говорите, ала го чета по очите и устните ви. Обичам ви и двете! Поздравявам ви! Ние отново ще се видим, скоро, скоро! Сега обаче трябва да тръгваме!

Тя даде същата трикратна целувка на дъщерята както на Майката и се качи после отново на коня. Аз подадох ръка на двете мили, красиви индианки и заговорих:

— Вакон, неуморният изследовател и откривател, стои високо в моя дух и още по-високо в душата ми, защото това е душата на неговата нация, която той търси. Радвам се да чуя, че ще мога да го видя на Маунт Винету. И съм горд да срещна още днес неговата скуав и неговата дъщеря. Но най-вече съм щастлив да знам, че ние сме съюзници. Мястото на споменът за Винету е в сърцата на нашите мъже и жени, в душите на нашите народи, а не на голите, ветровити ридове на една самохвална публична гласност. Моля ви да не казвате, че сте ме срещнали тук. Ние пак ще се видим! В подходящото време на подходящото място!

Подкарахме конете — с вежлив поздрав към жените, но без поглед към мъжете. Заспускахме се бавно по същите стръмни склонове, по които се бяхме изкачили. Долу видяхме конете на тези, които ни бяха прогонили; те не ни интересуваха. После, когато пътят стана равен и излязохме от гората, можехме да развием по-голяма бързина и да ускорим ездата.

След като веднъж вече бяхме напуснали Нъгит Тсил, трябваше да стигнем възможно по-скоро следващата ни цел — Деклилто, тъй като по-голямата част от разстоянието се намираше на вражеска земя. Старите кръвожадни времена, слава Богу, бяха отминали, ала царящата тогава омраза не бе мъртва, тя живееше и до днес. Това много ясно се подразбираше от писмата, които бях получил от Токайхун, вождът на команчите ракуро, и от Тангуа, най-старият вожд на кайовите. Пътят ни водеше през териториите на тези две племена и аз много добре осъзнавах, че ако не и истинско лекомислие, то все пак определено подхващах едно рисковано дело, като прекосявах тъкмо тези лоши земи с моята жена, на която всевъзможните опасности не бяха, разбира се, по силите. Съвестта ми не бе чиста, ала аз се пазех да й го кажа.

Тя нямаше и понятие за тези мои мисли. Беше изцяло непредубедена. Да, нещо повече, беше даже много ведра. Докато летяхме в чудесен галоп един до друг по равната земя, тя ми мяташе от време на време по един кос, таен поглед, който аз все пак много добре забелязвах. Разбирах погледите й. Тя не можеше да търпи неправда дори когато тази неправда не се криеше в някоя постъпка, а само в някоя мисъл. Това трябваше да излезе наяве. Тя трябваше да се изповяда. Иначе то нямаше да я остави на мира. И сега я мъчеше нещо, от което искаше да се отърве. Затова и тези погледи. Накрая, когато отново ме погледна така изпитателно, аз се взрях право в лицето й и подканих усмихнато:

— Хайде, давай, изплюй камъчето!

— Кое?

— Признанието!

— Признанието? И какво би трябвало да призная?

— Нещо си.

— Но какво?

— Надявам се от теб да го узная!

— Тъй ли? Чуй, какво би си помислил за един брак, в който бедната, нещастна жена никога не бива да поглежда своя мъж, понеже при всеки поглед, който му отправя, той си мисли, че има да му прави някакво признание?

— Мнението ми гласи, че тази бедна, нещастна жена е много щастливо омъжена, защото има мъж, който я познава и прозира!

— Хм! Който обаче въпреки това не знае какво има да му изповяда и признае, след като винаги казва само: "Надявам се от теб да го узная!" за съжаление в този сегашен, едничък случай най-сетне и ти веднъж си прав, че трябва да те помоля за прошка. Аз не бях съгласна с теб. Макар и само тайничко, но все пак.

— Не си била съгласна? В какво отношение?

— Щях с най-голямо удоволствие да остана там горе. Не ми се искаше да се махна. Наистина смятах, че е слабост от твоя страна да им правиш място.

— Но сега?

— Е, да, но сега! Ти имаш право! Ако бяхме останали, това само щеше да създаде неприязън от едната и другата страна. Значи по-скоро поражение, отколкото победа. А и за един спокоен преглед на изровените ръкописи нямаше да може и да се помисли. Сега обаче сме свободни, без кавги и разправии, озлобеност и… както каза, първото голямо сражение е спечелено.

— Съзнаваш ли го?

— Но, разбира се, с най-голямо удоволствие! По-възрастната Ашта, жената на Вакон, ми хареса. Тя е с характер, жена на място. Нито един от онези комитетски членове не се доближава духовно до нея. Тя наистина не е на път за Маунт Винету, за да държи там речи за равни права на жените! Тя знае какво иска! Но не го каза, ето кое особено ми хареса! Оставяйки се да те изгонят, ти спечели в нейно лице един неоценим помощник.

— Да — засмях се весело, — предстои амазонско сражение между нея и комитета! Любопитен съм за развитието, което ние, разбира се, няма да посрещнем само като зрители, а ще вземем в него най-дейно участие. Чухме, че Киктахан Шонка е неумолим враг на Вакон. Предполагам, че Вакон ще тръгне към Маунт Винету начело на младите сиуси също както Киктахан Шонка води старите сиуси към Тъмната вода. Две враждебни течения на едно и също племе, които ще се сблъскат на чужда територия! Колко късогледо! Точно затова е тръгнала към загиване червената раса! И на това трябва да се попречи! Значи отново си съгласна с мен?

— Напълно. Къде ще лагеруваме тази вечер?

— Край Норд форк на Ред Ривър. Утре ще стигнем до Солт форк на същата река, където навремето се намираше селището на кайовите. Сега вече не е така. Въпреки това ще избегнем мястото, за да сме сторили всичко възможно да не срещнем някой.

Стана, както казах. Привечер достигнахме Северния ръкав на Червената река и направихме бивак край водите му. Интересни неща узнахме при разговора ни там от Паперман. По време на беседата си с двете Ашти, той заключил от няколко изявления на майката, че касиерът Антоний Пейпър се домогвал до ръката на дъщерята. Бил най-безцеремонно отрязан и сега използвал всяка възможност да си отмъсти.

Докато старият разказваше, аз наблюдавах Младия орел. Той даваше вид, сякаш изобщо не го слуша. Не обелваше нито дума, нито пък трепваше някой мускул на лицето му. Но тъкмо тази неподвижност говореше по-ясно, отколкото би могъл да го каже откритият гняв.

Местността, през която яздехме напоследък, беше пуста и безводна. Никакво дърво, никакъв храст, никакъв стрък трева не радваше окото. Имаше само камънак и скали, нищо повече. Равен до този момент, теренът сега започна бавно да се изкачва. Беше вече пладне, ала ние не спряхме да се нахраним или отдъхнем, понеже липсваше вода, на която можехме да разчитаме едва когато достигнехме по-нависоко. И тогава видяхме далеч пред нас един ездач — бил е скрит зад едно малко възвишение и сега излезе бавно, за да язди насреща ни. Беше ни наблюдавал от скривалището си. Защо не бе останал скрит? Защо излезе още сега? Та нали изобщо не би могъл да ни разпознае. Един опитен воин би изчакал, докато се приближим повече. Да не би причината да се криеше само в това, че старите опасни времена бяха отминали и вече не бе необходимо човек да бъде предпазлив както по-рано?

Беше индианец. Той насочи коня си с бавни крачки към нас и после спря, за да ни остави да приближим, фигурата му в никой случай не беше висока, плещеста и мускулеста. Би могъл по-скоро да се нарече дребен, отколкото едър. Облеклото му бе изработено от пъстър пуеблоски плат. Под изплетената от влакна на агаве шапка тъмната, дълга коса се стичаше по гърба. В пояса си носеше нож, а на ремък — лека пушка. Конят му не беше някоя обикновена кранта, а стойката на ездача би могла да се окачестви като горда, бих казал дори, по индиански благородна. Лицето, както се подразбира от само себе си — напълно безбрадо, сякаш ми се струваше познато. Само не знаех още защо и откъде. То имаше меки линии и по-светъл нюанс от обичайния за индианците. А погледът на кротките, сериозни, открити очи почти напомняше този на сестрата на Винету Ншочи… ах, тогава от един път се сетих, знаех вече къде съм виждал този индианец! И в същия миг бях и аз разпознат от него. Случайно яздех на края на нашата малка група. Ето защо очите му ме срещнаха най-напоследък. Те се разшириха с израз на радостна изненада. Страните видимо се зачервиха, почти като при някоя девойка, на която възбуденият пулс е изтласкал кръвта в лицето. Той поиска наистина да го скрие, ала не съумя да се справи, докато по мен положително не можа да разбере дали съм си го спомнил. Аз успях да се овладея, но той — не. Та нали аз бях мъж, а той…? И сега знаех защо той така против всяка мъжка предпазливост не бе останал скрит, а бе яздил срещу нас! Изглеждаше кажи-речи смутен и забрави да ни заговори. Ето защо думата взе яздещият начело Паперман. Той спря коня си и каза:

— Ние поздравяваме нашия червен брат. Това ли е верният път за Виконтемини? Запитаният отговори:

— Аз съм от племето на кайовите. Виконтемини е сиуска дума, но аз я зная. Да, този е верният път към езерото. Нататък ли искат да отидат моите братя?

— Да.

— В такъв случай ги предупреждавам.

— За какво?

— Виконтемини означава "Водата на смъртта". Яздите ли нататък, то езерото действително може да стане за вас вода на смъртта.

Паперман беше питал на своя повален индианско-английско-испански език. Отговорът му бе даден на един доста добър английски. Гласът на кайова звучеше като гласът на жена, стараеща се да говори плътно като мъж.

— Защо ни заплашваш със смърт? — поиска да знае старият ловец.

— Аз не ви заплашвам, а предупреждавам — отвърна червенокожият.

— Двете неща са равнозначни, стига само да знаем причината!

— Причини от рода на тази не са нещо тривиално. Човек ги споделя само с добри приятели.

— Ние сме твои приятели!

— Това го казваш ти, но аз не те познавам.

— Тогава знай кои сме. Аз се казвам Макш Паперман и в продължение на четирийсет години вече съм известен като скитник из Запада. Тези двама джентълмени тук се казват Хариман и Себюлън Ентърз. Третият джентълмен там отзад е мистър Бъртън, а лейди тук е мисис Бъртън, неговата жена. Нашият млад червен брат тук до мен пък е син на апачите и се нарича Младия орел.

Кайовът ни изгледа в последователността, в която бяхме изброени, с остри, изпитателни очи. Само при мен свали поглед. При моята жена го стори, сякаш се канеше да я прониже. После приближи коня си към Младия орел и заговори:

— При нас се носят приказки за един Млад орел на апачите, който бил от племето на Винету и дори негов сродник. Ти ли си този?

— Аз — отговори нашият спътник.

— Бил си получил това име още като момче, защото си вързал един волен боен орел и си го принудил да те понесе по въздуха от високото, недосегаемо гнездо до земята. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Тогава ти подавам ръка. Виждам на гърдите ти звездата на винету. Аз също съм винету, но засега имам причина само малцина да го знаят. Погледни тук! Доверяваш ли ми се?

Той повдигна ревера на якето си и тогава се показа една дванадесетлъчева звезда.

— Доверявам ти се! — увери Младия орел.

— В такъв случай позволи да бъда ваш водач! Аз ви очаквах.

— Ти…? Нас…? — попита апачът. — Невъзможно!

— Не само е възможно, но е истина. Повярвай ми!

Младия орел като че се канеше да се разколебае. Един член от неприятелските кайови! Звездата можеше да има само цел да прикрие зли намерения! Получих един кос, въпросителен поглед и с едно утвърдително примигване дадох таен отговор. Тогава Младия орел реши:

— Да, бъди наш водач!

Той поиска да продължи разговора, ала не се стигна дотам, защото Себюлън Ентърз отправи бързия, съвсем неочакван въпрос към кайова:

— Сиусите там ли са вече?

— Какви сиуси? — попита онзи.

— Които са предвождани от стария главатар Киктахан Шонка и възнамеряват да отидат до Виконтемини. А ютите с техния предводител Тусага Сарич?

От лицето на нашия нов познат изчезна приветливият израз; погледът му стана остър и той запита:

— Познавате ли тези двама вождове?

— Да — отговори Себюлън.

— Чух, че сте братя?

— Такива сме.

— Киктахан Шонка ви е пратил към Виконтемини?

— Да.

— Тогава побързайте час по-скоро да стигнете! Вас ви очакват. Обадете се на Пида, вождът на кайовите, синът на стария, прочут вожд Тангуа! Той ще ви отведе при Киктахан Шонка и Тусага Сарич.

— Да побързаме ли трябва? Защо?

— Не зная. Не ми бе казано.

— Но какво ще стане с вас? Кога и къде ще се срещнем отново?

Въпросът бе отправен към жена ми. Отговорих аз:

— Не се грижете за нас! Ако ви обещая сега, че ще се срещнем в уреченото време и на съответното място, то ще сдържа думата си, както я удържах по отношение на Тринидад. Така че продължете спокойно ездата си! Можете да се осланяте на всяка дума, казана от този кайова тук.

— И тая Виконтемини действително е Тъмната вода, в която загинал татко?

— Да. В моята книга вие сте чели описанието на мястото. Ще го познаете веднага.

— Но ние не знаем пътя. Колко дълго още ще яздите с нас?

Кайовът побърза да отговори вместо мен:

— Оттук нататък ще яздите сами. Другите ще се отклонят от досегашното ви направление. Така иска Киктахан Шонка и вие трябва да му се подчините! За пътя си не е нужно да се безпокоите. Той върви все направо. Щом стигнете в близост до езерото, ще се натъкнете на постове, които ще ви отведат при Пида.

Той го каза с тон, който не търпеше възражение. Двамата Ентърз се подчиниха. Изглеждаше, като че ни напускат с неохота, макар да бяха подготвени за една раздяла с нас, тъй като трябваше да ни предадат на враговете. Когато се намериха извън слуховия обсег, кайовът се обърна към Младия орел:

— Познава ли брат ми тези двама мъже?

— Ние ги познаваме много добре — кимна той.

— Знаете ли, че са ваши врагове?

— Да.

— Че трябва да ви предадат на Киктахан Шонка?

— Знаем и това.

— И въпреки всичко яздите с тях? Уф, уф! Точно както някога при Винету или Олд Шетърхенд! По-добре в самата опасност, отколкото само до нейната периферия.

При тези думи той плъзна топъл поглед към мен. После продължи:

— Но защо ги придружавате до езерото, където ви заплашва гибел? Да не би само за да ги разобличите и накажете? Не! Имали сте и други, много по-важни причини. Мога ли да ги отгатна?

— Стори го!

— Вие искате да подслушате срещата на кайовите и команчите със сиусите и ютите. Имам ли право?

— Моят червен брат изглежда мисли много проницателно!

Кайовът се засмя и каза:

— Пида, приятелят на Олд Шетърхенд, мисли още по-проницателно!

— Ти да не би да си негов пратеник? По негова заръка ли действаш?

Кайовът дигна красивите си, честни очи към мен и отговори:

— Не! Той нищо не знае за това, което върша. Той е вожд на своето племе и син на своя баща. Значи трябва да бъде ваш враг. Само че той обича Олд Шетърхенд и го почита, както не почита никого другиго. Ето защо желае в сърцето си Олд Шетърхенд да победи и сега, както винаги е побеждавал, но не с оръжия, а с любов и помирение. Той не иска да знае какво върша, така че аз правя каквото съм си наумил, без да го питам. Ще ви поведа към най-доброто място, което може да съществува за вас и намеренията ви.

— Не към Водата на смъртта?

— О, напротив! Но по околен път, за да не ви видят. По него ще стигнем не само до Водата на смъртта, но и до Домът на смъртта. Боите ли се от духове?

— Само живите са за страх, не и мъртвите. Аз никога не съм слушал за някакъв Дом на смъртта. Къде се намира той?

— Край езерото. До скоро не беше известен. Открит бе едва преди две години. Намериха го пълен с кости от прастари времена, безброй тотеми, вампуми и други свети неща. Всичко това бе подреждано в продължение на няколко седмици. После беше изпушен калюметът на тайната и никой няма право вече да пристъпва неговия праг. Който се осмели въпреки това да приближи мястото на брега, водещо към Дома, ще бъде умъртвен от духовете на умрелите.

— И ти все пак се каниш да се осмелиш?

— Да.

— Какъв кураж!

Не се разбра Младия орел сериозно ли изрече този възглас, или иронично. Кайовът сведе поглед, после вдигна бързо глава и отговори усмихнато:

— Сам не бих го сторил, но с вас не може нищо да ми се случи. Знам го така добре, сякаш съм го чул от устата на Великия, добър Маниту. Вие не ме познавате. Навярно храните недоверие към мен. Но при все това аз ви моля да ме последвате! Не мога да ви предложа друга гаранция, освен най-много да ви запитам: Познавате ли Колма Пуши?

— Да.

— Тя е моя приятелка. А познавате ли и Ашта, скуав на Вакон, най-прочутия мъж на дакотските племена?

— Нея също.

— Ние живеем далеч едни от други, ала често общуваме със специални пратеници. Надявам се в най-близко време да се видя лично с двете, въпреки враждата, царяща между нашите народи. Имате ли ми сега доверие?

Трогателно бе това усилие да ни вдъхне крехка увереност. Кой знае какво рискуваше, за да ни бъде в услуга! И той изглежда въобще не подозираше, че наричайки тези две жени свои приятелки, самият се класифицира като жена. Аз отговорих:

— Ние ти имаме доверие. Имахме го още от мига, в който те видяхме. Така че, води ни! Ние ще те следваме.

— Хайде тогава!

Двамата Ентърз вече се бяха отдалечили на голямо разстояние. Ние следвахме на първо време бавно дирите им, та да не могат да видят на коя страна ще яздим и едва когато изчезнаха на хоризонта се отклонихме от досегашното направление, понеже за да отидем към Домът на смъртта не биваше да се стремим по права линия към езерото, а трябваше да го заобиколим. Кайовът яздеше начело, а Паперман се придържаше към страната му — навярно за да го разпитва и опознае. Чух го да се осведомява най-напред откъде онзи познава братя Ентърз.

— Не ги познавам — гласеше отговорът. — Но Киктахан Шонка изпрати вестител да съобщи за тяхното пристигане. По този пратеник той ни извести, че ще пристигнат двама бледолики, които били братя и се били задължили да предадат на сиусите Олд Шетърхенд, неговата скуав, един бял ловец, половината лице на когото било синьо, и Младия орел на апачите. Тези четирима бяха обречени на сигурна смърт. Ето защо аз потеглих да ги спася. Отдалечих се на половин ден езда от езерото и застанах на такова място, край което непременно трябваше да минат, щом дойдат. Чаках вчера и днес. И ето че ви видях да се появявате. Броят отговаряше — един индианец, четирима бели мъже и една бяла скуав. Препуснах към вас и реших преди всичко друго да ви разделя от двамата опасни братя. Това стана.

— Значи мислите, че мистър Бъртън е Олд Шетърхенд?

— Да. Заблуждавам ли се?

— Попитайте самия него!

— Не е необходимо. Ако не беше той, вие веднага щяхте да ми отговорите с "не". Информацията, която не ми дадохте, следователно е достатъчно ясна.

По-нататък не чух нищо, понеже двамата предни ездачи ускориха хода на конете си. Но пък Херцле се обади:

— И тъй, с твоето инкогнито е свършено!

— Все още не — отговорих.

— Мислиш ли, че този кайова ще мълчи?

— Ако желая, да.

— Значи той ти харесва?

— Определено!

— На мен също. Знаеш ли, у него има нещо откровено и същевременно нещо меланхолично. Вярно, от почти всяко индианско око наднича една тиха меланхолия, ала в случая тя изпъква двойно по-явно. Струва ти се, сякаш този мъж носи в себе си някаква дълбока, постоянна горест. Да можеше да му се помогне!… Не си ли го мислиш?

— Хмм! Моето сърце с удоволствие би помогнало, разбира се, на всички хора само че не е толкова лесно да се добереш до душевната мъка, а ти знаеш колко са мълчаливи индианците. .

— О, що се отнася до това, нали ме познаваш! Поискам ли веднъж нещо да узная, със сигурност ще го измъкна!

— Да, за съжаление, за съжаление!

— Даже от индианци!

— Сигурно, сигурно! Познавам те! Ти го извличаш с въпросите си, без значение дали хората изглеждат бели, червени, жълти, зелени или сини! Но този тук ще мълчи.

— Мислиш ли?

— Да. Нищо няма да ти каже!

— Хм! Да се обзаложим ли?

— Аз никога не се обзалагам. Знаеш го добре.

— Какво ще ми платиш, ако още утре заран познавам неговата мъка?

— Ти какво искаш?

— Още веднъж петдесет марки за нашата радебойлска болница!

— Дете, не ми ставай прекалено скъпа! — възкликнах уплашено. — Колко ще пратиш всъщност, ако утре заранта не си узнала нищо?

— Двойно, сиреч глоба сто марки!

— Доста прилично наистина, да, дори щедро! От този облог болницата значи би могла само да спечели. Но откъде ще вземеш стоте марки?

— От моя кредит при теб!

— Благодаря, благодаря! За басове не кредитирам аз нито пфениг. Опитай тая работа с Паперман там! Може би ще ти се удаде да го заинтересуваш с твоята болница!

— Бедният дявол! Нито в хотела, нито върху хотела има нещо негово! Така сигурно ще каже, а? Впрочем ще те помоля да го отделиш от кайова.

— Защо?

— Защото отсега аз се зачислявам към него!

— Нима? Веднага ли искаш да започнеш с проучването си?

— Да. Непременно трябва да узная какво има на сърцето си този индианец. Помисли си, би могло да му се помогне! И тъй, моля те да отзовеш Паперман от него!

Сторих го с тайно задоволство, защото ми бе от ясно по-ясно, че и кайовът храни сърдечното желание да се доближи до моята жена и възможно по-основно да я разпита. От този момент двамата останаха заедно през целия следобед. Те изпитваха видимо удоволствие един от друг. А и аз нямах причина да им преча. Теренът се изкачваше все по-високо и по-високо. Видимо се приближавахме към планините, сред които бе разположена Тъмната вода. Привечер видяхме странично от нас линията на гората, която възвести за езерото. Там бяхме лагерували навремето вечерта, преди да стигнем на сутринта до водата. Днес поехме по завой около гората и езерото, преминахме една широка, но не дълбока рекичка, представляваща оттока на водния басейн, напоихме конете и после се насочихме между стръмни скали по нагорнището на един обрасъл с гъста гора хълм, на който се намираше мястото на днешната ни цел. До Домът на смъртта днес не стигнахме — беше твърде късно, така се бе смрачило, че трябваше да побързаме да разпънем палатката преди пълната тъмнилка и да изградим от камъни място за огън, за да не бъдат пламъците видими за други. Впрочем кайовът ни увери, че тук горе сме били напълно гарантирани срещу подслушване. Необходимо били само едно кратко спускане, за да се достигне Домът на смъртта, ала надолнището било толкова стръмно, че не бивало да се рискува по вечерния здрач. Принудени сме били да изчакаме с тая работа до утре сутринта. Долу край езерото лагерували — отделно едни от други — кайовите и команчите. Сиусите и ютите още не били дошли, но се очаквали всеки момент.

Докато Младия орел се грижеше за конете, аз издигнах с Паперман палатката. Старият скитник се намираше в лошо настроение. Кашляше и ръмжеше на себе си, сякаш искаше нещо да каже, пък не можеше да го подхване. Ето защо го запитах направо какво му е.

— Какво ще ми е! — отговори той, но така, че единствено аз да го чуя. — Яд ме е!

— На какво?

— И не му вярвам!

— На кого?

— На кайова!

— Защо?

— И още питате? Нима нищо не виждате, нищичко? Нямате ли и самият очи?

— За какво?

— За какво? Странни въпроси! На какво? На кого? Защо? За какво? И на такива разпокъсани срички човек трябва да може да даде разбираем отговор! Знаете ли колко време мина, откак се натъкнахме на тоя кайова?

— Близо шест часа… — Правилно! И какво правеше той през тия шест часа?

— Водеше ни насам.

— Не това имах предвид. То си му беше в задълженията. Той обаче стори нещо, което хич, ама хич не беше негов дълг! Да, да, хич! Не ви ли е яд и вас на това?

— Мен ли? Не ми е известно нещо, на което да би трябвало да се ядосам!

— Тъй ли? Наистина? Нищо, нищичко? Нищо ли е това, дето тоя индианец в продължение на шест пълни часа яздеше непрестанно до вашата лейди и в такава степен я бе обсебил в разговор, че тя ни уши, ни очи имаше за другите хора, включително и за вас самия? Нищо ли е наистина това?

Ето какво било! Той ревнуваше от кайова! Беше обикнал моята жена, много я беше обикнал и когато тя побеседваше по път с него четвърт или половин час, това го правеше него, стария, самотен човек, щастлив. От това щастие днес той се беше лишил. Аз обаче дадох вид, че хабер си нямам за нещата, и отговорих:

— Да, действително е нищо. През цялото това време нямаше нищо важно, което да е трябвало да обсъдя с жена си. Така че не виждам каква причина би трябвало да ме принуди да прекъсна разговора й с нашия нов приятел.

— Приятел? Приятел ли го наричате? Хмм!

— Не е ли?

— Не! Човек трябва да бъде предпазлив. Аз се казвам Макш Паперман и съм стар, печен тип. Преди да нарека някого свой приятел, имам навика да го изпитвам в продължение на дни, седмици и месеци! А и вие обикновено иначе сте толкова предпазлив, по-предпазлив и от мен. Днес обаче сте направо като променен или подменен. Аз ви предупреждавам! Имам добро намерение! Моля ви да вземете думите ми под внимание! Ще имате ли добрината?

— Да. Двамата не бива пак да говорят помежду си в продължение на шест часа.

— Много право, много право! Намирам го за много разумно от ваша страна. След като говорите по тоя начин, захвърлям гнева си и започвам отново да се хиля. Вярвате ли, че тук наистина сме в безопасност? Няма от какво да се боим?

— В пълна безопасност.

— Все пак е лудост да имате такова доверие на тоя червенокож!

— Заблуждавате се. Аз му се доверявам, защото имам доверие в себе си. Не слушам него, а единствено себе си. Но и при вас не можеше да става и дума за недоверие!

— Е, да, изпървом! Ама тези брътвежи ми се сториха подозрителни. Според мен той подпитваше мисис Бъртън и сега ще разкаже на кайовите и команчите там долу какво е чул!

— От това не се опасявам. Пък и той не е долу при тях.

— Well! Аз ще внимавам! Нищо няма да ми се изплъзне! Аз не се оставям да ме измамят!

С това работата засега бе приключена. Когато след храна попитах Херцле малко иронично дали й се е удало да проникне в тайната на индианеца, тя отговори:

— За съжаление още не. Той я премълча.

— Ама ти говори все пак с него кажи-речи шест часа! На това мълчание ли му викаш, или премълчаване?

— Човек може да говори, без да плещи. Ние не говорихме за личната, малка мъка, а за голямата, възвишена мъка на цялата червена раса. Той мисли много правилно и чувства нещата в дълбочина. Аз го обикнах, много го обикнах!

— Охо!

— Да, наистина! И ми се случи нещо, което трябва да ти призная.

— Ново признание, а?

— За жалост, за жалост! Не го проумявам! Когато той заговори така мило и топло за своята нация, когато така прочувствено се оплака, че ние белите смятаме червените за малоценни, красивите му и честни очи овлажняха и в мен се породи нещо, което сякаш ме подтикваше да го целуна по челото и страните и да подсуша с ръце сълзите му. Ето какво трябваше да ти кажа. И повтарям, не го проумявам!

— Стига само аз да го проумявам, Херцле — отговорих.

— И ти го проумяваш?

— Да.

— И ми прощаваш греховете?

— На драго сърце. Утре ще продължим да говорим по въпроса. Ти може би си узнала къде е разположено сега селището на кайовите, в което навремето трябваше да бъда измъчван до смърт?

— Да. Тогава се е намирало на Солт форк на Ред Ривър. Сега обаче лежи далеч на запад оттам, пак край една малка рекичка, чието име ми убягна от паметта. Той веднага те познал, като те видял днес.

— Нима? В такъв случай значи не ме вижда за пръв път?

— Не. Познава те от някога. Бил е в селото, когато са те Довели. Присъствал, когато ти вързали ръцете и краката за коловете. Той ми разказа всичко така подробно, както не съм го знаела от самия теб.

— Не спомена ли той за стария Сус-Хомаша, който даваше мило и драго, за да ме спаси?

— Да. Сус-Хомаша имал две дъщери. Едната била жената на младия вожд Пида. Техният брак бил извънредно щастлив и такъв бил и до днес. Тя била нападната от Сантър и повалена в несвяст с удар по главата. Хората я сметнали за мъртва. Отишли да доведат теб. И до ден днешен се твърдяло, че ти си й спасил живота. Ето защо и до днес Пида ти бил приятел с непоклатима благодарност. Представи си, жена му била тук с него!

— Долу при езерото? При кайовите?

— Да. Когато се разбрало, че и Олд Шетърхенд бил поканен на Маунт Винету, тя не могла да се сдържи. Поискала отново да види своя спасител. И въобще изглежда положението на нещата при жените на кайовите е аналогично с това при скуав на сиусите. Те също са се сдружили и смятат да се съвещават с тях. Не са останали по селата, но къде се намират, това още не съм узнала.

— Забравяш същинската тема. Нали говореше за дъщерите на стария Сус-Хомаша. Една е жената на Пида. Другата…

Херцле бързо вметна:

— Да, да, другата, тя се казвала Коко Ото. Тя искала и трябвало да стане твоя скуав, за да те спаси по този начин. Ти обаче си я отхвърлил. Въпреки всичко тя е била достатъчно благородна да те подпомогне в бягството. Все още те обичала. Останала неомъжена. Никога нямало да я докосне мъж и всичките тези години, лежащи между тогава и сега, тя употребила възпоминанието за теб и Винету да се свети и при кайовите, а идеалите за благородната човечност, миролюбието и любовта към ближния да израснат и се уголемяват у тях. Нищо по-заветно не желаела, освен да отиде на Маунт Винету и да може да те види там. Но ти не трябвало да я разпознаеш. Тя междувременно била остаряла, а навярно при това и погрозняла. Надявала се да я видиш, ала без да знаеш коя е. Тя изпратила кайова да ни предупреди и доведе тук. Можели сме да разчитаме на него. Той щял да се държи така, сякаш не е от своето племе, а щял изцяло да принадлежи на нас и да изпълнява всяко наше желание, което се съвместява с неговата любов към родината и индианската чест. Радваш ли се?

— Да, чистосърдечно! И твоята собствена радост ще се удвои когато опознаеш по-отблизо този верен мъж. Ще те помоля днес да си легнем навреме. Възможно е утре да бъде един изпълнен със събития ден, който ще изисква от нас възстановени сили.

Тя се съгласи. Оттегли се в палатката си, а и ние останалите си легнахме да спим. При други обстоятелства щях да разпределя стражата за през нощта, но тъй като знаех кой е кайовът и че мога да му се доверя, не счетох за нужно да вземам предохранителни мерки. Нашият стар Паперман обаче беше на друго мнение за него. Той се излегна в негова близост, за да го надзирава през нощта. Нямах причина да му попреча.

На утрото не се събудих от само себе си, а бях разбуден, и то тъкмо от Паперман. Той изглеждаше възбуден и заговори със зачервено лице:

— Извинявайте, мистър Бъртън, че ви наруших съня! Случиха се неща, страхотни неща, които налагаха незабавно да ви събудя!

— Какви? — попитах, скачайки мигновено.

— Нещо ужасно! Нещо ужасно!

— Е, какво? Казвайте бързо!

— Така бързо, както искате, не мога. Трябва по-напред да ви подготвя.

— Не е нужно! Давайте само!

— Нужно е! Даже много! Ако не ви подготвя преди туй, ще се изтърсите от страх като някой пън, който вече никой не може да дигне.

— Аз! От страх?

— Както казах, от страх!

— Само аз? Не и вие?

— Не, аз не! Макар и аз да се уплаших! Така се уплаших, сякаш тя е моя жена, а не ваша!

— А-а! Значи нещата касаят жена ми?

— Да! Естествено! Жена ви!

— Слава Богу!

Поех си дълбоко дъх. Старият, честен ловец изглеждаше така, като че наистина става дума за някое фатално, вече непоправимо събитие. Може би даже за събитие, което би осуетило добрите ни планове. Затова и на мен, иначе толкова спокойния, бе всял нещо като страх. Но след като заговори за Херцле, тутакси се успокоих.

— Слава Богу? — попита. — Хич няма защо да благодарите на Бога!

— Някакво нещастие ли й се е случило?

— Хмм, както го възприеме човек! На нея може би не, но на вас! Ще заудряте с ръце и крака!

— Не ми се вярва.

— Охо! Вярно, че никога не съм бил женен, ама мога да си представя все пак какво ще му е на някой, комуто се случи нещо такова. Аз бих разкъсал типа на парчета!

— Кой тип?

— Кой? Значи все още нищо не подозирате?

— Нищо! Съвсем нищичко!

— В такъв случай наистина трябва да ви кажа! Ама обещайте по-напред да не припадате!

— Добре! И тъй, няма да припадам!

— И няма да се нахвърлите веднага, особено върху мен!

— Това също, няма да се нахвърлям!

— Well, тогава ще рискувам. Та слушайте!

Наместо да пристъпи по-близо до мен, както прави човек при поверителни съобщения, той отстъпи две крачки назад.

— Тя ви е невярна!

— Коя?

— Ама че въпрос! Жена ви естествено! Херцлето, както я наричате, когато разговаряте с нея на немски!

— Слава Богу! — повторих аз. — Сега изцяло ми олекна на сърцето! Мислех си, че кой знае каква беда имате да ми изповядате!

— По дяволите! Умът ми не го побира! Казвам му аз на тоя мъж, че жена му му е изменила, а той на два пъти ми крещи "Слава Богу!". И с цялата си сериозност уверява как му било олекнало на сърцето! Да го схване, кой може! Аз не!

И пристъпвайки отново по-близо до мен, той продължи с най-сериозен тон:

— Аз също я обикнах, много я обикнах тая ваша Херцле. Уважавах я и я почитах. Считах я за най-добрата, най-милата, най-разумната и най-прекрасната жена в целия свят. За нея бях готов в огън и вода да скоча. Стария си живот да дам, десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! Това вече отмина, изцяло отмина! За нея няма да ми мине през ум и в пламъка на клечка кибрит, в кафяна лъжичка вода да скоча. Тя не е достойна за това! Такъв мъж да има, такъв мъж! И въпреки това да му изневери! И то с какъв, с какъв само!

— И какъв пък?

— Не се ли досещате?

— Не.

— Да, понятно! То наистина хич не си е и за сещане. Де поне аз да бях този! Или някой друг бял! Но да ви измени с някакъв си червенокож, това е прекалено! Това чисто и просто е долно!

— Червенокож ли казахте? Младия орел все още лежи на мястото си, но кайовът вече не е тук, дигнал се е. Него сигурно имате предвид?

— Да, него! Жена ви се отдалечи именно с него!

— И това е всичко?

— Не, следва още много, твърде много. Да ви го разправям ли?

— Да, моля!

— Ето как стана: Аз бях бесен на тоя тип, защото целия следобед вчера той непрекъснато търталясваше с нея. Вече ви казах, че това възбуди подозрението ми. Предположих, че подпитва ловко жена ви, за да ни предаде после всички нас на индианците там долу. Реших да го наблюдавам и го сторих. Цяла нощ не мигнах. На сутринта той се събуди много рано. Жена ви излезе от палатката си. Тя има навика сутрин и вечер да се моли, вече го знам. И никога не го прави в палатката, а под открито небе. При това отива настрани, за да не я виждат. Така и днес. Когато се отдалечи, кайовът стана и я последва. Това ми се стори подозрително. Изчаках да мине малко време и тъй като нито тя, нито той се върна, промъкнах се след тях. И какво мислите видях?

— Е, какво?

— Те седяха на един камък!

— Повече нищо?

— Един до друг!

— Повече нищо?

Той ме погледна сащисано и продължи с повишен тон:

— В задушевна прегръдка!

— Повече нищо?

Тогава той ми се сопна:

— Мляскаха човки!

— Повече нищо?

— Червенокожият даде на вашето Херцле една целувка! — кресна ми оня.

— Повече нищо?

— И Херцлето ви го целуна пак! — изрева ми в лицето.

— Повече нищо? Повече нищичко? — попитах аз много дружелюбно и кротко.

Той се отдръпна тогава от мен, плесна ръце и се завайка:

— Помислих си го! Сега бедата е тук! Ако и в друг облик от онзи, който си представях! Той не припадна, не се нахвърли, но пък му мръдна чивията от страх! Превъртял е, напълно превъртял! Нищо друго не казва, освен само "повече нищо" и пак "повече нищо"!

— О, мога да кажа и нещо друго — засмях се аз. — Те още ли си седят там… на камъка?

— Надявам се!

— Какво? Надявате се?

— Да! Надявам се даже много! За да мога да ги изоблича! За да ги изненадаме с вас!

— Тогава нека го сторим!

— Наистина ли?

— Да, и то веднага!

— Елате в такъв случай! Аз ще ви водя!

— Почакайте само още няколко мига! Трябва преди туй да ви кажа, че не се каня да постъпя с тоя кайова така строго, както вероятно очаквате. В последните дни ние не един и два пъти говорихме за кайовите. Знаете ли какво преживях при тях, когато бях за последен път там?

— Да. Всеки го знае. А и вашата жена по път ми го разправи подробно още един път. Трябвало да ви измъчват до смърт и само благодарение дъщерята на някакъв прочут воин, който се казвал Едно перо, сте отървал кожата.

— Правилно! Тази дъщеря се казваше Како Ото. На нея дължа живота си.

— Да не би заради нея да се тъкмите да простите на тоя кайова, дето ви отмъкна жената с измама?

— Да.

— Чуйте! Тая работа така не става! Това би било слабост, непростима слабост!

— Аз бих го оспорил. Сега да вървим!

— Значи наистина нищо не възнамерявате да му сторите, наистина нищичко?

— Нищичко!

— Нито на жена си?

— Не.

Тогава той избухна:

— Хер…! Мистър Бъртън! Трябва да ви кажа, че… че… че имам една молба, една много голяма молба.

— Каква?

— Позволете поне на мен да пипна тоя червенокож нехранимайко за параболата и да му изплющя една дузина шамари!

— Ще ви достави ли това удоволствие?

— Голямо, направо огромно!

— Сторете го тогава!

— Нямате нищо против?

— Абсолютно нищо. Налагайте го, колкото си щете здравата!

— При това положение аз извиквам сега: Слава Богу! Ще бъдат плесници, подобни на които вече няма и да има! Хайде да вървим! Бързо, бързо!

Той закрачи напред и аз го последвах. Поведе ме през храсталака към една малка полянка, на която обаче не стъпи веднага, а спря между двата последни храста, посочи през тях и каза тихо:

— Погледнете там! Още си седят! Как ви харесва тая работа?

Херцле седеше с кайова на един нисък скален къс, представляващ много удобна седалка. Тя беше обгърнала с дясната ръка рамото му, а с лявата държеше здраво неговите две. Той беше малко по-дребен от нея. Главата му бе облегната нежно на нейната страна. Паперман ме погледна, сякаш очакваше някакво могъщо гневно изригване. Аз обаче се усмихнах.

— Вие се хилите? — попита той тихо наистина, но пък много настойчиво. — Питам ви с цялата си сериозност, как го намирате това?

— Малко нещо интимно, повече нищо — отговорих.

— Малко нещо интимно…! Повече нищо…! — повтори. — Е, аз го намирам за далеч повече от интимно от страна на тоя негодяй; намирам го за престъпно! И тъй като ми позволихте да му друсна една дузина плесници, то нито миг повече няма да чакам! Внимавайте значи! Ще се започне! Веднага… веднага!

Той се промуши между двата храста и се отправи устремно към двойката. Аз го последвах със същата бързина. Двамата се изправиха още щом ни съгледаха. Паперман изглежда се канеше да изпълни своя наказателен акт, без думица да каже. Той пипна кайова с лявата ръка за гърдите и замахна с дясната за удар. Аз се пресегнах бързо, стиснах здраво ръката му и казах:

— По-полека, драги приятелю! Нека имаме предвид предписанията, валидни за всеки джентълмен при подобни ситуации!

— Какви предписания? — попита, мъчейки се да измъкне ръката си от мен.

— Когато двама джентълмени имат намерението да се зашлевят един-друг, те безусловно са длъжни преди туй да се представят един на друг!

— В случая това не е нужно, защото ние бездруго вече се знаем. Тоя червен обесник, когото вие наричате джентълмен, знае, че аз съм Макш Паперман, а аз знам, че той не е никакъв джентълмен, а един рафиниран червен мошеник. Ето защо мога…

— Но името му още не сте зачел. Този червен джентълмен всъщност е лейди и се нарича, доколкото зная, Како Ото. Тъй! Сега удряйте!

Освободих ръката му. Но той не я помръдна. Зяпна ме безмълвно в лицето, сякаш бе онемял.

— Ка… ко… о… то? — запита накрая занесено. — Не… джентълмен… а лейди!

— Точно така, както казах!

— Значи не друга, а дъщерята на Едно перо, която някога ви спасила живота?

— Да, същата!

Тогава той си пое дълбоко, дълбоко дъх, направи една безкрайно отчаяна физиономия и се провикна:

— Всички добри духове! Това само на мен може да се случи, на мен, дето се казвам Макш Паперман! О, това злощастно име, това злощастно име! Къде се е чуло някога, когато някой поиска да зашлеви друг, да се окаже, че тоя друг е лейди! И тъкмо когато изпитвах блаженството да замахна ей тъй от сърце, трябваше да ми се случи това, точно на мен! Изложих се за всички времена! Напускам! Ставам невидим! Изчезвам!

Той се обърна и хукна. Но, стигнал до шубраците, спря за миг и викна назад:

— Ама, мистър Бъртън, това хич не беше приятелски номер от ваша страна!

— Как тъй? — попитах.

— Можехте да ми го спестите тоя позор! Необходимо бе само да ми кажете, че тази лейди не е мъж, а жена!

— Нямах право да ви издам тайната. А и не премълчах, че кайовът заслужава доверие. Това бе достатъчно. Защо не ми повярвахте?

— Защото съм магаре! Едно комплектно магаре! С всичко възможно, което принадлежи на едно истинско магаре! Аз овцата!

Сега той се изгуби. Како Ото стоеше със сведени очи пред мен. Страните й се бяха зачервили силно от смущение. Аз я притеглих към себе си, целунах я по челото и казах на матерния й език:

— Благодаря ти! Мислех за теб, докато отново те видях. Искаш ли да ни бъдеш сестра? На нас двамата?

— С каква радост! На теб и на нея! — отговори тя. После се отдалечи дълбоко развълнувана.

Херцле ме попита най-напред защо бил замахнал за удар Паперман. Няколко думи стигаха да навлезе в същината. Сетне се сети, че не й бях съобщил кой беше в действителност кайовът. Но ако го бях сторил, чудесната изненада на днешното утро щеше да бъде загубена. После се върнахме при палатката, където стъкнах един малък огън, за да приготви кафето. За него се появиха Паперман и Како Ото. Двамата се стараеха да изглеждат възможно по-безразлични. Но старият, доблестен уестман беше взел направената грешка твърде присърце. Той току хвърляше някой кос поглед към индианката. Внезапно посегна към ръката й, придърпа я до устните си и изръмжа разкаяно:

— И такова нещо се канех аз да зашлевя! Не съм ли самият достоен за шамари?

С това случаят между двамата бе уреден; те станаха най-добрите приятели…

4. "Домът на смъртта"

След закуска палатката бе събрана. Натоварихме прътите надлъжно вместо напреко, защото Како Ото каза, че пътят за Домът на смъртта бил много тесен. На места той водеше така стръмно по надолнището, че скоро не можехме вече да яздим, и трябваше да слезем. Следвахме един тесен, но много буен поток, който си бе издълбал дълбока клисура, спускаща се с многобройни криволичения в дълбините. Никакъв изглед нямахме тук. Бяхме се смъквали така доста над половин час, когато пред нас внезапно изникна един висок, почти гол сипей, който обаче не се състоеше от обичайните малки отломки, а от големи скални късове, сякаш тук преди много столетия се е състояло някакво мощно свличане.

— Ние стигнахме до Домът на смъртта — каза Како Ото, посочвайки скалните отломъци.

— Това ли е? — попитах аз. — Значи под скалите е кухо?

— Да. Те не са се срутили отгоре, а са изкуствено струпани. Елате!

Тя ни поведе около единия ъгъл на скалистото място и ние се намерихме пред една масивна, повече широка, отколкото висока порта с правоъгълна, а не дъговидна форма. Двата странични камъка имаха ширина над два метра. По тях се виждаха добре запазените релефни фигури на вождове, възнамеряващи да пристъпят през портата във вътрешността на храма. Вождовете бяха характеризирани с едно, две или три орлови пера, които носеха в косите. Горният камък беше няколко метра висок. На него бе изобразен съвещателен жертвеник, на който вождовете принасяха в жертва своите амулети.

— Но това изобщо не е никакъв "Дом на смъртта", нито даже гроб — рекох аз, — а съвещателен храм, в чийто жертвеник са се съхранявали медицините, докато бъдело изпълнено онова, за което са се съвещавали!

Како Ото се усмихна.

— Знам го добре — каза, — ала ние не бива да го казваме на обикновения народ, иначе мястото няма да бъде считано за толкова свещено, както желаят вождовете. Впрочем тук има толкова много мъртъвци, че изразът "Дом на смъртта" бездруго си е основателен. Веднага ли ще влезем?

— Колко е далеч езерото оттук?

— Само двеста крачки до водата.

— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи. Насам са се запътили не само местни, а и индианци от други краища, които може и да не зачетат възбраната да не се пристъпва това място. Така че преди всичко друго трябва да скрием конете си, без да оставяме някакви следи. Едва когато стане това, ще влезем в храма. И тъй, да потърсим някое място, подходящо като скривалище за нас и конете ни!

— То вече е намерено — каза Како Ото. — Потърсих го още преди да напусна езерото, за да яздя към вас. Елате!

Тя ни поведе на късо разстояние назад и после свърна в една странична клисура, от която се отклоняваше трето вдълбочаване, достатъчно голямо за нашата цел. Имаше и вода, и зеленина. Освободихме конете и мулетата от седлата и оглавниците и им предадохме нашия стар Паперман за пазач. Той беше напълно съгласен "да не лази навсякъде наоколо с нас". А ние, останалите, поехме обратно към Домът на смъртта.

Със стигането си там обходихме най-напред околността. Не се виждаше следа нито от човек, нито от животно. Ние веднага замитахме с помощта на клони собствените си дири. При спускането си преди малко от хълма на вчерашния ни бивак бяхме стигнали задната страна на постройката. На тази страна се намираше, както вече бе описано, портата. По-рано тя е била напълно скрита от храсти и дървета и никой не е подозирал за съществуването на храма. Едва когато някакъв напуснат, неугаснал лагерен огън обхванал всичко наоколо си и опустошил шубраците, портата излязла наяве и тайната била издадена. И сега все още се виждаха следите от огъня по опушения камънак. Когато стигнахме предната страна на това наглед природно срутване на скали, видяхме пред себе си — на посоченото вече разстояние — да лежат водите на езерото. Следователно струпаните квадри и каменни отломъци се виждаха от езерото много ясно и отдалеч, ала те правеха толкова естествено впечатление, че положително на никого не би му хрумнала мисълта, че се касаеше за изкуствен строеж. Скалистото "срутване" бе така стръмно и по такъв начин подредено, че бе невъзможно човек да го изкачи. Само по ъглите, където вятърът бе струпал прахоляк, имаше малко зеленина, иначе всичко беше гладък, безжизнен камънак.

Сега можехме да пристъпим към разглеждане на вътрешността. С влизането си през портата се озовахме в едно не особено широко, но много високо помещение с доста чудата архитектура. Представете си един срязан, значи половин купол, опиращ се с правата, отвесно срязана повърхнина в скалите, като конусообразната стена бе изградена от скалните късове на мнимото свлачище. Тази стена следователно се изкачваше не отвесно, а под наклон нагоре. Тя не образуваше гладка повърхнина, а нейните огромни квадри бяха разположени по такъв начин един до друг и един върху друг, че на всеки предно стоящ следваше един заднолежащ. Ето как се бяха оформили ниши, които служеха за съхранението на мумии, скелети или отделни части от кости.

На земята, точно до средата, се намираше един каменен жертвеник. Във вътрешността му, както по-късно забелязахме, имаше кухина, покрита с тежка, гладка плоча. По страничните повърхнини се виждаха двадесет и четири релефни фигури, изобразяващи дванадесет орлови пера и дванадесет здраво сключени ръце. Всяка ръка се редуваше с перо. Стиснатата ръка бе символ на дискретност, фигурите следователно говореха, че до този жертвеник имат право да приближават само вождове, и че всичко, което се обсъжда тук, всяко взето решение, трябва да се държи в тайна. По средата плочата беше черна. При всяко съвещание върху нея е било изгаряно по едно перо. Никакви специални седалки, макар и от камък, никъде не се виждаха.

Осветлението на това необикновено помещение беше почти, бих могъл да го нарека, магическо. Цареше точно отмерен, две трети мрак. Малкото налична светлина навлизаше през квадровия зид. На места бе пропуснат по един квадер и по този начин бяха възникнали отвори, през които намираше достъп дневната светлина. Но зидът беше изключително дебел, така че всеки един от тези отвори наподобяваше по-скоро дълбок ходник, чийто край отдолу не можеше да бъде видян. На това отгоре тези отвори отвън бяха грижливо замаскирани, за да не ги забележи някой откъм езерото. Следователно по-голямата част от светлината се губеше още преди да достигне вътрешността на храма. На подобно тайнствено осветление бях попаднал в няколко египетски фараонски гробници, които наистина бяха много по-ниски. А този храм край "Езерото на смъртта" имаше такава височина, че ефектът безкрайно се покачваше. Всяка ниша съхраняваше една тъмна, клекнала, едва различаваща се мумия, някой светъл скелет в същото положение или купчина черепи, кости от ръце и крака, без всякаква взаимовръзка помежду си. Останките на някогашни величия! Защото над всяка ниша бе изваяно по едно орлово перо като знак, че тези части от кости някога са принадлежали на вождове.

Въздухът, в който се намирахме, беше добър, понеже отверстията бяха многобройни. Те вървяха нагоре до върха. Следователно съществуваше достатъчно връзка с външната атмосфера. И което на мен се стори най-важно, човек можеше да стигне от един отвор до друг или по-правилно казано от един прозорец до друг. По-точно по-рано е могло, защото от прозорец до прозорец и от ниша на ниша водеха нагоре открити, стърчащи от зида каменни стъпала, които преди стигали до земята. Сега обаче най-долните липсваха. Бяха извадени. Че това е станало наскоро, се виждаше по открилите се повърхнини, които светлееха контрастно на по-тъмната околност.

— Жалко, че тези стъпала сега липсват — обади се Херцле.

— Защо? — попитах.

— Защото на драго сърце бих се качила веднъж там горе.

— Дива коза! — подкачих я аз. Тя обича да се катери. При излетите ни из планините винаги трябва да я държа настрана от опасни за ходене места.

— Я не се преструвай! — отговори. — Много добре те познавам. Никой не желае така съкровено да се изкачи там, както ти. Трябва да надникнеш във всяка ниша. И през всеки прозорец трябва да се измъкнеш навън, за да знаеш какво се вижда оттам. Ще отречеш ли?

— Не. Вярно, преувеличено е да се каже, че искам да надникна във всяка ниша. Но непременно да се измъкна навън през някой прозорец, за това се чувствам направо задължен. Трябва да знам доколко надалеч мога да обгърна езерото с поглед оттук. Може би отгоре се вижда нещо, което иначе няма как да видим.

— Но как ще стигнеш до началото на стъпалата?

— Много просто — ще си направим подвижна стълба.

— Вярно! — изръкопляска ми тя. — Ще си направим стълба, и то веднага!

Излязохме вън. Аз много лесно намерих две дълго израсли върлини, като отрязах и необходимите напречници. Ремъци имаше достатъчно. Скоро стълбата беше готова. Влязохме отново вътре, облегнахме я и започнахме да се качваме. Тя стигаше точно до най-долното от все още наличните стъпала. От него продължихме да се изкачваме — без перила, по откритите, стърчащи от зида камъни, изпълняващи ролята на стъпала. Не беше безопасно. Всеки един от тези камъни трябваше да бъде проверен, преди човек да можеше да му се довери. Така минахме край много ниши, чието съдържание проучвахме. Аз ще се лиша от възможността да опиша тези мумии и скелети. Не ми се нрави да бъда считан за писател, дирещ успехи в сензационни или будещи ужас неща.

Когато стигнахме достатъчно високо, изкачихме се в едно от най-горните прозоречни отверстия. То беше толкова голямо, че можехме да стоим изправени в него, та дори и още по-голямо. Приличаше на ходник. Имахме да направим девет крачки, преди да излезем на открито, Ето как се намерихме високо горе на изкуствено струпаното "срутване", с поглед, обхващащ една голяма част от езерото. Но бяхме предпазливи; не останахме изправени, а седнахме. Колко лесно можеше да е наблизо някой кайова или команч и като нищо да ни забележи, ако проявяхме лекомислието да се покажем в пълен ръст. И правилно! Имаше не само един, видяхме дори много. Те яздеха по брега на отдалеченото двеста крачки от нас езеро, бавно, мирно и тихо, в индианска нишка — един след друг.

— Това са сиусите на стария Киктахан Шонка — забелязах аз. — Ютите или вече са минали, или тепърва ще минат след тях.

— Значи сме дошли точно навреме — рече Херцле. — Сега сигурно няма опасност?

— За тях — да, но не за нас — отвърнах аз.

Младия орел остана безмълвен, ала Како Ото се обади:

— При това положение трябва да ви напусна. Но ще ми се доверите ли? Ще ми повярвате ли, че няма да сторя нищо, което би могло да ви навреди?

— Ние ти вярваме — отговорих на матерния й език. — Кога ще можем да те очакваме отново?

— Това не зная. Сега отивам да наблюдавам какво ще се случи, за да мога да ви го съобщя по-късно. Ако нямам какво да ви кажа, няма да дойда. Но узная ли нещо важно, ще се върна много скоро. Къде да ви срещна?

— Където поискаш.

— В такъв случай те моля да останеш по възможност там, където са конете. Не се подхвърляй ненужно в опасност! И на първо място не се залавяй да ни подслушваш! Аз ще бдя за вас. Моите очи ще бъдат вашите очи! Вие ще узнаете всичко, което мога да узная самата аз.

Обещах да изпълня желанието й, след което тя си тръгна. А ние останахме горе, за да наблюдаваме червенокожите. Доста време мина, додето отминат сиусите. После дойдоха ютите. Болно ми беше на душата, като гледах как се промъкват насам тези късогледи, изпълнени с омраза хора.

— Кой ще спечели? — попита Херцле. — Те или ние?

— Ние! — отвърнах с твърда увереност. — Нима не виждаш съвсем ясно, че не нашата гибел, а нашата победа минава там край нас?

— От какво да го разбера?

— От тяхната мудност, от стоежа им, от равнодушието им и преди всичко от празните фуражни торби и кобури на седлата.

— Как тъй?

Младия орел също ме погледна въпросително.

Аз продължих:

— Те нямат никакви провизии — нито за себе си, нито за конете си.

— Каквито без съмнение ще получат от своите съюзници — кайовите и команчите.

— Това не променя нещата, защото ще е само временно. Тези възрастни индианци са по-лекомислени, отколкото бяха по-рано като млади. Те мислят само за миналото и са неспособни да проумеят настоящето. Тръгнеха ли по-рано хората на война, правеха го в отделни отряди, но не и от самото начало с численост по хиляда мъже. И тези отряди лесно се прехранваха и издържаха. Имаше бизони за лов и пътят бе поеман по възможност през най-тревистите прерии, които даваха на конете необходимата паша.

Когато и последният от ютите отмина, слязохме, скрихме много грижливо стълбата, така че и от най-зоркото око да не може да бъде открита и се върнахме после при Паперман и конете.

— Како Ото беше тук — доложи той. — Оседла набързо и препусна. Каза, че сте знаели накъде.

Разпънахме сега палатката и се разположихме удобно. Бях решил да изпълня желанието на нашата приятелка и да не се подхвърляме на никаква опасност. При всички случаи беше за предпочитане да останем тук кротко скрити, без да се движим. Така че имах време и възможност да се заема и прегледам завещанието на моя Винету. Отворих пакетите и после целия предобед и следобед Херцле и аз се вдълбочихме в тяхното съдържание. За това съдържание ще говоря на друго място засега искам само да кажа, че подобно нещо никога не бяхме чели, и че съкровището, което се разкриваше пред нас, беше безкрайно по-голямо, отколкото ако се бе състояло от злато и скъпоценни камъни, възлизащи на много центнери.

Привечер се появи Како Ото. Тя съобщи, че вече кайовите, команчите, ютите и сиусите са се събрали, и то на брой четири хиляди души — от всяко племе по малко над хиляда войни. Значи точно както бях предполагал. В предобеда хората се нахранили. Следобеда били проведени различни съвещания. След дълги противоречия накрая се стигнало до единодушие, така че всъщност едно допълнително съвещание на вождовете щяло да бъде излишно, ако то като заключителна церемония не представлявало венецът на всички действия.

— Значи това съвещание на вождовете ще се състои? — попитах аз.

— Да — отговори приятелката.

— Кога?

— В полунощ.

— Ако можех само да присъствам, без да бъда видян! Тогава постоянно угрижената Херцле побърза да се намеси:

— Не! От тая работа нищо няма да стане! Прекалено опасно е!

— Как тъй опасно?

— Ако те спипат, свършено е с теб! Аз като твоя жена трябва да гледам преди всичко поне жив да ми останеш!

Како Ото се усмихна. Това сторих и аз, запитвайки Херцле:

— Но ако се окаже, че не е опасно?

— Тогава идвам с теб, за да проверя нещата! Не е изкуство да си уестман като ерген. Но да буйстваш все още като уестман, когато вече от дълго си женен и имаш жена със себе си, това на всеки разумен мъж ще лежи възможно по-далеч от мисълта! Ако ние жените поискаме някой път някого да подслушаме, тутакси ще се вдигне врява до Бога. Но когато господа мъжете пълзят из гората, за да подслушват индианци, те твърдят тогава, че това било, първо, необходимо и второ, числяло се към дързостта на геройството. За случая аз имам една много добра идея, която прави това опасно подслушване напълно ненужно.

— Каква?

— Како Ото взема участие в съвещанието на вождовете и после ни казва какво е било говорено.

Тук аз се изсмях високо и отвърнах:

— И тая идея наричаш ти добра? Тя е толкова глупава, че няма накъде повече! Никога едно женско създание не е имало право да взема участие на едно такова събрание на вождове!

— Наистина ли? Това е позор! Но ние при всички случаи трябва да знаем за какво ще се съвещават! Как да я подхванем тая работа?

Приятелката се усмихна още веднъж и отговори:

— Вие ще присъствате на това събрание.

— Ние? Двамата? — попита бързо Херцле.

— Да.

— Мисля, че като жена нямам право!

— Това ще стане тайно. Никой няма да ви види. Вождовете именно ще дойдат в Домът на смъртта. Медицинманът на команчите го поиска и медицинманът на кайовите се съгласи с него. Те твърдят, че Домът на смъртта още преди хилядолетия е бил съвещателен дом на предводителите и сега, след неговото откриване, трябвало отново да бъде такъв. Същевременно да бъдел и гробница за вождовете. Влизането на жени се забранява под страх от незабавно смъртно наказание, на обикновени воини — също, освен ако придружават вождовете като прислуга.

— Но това е отлично! — възкликна Херцле. — Значи те ще дойдат към полунощ?

— Да, малко преди това, защото церемонията трябва да започне точно в полунощ.

— В такъв случай ние ще се появим своевременно, може би още в единадесет!

— Но ти все пак не! — обадих се аз.

— Защо? — поиска да знае тя.

— Та нали току-що чу, че достъпът на "жени" е запретен с незабавно смъртно наказание! Това за мен е прекалено опасно! Аз като твой мъж трябва да гледам преди всичко поне жива да ми останеш! Следователно се чувствам задължен да ти заявя, че в тази нощна авантюра ти си напълно изключена!

— Охо! Аз отказвам да се подчиня! Не си ли вземеш обратно заявлението, то отивам от място в Домът на смъртта и се скривам там до полунощ, та да ви подслушам вкупом — и индианците, и вас!

— Къде ще се скриеш?

— Още не знам.

— Но то трябва да се знае!

— Предварително ли?

— Разбира се! Много е лесно да се каже: ще се скрия. Но да се намери подходящо място, това изисква размисъл, който не бива да дойде прекалено късно. Ние още не знаем колко души ще се явят.

— Аз знам — намеси се Како Ото. — Ще дойдат Киктахан Шонка, Тусага Сарич, Токайхун и Тангуа — четиримата върховни вождове, после двамата медицинманери на кайовите и команчите и освен това по петима подглаватари от всяко от четирите племена. Ще присъстват също така и няколко обикновени воини, за да носят необходимите дърва за огньовете и Тангуа, който не може да върви. Всяко племе ще запали свой собствен съвещателен огън. А огънят за всички ще бъде подкладен на жертвеника, който ще приеме медицините на върховните вождове, докато бъдат изпълнени постановките, взети на съвещанието.

— В такъв случай можем да приемем — продължих аз, — че ще бъдат налице най-малко тридесет души. Къде и как ще се разпределят, това не знаем. Следователно в долната част на Дома, на пода, няма нито едно единствено място, което да е достатъчно сигурно, че да не се забележи. И изобщо там няма никакъв предмет, зад който бихме могли да се скрием. Единствено жертвеникът се издига там и те ще се съберат около него.

— Тогава ще се скрием горе! — извика Херцле. — С помощта на подвижната стълба! В нишите, в отдушниците, в прозоречните ходници!

— Съвсем правилно! — кимнах аз. — Но помисли ли и за огньовете?

— Трябва ли? За какво?

— За какво? Ама че въпрос! За да не се задушиш или най-малкото да не се издадеш с бухане и кашляне! Ще горят пет огъня — четири племенни и един жертвен. Тези огньове ще се подхранват с дърва, съчки и тем подобни. Всичко това ще създава такъв пушек и дим, особено ако те не са съвсем изсъхнали, че там горе, където се тъкмиш да се качиш, изобщо няма да се издържа, освен ако намерим някое място, където димът и пушекът да не ни достигат.

— Мислиш ли, че има такова?

— Надявам се. Долу действително не можем да се скрием, трябва да сме горе. Но не твърде високо, защото тогава няма да можем да чуем нищо. Необходимо е да се съобразим с посоката на вятъра и течението. Портата и всички прозоречни отверстия стоят отворени. Течение следователно ще има повече от достатъчно. Но на коя страна? Имаме още близо час до стъмване. Да отидем бързо до Дома и да запалим един огън, за да видим накъде ще се отвява димът.

— И да вземат, че да ви спипат! — предупреди Паперман.

— Няма да дойде никой — увери Како Ото. — Можем без всяка грижа да го сторим.

И тъй, предложението ми беше прието. Отправихме се към древната постройка, събирайки пътем достатъчно сухи дърва за провеждане на планирания опит. Стълбата беше отново измъкната. Когато огънят пламна, Паперман остана долу да го подклажда, а ние четиримата се качихме горе да наблюдаваме създаденото от топлината движение на въздуха и изтеглящия се пушек. По този начин открихме най-подходящите места и слязохме да угасим огъня и унищожим грижливо всяка следа. После се върнахме обратно на лагерното място. Како Ото се сбогува с нас. Докато жена ми ни приготвяше вечерята на лагерния огън, ние изляхме с помощта на наличната меча лой и разсукана памучна връв няколко малки свещи, които щяха да са ни необходими, за да не бъде в пълен мрак небезопасното ни изкачване по висините на Дома. Защото си беше рисковано да се катериш по откритите, стърчащи от зидарията каменни стъпала, които нямаха и следа от перваз или парапет, без ярко осветление. На всяко подхлъзване щеше да последва неминуемо падане. Ето защо исках да се кача само с Младия орел. Херцле в случая бе направо излишна, още повече че от преговорите, които естествено щяха да се водят на индиански, нямаше да разбере нищо. Но тъкмо защото съзнаваше опасността, тя настояваше да ни придружи, тъй като бе загрижена повече за мен, отколкото за себе си, и хранеше убеждението, че в нейно присъствие ще бъда по-предпазлив, отколкото без нея.

Когато наближи единадесет, потеглихме, оставяйки на Паперман указанието, в случай че не се върнем до утрото, да провери внимателно какво ни е задържало в Домът на смъртта. Взехме със себе си и револверите, макар изобщо да не вярвахме, че ще се наложи да ги употребим. С пристигането си в Дома запалихме трите свещи. Изкачването бе по-трудно, отколкото бях предвиждал, и то заради стълбата. Нуждаехме се от нея, за да стигнем до най-долното стъпало и понеже бе невъзможно да я оставим опряна — нали щеше да ни издаде, — трябваше да я мъкнем с нас нагоре. Аз се изкачвах начело, после следваше Херцле и накрая Младия орел. Държана почти хоризонтално от мен и него, стълбата представляваше за моята жена нещо като движеща се с нас предпазна решетка, за която в случай на нужда тя можеше да се хване. Бавно, много бавно стигнахме горе, но благополучно. Тикнахме там стълбата в дълбокото прозоречно отверстие, така че напълно изчезна, угасихме малките, кажи-речи напълно недостатъчни свещи и излязохме през отверстието на открито върху изкуственото скално свличане.

По небето над нас грееха ярки звезди. Струящата от него светлина бе достатъчна да ни разкрие езерото като матовосребриста повърхнина, лежаща в сенчестата рамка на крайбрежния храсталак. Не бяхме чакали кой знае колко и ето че той се раздвижи там отпред. Зададоха се силуети — бавно, поотделно, един зад друг. Колкото повече приближаваха, толкова по-ясно ги различавахме. Чертите на лицата, разбира се, не. А и силуетите не бяха с резки контури. Но че бяха индианци, в това нямаше никакво съмнение. Виждахме и носилката, на която бе носен вождът на кайовите. Тя се състоеше от едно покривало, закрепено между два пръта. Други носеха наръчи дърва и съчки. Изброихме тридесет и четири души. Почакахме, докато последният изчезна във вътрешността на Дома и се промъкнахме и ние вътре. Пред нас се стелеше непроницаем мрак. Седнахме.

От недрата долу се долавяше тайнствен шум, повече нищо. Никой не говореше, не се разнасяше нито възглас, нито заповед, команда Изглежда всичко е било уговорено предварително в най-големи подробности. Неочаквано някъде се появи искра, после още една и още една. Искрите се превърнаха в пламъчета, пламъчетата се разраснаха в пламъци, а пламъците — в ярки огньове. Огньовете бяха четири и образуваха квадрат, в чиято среда се издигаше жертвеникът. Около тези огньове лагеруваха фантастични индиански групи — вождът на всяко племе край своя отделен пламък. Димът се заиздига нагоре, ала той не ни безпокоеше — изчезваше през отворите на срещуположната страна. Сиянието от огньовете също се заизкачва нагоре и колкото по-високо, толкова по-неприятен и тайнствен ефект създаваше. При играта на пламъците ти се струваше, че не само долу, а и тук горе всичко се движи — нишите, мумиите, скелетите, разбърканите купчини кости. Херцле посегна към ръката ми, стисна я конвулсивно и ми прошепна:

— Колко призрачно, да, призрачно! Почти се боя!

— Искаш да се махнеш оттук? — попитах.

— Не, не! Та такова нещо никога вече няма да има, никога! Представи си, все едно сме в Ада!

Картинното й изразяване не беше несполучливо, но аз бих предпочел да кажа: в Чистилището. Онова, което щеше да се решава там долу беше грях, да, но то нямаше да води непременно до обричането на вечни мъки. Та нали ние самите бяхме тук, за да му придадем един по-добър край, един щастлив завършек. Аз възприемах фигурите там долу не като потомци на отминали хилядолетия, а като освободените души на онези прастари времена, събрали се тук за последното пъклено дело, в чието лоно трябваше да се търси и разбере освобождението от мрака. Докато ме занимаваха тези мисли, прозвучаха първите изговорени до този момент думи:

— Аз съм Аваттовавх, медицинманът на команчите. Аз казвам: полунощ е!

И един втори глас се присъедини:

— Аз съм Онто тапа, медицинманът на кайовите. Призовавам преговорите да започнат!

— Да започнат! — извика Тангуа.

— Да започнат! — извика Токайхун.

— Да започнат! — извика Тусага Сарич.

— Да започнат! — извика Киктахан Шонка. И сега не можехме да различаваме чертите на лицата на споменатите. Виждахме само техните фигури и слушахме гласовете им като от някакъв вече непринадлежащ към земята, отвъден свят. Тогава шаманът на команчите пристъпи към жертвеника и заговори:

— Аз стоя пред свещеното хранилище на медицините. В храма на нашия стар, прочут брат Тателах Сатах виси исполинската кожа на отдавна измрелия вече сребърен лъв, на която се вижда записано следното: "Съхранявайте вашите медицини! Бледоликият идва насам през Голямата вода и необятните прерии, за да ви отнеме медицините. Ако той е добър човек, това ще ви донесе благодат. Зъл човек ли е, във всички ваши биваци и за всички времена ще се разнася горък плач."

След това до жертвеника приближи и шаманът на кайовите и заговори:

— Но до тази кожа виси и кожата на големия боен орел, на която се вижда записано: "После ще се яви един герой, когото хората наричат Младия орел. Той ще прелети три пъти около Планината на медицината и после ще кацне, за да ви върне онова, което бледоликият ви е отнел." Аз ви питам, вас, върховните вождове на четирите съюзени племена, искате ли да останете верни на решенията, които бяха взети днес сред вас?

— Искаме — отговориха четиримата.

— И сте готови да вложите тук вашите медицини като залог, че ще сторите всичко, за да ги изпълните?

Прозвуча високо и четирикратно "Да".

— Тогава ги донесете тук и ги предайте!

Те го сториха. Дори Тангуа нареди да го отнесат до жертвеника, за да може собственоръчно да предаде амулета си. Киктахан Шонка се оплака, докато връчваше своя:

— Това е само половината. Другата половина се изгуби по път, когато Маниту извърна своите очи от мен. Дано той обърне лика си отново към мен, за да не ми се изгуби и тази половина! Товарът на моите зими ме притиска към гроба. Трябва ли да се появя отвъд смъртта без медицина и навеки да бъда изгубен? Дори само заради спасението от тази гибел, съм принуден да сторя всичко, за да удържа онова, което днес обещах!

Плочата беше вдигната от жертвеника и после, когато амулетите изчезнаха в утробата му, отново захлупена. След това струпаха отгоре дърва и съчки и ги подкладоха, но не по наш, а по индиански маниер, така че възникна малък огън, обхващащ само краищата на прибутваните от време на време дървета. Това беше "Огънят на съвета", който сега започна. А той беше много тържествен. Подет бе с церемониалното изпушване лулата на мира. Въпреки проведените предварително съвещания се държаха много обстоятелствени речи. Би било може би интересно да ги предам тук буквално. Няколко от тях представляваха истински шедьоври на индианското ораторско изкуство. Но липсата на място не ми позволява да бъда толкова обстоен, както бяха тези индианци. Достатъчно е да се каже, че от нашето убежище разбирахме много ясно всичко, което се говореше. Не пропускахме почти нито дума. Резултатът от преговорите бе следният:

Четирите племена запланираха нападение над лагера на апачите и техните приятели на Маунт Винету. С това нападение трябваше да се осуети проектираното превъзнасяне на Винету. Едновременно с това се надяваха да влязат в притежание на голяма плячка и на всичките съкровища, стичащи се сега в този лагер. А те бяха най-вече нъгитс и други благородни метали, дарявани доброволно или от цели племена, кланове и сдружения, или от отделни личности. Възнамеряваха да останат още няколко дни тук, при Тъмната вода, за да си отпочинат от дългата езда, след което да потеглят за мястото, наричано Долината на пещерата. Тази долина се намирала, както бе казано, в близост до Маунт Винету и предлагала сигурно скривалище дори за един толкова голям брой войни. От това скривалище щяха да нападнат после те апачите и техните съюзници.

От висша важност бе за нас един особен момент, който подслушахме. Четирите съюзни племена имаха сред апачите свой човек, нагърбил се да ги осведомява за всичко, да ги подпомогне в подготовката на удара и да им посочи най-подходящото време за изпълнението му. Този шпионин и предател беше толкова по-опасен, понеже не се числеше към обикновените, без значение люде, а беше член на комитета, поради което знаеше всичко и се радваше от всички страни на особено доверие. Този човек беше мистър Антоний Пейпър, с индианското име Окихтшинча и патешката походка. Да узнаем това, бе от особена стойност за нас. За съдействието му бил обещан значителен пай от плячката, чийто размер обаче не бе загатнат. Върховните вождове изглежда се бояха да се изразят по-ясно по този пункт пред подглаватарите. В тази връзка бяха споменати и братя Ентърз, които нямало да получат каквото им било обещано, защото то трябвало да бъде изплатено на този Антоний Пейпър, комуто също не смятали да дадат възнаграждението, тъй като то трябвало да бъде платено на двамата Ентърз. Във всеки случай тук се касаеше за една голяма мерзавщина, за каквито човек не говори с удоволствие. Предполагах, че след като бъдат измамени във възнаграждението, ще изчезнат завинаги и тримата, както Пейпър, така и Ентърз.

Когато церемонията приключи, съвещателният огън на жертвеника бе угасен от двамата шамани. Те изгребаха пепелта от плочата и отстъпиха няколко крачки назад от жертвеника. След това шаманът на команчите поде с тържествен тон:

— Колкото пъти загасва свещеният огън над медицините, толкова пъти трябва да се повторят думите на сребърния лъв: "Съхранявайте вашите медицини! Бледоликият идва насам през Голямата вода и необятните прерии, за да ви отнеме медицините!"

А шаманът на кайовите добави:

— Колкото пъти загасва свещеният огън над медицините, толкова пъти трябва да се повторят и думите на големия боен орел: "Ще се появи герой, когото хората наричат Младия орел. Той ще прелети три пъти около Планината на медицината и ще кацне после, за да ви върне онова, което бледоликият ви е отнел. След туй душата на червената раса ще се пробуди от своя хилядолетен сън и каквото е било разединено, ще се превърне в обединена нация и велик народ!"

От този момент никой повече не проговори, но хората останаха седнали, докато огньовете полека-лека догоряха и накрая изчезна и последната мъждееща искра. После индианците потеглиха. Те напуснаха Дома точно така, както бяха дошли — бавно и тихо, поединично, един подир друг. Погледите ни ги проследиха, докато стигнаха водите на езерото и се разклониха на две страни. Херцле пое дълбоко, дълбоко дъх.

— Каква вечер! Каква нощ! — продума тя. — Никога няма да го забравя, никога! Какво ще правим сега?

— Ще слезем долу и ще извадим медицините — отговорих аз.

— Имаме ли това право?

— Всъщност е забранено. Над тях тегне смъртта. Никой индианец не би дръзнал да ги вземе. А за нас това е просто повеля на необходимостта.

Младия орел чу всичко, но не взе отношение по въпроса. Запалихме отново трите свещи, взехме стълбата и заслизахме бавно и извънредно предпазливо. Стигайки долу, ние пристъпихме към жертвеника. Тогава Младия орел попита на матерния си език:

— Наистина ли искаш да ги вземеш?

— Да, непременно — отговорих аз. — В моята ръка те са мощ, и то голяма благодатна мощ.

— Зная го. Но аз съм индианец и ми е известно значението и неприкосновеността на медицините, положени на такова място. Знаеш ли какво ми повелява моят дълг?

— Да. Ти трябва да ми попречиш да ги докосна. Длъжен си да употребиш дори сила. Но аз да не би да имам намерение да се отнеса с тях като несвещени, да ги унищожа?

— Не. Няма да го сториш. И ти си Олд Шетърхенд, а аз едно момче. Една битка с теб би означавала моята смърт. Въпреки това аз те моля за разрешение да поставя едно условие!

— Позволено ти е.

— Щом ти искаш да си бледоликият на сребърния лъв, който идва, за да ни вземе медицините, то нека аз бъда младият индианец на бойния орел, който трябва да се спусне от Маунт Винету, за да върне на своите братя медицините!

— Способен ли си да го сториш?

— Ако ти искаш, да!

— Да летиш?

— Да.

— Три пъти около планината?

— Да.

Това беше един съвсем особен, може би дори велик миг! Този мрак! Това зловещо място! Един бледолик в старческа възраст! Един високонадарен, дързък индианец в изпълнената с най-големи надежди младежка възраст! Двамата стоящи един срещу друг при жертвеника, с малки, нищожни свещи в ръка, чиято оскъдна светлина се поглъщаше от мрака още на две-три крачки! Той говореше за летене. Уверяваше, че е в състояние да го стори, и то с глас, с тон, изключващ всяко съмнение! Той имаше предвид физическо летене. Аз обаче мислех в същата степен и за един духовен полет, който той, символът на своята подмладяваща се раса, е трябвало да направи, щом искаше да й върне загубените в течение на хилядолетията "медицини". Но аз му имах голямо, горещо, бих казал, свещено доверие.

— Вярвам ти! — отговорих. — Сега ги вземам. Но ще ти ги дам веднага щом ги поискаш.

— Ръката ти!

— Ето я!

Подадохме си ръце.

— Вземи ги в такъв случай! — каза той и посегна към плочата, за да ми помогне да я избутам настрани.

Тя беше още гореща. Аз взех амулетите от разкрития жертвеник. После бутнахме плочата в предишното й положение и след като угасихме свещите, напуснахме Дома и се отправихме обратно към бивака. Стълбата взехме с нас, за да не се превърне впоследствие в наша издайница. Престоят ни при Тъмната вода се считаше вече за приключен. Колкото и кратък да бе той, ние можехме да бъдем доволни от неговите последици…