Наследникът на Империята

ГЛАВА 20

— Не, не, всичко е наред — говореше Трипио с гласа на Лея и изглеждаше толкова нещастен със слушалките на главата, колкото можеше да изглежда един дроид. — Двамата с Хан решихме, че след като и бездруго ни е на път, можем да минем да проверим какво е положението в системата Абрегадо.

— Разбирам, ваше височество — долетя от говорителя на „Сокол“ гласът на Уинтър. На Хан му се стори, че звучи уморено, но имаше още нещо, някакво напрежение. — Мога ли да си позволя да ви посъветвам да не се бавите далеч от тук много време.

Трипио погледна безпомощно към Соло.

— Ще се върнем съвсем скоро — прошепна му Соло.

— Ще се върнем съвсем скоро — повтори дроидът в предавателя на „Сокол“.

— Само искам да проверя…

— Само искам да проверя…

— Производствените мошности в…

— Производствените мощности в…

— Хаймания.

— Хаймания.

— Чудесно, ваше височество — отговори Уинтър. — Ще предам съобщението ви на съвета. Мисля, че те ще се зарадват — последва кратка, едва доловима пауза: — Ще ми разрешите ли да поговоря за момент с капитан Соло?

В другия край на пилотската кабина Ландо се намръщи и съвсем тихо прошепна:

— Тя знае!

— Нима? — отвърна раздразнено Хан, улови погледа на Трипио и кимна.

— Разбира се — каза в предавателя дроидът и въздъхна с облекчение. — Хан?

Соло се включи в предавателя:

— Чувам те, Уинтър. Какво става?

— Просто исках да разбера дали имате представа с принцеса Лея кога ше се върнете на Корускант — каза тя.

— Адмирал Акбар вече няколко пъти пита за вас.

Хан се намръщи. Откак се бе оттеглил от генералския пост преди няколко месеца, адмирал Акбар да бе обелил с него най-много две думи извън съвета.

— Благодарете на адмирала за загрижеността — отговори той на Уинтър, като внимателно подбираше думите си.

— Сигурно се оправя добре?

— Както обикновено — отвърна Уинтър. — Има някакви проблеми в семейството, след като училището започна на пълни обороти.

— Разправии с децата, така ли? — предположи Хан.

— Най-вече спорове за часа на лягане — отвърна тя. — Проблеми с най-малкия, който иска да стои до късно и да чете, нали разбирате?

— Аха — провлачи Хан. — Знам как е с децата. А съседите? Все още ли има неприятности и с тях?

След кратка пауза Уинтър добави неуверено:

— Не съм много сигурна. Не ми е споменавал за тях, но мога да попитам, ако желаете.

— Няма нужда. Най-важното е, че в семейството всичко е наред.

— И аз така мисля. Навярно той просто иска да ви напомни за себе си.

— Благодаря, че ни предаде съобщението му — погледна към Ландо. — Кажи му, че няма да се бавим много. Ще се отбием в Абрегадо, може би и на още едно-две места и се връщаме вкъщи.

— Добре — отговори Уинтър. — Още нещо?

— Не, тоест да — поправи се Хан. — Какви са последните новини около възстановителните работи на Бпфаш?

— Трите системи, които бяха ударени от имперската флота ли?

— Точно така.

И където двамата с Лея се сблъскаха за втори път със сивокожите нападатели от непозната раса. Не го каза на глас, нямаше смисъл да се разпростира нашироко.

— Само секунда, да намеря нужния документ — измърмори Уинтър. — Да, всичко върви доста добре. Имаше някакви проблеми с товарните кораби за доставка, но, изглежда, материалите вече пристигат по-бързо.

Хан се намръщи:

— Какво е направил Акбар, да не е изровил товарни кораби от военния резерв?

— Не, произвежда нови — сухо отговори Уинтър. — Взема най-големите кораби, в повечето случаи междузвездни кръстосвачи и щурмови фрегати, оставя само основните членове от екипажа, оборудва ги с нови дроиди и ги превръща в товарни.

Соло сбърчи чело:

— Надявам се, че са придружавани от голям военен ескорт. Междузвездните кръстосвачи без добре обучени екипажи са чудесни учебни мишени за имперската флота.

— Не може да не е помислил за това — увери го Уинтър. — Орбиталните докове и корабостроителницата в Слуис Ван са надеждно защитени.

— Едва ли в наши дни нещо е надеждно защитено — горчиво отговори Хан. — Докато имперската флота си разиграва коня в цялата галактика, не е така. Както и да е, трябва да приключваме. Ще се чуем по-късно.

— Приятно пътуване. Довиждане, ваше височество. Ландо щракна с пръсти и изтръгна дроида от унеса му.

— Довиждане, Уинтър.

Хан прокара пръст изразително през гърлото си и Ландо изключи предавателя.

— Ако тези междузвездни кръстосвачи бяха оборудвани с подходящите автоматични системи, сега нямаше да се налага да ги пълнят с дроиди, за да ги превърнат в товарни кораби — невинно подметна той.

— Аха — кимна Соло, без да обръща внимание на думите му. Изправи се и провери бластера си. — Да потегляме, трябва да свършим колкото може по-бързо и да се върнем в Корускант. Там става нещо.

— Имаш предвид историята за семейството на Акбар ли? — попита Ландо и също се изправи.

— Да — Хан тръгна към стълбището за долната палуба на „Сокол“. — Ако съм разбрал правилно Уинтър, Фейлия е започнал решителния щурм срещу Акбар. Хайде, Трипио, ела да заключиш след нас.

— Капитан Соло, искам за пореден път да изразя несъгласието си с това положение на нещата — жаловито занарежда Тритшо. — Аз наистина не мисля, че да се представям за принцеса Лея, е…

— Добре, добре — прекъсна го Хан. — След като се върнем, ще накарам Ландо да те препрограмира.

— Нима приключихме с представлението? — попита Ландо, промъкна се покрай Трипио и застана до него при отворения люк. — Нали каза на Уинтър…

— Това беше заради евентуалните подслушвани — отговори Соло. — Веднага щом установим контактите си тук, ще потеглим незабавно за Корускант. Дори може да минем през Кашиуук и да приберем Лея.

Ландо подсвирна леко:

— Нима положението толкова се е влошило?

— Трудно е да се каже с точност — призна Хан, натисна копчето за спускането на стьлбичката и тя леко опря в прашната настилка отдолу. — Не успях да разбера какво искаше да ми каже Уинтър с детето, дето седяло вечер до късно, за да чете. Предполагам, че е нещо за разузнаването, нали Акбар му е начело едновременно с функциите на главнокомандващ. Или дори по-лошо — че Фейлия е хвърлил око на най-високия пост.

— Трябва да си създадете по-добър код с нея — подхвърли Ландо и тръгна надолу по стълбичката.

— Ха! През няколко месеца решаваме да го направим — изръмжа Хан. — Вече трета година ги карам да седнем тримата с Лея и да го измислим, но не се получава.

— Е, това, което казваш, има смисъл — подхвърли приятелят му и огледа внимателно космодрума. — Връзва се със слуховете, които чух. Предполагам, че под „съседите“ имаш предвид Империята?

— Да. Ако Акбар бе успял да разбере откъде изтича информация, Уинтър със сигурност щеше да узнае и да ни каже.

— В такъв случай не е ли опасно да се връщаме там? — попита Ландо, когато тръгнаха към изхода.

— Опасно е — съгласи се Хан и стисна зъби. — Но трябва да поемем риска. Без Лея в ролята на посредник Фейлия може и да успее да излъже или дори да изнуди останалите съветници да му дадат каквито правомощия пожелае.

— Ммм — изръмжа Ландо, спря в края на стълбата, която водеше към изхода на космодрума, и погледна нагоре. — Да се надяваме, че днес ще е последната среща и най-сетне ще се свържем с човека, който да ни отведе до Карде.

Космодрумът в Абрегадо бе с много лошо име сред пилотите, с които Хан бе летял като контрабандист. Нареждаше се съвсем в дъното на списъка с предпочитаните спирки, непосредствено до кръчмата на Мос Ейсли на Татуин. За негова огромна, но все пак приятна изненада, когато излязоха от космодрума, видяха бляскав чист град.

— Гледай ти! — измърмори до него Ландо. — Нима цивилизацията най-сетне е стигнала и до Абрегадо?

— Случвали са се и по-странни неща — съгласи се Хан и се огледа.

Беше чисто и почти безупречно подредено, въпреки че се усещаше неповторимата атмосфера на товарен космодрум, на варварство и буйство.

— Охо — прошепна Ландо, погледът му сочеше нещо над рамото на Хан. — Изглежда, някой се е забъркал в сериозни неприятности.

Хан се обърна. На петдесетина метра по улицата малка група униформени мъже, навлечени с лека броня, с автоматични бластери в ръка стояха пред вратата на един от хангарите. Неколцина се вмъкнаха вътре, някои останаха отвън да пазят.

— Зле му се пише — съгласи се Соло и протегна врат да прочете номера над вратата. Шейсет и три. — Да се надяваме, че не е нашата свръзка. А къде трябваше да се срещнем с него?

— Ей там — Ландо посочи малка сграда без прозорци, сбутана между две далеч по-стари на вид къщи. Над вратата висеше малка дървена табела с надпис „Ло Бю“. — Трябва да седнем на някоя маса между бара и казиното и да го почакаме. Той ще ни потърси.

„Ло Бю“ се оказа изненадващо просторна кръчма за скромната си фасада, простряна дълбоко навътре от улицата и в остаряла постройка вляво. До входа бяха подредени няколко маси с изглед към малка, но добре направена сцена, празна в момента. Гърмеше оглушителна дразнеща музика. От другата страна на сцената имаше сепарета, твърде тъмни, за да се види има ли някой вътре. Вляво, издигнато с няколко стъпала и отделено от сцената с прозрачна преграда, беше казиното.

— Мисля, че барът е ей там — промърмори Ландо. — Зад масите за сабак. Май там трябва да идем.

— Идвал ли си преди? — попита през рамо Хан, тръгна край масите и се насочи към стъпалата.

— Не. Вече доста години не съм бил на Абрегадо. Беше по-зле и от Мое Ейсли и не останах дълго — поклати глава: — Каквито и неприятности да си имаме с новото тукашно правителство, не може да се отрече, че е свършило добра работа по прочистването на планетата.

— Аха, но каквито и неприятности да имаш с новото правителство, да ги разрешим тихомълком, а? — предупреди го Хан. — Ще ми се поне веднъж да минем незабелязано.

Ландо цъкна с език:

— Както кажеш.

Осветлението около бара беше по-приглушено, отколкото в казиното, но все пак достатъчно, за да виждат наоколо. Избраха си маса близо до играчите на сабак и седнаха. От средата на масата веднага се показа холограма на привлекателна девойка:

— Добър ден, господа — произнесе тя с приятно звучащ акцент. — Какво ще желаете?

— Имате ли вино от Некригор Омикрон? — попита Ландо.

— Разбира се, реколти 47, 49, 50 и 52.

— Ще вземем половин гарафа от 49-а година — каза Ландо.

— Благодаря — усмихна се тя и изчезна.

— Това паролата ли е? — попита Хан и огледа казиното. Беше в средата на следобеда местно време и все пак половината маси вече бяха заети. На бара висяха десетина души и представители на чужди раси. Явно пиенето стоеше много по-ниско от хазарта сред пороците на хайманианците.

— Всъщност той не каза какво да си поръчаме — призна Ландо. — Но понеже аз харесвам доброто вино от Некригор Омикрон…

— И тъй като за него ще плати правителството в Корускант…

— Нещо такова.

Виното пристигна на табла, изскочила от малко отворче в средата на масата.

— Ще поръчате ли още нещо, господа? — попита девойката.

Ландо поклати глава и пое гарафата и двете чаши.

— Засега не, благодаря.

— Благодаря и аз — каза тя, преди да изчезне заедно с таблата.

— И така — Ландо наля вино в чашите, — не ни остава друго, освен да чакаме.

— Е, докато си зает с чакане, можеш ли да погледнеш към третата маса за сабак, онази с петимата мъже и жената — отговори Хан. — Кажи ми дали вторият отдясно наистина е този, който ми се струва, че е?

Ландо вдигна чашата си, сякаш за да разгледа виното на светлината. Вглъбен в това занимание, той се извърна леко.

— Не може да е Фин Торв, нали?

— Според мен е точно той — отвърна Хан. — Надявах се, че ти си го виждал по-скоро от мен.

— Не съм го виждал след последната обиколка в Кесъл, когато бяхме заедно — вдигна вежди и сухо добави: — Точно преди онова грандиозно раздаване на сабак, което направихме с теб.

Хан му хвърли обиден поглед:

— Да не искаш да кажеш, че още си ми ядосан за „Сокол“?

— Е… — замисли се Ландо. — Не, сигурно не съм. Не повече, отколкото когато загубих играта от аматьор като теб.

— Аматьор?!

— Но ще си призная, че известно време след това нощем лежах буден в леглото и планирах подобаващо отмъщение. Добре, че така и не направих нищо по въпроса.

Соло погледна отново към масата за сабак.

— Ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, помисли си, че ако не бе изгубил „Сокол“, сега нямаше да седим тук. Първата „Звезда на смъртта“ на императора щеше да е завладяла Йовин и да е разгромила планетите от Съюза една по една. И това щеше да е краят на бунта.

Приятелят му сви рамене:

— Не съм много сигурен. След като начело са хора като Акбар и Лея…

— Лея нямаше да е жива — прекъсна го Хан. — Тя вече бе на път за екзекуцията й, когато Люк, Чуй и аз я измъкнахме от „Звездата на смъртта“ — той потрепери от спомена.

Тогава замалко не я загуби завинаги и никога нямаше да узнае какво бе пропуснал. А сега, когато вече знаеше, пак можеше да остане без нея.

— Тя е в безопасност — тихо каза Ландо. — Не се тревожи — поклати глава. — Много ми се иска да разбера зашо Империята толкова се интересува от нея.

— Много добре знам — изръмжа Соло. — Защото искат близнаците.

Ландо го зяпна изненадан:

— Сигурен ли си?

— По-сигурен не мога да бъда. Иначе защо просто не използваха шоковите иалки при нападението в Бпфаш? Защото вероятността проклетите оръжия да изстрелят по-голям заряд, който да я убие, е петдесет на петдесет.

— Сигурно си прав — тежко се съгласи Ландо. — А Лея знае ли?

— Нямам представа. Сигурно.

Отново се обърна към масата за сабак. Веселата шумотевица внезапно започна да го дразни. Ако Торв наистина беше свръзката на Карде, крайно време беше да престане с маскарада и да дойде при тях. Като че ли нямаше кой знае каква възможност да се чуди кои бяха неговите хора.

Погледът му обходи казиното, прехвърли се на масите около бара и внезапно се закова на една прикрита в сенките маса в далечния ъгъл с трима мъже на нея.

Нито един пилот, пребивавал достатъчно дълго в космоса, не би объркал атмосферата на обикновен товарен космодрум с неповторимото му съчетание от звуци, миризми и вибрации. Също толкова неповторима бе атмосферата и около планетарните офицери от сигурността.

— Охо! — промърмори той.

— Какво? — попита Ландо и небрежно обходи с поглед своята половина от заведението, достигна далечния край и се съгласи: — Охо, наистина. Това обяснява защо Торв се крие на масата за сабак.

— И се сили да не ни обръща внимание — кимна Хан. Той наблюдаваше войниците с периферното си зрение, опитваше се да не привлича вниманието им към себе си. Ако се набъркаха по време на срещата със свръзката на Карде, не му оставаше нишо друго, освен да извади удостоверението за самоличност от Новата република и да се опита да се позове на високия си ранг. Това едва ли щеше да свърши работа, но и в двата случая Фейлия щеше да му трие сол на главата с учтивото си хокане, когато се върнеха на Корускант.

Но ако планетарната гвардия бе по следите на Торв и това имаше нещо общо с акцията на космодрума, на която двамата с Ландо бяха станали свидетели, струваше си усилията. Той се присегна и удари леко в центъра на масата:

— Сервитьор! Девойката се появи:

— Да, господа?

— Двайсет чипа за сабак, ако обичате.

— Веднага — отговори тя и изчезна.

— Чакай малко — подозрително го изгледа Ландо, а Хан пресуши на един дъх чашата си. ~ Няма да отидеш при него, нали?

— Да имаш по-добра идея? — отвърна той и откопча кобура на бластера. — Ако той е нашата свръзка, не искам да го изтърва.

Ландо въздъхна примирено:

— Дотук с незабележимото ни присъствие. А аз какво да правя?

— Бъди готов да се намесиш — в средата на масата се появи отвор и изскочи чисто нова пачка чипове за сабак. — Засега изглежда, че те само го наблюдават, може би ще успеем да го измъкнем от тук, преди да пристигнат подкрепленията им.

— А ако не стане?

Хан прибра чиповете и се изправи.

— Тогава ще се опитам да направя нещо за отвличане на вниманието и ще се видим на „Сокол“.

— Добре. Късмет.

На масата за сабак до Торв имаше две свободни места. Хан си избра едното от тях, седна, хвърли чиповете на масата и те издрънчаха.

— Включете и мен — обяви гръмогласно той. Останалите вдигнаха глава с изражения, вариращи от изненада до очевидно раздразнение. Торв го стрелна с поглед, после се извъртя да го огледа по-добре. Хан вдигна вежди:

— Ти ли раздаваш, синко? Хайде, включи ме.

— Не съм аз — отвърна Торв и посочи с очи дундестия мъж вдясно.

— Вече сме започнали — каза кисело шишкото. — Изчакай следващата игра.

— Какво? Дори не сте платили мизата още — възрази Хан и махна с ръка към чиповете за залагания.

Банката бе доста богата, играта течеше поне от няколко часа. Вероятно това беше една от причините шишкото да не иска нови хора, които можеха с един удар да спечелят всичко.

— Хайде, раздавай — викна Хан и хвърли един чип, за да си плати входа.

Шишкото го изгледа кръвнишки, бавно взе горните две карти от купчината и ги плъзна към него.

— Добре — одобри Хан. — Налягат ме стари спомени. Навремето доста често ми се налагаше да се оправям с идиотите с дебелия край на тоягата.

Торв го изгледа остро, беше надянал на лицето си каменно изражение:

— Опитай се и сега — гласът му бе нехаен. — Тук играеш с големите батковци, а не с дребосъците от твоя свят. Може и да не получиш онова, с което си свикнал.

— Не съм аматьор — надуто отвърна Хан, спомни си, че планетарната гвардия бе нахлула в шейсет и третото място на космодрума, и уверено продължи: — Спечелил съм шейсет и три раздавания само през последния месец.

По лицето на Торв пробяга усмивка, той разпозна сигнала. Значи наистина на космодрума бяха нахлули на неговия кораб.

— Трябва да си събрал доста пари при толкова много игри — промърмори той и спусна ръка под масата.

Хан се напрегна, но ръката на контрабандиста отново се показа празна. Торв обиколи с поглед заведението, като се спря за момент върху масата, на която седеше Ландо, и отново се обърна към Соло:

— Готов ли си да подкрепиш хвалбите си с пари? Той спокойно издържа погледа му:

— Готов съм да посрещна всичко, което можеш да ми предложиш.

Контрабандистът кимна бавно: . — Може и да ти припомня думите ти след малко.

— Вярно, че разговорът ви е много интересен — прекъсна ги един от играчите на масата, — но да си гледаме играта.

Торв вдигна вежди и го подкани:

— Залагам четири.

Хан погледна картите си: Господарката на пиките и Четирите монети.

— Добре — каза той, извади шест чипа и ги хвърли към банката. — Плащам твоите четири и качвам два.

Зад него се чу някакво раздвижване.

— Измамник! — извика в ухото му плътен глас.

Хан подскочи и се завъртя, инстинктивно посегна към бластера, но една огромна ръка се присегна над рамото му и сграбчи двете карти в ръката.

— Вие сте измамник, господине — изгърмя отново плътният глас.

— Какво говорите! — възмутено отвърна Хан и източи врат, за да огледа обвинителя си.

Почти съжали, че го направи. Надвесеният над него гневен мъж с дълга чорлава брада беше най-малко два пъти по-висок и го изпепеляваше с поглед като в религиозно изстъпление.

— Много добре знаете — бавно процеди непознатият. — Тази карта — той размаха една от картите на Хан — е фалшива!

Соло премига:

— Не е вярно — възрази той. Около масата вече се бе събрала доста голяма тълпа, пазачите на казиното, бармани и сервитьори, любопитни посетители, жадни да видят малко кръв. — Това е същата карта, която ми раздадоха.

— Така ли? — мъжът я хвана с огромната си ръка, вдигна я под носа на Хан и натисна с върха на пръста единия край.

Господарката на пиките внезапно се превърна в Шестимата ездачи. Непознатият докосна отново ъгълчето и се появи Каменното лице. Последваха Шестте манерки. Шутът, Господарят на монетите…

— Но това е същата карта, която ми раздадоха — повтори Хан и усети как по гърба му започват да се стичат студени капки пот. Дотук с идеята да се държат незабележимо. — Не е моя вината, ако е фалшива.

Нисък мъж с набраздено от жестоки белези лице си проби път с лакти покрай брадатия.

— Ръцете на масата — заповяда той на Хай с глас, който напълно съответстваше на външността му. — Дръпнете се настрани, преподобни, ние ще се оправим.

Преподобни!? Хан отново погледна гневния мъжага и този път забеляза черна кристална огърлица, проблясваща сред кичурите коса на шията.

— Преподобни, а? — промърмори той нещастно. По време на дългогодишните си скитания бе открил, че галактиката е пълна с най-различни религиозни групи, чиято основна задача бе да премахнат всевъзможните форми на хазарта. Както и всички играчи.

— Дръж ръцете на масата, казах! — изрева мъжът от охраната и се пресегна за подозрителната карта от ръката на преподобния. Погледна я, провери дали изображенията наистина се променят, и кимна: — Много добър фалшификат — каза той и изгледа Хан с най-благоразположения си намръщен поглед.

— Трябва да е скрил в ръкава си получената при раздаването карта — намеси се отново преподобният. Не бе помръднал и на педя. — Къде е тя, измамнико?

— Картата, която ми дадоха, е точно пред теб, в ръцете на приятелчето — изръмжа Хан. — Не ми трябва фалшива, за да спечеля на сабак. Ако наистина е фалшива, такава са ми дали.

— Така ли? — преподобният без предупреждение се извъртя към шишкото, който бе раздавал и все още стоеше на масата, почти незабележим в шумящата тълпа, и протегна ръка към него: — Ако не възразявате, ше ми дадете ли вашите карти, господине?

Шишкото го зяпна изненадано.

— Как може да си помислите такова нещо? Защо да давам на някого фалшива карта? Нали виждате, че това тесте е от казиното.

— Е, има само един начин да се убедим, нали? — отвърна преподобният, присегна се и взе тестето. — Сега вие двамата — посочи с пръст към шишкото и Хан — ще бъдете претърсени, за да открием у кого е другата карта. Това ще реши въпроса, нали, Кампл? — добави той и погледна надолу към белязания от охраната.

— Не ни нареждай какво да правим, преподобни — изръмжа Кампл. — Къру, донеси скенера!

Скенерът беше малък и удобно прилягаше в дланта на мъжа, явно направен за скрито използване.

— Този първи — заповяда Кампл и посочи Хан.

— Тъй вярно — служителят умело прокара скенера край тялото на Соло и каза. — Чист е.

По намръщеното лице на пазача пробягаха първите тръпки на съмнението.

— Претърси го отново!

Къру послушно го провери отново.

— Пак нищо. Има само бластер, предавател и удостоверение за самоличност.

Кампл гледа Хан още няколко дълги секунди и след това неохотно се обърна към шишкото.

— Протестирам! — извика той и скочи на крака. — Аз съм гражданин от първо равнище, нямате право да ме подлагате на тази неоснователна и обидна процедура.

— Можем да го направим тук или долу в участъка — изрева Кампл. — Избирай!

Шишкото хвърли отровен поглед към Хан, но не каза нищо, докато мъжът от охраната прокарваше скенера до тялото му.

— Той също е чист — докладва той и на лицето му се изписа лека изненада.

— Провери и пода — заповяда Кампл. — Виж дали някой не я е хвърлил.

— Пребройте и картите в тестето — намеси се преподобният.

Кампл подскочи към него:

— За последен път ти казвам…

— Ако всичките шейсет и шест карти са налице — прекъсна го преподобният, гласът му бе натежал от съмнения, — излиза, че тестето е било белязано.

Пазачът подскочи като ухапан:

— В нашето казино не се допускат белязани карти!

— Така ли? — изръмжа преподобният. — Дори когато в играта участват някои важни хора? Хора, които ще разпознаят специалната карта, когато тя попадне в ръцете им?

— Това е невъзможно — излая Кампл и пристъпи към него. — „Ло Бю“ е почтено и напълно легално заведение. Нито един от тези играчи няма връзка с…

— Ей! — прекъсна го викът на шишкото. — Къде изчезна тоя, дето седеше до мен?

Преподобният изсумтя:

— Значи никой от тях не е имал връзка с вас, така ли?

Някой изпсува яростно и започна да си проправя път през тълпата. Беше един от тримата планетарни гвардейци, които наблюдаваха масата. Кампл го изпрати с поглед, пое си дълбоко дъх, обърна се и заби поглед в Хан:

— Ще ми кажеш ли името на партньора ти?

— Не ми е партньор — отвърна Хан. — И освен това аз не мамех. Ако искате да повдигнете официално обвинение, свалете ме долу в участъка и го направете там. Ако не — той се изправи и започна да прибира разпилените по масата чипове, — аз си тръгвам.

Няколко дълги секунди си мислеше, че Кампл няма да се хване на блъфирането. Но мъжът от охраната не разполагаше с надежден свидетел и го знаеше, освен това явно си имаше по-добро занимание от това да се набърква в разправия, от която едва ли щеше да излезе нещо повече от дребно нарушение.

— Добре, изчезвай — изръмжа той. — Да не съм те видял повече.

— Не се безпокой, кракът ми никога повече няма да стъпи тук — отвърна Хан.

Тълпата бе започнала да се разпръсва и той се върна на масата без никакви проблеми. Както и очакваше, Ландо отдавна бе изчезнал, но за негова огромна изненада преди това бе платил сметката на бара.

— Доста бързо се върна — поздрави го Ландо от върха на стълбичката на „Сокол“. — Очаквах, че ще те мотаят поне още час.

— Нямаше за какво да се хванат — отвърна Хан, изкачи стълбичката и затвори люка. — Надявам се, че Торв се е измъкнал.

Ландо поклати глава:

— Чака те в каюткомпанията — вдигна многозначително вежди: — Мисли, че ни дължи услуга.

— Току-виж ни свършило работа — съгласи се Хан и тръгна по извития коридор.

Торв се бе разположил пред компютърното табло в каюткомпанията. Пред него имаше три малки информационни чипа.

— Радвам се да те видя отново, Торв — каза Хан и пристъпи вътре.

— Аз също, Соло — сериозно отговори Торв, изправи се и протегна ръка. — Вече благодарих на Калризиан, но исках да благодаря и на теб. За предупреждението и за помощта да се измъкна от там. Дължа ви услуга.

— Не се тревожи — махна с ръка Хан. — Значи наистина твоят кораб е в шейсет и трети хангар?

— Да, всъщност не е мой, а на онези, които ме наеха — сбърчи чело Торв. — За щастие в момента в него няма нищо контрабандно, снощи успях да разтоваря. Но явно още от самото начало са ме заподозрели.

— Какво караше? — попита Ландо и се промъкна зад Хан. — Не е тайна, нали?

Торв вдигна вежди:

— Не, не е тайна, но, така или иначе, няма да ми повярвате: храна.

— Прав си — отвърна Ландо. — Не ти вярвам. Контрабандистът небрежно кимна:

— В началото и аз не можех да повярвам. Но някъде по южните хълмове живеят хора, които изобщо не се спогаждат с новото правителство.

— Бунтовници?

— Не, и това е най-странното в цялата история. Не се бунтуват, не създават никакви проблеми и дори не контролират някакви жизненоважни ресурси. Прости хора. единственото, което искат, е да ги оставят да си живеят постарому. Явно правителството е решило да им даде урок и е прекъснало снабдяването им с храна и лекарства, докато не се съгласят да влязат в строя като всички останали.

— Звучи съвсем естествено за това правителство ~ тежко се съгласи Ландо. — Никакво местно самоуправление от никакъв вид.

— И така започнах да прекарвам храна — заключи Торв.

— Щура работа. Както и да е, хубаво е, че ви виждам отново заедно. Добре, че пак решихте да работите двамата. Толкова много екипи се разпаднаха през последните пет години, особено след като Джаба видя дебелия край на тоягата.

Двамата приятели се спогледаха.

— Е, всъщност по-скоро двамата отново сме в бизнеса — поправи го Хан. — Някак се свързахме по време на войната, а преди това…

— Преди просто исках да го убия — притече се на помощ Ландо.

— Разбирам — предпазливо отговори Торв, погледът му постоянно прескачаше от единия към другия. — Заради „Сокол“ е било, нали? Чух някакви слухове, бил си го откраднал.

Соло изненадано изгледа Ландо:

— Откраднал!?

— Както вече казах — сви рамене той, — направо бях полудял. Всъщност не беше истинска кражба, макар и на ръба. По това време притежавах полулегална работилница, където поправях и продавах кораби втора ръка, и останах без пари в една игра на сабак с Хан. Предложих му, ако спечели, да си избере някой кораб от моите — погледна го подигравателно. — Предполагаше се, че той ще избере някоя от бляскавите хромирани яхти, които събираха прах най-отпред, а не изтребителя, който поправях и преоборудвах за самия мен.

— Беше се справил доста добре — кимна Хан. — Макар че се наложи с Чуй да извадим доста от нещата и сами да ги дооправим.

— Много мило — изръмжа Ландо. — Още една подобна забележка и си го прибирам.

— Чуй ще измисли доста убедителни възражения — Хан погледна твърдо Торв и попита: — Вече знаеш всичко това, нали?

Торв се ухили:

— Не се обиждай, Соло. Предпочитам да проучвам клиентите си, преди да започнем да работим заедно, става ми ясно дали мога да разчитам на тях. Хората, които лъжат за миналото си, обикновено лъжат и в сделките.

— Вярвам, че издържахме проверката?

— Да, чисти сте като сълзи — все още ухилен отвърна Торв. — И така, какво може да направи за вас Талон Карде?

Хан предпазливо си пое дъх. Най-сетне стигнаха до същината. Сега му оставаше да се тревожи единствено ла не оплеска в последния момент нещата.

— Искам да предложа на Карде сделка: възможност да работи директно с Новата република.

Торв кимна:

— Чух, че обикаляш и се опитваш да накараш другите групи да приемат този начин на работа. Всички са с впечатлението, че искаш да ги изкараш на светло, за да може после Акбар лесно да сложи ръка отгоре им.

— Нищо подобно — увери го Хан. — Акбар не е сред най-запалените поддръжници на тази идея, но все пак я приема. Трябват ни още товарни кораби и контрабандистите са най-подходящият доставчик, към който можем да се обърнем.

Торв облиза устни:

— От дочутото тук и там останах с впечатлението, че предложението звучи примамливо. Разбира се, не аз взимам решенията.

— Тогава ни заведи при Карде — предложи Ландо. — Нека Хан да се разбере направо с него.

— Съжалявам, в момента той е в главната ни база — поклати глава контрабандистът. — Не мога да ви заведа.

— Защо?

— Защото не позволяваме на непознати да влизат и да излизат свободно — търпеливо обясни Торв. — Не разполагаме с огромните тромави сили за охрана, които Джаба поддържаше на Татуин заради постоянните опити на всякакви нахалници да проникнат вътре.

— Ние не сме… — започна Ландо, но Хан го прекъсна с махване на ръката.

— Добре де, ти как ше се върнеш там? Торв отвори уста, после бавно я затвори.

— Трябва да измисля как да освободя кораба си.

— Ще ти отнеме доста време — изтъкна Соло. — Освен това тук те познават много добре. А ако някой представи нужните документи, сигурно ще може да го освободи, преди да се е разчуло за случая. Контрабандистът вдигна вежди:

— Като теб например? Хан сви рамене:

— Може и да се справя. След това. което стана в „Ло Бю“, сигурно ще трябва да се потуля за малко, но не може да не оправя нещата.

— О, не се съмнявам — подигравателно каза Торв. — И къде е уловката?

— Няма уловка. В замяна искам само да ни позволиш да те закараме обратно до вашата база и след това да ни осигуриш петнайсет минути разговор с Карде.

Торв го изгледа, стиснал здраво устни:

— Знаеш много добре, че ще си имам доста неприятности, ако го направя.

— Ние не сме обикновени непознати — напомни Ландо.

— Карде вече се е срещал с мен веднъж, а и двамата с Хан от години пазим в тайна важна военна информация за силите на Съюза. Разполагаме с доста дълъг списък от хора, които ни вярват.

Контрабандистът го погледна. После отново премести поглед към Хан.

— Ще си имам неприятности — повтори той с въздишка.

— И все пак наистина ви дължа услуга. Обаче имам едно условие: аз ще програмирам компютъра на отиване и ше запазя координатите на планетата кодирани, а след това те ще се самоунищожат. А как ще потеглите от там, зависи единствено от Карде.

— Никакви проблеми — съгласи се Хан. Параноята бе доста разпространена сред контрабандистите. Тъй или иначе, не го интересуваше особено къде бе установил базата си Карде. — Кога можем да тръгнем?

— Веднага щом се приготвите — Торв кимна към чиповете за сабак в ръцете на Хан и добави: — Освен ако не искаш да се върнеш в „Ло Бю“ да ги изиграеш.

Соло съвсем бе забравил за тях.

— В никакъв случай — изръмжа той и ги хвърли на масата. — Ще се опитам никога повече да не играя сабак, когато зад врата ми душат разни фанатици.

— Да, преподобният направи много добро представление, нали? — съгласи се Торв. — Не знам какво щяхме да правим без него.

— Чакай малко! — намеси се Ландо. — Да не искаш да кажеш, че го познаваш?

— Разбира се — ухили се Торв. — Той е моята свръзка с групата от хълмовете. И все пак без непознат играч, като Хан, едва ли щеше да успее да вдигне такава шумотевица.

— Какво, този мизерник… — Хан стисна здраво зъби: — Значи фалшивата карта е била негова, така ли?

— Естествено — невинно го изгледа Торв. — Защо се оплакваш? Нали получаваш това, което искаш, водя те при Карде?

Хан се замисли. Торв беше прав, разбира се. И все пак…

— Добре — съгласи се той. — Толкова за героичните постъпки, а?

Контрабандистът изсумтя леко:

— Ти ли го казваш? Хайде, дай да въведа навигационната програма в компютъра и да потегляме.