Наследникът от Калкута

1

Ендрю Лоусън, който даваше под наем на „достопочтени пътници“ малката си къщичка край пристанището, подрязваше с градинарски ножици жасминовите храсти в градината си. Старият пудел, обрасъл до края на носа с къдрава козила, лежеше край една леха и поглеждаше изпод око своя господар. Юлското слънце току-що се бе издигнало над островърхите покриви на Бълтън.

Скърцането на стъпки по посипаната с морски камъчета пътечка обезпокои сладко задрямалия пудел. Кучето залая срещу непознатия мъж, облечен като амбулантен търговец, който беше спрял до лехата. На гърба му висеше малка пътническа торба, а в ръката си държеше тояга.

— Мога ли да видя мистър Лоусън? — с лек чуждестранен акцент запита дошлият.

Външността му обаче с нищо не издаваше, че е чужденец.

— С какво мога да ви бъда полезен? Още ми е трудничко да се държа на краката: бях болен и едва днес съм станал от леглото.

— Трябва да поговорим на четири очи по една извънредно важна работа, която изисква срещата ни да остане в най-дълбока тайна.

Лоусън свъси побелелите си вежди:

— Аз съм стар човек и не бих желал да се намесвам в никакви тайни работи. Кой ви отправи към мен? Ами вие откъде сте?

— Наричам се Роджърс. Търговец съм. Беден търговец.

Вчера бях при шефа на тукашната юридическа кантора, у мистър Уйлям Томпсън. Той ме посъветва да се обърна към вас за справката, която ми е нужна… Вие, мистър Лоусън, сте били оценител на скъпоценни камъни в бълтънската фирма на покойния Натаниел Харди, нали?

— Да, но оттогава са изминали почти четири години. В края на 1768 година кантората бе закрита. Какво искате от мен, мистър Роджърс? Можете спокойно да говорите, освен този пудел тук няма кой да подслушва!

— Мистър Лоусън, интересуват ме именно събитията от шестдесет и осма година. Кажете, търгуваше ли фирмата „Харди“ със скъпоценности със страни от континента?

— Да, такива търговски операции бяха за нас твърде обичайни, но те ставаха главно чрез нашата кантора в Портсмут. Защо ви интересуват работите на отдавна ликвидиралата фирма?

— Виждате ли, аз търся следите на един камък, откраднат през 1768 година, принадлежащ на… на мои приятели. Издирванията ми ме доведоха в Бълтън. Подозирам, че крадците са се заселили тук. Дори видях едного от тях… Кажете ми, не е ли минавал през ръцете ви един грубо шлифован елмаз с цвета на синкава вода, голям… ето като това камъче? Тук, на долната стена на елмаза, имаше едно мъничко жълтеникаво петънце. Той може би струваше около четири хиляди гинеи28. Не си ли спомняте за такъв камък?

Лоусън се замисли и погледна втренчено непознатия:

— Този елмаз съм виждал и оценявал. Ако не беше петното, той щеше да струва по-скъпо. Да, такъв камък наистина мина през ръцете ми, но по-нататъшната му съдба не ми е известна. Не знам дали фирмата го закупи.

Радостната искрица, озарила тъмните очи на непознатия, угасна.

— В чии ръце се намираше тогава елмазът? — запита той бързо.

— Това нямам право да ви кажа.

— О, дявол да го вземе! Ами ако сам ви назова името му, ще потвърдите ли, че съм прав? Този камък ви е бил предложен от собственика на тукашната пристанищна кръчма „Утробата на кита“, мистър Уудро Крейг, не е ли тъй?

Лоусън вдигна рамене.

— Слушайте, мистър Лоусън, ще ви открия нещо повече от това, което казах. Отначало беше откраднат синият елмаз, а след това крадците заграбиха цяло съкровище — повече от двадесет скъпоценни камъни! Всички те общо струваха баснословна сума — шестдесет хиляди фунта стерлинги! Може би като открия следите на елмаза, ще намеря и другите. Имайте в мен поне мъничко доверие и ми кажете, че не се лъжа: камъка ви предложи да закупите Уудро Крейг, вярно ли е? Или… може би това е направил някой… таен съучастник на Крейг! О, знам аз кой е неговият съучастник! Това е една важна личност в града! Името му е сър…

— Ех, Роджърс, сега послушайте мене, стареца. С единия крак аз съм вече в гроба и най-добре от всички знам колко кал и кръв са полепени по блестящите стени на елмазите и брилянтите. Този камък отдавна мина през ръцете ми и аз не желая да разравям миналото и да намесвам живи хора в старите тайни. Нека камъкът си лежи спокойно на дъното на някой сандък. И вас също съветвам: забравете го. Този камък не ще ви донесе щастие.

— Мистър Лоусън, дали не се страхувате, че ще хвърлите сянка върху името на вашите бивши господари? Уверявам ви, то ще си остане неопетнено. Кажете, не остави ли покойният собственик на фирмата наследници, които биха могли да ви дадат право да ми откриете всичко, което е било известно на фирмата относно този камък?

— Мистър Харди остави една дъщеря. Можете да се обърнете към нея. Тя живее на дванадесет мили от Бълтън, в имението Ченсфилд, и сега се нарича лейди Емили Райланд.

По челото на непознатия изби пот. Той го избърса с кърпичка. При този жест Лоусън забеляза, че на лявата ръка на непознатия липсва безименният пръст.

— Заклевам ви в името на бога — каза тихо търговецът, — не говорете никому за нашия разговор. Една непредпазлива дума ще погуби и вас, и мен!

2

Шефът на най-голямата бълтънска юридическа кантора „Томпсън и син“, кралски адвокат и учен сарджънт29 мистър Уйлям Томпсън седеше в домашния си кабинет и внимателно разучаваше натрупаните върху писалището му книжа. Той толкова се бе задълбочил в заниманията си, че не забелязваше как старият му слуга от време на време се приближава до масата и сваля с щипците угарките от фитилите на двете свещи, поставени в масивния свещник.

Книжата, лежащи пред доктора по право, можеха да разкажат интересната история за възникването и дейността на „Северобританската търговска компания“. Отскоро тази фирма бе станала най-важният клиент на юридическата кантора „Томпсън и син“. Документите свидетелствуваха за безупречното и блестящо състояние на работите на компанията. Търговският директор на фирмата, мистър Ралф Норуард, отдавна поддържаше с мистър Томпсън приятелски отношения.

Адвокатът знаеше, че инициатор и главен собственик на фирмата е новата важна личност в града — сър Фредрик Джонатан Райланд. Този титулувай благородник се бе установил в Бълтън едва преди четири години. Надарен, изглежда, с изключителна енергия и предприемчивост, неотдавна той наследи родовото имение Ченсфилд и титлата виконт, но явно не бе склонен да се ограничи само с традиционните забавления на благородник — война, лов и клюкарство. Той успя да увлече в своите замисли и почтения, уважаван от всички търговец Норуард.

С парите, които вложи в работата сър Фредрик Райланд, бяха построени голям въжарски завод, фабрика за корабни платна, разширена бе „Бълтънска сукнена манифактура“, закупени бяха първите три кораба.

Вложеният в тези предприятия капитал след четири години вече донесе приходи и даде възможност на сър Фредрик да разшири малкото си имение в Северна Англия. В новопридобитите земи той започна нова доходна работа — тънкорунно овцевъдство.

Трите кораба предприемаха далечни плавания и продължаваха да увеличават печалбите на фирмата, а обширните цехове на новите манифактури30 вече доставяха тънки сукна за мундирите на офицерите от кралската армия, шаяци за презокеанските колонисти, корабни въжета и платна. Пуснатите от фирмата в твърде ограничено количество акции се котираха високо и неотдавнашната борсова паника през 1771–1772 година не засегна репутацията на „Северобританската компания“.

Старият слуга отвлече господаря си от четенето на книжата.

— Мистър Самюел Ленди и мистър Робърт Патерсън — доложи той, като открехна вратата.

След като избърса с копринена кърпичка запотеното си от работа голо теме, мистър Томпсън свали от кръглата подставка старомодна перука с внушителни размери, с дълги букли, без сплитка отзад. Старият адвокат нахлузи пред огледалото перуката на главата си, от което тя стана изведнъж прекалено голяма в сравнение с хилавата му фигура. Това мощно украшение на главата придаваше на мистър Уйлям прилика с лъв, по-очно с онова къдраво домашно животно, което тщеславните му господари правят с помощта на ножицата да прилича на царя на животните.

Мистър Томпсън завари двамата джентълмени в гостната в компанията на своя син Ричард, съсобственик на кантората; те бяха дошли за традиционната игра на карти.

Разтворената маса за игра на карти с още незаличени резултати от последния крибедж31 върху зеленото сукно, с цветни тебешири и кръгли четчици, с две неразпечатани колоди карти и тежък бронзов свещник на средата очакваше партньорите. До нея, върху малка масичка край разпалената камина се подгряваше пунш в обемист съд, напомнящ бъчвичка с капаче. В стаята вече се разнасяше съблазнителният аромат на уханни подправки. Край масичката шеташе слугата, нареждайки студено говеждо месо, сирене, стриди и бисквити.

Мястото на отсъствуващия приятел на семейството, пастор Редлинг, зае на игралната маса мистър Томпсън младши, двадесет и осем годишен джентълмен с много грижливо подредена прическа от собствени коси като на Чарлз Грандисън, герой на един знаменит роман… По време на играта и четиримата джентълмени пазеха мълчание — обясняваха се с жестове и любезни усмивки. Те презираха обичайните вицове и подмятания, които съпровождат игрането на карти между по-малко изискани картоиграчи.

Когато обаче бъчвичката с капачето наполовина се изпразни, а лицата на партньорите почти добиха цвета на питието, разговорът се поразвърза. От събитията на европейската война, току що завършила с разделянето на Реч Посполита между Русия и Прусия, господата преминаха на теми от родната политика.

— Тежки времена! Опасността нараства и трябват силни ръце, за да се спасят жизнените интереси на Англия — говореше банкерът мистър Самюел Ленди, човек на около петдесет и пет години, с дълга, старинна кройка дреха. — светът се разтърсва, ние живеем върху вулкан. Америка е вече почти за губена за нас колония. Нейните дейци — всички онези адамсовци, джеферсъновци и франклиновци — водят срещу нас открито враждебна политика и сблъскването с дракона на американската революция е неизбежно. Това е още по-опасно, защото населението на Франция се вълнува, нейните бедни селяни се бунтуват, градовете въстават, а Париж стана център на безбожни и подстрекаващи учения. Руската царица Екате рина всяка година разширява владенията си и на юг, и на запад. Нейният флот смаза могъществото на турците. Древната Порта е обречена. Това е опасно… — като отпи порядъчна глътка, той продължи: — световният котел кипи. Сега на Англия са необходими твърди, здрави ръце. Трябва да успеем да измъкнем от този котел най-тлъстите парчета, докато други не са ги грабнали. Аз не виждам твърдост в действия та на нашето правителство. Налага се понякога да бъдеш вълк в овча кожа, но не бива да си овца във вълча кожа. Това е позор! Аз казвам: не трябва да се продължава с тази снизходителност спрямо американските колонисти. Ние можем съвсем да загубим Америка.

Синът на адвоката, мистър Ричард Томпсън, слушаше стария банкер със зле прикрито негодувание.

— Намирам — произнесе той решително, — че нашата политика в колониите е наистина вълча. Колонистите в Америка искат сами да бъдат господари на страната си, която нашето правителство, лордовете Бют и Гренвил, се стреми да обсеби.

Мистър Ленди се намръщи и вече се готвеше да възрази сериозно на разпаления противник на лордовете Бют и Гренвил, когато едно ново лице влезе в гостната. Това беше закъснелият за партията пикет викарий32 на бълтънската катедрала, преподобният мистър Томас Редлинг. Закъснението си господин викарият обясни с това, че присъствувал на семеен празник у един почетен енориаш.

— Много приятен ден прекарах днес в чифлика на лорд Фредрик Райланд! Преди две години господ благослови младата двойка с прекрасен младенец. То е мое кръщелниче, на рекох го Чарлз. Днес съпрузите Райланд празнуваха рождения ден на своето дете… Драги мистър Уйлям! Сър Фредрик ме замоли да ви предам пожеланието му за добро здраве.

За учудване на пастора домакинът прие твърде сухо неговите думи:

— Ето вече трета година защищавам интересите на „Северобританската компания“, десет десети от която принадлежат на мистър Райланд, но тези делови отношения досега не са подтикнали нито мен, нито моя знатен клиент към лично познанство. Аз поддържам връзка с компанията чрез нейния търговски директор, моя приятел мистър Норуард.

След тези думи мистър Томпсън вдигна чашата, зажумя и започна да разглежда през налятото в чашата вино пламъка на жаравата в камината. Пастор Редлинг се задави и млъкна. Настъпи неловко мълчание.

— Мистър Томпсън! — заговори корабостроителят Патерсън, който мълчеше досега. — тук сме се събрали стари приятели на вашия дом. Може би най-после ще ни разкажете за онези подводни скали между вас и сър Фредрик, които са тъй очебийни за приятелите ви?

— Мистър Патерсън удивително точно отгатна моята мисъл! — възкликна Ленди. — Появата на лорд Райланд в нашия град предизвика много коментари поради трагичните обстоятелства, които помрачиха пристигането му от Индия в Европа. За тях, спомням си, писаха вестниците, но много пестеливо.

— Познавам го не от една година, джентълмени — продължи Патерсън. — Моята корабостроителница построи за компанията две шхуни — „Глория“ и „Доротея“, и брига „Орион“, а понастоящем работи над четвърта поръчка. Това ще бъде най-добрият кораб, който някога е излизал от английските корабостроителници. Приятно е да си в сътрудничество с този джентълмен: той има смел характер и широк замах. Ала ще си призная, и за мен този затворен човек и мълчаливата му съпруга с нейния печален поглед са все още наполовина загадка!

— Драги мистър Патерсън, и вие, мой стари приятелю Самюел — малко патетично произнесе мистър Томпсън, — на драго сърце ще изпълня желанието ви, но за това аз трябва да поискам от Ричард разрешение да съобщя една подробност, известна досега само на нас, родителите на Ричард.

След тези думи Томпсън старши хвърли въпросителен поглед към своя наследник. Ричард утвърдително кимна и добави:

— Осланям се на честта на нашите приятели, татко. Тази семейна тайна не бива да стане достояние на мълвата…

Джентълмените наведоха глави в знак на съгласие, а господин викарият дори вдигна нагоре ръце. Впрочем на него, като свещеник, тази интимна подробност беше вече известна. Той знаеше, че сър Фредрик Райланд беше отнел годеницата на мистър Ричард, но как и при какви обстоятелства бе станало това тъжно събитие, и той самият гореше от нетърпение да разбере.

— В такъв случай, джентълмени, сега вие ще чуете една от най-удивителните съвременни трагедии. Тя би направила чест на Друрилейнския театър33, ако беше попаднала в онези стари времена под перото на Малроу или Шекспир. Разреше те ми да ви прочета един интересен документ, предаден ми на съхранение. Авторът, след като предостави документа на мое разположение, разреши да бъде разгласен в граници, каквито сам намеря за уместни.

С тези думи кралският адвокат отиде в кабинета си и се върна оттам с една тетрадка, подвързана с кафява щампована кожа. След като сложи очилата си, старият джентълмен пристъпи към четенето.

Тук тетрадката малко е пострадала. В нея има много измокрени страници, тук там редовете почти са размити — прекъсна четенето си мистър Томпсън.

— Струва ми се, че е пострадал само усърдният панегирик за мистър Райланд. Тази загуба не ми изглежда непоправима — заядливо произнесе мистър Ленди. — Молим ви да четете по-нататък, където текстът е по-четлив.

Мистър Томпсън продължи:

По-нататъшният текст на няколко страници е много нечетлив — дигна очи към слушателите мистър Томпсън. — но тъй като именно следващите страници, покрити с мастилени петна и зацапвания, съдържат описанието на най-драматичните събития в това нещастно плаване, ще положа всички усилия, за да ви прочета все пак тези места, защото те правят чест на добрите чувства на автора… Франсис, добавете още свещи!

— По всичко изглежда — прекъсна четенето си мистър Томпсън, — при описанието на тази драматична сцена авторът си е възвърнал самообладанието. Тук, в тетрадката, са откъснати няколко страници, които са преписани от автора очевидно отново, защото всичко по-нататък е написано с доста сигурна ръка и твърде четливо. Дори цветът на мастилото е станал по-тъмен и по-различен. Вече не трябва толкова много да напрягам зрението си. Франсис, можете да махнете излишните свещи. И тъй, продължавам:

Мистър Томпсън старши затвори тетрадката. Пръв прекъсна мълчанието Патерсън, собственикът на корабостроителницата.

— Струва ми се, че мистър Уйлям и мистър Ричард трябва да стиснат благородната ръка на сър Фредрик Райланд и да предадат на забрава непреднамерената обида. В светлината на току що открилата ни се истина тя ми изглежда нищожна — каза корабостроителят тържествено.

— Присъединявам се към това мнение — заяви мистър Ленди.

— Татко, готов съм да се съглася с джентълмените — проговори Ричард, трогнат дълбоко от изслушаната епопея. — струна ми се, че след всичко, което са преживели тези хора, би било грехота човек да ги разлъчи и дребнавите уязвявания на самолюбието не бива да влияят на нашето отношение към тази двойка.

Пастор Редлинг със задоволство клатеше глава. Единствен старият Уйлям Томпсън, облегнал се на гърба на креслото си, мълчаливо разглеждаше пресованата кожа, с която беше подвързан ръкописът, и не вдигаше очи към събеседниците си.

Едва джентълмените бяха успели да изрекат мнението си и се раздаде звукът от чукчето на входната врата. Старият слуга пусна някого в преддверието и се появи на прага на гостната.

— Вчерашният ви посетител пак дойде — доложи той на домакина.

Уйлям Томпсън, който беше помислил, че това е съпругата му, завърнала се от заседание на дамския комитет, с недоумение излезе в преддверието след слугата си. Пред него стоеше нисък мъж, облечен в обичайната дреха на амбулантен търговец. Шапката си държеше в лявата ръка, на която безименният пръст липсваше.

— Какво желаете, мистър Роджърс? — запита домакинът доста сурово. — Сега съвсем не е време за делови срещи.

— Моля да ме извините — прошепна непознатият, като се поклони, — но вашата помощ и съветът ви са ми необходими незабавно. Моля ви още веднъж да ми отделите няколко минути. Тази сутрин говорих с Ендрю Лоусън и установих с точност, че съм на верен път. Щом ми дадете обещаните допълнителни сведения за катастрофата на „Черната стрела“, аз временно ще напусна Бълтън. За мен не е безопасно да остана тук…

Мистър Томпсън покани посетителя в кабинета си и заповяда на слугата да предупреди гостите, че е зает с един клиент, дошъл по бърза работа.

Джентълмените се сбогуваха и скоро шумът от техните екипажи заглъхна в далечината на бълтънските улици.

1

На бълтънската корабостроителница завършваше работният ден, но грохотът от ковашките чукове, от ударите на брадвите, стърженето на трионите и рендетата — целият този шум, заглушаващ човешкия глас, още се разнасяше по доковете. От време на време над леговищата на корабите прелитаха чайки. Изплашени от шума и тракането, те побързваха да се издигнат по-нагоре, където вятърът разсейваше пушека от разтопената смола и дима от ковашките огнища.

Обкръжени от макари, скрипци, строителни скели и въжени стълби, върху наклонени платформи се извисяваха корпусите на морски кораби. На един от тях вече махаха гредите на скелята: само тесни дъсчени пътечки още опасваха високите бордове на кораба. Няколко стълби водеха от пътечките към фалшборда, други — надолу, към кила52.

Спускането на този кораб, най-големия от изработваните в корабостроителницата, беше насрочено за утрешния ден. Възрастният корабен майстор Джейкъб Харуей, набит мъж с огненочервени бакенбарди, нахлупил ниско на челото си фуражка с дълга козирка, проверяваше последните приготовления за спускането. Между зъбите си той стискаше къса луличка и без да разтваря челюсти, тихо даваше нареждания, като изпущаше кълба дим след всяка изречена заповед.

Вече бяха намазани с китова мас дъските на настилката, по които корабът щеше да се плъзне от платформата във водата. Само дебелите подпорни греди задържаха корпуса на кораба на мястото му.

Неговата грамада напомняше туловището на незнайно морско животно: под обшивката се долавяше „скелетът“ с чудовищни ребра-пангоути; високият остър нос и плавно извитите линии на бордовете придаваха на корпуса сходство с някаква необикновена риба, а кръглата кърма приличаше на главата на кит.

Този плавателен съд още нямаше нито мачти, нито палубни надстройки — всичко това предстоеше да бъде направено, когато се спусне във водата, — но в стройните линии на дългия корпус едно опитно око би могло вече да отгатне отличните мореплавателни качества на бъдещия „пенител на океаните“.

Собственикът на корабостроителницата мистър Патерсън, придружаващ своя клиент сър Фредрик Райланд, крачеше през купищата талаш, трески и отрезки, като лавираше между струпаните греди и навитите въжета. Двамата мъже бяха завършили огледа на кораба и вече се готвеха да напуснат корабостроителницата. Внезапно съвсем наблизо някой извика високо от болка. Собственикът и клиентът се обърнаха. Неколцината дърводелци захвърлиха брадвите и длетата и тичешком се спуснаха към противоположния борд.

— Харуей, разберете какво е станало там — заповяда господарят.

Дърводелецът Паткинс си е отрязал три пръста на лявата ръка, сър — доложи майсторът, изваждайки само за миг лулата от устата си.

— Това е твърде досадно, Харуей: този дърводелец сега ни е много необходим. Ще може ли утре да продължи работата си?

— Не, сър, трябва лекар…

— Добре, ще извикам доктор Грейсуел, онзи чудак от болницата „Свети Христофор“. Изпратете за доктора моите коне. Грейсуел трябва да го изправи на крака, макар само за утре. А онези двамата юнаци глобете, та да не хвърлят занапред инструментите и да не гледат по десет минути някого там, комуто превързват драскотината. Харуей, хонорара на доктора ще удържите от заплатата на Паткинс. А през идната седмица намерете на негово място друг опитен дърводелец. Мистър Райланд, моля, заповядайте в кабинета ми.

Като покани госта си да седне на работната му маса в кабинета, всички стени на който бяха отрупани с модели, чертежи и рисунки на кораби, мистър Патерсън се заразхожда от единия ъгъл до другия. Гостът мълчаливо разглеждаше модела на един бриг, закрепен върху дъбова подставка.

— На модела на вашия „Орион“ ли се любувате? — запита корабостроителят. — „Окриленият“ ще бъде още по-добър кораб. Той вече създаде на мен и Харуей доста грижи! Корабът е голям, петмачтов, източен на дължина, с двуетажни батарейни палуби. Бордовете му са опасани с твърд дъб, дебел половин ярд53! Те не могат да бъдат пробити от топовни снаряди; за тях не е много опасен дори огънят на запалителните бомби. Корабът ще бъде въоръжен с тридесет и шест тежкокалибрени оръдия и със същото количество средни морски топове, стрелящи с двадесетфунтови54 гюллета. При водоизместимост три хиляди тона „Окриленият“ ще развива ход до петнадесет възли, когато вдигне всичките си платна и при добър вятър. Никога досега не ми се е случвало да изпълнявам толкова сложни и противоречиви изисквания на клиент. Лесно е да се каже: при такъв ход и с такова въоръжение трюмовете на „Окриленият“ трябва да поберат товара най-малко на две търговски шхуни! Изпълнявайки поръчката с такова старание, с каквото досега не е бил строен нито един плавателен съд в нашата корабостроителница, аз по-скоро се ръководя от чувството на лична симпатия към клиента си, отколкото от съображения на изгода. Разходите са толкова големи, че построяването на „Окриленият“ не ми обещава кой знае какви печалби …

Мистър Райланд изрази признателността си с лек поклон, но както преди пазеше мълчание.

— Четвърта година, сър, ние си сътрудничим успешно — продължи собственикът на корабостроителницата. — корабите, които построих, плават благополучно под ваше знаме. Те доставиха и за моята корабостроителница известни ценни стоки, понякога дори тъй да се рече, със заобикаляне на някои митнически формалности. Струва ми се, сър, че за нас е дошло време да станем по-откровени един към друг. Мореплавателните и бойните качества на „Окриленият“ не оставят съмнение; подобен плавателен съд може да служи само като капьор55, господине!…

— Не виждам причини, които да ви налагат такъв дълъг предговор, за да изкажете една очевидна истина, мистър Патерсън!

Лицето на сър Фредрик запазваше най-невъзмутим израз.

— Очевидна истина ли? — възкликна поразен собственикът на корабостроителницата. — откога един знатен английски благородник и — земевладелец, баща на прекрасно и почтено семейство, смята естествено за себе си да замени своя живот на чифликчия и делови човек с несигурната, макар и привлекателна съдба на „пенител на моретата“ — корсар? Защото капьор не е нищо друго освен корсар, узаконен от правителството!

— Първо, капьорството се поощрява от британските закони и носи големи печалби на кралската хазна. Второ, защо смятате, че собственикът на кораба капьор непременно сам трябва да тръгне да гони плячката?

— О, мистър Райланд, неотдавна ми се у даде възможност да изслушам няколко страници от изумителната ви биография, отразена в тетрадката на Мортън. Човек с вашето познаване на морето, с вашата храброст и мъжество, притежавайки „Окриленият“ — яма да се задържи в къщи!

Сър Фредрик Райланд се разсмя.

— Аз обаче наистина не мога да бъда едновременно капитан на всички кораби на моята компания, управи тел на всички предприятия, добър стопанин на имение то и на това отгоре — комендант на моя капьор! Впрочем — добави той, като се усмихваше — аз не се отказвам от мисълта да направя някога и самостоятелен рейс с „Окриленият“. Каня ви да споделите с мен тогава и риска и успеха, ако само мисис Патерсън не ви задържи до себе си.

Патерсън се замисли. Той си представи далечните морета, бурите, барутния дим на сраженията, обвиващ мачтите на „Окриленият“, камари от злато в трюмовете… Рискът и успехът, хм! Решителен мъжага е този виконт Ченсфилд, дявол да го вземе!

— Разпратени ли са поканите до всички гости за нашия малък празник — пускането във водата на новия кораб? — запита Райланд.

— Всички именити люде на града и графството на драго сърце приеха поканата. Дори лейди Станфорд.

— Лейди Елен Станфорд ли? Ние сме съседи по имения, но досега не ми се е представял случай лично да се запозная с нея.

— О, лейди Станфорд е не само очарователна, но и твърде далновидна дама. Тя овдовя преди две години и неотдавна, казват, дала съгласието си на младия мистър Ричард Томпсън да обяви техния годеж.

— Тъй ли? — сър Фредрик слушаше събеседника си твърде внимателно. — какво подтиква тази знатна, самостоятелна вдовица към такъв един мезалианс56?

— Навярно убедителното красноречие на мистър Ричард. Впрочем той е един твърде достоен млад човек и между другото син на моя стар приятел мистър Томпсън, доктор по право.

— Е, ще ми бъде приятно да се запозная с тази лейди на борда на „Окриленият“. Слушал съм, че тя е поощрявала деловите инициативи на покойния си съпруг, сър Джордж Станфорд и освен това…

— Доктор Рандолф Грейсуел, лекар в болницата „Свети Христофор“ — прекъсна виконта корабният майстор Джейкъб Харуей, пристъпвайки в кабинета. След него влезе нисък мъж с очила, като пулеше късогледите си добродушни очи.

Джентълмените се поклониха един на друг и мистър Райланд се отправи към своя гиг57.

„Рандолф Грейсуел — мъчеше се да си спомни сър Фредрик. — от кого ли съм чувал вече това име? Струва ми се, че това е било много, много отдавна…“

2

Почтеният бълтънски банкер мистър Самюел Ленди, тежко накуцвайки с подагрения си крак, се изкачваше по стълбата на сивата сграда, където се помещаваше юридическата кантора „Томпсън и син“. Впрегнатата с двойка охранени коне каляска остана да го чака пред входа.

Джентълменът мина по слабо осветения от единственото стреловидно прозорче коридор, като дишаше тежко и накуцваше, спря да си отдъхне и отвори вратата на тясната стая. Двама клерка, без да вдигнат глава към влезлия, скърцаха с гъшите пера, като ги потапяха в огромните мастилници. Третият съсредоточено се занимаваше с изваждането на една муха от подобен съд. Високи шкафове, догоре натъпкани с пожълтели свитъци на документи и с топове книжа, които навяваха на сърцето печал, дебели тефтери с кожени корици, лежащи по пода, маси, покрити с прашно сукно и изпъстрени с черни, червени и зелени петна — всичко това оставяше твърде тесен проход към вратата, която водеше за съседните апартаменти.

Мистър Ленди преодоля тези препятствия и се намери в следващата голяма и мръсна стая. Щом съзряха посетителя, дузината клеркове на различни възрасти, които седяха тук, веднага грабнаха перата, като даваха вид, че са обхванати от най-неуморно трудолюбие.

В дъното на стаята, зад камарата шкафове, маси и книжа, се виждаше малко пространство, отделено с дървена преграда, което беше предназначено за посетители. На тяхна услуга бяха предоставени две черни пейки с високи прави облегала. Тук, пред масивната врата, седеше като на трон пред висока катедра, мушнал перо зад ухото си, един много мършав клерк58 в черен фрак. На вратата, полузакрита от завеса, се мъдреха две медни плочки. На горната пишеше: „Уйлям Томпсън, кралски адвокат, доктор по право“. Долната плочка осведомяваше, че зад същата тази врата свещенодействува и баристър59 Ричард Томпсън.

След като премина преградата, мистър Ленди се видя в обществото на възрастна жена, която водеше за ръце две момченца. Мършавият клерк пусна жената и синовете й в кабинета на шефа на кантората и пое от ръката на банкера визитната му картичка. Като позна в лицето на посетителя почтения приятел на двамата си началници, клеркът се прегъна в непохватен поклон и покани мистър Ленди да го последва в кабинета.

Мистър Томпсън старши седеше във високо кресло зад старинно холандско бюро. Тежка завеса с ресни и пискюли отделяше вътрешната част на кабинета: мистър Ленди съзря празна маса и твърдо кресло, на което спеше една котка, възползувала се от отсъствието на по-ладия съпритежател на кантората.

Шкафовете, внушаващи благоговение със своите размери, бяха затворени и прикрити със завеси. Няколко стола, обшити с ресни, стояха на разположение на клиентите. Мраморната фигура на бога на търговията Меркурий с крилатите сандали и жезъла в ръка допълваше обстановката.

Собственикът на кантората покани госта да седне и продължи разговора си с жената, която държеше за ръце момчетата.

— И тъй, какво желаете от мен, мисис Бингъл? — запита той.

— Милорд — отговори тя, като гледаше адвоката с почти молитвено благоговение, — дойдох да ви помоля за съвет. Покойният ми мъж беше майстор в „Северобританската компания“. Когато построиха новото здание за бълтънската фабрика и започнаха да пренасят в него становете, от тавана паднала някаква греда. Премаза моя Джон…

— Чакайте, чакайте, мисис Бингъл, аз знам за този тъжен случай! Тази… как казахте… греда счупила един нов тъкачен стан, нова машина! Навярно тук не е минало без някакъв зъл умисъл и сам господ е наказал вашия мъж!

— Ама, сър, нещастието е станало късно вечерта, вече по тъмно. След дванадесетчасова работа накарали изморените хора да пренасят в цеха и тези рожби на Велзевула, тези богоомразни, отвратителни станове …

— Щом вдовицата на един майстор разсъждава така безнравствено, какво може да се очаква от другите фабрични работници! Вие забравяте бога, мисис Бингъл!… Какво ни повелява всевишният в безкрайната си мъдрост, питам ви аз, мисис Бингъл?

Жената уплашено изхлипа и избърса очите си с края на шала:

— Той ни повелява да се трудим, милорд. Гласът на юриста омекна.

— Да, мисис Бингъл, от зори до мрак и с пот на че лото, ето тъй, както аз се трудя вече повече от четири десет години… Затова не роптайте срещу господаря, кой то ви дава възможност да се трудите по божия воля, не роптайте срещу онзи, който ви храни. И тъй, вие сте загубила мъжа си, пострадал навярно, ставайки жертва на собствения и зъл умисъл против имуществото на господарите си?

— Сър, бог вижда, моят Джон съвсем не е бил виновен за строшаването на машината, макар че наистина мнозина сред нас само за това говорят как по-скоро да изпочупят тези проклети станове. Ами че нали тъкмо от тях надойдоха всичките ни беди! Ето в Спитфилд, казват, работниците отдавна са разрушили не само машините, но дори и стените на проклетата фабрика…

— И бяха обесени за това! Бог да ви пази, мисис Бингъл, да не повтаряте повече тези безнравствени разсъждения. Неблагодарните работници забравят, че за своя къшей хляб те са задължени само на фабриканта. Та благодарение на вашия господар, почтения мистър Райланд, бедите жители на скъпия ни Бълтън имат постоянна работа в новите цехове. Аз съм съкрушен от човешката неблагодарност! Нима тъй подобава да говори вдовицата на един цехов майстор? Защо сте дошли при мен с подобни мисли и приказки?

— Милорд, ами че ние с децата умираме от глад! Съжалете ни, ваша милост! Нямаме хляб, на бакалина сме задлъжнели, хазаинът заплашва, че ще ни изгони от къщи. Смилете се над нашите нещастия, добри ни сър! Ето, момчетата ми са още толкова малки, съвсем деца!

— Момчетата ви стоят пред мен и аз не намирам, че а толкова малки. Навярно лентяйствуват, щом сте толкова бедни при тези двама големи синове. Как се казват и какво работят?

— Поклонете се на милорда, деца! Приближете се до Господин адвоката. Ето, сър, тоя е големият ми, Джордж, четиринадесетгодишен, а тоя — Томас, той е само на девет.

— Разбира се, и двамата отдавна работят в цеховете, нали? — запита мистър Томпсън, като погледна червените спукани пръсти на по-малкото момченце.

— Уволниха ги, милорд: Том — след нещастието с баща му, а Джордж — ще по-рано. Аз пера дрехи на съседите и засега това е едничкото ни препитание.

— Какво са работили във фабриката и защо ги уволниха?

— На Том не са правили никакви забележки, сър, никакви! Той ми е много прилежно момче. Три години вече чепка вълна в сукнения цех. Но когато баща им беше премазан и се строши оня прокле… оня нов стан… на Том отказаха да платят: мистър Норуард заповяда цената на счупената машина да се удържи от сметката на цялото ни семейство. Тогава Томи… ами че той е само деветгодишен… малко дръзко се опънал и го изгониха…

— Ами по-големият ви син какво работи сега?

— О, сър, Джорджи разби моето майчино сърце! Уволниха го от фабриката още миналата година; сега… от време на време припечелва по нещичко на пристанището при товаренето на корабите и донася на неделята не повече от два три шилинга!

— А защо го изгониха от фабриката, където е има сигурна заплата?

— Той искаше… много искаше да се учи да рисува милорд… Старшият майстор нещо не го обичаше…

— Чакайте, този млад човек не беше ли изрисувал мигналата година един тъкачен стан като чудовище, което яде хора?

— Да, да, той, милорд…

— Помня аз, мисис Бингъл, о, аз всичко помня. Значи, това е той, онзи немирник, който беше нарисувал на стената на цеха ужасната, безнравствена карикатура на мистър Норуард и на новите машини, а? И го изгоних позорно, нали? Пада му се, пада му се! На такава възраст — такова лекомислие, такива вредни помисли! И какво искате за тях?

— Милорд, помогнете ми да измоля прошка от мистър Норуард, та да нареди да ни платят поне една час от заплатата на покойния ми Джон… Добрички милорде, кажете някоя думичка, че да вземат пак синовете ми във фабриката, иначе ще умрем от глад, милорд!

— Вие сама знаете, че исканията ви към мистър Райланд и мистър Норуард са незаконни. И дума не може д, става да ви се изплати заплатата на мистър Джон Бингъл вашия покоен съпруг; поради негово недоглеждане или умисъл пострада една фабрична машина. А в това размири време да върнат във фабриката вашите синове, също май н бива, защото те са се показали дръзки и непочтителни.

Жената закри лицето си с ръце и изглеждаше, сякаш ей сега ще се строполи от изнемога и скръб. Мистър Томпсън продължи вече не с толкова сух и строг глас:

— Но аз винаги съчувствувам на човешката мъка и… съм готов да ви окажа услуга, каквато рядко оказвам: ще ви дам препоръка до собственика на бълтънската корабостроителница и ще го замоля лично да вземе на работа в доковете синовете ви. Сега ние с мистър Ленди отивам в корабостроителницата и ще видя там самия мистър Патерсън. А вие вземете тази бележка и се явете утре с нея при собственика на корабостроителницата или при корабни майстор Харуей.

След като произнесе тези думи, той взе едно листче от папката и написа на него няколко реда. Жената грижливо скри листчето в елека си, поклони се ниско на учения мъж и излезе заедно с двете момчета. Мистър Томпсън уморено се облегна на креслото.

— Ето такива ходатайства по цели дни ме отвличат от сериозните дела! Но аз свикнах да помагам на ближните си и хабя по тези работи много сили и здравето си… Дженкинс! — викна той на сухия клерк. — днес никого вече не приемам. Отиваме на доковете, на спускането на новия кораб.

— Досещам се, че мистър Ричард вече е отишъл да вземе лейди Станфорд. — каза Ленди. — Тя също е поканена. Но сега е още едва пладне, а спущането е определено за два часа. Да пийнем ли по една бира в „Бялата мечка“?

Джентълмените излязоха на улицата и седнаха в широката каляска на мистър Ленди. В полупразната зала на странноприемницата „Бялата мечка“ ги посрещна самият съдържател.

— Как върви работата, Хопкинс? — поздрави го мистър Томпсън, като сядаше на една масичка в дъното на залата.

— Не особено блестящо, сър! „Утробата на кита“ е по-близко до пристанището. Всички моряци и корабни пасажери отиват в „Утробата“. Загубих много клиенти, откак тази мръсна кръчма с момичета…

— Недейте мърмори, Хопкинс! Кореняците на града останаха верни на „Бялата мечка“. Освен това у вас спира пощата и всички пътници от дилижанса остават тук.

— Това е вярно, мистър Томпсън. С какво мога да услужа на вас и мистър Ленди?

След като си дадоха поръчката, старият адвокат се обърна към събеседника си:

— Впрочем, мистър Ленди, вие отбивали ли сте се някога в „Утробата на кита“? Съдържателят й, Уудро Крейг, много бързо забогатя. Какво представлява това заведение?

Ленди вдигна рамене:

— Обикновена пристанищна кръчма със стаи за нощуване… Тия дни ми се случи да вечерям там със сър Фредрик Райланд.

— Със сър Фредрик Райланд ли? Виж ти! — учуди се адвокатът, припомнил си репликата на мистър Ленди през време на неотдавнашното четене на ръкописа на Мортън. — значи, през последните две седмици вие успяхте да се запознаете отблизо с този джентълмен?

Мистър Ленди кимна мълчаливо.

— Аз пък — продължи адвокатът — бях неочаквано ощастливен от посещението на неговата съпруга. Вчера тя дойде у дома ми с мис Мери, дъщерята на Томас Мортън. Дамите ми поискаха ръкописа, който ви четох. Красива особа е тази лейди Емили Райланд, а се и държи подкупващо непринудено.

Адвокатът си спомни за младежката любов на своя син и се замисли. Сегашният избор на Ричард не радваше стареца: в бъдещото си семейство младият баристър едва ли ще успее да запази ръководната роля…

След като се подкрепиха, двамата почтени джентълмени напуснаха странноприемницата. Двойката сиви коне понесе каляската към пристанището и скоро спря пред портата на високия дървен стобор, който отделяше територията на корабостроителницата от покрайнините на града.

3

Две дълги гирлянди от зелени вейки и живи цветя кръстосваха могъщия корпус на кораба, извисяващ се над платформата. Обвитият в зеленина форщевен беше украсен с две изкусно изрязани от дърво лебедови крила, разперен в плавен полет.

На малкото временно капитанско мостче в центъра на палубата, под опнато за в случай на дъжд платно, стоеше с меден рупор в ръка собственикът на „Окриленият“. Ветрецът развяваше гънките на плаща му; обшитата със злато презраменна лента на шпагата пресичаше косо през гърдите камизолата му; беше гологлав. Рано побелелите косми сребрееха сред неговите гъсти, тъмни, леко къдрави коси, грижливо подредени от фризьора. Пренебрегвайки модата, този път той не беше си сложил напудрената перука с плитка. Стоеше в центъра на кораба сам, ефектно открояваш се върху синия фон на небето.

На известно разстояние от платформата, от която трябваше да се плъзне корабът във водата, на една дъсчена естрада се бяха събрали гостите и разглеждаха с любопитство доковете, кораба и самотната фигура на мъжа, застанал на мостчето. Около мястото, отредено за гости, се тълпяха празнично облечени работници, дошли с жените и децата си.

Хората, заети с подготовката за спускането, начело с майстора Харуей, се суетяха около дъното и бордовете на „Окриленият“. Синята лента, която корабът трябваше да прекъсне, трепкаше досам водата при полъха на вятъра. Оркестър от дванадесет музиканти се беше разположил на кея и настройваше духовите си инструменти и тимпаните; глухо тътнеха ударите по големия барабан.

На носа и на кърмата на кораба, край кабестаните60, се бяха строили две групи по шестима моряци със сини барети, бели блузи и черни панталони. Четиризъбите котви блестяха с прясната си боя. Котвените вериги се губеха в черните гнезда на корабните клюзове61. Миришеше на смола, катран, кълчища и прясно дърво; хората вдишваха този вечен, навред еднакъв и винаги вълнуващ мирис на морското пристанище. Всичко наоколо беше прибрано и изметено от грижлива ръка. Тълпата зрители сдържано шумеше.

Застанал на мостчето, сър Фредрик погледна големия си джобен часовник. Стрелките показваха точно два часа.

— Готови за спускане! — изкомандува той през рупора.

Говорът и смехът сред тълпата стихнаха. Зрителите замряха в очакване.

Към дървените подпори, които задържаха кораба, се приближиха хора с брадви. Мистър Харуей махна с ръка и брадвите се впиха в дървото. Полетяха трески. Гредите звънтяха като силно изопнати струни. Чуваше се пукане. Корпусът на кораба, едва потръпвайки, започна да се сляга.

В този миг при предната крайна подпора стана някаква засечка. Подхлъзвайки се върху гъсто намазаната с мас настилка, един от работниците падна. Без да го забележат, дърводелците продължаваха дружно да секат гредите. Раздаде се силен трясък; подсечените опори започнаха да се чупят; дърводелците с брадви в ръце успяха да отскочат от платформата. Крайната греда, около която още се напрягаше да се изправи на нозе падналият човек, се пречупи като кибритена клечка и огромното чудовище плавно тръгна с цялата си тежест напред, като смачка под себе си нещастника. Неволен вик се изтръгна от зрителите, но корабът, ускорявайки все повече плъзгането си по настилката, вече летеше надолу, срещу звуците на оркестъра. Във въздуха затрепка разкъсаната синя копринена лента; една голяма бутилка с шампанско, ловко хвърлена от моряка, който стоеше нащрек край лентата, се разби със звън о стройния форщевен на кораба. Високо излетяха стълбове ситни пръски; тресчици, стърготини, клончета, цветя изплуваха върху разпенената повърхност на морето и корпусът на „Окриленият“ се заклати по леките вълни.

Сред размазаната гореща мас върху задимелите, изведнъж почернели дъски на настилката аленееше едва забележимо петно. Доктор Грейсуел, който се намираше между гостите, направи движение да се притече на помощ, но като видя цялата безполезност на подобен опит, си остана на мястото.

Пастор Редлинг прекръсти опустелия док и кораба, на който вече гърмяха котвените вериги, и прочете кратка молитва. Работниците поливаха с брезентови маркучи настилката — охлаждаха я със студена вода и измиваха кървавите следи.

В това време от „Окриленият“, притеглен с въжета към пристана, хвърлиха втора котва. Моряците спуснаха на кея широка стълба. Почетните гости, придружени от мистър Патерсън, се изкачиха на палубата, където слугите постилаха вече масите под сенника.

На брега, по продължение на кея, върху дълги маси сглобени от дъски, собственикът на кораба беше наредил да сложат на строителите няколко бъчвички с ром и бира Попоглеждайки към опустелия док, станал безименен гроб на техния другар, работниците вдигнаха калаените канчета „Кърваво кръщение“ — казваха те на жените си със снишен глас и се озъртаха към кораба, където гърмеше оркестърът сновяха слугите и шумното, издокарано общество, разположило се на масите, вече отдаваше чест на изкуството на готвачите и винопроизводителите.

Неприятното събитие, което едва не помрачи празника, беше отдадено на забрава и скоро веселите тостове и винените пари окончателно изгладиха неговите следи в паметта на пируващите джентълмени.

Само от време на време на другите, дъсчените маси някой Том или Джек с помътнели от спирта очи вдигаше канчето за клетия Майк и в една сиромашка стаичка на работническото селище, притиснала към гърдите си мъжка вълнена куртка, ридаеше една старица, узнала, че никога вече няма да чуе веселия поздрав от прага: „Здравей, майко!“

4

— Къде ти определи той среща, Камила?… Та престани най-сетне да плачеш, аз отдавна вече не ти се сърдя.

Младичката камериерка на лейди Емили Райланд изхлипа още веднъж, изтри сълзите си с кърпичка и вдигна разплакани очи към своята господарка.

Лекият кабриолет с впрегнатия в него дорест равнилия кон се носеше по пътя за Бълтън. Сипаничав негър с червена ливрея управляваше коня. Върху кожената възглавница на седалището, прибрали дългите си поли с набори, рушове и волани, се поклащаха двете млади дами. До негъра седеше старият Ендрю Лоусън, бившият оценител от кантората „Харди“.

— Мадам — отговори на френски разплаканата камериерка, — обещавам ви, че това никога вече няма да се повтори. Съвсем не предполагах, че моето лекомислие ще доведе до такива сериозни последици. Отначало този човек никак не ми се стори измамник и едва по-късно разбрах, че той е някакъв опасен таен агент. Срещата е определена лак там, където се срещнах с него първия път — то в онази горичка, зад завоя на пътя, на една полянка, обкръжена с храсти. Миналия път седяхме там на една пейка, мадам.

— Добре, че ми каза истината, Камила, макар и със закъснение. Сега слез от екипажа, иди на поляната и чакай приятеля си, като че нищо не се е случило. Ендрю, вие засега останете край гората при конете; после ще ви повикам. Сам — обърна се дамата към негъра, — вие идете след Камила, скрийте се в храсталака близо до пейката и непременно задръжте непознатия, ако се опита да избяга. Искам сама да поговоря с него. Коня и кабриолета трябва да скрием, за да не се виждат от пътя. Аз ще остана тук, при това дърво. Кога трябва да дойде той, Камила?

— В четири часа, мадам.

— Сега е три и половина. Имаме време да се подготвим за срещата. Върви, Камила, и не прави такава нещастна физиономия!

Ала преди още Камила да успее да се скрие зад храстите, в клоните на дървото, под което бе заела стратегическата си позиция лейди Райланд, нещо силно зашумоля и чупейки малки вейки, от дървото скочи непознат мъж.

Негърът понечи да се спусне към непознатия, но оня вече се бе привел в почтителен поклон и заговори с лек чуждестранен акцент:

— Лейди Райланд, напразни са вашите военни приготовления за срещата ви с мен. Аз нямам намерение да избягна разговора с вас. Позволете ми без протакане да ви кажа няколко думи насаме.

— Говорете, какво ви накара да ме шпионирате и да разпитвате за мен прислугата ми? — тези думи лейди Райланд тръгна по пътечката към малката поляна в дъното на горичката.

Непознатият я последва. Лейди Емили се отпусна на дървената пейка. Събеседникът й заговори, застанал пред дамата със свалена шапка.

— Виждам, лейди Райланд, че старият Лоусън вече е нарушил обещанието си да запази в тайна моето посещение!

— Да, болният старец пеша се довлече в Ченсфилд и всичко ми разказа. Камила също намери у себе си смелост да признае, че преди една седмица се е срещнала тук с човек, който я разпитвал за някои подробности, отнасящи се до господарите на дома. Какво целите да получите с такива низки средства?

— Вие знаете какво именно ме е довело в Бълтън и трябва да разберете защо търсех помощник измежду вашите слуги. Не бих могъл, без нищо да зная за вас, да очаквам съчувствие от… лейди Райланд! Но след всичко, което чух от Камила, аз съм готов да ви открия истинското си име. Аз не се казвам Роджърс и не съм англичанин.

— Напразно би било да се мъчите да се представяте за англичанин: външността и акцентът ви издават, че сте италианец или испанец.

— Лейди Райланд, аз дойдох на среща и сметнах за неизгодно да променя външността си. Когато необходимостта ми налага, мога да се претворя в същински англичанин. Все пак вие сте права. Аз наистина съм испанец. Фернандо Диас. Родом от Толедо. В миналото бях кормчия на един пиратски кораб. Боя се да произнеса пред вас името на моя някогашен капитан, защото то ви е добре известно.

— За безчовечния Бернардито Луис ли говорите? — тихо запита дамата.

— Да, сеньора. Но Бернардито беше тигър, а не хиена. Той не се е опетнявал с убийство на старци и пленени жени…

— Но той не възпираше хората от своята шайка да вършат подобни злодеяния!

— Сеньора, виждам, че към Бернардито, който все пак знаеше какво е чест, вие се отнасяте по-строго, отколкото към една друга личност, чиито ръце до лактите са обагрени с кръвта на невинни.

Лейди Райланд потръпна. Тя стисна дантелата на якичката си и стана от пейката.

— Говорете испански — промълви тя с побелели устни. — аз разбирам вашия роден език. Какво желаете от мен?

— Сеньора, вие сте наследница на покойния мистър Харди. Заповядайте на стария служител на вашия баща да ми каже в чии ръце е видял той откраднатия камък.

— Първо кажете, сеньор Фернандо, от кого са го откраднали.

Този камък ми беше предаден от самия Бернардито, за да го отнеса в Гърция на старата сеньора Естрела Луис, неговата майка. Аз се заклех, че непременно ще предам на старицата подаръка от сина й. Друг по-малък камък капитанът подари на мен. Двамата мои врагове, щурманът Джузепе Лорано и боцманът Уудро Крейг, в смъртна схватка ми отнеха и двата камъка. Това беше на испанския бряг, преди „Черната стрела“ да отплува за последния си рейс… Едва след половин година, цял изранен, се добрах до Гърция. Пред майката на Бернардито се явих с празни ръце и с вестта за гибелта на шхуната. Тази вест ме настигна още в Марсилия — всички моряци тогава говореха за пристигането на британската фрегата „Кръстоносец“ в Гибралтар. Тази фрегата била взела спасените от корветата „Бургундия“, която потопила шхуната на Бернардито… Намерих старицата изпаднала в страшна сиромашия и на това отгоре с внук на ръце. Момчето се е родило, когато баща му, Бернардито, вече бил излязъл в морето. Майката на детенцето, една красива гъркиня, умряла при раждането. Бабата отгледала детето и сега живее в бедност с малкия Диего в Пирея. Но аз се заклех да издиря крадците и ето че неотдавна открих следите им. По-точно казано, открих Уудро Крейг; за втория разбойник, Джузепе Лорано, нищо не се чува. Очевидно при подялбата моят камък се е паднал на него, а големия елмаз е взел Крейг. Старият Лоусън ми каза, че е видял този камък в Бълтън и го е оценил на четири хиляди гинеи. Сега ви моля да ми откриете кой е предлагал на бащината ви фирма тази скъпоценност.

— Повикайте Лоусън… — каза лейди Райланд.

— Ендрю — обърна се тя към стареца, когато той застана пред нея, — оля ви да разкажете на мистър Роджърс всичко, каквото знаете за елмаза.

Старецът гледаше испанеца с нескрито учудване.

— По нищо не бих могъл да позная във вас моя посетител! — възкликна той. — ние, мистър Роджърс, сте се подмладили най-малко с двадесет години! Откак съм се родил, такова чудо не съм виждал! — като забеляза нетърпеливия жест на испанеца, старецът въздъхна: — какво да ви кажа за камъка? Общо взето, вие вървите по истинската следа. Действително късно през есента на 1768 година камъкът бе донесен в нашата кантора от бившия моряк Уудро Крейг. Но кантората не го купи, защото трудно можеше да се предположи, че един толкова ценен елмаз ще е попаднал по честен път в ръцете на прост моряк, пък бил той дори и боцман.

— А известно ли ви е нещо за по-нататъшната съдба на тази скъпоценност?

— Не би трябвало да говоря за това, но… след известно време един прекупвач на скъпоценности ме повика в дома си и ми показа същия този камък.

— Как се наричаше този прекупвач?

— Името му е Джефри Макрайл. Той понастоящем живее в Бълтън.

— Познавам Макрайл! По-рано той беше моряк, а след това започна да търгува с различни скъпоценности. Чрез него Бернардито неведнъж е продавал заграбени стоки. А защо ви повика той, мистър Лоусън?

— Запита ме дали си струва да даде за този камък три хиляди гинеи. Отговорих му, че такава цена е с хиляда гинеи по-иска от истинската.

— И какво стана след това?

— След това бившият бездомен моряк Уудро Крейг си купи къща, винарска изба с лозя и кръчмата „Утробата на кита“ при пристанището. Затова предполагам, че той именно е продал на Макрайл камъка.

— Ето, значи, кой е притежател на камъка! Благодаря, Лоусън, сега аз зная достатъчно. Благодаря и на вас, сеньора. Но моля ви да не забравяте, че рискувате да си навлечете големи неприятности, ако не запазите в тайна нашия разговор.

— Вече четири години аз живея в опасност.

— Не разбирам какво ви заставя да мълчите, но в края на краищата това не е моя работа. Аз преследвам само моята цел и нямам намерение да се вмесвам в чужда игра. След като при първата ни среща Камила ми разказа за отношенията между вас и вашия мъж, аз твърдо реших да дойда при вас и да поговоря. А днес, когато в очакване на Камила ви видях, разбрах, че няма защо да отлагам! Сеньора, сега подозренията ми се потвърждават и може би в моята тайна борба ще се наложи да се сблъскам с …

— Защо замълчахте, Фернандо?

— Тихо! Идват насам!

Лейди Емили се обърна и видя един млад офицер с превързана ръка и хубавичка, много млада девойка. Хванати за ръце, те се бяха запътили към полянката, без да забележат нито кабриолета, нито хората в горичката.

Фернандо разтвори храстите на лещака зад пейката и помогна на лейди Райланд да се скрие. Той самият седна на пейката. Младите хора, като видяха, че пейката е заета, се пообъркаха, постояха на полянката и се отправиха към шосето. Скоро те се скриха зад завоя.

— Познавате ли тези хора, сеньора?

— Това са мои добри приятели. Младият офицер е мистър Едуард Уент, син на бившия управител на имението. Тази пролет той е бил ранен и сега гостува на майка си в Ченсфилд. Младата лейди е неговата годеница, Мери Мортън. Аз й вярвам. Тя дори не подозира чие оръдие е станал нейният баща!

— Четох у мистър Томпсън фалшифицирания ръкопис на Мортън и от него разбрах, че се играе много по на едро, отколкото можех да предполагам отначало…

— Сеньор Фернандо! Отсъствието ми може би ще бъде забелязано, трябва да бързам. И така, вие искахте да кажете, че във вашата тайна война за откраднатите съкровища може би ви предстои да се сблъскате с… убиеца на Бернардито Луис?

— Вие отгатнахте, сеньора. Първо, не бива плячката на цялата глутница да остане само у едного. Освен това защо старата майка и малкото дете на капитан Бернардито трябва да останат голи и бедни в чужбина, а враговете на Бернардито, след като заграбиха парите му, да тънат в разкош? Аз съм длъжен да удържа клетвата, която дадох на капитана, и вие можете да ми повярвате: ако камъкът се върне в моите ръце, аз ще го отнеса в Гърция, на старата сеньора.

— Чакайте! За всеки случай аз взех със себе си пари. Ето тук в тая кесийка има сто соверена62. Вземете ги и ги отнесете или изпратете на старицата и нейния клет внук… Ако стане нужда пак да поговорите с мен или да ми предадете някоя бележка, можете да отидете при негъра градинар или да съобщите на Мери Мортън. Сбогом, сеньор…

Фернандо Диас се поклони ниско пред младата жена. Нежната ръка, протегната му за сбогом, той целуна така, както само в ранната си младост бе целувал изваяните от кост пръсти на пресветата Дева в старинния параклис в Толедо.

5

— Драги сър Фредрик — заговори вечерта напилият се корабостроител мистър Патерсън, когато каретите и каляските отведоха от корабостроителницата последните гости, участвували на угощението след спускането на „Окриленият“. — възхитен съм от вас! Убеден съм, че именно такива хора като вас са необходими сега на нашето кралство. И не само аз съм възхитен! Днес вие удържахте още една почетна победа: на трапезата лейди Станфорд безкрай разпитваше жена ми за вас и се възхищаваше от вашата енергия. Ето ръката ми в знак на приятелство и добро разположеше! Окажете ми чест с вашето доверие и кажете какви надежди възлагате вие и вашата фирма на „Окриленият“.

— Мистър Патерсън, наблюдавали ли сте някога плуващ айсберг, ледена планина в океана?

— Н-н-не, но аз съвсем не разбирам, не… долавям връзката…

— Искам да ви поясня, мистър Патерсън, че подводната част на такава ледена планина, невидима за окото, е винаги пет шест пъти по-голяма от надводната, от видимата й част…

— Великолепно казано, сър! Струва ми се, че започвам да долавям смисъла на тези думи, макар че… още не мога да си представя целия замисъл. Но вашата фирма, сър… нейната репутация, книжата й, цялата й търговска дейност… Не мога да предположа в това… нищо… „подводно“!

— Слушайте, Патерсън, аз не съм селски бакалин, та цял живот да пущам по фартинг в чорапа на жена си! Моята фирма с фабриките и търговските кораби, с имението и фермата — всичко това след време ще носи значителен доход, но това е работа… твърде бавна. А на мене златото ми трябва веднага, разбирате ли, Патерсън, веднага, и то… много! Няма защо да се стесняваме и озъртаме! В света щедро са пръснати невероятни, приказни богатства. Понякога се налага да ги търсим в природата, а по-често — просто да ги изтръгваме из чуждите, слабите или неумели ръце, особено цветните! Да ги изтръгваме, за да ги прибавяме към своите. Както казват: „Който е смел, той го е взел.“

Ето защо ми трябват „Окриленият“ и други кораби с добри екипажи. Повярвайте ми, с тях аз няма да загубя!

— Мистър Райланд, разрешете ми да направя едно сериозно предложение!

— Винаги на драго сърце приемам делови предложения.

— Тогава ето, предлагам ви още днес да поделите, както благоволихте вчера да се изразите, и риска, и успеха с мен.

— Играта… изисква залагания, мистър Патерсън.

— Моите свободни средства са на вашите услуги. Бих искал широките ви замисли да станат наши замисли и да се осъществяват задружно.

— Е, благодаря ви за доверието и мисля, че няма да се разкаете. Необходими ми са добри съдружници. Но трябва да ви предупредя откровено: ще ни трябват здрави нерви! Нека децата ни вече да нямат грижи. Нека те заемат кресла в парламента, да облекат мантии на съдии и епископи, да станат министри, лордове, графове, дявол да го вземе! А нашата работа е да положим златната основа под стените на бъдещите им дворци. Затова са добри всички средства, само да носят бърза печалба!

— Но, сър, по пътя към… такова бързо забогатяване могат да се изпречат… опасни препятствия. Законите например…

Ха, законите! Те са нужни, за да се държи под юзда простолюдието. Нито Кортес, нито Писаро са се грижели за законите, а са заграбвали цели страни с всичките им богатства и потомците не ги осъждат. Какви са били те? Просто решителни момчета. Времената на светците и на старинните добродетелни рицари са минали отдавна. Всичко онова, което се препречва на пътя — било то буквата на закона или чуждата воля, — трябва да се помита или умело да се заобикаля.

— Сър Фредрик, аз вече изказах убеждението си, че именно такива хора сега са необходими на страната. В мое лице вие намирате ваш съмишленик! Вие можахте да се убедите, че аз също не съм склонен към прекалена предпазливост. Та нали когато известни митнически формалности ни се препречваха на пътя, ние винаги намирахме начин, за да не се, тъй да се каже, препъваме …

— Отлично! Да минем на въпроса. Каква сума сте готов да вложите като начало в първите операции?

Патерсън дълго пресмяташе нещо в ума си и замислено отговори, като гледаше настрани от събеседника си:

— Ами че шест хиляди би могло да се вложат… Но какви са вашите най-близки планове, сър?

— Това ще ви съобщя, след като се завърне от плаване моят бриг „Орион“. Ето вече две седмици аз го чакам всеки ден. От капитан Брентли очаквам важни подробности относно един неизвестен остров, чиито координати съобщих на капитана преди заминаването. Може би тези подробности ще ми открият, искам да кажа — на нас, доста привлекателни перспективи. В недалечно бъдеще солидна печалба ми обещава една експедиция из вътрешността на Африка. Двете мои шхуни „Глория“ и „Доротея“ са вече там, край африканските брегове.

— Черно дърво? Слонова кост? Не е ли така, сър Фредрик? — Патерсън гледаше събеседника си с любопитство и алчност.

— Не, мистър Патерсън, черна кост, извинете ме за тази шега! Черна кост или по-очно — черни ръце! На памучните и захарните плантатори са необходими ръце, черни ръце в железни гривни. Милиони черни ръце трябват на американските колонии, мистър Робърт!

— О, разбрах ви, сър! Много, много разумно влагане на капитал!… Щом „Орион“ се завърне, ние ще го вкараме на док, ще построим на него батарейни палуби и ще екипираме кораба отново. Работата на него ще върви ден и нощ. О, колониите и плантациите с наша помощ ще получат много такива черни ръце, украсени с железни гривни!

И две бели ръце, украсени със златни пръстени, се съединиха в силно, дълго ръкостискане.

6

Джефри Макрайл, възпълничък брюнет с розови бузи и грижливо засукани мустачки (беше ги запазил като спомен от неуспешната си военна кариера), се върна след спускането на „Окриленият“ в ергенската си квартира, която делеше с моряка Джозеф Лорн. По-голямата част от времето си Лорн прекарваше в морето и затова къщичката на Гарденрод почти цяла година се намираше на разположение само на Макрайл. Тази квартира той беше наел от вдовицата немкиня Гертруда Таубе, която боготвореше своя квартирант. Тя се грижеше за него така, както само една сантиментална немкиня е способна да се грижи за един разглезен мъж.

Чистичка, скоро боядисана Желязна ограда отделяше от улицата уютната едноетажна къщичка, приветливо гледаща минувачите с трите прозореца на фасадата си. Прозорците бяха закрити с пердета и щори; собственоръчно два пъти в годината фрау Таубе боядисваше тези завеси с… утайка от кафе. Около къщичката растяха ябълки и круши, под прозорците пъстрееха две цветни лехи, прилични на сладкарски торти, от чиито тютюневи цветове привечер се разнасяше замайващ дъх. В дъното на двора, между кестени и габъри, се виждаше малка пристройка за самата хазайка. С Джефри в къщата живееше и неговият слуга, мулатът Енрико Рой, който довеждаше хазайката до отчаяние с прекалените си ергенски навици, с липсата на уважение и със способността си към денонощно безделие. Дълбокият сън беше главното му занимание.

Господарят твърде дълго тропа на заключената врата на своето жилище. Накрая бръкна в дълбокия джоб на камизолата си и извади ключа. Когато отвори входната врата, той завари слугата си да хърка на един огромен, постлан с килим диван. Стаята с това източно ложе служеше в квартирата на Макрайл и за гостна, и за кабинет. Твърде безцеремонен ритник свали Рой от дивана.

— Върви по дяволите, животно! — късо заповяда господарят. — сега тук ще посрещам гости.

Мулатът се протегна така, че всичките му стави запукаха. Той се прозя широко, почеса глава и се изплю. Тези изящни манипулации не се сториха необичайни на господаря.

— Слушай, Мак — обърна се слугата към господаря си с фамилиарност, не съвсем приета за лица с неговото звание, — за какъв дявол ти все още се мотаеш из Бълтън? Чувах, че Джакомо отдавна те кара да отидеш в Холандия на помощ на Джузепе, по работите на тоя стар глупак Ленди.

— Първо, не си пъхай носа в работи, които не разбираш. Второ, приготви пътническия ми сандък, защото тези дни заминавам. Трето, колко пъти трябва да ти набивам в глинената кратуна да изхвърлиш из нея думата „Джакомо“, а да казваш…

— Добре, виноват, изпуснах се! Значи, ти, Мак, ще заминеш за Амстердам? Ах, рибя кост да ти заседне на гърлото, славно ще си погуляеш из холандските кръчми! Ами аз какво ще правя?

— Ще се въргаляш на тоя диван и ще се занасяш с фрау Таубе, докато пристигне „Орион“. Тогава сър Фредрик ще ти намери работа. От Холандия скоро ще се върна заедно с Джузепе Лорано и тогава…

— Ей, Мак, ето и ти се изпусна: каза „Джузепе Лорано“!…

— Ах, по дяволите! Искам да кажа, че след моето завръщане от Холандия в обществото на мистър Джозеф Лорн ние може би ще трябва да направим една малка неделна разходчица във връзка с работите на високоблагородния наследник виконт Ченсфилд, сър Фредрик Джонатан Райланд.

— Каква разходчица? Къде?

— Съвсем наблизо на малък пикник до бреговете на Африка, Америка и в индийските води.

— Пак дяволските индийски води! Не му потръгна тогава на едноокия Бернардито с онази индийска експедиция!

— Затова пък потръгна на някои други!…

— А защо аз ще трябва да се влача заедно с вас?

— Как защо? Не мога аз да тръгна на път без моя предан и високонравствен слуга! Стига сме бръщолевили! Намърдай се в бърлогата си, по-бързо. Пристигат Райланд и банкерът Ленди… Добре дошли, господа! Енрико Рой, свободен сте… Мистър Ленди, мога да ви зарадвам, днес се получиха добри новини от Джозеф Лорн от Амстердам относно работата, която ви интересува.

— О, днес е ден на непрекъснати успехи! А каква сума в наличност му предлагат лихварите?

— В английски пари от петдесет до шестдесет хиляди фунта63 за двадесет и шестте камъчета.

— Мистър Райланд, как намирате тази цена за вашите фамилни скъпоценности?

— Не е лоша цена, особено ако се вземе под внимание едновременната продажба на такъв голям брой брилянти и негласният характер на тази операция.

— Вие сте мой спасител, сър Фредрик! Никога не ще забравя тази услуга в една тежка за мене минута. Вие принасяте в жертва фамилните си брилянти, за да подкрепите „Бълтънс банк“ в най-критичния момент. Повярвайте ми, отсега нататък интересите на „Северобританската компания“ ще бъдат поставени на първо място при всички операции на „Бълтънс банк“. А кога ще мога да разполагам с тези пари, получени от продажбата на камъните?

Фредрик Райланд погледна въпросително Макрайл. Ленди местеше погледа си от единия към другия.

— Предполагам, че след около две седмици Макрайл и Джозеф Лорн вече ще ви предадат напълно тази сума. Можете да приготвите полица за шестдесет хиляди, мистър Ленди.

Банкерът стисна развълнувано ръката на мистър Райланд.

— Сега, когато свършихме с работите, можем да прекараме остатъка от вечерта в „Утробата на кита“, а? — предложи Макрайл.

Ала банкерът се извини, че е изморен и стана, за да се прибере у дома си. Макрайл излезе да изпрати двамата гости и наблюдаваше от пътната врата как джентълмените заеха местата си в просторната каляска на собственика на банката.

В пристанището замига фар и прозрачната лятна нощ запали над града бледите си звезди.

Макрайл се върна в къщи. Мулатът отново спеше, проснал се върху рогозката в отделената за него стаичка.

— Животно! — процеди Макрайл и със свещ в ръка се отправи към своя кабинет.

Тук беше задушно и още се чувствуваше силната миризма от пурата на Райланд. Макрайл кихна, отвори прозореца и погледна в градинката. Отблясъкът от неговата свещ падна върху разкошния акациев храст, отрупан с тънки зелени шушулки. Макрайл си спомни как като малък си беше правил свирки от такива шушулки и въздъхна.

— Трябва да приключа с работите си, да си намеря жена, да отида в Америка и да отгледам деца… Време е да помислите за старостта си, мое момче Джефри! — разговаряше сам със себе си наемателят на фрау Таубе; през това време той вече беше успял да съблече лилавата си камизола и да развърже широкия възел на връзката.

Кой знае защо, подобни мисли винаги навестяваха Макрайл, преди да си легне. Той дълго се плиска на умивалника, натриваше с някакви благовония нежната кожа на бузите си, а след това внимателно разгледа своята перука, грижливо опъната върху специална подставка, и разчеса с гребенче няколко букли.

Накрая, когато нощният тоалет на мистър Макрайл беше окончателно завършен, джентълменът постави свещта в свещника, махна нагара и се вмъкна в леглото. Фрау Таубе го беше привикнала да спи на пухен дюшек; той потъна в него като в морска глъбина и вече бе притворил блажено клепки, когато внезапно почувствува студената вълна на нощния въздух, нахлул през отворения прозорец.

— Рой! — извика той в полумрака. — мръсна свиня!… Непременно ще кажа на Джакомо да ме отърве от това животно; нека му намери работа, където си иска, или да го вземе при себе си! Рой, скот!

Напразни бяха опитите да извика мулата; Макрайл знаеше това от дългогодишен опит.

Ругаейки, той се наведе за нощните си пантофи, но преди още да ги е обул, дочу шум в акациевите храсти под прозореца. Когато вдигна глава, видя човек с полумаска, който с един скок се метна от градинката на перваза.

В следващия миг удар с оловен бокс в гърдите събори Макрайл от леглото. Непознатият го притисна към пода и допря нож на гърлото му.

— Дойдох за моя камък, Макрайл! — чу се съскащ шепот. — давай камъка или ще ти прережа гърлото, куче!

В стаята цареше полумрак. От свещта, мъждукаща на нощната масичка, падаше слаба светлина, полюшвана от вятъра, нахлуващ през прозореца. При всеки полъх по стените и тавана се гонеха смътни сенки.

Макрайл се размърда.

— Пусни ме! — изхърка той. — ой си ти и какъв камък искаш?

— синия елмаз с жълто петънце на долната стена. Знам, камъкът е у теб. Ти си го взел от Черния Уудро за три хиляди гинеи. Казвай, ще ми дадеш ли камъка?

— Камъка отдавна съм продал. Той не струваше толкова пари! Кой си ти?

— Ако си продал моя камък, дай ми четирите хиляди гинеи, които си взел за него.

— Какво говориш, та това е цяла камара злато! В цялата къща тук не ще се намери и една десета от тая сума!

— Изслушай ме, Макрайл! Дошъл съм да взема камъка или парите, или да те убия. Давам ти една минута. Ще броя до шестдесет. Ставай, запали втора свещ и не мисли да хитруваш! Само като преброя „шестдесет“, ако камъкът или парите не бъдат в ръцете ми, ще ти размажа черепа. Непознатият с полумаската вдигна Макрайл и го изправи на нозе. След това отскочи към прозореца, спусна пердето и като насочи пищова си към челото на Макрайл, вдигна ударника.

— Едно… две… три… Като те убия, ще преровя цялата къща и все пак ще ги намеря… десет… твоят мулат спи, него само Бернардито умееше да го събужда… двадесет.

— Стой! Ти от хората на Бернардито ли си?

— Тридесет… Бързай, прекупвачо, не чакай пощада…

— Слушай! Аз бях приятел на Бернардито!

— Четиридесет… ти мамеше и него, прекупвачо…

— Повтарям ти, нито камъкът е у мене, нито имам пари!

— Петдесет… Значи, ти изживяваш последните си секунди. Лисица Мак!… Петдесет и едно…

— Чакай, ще ти донеса камъка, той е в другата стая!

— Дяволски не ти провървя, Макрайл, в другата стая аз няма да те пусна… петдесет и две…

Макрайл се наведе над една дъсчица на паркета в ъгъла и тропна с крак.

— Ама чакай де!

— Петдесет и пет… Ти си почти труп, Джефри Макрайл!… Петдесет и шест…

— Хвърли ми ножа, проклет пирате! Трябва да откъртя тая паркетна дъсчица!

— Петдесет и седем…

Непознатият подхвърли на Макрайл ножчето за подостряне на пера от нощната масичка. Последният го хвана във въздуха.

— Петдесет и осем…

Макрайл откърти дъсчицата с ножа и я запокити встрани.

— Петдесет и девет!

Изпод дъсчицата се появи пакетче, обвито с парцал. Макрайл го захвърли в краката на непознатия.

— По-вежливо, Мак! Разгъни пакета и ми покажи камъка. За измама — смърт без пощада!

Ръцете на прекупвача не му се подчиняваха. Когато парцалът отлетя настрани, непознатият видя малко калъфче от шведска кожа. Макрайл го отвори.

При оскъдната светлина на двете свещи от калъфчето се показа сякаш огромна втвърдена капка утринна роса. Но щом ръката на Макрайл с камъка малко се обърна, в прозрачната глъбина на тази капка изведнъж избухна зелена искра. В следващия миг от едва забележимите движения на ръката, държаща елмаза, стените на прекрасния камък започнаха да изпускат при светлината на двете свещи ту червени, ту сини, ту оранжеви лъчи.

Двамата мъже като омагьосани гледаха вълшебната игра на елмаза.

Пръв се опомни Макрайл. Стиснал камъка в юмрука си, той наведе глава и се втурна като бик срещу маскирания мъж.

С неуловимо бързо движение на оловния бокс, надянат на лявата ръка, непознатият удари атакуващия го в лицето отдолу нагоре.

Падайки на колене, Макрайл се вкопчи в ръката, която му нанесе удара. Той усети, че едно от гнездата на оловния бокс беше празно — на ръката на непознатия липсваше безименният пръст… След това в мозъка на Макрайл изведнъж избухнаха всички искри и лъчи на брилянта: загубил съзнание от новия удар, той изпусна ръката на непознатия и тежко грохна на пода.

Същата нощ от Бълтън за Шербър тръгваше пакетбот64. На борда сред малцината пасажери се намираше бедно облечен испанец. Загърнат в плаща си, той седеше сред сандъците и чувалите, стоварени на кърмата на корабчето, и изглеждаше, че единствен не страда от морската болест, която мъчеше жестоко останалите пътници. Ръцете му в черни ръкавици се опираха на тояга. Своята пътническа торба той бе сложил между краката си.

Под плаща и грубата куртка на гърдите на пасажера висеше мъничка кожена торбичка. От време на време той я попипваше предпазливо с ръка. Измъчените от болестта спътници не му обръщаха никакво внимание.

На разсъмване, когато вятърът захладя и пакетботът постоянно заравяше нос в пенестите води, насреща, плющейки с платната си, премина голям търговски бриг. Испанецът се вгледа в красивите очертания на брига и с мъка разчете на носа надписа, съставен от големи бели букви: „Орион“. Пристанище „Бълтън“.

В Шербър, без да губи време, испанецът се прехвърли на един френски кораб, който заминаваше за гръцко-турското пристанище Пирея.

1

Зората на ясния летен ден придава на всеки ландшафт известна идилична отсянка. Тя смекчава и суровия пейзаж на английския север, където небето рядко се очиства от облаците, а хълмовете и долините — от скучната пелена на дъжда и мъглата. Известно е, че в околностите на Бълтън, където се намира имението Ченсфилд, човек лесно хваща ревматизъм и трудно се отърсва от сплина65.

Но в края на юли, вече в навечерието на сивкавите есенни дъждове, тука се случват и чудни дни — ясни и светли, които превръщат Ченсфилд в най-прелестно кътче.

В такъв приятен юлски ден, почти на разсъмване, когато пухкавите облаци на отплуващата във висините мъгла бяха още розови, лейди Емили Райланд вървеше по брега на дългото тясно езеро, обкръжено от паркова зеленина. По светлосивата й рокля и синия шал се полепваха капчици роса; хладният солен ветрец от океана си играеше с краищата на шала, а в очите на младата жена се отразяваха слънчевите отблясъци, танцуващи върху водата.

Пъргави катерички скачаха от дърво на дърво, като чупеха черупки и хрупкаха; кълвач усърдно почукваше някъде по върховете. Съвсем близо до лейди Райланд на пътечката изскочи сърна. Тя не се изплаши от господарката на имението, спусна се предпазливо към брега и се приведе до самата вода. Лейди Емили спря, за да не пропъди животното.

Внезапно сърната трепна, метна се настрана и с два скока изчезна в храстите на парка. Някой бързо тичаше по пътечката от другия бряг на езерото. Лейди Емили позна Антонио, младия грум на сър Фредрик. Ядосана, че нарушават покоя й, младата жена се отправи към една далечна беседка в най-запуснатия и затънтен ъгъл на парка. Тук тя се задълбочи в четенето на ръкописа, който беше получила преди два дни от мистър Уйлям Томпсън.

Всички капаци на старинния дом на Райландовци бяха още плътно затворени, когато Антонио дотича най-сетне до задната врата на къщата, след като беше обезпокоил своята господарка при нейната ранна разходка.

Младежът почука на един от долните прозорци. Камериерът го пусна да влезе. Изкачвайки се на втория етаж, Антонио се оказа пред вратата на горния кабинет. Отначало той почука плахо, след това по-силно. Най-сетне вратата се отвори. Сър Фредрик, в халат и без перука, пропусна младежа и сложи ръка на рамото му, като не му позволи да влезе по-навътре в кабинета.

— Сър — припряно съобщи Антонио, като се задъхваше от бързия бяг, — платната на „Орион“ се показаха на хоризонта. След два часа корабът ще влезе в пристанището. Аз го видях през вашия далекоглед, милорд! Преди три дена, когато вие се изкачихте с мен на скалата в заливчето Стария крал, имаше буря, а днес е безоблачен ден и далечината е видима едва ли не до Ирландия!

— Тихо, Антонио! Не си ли се излъгал?

— Аз мога да разпозная „Орион“ измежду хиляди други кораби, милорд! Нали с него пристигнахме тук от Италия…

— Добре, момче! Ето ти една гинея за усърдието… Сега върви да си почиваш. Май че искаш още нещо да кажеш?

— Сър! Сестра ми… Искам да кажа, сър, че Доротея скоро ще престане да бъде бавачка на Чарли и тогава…

— Върви, Антонио, и не се безпокой за съдбата на сестра си — прекъсна младежа господарят на дома.

След като го изпрати, мистър Райланд мина в стаята, съседна на кабинета. Това беше неговата лична спалня, граничеща със стаите на съпругата му, но отделена от тях със стена с плътно закована врата.

В спалнята собственикът на имението се приближи до млада черноока жена, която държеше в ръцете си спящо къдрокосо детенце. Жената седеше на леглото на сър Райланд. Гласът на Антонио я беше изплашил и в смущението си тя се притискаше до възглавницата.

Господарят на имението я успокои с тихи, нежни слова. Предпазливо, за да не обезпокои детенцето, той я целуна по розовите устни, докосна нежно стиснатото юмруче на момчето и се върна в кабинета, като плътно затвори след себе си вратата. След това позвъни на камериера, завърши с негова помощ утринния си тоалет, облече синя камизола, прилична на офицерски морски мундир, и като се погледна в огледалото, остана доволен от външността си.

Напарфюмиран, със старателно накъдрена и напудрена перука и малка триъгълна шапка, той излезе в коридора и в дъното му почука на вратата на спалнята на своята жена. През открехналата се врата надзърна Камила, камериерката на лейди Емили.

Като чу, че лейди е отишла на разходка, господарят на имението сякаш се поразтревожи. Той прекоси парка, мина по извитото мостче, прехвърлено през най-ясната част на езерото, и бързо дойде до любимата беседка на жена си. Приближи се много предпазливо до храстите, които обграждаха малката постройка, прилична на индийско бунгало. Като видя през прозореца на беседката приведената глава на жена си, виконтът тихичко отстъпи назад в гъсталака, бързо излезе от парка и след няколко минути малкият гиг, запрегнат с дореста кобила, го изведе през вратата на имението на пътя, който водеше за града и пристанището.

Домът отново сякаш замря. Но ето задимяха комините на кухненските огнища, от гостната слугите изнесоха голям килим и започнаха да изтупват от него праха с тояги. Прислугата се разбуждаше. В къщата един след друг се отваряха капаците на прозорците. В градината излезе чернооката Доротея с малкия Чарли на ръце и седна на края на слънчева полянка.

Помощникът на градинаря, високият негър с обезобразено от шарка лице, заобиколи оранжерията, седна край задната стена, граничеща с оградата на имението, и запуши с голяма черна лула.

Засмукал с наслада, той внимателно се огледа и забеляза, че направо през ливадата идва към имението човек с моряшки костюм. Негърът прескочи оградата и повика моряка при себе си. Те си размениха няколко фрази. Морякът стисна в юмрука си монетата, която премина от черната ръка в бялата, и подсвирквайки весело, си тръгна обратно.

— Какво желаете, Сам? — запита госпожа Райланд негъра, когато помощник градинарят се приближи предпазливо до прозореца на нейната беседка. — Да не би нашият вчерашен познайник Роджърс да се е появил пак в Ченсфилд?

— Не, идва морякът от пристанището. Преди два часа бригът „Орион“ се е показал на хоризонта. Сега навярно е вече на бълтънския рейд.

Кръвта се отдръпна от лицето на младата жена. Мачкайки в ръцете си дантелена кърпичка, лейди Райланд бързо се отправи към къщичката на управителя на имението.

Негърът се върна в оранжерията, без да бъде забелязан.

2

На океанския бриг „Орион“ прибираха платната. Преди да влезе в пристанището, корабът хвърли котва на рейда, очаквайки пристигането на пристанищните чиновници.

Гребен катер с дванадесет весла се откъсна от пристанището и полетя към брига. На кърмата му стояха трима души. Двамината от тях, митнически чиновници в морски мундири, с мъка пазеха равновесие. Третият, висок гърбонос джентълмен с плащ, наметнат върху синя камизола се вглеждаше в очертанията на кораба.

Катерът се приближи до носовата стълба на кораба. Моряците едновременно вдигнаха весла. Над рейда лежеше такава тишина, че се чуваше как падат капките от вдигнатите над водата лопати.

Посрещнати от капитана, тримата джентълмени се изкачиха на палубата, която блестеше от безупречна чистота.

— Поздравявам ви, капитан Брентли, с благополучното ви завръщане в родината!

— Щастлив съм да ви приветствувам на вашия кораб, мистър Райланд — отвърна капитанът, като се ръкува със собственика на „Орион“.

Съпровождани от капитана и боцмана Олсен, огромен норвежец с посивели бакенбарди, чиновниците вече се готвеха да пристъпят към проверка на стоките и към преглед на документите, но готвачът китаец покани всички гости в капитанската каюта.

Тук джентълмените ги очакваше сложената трапеза. Наред с блестящите прибори от злато и сребро стърчеха колосани салфетки. Огромна риба със застрашителна муцуна, бутилки с гъсти испански вина, пастет от дивеч, Струвая със стриди, аспержи с лютив сос, редки плодове в сребърна фруктиера, сладки от възгорчиви бадеми и четири вида сиренета — ялата тази благодат смекчи малко сухия длъжностен израз на лицата у двамата чиновника.

Когато най-после всички станаха от опустошената маса, митничарите, изтривайки с огромни кърпи зачервените си лъскави лица, се отправиха към трюмовете. Те изказаха готовност да се задоволят в трюмовете само с присъствието на боцмана и любезно оставиха капитана в обществото на мистър Райланд.

Безгласният китаец мигновено смени покривката и сервира на масата кафе с френски коняк и ликьори от избите на славния манастир „Свети Бенедикт“. Капитанът разгъна между чашките картата на последния рейс на „Орион“.

— Всички ваши пожелания, сър, благодарение на бога, можах да изпълня. Рейсът беше рядко успешен. Както навярно си спомняте, ние потеглихме преди двадесет месеца, в края на седемдесета година, отправяйки се за Чили…

— Мистър Брентли, аз редовно получавах вашите отчети по пощата и зная всичко, което е станало на кораба, с изключение на събитията от последните четири месеца. Защо престанахте да изпращате доклади?

— Пощата нямаше да пристигне в Бълтън преди нас, господине. Пълен отчет вие ще намерите в корабния дневник, парите и чековете се намират тук, в този шкаф, а сега ще ви разкажа всичко накратко.

— Островът, Брентли! Най-напред за острова! Намерихте ли го по моите координати?

— Да, сър, аз намерих този остров, но разрешете ми да разкажа поред… Като излязохме от Мелбърн…

— Стойте! Жив ли е човекът на острова?

— Да, сър, той е жив, но ако бяхме закъснели с две седмици, най-много с един месец, нямаше вече да го бъде. Беше изпаднал в страшна нужда. Сега е подсигурен с всичко необходимо и помоли да предам едно писмо…

— На мене ли?

— Не, той помоли да го предам на мис Харди. Искам да кажа, на лейди Райланд, сър.

— Предадохте ли му запечатания плик?

— Да, сър, пликът премина от собствените ми ръце в неговите.

— Поръча ли да кажете нещо на мен, капитане?

— Не, сър.

— Дайте ми писмото за лейди Райланд.

— Сър, човекът на острова постави задължително условие — писмото да бъде предадено направо в ръцете на лейди. Аз обещах…

— Капитан Брентли!

— Аз не мога да наруша думата си, сър!

— Добре… Нека пликът остане засега у вас. Вие сам ще го донесете у дома. Днес в шест часа вечерта ви чакам за обед. Писмото ще предадете в мое присъствие, капитане!

— Слушам, сър, и съм готов да изпълня всяка заповед, която не е в разрез с моята съвест.

— Капитан Брентли! Дали не предполагате, че съм имал намерение да ви скарам с вашата чувствителна съвест?

— Не, сър, но ми се стори…

— Занапред подбирайте думите си, капитане. Страхувам се, че в морето малко сте отвикнали от обществото, мистър Брентли!

— Възможно е, сър. Приемете искрените ми извинения заради моята грешка.

— А картата на острова?

— Тя е тук, между книжата.

— Точни ли се оказаха координатите?

— Не, сър. Вие посочихте дължината неточно: ширината почти съвпадаше с вашите данни, но по дължината островът се оказа по на запад с градус и половина.

— Навярно уредите в моя кораб тогава са били загубили точността си и аз съм сгрешил в изчисленията… Добре, Брентли, аз съм твърде доволен и вие ще получите вашата награда. Днес, като тръгнете към къщи, вземете със себе си двама души за охрана и ми донесете касата, дневника, картата и документите, отнасящи се до острова. Не забравяйте писмото! Ще ми разкажете по-подробно за цялото плаване.

— С удоволствие, сър.

— Виждам, че чиновниците вече са привършили огледа. Предполагам, че вашето гостоприемство ги е направило по-сговорчиви. Аз също взех известни предварителни мерки за това. Узнайте резултатите.

Капитанът излезе и след минута се върна в каютата:

— Сър, на кораба е разрешено да влезе безпрепятствено в пристанището. Чиновниците вече се готвят да се върнат на брега.

— Отивам заедно с тях. До довечера, мистър Брент.

3

Когато катерът опря до стената на пристана, сър Фредрик видя кочияша си, който държеше за юздите впрегнатата в гига кобила. До него беше спрял кабриолет, в който седеше лейди Емили Райланд с дъщерята на управителя на имението, хубавичката Мери Мортън. Едва катерът се беше докоснал до кея и младата дама нетърпеливо скочи от кабриолета и тръгна сама срещу дошлите от „Орион“. Двамата чиновници почтително я поздравиха. Те побързаха да отидат напред и оставиха лейди насаме със съпруга й.

Слабият ветрец разпиляваше меките коси на жената. Застанала на кея срещу сър Фредрик, тя го гледаше строго и право в очите.

— Що за необмислени постъпки? — запита той с недоволен тон, извръщайки поглед встрани. — ние не трябваше да идвате тук. Моля ви да съблюдавате общоприетите условности, мисис Райланд.

— А аз ви моля да не ме наричате с това име, когато никой не ни слуша. Отговорете ми направо: жив ли е той?

По лицето на нейния събеседник пробяга тръпка. Мускулите на челюстите му се издуха. Стиснал зъби, той мълчеше.

— Не ме довеждайте до отчаяние! Или се боите да ми кажете истината? Аз ще понеса всичко и няма да предприема незабавни мерки. Но — дуйте! — ако мълчите още една минута, ще се хвърля още сега надолу с главата от този кей!

— Той е… жив! — процеди събеседникът й.

— Доказателства! Къде са доказателствата, че не ме лъжете така, както лъжете винаги целия свят?

— Тази вечер у дома капитан Брентли ще ви предаде неговото писмо. Дайте ми дума, че без мен вие няма да го отворите.

— Не, такава дума няма да ви дам.

— Тогава писмото ще бъде унищожено, преди да го прочетете.

— Пазете се да не ме доведете до отчаяние…

— От какво ще се страхувам? „Орион“ е бърз кораб и аз още не съм отвикнал от морето, карамба! — произнесе той освирепял.

Най-сетне пак сте същият! Вече бях свикнала да ви виждам с маската на джентълмен. Слава богу, сега заговорихте с истинския си език. Добре, ще прочета писмото във ваше присъствие.

— Това не е достатъчно: аз също трябва да го прочета.

— Защо не, Фред знае в чии ръце се намирам и вероятно се досеща за всевъзможния кръг читатели, които ще има неговото писмо. Принудена съм да се съглася. Но ако сте ме измамили, кълна се, че нито „Орион“, нито силите на ада, които ви покровителствуват, ще ви спасят от заслужената участ! Пуснете ме да мина напред! Не се докосвайте до мен, аз сама ще отида до каляската.

4

В кабинета на сър Фредрик влязоха само четирима от двадесетината участвували на тържествения обед, който беше сервиран в трапезарията и продължи близо два часа. Господарят на дома плътно затвори вратата на кабинета, когато лейди Райланд, капитан Брентли и мистър Томас Мортън се разположиха в креслата около масата.

Капитан Брентли извади от широкия си маншет малък плик, запечатан с червен восък. Тримата му събеседника мълчаливо се наведоха над плика. Червеният восък беше запазил отпечатъка на старинната златна католическа икона, използувана от автора на писмото вместо печат.

Лейди Емили взе писмото с трепереща ръка и целуна отпечатъка върху червения восък.

Впрочем това движение се изплъзна от погледа на капитана. След като отпи глътка вино от тясната венецианска чаша и запуши дългата си лула от морска пяна, която беше стиснал между коленете, капитан Брентли започна да разказва за плаването.

Здрачът вече се сгъстяваше, когато той завърши описанието на всички стокови операции и рейсове на „Орион“, извършени из пристанищата на Америка, Африка, Индия и Австралия в продължение на две години. Бури, подводни рифове, корсари, кораби от неприятелски страни и заразни болести — всички тези препятствия и опасности не бяха попречили на опитния моряк да докара в Англия хиляда гинеи чиста печалба и пълни трюмове със стоки, натоварени в Индия и Австралия.

Докато собственикът на кораба слушаше разказа на капитана, двамата моряка, които бяха дошли с него в Ченсфилд, седнали в кухнята сред слугите на мистър Райланд, също поразяваха въображението на слушателите с подробности около плаването. Заплатата на екипажа за този рейс е такава, разказват те, че по тезгяха на кръчмата „Утробата на кита“ сега от сутринта още звънти злато и много весели нощи има да прекарат в Бълтън моряците от „Орион“!

Капитан Брентли завърши своя доклад с описание на издирването на непознатия остров в Индийския океан. Координатите на този остров капитанът беше получил от собственика на кораба преди самото отплуване от Бълтън, през ноември 1770 година, и се беше задължил да ги запази в дълбока тайна.

Този остров, както беше пояснил тогава сър Фредрик, е бил случайно открит от него в годините на ранната му младост. Съгласно поставената от виконта задача капитан Брентли е трябвало да изследва тази неизвестна земя и да предаде един плик на единствения обитател на острова, ако той се окаже жив; а в случай че експедицията не намери островитянина, пликът е трябвало да бъде върнат в ръцете на господаря на Ченсфилд. Капитан Брентли получил също строго нареждане нито един член от екипажа да не влиза в контакт с островитянина.

Всички тези поръчения капитанът изпълнил точно. След като обикалял из посочените му води, на четвъртото денонощие от непрекъснатите търсения той открил неизвестния, липсващ на мореплавателните карти остров. Неговите външни очертания съответствували на описанието, което бил получил капитанът.

„Орион“ се приближил до острова през нощта. От кораба веднага забелязали сигнален огън, запален на голия връх на планината, най-високата точка на острова. Рано сутринта облеченият в кожи островитянин се опитал да доплува до брига с една прогнила пирога, но бил предупреден от капитанското мостче, под страх от смърт, да не приближава кораба. Въпреки че бил така негостоприемно посрещнат, плувайки пред кораба на своята пирога, островитянинът показал входа за единственото голямо и доста удобно за престой на кораби заливче, за чието съществуване капитанът бил също предварително осведомен.

След като вкарал кораба в заливчето, вечерта Брентли седнал в една лодка и се отправил за брега, където го очаквал островитянинът. Гребците оставил в лодката, като им обяснил, както му било наредено, че този островитянин е заболял от проказа пасажер, свален там от някакъв кораб, минаващ край острова. След това последвал този странен отшелник навътре в гората.

Знаейки, че моретата и океаните са пълни с всевъзможни загадки и тайни, в които не винаги е целесъобразно да се прониква, капитанът не се учудил, когато чул чистия английски говор на своя необикновен спътник, и не му задал никакви излишни въпроси.

Когато стигнали до къщурката на островитянина, капитанът му предал плика на сър Фредрик Райланд, както и писмени принадлежности, за да напише отговора. Оказало се, че този тайнствен пустинник се намирал вече пред гибел: единствената му пушка се развалила, запасите били свършили и морето отнесло мрежата, която бил изплел за ловене на риба.

След това отшелникът разказал, че този безименен остров, за разлика от други малки острови в Индийския океан, бедни откъм животни, изобилствувал с едри хищни зверове. В отговор на недоумяващия въпрос на Брентли — как са се появили на тоя далечен остров зверове от материка, островитянинът пояснил, че още преди около петдесет години във водите край острова се е разбил някакъв своего рода „ноев ковчег“ — рабски кораб, носещ на борда си жива стока за кралските зверилници на Франция и Испания. Островитянинът открил между скалите на северното крайбрежие на острова следи от този кораб, чийто екипаж бил загинал.

Диви свине унищожили зеленчуковата градина на островитянина. Той отдавна бил износил европейските си дрехи и се обличал в кози кожи. Раната на крака му, получена при лов на един планински козел, не зараствала, пък и нямал никакви лекарства.

На сутринта капитанът дошъл за отговор и получил от островитянина плик, запечатан с червен восък. Сега, единадесет седмици след получаването на плика, капитан Брентли можа най-сетне да го предаде на адресата.

Капитанът завърши разказа си със съобщението, че преди да отплуват от острова, моряците натоварили на две лодки и свалили на брега всичко, от което толкова много се нуждаели островният жител и двамата му другари.

— Двама другари? — недоумение запита господарят на имението. — има той не е единственият човек на острова?

— Той нищо не каза за своите съжители, но самата обстановка на колибата ме наведе на мисълта, че в нея живеят най-малко трима души, а не един.

Господарят на дома се намръщи. Лейди Емили го гледаше с нескрито злорадство.

— И тези хора до края ли не се показаха? — запита той рязко.

— Не, преди да отплува „Орион“, на върха на крайбрежния нос открито се показаха и тримата островитяни. Те ни махаха дружелюбно за сбогом и дълго викаха след кораба, като изпращаха проклятия по адрес на един страшен пират с прякор „Леопард“. Навярно той ги е свалил на този остров. Впрочем и вие самият, сър, навярно сте слушали за него: той е бил помощник на „Черната стрела“ и е загинал, може да се каже, пред очите ви.

— А успяхте ли да различите външността на тези хора?

— Без съмнение те също са европейци. Единият от тях беше с огромен ръст. Повече нищо не можахме да различим.

Господарят на имението едва задържа проклятията си. Зъл, озадачен, той стана, като даваше да се разбере, че разговорът е свършен.

— Капитане — каза той с глух глас, — както координатите на острова, така и сведенията за островитяните не трябва да излязат от този кабинет. Вие отговаряте с главата си за това! Стая за вас е приготвена под лявата кула, но утре трябва да се завърнете на кораба. Той ще остане на ремонт в дока. Налага се бързо да го приготвим за далечен рейс. Този път и аз ще тръгна заедно с вас за острова. След един месец трябва да излезем в морето. Намалете екипажа до минимум. Пет шест души моряци и офицери те приемете допълнително по мое указание. Оръжието на кораба ще доставя сам. Стоки за из път вземете само до африканските пристанища. При обратния рейс бригът ще бъде натоварен на острова. Всички приготовления за плава нето да се държат в тайна. Свободен сте, капитан Брентли!

5

Капитанът си отиде. Влезе камериерът. Той отнесе в ъгъла лулата, с която беше пушил добрият моряк и прибави въглища в камината, запалена въпреки летния сезон. С едно движение на веждите собственикът на дома отпрати слугата от кабинета и седна на писалището, като въртеше мълчаливо в ръцете си картата на острова.

Томас Мортън, шишкаво малко човече с голо теме и със златни очила, седеше приведен в креслото и гледаше надолу, в пламъка на камината. До камината, притиснала към гърдите си запечатания плик, стоеше неподвижна като статуя лейди Емили. Само в зениците на потъмнелите й очи с отразения в тях огън на въглените сякаш искряха гневни пламъчета и скрито тържество.

— Дайте плика, Емили — хрипливо произнесе стопанинът. — ека мистър Мортън го прочете на глас.

— Това ще стане едва когато „Орион“ се подготви за плаването си към острова. И ще прочетете писмото само в каютата на „Орион“, която ще бъде приготвена за мен в този рейс. Аз ще дойда на острова заедно с вас. На дявам се, че добре сте ме разбрали?

— Това е невъзможно! Вие сама знаете, че това е невъзможно. Гарантирам ви, че ще запазя неговия живот. Вие не можете, не бива да участвувате в това плаване.

— В такъв случай писмото, колкото и да ми е скъпо, ще полети още сега в огъня на камината и вие няма да узнаете кой от екипажа на „Черната стрела“ е изпращал проклятия на Леопард Грели и сега се готви за страшна разплата с него.

— Мълчете, Емили! Ако Леопарда загуби играта, вие няма да видите жив вашия приятел!

— Още една заплаха и… писмото ще литне в огъня!

Господарят на имението се обърна и потъна в размисъл. Изтекоха няколко минути в мълчание. Накрай жената дочу добре познатия й възглух, гърлен смях:

— Е, добре, синьора. Както изглежда, във вас се е въплътил дяволът! Да споря с вас, е безполезно, това знам. Но с упоритите орат земята, казват. Може би мисълта, която подхвърлихте, да не е лоша, защото вашето присъствие на борда ще направи някои по-сговорчиви… Тъй да бъде, ще придадем на нашата експедиция характер на семейна увеселителна разходка. По пътя ще се спрем само в устията на Маслените реки66 — там аз имам една малка работа… Задължавате ли се вие, лейди, свято да съблюдавате нашето главно условие? Помнете, че от това зависи неговият и вашият живот!

— Нямам намерение да нарушавам обещанието си.

— Добре, синьора! Имаме време да обмислим състава на останалите участници в плаването. Може би за целта на пътуването там ще ви потрябват услугите на някои длъжностни лица, а? Освен това пътешествието може да заинтересува моите нови съдружници… Не, ей богу, вие подхвърлихте една не лоша мисъл, лейди! Давам съгласието си да направя заедно с вас още едно морско пътешествие, при това в твърде приятно малко общество. Това плаване сигурно ще бъде по-комфортно от миналото… Но не забравяйте, синьора: в случай на най-малка хитрост от ваша страна аз няма да се спра да пратя на дъното и брига, и цялото очарователно общество на него. А сега дайте ни писмото! Мортън, вземи плика от лейди!

Мортън сякаш безучастно седеше в креслото, загледан надолу. Клепачите му потрепваха и перуката се бе плъзнала върху запотеното му чело.

Лейди Райланд му хвърли презрителен поглед.

— Той ще получи писмото в моята каюта на „Орион“. Не по-рано! — каза тя. — Точно преди да отплуваме за острова, вие и вашият съучастник Мортън ще чуете какво ми пише човекът, чието благородно име с такава сатанинска хитрост си присвоихте вие, пиратът и роботърговецът Джакомо Грели!

След излизането на гостите в стихналия кабинет влезе Антонио.

— Милорд, долу отдавна ви очаква някакъв човек — доложи той.

— Доведи го.

Пред господаря на Ченсфилд се появи мулатът Енрико Рой. Ботушите му бяха изпрашени.

— Мистър Райланд, три часа вече чакам долу, за да ви съобщя важна новина. В Бълтън се е появил Фернандо Диас! Снощи той ограбил и осакатил Макрайл. Мак не ще може да замине за Холандия. Той е целият пребит!

— Антонио, коне! — викна господарят.

След десет минути трима конника стремително летяха към Бълтън. Изминавайки в галоп дванадесет мили, запенените коне спряха пред кръчмата „Утробата на кита“.

6

Появявайки се в небесата над Англия, юлското слънчице изпраща на земята като че ли ласкав, благодатен поздрав. Но няколко часа по-рано същото това слънце плува над разпенените вълни на Индийския океан като огромно безпощадно огненочервено кълбо, което с нищо не напомня на приветливото светило. На зареяните из океана късчета суша то изпепелява тревите, пресушава потоците, нагорещява напуканата почва и навява на децата на земята страшни легенди за наказващата небесна колесница.

Но и тук, на пустия остров в отдалечените африкански води на Индийския океан, първите утринни лъчи на слънцето са още внимателни и ласкави…

В девствените гори пронизително кряскаха папагали. Малки пъстри колибри прелитаха през сноповете лъчи, промъкващи се в гъсталака. Неспокойно стадо маймуни премина бързо по върховете на дърветата, люлеейки се на лианите; то подплашваше пернатите и ронеше по земята плодове, листа и вейки. Черните тела на крокодили, също като каменни, бяха замрели на пясъчната плитчина на заливчето. Тежко пристъпвайки от крак на крак, розови пеликани довършваха край езерото нощния си риболов. Цяло семейство диви свине се промъкваше към потока на водопой, но изведнъж стремително свърна назад и с тропот се втурна в гъсталака на бодливите храсти; наблизо се разнесе страшен, ужасяващ рев. Това беше гладен лъв, който, изглежда, безуспешно беше ловувал през нощта и сега се промъкваше към водопоя, търсейки плячка за закуска.

Отпуснал ниско гривеста глава, звярът бавно се провираше на меките си могъщи лапи през гъстата гора. Той беше напълно уверен в своето могъщество и не се опасяваше да срещне тук достоен съперник, понеже отлично знаеше, че другите обитатели на гората могат да се спасят от неговите зъби само с много бързи крака или в много дълбоки и тесни дупки.

Внезапно из бамбуковия храсталак изтрещя изстрел. Лъвът направи чудовищен скок и чупейки високите стебла на бамбука, се хвърли срещу непознатия враг. Още два изстрела треснаха един след друг. Цял сноп бамбукови стъбла изведнъж се повали под тежестта на едрия хищник. Кратък предсмъртен рев и двуметровото тяло на звяра се изпъна и замря. На подгънатите под тялото лапи за последен път се показаха и скриха ноктите, подобни на закривени турски ятагани. От шубраците, където се спотайваха ловците, се раздадоха гръмки гласове.

— Едър екземпляр! — произнесе, приближавайки се до убития лъв, висок мъж с моряшки обувки, груби панталони от корабно платно и здрава вълнена куртка. — никога досега не ми се е случвало да видя такъв лъв. И изглежда, че е по следният на нашия остров. Заедно с младите това е седмият през тези четири години.

След първия ловец из храсталаците се измъкна един гигант с черна къдрава брадичка. На кожения му пояс стърчеше широк моряшки нож. Третият ловец, с широкополо испанско сомбреро, се наведе над звяра.

— Вижте, ето вашия куршум — обърна се той към първия ловец. — пробил е сърцето на лъва. Отличен изстрел!

— Чудно как душата на такъв силен и голям звяр можа изведнъж да напусне тялото през такава мъничка дупчица — рече вторият ловец, показвайки кървящата под лопатката малка раничка. — аз ще извадя сърцето на лъва и ще го изям — та в мен да се пресели неговата сила.

— Ти и без това си имаш достатъчно сили, Педро — забеляза със смях човекът със сомбрерото. — добре опитай мозъка на животното, за да преминат в тебе умът и хитростта му.

— Силният и храбрият не се нуждаят от хитрост — възрази първият. — хитростта и коварството са необходими н страхливците…

Все пак, сеньори — отбеляза човекът със сомбрерото, — днешният лов не обогати нашата кухня. Време е да се връщаме и право да ви кажа, жив козел на мушката би ме зарадвал повече, отколкото мъртъв лъв в краката ни! Мистър Фред, това е ваш трофей. Останете при него, за да не развалят кожата му чакалите, а ние с Педро ще се погрижим за закуската. Налага се да поразбутаме запасите, които ни остави капитанът на „Орион“. Да вървим, Педро, и да приготвим на мистър Фред тържествена закуска. А вие одерете тази кожа, мистър Фред, обработете я и направете от нея най-добро украшение за бъдещия ви дом в родината. Върху нея ще играят вашите деца и…

— …и аз ще им разказвам как сме се спасили от този остров на кораба, чието име засега никой от нас още не може да предвиди. Но в края на краищата той непременно ще дойде да ни вземе и тогава всеки от нас ще дочака такава съдба, каквато си е подготвил в миналия си живот — прекъсна ловецът с куртката многословието на своя другар.

— Очевидно искате да кажете, мистър Фред, че вас ви очаква дом в Ченсфилд, а нас с Педро — бесилка в Нюгейт67, не е ли така?

— Не обичам твърде такива шеги, сеньор. Да се надяваме, че съдбата… ще поиска да поправи поне част от своите несправедливости към нас! — за със сериозен тон първият ловец. — аз ще удържа своето обещание да не разкривам вашите имена на командуването на кораба, който рано или късно ще вземе и трима ни на борда си. И във всеки случай не съм аз онзи, който би помогнал на нюгейтския палач да сложи примката на шията на… Бернардито Луис. От все сърце желая съдбата да отклони от вас тази заплаха, капитане!

— Сър Фредрик Райланд! — произнесе човекът със сомбрерото и в неговия тон заедно с насмешливите нотки прозвуча признателност. — понеже в продължение на десетилетия съм имал работа само с негодници, не можех да се надявам, че в края на живота ми бог ще ме направи спътник на един истински благороден джентълмен! Не, Педро, остани със сър Райланд да му помогнеш да одере кожата на тоя лъв и да я довлече до в къщи. С кухнята ще се постарая да се справя сам.

Към края на август 1772 година от пристанището на Бълтън се отправи на далечно плаване, като взе посока на юг, въоръженият океански бриг „Орион“.

Този кораб принадлежеше на главния собственик на „Северобританска търговска компания“ сър Фредрик Джонатан Райланд и пътуваше под командата на капитан Гай Брентли и тримата му помощници — лейтенант Едуард Уент, мистър Джозеф Лорн и мистър Джефри Макрайл.

Според корабните документи на борда на брига се намираха следните пасажери: собственикът на кораба сър Фредрик Райланд със съпругата си лейди Емили и малолетния си син Чарлз; управляващият имението Ченсфилд мистър Томас Мортън с дъщеря си Мери; по-младият собственик на юридическата кантора „Томпсън и син“, адвокатът Ричард Томпсън; собственикът на бълтънската корабостроителница мистър Робърт Патерсън; вдовицата на покойния ескуайър Джордж Станфорд, лейди Елен Станфорд; бълтънският викарий, преподобният Томас Редлинг, корабният лекар, докторът по медицина мистър Рандолф Грейсуел, и накрая слугите на споменатите пасажери.

Както съобщи в първия си септемврийски брой седмичникът „Монитор“, целите на плаването на мистър Райланд и неговите спътници са изследователски и мисионерски. Бригът се насочва към африканските води на Индийския океан. Призори на 20 септември „Орион“ хвърли котва край мароканското крайбрежие на Берберия68. По пътя от Бълтън до Мароко бригът — по делови съображения на собственика — се отби в устието на Темза и престоя една седмица в лондонското пристанище.

1

По ниския таван на каютата, боядисан с лакова боя, трептяха зеленикави светлинни петна. Отблясъците на слънчевите лъчи, пречупващи се в гребените на вълните, проникваха в каютата през илюминатора и като весели зайчета танцуваха по стените и тавана.

На „Орион“ обедът бе привършил и всички се пръснаха по каютите си. Корабът се държеше близо до бреговете на Африка. Сухият източен вятър сякаш донасяше до самия океан знойния дъх на Сахара.

Приспивана от слабото бордово люлеене, лейди Емил задряма, облегната на гърба на лекото кресло. Мъничка сълзичка се бе задържала на дългите й ресници. На коленете й лежеше писмото, чийто плик със счупени восъчни печати беше паднал в нозете й. Тя не се събуди, когато се чу слабото почукване на вратата на каютата. След това вратата тихичко се открехна.

Мистър Ричард Томпсън надзърна в каютата и като забеляза почиващата в креслото дама, понечи да се отдръпне, но неволно спря и се загледа с възхищение в нея. Дали младежкото чувство към някогашната му годеница се пробуди в него, или просто го трогна печалният вид на младата лейди която приличаше в тази спокойна поза на уморено детенце оборено от съня, но мистър Ричард изпита непреодолим желание да целуне ръката на тази спяща красавица. Навеждайки се към нея, той видя на пода разпечатания плик, а на коленете на лейди — листче с изписани редове.

Тук професионалното любопитство победи — уви! — джентълменската сдържаност на младия човек, защото като видя плика, той веднага си припомни следния мъничък епизод. Малко преди да отплуват от Бълтън, когато пасажерите на „Орион“ вече се бяха настанили по своите каюти той тръгна да изследва кораба, за да си избере някое удобно местенце за следобедната почивка, и реши да се покатери в една от лодките на левия борд, приветливо осветена от есенното слънчице. Мистър Томпсън си беше направил с одеялото и плаща твърде уютно гнезденце в лодката и вече се унасяше в сън, когато внезапно дочу на палубата тих, не много рязък отговор. Беше късно да издава присъствието си и чу как сър Фредрик Райланд строго поиска от съпругата си да му предаде някакво важно писмо. Лейди не се съглася ваше, а той настояваше доста грубо. Накрая двамата отидоха в каютата на лейди, а след няколко минути беше извикан да отиде там и мистър Мортън. Отначало засрамен до известена степен от ролята си на неволен подслушвач на семейното скарване, мистър Томпсън след време съвсем забрави този епизод: но сега, когато видя плика със счупените печати, не можа да се въздържи от съблазънта да хвърли поглед върху подписа.

Веждите му в недоумение се вдигнаха и той, още повече заинтересуван, прочете през рамото на лейди Райланд цялото писмо. Стигнал до края, мистър Томпсън отстъпи назад и напусна каютата тъй тихо, както беше влязъл в нея. Само когато затваряше вратата, без да иска, щракна бравата.

Емили трепна, мигновено се пробуди и бързо закри писмото с една книга, без да подозира в какъв дълбок душевен смут е изпаднал господин адвокатът.

Като се убеди, че звукът, който я изплаши, е бил случаен, младата жена отново извади писмото.

Лейди Емили целуна писмото, отстрани сълзичката от ресниците си, сложи писмото в плика и го скри до гърдите си. След това извади една тетрадка с щампована кожена подвързия и отново започна внимателно да я препрочита.

2

Като изскочи на палубата, Ричард Томпсън се спусна стремително към каютата си. Той бе настанен заедно с мистър Патерсън и сега бързаше да го намери, ала в каютата нямаше никой.

На палубата на пътя на адвоката се изпречи мистър Мортън. Отдръпвайки се сякаш пред дявола, Ричард изтича с необичайна пъргавина по стъпалата на спардека69.

Оттук част от пасажерите наблюдаваха тясната ивичка на африканския материк към изток. Като не намери и между тях мистър Патерсън, адвокатът се спря объркан до перилата. Вятърът разроши косите му и освежи пламналото му лице. Малко поуспокоен от величествената картина на океана, той слезе долу.

Надявайки се да намери Патерсън при лейди Станфорд и още нерешил дали трябва да открие удивителната тайна в присъствието на годеницата си, чиито бързо нарастващи симпатии към лъжевиконта вече започваха да го тревожат, той потропа на вратата на нейната каюта. Зад вратата се чу шумолене. Ричард реши, че Бетси, камериерката на лейди Станфорд, разтребва каютата и смятайки, че ще узнае от нея къде се намира господарката й, натисна по-силно вратата. Резето на ключалката отскочи, вратата се отвори и мистър Томпсън, препъвайки се о прага, едва не падна в каютата.

Тук цареше полумрак, но онова, което успя да види, беше невероятно!

Елен, която се намираше в каютата, бързо се освободи от обятията на собственика на „Орион“… В следния миг кавалерът на прекрасната лейди пристъпи напред и бедният мистър Ричард усети докосването на две железни ръце, които го издигнаха във въздуха; след това със сила го изхвърлиха от каютата. Той си удари главата в насрещната стена на тесния проход и падна пред прага.

Вратата на каютата с трясък се хлопна, но преди още адвокатът да беше успял дори да се изправи на крака, тя отново се отвори и пропусна господаря на кораба. Мнимият мистър Райланд се наведе над поваления адвокат, сграбчи го и тичешком се спусна с него към своята каюта, която беше близко до мястото на фаталното произшествие.

В просторния салон, подреден с източен разкош, собственикът, без да позволи на жертвата си да си отдъхне, извади иззад облегалото на широкия диван две шпаги и мълчаливо пъхна една от тях на Ричард. Той самият се отдалечи в един ъгъл, съблече персийския си халат и остана по дантелена риза и панталони, пъхнати в чорапите. Кръстът му беше пристегнат с широк копринен пояс, каквито в Испания носят тореадорите. В това бретьорско70 облекло той изпита шпагата си. Гъвкавото стоманено острие със свистене разсече въздуха по всички посоки.

Седнал на дивана, мистър Томпсън дишаше тежко и наблюдаваше приготовленията на съперника си. Шпагата, която му беше пъхнал господарят на кораба, остана да стърчи между коленете му. Като се размърда, той я събори на пода и дори не посегна да я вдигне.

— Ще се биете ли, или имате намерение да губите време, за да търсите секунданти? — изсъска му противникът. — Може би вие изобщо не сте склонен да искате удовлетворение? Тогава ще ми дадете честна дума, че…

Мистър Томпсън беше лош боец. Той никога не бе държал в ръката си пищов и на времето със своите неумели нападки с рапира в гимнастическата зала на колежа предизвикваше смях у другарите си. Но въпреки че беше лош фехтувач, Ричард Томпсън не беше страхливец. Той просто не бе успял още да се съвземе от объркването и безкрайното учудване от всичките си днешни открития.

Думите на противника му достигнаха най-сетне до неговото съзнание и му възвърнаха самообладанието. Той се изправи рязко, като настъпи изпуснатата шпага.

— Да искам удовлетворение — каза той твърдо — или да давам честна дума, бих могъл само когато имам работа с джентълмен, а не с дързък самозванец, който си е присвоил чуждо име.

Поразеният съперник на Ричард се смути, но мигновено се овладя. Той захвърли шпагата и се спусна върху адвоката. Ричард го посрещна със силен ритник. След един миг двете сграбчили се в жестока схватка тела се търколиха на килима.

В това време вратата на каютата се отвори и на прага се появи пастор Редлинг заедно с корабостроителя мистър Патерсън.

3

Елен Станфорд, лениво пристъпващата лейди с надменна осанка, произхождаше от старинния, но обеднял дворянски род Грахъм. Нейните прадеди били участвували в кръстоносните походи. Но дядото на лейди Елен загубил правото на титлата и проиграл на карти остатъците от фамилното състояние. Бащата на лейди окончателно бе лишен от всички наследствени привилегии, спечелени от рицарите, основатели на рода, и цял живот се наричаше просто мистър Грахъм.

Красива и болезнено честолюбива, лейди Елен от детинство мечтаеше за гръмки титли; беше запозната много добре с всички тънкости на хералдиката71 и генеалогията72 на най древните английски аристократични родове. Прелиствайки по жълтелите страници на семейната хроника, тя виждаше с вълнение своите прадеди в блясъка на кралските турнири в дима на сраженията. Четеше как графовете Грахъм ярост но са се изтребвали взаимно за прослава на Алената или Бялата Роза73, как в желанието си да се издигнат по-близо до трона, те честичко са се изкачвали на ешафода или са споделяли с кралете по време на походи ако не винаги сладостта на победите, то непременно сладостта на трапезната чаша!…

В хиляда седемстотин шестдесет и осма година, навършила двадесет и две години, мис Елен се омъжи за най-ладия потомък на рода Станфорд, запленена от звучното старинно фамилно име, аристократичните маниери и успеха на Джордж Станфорд в ежегодния стипъл-чейз74, където той завоюва огненочервената си кобила купата и званието най-добър ездач в графството. Тайните надежди на лейди, че наследствените права и имущества на рода ще преминат върху Джордж не се оправдаха. Овдовяла след две години и останала бездетна, лейди Станфорд се оказа господарка само на едно малко разорено имение близо до Бълтън и на нищожен капитал. За пътищата, по които би могла да увеличи това свое състояние, тя често размишляваше, седнала в мъжовия си кабинет, украсен с копия на фамилни портрети и с изображения на породисти коне за надбягване.

Вдовствуващата лейди се намираше на границата на пълното разорение, когато собственикът на корабостроителницата мистър Патерсън я посъветва да закупи един доходен градски парцел. Отначало лейди Елен се обиди, след това се съгласи и на нейния парцел скоро израснаха големи жилищни сгради, прилични на войнишки казарми, които приеха сред мрачните си стени стотици семейства на занаятчии, дребни служащи и работници в корабостроителницата.

Управлението на сградите беше възложено на мистър Хъмфри Чейзуик, заемащ тази длъжност по съвместителство със службата му на педагог и директор на училището пансионат за момчета.

Заела се с увлечение с тези твърде прозаични търговски операции, лейди Станфорд обаче не изостави мечтата си за титли и богатство. Тя се държеше с достойнство, поддържаше познанство с малцина. Ала годините си минаваха, а дългоочакваният принц не се появяваше!

Тя беше на двадесет и шест години, когато Ричард, младият собственик на адвокатската кантора „Томпсън и син“, след кратко познанство на делова почва, пламенно й предложи ръката и сърцето си. Лейди Елен отначало се разсмя: Ричард Томпсън не можеше да се похвали нито със звучно име, нито с наследствени владения. Но след като поразмисли зряло, лейди Елен смири аристократичното си честолюбие, още повече, че младият адвокат вече си беше създал репутация на един от най-добрите юристи в графството и беше единствен наследник на почтено състояние.

„Защо пък не — размисляше тя, — времената се менят и всички тези банкери, адвокати и фабриканти стават все повече на мода.“ И въпреки че партията й се виждаше не особено блестяща и сърцето й запазваше пълно равнодушие към особата на мистър Ричард, младата вдовица не бързаше с отказа си и му позволяваше да пръска с широка ръка пари за подаръци и да я развлича с остроумните й разкази.

Но когато видя за пръв път при спускането на „Окриленият“ своя съсед виконт Ченсфилд, лейди Станфорд изведнъж почувствува в него не само властния човек, но и решителен съмишленик. Познанството им, което започна на борда на „Окриленият“, след няколко седмици вече успя да се превърне в приятелство. В отговор на хладните обноски на лейди Емили Елен Станфорд започна почти открито да пренебрегва господарката на Ченсфилд, като с това доставяше, изглежда, явно удоволствие на нейния съпруг. От своя страна наследникът на титлата и имението на Ченсфилд, възхитен от аристократичната фамилия на новата си приятелка, от нейните маниери и пренебрежително резки обноски с околните, започна мислено да й отделя твърде важно място в своите бъдещи планове. Мистър Патерсън му помогна в това и лейди Станфорд, като събра в началото три хиляди фунта, подобно на Патерсън ги вложи в тайните предприятия, подготвяни от шефа на „Северобританската компания“. По такъв начин последният придоби в лицето на честолюбивата лейди още един съдружник.

Посветена напълно в предстоящите работи на своите при? тели и без да се смущава ни най-малко от пътищата, които са избрали за забогатяване, лейди Станфорд прие и поканата на Райланд и Патерсън да участвува в плаването на „Орион“. Понеже ръководителят на тази тайнствена експедиция се нуждаеше от услугите на юрист, полуофициалният жених на лейди Станфорд, мистър Ричард Томпсън, също се оказа в числото на пасажерите на брига.

Мистър Томпсън твърде охотно остави бълтънската кантора под едноличното управление на баща си, като разчиташе да прекара няколко многообещаващи месеца на комфортния кораб в обществото на приятни джентълмени и прелестни лейди.

Неочакваните открития, които направи адвокатът в каютите на лейди Емили и лейди Станфорд, разбъркаха всички карати в започнатата игра и поставиха някои от партньорите в най-затруднено положение!

Като остана сама в каютата, лейди Станфорд се облече с помощта на своята камериерка и седна край илюминатора Под него танцуваха и се плискаха зеленикавите вълни.

Презрителна усмивка играеше на устните на дамата и ума й се подреждаха убийствено саркастични фрази, предназначени за ушите на нещастния адвокат. Вече се здрачаваше, когато до слуха на дамата достигна нерешително почукване на вратата. Бетси, която беше задрямала зад своята завеса, където обикновено седеше, докато лейди не отпращаше камериерката си в нейната стаичка, пропусна в каютата мистър Патерсън. Той беше малко развълнуван, с няколко думи обясни, че е дошъл по поръка на мистър Ричард Томпсън и си отиде твърде бързо, като остави на масата едно малко пакетче.

Лейди Елен разкъса опаковката и извади от пакета донесения й предмет. Беше венчалният пръстен с нейното име. Тя и Ричард си бяха разменили пръстените преди отплуването на „Орион“.

4

Когато слисаният пастор Редлинг и мистър Патерсън престъпвайки прага на салона, видяха на пода сцената на двубоя между двамата достопочтени бълтънски джентълмен, те се спуснаха да разтървават биещите се и успяха навреме да изтръгнат от ръцете на Грели позадушената му жертва. Докато пастор Редлинг пръскаше с вода лицето на мистър Томпсън и го свестяваше, Патерсън отведе собственика на кораба в ъгъла на каютата.

— За бога, сър Фредрик, обяснете, какво е станало между вас? — запита той тревожно, забелязвайки търкалящите се на пода шпаги. — какво се е случило?

В тази минута от носа на мистър Томпсън рукна кръв, потъмнелите, с неподвижни зеници очи се затвориха, лицето от синьо стана бледо, по тялото му премина тръпка. Изплашеният Патерсън се спусна на помощ.

Грели затвори вратата, прибра шпагите и също се приближи до дивана, където приятелите положиха пострадалия. С намокрен в ракия пешкир той сам избърса кръвта от лицето и шията на своя враг.

Дишането на Ричард стана по-равномерно. Той отвори очи и видя тримата души, суетящи се край неговото легло. Адвокатът се повдигна на лакът.

— Помнете, Томпсън — изрече бързо Грели, — животът ви беше в моите ръце и аз ви го запазих. Бъдете и вие джентълмен!

— Вървете по дяволите! — промърмори адвокатът. — Господа! — продължи той, след като възстанови в паметта си всичко, което се бе случило. — този човек не е тоя, за когото се представя. Той е похитител на жени и злодей, присвоил си чуждо име! Извикайте капитана, офицерите, лекаря! Този човек — ой посочи Грели — трябва да бъде арестуван и предаден в ръцете на закона.

Грели се разсмя високо:

— Законът остана зад борда на този кораб; тук всички вие се намирате в моя власт. Аз ще те унищожа, книжен плъх такъв, дето си въвираш носа в чуждите работи! Ако се наложи, ще потопя „Орион“ с всички, които се намират на него.

— Да потопява кораби с невинни жертви, е най-обикновено нещо за пирата Джакомо Грели! — презрително каза адвокатът.

— Успокойте се, мистър Ричард — умолително произнесе свещеникът. — успокойте се и се опомнете!

— Оскърбената ревност е размътила разсъдъка на Ричард Томпсън — прошепна изплашеният Патерсън. — навярно онази неволна и… невинна дан на възхищение… която известна дама… като всички нас… неизменно отдава на сър Фредрик…

— Мълчете, Патерсън! Да не сте посмели да споменавате името на тази дама наред с моето! Вървете за капитана, господа! Трябва незабавно да арестуваме пирата.

— Хайде де, вървете да викате капитана, Патерсън! — лобно изсъска Грели, като забеляза колебанието на своя съдружник. — корабът беше ремонтиран във вашия док и вие не по-ле от мен знаете какво ми струва от тази каюта да дам тайния сигнал с едно натискане на копчето — в барутния погреб на кораба ще бъде запален приготвеният фитил. Наистина, вие не знаете кой от моите хора на кораба ще изпълни това, но вам е известно, че моята лодка ще успее да се отдалечи, преди мачтите на „Орион“ да се скрият под водата. И на тази лодка вие няма да бъдете с нас, господин Патерсън, нарушител на нашия договор! Заедно с господин адвоката вие ще станете храна на акулите, а пък аз с моите хора след един ден ще слезна на африканския бряг и след половин година ще се върна в Бълтън. Трябва да ви е ясно, че рискувам само кораба. Изпълнете желанието на мистър Томпсън, вървете да доведете капитана, това ще ми помогне по-бързо да ликвидирам цялото това змийско кълбо на брига!

— Чакайте, чакайте, драги сър Фредрик! — извика Патерсън бледен и, изглежда, твърде ясно съзнаващ участта, която го грози. — вие, мистър Ричард, не се горещете. Елате на себе си, джентълмени! Опомнете се, свадата ви отведе твърде далеч! Тука не е зала на кралския съд, тука няма нито шерифи75, нито констебли76. Ние живеем като едно голямо задружно семейство на борда и всички недоразумения трябва да се решават на семеен съвет. Да седнем край масата, да помолим домакина да донесе бутилчица в лед и спокойно да се изслушаме. Не е ли така, достопочтени мистър Редлинг?

Слисаният пастор мълчеше в недоумение и се мъчеше да осъзнае какво точно се бе случило.

— Радвам се да чуя думи, достойни за един разумен джентълмен — изменяйки тона си, каза домакинът. — лошият мир е по-добър от добрата свада. Седнете, синьори, и помогнете на мистър Томпсън да се оправи.

С тези миролюбиви думи Грели се скри зад завесата и след няколко минути се яви пред събралите се в обичайните си дрехи, сресан и измит. Съвзелият се през това време мистър Ричард седеше мрачен до масичката под втренчения, предупреждаващ поглед на Патерсън.

Повиканият слуга отиде да търси Мортън. На масичката се появиха вино и чаши…

„Семейният съвет“ в каютата на Грели продължи два часа. След като започна съвещанието, джентълмените поканиха и лейди Емили. Тя остана в каютата за малко и излезе с разплакани очи. У нея не бяха вече нито писмото, нито тетрадката с щампованата подвързия.

Когато джентълмените се разотидоха, над морето вече припадаше нощ. Преди да се прибере в каютата си, Патерсън се отби при лейди Станфорд, за да изпълни поръчението, възложено му от Ричард. От всички намерения на Ричард, толкова смели и пламенни в началото, само това — връщането на пръстена — се оказа изпълнимо.

След „семейния съвет“ адвокатът се почувствува така, както навярно се чувствува муха, попаднала в паничка с рядко лепило. В каютата той се загледа в пламъка на свещта, докато Патерсън не я загаси.

5

Още една участничка в плаването на „Орион“ беше тайно подтисната от мъка и се намираше в състояние на пълен смут.

Край люлката на спящото момченце в чисто подредената каюта, осветена от кандилце, се молеше пред разпятието млада черноока жена. Когато в тишината на настъпващата нощ отекнаха три кратки двойни удара на корабната камбана, детенцето се размърда, отвори сънните си, също така черни като на жената очи, млясна с устни и отново заспа.

Жената чу как на палубата, почти под самото прозорче на каютата й, се спряха, разговаряйки тихо, лейди Райланд и младичката мис Мери Мортън.

Североизточният вятър накара капитана да прави сложни маневри; корабът плаваше с по пет шест мили на час покрай атлантическото крайбрежие на Африка, като се отклоняваше от първоначалния си курс ту на изток, ту на запад съобразно посоката на вятъра; кормилната верига скриптеше и звънкият глас на Едуард Уент, даващ нареждания на дежурния, се разнасяше от мостчето.

— Курс?

— Юг-югоизток, взехме три румба77 надясно — отговори кормчията.

— Дръж така!

— Тъй вярно, така държа, господин лейтенант!

След няколко минути младият офицер се приближи до разговарящите дами.

— Насрещният вятър ни отклонява към юг — каза той.

— Нима нашият курс не е право на юг? — чудиха се двете лейди.

— Не, мистър Райланд заповяда да вървим към бреговете на остров Фернандо По, в Гвинейския залив. Там той се надява да получи сведения за африканската експедиция на двата свои кораба. Но насрещният вятър ни пречи… Утре ще пресечем екватора, след това ще завием на четири пет румба и ще вземем курс към изток. Ако вятърът не се промени, ще се наложи да повторим тези маневри няколко пъти.

— Кажете, мистър Уент, тези маневри и престоят ни в Гвинейския залив за дълго ли ще задържат нашето плаване? — безпокойство запита по-възрастната лейди.

— Трудно е да се каже. Може би около две седмици, ако не и повече. Затова пък още утре ще видите церемонията на кръщението на новаците, когато ще пресичаме екватора.

— Неведнъж вече съм наблюдавала това на други кораби. И мене са ме „кръщавали“ със солена вода, когато бях на десет години.

— Вие сте опитна пътешественичка, лейди Райланд! Навярно очаквате сега изгрева на звездите? Наистина ли Южният кръст е любимото съзвездие на вашия съпруг?

— Да, мистър Уент, той вярва, че се намира под покровителството на съзвездията Южен кръст и Орион. Гледайте, някакви птици прелетяха там, зад кърмата!

Двете жени се приближиха досам борда. Зад кърмата се разтваряха две дълги ивици и в тях проблясваха зеленикави искри, сякаш хиляди светулки живееха във водите на океана. Безшумно размахвайки гъвкавите си дълги криле, над борда на кораба прелетяха две големи бели птици.

— Албатроси — въздъхна лейтенантът. — мяркат се и изчезват като лъжовния призрак на щастието.

Поетичната меланхолия на лейтенанта разсмя лейди Емили.

— О, мистър Уент — каза тя, — за вас няма пречки към истинското, съвсем не призрачно щастие. То винаги лежи на много прост път, не ще го срещнеш по необикновените пътища!

И като остави своята млада спътница да се любува заедно с лейтенанта на четирите звезди на Южния кръст над океана, лейди Емили побърза да се прибере в каютата си.

Когато минаваше покрай една от каютите, тя дочу името си, произнесено тихо, с молба и вълнение. На едва открехнатата врата, скрила се зад тюленото перденце, стоеше Доротея Чени.

— Моля ви, сеньора, изслушайте ме! Аз с нищо не съм виновна пред вас!

— Елате в моята каюта — също така тихо отговори лейди Емили. — сърцето ми няма никаква злоба към вас…

— Седнете, Дороти, и се успокойте — приветливо посрещна тя младата жена, когато последната при влизането си в каютата направи движение да падне на колене.

— О, синьора, аз вече не разбирам какво става около мен! Откакто Джакомо ни доведе от Италия, на сърцето ми е легнала голяма тежест, но аз все очаквах нещо по-добро и вярвах в онова, което Джакомо ми говореше. Сега вече съвсем не разбирам какво е замислил той.

— Аз едва ли съм способна да ви утеша, Доротея. Но вие сте свързали живота си с един долен негодник.

— Синьора, по-рано в Италия, когато той беше прост моряк, а аз едва умеех да пиша, ние се обичахме. Аз бях щастлива, когато той идваше в малката рибарска къщичка, където живеехме с майка ми. След това отиде в морето на шхуната на Бернардито и ми носеше такива подаръци, че всички момичета от нашата улица примираха от завист! Когато в Соренто се научиха, че Бернардито и Джакомо са се удавили с „Черната стрела“ в далечните води, съседи рибари идваха да ме искат, но аз не вярвах, че Джакомо е загинал и го чаках повече от година. И той дойде да ме вземе, дойде една нощ, когато цялото наше селце близо до Соренто спеше. Беше облечен като знатен синьор и ми заповяда от тук нататък да го наричам с друго име. Аз дълго време не можех дори да запомня това име и просто го наричах „Фредерико“.

„Ще ги откарам — Доротея, и Антонио — рече той на майка ми — в друга страна, но никой не бива да знае за моето минало. Една непредпазлива дума ще ни погуби…“ И ние пристигнахме в Англия на собствения му голям кораб и останахме да живеем в предградието на Бълтън. Джакомо често ни посещаваше и беше нежен и добър с мен. Брат ми Антонио, който тогава навърши тринадесет години, той направи грум и го взе в своя дом в Ченсфилд, а аз останах сама в бълтънското предградие и всяка вечер очаквах Фредерико. Той повтаряше, че ни обича, но аз чувствувах, че ние сме му нужни за нещо, ала за какво именно — не разбирах!… Антонио както преди си остана в Ченсфилд, а мен Джакомо ме заведе в Париж, когато му казах, че скоро ще стана майка. Тогава той толкова се зарадва!…

Още преди това аз знаех, че си има жена в замъка, не той ми казваше, че вие не сте му истинска жена. В Париж Джакомо ми съобщи, че ако ни се роди син, то заради щастието на детенцето трябва да го представяме пред хората за син на жената от замъка, значи, за ваш син, лейди, А на мен заповяда да се наричам само дойка на собственото, си момченце! Аз не смеех да противореча, лейди!… Скоро аз добих Чарлз. Преди това вие също пристигнахте в Париж и след раждането ние тримата се завърнахме с пакетбота в Англия. Аз разбрах, отиването ни във Франция трябваше да скрие от слугите, че детенцето съм родила аз, а не жена му.

След като пастор Томас кръсти в замъка моя Чарлз, аз проплаках много нощи: защото пасторът и всички хора наричаха вас негова майка и така беше записано в книжата на Чарли. А аз… аз съм само дойката…

Джакомо обича нашето момче повече от собствения си живот. Той толкова много си играе с него и преди тъй хубаво ми говореше за бъдещето на нашия син! Иска момчето да стане голям лорд, епископ или министър и хората да се кланят нему, на сина на английския виконт, а не на пирата Джакомо Грели!

— Стига, Доротея — каза уморено лейди Емили. — всички тези подробности аз знам също тъй добре, както и вие. Тежко и неприятно ми е да си ги припомням. Каква нова грижа ви доведе при мен?

— Разбирам ви, синьора! Отдавна съм разбрала, че вие ненавиждате Джакомо, а той се бои от вас. Но вие никога не сте направили зло нито на мен, нито на бедното ми детенце и тайно аз ви съчувствувах… Когато узнах, че и вие, и аз имаме една и съща вяра и ви видях на колене пред Мадоната, още повече започнах да ви жаля. Тревожи ме, че Джакомо заедно с името промени и вярата си.

— Доротея, аз вече ви замолих: разкажете за последните си горести! Старото аз знам и с нищо не мога да ви помогна.

— Синьора! Когато „Орион“ пристигна в Бълтън, Джакомо ми каза, че ние ще предприемем пътешествие до един далечен остров и ще се върнем вече без вас.

— Без мен ли? А каква съдба ме очаква в това плаване? Това той не ми каза, но обеща, че след като се върнем от острова, ще се ожени за мен и Чарли ще ми казва „мамо“.

— Но тогава защо решихте да ми откриете тази тайна? Лицето на Доротея стана зло. Тя подпря брадичката си на стиснатите си юмруци и зашепна със страст и вълнение:

— Аз виждам, че той мами не само вас, но и мен. Лейди Станфорд… тази зла, горделива лейди — ето коя ще стане виконтеса Ченсфилд…

— Откъде знаете това?

— Снощи ги подслушах… Той я целуваше и я наричаше… бъдеща лейди Райланд…

— Тогава чуйте моя съвет, Доротея. Аз не мога да ви кажа причините, поради които съм принудена да мълча и дори да помагам на вашия Джакомо да държи в заблуждение целия град, но има висша справедливост и няма да допусне тази измама да продължи дълго. Знайте, че Джакомо Грели рано или късно ще бъде предаден в ръцете на палача. Но детенцето в нищо не е виновно. И ако вие, Доротея, желаете вашето дете да стане честен човек, напуснете с него убежището на Джакомо Грели.

— Бог да ви пази, синьора! Не, вие съвсем не познавате Джакомо! Ами че той ще ме намери на дъното ей на този океан! Страхувам се от него, синьора… и… аз… също свикнах да мечтая за великото бъдеще на моя Чарли… А каква съдба очаква моето бедно момче, ако остана с него сама, в сиромашия?…

— Тогава вие напразно сте дошли при мене за съвет. Вървете при Джакомо Грели, измолете отново да ви даде място на дойка в неговия дом, когато синът ви бъде отдаден на грижите на лейди Елен… или решете се по-бързо и бягайте направо от този кораб. Аз имам пари. Ще ви помогна.

— Боже мой, колко е страшно това! Сега нищо не мога да ви отговоря, но ще помня вашия съвет и добрината ви към мен. Сбогом, синьора, отивам при моето детенце.

Когато Доротея си отиде, лейди Емили долови слаб шум зад стената на каютата. Тя не обърна никакво внимание на това и развълнувана от разговора, отново излезе на палубата.

На хоризонта ярко сияеше Южният кръст.

Капитан Брентли, който беше поел нощното „кучешко“ дежурство, стоеше на мостчето. Вятърът развяваше перата на голямата му триъгълна шапка. Опрян на дръжката на шпагата си, той втренчено гледаше напред. От цялата му едра, мъжествена фигура лъхаше честност и храброст. Той не забеляза лейди Емили, а тя изведнъж си припомни думите на Доротея, че корабът със същия този екипаж, със същия този капитан, но вече без нея ще се завърне в Англия. Какво ли я очаква занапред? Какъв ли нов предателски удар й готви в тъмнината пиратската ръка на Джакомо Грели? След днешния „семеен“ съвет тя ясно разбра, че няма съюзници и не може да очаква отникъде помощ, докато не бъде достигната дългоочакваната цел на плаването.

А там? Какво я очаква там, където справедливостта трябва да кръстоса шпага с престъплението?

В това време от тясната стаичка до каютата на лейди Емили, обикновено заключена, понеже беше предназначена за багажа на лейди Станфорд и за нощуване на камериерката й Бетси, се измъкна много предпазливо една пълна, възрастна особа. Тя беше с боне и бяла нощница.

Озъртайки се на всички страни, Бетси забеляза идващата от палубата лейди Емили и въпреки своята пълнота твърде пъргаво се шмугна в коридора и след минутка се скри в каютата на лейди Станфорд.

Без да се смути от присъствието на мистър Райланд в такъв необичаен чие, тази най-достойна камериерка помоли госпожата да дойде зад завесата и там двете разговаряха шепнешком няколко минути. След това, като получи нареждане да отиде да си легне, тя се върна в стаичката си твърде шумно, заключи я, развърза една кесийка, която пазеше при възглавницата под дюшека, и пусна там новичка сребърна монета.

6

На 16 октомври преди пладне от „Орион“ изтрещя халосен топовен изстрел и заби корабната камбана.

В каюткомпанията, където пасажерите още закусваха, влезе дежурният офицер, вторият помощник на капитана, мистър Джефри Макрайл, и покани цялото общество на палубата. Екипажът се беше приготвил да ознаменува преминаването през екватора.

Корабът беше празнично украсен. Всички медни части, ръкохватки и украшения, излъскани до нетърпим за очите блясък, сякаш се разтапяха в лъчите на екваториалното слънце.

Знаменца и вимпели се развяваха на рейте. Дъските на скоро боядисаната палуба, измити и избърсани, бяха покрити е тъкани пътеки.

Големият килим от каюткомпанията беше постлан в средата на освободеното пространство на бака. Целият екипаж в празнични дрехи се настани покрай бордовете.

На килима под балдахин от тежка завеса седеше на трон „Нептун“. Брадата му от водорасли се спущаше до самия килим. Мантията на морския бог беше украсена със седефени раковини и различни емблеми.

Богът важно разтърсваше тризъбец. Двамина сенегалски негри, голи до кръста, стояха зад трона и вееха над главата на царя на океаните ветрила от палмови вейки.

— Виждам някакъв кораб. Доведете ми неговия капитан! — важно произнесе морското божество.

Две опашати сирени (в отговорната роля на морските пратеници пасажерите веднага разпознаха корабните юнги) се спуснаха към мостчето да доведат капитана.

Гай Брентли в пълна парадна униформа, с всичките си ордени и знаци, почтително пристъпи към трона.

— Кой е този кораб, който приближава екватора в моя океан? — обърна се „Нептун“ към капитана.

— Бригът „Орион“, ваше морско величество, под командуването на капитан Брентли.

— Познавам този капитан и неговия славен кораб! Да се доведат пред трона ми всички пасажери и членове на екипажа, които за първи път пресичат екватора!

Двама матроси вече се готвеха да посрещнат процесията. Те стояха на противоположните бордове и държаха в ръце брезентовите маркучи от пожарните помпи. Една срещу друга бликнаха две силни водни струи. Без да се сблъскат във въздуха, те образуваха водна арка, под която „Нептун“ поведе гостите си.

Щом божеството и първата двойка — лейди Станфорд и Патерсън — „пресякоха екватора“, матросите спуснаха маркучите надолу. Водните струи се сблъскаха във въздуха. Върху главите и гърбовете на преминаващите се посипаха пръски. С мокри глави и рамене пасажерите и слугите бързаха по-скоро да преминат соления купол.

Но истинското веселие започна, когато трябваше да „пресекат екватора“ младите моряци. Преследвани от водните струи, моряците се мятаха по палубата под дружния смях на екипажа. Когато мокрите до кости „кръщелници“ се спасиха най-сетне от водните струи, поставиха ги с лице към водата: заповядаха на новаците да гледат във вълните… чертата на екватора! Докато моряците се взираха в морето, към тях отзад се промъкна „Нептун“ и изля във вратовете им две кофи студена вода.

Скоро изпръсканите пасажери и мокрите моряци застанаха пред масите, сложени на палубата. Тук дойдоха от кърмата и всички „стари“ мореплаватели, които не бяха взели участие в днешната церемония. На бака останаха само собственикът на кораба и Доротея с детенцето на ръце. „Нептун“ изтича насреща им. Грели взе детето от ръцете на жената и нежно го притисна до гърдите си. Със сина на ръце той премина под високо вдигнатите струи на водната арка. „Нептун“ внимателно пръсна момченцето с шепа солена океанска вода. Екипажът извика „ура“, третият помощник на капитана, Джозеф Лорн, махна с ръка и топовният салют се сля с песента на моряците на „Орион“, съчинена от Едуард Уент:

„Нептун“, след като си свали брадата и мантията, се оказа боцманът Олсен. Той седна начело на масата, предназначена за екипажа. Капитан Брентли с мисис Емили и Грели с лейди Станфорд заеха местата си на масата, изнесена на открито. След тях насядаха офицерите и пасажерите.

Капитанът даде знак. На масата настъпи тишина. Пастор Редлинг, прав, прочете молитва. Отново изгърмя топовен залп, чашите зазвънтяха след първия тост и на кораба започна пир, който продължи до вечерта.

Когато една четворка от най-добрите моряшки танцьори заигра на палубата джига78, очите на пируващите заблестяха и бръчките от грижите се изгладиха. Само „дойката“ на Чарлз, Доротея, когато вземаше отново детенцето на ръце, почувствува върху себе си втренчения зъл поглед на Грели. Изведнъж, забравяйки и празника, и веселието, тя се скри в каютата си и притиснала лице в бялата дантелена завеска над люлката на своето момченце, горчиво зарида.

1

Последния неделен ден на октомври, на разсъмване, палубата на „Орион“ беше пълна с хора; нито един моряк не остана в кубрика79, нито един пасажер — каютите: като очерта заради насрещните ветрове доста сложен зигзаг в екваториалните води, бригът се приближи най-сетне до протока, който отделяше остров Фернандо По от крайбрежието на Гвинея.

Обвито в прозрачна мъгла, слънцето се издигаше иззад виолетовите далнини на африканския материк. През омарата на изпаренията едва прозираше на изток конусообразният връх на вулкана Камерун, обкръжен от планински вериги. Дори без далекоглед можеше да се види африканското крайбрежие с неговите своеобразни червеникави скали и ярката зеленина на тропическите гори. Отляво по курса на кораба бавно израстваха очертанията на планинския остров Фернандо По. Корабът се придвижваше напред все по-предпазливо…

Когато пяната на вълните заискри в утринните лъчи, „Орион“ наближи острова при залива Санта Изабела, под склоновете на високата планина със същото име.

Капитан Брентли имаше заповед да хвърли тук котва. На брега на залива, сред богатата зеленина на кокосовите палми, се гушеха няколко къщички в европейски стил, които принадлежаха на португалската търговска фактория80 и на някакви забравени мисионерски семейства. Главите и родоначалниците на тези семейства — португалски католически мисионери и английски баптисти — се бяха преселили тук още през миналото столетие и отрязани от родината с хиляди мили океан, скоро бяха съвсем забравени както от църквата, така и от търговските компании. Тези мисионери отдавна вече почиваха в мъничкото християнско гробище в подножието на Пико ди Санта Изабела, а потомците им се бяха смесили с островните туземци, отглеждаха маниока, маис и банани, пиеха палмово вино, търгуваха с островитяните и по традиция, останала от бащите им, проповядваха християнството, впрочем без особен успех…

Господарят на „Орион“ се вглеждаше напрегнато от капитанското мостче в морската далнина. Той улавяше в далекогледа всяка извивка на островния бряг, но, изглежда, остана недоволен от наблюденията си, намръщи се, сърдито сви тръбата и рязко заповяда на Брентли да побърза.

Екипажът свиваше платната, още влажни от нощната роса. Веригата на носовата котва с грохот пробяга през клюза. След минута и кърмовата котва плесна и потъна в зеленикавата морска вода, прозрачна до каменистото дъно.

Внезапно в далечината, сред струпаните крайбрежни скали и канари, се появи нещо като Мъничка топка памук. Изплашвайки птиците, над водата проехтя и отекна в гористите планини топовен изстрел. Грели и Брентли насочиха към дима от изстрела своите далекогледи и едва сега можаха да различат в далечината малка шхуна, умело скрита сред скалите. Над шхуната се развя знаме; капитан Брентли се вгледа по-внимателно в очертанията на далечния морски съд… и поздрави собственика на „Орион“ с щастливата среща: само на няколко мили пред тях се намираше друг кораб на компанията — шхуната „Глория“.

От „Орион“ гръмна ответен изстрел. На гротмачтата на брига в знак на поздрав затрепка личният вимпел на собственика. Капитан Брентли и Уент се отправиха за брега, към най-близката постройка, до която стърчеше прът за знаме и се разхождаше бос дрипльо със сламена шапка и пушка на рамо.

Грели, Патерсън, Макрайл и Лорн седнаха в капитанската каюта на „Орион“ и с нетърпение очакваха пристигането на капитана на „Глория“.

В това време на палубата на „Орион“ излезе Дороти Чени, повела за ръка малкия наследник на Ченсфилд. Вкопчило се за ръката и полата на майка си, пристъпвайки неуверено със здравите си дебели крачета, детенцето прекрачи прага и заситни по нагретите дъски на палубния под. Майката изнесе на палубата плетено кресло за себе си и мечето — играчка на Чарли. Но наоколо ставаха твърде интересни неща, за да се забавлява малкият с обикновените си играчки! Кадифеното мече с протрити лапи остана да лежи самотно на палубата, а Чарли като омагьосан гледаше във водата.

Към брига вече бяха успели да доплуват две лодки с туземци. В лодките лежаха камари от грамадни морски раковини, коралови мъниста и гердани, щраусови пера, „триони“ и „мечове“, въоръжавали някога главите на опасни хищни риби, кокосови орехи, малки слонови бивници, златисти ананаси и пъпеши, банани и фурми. Подвиквайки неразбираеми гърлени думи, голите чернокожи предлагаха своите стоки на пасажерите на брига.

Туземната ладия, управлявана от един гребец, беше стигнала вече до кърмовата стълба на кораба. Доротея доведе детенцето до стълбата. Едрият туземец с къдрави коси, събрани на тила в сноп, поддържан от гребен, направен от рибя кост, започна да й подава от лодката сочни плодове.

Внезапно някаква сянка закри слънцето от Доротея. Тя вдигна глава и видя пред себе си мулата Енрико Рой, който внимателно наблюдаваше покупките й от островитянина.

Желаейки по-отблизо да разгледа чудните седефени раковини, Доротея понечи да слезе в лодката, но мулатът предпазливо я задържа и мълком поклати глава, с което й даваше да разбере, че не бива да слиза от стълбата.

Доротея се върна с момченцето и покупките си на предишното място и едва тогава обърна внимание, че и мулатът Рой си избра местенце по-близо до нейното кресло, под крайчеца на брезентовия сенник.

Лейди Емили, Мери Мортън, Ричард Томпсън и пасторът Редлинг помолиха боцмана да спусне лодка и поканиха Доротея да се поразходи заедно с тях по брега. Зарадваната жена взе сина си на ръце и забърза надолу. Двете лейди вече бяха седнали в лодката.

Ала едва Доротея приближи до стълбата и пред нея отново израсна фигурата на Енрико Рой. Мулатът й прегради пътя.

— Мис Дороти — прошепна той, — господарят не разрешава вие да слизате от кораба! Госпожи, — обърна се той към дамите в лодката, — мис Доротея каза да слезете на брега без нея. Но лейди Станфорд моли да я почакате. Тя ей сега ще излезе от каютата си. Ето и милейди, господа!

2

— така, мистър Патерсън, сега ние с вас ще чуем какви са първите резултати от експедицията, която подготвих преди половин година — говореше Грели, гледайки през прозореца на капитанската каюта към бързо приближаващата се лодка от „Глория“. — Шхуната „Доротея“ също трябваше да дойде в тези води; на капитана й беше заповядано да побърза да стигне африканското крайбрежие с товара от Южна Америка. Ето го и капитана на „Глория“. Привет, мистър Уилсън!

Капитанът на „Глория“, мъничък дебел моряк с прегракнал глас, стисна ръката на Грели, като го гледаше отдолу нагоре и често мигаше с белезникавите си клепачи. Яката на доста мръсния мундир подпираше лъсналите му от пот бузи, покрити с червеникава четина. Зачервеното му лице беше толкова нагъсто посипано с лунички, сякаш четката на непредпазлив бояджия го бе опръскала с разтвор от жълта боя.

— Запознайте се с джентълмените, Уилсън. Мистър Патерсън е мой съдружник и участвува в разноските. Джозеф Лорн е помощник на капитана. С мистър Макрайл се познавате… Можете да говорите съвсем свободно.

Капитанът извади рогова табакера и смръкна порядъчна доза енфие. Кихна оглушително, след което заговори с пресекващ глас, който преминаваше ту в прегракнал бас, ту в полуглух шепот.

— Джентълмени, позволявам си да изкажа надеждата, че никой от вас няма да съжалява за парите, които е вложил в тази изключителна експедиция. Да, изключителна, защото, господа, нито един европейски плавателен съд не е влизал в устието на река Куара81 най-малко от едно столетие насам.

— По дяволите историята, Уилсън, тук не сме на заседание на Кралското географско дружество. Къде е втората шхуна? Какво успяхте да разузнаете? Как вървят работите с… вербуването?

— Но, сър, вие не ме оставяте дори устата си да отворя! — обидено пробуча и захърка морякът. — Ей богу, тази експедиция би могла да ни представи пред учените люде на цяла Европа, ако беше преследвала… малко по-други цели. И, дявол да ме вземе, ако ние с мистър О’Хири не рискувахме да попаднем на жертвения олтар на някое африканско божество.

— Добре, добре, капитане, не се сърдете! — рели даде знак с очи. На масата в капитанската каюта, също като върху масичка на фокусник, с удивителна бързина се появиха бутилки и чаши. — намокрете си гърлото и, за бога, не поставяйте на изпитание търпението на тези джентълмени с предълги разкази.

Капитан Уилсън „намокри гърлото си“ с две чашки уиски и бръчките на обидата се изгладиха от овлажнялото му чело.

— И така, господа, ние с капитана на „Доротея“ преди година и половина, през време на рейса към Златния бряг, взехме на служба бившия агент на една фалирала бостънска роботърговска фирма, някой си мистър Сайръс Ървин О’Хири, американец от ирландски произход, голям майстор в търговията с „черно дърво“. Този мистър О’Хири посетил — малко преди да се запознаем с него — такива местенца в Гвинея, където отдавна вече не са ходили бели търговци и които обещават на предприемчивите джентълмени големи изгоди, наистина свързани и с не малък риск…

Бълтънският корабостроител мистър Патерсън слушаше Уилсън като омагьосан. Грели се мръщеше и нетърпеливо потропваше с ток, сякаш желаеше да пришпори разказвача.

— Царството Едо, страната на Великия Бенин82 — едно негърско царство в долното течение на могъщата Куара, — то сандъчето, за което мистър О’Хири предложи да се намери… ключе!

— Да си призная, тези думи не ми обясняват нищо — разочаровано проговори Патерсън. — какво толкова е интересно за нас това царство Едо?

— Още няколко минути търпение, сър! Мистър О’Хири, когото взехме на служба, разработи смел план по какъв начин най-добре да се използува главното, може да се каже, природно богатство на тамошните места, тоест черното население. То е твърде многобройно и дяволски сръчно, бих казал аз, в много полезни занаяти, джентълмени, да не говорим за това, че племената едо са рядко снажни и здрави хора… Плана си мистър О’Хири изложи още в Англия на мистър Райланд и…

— И ето ние сме тук, Уилсън, но засега относно хода на експедицията знаем не повече, отколкото при тръгването ни от Бълтън!

Патерсън с всички сили се напрягаше да проникне в смисъла на разказа. Измъчваха го съмнения. Той се страхуваше да не го поставят натясно и да го измамят. Недоверието и алчността се плискаха в него като малца и ечемика в прясна бира.

— А какво особено представлява този план на О’Хири? Защо е свързан той с риск? Щом е толкова изгоден, както се опитват да ни внушат, защо не е хрумнал досега на някой друг?

Чувствата, които вълнуваха корабостроителя, ясно се отразяваха на неговата физиономия. Грели отгатна без особена мъка съмненията на своя съдружник. Той смигна на Уилсън.

— Виждате ли — поверително заговори капитанът на „Глория“, — там търговията с черна стока не е толкова проста работа, както, изглежда, си я представяте вие, мистър Патерсън. Устието на Куара не е Златният бряг, не е страната Ашанти, не е Дахомей83. Там запасите от хора вече са много изтощени. Цената на негрите поскъпна и печалбата от търговията с роби намалява, а по долното течение на Куара отдавна не е имало европейци. Плаши ги лошият климат, трудностите на плаването, а главно — могъществото на местните негърски държави, преди всичко на държавата Едо или Бенин, както я наричат по главния й град.

Патерсън учудено вдигна вежди:

— Могъщество ли? За какво могъщество говорите? Става дума за мръсните голи негри, не е ли тъй?

— Хм! Мръсни и голи сте ги виждали вие на пазарите за роби… В родината си те са изкусни леяри, тъкачи, строите ли и земеделци. Управителят на Бенин, оба, както го нари чат, според думите на О’Хири живее в същински дворец. В Бенин има много войници, ловки търговци и силна жреческа каста… В долното течение на Куара има доста големи негърски селища на разни черни племена, но най-силното от тях е бенин или едо. Още преди двеста години португалците и холандците са били чести гости на Бенин, основали са там фактории и добре са припечелвали от търговията с чернокожи. Но, уви, управителите на Бенин скоро разбрали, че в резултат на своето гостоприемство рискуват… да останат без поданици. Затова те, дявол да ги вземе, предпочели да се откажат от християнската цивилизация и прекъснали достъпа за европейците. Нарушителите, а така също и белите пленници ги заплашва смърт върху жертвения олтар. Според разказите на О’Хири тамошните жреци много обичали да устройват човешки жертвоприношения — тона им помагало да държат черното си паство, тъй да се каже, „в страх божи“…

Патерсън изтръпна.

— Всичко това прилича на приказка за деца! — измърмори той още по-недоверчиво. — ако то малко от малко отговаря на истината, то… за какъв дявол ще се мъкнем там, в онези проклети места?

— А ето сега чуйте какво още ни предложи в Бълтън О’Хири — намеси се Грели. — когато той успя да се промъкне от Дахомей в Бенин, оказало се, че това негърско царство е отслабено от непрекъснати вражди между феодалите и жреците и върховния управител — ба. Град Бенин, ограден с ров и стена, пострадал в тези пойни — О’Хири видял засегнатия дворец на оба. Поради раздорите страната се намира в упадък и ние можем да се възползуваме изгодно от това, както правилно прецени нашият мистър О’Хири. Той успял да се свърже тайно с враждебния на царя на чернокожите велможа на име Езомо-Ишан. В борбата си против оба този Езомо-Ишан, негърски феодал или жрец, се нуждае от една партида огнестрелно оръжие О’Хири получил от него обещание: срещу партидата оръжие и още някои дребни подаръци да пропусне под охраната на своите войници двата наши леки кораба в долното течение на Куара и да ни отстъпи хиляда и петстотин свои чернокожи поданици. В подчинение на Езомо-Ишан се намират до пет хиляди войници и десетина хиляди собствени роби. Тази команда, тъй да се каже, ще осигури тила на нашата експедиция от всякакви интриги от страна на бенинския оба и на разни там царчета управители на племената йоруба, нупе, хауса и всякакви други… Ясна ли ви е ситуацията, мистър Патерсън?

— Н-н-не, не напълно… Иска се партида оръжие, нали? И къде е гаранцията, че този Езомо-Ишан не ни готви просто капан?

— Партидата оръжие се намира на „Глория“, чийто капитан седи пред нас. Останалите стоки са на шхуната „Доротея“: там има барут, тютюн, ямайски ром и разни други дрънкулки. Къде е сега „Доротея“, Уилсън?

— Скрита е добре недалеч от Гато, една напусната португалска фактория в устието на Куара. Близо до кораба няма чернокожи — върху тази местност за негрите предварително е наложено табу84… Ние очаквахме само вашето пристигане, мистър Райланд: у нас всичко е готово за размяна на стоката срещу чернокожи…

— Отлично! Трябва да се действува незабавно, докато чужди плъхове не са подушили печалба за себе си. Що се от нася до гаранции за запазване на нашите кожи, мистър Патерсън, принуден съм да ви огорча — те не са съвсем надеждни. Всяка печалба се взема с цената на риск. Колкото рискът е по-голям, толкова по-голяма е и печалбата… Сега на работа, джентълмени… Бригът „Орион“ ще остане тук, в закътаното заливче на Фернандо По, две седмици. През тези две седмици на нас, господа, предстои да завършим цяла та операция. Моето присъствие на „Орион“ сега не е необходимо. Лейди Станфорд няма да изтърве от погледа си пастор Редлинг и тукашните мисионери, Рой ще наблюдава Доротея, младия Томпсън възлагам на вашите грижи, Джефри Макрайл. Между екипажа, Мак, вие можете да се осланяте на Йензен и Карачиола. А ние с вас, господа Патерсън и Лорн, ще трябва да направим една весела екскурзия, отначало на сто и петдесет мили до устието на Куара, а след това навярно ще се изкачим нагоре по течението на тази интересна рекичка… Нямам намерение да купувам хиляда и петстотин „котки в чувал“, аз искам сам да видя моята стока, която ще тръгне за Америка… Джентълмените на брига, разбира се, не бива да се досетят нищо: трябва да им се обясни, че ние не можем да пропуснем случая да отидем на лов за слонове и хипопотами, не е ли тъй? Уилсън, незабавно пригответе „Глория“ за отплуване. Бързата доставка е душата на търговията, господа!

Грели беше необикновено възбуден. От страст очите му блестяха и ноздрите на гърбавия му нос се издуваха. Възбудата обхвана и Патерсън.

„Пират! Същински, отчаян пират! — мислеше си Патерсън, поглеждайки своя съдружник. — Но каква енергия, страст, каква безцеремонност при подбора на средствата! Този човек е роден да подчинява другите. Не, той е жизнено необходим на обществото! Да бъде пожертвуван, какъвто и да е той в действителност, заради някаква си старомодна справедливост, е просто вредно за цялата наша търговия! А лично за мен това е почти катастрофално! Негодникът така бързо обсеби моите средства и така дълбоко ме въвлече в своите работи, че ако се случи с него някаква беда, всичките ми парички заедно със съблазнителните надежди ще потънат в незнайни води. Защото този човек няма да чака шерифа да сложи ръка на рамото му! На своя дяволски кораб «Окриленият», който аз самият му помогнах да създаде, той ще приеме бой с целия британски флот. Каква полза, че в края на краищата ще се намери на дъното? Заедно с него там ще потънат и моите шест хиляди фунта!“

Два дни по-късно привечер шхуната „Глория“ предпазливо се приближи до устието на Куара. Величествената река спокойно влачеше в океана жълтеникавите си вълни. През четиринадесетте ръкава на Маслените реки те се врязваха в зелената морска шир и мътно кафявите ивици прясна речна вода по протежението на много мили рязко се отделяха от водите на океана.

Туземният лоцман, пратеник на негърския велможа Езомо-Ишан, вече седеше на капитанското мостче. Беше татуиран негър от племето кру. Той показваше пътя към един от пустинните ръкави на делтата… Щом се стъмни, от този ръкав срещу шхуната излезе голяма туземна ладия с двадесет гребци. Под прикритието на тропическата нощ ладията се приближи до „Глория“, взе я на буксир и безшумно я поведе към делтата… Целият екипаж на шхуната със заредени карабини се беше притаил на фалшборда. Джозеф Лорн, с пищов във всяка ръка, наблюдаваше туземците в ладията.

Патерсън се разхождаше по палубата в мъчително очакване на по-нататъшните събития. Тихият плясък на веслата, едносричните думи на командата, произнасяни с шепот, далечните крясъци на някакви нощни птици по брега — всички тези звуци му се струваха зловещи. Някъде далеч по брега блещукаха светлинки — навярно туземни рибари бяха запалили огньове, но на корабостроителя зад тези слаби светлинки се привиждаха коварни врагове, в чийто капан той неминуемо щеше да попадне… От капи галското мостче Грели тихо извика своя съдружник.

— Ето там — посочи той с ръка по посока на най-западния ръкав на делтата, — съвсем близо, на стотина мили от нас, се намира столицата на Едо — великият Бенин. Мистър Патерсън, някой учен географ май би ви позавидял. Да си толкова близо до недостъпното царство! Може би и вие тайно мечтаете да се изправите утре пред лицето на негово царско величество — ба. Кълна се във всички богове на Едо, той би ви приготвил весело посрещане!

Патерсън искаше да изругае, но не успя: от мостчето за голям ужас на мирния бълтънски джентълмен, внезапно проехтя отвратителен задъхващ се кикот. Това беше негърът лоцман, който твърде изкусно възпроизведе нощния крясък на хиената. Преди още Патерсън да се опомни, от близкия вече бряг се раздаде ответният кикот на хиената. Това беше сигналът на притаилите се в брегова засада тайни охранители на експедицията. Той означаваше, че пътят нагоре по течението на реката е свободен.

На сутринта корабът се бе изкачил вече десет мили нагоре по реката. В блатистата низина, където сушата се вдаваше на зелени езици в разлялата се водна шир, сред ширните мангрови гори и непроходимия гъсталак на яркозелените крайбрежни папрати, хвощове и тръстики, виеха гнезда хиляди птици. Корабът сякаш бе стигнал столицата на царството на пернатите. Пеликани, щъркели, чапли, рибари, фламинго, баклани, много крилати хищници на облаци летяха из въздуха, плуваха край бреговете или неподвижно стояха досам водата. Пътешествениците видяха как от зелената ивица суша се хвърли във водата, като изплаши някакви бели птици, голям хипопотам. След като се потопи в реката, тежкото животно дълго не се показа. После от водата се измъкна само огромната, подобна на китара глава с розови ноздри и изпъкнали полуотворени очи. Хипопотамът се прозя, като разтвори широко чудовищната си уста и не обърна никакво внимание на кораба, който премина край него на разстояние половин кабелтов.

Най-сетне през далекогледите, минаващи от ръка на ръка, пътешествениците видяха села, пръснати от двете страни на реката, сред безбройните затънтени ръкави на Куара.

Измежду кръглите тръстикови колиби с жълти покриви от маисови стъбла се виждаха и доста сложни постройки от глина и камък. Няколкото полуразрушени къщички в европейски стил очевидно са принадлежали някога на португалската фактория и мисионерите. Селищата се губеха в гъстата, необикновено ярка за очите на европейците крайбрежна зеленина. Зад тях се виждаха малки парчета обработена земя — ниви с пролетни кълнове на маис, ямс и маниока85. По пясъчните места край брега кокосови палми издигаха към небето вечно зелените си корони. Около палмите край колибите се валяха камари черупки от орехи.

Множество малки плавателни съдове — платноходки, туземни рибарски лодки и пироги — плуваха в различни посоки по спокойната повърхност на съседните ръкави на Куара Водачите ненапразно бяха избрали именно този тих, безлюден ръкав: от него човек можеше да наблюдава околната местност и съседните ръкави на много мили околовръст, оставайки скрит зад избуялата крайбрежна растителност. Така, без каквито и да било произшествия, „Глория“ преодоля още много мили нагоре по течението на Куара.

3

Шхуната плуваше в мастиления мрак на влажната тропическа нощ. На носа и на кърмата на кораба горяха фенери. Тяхната светлина изтръгваше от тъмнината няколко ярда черна като въртоп вода, фигурата на моряка, измерващ с прът дълбочината на фарватера, и призрачните рояци нощни пеперуди, кръжащи около светлината.

Едри, ярки, сякаш мъхнати звезди величаво и загадъчно блещукаха в синкаво черната мъгла. Нейде на брега кряскаше нощна чапла. Воят на чакали ту се чуваше наблизо, ту заглъхваше в далечината. Някъде навътре от гъсталаците му пригласяха хиени. Цареше дълбок мрак, луната още не беше изгряла. Влажната задуха наподобяваше въздуха в оранжерия.

Патерсън го обзе страх. Той извади пура и искаше да запуши, но си спомни, че няма огън у себе си. Направи няколко крачки в тъмнината и щеше почти да се сблъска с Грели и Джозеф Лорн. Те разговаряха полугласно, застанали до гротмачтата, и не чуха стъпките на корабостроителя. Лулата в ръката на Грели чертаеше в мрака огнени зигзаги и пръскаше искри. Патерсън се вслуша в думите на лъжевиконта.

— По дяволите! От тези глупаци Райландовци ми се падна само една забравена титла и просяшко имение. Милорд ме наричаха само собствените ми слуги! А отначало съседите и „сър“ дори ми казваха през зъби. Но нищо, тепърва те ще полазят по корем пред виконт Ченсфилд, когато стана пер на Англия, кълна се в сатаната! Това ще ми даде власт, това ще ми отвори пътя към правителството, към сандъците на тези търгаши и фабриканти.

— Не хвърчиш ли много нависоко, Джакомо? Внимавай да не паднеш — дочу Патерсън гласа на Лорн. — раничко извади ти от сметките си оня там, на острова. Той е готов да води отчаяна война с теб.

— Глупости, Джузепе! Аз или ще го направя по-сговорчив, или… целият екипаж ще тръгне на лов за „прокажени“ по острова. Такава война не може да продължи дълго.

— Той познава острова по-добре, отколкото ти своя Ченсфилд.

— Да допуснем, седмица, месец ще се задържат, ще пречукат двама-трима от моите хора. Но така или иначе аз ще им превия вратовете и тогава… ще може да се диша по-свободно и да не се страхуваме, че ще бъдем разобличени. Казвам ти: трябва ми перско кресло, карамба!

— Стига ти и твоето виконтство. Ами че ти си вече лорд, дявол да го вземе! Според мене всичко това е глупост! Лордове, перове… Не разбирам аз твоите планове. Я да поговорим по-добре за работата. За какъв дявол си дотътрил тука Патерсън? Искаш да го изпратиш в Америка ли?

— Отначало исках да изпратя Патерсън с вас в Америка, но май че на острова ще ми бъде по-нужен. Експедицията за Америка ще се наложи да ръководите Макрайл и ти, стари ми Джузепе. Не мога да поверя на моите капитани продажбата на стоката. Те са добри моряци, но там ще трябва търговски нюх. Моите условия са: да се вземат по четиридесет фунта на глава. Ако съумеете да дигнете цената, остатъкът е за тебе и Мак. Аз отдавна познавам Макрайл. Той е обиграна лисица и се изхитряше да мами дори Бернардито. Ти ще трябва да гледаш в ръцете му, Джузепе! Парите ще ми донесеш в Бълтън и ще ги предадеш в банката на Ленди. Пет процента от донесената сума ще отстъпя на тебе. Става ли?

— Това е кучешка задача, Джакомо.

— Не ме наричай със старото ми име, Джузепе. Защо се колебаеш?

— Първо, ние нямаме на борда още чернокожите; делим кожата на неубита мечка, седнали в бърлогата й и намирайки се в нейните лапи. Второ, струва ми се, че ти определяш твърде висока цена на едро. За захарните плантатори в Ямайка или в Куба е по-евтино да взимат малайци от тихоокеанските острови.

— Негрите струват по-скъпо! Те лесно свикват с работата и не мрат толкова скоро като индийците или малайците. Мак има приятели прекупвачи по пазарите за роби в Луизиана и Виржиния. Там е осигурен добър пласмент на цялата партида. Ти ще ги продадеш по петдесет суверена парчето, чуваш ли?

— Жените и децата вървят по-евтино, шефе.

— Плантаторите взимат всички. Там, където расте памук, и петгодишното детенце е работник. Ти ли ще ме учиш, Джузепе? На красивите майки ще отнемеш сукалчетата и ще продадеш красавиците тройно по-скъпо. За тях има купувачи по всички части на света. А дечурлигата ще дадеш на грозните жени и ще ги пробуташ на плантаторите заедно с децата: в големите плантации охотно ги взимат с подрастващия приплод. Но цената не смъквай! Ако против очакванията за дребосъка не се намери пазар, по-добре ги удави, само не ги давай на безценица, това вреди на търговията. Докато ние не разполагаме със собствено подходящо местенце, не е изгодно да се занимаваме с дечурлигата. По-късно аз ще уредя на нашия остров цял развъдник… Ние ще създадем там свои плантации и едновременно ще развъждаме стока за продан, защото ловът на чернокожи или купуването им от князчета става все по-рудно и по-скъпо.

Следващия въпрос на Лорн Патерсън не дочу, но разбра, че става дума за самия него. Грели мисли няколко минути, докато Лорн палеше лулата си. Пламъчето освети гъстите вежди на Лорн, неговото бронзово застаряло лице, острите коси и белия белег, косо пресичащ челото на този моряк.

Накрая Грели заговори:

— Виждаш ли, Патерсън не е от нашето тесто, но е също бизнесмен. С време ще свикне. Сега аз го влача със себе си просто за да вникне в работата. Може би неговата корабостроителница някога ще влезне в моята компания, но за сега това не ми е необходимо. Работата е там, че в своята игра той заложи на мен и, дявол да го вземе, на моя номер той трябва да спечели. Трябват ми съюзници! Да беше видял само как успокоява оня хлапак Томпсън!

Съучастниците замълчаха. Патерсън се страхуваше да си поеме дъх и да помръдне.

— Слушай, Джакомо, мене ме нямаше в Бълтън, когато Фернандо обръснал Макрайл. Как се случи така, че твоите хора пропуснаха това?

— Надявах се на Уудро Крейг, но Фернандо се маскирал ловко и не попаднал пред очите на нито един от шпионите на Уудро. Отначало Фернандо наел стая в „Бялата мечка“ заедно с някакъв си проповедник Елиът Меджерсън. След това се преселил в частна къща под името Роджърс. Като взел елмаза, офейкал… Кажи ми, Джузепе, ти знаеше ли, че камъкът се намира у Мак?

— Уудро казваше, че бил продал камъка на Макрайл твърде евтино, но аз много-много не му вярвах…

— Защо големият камък се падна тогава на Уудро, а не на теб? — след като помълча малко, запита Грели.

— Когато Бернардито ни стовари на сушата, нас с Уудро за нищо не ни биваше. Аз се свестих едва на брега. На сутринта ни подслони един рибар. Уудро се чувствуваше съвсем зле, картечът му беше потрошил костите и на двата крака. Как да е, домъкнахме се до някакво заливче, където стоеше на котва френски кораб. През нощта на брега ние тримата — Уудро, Рой и аз — решихме да довършим Фернандо Диас. Уудро се престори, че е загубил съзнание, а ние с Рой се направихме на заспали. През цялото време Фернандо беше нащрек, но тогава задряма. Уудро започна да го души, Рой му помагаше. Фернандо вече хъркаше, когато Уудро напипа на гърдите му кесийката с двата камъка и я откъсна. Докато разглеждахме камъните, Фернандо се съвзе. Завърза се бой. Фернандо зашемети Рой, а на мен разсече челото с нож. Гръмнах с пищов почти в упор, куршумът откъсна пръста на лявата му ръка, но не успяхме да го преследваме. Фернандо офейка жив. На сутринта френският кораб ни взе на борда си и корабният лекар отряза на Уудро и двете стъпала. На кораба ние хвърлихме жребий. Синият елмаз се падна на Уудро и на Рой, а малкият елмаз — на мен. Уудро напи Рой, който му отстъпи своята половина от „синия камък“ за няколко стари испански дублони. Разделихме се в Марсилия… Своя камък аз продадох и се доизлекувах в Италия… А след това ти, Джакомо, започна да ни събираш в Бълтън. Пръв там хвърли котва Уудро…

— Да, аз го срещнах в Плимът, когато пристигнах на „Кръстоносец“ в Англия. Тогава именно го посъветвах да се пържи по-близко до мен. В Бълтън той купи кръчмата и заедно започнахме да издирваме нашите хора: Макрайл, тебе, мой Джузепе, Рой… Той още в Марсилия беше попаднал в затвора и се наложи да го измъквам…

— Слушай, но как пък Фернандо е подушил, че Уудро е продал камъка на Мак?

— Тъкмо това ме и разтревожи! Започнах да се опасявам, че Фернандо е надушил следите на цялата партида камъни, които ние тогава решихме да продадем на холандските лихвари. Но както виждаш, всичко се размина: ти благополучно продаде партидата. Ала Диас знае нещо… Някакъв дявол ни е предал… Подозирам, че кантората на Томпсън играе двойна игра с мен. Уудро например се кълне, че „Роджърс“, сиреч преоблеченият Фернандо, на два пъти е ходил в къщата на стария Томпсън.

— Защо тогава ти взе сина му със себе си в това плаване?

— По ми е удобно да го наблюдавам на борда. На експедицията е необходим юрист, при това юрист с добра репутация. — не се безпокой, ще го опитомя като кученце или никога няма да се завърне в Бълтън. С негова помощ ще ми бъде по-лесно да се разделя с Емили и с онези на острова, ако…

Грели снижи гласа си до шепот и Патерсън не можа да разбере края на фразата. Стана му страшно. Сякаш в отговор на невеселите му мисли някъде съвсем наблизо зави и се закиска, като се задъхваше в женско истерично ридание, зебриста хиена.

Собственикът на бълтънската корабостроителница пипнешком се добра до каютата си и запушил уши, се сгуши в плетената люлка.

4

На разсъмване „Глория“ се оказа на няколко мили от мястото, където беше спряла „Доротея“. Вятърът се усили и още преди пладне двете шхуни, построени някога в един и същ док, отново застанаха борд до борд в екзотичните води на Куара.

Грели, Патерсън, капитан Уилсън и Джозеф Лорн отидоха при капитана на „Доротея“ да закусят. Дългият като върлина, с болезнен вид капитан Хятчинсън съобщи на гостите си последните новини:

— Всичко върви добре, господа. Пристигнахме точно на време. Нашият височайши черномутрест клиент Езомо-Ишан! очаква с нетърпение оръжието. Вчера тук бяха неговите пратеници. Партидата с черната стока трябва да се пусне по течението на Куара на три големи сала. Как върви работата с оръжието, което му обещахме?

— То се намира в трюма на „Глория“. Едновременно с товаренето на негрите на борда на двете шхуни ние ще пренесем оръжието върху саловете и ще го предадем на нашия почтен Езомо-Ишан, преди шхуната да излезе в открито море… На всеки сал по колко… парчета има?

— Около двеста. „Глория“ ще вземе триста и петдесет, а „Доротея“ — двеста и петдесет. Тесничко ще им бъде, но компанията не се задължавала да създава комфорт на тези пасажери! — захихика мистър Хятчинсън.

Тържество озаряваше лицето на Грели:

— Когато първият изстрел попадне в целта, ловът е винаги успешен! Засега шестстотин парчета… От тях до Америка ще стигнат петстотин парчета. След като приспаднем разходите, смятам за осигурени десет дванадесет, дори петнадесет хиляди фунта чиста печалба! Мистър Хятчинсън, кога очаквате да пристигнат саловете ТУК, където е спояла „Доротея“?

— Чакаме ги след една седмица, но сме готови за товарене още от утре. О’Хири с момчетата се качи нагоре по реката и прие партидата в Локодж, на триста или четиристотин мили оттук. Сега те навярно са вече на път, съпровождани от нашите момчета с лодки. Разбира се, те ще трябва да пътуват предпазливо, най-вече нощем. Впрочем близо до устието реката е достатъчно широка, товарът не се хвърля в очи от бреговете.

— Превъзходно, джентълмени! Мистър Патерсън, ние ще трябва да поработим, за да доведем операцията докрай. Слава богу, бенинските воини на оба никакви не се виждат. Езомо-Ишан ни доведе дотук твърде предпазливо. Обстановката е благоприятна, но трябва да действуваме, без да губим нито минута — не забравяйте къде се намираме! Уилсън, още сега пригответе една лодка! Ние с мистър Патерсън и Лорн ще отидем с нея да посрещнем саловете. До залез слънце ще успеем да си починем.

Привечер двама сенегалски негри натовариха една голяма лодка с пушки, муниции и припаси. Екипажът на двете шхуни, събран на кърмите на „Глория“ и „Доротея“, изпращаше ловците.

Оставяйки по реката, озарена от последните лъчи на залеза, две дълги разтварящи се бразди, лодката заплува бързо нагоре по течението. Върху оранжевата огледално тиха повърхност на водата следите й личаха дълго време.

В царуващото наоколо мълчание се чу как малката вълна, вдигната от четирите чифта весла, се плесна в бордовете на „Глория“ и достигна накрая брега, където, едва разклатени от нея, се люшнаха и зашумоляха листата на царствено прекрасните бели лотоси.

В лодката имаше осем души. Грели, с високи ботуши и широка блуза, напъхана в панталоните му, стоеше на носа, опрял ръце на хълбоците. Двуцевна карабина от голям калибър, работа на един славен лондонски оръжейник, лежеше пред него на носовото седалище. Чифт пищови стърчаха от пояса му.

Опрял колене в борда на лодката, младият Антонио пълнеше патрони за своя господар. Върху проснато парче брезент грумът беше наслагал празни медни гилзи с диаметър около половин дюйм и дълги три дюйма. Юношата загребваше барута с малка мярка и го пресипваше до половината на патрона. След това запушваше отвора с дебело, напоено с масло парцалче от камилска вълна, а в другата половина на патрона изсипваше сачми или вкарваше куршум и също го запушваше с парцалче. Напълненият по този начин патрон той вмъкваше в гнездото на кожения патрондаш.

През време на лов Антонио с учудваща бързина успяваше да пълни пушката на господаря си и затова Грели реши да вземе юношата в това пътуване.

На кърмата седеше мистър Патерсън с плащ и широкопола шапка, която беше купил още в Мароко. В ръцете си държеше пушка и му се струваше, че има твърде войнствен изглед.

До него, вдигнал високо колене, управляваше кормилото и пушеше с лула мрачният Джозеф Лорн. Като се вгледа в него по-внимателно, Патерсън се убеди, че мистър Лорн, разбира се, не е „Джозеф“, а Джузепе: черните очи, мургавата кожа, леко накъдрените, доста побелели остри коси издаваха в този човек южняка, италианеца.

Седнали един зад друг, четиримата гребци се навеждаха и изправяха като един човек. На предните седалки гребяха двама моряка европейци. Зад тях, размахвайки веслата така леко, сякаш бяха направени от тръстика, седяха двама негри сенегалци, взети на борда на „Орион“ в Мароко — същества неуморими, мълчаливи и свирепи. Докато потъмнелите от загара шии на матросите вече се бяха покрили с пот и дишането им зачести, кожата на негрите си оставаше все такава матово лъскава, каквато беше при тръгването.

Първата нощ експедицията пътува почти без да спира. Само в най-горещите часове на следния ден Грели разреши кратка почивка в мангровите храсталаци край брега. Лодката плуваше ту покрай самия бряг, прикривайки се в храстите, ту пресичаше фарватера, съкращавайки разстоянието при плитСтрувате. В края на първото денонощие между шхуните и лодката легнаха вече двадесет и пет — тридесет мили.

Трябваше да се погрижат за първото нощуване на брега. По даден от Грели знак гребците докараха лодката до една пясъчна ивица. От това място се откриваше широк изглед нагоре по течението на реката. Ала шестте дълги, неподвижно изтегнали се на пясъка крокодила не проявиха никакво желание да се постеснят или да отстъпят мястото си на пътешествениците.

Грели се прицели в най-близкия с пищова си, но един от негрите издаде предупреждаващ вик и като хвърли веслата, се впи с ръце в борда. На Патерсън също се стори не особено желателно да се тревожат тези животни и той помоли да изберат друго място за лагеруване. Наложи се да продължат още една миля нагоре, където в сушата се вдаваше малък залив, обраснал с водни растения и обкръжен от причудливата мангрова гора. Зад мангровите дървета, навлезли с корените си във водата, се простираше зелена, обрасла с папрати блатиста поляна, която се стесняваше и преминаваше в едва забележима пътека.

Тук местността беше леко хълмиста, на хоризонта се открояваха ниски планини, покрити до билото с гора. От най-близките до водата дървета можеше да се наблюдава реката на една миля нагоре и надолу по течението.

Лодката навлезе в залива и едва не заседна сред гигантските плоски листа на водните растения, способни да издържат върху себе си тежестта на петгодишно дете. Краищата на тези листа бяха извити нагоре и образуваха нещо като накъдрен борд около целия лист. Близо до брега сред високи тръстики и блатни треви се поклащаха върху разлюляната вода цветовете на белите лилии. Най-сетне пътниците се добрала до мочурливия бряг, където пропъдиха десетина змии, които се скриха в гъстата блатна трева.

Малко по-далеч се възправяше като някакъв горски цар исполински бомбакс86. Той се бе разраснал върху малък хълм и заедно със своите издънки отдалеч изглеждаше като цяла фантастична горичка.

Когато пътешествениците слязоха на сушата, видяха по блатистата почва на поляната и покрай тинестото русло на едно пресъхнало поточе много следи от животни — диви свини, кози и биволи. Изглежда, лодката беше спряла при водопоя на дивите обитатели на гората.

За нощуване Грели избра исполинския бомбакс. Това дърво се оказа четири обхвата дебело и се издигаше на двадесетина метра от земята. Клони, дебели колкото човешко тяло, се простираха на всички страни и образуваха сенчеста шатра четиридесет метра в диаметър. Към ствола и издънките на клоните се протягаха от земята лиани, покрити с нежни, малки цветчета. Огромното дърво приличаше на някакъв многорък горски таласъм, който се подпира на безброй възлести тояги.

Измъчен до краен предел от безсъницата на предната нощ, от жегата и пътуването в лодката, Патерсън, едва стъпил на тревата, хвърли върху нея плаща и одеялото си и като се просна на тях, мигновено заспа, докато останалите тичаха нагоре-надолу, за да устроят лагера.

Моряците се качиха с брадви на дървото и направиха за Грели и Патерсън малка площадка. За останалите те приготвиха места за нощуване по долните клони на дървото, в преплетените лиани.

Като стъкмиха въздушната спалня, Грели и моряците скриха лодката в храсталаците, пренесоха от нея припасите и оръжието на дървото и след това се опитаха, но безуспешно, да разбудят заспалия Патерсън. Той измуча нещо неразбираемо, покри главата си с плаща, да не го хапят москитите, и се обърна на другата страна.

Наблизо, при пясъчното подножие на хълма, запращя огън. Скоро вечерята беше приготвена, но и миризмите, които се разнасяха от кухнята, не можаха да събудят Патерсън. Накрая, като оставиха Антонио да пази лагера и спящия джентълмен, Грели, Лорн, двамата сенегалци и моряците взеха пушките и тръгнаха на лов.

Слънцето бе заседнало вече ниско над реката и гората. Въздухът забръмча от милиарди насекоми. Стана много влажно. Измъченият Патерсън спеше с отворена уста и разперени ръце. Антонио го прикри от москитите с една мрежа и се озърна.

Никога досега той не беше идвал в такава гора. Сред гъсто избуялите хвощове се издигаха рафиеви палми, прилични на огромни папрати. Встрани от реката се извишаваха над горските храсталаци прави като мачти, тънки и гладки, сякаш полирани, стволовете на червени и копалови дървета. Скъпата им дървесина, твърда като камък, изглежда, се използуваше от туземците, защото близо до водата се виждаха няколко скоро отсечени пънове.

Навътре в гората могъщите корони на дърветата се преплитаха. Нито едно клонче нямаше по голите стволове на тези дървета чак до върха. Гората изглеждаше фантастична и населена със също такива приказни животни, каквито бяха и тези приказни дървета.

Ставаше все по-студено. Младежът вече беше почнал да задрямва, но с всички сили се бореше срещу съня, помнейки наставленията на Грели.

За да се отърси от дрямката, Антонио реши да приготви насмолена факла, както го бе посъветвал господарят му. Като намота на една пръчка топка кълчища, той я напои гъсто със смола, която намери в едно ведро на кърмата на лодката; тя беше предназначена за осмоляване на бордовете. Готовата факла Антонио постави на един клон на дървото, което бяха избрали за нощуване; след това разрови огъня и хвърли в пламъка сурови клони.

Повече нямаше какво да се прави и Антонио седна край спящия, като обхвана коленете си с ръце. Очите му се затваряха, мислите течаха бавно, повтаряха се и се разливаха. Накрай главата на юношата клюмна и дрямката го обори. Сега на поляната край заливчето спяха вече двама души.

Така измина повече от час. Падна изобилна роса. Горският гъсталак се обви в мрак и само червените въглени на огъня, леко попуквайки, тлееха в тъмнината, а по черните обгорени главни протичаха сини езичета.

Внезапно Антонио трепна и в миг изтрезня от съня. Някъде отдалеч, не по-близо от две мили, се чу глух изстрел, след това трясък, сякаш се бе счупило и паднало дърво. В гъстия мрак младежът вдигна ударника и опипа затвора на пушката.

По някакво необяснимо предчувствие за опасност Патерсън, когото досега не можаха да разбудят нито тласъците, нито подвикванията, също мигновено се пробуди, седна и се заозърта наоколо. В същия миг до него и Антонио достигна силно пращене на вейки и клони. Някъде наблизо с трясък се чупеха и падаха малки дървета, жвакаше вода в луковички. Земята закънтя от страшен тропот и на поляната изтича някакво грамадно животно.

В замъгленото съзнание на Патерсън този миг ярко се запечати за цял живот. Право пред него в трепкащата светлина на огъня изникна от разтворилите се гъсталаци на гората една тъпа, наведена към земята грозна муцуна с мънички, много раздалечени очи и рог, стърчащ на носа. В следния миг блесна дълъг огнен език и изтрещя изстрел. Антонио беше отправил почти в упор куршума в главата на носорога. Огромният звяр, както тичаше, се метна нагоре, издигна глава и рухна настрани, преди да достигне до брега. Земята се разтресе при падането на тежкото тяло, а младият стрелец, обзет от страх и неуспял дори да разбере резултата от сполучливия си изстрел, изпусна пушката и хукна презглава към гората.

Насреща му по пътеката, оставена от звяра, вървяха задъхани Грели и останалите ловци. Когато се приближиха до трупа на убития носорог, Патерсън се изправи на крака, като се олюляваше, и стисна сърдечно ръка на шестнадесетгодишния грум от Ченсфилд.

Ловците разгледаха носорога. Главата му, цялата в гънки и буци, беше обляна в кръв. Куршумът на младежа бе пръснал мозъка на звяра. Двата рога на муцуната бяха твърди като слонова кост и приличаха на грозни лишеи или на чепове на дърво. Дебелата нагъната кожа беше почти непроницаема за куршум. Изстрелът на Антонио се оказа необикновено сполучлив: ако се беше забавил още един миг, Патерсън щеше да бъде неминуемо смазан от тежкото животно.

Тънкият сърп на нащърбената луна се показа над реката. По водата затрептя дълга сребърна пътека. Тишина обгръщаше гората и водата. Само щурците неуморно цвърчаха.

Грели прегърна юношата през раменете и го поведе към дървото. Ловците се покатериха на площадката и едва сега Патерсън можа да оцени тази предвидливост.

Влажна мъгла и отровни изпарения се издигаха от крайбрежните тръстики и гигантски папрати. Тревата край брега шумолеше и на човек се струваше, че тя гъмжи от змии. При лунната светлина тялото на носорога ясно се открояваше върху земята.

Внезапно из гъсталаците излетяха на поляната леки сиви сенки. Човек трудно можеше да си представи, че тези животни имат нозе, а не крила, тъй въздушно лек беше техният плъзгащ, прокрадващ се вървеж. Издавайки къс, пресеклив вой, те в един миг прекосиха поляната и се скриха като привидения: това бяха чакали, подушили плячка. Скоро техният вой и хленч се разнесе от две страни и вече две глутници от тези страхливи хищници излязоха от гората. Те вдигнаха врява край тялото на носорога и след половин час на поляната можеха да се наброят вече около двадесет.

Още две промъкващи се, по-едри сенки се подадоха от гъсталака. Те се приближаваха към тялото на носорога с ниско сведени глави, подвили късите си опашки.

Седнал на площадката до Грели, Патерсън наблюдаваше с потръпване как двата хищника започнаха да разкъсват вътрешността на убития звяр. Това бяха зебристи хиени. Техните отвратителни глави със зли, кръгли, близко поставени очи, наподобяваха глава и на куче, и на свиня. Една от хиените вдигна изцапаната си с кръв муцуна и подуши въздуха. Козината на гривата й настръхна. Чакалите също наостриха уши и изведнъж стремително се разбягаха. Хиените ги последваха.

Следния миг в горския гъсталак се раздаде хрипливо мяукане.

Някакво дълго гъвкаво тяло се плъзна от най-близкото дърво към трупа и Патерсън ясно видя един едър леопард, скочил на гърба на носорога. Опашката на петнистия хищник се извиваше и удряше по кожата на носорога като бич. Леопардът вдигна глава и заръмжа. Грели сложи цевта на тежката си пушка върху преплетените клони, прицели се и стреля.

Огненият сноп заслепи Патерсън. Площадката силно се разлюля, чу се ужасен вик. В същия миг пламна насмолената факла на Антонио. Патерсън се наведе и видя под дървото извиващото се тяло на леопарда; звярът разкъсваше на земята под дървото един от сенегалците. Оказа се, че леопардът, ранен от куршума на Грели, се беше хвърлил след изстрела към дървото с хората. Скачайки върху негъра, който лежеше на един от долните клони, леопардът не бе могъл да се задържи и при падането си бе повлякъл своята жертва надолу.

Антонио, приведен ниско от своя клон, размахваше горящата факла. Грели гръмна от втората цев, но не улучи. Антонио, който не очакваше изстрел, трепна, направи едно погрешно движение и откъсвайки се от клона, падна в корените на дървото, до хищника. Факлата се търколи настрана, горящата смола потече по земята.

Леопардът изостави изранения негър и отскочи настрана от блесналия пламък. Обленият в кръв сенегалец скочи на крака и побягна. Едва Антонио беше успял да се привдигне, хищникът се спусна върху юношата и го повали.

Мигновено Грели скочи от площадката. В ръката му блесна кинжал. Той удари звяра точно под лопатката и като — се хвърли върху му, отблъсна го от тялото на юношата. Кинжалът, потънал до дръжката между ребрата на звяра, така си и остана в раната.

Животното вече издъхваше, но Грели, изцапан с кръв и сам подобен на див звяр от горския гъсталак, продължаваше да го души с железните си ръце. Опашката на леопарда още веднъж конвулсивно удари по земята, лапите му направиха няколко предсмъртни движения, като превърнаха дрехите на Грели на парцали, и звярът утихна.

Почувствувал се освободен, Антонио седна. Леопардът беше одрал цели ивици кожа от челото, гърдите и раменете му. На лявата му ръка зееше дълбока рана от зъбите на звяра.

Грели се опита да стане, но се олюля и падна на колене. Ръцете и гърдите му също щяха да запазят завинаги следите от единоборството със страшния хищник, чието название години наред вече беше неразривно свързано с неговото име.

Никой от участниците в експедицията вече не можа да заспи до сутринта. Грели грижливо превърза и настани на площадката до себе си израненото момче. Джозеф Лорн пък превърза Грели.

Сенегалецът Али слезе от дървото, взе една главня от огъня и като разгледа убития звяр, му опърли мустаците.

— Иначе духът на този леопард цял живот ще идва да те безпокои нощем — поясни той на Грели.

„Ех, за синьор Джакомо това не ще е голяма беда!“ — помисли си Патерсън.

На небето вече бяха изчезнали дребните звезди. Само тук-там светила от утринните съзвездия още примигваха в дълбоката синева; над реката бързо се разля оранжевата африканска зора, птиците зачуруликаха и ветрецът зашумолят в короните на дърветата. Развиделяването продължи няколко минути — безоблачен ден смени нощния страх и мрак.

Патерсън слезе от дървото бледен и съвсем уверен, че Грели ще изкомандува да се завърнат на „Глория“. Но ръководителят на експедицията още спеше на своята площадка до бинтования Антонио. Патерсън с нетърпение очакваше пробуждането на Грели; на корабостроителя му се искаше по-скоро да се завърне при шхуните, там, където имаше меки постели и нямаше нито носорози, нито леопарди.

Ала пробуждането на ръководителя на експедицията донесе на почтения бълтънски джентълмен горчиво разочарование.

5

Страшен беше Грели, когато се спусна от дървото и се изправи пред останалите ловци, които вече бяха седнали край огъня да закусват.

Едното му око беше почти затворено от оток. В косите му се беше спекла съсирена кръв. Превръзките по тялото му се бяха отместили и откриваха дълбоки рани и драскотини. Здравото му око сърдито святкаше изпод острите вежди. Той ритна с крак убития леопард и тръгна към реката да се измие.

Закуската премина в мълчание. Моряците нарязаха късове месо от носорога и го опекоха. То се оказа крехко и напомняше свинско месо. След това, за голямо огорчение на Патерсън, Грели заповяда да се готвят по-бързо, за да продължат пътя си.

Антонио дигна температура. Грели нареди да поставят юношата на кърмата върху купчина одеяла. На борда беше просната току що одраната леопардова кожа. Гребците заеха мълчаливо местата си. Джозеф Лорн смени на веслата тежко ранения негър сенегалец, който призори загуби съзнание. Оставиха го да лежи в храстите, на онова място, където експедицията прекара първата нощ. Преди да седне в лодката, Джозеф Лорн се върна при тези храсти. След минута оттам се дочу слаб пищовен изстрел и мистър Лорн излезе от храсталака. Пътешествието продължи.

Следната нощ, прекарана на брега, мина без приключения. Устроиха лагера в устието на една каменлива долина, където пътниците опнаха палатка и поддържаха до нея запален огън. Грели се опасяваше да не хванат треска и заповяда на всички свои спътници вечер да изпиват по една чаша уиски с хинин. През нощта пътешествениците бяха настигнати от първата тропическа буря. Тя смути дори самия началник на експедицията: бели, оранжеви и яркочервени светкавици непрекъснато браздяха небето, а тропическият пороен дъжд едва не отнесе палатката…

Три денонощия още лодката плува нагоре по течението на Куара. Експедицията мина покрай няколко големи негърски селища. Лодката се промъкваше край тях нощем и по средата на реката. Рядко срещаха туземни ладии. През далекогледа можеше да се види, че са натоварени с глинени съдове, пълни очевидно с кокосово масло. В пресъхнали речни корита и в блатата близо до главното русло ловците вдигаха много патици и бекасини. В горите гукаха гълъби. Веднъж, при един вечерен престой, след като навлязоха в гората и прехвърлиха няколко хълма, пътниците пресякоха слонова пътека и чуха в далечината тръбния рев на вожда на слоново стадо.

Антонио се беше поправил и участвуваше в малки ловни излети. При един от тях той се натъкна на висока купа на термити и я показа на другите ловци. Термитникът — жилището на африканските крилати мравки — се оказа по-висок от два човешки боя и по формата си приличаше на канара или шуплеста скала, изсечена сякаш из вкаменен сюнгер.

Вечерта на четвъртото денонощие от плаването пътниците забелязаха недалеч от брега ивици червеникава обработена земя и малко селище. Двадесетина кръгли конусообразни колиби обкръжаваха малък площад с дълга постройка в средата. Селището беше оградено с бодлив плет. Две момчета пазеха една кошара, в която пасяха кози. Край блатистата рекичка, вливаща се в Куара, лежаха в калта биволи. На поляната край брега се разтъпкваха три четири спънати коня, прилични на берберийските. И това беше почти всичко. Смъртоносната болест, разнасяна от отровната муха цеце, унищожаваше тукашния домашен добитък. Оцеляваха само най-устойчивите, чиито поколения си бяха изработили имунитет срещу ужилването на мухата.

Лодката се приближи до брега късно вечерта и остана незабелязана. Цялото население на селището беше вече завършило дневната си работа и тихо почиваше в колибите.

Грели се оживи, дори се развесели. „Дивечът“, за който роботърговецът мислеше толкова много, беше пред него. Наистина откритото разбойничество беше опасно, но близостта на корабите, готови да приемат „товара“, мирният изглед на селището и предимството на внезапното нападение подбуждаха пирата да се осмели на този лов, обещаващ му голяма печалба.

Той разполагаше с малко хора. Антонио беше още млад и слаб след раняването. Патерсън не беше боец, и на това отгоре съвсем се бе „разкиснал“; оставаха само петима, единият от които — негър.

Въпреки това, без още да си е съставил какъвто и да било план, Грели старателно скри лодката в храстите, замаскира мястото на лагеруването под една разклонена рафиева палма в гората и не разреши да се кладе огън. Грели и спътниците му оставиха Антонио и Патерсън да пазят лодката, а те с оръжие в ръка се промъкнаха към края на гората. Тихо, за да не вдигнат кучетата, ловците на хора се изкачиха на едно високо дърво, откъдето селището се виждаше много добре.

Изглежда, че тука живееха хора от твърде бедно горско племе. Бяха навярно не повече от двеста души; значи, възрастни мъже — около петдесет шестдесет. Дневният живот вече бе замрял, семействата заспиваха. Само пред една колиба две жени чукаха нещо в една голяма дървена чутура. На гърба на едната беше привързано детенце. Най-сетне и те се скриха. Всичко затихна и само две тъмни сенки — двамата пазачи, въоръжени с тояги — крачеха безшумно около плета на селището…

Докато Грели обмисляше, начина на нападение, Джозеф Лорн оглеждаше местността. Изведнъж той забеляза, че в близките храсти някой се промъква към тях. Като се вгледа, позна Антонио. След минута юношата беше при дървото и тихо прошепна:

— Салове!

Грели заповяда на останалите да не напущат засадата, скочи безшумно от дървото и заедно с момчето се отправи към реката. От брега през припадащия здрач той ясно видя с далекогледа салове, съпровождани от лодки. От такова разстояние цялата флотилия изглеждаше неподвижна.

— Антонио — проговори Грели, без да откъсва очи от тръбата, — земи лодката, трябва да пресрещнеш саловете колкото се може по-нагоре по течението. Патерсън ще ти помогне, да гребеш. Предай на О’Хири саловете да се спуснат още на десетина мили по-надолу и там да спрат до брега. Съпровождат ги десетина лодки. Нека О’Хири да слезе тук с въоръжени хора. Кажи му, че на брега има работа… Доведи лодките до този бряг, покажи им къде могат незабелязано да спрат и докарай момчетата право при нашата засада. Сигналът е крясък на чапла. Нека Патерсън да остане да пази лодките. Щом доведеш при мен О’Хири с хората, ти се върни при Патерсън.

Антонио се спусна тичешком към храсталака. Двамата с Патерсън изтласкаха лодката от брега и я вкараха в талвега на реката. Грели се върна при засадата. В гората вече цареше мрак. Откъм северозапад се надигаха буреносни облаци. Повея хлад. Първите светкавици прорязаха хоризонта. Гръмотевиците приближаваха и ставаха все по-оглушителни. Така измина един час.

В далечината провлачено закряска чапла. Грели скочи от дървото, сложи ръце на устата си и майсторски издаде също такъв крясък.

Първите редки дъждовни капки затропаха по коравите палмови листа и скоро тропически порой с прави като водопад струи се изля върху ловците. В непрогледната тъма на гората, непрекъснато озарявана от светкавиците, Грели се сблъска под дървото с един широкоплещест американец. Човекът му протегна своята корава, здрава като дъска длан.

— Добре дошъл, О’Хири! — оздрави Грели началника на своята експедиционна част. — всичко ли е благополучно? Колко въоръжени момчета има с вас?

— Двадесет. Останалите се спуснаха надолу със саловете. Какво готвите вие тук, мистър Райланд? Проклето време! С няколко думи Грели изясни на американеца задачата. О’Хири се изкачи на дървото заедно със своя шеф и при честите прорези на светкавиците разгледа селището. Хората, които бе довел, се бяха струпали под дървото. Като ги погледна, Грели различи разбойнически лица, обрасли с бради до очите; в мрака студено проблясваха цеви на пушки, кинжали и сребърните инкрустации на пищовни дръжки. О’Хири побутна шефа си по рамото.

— Постройката в средата на селището е храм на прадедите и жилище на жреца или на старейшината на рода — каза той. — то там на стълба виси ероро — ритуална камбана под дървен идол. Идолът е бог Олокун, покровител на моретата и реките. С камбаната жрецът събира жителите. Мисля, че посредством него ние именно трябва да действува ме. Аз имам негър преводач от племето йоруба, който разбира английски. Един хитър нехранимайко, също жрец, но е бил изгонен от своето племе заради някакво мошеничество. Този субект сега е готов да отмъщава на чернокожите си братя до края на живота си. Ето, не желаете ли да хвърлите поглед на тази черна свиня с гердан?

Грели видя един тлъст прегърбен старец с къси подпухнали ръце и забита между раменете глава. Сребърен обръч стягаше челото му. Събраните в сноп къдрави коси бяха намазани с мас и напъхани под обръча. Негърът беше облечен с туника, достигаща до коленете му и прихваната на рамото с медна тока. На раменете му се люлееше петниста кожа на пантера, вратът му беше украсен с гердан от зъбите на същия звяр. За разлика от босите жители на тази местност той беше обут със сандали. Злобният и лукав израз на лицето му го правеше приличен на хиена.

— Нарича се Урикон. Отдавна ми служи като вярно куче за черния дивеч. Сега ще поговоря с него. Ей, любезни Урикон, качи се при нас и се поклони на господаря.

Бившият жрец се изкачи на дървото с маймунска ловкост и угоднически целуна ръката на Грели с дебелите си червени устни.

През това време дъждът бе престанал, но цялото небе си оставаше покрито с тежки облаци. Стана по-студено. Скоро щеше да се развидели. Трябваше да се действува по-бързо. След като си пошепнаха нещо с Урикон, О’Хири посвети Грели в своя план и отиде да нарежда хората около плета. Те бяха задължени да убиват всеки туземец, който се опита да търси спасение чрез бягство. О’Хири и Грели считаха, че след засадата от селището и населението му не трябва да останат никакви следи.

Скоро стрелците бяха поставени по продължение на целия плет.

О’Хири, Урикон, Грели и неговите четирима ловци се отправиха право към жилището на жреца в средата на селището.

— Мистър Райланд, Урикон пита не сте ли забелязали някакви пресни ловджийски трофеи у жителите на селището — осведоми се О’Хири.

— Няколко слонови зъба… Поставени са на две или три колиби…

— Добре! Вие ще видите едно извънредно забавно представление. Това е най-добрият номер на нашия Урикон.

В тъмнината под бесния лай на кучетата ловците дойдоха до центъра на селището. Внезапно пред тях израснаха войнствените фигури на двамата пазачи, които Грели беше забелязал още от дървото. С тоягите си те преградиха пътя на ловците, но Урикон излезе напред и властно заповяда на пазачите да паднат по очи пред боговете на бурята, пратеници на разгневените небеса.

— Идете при камбаната и съберете жителите на площада; така заповядвам аз, жрецът на боговете.

Обърканите пазачи се подСтруваха и съпровождани от сенегалеца Али, се отправиха към стълба с камбаната.

О’Хири се приближи до жилището на жреца, вдигна плетената рогозка, която прикриваше входа, и след като пусна вътре Урикон и Грели, влезе в колибата последен, държащ зад гърба си пищов.

Един светилник, напълнен с мас, осветяваше колибата. На постелка от зверски кожи спеше стар негър, завит с вехто вълнено одеяло. В ъгъла на подставка стърчеше дървена глава, служеща за подпора на слонов зъб, покрит с изкусна резба. Това беше „олтарът на прадедите“. Урикон докосна стареца за рамото и зави с тънък, пронизителен глас, като съпровождаше своето виене с грозни гърчове, сякаш беше побеснял.

Старецът скочи, диво озъртайки се към пришълците.

— Ставай, о жрецо, и чуй нас, пратениците на бога на реките и моретата Олокун! — виеше Урикон на междуплеменния език бини. — чуй нас, вестителите на голяма напаст. Събери племето си, о жрецо, защото сме дошли да му възвестим скръб!

Същевременно отвън при стълба, побит до хижата, проехтяха отмерени, печални звуци на камбана — на ероро.

Селището оживя. Изпод рогозките на много жилища вече поглеждаха мъжки глави. Детски плач се разнасяше из цялото селище.

Урикон изведе жреца навън.

— Викай високо, о жрецо, събирай народа си, всички, до последното дете!

При стълба Урикон повтори своите кълчения. Като го гледаше, Грели си помисли, че в него наистина се е вселил зъл дух.

— Голяма напаст, о жители! — изстъпление виеше Урикон. — чуйте вашия жрец, който няма да ви опази от не щастието. Хора от вашето племе са убили свещения слон, сина на царя на боговете Олокун. В колибите на убийците са неговите свещени зъби! Пратениците на Олокун, бога на бурята, сами са дошли при вас за изкупителна жертва!

Изплашеният жрец на племето в тон с гласа на Урикон повтори същата новина. Сега край стълба под светлината на запален огън се кълчеха и подскачаха вече двама жреци.

През време на този сеанс Урикон успя да предупреди полугласно своя колега:

— Знай, жрецо, че ако макар и един човек се изплъзне от пратениците на боговете, големи нещастия ще се струпат върху главата ти!

Чернокожите се приближаваха към запаления огън с наведени глави. Изплашените жени с деца на ръцете и на гърбовете заставаха по-страни. Зад тях се криеха голи дечица с изблещени от любопитство и страх очи.

— Хора! Доведете тука вашите ловци на слонове! — заповяда Урикон: и обръщайки се към О’Хири и Грели, доба ви шепнешком: — отведете мъжете ловци в кошарата за добитъка и ги вържете. Те са най-силните хора на племето.

Един след друг излизаха напред добре сложени, стройни мъже. Моряците на О’Хири отведоха пленниците в кошарата. Тука им свързваха ръцете и ги туряха с лице към земята. Скоро на мократа от дъжда земя лежаха здраво вързани с щавени ремъци от биволска кожа тридесет души. Същата участ постигна двамата пазачи, на които сенегалецът взе тоягите.

Веригата на стрелците извън плета се разреди, тъй като не стана нужда да се даде нито един изстрел; никой от жителите на селището не се и опита да се спасява с бягство от небесните пратеници.

Внезапно страхотен гръмотевичен трясък проехтя почти едновременно с оранжево блясване на светкавица и сякаш разтърси земята и водата. Високото сухо дърво на края на селището се разцепи отгоре до долу като ударено с брадва. Рухвайки на две половини, то загоря с ярък бял пламък.

— На колене! — изкрещя Урикон. — някой от вас е на мислил да се скрие от божието наказание! Хванете го, хванете го, иначе никой няма да остане жив!

Но никой и не мислеше да бяга. Обхванати от ужас, хората от племето паднаха на колене, сложиха длани на земята и забиха лица в тревата между ръцете си.

Грели, О’Хири и моряците още тук, на площада, завързаха ръцете на останалите мъже и заповядаха на жените да носят или водят децата след вързаните глави на семействата. Цялото племе като един човек се оказа зад здравия плет на кошарата. Въоръжените ловци обкръжиха кошарата, в която отчаяният плач на децата се усилваше. Започнаха да се вайкат и жените. Изплашеният добитък се струпа в най-отдалечения край на кошарата.

Грели и моряците обходиха всички колиби. Само в една от тях те намериха няколко смъртно уплашени жени и незабавно ги присъединиха към останалите пленници.

Изгряваше зората, червена и зловеща.

О’Хири отдели около тридесет млади мъже и ги накара под охраната на моряците да секат дървета край брега на блатистата рекичка зад селището. Жените и децата кастреха клоните.

Четири чифта биволи, подкарвани от няколко пленници, влачеха трупите към брега и ги спускаха във водата на горската рекичка.

Друга група пленници под ръководството на Лорн свързваше сал. Към пладне той беше готов. Направеният от трупи и свързан с гъвкави растения сал спокойно можеше да побере всички пленници и дори част от добитъка, запаса от храни и всички слонови зъби.

От лодките донесоха дълги, тридесетметрови корабни въжета с нашийници, прикрепени към тях през половин метър.

Тези въжета с халки моряците оставиха на земята и започнаха на двойки да довеждат към тях мъжете от племето. Под брадите им защракваха металическите заключалки на нашийниците. Хората бяха „впрегнати“. По същия начин моряците на О’Хири „впрегнаха“ всички останали двойки. Тази работа се извършваше с поразителна бързина и ловкост.

Скоро на въжето не останаха свободни халки и четирима моряци, въоръжени с пищови и кожени бичове, подкараха първата партида от „стоката“ към брега на Куара. Чак сега мъжете от племето разбраха, че са измамени. Вдигна се вой и олелия. Ала камшиците и пищовните изстрели бързо възстановиха реда.

Следващият общ ярем, предвиден също за шестдесет пленника, обхвана вратовете на по-големите момчета, на жените и девойките.

В последното въже впрегнаха четиридесет жени и стари мъже, които се сториха на Грели още годни за работа. Краят на въжето със свободните халки със звънтене се повлече по земята.

В кошарата останаха само жрецът на племето, осем баби и дядовци с беззъби уста и дълбоко хлътнали очи.

Донесоха мотики. Грели сам изведе старците от кошарата и като ги придружи до края на засятата наскоро маисова нива, заповяда им да копаят дълга плитка яма. Старият жрец скръсти ръце на гърдите и не взе мотика. Останалите бавно започнаха да копаят.

Последната партида пленници още не се бе скрила от погледа, когато в нивата беше изкопана яма дълбока около два лакътя. Грели вече бе извадил от пояса си пищова, но дочу високо повикване и се обърна. Възбуден и развълнуван, Патерсън тичаше към него.

— Поразително, сър Фредрик! — възкликна той, като се приближи до съдружника си. — сто и шестдесет души! Петдесет и шест мъже, осемдесет жени, двадесет и четири юноши и на това отгоре около двадесет парчета бебета и малки деца! И всичко това без нито един изстрел, хуманно, бързо и безболезнено! С леопарда се справихме по-мъчно, нали?

Грели не отговори, а вдигна пищова. Изгърмя първият изстрел и старият жрец с куршум между очите падна до готовия гроб. Една негърка със сбръчкана гръд, изплашена от изстрела, хвърли мотиката и плесна ръце. Загърмяха изстрелите на моряците. С подкованите си моряшки ботуши те изритваха телата на жертвите в ямата.

Изплашеният Патерсън заотстъпва смутено.

След пет минути нивата придоби обикновения си изглед и обезлюдя. Само прясно засипаният гроб и стълбовете огнени езици, издигащи се над колибите на селището, напомняха на пришелците.

О’Хири заповяда да докарат на брега част от добитъка. Останалите кози и биволици с блеене и рев се лутаха из кошарата сред горящите плетища и колиби.

Когато слънцето склони на залез, от селото бяха останали само купчини тлеещи главни, покрити със сива пепел. Лютив мирис на пушек, на тлееща козина и изгоряло месо дълго се носеше из въздуха.

В настъпилата тъмнина из храсталака изпълзя на пожарището ранен пес с пречупен гръбнак. Влачейки с мъка задните си крака, изнемощялата кучка подуши въздуха, дъхащ на изгоряло, и като вдигна глава към луната, зави пронизително, високо и горестно.

6

Моряците пуснаха сала надолу по горската рекичка към брега на Куара, където беше спряла експедицията. Тук вече ги очакваха навързаните роби. Грели, О’Хири и Лорн внимателно разгледаха „стоката“, преди да я натоварят, сортираха я отново и дори пресметнаха бъдещата печалба. Накрай робите бяха натоварени на сала заедно с добитъка. „Ловците“ се настаниха в лодките и флотилията потегли на път.

Една лодка плуваше покрай самия бряг. С нея О’Хири оглеждаше крайбрежните храсталаци — търсеше саловете на отминалата напред партида. До него седеше бледен Антонио, потресен от всичко, което бе видял. Събитията от този ден завинаги се врязаха в паметта му като черно и страшно петно…

На другия ден пред разсъмване новият сал се присъедини към трите останали и цялата експедиция, без да се бави, заплува надолу по реката.

Саловете бяха оградени по края с плет от вейки и вършини. От брега не можеше да се види товарът и изглеждаше, като че ли на саловете возят само добитък, привързан за малки колчета.

Наложи се да направят още два кратки престоя, за да напоят добитъка и нахранят робите; на всеки роб даваха по шепа ориз в денонощие, а понякога добавяха и парче варено месо.

Измежду робите, закупени от Езомо-Ишан имаше няколко войнствени судански туареги, сухи, жилести и необикновено жестоки. О’Хири ги направи надзиратели. За техен началник беше поставен Урикон. Свирепите въоръжени с дълги кожени бичове туареги надзиратели всяваха у овързаните пленници още по-голям ужас, отколкото самите роботърговци.

На осми ноември под проливен дъжд, придружен с гръмотевици и светкавици, трюмовете на „Глория“ и. „Доротея“ се освободиха от товара, докаран за Езомо-Ишан: дървени продълговати сандъци със стари кремъклии мускети, бъчвички с барут и ром на няколко леки сандъци с евтини дреболии се прехвърлиха на опразнените салове. След това същите трюмове приеха живата стока от четирите сала. Патерсън отскочи назад, когато надзърна през люка в тези пълни трюмове…

А на другия ден двете шхуни с още мокри от проливния дъжд платна, които пляскала силно при поривите на вятъра, минаха устието на Куара излязоха в морето и взеха курс към остров Фернандо По. Във водите на острова се качиха на лодки Грели, мистър Патерсън и Антонио. Те се завърнаха на „Орион“. Още преди да смени своя експедиционен костюм с мундира, който обикновено носеше на брига, собственикът на кораба извика при себе си пастор Редлинг.

— Драги ми пасторе — обърна се той към свещеника с най-сърдечен и прочувствен тон, — скърбя за мрака на езическите заблуди, в който са затънали нещастните души на тукашните туземци. Насам рядко идват кораби, тука работят мисионери, с които сте се запознали през време на нашето отсъствие. Оплаквахте се, че на този остров още няма християнски храм. Искам след нашето посещение тук да бъде издигнат такъв храм. Моля ви още сега да уговорите подробностите с местните дейци, защото след два часа ние вдигаме котва. Навярно измежду тези мисионери ще намерите някой силно вярващ християнин проповедник, който би могъл да стане свещеник в бъдещия скромен храм. В противен случай ще трябва да се доведе пастор от Европа. Не отказвайте да приемете от мен тези хиляда фунта за построяването на църква, която да привлече езичниците към истинската вяра. Благоволете да се разпореждате с тези пари изцяло по ваше усмотрение, тъй като аз знам, че ги предавам в най-достойни ръце!

Пастор Редлинг прие с поклон подписания чек и мълчаливо осени ктитора с широко кръстно знамение…

След няколко часа заливът Санта Изабела отново опустя: двата кораба вече пореха вълните, отнасяйки живия товар към пазарите за роби на Америка, а третият кораб — бригът „Орион“, летеше с издути платна към далечния остров в Индийския океан.

1

Старият слуга Франсис спусна щорите, дръпна пердетата на прозорците и донесе свещи в кабинета на мистър Уилям Томпсън.

Нямаше да бъде весела тази година Бъдни вечер! Нейде в незнайни води, под чужди небеса, се намира синът Ричард, а с него заедно и двамина верни приятели на дома. Може би сега ги грози опасност? Или сред чудесата на южните морета те вдигат чаши за успеха и нямат дори време да си спомнят за ония, които са оставили в родината? А може би и те сега си спомнят с тъга за зимния вечерен здрач, за тежките снежни парцали, за изоставената маса за пикет и за старите приятели край камината?

Мисис Томпсън, известната на цял Бълтън дама благотворителка, влезе в кабинета на съпруга си, за да го разсее от мислите му и го покани на грижливо подредената коледна трапеза.

— Уилям — каза тя на мъжа си, — днес ще ни бъде тъжно на празничната трапеза. Тъй ми се иска този Бъдни вечер да бъде истинска християнска Коледа, както в добрите стари времена! Изпратете, сър, слугата на улицата и поръчайте да доведе някое малко бедно детенце, което да сложим на трапеза та. Толкова отдавна вече не съм виждала деца в нашата къща!

Мистър Томпсън сам излезе да търси „коледния младенец“, Не стана нужда да търси дълго време. Когато стигна до най-близкия кръстопът, той забеляза пред осветения прозорец на магазина на немеца колбасар малката фигурка на едно момченце, съзерцаващо коледните прасенца и пушения бут, украсени с книжна дантела. Както във всички почтени коледни разкази момчето беше бедно облечено, настръхнало от студ, духаше измръзналите си пръсти и не откъсваше очи от прасенцето с книжна украса.

Младият джентълмен едва не офейка от мистър Томпсън, но, изглежда, също си спомни за коледните традиции и последва адвоката.

— Ето тук свали куртката си, момче, и кажи на тази добра лейди как те казват — рече мистър Томпсън на своя гост, влизайки във вестибюла.

— Името ми е Томас Бингъл, сър — отговори „коледният младенец“. — ама ми даде половин шилинг за сладкиши и ми каза по-скоро да се върна в къщи. Сега у нас също ще има празнично угощение.

— Томас Бингъл ли? Кажи ми, Томас, не беше ли ти заедно с майка си веднъж през лятото при мен в кантората? Познаваш ли ме, Том?

— Да, сър.

— Навярно моят съвет и моята помощ са донесли полза на това семейство. Знаеш ли, Дейзи, на времето си аз дадох на майката на това момченце препоръчително писмо до Патерсън. Том, ти сигурно работиш в корабостроителницата, а?

— Не, сър.

— Още един прибор на масата! Дейзи, заведи момчето при умивалника. Франсис, запалете празничните свещи. Седни на масата, Томас, и ми кажи с какво се занимаваш сега.

— Уча се в училището на мистър Хъмфри Чейзуик, сър.

— Това е твърде похвално, ала откъде мисис Бингъл намира средства за твоето образование, Томас? Тя ми се оплакваше от бедност… Впрочем не искам да те отвличам от печената гъска! Спомням си, че ти имаш и по-голям брат. Сигурно работите на вашето семейство са потръгнали, а? Навреме даденият от мен съвет…

— Благодаря ви, сър.

— Дейзи, сега приготви на твоя гост един пакет. Той ще го занесе у дома си на другите членове на семейството. Томас, я ми разкажи как поминува мисис Бингъл.

— Сър, когато мама ни заведе в доковете на мистър Патерсън, туриха Джордж да разтоварва тухли, а мен — да събирам талаш и трески. Там, в корабостроителницата, има цели планини от тях. Аз ги превозвах с количка и отделях дребните отрезки от едрите. Едрите се продават за огрев по-скъпо, а дребните ги купуват сиромасите. Там работят и много други момчета. Ние с Джордж отивахме в доковете към шест часа сутринта, а в девет вечерта се връщахме у дома. Това продължи не повече от месец, а мене ми се стори, че беше минало цяла година. После при нашата съседка леля Поли — знаете, онази бабичка, дето синът й беше премазан при спускането на новия кораб — дойде една лейди…

— Сигурно от твоя комитет, Дейзи. Продължавай, момче.

— Не, тази лейди не беше от комитета. Госпожите от комитета винаги говорят надълго за спасението на душата, дават няколко пенса и обещават да изпратят стари дрехи. А тази беше красива, млада, много добра лейди. Когато леля Поли й разказала за смъртта на своя син Майк, младата лейди заплакала. А след няколко дни нашият управител, мистър Чейзуик, извикал леля Поли и й казал, че й дават пенсия и че за квартирата било платено цяла година напред.

— И тогава майка ти също се обърнала към тази лейди, нали?

Да, сър, моята майка разпита коя е тази дама и отидохме заедно при нея — далеч, на дванадесет мили от града. Деди говори с мама в парковата беседка и оттогава у нас всичко се измени. Мене ме дадоха в училището на мистър Чезуик и аз вече мога да пиша и да решавам задачи. Мистър Барлет, старшият чертожник на корабостроителницата, взе да обучава Джордж. Сега Джордж се научи много хубаво да рисува кораби и вече си припечелва пари с чертежи, а той е само на петнадесет години! Мистър Барлет казва, че ако Джордж продължи да се учи и занапред, ще стане истински художник… А когато мама даде нашата втора стая на някой тих квартирант, тогава ще заживеем вече съвсем добре.

— А ти не научи ли как се казва тази дама? Изглежда, че тя е твърде богата, щом може да осигури благополучието на две семейства изведнъж? Дейзи, коя от тукашните благотворителки би могла да бъде?

— Не зная, Уилям, пък и за пръв път чувам за тази тайнствена особа…

— Аз знам името й, сър! Тя помогна и на нашия стар Паткинс, който си беше отсякъл с брадва пръстите на лявата ръка. Сега той живее при нея, в Ченсфилд, като домашен дърводелец… Наричат я лейди Емили Райланд и… тя е най-красивата лейди в цялото графство!…

2

Изминаха празниците. Мистър Уилям Томпсън отдавна бе забравил и малкия гостенин, и коледното клонче от имел88. От ден на ден на стария адвокат се трупаха все повече грижи. Преди той винаги се радваше, когато червеноликият пощальон слизаше от дилижанса пред вратата на кантората, довличаше догоре охлузената кожена торба и стоварваше върху масата на Дженкинс, старшия клерк, вързоп вестници, списания, запечатани пакети и пликове с делови и приятелски писма. Сега вече не бе същото! Бързи писма, трудни, неприятни дела, тревожни вести… Като че самата река на времето беше изменила течението си, станала бе по-бърза, по-мътна: явно и нея я бяха накарали да върти фабричните колела! А той, докторът по право и кралски адвокат, беше вече остарял за този водовъртеж…

Една януарска вечер, когато в жълтата светлина на фенерите, окачени над каменните арки на портата, тихо се рееха сухи снежинки, мистър Уилям Томпсън се връщаше пеша от кантората в къщи. Как обичаше по-рано тази обичайна, бавна разходка! Колко славни речи за съда бе обмислил в тези тесни познати улици!… Вървейки, тъй хубаво се редяха плавни фрази, припомняха се оратори от древността, Цицерон… Ох, Цицерон не е имал такива грижи, каквито сега се трупат на гърба на юриста! По времето на Цицерон е било по-лесно да се държи в подчинение тълпата, отколкото тези, сегашните… Римската тълпа е безделничела, задоволявала се е с трохите от патрицианската трапеза, живеела е с „хляб и зрелища“, а тези… тези създават всички богатства на нацията: ръцете им трябва да бъдат сръчни, а главите — покорни! Най-опасното е, ако самите те разберат силата си, защото са много, цели тълпи. Събрани заедно във фабриките, лесно могат да се сговорят… Това е страшно!

…Ето извън града се вижда червена светлина. Това е далечният отблясък на огньовете над рудника.

Ден и нощ скърцащият скрипец издига там изпод земята огромни плетени кошници с черни земни въглища. Над рудника винаги лежи мръснобял облак с червен отблясък. Това е парата, новата стихия, родена от сливането на двете древни стихии — огъня и водата. Огнени машини — огромни и грозни, прилични на страшните идоли на древността — пуфтят и тежко въздишат; издигат се и се спущат тежките бутала над парния цилиндър и с всеки въздух на машината към небето отлетява ново облаче пара… А под земята, в ходовете и галериите на бълтънската шахта, живеят хора, живеят при мъжделиви свещи цели семейства, с деца и жени, които съвсем рядко излизат на божия свят. Това не са престъпници, не са каторжници, те са просто селяни, „освободени“ от своето парче земя, или други обезправени бедняци. На шиите им има железни халки; на халките е гравирано фамилното име на гордия собственик на каменовъглените мини — сър Хари Хартли граф Елсуик. Във вестниците пишат, че тъкмо сега в парламента се обсъжда прошението на рудокопачите за сваляне на тези шийни халки89…

А ето там, по течението на реката Келсекс, в далечните покрайнини на Бълтън, където се губи безкрайната Съборна улица, се извишават новите фабрики на мистър Райланд — сукнени, памучни, въжарски…

Старият адвокат си припомни как съвсем неотдавна, придружен от управителя на „Северобританската компания“ мистър Ралф Норуард, беше разглеждал тези фабрики, някои от които вече работеха, а други бяха още в строеж… Мистър Томпсън запомни децата — мънички, хилави фигурки, едни с налъми, други — на високи пънчета, за да могат детските ръчички да досягат становете… Едно малко пет шест годишно момиченце, загубило пъна си, беше спряло да работи. Майсторът сърдито грабна пънчето и удари момиченцето по главата… Ами жените работнички!… Слаби, равнодушни към всичко, с пръстени лица, с мършави, грозни ръце… Придатък към машините, какво да се прави!

Тези жени и дечица умират със стотици от фабричната треска, която толкова прилича на затворнически тифус. Ето така преминава животът им от ранно детство чак до… леглото в Дома за обществено подпомагане, където съпругата на адвоката, мисис Дейзи Томпсън, жертвува пенсове за дървени ковчези… Няма какво да се каже, всичко това е тъжно за страната, за нацията, но…

…Но затова пък само през миналата 1772 година (мистър Томпсън беше вече успял да направи равносметка на родната търговия) новите фабрики в Англия дадоха повече от десет милиона фунта годишен оборот! Колко печалби за британските юристи като мистър Томпсън са свързани с тази цифра, колко жалби, спорове, петиции — за британския парламент!…

Ето на, тези сенки с безкръвни лица, тези фабрични работници все пак са се оплакали в парламента. Морето от скръб и сиромашия не винаги остава спокойно, понякога се вълнува и блъска о каменните брегове!…

Отговор на всички петиции беше неотдавнашният бил90 за правата на промишлениците… Разбира се, парламентът подкрепи не простолюдието, а стълбовете на нацията, собствениците на фабриките: той узакони детския труд от петгодишна възраст… Пък и как би могло да бъде другояче? Фабрикантите въвеждат нови машини, нови станове и вече не предишният опитен тъкач, предач, пресуквач, а чифт детски ръце при стана изработват десеторно повече прежда и тъкани от по-рано и… десеторно по-евтино!

В паметта на мистър Томпсън все още беше пресен споменът за онова време, когато неговата страна, неговата забогатяваща Англия, започна да внася от американските си колонии новото влакно — памука. Прекрасно нещо, ако му се даде добра обработка. И човешкият ум, неизтощим да изобретява, бързо намери нови наСтрува да обработва това влакно по-евтино и по-хубаво. Не ви ли се харесва? Някакъв си обикновен английски дърводелец на име Харгривс взел, че измислил предачна машина и я нарекъл „Джени“, по името на своята руса дъщеричка. Отдавна ли е било това? Та няма още и десет години, а вече по цяла Англия се въртят тези вретена и вече са измислили нови тъкачни станове, та и тъкачеството да не изостава от преденето. Разбира се, броят на новите фабрики с машини от година на година ще расте — търсенето на стоката е голямо, а работата със становете е евтина… Но къде да отидат тогава предишните добри майстори и калфи, бащи на семейства и вековечни труженици? Това… не е съвсем ясно! Хм! Като си помислиш само, тяхното положение наистина става…

Мислите на адвоката бяха прекъснати от груба ругатня, изречена някъде отгоре, от височината на капрата… Мистър Томпсън, потънал в размисъл, се бе намерил точно посред улицата и едва успя да избегне копитата. Дебелият кочияш обсипа разсеяния джентълмен с проклятия, но возещият се във файтона… с приятелски жест повдигна кожената покривка и покани малко засрамения адвокат да седне до него: оказа се, че мистър Уилям Томпсън за малко не бе попаднал под каляската на бълтънския банкер мистър Самюел Ленди!

Старите приятели пътуваха заедно до адвокатския дом. Бълтънският юрист се бе съвзел от уплахата и предложи на мистър Ленди да прекарат вечерта в приятелски разговор. Господин адвокатът имаше за какво да поговори с верния си приятел!

Двамата джентълмени, домакинът и гостът, седнаха в креслата в старинния кабинет. Кафето и ликьорът бяха поставени на кръглата масичка. Пламъкът на свещите раждаше рубинени искрици върху масленистата повърхност на налетия в чашките ликьор. В камината силно пукаха дървата; те ту пламваха и пръскаха искри, ту се покриваха със сива пепел, но ъглите в кабинета си оставаха в полумрак, и оттам, из зеленикавия здрач, достигаше цвърченето на неуморимия щурец, един от старите обитатели на това жилище.

— Има ли нещо ново? — запита банкерът, като посочи разпечатаните пликове. — Къде се намира сега бригът?

— Писмата са изпратени на дванадесети ноември и са надписани така: „Гринуички меридиан, десет градуса южна ширина, Гвинейски залив“. Срещнатият военен кораб, фрегатата „Кръстоносец“, ги е донесъл в Плимът много бързо. Ричард пише, че „Орион“ ще се отбие с товара си в Капщад и след това ще продължи пътя си. Възможно е да са отпразнували вече Коледа на острова на Райланд. Патерсън описва как в Африка едва се спасили от носорозите и леопардите. Навярно страшно преувеличава!… Много по-учудващи неща обаче стават на самия кораб. Ричард пише за тях наистина твърде пестеливо, но от писмото му се вижда, че между него и Райланд е възникнала вражда. Той намеква за някакви тъмни дела на шефа на новата компания.

— Нима Ричард намира време в обществото на лейди Станфорд да се занимава и с работите на компанията?

— Самюел, доверявам ви нещо, което засега дори моята жена не знае. Ричард е развалил през време на пътуването си годежа си с лейди Елен…

— Боже мой! А какви са причините?

— Разбирате ли, Самюел, този Райланд за втори път застава между моя син и неговата избраница. Наистина аз не мога да кажа, че одобрявах новия избор на Ричард, но все пак неговият годеж беше вече станал известен в града, И ето по време на пътуването Ричард направил едно откритие, което не оставя, уви, никакви съмнения за отношенията между лейди Елен и Фредрик Райланд.

— Позволете! Ами че те се познават само от половин година!

— И все пак фактът е безспорен. Ричард е уверен в това.

— Какви сензационни новини! Ами… лейди Емили?

— Виждате ли, Мортън ми пише да започна да готвя бракоразводния процес, но особено предпазливо. Следователно работата е сериозна.

— Уилям, една стара поговорка казва: „Докато супата се вари, тя е винаги по-гореща, отколкото когато се слага на трапезата“. Може би като се върнат, всичко ще се уреди, а? Изобщо това плаване беше едно странно хрумване за такъв делови джентълмен като Фредрик Райланд.

— Ричард пише за него още по-странни неща. От намеците му се долавя, че Райланд не е дори законен наследник на Ченсфилд!

— Е, това е вече рожба на сляпата оскърбена ревност! Тя е направила вашия син явно пристрастен.

— Възможно е. За мен законността на встъпването на Райланд в наследствените му права не буди съмнение. И въпреки това Ричард направо ме съветва да преустановя всякакви отношения със „Северобританската компания“ и с нейния ръководител.

— Глупости! Райланд е сериозен делови мъж. Може би не винаги подбира средствата, но е човек с широк замах. Сериозни работи ме свързват с него. Четохте ли в последния брой на „Монитор“ колко са пораснали дивидентите на компанията и какъв мащаб вземат презокеанските търговски операции? Освен това Райланд подари големи суми на града за благоустройство, а на църквата — за богоугодни дела.

— Всичко това е вярно, но какви са източниците на тези средства? Той изразходва най-малко един и половина пъти по-големи суми от дивидентите, публикувани в „Монитор“. Зад думите на Ричард се крие нещо, убеден съм в това!

Ленди рече да възрази, но махна с ръка и въздъхна. Мистър Уилям продължи:

— Помните ли, Ленди, онази приятна лятна вечер, когато обявих в тесен кръг на приятели подробностите по спасяването на Райланд? Та ето, по всичко изглежда, че ръкописът на Мортън премълчава някои съществени подробности от тези събития. Аз се задължих да пазя в тайна един епизод, който се случи тъкмо няколко часа преди онази вечер, но работите толкова се усложниха, че съм длъжен да бъда напълно откровен с вас. Него ден при мен дойде един непознат. Нарече се Роджърс…

Старият Ленди, целият превърнат в слух, не произнесе нито дума. В напрегнатата тишина само дървата попукваха сухо и щурецът от време на време се обаждаше от ъгъла. Мистър Томпсън заговори шепнешком:

— Този човек търсеше следите на откраднати скъпоценности и най-вече се интересуваше от обстоятелствата, при които е потънала „Черната стрела“, и от спасяването на Райланд. Роджърс изказа, предположението, че Райланд е убил капитан Бернардито Луис и е заграбил съкровището на този пират — скъпоценни камъни, оценявани за шестдесет хиляди фунта стерлинги!

Млъкна дори и щурецът. Само Франсис тътреше в трапезарията схванатите си от подагра нозе, обути в плъстени пантофи.

— Кажете, мистър Томпсън — многозначително запита банкерът, — познавате ли агента на Райланд, бившия моряк Джефри Макрайл?

— Чувах това име миналото лято… Някаква история за нападение над един бандит в неговата квартира…

— А не свързахте ли тази история с вашия загадъчен посетител Роджърс?

— Не, не ми е минавало през ума.

— Ами че именно вашият Роджърс е бил същият онзи бандит. Той ограбил Макрайл и едва не го убил.

— Боже мой!

— Ударът без съмнение е бил насочен към Райланд и може би именно вие, Уилям, косвено сте спомогнали да бъде нанесен този удар върху интересите на вашия най-състоятелен клиент.

— Но, Ленди, ако подозренията на Роджърс са основателни, той навярно е търсил своята част от съкровището на Бернардито. Като е обсебил ограбените скъпоценности, моят уважаван клиент сам е навлякъл върху себе си риска да се срещне с други претенденти на това крадено богатство.

— Вашият Роджърс е просто един ловък бандит! Необходима му е била вашата помощ, за да намери начин да окраде сър Фредерик.

— Чуйте, Ленди, откога сте се превърнали в такъв горещ защитник на Райланд? С какво ви е омагьосал този човек? Що за мания е обхванала умовете на най-почтените граждани на Бълтън? Патерсън стана негов съдружник. Вие сте влезли с него, според думите ви, в сериозни делови отношения. Лейди Станфорд му повери всичките си свободни средства. „Монитор“ го превъзнася; говори се, че редакторът дори бил станал акционер на компанията. Бълтънският кмет прие от Райланд голяма сума за нуждите на града. Пристанищните и митническите власти му оказват широка подкрепа. Държавните контрольори на платовете някак твърде подозрително леко поставят пломбите по изделията на „Бълтънска манифактура“. Дори църквата… Слушахте ли какви похвали се отправиха по адрес на пожертвователя на последната проповед в катедралата? И най-сетне стотици дребни притежатели на акции… Не, това дори не е мания, това е някаква демонична паяжина, дявол да го вземе! Но аз мога смело да твърдя, че деловите ми връзки с този клиент не са ми отнели независимостта. За мен е изгодно да водя делата на компанията, но мога всяка Минута да ги прекратя, тъй както го желае моят син. Защо мълчите, Самюел?

— Уилям! Откровеност за откровеност! По-добре е за вас да узнаете истината, преди да последвате безпочвените съвети на вашия заслепен син… Много добре ви е известно, че главните средства на моята банка съставляват влоговете на Патерсън, на още няколко фабриканти, вашите собствени и най-сетне средствата на застрахователното дружество…

— Боже мой, защо е този предговор? Работите на банката познавам по-добре от своите! Не ме плашете, Ленди!

— Тогава слушайте, Уилям. По време на лятната борсова паника аз закупих за голяма сума обезценяващи се книжа и — се излъгах в сметките си… Дойдоха срочни платежи, нуждаех се от неотложен заем. Мятах се като в треска, защото при най-малък признак на безпокойство от страна на вложителите трябваше да обявя фалит. Аз старателно криех положението на работите дори от най-близките си приятели, но Макрайл знаеше за моята загуба, защото част от книжата купих чрез него. Той именно ме запозна с мистър Райланд и ние бързо намерихме с този джентълмен общ език. И ето в най-критичния за „Бълтън банк“ момент Райланд бегло провери моя баланс и пое голям риск, като ми даде срещу полица шестдесет хиляди фунта, наистина с голяма лихва.

— По-нататък, Ленди, по-нататък!

Аз устоях на платежите и се съживих. Благодарение на тази подкрепа банката се стабилизира. Но, драги ми Уилям, тези шестдесет хиляди бяха… не в банкноти. Това бяха едри брилянти, които агентите на Райланд негласно продадоха в Холандия от мое име. Райланд ми предложи камъните и услугите на агентите, за да не се споменава неговото име при продажбата на камъните. Какво ми оставаше да правя? Можех ли тогава да се замислям за произхода на тези камъни? Пък и може ли да се смята за несъвместимо с джентълменската чест присвояването на средствата на един мъртъв пират? Мистър Томпсън дишаше тежко.

— Коленете ми треперят — изстена той. — Самюел, вие не бива да ми се сърдите, но аз ще трябва да прехвърля влоговете си…

— Уви, това е невъзможно, Уилям. След като банката устоя, аз вложих, по настойчивия съвет на Патерсън, всички нови влогове в акции на „Северобританската компания“ и от тях очаквам бърз оборот. Свободни пари, с които да изплатя такъв голям влог като вашия, у мене няма. Сега съдбата — моята, и вашата — изцяло свързана с процъфтяването на компанията на Райланд.

— Боже, мой! Значи, всеки удар по репутацията на тази фирма или едно петно върху името на нейния собственик…

— …ще ни направи просяци, стари мой приятелю! Нашето благополучие е в чужди ръце, Уилям!

В дълбокото мълчание, което се възцари в кабинета, откъм потъмнелия ъгъл отново още по-отчетливо от преди зазвуча рязкото, сухо и като че ли насмешливо: цър, цър, цър!

Изведнъж сред тази тягостна тишина старият Франсис, който поправяше щората на прозореца, изплашено плесна с ръце и събори фарфоровата ваза.

— Мистър Уилям, погледнете през прозореца… На Съборна улица горят новите фабрики на мистър Райланд!

Двамата стари джентълмени се спуснаха към прозореца. Над градските покриви трептеше червен отблясък от пожар. Дори през двойните стъкла в кабинета проникваше далечният камбанен звън и на два пъти долетя нестройният пукот на пушечни залпове.

Надолу по Съборна улица, която започваше от Олдпорт скуеър и се губеше накрая в опушения лабиринт на бордеите в покрайнините, пристъпваше сива, мълчалива тълпа от мъже, жени и деца, облечени в работнически блузи и престилки. Мнозина бяха гологлави. Някои носеха, на раменете си лостове и чукове, тук-там над нечие рамо се поклащаше и цев на пушка. Отдалеч цялата процесия приличаше на погребална.

Почти една трета от тълпата бяха деца. С груби дървени обувки на краката си, те крачеха тежко, хванали за ръка по-възрастните си другари. Някои от тях, най-малките, по детска привичка все още се държаха за полите на жените, които пристъпваха, облечени в дрипи, с каменни сурови лица. Сбъдваше се предчувствието на бълтънския адвокат: морето от скръб и отчаяние се разля по градската улица и се блъскаше о каменните й брегове!

Над първата редица се люшкаше плакат, написан с черна боя върху бяло ленено платно:

На гърдите на някои участници в процесията бяха закачени дъсчици с надписи: „Аз съм осакатен от машината“, „Машината работи, а аз гладувам“

Когато процесията измина две три пресечки и вече беше към края на града, един висок човек с наметало, приличен на пуритански91 проповедник от кромуелско време, запя с груб глас песен, която бе подета от цялата тълпа. Мелодията звучеше като църковен хорал, еднообразно и тържествено.

Минувачите се спираха и изпращаха процесията ту със съчувствени, ту с изплашени погледи. В края на града демонстрантите все по-често бяха посрещани с приветствени възгласи от прозорците и от тротоарите.

Процесията се приближи до дългата масивна ограда, зад която се виждаха тухлените сгради на цеховете на „Бълтънска манифактура“ и на съседния въжарски завод. В дъното, по продължение на северната граница на целия промишлен район, течеше рекичка; незамръзналата й вода с маслени петна по повърхността чернееше между заснежените брегове. Два шлепа стояха на кея. На самия бряг се извисяваше сградата на бояджийницата. По-нагоре по течението един бент преграждаше реката. Водата недоволно шумеше в отводнителния ръкав, блъскайки позеленелите хлъзгави перки на големите дървени колела, закрепени между тухлените стени. Тези колела се въртяха със скърцане и движеха грамадните лостове на трансмисионните механизми и становете в работилниците и цеховете на „Бълтънска манифактура“… Впрочем по-голямата част от колелата сега бяха в покой. Водата едва ги поклащаше и с бълникане протичаше под перките…

Трансмисии, машини, станове… Лошо стана с тях за истинския трудов човек! Собственикът не иска да му плаща, щом тази работа се извършва от машината. При нея може да се постави седемгодишно момченце или момиченце и те отлично ще помагат на машината по шестнадесет часа в денонощието за един жалък фартинг и за десетина юмрука отгоре. Срамно е да се каже: господата в парламента разрешиха да се приемат във фабриките деца от петгодишна възраст… И всичко това направиха дяволските машини!

Тълпата глухо шумеше и приближаваше до главния вход. Тук, пред тази позната, омразна порта шествието спря. Широкият двор и цеховете на всички фабрики бяха като запустели. От небето падаха снежинки и постепенно превръщаха двора в равна целина, по която нямаше никакви стъпки. Портата беше затворена отвътре. В двора край нея се разхождаха дебелият констебъл и двамата му помощници.

Хората забарабаниха по чугунената порта. Констебълът излезе през вратичката на улицата и заговори на работниците. Вместо общоприетите думи за човешка реч той издаде няколко лаещи звука, които означаваха, че народът трябва да се разотиде по домовете си и че днес няма да ги пуснат във фабриката.

От фабричната канцелария забърза към портата едно дребно човече с перука със сплитка. В ръката си държеше лорнет и тетрадка с някакви списъци.

— Старшият надзирател на господаря — зашепнаха в тълпата, — на онзи, който иска да замени нашите ръце с железни машини!

С висок, тънък глас, сложил лорнета до очите си, надзирателят викна на събралите се:

— Какво е това сборище? Ако сте решили да работите елате утре един по един. Вкупом няма да ви пусна. А сега бъдете благоразумни и си идете по домовете!

Внезапно пред портата израсна фигурата на човека, приличащ на кромуелски проповедник. Снежинките падаха по посивелите му разчорлени коси.

— Хора! — завика той пронизително. — Не слушайте този изверг! Вместо божи души той поставя в цеховете железни машини, тези рожби на сатаната. Те се хранят с човешка кръв. Техните жертви са неизброими. Подир машините се прокрадват гладът, сиромашията, осакатяването. Да разбием изделия та на Велзевула! Напред, смелчаци, напред, братя, след мен!

Докато ораторът с жар говореше на тълпата, един възнисък, мургав мъж, придружаван от няколко ловки хлапета, бързо прескочи оградата и, изтласка надзирателя от портата. С един удар на лоста човекът отмести тежките запънки. Констебълът и помощниците му бяха повалени на земята от тълпата, нахлула през портата. Няколко писари и майстори изскочиха от канцеларията, за да се притекат на помощ на констебъла и старшия надзирател, но се спряха нерешително насред пътя. Надзирателят, загубил лорнета и тетрадката, благоразумно се скри зад техните гърбове и сега с викове ги подтикваше към настъпателни действия. Помощникът на констебъла се измъкна от тълпата, метна се на един кон и се понесе в галоп нагоре по Съборна.

Хората вече разбиваха вратите на цеховете. Звънтяха изпочупените стъкла, падаше мазилката, трещяха вратите. Дочуха се удари по метал и пукот на разкъсваните платна, още обтегнати по рамките на становете. Машини, сандъци, врати, дори пейки и столчета — всичко се разлетя под ударите на чуковете.

В това време мургавият човек, който беше отворил портата, ловко се изкачи на тавана на шаячния цех и навеждайки се над камара парцали, запали огън. Скоро от прозорците на тавана заизлизаха червени огнени езици и лютив черен дим.

В този миг чифт разпенени пръхтящи коне вкараха през портата лек жълт кабриолет. Без да дочака кочияша да стегне юздите и да спре колата, пътуващият в нея скочи на земята. Пред погледа му застанаха изплашените писари, притиснали се до стената на канцеларията, и обзетите от ярост жени и деца в двора.

— Норуард! Управителят! Смърт, смърт за него — уха се викове.

По управителя полетяха камъни.

Съобразявайки, че пред себе си има само тези слаби противници, Норуард се спусна с шпага сред тълпата и като нанасяше надясно и наляво свистящи удари по главите, се вмъкна през вратата в тухлената пристройка на предачния цех, откъдето долитаха трясъците на чупените машини. Тук сурови, мълчаливи мъже удряха с чукове по лостовете и мотовилките на предачните машини. Като ги видя, Норуард започна да отстъпва към вратата. Пред него израсна фигурата на дългокосия проповедник. Управителят извади пищова си… Работниците се изстъпиха напред, прикривайки своя водач. На един дюйм от главата на Норуард профуча брадва. Управителят пронизително запищя и на четири крака, с маймунска ловкост, изскочи от пристройката.

Намерил се отново на двора, той видя тълпата жени, които излизаха тичешком из шаячния цех, обхванат вече от пламъци. До него гореше въжарският завод. Трите конни впряга на пожарната команда се втурнаха през разтворените врати, като газеха и събаряха срещнатите, а зад оградата вече засвяткаха щиковете и мундирите на кралските драгуни. Войниците обкръжиха целия район и ловяха разбягалите се работници. Норуард ги обсипваше с псувни и проклятия.

В дъното на двора край бояджийницата една група от най-непримиримите разрушители още продължаваше да размахва чукове. Офицерът ги забеляза и изкомандува на стрелците си. Щракнаха ударниците. Изтрещя залп. Снегът почервеня от кръв. Жени нададоха отчаяни викове, някой изстена… Войниците пълнеха отново пушките си. Неколцина драгуни се спуснаха да преследват последната група работници; отбранявайки се с ловджийски пушки, те се отдръпваха към реката. Техният водач им показа С ръка шлепа при кея. Десет дванадесет души се спуснаха натам и се хвърлиха от шлепа в ледената вода. След тях се раздаде втори пушечен залп, но бегълците бяха достигнали отвъдния бряг и се скриха в мрака на нощта.

На двора се валяха части от изпочупени машини, лостове, брадви, ловджийски пушки, шапки, късове от конопено платно, тлееща прежда. Високо стенеха ранените. Драгуните подкараха към портата начумерена тълпа арестувани — поред неумолимия кралски закон92 тези хора ги очакваше бесилка… Мургавият мъж, който бе успял да подпали няколко от постройките на „Бълтънска манифактура“, чу първия залп, когато седеше под покрива на бояджийския цех. Време беше и за него да помисли за спасение! Той бързо смъкна от себе си тлеещата куртка и престилката на занаятчия. Под тях се оказа празнична камизола, пристегната с колан със скъп испански кинжал и тежък пищов. Из пазвата си той извади кадифена баретка и прикри с нея своите къдрави коси, а на лявата си ръка надяна оловен бокс.

Констебълът вече се изкачваше на тавана, където занаятчията току що бе завършил своето преобразяване в елегантен джентълмен. Тримата му помощници стояха долу под подвижната стълба.

Полицейският едва бе успял да се вмъкне приведен в тъмнината под покрива и преоблеченият мъж го удари с дръжката на пищова. Тялото на полицейския се просна неподвижно на пода на тавана. Човекът с камизолата се подаде през прозореца.

— Бързайте насам — никна той надолу, — тук се крие още някой!

Тримата полицаи забързаха нагоре по стълбата. Щом последният от тях се качи, човекът с камизолата скочи долу и след като отмахна стълбата, отиде право при Норуард.

— Сър — посочи той с пищова си към тавана, който беше напуснал, — изпратете насам войници. Там още се крият тези разбойници.

Докато Норуард се разпореждаше, непознатият спокойно излезе през портата, разбута властно веригата от войници и чак на улицата се обърна. Войниците обстрелваха залпово таванския прозорец …

Непознатият свърна в напречната улица и забеляза в двора на една къща няколко оседлани коня под охраната на един войник. Беглецът се приближи до стълба, за който бяха привързани конете, и рязко заповяда на войника да му доведе неговия кон.

— Вашия кон ли? Вие грешите, аз не ви познавам, ваша милост!

В следния миг войникът лежеше на земята, повален от удара на бокса. Непознатият си избра кон, пристегна отпуснатия колан и сложи юзда на коня. След като излезе на тъмната странична улица, той погна коня в галоп и препуска няколко мили до странноприемницата „Бялата мечка“. На двора непознатият предаде коня си като някакъв знатен пътешественик, но не влезе в странноприемницата, а продължи пътя си пеша и стигна до противоположния край на града. Той почука на прозореца на първия етаж на една голяма тухлена къща на Чарджънт стрийт.

— Вие ли сте, мистър Ханслоу? — запита женски глас. — О, с каква красива камизола сте днес!

— Кажете, мисис Бингъл, кога се връща от училище вашият Томас?

— Иде си в събота по пладне, а в понеделник сутринта пак отива в пансиона на мистър Чейзуик за цяла седмица. Утре е събота, ще си дойде. Защо ви е дотрябвал, сър?

— Искам да му възложа една поръчка. Моля ви да го пуснете утре с мене за цял ден. А ако утре заран дойде един старец, моля ви, разбудете ме!

4

Наемателят на мисис Бингъл не беше спал и три часа, когато посред нощ се почука на външната врата.

Мистър Ханслоу, изглежда, беше свикнал да спи леко като горски звяр, той веднага скочи от леглото и се облече в тъмнината с необикновена бързина. Само че вместо елегантната камизола облече износен, избелял и закърпен костюм на вехтошар и бързешком уви с парцал лявата си ръка.

— Събудете се, мистър Ханслоу! — извика хазайката му с не особено доволен тон. — старецът, когото очаквахте, вече дойде… Сега е пет часът сутринта — добави укорно тя.

— Не, мен ти не си очаквал, Ханслоу! — произнесе вече в стаята на наемателя нечий пресипнал глас. Влезлият затвори вратата и тежко се отпусна на стола — ай светлина, мистър Ханслоу, пък донеси ми нещо да хапна и да се преоблека.

— Как, вие ли сте, Меджерсън? — чуди се домакинът. Той запали свещ и я постави на масата. — Бива си го видът ви! Как сте се промъкнали по улиците незабелязано? Не ви ли преследват?

— Да. Аз, разбира се, не би трябвало да идвам при тебе, Ханслоу, но измамих копоите; мисля, че нямам опашка подире си. Съмва се и не можех да остана по-дълго на улицата в това облекло. Освен това съм гладен и страшно премръзнах.

Домакинът постави пред госта Струвая със студено овнешко и му наля от едно плоско шише чаша тоди93. Тенджерата с гореща вода за това питие той измъкна от полузагасналата камина. Гостът лакомо започна да яде.

Пред хазаина на стаята седеше изнемощял, сух старец с дълги посивели коси, падащи на раменете. Хлътналите му бузи бяха покрити с дълбоки бръчки, две резки бразди се спущаха от носа към брадата. Очните кухини на Меджерсън бяха необикновено дълбоки й в суровия поглед, пламтящ изпод гъстите му надвиснали вежди, прозираше непреклонната решителност на борец.

— Къде се скрихте вчера, Меджерсън? Видях ви как преплавахте рекичката с момчетата.

— Благодарение на бога с едното дело свършихме! Ти, Ханслоу, добре ни помогна вчера да се разправим с извергите: проклетите машини са предадени на огъня и сега на честните труженици ще стане по-леко. Хората спокойно ще се трудят в лоното на семейството си или в общи цехове; своите изделия, плодове на сръчен занаят, те ще могат да продават по предишните цени; малките деца на тружениците отново ще се отдадат на детски забави и игри, защото бащите и майките ще могат сами да хранят децата, а не да ги продават на безбожните фабриканти… В Бълтън замлъкна шумът на машините, значи, в Бълтън ще пресъхнат детските сълзи! Вчера ти извърши едно добро дело, приятелю Ханслоу. Бог ще те възнагради за помощта на бедняците. Кажи, искаш ли да ни помагаш и занапред?

— Как, нима вие, Меджерсън, имате намерение да останете тук, в Бълтън? Това е твърде опасно. Ако ви хванат …

— …още веднъж ще ме осъдят на смърт, това ли искаш да кажеш? Моята съдба е да се боря със злото и да защищавам онеправданите. В името на това добро дело аз ще приема друг облик, какъвто ми подскаже разумът, и отново ще запаша меча господен, ще се сражавам с мъчителите народни. Амин!

Суровият фанатизъм на Меджерсън, непреклонната му воля и страстната ненавист, които прозвучаха в думите му, поразиха мистър Ханслоу. Той гледаше събеседника си с уважение.

— Откъде сте родом, Меджерсън, и отдавна ли водите тази ваша… война срещу злото? — тихо запита той.

Меджерсън втренчено погледна домакина в очите:

— За това не бива да питаш. Ханслоу, но… ти си честен с нас, знам… Роден съм в Ланкашир. На петдесет години съм и двадесет от тях отдадох на борбата за правда. Още ме помнят в Ланкашир. Там бедняците ми оказаха чест: бях избран в първия стачен комитет още преди четиринадесет години. Заради това ме осъдиха на смърт, но работниците нападнаха полицейския конвой и ни изтръгнаха, нас, петимата осъдени, от ръцете на палачите. После се прехвърлих в Спитфилд, близо до Лондон. Почти десет години там се борихме за нашите права, за свободата на децата, продадени във фабрично робство, за унищожаване на главното зло — машините. По нас стреляха войниците — ние не се предавахме. Мнозина заловиха и обесиха — ние продължавахме да се съпротивляваме и да унищожаваме машините. Накрая бяхме победени, но аз пак се спасих от неминуемата примка и дойдох тук, в Бълтън, за да продължа да се боря. Моята ненавист към палачите, към нечестивите богаташи е свещена и неизтощима. Аз те питам: искаш ли и занапред да помагаш на нашето право дело?

— Какво още възнамерявате да предприемете тук, мистър Меджерсън?

— Докато в Северното графство не изгори и последното фабрично вретено, аз няма да напусна моите братя в тази свещена борба.

— Хм! Право да си кажа, вретената твърде не ме интересуват, нека да си се въртят! Аз трябва да направя някои хора по-сговорчиви. Ние, сиреч, аз и вашето братство, имаме един общ враг, мистър Меджерсън. Наричат го, както се досещате…

— …Фредрик Джонатан Райланд, виконт Ченсфилд, син на Велзевула! Самото му име е проклето: той иска с машини да замени всички хора в своите гнусни фабрики. Райланд е търговец на човешко месо. Ала неговите машини вчера загинаха в огнената геена…

— Можете да не се съмнявате, мистър Меджерсън, че той ще построи нови, и то много бързо. Не, трябва да му се нанесе още един удар, но такъв, от който нито той, нито неговите приятели да не могат вече да се оправят. Бълтънската корабостроителница му строи кораби. Ето, нея именно трябва да унищожим. Това ще удари смъртно цялата компания на Райланд и… ще го накара да върне онова, което принадлежи по право на други.

В очите на Меджерсън, скрити под надвисналите вежди, загоряха пламъци. Погледът му заприлича на тлеещ огън в дълбока пещера, прозиращ нощем през шубраците.

— Райланд и Патерсън — двамата са заслужили омразата и проклятието на работния народ — рече той тържествено. — тъй да бъде: братството на лудитите те благославя в тази стъпка и то ще ти помогне така, както ти вчера помогна на братството, сеньор Фернандо Диас!

Лицето на мнимия мистър Ханслоу се измени и той закри бързо устата на своя гост:

— По-тихо, сакраменто! Откъде вие, сеньор, знаете моето истинско име?

— То отдавна е известно на братството и затова аз още при предишното ти идване не случайно се оказах с теб в една стая в странноприемницата… Ние имаме невидими съюзници и тайни уши… Известна ни е и целта на твоята борба с този Райланд: ти търсиш скъпоценностите на пиратския главатар… Тази цел е чужда на нашето братство, но ти си млад, смел и честен и ние сме готови да виждаме в теб съюзник. Помни едно: към предателите ние сме безпощадни…

— Е, щом е така, да си ударим ръцете, сеньор Меджерсън! Сега вие трябва да си смените облеклото. За всеки случай аз взех това онова от гардероба на покойния мистър Джон Бингъл. Облечете този тъмен фрак; навярно покойният съпруг на нашата хазайка го е обличал на големи празници, когато е отивал на църква… Сега ще се заема с вашата прическа. Ненапразно две години съм бил странствуващ актьор. Ще ви подстрижем косите… Ето така! Сега вие сте почтен клерк от някоя шотландска фирма. Погледнете се в огледалото. Нека сега някой познае във вашето лице Елиът Меджерсън, дявол да го вземе!

— Ти наистина ме превърна в клерк, Фернандо Диас. Вижда се, това е пръст божи! За известно време аз ще запазя външността на клерк и още днес ще „пристигна“ с дилижанса от Единбург в странноприемницата „Бялата мечка“. Там ще наема стая, докато не си намеря по-удобно убежище.

— А как ще поддържаме тайна връзка, мистър Меджерсън?

— Вече не Меджерсън, Фернандо! Ти превърна Меджерсън в клерка Арчибалд Стейбълд. Запомни: Арчибалд Стейбълд, странноприемница „Бялата мечка“. А връзка ще поддържаме както преди. Нали не си забравил стълба за афиши на Гарденрод? Преглеждай, както и преди, обявленията на цирка… Съобщавай плановете си. В краен случай, ако ти се наложи да се спасяваш с бягство, ще намериш подслон и помощ у „ирландските братя“. Ти знаеш къде да ги търсиш в Бълтън. А сега сбогом, брат Фернандо!

5

Мисис Бингъл, която беше пуснала в своето жилище Елиът Меджерсън и бе извела шотландския клерк Арчибалд Стейбълд, се учуди много на поразителната разлика във външността и облеклото на тези двама джентълмени. Под коженото наметало на клерка Стейбълд, което до вчера служеше на нейния наемател, тя веднага позна фрака и панталоните на покойния си съпруг. Добрата жена вече се готвеше да отиде при съседката си леля Поли, за да обсъди с необходимата сериозност това удивително преобразяване на твърде съмнителния дрипльо в един почтен господин, когато на входната врата наново се почука, но този път слабо и нерешително.

Пред изумената мисис Бингъл пак се появи фигурата на старик, но прегърбен, хилав и по нищо неприличащ на предишния посетител.

— Мога ли да видя мистър Ханслоу? — запита гостът със слаб, старчески глас.

Мисис Бингъл видя как старецът влезе в стаята на нейния наемател, като влачеше с мъка след себе си два малки сандъка и една клетка, покрита с шарена кърпа. След няколко минути наемателят на мисис Бингъл отпрати втория си гост. На излизане гостът се спря на вратата и каза от прага:

— Микси обича орехи и плодове, но яде също така мляко и бял хляб. Когато е студено, обличайте я с вълнената куртка, тя е свикнала на тукашната зима. А за моето наметало и за шапката изпратете момчето, аз живея наблизо. Но това са съвсем стари, износени вещи, мистър Ханслоу!

Разяждана от любопитство, мисис Бингъл погледна през ключалката, на вратата на наемателя си. Онова, което видя, окончателно я порази.

Вместо солидния мистър Ханслоу, който винаги носеше перука със сплитка, висока шапка и две топли жилетки, на стола пред огледалото седеше красив млад мъж, черновежд, с полегати бакенбарди и къдрави, късо подстригани коси. Разтворената яка на ризата откриваше силна, загоряла шия. На масата пред него бяха поставени две панички с някакви течности и цяла кутия с мазила, бои, коси и бради. В ръката си държеше тънка пръчица и застанал като художник пред статива си, той се оглеждаше в огледалото и едва докосваше с пръчицата лицето си. При тези манипулации мисис Бингъл за първи път забеляза, че на лявата ръка на нейния квартирант липсва четвъртият пръст.

Ново почукване на вратата накара мисис Бингъл да напусне наблюдателния си пост. Ако не беше направила това, щеше да преживее много силна уплаха, защото мистър Ханслоу незабавно се спусна към прозореца, провери дали се отваря, мушна в пояса си нож, грабна под мишница плаща и застана до перваза, като държеше във всяка ръка по един пищов.

Но тези приготовления мисис Бингъл не видя, а наемателят, като чу в стаята на хазайката си веселия глас на по-малкия Бингъл, остави бойните доспехи, седна пак пред огледалото и възобнови заниманията си с четчицата.

— Томас — извика той на момчето и му пъхна през цепнатината на вратата една бележка, — тичай на този адрес и ми донеси едно наметало и шапка.

Не мина половин час и момчето се върна с вързоп в ръка. Ханслоу все още седеше пред огледалото. Главата и лицето си беше прикрил с кърпа, така че момчето видя само очите на наемателя.

— Слушай, Томас — заговори Ханслоу, — би ли искал една седмица да си починеш от своите училищни занятия, ако разрешат мама и мистър Чейзуик?

— Да, мистър Ханслоу, много бих искал.

— Тогава виж какво: искам да ти предложа лесна и интересна работа за една или две седмици.

— А, работа… Такава ли пак, като на корабостроителницата на Патерсън, или по-лека?

— Какво? Ти знаеш какви работи стават в корабостроителницата? Мигар си бил там?

— Разбира се, знам. В тази корабостроителница аз работих цял месец, а сега брат ми Джордж се учи и работи там в канцеларията.

— Ами че ти си просто находка за мен, Томас! Не, работата ти сигурно съвсем няма да прилича на всичко онова, което си правил в живота си. Кажи ми, виждал ли си някога латерна?

— Е, разбира се, виждал съм. Дядо Потър, същият този старец, от когото сега ви донесох нещата, по-рано ходеше с латерна по дворовете, а ние тичахме след него. Каква умна маймунка имаше той! Наричаха я Микси… Преди с него ходеше едно момченце, Томи Ууд, но то постъпи като юнга на един кораб и оттогава дядо Потър си седи в къщи. Той няма сили да влачи сам латерната по дворовете.

— Тогава ето що: една или две седмици ти ще вършиш онова, което някога е вършил Томи Ууд. Ако остана доволен от теб, ще ти дам двадесет шилинга, едно голямо джобно ножче и най-важното, ще получиш от мен музикалния сандък на стария Потър и маймунката Микси. Защо мълчиш? Не вярваш ли? Тогава гледай тука! — Фернандо свали от клетката шарената кърпа, която я покриваше.

Очите на Том станаха кръгли като копчетата на куртката му. От безкрайно учудване той забрави дори да се зарадва. След това падна на колене пред клетката и се опита през пръчките да помилва малката маймунка, облечена в зелена дреха, която се беше свила печално в дъното на клетката.

— Дай й едно бонбонче — каза Фернандо, измъквайки от джоба си лакомството.

Маймунката протегна към момчето малката си кафява ръчичка, която толкова приличаше на човешка ръка, че Фернандо изпита някакво стеснение пред това разумно същество, поставено в клетка. Ала зверчето посегна към Томас не за бонбончето: зарадваното, развълнувано момченце, види се, събуди у маймунката също някакви силни чувства. Тя се замята из клетката и закрещя. Томас отвори вратичката. Зверчето веднага скочи на рамото на момчето и с човешка нежност прегърна своя освободител за врата. Том не издържа, обгърна маймунката с две ръце и като притисна лицето си до нея, се засмя и заплака от сладка радост, жалост и вълнение.

— Виждам, че си доволен, Том. И аз се радвам, че мога да ти доставя удоволствие — отново заговори Фернандо и гласът му леко потрепера. — после ще ти обясня всичко: как да се държиш, за какво да разговаряш с хората и какво не трябва да им казваш. Ако те питат отдавна ли ме познаваш, ще кажеш, че много отдавна. Кажи ми, как наричахте дядо Потър?

— Томи Ууд и всички деца му казваха „дядо Матю“.

— Дядо Матю! Много добре. Аз, виждаш ли, също се казвам Матю, затова на улицата и мен ще наричаш Дядо Матю. Я ме погледни сега!

Пред момчето като жив стоеше старият дядо Потър със свъсени вежди, сиви бакенбарди и прегърбена фигура със зелено избеляло наметало и черна шапка.

От учудване Томас отвори уста. Маймунката скочи на пода и се метна на кревата. Момчето се спусна да лови зверчето и ловко му надяна нашийника и куртката. Привлечена от шума, в стаята влезе мисис Бингъл.

— Довиждане, мамо — никна Томас. — сега ние с дядо Матю излизаме на бълтънското шосе!

Мисис Бингъл, онемяла от изумление, гледаше как старецът натовари латерната на гърба си; момчето взе под мишница клетката, завита с кърпата, и „кутията с късметчета“. Па излизане мистър Ханслоу, превърнат в стария Матю Потър, каза на хазайката си:

— Мисис Бингъл, може би малко ви учудва всичко, което видяхте днес, но много ще ви моля да не придавате никакво значение на това и никому да не разказвате.

Когато наемателят и неговият помощник се отдалечиха, мисис Бингъл остана със скръстени на корема ръце пред хлопналата се врата; честната жена се разкъсваше от жестока борба между мъчителното обещание да мълчи и страстното желание да сподели със съседките си своите чудни открития.

6

Рано сутринта на първи февруари по бълтънското шосе крачеше стар латернаджия, придружаван от момче с маймунка. Те не се отбиха нито в един двор и вървяха отстрани на пощенския път.

Чак към обяд немощното февруарско слънце започна малко да затопля земята. Снегът по пътя почерня, в коловозите, оставени от дилижансите, имаше вода.

— Том, всичко, което сега ти разказах за пирата Бернардито Луис, не го казвай никому — рече латернаджията на младия си спътник.

— Какво говорите, дядо Матю, никой няма да чуе от мене нито думица! Ами на колко години е сега синът на Бернардито?

— Той е на пет години. Съвсем неотдавна го видях.

— Е, и? Как изглежда той?

— Обикновено момченце… Ти можеш ли да пишеш?

— Разбира се, че мога. И да смятам, и да решавам задачи за търговци и за пътуващи дилижанси.

— Браво! Ами какво прави в корабостроителницата твоят брат Джордж?

— Той работи като рисувач и чертожник. Само че знаеш ли какво, дядо Матю? Джордж е много умен, той чете забранени книги и иска да стане „син на свободата“.

— Виж ти! Когато бях на неговите години, аз мислех за друго… Тогава слушай, Том, ще ти кажа адреса на сина и на майката на капитан Бернардито. Но ако се изтървеш пред някого, през нощта сам Бернардито ще дойде при теб и ще ти зашие устата, чуваш ли?

— Чувам — отговори момчето с отпаднал глас.

— Ако ние с теб се разделим и ти чуеш, че съм загинал, напиши на сеньора Естрела и на малкия Диего писмо. Запомни адреса: Гърция, пристанище Пирея, предградието, дома на търговеца Георги Каридас. Пиши им, че техният приятел от Толедо е умрял. А сега кажи ми, какви имения има по този път?

— то онази красива вила е чифликът на лейди Станфорд. Нейна е и къщата, в която живеем ние. По-нататък е Ченсфилд, след това имението Уолвсууд, а по-нататък не знам.

— Тогава, който и да те запита накъде отиваш, ще казваш — Уолвсууд, разбра ли?

— Разбрах. Но добре ще бъде по пътя да надзърнем в Ченсфилд! Ето там, отвъд парка, вече се виждат двете кулички на голямата къща. Там живее една много красива и добра лейди. Дядо Матю, да й покажем нашата Микси!

— Я виж, значи, ти, Том, познаваш и тази лейди? — възкликна латернаджията. — Брей, какъв си всезнайко! При нея тъкмо отиваме ние, защото трябва да й предадем един мъничък пакет. Ти можеш да й изсвириш дори и четирите песнички, които свири нашата латерна… Ала там, в Ченсфилд, тази прекрасна лейди не живее сама! Там, в същата онази стара къща, живее в една тъмна пролука кръвожаден паяк, чиято лукава паяжина трябва да разкъсам… ако сам не се заплета в нея — добави той полугласно.

Умореното момче замълча, недоверчиво и изплашено поглеждайки изкосо близкия парк и къщата, където в някаква затънтена пролука се криел от слънцето и плетял своята мрежа незнаен и страшен като в приказките паяк…

Денят вече преваляше, когато двамата пътници, без да си отдъхнат в Ченсфилд, се затътриха назад.

— Дяволски не ни потръгна, моето момче — мърмореше латернаджията. — Паякът е замъкнал нашата прекрасна лейди в индийските води на своя проклет кораб. Страхувам се, че тя може и да не се върне от това плаване… Няма що, ще трябва още днес да се доберем до кантората на стария мистър Томпсън и да му оставим пакетчето, адресирано за лейди Райланд. За нас с тебе, Том, е твърде опасно да държим това пакетче у себе си, защото то струва по-скъпо, отколкото която и да е къща по това печално шосе…

По пътя за Бълтън пътуваше един добродушен фермер. Отначало той изпръска нашите пътници с кал от колелата на своята лека каручка, а после се съжали над тях, печално крачещи, мокри от дъжда. Привечер каруцарят стовари гладните и полуизмръзнали скитници пред високата врата на къщата, където се намираше юридическата кантора „Томпсън и син“.

1

В събота, първия ден на февруари, от външния рейд на бълтънското пристанище се раздаде топовен изстрел, оповестяващ на пристанищните чиновници за пристигането на кораб.

Падналият сутринта сняг се топеше, но влажният и студен вятър гонеше откъм морето нови облаци. Прибоят ревеше на пристанищния вълнолом и дори в залива вълните люшкаха силно двете лодки от пристигналия американски кораб. Борейки се с вълните, те се приближаваха към кея.

В първата от тях сред другите пасажери седеше висок пътешественик с индийска куртка, извезана с червени шарки. Изпод плъстената шапка с вдигнати поли върху челото му падаше посивял кичур, покриваш полегат белег над носа. На колана му висеше нож в ножница, украсена с индийски орнаменти, и два едрокалибрени пищова. Пътешественикът не откъсваше очи от двете кожени торби, обшити с ремъчни ивици. Те лежаха на дъното на лодката заедно с големия черен куфар на пасажера. Върху торбите бяха седнали двамата му спътници с моряшки наметала.

Група посрещачи на брега очакваше пристигането на лодките. По-настрана, мушнали ръце в джобовете, бяха застанали с вид на най-голямо безразличие двама пристанищни зяпачи. Когато гребците от първата лодка се уловиха за перилата на кея, тази двойка се отдръпна зад камарата сандъци.

Двамата субекти започнаха да наблюдават иззад прикритието си слизането на пасажерите.

Митническият чиновник покани пристигналите да влязат в дългото сиво здание на брега. Той блъсна грубо единия от моряците, който измъкваше на брега тежките торби, но пътешественикът с индийската куртка отведе чиновника настрана и полугласно му каза няколко думи, като спомена името на сър Фредрик Райланд. Лицето на чиновника цъфна в усмивка. Той почтително потупа с ръка тежките торби и се отдалечи, като остави пътешественика, моряците и техния товар на запустелия кей.

Върху зяпачите, които се криеха зад сандъците, думите на пътешественика оказаха магическо въздействие. Единият от тях се приближи с поклон до пристигналите, а другият изтича за файтонджия. Много скоро багажът беше натоварен в каретата, пристигналият зае място на седалището, а неговите моряци застанаха на стъпалата. Двамата неочаквани помощници останаха да следят слизането на пасажерите от втората лодка.

На улица Пристанищен фар екипажът спря пред каменната арка на двуетажен дом. Над арката се мъдреше фирма с изображение на много бурно море и тъпомуцунест кит в надлъжен разрез, който показваше вътрешността на животното. В областта на стомаха безстрашният живописец беше поместил маса с бутилки и двама пируващи моряци.

Дим от десетки лули на сини ивици се виеше под ниския таван на кръчмата. По масите тракаха зарчета, звънтяха монети. С приближаването на вечерта все по-бързо се изпразваха каните с ейл94. Когато пътната врата се отваряше, от улицата нахлуваше гъсто кълбо студен февруарски въздух. Мразовитата пара се смесваше с тютюневия дим и светлината на закачената опушена лампа едва се процеждаше през тези облаци.

Зад високия тезгях, сред бутилки, калени канчета и чинии с мезета, стоеше собственикът на кръчмата, човек известен на моряците от петте части на света.

Ръкавите на блузата му бяха навити и откриваха силни космати ръце с тежки като гири юмруци. На гърдите му висеше сребърна боцманска свирка. Късо подстриганата му възсиньочерна брада обкръжаваше бледото, без нито едно червено петънце лице. Очите гледаха студено и властно изпод тежките клепачи. При тезгяха, вдясно от кръчмаря, винаги се виждаха чифт черни патерици.

Пет години вече се бяха изминали, откак боцманът Уудро Крейг загуби в морски бой ходилата на двата си крака и застана зад тезгяха на закупената от него малка кръчма. Предишният собственик на това заведение едва свързваше двата края, но на Крейг работата потръгна. Една година след като премина в ръцете на новия собственик, кръчмата „Утробата на кита“ стана най-известната по западното крайбрежие на Англия. Тук бълтънци се осведомяваха за пристигането на всички кораби; търговци си разменяха новини от всички краища на света. С помощта на миловидни девици моряците пропиляваха за два три дена всичко, което бяха припечелили в продължение на месеци в океански рейсове. Тук капитани набираха екипажа си, а корабовладелци намираха капитани за своите кораби.

В задушните стаи на горния етаж, където виното и ястията се поднасяха от мълчаливи изпълнителни слуги негри, ставаха всевъзможни сделки между търговци, моряци и собственици на кораби. Често тези съвещания завършваха с пир късно след полунощ. Понякога това бяха съвсем особени сделки, в които един от договарящите развързваше кесия със злато, а неговите събеседници скриваха в пазвата си оръжие и излизаха от кръчмата, спуснали ниско полите на шапките си и прикрили брадите си с наметала…

Този път самият собственик на кръчмата, знаменитият и тайнствен Уудро Крейг, се измъкна иззад тезгяха, за да посрещне пътешественика с индийската куртка и неговите спътници. Моряците, които пристигнаха с този пътешественик, веднага намериха много събеседници в общата зала; тежките торби бързо се озоваха в най-подредената от горните стаи, където Уудро придружи и пътешественика. Вратата зад тях се затвори и пристигналият хвърли широкополата си шапка, която покри изведнъж едва ли не половината от масата.

— Ти се върна тъкмо навреме, Джузепе — каза собственикът на кръчмата. — откакто Фернандо направи на Макрайл онази визита, у нас в Бълтън стана неспокойно. Райланд заповяда да наблюдаваме всички пристигащи. Ти видя ли моите момчета на пристанището? Умножиха ни се тревогите.

Преди моите хора работеха само за Райланд, а сега имам цяло детективско бюро. Тридесетина частни агенти, разбираш ли? За полицията ловя крадци и фалшификатори; за ревнивците следя жените им; за фабрикантите намирам шпиони; случва се да изпълнявам и специални частни поръчки… Това е доходно! А снощи ме извика лично полковник Хауерстън. Слушал ли си за него?

— За полковник Хауерстън ли? Началникът на тайната канцелария при военния министър? Мигар полковникът сега е в Бълтън?

— Пристигна снощи с двама офицери от щаба; отседнал е в „Бялата мечка“. Отдавна търсят някакъв опасен проповедник. Появил се е тук отскоро, за да всява смут сред работниците. Нарича се Елиът Меджерсън. В Бълтън той е станал ръководител на тайното братство на разрушителите на машини и полковник Хауерстън закъсня само с няколко часа за пожара в „Бълтънска манифактура“.

— Как, мигар изгоря „Голямата манифактура“?

— Вчера. Целият Бълтън е на крак. Хауерстън ме замоли да му помогна да заловим Меджерсън и неговите „братя лудити“. Меджерсън има помощник, май че не е от тукашните, много ловко момче. Пуснах по следите им моя съдружник Линс и най-опитния от агентите — Франк Бялката. Помниш ли го?

— Някогашният измамник картоиграч ли? Помня го! Кажи, Уудро, успя ли да узнаеш нещо ново за Фернандо? Райланд настоява Фернандо Диас да бъде унищожен на всяка цена.

— Той изчезна от Бълтън, а, както изглежда, и от Англия.

— Без съмнение Фернандо е имал тука съучастници. Той преследва Леопард Грели и трябва да дойде пак. Кой би могъл да знае, че камъкът е бил у Мак?

— За това би могъл да се досети Лоусън, бившият оценител. Само той е виждал елмаза в ръцете на Мак.

— Не си ли опитвал да поразчовъркаш този Лоусън?

— Това не е лесно: той живее в пристанището и познава всичките ми хора по лице. Съветвам те, Джузепе, да се настаниш у него за няколко дни. Той дава къщичката си под наем на пътници. Като чужденец ти навярно ще можеш да узнаеш нещо от него. Още днес иди при него, така, както си облечен… А сега разказвай, какви новини донесе от Леопарда?

— Той спечели добра пара от една партида негри. Ние с Джефри ги продадохме в Америка, над шестстотин души… Ето ги! — пътешественикът посочи торбите. — днес ще отнеса тези торбички в банката на Ленди. „Глория“ и „Доротея“ тръгнаха сега за Южна Африка да ловят кафри и зулуси. Леопарда не обича утъпканите пътища към Златния бряг или Гамбия; в Южна Африка той ще вземе негрите по-евтино и това ще му донесе още двадесетина хиляди. На Леопарда му трябват пари, той е замислил големи работи. Ще се строят тухларница и железолеярен завод, нова тъкачна, нова памукопредачна фабрика; „Бълтънска манифактура“ ще трябва да се разрасне двойно. А сигурно и корабостроителницата на Патерсън Грели ще сложи в джоба си, както и банката на Ленди…

— Е, на добър му час! Как е неговата лейди?

— Тя едва ли ще се върне в Ченсфилд. Там навярно скоро ще се появи друга една по-сговорчива лейди.

— А как смята да се раздели с първата?

— Тя или ще получи развод, или… в морето не са редки нещастните случаи! Добре, че се сетих. Джакомо заръча да не изпускаш от погледа си кантората на Томпсън.

— Аз я следя с четири очи. Успях да подкупя адвокатския файтонджия Флетчър и Дженкинс, старшия клерк на кантората. Чрез Дженкинс, боцмана Бутби и капитан Блякууд аз набирам моряци за „Окриленият“. Ти, Джузепе, ще отидеш на „Окриленият“ като първи помощник. Можеш днес да се запознаеш тук с твоя бъдещ капитан, когото Джакомо примами от „Кръстоносец“. Умен моряк е, но се страхувам, че е натъпкан с честност като шерденче фаршировано с елдена каша. Ти ще трябва да се заемеш с неговото възпитание. Днес ще подпишете вашите контракти в кантората на Томпсън; там в шест часа вечерта ще намериш управителя на компанията мистър Норуард и новия капитан — Блякууд. Ех, поплавал бих и аз с вас, но проклетите патерици ме държат в „Утробата на кита“ като пророк Йона95.

След като съобщи всичко това, кръчмарят закуцука със своите патерици надолу. Този ден в голямата зала цареше необикновено оживление. Щом кръчмарят зае мястото си зад тезгяха, моряците поединично и на цели групи започнаха да идват към този олтар на кръчмата. Уудро отговаряше късо на поздравите, вглеждаше се в застаналите пред него и записваше някои имена в едно омазнено синьо тефтерче. На всички ония, които бяха удостоени с честта да попаднат на страниците на това тефтерче, се откриваше нов кредит. Останалите ги гледаха със завист.

След пладне в кръчмата се яви новият капитан на „Окриленият“ мистър Блякууд. В отделна стая той разговаря с всеки от членовете на бъдещия екипаж. Един измежду първите, който отиде при него, беше слаб мъж с хлътнали очи и пръстен цвят на лицето. Капитанът хвърли поглед върху документите му.

„Джеймс Колгрев, рисувач и гравьор“ — прочете морякът. Той погледна недоверчиво хлътналите бузи и мършавите ръце на гравьора.

— Отдавна ли си оставил професията си, Колгрев? — запита капитанът.

— Да, сър, вече четири години… От две години плавам като моряк.

— А какво ви подтиква към това?

— Ах, сър, то е една печална история. Тя разби сърцето на майка ми. Мистър Крейг добре знае моята съдба.

Уудро Крейг наистина добре знаеше историята на този човек. Нуждата и лишенията заставили младия майстор да приеме една частна поръчка за изготвяне на някакъв брачен документ. Поръчката била изпълнена, при което гравьорът Колгрев толкова успешно конкурирал държавните органи, че изготвеният документ напълно задоволил и клиента, и британските власти. След известно време Колгрев опитал силите си на попрището на конкуренцията с банкнотната печатарска машина и още при първия твърде наивен опит попаднал зад решетките на бълтънската крепост затвор. Комичността на опита, седемнадесет годишната възраст на престъпника и намесата на един важен застъпник подтикнали съдията да произнесе твърде лека присъда; след две години Колгрев се оказал на свобода и се явил в пристанището, за да предложи услугите си на всеки капитан, който би се съгласил да го отведе по-далеч от Англия. Уудро Крейг познал на пристанището бившия гравьор, спомнил си за документа и назначил Колгрев за моряк в един каботажен кораб96.

Сега Уудро сметна за по-добре да прехвърли Колгрев в състава на екипажа на „Окриленият“.

Боцманът на капьора Джон Бутби и старшият клерк на кантората на Томпсън, сухият мистър Дженкинс, подаваха на моряците листовете с контрактите и голямо перо. Не всички моряци умееха да подписват името си, мнозина поставяха кръстчета и кръгчета и тогава заради тях се подписваше Дженкинс. След това той със скърцащ глас прочиташе високо думите на контракта и морякът, без да се мъчи да вникне в мъглявите юридически формули, се отправяше с вързопчето си под мишница към доковете на Патерсън.

Когато вечерните светлини на града приветливо замигаха в замъгления въздух, целият екипаж на „Окриленият“, наброяващ над триста души, беше вече на борда, а капитан Блякууд се отправи за кантората, да подпише контракта си.

2

Мисис Бингъл събра в един вързоп току що изгладеното бельо на своя стар клиент Ендрю Лоусън; след като сложи катинара на вратата, тя се отправи към пристанището, за неговата къщичка.

Пред къщата забеляза една каляска. Мистър Лоусън посрещаше нов наемател. Пристигнал бе вероятно отдалеч. Пътникът беше облечен с необикновен кожен костюм, украсен с ресни и индийско везмо. Багажът му се състоеше от един голям черен куфар. Перачката почака до вратата, докато мине суматохата в къщи. Когато празният кеб си замина, мисис Бингъл почука на прозореца. Отначало в стаята залая пуделът, след това се отвори задната врата. Слугата на хазаина надзърна в двора.

— Мистър Лоусън е зает — каза той. — седнете, мисис Бингъл, и разкажете какво ново се чува из града.

— Ох, Грегъри, няма да повярвате какви чудни неща станаха днес пред очите ми! Вие знаете, че преди няколко дни аз също взех наемател, много спокоен самотен човек, пристигнал току-що…

Бентът на мълчанието, твърде дълго задържащ стихията на женското красноречие, най-сетне се разкъса и първата жертва на рукналия поток се оказа Грегъри. Мисис Бингъл разказваше вдъхновено. Лицето й почервеня, а в очите й пламнаха искри. Тя не разказваше, тя просто изобразяваше с лицето си всичко, на което беше станала свидетелка в стаята на своя наемател…

В съседното помещение мистър Лоусън разговаряше с новия наемател. Като чу гласа на мисис Бингъл, Лоусън прекъсна разговора и напусна стаята на новодошлия, за да се разплати с перачката. Пътникът отдавна вече се вслушваше в художественото повествование зад стената. След излизането на Лоусън, той прекрачи в кухнята, където ораторствуваше перачката. В този миг мисис Бингъл изобразяваше с помощта на вързопа и със стола как нейният наемател, преобразен в латернаджия, напуска квартирата с малкия Томас.

Новият наемател на Лоусън се осведоми дали мисис Бингъл не е перачка и прибави, че има голяма нужда от такъв род услуги. Мисис Бингъл направи нещо като реверанс и новодошлият я покани в стаята си. Той й предаде няколко смени превъзходно холандско бельо, които измъкна от черния куфар, и предварително й заплати тъй щедро, че перачката се разля в благодарности. Новодошлият й направи комплимент за фините маниери и изказа предположение, че мисис е изпаднала в сегашното си скромно положение без съмнение само по силата на неочаквани жизнени несгоди.

Разбира се, след четвърт час новопристигналият вече беше посветен в биографията на мистър Джон Бингъл и на съпругата му по-подробно, отколкото в работите на най-близките си роднини. Смъртта на майстора, намесата на лейди Емили Райланд в съдбата па вдовицата и нейните деца, коледната трапеза у мистър Томпсън и накрай всичко случило се през последната нощ беше изложено на пътника също тъй вдъхновено, както и на предишния слушател. Когато разказът стигна до момента как нейният наемател мистър Ханслоу се завърнал през нощта с елегантна камизола, очите на новодошлия приеха сънно и безучастно изражение. Украсявайки повествованието си с все по-ярки подробности, мисис Бингъл предаде впечатленията си от предутринното посещение на мрачния старец, който излязъл от квартирата с друго облекло и оставил в стаята на квартиранта не само избелялата си куртка, но дори и част от своите коси. Накрай бъбривата особа разказа на уморения си слушател за необикновената трансформация на самия мистър Ханслоу, отначало в красавец пред огледалото, а след това в стар латернаджия.

— Забравих да кажа още, че мистър Ханслоу за първи път свали пред огледалото ръкавицата от лявата си ръка и аз видях неговата длан на ръката липсва един пръст, а в ръкавицата този пръст е просто натъпкан с памук!

— А къде отведе той вашето момче? — запита пътникът със сънлив глас.

— Това не знам, сър.

Главата на новодошлия започна да се скланя на гърдите. Той погледна събеседницата си е помътнял поглед.

— Извинете, мисис Бингъл — каза той, — вие ми доставихте голямо удоволствие с зашия разказ, но аз се чувствувам много изморен. На драго сърце те ви изслушам пак, когато донесете бельото. Довиждане!

Когато влезе при наемателя си, мистър Лоусън го завари вече да спи в креслото. Сърдейки се па женската бъбривост, която беше изморила госта повече, отколкото морското пътешествие, старецът затвори вратата.

В това време Грегъри бе успял да заключи вратата след перачката. Клепките на наемателя леко се отпориха. Той погледна през прозореца и почака. Докато фигурата на мисис Бингъл съвсем се скри от погледа му. Тогава стана и извика хазаина.

— Колко неприятно! — възкликна той. — тази бъбрива жена така ме улиса с приказките си, че забравих да й дам още една смяна бельо! Излизам сега по работа и ще използувам случая да й занеса вързопа. Далеч ли живее оттук?

— На Чарджънт стрийт, срещу Дома за обществено подпомагане, в долния етаж. Съвсем наблизо е. Разрешете да запиша името ви в книгата на наемателите, сър.

Наемателят му подаде морската си диплома. „Джозеф Лорн“ — прочете хазаинът. Това име му беше съвсем непознато.

3

Когато излизаше от пътната вратичка, Джозеф Лорн погледна часовника си. Беше шест часът. Точно в шест Норуард и капитан Блякууд го очакваха в кантората на Томпсън. Морякът извика един кеб и скоро се намери пред вратата на „Утробата на кита“. Разговорът с Крейг в задния двор на кръчмата отне на Лорн само няколко минути и кебът със своя пътник продължи пътя си по слабо осветените улици.

Не измина и половин час, когато в двора на Дома за обществено подпомагане крадешком се промъкна един човек с карабина. Той избра пролука в стобора, която гледаше точно срещу един от прозорците на отсрещната къща, пъхна цевта на карабината в пролуката и постави приклада на подпора от две тояги. Стрелецът загърна полите на плаща си и замръзна неподвижно в засада. Същевременно друг един човек тихо влезе през входа за къщата на мисис Бингъл, скри се зад вратата на избата, в един тъмен ъгъл под стълбата, и измъкна из ножницата си кинжал. Едва бяха завършени тези приготовления, други двама агенти потропаха на вратата на жилището. Като разбраха от хазайката, че мистър Ханслоу не е в къщи, те безцеремонно я тикнаха в неговата стая; там под заплахата на дулата на пищовите те предложиха на вдовицата да не дава на наемателя никакъв знак и спокойно да му отвори вратата, щом се върне в къщи.

— Вашият наемател е държавен престъпник, а ние сме представители на полицията — каза й по-възрастният от двамата гости, мъж с рижи мустаци и с ниско нахлупена шапка. — само ако ни помогнете да го заловим, ще можете да смекчите собствената си вина като съучастница на Роджърс — Ханслоу.

Мисис Бингъл извика и едва не припадна. — да не сте посмели да припадате! — предупреди я същият агент. — вие трябва да го пуснете в къщата и да затворите вратата. Останалото предоставете на нас.

Като се убеди, че вдовицата е вече полумъртва от страх, непознатият с нахлупената шапка се обърна към своя спътник:

— Помнете, Франк, че нашата задача е да предадем на полковник Хауерстън само трупа на този Ханслоу. Безкракият предупреди, че в никакъв случай този човек не бива да попада в ръцете на властите жив.

— Не се безпокойте, мистър Линс — отговори другарят му с рижите мустаци.

4

— Капитан Доналд Блякууд, благоволете да подпишете контракта. И тъй, от днес нататък вие не сте вече старши офицер на фрегатата „Кръстоносец“, а капитан на капьора „Окриленият“. Позволете ми да ви поздравя и пожелая…

— Не съм ли закъснял, господа? Сега навярно е точно шест часът.

— Седнете, мистър Джозеф Лорн… Сега е тъкмо ваш ред да подпишете… Благодаря ви, джентълмени, и ви пожелавам успехи!

Старият мистър Томпсън сложи настрана документите, подписани от офицерите на „Окриленият“.

— Запознайте се с първия си помощник, капитан Блякууд — каза Норуард, управителят на компанията. — мистър Джозеф Лорн едва тази сутрин пристигна от Америка — вече е отново на кораба! Такъв е животът на моряка. Тази нощ ние с капитан Блякууд ще заминем за един месец в Лондон, за да получим в адмиралтейството капьорски диплом за „Окриленият“ и да ликвидираме с работите на мистър Блякууд на „Кръстоносец“. В пощенската карета вече са ангажирани две места; довечера ще ви очаквам, мистър Блякууд, в странноприемницата „Бялата мечка“. А вие, мистър Джозеф Лорн, ще трябва да следите всичко онова, което става в доковете, докато корабът не напусне кея. Тези дни моряците от „Окриленият“ охраняваха доковете и предотвратиха един доста подозрителен опит за подпалване на корабостроителницата. Бунтът в Бълтън зрееше отдавна, но досега с помощта на хората на мистър Крейг ние успявахме навреме да разкриваме плановете на работниците да създадат комитет и разрушат цеховете, както неведнъж са правили това въстаналите тъкачи в Спитфилд. Новите машини предизвикват техния гняв, защото сега в цеховете ние оставяме опитни мъже майстори два три пъти по-малко от по-рано, като ги заменяме с жени и деца. Това е изгодно и ни помага по-лесно да се избавим от недоволници и размирници. Но сред бунтовниците отскоро се е появил опитен водач, който научи нашите занаятчии на правилни тайни действия или, както се казва, на конспирация. Та ето, докато бунтът на бълтънските работници още тлее под пепелта на първия разгром и докато още не е уловен водачът на лудитите Елиът Меджерсън, вие не бива да дремете, мистър Джозеф Лорн! Довиждане, мистър Томпсън!

Моряците и управителят излязоха от кабинета. Кантората се опразни. Мистър Томпсън бе отпратил вече всичките си клеркове освен един във вестибюла, но в общата зала моряците забелязаха доста странна група, която чакаше пред вратата на кабинета: едно момченце на пейката хранеше с орехи малка маймунка, облечена с куртка, а стар латернаджия дремеше, опрян на облегалото на пейката. Латерната стоеше до него и старецът я придържаше с лявата си ръка. На нея липсваше безименният пръст…

Лорн вървеше последен. Когато видя латернаджията, той рязко се спря от изненада и скитникът музикант вдигна очи към него. Двата погледа се пресякоха, смъртна омраза пламна и в двата… Преди още Лорн да се е опомнил, латернаджията с едно движение скочи от мястото си и отвори вратата на кабинета, откъдето току що бяха излезли офицерите. Когато се намери зад вратата, той силно я блъсна, обърна два пъти ключа в бравата и сложи куката.

С котешки скок латернаджията се озова в дъното на кабинета, където Уилям Томпсън, застанал на колене пред шкафа, подреждаше на полицата подписаните контракти. По вратата вече се сипеха яростни удари. Джозеф Лорн с всички сили я налягаше отвън.

Норуард и Блякууд дори не забелязаха, че Лорн е изостанал. Те не обърнаха внимание на отсъствието му и когато седнаха в екипажа. Под прозорците на адвоката вече зачаткаха подкови и по снега заскърцаха железните шини. Вратата на кабинета се тресеше от тласъци и удари.

— Боже мой, вие ли сте, мистър Роджърс! — прошепна изплашеният адвокат, когато непознатият, така неочаквано втурнал се в кабинета му, свали наметалото и шапката си.

— Тихо, мистър Томпсън! Ще ви оставя едно пакетче за лейди Емили Райланд. Никому не го показвайте, чувате ли? В него има писмо и една скъпоценност за четири хиляди гинеи… Навярно мисис Бингъл се е разбъбрила и ме е издала… За пакета мълчете, за да не забележи нищо Джузепе Лорано!

Ударите по вратата ставаха все по-оглушителни. От приемната изтича клеркът и започна да помага на моряка. Двамината най-сетне успяха да изкъртят масивната врата.

Мистър Томпсън гледаше слисан отворения прозорец на кабинета си. Студен зимен въздух нахлуваше в стаята.

Джозеф Лорн се спусна към прозореца и погледна от височината на втория етаж. Долу той видя пресни следи от конски подкови и колела, а в дъното на улицата тъмната фигура на бягащ човек, който в същата минута зави зад ъгъла.

Морякът отскочи от прозореца и се спусна назад, в общата стая, където зад преградата още седеше бледото изплашено хлапе. То беше изпуснало верижката от нашийника на маймуната и зверчето, свило се на облегалото на пейката, с любопитство разглеждаше обстановката на канцеларията. Джозеф Лорн хвана момчето за ръка, за да го подложи на разпит. В същия миг маймуната, сякаш и на нея се бе предало обхваналото хората вълнение, направи огромен скок и се намери върху шкафа, под който Томас Бингъл се мъчеше да се освободи от ръцете на моряка.

Мистър Уилям Томпсън се втурна в канцеларията в момента, когато от шкафа право върху Лорн се стовари прашният гипсов бюст на Цицерон. Като бутна бюста, който се пръсна на парчета, маймуната скочи на полилея, увисна на една ръка и започна да се люлее силно. Тя се държеше за обръча на полилея и се оглеждаше къде да скочи след това.

Ударен в рамото, Джозеф Лорн изпусна от ръцете си момчето, грабна яростно едно голямо парче гипс от счупения бюст и го запрати в маймуната. Снарядът попадна не в животното, а в разлюления полилей. Звънна счупеният абажур, запаленото масло се разля по масата. Сукното и папките върху масата задимяха. Маймуната се прехвърли на една полица. В стаята стана тъмно, но Микси грабна от полицата някакви документи и ги захвърли в горящата на масата течност. Книжата избухнаха с ярък пламък и като факел осветиха мятащите се из стаята хора. Мистър Томпсън, клеркът и Джозеф Лорн се спуснаха да гасят огъня. Те успяха да потушат пламъка, като хвърлиха върху него килима и откъснатите завеси. В тази суматоха Томас Бингъл грабна най-сетне верижката на зверчето и стремително изтича с него на улицата.

Когато се довлече в къщи, леля Поли, тяхната съседка, му отвори вратата. Момчето не можа да познае стаята на наемателя. Всички вещи бяха преровени, бельото, изхвърлено от скрина, се валяше на пода, а самата мисис Бингъл стоеше сред тоя хаос, притиснала ръце о брадата си и загледана неподвижно в една точка. Щом видя маймуната в ръцете на момчето, тя завика с див глас, размаха ръце, сякаш се защищаваше от привидение, и като сноп се строполи върху купчината вехтории, разхвърляни по пода.

Късно вечерта старият бълтънски банкер мистър Самюел Ленди се затвори в подземието на своята банка, където в прохладния здрач се възправяха шест тежки като слонове металически шкафа. При светлината на свещите мистър Ленди още веднъж преброи заедно с касиера на банката златото и банкнотите, изсипани из двете кожени торби.

— Точно десет хиляди фунта в злато и банкноти за четиринадесет хиляди — каза касиерът. — всички ли ще се минат по текущата сметка на мистър Райланд?

— Не, по негово нареждане пет процента от тази сума се зачисляват на сметката на мистър Джозеф Лорн — отговори собственикът. — този влог е един от първите резултати на експедицията на „Орион“. О, презокеанските експедиции на Райланд, по всичко изглежда, обещават много нещо занапред!

Мистър Ленди пресметна нещо в своя бележник, въздъхна и след като хлопна вратата на паричния шкаф, отиде да почива.

Шотландският клерк мистър Арчибалд Стейбълд за кратко време успя да дотегне на цялата прислуга на „Бялата мечка“. Наемателят беше навъсен, не се отличаваше с особена щедрост и постоянно изявяваше желание „да напусне този вертеп на порока“. Две денонощия той остана сам, затворил се в тясната си стая, не прие никакви гости и не направи посещение никому. Само веднъж този мрачен квартирант заповяда на кръчмарския слуга да извика от улицата и доведе в стаята някакъв юноша, когото беше забелязал от прозореца си. Старият клерк бързо наметна коженото си наметало и напусна странноприемницата заедно с юношата.

Съпровождан от младия си спътник, на когото човек можеше да даде петнадесет години, мистър Стейбълд се отправи към пристанището. От тесните улички на края на града те навлязоха в предградието, прекосиха едно празно място, покрито със сняг и боклук, и се спуснаха по стръмна пътечка до самото море, където прибоят търкаляше валчести камъни.

С привична предпазливост старецът се огледа настрани и прегърна юношата през рамо:

— Тук само бог ни слуша, сине мой! Радвам се, че съдбата те доведе под моя прозорец и че пак мога да поговоря с теб.

— Аз не бива да се отлъчвам за дълго време, учителю; изпратен съм от кантората в града за покупки и трябва по-скоро да занеса на джентълмените техните поръчки… Но аз, разбира се, също много се радвам, че пак ви виждам, мистър Меджерсън…

— Тс-с-с! Сега аз имам друго име.

— Мога ли да ви бъда с нещо полезен, на вас и… на делото на свободата? — добави юношата, като се червеше и смущаваше.

— О, мой Джордж, в нашата борба всяка помощ е важна! Ако съберем всичките си слаби усилия и ги обединим, ние можем планина да повдигнем… Прочете ли книгите, които ти дадох?

— Да, учителю мой, прочетох ги и добре ги скрих. Никой не ги е виждал у мен.

— Разумно си постъпил, защото тези книги са забранени. Те учат на справедлив живот и любов към ближния, в ръцете на борците за правда те са кама, която ще пробие ризницата на злото! Когато пораснеш, Джордж, трябва да вземеш в ръката си тази кама, защото твоят разум е ясен и душата ти — чиста. Ти си син на трудови хора, не е ли тъй?

— Да, баща ми беше премазан във фабриката, а ние с брат ми Том чезнехме в корабостроителницата, докато не ни помогнаха добри хора… Учителю, аз много искам по-скоро да вляза във вашето братство.

— Сине мой, ти си още много млад, за да поемеш върху себе си толкова тежка клетва. Но след време, когато докажеш на дело готовността си да се жертвуваш заради равенството между всички хора, ти ще станеш не само член на братството, но може би и негов водител, като заместиш онзи, чийто час ще удари!

— Изпитайте ме, учителю!

— Още сега ще ти възложа нещо: намери ми в града малка квартира, по-близо до предградието, където живеят работниците от корабостроителницата и манифактурите.

— Ще го изпълня с радост. А на мене ще позволите ли да идвам при вас?

— Да, сине мой, там ние често ще се виждаме.

— Но това е твърде леко поръчение! Поверете ми нещо по-рудно, по-опасно.

— Сине мой, ако искаш да знаеш, опасно е дори да говориш с мен, опасно е да стоиш до мен тук, край тия шумни вълни. Но аз имам за тебе и още едно, истинско, трудно поръчение. В борбата за правда и свобода то не е маловажно.

— В борбата за правда и свобода!… Мисля, ще мога да умра за това!

— Животът е висш божи дар и трябва да се отдава по-скъпо. Не гибел, а победа — тази е нашата цел… Та ето, възлагам ти: бавно, настойчиво, търпеливо събирай всичко, което успееш да узнаеш за… най-злия враг на бълтънските труженици, за собственика на „Северобританската търговска компания“. Окръжава го някаква важна тайна. Братството трябва да проникне в нея, за да се бори успешно с този слуга на дявола. Името на този човек е…

— Знам. Това е виконт Ченсфилд!

5

Полковник Хауерстън сложи настрана томчето на Стерн, натъпка лулата си и пусна колелце дим в ъгъла на стаята.

В странноприемницата „Бялата мечка“ беше се възцарила тишина. Нощният пощенски дилижанс, след като изсвири с тръбата под прозореца на полковника, продължи пътя си и навярно вече се клатушкаше по заснеженото шосе. Затихнаха и стъпките на слугите в коридора; от долния етаж вече не се чуваше тракането на съдове и само неспокойният съсед на полковника, заемащ малката стая редом с просторните покои на Хауерстън, все още нещо си мърмореше и се суетеше отвъд стената. Този мърморещ клерк от някаква си шотландска фирма се караше на слугата и проклинаше морския офицер, който бе заел с управителя на „Северобританската компания“ последните две свободни места в дилижанса.

— Нито ден повече няма да остана във вашия вертеп! — негодуваше старецът. — незабавно ще напусна това разблудно място, където собственикът безбожник нарочно прави така, че наемателят да не може навреме да замине! Нека да не си въобразява, че след като ме е задържал още едно денонощие, ще изтръгне от мене пари за престоя!

— Хелоу, мистър Стейбълд! — извика полковникът, комуто омръзна кавгата зад стената. — какво ви е хвърлило в такова негодувание? Наминете при мен и охладете злобата си с глътка хубав херес!

Стейбълд, с дългополо кожено наметало, влезе в стаята на полковника, като продължаваше да излива недоволството си. Домакинът го покани да седне на масата и сложи чаша пред него. На чашка между двамата наематели се завърза разговор и негодуванието на стария клерк поулегна. Той сухо поблагодари на полковника и се прибра в стаята си, като се отказа, по приятелския съвет на Хауерстън, от намерението си да напусне странноприемницата.

Полковникът вече се готвеше да се разсъблече и да загаси свещта, когато слугата му подаде писмо, току що донесено от пратеник на Уудро Крейг.

Хауерстън прочете набързо листа, наметна халата вместо съблечения вече мундир и се спусна на първия етаж, където квартируваха съпровождащите го офицери. Един от тях, капитан Бред, полковникът завари да пише доклад до министъра. Офицерът вдигна към началника си уморени очи и уловил скрито тържество и радост по лицето на Хауерстън, запита:

— Да не са получени нови вести за Меджерсън, господин полковник?

— Ненапразно обърнах внимание върху моя съсед! — отговори полковникът. — току що получих подробности по разпита на тази глупачка Бингъл. Нейният наемател Ханслоу, агент на Меджерсън, засега се е измъкнал. Но още вчера сутринта същият този Ханслоу помогнал на Меджерсън да измени външността си и да се превърне в шотландски клерк. Та ето: моят съсед и приятел шотландският клерк Арчибалд Стейбълд е именно вождът на лудитите Елиът Меджерсън! Незабавно наредете най-строго да бъде следен, с един удар ще заловим цялата му шайка!

Рано сутринта на следния ден от портата на бълтънската корабостроителница бързо излезе един юноша на около петнадесет години с чиста куртка и синя сукнена баретка с тока. Пазачът, който го пропусна, проследи с усмивка момчето — толкова непосредствено беше отразена на лицето му радостта от свободата и възможността да прекара неделния ден у дома си.

Недалеч от вратата един уличен продавач, предлагащ на минувачите банички и кифли, подвикна на юношата:

— Къде бързате така, млади човече? Няма ли да си купите нещо за закуска? Никъде няма да намерите по-обра и по-прясна стока от моята!

Момчето килна баретката си на тила, при което златистите му къдрици се пръснаха по раменете, бръкна с ръка в джоба на куртката и се спря замислен пред таблата.

— Ето тези банички струват по три пенса. Седнете тука на дънерчето и опитайте баничките. Как се казвате и какво работите в корабостроителницата?

— Казвам се Джордж Бингъл. Работя като чертожник в канцеларията.

— Познах те, Джордж, по приликата е брат ти — като сниши глас, рече продавачът. Чуй какво ще ти кажа: у вас се случи нещастие.

Юношата трепна и баничката падна от ръцете му.

— Не се плаши, майка ти и брат ти са здрави. У тях живееше един наемател на име Ханслоу. Снощи дошла полиция, претърсила цялата къта и изплашила майка ти. Сега из целия град търсят вашия квартирант.

— А какъв е този Ханслоу?

Продавачът се наведе към ухото на момчето:

— Той е приятел на твоя брат Том и се крие от полицията, защото е… син на свободата, разбра ли?

— Ханслоу — син на свободата? Заедно с лудитите ли е?

— Позна! Ханслоу изцяло се е доверил на Том и Том иска да му помогне да избяга от Бълтън…

— Слушайте, а къде е сега Ханслоу?

— Скрил се е. Вчера ха-ха да го хванат. Търсят го и засега трябва да изчезне от Бълтън за един месец. Но той непременно ще се върне.

— А как да му се помогне?

— Помогни му тайно да се види с Том и никому не казвай за нашия разговор.

— Какво да предам на Том?

— Кажи му след четири седмици, четвъртъка в навечерието на първи март, да дойде тук, ето в тази градина зад къщичката, към единадесет дванадесет часа вечерта. Ханслоу ще се срещне с него.

— Добре! Давам дума! Още днес ще предам това на Том и никому няма да кажа нито думица.

Беше вече неделя по пладне, когато съседът на полковник Хауерстън се размърда в стаята си. Без да бърза, мнимият мистър Стейбълд завърши своя тоалет и излезе от странноприемницата. Той вървеше бавно и четеше табелите и афишите като човек, който съвсем няма защо да бърза. В ръцете си държеше последния брой на „Монитор“. От пресечката на улиците Свети Яков и Гарденрод започваше малко булевардче. Меджерсън седна на една пейка и разгърна вестника. Той видя, че човекът със сиво наметало, който беше вървял след него още от странноприемницата по другата страна на улицата, се обърна и започна да гледа нещо в един прозорец.

„Шотландският клерк“ тръгна надолу по булеварда, като ускори крачките си. Сивото наметало също по-бързо се замярка сред тълпата. Неочаквано старецът свърна в един познат нему проходен двор, излезе на Гарденрод и като се убеди, че е измамил наблюдателя, се приближи до стълба за афиши, направен във формата на гъба с конусообразна шапчица. Той го заобиколи и намери афиша на местния цирк. В левия горен ъгъл на този афиш със син молив бяха изписани няколко знаци и цифри.

С тези йероглифи Фернандо известяваше на своя съратник за голямата опасност. Те означаваха, че Меджерсън е разкрит, под наблюдение е и трябва, без да губи нито час, да се спасява с бягство.

Водачът на лудитите повика кеб и с най-голямата скорост, на която беше способна файтонджийската кранта, се понесе по безлюдните улички. Той спря кабриолета пред вратата на някаква къща, пресече двора, прехвърли се през оградата и излезе на друга улица. След като се убеди съвсем, че наблюдателят е изостанал, старецът отново нае файтон и се отправи към покрайнините на града, откъдето започваше извънградското шосе. Той стигна пеша до последните къщички край брега. Пред една къща беше просната да се суши рибарска мрежа. Това беше таен знак, от който Меджерсън разбра, че тук, в последното и най-старателно укрито убежище на братята, всичко е благополучно. Това място Меджерсън пазеше за в случай на крайна опасност.

Старият рибар ирландец посрещна Меджерсън в задния двор. Мълчаливо те си стиснаха ръцете и рибарят придружи гостенина в едно малко килерче зад печката, толкова незабележимо, че дори и при най-внимателен обиск би било много трудно да се открие това скривалище.

Тук Меджерсън прегледа джобовете си и провери на място ли са парите и документите му. След като се убеди, че напускайки странноприемницата, не беше оставил в стаята нищо ценно и важно, Меджерсън се сви в своята тъмна дупка и спа до залез слънце. Вечерта той чу гласове в къщата. Синът на хазаина, як мъжага на около двадесет и три години, беше се завърнал от града. Двамата рибари и старицата, мълчалива като своя съпруг, повикаха Меджерсън да вечеря. Капаците на прозорците бяха затворени. На простата небоядисана маса гореше свещ и бяха поставени паници с варен боб и свинско месо.

Меджерсън замоли стареца да донесе скритите припаси. Ирландецът вдигна една дъска от пода в ъгъла и извади изпод нея плосък, доста тежък сандък.

— Отнеси това в градинката край пристанището и го скрий в уговореното скривалище. Когато Ханслоу се върне, ще намери там този сандък; той ще му окаже добра услуга. Подарък от нас заради помощта. А аз ще трябва засега да се прехвърля в Ирландия, в Белфаст. Там ще ме скрият вашите „дъбови сърца“97.

Късно през нощта, когато над морето се спусна мъгла, от брега се откъсна една малка рибарска гемия. Под сгънатата на кърмата мрежа и най-внимателното око не би могло да различи човек. Управлявана от стария рибар и сина му, гемията се насочи към бреговете на Ирландия.

6

В навечерието на първи март, когато всички ученици от пансиона на мистър Чейзуик вече лежаха в креватите си, Томас Бингъл, завит презглава с одеялото и затаил дъх, очакваше нощната проверка. Спалнята, където спяха момчетата, се намираше на втория етаж.

В единадесет часа вечерта се раздадоха стъпки по скърцащата стълба. В спалнята влезе мисис Чейзуик, суха дългоноса особа с плоска гръд. Очилата й с тънки стоманени рамки сякаш всеки момент щяха да се хлъзнат от заостреното връхче на носа. В ръката си държеше свещ с книжен абажур. Тя мина по пътеката между осемнадесетте кревата, докосна две три свити под одеялата фигури, постоя до вратата и се прибра в долните стаи. Там до двете класни помещения беше квартирата на мистър Чейзуик.

Едва стъпките на мисис, която внушаваше на учениците по-голям страх от самия педагог, затихнаха в дъното на къщата, Томас Бингъл бързо навлече под одеялото дрехите си.

Момчето се промъкна по вълнени чорапи, с обувки в ръка по скърцащите стъпала на стълбата и разклатените подови дъски на долния коридор.

Долу Томас клекна пред вратата на килерчето, където се пазеха горните дрехи на учениците. Той пъхна в ключалката малка кукичка, свита от желязна тел, и с този инструмент отвори вратата. Намери куртката си, подплатена с памук, и като нахлупи шапката си с пристегнати наушници, дойде до вратата за кухнята. Томас можеше да излезе навън само през стаята на мисис Чейзуик или през кухнята. В тесния кухненски килер спеше готвачката, а до изхода при задната вратичка живееше в отделна пристройка пазачът.

Момчето премина тъмната кухня на пръсти и напипа в коридора резето на вратата. Вратата скръцна и Томас Бингъл се намери на двора. Часовникът на катедралата отзвъня в далечината на два пъти своята мелодия, след това камбаната удари веднъж: отбеляза единадесет и половина. На двора момчето се обу. Озъртайки се към прозорчето на пазача, то изскочи от вратичката и бегом се спусна през задните дворове и криволичещите улички към корабостроителницата.

В доковете беше тъмно, но покрай дългия стобор, на отдалечените един от друг стълбове, горяха фенери, които осветяваха горния край на дъсчената ограда с набучени железни шипове. По ъглите на стобора стояха часови. Край вратата се разхождаше пазач. Патрул от четирима войници със старинни алебарди излезе от вратата и се отправи на обиколка, като осветяваше топящия се сняг с ръчен фенер, защитен от вятъра с тенекиено щитче.

В тъмната градинка на една от най-близките до корабостроителницата къщи Матю Ханслоу очакваше своя приятел.

— Ти дойде, Том! Юнак! Бях почнал да се безпокоя… Днес ти ми трябваш по една важна работа!

— Какво трябва да направя, дядо Матю?

— Не бързай. Ще почакаме, докато патрулните се върнат от обиколката. Сега ще ти обясня нашата задача… Я ми кажи, ти добре ли познаваш това място?

— Как да не го познавам! Зад този стобор са доковете на мистър Патерсън… Ето я там стряхата на ковачницата, редом с нея — каците със смола, по-нататък — клада с инструментите, а зад него платформите, върху които са поставени корабите ч.

— Том, а знаеш ли за кого Патерсън строи тези кораби?

— За сър Фредрик Райланд… Той е главният клиент. Джордж казва, че с корабите ще пренасят роби в Америка.

— Да, тези кораби ще донесат много зло на света… Те са нужни на Патерсън и Райланд за пиратство, за търговия с живи човешки души… Фредрик Райланд, ченсфилдският паяк, е моят най-зъл враг, но той е враг и на всички обикновени добри хора… Ти по-добре от мене знаеш, Том, колко от тях са загинали в тази корабостроителница! Помниш ли клетия Майк, когото смазаха, когато спускаха „Окриленият“? А колко сакати като безпръстия Паткинс изхвърли на улицата мистър Патерсън! Колко бедни дечица като теб страдат в тази проклета корабостроителница!… Том, аз имам намерение да я запаля, да я запаля и всичко да отиде по дяволите, както „Бълтънската манифактура“!… Искаш ли да ми помогнеш?

— Да!

— Виждаш ли този сандък? Доста е тежък. В него има часовников механизъм със зъбчат затвор98 и… мощен заряд. Трябва да се промъкнеш в корабостроителницата и да скриеш нашия армаган под дъното на кораба, който се строи в средния док. До него ще сложиш ето тази бутилка… След това прикриваш сандъка и бутилката с талаш и стърготини, мушкаш под тях ръката си и завърташ ей това лостче на сандъка. Ако там започне да трака като часовник, бягай по-скоро тук, при мен. Ако не затрака, заклати сандъка, само че леко… Кажи ми, в училището никой ли не те забеляза, когато излезе?

— Не, никой.

— Ще успееш ли да се върнеш незабелязано?

— Ще се опитам.

— Юначага си ти, Том! Сега още нещо: знаеш ли кораба „Окриленият“?

— Знам го. Сега той стои на кея до самата корабостроителница… Само че… на него е вече екипажът.

Да, от него именно да се пазиш. Внимавай да не те забележат от този кораб… Ето патрулът се връща, време е вече!… Тук съм извадил една дъска от стобора, промъкни се през дупката. Аз ще ти подам сандъчето и ще те чакам тук. През цепнатината ще те наблюдавам. Когато тръгнеш обратно, дръж посока към ей този фенер, дупката в стобора е малко по-надясно от него. Гледай да не попаднеш в нечии лапи… А пък ако те хванат… ще те освободя! Само че… не си забравил адреса на сина на Бернардито, нали?

— Не, не съм го забравил. Подайте сандъчето, дядо Матю…

Момчето се промъкна през отвора, направен в стобора. Фернандо му подаде сандъчето и пъшкайки, Том го понесе в тъмнината натам, където върху фона на сивото нощно небе слабо се очертаваха силуетите на крановете и на строящите се кораби. С ухо към цепнатината на стобора, испанецът не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра в голите клони на градината. Някъде откъм кея, вероятно от борда на „Окриленият“, се раздаде звънът на корабна камбана и часовникът на катедралата сякаш в отговор удари полунощ.

Фернандо стоеше край стобора, притиснат към стълба. Най-близкият фенер се люшкаше на петдесетина крачки и сянката на стълба прикриваше фигурата на испанеца. След като обходи корабостроителницата, патрулът отново се върна при вратата. Войниците отидоха да се посгреят в караулната. Някъде лаеше куче. Минутите течаха мъчително бавно. Цареше тишина и редкият далечен кучешки лай не нарушаваше, а като че ли подчертаваше тази пълна нощна тишина.

Внезапно в мрака, там, където над кея се издигаха мачтите на „Окриленият“, се раздаде вик. Фернандо се мъчеше през пролуката да различи нещо в тъмнината. С кинжала си се опита да разтвори дъските, но здравото дърво не се поддаваше. Светлина от фенери се замярка сред високите платформи с кораби. Дочу се тропот от подковани ботуши. Испанецът опря коляно в гредата, хвана се за шиповете на стобора, издигна се на ръце и погледна през оградата. Той видя момчето, което презглава тичаше към стобора. Но малкият се беше объркал в тъмнината и бързаше, препъвайки се, право срещу фенера!

След момчето тичаше тежко един моряк с широкопола шапка и индийска куртка; той държеше в ръката си дълга карабина. Преследвачът беше още далеч от момчета, което обаче се защура пред стобора и не можеше да намери спасителната дупка.

Фернандо се колеба само миг. С един скок той се намери долу, до стобора на отвъдната страна. Момчето се сепна, но като позна испанеца, се спусна към него. Фернандо успя да вдигне момчето; прехвърли го през горния край на дъските и Томас Бингъл, прескачайки през острите шипове, зашеметен се търколи в градинката и хукна стремглаво през задните дворове.

Спасителят му стреля с пищова си срещу наближаващия враг. Преследвачът клекна на едно коляно и вдигна карабината, докато испанецът, хванал се за железните шипове, се напрегна да ги прескочи. В същия миг в дъното на корабостроителницата нещо избумтя и по цялата околност се разнесе глух тътен. Червен сноп се издигна към небесата и десетки огнени змии се загърчиха в тъмната нощ, озарявайки я с взривове, искри и настървени огнени езици. Силният вятър подхвана летящите искри.

Първомартенската зора още не бе се сипнала над Бълтън, когато лондонският дилижанс наближи града. Норуард дръпна перденцето от прозореца на каретата и втренчено се взря в мрака, където вляво от пътя тъмнееха заснежените дървета и постройки на Ченсфилд. Останалите пасажери на дилижанса мирно похъркваха на друсащите с седалки.

Внезапно тревожният вик на кочияша разбуди всички пасажери.

— Бълтън пак има пожар! Гори или в пристанището или някъде наблизо до пристанището!

— Карайте бързо! — свирепо проговори Норуард, втренчен в неподвижното зарево, обхванало половината от хоризонта.

Тежката карета се понесе по-бързо. Кочияшът всяка минута стоварваше камшика си по конските гърбове и скоро под железните шини на дилижанса затропаха камъните на бълтънските калдъръми.

Норуард и Блякууд, предчувствувайки страшното бедствие, изскочиха от каретата, щом видяха първия файтонджийски кеб.

— На пристанището! — никна Норуард. Развиделяваше се вече, когато мокрият кон, раздувайки тежко хълбоци, докара в тръс кеба до пристанището. Пламъците на гигантския пожар, който вилнееше близо до пристанищните постройки, бяха превърнали нощта в червен, страховит ден. В морето трептяха отблясъците на огъня.

— Корабостроителницата на Патерсън! О, дявол да го вземе! Към корабостроителницата!

Но се оказа невъзможно да се приближат до нея.

Край вратата се бе струпала гъста тълпа зяпачи, с мъка задържана от верига полицаи. Двамата пристигнали скочиха от екипажа и се спуснаха към вратата. Полицаите отстъпиха и Норуард и Блякууд се втурнаха в двора. Огнена буря бушуваше над корабостроителницата. Горяха платформите. Водните струи на пожарните помпи достигаха не по-високо от половината на огнените вихри и изригвания.

Шепа хора се тълпяха встрани, край стобора. Под самия стобор лежеше, широко разперил ръце, един човек с пронизана глава. Над него, опрян на карабината, се бе навел Джозеф Лорн, без шапка, с обгорели дрехи. Главата му бе омотана с окървавен парцал.

Когато Норуард се приближи до тази група, той ясно различи в червения отблясък на пожара, че на лявата ръка на убития липсва безименният пръст. Трупът лежеше по очи, полегато подстриганите бакенбарди се къдреха край слепоочията.

Норуард обгърна с поглед корабостроителницата. Зад огнения вихър не можеха да се видят нито кеят, нито брегът. От нетърпимата жега дъхът спираше и очите сълзяха. Вятърът измиташе в морето облаци искри, които гаснеха в оловните води.

— Корабът? — задъхвайки се, запита Норуард, като докосна Лорн по рамото.

Вместо отговор Лорн показа с ръка към морето. Норуард Блякууд погледнаха натам, но не можаха да видят нищо друго освен бушуващия пламък.

В следния миг рязък порив на вятъра отхвърли стената от червен дим настрана: далеч на хоризонта и тримата видяха силуета на кораб, озарен от отблясъците на пожара.

Норуард въздъхна, направи няколко крачки встрани и безсилно се повали в ръцете на грижливо подхваналия го моряк.

Два часа по-късно, когато корабостроителницата на Патерсън представляваше само една огромна камара от тлеещи въглени, на „Окриленият“ очакваха пристигането на капитана и на помощника му Джозеф Лорн. Лодката им се люлееше върху кротките вълни край стената на кея в пристанището. Блякууд и Джозеф Лорн стиснаха ръка на Норуард и седнаха в лодката.

Норуард гледаше мълчаливо след тях, докато лодката не се скри зад корпуса на кораба. От далечния рейд долетя шум от изтегляни котвени вериги. Над гротмачтата се издигна вимпелът.

Корабът оживя, направи завой и платната като листа на бели цветове едно след друго започнаха да се разгъват по рейте. Накрай, осветена от първите лъчи на слънцето, бялата грамада на кораба, напускайки своята догаряща люлка, потегли срещу неизвестната и невярна съдба.

1

Декемврийските бурни дъждове миеха палубата на „Орион“. Океански вълни, дълги колкото половината хоризонт, се носеха срещу брига, пречупваха се със свистене и плясък и с устрем се удряха в борда.

Корабът стенеше. В дълбоките му тъмни недра всичко скърцаше: дървото се триеше о дърво, водата насъбрала се в трюмовете, клокочеше. Мачтите кънтяха под многотонния товар на влажните платна. От брезентовите куртки на екипажа течеше вода, ноктите на моряците, които връзваха на открито възлите на въжетата, се чупеха. Но лейтенант Уент, както преди, всеки ден отбелязваше на картата десетките мили, изминати по посока на усамотения остров: и както преди бригът „Орион“, заравяйки се до самия бушприт в ревящата вода, вървеше напред под многозвездните небеса или под лъчите на лятното декемврийско слънце, от които мократа палуба започваше да пари, а в каютите изведнъж ставаше горещо.

Наближаваше Бъдни вечер. В каюткомпанията Доротея, Патерсън и доктор Грейсуел нареждаха коледната трапеза. Помещението бе украсено с килими. Клонче имел, откъснато за коледния празник още в далечната родна Англия, беше поставено в сребърна ваза насред масата.

Ричард Томпсън рядко се показваше на палубата. С младия адвокат бе станала поразителна промяна след паметния „семеен съвет“ в каютата на Грели. Оттогава той постоянно се намираше в състояние на дълбока подтиснатост.

Сега целият предишен живот се струваше на адвоката удивително прост, чист и спокоен. Как всичко се бе изменило за толкова кратко време! С неумолима яснота Ричард разбра каква катастрофа би предизвикал със своите разобличения; при това те не предвещаваха никакъв успех поради желязната защита, която противникът му си беше създал. Оттогава Ричард започна само малко по-внимателно да се вглежда в екипажа на кораба, като се стараеше да различи кои са тайните приближени на Грели между моряците и офицерите.

След престоя на остров Фернандо По господарят на „Орион“ смени Джефри Макрайл и сам дежуреше на мостчето. На мястото на заминалия Джозеф Лорн Грели назначи някакъв италианец, Джовани Карачиола, взет на брига като втори щурман. Уудро Крейг беше препоръчал на корабовладелеца този широкоплещест, приказлив субект като „надежден и ловък момък“. Двама моряци винаги се намираха близо до Грели. Единият от тях беше Енрико Рой, разпуснат субект, който на брига не се боеше от никого другиго освен от Грели. Другият, мълчаливият и муден датчанин Оге Йензен, се открояваше сред екипажа с атлетическото си телосложение, изключителна физическа сила и тъпа изпълнителност. Веднъж марсовият моряк Дик Милс замахна срещу Йензен с един железен прът, половин дюйм дебел. Датчанинът изтръгна пръта от ръцете му, злобно го преви, свърза го на двоен възел и го запрати в краката на Милс. Когато боцманът показа този възел на пасажерите на „Орион“, никой не искаше да повярва, че е завързан от човешка ръка.

Грели знаеше, че този великан е убил в родината си при сбиване четирима души наведнъж и е избягал от правосъдието. Освен нож Оге носеше със себе си една гиричка на желязно синджирче. В неговите ръце това оръжие беше по-страшно от шпага. Такава беше свитата на господаря на „Орион“.

…Легнал в тясното си корабно легло, мистър Томпсън младши гледаше през илюминатора разпенената вода. По стъклото пълзяха дъждовни капки; когато гребените на вълните се стоварваха връз борда, водата заливаше илюминатора и в каютата за миг ставаше още по-тъмно. Отегчително скърцаха дъските на преградните стени. От каюткомпанията достигаха гласове.

Адвокатът чу как слезлият от мостчето Грели се обърна към доктор Грейсуел:

— Я гледай! Вашите приготовления за празника са просто великолепни! Остава само да се наредят подаръците.

— Вашият наследник вече ме попита какво те му донесе Санта Клаус99.

— Целият екипаж се нуждае от почивка и може би от едно малко развлечение — каза Грели нарочно високо. — хората са изморени. Рейсът е труден.

— А кога ще достигнем целта на плаването?

— Според пресмятанията на Брентли около Нова година. Коледа ще отпразнуваме утре в открито море, а новата 1773 година ще посрещнем навярно вече на острова.

Коледа! Гологлави, хората се тълпят в каюткомпанията. Из кораба се разнасят звуци от малък клавикорд100. Тържествено звучи коледният хорал: „О, блажено, радостно, благодатно време!“ Свещеникът в черна одежда с бели панделки, висящи на гърдите му, държи в ръцете си библия. Сребърният кръст на гърдите отразява пламъците на свещите. Свещеникът чете думите на хорала, а екипажът ги пее куплет след куплет.

Лейди Емили, облечена с дълга кадифена рокля, седи пред инструмента. Нейната камериерка Камила прелиства нотните страници. Моряците са съсредоточени и сериозни. Всеки си припомня детинството, родните гробове, по-малките братя…

Ала навън не се сипят снежни парцали, не трепти във въздуха звънът на катедралната камбана. Буйният вятър свисти във въжетата, фучат разпенените гребени зад борда и гидът се люлее под краката на пеещите…

…В кубрика прибраха висящите легла и наредиха масите. Свещите озаряваха ниското помещение с неговата скромна празнична украса. Юнгите разнасяха чиниите. Дамите наливаха вино и докосваха с устни калаените канчета.

Капитан Брентли, който знаеше от по-рано колко малко господарят се интересува от нуждите на екипажа, още в Бълтън се учуди на приготовленията за този рейс. Бяха взети в запас най-добри провизии, лекарства, вина; на хората обещаха след завършването на рейса щедро възнаграждение свръх заплатата. Грели се отнасяше меко с екипажа и плетеният му троен камшик, който по-рано честичко се разхождаше по моряшките гърбове, през пелия рейс нито веднъж не излезе на бял свят.

Пристегната в копринена рокля, лейди Елен Станфорд, винаги дълбоко равнодушна към „простолюдието“, изобразяваше на празника „добрата фея“ на кораба. Тя наливаше канчетата на моряците, шегуваше се с тях, разпитваше ги за семействата им, но красивите й сивозелени очи си оставаха студени и презрителни.

След като раздадоха подаръците на екипажа, дамите заедно с офицерите се върнаха в салона. Започна „семейната“ част на празненството.

Антонио въведе за ръка в салона малкия Чарли. С тъмносин колет101 от фламандско кадифе над нежносинята копринена блузка, с атлазени пантофки със златни катарами и бяла хермелинова шапчица върху ленените къдрици момченцето приличаше на приказен принц от старинните шотландски легенди.

Доведено от полутъмната каюта, детенцето примигваше на ярката светлина. Корабът се люшна, малкият принц не можа да се задържи на крака и като мека топка се търкулна на килима. Бащата го взе на ръце. Чертите на момченцето бяха по-фини и по-красиви от бащините, но приликата между двамата беше поразителна.

Иззад копринената завеса излезе Олсен, старият боцман, облечен като Санта Клаус. Той извади от един чувал великолепни подаръци за малкия принц и за неговия „паж“ — Антонио Чени.

Още в Капщад пастор Редлинг купи за своя кръщелник дебела книга с цветни картинки. На тях бяха изобразени зверове и птици, дървета, кораби, съзвездия, планини, храмове, замъци, големи градове, воини и жители на далечни страни с техните красиви облекла. Тази книга можеше да се прелиства многократно и винаги да се намери в нея нещо ново, незабелязано преди.

Лейди Станфорд окачи на врата на момченцето овален златен медальон, отвътре с две миниатюри върху емайл, поръчани от нея на един италиански майстор при минаването им през Лондон. Едната миниатюра изобразяваше Чарлз в третата му година. На другата страна на медальона беше поместен портретът на баща му. Надписите гласяха: „Чарлз Франсис Райланд, роден на 5 юли 1770 година“, и „Сър Фредрик Джонатан Райланд, виконт Ченсфилд, роден на 13 ноември 1738 година“. Само с лупа можеше да се разчете надписът, направен от изкусния художник по овалния край на медальона: „Изработил в Лондон на 19 септември 1772 година майстор Виченце Антонио Кардозо от Милано“.

Дългобрадият Санта Клаус изпразни своя чувал и си отиде. Антонио беше ощастливен с една ловна пушка с гравиран надпис на нея: „На ловеца на носорози“.

— А сега е мой ред да направя един мъничък подарък на моя син — каза корабовладелецът.

Щом чу тия думи, адвокатът Томас Мортън извади от червена марокенена папка голяма хартия с печати и гербове, цветна топографска карта и сноп документи и подаде всичко това на господаря.

— Господа! — обърна се ръководителят на експедицията към присъствуващите. — реди много години открих във водите на Индийския океан един необитаван и неизследван остров. По посочените от мен координати тази пролет Брентли намери, измери и изследва тази земя. Формата на острова наподобява малко черепа на хищен звяр. В югозападната му част има огнедишаща планина. Нейният кратер дими, наблюдават се подземни трусове, но признаци от скорошни изригвания не намерихме нито аз, нито капитан Брентли. Отсега нататък островът е включен в презокеанските владения на Британия. За губернатор на острова министърът на марината назначи мен. По доклад на министъра негово величество кралят предостави на рода на виконтите Ченсфилд права и привилегии за придобиване на островните земи в лично владение. С участието на юристите мистър Мортън и мистър Томпсън преди три месеца в Лондон беше извършен юридическият акт, с който ми се признава правото на собственост върху всички годни земи на острова и на прехвърляне правата на владение върху тях на моя син Чарлз. На картите на Британската империя новооткритият остров ще се назовава отсега нататък с името на първия си владетел — Чарлз Райланд, наследник на титлата на виконтите Ченсфилд. Целта на експедицията на „Орион“ е остров Чарлз — то моя коледен подарък на наследника ми!

В салона избухнаха ръкопляскания.

— Погледни владенията си, мое момче — ласкаво изрече ръководителят на експедицията, като прекарваше ръка по разстланата карта.

Детето веднага захвърли новите играчки и протегна двете си ръце върху пъстрата карта на масата.

2

Пет денонощия още „Орион“ се бори с вълните, преодолявайки последните стотина мили до острова. Вечерта на 29 декември Грели, който беше дежурен, видя отпред по посока на курса на кораба бели пенести вълни.

— Подводен риф отдясно на носа! — раздаде се викът на моряка от марсовата рея.

Собственикът на „Орион“ успя да види с далекогледа един водовъртеж, който за разлика от търкалящите се гребени се пенеше на едно и също място, сякаш там морето непрестанно кипеше от дълбоко скрит в недрата му огън.

— Разпуснете платната! — заповяда Грели.

Капитан Брентли вече бързаше към мостчето. Грели му показа мълком пенещия се водовъртеж.

На свой ред капитанът кимна наляво. Там, съвсем близо до кораба, в дълбока падина между две вълни се мярна и скри втори риф, още по-пасен от забелязания. Скоро нов водовъртеж се показа срещу носа на кораба.

— Свири, всички горе! Да се свият платната! — загърмя гласът на Брентли.

Плющейки с платната си, „Орион“ прелетя край предателската подводна скала. Върхът й, обрасъл с поклащаща се брада от водорасли, приличаше на главата на зъл морски великан. В тази минута Патерсън надзърна на палубата и се хвана за сърцето, но моряците вече се катереха по мачтовите въжета… Корабът намали хода си на два възела. Брентли посочи на корабовладелеца означенията, които беше направил на картата при предишния рейс.

— Вижте, мистър Райланд, през май аз минах по на из ток и нанесох на картата само два рифа. Този път ние по паднахме на верига от подводни скали… До острова навярно остават не повече от осемдесет мили…

Падна мрак. От лунния сърп се проточи сребърна пътечка към кораба. Лотът показа дълбочина около двеста ярда и двете котви с грохот отидоха на дъното. Духаше равен, топъл пасат. Вълните се гърчеха плавно и величаво. Към два часа след полунощ Грели се качи на мостчето и дълго се вглежда в тъмнината.

— Съберете екипажа на дясната батарейна палуба и по викайте тук пасажерите — заповяда той на Карачиола.

След няколко минути на тясната батарейна палуба се струпаха стоте души от екипажа. Пасажерите насядаха на празни бъчвички от барут. Корабният фенер осветяваше медните цеви на топовете, сводестия таван, лицата на събралите се и артилерийското снаряжение, окачено по стените. Грели застана на един оръдеен лафет.

— Приятели мои! — каза той. — нашият кораб наближава целта на плаването. До бреговете на остров Чарлз остават по-малко от сто мили. На този остров скоро ще из никнат плантации и неговите земи ще обогатят новите колонисти. Има ли между вас желаещи да започнат тук нов живот? Като губернатор на новата земя, аз съм готов всестранно да подпомогна моите колонисти.

Тълпата зашумя. Моряците се споглеждаха. Неколцина брадати, възрастни моряци вдигнаха плахо ръце.

— Добре, уверен съм, че колонистите ще намерят тук свое то щастие. Но, приятели мои, сега на острова има няколко обитатели. Един от тях е пасажер на френски кораб, претърпял корабокрушение във водите на острова. Предполага се, че този човек е болен от проказа. Не е изключено подозрението да е неоснователно и той да може да бъде възвърнат на обществото. Освен него на острова са забелязани още няколко жители. Възможно е те да са престъпници, свалени на тази необитавана земя. Ето защо, докато определените от мен лица не се убедят, че общуването с островитяните е безопасно за нашия екипаж, нито един човек, под страх от смъртно наказание, не бива да слиза на острова. При най-малък опит за връзка с островитяните ще застрелям всеки неподСтрувал се. При първите лъчи на слънцето ще тръгнем в опасен път между рифове. Спирка — залива на корсаря на остров Чарлз!

Сивеещата зора надзърна през топовните капаци на батарейната палуба. Жълтата светлина на фенера помръкна в утринните лъчи и преди още Грели да слезе от лафета, от марсовата рея се раздаде възглас:

— Земя!

При първите лъчи на зората далеч на хоризонта се показа островърха планина, която израсна сякаш из вълните на океана и приличаше на тясно розово облаче. Нежнолилави петна засенчваха стръмните склонове на върха. Като черни бръчици се извиваха ивици от клисури и теснини. Земята в подножието на планината още беше скрита зад хоризонта.

Моряците налегнаха върху двата кабестана. Четирилапите котви се показаха из водата като мокри тела на морски животни. Със сив плащ и голяма триъгълна шапка, с морски мундир и високи ботуши, Грели замръзна на мостчето; той не откъсваше око от далекогледа.

Около два часа „Орион“ лавира в проходите между подводните скали. Разтворил картата върху нактоуза102, Уент отбелязваше рифовете и ги вписваше в корабния дневник. Най-после водовъртежите около подводните скали останаха зад кърмата на брига.

Очертанията на съседните на върха хълмове вече започнаха да се различават с просто око. Над кратера на вулкана се показа струйка дим, която едва се виждаше на фона на облаците. Към три часа след пладне целият остров със своите скалисти брегове, с тъмната четина на вековните гори, стръмни клисури и зелени склонове на долините подобно макет, изкусно изработен от ръката на старателен майстор, се откри пред погледите на пътешествениците. Започна да се чува глухият, еднообразен грохот на разбиващите се о брега вълни…

Ето, показаха се и два врязващи се в морето носа, които служеха като природна защита на проходите към залива, получил от пионерите на тази земя наименованието „Залива на корсаря“. Към залива водеше проток, образуван от скалистите брегове на двата носа. Този естествен канал се стесняваше на места до двеста метра. От кормчията се изискваше голямо умение да въведе кораба в залива, още повече, че при отлив в устието на канала се подаваха стърчащите зъби на остри подводни скали.

Вятърът гонеше в протока ситни вълни. На три полуспуснати платна в шест часа вечерта „Орион“ навлезе в устието на канала.

Скалите, обрасли с дребни хвойнови дръвчета по дълбоките пукнатини, орлите, напуснали своите гнезда и виещи се над мачтите, тъмната ивица в подножието на скалите, обозначаваща височината на прилива, тесните клисури и планинските ручеи, мътни от дъждовните потоци, напомняха някои заливи по адриатическото крайбрежие.

Стесняващият се проток изви наляво… Маневра с платната и кормилото… Спиците на кормилното колело се завъртяха по-бързо… Отдясно остана пясъчна ивица, вдаваща се в залива като нос…

Просторният залив с плавна линия на бреговете, обкръжени от дантелена пяна, прие кораба в зеленикавите си води. Зад пясъчната крайбрежна ивица като стена се възправяше гъста гора. Високо над залесените предпланини и алпийските ливади царуваше острието на стръмния скалист връх. Планинска рекичка, изровила в продължение на хилядолетия дълбоко дефиле, се вливаше в залива на няколко ръкава.

Нежният и величав пейзаж отдалеч напомняше по-скоро за Гърция или Италия, отколкото за африкански остров. Само ярката зеленина на крайбрежните храсталаци около рекичката, екзотичната пищност на горския гъстак, исполинските стволове на дърветата и внезапно налетелият бурен порив на вятъра, който затъмни залива и околността, напомниха на хората от кораба, че се намират на границата на тропическия пояс. Вихърът отмина тъй неочаквано, както и беше налетял…

От силния плясък на хвърлените котви, от грохота на котвените вериги и от отсечено резките команди ята птици изплашено се издигнаха над скалите. Пасажерите и моряците мълчаливо се струпаха на палубата. Дори черният Нерон, кучето, което развличаше екипажа при пътуването, престана да лае по разтревожените птици… Грели обгръщаше с поглед новите си владения. В този миг от вратата на каюткомпанията излезе гологлава лейди Емили. Моряците, които бяха свикнали да я виждат в скромни дрехи и без всякакви украшения, ахнаха от изненада. Облечена с ослепително бяла атлазена рокля, с бисери на шията и с мрежа на косата, обсипана със ситни елмази, тя отиде на носовата част на палубата и без да гледа никого наоколо, се изкачи леко на масивната основа на бушприта. Подредените в красива прическа коси падаха върху раменете й, руменина от вълнение пламтеше на страните й. Тя беше толкова красива, че изглеждаше като някаква оживяла гръцка богиня — покровителка на брига, изкачила Се в ослепително бял хитон на закриляния от нея кораб.

Ричард Томпсън я гледаше с тревога и възхищение. Единствен той разбираше какво става сега в душата на младата жена!

Останалите пътешественици се струпаха на палубата. Владееше тържествена, напрегната тишина, сякаш всичко бе стихнало, за да могат хората на кораба да чуят гласовете на неизвестните жители на тази земя.

Но и на острова всичко мълчеше. Никъде не се виждаха нито лодки, нито салове. Крайбрежието изглеждаше безлюдно. Само на един далечен бряг Грели различи опната на колове рибарска мрежа. Нито един звук, нито едно движение не издаваше присъствието на островитяните.

Започваше вече да се здрачава. Виолетови сенки плъзнаха из долища и клисури. Мъгла на бели талази висна над долината и ручея; високият връх, зарозовял от последните слънчеви лъчи, помръкна и стана син, а над назъбената стена на далечната гора затрепка първата бледа звезда.

Грели извика от мостчето Томас Мортън. Старият атърни, видимо развълнуван, стоеше на спардека.

— Мистър Мортън, качете се при мен. Предайте на лейди незабавно да напусне палубата. Нека да ме почака в каютата си… Стойте! Как ще си обясните мълчанието на острова?

— Може би е напуснат от обитателите си?

— Не, те са тук. Мрежата… На пясъка се виждат пресни следи. Струва ми се, че това мълчаливо посрещане означава обявяване на война.

— Може би още не са успели от вътрешността на острова да забележат кораба?

— Не дрънкайте глупости! Слушайте, а кои са в края на краищата според вас двамата спътника на… онзи… Дали единият от тях не е все пак едноокият Бернардито Луис?

— Какво говорите, сър, мъртвите не възкръсват! Аз с очите си гледах как Бернардито плуваше, спасявайки се от французите, и как след вашия изстрел тръгна към дъното с куршум между лопатките. От него до пясъчната ивица имаше не по-малко от стотина фута!

— Да, той, разбира се, е мъртъв… Очевидно са се спасили двамина от екипажа. Тогава, Мортън, гответе се за слизане. Аз се боя от засада, затова вас ще пратя пръв на брега. Пътя за колибата ще ви обясни Брентли.

— Боже мой, сър! Моля ви в името на всевишния…

— Млъкнете! Засега идете при лейди и я придружете до каютата й. Но след половин час трябва да бъдете на брега!

3

— Тя е! Няма никакво съмнение: това е тя!

Човекът с изкъсана вълнена фланела откъсна най-сетне присвитото си око от окуляра на далекогледа, поставен върху преплетените клонки в гъстите крайбрежни храсти. — разбирате ли, Бернардито, той я е довел тук! Ето как Грели иска да ме направи по-отстъпчив! Ах, негодникът!

— Не бива да се горещите, мистър Фред — каза, вглеждайки се през далекогледа, другият човек с черна превръзка на окото. — нашият час е настъпил, но за да се справим с Леопарда, ни е необходим добър запас от хладнокръвие. Да, вие май сте прав: бялата дреха край бушприта е действително мис Харди. На мостчето аз виждам капитан Брентли, а до него се кипри моят скъп помощник, синьор Джакомо Грели! Бъдете предпазлив, той гледа сега към нас. Ей, Педро!

— Тук съм, капитан Бернардито!

— Не дими с лулата си. Стой зад дървото и не мърдай. Такъв дангалак като тебе се вижда по-далеч от Едистонския фар, а Леопарда има остро зрение. Съжалявам само за едно, мистър Фред: защо попречихте на добрия Педро да го свали с един куршум от капитанското мостче! Педро е отличен стрелец и той държа Леопарда на мушката си десетина минути, докато корабът минаваше през най-ясното място на протока. Ако не бяхте дръпнали ръката му, виконт Ченсфилд не би имал сега двойник!

— Убийството из засада е разбойнически начин на борба, Бернардито! Колкото и безчестни да са постъпките на Грели, все пак той ми запази живота, когато беше изцяло в негови ръце — рече първият ловец, като отново допря око до окуляра на далекогледа.

— За това вие изцяло сте задължен на смелостта на мис Харди, а не на великодушието на Грели. Виждате ли я още на палубата?

— Да, тя стои на предишното място и като че ли гледа насам. Милата! Навярно е разтревожена от нашето мълчание. А аз дори не мога да й дам знак и да я успокоя!

— Бялата дреха, която се забелязва отдалеч, е облечена нарочно за вас, мистър Фред. Ах, щастливец, скоро вие ще притиснете до сърцето си вашата безстрашна любима!

— Бернардито, дали е могла да устои, да издържи борбата докрай? Пета година, откак е в негови ръце. Какво ли не е трябвало да изтърпи! Дано само ни е писано да се съберем!

— Мистър Фред, ами ето, присъствието на нашата лейди на борда отчасти разрешава съмнението. Леопарда не би я взел със себе си, ако имаше намерение просто да ви унищожи. Значи, дошъл е тук за преговори. Разбира се, той не се досеща кой споделя с вас самотата на острова, иначе би се държал по-предпазливо.

— Бернардито, вече не виждам бялата дреха! В далекогледа всичко започна да се слива. Проклета тъмнина!

— Затова пък можем да се измъкнем от храстите! Чувате ли? От борда спуснаха лодка. Изглежда, настъпват решителни събития.

Започваше прилив. Вълните се стелеха върху светлата пясъчна ивица, превърнала се в тесен кенар на границата между гората и водата на залива.

Тримата островитяни предпазливо заразгръщаха клоните и излязоха от храсталака. На неговия тъмен фон те както и преди си оставаха невидими от кораба. „Орион“ стоеше на половин миля от брега насред залива. На мачтите светеха фенери, но прозорците на каютите и всички илюминатори бяха закрити с тъмни пердета. Палубата беше затъмнена и само от носа и кърмата бяха провесени досам водата силни фенери. Те осветяваха едно малко пространство от водата около кораба: предпазливост против неочаквани нощни гости.

— Дочувам плясък на весла — каза ловецът с плетената фланела.

Едноокият му събеседник размишляваше на глас:

— Лодката се отправя към устието на рекичката… Ето какво, джентълмени: ние с мистър Фред не бива преждевременно да се откриваме. Фред изобщо трябва да бъде много предпазлив, за да не попадне в някой капан. А моето присъствие на острова е такъв сюрприз за Леопарда, че трябва да му се открие в подходящ момент! Приемането на гостите ще възложим на Педро. Ей, Педро, ти ще станеш сега наш дипломат. Иди на мястото, където ще слязат, извикай ги и ги поведи по пътечката за колибата. Мистър Фред ще ви следва по петите и сам ще реши дали да излезе пред гостите, или да се държи настрана. А аз ще наблюдавам брега, да не би да се появи нова лодка и да попаднете в засада… Върви покрай гората, парламентьоре Педро, и бързай: те вече слизат на брега!

Чернобрадият великан се приведе и с дългоцевата пушка в ръка излезе напред и тръгна срещу самотната фигура, която току що бе слязла от лодката. Човекът стоеше объркан върху светлата пясъчна ивица и не се решаваше да направи крачка по посока на шубраците край брега.

— Така вие ще стоите тука цяла нощ, мистър Мортън! — раздаде се грубият глас на другия мъж, който беше останал в лодката. Беше гребецът, докарал на брега пратеника на Грели. — господарят заповяда да ви стоваря и да се върна на кораба. Когато ви потрябва лодката, викайте по-високо. Часовите на борда ще ви чуят. Много здраве, мистър Мортън!

— Я, мистър Фред! Оказва се, че при нас е дошъл бившият ви калкутски атърни — прошепна Бернардито. — лодката си отива! Виждате ли, аз бях прав: Грели започва с дипломатически преговори. Разбира се, зад тях трябва да се очаква тайно предателство. Ама е дяволски тъмно! Няма да има и луна!

— Кой е тук?! — прозвуча басът на Педро, който се бе запътил от края на гората към брега, щом заглъхна плясъкът на веслата.

— Пратеник от кораба „Орион“, пристигнал с писмо до жителите на острова — отговори треперещ старчески глас.

— Излезте напред! — заповяда Педро.

Но онзи, като побит, не мръдваше от мястото си.

— Приятели мои, аз съм стар, не виждам добре и не мога да вървя в такава тъмнина.

Ловецът с вълнената фланела остави Бернардито сам и също се приближи до пратеника на Грели.

— Хвани този човек подръка, Педро, и му помогни да върви след мене — прозвуча спокойният му глас. — познавате ли ме, Мортън?

В този миг кратък женски вик от кораба процепи нощната тишина. Той рязко прокънтя над водата и отекна в долината. Мортън почувствува как дошлият до него човек потръпна.

— Какво сте направили с нея, проклетници? — дочу пратеникът страшен шепот над самото си ухо.

Силни ръце сграбчиха Мортън за раменете. Той позна привелото се над него брадато лице, настръхна и се отдръпна назад, но се препъна на мокрия пясък. Бърборейки несвързани думи, Мортън трескаво се вкопчи за ботушите на островитянина.

Плътно затвореният илюминатор беше закрит с черната рокля на собственицата на каютата: ръководителят на експедицията бе дал строго нареждане да се затъмнят всички прозорци, гледащи към палубата.

Обхванал коляното си с ръце и подпрял брада на него. Грели седеше в креслото, заел позата на духа на злото Мефистофел. Лейди Емили го слушаше права, подчертаваща с цялото си държане, че не е разположена да води продължителен разговор.

Преструвайки се, че не забелязва нито напрегнатата поза, нито нетърпеливите движения на събеседницата си. Грели я погледна в очите и произнесе с тих, задушевен тон:

— Вие сте чудно хубава днес, мис Харди!

— С вашите заплахи съм свикнала, но комплиментите ви не мога да понасям. Какво желаете?

— Емили, налага се спокойно да си поговорим. Според мен би трябвало да се заинтересувате от този разговор.

— За бога, говорете по-скоро и ме оставете сама!

— Вие сте несправедлива, мис Харди! Нима съм ви досаждал някога с присъствието си? Нима не сте се ползували с неограничена свобода? Вие дори злоупотребявахте с нея срещу мен. Вярвайте ми, Емили, през тези години аз свикнах да съм под една стряха с вас и близката ни раздяла ме… натъжава! Аз ви връщам на вашия жених като прелестно нежно цветенце с цялата му утринна свежест и чистота. Вие не можете в нищо да ме упрекнете, мис Харди!

— Мълчете, убиец! Аз ви ненавиждам и ви презирам, чувате ли? Дошли сте тук да се пазарите, лицемерен търгаш, и в този пазарлък аз трябва да ви послужа за разменна монета! Говорете направо, търгашо, какви са исканията ви към Фред Райланд и спрямо мен?

Грели запуши пура.

— Искам да ни помогнете да склоним вашия избраник да бъде благоразумен. Мортън отиде при него с писмо. Ще ми се да се надявам, че вашият островитянин ще намери условията за възвръщане на свободата му твърде умерени и ще ги приеме. Ако ли не, то последният опит да го вразумим ще трябва да бъде направен от вас. Ще му напишете писмо и ще му обясните последиците от неговото упорство. Вие ги знаете: ще организирам хайка срещу прокажените. Имам топове, стотина моряци, и известен опит в тази работа. А те са трима… Надявам се, че ви е ясно как ще завърши тази схватка!

— Не, Грели, лъжете се. Те имат и четвърти съюзник — правдата! Те ще намерят наСтрува да отворят очите на всичките ви съучастници и, уверявам ви, мнозина ще преминат в нашия лагер.

— Емили, допуснете за миг невъзможното: тримата са издържали неравната война, връщат се в Ченсфилд и, да речем, истинският Райланд си възстанови в Англия правата… Но вас, какво ви очаква вас при подобен обрат на събитията? Ами че вие сте опозорена завинаги! Официалният съд може и да ви оправдае, но всички лейди и джентълмени ще ви сочат с пръст по улиците и ще казват: ето я бившата жена и съучастница на пирата и злодея Грели! Ако този човек се ожени за вас, всички врати ще се затворят пред двама ви. За цял свят вие ще останете майка на Чарлз, детето на Грели! Английското общество ще ви отблъсне като съучастница на пират. Гледайте трезво на нещата, Емили. Вие имате само един път към щастие с любимия: да го накарате той да приеме моите условия. С това ще му спасите живота, а вие ще получите свобода и щастие!

Събеседницата на Грели закри лице с ръцете си и се отпусна на стола. Лъже-Райланд злорадо се усмихна.

— Прочетете ми писмото, което отнесе Мортън — произнесе Емили. Устните й трепереха.

Грели извади от джоба си черновката на посланието. Той погледна сведената глава на събеседницата си, очите й, пълни със сълзи, приближи листчето до свещта и започна сухо да чете:

Раменете на Емили се разтърсиха от ридания.

Изблика на горестни чувства у девойката Грели приписа на красноречието си. Но тя внезапно се изправи, изтръгна записката от ръцете на пирата, хвърли я на пода и му закрещя право в лицето:

— Защо ме оставихте жива? Ще мога ли да си простя аз някога, че станах в ръцете на един негодник оръдие против благородния човек? За да ме спаси, той трябва да се откаже от името и от родината си? Не, не, не! Ще умра, но няма да му навлека този позор!

— Мис Харди, значи, четири години вие пазехте живота му само за да произнесете днес смъртната му присъда?

— Бъдете проклет! О, убиец, убиец! Ей сега ще издам на всички хора на кораба кой сте вие!

Тя се спусна към вратата. Грели не успя да я задържи и се завтече след нея в тъмния коридор. От люшкането вратата към палубата се беше отворила. Край фалшборда стоеше замислен Карачиола. Грели сграбчи девойката за ръката и се помъчи да я завлече назад в коридора. Карачиола побърза да му се притече на помощ, но двамата силни мъже не можаха веднага да откъснат другата ръка от рамката на вратата. Накрай те вкараха Емили в коридора, почти тътрейки я по палубата, и само краткият й вик на болка и отчаяние прозвуча в глухата нощ.

4

— Разказвайте, Мортън!

— Дайте ми глътка вода с вино, сър! Благодаря! О, боже мой, боже мой!

От отворения прозорец в каютата на Грели нахлуваше свежа струя утринен въздух. Тя люшкаше сините вълни на тютюневия дим под тавана. Съблякъл мундира си, Грели се беше изтегнал на своето великолепно, но сега грубо и измачкано легло. Ботушите му тъпчеха светлокафявата коприна на завесата, чиито дипли бяха прихванати под тавана в красив възел с голямо кокетно украшение в стил Рококо103. Слънчевите лъчи, навлизащи през прозореца, осветяваха каютата и разярената физиономия на нейния обитател.

— Че говорете най-после! Преди всичко колко души са?

— Аз видях двамина, но те се съвещаваха с още някой, очевидно трети.

— Разговаряхте ли с тях лично?

— Да, сър.

— И казахте ли му какъв е съставът на участниците в експедицията, числеността на екипажа, нашето въоръжение?

— Да, сър.

— А какво ви поръча да ми предадете?

Вместо отговор Мортън извади една бележка. Беше посланието на Грели до островитяните, но текстът на писмото беше рязко зачеркнат с молив и върху чистия гръб на листа със същия молив бяха написани няколко реда.

Грели скочи от леглото си. Късчета от бележката се разлетяха по пода. Той наметна халата си, отиде на носовата част и дръпна затворената врата на каютата на мис Емили. Камериерката Камила го пусна да влезе. В каютата освен Камила се намираха Патерсън и Бетси, камериерката на лейди Станфорд. По лицата им се виждаше, че не бяха мигнали цяла нощ. Емили, покрита с одеяло, лежеше на леглото си зад завесата.

— Излезте всички навън! — късо заповяда корабовладелецът. — Карачиола, извикай Йензен и Рой! А вие се измитайте бързо!

Изплашената Камила, чевръстата Бетси и слисаният Патерсън, който никога досега не беше виждал ръководителя на експедицията в подобно състояние, се оттеглиха извънредно бързо. Собственикът на „Орион“ дръпна завесата. Обърнала се към стената, Емили лежеше с отворени очи. Грели се наведе над девойката. Изразът на лицето му беше в състояние да изплаши цяла шайка пирати.

— Слушай! Ще те тикна в трюмния карцер. Там викай, колкото си щеш. Ще бъдеш обявена за буйствуваща луда, ще ти надянат усмирителна риза. В карцера капка по капка ще изпия кръвта ти, а след това ще те продам на роботърговците. Още днес ще започна лова на островитяните: до довечера всички ще бъдат пречукани. Оге, Рой, Карачиола! За пушете й устата и я отнесете, където ви заповядах.

След няколко минути тримата бандити увиха Емили в одеялото като бебе. Оге Йензен метна лекия товар на рамото си и заслиза с него по стълбата за дълбокия кърмов трюм. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на трюма имаше още един люк. Рой дръпна халката и люкът се отвори. По железните стъпала на малката стълба Оге спусна товара си в черната Дупка. Рой последва Йензен в тесния кладенец. Фенерът освети окована с желязо врата и с голям висящ катинар.

Рой го отключи и влезе в тесния и влажен карцер. По пода имаше мътни локви. Черната им лъскава повърхност леко се поклащаше, когато корабът се люшваше на котвените си вериги. По стените на карцера личаха много следи от засъхнала кръв. На пода се валяха ръждясали окови. Йензен свали товара си на пода и двамата с Рой излязоха, като окачиха катинара на мястото му. Горе след тях се захлопна тежката врата на люка.

Когато Емили се размърда и освободи ръката си, два огромни плъха с писък се замятаха из помещението и изчезнаха под пода. В същия миг силен приглушен удар отдясно разтърси корпуса на кораба. Цялата килия затрепери, металът зазвънтя и вратата се разтресе на пантите и заключалките си. Корабът се люшна и локвите на пода заляха одеялото, омотано около нозете на девойката. След минута нов удар, сега от лявата страна, разтърси издъно кораба. Той се заклати още по-силно. Емили скочи на нозе, но едва не падна, когато шумът и грохотът се повториха от двете страни едновременно. Девойката разбра, че батареите на „Орион“ са открили огън по острова.

— Ето и отговорът на Грели! Странно, миналия път аз не забелязах на „Орион“ такива батареи. Гледайте какво става с птиците, мистър Фред. Те отлитнаха от всички канари. На палубата звъни камбана или гонг; очевидно с негова помощ Грели управлява залповия огън. Стрелят с пръскащи се снаряди. Охо, две десантни лодки… Не, май че са три! Е, дръжте се, мистър Фред: война!

— Бернардито, боя се само за нея. Нашият отговор е накарал злодея да побеснее.

— Какво не бих дал да можех да видя изражението на лицето му, когато Мортън му е докладвал… Целят насам! Пазете се!

В храсталака падна бомба. Тримата мъже се притиснаха към земята. Силният взрив изхвърли камъни и повали едно дръвче. Черен дим заедно с отломки от изтръгнати корени излетя към небето.

— Е, струва ми се, че това е последният залп. Те прикриваха с огъня стоварването на своите десанти. Гледайте, едната лодка се насочва насам, а двете тръгнаха към протока. Грели иска да заеме крайбрежните скали в протока. Не е лоша маневра: страхува се да не бъде затворен в протока. Ако знаеше, че имаме само две свестни пушки и всеки от нас — по тридесет патрона, той щеше да действува по-смело. Ето в пролива хората вече слязоха на брега и се катерят по склоновете. А в третата лодка виждам Мортън и на веслата — някаква космата горила. Мисля, че този гребец струва колкото двама като Педро, а?

Фредрик Райланд гледаше тревожно приближаващата лодка. Тя се заби в пясъка и пасажерът слезе на брега. Озъртайки се на всички страни, той се отправи към клонестата черница, която растеше на двеста крачки от брега. Още през нощта островитяните бяха казали на Мортън да остави отговора на Грели в хралупата на това дърво. Като изпълни тази си задача, Мортън закуцука към лодката и твърде бързо заплава към кораба.

— Педро, я ни донеси тук новото послание на Леопарда! Бернардито мушна в устата си натрошен лист от бетел, примесен с тютюнев прах.

— И тютюнът свършва! Натъпчете си лулата с тези остатъци, мистър Фред, и се изтегнете на мъха. Навярно не ще можем да спим през нощта… Ето го и Педро с писмото. Четете на глас, мистър Фред.

Виконт Ченсфилд видя върху восъка отпечатъка на собствения си фамилен герб и като отвори плика с изображение на кораб под съзвездието Орион, прочете:

— А, карамба! — изтръгна се от Бернардито Луис.

— Те още от снощи я изтезават, Бернардито! Навярно тя отказва да поддържа неговите искания! Защо ли попречих да го убиете!

— Отдавна ви казвах това. Прочетете докрай, сър Фредрик!

— Разбирате ли, Бернардито? Заплашва, че ще я убие още тази нощ, а след това ще се заеме с нас. Дали да се опитаме да отворим очите на екипажа му? Брентли ми изглежда честен човек. Навярно ще се намерят моряци…

— Не, мистър Фред, това, уви, е невъзможно. Докато лагерът на врага не е разцепен, ние не ще успеем да влезем в преговори нито с хората на кораба, нито с десантните групи, а имаме само няколко часа време да размислим. Предлагам ви друг изход: запалете огън.

— Тоест да приема условията му? Да се откажа от бащиното си име, от родината! Да се съглася Емили да стане жена на бездомник!

— Не, мистър Фред, засега аз ви предлагам само да запалите огън и да отидете на кораба.

— Но на кораба Грели или просто ще удуши и мене, и нея, или ще трябва да се съглася на всичко, което ми продиктува.

— Виждате ли, внезапната смърт на официалната му жена и премахването на тайнствения островен жител за него са крайни мерки: той няма да се спре и пред тях, но все пак би предпочел да избегне това, за да не усложнява положението си пред екипажа, пасажерите и властите. Грели иска сега да ви застави да капитулирате, а по-късно, разбира се, ще се постарае да премахне и двама ви. Но против това аз ще предприема своите мерки… Във войната с Грели аз няма да остана безучастен зрител и ще действувам едновременно с вас.

— Обяснете ми по-ясно намеренията си, приятелю Бернардито!

— Виждате ли, мистър Фред, ако се окажете принуден да подпишете капитулация и да потвърдите пред пасажерите на „Орион“ всички хитро скроени лъжи, каквито ще измислят Грели и Мортън, аз се надявам, че това ще бъде само временно отстъпление, а не окончателно поражение. Засега трябва да спасим девойката и да отстраним за най-близко бъдеще опасността върху двама ви от някаква тайна маневра. Това възнамерявам да направя.

Бернардито вдигна бележката на Мортън, захвърлена върху къдравите извивки на горския мъх, и бавно препрочете на глас заключителните редове:

„За идването ви на кораба няма да знае никой от екипажа освен надеждните часови…“ Разбирате ли? И така, мистър Фред, щом се стъмни съвсем, запалете огън, идете на кораба и действувайте там, както ви подскаже благоразумието. Обяснете на Грели, че ние сме отказали да ви последваме от страх пред правосъдието. Кажете, че сме двама. Назовете Педро Гомец с името, му, а за мен кажете, че съм Боб Акулата. Така наричахме нашия боцман на „Черната стрела“. Той беше също възрастен, висок и чернокос като мене, само че с две очи… В никакъв случай не издавайте никому подземното скривалище в планината! Вести от мен ще намирате на старото място, под сивия камък.

Бернардито млъкна, засмука празната си лула, плюна и сложи ръка на коляното на събеседника си.

— Моят опит е опасен и ние с вас може би разговаряме за последен път — завърши той, гледайки настрана. — Ако аз загина, то и вашите шансове ще бъдат много близки до нулата: днес ние и двамата отиваме на голям риск. Загубата е равнозначна на гибел, а успехът ще ни върне живота и свободата.

— Какво сте намислили, Бернардито?

— Мистър Фред, пиратите никога не издават предварително онова, което са намислили. То носи неуспех. Желая ви щастие!

— А вам, Бернардито, наслука! Но не проливайте напразно кръв.

— Кръвта според нас е най-евтиният сок в този проклет свят, господин виконт! Предайте на мис Харди, че съм решил и пред нея да изкупя старата си вина.

— Каква вина, Бернардито?

— Все пак баща й беше убит от моите момчета. Днес този грях ще падне от мен, жив или мъртъв. Сбогом, Фред!

И двамата брадати мъже се прегърнаха силно в горския гъсталак.

5

Барометърът предвещаваше силна буря и привечер Скалистия връх се обви в облаци. Откъм юг се зададе тъмен облак. Той се спусна ниско над острова, оставяйки кълвящи се къдели по върховете на хълмовете и дори по рейте на кораба.

Пасажерите на брига през целия ден сновяха по палубата — разглеждаха спокойния ландшафт на острова. Стана известно, че островитяните отхвърлят преговорите. Доктор Грейсуел недоумяваше защо не го изпратят да освидетелствува предполагаемите болни на острова, но мистър Мортън му обясни, че както изглежда, островитяните са много; те се показват само с маски, настроени са войнствено и враждебно, добре са въоръжени и искат да заемат протока, за да отрежат пътя на кораба към открито море.

Много приказки сред пасажерите и екипажа предизвика нощният женски писък на кораба. Лейди Станфорд обясни, че е викала нейната камериерка Бетси от страх пред лейди Емили Райланд, която внезапно е изпаднала в буйно умопомрачение. Всички обясняваха тази неочаквана болест на младата виконтеса с вълнението и страшните разкази за озлобените прокажени на острова. Разказваха, че в припадък на лудост лейди Емили изтичала през нощта от каютата си и се нахвърлила с нож върху Карачиола и Бетси; едва с голяма мъка с помощта на други пасажери те могли да надянат на Емили усмирителна риза. През деня съсипаният мистър Райланд разказа на Брентли, че припадъците не са се повторили, но от предпазливост болната ще бъде държана в заключена каюта, където при нея неотлъчно се намират негърът Сам, Ричард Томпсън и Камила.

Всъщност и Ричард, и негърът, и французойката камериерка, арестувани още призори в леглата си, седяха затворени в тъмните стаички на кораба, които не бяха толкова страшни и глухи като долния трюмен карцер, но все пак приличаха доста на тъмнични килии.

Нито един от арестуваните не знаеше на какво да припише внезапното си затваряне; негърът и Камила си припомниха с безпокойство тайнствените събития в ченсфилдската гора, а Ричард се досещаше, че Емили „е отказала да се подчинява“ и е вдигнала бунт, потушен от пирата с решителни и безчовечни мерки. През деня мулатът Рой донесе храна на затворниците. Разбира се, и от него Ричард нищо не успя да узнае.

Вечерта започна силен прилив. Наложи се дори да се отпуснат котвените вериги, защото корабът се издигаше. Бреговата ивица отново се смали до една тънка нишка от жълт пясък. Настъпи непоносима влажна жега. В далечината кратерът на огнедишащата планина запуши по-силно и на два пъти пасажерите на „Орион“ дочуха слаб подземен тътен.

Грели извика Карачиола на палубата и му заповяда да слезе в трюма.

— Приготви всичко, което ти наредих, и извикай Оге — каза той тихо. — когато всичко бъде готово, върни се сам на палубата и наблюдавай брега. Аз ще посплаша тази горделивка.

Заедно с Оге собственикът на „Орион“ слезе в утробата на кораба, в карцера. Фенерът в ръцете на Грели освети широко отворените, изпълнени с отчаяние очи на затворничката. Тя седеше върху одеялото, прибрала нозете си под полата.

— Дойдох да ти предложа свобода — рече корабовладелецът. — пиши на островитянина положението ей, моли го да те спаси. Съдбата ти е в негови ръце. Ето мастилница, перо и хартия. Пиши му цялата истина. Пощада няма да има за теб.

Когато Грели подаде на девойката хартия, перо и любимата й мастилница, подарък от покойната й майка, Емили със страшно напрежение на волята овладя тръпката, разтърсваща тялото й, и взе подадените й предмети. След това, като зажумя, тя с всичка сила захвърли фарфоровата мастилница в краката на своя мъчител. Малкият предмет се пръсна на парчета. От ярост Грели изрева:

— В окови, Оге!

Гигантът вдигна оковите от пода. Грубите железни халки обхванаха китките и глезените на девойката. Датчанинът заклела с чук тези халки-гривни. Веригите бяха толкова тежки, че Емили почти загуби възможност да се движи.

— Дай ми камшика!

Вик на ужас замря безсилно в този глух като манастирско подземие кладенец.

Грели замахна с камшика, но в този миг нечии стъпки загърмяха по железните стъпала на люка.

— Шефе! — раздаде се гласът на Карачиола. — на брега гори голям огън.

Щом лодката, изпратена от кораба, прие на борда си ловеца, облечен във фланела, другите двама островитяни предпазливо се измъкнаха от крайбрежните храсталаци.

— От тук, от тази плитчина, до кораба има не повече от четвърт миля. Ще трябва да достигнем с плуване. Посока кърмовия фенер. Ех, Педро, жалко, че нямаме пищови! Налага се да воюваме с ножове. Топовете на „Орион“ навярно са разгонили крокодилите, а от акулите ще се отбраняваме с ножове. Е, брадато момче, с бога напред!

Двамата мъже безшумно нагазиха във водата. Приливът беше достигнал пълната си сила. След като преминаха покритата с вода пясъчна ивица и най-после се оказаха до гърди в топлата като мляко вода, те заплуваха.

Педро беше гол до кръста; Бернардито плуваше по черна риза. На пояса си и двамата имаха кинжали. Плуваха равномерно, един до друг, и нито веднъж не се чу плясък и не се разлетяха пръски.

— Да починем — каза Бернардито насред пътя и се обърна на гръб. — постарай се да видиш къде са часовите на бор да. Мистър Фред е вече на кораба и лодката е останала до носовата стълба. Нея именно трябва да завземем. Главното е безшумно да се качим на кораба. Аха, заваля дъжд! Това е добре дошло: сигурно свети Христофор се е загрижил за нас. Акули също не се виждат. Напред, Педро!

До кораба оставаха не повече от сто ярда. Топлият летен дъжд се усили, повърхността на залива се покри със ситни бръчки и мехурчета.

— Виждам часови над носовата стълба. Друг — на кърмата — прошепна Педро.

Плувците стигнаха до осветеното от фенерите пространство край бордовете на кораба. Само под кърмата падаше върху водата черна сянка. Бернардито оправи колана си с кинжала, напълни дробовете си с въздух и кимна. При този знак двамата изчезнаха и скоро изплуваха в зоната на сянката.

След като си поеха дъх, Бернардито посочи на спътника си лявата котвена верига, а самият той се приближи до дясната. Предпазливите им, удивително съгласувани движения биха могли отстрани да се сторят някому като упражнения на циркови гимнастици. Върху дясната верига, за която се залови Бернардито, падаше сянката от лодката, закачена на кърмовите подпори. Едноокият плувец дочу през плясъка на дъжда, че лявата верига тихичко се разклати. Тъмната фигура на Педро вече се изкачваше на кораба. Бернардито се издигна на ръце и също започна да се катери нагоре.

Когато достигна борда, почти до него блесна пламък. Край самия борд, подпрял пушката си о стената, часовият спокойно палеше лулата си. Бернардито веднага го позна. Беше мулатът Енрико Рой, който някога прислужваше на Грели на „Черната стрела“.

С един скок Бернардито се намери на палубата. В слабата светлина, процеждаща се през затъмнения прозорец на нечия каюта, пред Рой израсна фигурата на неговия предишен страшен капитан, с мокра брада и дълги коси, стигащи до раменете, с черна превръзка на лицето. Единственото око на това привидение святкаше като въглен, а в ръката му сребрееше мътно кинжал. Рой се отдръпна от страшния призрак, изплувал из морските недра, но в същия миг силните пръсти на Педро сграбчиха мулата отзад и го стиснаха за гърлото.

— Стой, пусни го, Педро! Енрико Рой, ти винаги си бил лош моряк и негоден часови. Да не си помислил да викаш, че ще бъдеш удушен на място. Подчинявай ми се безпрекословно! Показвай къде е синът на Джакомо Грели! Заведи ни в неговата каюта. Педро, дръж го здраво, аз ще вървя след вас. Напред!

Олюлявайки се под тежката ръка, която го държеше за яката, Рой закуцука прегърбен към носовата част. След тях се промъкваше Бернардито с пушката на мулата, готова за стрелба.

През цепките на кадифените щори на двата прозореца на голямата каюта проникваше на палубата силна светлина. До слуха на Бернардито долетяха отвътре гласовете на мистър Фред и на Грели. В каютата се движеха сенките на няколко души. В този миг някъде във вътрешните помещения на кораба захлопаха врати, дочуха се гласове и стъпки, също като че ли много хора се разотиват от току що завършил прием или съвещание. Трябваше да се бърза. Приведени, тримата се промъкнаха край осветената ивица и спряха под прозорчето със спуснати жалузи. Зад прозорчето беше тихо, в каютата не светеше.

— Кой е при детето?

— Доротея, кърмачката.

— Почукай и й кажи да отвори прозорчето.

Рой се подСтрува. Зад прозорчето се чу шумолене. Женски глас попита кой чука. Бернардито притисна острието на ножа до корема на мулата Рой, той се отзова на гласа на жената и резето на прозореца щракна.

— Педро, скачай вътре и върши всичко бързо — прошепна едноокият на своя спътник.

Придържайки яката на нощницата си, жената надзърна през прозореца. За един миг погледът й падна върху лицето на Бернардито и в очите й се мярна уплаха, но Педро й запуши устата и мигновено скочи в каютата. Там шумът от борбата продължи кратко. Дочу се звук от раздиране на чаршаф, след това изхлипа детенцето и всичко затихна. Педро се показа на прозореца с голям вързоп в ръцете. Бернардито пое вързопа и в този миг Рой направи рязко движение да отскочи настрани. Не бе успял обаче да изтича и две крачки, когато Педро го догони и замахна с ножа. Мулатът падна, без дори да изстене.

— Сега на другия борд, към стълбата! Върви напред и зашемети часовия. По-бързо!

С вързопа в ръце Бернардито остана в сянката на носовата лодка, В мекия вързоп нещо шаваше и хленчеше.

Фигурата на часовия тъмнееше неподвижно край борда. Изведнъж той рязко се олюля назад. Чу се кратък стон и силен плисък. Бернардито се втурна напред. Край стълбата Педро вече сваляше въжето, с което беше завързана лодката. Едва Бернардито успя да скочи долу и да сложи големия си пакет на носа на лодката, когато Педро със сила я отблъсна от стълбата, Бернардито взе от ръцете на Педро втората пушка, още потна от ръцете на часовия, който преди малко я беше държал, и два чифта весла се отпуснаха без плясък върху водата.

6

В разкошно подредената каюта на Грели горяха всички свещи по стените и настолните свещници. Каютата беше пълна с хора. Последна влезе лейди Станфорд, блестяща в изисканото си облекло и обсипана с брилянти от кока на главата до катарамите на копринените пантофки. Край масата бяха застанали домакинът на кораба и един висок мъж, току що бръснат и облечен в дългопола дреха, взета от гардероба на Ричард Томпсън. Отсъствуваше само лейди Емили Райланд. Домакинът с жест помоли за тишина.

— Господа — каза той, — струва ми се, че всички сме налице. Капитан Брентли, удостоверявате ли, че този човек е именно островитянинът, когото през май тази година видяхте тук на тази земя?

— Да, мистър Райланд, това е той.

— Отлично. Вашето име, сър?

— То ви е добре известно. Грели се намръщи.

— Извинете, но ние се условихме, че ще давате в присъствието на тези лейди и джентълмени само ясни и недвусмислени отговори. И така, вашето име?

— Алфред Мърей.

— Англичанин ли сте?

— Роден съм в щата Виржиния, Северна Америка.

— Занятието ви?

— Бивш плантатор и търговец на памук.

— Имате ли в родината си някакво имущество?

— Загубих всичко.

— Може ли да узнаем по каква причина?

— След една лоша реколта аз продадох плантацията с намерение да опитам щастието си в други земи. Френският кораб „Ил дьо Франс“, с който посетих в началото на пътуването Индия, натоварен със стоки за Европа, се разби в подводни рифове на сто мили от този остров. От всички хора на кораба само аз се спасих. Течението ме отнесе на този остров.

— Кога стана това?

— Преди пет години, в 1767 година.

Ричард Томпсън слушаше островитянина с напрегнато внимание. Един час преди това събрание той беше освободен от своя карцер и едва бе успял да сложи в ред собствения си тоалет, а също така да снабди и островитянина с подобаващ за случая костюм.

— Разрешете ми да задам един въпрос на господин островитянина — обърна се той към режисьора на комедията, коя то се разиграваше толкова гладко пред слушателите. — мистър Мърей, как сте се запознали с мис Харди, понастоящем лейди Райланд?

— Господа — изпревари ръководителят на експедицията островитянина, който вече се готвеше да отговори на адвоката, — сега аз разговарям с господин Мърей не като частно лице, а като губернатор на острова. Впрочем понеже въпросът е вече зададен, потрудете се да отговорите на господин адвоката.

Мистър Алфред Мърей срещна устремения в него втренчен поглед на Ричард Томпсън. Той помълча, погледна Грели, а след това вдигна очи към малкия портрет, закачен на стената, който изобразяваше лейди Емили с роза в косите. Без да откъсва поглед от портрета, той заговори с равен, заучен глас.

— Срещнах лейди Емили на един кораб, когато тя се връщаше от Европа в Индия при своя баща. След това продължихме нашето познанство и приятелство вече в Калкута. Тя ми стана годеница. Половин година след като слязох на острова, през март 1768 година, тук пристигна пиратската шхуна „Черната стрела“. Капитанът свали двама провинили се пирати. Помощникът на този капитан, някой си Джакомо Грели, се отзова на молбата ми да препрати в Америка моето писмо; в него аз молех чичо си да изпрати експедиция, която да ме спаси, защото, разбира се, не сметнах, че мога да напусна острова на пиратския кораб. За обстоятелствата, при които писмото е попаднало у мис Харди, може да ви разкаже настоящият й съпруг.

Мърей откъсна очи от портрета и отново погледна Томпсън. Адвокатът наведе глава и повече не се намеси в хода на разпита. Беше решил, че истинският виконт Ченсфилд е победен.

— действително — възкликна Грели — обстоятелствата, при които получих писмото на мистър Мърей, бяха необикновени! Пиратската шхуна „Черната стрела“, както знаете, беше унищожена от френската корвета „Бургундия“, която взе на борда си и нас, тримата спасени от „Офейра“. Един френски моряк, който уби при схватката пирата Джакомо Грели, ми показа писмото, намерено в джоба на убития. Стана ясно, че Емили някога е била годеница на автора на това писмо, мистър Мърей, когото тя е смятала за загинал, след като съобщили за катастрофата на „Ил дьо Франс“. Впоследствие аз поръчах Ма капитан Брентли да вземе мерки за спасяването на Алфред Мърей. Но ми трябваше време, за да изясня причините за пребиваването на Мърей на острова. Тази пролет получих за него напълно задоволителни сведения, потвърждаващи това, което той сега ни разказа за себе си. — рели обгърна присъствуващите с надменен поглед. — аз реших да присъединя този остров към британските владения и същевременно да помогна на мистър Мърей. Останалото вие знаете. Мистър Мърей възнамерява да пътува с нас до Капщад… Извинете, още един въпрос! Като губернатор на този остров, аз съм задължен да го прочистя от пиратите, прекарали толкова дълго време заедно с вас. От страх пред правосъдието те отказаха да се явят на кораба доброволно и по този начин сами се поставиха извън закона. Кажете, моля ви, имената им, мистър Мърей.

— Единият от тях се нарича Педро Великана, другият Боб Акулата.

— Тъй-тъй. Значи, Великана и Акулата… Е, няма що, утре този Педро и този… как беше… Боб ще увиснат на рейте на гротмачтата. Вие, господа, сте свободни. Само господата Томпсън, Мортън, Патерсън и пастор Редлинг ще помоля да останат тук няколко минути, за да извършим някои юридически формалности.

До масата с разтворени книжа седеше Мортън. Той подаде с поклон на островитянина няколко документа, които последният подписа един след друг. След това юристите Мортън и Томпсън скрепиха документите с подписите си. Последен дойде до масата свещеникът и също засвидетелствува автентичността на книжата и участието си в този юридически акт.

В очите на Грели танцуваха зелени искрици. Чувство на тържество кипеше и се пенеше в него като искрометно вино. Сражението, което беше подготвял повече от четири години, беше спечелено за двадесет и четири часа!

— Сега, мистър Мърей, мене ме очакват други неотложни работи. При вашата стара позната, лейди Емили, ще ви съпроводи мистър Патерсън. От вчера за съжаление тя е неразположена и не напуска каютата. До новогодишната ни среща след един час, господа!

Мистър Мърей излезе след Патерсън. Вътрешните помещения на кораба бяха осветени. Пред вратата на каютата на Емили островитянинът постоя няколко мига, за да успокои бясното биене на сърцето си. Патерсън не смееше да го погледне в очите; той тихичко потропа и открехна вратата на каютата. Когато видя нейната обитателка, Патерсън изтръпна: прекрасното й лице, бледо и отслабнало, сега бе озарено от надежда и неуверена, още сдържана радост, но от слепоочието към мъничкото й розово ухо се виеше къдрица бели коси със сребрист отблясък, от която до тази сутрин нямаше и помен!

Онемял от изненада, със замряло сърце, Патерсън се оттегли и пропусна островитянина да влезе. Младият човек прекрачи прага… Той почти изтласка Патерсън в коридора, тръшна вратата и протегна ръце към девойката, която се хвърли насреща му.

— Фред! — задъхана простена тя с някакъв чужд, не свой глас и падна на гърдите му.

Притискайки я до себе си, той почувствува как тялото й натежава в прегръдките му и се свлича на пода. Тя щеше да падне в краката му, ако той предпазливо не я бе взел на ръце.

Патерсън постоя няколко минути до вратата, като се ослушваше. Брадата му трепереше. Той се отдалечи от прага на пръсти и се затътри към кабинета си, като шумно подсмърчаше и криеше лицето си в кърпичка.

С високо вдигната глава вървеше Грели по коридора към каютата на лейди Станфорд. Ето гласът на лейди вече му отговори и вратата гостоприемно се бе отворила, когато внезапно до слуха му достигна заглушен вопъл откъм палубата и силен плясък през десния борд. Застанал на прага, той се ослуша и долови нещо като скърцане на ключовете на лодка и бързо отдалечаващ се плясък на весла. Грели затвори вратата на каютата и се върна в коридора. При входа на палубата гореше силен фенер. Когато излезе навън, Грели се оказа на фона на осветения правоъгълник на рамката на вратата. В същия миг от водата изтрещя изстрел; куршумът, отцепил късче дърво от фалшборда, улучи Грели в хълбока и заседна под кожата на корема. Втори изстрел го рани в рамото. Господарят на острова се улови за рамката на вратата и се смъкна върху тъмната мокра палуба. Като се вдигна на колене, той се довлече до перилата и с мъка различи във водата лодка, която се отдалечаваше към брега с два чифта весла.

От капитанското мостче се раздадоха два изстрела по посока на лодката и куршумите плеснаха някъде край кърмата й. Стреляше Едуард Уент, който току що бе приел дежурството от Олсен. Писъкът на боцманската свирка събра на палубата всички дежурни, които преди пристигането на лодката с островитянина бяха отправени по заповед на Грели в кубрика.

В мундир, облян с кръв, Грели се изправи на крака, но лявата му ръка безпомощно висеше. Той се превиваше от болки в корема и не можеше да гледа напреде си. Сега изстрели трещяха по целия борд. Стреляха моряци и офицери.

— Батарея, за стрелба! — чу Грели командата на Уент и почти едновременно с нея шума от разтварящите се оръдейни капаци.

Разгневен, потискайки тъпата, бързо нарастваща болка. Грели направи няколко крачки по палубата. Искаше да се добере до носовата батарея, но внезапно се натъкна на някакво тяло, проснало се по очи на палубата. Човекът беше мъртъв. Като обърна главата на убития, Грели видя на светлината на фенера, донесен от боцмана, изцъклените очи на Рой. В тях беше застинал ужас.

— Гледайте — раздаде се от мостчето гласът на Уент, — течението носи някакъв предмет!

Карачиола се наведе през десния борд. При просветванията от изстрелите той видя във водата триъгълната шапка на часовия. Самият моряк не беше на палубата.

Същевременно Грели забеляза отворения прозорец на каютата на Доротея. От дъното на помещението достигаха приглушени жални стонове. Със завързани отзад ръце и омотана в одеялото глава, цялата обвита с парчета от чаршаф, на пода на каютата се бъхтеше Доротея Чени и се мъчеше да се освободи. В каютата всичко беше обърнато с главата надолу. Люлката на Чарлз, с разкъсано на две перденце и разхвърляни възглавнички, беше празна. Малкият виконт Ченсфилд беше изчезнал!

Над батареята се раздаде камбанен звън и първият оръдеен залп разтърси борда. Гюллетата издигнаха водни стълбове около лодката, която вече наближаваше брега.

— Не стреляйте! — закрещя Грели с див, страшен глас. — лед тях! Те са отвлекли моя син!

Гласът му бе заглушен от бурния вятър. Той вече не виждаше очертанията на лодката; само сноп червени искри се изви на далечния бряг; резкият порив на вихъра разпръсваше остатъците от огъня, самотно догарящ досам водата.

1

Мъгла и беснеещи вихри вилнееха над острова. По-високо от крайбрежните носове се издигаха черните водни планини. В скалите се разчупваха заметнати от вълните камъни и се ронеха пясъчници.

Вятърът виеше и ревеше, втурвайки се в клисурите. Плътна стена от пороен дъжд, изливайки се върху голите гранитни канари, се разбиваше на ситен воден прах. Облаци от тези разсейвани пръски изпълваха, подобно на кълбящ се дим, цялата клисура от ручея до зъбчатия гребен. Ручеят се беше превърнал в кафяв поток и беснееше в каменното си корито. Вековни платани и кедри, изтръгнати от урагана, падаха във водата, която яростно ги запращаше в скалите, чупеше разкошните им корони и превръщаше могъщите стволове в трески. Каменни блокове с грохот се търкаляха по дъното на потока.

В дълбоката планинска пещера Бернардито Луис и Педро Гомец се вслушваха във воя на бурята. Те току що бяха свършили с трапезата и седяха на дървени пънчета край грубо скованата маса. Пламъчето на горящото в мас фитилче, мигайки, осветяваше лицето на къдрокосото детенце, което спеше до масата върху купчина кожи. Детенцето лежеше, свило се под разкошно одеялце от син атлаз.

— Май че сегашната буря не е по-слаба от онази, която на времето си блъсна „Черната стрела“ о подводните скали! Дано лавина не затрупа входа на пещерата… Ако се натрупат камъни, ние с тебе, Педро, ще се окажем живи погребани в един просторен гроб.

— Аз взех мотика и лопата, капитане. Припасите ще ни стигнат за около две седмици. През това време ние можем да си прокопаем друг изход оттук. Легни да си починеш, капитан Бернардито!

— Не мога да спя. Почини си ти, приятелю мой Педро… Какво красиво дете има Грели! И, виж, прилича на него, както тигърче на тигър.

— Да, чак до бенката над ключицата. Я ми дай да хвърля още едно око на медальона.

Бернардито извади от джоба на кожената си куртка медальона, който беше свалил от шията на момчето и го беше завил в едно парцалче. Двамата пирати дълго разглеждаха миниатюрите върху емайла.

— Представям си каква суматоха е на „Орион“! Какво ли прави сега нашият мистър Фред? — каза Педро.

— Навярно се целува със своята миличка. Тя е славна девойка.

— Дано Грели не удуши и двамата!

— А, няма, за това аз съм се погрижил. Къде остави писмото ми?

— Там, където ти каза: в празната люлчица.

— Значи, за мистър Фред можеш да не се тревожиш, Педро. Грели ще остави него и мис Харди на мира. Само няма да им разрешат навярно да слизат от кораба. А пък за нас ще организират лов по целия остров, щом стихне бурята и спре дъждът.

Детенцето се размърда и отвори черните си очички. Вместо привичните предмети и хора то видя две привели се над него брадати лица и захленчи. Ала когато се пробуди съвсем, то произнесе не онази обичайна дума, която винаги идва първа на устата на всички разбуждащи се деца на негова възраст. Смръщило личицето си в плачлива гримаса, детенцето проговори:

— Дороти!

При това изразът на лицето му беше такъв, с какъвто всички деца викат майките си. Мъжете се спогледаха… През пролетта мистър Фред бе прочел на приятелите си писмото на Емили, което капитан Брентли донесе на острова, и тайната на раждането на Чарлз им беше известна.

— Мръсно животно! — процеди Бернардито. — ори детенцето е научил на лицемерие. Бедното хлапе, вика родната си майка като слугиня. Жалко е, че снощи не улучих! Впрочем струва ми се, че вторият изстрел все пак го засегна.

Детенцето се разплака, изплашено от святкащото око на пирата. Бернардито взе момченцето на коленете си:

— Ще трябва да свикваш с тази бърлога, синко! Дороти ще дойде, когато бурята престане. Тя каза да не плачеш, да се измиеш и да хапнеш. После ще ти разкажа една дълга интересна приказка. Чуваш ли как вие вятърът?

— Това е морска буря — произнесе синът на мореплавателя.

— Педро, ще трябва да пазим този малчуган като зеницата на очите си: от неговото здраве зависи съдбата на много хора! Как да го забавляваме, за да не хленчи?

— Когато стягах вързопа, попадна ми някаква дебела книга. Тя се търкаляше на пода в каютата и май че я пъхнах във вързопа. Виж, капитане, може да е цяла, ако не сме я изтърсили по пътя.

Бернардито отиде в ъгъла на пещерата, където пиратите бяха захвърлили разпиления вързоп с разни вещи на отвлеченото дете.

— Педро, ти си не само велик, но и мъдър! — възкликна бившият пиратски главатар, като измъкваше из разтворения вързоп дебела книга с много картинки. На книгата имаше надпис с посвещение от пастор Редлинг. — не току така вързопът ми се стори възтежичък. Ами ти можеш ли да четеш на английски?

— Не, капитане.

— Някога аз бях силен по книгите, но сега съм забравил наполовина тази премъдрост. Отдавна не съм държал в ръцете си книга! Чарли, обичаш ли да гледаш картинки?

— Обичам да гледам картинки заедно с татко.

— Ами кажи ми, Чарли, ти имаш ли майка?

— Моята мама е лейди Емили…

— Лъжеш, синко. Твоята мама е Дороти, както я наричаш ти. Ами как се казва твоят татко?

— Сър Фредрик Райланд.

— Виж ти! Е, ами ти как се казваш?

— Сър Чарлз Франсис Райланд, виконт Ченсфилд.

— Чу ли, Педро? Това е много по-звучно, отколкото Карло Грели! Ти си умно момченце, Чарли, но страхувам се, че ще израснеш не като блестящ виконт. Ние ще станем с тебе приятели, Чарли; какво значение има за нас с тебе разликата от някакви си петдесетина години! Аз ще те науча на много интересни неща. Ти ще останеш при нас…

Глух, усилващ се тътен разтърси пещерата. Запукаха камъните в стените и с шум се посипа разронената пръст.

Бернардито скочи, притискайки до гърдите си детенцето. Приведен, той се спусна към дъното на пещерата; в същото време огромен блок, съставящ по-голямата част от свода, започна тежко и плавно да се свлича. Той погреба под себе си целия ъгъл със струпаните вещи и почти половината от останалото пространство на пещерата. Фитилчето на светилника угасна и хората се намериха в душен, непрогледен мрак.

2

Доктор Грейсуел сменяше превръзките на ранения. Грели мълчаливо търпеше, стиснал зъби.

Тръпки разтърсваха тялото на болния; видения и действителност се смесваха в разгорещения му от треската мозък. Раните бяха сериозни. Когато се съмна, лекарят вече при дневна светлина извади двата куршума от тялото на Грели.

Развихрилата се през нощта буря към обяд стигна силата на ураган. Скрит в надеждния залив, „Орион“ все пак се клатушкаше така, че една от котвените вериги се скъса. На човек се струваше, че в плющящия пороен дъжд няма отделни струи; сякаш върху острова се изливаше огромен водопад. Обзети от страх, пасажерите на кораба от вечерта не бяха напускали каютите си. Шепнешком се предаваха подробности по тайното нападение на пиратите, раняването на сър Фредрик и неуспешното преследване на похитителите. Корабовладелецът сам напътствуваше от борда групата моряци, изпратени да гонят пиратската лодка още щом замлъкнаха залповете по нея. Ранен, с безсилно увиснала ръка и сгърчено от болка и злоба лице, господарят на острова настояваше да му донесат отрязаните глави на пиратите. Но едва лодката с моряците се откъсна от стълбата, и той започна да губи сили. Не можеше да стои на краката си и заповяда да го отнесат в каютата на Доротея.

Той завари „кърмачката“ в ръцете на Карачиола; тя се блъскаше и викаше, като се мъчеше да се откъсне и да се хвърли в морето. С разпилени коси, в бяла нощница, тя буйствуваше.

Като видя Грели, жената се изтръгна от ръцете на Карачиола:

— Къде е детето? Къде е Чарли? Отнеха ми го! Върни ми сина, Джакомо… Върни ми го или ще прокълна деня, когато не ми стигна смелост да напусна твоя кораб!… Казваха ми: бягай оттука, спасявай се от забравилия бога Джакомо!… Защо не го сторих, защо навреме не избягах от тебе с моето детенце!

— А ти, изменнице, едва сега се сети да ми кажеш, че са те учили да бягаш от кораба? Ще те обеся на една рея с пиратите, щом ги заловя! Почакайте, Великане и Акуло, вашите майки ще съжаляват, че са ви родили на този свят! А с оная твар, която те подучваше да бягаш, и с нейното приятелче аз ще се разправя сега така, че…

Изведнъж погледът му падна върху плика, оставен от похитителите в празната люлка. Той го разкъса, прочете краткото писмо на пиратите и веднага омекна и стихна. Като видя лицето на корабовладелеца, Карачиола се отдръпна. То се беше изкривило, сгърчено от страх, и беше станало восъчно.

— Стой, Карачиола! Да вървят по дяволите ония двамата, остави ги. Отнесете ме в каютата на капитана, не в моята, чувате ли? Ти и Оге през цялото време ще бъдете край мен. Върви за Оге… Не, чакай! Погледни дали там няма още не що.

След като се убеди, че освен писмото пиратите не са оставили нищо друго в разхвърляната люлка. Грели заповяда да приближат свещта и още веднъж прочете редовете, написани на испански с молив:

„Джакомо Грели!

Ти не си вече Леопард. С вероломството си заслужи смърт. Ако намислиш да причиниш зло на Райланд и Емили, ще ти изпратя главата на твоя син, жив опечен. Върни на тези хора онова, което си им отнел, а за моите камъни ще дойда сам и ще те намеря дори на дъното на преизподнята.

БЕРНАРДИТО“

Грели поднесе бележката към пламъка на свещта и със суеверен страх стъпка на пода сивите изпепелени листчета.

По същото време, когато Оге Йензен и Карачиола пренесоха Грели в каютата, от брега се върнаха и моряците. Те пристигнаха на брига с празни ръце, като водеха на буксир само празната лодка, изоставена от пиратите върху пясъчния нос. Брентли очакваше, че неуспехът на десанта ще предизвика отново гнева на господаря, но когато влезе заедно с Уент в каютата си, където лекарят преглеждаше ранения, капитанът го завари вече в безсъзнание.

За повтаряне на десанта не можеше и да се мисли поради налетялата буря. Цяла нощ болният бълнува и се мята. Привечер му стана още по-ле.

Така измина първото денонощие след раняването на Леопарда.

В морето бушуваха смерчове и вихрушки. До вратата на капитанската каюта, където лежеше раненият, неотстъпно стърчеше Карачиола. Гигантът Оге седеше неподвижно в един тъмен ъгъл на каютата; той гледаше съсредоточено и тъпо в ръцете на лекаря, който слагаше на болния компреси и сменяше превръзките.

3

Каютата, която по-рано заемаха Джозеф Лорн и Джефри Макрайл, Брентли предостави на мистър Алфред Мърей.

Вечерта на 1 януари Ричард Томпсън отново отиде да навести новия пасажер и го завари потънал в дълбок сън. Адвокатът тихичко седна в плетеното кресло и заразглежда лицето на спящия…

Още в полунощ, щом научи за открадването на детето, бълтънският юрист разбра, че островитяните са започнали военни действия против Грели по един отчаяно смел план. Сега адвокатът не се съмняваше, че Мърей е бил един от изпълнителите на този план и е трябвало да приспи бдителността на Грели с мнимата си капитулация.

…Спящият не помръдваше. Широката му гръд се издигаше спокойно и равномерно. Лицето, осветено от висящата лампа, беше мъжествено, но изразяваше крайна умора. Тя беше застинала в чертите около болезнено свитата уста, в сенките и бръчките около очите. Това не беше отпадналост вследствие физически несгоди и труд, това беше дълбока умора на душата, страдаща под непосилното бреме на ненавист, на тежки задължения, на мъчителни размисли и неразрешими противоречия. Копнеж по душевен покой — то какво бе изписано върху лицето на спящия.

Вратата скръцна. Емили тихо прекрачи прага. Ураганът и поройният дъжд вече отслабваха, но морето още се вълнуваше, корабът потрепваше и се люлееше. Пристъпвайки предпазливо по тясното килимче, Емили при едно наклоняване на кораба се олюля и се хвана за ръката на Ричард. Косите на девойката досегнаха лицето на адвоката и той видя сребристата къдрица над слепоочието, която го порази повече, отколкото Патерсън.

— Боже мой, какво са направили с вас! Да бъде проклет този злодей! Но сега, мис Емили, когато намерихте любимия си човек, ви очаква мирно щастие. Грели обещава да ви да де развод. Щом вашият приятел възстанови правата си, вие…

Девойката се усмихна тъжно. Тя предпазливо закри с ръка очите на спящия от светлината и заговори тихо, за да не го разбуди:

— Мирно щастие, казвате вие, мистър Томпсън! Напразно ме успокоявате. Аз много добре разбирам, че това е невъзможно. Грели е прав: английското общество никога няма да ми прости мнимия брак. Дори Фред да излезе победител в борбата си с Грели, моята и неговата съдба ще си останат много печални. Обществото ще се отвърне от човека, който се осмели да нарече своя жена съучастницата на разобличения бандит. Защото хората не знаят… Аз се уморих през всички те тези години. Разбира се, желая поне мъничко обикновено щастие, но Фред никога не ще се види принуден да ме упрек не, че се е отказал от родината си заради моето щастие. Не, аз ще трябва да изоставя мисълта за брак с Фред — завърши тя шепнешком и изтри една сълзица.

Спящият, както и по-реди, не мърдаше.

— Сър Фредрик Райланд! — каза адвокатът по-високо, като се обръщаше към лежащия.

Емили потрепера и рязко се обърна към вратата.

— Господи, помислих, че е влезнал онзи! О, Фред — произнесе тя, обляна в сълзи, — страшен ми е дори звукът на твоето истинско име, както ми са страшни и омразни стените на твоя фамилен дом!

Тя глухо зарида, падна на колене пред леглото на спящия и притисна глава на гърдите му.

Без да изменя положението си и да отваря очи, като слепец, сър Фредрик притисна главата на девойката към своите устни и нежно целуна бялата къдрица над слепите й очи. Беше чул целия разговор на годеницата си с Ричард, но слушайки, продължаваше да лежи със затворени очи, за да не наруши състоянието си на дълбока вътрешна съсредоточеност. В тези минути той обмисляше ново важно решение за съдбата си. Това решение не беше леко, но се диктуваше от целия му жизнен опит, от нравствените убеждения и собствената му съвест.

На вратата се почука. И тримата трепнаха. Ричард скочи от мястото си. Развълнуван, Патерсън открехна вратата на каютата:

— Лейди Емили, пасторът моли мистър… Мърей и вас, Ричард, незабавно да се качите в капитанската каюта. Той се готви да причести ранения. Болният е много зле. Има инфекция на кръвта…

В капитанската каюта, където лежеше болният, пламъкът на няколкото свещи осветяваше морските карти, барометрите, часовника и оръжието по стените. Китаецът готвач на Брентли тъпчеше с парчета лед една брезентова торбичка, свалена от главата на болния. Лейди Станфорд, небрежно облечена и невчесана, милваше мокрите коси на Грели. Лицето й изразяваше уплаха и мъка.

Единият ръкав на батистената долна риза на болния беше отрязан; разголената лява ръка с великолепна мускулатура, стегната в превръзка, зачервена, висеше като отсечен клон. Отокът беше стигнал вече до дланта. Край кревата се виждаше тас, наполовина пълен с кръвта, която доктор Грейсуел току що бе пуснал от вените на болната ръка.

В помещението още миришеше на горено месо и на въглищен дим. През деня Грели сам настоя лекарят да изгори раната му с нажежено желязо. Тази операция болният понесе мълчаливо, но след обгарянето отмаля. Пулсът стана неравен, по тялото му изби пот.

До главата на болния се бе изправил свещеникът с молитвеник в ръце. Притихнал и сякаш смазан, Мортън се бе свил в един ъгъл. Нито Йензен, нито Карачиола вече бяха край ранения. Той ги отпрати, след като чу лекарската присъда.

Влезлите мълчаливо се струпаха край вратата. Болният обърна към тях отслабналото си лице с хлътнали очи и изострен гърбав нос. Патерсън въпросително погледна лекаря. Той недоверчиво поклати глава.

— Не се споглеждайте с доктора, Патерсън — заговори раненият. — аз зная, че вероятността е малка. Моята смърт развързва целия възел. Вие, Ричард, заедно с Мортън ще трябва да удостоверите моето завещание, аз вече го подписах. Изкопайте ми гроб горе на Скалистия връх. Съдбата иска да си разменим местата с вашия бъдещ мъж, Емили. Сега, пастор Редлинг, изповядайте ме. Присъствието на тези хора не ще ви попречи, а на мен то не ще позволи да излъжа в последния си час. Помнете, господа, тайната на изповедта е свещена! Не безпокойте след смъртта ми онези хора, които ще ми се наложи да назова. Закълнете се в това разпятие, че ще погребете в собствените си сърца всичко, което чуете сега!

Присъствуващите изпълниха искането на умиращия. След това Мортън загаси ярките свещи. Пламъчето на кандилото затрепка пред черния кръст с белеещото на него костено тяло на разпнатия. Няколко минути болният мълча, събираше сили. След това в полумрака зазвуча неговият глух, равен глас… Пред безмълвните слушатели като че се разтвориха тесните стени на каютата. Картината на един удивителен живот се разгърна пред тях като на сцената на шекспировски театър.

4

…Слънцето напича белите стени. В страничната пристройка на францисканския104 приют, където няколко кестена хвърлят сянка върху тесните, замрежени с решетки прозорчета, дрезгаво звънти камбана.

Под стълбата, която води за втория етаж, се намира полутъмната килийка на вратаря. С отпуснато лице, прилично на суров, спаружен картоф, той лежи в леглото си сред парцали и вехтории. Челюстта му е овързана с вълнен парцал: зъбите го болят и той по цели дни не става от леглото. Единственото му задължение е да вдигне със звъна на камбаната момчетата от приюта „Санта Магдалена“, а вечер да им възвести времето за лягане. Всички останали работи извършват вместо него много добре децата от приюта.

Ревматичните крака на служителя са обути в огромни топли, плъстени пантофи и са омотани до самите бедра с поръбени ленти от одеяла. Тези крака приличат на улични стълбове.

Нащърбената камбана виси над стълбата. От камбаната до килията на вратаря, покрай стената, е опънато дълго въже. В примката на края на въжето е вмъкнат стълбоподобният крак на служителя. Когато слънчевият лъч допълзи по стената наравно с лицето на вратаря, време е, значи, да даде сигнал. Кракът лениво се издига и опъва въжето. Неравномерно разклащаният меден език привежда в движение камбаната. Люлее се кракът стълб — люлее се и звъни камбаната. Звънът продължава пет минути, десет минути… Накрай на горния етаж се тръшва врата и камбаната млъква. В спалнята, където на сламените дюшеци спят малките сирачета, влиза сънлив монах, препасан с връв…

…Падре, каноникът105 в капелата хвърля неодобрителен поглед към дългото мършаво момче, остригано след неотдавна прекараната едра шарка. Това издръжливо момче престоя един месец в заразното отделение на болницата „Свети Франциск“, откъдето хората рядко се завръщат на тоя свят! Въпреки болничното лечение той оживя и дори лицето му си остана чисто.

Мръсното расо е късо за хлапака, едва му стига до коленете. Въпреки че е само на тринадесет години, той е по-висок и по-силен от по-възрастните възпитаници, но изглежда най-леден и изтощен измежду приютските деца, превили колене за молитва.

Остриганото момче се наведе, за да подпъхне под острите си колене окъсаните поли на дрехата. Но напразни са опитите му, а коленете болят от пронизващия студ на влажните каменни плочи. Каноникът се чумери.

— Джакомо! — раздава се гласът на Падре — дете, ти пак се отвличаш от молитвата! Вчера ловеше мухи, днес се занимаваш с коленете си. А ти трябва да благодариш на господа за спасението си и да се молиш да даде мир на грешната душа на твоята майка!

Връстниците хвърлят на Джакомо коси погледи. Той е горделивец и не търси приятели. Днеска те всички заедно ще го набият, задето вчера здравата беше натупал един по един трима от възпитаниците. Те знаят, че майката на Джакомо е лоша жена. Тя е в затвора. Никой никога няма да се застъпи за Джакомо, възрастните не го обичат, децата се боят от него. През трите години, прекарани в приюта, много пъти го бяха жестоко наказвали.

Изгледът му е зъл и измъчен. Рядко се усмихва, а да се смее, го бяха видели само веднъж, когато каноникът през есента се подхлъзна на мокрия насип и падна в ямата с вода, откъдето зидарите вадеха глина. Каноникът запомни този смях.

Оттогава той не пропуща случая да накаже и убоде вълчето. Децата слушат как монахът, извърнал лицето си, мърмори:

— Бурен! Изчадие на уличница, прости ме, господи!…

…Последния път момчето видя майка си през прозореца на един хотел в Ливорно. То седеше на перваза и гледаше към улицата, където пред вратата на заведението на собственика на ресторанта — французин, непрекъснато спираха каляски или носилки: богаташите и благородниците от Ливорно чествуваха нея вечер модната тосканска певица Франческа Мола, майка на Джакомо.

От ранно детство момчето привикна към безредния разкош на скъпите странноприемници, към възглавниците на наемните карети, към куфарите и картонените кутии, копринените дрехи и фалшивите скъпоценности, разпилени по килимите на временните му жилища. Като насън му се мяркаха градове с готически катедрали и тесни улички. Италия! Страна на планински пинии, маслинови дървета и свещени руини! Но майката на детето малко се интересуваше от славните развалини. Поклоните на раболепните слуги — грубоватите, нахалните на импресариото; блясъкът на паркета — мръсното бельо, натъпкано зад огледалото; бисерните украшения по шията на майка му — виненият дъх от устата й, когато нощем, впрочем много рядко, се навеждаше над него, шумоляща с броката и коприните…

Момчето се роди във Венеция и най-ранните му спомени са свързани с този град на дожите, кондотиерите106, търговците и просяците. Като дете той хранеше заедно с майка си доверчивите гълъби по площада Сан Марко и се изкачваше по каменните стъпала на Моста на въздишките.

Той запази в паметта си дома с гравирани кулички, приличен на дворец, и отекващите стъпки под арката на портата, където се плискаше водата на канала. Там минаваха черни гондоли с високи носове и бъбриви гондолиери, които, застанали на кърмата, ловко гребяха с едно весло. Джакомо помнеше в този дом мраморните статуи по ъглите, блюдата с гербове, изобразяващи лъвове; помнеше и здрача на залите с дългите, достигащи до тавана огледала по стените между прозорците, закрити със златистите вълни на копринените завеси.

И съвсем смътно си припомняше надменното лице на висок мъж, пръстените, бляскащи на ръката му, и тъмносиньото кадифе на високата му яка. Слугите го наричаха „ечеленца“, а майка му — просто „Мой Паоло“. Момчето учеха да му казва „ваша светлост“ и да целува ръката с пръстени.

Джакомо едва беше навършил пет години, когато всичко това внезапно свърши. Една гондола свали под арката беловлас старец, облечен в черно. Той имаше сухи, костеливи пръсти, пръстен със същия като на Паоло герб и приличаше на Паоло, но лицето му беше сбръчкано и още по-властно.

Влизайки в залата, където бяха оставени цели кошници с цветя, които слугата на майка му донесе вечерта от театъра, старецът прекатури тези кошници, стъпка цветята с крака и се затвори заедно с Паоло в неговите покои. И всичко се промени! Майката взе Джакомо и напусна дома с гравираните кулички. Те заживяха в малка странноприемница край театъра. Паоло дойде още веднъж, остави на масата тежка кесия и за дълго време изчезна от живота на момчето. Едва пет години по-късно то чу от старата си бавачка, която не беше напуснала господарката си в нейните скитания, че той бил неговият баща. Но дори цялото име на баща си Джакомо не научи точно…

Генуа… Неапол… Рим. Тук, във Вечния град, момчето за първи път отиде на театър. От ложата, тапицирана с червен плюш, той слушаше майка си и видя цветята, които летяха към сцената, в краката й. След това в една карета с художника Албертино Вители те заминаха за родния град на певицата, Равена.

Едно ранно утро, когато тримата бяха отишли да разглеждат гробницата на Теодорих Велики, завинаги се вряза в паметта на момчето. Нежнорозовата и зеленикава плесен по каменните ковчези, поставени върху обрасли с мъх плочи в древната базилика, тържествената тишина и далечният звън на камбана, а след излизането от гробницата свежият аромат на рози, който полъхът на утринния ветрец донасяше от градините — такива спомени остави у Джакомо разкошната някога Равена.

Скоро джобовете на Албертино Вители пресъхнаха и синьора Франческа продължи сама своя път.

Няколко години момчето прекара при баба си в малка къщичка сред лозята на тосканската равнина. А когато бабата умря, Джакомо отново бе отведен при майка си. Тя го обсипа с целувки, обвея го с аромата на парфюми и веднага го отведе в Милано.

Джакомо беше навършил десет години, когато тя пристигна с него в Ливорно. Спряха в голям хотел. Прозорците на стаята, определена за момчето и старата бавачка, гледаха към многолюдната улица с френски ресторант, където поклонниците на синьора Франческа бяха устроили банкет в нейна чест. В залата свиреше музика и се чуваха шумни ръкопляскания.

Момчето видя как пред вратата на ресторанта спря карета с герб, изобразяващ лъв. От каретата слезе млада двойка. Пред Джакомо, седнал на перваза, се мярна плюмажът107 на шапката на един висок човек. Нещо познато се стори на момчето в осанката на този мъж. То видя високата прическа на красивата му спътница. Двойката влезе в залата. — момчето искаше вече да слезе от перваза, когато изведнъж в залата на ресторанта се разнесоха викове и шум. Там се събаряха маси, чупеха се и звънтяха съдове, в прозорците се мярнаха сенки; един изплашен лакей изскочи на улицата. Бавачката на Джакомо също се приближи до прозореца и изведнъж плесна с ръце и пронизително запищя от страх: високият мъж изнесе от залата на ръце мъртвото, обляно в кръв тяло на дамата с високата прическа и грижливо го положи върху възглавниците на каретата с изображение на лъв. Каретата веднага замина, а след това четирима полицаи измъкнаха от ресторанта на улицата разрошената майка на Джакомо и изтръгнаха от ръцете й кинжал.

След няколко дни собственикът на хотела въведе един полицейски чиновник в стаята, където притихналият Джакомо седеше в ъгъла със своята бавачка.

На момчето обясниха, че майка му е осъдена на доживотен затвор, защото в изблик на ревност е убила графиня д’Еляно. Тогава старата бавачка започна да плаче и да се вайка над момчето, като през хлипания каза на чиновника, че мъжът на убитата е същият онзи „ечеленца Паоло“, с когото те са прекарали няколко години във Венеция, и че той е баща на Джакомо.

Чиновникът заповяда на старината да напусне хотела, незабавно да се махне от града и отведе момчето със себе си.

Джакомо бе заведен в един дом със сводести тавани и дебели решетки на прозорците. Чиновникът, когото наричаха Габриеле Молети, дълго разпитва Джакомо за живота на майка му и обясни на момчето, че синьор Паоло не е признал твърдението на старата бавачка за вярно и че не иска нищо да знае за близките на убийцата.

А всъщност Габриеле Молети не беше се виждал със синьор Паоло. Чиновникът се грижеше само за едно: той си правеше сметка да присвои скъпите вещи и скъпоценностите на синьора Франческа, които след арестуването й бяха останали без всякакъв надзор. След като изпъди от града старата бавачка, Молети заедно със собственика на хотела просто ограби осъдената. После съставиха официален опис на вещите й, който представиха в полицията: Граф Паоло д’Еляно не пожела да присъствува на съдебния процес на своята бивша приятелка. Той не знаеше нищо за съдбата на Джакомо и никой не му напомняше за момчето. В дълбока скръб графът напусна Ливорно и замина за Венеция. Момчето, измамено от Габриеле Молети, не подозираше, че „ечеленца Паоло“ заминава, без да знае дори, че Джакомо е в Ливорно. Изобщо Джакомо се отнесе недоверчиво към думите на бавачката и прие като нещо съвсем естествено нежеланието на знатния венециански велможа да се намесва в по-нататъшния му живот.

Като видя, че момчето равнодушно прие лъжливото му обяснение, Габриеле Молети се успокои и изпрати да повикат един монах от приюта „Света Магдалена“. Монахът прие и момчето, и нищожната сума, получена от продажбата на ония жалки останки от вещите на синьора Франческа, които бяха нанесени в официалния полицейски опис и оставени за Джакомо по милостта на чиновника Молети. С тази операция синьор Габриеле Молети напълни джоба си с две хиляди скуди108, малко по-малко спечели собственикът на хотела, а малкият Джакомо оттогава ето вече цели три години слуша всяка сутрин звъна на камбаната, получава всекидневната порция бой от приютските си връстници и също толкова чести поучения с пръчка от падре каноника.

…Неделя. Децата скитат из градината на приюта. Някои са успели да се измъкнат през оградата. Те скришом просят милостиня от важни кавалери и дами, които минават по пътя за града.

Джакомо чисти в кухнята риба. Пърхащите тела на живите шарани от манастирското езерце, сребристите люспи, полепнали по ръцете и дори по лицето на приютения питомец, розовите плавателни мехури — всичко вдъхва на момчето отвращение. Той ненавижда миризмата на риба й затова именно каноникът заповяда винаги него да изпращат да чисти рибата в кухнята, за да се смири.

Окото на Джакомо е отекло от удар, но и тримата му вчерашни противници цяла нощ охкаха и се въртяха върху дюшеците си.

Наоколо цари суетня. Отецът настоятел посреща важни гости от града. В дълбокия тиган под капака църка, покривайки се с кафява коричка, тлъстият скопен петел, предварително накиснат в бяло вино. Младата натъпкана пуйка пръска опияняващ аромат. Мършавият, полугладен Джакомо много добре знае, че пуйката се готви съвсем не за гостите на настоятеля: прислужникът ей сега ще я отнесе в покоите на падре — каноника на приюта.

С тесен кухненски нож момчето разпаря корема на огромната риба, която едва е измъкнало от ведрото. Рибата пляска с опашка и Джакомо болезнено си убожда пръста с рибя кост. Злоба кипи в него.

Двамата готвачи, след като изваждат от пещта пуйката, отиват в зимника. Момчето се спуска бързо към нея, измъква от вътрешността й печените ябълки и я натъпква с мръсни рибешки черва и хлъзгави люспи. След това замаскирва отвора и… бързо натъпква в устата си печена ябълка, напоена с горещ мазен сос. От нетърпимата болка из очите му бликват сълзи, но готвачите са се върнали вече и Джакомо, задавяйки се, държи горещата хапка в устата си.

Готвачът поставя пуйката в една Струвая, гарнира я с маслини, гъби и зеленина и прислужникът на каноника отнася димящото печено на втория етаж. Там, в скромната килия на каноника, опитният прислужник тържествено поставя блюдото на масата, отдавна застлана с колосана покривка, върху която са наредени бутилки. Каноникът сурово стиска устни, вдига очи към тавана и сяда на трапезата…

Джакомо още не беше успял да очисти от ръцете и корема си полепналите рибешки люспи, когато в кухнята се втурна олицетворението на ураганен вихър в образа на прислужника на падре. Прислужникът дори не забеляза, че под полите на расото на малкия чистач на риба беше останал кухненският нож. Ето виновникът вече е откаран в празната класна стая, избрана за екзекуция, и се развихря небивала буря! Падре мята светкавици и гръмотевици и момчето, проснато на скамейката, приема такава порция пръчки, която с лихва би му стигнала за цяла година всекидневно „телесно внушение“.

След това замъкват „злодея“ в зимника и го затварят в тъмнината. Тук вълчето проседява до мръкване и каноникът, комуто за нещастие отново е попаднала пред очите злополучната пуйка, вечерта пристига в зимника, за да възобнови „внушението“. През процепа на вратата Джакомо вижда лицето на каноника, който се мъчи да отключи катинара. В ръката си падре държи тънък ремък с тока.

Горната устна на момчето наистина започва да се повдига като на вълче. Малкият се озъбва и наежва. Вратата е отворена… и изведнъж цялата постройка на приюта се оглася от вик на болка и уплаха.

Притичалите деца и дори напусналият леглото си вратар, куцукащ със стълбоподобните си крака, виждат падре на пода пред отворения зимник; ужасен, той притиска към корема си окървавени пръсти, а по двора лети с развято расо и с кухненски нож в ръка вълчето Джакомо…

Тази нощ тринадесетгодишното момче избяга от приюта. Каноникът, получил сериозна рана в корема, вдигна на крак цялата полиция, но беглецът не можа да се намери…

До околностите на Неапол Джакомо се добра пешком, като се хранеше от подаяния. Струйката дим над Везувий той видя в лъча на изгряващото слънце, но това утро можеше да стане последно в живота му, защото край брега на залива падна като мъртъв, обезсилен от лишения и глад.

Джакомо дойде на себе си в рибарската лодка на Родолфо Чени. Здравият, загорял от слънцето рибар от остров Капри беше застанал прав и оправяше платната. В краката му лазеше четиригодишната черноока Доротея, а жената на Родолфо, дребничката Анжелика, подреждаше на кърмата купените в Неапол неща.

Семейството на Чени приюти бездомния сирак и цели четири години момчето прекара сред скалите и лозята на Капри. Той се превърна в мускулест, силен юноша, научи се да управлява платната, да връзва морски възли и да плува като делфин. Джакомо вече носеше нож на пояса и ходеше заедно с Родолфо в Сицилия, Корсика и в южните пристанища на Франция. Родолфо Чени се прехранваше с контрабанда и случваше се лодката му да се върне в прикътаното заливче на Капри с току що получени дупки в насмоленото дърво на бордовете. Веднъж Джакомо се върна от такова пътуване с куршум от френски митнически войник в мускула на крака. Когато Родолфо извади куршума и обгори раната с барут, юношата окачи този куршум на врата си като украшение и се хвалеше пред своите връстници.

Шестнадесетгодишен, Джакомо за пръв път видя човека, комуто впоследствие се оказа задължен за фамилното си име.

Буря беше разбила край Липарските острови малка английска платноходка и в колибата на Родолфо Чени се намери още един спасен. Скитник и пияница, бездомен и безприютен като Джакомо, но вече с бели косми в червеникавите си мустаци, английският моряк Бартоломю Грелей беше запазил при катастрофата само три гинеи, просмукана с пот риза и неизчерпаем запас от разкази за своите похождения по море и суша.

Той прекара в семейството на Чени една година, чак до събитията, които измениха живота на Джакомо и на неговите приятели.

Заедно с новия обитател на къщурката, който в простата реч на каприйските рибари се беше превърнал в Бартоломео Грели, рибарят Чени и седемнадесетгодишният му възпитаник предприеха една доста опасна операция. През няколкото граници на италианските кралства, херцогства и републики те прекараха партида оръжие в Швейцария за тиролските въстаници. Отсъствуваха повече от месец и се завърнаха на Капри без Бартоломео Грели. На връщане, когато вече бяха минали най-опасните полицейски кордони и планински проходи от сухопътната част на техния маршрут, лодката на Родолфо Чени бе обсипана с точен топовен картеч от един охранителен кораб. Свистящият оловен град пощади само Джакомо; Родолфо и Бартоломео получиха тежки рани. Като се справи сам с лодката, Джакомо остави Бартоломео при едни познати рибари близо до Соренто, а раненият в хълбока Родолфо докара в къщи. След пет дена Родолфо почина. Тленните му останки, въпреки очакванията, прие не морето, а малкото гробище в дола между крайбрежните скали на Капри.

След погребението в къщурката стана пусто и печално. Два дена семейството се храни с остатъците от погребалния обед, а после Джакомо, комуто Родолфо преди смъртта си беше завещал да се грижи за осиротялото семейство, започна да стяга вдовицата и дъщеря й за път. Решено беше, че ще заминат за Соренто, родния град на Анжелика. Там Анжелика купи една мъничка къщичка с лозе и няколко портокалови дръвчета. Джакомо й помогна да уреди малкото стопанство, а после намери Бартоломео и заедно с него се отправи на един шведски кораб за северните морета, като остави на вдовицата всичките си пари, които беше получил в предплата. Той плава две години, научи се да чете мореплавателните карти и да се ползува от компаса, бусолата и секстанта. Бартоломео Грели му предаде целия си немалък опит и щурманът норвежец го взе за свой помощник.

… В онези години на северозапад, в спретнатите островърхи градчета на Европа оглушително думкаха войнишки барабани: водеше се опустошителната война между вероломния и алчен за чужда земя Фридрих Пруски и древните властелини на Европа109. Кралете на Франция и Швеция, австрийският император и руската царица изпращаха войски срещу тръгналата на поход пруска армия. Бартоломео и двадесетгодишният Джакомо слязоха в Щралзунд и в края на 1757 година постъпиха в двадесетхилядната армия на шведския крал.

Повече от две години Джакомо и неговият по-възрастен спътник водиха скитнически войнишки живот. Шведската войска опустошаваше градчетата на Померания и Бранденбург, задоволявайки се с дребни трофеи, без да се осмели да нанесе удар в сърцето на неприятелското кралство — Берлин. През лятото армията се биеше и разбойничествуваше из пруските провинции, а после се връщаше на крайбрежието, в Щралзунд, и през няколкото зимни месеца си делеше плячката. Такава война вече започна да омръзва на предприемчивия Джакомо.

През време на един поход, когато разузнавателни отряди на пруската конница връхлетяха върху шведския отряд, в който служеха Бартоломео и Джакомо, и му нанесоха чувствителна загуба, храбрият млад италианец обърна върху себе си вниманието на главнокомандуващия шведите граф Хамилтън в неравна схватка Джакомо пред очите на своя генерал се справи с група противникови войници, като остави няколко души на място, а останалите обърна в бягство.

След боя граф Хамилтън заповяда да доведат при него в палатката младия войник, който едва беше успял да си отдъхне и да изтрие окървавеното острие, и го запита за името му. Старият Бартоломео бе записал Джакомо в армията под собственото си фамилно име, изопачено от рибарите, и под това име Джакомо беше произведен командир на взвод.

Взводът се състоеше от отчаяна сбирщина, а самият Бартоломео Грели се оказа под командуването на своя ученик Джакомо. Всички смятаха младия италианец за син или брат на беловласия боец.

Една безлунна есенна нощ отрядът спря на бивак близо до някакво разграбено бранденбургско градче със стръмни керемидени покриви. Войниците от взвода на Грели бяха наобиколили със смях каручката на скитницата маркитантка110, която пътуваше в обоза на армията вече няколко седмици. Възрастната жена, чиято сергия войниците на Джакомо вече бяха, прекатурили, отчаяно се дърпаше от ръцете на Бартоломео Грели, Джузепе Лорано и Уудро Крейг.

Гласът на жената извика в паметта на Джакомо неясни, отдавна забравени картини. Той спря разюздалите се войници, Поднесе фенера към лицето на маркитантката и… позна своята майка, повехнала и побеляла.

В палатката на маркитантката усмирилите се войници, най-близките приятели на Джакомо, чуха горестния разказ на синьора Франческа Мола. Амнистията, дадена по случай раждането на престолонаследника на тосканското херцогство, й донесла свобода, но с доживотно изгнание извън пределите на Италия. Съдбата я отвела във Франция, после в Германия и накрай захвърлила застарялата синьора в обоза на шведската войска.

Синът й разказа за запознанството си с Габриеле Молети и разбра, че е бил ограбен от този полицейски чиновник.

Заедно с Бартоломео и другите двама моряци, Джузепе Лорано и Уудро Крейг, на които сухопътната война също бе дотегнала, Джакомо напусна армията на шведския крал, като взе и майка си, и реши да отиде в Соренто. Петимата се добраха до Южна Франция и се заселиха за известно време в Марсилия, където синьора Франческа остана завинаги. Тук тя, вече на преклонна възраст, встъпи в първия си законен брак. Неин мъж стана Бартоломео Грели, който отвори будка за продажба на тютюн в пристанището. След мирен и кратък съвместен живот двамата съпрузи умряха в една година от холера.

Когато Джакомо се появи в малката къщичка в околностите на Соренто, Анжелика приспиваше петгодишния си син Антонио, който се беше родил скоро след смъртта на Родолфо. Доротея караше вече петнадесетата си година и предвещаваше да стане истинска красавица. Като видя Джакомо, тя записка и увисна на шията му. В къщата цареше неприкрита сиромашия и пристигането на Джакомо спаси семейството от гибел.

Заедно с приятелите си Лорано и Крейг той поправи къщичката и дори намери на брега старата лодка на Родолфо. Джакомо накупи дрехи на Доротея и лакомства за братчето й Антонио, но с това и свършиха останалите монети, дрънкащи в джобовете на бившия войник от шведската армия.

След няколко месеца Джакомо се отправи с двамата си приятели за Ливорно и тук узна, че човекът, който го е ограбил, Габриеле Молети, вече е излязъл в оставка и живее в собствената си вила извън града…

…Бившият чиновник на херцогската полиция, понастоящем чифликчия и новоизлюпен патриций, Габриеле Молети, се наслаждаваше на следобедния си отдих на терасата на своята вила, чиито прозорци гледаха към морето. Лозята и цветята около дома радваха очите на собственика. Успокоително бръмчаха бръмбари, пеперуди се рееха в омарата на нагорещения въздух. Беше зноен августовски ден през 1762 година.

Шумоленето в храстите под самата веранда, където синьор Габриеле почиваше в люлеещ се стол, го учуди, тъй като сините му бузи не усещаха ни най-слаб полъх на ветрец. Като отвори очи, той видя пред себе си твърде злото лице на непознат кавалер с барета, а на стъпалата на верандата още двама юнаци с шпаги и доста страшен вид. Слугите на Молети бяха в задния двор и синьорът се оказа самичък в обществото на трима неочаквани гости.

Те доста решително поканиха домакина в кабинета му и тук му предявиха дипломатически ултиматум във вид на три черни отвърстия на пищовни цеви, като поискаха незабавно да им брои пет хиляди скуди в налични пари.

Уклончивото поведение на господин Молети доведе дотам, че тримата синьори претършуваха кабинета и след като откриха банковата чекова книжка, твърде небрежно я напъхаха в един от многобройните си празни джобове, а след това акуратно завързаха и опаковаха самия собственик на книжката. Като оставиха опакования чифликчия под охраната на Уудро Крейг, Джакомо и Джузепе оседлаха в конюшнята три от най-хубавите коня, при което изплашеният коняр не прояви никаква съпротива, и отнесоха вързопа с господин Молети в планината.

Тук, в една затънтена пещера, Джакомо напомни на синьор Габриеле някои епизоди от миналото и синьорът призна всичко, като не забрави обаче да спомене и за участието на собственика на хотела в присвояване имуществата на синьора Франческа.

За да не се обременява с изчисляване на сложни лихви и други скучни сметки, Джакомо определи размера на нанесената му щета с чисто рицарски окомер и в резултат донесе от банката пет хиляди скуди срещу чека, подписан от Молети. След това приятелите разопаковаха чиновника и го привързаха в малко облекчен тоалет към седлото на коня. Опитният в употребата на кожения бич Джакомо повтори върху гърба на вързания синьор всички уроци по богословие, които някога беше изпитал на собствения си гръб благодарение възпитателното усърдие на приютския падре. Когато запененият кон докара собственика на вилата в къщи, домашните му не вярваха, че той някога ще отвори очи. Но Габриеле Молети оживя и дори запали в крайпътното параклисче дебела свещ от чист пчелен восък в чест на чудотворното си избавление.

Докато разкаялият се синьор още лежеше опакован на пода на пещерата под охраната на неразговорливия Уудро, Джакомо и Джузепе, облечени като знатни пътешественици, пристигнаха в ливорнския хотел… „Знатните пътешественици“ поискаха стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната къща. Джакомо погледна познатия му перваз и ресторанта, който се намираше отсреща, но вече под друга фирма. В лицето на собственика на хотела Джакомо без мъка откри своя стар познат.

Джакомо и Джузепе го повикаха в стаята си, поканиха го да седне на дивана и разиграха една мимическа сцена, като повториха точно всички подробности по влизането на чиновника и хотелиера в стаята, където преди четиринадесет години тихичко седяха бавачката и момчето. Тази театрализирана страничка от биографията на собственика на хотела произведе върху него нужното впечатление. Подобно на синьор Молети и той започна да обвинява своя съучастник, оправдавайки, себе си. Но изразът на лицата на „знатните пътешественици“ накара хотелиера да моли за пощада и смирено да се отправи за парите. Смирението му обаче се оказа привидно; въпреки конвоя в лицето на Джузепе Лорано той се опита с условен сигнал да изпрати слугата за полиция. Слугата веднага беше хванат за врата и въдворен на местожителство в зимника, а Джакомо собственоръчно окачи на куката за лампата хотелиера, който до последната минута си въобразяваше, че всеки миг ще се появи полиция и ще отнеме от бандитите парите, които бяха получили.

Няколко дни по-късно един висок гърбонос човек посети в околностите на Ливорно францисканския приют „Света Магдалена“. Когато научи обаче от стария вратар, че падре каноникът скоропостижно се бил поминал от лошо храносмилане, гостът се обърна и с мир напусна тая обител.

…Много скоро от Ломбардия до Сицилия се пръснаха слухове за шайка бандити, неуловими и безпощадни. Те се появяваха внезапно посред бял ден на най-неочаквани места и изчезваха безследно. Само околностите на Соренто бяха пощадени от набези.

От време на време Джакомо се появяваше нощем в рибарската къщичка и младата красавица Доротея Чени започна да се облича като малка принцеса, което предизвикваше завист у дружките й. Когато Дороти призна на майка си своята любов към „бандита Джакомо“, Анжелика прекръсти дъщеря си и цяла вечер прекара на колене пред лика на пречистата Дева.

…Повече от две години шайката на Джакомо, състояща се само от тримата, свързани чрез многогодишна дружба мъже, безнаказано безчинствуваше из Италия и Южна Франция, но накрай рота кралски егери притисна бандитите към брега в един от заливите на Сицилия. Тримата приятели бяха свършили патроните и нямаха друг изход, освен да скочат в морето от една отвесна скала. Стрелците бяха обкръжили скалата в железен обръч и вече тръгнаха към брега. Участта на бандитите изглеждаше решена.

В това време в залива се появи дълга шхуна с мръсни бордове и черен парцал, закачен на канджа вместо флаг. Един мъж с превръзка на окото стоеше на капитанското мостче. Когато шхуната наближи брега, капитанът й видя как три гъвкави тела с „лястовичи скок“ полетяха от канарата във водата и бързо заплуваха към кораба му. От брега и от подножието на канарата зачестиха изстрели и около главите на плуващите се появиха отплисъци във водата; ала и тримата можаха да достигнат благополучно шхуната. Корабът ги прие на борда си, изви и вдигайки платна, потъна в синевата на Тиренско море, като отнесе ценната си придобивка…

И тримата се оказаха опитни моряци и капитан Бернардито Луис скоро направи Джакомо Грели свой помощник, Джузепе Лорано — щурман, а Уудро Крейг — Боцман на „Черната стрела“.

Три години кръстосва Бернардито из Средиземно море, а после едва прескочи Гибралтар и отплува в индийски води.

И ето настъпи нощта на 19 април 1768 година, когато пиратската шхуна завладя бригантината „Офейра“. Призори паднаха последните защитници на бригантината; в каютата на Грели на „Черната стрела“ бяха отнесени безчувствената Емили и полумъртвият от страх Мортън. Тялото на тежко ранения защитник на Емили, сър Фредрик Райланд, остана на „Офейра“ до трупа на стария мистър Натаниел Харди.

…Олюлявайки се, Грели излезе след пиратите. На мократа палуба той се улови за бордовото въже и огледа хоризонта. Откъм север се надигаше черната стена на урагана. Вятърът вече късаше въжетата и страшен порой се изливаше върху покривите на палубните надстройки на бригантината. Дебелите въжета я задържаха до борда на пиратската шхуна. От шхуната беше вече прехвърлена на бригантината тясна стълбичка.

В морето само на една миля разстояние се виждаше френска корвета. Там бързо свиваха последните платна…

5

…Беше вече към осем часа сутринта, но морският ураган скриваше небето и водата. Двете стихии, въздухът и океанът, се бяха смесили в една. Нищо не можеше да се различи, всичко се сливаше в един плътен гребен на развихрената вълна.

Свързани един с друг, плавателните съдове, бригантината „Офейра“ и шхуната „Черната стрела“, бяха завъртени й понесени като черупки от яйце във водопад. Хората се задъхваха: не можеше да се диша, вятърът бе станал по-плътен от водата. Той не помиташе, а тласкаше предметите като настъпваща стена. Трите мачти на „Черната стрела“ се стовариха върху „Офейра“, разтрошиха палубните й надстройки и объркаха такелажа и рангоута на двата кораба в един заплетен възел, палубната команда, която се опита да раздели корабите, беше изхвърлена през борда от една исполинска вълна; тя се стовари върху двата съда от такава височина, че за няколко мига погреба в бездната и шхуната, и бригантината. Но жалките черупки със сгушилите се в недрата им живи същества изплуваха на повърхността. Вече никой не се опитваше да отваря люковете и корабчетата се оказаха изцяло предоставени на вятъра и вълните.

Когато вихърът налетя, Грели падна на палубата на „Офейра“. Пълзешком се добра до люка и го завинти над главата си в момента, когато върху бригантината рухнаха мачтите на „Черната стрела“. След като затвори люка, Джакомо се оказа в пълен мрак. От внезапния тласък той отлетя някъде встрани, удари главата си о бимса111 и загуби съзнание.

Но ето разтърсването и скърцането на всички части на кораба отслабнаха и бригантината започна да се клатушка като при обикновено люшкане през време на буря. Грели се отърси от своята отпадналост и от вцепенението и стана на крака. Пристъпваше с мъка, като тежко болен.

Внезапно наблизо се раздаде не много силен, но за ухото на опитен моряк наистина зловещ звук. Под краката на Грели подът отново започна да се изплъзва и се издигна вертикално. Зачу се шум и плясък на вода. Джакомо пак щеше да се търколи в ъгъла, но се залови за стълбата, напипа люка, отвори го и се намери на палубата.

Беше двадесети април, вечерта. Морето се вълнуваше, но ураганът вече бе отминал далеч, като накрай запокити корабите върху един подводен риф. Корпусът на „Офейра“ оцеля, а „Черната стрела“ се оказа набучена на подводна скала като пиле на шиш. Но и на „Офейра“ положението беше лошо. Разклатените вътрешни стени не издържаха, насъбралата се в трюмовете вода нахлу при наклоняването в кърмовата част и бригантината, която се беше наклонила много назад, щеше да потъне, ако заплетеният такелаж не я задържаше о борда на заседналата върху рифа шхуна.

На „Черната стрела“ също започнаха да се показват хора. Наведен през борда, Бернардито Луис запита Грели в какво положение е „Офейра“. Грели отговори едносрично и започна да разглежда хоризонта. Някъде далеч, на шестдесет осемдесет мили, едва се мержелееше остър планински връх, приличен на тесен тъмен облак. Около корабите летяха албатроси и чайки. Близостта на сушата ободри пиратските главатари.

Положението на „Черната стрела“ беше безнадеждно. Бернардито събра екипажа и обяви своето решение: цялото имущество да се прехвърли на „Офейра“ и да се опитат с бригантината да достигнат земята, която се вижда на хоризонта.

Пиратите избиха дъното на бъчвичка с вино, подкрепиха се с шунка и корави сухари, а след това се заловиха да изтребват водата от трюмовете на „Офейра“. Те прехвърлиха стоките в носовата част на бригантината, изравниха диферента112 направиха мачта и като изхвърлиха през борда счупените мачти на „Черната стрела“, прерязаха заплетения такелаж. Сега само тясната стълба и двете дебели въжета служеха за връзка между корабите.

Екипажът на шхуната пренесе своите вещи на „Офейра“ и Бернардито, придружен от Педро, за последен път обиколи своя стар кораб…

Докато горе се извършваха спасителните работи, пиратите Червенокосия Пю и Дебелия Питър, които се славеха със способността си да изпиват на един дъх цяла кофа бира, надзърнаха в каютата на Грели на опразнената шхуна. Младото момиче лежеше на нисък миндер, постлан с мръсен килим; до нея на пода се беше свил Томас Мортън.

Питър хвана Мортън за яката и така го разтърси, че нозете на калкутския атърни за миг се откъснаха от пода. След това с един ритник го изтласка от каютата и седна до девойката.

— Стой, дебело говедо! — предупреди Пю своя другар. — това е плячка на Леопарда.

— Пет пари не давам за Леопарда — измърмори Питър, комуто остатъкът от виното в бъчвичката беше придал необикновена храброст. — сега не ми пречи, Пю, да си полюбезнича с хубавицата…

Не се знае какво би станало след това с девойката, ако страшният Бернардито не беше влязъл в каютата. Червенокосия Пю забеляза познатата му кожена торбичка, завързана за пояса на капитана, и счете за благоразумно да се измъкне от зрителното поле на Бернардито, Дебелия Питър скочи с необикновена бързина, твърде учудваща за размерите на неговото туловище.

Бернардито не беше виждал още пленницата и сега впери в нея пронизващия си поглед. Емили неволно се повдигна, чувствувайки непреклонната воля и властност на застаналия пред нея човек.

— Вървете след мен! — заповяда пиратът и се обърна към вратата.

Девойката направи крачка напред и се олюля. По знак на началника си Педро я вдигна като перце и я понесе след капитана.

През това време пиратите на „Офейра“ бяха успели да хвърлят във водата тялото на мистър Натаниел Харди. В същата минута, когато Педро с Емили на ръце стъпи на палубата на бригантината, боцманът Боб Акулата и Леопард Грели вече люлееха над борда безчувственото тяло на сър Фредрик Райланд. Емили се изтръгна от ръцете на Педро и се спусна към своя годеник. Пиратите, които държаха тялото, го пуснаха на палубата.

Притиснала се към гърдите му, Емили долови слабите удари на сърцето.

— Той е жив! — извика тя.

Бернардито изгледа навъсено Леопарда и заповяда да отнесат ранения на кърмата. Превъзмогвайки страшната си слабост, тръпките и главоболието, Емили приготви на болния легло и превърза спеклата се рана от куршума, пронизал от край до край тялото под дясната ключица.

„Офейра“ вече плуваше с две платна към съзиращата се земя; почернелият скелет на напуснатата шхуна остана далеч назад.

Повече от едно денонощие пиратите се мъчиха да доплуват до безименния остров. Настъпи нощта срещу двадесет и първи април. Бригантината заобиколи острова откъм запад. Между скалите и канарите не можа да се открие залив, удобен, за да се хвърли котва. Приливът беше достигнал най-високата си точка, когато Бернардито забеляза пясъчна ивица в северната част на острова и реши да остави „Офейра“ да заседне на плитко, за да може при отлива да се открие дъното й, през което навлизаше много вода, и да подготви бригантината за по-нататъшно плаване.

Грели извика Мортън в долната каюта и поиска книжата, които адвокатът държеше у себе си. Докато се запознаваше твърде внимателно с тези документи, Джакомо от време на време задаваше на Мортън резки въпроси, като искаше допълнителни сведения за Райланд и мис Харди. В главата на пирата започна да се формира смел план…

Грели така се беше замислил, че не чу как пиратите докараха „Офейра“ до брега. Когато излезе на палубата, той видя в светлината на залязващата луна високите крайбрежни скали, а под бушприта — ясна пясъчна ивица между две канари. Вълните на прибоя с еднообразен шепот лижеха пясъка. Отливът вече бе започнал. Моряците побиха колове в пясъка и изнесоха двете котви. Привързаната бригантина постепенно с оттеглянето на водата се накланяше на десния борд, като откриваше повреденото дъно, и скоро се оказа изцяло на суша. Грели не намери на палубата нито девойката, нито ранения. Той надзърна през прозореца в капитанската кабина. На леглото лежеше в безсъзнание мистър Райланд; Емили спеше в креслото, заровила зачервеното си от треска лице във възглавницата. Виждаше се, че е болна. На пода се беше проснал Мортън.

Застанал на пясъка, капитан Бернардито оглеждаше кораба. Лодка с двама гребци очакваше капитана, който се готвеше да изследва крайбрежието.

— Сеньор Джакомо! — никна Бернардито. — Бригантината трябва да се поправи. Едва ли ще можем скоро да се махнем от този остров. Ще потърся по-сигурно място за престой; тук, на тая плитчина, вълните ще разбият бригантината при първата буря. Засега пренесете ценните стоки на брега и ги скрийте между скалите.

Бернардито седна в лодката и се отправи покрай брега. Грели вдигна на крак двадесетина пирати и избра неголяма пукнатина между скалите. Тук пиратите прехвърлиха сандъците със сребърните кюлчета, скъпоценните камъни, коприните и другите стоки от трюмовете на „Офейра“. Грели определи тяхната стойност на десет петнадесет хиляди английски фунта. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта, когато разтоварването завърши, и Грели полегна да си отдъхне в сянката на канарите. Събуди се съвсем неочаквано…

Като отвори очи, Грели се учуди на безмълвието, с което пиратите поправяха дъното на кораба. Никой не пееше, а псувните се изричаха полугласно. Бернардито се беше върнал вече и лодката му лежеше наполовина изтеглена на пясъка.

— Ей, Бернардито, какво става? — запита високо Леопарда, като правеше усилия да се разсъни. — за какъв дявол си се разбързал толкова, да не би да жениш любимата си щерка?

Бернардито направи знак на Грели да говори по-тихо.

— На югоизток има голям, добре прикрит залив. В него е хвърлила котва френската корвета. Сигурно и тя е била отнесена от урагана към тези брегове. Трябва да си вървим, докато не са ни забелязали…

Бернардито още не бе се доизказал, когато иззад канарата на няколко кабелтови от пясъчната ивица се появи вражеската корвета. Двете мачти от току що отсечени стволове и непълното съоръжение на платната свидетелствуваха, че и корветата е била доста раздрусана от бурята.

Пиратите се оказаха в капан. Отзад се извишаваха непристъпни канари, отпред стояха врагът и морето! Грели прецени положението за миг. Спасение носеше само нощният мрак: под негова закрила трябваше да отплуват от предателския нос и да се скрият във вътрешността на острова. Бернардито вече стоеше на борда и посочваше на хората си мястото им в боя.

Ураганът беше помел двата малки топа на „Офейра“. Пясъчната ивица не предлагаше никакво прикритие. Мъничката площадка между скалите в основата на носа представляваше твърде неудобен плацдарм, но избор нямаше.

Известно време корветата обикаляше надалеч, след това приближи. Нейният капитан отдавна беше забелязал във водите на острова познатата му бригантина, завзета от пиратите. Той успешно прикри от тях засадата си в залива, приготви през нощта кораба за бой и едновременно с излизането си в морето изпрати двадесетина стрелци да завземат позиция по крайбрежните канари, в тил на пясъчния нос. Пиратите видяха пред себе си корветата, но не подозираха, че и в тила им французите са заели изгодна позиция: от върховете на скалистия хребет войниците можеха да обстрелват цялата площадка под скалите.

Когато приближи на разстояние един и половина кабелтови, корветата откри бордов залпов огън с картеч, гюллета и брандскугели. Бернардито падна от борда на бригантината и на пясъка се вдигна паника. Слабо защищавайки се със стрелба, пиратите се криеха зад корпуса на „Офейра“, но двадесетте топа, стрелящи съсредоточено от късо разстояние, изподупчиха и подпалиха кораба. Жегата, искрите и димът прогониха оцелелите пирати към основата на пясъчния нос. Тогава изтрещя дружен залп от върха на канарите. Пиратите се замятаха между скалите и кораба. Войниците се целеха в тях и ги разстрелваха методично и хладнокръвно.

Корветата, на която след урагана не беше оцеляла нито една лодка, не можа веднага да изпрати десант. Капитанът реши да дочака прилива, за да се приближи до носа и да стовари една група, която да огледа полесражението.

Бригантината гореше. На пясъка, обгърнат от дим, стенеха ранените. От време на време, щом на площадката се забележеше най-малко движение, от канарата екваше изстрел.

Боят започна, когато Джакомо се намираше под канарата, зад малък каменен насип. Той изрови с ръце яма в пясъка и извади пищова си. Разполагаше само с един изстрел — всичкото оръжие и припасите бяха останали на бригантината. Около прикритието на Грели на различни гласове и гами свиреха куршумите. Лодката на Бернардито още се виждаше на пясъка. Двама пирати се опитаха да я тласнат във водата, но паднаха под изстрелите. Когато пиратите започнаха да прибягват на групи от горящия кораб към канарата, Грели забеляза някакво движение по наклонената палуба на бригантината. От прозореца на капитанската кабина се показа главата на девойката и плешивият череп на Мортън. Те влачеха ранения, който още не беше дошъл в съзнание. След това гъст дим обви палубата и няколко минути Грели нищо не можа да различи. Той затърси с очи Бернардито и реши, че капитанът е убит при един от първите залпове.

Оглеждайки се, Грели забеляза наблизо малък храст, израснал в пукнатината на скалата. Храстът се свеждаше над водата. Като се вгледа, пиратът видя зад храста, на обърнатата към морето страна на канарата, малка пещера. В същото време чу шумолене отзад и през дима видя девойката и плешивия шишко, които пълзешком влачеха по пясъка своя ранен спътник. Те също смятаха да се скрият зад каменния насип, но иззад скалите се подаде насреща им пистолетът на Грели. Мортън скри глава между раменете и замря, а девойката с последно усилие довлече ранения през каменната преградка. Нейното мъжество учуди дори Леопарда. Той й посочи с очи пещерата зад храста.

— Сам можете да се спасите — каза той.

Една издатина прикриваше пещерата едновременно и от стрелците, и от топовете на корветата. Но за да се добере човек до нея, трябваше да се премине ивицата суша, след това да се преплува малкото разстояние до скалата, най-важното, да се изкачи от водата на височина шест седем фута113. Въже, десет ярда въже, ето от какво зависеше спасяването на живота!

Захапал кинжал, Грели запълзя към горящата бригантина. До кораба оставаха петдесетина крачки. Попаднал в облак дим, Грели скочи на нозе и се затича. Краката му потъваха до глезените в пясъка и морската пяна. Последният топовен залп изтрещя в момента, когато Грели вече бе стигнал до бригантината. Той се хвърли на земята по очи. Щом снарядите разровиха пясъка, вдигна глава… и видя пред себе си капитан Бернардито, притиснал се към пясъка на десетина крачки от дъното на кораба. Последният залп беше зашеметил капитана, а разпиленият пясък му бе напълнил окото; ала докато Грели го наблюдаваше, Бернардито се обърна и размърда ръка, за да очисти от пясъка единственото си око. На пояса на капитана висеше кожената торбичка, добре позната на Леопарда…

За миг Грели си припомни миналото. В паметта му възкръснаха заливът на Тиренско море, канарата, кралските егери, скокът от скалата и спасяването благодарение на пристигналия кораб с този едноок капитан. Но гласът на алчността се оказа по-силен от тези спомени.

Бернардито се понадигна. Няколко секунди Грели гледа превития му гръб, като целеше с око движението на лопатките под ризата. Един замах на ножа — тялото на стария пират рухна напред. С втори удар Грели разряза пояса и измъкна торбичката. Тя беше малка и се събра в пазвата му.

През бордовете на бригантината висяха парчета от въжетата на платната. Леопарда отряза няколко ярда въже и пълзешком се върна в своето прикритие. Зад каменния насип вече лежеше раненият, а девойката се притискаше до безчувственото му тяло. От канарите стрелците продължаваха да стрелят по единичните фигури, мятащи се в дима от една скала на друга.

— Можете ли добре да плувате? — запита Грели девойката.

— Аз съм болна и нямам вече сили — отговори тя. — не бих могла да го задържа над водата, а без него няма да плувам. — тя показа ранения.

— Аз ще ви помогна — каза Грели. — елате след мен.

Той тласна Мортън и му заповяда да пълзи към брега, изчака, докато облакът дим ги закрие, и повлече ранения по пясъка. Мортън и девойката нагазиха до пояс във водата и заплуваха. Грели поддържаше ранения и плуваше след тях. Зад издатината на скалата вече беше тихо, куршумите не свиреха. Емили и Мортън придържаха над водата ранения, докато Грели замяташе своето ласо върху храста. На три пъти краят с примката падаше във водата; на четвъртия път Грели залови храста и започна да се катери по канарата. Той се добра до пещерата. В нея имаше достатъчно място за четирима души.

Леопарда спусна въжето и издигна в пещерата първо ранения. След това той извади от водата Емили и Мортън. Във влажната пещера зъбите на девойката затракаха. Пръстите й бяха студени като ледени шушулки, а главата й пламтеше. Обезсилена, тя падна като мъртва до мокрото, неподвижно тяло на ранения. Той отвори очи, погледна всички с безсмислен поглед, въздъхна и отново изпадна в безсъзнание. Бе вдигнал висока температура и изглеждаше, че няма много шансове да оздравее.

Четиримата легнаха на пода на пещерата. Грели извади патрона от пищова, изсуши овлажнелия барут и напълни отново оръжието си.

В това време Бернардито Луис се изправи на колене в своята яма. Ножът при удара се беше хлъзнал: очевидно е бил насочен от неуверена ръка. Капитанът успя да види, че не някой друг, а Леопард Грели се беше опитал да го убие и открадна торбичката с камъните. Приливът вече започна и лодката на Бернардито, поклащайки се върху водата, тихичко заплува покрай пясъчния нос.

Стрелбата престана. Само горящата дървена част на бригантината пукаше и се пръскаше. Искри и дим започнаха да прелитат към убежището на Бернардито; невъзможно бе да се стои по-дълго тук.

Пиратският главатар легна по очи във водата и заплува. Гмурна се под лодката. Като се държеше с една ръка за кърмата, той започна да оттласква лодката от брега, без да се показва иззад нея, уж че празната лодка беше тласкана от течението или вятъра. Солената вода пареше раната на гърба му, най-малкото движение на лявата ръка му причиняваше болка. Но той плуваше, отдалечавайки се все повече от брега. Още един пират забеляза люшкащата се надалеч лодка. Това беше Педро Гомец, телохранител и слуга на Бернардито. Той се плъзна във водата и заплува.

Ала и капитанът на корветата обърна внимание на празната лодка, от която много се нуждаеше. Той заповяда на двама моряци да се съблекат и с плуване да я достигнат. В този миг празната лодка се изравни със скалата, където в пещерата се бяха скрили Грели и пленниците. Грели погледна надолу и видя под канарата лодката, а зад кърмата й главата на Бернардито. Мортън замижа, когато Грели започна да се прицелва, поставил цевта на дългия пищов на прегънатата си ръка, като същевременно едва-едва размърда храста, прикриващ пещерата…

Бернардито вдигна глава, забеляза пещерата, дулото на пищова и присвитото око на Джакомо Грели. Капитанът пусна лодката и се гмурна, избягвайки изстрела…

Надигналата се от прилива вода, гонена от попътен вятър, вече заливаше горящото дъно на бригантината. Вълните се плискаха по обгорелите бордове, облаци дим се стелеха над водата и натам, към тези облаци дим, се насочи Бернардито. От пещерата в скалата се разнесе слаб изстрел и плувецът потъна към дъното…

Двамата френски моряци, които бяха заплували, дочуха изстрела на Грели; те уловиха лодката, седнаха в нея и започнаха да се вглеждат в очертанията на канарите, като се мъчеха да определят откъде дойде изстрелът. Джакомо се хвърли по очи на дъното на пещерата, за да не открият присъствието му в скривалището. Затова той не видя как изплувалият Педро отново се гмурна към дъното, хвана Бернардито за косите и го измъкна.

Вече се мръкваше. Лодката достигна брега и двамината моряци стъпиха на пясъчния нос. Те не успяха да направят и пет крачки, когато изпод скелета на бригантината изскочи широкоплещест гигант. Единия французин Педро удари с нож, а другия удуши. Вълните отнесоха телата им в морето, а Педро, вече прикрит от тъмнината, вмъкна капитана си в лодката и с бързи удари на веслата я подкара покрай пясъчния нос, след това по продължение на брега към изток. Той плуваше все покрай бреговите скали и от корветата не го забелязаха.

Като се добра до едно малко заливче, Педро оттласна в морето повредената и напълнила се с много вода лодка, метна на рамо полумъртвия Бернардито и се вмъкна с него в горския гъсталак. Там намери изоставеното от войниците почти загаснало огнище, раздуха главните и запали в храстите огън. При светлината на пламъка Педро огледа гърба на Бернардито, извади с помощта на ножа заседналия под лопатката куршум и след като превърза двете рани на капитана, се просна до него сред храстите и заспа мъртвешки сън.

Леопарда се подаде от пещерата и видя как вражеската корвета наближи пясъчната ивица. Двадесетина моряци и един офицер вече при пълен мрак се добраха до брега, плувайки. На брега се замяркаха светлините на фенери, два три изстрела се раздадоха в подножието на скалите, след това всичко стихна. Войниците събраха оръжието на пиратите и изхвърлиха в морето мъртвите им тела. Офицерът изкомандува да се завърнат на борда.

Леопарда чу как от мостчето на корветата капитанът даваше команда да се вземе курс към същия онзи залив, където се бе приютил сутринта. При светлината на изгрялата луна французите видяха върху водата, вече от другата страна на носа, злополучната лодка, наполовина пълна с вода. Всички решиха, че моряците, изпратени преди настъпването на тъмнината да приберат тази лодка, са се удавили.

Капитанът я предостави на вълните; разбитата лодчица се блъсна о крайбрежните камъни и тихо потъна на дъното.

През нощта корветата се завърна в защитения залив. Командирът й възнамеряваше да попълни запасите си с прясна вода и набързо да завърши най-неотложния ремонт на кораба. Капитанът знаеше за бунтовните настроения на своя екипаж, опасяваше се, че запасите от храни може да не стигнат, и бързаше по-скоро да се добере до бреговете на Африка.

6

Грели уви въжето около кръста си, остави в пещерата своите пленници и скочи във водата. Като се убеди, че скритият в пукнатината на скалата товар на „Офейра“ е непокътнат и че наблизо няма ни едно живо същество, той се просна на пясъка под канарата и спа до сутринта. Изгряваше зората на 22 април.

След като изследва мястото, където беше загинал целият екипаж на „Черната стрела“, и не намери нищо важно, Джакомо Грели преброи елмазите в кожените калъфчета; двадесет и шест парчета! Беше чувал, че стойността им възлиза на петдесет шестдесет хиляди фунта.

Сега той беше богат, но в главата му здраво заседна мисълта да се превъплъти в британски благородник. Това беше не само единствения път за спасение от острова — това беше бъдещето!

Нерядко у Грели бяха възниквали честолюбиви помисли. Често си мислеше, че дори голямо богатство не би му дало нито власт, нито влияние, защото то би било богатство в ръцете на бездомен и безименен скитник, преследван вредом от закона. Тогава той проклинаше своя баща и призоваваше да се стоварят върху главата му всички беди. Сега му се представяше възможност да покрие с ново име болката и срама от прежните унижения…

— Ескуайър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд — промърмори той. — не звучи лошо и обстоятелствата са удивително благоприятни. В Англия никой не познава този наследник… И тъй, сбогом, Леопард Грели, бездомни Джакомо, приютски питомец, контрабандист, войник и разбойник, сбогом! Ти остана с разбит череп на морското дъно. От борда на френската корвета скоро на твоя гроб ще отдаде чест британският благородник виконт Ченсфилд, който ще се отправи за Англия, за да встъпи в законните си наследствени права. О, този виконт ще съумее с помощта на тези камъчета бързо да увеличи родовите си владения.

Разговаряйки така сам със себе си, Джакомо почувствува глад. Французите не бяха оставили на пясъчната ивица никакви припаси. Трябваше да се бърза! Далече ли е този проклет залив?

Грели вдигна брадвата, захвърлена предишния ден от пиратите. Възнамеряваше да направи малък сал от отломъците на „Офейра“, за да стигне до корветата.

„Да, същевременно ще довърша и онези — помисли си Грели за пленниците. Мисълта да използува Мортън като повереник още не бе му дошла в главата. — жалко за момичето! Красиво и смело, но несговорчиво и препречва пътя ви, нови мистър Райланд!“

Книжата и документите бяха останали в торбата на атърни. Грели доплува до скалата и извика Мортън. Плешивата глава веднага се показа иззад храста. Мортън завърза услужлива въжето за корените и помогна на Леопарда да се качи в пещерата. Емили лежеше върху камъните със затворени очи. Под главата на сър Фредрик тя беше поставила няколко клончета, откъснати от храста.

— Мортън, къде са документите на този човек? — запита Грели.

Атърни извади от пазвата си портфейла.

— Дай сега тук цялата си торба!

С треперещи ръце Мортън свали торбата и я подаде на пирата. Когато видя брадвата в ръцете на Грели, той припълзя на колене до него. Сълзи потекоха по бледото му подпухнало лице.

— Защо ви е моят живот, скъпоценни, мили, благородни мистър корсар? Запазете ми го, сър, и няма да има услуга, която да не ви окажа, високопочтени сеньор!

— Добре! Ако намислиш да хитруваш, ще те обеся на собствените ти черва. Слушай ме, червей! Ние с тебе ще отидем в Англия. Ще се махнем оттук на същата тази корвета, която вчера унищожи „Офейра“. Аз съм плененият от пиратите наследствен виконт Ченсфилд и ти в Бълтън ще ме въведеш в моето наследство. Разбра ли?

— Боже мой, благородни сеньор, но какво ще стане с истинския наследник?

Грели яростно размаха брадвата:

— Ах, с истинския ли? Ето сега ще ти покажа истинския наследник, съдийска мишко!…

Раненият отвори очи, но в тях нямаше смислен израз. Той не разпознаваше околните и не разбираше страшната опасност. Девойката обгърна с ръце главата му и го закри с тялото си от пиратската брадва. Грели я хвана за ръка, запрати я към насрещната стена и отново замахна. Девойката се хвърли в краката на Леопарда. Тя сграбчи ръката на пирата и го молеше за пощада. Грели отпусна брадвата.

— Сгодена ли си за него?

— Да.

— Искаш ли да му спасиш живота?

— Да.

— Ще ми станеш ли жена?

— Не.

— Тогава ще го убия. Разбра ли моя замисъл?

— Да. Вие искате да присвоите името и състоянието на сър Фредрик Райланд.

— Вярно, момиче! И всичко онова, което може да ми попречи, трябва да разчистя от пътя си. Най-напред ето този, полумъртвия. Пусни ръката ми!

— Мистър Грели, запазете му живота! Готова съм на всичко. Готова съм да се нарека ваша жена, също тъй, както Мортън — ваш атърни.

— Това е друга работа. А с какво ще ми докажете, че не се готвите да ме измамите? Може би смятате да ме предадете на командуването на корветата?

— Аз нямам други доказателства освен честната си дума. Искате ли да ви се закълна? Само го оставете жив и ми позволете да се грижа за него.

— Става, синьорита! Нека си диша вашият бивш жених. Но ще трябва да си поправя здравето на този уютен остров вече без вас. Ние тръгваме за Ченсфилд. Книжата ще задържа у себе си. Сега на път, синьорита, и… моля ви да се обръщате към мен както следва! Защо мълчите? Е?

— Сър Фредрик Райланд, готова съм да ви последвам. Когато Грели спусна нозе, за да скочи във водата, чу стон.

Обърна се и видя Емили паднала на гърдите на ранения.

След два часа един малък сал доплува до скалата с пещерата. Като остави на него Мортън, който също бе близо до припадък, Грели положи безчувствените тела на Емили и сър Фредрик върху дъските и загреба с весло покрай брега.

Привечер той стигна до входа в притока.

— Слушай, Емили — обърна се пиратът към девойката, която едва бе довел в съзнание, — ще сваля и двама ви тук, недалеч от залива. На французите ще се покажа отначало с Мортън и ще им предам книжата. След това ще се върна да те взема. Постарай се да разбудиш този синьор и да му обясниш положението.

Не минаха и два часа, когато Грели и Мортън се завърнаха. Двамата носеха малки вързопи.

— Всичко е наред — обясни Грели. — други ден те вдигат котва. Посрещнаха ме добре. Обещах да те отведа на кораба утре вечер. Подкрепи се с тази закуска.

Заедно с Мортън той построи една колиба. От корветата беше донесъл одеяло, котле, храна и лекарства. Настаниха ранения в колибата.

Емили, която се намираше на границата на пълно изтощение, не се докосна до храната. Тя приготви бульон на сър Фредрик и го хранеше с лъжичка. На болния му поолекна. Той обгърна всички със смислен поглед, поусмихна се на Емили, обърна се настрани и заспа сън на оздравяващ.

Емили прекара още едно денонощие край него, като с нечовешко напрежение на силите се държеше на крака. През нощта на 24 април корветата „Бургундия“ се готвеше да вдигне платна.

Раненият спеше дълбоко в колибата си. Грели донесе пушка, запас от барут, няколко инструмента и хранителни припаси. Той реши да не будят ранения и заповяда на Емили да му напише бележка.

На листче хартия тя изложи накратко споразумението си с пирата, като даде да се разбере, че бракът с лъжевиконта ще бъде само формален. Когато бележката беше готова и сложена върху вещите, оставени за островитянина, Емили се наведе над спящия. Без думи, с каменно лице тя притисна устни до челото му.

До брега на залива Грели я отнесе на ръце, защото след мълчаливото сбогуване с жениха си Емили съвсем бе загубила сили. Още докато поставяше в кърмовата каюта на „Бургундия“ безчувствената, изгаряща от огън девойка, Грели разбра по несъмнените признаци на лицето й, че е болна от едра шарка…

През нощта, когато корабът се отправи към север, Грели забеляза, че Мортън записва нещо в една тетрадка, подвързана с пресована кафява кожа. Леопарда грубо дръпна тетрадката, прочете я много внимателно и като откъсна последните няколко страници, написани от Мортън, я прибра у себе си. Едва когато фрегатата „Кръстоносец“ пристигна в Англия, Грели извади тетрадката. В Ченсфилд, в новонаследения кабинет, той възложи на Мортън едно своеобразно литературно занимание…

— този дневник вие можете да се върнете към излагане на фактите, като започнете с качването ни на борда на „Бургундия“ — каза клиентът на своя атърни и управител. — първата част от вашето описание, чак до схватката в каютата на „Офейра“, ще си остане непокътната, но за острова не трябва да се споменава нито дума в тази тетрадка. И още нещо: не пишете кой всъщност подпали „Бургундия“, защото аз предизвиках пожара в нашата каюта с помощта на запалената лампа, като я хвърлих на пода, преди да скоча на салчето: знаех, че крюйткамерата се намира до каютата… А за изчислението на координатите на острова аз също съм задължен на капитана на „Бургундия“, мир на праха му! Моят взрив без съмнение го е възнесъл от мостчето направо в небесата!

И човекът, който беше поръчал ръкописа, се засмя със своя характерен гърлен смях…

… Глухият равен глас на изповядвания замлъкна. Мълчанието продължи няколко минути. Пасторът се наведе над болния, който лежеше поизправен и с отворени очи върху възглавниците.

— Още няколко думи! Вие се досещате, че след като осъществих плана си, започнах да събирам в Бълтън приятелите си. Някои от тях аз назовах. Техните грехове взимам върху себе си. Разбира се, легендата за прокажения на острова измислих, за да предотвратя слизането на брега на нежелани хора, тази измислица особено прилегна, когато узнах, че освен сър Фредрик на острова са се спасили и двама неизвестни членове от екипажа на „Черната стрела“. Мърей не е измислено лице. Такъв пасажер имаше в списъците на загиналите на „Ил дьо Франс“… Сега ме оставете сам със свещеника.

Сред мъртва тишина се изправи новият пасажер на „Орион“. С един жест той спря събралите се и заговори, като се обръщаше към тях и към човека на смъртния одър:

— Господа! И вие, синьор Джакомо д’Еляно! Жестоката съдба ви отне правото да носите името на своя баща. Вие превърнахте живота си в оръдие за мъст към човечеството заради несправедливостта, извършена от него спрямо вас. Вие се стремяхте към и ме. Но името на човека е празна ду ма, празен съд, който се изпълва със съдържание само от действията на неговия носител. Вие свързахте името на Фредрик Райланд е такива кървави и зловещи деяния, че аз се отказвам от него.

На тази земя вие оставяте дете, чиято съдба би могла да заприлича на вашата, защото, родено под лъжливо име, то също ще трябва да бъде лишено от правото да го носи, без да има някаква вина за това. Аз не желая да увеличавам веригата от злини и нещастия на земята. Взех окончателно решение вашият наследник да запази всичко онова, което вие сам искахте да му оставите в наследство Благоволете да назначите за Настойници на сър Чарлз липата, които желаете. А мой дълг е да излекувам душевните рани на онази, чието име е достойно да се нареди до имената на героините от древността. Нищо около нея — нито хора, нито имена, нито страна, нито дим — не трябва да помрачава със спомени бъдното й щастие, което аз ще се постарая да й създам под своето ново име!

1

В тишината, която настъпи, след като сводът на пещерата рухна, капитан Бернардито отърси от себе си пръстта и като се убеди, че детенцето в ръцете му диша, постави го на пода до краката си.

В мрака на сриналата се пещера Бернардито за миг си припомни своите изживявания на борда на „Черната стрела“ преди три години, когато ураганът тласкаше корабите към подводните скали на острова. Чувствувайки отново онази странна тежест в цялото си тяло и ШУМ в ушите, Бернардито започна да опипва най-близките предмети. Едва си поемаше дъх; и най-незначителните усилия предизвикваха ускореното биене на сърцето.

Капитанът извади от джоба си огниво, секна от кремъка искра, раздуха тлеещия прахан и запали една тресчица, която му попадна под ръка. Пламъче озари слегналия се свод. Две трети от пещерата бяха затрупани. Останалото пространство беше покрито от посипалия се прах и дребни камъчета почти на един фут Масата беше смазана: двата й крака и част от дъските стърчаха изпод пръстения насип Един камък притискате към парчетата от масата дебелата книга с картинки.

Бернардито извика своя другар. Звукът от гласа на капитана и плачът на събудилото се дете бяха погълнати от срутилата се влажна пръст.

Старият корсар си спомни че Педро седеше край масата срещу него, до празната постеля на детето. Сега това място беше отрупано от влажна пръст и от гранитен блок. Бернардито разбра, че пред него е гробът на Педро, а гранитният блок е легнал като паметник на неговия последен и единствен другар.

Като поразрови пръстта край смазаната маса, Бернардито се натъкна на светилника със застинала вече мас в него. Той запали това кандилце, коленичи и притисна чело към грапавия камък В гърлото му бе заседнала суха буца, но у стария капитан не се намериха сълзи. Той прочете полузабравените слова на молитвата, в това време детето проплака, Бернардито го взе на ръце и се зае да го утешава.

След като успокои момчето започна да разглежда пещерата. Останалата част от свода се държеше едва два, всички основни запаси от храна, цялото оръжие и облекло бяха за губени.

Бернардито започна да разравя пръстта и да вади изпод нея един след друг различни предмети. Намери брадвата, мотиката и дъбовия прът, след това се натъкна на наръч дърва, приготвени за огън. Накрай капитанът изрови малък запас от провизии, който Педро държеше под ръка за най-близките два дни. Този запас при пестеливо разходване можеше да поддържа живота на Бернардито и детето деветдесет дни. Но несигурният хилядотонен свод на пещерата и липсата на вода будеха безпокойство.

Като добави в светилника късче разтопена мас от дива свиня, Бернардито започна да почуква стените и сводовете. Не можеше и да се мисли да се откопае старият изход. Затова пък противоположният свод, снишавайки се към полегатия под, оставяше тясна пролука между пода и ръба на остро издалата се като стряха плоча отгоре.

Бернардито легна по корем и пропълзя в тази тясна цепнатина. Там той неочаквано откри тесен естествен подземен проход, който скоро се раздвои. Бернардито запълзя по лявото разклонение, но то се оказа задънено от базалтови скали. Тук обаче човек можеше да стои изправен.

Жажда измъчваше Бернардито. В устата му скърцаше пясък. Около него шумоляха струйки суха пръст, ронеща се от пукнатините. Ослушвайки се, той долови някакъв звънтят звук в ъгъла на тази каменна килия. Звукът се повтаряше всеки десет секунди. Бернардито приближи светилника до един сталактит. Той висеше над също такъв израстък сталагмит, издигащ се от пода срещу вкаменената висулка. Вековната работа на капките беше издълбала една вдлъбнатина в този варовит израстък. Всеки десет секунди на края на сталактита се събираше водна капка, която падаше тежко. Във вдлъбнатината се беше събрала около половин чаша вода. При всяко падане на капката малкият водоем се препълваше; излишъкът от водата изтичаше от камъка и по една влажна следа отиваше в земята. Бернардито изпи водата на малки глътки и се върна в пещерата.

Той изсипа пръстта от паничката и изяде остатъците от храната на дъното на съда. С една клечка и парцал изчисти полепилата се по нея кал, пренесе детето в каменната дупка и постави паничката под сталактита. Пълзешком, с голяма мъка за няколко часа той пренесе в тази килия оцелелите вещи и дори книгата на Чарли. Само дървата остави в старата пещера; невъзможно беше да се запали огън — обитателите на този затвор биха се задушили от дима.

Пламъчето на светилника леко потрепваше — значи, през някаква пукнатина на скалите нахлуваше въздух.

Бернардито отряза на момченцето хляб от оцелялата пита и утоли жаждата му с глътка вода, насъбрала се в паничката. Старият пират просна на каменния под кожената си куртка, легна на нея, постави главичката на детето на рамото си и за няколко часа се унесе в сън.

Без да мърда, момченцето дълго се вглеждаше в мигащото езиче на светилника и накрай също заспа под монотонния звън на капките, които падаха равномерно в тенекиената паничка.

2

Робърт Патерсън и Ричард Томпсън влязоха в каютата на новия пасажер на брига. Завариха го да подрежда книжа и документи на името на вирджинеца мистър Алфред Мърей.

— Дошли сме да ви предложим да поемете ръководството на експедицията, сър Фредрик Райланд — започна адвокатът, — ви молим…

— Мистър Томпсън — прекъсна го гостът на „Орион“, — от тази нощ аз вече нямам нищо общо с току що произнесеното име. Оставям в сила всички документи, които бяха подписани във ваше присъствие и засвидетелствувани от вас, Мортън и свещеника. Ако джентълмените желаят, след смъртта на сър Фредрик Райланд аз, Алфред Мърей, съм готов да поема временно ролята на ръководител на експедицията, за да я подготвя за, обратно плаване. Впрочем по мое мнение капитан Брентли би изпълнил тази задача по-добре от мене.

— Извинете, мистър… Мърей — каза адвокатът, — се пак аз си позволявам да отбележа, че от гледна точка на държавното законодателство вие едва ли имате право да осъществите великодушното си решение. Законът предвижда право на осиновяване, но не и прехвърляне на титлата и името на друго лице.

— Но, мистър Томпсън, в книжата, които подписах, не става нито дума за прехвърляне на име. С подписа си аз удостоверих, че наистина съм Алфред Мърей, потомствен колонист от Виржиния. Книжата имат строго законен характер.

— Моля ви още веднъж хладнокръвно и сериозно да обмислите това решение — произнесе адвокатът, — ри все че високо ценя и много добре разбирам неговите мотиви. Но човекът, чиято потресаваща изповед утвърди във вас великодушието ви, създаде голямо предприятие, от което зависят пряко или косвено съдбините и благосъстоянието на хиляди хора. Този човек беше тъмен авантюрист. Богатствата, съсредоточени в ръцете му се използуваха за рисковани и престъпни цели. За него тези операции бяха доходни, но за обществото — опасни и дори безчовечни. Така например Доротея ми съобщи, че мнимият Райланд се е занимавал не само с търговия на роби, но и се е готвел да продължи пиратския си занаят и да почне грабеж по морските пътища.

Патерсън се наежи и се размърда на стола. Адвокатът продължаваше разпалено:

— Построеният за него кораб „Окриленият“, това чудо на корабостроителното изкуство, е предназначен да стане нов страшен кораб на корсари, сеещ смърт и разорение. След смъртта на мнимия Райланд работите на „Северобританската компания“ ще останат в ръцете на приближените и приятелите на лъжевиконта — също такива тъмни аферисти като него. Отказването ви от наследството може да предизвика страшен крах или пък тъмните операции, замислени от предишния стопанин, ще продължават да се осъществяват и занапред във вреда на обществото.

— Мистър Томпсън — прекъсна Мърей адвоката, — ние не сте прав. Има неписани закони, които се определят от съвестта и честта. По произход аз съм потомък на страничен клон на своя род и не принадлежа към древната аристокрация; съвсем случайно обстоятелствата ме направиха наследник на Ченсфилд. Като се отказвам от случайно падналите ми се титла и богатство, спечелено по нечестни пътища, аз следвам поведенията на съвестта си. Изучавайки съчиненията на Жан Жак Русо114, аз се уверих във високото естествено призвание на човека. Злото в света аз виждам в неравенството между хората, в празните титли и звания, в трупането на злато за сметка на ближните… А пък що се отнася до съдружниците на Райланд по фирма, ще ми се да вярвам, че те няма да изберат неблаговидни пътища за по-нататъшно забогатяване. Но трябва да призная, че това съвсем не ме засяга. Аз имам други задължения пред бога и хората. В Америка, сред лоното на девствената природа, се надявам да създам една малка колония на Равенството и Справедливостта, на Труда и Разума.

Патерсън въздъхна с облекчение, след като изслуша Мърей. Речта на Ричард го беше хвърлила в голямо безпокойство и го озлоби против сина на стария му приятел.

„Пале — помисли си Патерсън, — малък съдийски празнодумец! Ах, бърборко, мотаещ се в краката на деловите хора! По дяволите този, истинския Райланд, който се е налапал с френски книжки и бълнува за справедливост! В нашите работи той би бил само пречка… Това не е търговец! А ако мощната енергия на оня, който сега умира на брига, не беше спасила например банката на Ленди, ти, бърборко Ричард, щеше да бъдеш сега или прост клерк, или чужд надничар!“ И Патерсън продължи вече гласно:

— Самата църква в лицето на нашия викарий благослови благоразумното и благородното решение на мистър… м… Мърей. Но друга мисъл ме безпокои. Работата е там, че умиращият се разпореди твърде своеобразно с полицата на банкера Ленди… Той завеща полицата на корсаря Бернардито Луис. Как мислите, мистър Мърей, ще пожелае ли Бернардито Луис да изтегли цялата тази огромна сума? Това би разтърсило много чувствително нашите финансови основи.

— Предполагам, че Бернардито съвсем не ще поиска да създава затруднения на Бълтънската банка — отговори Мърей. — навярно той ще посочи адрес, където банката ще може на части да му изпраща тези пари. Той възнамерява да си построи хасиенда115 някъде в Южна Америка и да си отдъхне от грижите и мъките. Вече е на петдесет години. Преди пет години майка му е била още жива, но той не се надява вече да я види… Може би в Америка ние пак ще станем съседи… Времето, изглежда, се изясни; възнамерявам да отида с Емили на острова, за да уведомя Бернардито и Педро за новия обрат на събитията. Сега нищо не им пречи да вземат участие в нашето плаване. Трябва по-скоро да върнем момчето на кораба, за да успее бащата да се сбогува с него. Насам идва доктор Грейсуел. Сега ще узнаем за положението на ранения.

Изморен и бледен, докторът огледа през очилата разговарящите с късогледите си очи.

— Настъпва кризата — каза той. — сър Фредрик: едва ли ще доживее до утре вечер.

3

Една лодка от „Орион“ свали на брега Мърей и Емили. Предстоеше им доста път до Скалистите планини, където сред усоите се намираше добре познатата на Мърей пещера.

Поглеждайки нежния профил на спътницата си, Мърей крачеше с леката походка на човек, от чиито плещи се е смъкнала огромна тежест. За пръв път от дълги години насам той отново се чувствуваше свободен и щастлив. Корабът го очакваше, за да го отнесе към радостно бъдеще, целият широк свят се откриваше пред него и най-обрата от всички девойки на този свят със сияещо лице вървеше до него, шумолейки с диплите на наметалото си.

Криволичеща пътека доведе пътниците до малката къщурка, построена от палмови стволове. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко цветни лехи и овощни дръвчета, отгледани от семената на диви плодни растения, виреещи на острова. Отвъд градината започваха гъсти тропически храсталаци.

Пътниците влязоха в къщурката. Покрай стените имаше три дървени кревата. Простата мебел и кухненските съдове бяха изрядно чисти. Това скромно домакинство не бе поддържано от изнежени ръце! Огромна лъвска кожа заемаше цялото пространство между двете прозорчета. Огнището беше иззидано от непечени тухли и грубо издялани камъни. Мърей запали в него огън и с ловджийска похватност приготви обяд. На двамата пътешественика той се стори прекрасен.

— В нашия дом ще трябва от тебе да се уча да домакинствувам — засмя се девойката. — колко странно: и при новото име ти си остана предишният Фред. Трудно би ми било да свикна с другото. Колко ми е леко на сърцето, Фред!

Те продължиха по едва забележими ловджийски пътечки сред гъсталаците на недокоснатата първобитна гора и излязоха пред блатисто горско езеро с бамбукова горичка по полегатия бряг. Мърей настани девойката в прост ловджийски члун, издълбан от цял дънер, и я прекара на отвъдната страна.

Скоро започнаха да се изкачват. Изпод нозете на пътниците се затъркаляха дребни камъни; най-после гората свърши и голяма зелена ливада, обляна в слънце, се ширна пред тях. На високи стебла се люлееха цветове, а влажната трева достигаше над кръста. Когато се изкачиха още на няколкостотин фута, Фред и Емили се намериха в подножието на скалите. Само ниски, огънати от вятъра дръвчета тук-там оживяваха мъртвите каменни стени.

Мърей посочи надолу. Там, върху чистото огледало на залива, „Орион“ се виждаше мъничък като детска играчка. Наоколо, на стотици мили в необятния простор, синееха водите на океана. Той беше спокоен, но прибоят край брега бучеше както винаги и под канарите кипеше бялата пяна.

Скоро пред пътниците се разтвори дълбока клисура. По една гранитна скала течеше вода, която се разливаше на десетки малки ручейчета. Това беше водопад, образуван от подземни извори някъде в недрата на планината. Той излизаше на повърхността от един тъмен процеп високо в канарите, втурваше се по стръмния склон и шумно се хвърляше от скалата, като смесваше на дъното на клисурата своите води с водите на рекичката.

— Обзалагам се, че в тези планини се крият големи богатства — проговори Мърей. — всеки от нас събра доста голямо количество златен пясък, които ние промивахме на брега на ручея. Смятахме да запазим в тайна нашето откритие и някога да се върнем на този остров, за да се заемем със златотърсачество.

— Нека приятелите ти, ако желаят, да търсят тук зла то — каза Емили. — моето мъничко наследство от татко и твоят златен пясък са достатъчни, за да си устроим нов живот.

Ти забравян] за товара на „Офейра“. Той беше собственост на твоя баща и по право принадлежи на теб. Сандъците са напълно запазени. Сега още едно трудно изкачване по долчинката и ще се видим с нашите приятели в пещерата. Но, дявол да го вземе, не мога да позная мястото!

Пътят нагоре по следите на неотдавна срутилата се лавина се оказа много тежък. Колкото по-нависоко се изкачваха пътниците, толкова по-загрижено ставаше лицето на Мърей. Отдалеч още той видя, че каменните блокове са се разместили. Изчезнали бяха храсталаците, които скриваха входа на пещерата.

— Боже мой! — прошепна той. — ходът е засипан! Свечеряваше се. Мърей смяташе да пренощува тук, при своите приятели, но вече нямаше вход за пещерата…

Той започна да вика високо другарите си. Отговаряше му само звънливо ехо. Свали от рамото ловната си пушка и стреля на два пъти, но обезпокои само планинските орли.

— Всички са загинали, Емили! Пещерата е станала техен гроб. Наистина над хората, които взимат титлата на виконт Ченсфилд, тегне някаква зла съдба. Никога да не си спомняме за нея, любима!

Те коленичиха гологлави пред гроба на момчето и на двамата корсари; така останаха известно време, после тихо се изправиха и тръгнаха обратно. Но сега Мърей вървеше мълчалив, с наведена глава.

Стигнаха до езерото чак на здрачаване. Преплаваха го с члуна в пълен мрак. На земята Емили започна да се препъва и удари крака си в един корен. Фред я взе на ръце и я понесе. Тя лежеше на рамото му със затворени очи и сякаш потъваше в някаква дълбока златна тъмнина.

На половин миля от брега островитяните бяха построили ловджийска колиба. Фред внесе Емили в това убежище, запали светилник и огън. Когато дървата запращяха, той седна на един камък и започна да разтрива натъртеното стъпало на девойката. Емили го гледаше отгоре; погледът й светеше с онова лъчисто сияние, което се излъчва от очите на жената в най-щастливите минути на живота й.

След като похапнаха. Фред положи девойката на легло от кожи, а своя плащ постла на пода и легна до огъня. Той не спеше и гледаше догарящия огън. Стори му се, че Емили е задрямала; тихичко се повдигна на лакти, за да я погледне в лицето. Две нежни ръце леко го прегърнаха. Той обхвана главата на девойката в дланите си и два дъха се сляха в един.

4

Загубил всякаква представа за времето, Бернардито Луис използваше падащите от сталактита капки не само за утоляване на жаждата, но и като часовник. Той определи, че паничката се пълни догоре с вода за около двадесет и четири часа и сега пресмяташе денонощията по числото на изпразнените панички. Хранеше се с пушено свинско и козе месо, с останките от хляба и с влажно брашно, което размесваше с вода. Същата храна даваше и на детето. Наложи се да нареже целия хляб на тънки филийки, за да не плесеняса. Във влажния въздух филийките не изсъхваха.

Капитанът успя да изследва и дясното разклонение на подземния проход. То се оказа дълго и криволичещо, постепенно се снишаваше и на места сводът надвие ваше толкова ниско, че Бернардито можеше да се промъква само пълзешком. На други места гой се изправяше в целия си ръст и не достигаше свода с ръка.

Според неговите пресмятания успя да стигне до края на десния проход едва на четвъртото денонощие от пещерното им заточение. Тук, на разстояние не по-малко от триста ярда от разклонението, той се намери най-сетне пред напластена лескова скала, с която свършваше подземният проход. При светлината на фитилчето старият корсар огледа скалата и откри тясна цепнатина. Приближеният до нея пламък на светилника се люшна и угасна. Бернардито долепи ухо до цепнатината и долови шум на течаща вода. Звукът беше слаб и неясен, но нямаше съмнение: някъде зад лесковата скала течеше ручей. Ако успее да пробие няколко фута в леската и да се добере до ручея, подземното му корито може би ще изведе пленника от тъмницата Бернардито си спомни за водопада в клисурата. Озари го догадка, че се намира близо до подземното русло на този поток. Шансовете за спасение нараснаха!

Мотиката беше в ръцете му Бернардито отново запали светилника и удари скалата. Парче от меката леска се отцепи лесно. Увлечен в работа, Бернардито забрави и сън, и храна, и оставеното детенце. След няколко часа той разшири процепа, но камарата от плочести парчета леска достигна до кръста му. Повече не можеше да се работи и затворникът в пещерата започна да разстила разкопаната маса по целия под на подземния проход. През цепнатината проникваше чист въздух. След непосилния труд Бернардито се почувствува много отпаднал Той легна на гръб и задряма. Внезапно през приспивния шум на ручея старият корсар различи далечно чукане, драскане и скърцане.

Бернардито запълзя назад. Когато по едно време легна да почине, след като беше изминал най-мъчителните етапи на този подземен път, дочу скърцането и ударите още по-отчетливо. Най-после се добра до каменната килия. В мастилената мъгла детенцето тихичко лежеше върху кожената куртка, но като видя светлинката и брадата на пирата, заплака жално: малкото човече изразяваше огорчението си, задето бе оставено тъй дълго само. Паничката под сталактита се беше препълнила и скъпоценните капчици изтичаха в почвата. Синко, ти скоро ще видиш слънчицето и ще започнеш ду се разхождаш по твоя остров — заговори Бернардито, като милваше къдриците на момчето. — аз намерих изход от пещерата, разбираш ли, изход, но трябва да го разкопаем и тогава ние с тебе…

Някъде рухнаха камъни. Нещо страховито избоботи и стените на каменната им килия потрепераха. Сталактитът се отчупи и падна на пода, като сплеска паничката. Стана тъмно и гъст облак прах напълни ноздрите, устата и очите на стария корсар. Той — зажумя и се изгърби в очакване на края За миг си припомни целия живот, сякаш светкавица озари миналото. Но сводът над главата му още се държеше и съзнанието не напусна Бернардито. Сега всичко наоколо стихна, шумовете престанаха и капитанът най-после разбра какво означаваха те. Разкопаваха тяхната пещера! Очевидно след като са открили срутването, Леопарда е намислил да разкопае гроба на сана си При разкопаването моряците са разтърсили останалата част от оцелелия свод на пещерата и той е рухнал. Ако при срутването е засипано и разклонението на подземния проход — смъртта на пещерните затворници е неминуема.

Бернардито с голяма мъка запали своя мъничък факел. Каменната килия беше цяла, ако не се смята откъсналият се при сътресението сталактит. Но входът към подземния проход бе наполовина засипан.

Капитанът изгреба пръстта, разчисти входа и запълзя към разклонението. Навред беше посипано с нова пръст, гъст облак прах зее още виснеше във въздуха. Надясно входът се оказа свободен.

Бернардито реши да се прехвърли в десния проход и оттам да се промъкне до подземното русло. Той отново зачу удари. Значи разкопаването продължаваше, но на капитана беше ясно, че дори със силите на целия екипаж на „Орион“ пещерата едва ли ще може да бъде разчистена за по-малко от две три седмици.

Страхувайки се от нови срутвания, Бернардито започна пълзешком да пренася всичките си вещи и хранителни запаси в дясното разклонение. Това беше адска работа и продължи не по-малко от две денонощия. През това време Бернардито неведнъж стигаше до пълно изтощение. Отслабналото детенце вече не крещеше и не плачеше. Свито на кълбо като зверче, то лежеше върху куртката на корсаря, често дремеше, а когато се събудеше, безучастно гледаше брадатия си другар.

След като се наспа в новата си „квартира“, Бернардито се подкрепи с последните останки от храната и се залови за работа. Мъчеше го жажда.

Подземното пленничество продължаваше вече според пресмятанията му шест седем денонощия, когато три глухи удара отново разтърсиха сводовете на подземието. Те не приличаха на вулканични трусове, защото се чуха някъде отстрана, сред пещерните развалини.

— Събарят скалите! — промърмори корсарят и захвърли мотиката. — по дяволите всичките им старания! Те ще срутят целия проход!

Работата вървеше бързо; пясъчникът се отцепваше на слоеве. Бернардито работеше с брадвата, мотиката и дълбокия прът вместо клин. От време на време усещаше прохладен полъх на чист въздух.

Накрай след тридесет четиридесет часа издълбаният в стената отвор се оказа достатъчен, за да пъхне раменете си. Бернардито остави инструментите настрана и се вмъкна в дупката. Той пъхна главата си в процепа и започна да се вглежда в кухината, в мрака. На около шест фута под него ромолеше и се плискаше вода. Значи, пробит е проход в някаква подземна пещера или тунел, по дъното на който течеше поток!

След като разшири дупката, Бернардито предпази с длан кандилцето си и освети тунела. Сводът се издигаше на два фута над главата му, а долу страховито чернееше бистра вода.

Детенцето спеше. Бернардито допълни светилника, остави го в ъгъла, сложи върху книгата до Чарлз последното късче хляб и парченце сушено месо. След това свали от кръста си колана, завърза го за пръта, препречен на дупката, още веднъж хвърли поглед към спящото дете и държейки се за колана, се спусна право в черната вода на потока. Тя беше много студена и едва не събори човека. Бернардито изми лицето и ръцете си, отпи няколко глътки, прекръсти се, легна в ледената вода и заплува.

Потокът го понесе в пълен мрак през тунела. На няколко пъти той се удряше о камъни и издатини на скали, но скоро напипа плитчина и стъпи на ситен чакъл. По шума на водата при плитките места човекът усещаше завоите и от началото на своя път до плитчината преброи два. По-нататък сводът на тунела се снишаваше и течението ставаше по-бързо.

Когато Бернардито напусна плитчината, водата стремително го понесе. Скоро пред него затрептя сивеещо се петно. Потокът още веднъж зави и Бернардито започна да различава очертанията на свода и стените на тунела. Той се залови за една издатина и погледна напред. Светлина, слънчева светлина се виждаше на петдесетина крачки пред него!

Потокът протичаше надолу по ръба на надвиснала като стряха плоча. С издрани колене Бернардито запълзя напред и пъхна главата си в сияещата цепнатина. Пред него се разстилаше ослепителен простор!

Зашеметен от слънчевата светлина, той падна върху издатината на скалата, от която водопадът, весело подскачайки по камъните на стръмния склон, се хвърляше в зелената дълбина на клисурата.

Най-после Бернардито хвърли поглед околовръст. Долу той видя хора с търнокопи, лопати и брадви. Слънцето залязваше и хората, след като бяха привършили дневната си работа, навлизаха от клисурата в гората, като носеха някого на носилка.

Когато всички се скриха от погледа му. Бернардито се изправи и след едно дълго и тежко заобикаляне по склона се приближи до тяхната стара, срутила се пещера. Вече се мръкваше и откъм клисурата духаше студен вятър. Всички кости го боляха; само при мисълта, че трябва да се върне в ледената вода на подземния поток, целият потрепера.

Бързо се смрачаваше, но Бернардито различи пред входа на пещерата следи от работата на земекопачите. Той се учуди колко много бяха успели да разчистят: види се, бе работил целият екипаж на кораба. На едно място дори бяха достигнали дъното на пещерата. Пръстта и камънакът на площадката бяха разчистени и струпани на малък насип, върху който лежеше голям плосък камък.

В здрача Бернардито се натъкна на един лост и цяло кълбо тънко и здраво манилско въже. До него лежеше раница с останки от храна на няколко души. Ведро със смола и десетина колове, омотани с кълчища, бяха приготвени навярно за нощна работа.

Бернардито се подкрепи с парче хляб, метна раницата на гръб, взе лоста, въжето и една факла и заслиза назад, към водопада. Пред ниската паст на тунела капитанът въздъхна, запали факлата и навлезе в потока. Навеждайки се, той отново се намери в тунела, където потокът течеше като митическата Лета, покрита с вечния мрак на Аид.

Подпирайки се с лоста о дъното, човекът преодоляваше бурното течение и пристъпваше напред крачка по крачка като древния Харон във водите на мрачния Стикс.116

Като стигна до плитчината, той си отдъхна. От студа краката му се вкочаниха и сърцето тежко се блъскаше в гърдите. По-нататък течението отслабваше. Бернардито остави въжето на плитчината и отново се за изкачва, като броеше завоите. След втория той се изкачи още на около двадесет крачки и видя черната дупка под свода и висящия от нея колан. Изкатери се горе с крайно напрежение на силите, пъхна факела в дупката и влезе в подземното си убежище.

Загасналият светилник беше катурнат. Детенцето го нямаше в скривалището…

5

Собственикът на „Орион“ и губернатор на остров Чарлз протегна ръка към чашата с питието, което докторът беше поставил на масичката пред умиращия. Това беше настойка от целебни билки, събирани от Мърей на острова. При своите скитания из индийските джунгли Мърей внимателно се беше вглеждал във врачуванията, прилагани от знахарите и жреците в затънтените селца на Бенгалия. Той изучи тяхното изкуство и през годините, които прекара на острова, неведнъж беше изпитал върху себе си и своите приятели благотворното въздействие на целебните растения, неизвестни на самодоволната европейска медицина. Когато тръгваха да се връщат на кораба, Мърей взе от колибата съда с целебната настойка.

Кой знае дали индийският балсам или собственият запас от жизнени сили беше помогнал на болния, но пациентът на доктор Грейсуел победи дори смъртта.

Когато кризата премина и въпреки всички очаквания пулсът на болния продължаваше да се долавя, докторът не повярва на слуха си, чувайки ударите на това неизтощимо зло сърце. Поразен, той незабавно съобщи на всички, че има надежда за благоприятен изход.

Екипажът на кораба трябваше при пукването на зората да слезе на острова, за да продължи започнатото в навечерието разчистване на пещерата. Вестта за загиването на детето потресе и приятелите, и враговете на „господаря“ и капитан Брентли предостави почти всички моряци на разположение на Мърей, който пое върху себе си ръководенето на разкопките.

Когато узна, че здравето на болния се подобрява, Мърей приписа това на действието на своето лекарство и посъветва засега да се скрие от пациента горестната вест.

Разчистването продължи цели четири денонощия. Когато копачите стигнаха до срутилата се скала, Мърей заповяда да пробият в нея канал и да я вдигнат във въздуха с барут. След взривовете бяха изровени няколко находки — извадиха една лопата, парчета от пушка и най-главното — намериха следи от кръв и смазани кости.

След това откритие Мърей заповяда незабавно да се прекратят работите. На разчистената от срутването площадка издигнаха нещо като насип на гроб. Върху гроба поставиха плоча с грубо издълбан кръст…

Щом дойде в съзнание, губернаторът на острова изпи остатъка от настойката в чашата и повика свещеника. От недомлъвките на пастор Редлинг дори и по-малко проницателен човек от Джакомо Грели би се досетил за случилото се.

Болният заповяда да го изнесат на палубата и откри, че на борда няма почти никакви хора. Без по-нататъшни заобикалки той повика Мортън в каютата си и узна цялата горчива истина. Ако Мортън се беше обърнал, когато си тръгваше, пред неговия поглед би се представили най-чудното зрелище през целия му живот: сълза по гърбавия нос, първата сълза на Джакомо Грели през целия му тридесет и пет годишен живот!

Две денонощия Грели не се докосна до храната и не допущаше никого при себе си. Когато сутринта на 9 януари му съобщиха, че са намерени следи от труповете, той заповяда да направят носилка и се отправи към пещерата върху раменете на своите подчинени като някакъв римски патриций.

Донесоха го до клисурата и поставиха носилката пред огромната скала над срутилата се пещера. Той заповяда да дадат на двадесет души длета и да изсекат в скалата нещо подобно на стълба при атакуване на крепост. Този отряд издълба на скалата надгробен надпис. След като се върна на кораба, Грели заповяда още на другия ден да вдигнат котва.

Товарът на „Офейра“, скрит в скалите на северната част на острова, беше пренесен с лодки на „Орион“. Грели призна без всякакво възражение, че той принадлежи на лейди Емили. На екипажа обясниха, че този товар е на Мърей и е бил спасен на сал след корабокрушението.

През време на товаренето Мърей отиде заедно с лейтенант Уент на познатия му пясъчен нос: островитянинът хвърли прощален поглед към съдбоносната пещеричка, където Емил и с цената на небивало самоотрицание му бе спасила живота. Потънат в своите мисли, той не забеляза как лейтенант Уент втренчено разглеждаше някакъв предмет на пясъка. Находката, която лейтенантът откри, го накара да се замисли. Но морякът не каза ни дума за това на Мърей, само хвърли към него изпитателен поглед…

Сутринта на 10 януари „Орион“ вдигна платна и предпазливо излезе от протока.

Още в навечерието капитан Брентли беше заповядал да издигнат британския флаг на върха на Скалистата планина. След като отдаде чест на знамето с топовен залп, „Орион“ взе курс към Капщад и скоро очертанията на острова с гроба на загиналите и развяващия се на върха флаг се стопиха зад кърмата на брига.

6

Измокрен, премръзнал и уморен до изнемога, Бернардито Луис се спусна към подземния проход, като се проклинаше, задето бе забравил да го препречи с камък. А може би измъчваното от жажда дете е припълзяло към отвора в скалата и е паднало в потока?

Капитанът освети дупката с факела. Никакви следи от момчето… Пък и едва ли детето би се решило да пълзи в този тъмен мрак навътре по прохода!

Старият корсар съблече мократа риза и късата кожена жилетка, разтри краката си и облече сухата куртка, която доскоро още беше служила за постеля на детето. Той вече забрави, че детето, което бе отвлякъл, за него е само оръдие на отмъщение; сега мислеше за момчето като за единственото същество, с което би могъл да дели самотата на пленничеството.

Бернардито забеляза на пода книгата с картинките и отново почувствува в гърлото си гъделичкащата буца …

— Сега и Грели смята своя Чарли за загинал… Смъртта на детето обезоръжи и мен, и мистър Фред. Трудни времена настъпиха! Без. Педро моряците ще ме принудят да се предам от глад и ще ме застрелят някъде в планината, а отсега нататък Фред всяка минута ще бъде заплашван от удар из засада… А ако „Орион“, след като не ме открие, напусне острова, ще остана сам, като крайпътен кръст! О, карамба!

В тази минута Бернардито дочу шумолене и реши, че в скривалището се е вмъкнал плъх Той вдигна глава и при светлината на факела видя Чарлз. Детенцето изпълзя на четири крака изпод стряхата на подземния проход.

— Синко! — изтръгна се стон из гърдите на Бернардито и той протегна ръце към детето, като не смееше още да повярва на единственото си око.

— Чичо! — произнесе изцапаното с пръст същество. — Къде все ходиш?

— Ами ти къде беше, синко?

— Тръгнах да те търся, чичо. Ти вече не ходи самичък!

— Не, синко, сега ние винаги ще бъдем заедно. Аз намерих изход и щом само мъничко си отдъхна, ще излезем с тебе на слънчице. Е. Леопард Грели, скоро ти ще се укротиш в ръцете ми като котенце.

След като нахрани своя възпитаник, Бернардито запали светилника, а големия факел загаси. Те пак останаха в полумрака, озарявай само от пламъчето на „вълчето око“, както Педро наричаше това пещерно кандилце.

След няколко часа Бернардито се почувствува достатъчно силен, за да тръгне на път.

— Е, синко, сега ти от Нищо не бива да се боиш. Ще доплуваме ние с тебе на слънчице. Ти не плачи и се дръж по-здраво за врата ми. А за нашата книга аз ще дойда тук друг път.

Бернардито направи две дупки в ъглите на раницата и я надяна на момчето, като промуши краката му през тези отвори. Детето се оказа като в някакви големи гащи, от които навън се показваха само краката и главата. Бернардито метна раницата на гръб и прекара коланите под мишниците си. Сега момченцето, без да пречи на движенията на плувеца, беше здраво привързано към гърба му. Капитанът взе запаления факел и навлезе в бучащия поток, усещайки на врата си топлия дъх на детето.

Бързото течение го поваляше. До кръста във водата, подпирайки се на лоста в каменистото дъно, Бернардито бавно се запромъква напред. Подземната река застрашително бучеше под сводовете на тунела. На два пъти старият корсар падна, изтърва факела във водата, загуби лоста. Не можеше да се наведе да го търси — водата вече достигаше до гърдите му и детенцето на гърба щеше да се удави. Внезапно дъното под краката му изчезна.

„Дръж главата високо!“ — викна корсарят на момчета и шумът на водата заглуши звука на неговия глас.

Бернардито заплува. Скоро бесният поток го отнесе зад последния завой. Най-сетне — плочата на стряхата! С огромно усилие човекът се опря с ръце в надвисналия свод и залази на колене, потънал до шия в клокочещата вода. Изпод стряхата го лъхна студен вятър, напоен с дъха на гората. Шумът от хвърлящия се в клисурата водопад изпълваше всичко наоколо.

За миг Бернардито се гмурна и като се залавяше с ръце за камъните, след секунда се намери от другата страна на стряхата. Той погледна нагоре: в прозрачната, вече светла синева на небето блещукаха догарящите звезди.

Старият корсар свали от гърба си раницата и като грабна полузадушилото се детенце, започна да разтрива посинялата му кожа. Момчето отвори черните си очички, кихна и задиша дълбоко и често… Пред очите на Бернардито се замяркаха черни искри и той се строполи до детето.

Свести се, когато дочу далечен топовен залп, и се видя легнал на издатината на скалата. Слънцето се бе издигнало високо над билото на планината. Беше горещо. Чуруликаха птици. Някъде отвъд гората се чуваше жален кучешки лай. Капитанът се понадигна, помилва дълбоко заспалото под ласкавото слънчице дете и изведнъж видя отляво, високо над главата си, надпис с огромни букви, издълбани върху голата скала:

Далеч в сините води на океана, прострян на десетки мили околовръст, Бернардито разпозна „Орион“. С издути платна, мъничък като орехова черупка, корабът вече се губеше в прозрачната утринна омара.

В първите дни на февруари в пристанището на Капщад хвърли котва бригът „Орион“. Две лодки превозиха на брега някакъв тежък товар.

Собственикът на товара беше едър джентълмен с открито загоряло лице. Без да се пазари, той нае половината от един малък кораб, който заминаваше за Америка, за Нови Орлеан и след няколко дни напусна с него африканското пристанище. Преди да отплува наетият кораб, само първият помощник на „Орион“ лейтенант Уент и годеницата му Мери Мортън дойдоха на кея да изпратят загорелия пасажер и неговата спътница. Те дълго махаха след отдалечаващия се платноход.

На палубата заедно със снажния джентълмен беше застанала красива млада лейди с големи лъчисти очи. Младите хора се държаха за ръце и гледаха подир чайките, които придружиха малкия кораб до открито море. От прислугата само французойката-камериерка придружаваше своята господарка.

Бригът „Орион“, след като попълни запасите си, продължи своя път към север. През март той пристигна в Гибралтар и тук, във водите на Средиземно море, застана борд до борд с великолепния океански крайцер „Окриленият“. Под флаговете на Британия, които се развяваха на мачтите на двата кораба, капитаните на „Орион“ и на „Окриленият“, господата Брентли и Блякууд, вдигнаха вимпели с герба на виконт Ченсфилд: две лилии върху златен щит, почиващ лъв и синя лента с надпис: „Et pacem bellum finit“118.

Виконтът сам напусна каютата си на „Орион“ и посети капитан Блякууд, след което „Окриленият“ взе курс към бреговете на Америка, а бригът „Орион“ се отправи за Англия.

Един месец след завръщането на виконта в родовото му гнездо юристите от кантората „Томпсън и син“ окончателно оформиха развода на виконт Райланд с предишната му жена, родена мис Харди, която неотдавна, както се говореше, се била омъжила в Америка за някакъв си вирджински ескуайър Алфред Мърей.

Много скоро, в едно прекрасно юлско утро, пастор Томас Редлинг венча в бълтънската катедрала две двойки.

Сър Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, встъпи в брак със своята съседка по имение, вдовствуващата лейди Елен Станфорд, родена мис Грахъм. Същото утро офицерът от кралския флот Едуард Уент се венча за дъщерята на управителя на имението Ченсфилд мис Мери Мортън.

Вечерта след венчавката двете двойки младоженци се отправиха на сватбено пътешествие: първата — за Скандинавия, втората — за Франция и Италия.

Един час преди отпътуването на виконта в кабинета му влезе Антонио, младият грум.

Като погледна виконта право в очите, той каза тихо и решително:

— Синьор, аз не само ви служих вярно… аз… ви обичах и с готовност бих дал живота си за вас, без да знам, че вие сте виновник за безчестието и мъката на моята сестра Доротея. Днес заедно със сестра си аз напущам завинаги вашия дом и ви оставям на вашата съвест. Сбогом!

Каляската на сър Фредрик и лейди Райланд вече стоеше пред главния вход. Господарят погледна през прозореца и видя до тази каляска една сиромашка каруца на селянин фермер. Антонио изведе от къщата сестра си Доротея, облечена с вехто пътническо наметало. Те седнаха в каруцата и пред господаря на Ченсфилд за последен път се мярна лицето, което толкова напомняше тъжните ликове на мадоните от италианските платна.