Наследникът на Империята

ГЛАВА 3

Сгъваемата масичка в личния кабинет беше нагласена, храната — готова за поднасяне и Талон Карде тъкмо наливаше виното, когато на вратата се почука. Както винаги, беше преценил времето изключително точно.

— Мара? — попита той.

— Да — потвърди от другата страна на вратата млад женски глас. — Покани ме да ти правя компания за вечеря.

— Заповядай.

Вратата се отвори и Мара Джейд влезе в стаята с обичайната си котешка грациозност.

— Не ми каза за какво — зелените й очи се вторачиха в разкошно подредената маса — е всичко това — довърши тя.

Гласът й беше едва доловимо по-различен. Зелените очи се върнаха към него и го изгледаха студено и претеглящо.

— Не, изобщо не е това, за което си мислиш — увери я Карде и я поведе към стола от другата страна на масата. — Просто малка работна вечеря.

Иззад бюрото му се чу нещо средно между мъркане и ръмжене.

— Точно така, Дранг, работна вечеря — обърна се към източника на звука Карде. — Изчезвай.

Ворнскърът се измъкна иззад бюрото, свел муцуна до пода, сякаш търсеше следи по време на лов, а предните му лапи дращеха по килима.

— Казах ти да излезеш — твърдо повтори Карде и посочи отворената зад Мара врата. — Вечерята ти е в кухнята. Щурм отдавна е там и сигурно вече е изял половината. Дранг с ръмжене тръгна към вратата.

— Тези номера с „о, горкичкият аз“ няма да минат — смъмри го Карде и взе парче от задушеното бруалки от подноса. — Ето, това ще пооправи настроението ти.

Хвърли парчето към вратата. Летаргията на Дранг изчезна мигновено, той скочи и сграбчи с челюстите си храната във въздуха.

— Браво — извика Карде. — А сега върви да вечеряш. Ворнскърът излезе от стаята.

— Добре — Карде насочи вниманието си към Мара. — Докъде бяхме стигнали?

— Каза, че е работна вечеря — гласът й все още звучеше студено. Мара се настани срещу него и внимателно огледа подредената маса. — Това със сигурност е най-разкошната работна вечеря, на която съм присъствала от доста време насам.

— Е, точно такава беше идеята — каза Карде, настани се на мястото си и се пресегна към подноса. — Мисля, че е добре от време на време да си припомняме, че да си контрабандист, не означава да се държиш като варварин.

— Аха — кимна тя и отпи от виното. — Сигурна съм, че повечето от хората са ти благодарни за това напомняне.

Карде се усмихна. Дотук с необичайната обстановка и сценария, как да изкара Мара от равновесие. Би трябвало да се досети, че този подход нямаше да свърши работа при нея.

— Понякога наистина се получават доста интересни срещи — съгласи се той. — Особено — погледна я настойчиво, — когато обсъждаме нечие повишение.

По лицето й пробяга тръпка на изненада, толкова бързо, че той едва го забеляза.

— Повишение? — предпазливо повтори тя.

— Да — отговори, внимателно сипа в чинията й от задушеното бруалки и й я подаде. — Твоето повишение, да бъдем по-точни.

Отново го погледна предпазливо:

— В групата съм едва от шест месеца.

— Всъщност от пет и половина — поправи я той. — Но за вселената времето никога не е било от такова значение, както способностите и постигнатите резултати, а твоите са доста впечатляващи.

Мара вдигна рамене, медената й коса проблесна на светлината.

— Просто имах късмет.

— Късметът определено играе роля — съгласи се той. — Но, от друга страна, според мен това, което хората наричат късмет, твърде често е само необработен талант, съчетан със способността да реализираш по-голямата част от явилите се възможности — обърна се към бруалкито и си сипа малко в чинията. — А ти определено имаш талант за пилотиране на междузвездни кораби, способна си да даваш и да изпълняваш заповеди — усмихна се леко и посочи масата — и освен това можеш да се приспособяваш към необичайни и неочаквани ситуации. А за един контрабандист това са изключително полезни умения.

Карде млъкна, тя също не каза нищо. Очевидно някъде в миналото си се бе научила кога да не задава въпроси. Още едно полезно умение.

— Ти просто си твърде ценна, за да прахосваме възможностите ти като втори или дори като самостоятелен пилот — обобщи той. — Бих желал да започнем с подготовката ти за мой пръв заместник.

Този път изненадата й пролича ясно. Зелените очи се разшириха за момент, после тя отново ги скри под клепачите:

— И какви точно ще бъдат новите ми задължения?

— Ще пътуваш с мен — той отпи от виното си. — Ще ме наблюдаваш как уреждам нови сделки, ще ме придружаваш при срещите със стари клиенти, така че да те запозная с тях. Ей такива неща.

Тя все оше таеше някакви подозрения, личеше си по очите й. Съмняваше се, че зад предложението му се крие някакво лично желание към нея.

— Можеш и да не ми отговориш веднага — продължи той. — Помисли си, поговори с някои от хората, които са по-дълго време в организацията — погледна я той в очите:

— Те ще ти кажат, че не лъжа хората си.

Мара облиза устните си:

— И аз така съм чувала — гласът й отново звучеше спокойно. — Но имай предвид, че ако ми дадеш тази власт, ще я използвам. Иска ми се да направя някои промени в цялостната организация…

Интеркомът на бюрото избръмча и тя млъкна.

— Слушам — извика Карде.

— Авис е — отговори мъжки глас. — Имаме си компания — току-що в орбита навлезе имперски звезден разрушител.

Карде се изправи и погледна към Мара. Хвърли салфетката си до чинията, приближи до бюрото, откъдето можеше да наблюдава екрана, и попита:

— Някаква представа, кой може да е?

— Сега повечето кораби избягват да се представят — поклати глава Авис. — Трудно е да се разчете надписът от това разстояние, но Торв лови бас, че е „Химера“.

— Интересно — промърмори Карде. — Самият върховен адмирал Траун. Излъчвали ли са някакви предавания до този момент?

— Още нищо не сме засекли. Чакай малко, изглежда, спускат совалка. По-точно две совалки. Насочват се право насам — намръщи се на нещо, което не се виждаше на екрана, и продължи, — ще кацнат в гората.

С периферното си зрение Карде забеляза как Мара се напрегна.

— Сигурен ли си, че не са тръгнали към някой от градовете в края на гората?

— Да, определено ще кацнат вътре в нея. На не повече от петдесетина километра от тук.

Карде прокара показалец по устните си, обмисляйки възможностите.

— Все още ли са само две совалки?

— Да, засега — Авис изглеждаше разтревожен. — Да обявя ли тревога?

— Напротив. Да видим дали нямат нужда от нашата помощ. Дай ми пряк канал за връзка с техния кораб.

Авис отвори уста да протестира, но вместо това кимна:

— Добре — пое си дълбоко въздух и защрака по клавишите до себе си. — Включен си.

— Благодаря. Имперски звезден разрушител „Химера“, говори Талон Карде. Имате ли нужда от помощ?

— Няма отговор — промърмори Авис. — Не мислиш ли, че може и да не са искали да бъдат забелязани?

— Ако не искаш да биеш на очи, не използваш звезден разрушител — изтъкна Карде. — Не, по-скоро сега са заети да проверят името ми в паметта на кораба и да разберат кой съм. Ще ми бъде интересно някой ден да разбера какво са събрали за мен — прочисти гърлото си и започна отново: — Звезден разрушител „Химера“, говори…

На екрана Авис внезапно бе изместен от мъж на средна възраст с капитанска униформа:

— Говори капитан Пелаеон от „Химера“ — рязко започна той. — Какво желаете?

— Да бъдем дружелюбни — спокойно отговори Карде. — Проследихме две от вашите совалки, които се насочиха към гората, и се запитахме дали вие или върховният адмирал Траун не се нуждаете от малко помощ.

Пелаеон едва забележимо присви очи: — Кой?

— Аха — кимна Карде и се усмихна леко. — Разбира се. Никога не съм чувал за върховния адмирал Траун. И със сигурност не е било във връзка с „Химера“. Нито пък с някои изключително интересни нападения в системите на Паонид и Оброа скай.

Лицето на Пелаеон се изопна.

— Много добре сте информиран, господин Карде — каза той, гласът му бе любезен, но зад маската се усещаха зловещи нотки. — Да се чуди човек откъде дребен контрабандист като вас разполага с такива сведения.

Карде сви рамене:

— До хората ми достигат какви ли не разкази и слухове, аз просто събирам парчетата и ги съединявам. Предполагам, че по същия начин работи и вашето разузнаване. Ако совалките ви възнамеряват да се приземят в гората, трябва да предупредите екипажите да бъдат изключително внимателни. Тук живеят няколко наистина много опасни хищника и високото съдържание на метал в растителността прави ненадеждни показанията на сензорите.

— Благодаря за съвета — студено отвърна Пелаеон. — Така или иначе, те ще останат долу съвсем за кратко.

— Аха — кимна контрабандистът, изброявайки наум възможните причини за приземяването им; добре, че не бяха толкова много. — Решили са да половуват малко, така ли?

Пелаеон го възнагради с високомерна усмивка:

— Информацията за дейността на имперските части е много скъпа. Човек като вас би трябвало да знае добре това.

— Прав сте — съгласи се Карде и го изгледа изпитателно. — Но понякога човек може да се спазари. Дошли сте за йосаламири, нали?

Усмивката на събеседника му замръзна.

— Няма да има никакви пазарлъци за това, Карде — отговори той смразяващо тихо. — Не забравяйте, че скъп може да означава и безценен.

— Вярно — каза контрабандистът. — Освен ако, разбира се, не бъде разменено срещу нещо също толкова ценно. Сигурно вече сте запознати с уникалните способности на йосаламирите, в противен случай нямаше да сте тук. Мога ли да изкажа предположение, че знаете и за изключително тайнственото изкуство, как да ги отделите безопасно от клоните на дърветата, които обитават?

Пелаеон го изгледа подозрително.

— Бях останал с впечатлението, че йосаламирите са не по-дълги от петдесет сантиметра и не са хищници.

— Нямах предвид вашата безопасност, капитане — отговори Карде. — Говорех за тяхната. Не можете просто да ги отделите от клоните им, това ще ги убие. Йосаламирите са закрепени неподвижно към тях, а ноктите им са впити в кората на дървото, което обитават.

— Предполагам, че вие разполагате с информация за подходящия начин, по който да го направите?

— Да, някои от моите хора умеят — каза контрабандистът.

— Ако желаете, бих могъл да изпратя един от тях да се срещне с екипажа на совалките. Използваните методи не са толкова трудни и все пак е хубаво някой да им ги покаже на място.

— Разбира се — язвително отговори Пелаеон. — И колко ще ми струва тази услуга?

— Нищо, капитане. Както казах по-рано, искам само да се държа приятелски.

Пелаеон леко наклони глава:

— Щедростта ви ще бъда запомнена — за момент погледите им се срещнаха и Карде ясно долови двусмислеността на думите му. Ако контрабандистът планираше някакво предателство, това също нямаше да бъде забравено. — Ще предам на совалките си да очакват вашия специалист.

— Ще ги посрещне на мястото на приземяването. Довиждане, капитане.

Пелаеон докосна нещо извън обсега на камерата и на екрана отново се показа Авис.

— Чу ли всичко? — попита Карде. Авис кимна:

— Данкин и Чин вече подготвят един от реактивните плъзгачи.

— Чудесно. Нека оставят предавателите си на подслушване. Искам да ги видя веднага след като се върнат.

— Добре — отговори Авис и екранът потъмня. Карде се отдръпна от бюрото, погледна към Мара и седна на мястото си.

— Извинявам се за прекъсването — каза той, за да възобнови разговора, наблюдавайки я с крайчеца на очите си, докато си наливаше още вино.

Зелените очи бавно се завърнаха от безкрайността, в която се бяха зареяли, и тя го погледна. Мускулите на лицето й се отпуснаха от мъртвешката си скованост.

— Наистина ли няма да им вземеш нищо за помощта?

— попита Мара и протегна леко треперещата си ръка към чашата с вино. — Те със сигурност ще те накарат да си платиш, ако им поискаш нещо. Сега Империята се интересува само от едно, от пари.

Той сви рамене:

— По този начин нашите хора ще могат свободно да ги наблюдават от момента на кацането до излитането им. Според мен е достатъчно заплащане.

Мара го изгледа внимателно:

— Не вярваш, че са дошли тук само заради йосаламирите, нали?

— Не напълно — Карде преглътна хапка от бруалкито. — Освен ако не ги използват за нещо, което ние не знаем. Да изминат целия път дотук, за да натоварят йосаламири, е безсмислено за борбата им срещу един-единствен джедай.

Мара отмести погледа си.

— Може би този път не са тръгнали за Скайуокър — промърмори тя. — Нищо чудно да са намерили друг джедай.

— Едва ли — отговори Карде, като я наблюдаваше внимателно. Това вълнение в гласа й, когато произнесе името Скайуокър… — Предполага се, че в първите дни на Новия ред императорът е унищожил голяма част от тях. Освен ако — добави той, сякаш тази мисъл току-що му бе хрумнала — не са намерили Дарт Вейдър.

— Вейдър загина на „Звездата на смъртта“ — възрази Мара. — Заедно с императора.

— Така се говори, но…

— Той загина там — прекъсна го тя рязко.

— Разбира се — кимна Карде.

Бяха му необходими пет месеца внимателно наблюдение, за да състави списъка от няколкото теми, които със сигурност предизвикваха силна реакция у нея. Сред тях бяха покойният император и Империята отпреди битката при Ендор. На противоположния край на емоционалния спектър бе Люк Скайуокър.

— Въпреки това — продължи той замислено, — ако върховният адмирал Траун е сметнал за нужно да държи на кораба си йосаламири, няма да е зле да последваме примера му.

Мара внезапно го погледна в очите и настойчиво попита:

— Защо?

— Обикновена предпазна мярка — отговори Карде. — Защо реагираш толкова бурно?

Тя се поколеба, водеше някаква битка вътре в себе си, но накрая взе решение и отговори:

— Според мен това ще е само губене на време. Изглежда, Траун вече се плаши и от сянката си. Но дори и да е прав, как ще запазиш йосаламирите живи на кораба, без да пренесеш поне едно дърво?

— Сигурен съм, че Траун е измислил нещо — увери я Карде. — Данкин и Чин ще се поразровят за подробностите.

Погледът й беше завеян, изглежда, се бе замислила за нещо.

— Добре — призна поражението си тя. — Сигурна съм, че ще се справят.

— А през това време — продължи Карде, като се престори, че не е забелязал объркването й, — ние ще продължим работата си. Доколкото си спомням, ти щеше да предложиш някои подобрения, които искаш да направиш в организацията.

— Да — пое си дълбоко въздух, затвори очи и когато отново го погледна, бе възвърнала обичайната си самоувереност. — Ето какво предлагам…

В началото бавно, но с нарастваща увереност Мара направи подробно и проницателно изложение на недостатъците и слабостите на организацията. Карде я слушаше внимателно и се хранеше, удивявайки се на скритите й способности. Обеща си, че някой ден ще намери начин да изрови онези подробности от миналото й, които тя толкова упорито криеше, да разбере откъде идва и в края на краищата коя и каква е била.

И да научи какво толкова й бе направил Люк Скайуокър, че го мразеше толкова силно.