Наследникът от Калкута

1

Години минаха… Наливаха се с пролетни сокове тревите; прегаряше есенната позлата на листата; както винаги птиците отлитаха по древните кервански пътища, за да отгледат птиченцата си в тихия север през лятото, а наесен да се завърнат с тях край бреговете на топлите морета… Океаните дишаха равномерно с приливи и отливи, разтърсвайки с бурите си земната твърд, и прибоят превръщаше острите каменни отломъци на скалите в кръгли, изгладени камъчета…

…Лоена свещ в корабен фенер, окачен на тавана, осветяваше вътрешността на къщичката и сведената глава на човека. Лявата му очна кухина беше празна и черната превръзка, свалена от лицето, лежеше на края на масата. До него, подпряло брадичка на ръцете си, седеше къдрокосо момче. Зад малкото прозорче, на което бяха обтегнати два пласта овчи мехури, свиреше вятърът. Понякога той издухваше искри от огнището и момчето поправяше с ръжен железния лист, който служеше вместо вратичка на печката. Двамината обитатели на къщичката мълчаха.

Възрастният сглобяваше от готови, изкусно изработени части малък арбалет119. В края на улея той закрепи силно обтегнат, еластичен лък и завърза тетивата, изплетена от крачните сухожилия на планински козел. Десетина стрели с пера и железни върхове бяха вече поставени в малък колчан, който лежеше на края на масата.

Като опъна тетивата на арбалета на мъничкото, издялано петле, мъжът закрепи вложената в улея стрела и подаде оръжието на момчето. С поглед той посочи на малкия дъсчицата, прикрепена на стената. Възрастният и детето се разбираха един друг без думи.

Момчето опря арбалета на рамото си и дълго се прицелва в дъсчицата. Възрастният поправи лявата му ръка, за да не я нарани пуснатата тетива. След миг почти едновременно се разнесоха — струнният звук на тетивата, краткото свистене, глухият удар и трясъкът от разцепената на две дъсчица.

— Юнак! — каза възрастният и внимателно извади стрелата, забила се в дървото на стената.

Едва бе произнесена първата дума и момчето заговори бързо и оживено, сякаш внезапно се беше избавило от тягостното онемяване:

— Чичо Тоби, днес играем с теб на мълчание от обяд. Аз не обичам много тази игра…

— Това е много важна игра, Ли — отговори възрастният, — ти трябва да я обикнеш. На лов и на война често се налага да се мълчи. Там не може дълго да се обяснява, а понякога съвсем не бива да се говори. Ако искаш да станеш ловец и воин, ти трябва да се научиш да ме разбираш мълчаливо и да правиш всичко само с един мой поглед. Днес аз съм много доволен от тебе, мой малки Ли.

— Значи, ще разглеждаме нашата книга?

— Не, книгата ти ще ми четеш на глас утре. Защото ти вече четеш по-бързо от мен.

— Чичо Тоби, разкажи ми тогава приказката за Едноокия дявол!

— Тя е много страшна приказка, момче. Не е хубаво да се разказва нощем.

— Съвсем не е страшна, чичо! Сега аз никак не се боя от Едноокия дявол. Дори да дойде при нас, аз пак не бих се уплашил… Нали ти също не се боиш от него, а, чичо?

— Е, мене той май не би закачил… Добре, Ли, след като се навечеряме, ще ти я разкажа.

Възрастният си сложи черната превръзка, която закри лявото му око, и запали лоената свещ, поставена в свещник направен от морски раковини. Нея остави на момчето, а той взе фенера, метна през рамо двуцевната ловна пушка и излезе от къщичката. Навън беше тъмно, дърветата се огъваха и шумяха. През воя на вятъра ловецът долови грохота на прибоя при скалистото крайбрежие на острова. Океанът ревеше. Есенен облак закриваше звездите една след друга.

— Днес е двадесет и девети май; тука е есен, а у нас портокалите са вече прецъфтели — промърмори островитянинът. Подходящ ден избра Чарли да поговорим за Едноокия дявол! В Европа навярно вече започват да забравят гроба на острова… Нищо, някои в Англия пак ще се възрадват на възкресението на стария Бернардито!

Па двора издрънча верига и една сива сянка се спусна покрай стобора.

— Чиба, Карамба! — никна господарят на куцата вълчица, която изскочи от двуметровата тясна дупка.

Входът за тази дупка беше закрит от малък навес, за да не я залива дъжд, а на дъното имаше куп парцали и сено.

Родена в прибалтийските гори, Карамба на времето си беше доведена в Англия от Рига: Джефри Макрайл, който закупуваше дървен материал за „Северобританската компания“, изпрати вълчето подарък на малкия Чарли в Ченсфилд. После то направи още едно морско плаване: за развлечение на момчето по пътя взеха забавното вълче на „Орион“. След срутването на пещерата и оздравяването на лъжевиконта доктор Грейсуел заповяда да махнат от кораба всичко, което би напомняло на бащата за понесената загуба. От каюткомпанията беше изнесено високото столче на момчето, а клетката с вълчето сам докторът замъкна на брега и дари на малката пленница свобода. Много скоро звярът попадна в един от капаните, поставени от островитяните, и с наранена лапа беше прибран в къщичката, за неописуема радост на Чарлз. Сега този звяр беше вече шестгодишна, много едра, зла вълчица, която прекарваше живота си на синджир.

Бернардито влезе в обора и преброи опитомените диви кози, легнали на сламена постилка. При светлината на фенера трепнаха един опитомен жерав, няколко гъски и патици с подрязани крила и половин дузина зайци в ниска дървена клетка. Под стряхата се размърдаха и загукаха гълъби. Едно голямо черно куче се измъкна от колибката си пред входа на обора.

— Не спиш ли, Нерон? — каза човекът. — постой на синджир, докато не се отучиш без нужда да гониш дивеч от острова!

Бернардито затвори обора с мандало и блъсна ниската вратичка на съседната постройка. Нейният покрив беше покрит с половин фут пръст и с чимове, чиято трева беше пораснала толкова гъсто, че постройката се издигаше сред двора като малък зелен хълм. Тук островитяните пазеха припасите си. Бернардито взе буца сирене, пушена риба и малкото дървено ведро, пълно е козе мляко… Когато се върна в къщичката, момчето беше вече окачило по местата им всички инструменти и гореше сметта в огъня на огнището. Двамата се измиха на мивката до стената и седнаха пред чисто из стърганата дъбова маса.

Момчето изрече като скоропоговорка молитвата и почака, докато възрастният разчупи прясната пита. Чак тогава то започна да яде. Възрастният кимна към изпокъсаната постелка близо до прага:

Къде е Карнеро? Цяла вечер не го виждам. Извикай го, Ли, и го нахрани. Утре се опитай да отидеш при езерото с твоя арбалет и вземи Карнеро със себе си. Може би ще застреляш някоя патица.

Момчето излезе на пруста и завика звънливо с всичката сила на малките си дробове.

— Карнеро! Остроухо! Детското му гласче едва надвишаваше вятъра и горския шум.

От вратата надзърна Бернардито:

— Фиу, фиу, фиу! — тъпичко свиреше момчето.

От черно небето ставаше мръсносиво, мъгляво и ниско Месецът се изкачваше над гората и осветеният от него край на облака се кълбеше.

Бернардито пъхна в устата си два пръста. Момчето се наежи, запуши уши: пронизителният звук сякаш се разнесе по всички кътчета на острова. Пешо страховито имаше в звънливите трели на това наистина разбойническо свиркане.

Наблизо се чу хрипливо ръмжене и през една дупка на дъсчената врата припълзя в двора голямо животно, което държеше нещо в зъбите си. Звярът се шмугна покрай ловни те право в къщичката. Това беше едно много голямо куче е къса лъскава козина, преливаща с матов отблясък.

За произхода си Карнеро беше задължен на лекомислието на корабното куче Перон, което беше решило да се по разходи из острова няколко часа преди отплуването на „Орион“ То закъсня за последната лодка и не се върна на брига. Нерон намери подслон при островитяните и впоследствие се сдружи с пленената вълчица Карамба, я тя подари на обитателите на къщичката едно остроухо кученце. Неговото име беше съставено от началните срички на имената на бащата и майката.

Отдалеч Карнеро можеше да бъде взет за голям вълк. Над високочелия череп стърчаха зорко наострени уши пухкавата светлосива козина върху могъщата гръд на животното беше сега изплескана с кръв. Когато момчето влезе в къщичката, звярът сложи в краката му козленце. Широко разкрачило грамадните си лапи, кучето стоеше над наранената си жертва в позата на боксьор победител на ринга.

— Нахрани го хубавичко, Чарли, не жали за него най-хубавото парче! — извика Бернардито. — щом то дели с приятелите и не крие плячката само за себе си, значи, приятелите му могат да се осланят на него.

След като се погрижи за кучето, момчето се съблече и се пъхна под вълненото одеяло. Бернардито загаси свещта във фенера, приседна край огнището и запали лулата си. Отблясъкът на пламъка падаше върху посивелите коси и загорялото лице на капитана с мрежа от бръчки край очите, удължен нос и остра брадичка. Откритият му врат и запретнатите ръкави на ризата оголваха бронзовата гръд и тъй ясно очертаната мускулатура на ръцете, като че ли над нея цял живот се беше трудил търпелив скулптор.

Освен лявото око, което бе загубил на младини, на Бернардито не му липсваше нито един зъб, нито дори косъм и никога не беше боледувал, с изключение на тропическата треска, която го събори на „Черната стрела“ Шест рани бяха оставили белези по тялото на капитана, но досега нито един лекар не беше се приближавал до леглото му.

Като изпусна облак дим от лулата, Бернардито проследи как той отлиташе на струйки към комина.

— Сега слушай обещаната приказка, Ли каза той. — плавал веднъж Едноокия дявол на черния си кораб И ето край брега на един залив в Тиренско море видял той висока скала, а на нея — рима души с димящи пушки. Цяла рота кралски егери била обкръжила скалата и зле щели да си изпатят тези трима.

— Не, не, чичо Тоби, така не бива да се разказва! — запротестира момчето. — така не е интересно, почни от начало!

— Ли, ами че ти вече си слушал началото на тази приказка!

— Нищо, нищо, разкажи най-първо за Испания.

— Е, добре, Ли, слушай моята приказка от самото начало.

2

…Имало едно време в Каталония млад беден идалго120. Наричал се той дон Бернардито Луис ел Гора В Испания родителите обичат да дават на децата си много дълги имена, смятайки, че по този начин ще се увеличи броят на покровителите на детето измежду светците. Затова пълното име, което получил при кръщението си, звучало, ако искаш да знаеш, ей така: дон Хуан Мария Карлос Фердинанд Гонзалго Доминик Изабела Родриго Себастиан Николо Христофор Анджело Долорес Бернардо Луис ел Гора.

Както виждаш, Бернардо имал твърде много небесни покровители, ала земни, изглежда, не са му достигали! Старият идалго, бащата на кавалера, научил сина си да си служи с шпага, да държи на думата си и да презира смъртта, Но в наследство той му оставил само звучните имена, полуразрушен дом в едно градче близо до Барселона и един куц кон. Когато старецът умрял, младият Бернардито не бил навършил още деветнадесет години, а неговата сестра била само на петнадесет.

Доня Естрела — така се наричала майката на младите хора — ги възпитавала много строго. Сестрата на Бернардито, сеньорита Долорес, станала много красива и учтива девойка. Братът горещо и нежно я обичал и тя също тъй нежно обичала брат си и се гордеела не само с ловкостта, с която действувала шпагата му, но и с неговата начетеност.

Сеньорита Долорес била още твърде млада, но нейното сърце вече не било свободно. То принадлежало на стройния моряк дон Рамон де Гарсия. Долорес била сгодена с този млад сеньор още в деня на своето раждане. На гърдите й винаги се виждало медальонче с неговия образ, а презраменната лента на шпагата на дон Рамон била украсена със сплитка от моминската коса на сеньоритата.

Морският офицер Рамон де Гарсия бил най-добрият приятел на Бернардито, макар че бил три години по-възрастен от него. Бернардито редовно служел за таен пощальон между приятеля и сестра си. Той също се готвел да стане моряк. Неведнъж излизал в морето с лодките на каталонските рибари и на корветата, чиято артилерия командувал приятелят му Рамон; Бернардито разбирал езика на моряците и владеел платната не по-лошо от коня и шпагата.

Веднъж, когато се разхождала, сеньорита Долорес попаднала пред очите на стария испански гранд121, владетел на обширни земи и придворен велможа, някой си дон Салватор Морильо дел Портес. Дон Салватор от главата до краката бил обсипан с милостите и щедростите на краля; целият окръг треперел от неговата жестокост и високомерие. От него се боели всички, мнозина му се подмазвали и унижавали, а той имал огромна власт и не зачитал никого освен… колкото и да е странно това, бедния баща на Бернардито и Долорес. Важният гранд ненавиждал и се боял от бащата на тези млади хора, макар че неведнъж се опитвал да му натрапи своето неискрено приятелство…

— Чичо Тоби — раздаде се в мрака гласчето на момченцето, — кажи ми, защо дон Салватор се страхувал от ба щата на Бернардито? Ти никога не си ми разказвал за това!

— Трудно ще ти бъде да разбереш тази причина, мой малки Ли, но ще се опитам да ти обясня, доколкото мога…

Тежки години преживявал тогава народът на Испания… Когато бащата на Бернардито бил още млад, умрял жестокият стар крал. Наричали го Карл Втори и той бил мрачен, зъл, непросветен и вдетинен: любимото му занимание било игра на клечки! И когато се затворили завинаги неговите завистливи очи, в страната избухнал раздор: за испанския престол се явили едновременно двама претенденти, защото старият крал не оставил наследник. Между двамата претенденти се завързала жестока война. Единият от тях бил французин, херцог Филип Анжуйски, а другият — проклетият немец Карл от семейството на австрийските Хабсбурги. Тази война така я наричали — война за испанското наследство. Зад Филип стояли французите, зад Карл — англичаните и холандците. А на честните испанци, откровено казано, не се харесвал нито единият, нито другият…

Чужденците наводнили и без това осиромашалата разорена страна. Военното щастие клоняло ту на едната, ту на другата страна. Ту войската на Карл завземала Мадрид и Филип трябвало да отстъпва, ту надвивал Филип и на Карл му ставало тясно. В тази война участвувал и бащата на Бернардито, който командувал рота испанска пехота, воюваща за Филип Анжуйски: испанските велможи казвали, че нему бил завещал престола си старият Карл Но щом този „законен“ претендент завзел провинцията Арагона, веднага отнел на народа й предишните му свободи. Като чул за това, старият идалго много се възмутил. А когато новият крал заявил, „че няма вече Пиренеи“ и подСтрувал страната на чужденците французи, той си дал оставката и се отказал от кралската заплата… Ти не спиш ли още, момче?

— Не, чичо Тоби, разбира се, че не!

— Та ето, преди да си подаде оставката, бащата на Бернардито служел в полка на дон Салватор. Този благороден гранд бил назначен за командир на полка, но военните работи поверявал на други, а той се занимавал с по-други неща… Една нощ, когато войските на Карл отново преми нали в настъпление и крал Филип бил заплашен от разгром, дон Салватор изпратил таен пратеник в лагера на противника, предлагайки на Карл да му предаде целия си полк, а сам той да мине на негова служба.

Сеньор Луис ел Гора, бащата на Бернардито, тъкмо тогава бил излязъл на нощно разузнаване и забелязал подозрителния конник. Той настигнал пратеника на дон Салватор и взел тайния плик с предложението за предателство…

— Чичо, защо млъкна? Сигурно хубавичко са наказали предателя, а?

Разказвачът въздъхна и не отговори веднага:

— Виждаш ли, мой Чарли, по това време бащата на Бернардито вече бил разбрал добре, че на бедния човек му е все едно кой от двамата крале ще седи на трона, още повече, че и двамата били чужденци. Филип, под чието знаме се сражавал бащата на Бернардито, успял вече да покаже в Арагона как зачита испанските свободи… Но, разбира се, като честен човек, бащата на Бернардито се възмутил от тайната измяна. Той отнесъл писмото в щаба, поискал да се съберат всички офицери от полка и да устроят над командира изменник бърз военен съд на честта. Ала дон Салватор бил нащрек и успял да вземе мерки. Той не действувал, разбира се, сам и неговите продажни съучастници в тайното споразумение нападнали честния идалго. Как да е, бащата на Бернардито се защитил от тях, но бил тежко ранен и едва се спасил с помощта на един верен войник и дори запазил у себе си опасното писмо. Полужив, той се добрал до дома си и тук пролежал в леглото от толкова рани дълго време.

Когато се поправил, узнал, че войната е свършила, дон Салватор Морильо дел Портес вече бил спечелил милостта на новия крал Филип V, същия онзи, комуто грандът тъй коварно щял да измени в тежката за краля минута! Бащата на Бернардито бил беден, съсипан от болестта и дълбоко разочарован от новия монарх. Той получил съобщение, че оставката му е приета, и се отнесъл равнодушно към слуховете за придворните успехи на своя вероломен командир; разбирайки, че опитът да бъде разобличен тъй късно няма да има никакъв успех вече, той се отказал от това намерение, но отклонявал и попълзновенията на дон Салватор за сдобряване. Дон Салватор пък лесно убедил краля, че уж честният идалго е човек с опасни, бунтовни мисли и бил напуснал службата от омраза към краля чужденец.

Така изминали много години. Родили се и пораснали Бернардито и Долорес и дошло време баща им да умре. Сеньор Бернардито нея пролет бил на кораба на дон Рамон, на морски поход. Старецът издъхнал в ръцете на жена си и дъщеря си. Преди да умре, той изповядал греховете си и помолил бога да му прости старото прегрешение — че изменникът дон Салватор е останал неразобличен пред народа и властите. И умиращият признал, че писмото се било загубило някъде из къщи…

Не мога точно да кажа откъде дон Салватор е научил тайната на тази изповед, но вероятно я е узнал много скоро. Предполагам, че калугерът изповедник е спечелил от своята откровеност пред дон Салватор много повече, отколкото бил получил от семейството на Бернардито за извършване на тайнството.

Та ето, около един месец след погребението на бащата Бернардито се завърнал от плаването с дон Рамон. Още в Барселона той научил вестта за смъртта на баща си и приближавал натъжен осиротелия дом.

Същия ден, когато пристигнал Бернардито, старият сеньор Салватор Морильо дел Портес за пръв път почел с посещението си скромния дом в околностите на градчето, където живеела доня Естрела с двете си деца. Домочадието на покойния сеньор Луис ел Гора живеело в трите крайни стаи и в оцелялата ъглова кула на този почтен „замък“, а всички останали помещения били предоставени на паяците и на промъкващия се през цепнатините вятър. В трите жилищни стаи се палела една камина, защото дърветата никога не достигали, а що се отнася до ястията и лакомствата, то днешната наша трапеза там би изглеждала празнична.

Сеньор Салватор пристигнал на гости с позлатена карета и, разбира се, бързо видял цялата тази плачевна сиромашия. Той обяснил целта на идването си с желанието да изрази съчувствие на осиротялото семейство на своя стар другар по оръжие и главно — да бъде представен на очарователната сеньорита Долорес.

Майката заварила дъщеря си да чете нежното, много скромно послание на дон Рамон; тя поправила облеклото на сеньорита, наметнала я с черна мантия и между другото й намекнала в разговора си с гранда… да помни изповедта на бащата!

Младата Долорес се явила пред гранда като майско цвете пред стар мъхнат търтей. Този търтей оглушил девойката със своите комплименти и с всяка минута ставал все по-любезен и хрисим. Сеньорита Долорес скромно се усмихвала на похвалите, учтиво разговаряла с гранда, но след като напуснала гостната, побързала да забрави за това посещение, защото си имала много по-интересно занимание — четенето на новото писмо от дон Рамон.

Като останал насаме с доня Естрела, дон Салватор започнал да се оплаква от своето вдовство и не се отказал от глътка кисело домашно вино. В престореното си благоразположение към стопанката на дома важният гост благоволил дори да изяде майска праскова от нашата изоставена градинка…

— Чичо Тоби! — прекъсна разказвача момчето. — какво каза ей сега? Как тъй — „от нашата градинка“?…

— Мигар казах „от нашата“? Сигурно така ти се е счуло, момченце! Не, това била праскова от старата градинка на родителите на Бернардито… Та ето, след като изял тази праскова, дон Салватор застанал в тържествена поза и благоволил да окаже нечувана чест на семейството на своя бивш офицер: той… предложил ръката и сърцето си на сестрата на Бернардито!

— Искал да се ожени за нея?

— Да, мой Ли. Поне това предложил. Тогава старата сеньора пак изпратила да извикат дъщеря й и предложила на гранда да изрече тези думи на самата девойка. Това много не се харесало на гранда, защото такива въпроси, отнасящи се до неговите деца, той бил свикнал да решава сам. А когато повторил предложението си вече в присъствието на сеньоритата, Долорес погледнала майка си в очите, преместила погледа си върху малката торбичка, която носела на шията си, и отговорила на гранда с учтив, но твърде решителен отказ, след което доня Естрела въздъхнала с видимо облекчение.

Разяреният гранд едва сдържал злобата и раздразнението си, но все пак запитал сеньоритата защо не желае да изгради собственото си щастие, а също така щастието и на неговия живот.

И тогава сеньоритата не се сдържала от опасната съблазън. С най-очарователна усмивка тя уязвила гранда с намека: не е май убедена в постоянството на най-добрите чувства на дон Салватор, защото далечното минало й дава всички основания да подлага верността му на съмнение!

Невъзможно било да се нанесе на гранда по-чувствителен удар! Той разбрал, че духовникът не го е измамил и че опасността не е погребана заедно със стария му другар по оръжие. Всичко това довело гранда до неописуемо озлобление. Той се оттеглил, вдигнал високо рядката си заострена по испански брадичка, а още същата нощ… Долорес изчезнала от къщи!

Отвличането било извършено толкова тихо, че в къщи никой дори не се събудил. Още от вечерта сеньоритата напуснала своята стаичка, в която живеела заедно с бавачката си и отишла в празната ъглова куличка. Там тя седнала тихичко със свещ, перо и хартия да съчини отговор на писмото на дон Рамон и оттам изчезнала, отвлечена през празните стаи на къщата от хората на дон Салватор.

Разбуден още призори от тази страшна новина, Бернардито оседлал стария куц кон на своя родител и се отправил към Барселона с надежда да завари корветата още в пристанището и да съобщи за случилото се на дон Рамон, годеника на отвлечената девойка.

Вечерта Бернардито се явил на борда на кораба, но узнал, че сеньор Рамон прекарва времето си някъде на брега. Бернардито тръгнал да търси приятеля си из най-близките кръчми и наистина го намерил в малка стаичка на пристанищната странноприемница. Дон Рамон се бил усамотил, за да даде воля на поетическото си вдъхновение: той съчинявал поема, посветена на Долорес.

В същото време сеньора Естрела отишла при градския корехидор122, за да го моли да изпрати своите алгвазили123 в замъка на гранд Салватор и да освободи девойката.

Но лукавият корехидор си направил сметката, че от бедната доня Естрела няма какво да вземе, докато, ако се скара с важния гранд, би се лишил от големи доходи, а може би и от изгодната си служба. Привидно той обещал на доня Естрела всякаква помощ при издирването на дъщеря й, но изразил увереността си, че почтеният старец в нищо не е виновен. Корехидорът заявил, че девойката би могла да бъде отвлечена само от нетърпеливия й жених дон Рамон де Гарсиа и от никой друг!

А дон Рамон, потресен от неочакваното нещастие, още призори намерил в Барселона един свой богат приятел, някой си Хуанито Прентос, взел назаем от него десет жълтици, за да закупи коне, и му предложил да вземе участие в търсенето на девойката, без да подозира, че Хуанито Прентос е роднина на стария корехидор. За да не го помислят другарите му за страхливец, Хуанито със свито сърце се съгласил да тръгне с тях, но по пътя усилено убеждавал своите приятели да не влизат в конфликт с влиятелните хора и да свършат работата мирно. Вечерта, на втория ден след отвличането, тримата пристигнали в градчето. От девойката все още нямало никаква следа. Но от майката младите хора научили, че корехидорът обвинява дон Рамон в отвличането.

Дон Рамон, като човек откровен и избухлив, без да слиза от изморения си кон, го обърнал пак към изхода, безжалостно го пришпорил и за миг долетял до дома на корехидора. Без много да му мисли, Бернардито се спуснал след него, а Хуанито Прентос, извинявайки се, че конят му се бил изморил „извънредно много“, останал да утешава старата сеньора в нейния дом. По-после, когато събитията започнали да вземат все по-пасен обрат, Хуанито Прентос тихичко се измъкнал и се върнал в Барселона…

Пред портата на къщата на корехидора дремел възрастен мустакат алгвазил с алебарда. Рамон отблъснал настрана алебардиера, влязъл във вътрешните покои, измъкнал корехидора от леглото и изразил възмущението си с няколко хубави удара, нанесени с плоската страна на шпагата по меките части на тялото му.

Докато дон Рамон въздавал това възмездие на клеветника, на виковете на алебардиера се стекли още няколко войника. Те се нахвърлили върху Бернардито, който държал повода на коня на своя приятел, без да слиза от седлото. По неволя дон Бернардито е трябвало да се спеши и да влезе в твърде сериозен разговор с алгвазилите, при което двамина от тях по непредпазливост се натъкнали на края на шпагата, която блестяла в ръката на младия кабалеро124. Останалите вече били започнали да го обкръжават, когато от къщата изскочил дон Рамон. Двамата заедно така добре изпълнили ролята на жетвари, че нито един от петимата окосени алгвазили вече не се вдигнали от плочите на този двор.

Рамон и Бернардито се метнали на конете и препуснали право към замъка на дон Салватор, намиращ се на шест мили от града. Конете им се били много изморили и конниците приближили дългата ограда на замъка чак призори. Едва започвало да се зазорява, но все пак те видели как в най-отдалечената част на зида се отворила малка тайна вратичка и двама души изнесли някакъв дълъг бял вързоп. Озъртайки се, те се приближили до бързата планинска рекичка, хвърлили вързопа във водата и без да се бавят, хукнали назад към оградата.

Конниците изчакали в крайбрежните храсталаци, докато слугите от замъка се скрият зад градинската вратичка. Приятелите скрили конете и слезли на дъното на дола, където сред разхвърляни камъни се пенел буен поток. Дълго вървели те по брега, вглеждайки се в бистрата черна вода, и най-после, на четвърт миля от замъка, видели сред вълните при една камениста плитчина нещо бяло, закачило се за храстите. Приятелите нагазили до пояс във водата, измъкнали един тежък чувал на брега, разтворили го и видели… мъртвата, удушена Долорес.

Мълчаливо двамата приятели покрили с плащовете си своята ужасна находка, вдигнали я и излезли на пътеката. Те привързали увитото тяло на нещастната девойка към коня на Рамон и решили да отидат с този зловещ товар право в Мадрид, в столицата, за да разобличат злодея пред краля и да поискат тежко наказание за предателя и убиеца.

Вече съвсем се било разсъмнало, когато двамата кабалеро тръгнали на път. В този миг из близките канари излетял конен отряд алгвазили и слуги на дон Салватор начело със самия гранд.

Двамата приятели начаса били хванати и вързани; съставили на самото място полицейски протокол и ги подкарали към тъмницата заедно с техния бездиханен товар. Когато дошли до покрайнините на града, Бернардито, който се досетил каква участ им се готви, тихичко освободил ръцете си от въжето. След като предпазливо възстановил кръвообръщението на китките си, той внезапно се изправил на седлото, разкъсал остатъците от въжето и като изтеглил стражарската сабя на най-близкия пазач, обърнал коня и се врязал в средата на отряда. Той вече бил свалил от седлото двама конника и хванал за юздата коня, за който здраво бил привързан Рамон, но нечий пистолетен изстрел треснал в упор и конят на дон Рамон грохнал на земята заедно с привързания към него конник.

В същия миг дон Салватор се спуснал към Бернардито и стрелял в него с пищова си. Куршумът попаднал в сабята и едно парченце ударило Бернардито точно в лявото око. Полуослепен и облян в кръв, той все пак дръпнал коня настрани и полетял по криволичещите улици на крайните квартали на града. Близо до една къщичка с някаква винарска изба той изоставил коня и с плоското на сабята го ударил по задницата така, че животното полетяло напред, а самият Бернардито, вече съвсем изнемощял, изтичал в двора и се скрил в тъмната изба. Преследвачите префучали край него, но скоро видели коня без ездач и се върнали обратно, като надзъртали във всички врати и тавани на къщите.

Стопанинът на избата наблюдавал цялата сцена от прозореца и още щом Бернардито се скрил между буретата, окачил на вратата на избата огромен катинар, ключовете от който се люлеели на пояса му.

Скоро алгвазилите нахлули и в двора на винаря. Той покорно позволил да огледат двора и къщата, но когато стражарите стигнали до избата, стопанинът се заклел, че не е отварял вратата й от предишния ден. Алгвазилите се отправили По-нататък, а стопанинът, след като изчакал да замлъкнат ударите на копитата, свалил катинара от вратата на избата и мълчаливо си влязъл в къщи. Този човек се наричал Пабло Виляс и Бернардито разбрал, че не са се свършили още в Испания великодушните хора.

Като видял, че спасеният не бърза да напуска своето убежище, Пабло Виляс през деня на няколко пъти влизал в избата, като упорито се правел, че не забелязва дългото острие, което стърчало иззад една бъчва; той дори уж случайно забравил край тази бъчва резен хляб, бучка сирене и гърне с вода. Бернардито измил раните си, утолил глада и жаждата и на мръкване се измъкнал от избата. Той се добрал до съседния ъгъл, където знаел, че живее една старица мавританка, която се занимавала с баене и врачуване. Тази старица двадесет дни крила кабалеро в къщичката си, излекувала раните му, но лявото си око той загубил и оттогава носел на лицето си черна превръзка като тази, която нося аз.

Още на следния ден, след като затворили дон Рамон в тъмницата, цялото градче чуло за страшното престъпление. Хората на корехидора ловко разпространили слуха, че злодеят Рамон де Гарсиа бил отвлякъл и умъртвил бившата си годеница, сеньорита Долорес ел Гора, която се била съгласила да стане жена на гранд Салватор, и че в това злодеяние участвувал и братът на убитата, Бернардито Луис. Двамата нападнали също така и градския корехидор, нанесли му жесток побой, опитали се да го ограбят и при това убили петима поданици на краля, доблестни алгвазили, охраняващи мира и спокойствието на града. След това през нощта злодеите се промъкнали до замъка на дон Салватор и се опитали да хвърлят трупа на нещастната си жертва под стените на замъка, та подозрението за отвличане и убийство да падне върху благородния гранд.

Не всички жители повярвали на тази хитро скроена лъжа, но никой не смеел да изкаже гласно истинските си подозрения. Нещастната майка самичка се отправила за Мадрид да каже на краля цялата истина и да иска да бъдат наказани истинските виновници. През време на нейното отсъствие един съд, „бърз и справедлив“, осъдил двамата млади хора на позорна публична смърт чрез обезглавяване; конфискувало се и цялото им състояние. Бернардито бил осъден задочно, обявен в бягство и извън закона: сега всеки можел да го убие като бясно куче.

Присъдата била изпратена на негово кралско величество, когато сеньора Естрела пристигнала в Мадрид. Майката на Бернардито все пак успяла да получи аудиенция; кралят заповядал да се отсрочи изпълнението на присъдата и изпратил в градчето главния прокурор за повторно разследване на цялото дело. Важен свидетел в полза на двамата приятели трябвало да бъде третият им спътник Хуанито Прентос.

Тогава дон Салватор и корехидорът подкупили презрения Хуанито, който подло потвърдил пред кралския прокурор, че уж злодеянието било извършено от Рамон и Бернардито. В документа, представен на краля, Хуанито Прентос открито свидетелствувал, че омразата на двамата кабалеро била по-силна от всички други чувства и че злодеите предпочели да видят Долорес мъртва, отколкото жена на своя враг.

След доклада на прокурора кралят потвърдил присъдата и на градския площад честният Рамон де Гарсиа бил обезглавен, като преди това му отсекли ръцете и краката. Дон Салватор наблюдавал екзекуцията от един балкон. До него стоял и корехидорът. Последните думи на дон Рамон били: „Аз умирам невинен. Ето злодеите!“ — той посочил към балкона. Сред тълпата се чул ропот, защото народът ненавиждал и двамата, но палачите вече повлекли дон Рамон към дръвника и след няколко минути главата на екзекутирания, надяната на копие, се издигнала над тълпата. На същата площадка палачите обезглавили едно сламено чучело, на което висяла дъсчица с надпис: „Бернардито Луис ел Гора“, а за залавянето на живия Бернардито кралят определил награда.

Ала дон Салватор не се ограничил само с премахване на опасните за него младежи. Той успял да издействува да бъде изгорен и разрушен до основи самият дом на родителите на Бернардито, а старата му майка, доня Естрела, затворили в тъмничната крепост. Там я държали като заложница половин година, а след това по всемилостива заповед на краля доня Естрела била изгонена от Испания. Тя се добрала до Венеция и там преживяла много години в дома на един велможа, граф Паоло д’Еляно, който сигурно е бил трогнат от печалната й участ. В този дом по-късно я намерил Бернардито… Оттогава той често прехвърлял майка си от място на място и накрай я оставил в Гърция. Тук той се разделил с нея май вече завинаги…

— Добре, чичо, ама разказвай нататък за Бернардито. Сега той ще стане Едноокия дявол, нали?

— Да, синко, тогава именно Бернардито се превърнал в Едноокия дявол. Слушай как е станало това.

3

…След като излекувал раните си и напуснал къщичката на мавританката, Бернардито не си обръснал порасналата за цял месец брада, сложил си черна превръзка, която закрила половината от лицето му, облякъл просяшка дреха, препасал се с въженце и взел в ръка груба чепата тояга. Но вътре в тази тояга имало остра толедска кама, а в пазвата на просяка лежал зареден пищов. От старата мавританка Бернардито знаел за всичко, което ставало в града, и… успял навреме да дойде на градския площад! Той мълчаливо наблюдавал сред тълпата жестоката екзекуция на дон Рамон. Никой не обърнал внимание на просяка с бледо лице и пламтящо единствено око. След екзекуцията, когато народът започнал да се разотива в мрачно мълчание, Бернардито се проврял до ешафода и намокрил копринената си кърпичка в кръвта на своя приятел, която била обагрила дървената площадка. Той скрил до гърдите си това печално знаме, отишъл в близката планина и намерил една скрита сред скалите пещера. Тук извадил от пазвата си окървавената кърпичка, сложил я върху един камък в ъгъла и високо произнесъл клетва за мъст.

Обезсилен от мъка и умора, той се проснал на голите камъни, без дори да си постеле под главата просяшкото наметало. Тялото му се разтърсвало от треска. Мисли, една от друга по-тежки, се въртели в главата му като воденични камъни. Бернардито мислел за това, че вече бил останал съвсем сам на света, без майка, без сестра и без приятел, лишен от кътче й стряха над главата. Дон Салватор му отнел всичко, дори правото да ходи по земята и да диша въздуха, защото сега всеки можел да му отнеме живота и да получи срещу това обещаната от краля награда. Всички предишни чувства и всякаква привързаност умрели в него; само жаждата за мъст горяла сърцето му. Той забравил бога и призовал сатаната да му стане помощник.

Вече настъпвала нощ и измъченият от всичко преживяно Бернардито затворил очи, но веднага Ги отворил пак, защото почувствувал, че не е сам в пещерата! Смътни сенки танцували под свода, плъзгайки се безшумно в здрача. За миг Бернардито си спомнил приказката, която бил слушал като дете от стария овчар Хозе за разбойници, които криели в тези скали ограбеното, а после бягали ужасени от появилия се призрак на дявола.

Все по-бърз ставал танцът на сенките и Бернардито вече започнал да различава отвратителните мутри на въртящите се дяволи. Те били сиви като прилепи, но приличали и на облак от мръсна мъгла. Обрасналите в мъх стени на пещерата започнали да се мърдат. На Бернардито се сторило, че дяволите, въртейки се, идват до него, хващат го за гърлото, стискат черепа му. Ето че и диша все по-рудно… Червена светлина, бог знае отде дошла, облива пещерата…

И когато роякът сенки затанцували вихрено над тялото на проснатия кабалеро, подът на пещерата внезапно се олюлял, миризма на сяра изпълнила целия проход и сам сатаната в червен плащ застанал пред него, като впил право в лицето му огнения си взор.

Повелителят на ада протегнал ръка към най-отдалечения ъгъл и нещастният Бернардито видял там през кълбата пушек два призрака: белия вързоп с тялото на сестра си и мъртвата глава на приятеля си на дръвника…

Внезапно сякаш животворна прохлада повяла в пещерата. Изчезнал от нея страшният гост в червен плащ, потънали вдън земя всички видения и сенки. Бернардито разтъркал окото си, седнал и в почуда се заозъртал. Небето вече светлеело, потръпвала зората. В пещерата нахлул свеж утринен ветрец. Някъде далеч долу звънтели звънчетата на овче стадо, в дъното на дола ромолял поток и сенките на планината покривали низината, където още спял родният градец.

В ъгъла на пещерата все така лежало върху камъка кървавото парцалче и гореща вълна на ненавист отново закипяла в душата на обезправения. Той се навел да вземе кърпичката и при това движение ръката му се ударила о някакво желязо. С мъка, като тежко болен изпълзял Бернардито от пещерата, отчупил едно смолисто кипарисово клонче, запалил го и с този факел осветил тъмния ъгъл. Върху камъка лежал ръждясал търнокоп, а до него се белеели черепи и кости на скелети. Бернардито взел търнокопа и отмахнал камъка. Пред него се открила черна цепнатина. Бернардито я разширил с търнокопа и извадил глинено гърне, чието гърло било завързано с кожа; на гърнето били грубо изрисувани с нещо бяло череп и кости. Кабалеро го счупил с търнокопа и намерил сред парчетата един вехт черен парцал; през разкъсания плат на пода се посипали жълтици. Бернардито напълнил джобовете си догоре със злато, а остатъка напъхал в просяшката си торба. Тука имало монети от всички страни, но най-често се срещали старинни испански дублони и пиастри, френски луидори, тежки, много стари монети с ангели; сечени в Британия, италиански флорини, турски дукати и холандски гулдени.

Едва Бернардито успял да скрие златото и по планинската пътека, която се извивала под пещерата, се зачули нечии предпазливи стъпки. Младият кабалеро тихичко надзърнал и видял един калугер, който се катерел нагоре към пещерата, като се озъртал и залавял за храстите. Тогава Бернардито изтичал бързо в отдалечения ъгъл, вмъкнал се под самия свод и се притаил. Преди още да е успял да извади из пазвата си пищова, главата на калугера се показала при входа на пещерата; непознатият запалил свещ и започнал да разглежда наоколо. Като видял счупеното гърне и черния парцал на пода, той започнал да вие и паднал на земята… Не спиш ли още, мой малки Ли?

— Какво говориш, чичо Тоби! Разбира се, че не спя.

— Не ти ли е страшно?

— Малко е страшно, ама пък е много интересно!

— А ти нищо ли не чу през шума на вятъра навън?

— Стори ми се, като че ли някой стене или вие… Но вече нищо не се чува. Разправяй по-нататък.

— Навярно и на мене ми се е счуло така… Е, слушай! Калугерът дълго време лежал проснат на земята и на нашия Бернардито вече изтръпнали краката от неудобната поза под свода на пещерата. Накрай калугерът се изправил, приближил свещта до дупката под отместения камък. Той започнал да рови в струпаната пръст и извадил оттам едно малко сандъче, което Бернардито в бързината си не бил забелязал. Като скрил сандъчето в торбата под расото, калугерът извадил от джоба си една кърпа, намокрил я в ручейчето, което ромоняло недалеч, и се върнал в пещерата. След това той закрепил свещта до отвора, омотал устата и носа си с мократа кърпа като маска и започнал да копае с търнокопа в дъното на дупката. След известни усилия той се изправил и започнал да гледа пламъка на свещта. Отначало тя — оряла равно, а след това пламъкът започнал да намалява, запращял и изведнъж свещта угаснала.

Калугерът захвърлил търнокопа, притиснал плътно кърпата до лицето си и бързо се измъкнал от пещерата. Бернардито веднага започнал да слиза, но преди още да стъпи на земята, усетил в устата си сладникав, неприятен вкус. Завило му се свят и стените на скривалището заплували, сякаш били направени от дим. Той едва не се строполил от каменната издатина, грабнал тоягата си и почти в безсъзнание, с последни усилия се измъкнал пълзешком от пещерата на чист въздух. Гадело му се, ръцете и краката му се гърчели, а студеният чист въздух на дола като нож режел дробовете му. Бернардито се изтърколил по стръмния склон и паднал полумъртъв в лещака край мъничкия вир. Неопомнил се още от падането, той видял пред носа си дулото на пищов. Хриплив глас произнесъл:

„Върни ми пъкленото злато, скитнико, или дяволите в преизподнята ще залеят с него алчното ти гърло!“

Бернардито с мъка привдигнал глава и видял калугера с оръжие в ръката; той почувствувал как другата ръка в мазен черен ръкав бърка в торбата му. Калугерът я смъкнал от обезсиления кабалеро и извадил от нея окървавения копринен парцал.

Колкото и слаб да се чувствувал Бернардито, щом видял кърпичката в чужди ръце, разтворил стиснатите си зъби и промълвил:

„Вземи си златото, но ми върни тази вещ!“

Калугерът разглеждал с любопитство кърпичката.

„Това да не ти е талисманът?“

„Не, това е моето знаме, под което аз трябва да победя или да загина.“

„Кръвта по него е още прясна. Дали не е от вчерашната екзекуция? Кой си ти, еднооки скитниче?“

„Отмъстител“ — отвърнал Бернардито.

Калугерът му подал канче вода. Езикът с мъка се подчинявал на Бернардито, мозъкът му бил помътен, но дори и в това състояние той съобразил, че ако този калугер доминиканец е пратеник на тъмното царство, което му се било при видяло през нощта, той не би си служил с такъв новичък пищов с надпис: „Париж, 1742 година“. Кабалеро вече се до сещал, че нощните му видения се дължат на действието на някакъв отровен газ, проникващ в пещерата през цепнатина та и дупката в пода. Смътна догадка, че хитрият калугер може би принадлежи към разбойническата шайка, за която му бил разказвал старият овчар, изплувала в мозъка на Бернардито и той се вгледал по-внимателно в лицето на събеседника си.

„Скитнико отмъстител, у тебе е останало още от сатанинския метал. Ти никъде не ще успееш да го отнесеш, той и без това ще гори джобовете ти“ — казал монахът, като пак вдигнал пищова.

В това време трима овчари се показали на пътеката и калугерът, без да спуща пищова, сложил пръст на устните си. Овчарите седнали наблизо и се заели да кладат огън.

„Да оставим на мира сатаната и неговите изчадия. Стига ти това, което лежи в торбата“ — прошепна л Бернардито, като седнал и заопипвал джобовете си, пълни със злато.

Той измъкнал незабелязано от тоягата бащината си кама, отблъснал с нея ръката на калугера с оръжието и стиснал доминиканеца за гушата, като опрял до гърлото му камата. Виждайки пред себе си изблещените му очи, Бернардито го пуснал и прибрал камата, обхванат от суеверна почит пред черната одежда на противника си.

Овчарите се заозъртали при шума в храстите и грабнали здрави тояги. Бернардито и калугерът замрели на четири крака, като се поглеждали изпод око. Овчарите се успокоили и отново седнали край своето котле.

„Много съм гладен“ — промърморил божият служител.

„Да отидем при онези хора“ — предложил Бернардито.

„Ами ти познаваш ли ги?“

„Тук никого не познавам.“

Ала спътникът в расо предпочел да потърпи с трапезата, от което Бернардито заключил, че и той не се чувствува много сигурно по тези места. Калугерът пресипал златото от торбата на Бернардито в своята торба и като я претеглил на ръка, сърдито промърморил:

„Проклет едноок дявол! Знаеш ли кого си ограбил? Това злато не е мое, а в джобовете ти е останало пет пъти повече.“

„Ако това злато е на дявола — хладнокръвно отговорил Бернардито, — то е попаднало в добри ръце. Как се казваш ти, хитри калугерино с пищов?“

„По големите пътища някога ме наричаха отец Симон. Вижда се, че си неоперено пате още, щом не си чувал за мен и ми тикаш в гърлото детското си железце! С това злато ти ще се задавиш, пиле!“

Окото на Бернардито блеснало с такава злоба, че калугерът се дръпнал.

„Не много отдавна набучих на това железце петима алгвазили. Гледай си броениците, калугерино, и си върви по живо по здраво из пътя!“

„Струва ми се, че за нас двамата той е един и същ — рекъл доминиканецът примирително. — да ти прости свети Доминик, задето ме… хм… задето ме принуди да правя делба с теб! Но я ми кажи, как подуши ти златото на Гонзаго?“

Бернардито не признал, че за първи път чува това име и отговорил уклончиво. Накрая просякът и калугерът гладни се спуснали в долината.

В една бедна кръчмичка, която се посещавала само от овчари, мулетари и скитници, двамината седнали на отделна масичка. До тях пред кана с вино седели двама селяни. Единият разказвал на другия за екзекуцията от предния ден. Бернардито чул собственото си име, повторено няколко пъти. Скръцнала вратата, двама алгвазили влезли в кръчмата.

„Архангели!“ — промърморил единият от селяните, като вдигнал каната над главата си и струя вино потекло в отворената му уста.

„Ей, ти там на масата! — закрещял алгвазилът. — запуши си устата! Обърни си лицето към нас! Я се приближи насам!“

Алгвазилите огледали и дори опипали приближилия се. И чак след като кръчмарят се заклел, че този човек не е преоблеченият Бернардито, стражарите пуснали селянина. След това един от алгвазилите извадил лист и прочел високо отличителните белези на престъпника Бернардо Луис ел Гора. Накрая те обявили, че за главата на Бернардито, жив или мъртъв, кралската хазна ще плати хиляда дуро125.

В оповестения документ нищо не се казвало за единственото око на кабалеро. Значи, раняването било останало неизвестно за властите. Сега много трудно би могъл да бъде разпознат кабалеро Бернардито в едноокия дрипльо с разрешената брада!

Просякът се приближил до алгвазилите, които вече се били изправили пред тезгяха и захвърлили листа на лавицата. Сложил длан до ухото си, той запитал със старчески глас какво се казва в прочетения документ.

„Да не би и ти, старче, да се готвиш да тръгнеш на лов за Бернардито?“ — весело запитал алгвазилът.

„Гледай само да не зашие и тебе в някой бял чувал!“ — със смях подхвърлил и вторият.

„Я налей, кръчмарю, да опитаме това винце — викнал първият стражар. — само по-скоро! Сеньор корехидорът заповяда след един час да му върнем тази хартия. Той иска да я изпрати в печатницата, за да бъде разлепена утре по всички кръстопътища като обява.“

Като чул тези думи, Бернардито взел от лавицата молива на кръчмаря и незабелязано написал няколко думи върху подгънатия край на листа. Алгвазилите пийнали, повторили, платили си виното с одобрително покашляне и като си прибрали листа, си тръгнали важно.

Когато градският корехидор получил този лист в собствените си ръце, веднага обърнал внимание на следните редове, написани в долния ъгъл: „Сеньор Корехидор! Ако в тъмницата от главата на майка ми падне дори един косъм, ще те обеся на косите на дъщеря ти Мигуела. Бернардито“.

След един час, когато цял отряд алгвазили обкръжили пазарния площад, просякът и калугерът вече се промъквали по планинските пътеки към Барселона.

4

Изминали около две седмици след всички тези приключения. Късно вечерта в една рибарска къщичка, забутана сред крайбрежните планини на Каталония, играели на зарове петима души. Навън шумял бурен вятър.

Измежду играещите правел впечатление един човек с лилава кадифена камизола и барета с перо. Лявото му око било закрито с черна превръзка. Трудно можело да се определи неговата възраст, защото единственото му око святкало младежки, но косите му били побелели. До него седял пиян гологлав калугер. Тонзурата126 на темето му била окръжена от редки разчорлени коси. От джоба му се подавала дебела библия, а на гърдите му висяло костено разпятие.

Срещу кабалеро с баретата играел синът на домакина рибар, младият Матео Велмонтес. Червената кърпа, завързана отзад на възел, обхващала къдравите му коси и се спускала на челото до черните гъсти вежди. Той бил препасан с широк колан, из който стърчали дръжките на два пищова и два ножа. Този човек се славел като най-ловкия контрабандист по цялото крайбрежие, а баща му старият Христофоро, притежавал малката гемия „Толоса“.

Един мургав като мавър андалузец с къдрава брадичка и могъщи космати гърди хвърлял зарчета, облегнат на масата на осакатената си лява ръка с три отрязани пръста. Наричали го Антонио Карильо. Някога той бил славен тореадор, любимец на севилската арена. Един злополучен за него ден разярен бик, единадесетият поред от онези, които той повалил на пясъка на една празнична корида127, му разпорил хълбока и осакатил лявата ръка. Измежду зрителите се намирал и самият крал Филип V, който подхвърлил високо презрителна забележка по адрес на поваления тореро. Антонио се привдигнал на пясъка, свалил от ръката си пръстена, с който негово величество кралят само преди един ден благоволил да награди смелчагата за десетия бик, и запратил пръстена в кралската ложа. Пръстенът ударил по лицето началника на кралската стража, а Антонио паднал на пясъка, притискайки с ръце страшната рана. Дошъл в съзнание в тъмнична килия с ампутирани пръсти и набързо зашит хълбок. Освен трите ребра и толкова още пръсти тореро навеки загубил милостта на монарха, а после се оказал под една стряха с Бернардито, когото срещнал по планинските пътеки.

Петият играч бил възнисък, рус, с нежно, почти моминско лице. Но този юноша с дълги като на ангел клепачи огъвал с женствената си ръка подкова и от двадесет крачки улучвал карта за игра, а стройните му нозе в обувки с токи били неуморими като краката на хрътка.

Този млад човек бил израснал в голямо, задружно семейство. И изведнъж за една седмица загубил всичко: родители, братя и сестри, дом, имот. Баща му, славният капитан де Лас Падос, бил смел мореплавател и на това отгоре — учен човек. Със златните пиастри, събрани между приближени на краля и предприемчиви търговци, на няколко пъти той екипирал кораби и тръгвал в опасни плавания към неизвестните брегове на новооткрити страни и острови из южните морета. След завръщането си от пътешествия капитанът се залавял да описва новите земи и съставял точни карти. Всички моряци на Испания, Португалия и Франция го благославяли за този благороден труд, но търговците не се интересували от науката и учената слава на съотечественика си: те искали злато, те очаквали, че капитанът бързо ще натъпче сандъците им със съкровища.

С голям успех се завърнал в пристанището на Барселона от последното плаване полуразбитият от бурите кораб на капитан де Лас Падос. Мореплавателите открили в Тихия океан един благословен остров, населен с весел тъмнокож народ. Туземните жреци учудили капитана с познанията си по математика, астрономия и лечебно изкуство. Колибите и домашните съдове на туземците били покрити с фина резба, тъканите поразявали с ярките си багри и с красотата на шарките. Няколкото големи селища на острова били украсени с чудновати кули и храмове, отрупани със златни фигури на необикновени зверове и птици.

Островитяните посрещнали капитана и другарите му като приятели, а ги изпратили като братя. В чест на корабния екипаж бил устроен празник. Девойки украсили кораба с цветя и той тръгнал в обратен път, изпровождан от приветствен хор.

Когато кредиторът на капитана, барселонският търговец Прентос, баща на презрения Хуанито, научил за богатствата на чудния остров, тайно екипирал три кораба, качил на тях въоръжени главорези и предложил на капитана да поведе тази армада128 към острова. Честният капитан отказал категорично. Той знаел каква опасност крие това за неговите приятели островитяни: цялото население на острова ще бъде обречено на гибел, селищата — опожарени, храмовете — Безмилостно разграбени. Той не можел да стане убиец на цял един народ!

И ето тогава подлият Прентос съчинил донос против благородния капитан, като го обвинил в измяна на краля. Хвърлили капитана в тъмница и пет денонощия го изтезавали, за да каже пътя към острова. Но капитанът не издал своята тайна и на петата нощ умрял от мъченията. Неговият дом и всичките му имущества били конфискувани и търговецът Прентос ги закупил на безценица. Когато хората на търговеца отишли в къщата, тримата синове на капитана грабнали шпагите. В кратката схватка двамата от тях били убити и само най-младият, Алонзо, успял да избяга. Двете дъщери на капитана кралските слуги заточили в манастир. А жена му от мъка се побъркала и била намерена мъртва на брега до стълбата на осиротелия кораб.

— Чичо Тоби, ти май забрави, че Бернардито играе на зарчета при рибарите и че петият играч…

— Вярно, мое момче, аз съвсем се разбъбрих за добрия капитан и не казах, че петият играч, юношата с моминското лице, бил именно най-малкият син на капитана. Наричал се Алонзо де Лас Падос. Изхвърлен на широкия друм, той срещнал отец Симон и сега мятал зарчетата, дразнейки другите играчи.

Когато дошъл ред на Бернардито да хвърля, той сложил зарчетата настрана и се загледал през ниското прозорче в нощния мрак. Отвъд извисяващите се крайбрежни скали бушувало морето и разпенените гребени се появявали в лунната светлина като проблясъци на бели светкавици във водата.

„Сеньори! — обърнал се той към играчите. — оля за тишина! Ние встъпваме в сурово братство по оръжие. Пред нас са още дълги часове на очакване, защото гемията на Христофоро едва ли ще излезе от Минорка129 в такава буря. Да прекъснем играта и да скрепим нашия съюз. Ние малко се познаваме още един друг, а нашето братство трябва да бъде вечно. За измяна — смърт! Има още време за слабодушните да си отидат с мир, докато не е изречена последната дума.“

Играчите зарязали заровете. По години Бернардито бил най-младият от тях, но главата му успяла вече да побелее от преживяното и някаква вътрешна сила карала всички тези хора, толкова различни един от друг, да му се подчиняват.

Бернардито разгънал своето печално знаме, убол ръката си с камата и с кръвта написал върху чист пергамент клетвените думи. След това извикал Матео Велмонтес. Матео разказал накратко своя неспокоен живот на контрабандист и моряк и с всеобщо съгласие също скрепил с кръв върху пергамента участието си в новото братство. След него същото направили Антонио Карильо, Алонзо де Лас Падос и накрай дошъл ред да се разпише и отец Симон.

„Обясни на братята кой си ти и чие злато попадна в наши ръце“ — заповядал Бернардито.

„Приятели — рекъл монахът, — свещеният сан ми забранява да се кълна в каквото и да било освен във вярност на истинната църква. Изслушайте моята история и смятайте ме без кървавия подпис за свой брат до края на живота ми. Затова аз целувам кръста пред вас!“

Старецът разказал, че някога, на младини, той обичал девойка и се венчал за нея против волята на баща си, човек горд и жесток. Бащата го лишил от наследство и го изгонил от къщи. Веднъж, препускайки на кон по тесен планински път недалеч от родното си място, той налетял на един конник, който идвал насреща му, и го свалил от седлото. В нощния мрак пострадалият извадил шпага и младежът, скачайки от коня, приел боя и убил непознатия. Донесли факли и в убития той познал родния си баща. Потресен от постъпката си, той се покалугерил под името отец Симон. Двадесет години прекарал в пост и молитва, измолвайки опрощение на своя грях и усърдно четял свещените книги и съчинения на църковните отци. Веднъж влезнал в богословски спор с някакъв учен служител на Светата инквизиция и толкова се увлякъл, че грабнал попадналия му под ръка том от съчиненията на блажения Августин и с един удар на тежката книга извадил душата на своя опонент. В голяма уплаха отец Симон избягал в гората. Насън той видял, че свети Петър уговорил господа да прости на грешника вината: види се, и вратарят на рая много-много не обичал отците инквизитори!

Твърде скоро отец Симон се намерил край горския огън на разбойниците от шайката на стария Гонзаго, всяваща ужас у пътуващите през планините на Италия, Франция и Испания. Отец Симон влязъл в тази шайка, споделял с бандитите буйния им живот, като предварително им опрощавал греховете и сам наваксвал пропуснатото през двадесетте години пост и въздържание. Това продължило, докато кралските мускетари на Людовик XV не разгромили шайката във френските Пиренеи.

След дълги скитания неколцина от оцелелите разбойници се добрали с награбеното злато до Каталония с намерение да се качат в Барселона на кораб и да отплуват за Генуа. Нощта ги заварила на път в планината и те останали да пренощуват в една скрита сред скалите пещера. На отец Симон, който вечерта надигал бутилката с особено усърдие, през нощта му прилошало, измъкнал се от пещерата и цяла нощ пролежал край ручейчето, странно отмалял и преследван от зловещи сънища. Когато се съмнало, той се върнал в пещерата и заварил страшна картина: другарите му лежали мъртви. Единствено Пабло Виляс, който се търкалял край входа, показвал още слаби признаци на живот.

„Пабло Виляс ли? — запитал Бернардито. — не е ли същият оня Виляс, който има винарска изба в моето градче?“

„Той същият — потвърдил отец Симон. — не би държал той сега това заведение, ако аз не го бях измъкнал за краката от пещерата и не го бях напоил с мляко от овчарите. Тези овчари ни обясниха, че в пещерата живее самият дявол и души хората, които му отидат на гости.“

Когато Пабло се свестил в благочестив ужас от всичко привидяло му се през нощта в пещерата, решил да махне с ръка на златото, което още лежало в торбите на мъртвите другари, и да започне честен живот на винар. Отец Симон, който запазил у себе си една торбичка с дукати, бил случайно разпознат на улицата от един търговец, ограбен от шайката на Гонзаго, и затова побързал да напусне онези места.

За пет години, прекарани в Италия, отец Симон успял да пресуши златния си запас и намислил да провери дали не е оцеляло в каталонската пещера съкровището на Гонзаго. Той се добрал до онова опасно място и намерил в пещерата два скелета в ботуши, изгнилите торби със злато и ръждясалото оръжие. Пещерата била изпълнена с тежката миризма на някакъв газ.

Калугерът слязъл в градчето, донесъл със себе си глинено гърне и търнокоп, а после, като омотал лицето си с мокър парцал, изследвал пещерата. Забелязал, че отровният газ излиза през една цепнатина в ъгъла. Калугерът плътно натъпкал с глина тази цепнатина, а до нея изкопал дупка. Половината от жълтиците увил в черен парцал и ги мушнал в гърнето, на което нарисувал с вар череп; след това пуснал гърнето в дупката. Като свършил с това, отец Симон хвърлил поглед към костите на своите бивши другари, въздъхнал и решил да предаде по християнски тези тленни останки на земята. Но когато се докоснал до ребрата на стария Гонзаго, напипал под останките от облеклото му кутийка, обкована със сребро. В нея се оказали двадесет и девет блестящи елмаза, един от друг по-едри. Ала монахът все по-силно започнал да чувствува признаците на отравянето: твърде дълго бил престоял в пещерата. Почти загубил съзнание, той бързо хвърлил кутията в скривалището, затрупал дупката с чакъл и свлякъл отгоре й тежък камък. Отец Симон едва изпълзял на чист въздух с торбата жълтици, като зарязал костите на разбойниците. Това злато се оказало достатъчно за пет години безгрижен живот във Франция и Италия, а през юли 1742 година калугерът отново тръгнал на път, за да попълни своя запас. Останалото било вече известно на слушателите от разказа на Бернардито; всичкото злато и скъпоценностите новите приятели събрали наедно и го поверили на суровия отмъстител предводител на братството…

5

На другата нощ петимата братя отмъстители отплували с гемията на стария Христофоро Велмонтес към турските брегове, държейки курс към Цариград.

Една седмица преди това за там тръгнал от барселонското пристанище корабът „Голиат“, натоварен с много стоки. На борда му се намирал самият собственик на кораба, търговецът Прентос, виновникът за гибелта на цялото семейство на младия Алонзо. В това плаване старият Прентос взел със себе си и своя син Хуанито, онзи страхливец и негодник, който наклеветил дон Рамон и Бернардито.

Тежко прекарали братята разбойници в старата, прогнила гемия през време на августовските бури в Средиземно море! Старият Христофоро, Матео и Бернардито били опитни моряци, но другите двама членове на братството едва сега се учели да управляват платната и да се ориентират по звездите и слънцето, защото нямали компас. На шест пъти бурите ги задържали по пътя. Но приятелите имали късмет и сварили кораба на презрения Прентос в залива на Златния рог. Стоките, които търговецът докарал от Испания, били вече продадени и „Голиат“ товарел на борда си стоки за обратния път. Тука имало източни благовония и подправки, марокен и слонова кост, дамаски и ножове, брокат и коприна, турски тютюн и буренца с розово масло. Голяма печалба очаквал търговецът от продажбата на тези стоки на испанските грандове и манастири и затова стражата на кораба ден и нощ не отмахвала поглед от здраво заключените трюмове и никого не допускала дори да се приближи до кораба.

И ето точно преди корабът да отплува, на мястото, където стоял на котва, се явил важен чужденец със съпругата си. Те пристигнали в богата носилка на британския посланик в Цариград и помолили Прентос да слезе на кея. Високият господин в униформа на английски офицер обяснил на търговеца на развален испански език, че е британски полковник в отпуска и прави сватбеното си пътешествие. Съпругата на полковника — полякиня, която не разбирала испански — мълчаливо стояла до мъжа си, местейки погледа на сините си очи от кораба към неговия собственик. Двойката знатни чужденци вече се връщала в Англия, но имала намерение по пътя си да посети Мадрид. Затова от името на британския посланик полковникът молел да го вземат на кораба заедно със слугата му и френския епископ, приятел и спътник на полковника. Полковникът, вече с побеляла коса, бил загубил във фландърските полета през 1714 година лявото си око и носел черна превръзка, пресичаща лицето му.

През време на разговора синът на търговеца Хуанито също слязъл на брега. Прелестната руса полякиня го погледнала с умолителен израз на лицето и така кокетливо му се усмихнала, че той започнал да моли баща си да уважи молбата на важните пътешественици. Полковникът извадил от джоба си кесия със злато и размерите на кесията по-бързо от останалите доводи пресекли колебанията на предпазливия търговец. Златото преминало в джобовете на Прентос, а Хуанито сам предложил да придружи новите пасажери на „Голиат“ до британското посолство, за да им помогне при качването им на борда. Тримата седнали на възглавниците в закритата носилка и върху атлетичните рамене на носачите се отправили към една вила извън града. Търговецът предупредил, ле корабът вече излиза на рейд и затова пасажерите ще трябва да дойдат на него с лодки.

През мръсните улици на Цариград носилката стигнала най-сетне до една малка вила. В къщата било пусто и прислугата се състояла не от англичани, а от турци. Британския посланик го нямало, но в уютните покои била сервирана закуска с изобилни превъзходни вина.

На закуската полковникът и френският епископ се позаинтересували дали „Голиат“ е надеждно въоръжен и достатъчно ли са запасите от барут. След като получили от Хуанито най-успокоителни уверения, полковникът заповядал на слугите незабавно да съберат малкия им багаж. След един час цялото общество отново седнало на възглавниците в носилката. Хуанито се оказал между полковника и младата му жена, а епископът с лилаво копринено расо се наместил срещу тях. Пийналият си търговски син се осмелил да напипа в полумрака на носилката ръчичката на прелестната пани и за неописуема своя радост почувствувал в отговор леко стискане; при всяко поклащане на носилката ръчичката на костеливата пани все по-силно стискала пръстите му.

Разпалвайки лулата си, полковникът неочаквано забелязал този непозволен флирт. С гръмък глас той поискал незабавно удовлетворение, подал се от носилката, заповядал нещо на носачите и мрачно замълчал, като попоглеждал Прентос с единственото си око и си играел страшно с дръжката на много дългата шпага.

Когато пристигнали на кея, вече се свечерявало, но на пристанището имало още много хора. Далеч на рейда се виждал „Голиат“, а край самия кей стояла гемия със стар шкипер с испанска барета и един брадат моряк, който на лява та си ръка имал само два цели пръста.

Полковникът уловил здраво под лакътя търговското синче, а за другата ръка, за голямо учудване на Хуанито, болезнено го стиснали нежните пръсти на пани. Така той бил мигновено качен на гемията. След това полковникът още веднъж скочил на брега и Хуанито чул как той с помощта на странна езикова смесица посъветвал турските носачи по-скоро да замажат британския посолски герб на вратичката на носилката. Последната му фраза накарала Хуанито да потрепери, защото, когато подавал на старшия носач шепа златни монети, полковникът му казал: „Сбогом старче, и не споменавай със зло Едноокия дявол Бернардито!“

Ужасно подозрение се мярнало в ума на Хуанито, но гемията вече разпенвала вълните на Златния рог и след два часа спряла на един гол, пустинен остров.

„Слизай!“ — заповядал Бернардито на предателя и сам стъпил след него на каменливата почва.

Вече било тъмно, никаква светлинка не проблясвала в това безлюдно място. Само някъде в далечината небето и морето слабо аленеели от отблясъците на светлините на турската столица.

„Погледни ме в лицето, Хуанито Прентос — рекъл Бернардито. — познаваш ли ме?“

Колкото и да се вглеждал предателят в това сурово лице, не можал да разпознае в него чертите на бившия кабалеро, макар че се досещал кой стои пред него.

„Помниш ли ти екзекутирания дон Рамон, краставо куче?“

Треперейки с цялото си тяло, Хуанито прошепна л, че той бил приятел на покойния сеньор Рамон де Гарсиа.

„Тогава повтори, клеветнико, онова, което каза на кралския прокурор, и кажи колко ти заплати дон Салватор за юдината услуга.“

Синът на търговеца паднал в краката на отмъстителя.

„Сеньор Бернардито! — замолил се той. — мене насила ме заставиха да подпиша книжата.“

„Лъжеш, страхливо куче! Отговаряй, колко ти заплатиха?“

„Хиляда златни дуро, сеньори, само хиляда!“

„Братя — обърнал се Бернардито към своите спътници, — какво заслужава този юда?“

„Смърт!“ — казал преоблеченият като жена Алонзо.

Останалите кимнали мълчаливо.

„Тогава умри, смрадливо куче, на този кучешки остров! Познаваш ли това място?“

Хуанито разпознал най-после пустия и неплодороден остров: отдавна вече до ушите му достигал пресипнал лай и вой, а сега започнал да различава и някакви сиви сенки, мяркащи се наоколо. Обхванало го ужас: значи, той е осъден да умре на Кучешкия остров, където всички жители на Цариград изхвърлят болните и стари кучета, които на турците е забранено да убиват. Тук от време на време спират лодки, пълни с кучета, и гребците бързат да стоварят животните и по-скоро да се отдалечат от прокълнатото място, което ден и нощ се оглася от воя на подивелите кучета.

Хуанито диво заревал и хукнал да бяга. Бернардито вдигнал пищова и куршумът пронизал крака на беглеца. След това братята смъкнали камизолата и баретата на Хуанито и го оставили сам. Когато отмъстителите се върнали на гемията, цяла глутница подивели кучета с ръмжене вече се боричкали над тялото на предателя…

Матео Велмонтес бил един ръст с екзекутирания и косите им си приличали. Той облякъл камизолата и баретата на Хуанито и легнал на пейката. Приятелите го покрили с плащ. Преди изгрев слънце гемията докарала всички на „Голиат“ и полковникът с усмивка обяснил на търговеца, че Хуанито попрекалил с виното. Приятелите вдигнали преоблечения Матео от пейката, подкрепяйки го под ръка, а той, навел глава, някак се дотътрил до каютата.

„Голиат“ вдигнал платна и скоро светлините на Златния рог останали далеч зад разпенената шир. Подир „Голиат“, гмуркайки се във вълните, плувала гемията „Толоса“. На борда й останал само „старият шкипер“ Христофоро Велмонтес, а безпръстият „моряк“ вече успял да се преобрази в слуга на полковника и последвал своите господари на кораба.

На сутринта, когато „Голиат“ стигнал в Мраморно море, младият Прентос извикал баща си в каютата. Тук вече били и полковникът със съпругата си…

След известно време търговецът Прентос повикал в същата каюта началника на корабната стража. Последният разполагал с двадесетина войници.

Под втренчения поглед на полковника търговецът Прентос заповядал с твърде слаб и странен глас да отворят и трите просторни трюма на „Голиат“. С трепереща ръка той подал на началника на стражата ключовете и наредил, след като бъде изпълнена заповедта му, да се върне с десетина войници.

„С оръжие ли?“ — осведомил се началникът на стражата.

„Не, без оръжие“ — пояснил полковникът.

Скоро войниците с тежък тропот нахлули в каютата. Полковникът упрекнал строго офицера за вдигнатия шум, защото се изисквало предпазливост и тишина.

„Екипажът на кораба е замислил бунт и трябва тихичко да се изловят заговорниците поединично — пояснил той на офицера. — дете в кубрика и викайте моряците един след друг в трюма. Там ги свържете и ги оставете на пода.“

Заповедта била точно изпълнена. Боцманът и всички моряци освен дежурните се намерили заключени в кърмовия трюм. След това полковникът заповядал на офицера и на десетина войници да слязат тихичко в средния трюм, да се потаят там и да чакат по-нататъшни нареждания. Когато войниците влезли в трюма, полковникът и безпръстият му слуга спуснали върху люка тежкия капак и окачили на него един осемкилограмов катинар. Накрая полковникът събрал останалите войници, обяснил им, че в носовия трюм е нахлула вода и им заповядал да преместят сандъците със стоката. Едва войниците се заловили за работа, над главите им също паднал капакът и затрещели ключалките. Сега оставали само петима дежурни, капитанът и неговият помощник.

Полковникът се качил на мостчето и предал на капитана нареждането на търговеца Прентос незабавно да се свалят платната, да събере екипажа на бака и да извика помощника.

Когато и това нареждане било изпълнено, зад полковника с пищови във всяка ръка застанали Антонио, Алонзо и Матео. В това време отец Симон напътствувал и изповядвал търговеца Прентос. Полковникът се обърнал към събралите се:

„Приятели мои! Спуснете една лодка, качете се в нея и карайте към брега, който едва се вижда в далечината. Корабът се намира във властта на Едноокия дявол Бернардито Луис и след пет минути ще хвръкнете във въздуха!“

На борда всички се вкаменили от изненада. Капитанът и помощникът, му не се докоснали до дръжките на своите кортици, а друго оръжие те нямали под ръка. Докато моряците спускали лодката, Бернардито връчил на капитана един документ и кесия:

„Вземете този документ за ваше оправдание, сеньор капитан. В него удостоверявам, че съм платил изцяло стария си дълг към търговеца Прентос. А за да не търпят лишения вашите хора, когато слязат на брега, поделете между тях това злато.“

После приятелите пуснали боцмана и моряците от кърмовия трюм и им заповядали по-бързо да догонят първата лодка.

Накрай Бернардито пуснал един по един всички войници и началника на стражата. Когато те се събрали на кърмата при третата, последна лодка, Бернардито им казал:

„Слушайте вие, пазачи на алчния лихвар и подлия доносник! Вашите бивши господари погубиха невинния баща и цялото семейство на моя приятел Алонзо де Лас Падос. Може би и между вас има някои хора на лукавия корехидор, които бяха тръгнали да гонят Бернардито Луис и да се любуват на екзекуцията на честния Рамон де Гарсиа. Но аз не желая да проливам напразно кръвта на мои земляци и ви пущам да си вървите по живо по здраво!“

В това време гемията на Христофоро Велмонтес се долепила до борда на „Голиат“. Приятелите, претърсили корабните трюмове, свалили в гемията най-ценните стоки, заставили Прентос да предаде всичкото си злато и напуснали кораба. Търговецът Прентос останал привързан за едно корабно легло, а в барутния погреб вече тлеел фитилът.

След десетина минути, когато „Толоса“, порейки вълните, летяла на запад, разцепеният от взрив „Голиат“ изчезнал във водовъртежите и само един черен облак дим дълго време още се реел над морето. А гемията с петимата отмъстители, след като оставила зад себе си бурния Хелеспонт130, навлязла в Егейско море, преминала архипелага и достигнала в края на краищата до Италия, където приятелите продали стоките на търговеца Прентос.

От Генуа Бернардито се отправил за Париж, където дал на своите, приятели един месец весел отдих. В Париж той намерил един изкусен златар и му поръчал изкуствено око, което било направено от френския майстор с голямо изкуство.

След около осем месеца приятелите се качили на един кораб и пристигнали в Португалия, а оттам по околни пътища се завърнали в родното градче на Бернардито. Но те били вече не петима, а петнадесет добри юнаци, които се били присъединили към Бернардито в Италия, Франция и Испания. Този отряд се скрил в планините и започнал да се готви за нова акция. На отмъстителите се удало да я свършат бързо, защото Бернардито узнал, че майка му била изгонена от Испания. Като се убедил, че не я заплашва вече никаква опасност като заложница, той повел приятелите си в нов поход за отмъщение, след който решил да напусне испанската земя и да излезе в морето… Момче, ти май заспа вече, а?

Като не получи отговор, Бернардито се наведе над лицето на детето. Разпиляло къдрици на възглавницата, момчето спеше дълбок детски сън.

Бернардито прекрачи свилия се на кълбо Карнеро и отиде да нагледа, още веднъж животните в обора. Бурята бушуваше, проливният дъжд плющеше по короните на дърветата. Дрехата на капитана се измокри за миг и той побърза да се върне в къщурката. Преди да затвори вратата, Бернардито се ослуша и отново му се счу през рева на бурята нещо като далечен проточен стон, подхванат от вятъра.

— Мигар на острова са се завъдили чакали? — промърмори островитянинът и се просна на пейката, покрита с козя кожа.

6

Зората завари островитяните спящи. Малкият пръв отвори очи и като си припомни за недослушания разказ, подскочи в постелята. Беше го срам, че е заспал: сега няма да дочака скоро края на интересната приказка! Като не знаеше как да поправи бедата, той започна да цепи подпалки и ударите разбудиха Бернардито. Капитанът погледна разстроеното лице на момчето, разбра всичко, дръпна го за палтенцето и го притисна към себе си.

— Сега нямаш търпение да узнаеш какво е станало По-нататък, нали? — каза той със смях. — е, няма що, ще ти доразправя приказката си, защото навън вали силен дъжд и не може да се излезе. Пък и малко остана до края. Слушай!

…Било през един слънчев майски ден на 1743 година, и то точно на 29 май, когато се навършвала първата годишнина от смъртта на младата Долорес, сестрата на Бернардито.

В Барселона се завърнали моряците и войниците от „Голиат“, които Едноокия дявол бил освободил, и сърцето на страхливия корехидор се изпълнило със страх. А наплашеният от разказите на спасените от „Голиат“ дон Салватор Морильо дел Портес взел такива мерки за охрана на своя замък, че той заприличал на обсадена крепост.

В навечерието на фаталната годишнина, късно вечерта, дон Салватор си седял в кабинета и играел шах със своя син Родриго, когато на вратата се появил домоуправителят. Той доложил, че някакъв конник нетърпеливо чукал на вратите на замъка, казвал че бил кралски пратеник и носел бързо писмо от негово величество.

Дон Салватор заповядал да пуснат пратеника. Господарят видял пред себе си висок, добре сложен офицер в униформата на кралската гвардия. Косите на офицера били побелели, той имал високо чело и горда осанка. Като отдал чест на дон Салватор с шпагата си, той извадил от маншета си малък плик с кралския печат и го подал на гранда. Дон Салватор счупил печата и се вгледал при светлината на свещите в познатия му небрежен почерк на августейшата ръка. Кралят написал записката собственоръчно — това била нова, необичайна милост!

Ценният документ гласял, че тая нощ на път за Барселона негово величество е с намерение да спре в дома на дон Салватор. С истинска кралска вежливост монархът молел гранда да му даде гостоприемство за няколко часа. При това негово величество благоволил предварително да отклони всякакъв церемониален прием и молел да изпратят да го посрещнат само няколко конници, които да му посочат през нощта най-краткия път.

Дон Салватор целунал височайшото писмо и плеснал с ръце. След няколко минути целият грамаден замък приличал на разтревожен мравуняк. Хлопали се врати, във всички свещници се появили свещи, отворили се мазетата, сандъците и шкафовете. Пратеникът на дон Салватор веднага полетял за корехидора.

— Негово величество изрази надежда да види господаря на тоя дом, но помоли да не се нарушава почивката на гражданите — ухо казал, пратеникът на краля. — екипажът на негово величество се намира на три часа добър галоп оттук. Аз ще дочакам конниците на корехидора пред вратите, на вашия дом и сам ще ги придружа до кралския кортеж.

Не минало час и пред вратите на замъка вече зачаткали подкови. Десет алгвазили и сам сеньор корехидорът на бял кон отдали чест на пратеника на краля. В това време мрачният замък на дон Салватор се озарил от стотици светилници, фенери с разноцветни стъкла, лампиони и мънички китайски фенерчета. Тяхната светлина се отразявала в струите на голям водоскок, върху тъмните купчини зеленина и пищните цветни лехи. В езерата на парка пробудилите се лебеди вдигнали глави изпод белоснежните си крила и разлюляната от лебедите вода също искряла от светлините на илюминацията. След като се убедил, че илюминацията е великолепна, дон Салватор заповядал засега да загасят светлините и да ги запалят отново след два часа, а той самият заедно със своя син Родриго се присъединил към конниците на корехидора. Начело с кралския пратеник цялата кавалкада препуснала да посрещне височайшия гост.

След час и половина препускане по планинските пътища конниците видели отпреде си факелни светлини. Шесторка бели коне леко теглела пътническа кола с кралски лилии на вратичките. Двамина офицери разигравали конете си отпред, двама конника препускали отстрани и един гвардеец съпровождал каретата отзад. Малка конна свита съставлявала ариергардът, а на стотина крачки пред целия кортеж двама кралски слуги осветявали пътя с яркия пламък на факли, високо вдигнати върху копия.

Пратеникът се приближил до каретата и доложил за пристигането. След като получил милостивия отговор на краля, офицерът съобщил на дон Салватор, че негово величество благодари за радушното посрещане и кани сеньора да слезе от коня и заедно със сина си да заеме място в каретата.

Дон Салватор и сеньор Родриго предали конете си на слугите и с трепет влезли в каретата. Щом вратата на колата се хлопнала, херолдът затръбил, конете заиграли и кортежът потеглил към замъка.

В мрачината на каретата дон Салватор ле могъл да различи нищо друго освен високия плюмаж на кралската шапка. Той се навел и протегнал ръка, за да поеме и целуне ръката на обожавания монарх. Протегнатите му устни вече се докосвали до отпуснатата китка на краля, но ръката на монарха, милостиво протегната към него, внезапно придобила твърдостта на желязо и сграбчила гранда за брадичката.

„Измяна!“ — изхъркал дон Салватор, но веднага получил силен удар по главата.

До него на пода на каретата се тръшкал, задушавайки се, синът му, до чиято гръд се било притиснало нечие коляно.

В същото време „кралската свита“, както препускала, обкръжила стражарите на корехидора. Спътниците на краля извадили шпаги и алгвазилите паднали мъртви от конете. Ловко заметнато въже стиснало за гърлото самия корехидор. След това от каретата били измъкнати вързаните тела на сеньор Салватор и на сина му. Тези пленници, както и корехидора, конниците метнали напряко на седлата си и начело с беловласия пратеник навлезли в планината по посока на същата онази пещера, където някога Бернардито и отец Симон се били, срещнали.

Останалият „кралски кортеж“ обаче продължил заедно с каретата по прежния път. Когато до замъка оставало четвърт миля и отпред се показали неговите светлини, кочияшът на каретата се обърнал и подпалил фитила, който стигал до голяма желязна бъчва вътре в каретата; бъчвата била натъпкана с артилерийски барут догоре. След като карал още малко, кочияшът скочил от капрата и се метнал на коня на корехидора. Пламъчето на фитила вече наближавало бъчвата.

А конниците продължавали да летят стремително към замъка редом с каретата, като шибали бясно препускащите впрегнати коне. Ето вече засвяткали и се пръснали в небето разноцветните светлини на приветствения фойерверк. Зад подвижния мост широко се разтворили вратите на замъка и две редици слуги се строили на двора. Протягайки вратове от любопитство, хората на замъка се готвели да посрещнат конете и да постелят килим от парадния вход до стъпалата на каретата…

Но преди още да стигне моста, „кралската свита“ вдигнала конете на задните им крака и рязко свърнала назад, а конете с каретата с непостижима бързина преминали моста, прелетели под каменната арка и без да намаляват ход, се понесли по двора. Двете редици прислужници се разбягали от страх.

Пред парадния вход се била събрала почти цялата градска аристокрация и всички с учудване наблюдавали необичайното пристигане на негово величество. Вече започнали да се чуват тревожни възгласи сред натруфената публика, когато изведнъж ужасяващ взрив разтърсил двора и стените. Обезумелите гости в атлазени одежди, опръскани с кръв и изцапани от сажди, хукнали навън от замъка, но няколко изстрела прогърмели из мрака и бягащите се защурали по моста, като падали ранени и убити. Над двора се извили огнени езици. Това били направили конниците: те изтичали до прозорците на замъка и на служебните помещения и хвърлили в тях запалени насмолени кълчища. Вопли на страх, стонове на ранени, цвилене на коне и мучене на волове в горящите обори — всичко се сляло в една дива музика, а развихрилият се огън затъмнил блясъка на догарящия фойерверк и на илюминацията.

Целият град се пробудил и жителите му тичали по близките хълмове, за да гледат най-големия пожар, който някога са виждали. Отначало мислели, че замъкът се е запалил от илюминацията, но изведнъж в паметта на хората изплувало, че точно в този ден и час преди една година била загинала сестрата на Бернардито. Едва някой напомнил за това събитие, и гражданите в един глас произнесли името на отмъстителя й обзети от страх, хукнали към домовете и сандъците си, като оставили замъка да догаря в предутринния мрак.

А Бернардито с четиримата братя се промъквал по познатата му пътечка към пещерата. По главозамайващи стръмнини на групи и поединично бързали натам и другите разбойници, онези, които разрушили замъка.

Страхливият корехидор замолил за пощада. Със сълзи на очи той напомнил на Бернардито, че майката на кабалеро не е била лишавана от нищо през време на нейното затворничество.

„Ето защо аз няма да те обеся, а ще ти отрежа главата“ — рекъл Бернардито.

И сеньор корехидорът в същата минута бил обезглавен.

Бернардито се приближил до побледнелия от страх дон Салватор и му казал така, че да го чуят всичките другари:

„Изменник и предател на Испания, търгаш с испанските свободи, слуга на чужденци насилници, грабител на съотечествениците си, убиец на Долорес и Рамон, от името на нашето братство на отмъстителите, осъждам те на смърт!“

И тогава приятелите на Бернардито хвърлили дон Салватор и сина му Родриго в отровната пещера. Изхода на тази пещера разбойниците зазидали, струпали скални отломъци. Сигурно страшни ще да са били виденията, които са измъчвали жестокия гранд, докато сърцето му не се пръснало и отровената му кръв не се съсирила в жилите!

Така младият Бернардито, който бил тогава само на двадесет години, победил могъщите си врагове и утолил жаждата за мъст, изгаряща сърцето му. Под високата скала той погребал своето кърваво знаме и заповядал да издълбаят на скалата такива думи:

„Тук почиват останките на благородния сеньор Рамон де Гарсиа, загинал невинно и отмъстен от своя приятел Бернардито Луис ел Гора.“

А на следната нощ Бернардито, преоблечен като селянин, пристигнал на муле в родното си градче. Той намерил винарската избичка на Пабло Виляс и потропал на затворения прозорец. Недоволен и сънлив, домакинът отворил вратата и много се учудил, когато видял непознат селянин, който мълчаливо мушнал в ръката на винаря малко вързопче и веднага се отдалечил. Във вързопчето се оказал прекрасен елмаз в златна рамка и кесия с дукати, а оставената бележка гласяла: „От Бернардито, когото ти спаси“.

Старата мавританка вече не била жива, затова от къщичката на винаря предводителят на братството се върнал направо в планината.

— Чичо Тоби, а какво е станало после с него?

— После ли? Събрал той своите братя и им казал, че си разплатил напълно сметките със своите притеснители, гонители и с малкото на брой свои благодетели. Той казал също, че сега братята са свободни да си изберат друг предводител, защото него — Бернардито — отсега нататък го чака път, по-друг от обикновеното разбойничество за забогатяване. Богатството не блазнело Едноокия дявол. Сам, обезправен, гонен, лишен от отечество, семейство и приятели, той съобщил на братята, че възнамерява да излезе в морето и да помага доколкото му стигат силите и умението, на също такива несправедливо гонени като него да отмъщават на своите притеснители и преследвачи.

— А какво му отговорили братята?

— Никой не дигнал ръка против Бернардито… Всички се съгласили да излязат заедно с него в необятните морета, за да станат свободни корсари. Същата сутрин всички другари на Бернардито завинаги напуснали родната Испания на „Толоса“, гемията на стария Христофоро. Много скоро им паднал щастлив случай да завземат една бригантина, принадлежаща на португалски роботърговци, и… за Бернардито започнал пиратският живот, който също не му донесъл ни щастие, ни радост.

Повече от двадесет години летял по вълните капитан Бернардито, сменил шест кораба и загубил до един всичките си стари другари. Отдавна били загинали в ожесточени боеве всички членове на братството на отмъстителите и дори стъкленото око на капитана било избито от треска, отхвръкнала при взрив в един от корабите. Последен умрял от старост отец Симон; заспал си ей тъй на масата, като оставил недоизпита чашата с подсладен херес…

— Кажи ми, чичо, ами успявал ли е Едноокия дявол да спасява от беда обиждани и гонени хора, както той искал?

— Ех, синко! Бернардито много скоро разбрал, че почти целият божи свят се състои от такива хора и не с корсарство трябва да се бори срещу злото, което управлява света! Корсарят си е все пак разбойник и мнозина от екипажа на Бернардито мислели повече за плячката, отколкото за чуждата съдба… Но сега няма да говорим за това! Ето, като се спасим от този остров, ще изплатим още един стар дълг, а после… ще видим, може би нашите сили пак ще послужат някъде за добро дело! Е, случвало се е понякога и на корсаря Бернардито да помага в беда на добри хора. Доста нещастни роби, бели и чернокожи, получили свободата си от неговите ръце. И някои станали негови приятели за дълго време. Имало такъв един славен гръцки моряк от Пирея, Георги Каридас… Едноокия го спасил от ръцете на мръсен туниски пират… Имало една красавица Зоя… Едноокия успял да я изтръгне от роботърговците… и тя, синко, обикнала стария Бернардито!… Спомням си още за един земляк на Бернардито, верния Фернандо Диас, спасен от бесилката… Пък и може ли човек да запомни всички, с които е бил през първите двадесетина години… А после… После Едноокия дявол, за свое нещастие, срещнал и спасил… един злодей!

— Какъв злодей, чичо Тоби?

— Е, синко, това вече е нова приказка! Ала много силен дъжд вали днес и по неволя ще трябва да стоим затворени с тебе. Вчера тъкмо се готвех да ти разкажа за Леопарда. Та ето, плувал веднъж Едноокия дявол на своя черен кораб. И вижда той на брега една висока скала …

Силният порив на вятъра разтвори вратата и Остроухия се отдръпна в ъгъла от втурналия се в къщичката вихър и дъжд. Кучето наостри уши, козината му настръхна. През воя на бурята обитателите на къщичката ясно различиха продължителен, странен звън и проточен вой, които се сливаха с рева на вятъра. Бернардито скочи и грабна ловната си пушка от стената.

— Звук на сигнална тръба и… корабна камбана! — промърмори той. — как не се досетих още снощи! …

Той наметна едно старо платнено наметало, заповяда на момчето да стои мирно, да не пали огън в огнището, и след като повика кучето, скри пушката под наметалото и бързо излезе, шибан от проливния дъжд и бурята.

1

Беше през 1778 година… Буреносните светкавици на освободителната война прорязваха небето на Новия свят. Народът в презокеанските колонии на британската държава грабна оръжието, утвърждавайки правото си на държавна независимост. Тружениците преселници, които някога бяха избягали от Европа в Новия свят от сиромашията и притесненията, се излъгаха в своите очаквания за по-обра съдба: в американските колонии на Англия те намериха същите сурови британски закони, жестоки губернатори, тежко робство и всевъзможни забрани. Изчерпа се търпението на народа и той въстана. Сурови фермери, свободолюбиви занаятчии и работници, дребни търговци граждани, ловци трапери, чернокожи роби на вирджински плантатори и свободни негри от северните колонии щурмуваха британски фортове, потопяваха въоръжени кралски кораби, отнемаха градове от британските губернатори. Богатият с гори, езера и степи материк, чиито брегове дръзкият генуезец Колумб беше видял от борда на своята каравела само три века преди тази война, се обви в барутния дим на сраженията.

Негово величество крал Георг III се нуждаеше от много войници за усмиряване на въстаниците. Редовните полкове бяха малко и Англия купуваше със своите тежки фунтове и гинеи пушечно месо от германските княжества. Хиляди млади немци от Хесен, Саксония и Вюртемберг изоставиха плуговете и занаятчийските си инструменти и с въздишка нахлузваха английските мундири. Продадени от своите курфюрсти и херцози, тези немци доброволци пълнеха трюмовете на английските кораби и намираха отвъд океана бърза смърт от точните куршуми на въстаниците… Британските генерали търсеха съюзници и измежду индианските племена на Америка. И разгоря се край Бостън и Потомак, край Филаделфия и река Делавар ожесточена борба не на живот, а на смърт.

От крайбрежието на Атлантическия океан, от териториите на населените вече стари щати на Нова Англия пожарът на войната се пренесе и на запад, в сърцето на материка, отвъд Апалачките планини, там, където редките фактории и селища на белите се губеха сред девствени лесове и където според кралския закон земите принадлежаха на короната и на колонистите изобщо беше забранено да се заселват. Наистина тази забрана вече беше нарушавана от смелите скватери — така наричаха в Америка онези заселници, които самоволно заграбваха участък свободна земя.

А богати бяха тези девствени земи отвъд Апалачите! Широколистни дъбрави и иглолистни гори, изобилен дивеч и зверове със скъпи кожи; пълноводни реки, където рибата се ловеше не с килограми, а с тонове; оросявани тревисти ливади и покрити е мъх блата — там беше царството на лосовете и елените; а в долните течения на реката Охайо и по отвъдния бряг на Мисисипи се ширеше необятният океан на прериите със стада бизони!

Тази прекрасна земя с векове беше хранила своите древни стопани — индианците. Индианските племена алгонкини, ирокези и сиуси дружелюбно посрещнаха белите пришълци — отначало французи и испанци, а после английски търговци на кожи.

Деца на горите и на волните степи, индианците доверчиво помогнаха на появилите се тук от Канада французи да изследват страната. Те доведоха французите до Бащата на водите — великата река Мисисипи — разкриха пред очите им всички съкровища на своята родина. Научиха пришълците да отглеждат новото растение — маис, от което индианците ирокези сееха над двадесет вида в малките си ниви, извоювани от вековните гори. Много ловджийски тайни откриха индианците на бледоликите си братя, изяснявайки им как трябва разумно и грижливо да се ловува, без да се изчерпва запасът от дивеч.

Белите хора научиха много неща, запазиха индианските наименования на реките и долините, на езерата и планинските хребети, но започнаха да изтребват безпощадно в тези стопанства… самите стопани! Ту с кърваво разбойничество и насилие, ту с гнусни измами те отнемаха от доверчивите и честни индианци огромни територии. Англичанинът Уилям Пен „придоби“ от индианците цялата територия на щата Пенсилвания за няколко десетки долара, като успокои напълно с тази „сделка“ квакерската си съвест. А холандският търгаш Минюйт „купи“ целия остров Манхатън, като заплати на индианците със стоки на стойност… двадесет и четири долара! За тази цена той получи четиридесет и две хиляди акра131 земя, същата, върху която по-късно се разгъна град Ню Йорк.

Но дори и такива „сделки“ бяха рядкост: индианските племена алгонкини, населяващи крайбрежието на Великата солена вода — Атлантическия океан, бяха в началото на XVIII столетие просто изтребени, а останките от тях изтласкани отвъд Апалачите.

Сега по време на събитията, описвани в този роман, белите колонисти, придвижвайки се към запад, тук-там завладяваха нови индиански земи вече отвъд Апалачите… Търговците на кожи опиваха индианците с ром и откупвайки на безценица „мекото злато“, трупаха баснословни печалби. След търговците в горите отиваха сладкодумни проповедници мисионери, а не оставаха по-назад и войниците: в обширните гори и езера редом с първите фактории за кожи и селища изникваха малки, сковани от греди военни фортове…

…В Синята долина, разпростряла се в долното течение на Охайо, белите преселници сечаха вековната гора. Те работеха под надзора на войници в червени мундири. Веселият звън на брадвите и съскането на трионите заглушаваха нежния шепот на листата. Разкошните корони на подсечените ясени, дъбове, кленове и сребристи ели със свистене разсичаха въздуха. По гористите склонове фермерски коне влачеха греди към долината на Синия поток, към брега на Сребърната река.

Тази река отнасяше своите чисти, наистина сребристи води в прозрачния Уобеш, долен приток на широката Охайо. На стръмния, отвесен бряг при вливането на Синия поток в Сребърната река изникваше нова, невиждана досега тук постройка …

Веригата ниски хълмове плавно се спущаше към реката и тук, на самия бряг, сякаш с последно усилие се беше устремила нагоре като самотен стръмен хълм. На този именно хълм, господствуващ над цялата местност, трескаво се строеше военен форт. От плоското било се откриваха на всички страни величествени горски простори. Те продължаваха и на запад, където на триста мили оттук влачеше водите си могъщата Мисисипи, отвъд нея се разстилаше зеленият океан на прериите.

Под хълма, на брега на Синия поток, се гушеха в тихата горска зеленина новопостроени сгради. Това бяха жилищата на малкото селище на белите хора, които се бяха появили тук преди няколко години.

Недалеч от строящия се форт преселници, подтиквани от войници, разтоварваха речен шлеп. Колелата на няколко оръдия бяха вече оставили дълбоки бразди по крайбрежния пясък. Зад амбразурите на дъбовия стобор артилеристи наместваха топовни дула върху тежки лафети.

Един конник е широкопола шапка и широка блуза се приближи до хълма, дето се строеше фортът. Враният мустанг, съвсем наскоро опитомен, хвърляше коси огнени погледи към английския драгунски офицер. С триъгълната си шапка в ръка офицерът стоеше край мостчето, прехвърлено през наскоро изкопания крепостен ров.

— Вашите войници, господин капитан — обърна се към него конникът, — развалят скелите на недостроените къщи на нашите фермери. Тук има достатъчно дървен материал в свободните земи. Моля ви да прекратите този произвол.

— Войниците ми, мистър Мърей, имат нареждане от губернатора, сър Хамилтън, за три седмици да построят форта в Синята долина. Сега е война. Взимам всичко, което ми трябва.

— Доколкото ви разбрах, господин капитан Бърнс, вие от казвате да уважавате чуждата собственост и чуждия труд? Тези хора в долината не са ваши роби!

Действувам, както смятам за нужно. Вие сте се заселили тук самоволно и незаконно върху земите на британската корона. Затова, ако се наложи, ще заповядам не само да разрушат къщите за нашите фортификационни блокхаузи132, но и да изселят от околността тези хора.

— Капитане, вие злоупотребявате с търпението на нашите мирни жители. Заставихте всички фермери на селището да преустановят полските работи. Конете им са конфискувани за ваши нужди. Войниците безчинствуват из селището. Дължа да ви кажа с цялата сериозност: дори между нас, неутралните американци, действията ви не засилват симпатиите към войските на краля!

— Мистър Мърей, а пък аз на свой ред с цялата сериозност ви предупреждавам да не държите подобен тон с мен. Не ми е известна думата „американци“. Аз знам само разнородни презокеански колонисти. Дали участвуват в бунта, или пазят неутралитет, това няма значение, те си остават поданици на краля. Бунтовниците ги очаква бесилка, а вас, както и всеки скватер, аз… не съветвам да се вмесвате в разпорежданията на английското командуване. Сержант Динс! — викна офицерът някъде нагоре. — какво се белее там по реката?

— Някакъв платноход идва откъм долното течение, господин капитан — отговори от билото на хълма сержантът наблюдател с рижите мустаци.

— Кажете на лейтенант Шелтън да дойде при мен! — заповяда комендантът на форта и тръгна към реката, без да обръща повече внимание на конника.

Конникът обърна разгневен коня си и в ситен галоп препусна към къщичките на селището. След като прехвърли една малка височина, конят доведе ездача до двуетажна дървена къща. Мърей се качи на долната веранда, обвита от млади, още нежни и тънки ластари на дива лоза.

— Еми! — никна той от прага. — На реката се вижда платноход. Да вървим по-скоро, конят ти е вече оседлан!

2

Двамата конници яздеха покрай брега срещу кораба, идващ от долното течение на Сребърната река. До врания жребец на Мърей танцуваше под дамското седло дългогривест испански кон със златист косъм. Вятърът развяваше тъмносинята амазонка133 на ездачката. Тежките копринени дипли шумоляха и се плъзгаха по конския гръб.

Голяма речна гемия с две платна се изкачваше нагоре по реката. Виждаха се вече дългите весла на гребците. От покрива на каютата някой махаше с шапка за поздрав. Щом видя ездачите, кормчията насочи гемията към брега. Раковини и камъчета заскриптяха под дъното на гемията и неколцина пасажери нетърпеливо скочиха на пясъка. Зад тях на брега бяха прехвърлени мостчета.

— Привет, приятели мои, привет в Синята долина! — развълнувано говореше Мърей, като протягаше ръце към младия джентълмен в редингот с моряшки копчета и към неговата спътница, една хубавичка лейди с бял шал — Драги Едуард, мисис Мери, най-сетне ви дочакахме! Слава богу, сега сте у дома си… Но аз не виждам сеньора Естрела и малкия Диего. Здрави ли сте? Как понесохте този опасен път?

— Прекрасно, никакви произшествия… — отвърна Едуард Уент. — всички сме в добро здраве. Сеньора Естрела е в каютата си, ако могат така да се нарекат нашите килийки на гемията… А малкият Диего чака, чака Синята долина и точно преди пристигането ни заспа. Да отидем на гемията, лейди Емили, те ви представя на сеньора Луис ел Гора.

Когато Емили, приведена, слезе по двете стъпала в мъничката каюта, тя видя една стара испанка с черни проницателни очи. Старицата прекръсти влязлата със сбръчканата си ръка, около китката на която беше усукана на два реда кехлибарена броеница, и я поведе към пейката, застлана със старо наметало. В полумрака на каютата Емили се вгледа в лицето на спящото десетгодишно момченце. Лицето му беше удължено и бледо; дълги ресници засенчваха затворените очи. Нашият Диего… Диего Долорес Рамон сеньорите Луис ел Гора — шепнешком произнесе старата сеньора далеч не пълното име на малкия испанец, син на знаменития корсар, погребан в далечния остров.

Заедно с Уент беше пристигнал и бившият марсов моряк от брига „Орион“, жизнерадостният и проницателен Дик Милс, комуто в продължение на пет години след рейса на острова упорито се привиждаха кафявите очи на камериерката на лейди Емили — мадмоазел Камила Льоблан.

На брега Едуард Уент доведе пред дамата в амазонка един петнадесетгодишен юноша с покрито е лунички после и хитри очи.

— Кажете, лейди Емили, спомняте ли си този бълтънец? — запита морякът.

— О, в Англия аз имах толкова малко приятели, че по никакъв начин не мога да забравя почтения мистър Томас Бингъл! Здравейте, мистър Томас! Как е вашата мамзел Микси?

— Мамзел Микси се чувствува съвсем добре и си стои вързана отговори вместо момчето Едуард Уент. — Мъничката хитруша ни създава сума грижи, но тя оказа неоценима услуга при Издирванията на сеньора Естрела и малкия Диего…

Докато Емили продължаваше да прегръща своята приятелка Мери, жената на Едуард Уент, и тригодишната им дъщеря, мъжете се отдръпнаха настрана.

— Ето, мистър Мърей, както виждате, доставих ви целия си ковчег не само без загуба, но дори и без особени приключения Можеше да бъде и по-рудно: вой на е! Разбира се но безлюдната Мисисипи тя не се чувствува толкова, но все пак имахме опасни срещи… Ала и тук аз виждам войници. Вие нищо не ми писахте за тях.

— Неотдавна тук пристигна половин рота кралски драгуни. Командува ги един невежа и грубиян, някой си капитан Бърнс… Изпратил ги е военният губернатор да надзирават преселниците и строежа на укреплението. Те не без основание виждат в нас, тукашните пионери, врагове… Засега се мъчим да ги уверим в нашия неутралитет. Иначе не може: частите на генерал Вашингтон са твърде далеч. Сраженията се водят на изток, в населените земи, но казват, че към зимата насам ще се промъкне отряд въстаници.

— Тъй, значи! Ами имате ли си съседи? Имам пред вид бели.

— Факториите в горите и няколко английски форта Преди били френски, но от шестдесет и трета година ги взели англичаните. Най-близкото от всички селища до нас е Винсенс, на брега на река Уобеш, малко по-оре от мястото, където нашата красавица Сребърната река се влива в нея.

— Също английско ли?

— Винсенс ли? Сега да, но повечето от жителите му са французи. То вече не е ново селище, на около петдесет години е, заселено място. Това е първата голяма фактория за кожи в тукашните места. Там е построен форт, доста добре укрепен. Охранява се също от кралски драгуни, такива невежи като нашите. Впрочем за всички тези неща ще си поговорим в къщи, след като си отпочинете от пътя.

3

Скоро гостоприемният дом на Мърей се изпълни е шум, детски гласове, тракане на съдове. След веселия обед домакинът предостави жените на грижите на своя съдружник, френския преселник пионер мосю Морис Вилие, и покани Уент горе, в кабинета си.

Ламперията от тъмен дъб, покриваща две трети от стените, придаваше на този кабинет вид на голяма корабна каюта. По рафтовете бяха наредени книги от съвременни френски и английски автори, най-острите умове на своя блестящ и противоречив век. Портретът на Емили и едно копие на „Сикстинската мадона“ от Рафаело висяха на противоположните стени. Две ловджийски пушки се кръстосваха върху тъмночервен индийски губер на диван, застлан с мечи кожи.

Върховете на младите дървета вече бяха успели да се издигнат наравно с прозорците на тази стая. Ветрецът поклащаше пердетата на широко разтворените към градината прозорци.

— Не е зле за този първобитен горски пущинак! — възкликна морякът. — как успяхте да създадете тука такава благодат?

— Вие знаете от по-ранните ни разговори, Едуард, че безсмъртните идеи на Русо за създаване на справедливо човешко общество сред лоното на волната природа и на основата на равенство между хората винаги са били най-близки до сърцето ми. Аз не съм от рода на безплодните мечтатели и отдавна съм си поставил за цел да осъществя тези идеи на моя велик учител. Опитът от живота ми сред индийските джунгли и на известния ви далечен остров затвърди у мен това намерение и ме научи на много работи. Всичко, което виждате в нашето селище, е резултат на трудолюбие, взаимна помощ и общи усилия.

Здрачът се сгъстяваше. Мъжете преместиха плетените кресла по-близо до традиционната английска камина от жълт дялан камък, пред която беше просната голяма вълча кожа. Домакинът извади от едно шкафче бутилка вино и разпали дървата в камината.

— Защо избрахте именно тази долина, мистър Алфред, и как я намерихте? — запита Уент.

— Долината е била открита от френски преселници от Винсенс. Аз узнах за нея от моя приятел Морис Вилие, в чието семейство ние прекарахме четири месеца, след като пристигнахме в Нови Орлеан. През юли 1773 година слугата на Емили, нашият добър великан Самюел Хопкинс, ни донесе от Англия документите за развода, писмо от стария Уилям Томпсън и много домакински вещи. В края на юли ние се венчахме с Еми и веднага потеглихме нагоре по Мисисипи, за да започнем нов живот в Синята долина. Мосю Вилие с жена си, шведският лекар емигрант Нилс Валнер, няколко отлични ловци и фермери със семействата си — такъв беше съставът на белите участници в нашата група.

— Ами другите?

— Другите бяха откупени от робство негри. Там, в Нови Орлеан, ние с Емили за първи път имахме случай да наблюдаваме страшните картини на пазара за роби… Започна с това, че видях едно голямо обявление: „Продават се здрави негри, наскоро докарани от Африка, които са боледували от едра шарка; цени умерени, жените с децата се продават много евтино! Стоката може предварително да се види на борда на кораба «Глория»…“ Разбирате ли, Уент, това беше кораб на… сър Фредрик Райланд!

— Да, търговията с роби стана основа за благополучието на „Северобританската компания“… И тъй, вие, мистър Мърей…

— …Откупих от агентите на Грели двадесет души и им дадох пълна свобода, за голямо негодувание на мосю Вилие. Като местен човек, той толкова е свикнал със сцените на продажба на хора, че сметна нашата постъпка за безразсъдна. Тези черни хора бяха наивни деца на природата, изплашени и безпомощни. Те ни молеха да не ги оставяме в Луизиана и да ги вземем със себе си. Ние сключихме с тях контракт, всекиму определихме за плата и ги взехме за гребци на гемията. Плавахме около три месеца. Няма нужда да ви описвам всички трудности на пътя… вие сам ги изпитахте! Късно през есен та на 1773 година разчистихме гората покрай брега и построихме нашите жилища в Синята долина. Първият роден в селището беше моят син Реджиналд. След една година се роди Джени…

Мърей се усмихна, протегна към огъня ръцете си — ръце на моряк, дърводелец и ловец. Като поправи с машата горящите главни, той продължи:

— През пролетта на 1774 година организирах малка експедиция нагоре по течението на Охайо, прехвърлих Апалачкия хребет през населени места и продадох изгодно в Бостън партида кожи, които мосю Вилие беше закупил от индианското племе сенека. От Бостън изпратих писма в Бълтън до вас и до стария Томпсън. След като изминах в продължение на четири месеца повече от две хиляди мили с лодки и на кон, съпровождан от водачи индианци, аз се върнах тук, отвъд Апалачите, с цяла група нови скватери, наскоро преселили се от Англия, Франция и Скандинавия. Мнозина от тях бяха… заробени слуги, които избягаха тук от жестоките си господари…

— Заробени слуги ли? Аз… не разбирам твърде…

— Виждате ли, ще трябва да свикнете в Америка с тази дума. Това не са нищо друго освен бели роби. Тия, които дойдоха с мен, се оказаха добри селски момчета, повечето англичани… Никой от тях не е помислял дори да изоставя родината си, а ето че нуждата ги накарала! Лендлордът изгонил селяните от късчетата земя, които те наемали от него, „заградил“ всички тези земи и вместо хора пуснал овце…

— Така беше и в Ченсфилд, това не е нещо ново за мен.

— Та ето, след като загубили земята, хората тръгнали по света… Законите на скитничеството в Англия вие също знаете: камшик, затвор, а дори и въже! Къде да се дява беднякът? В обетованата земя, в Америка! А как да се добере дотам? Пътуването струва десетки фунта стерлинги. Тук именно вербовчикът дебне бедняка… Много често с този занаят се занимават английските корабни капитани. Аз, значи, ще те прекарам, но за това ти ще ми отработиш в американските колонии седем години в плантациите, рудниците или в работилницата на собственика. Избор няма… Беднякът подписва документ и — тава роб. За бягство — смърт!

— Ами… след седем години?

— Човек рядко издържа. Стопанинът знае, че заробеният слуга е взет за определен срок. Е, и се старае да изстиска от него всичко, което е възможно. Отнасят се с него лошо, много по-лошо, отколкото с добитъка. И той остава за цял живот собственост на стопанина.

— И вие, Мърей, рискувахте да освободите тези хора? Не се ли опасявахте от потеря?

— Индианците ми помогнаха. По тайни пътища те ни прекараха до Апалачите и покрай форта Пит.

— Ами ако ви бяха хванали?

— Е, момчетата аз бях въоръжил как да е, живи те нямаше да се предадат. Но, както виждате, всичко мина благополучно; добрахме се до този благословен пущинак и сега с общи усилия изграждаме новия си живот.

— А негрите? Свикнаха ли и те в новите места?

— С умението си да подчиняват девствената природа на волята си негрите се оказаха неоценими помощници и верни приятели: те живеят между нас като свободни, равноправни фермери. Да видите само как образцово обработват стопанствата си! Впрочем едно негърче, чиито дядо и баба роботърговците застреляли още в Африка, не поиска да се отдели от мен — просто остана у дома. Съобразителен хлапак, но и до ден днешен потръпва дори при далечен пищовен изстрел.

— Кажете, Мърей, ами червенокожите ви съседи не ви ли безпокоят?

— Ние търгуваме с тях, купуваме кожи. Понякога вождовете на съседните племена идват с лулата на мира. А неотдавна бях поканен от племето кайова-сиу на лов за бизони отвъд Мисисипи. Кожи взимаме от алгонкинските племена, шауните и миамите. Търгуваме и с ирокезите-сенека… Досега въоръжени сблъсквания с индианци, слава богу, не сме имали. Но все пак не бива да се забравя печалната участ на жителите от Винсенс през време на въстанието на Понтиак. Тогава индианците превзели Винсенс с щурм и, както те се изразяват, „украсили поясите си със скалповете на бледоликите“.

— Отдавна ли е било това?

— Преди петнадесет години, в шестдесет и трета. Тогава индианският вожд Понтиак превзел всички английски фортове. Устоял само Детройт…

— Понтиак, вождът на виандопите ли? Спомням си, когато бях още дете, за него писаха дори бълтънските вестници. Четях с увлечение!

— Драги Уент, за него още не е написана истината. Само индианските предания пазят за него благодарствен спомен… Той, ако искате да знаете, е индианският Спартак! Може би само с тази разлика, че индианците изобщо не можеш да ги разбереш — твърде силно е у тях чувството за собствено достойнство, любов към свободата и горда непреклонност… След като англичаните сключиха мир с Понтиак, а после предателски го заклаха чрез наемна ръка, индианците не вярват на белите и, разбира се, ние също трябва да бъдем нащрек. Ето такава е нашата нова родина, драги Едуард!… А сега мисля, че трябва да поканим тука жените — искам и Емили да чуе вашия разказ.

След няколко минути по стълбата зашумоляха рокли. Емили и Мери влязоха в кабинета, като държаха под ръка престарялата испанка с дантелено покривало на главата. Мърей почтително я сложи да седне в кресло край камината; младите дами се разположиха на дивана, като изцяло го покриха с шумолящите вълни на муселина и дантелите.

— Приятели, сега ще чуем разказа за чудните приключения на мистър Уент. Опасността е вече минала и милата Мери ще може да го изслуша, без да се вълнува за съдбата на мъжа си. Щастлив съм, че и сеньора Луис ел Гора, майката на моя най-добър приятел, се намира сега между нас и цялото наше братско семейство в Синята долина ще сподели с нея грижите за малкия Диего… Мистър Уент е донесъл също и един тайнствен пакет от стария Томпсън… Я го дайте по-скоро тук, Едуард!

Едуард Уент извади от джоба на своя морски редингот малък пакет и го подаде с поклон на лейди Емили. Тя откачи от стената един кинжал и разпори червения турски сахтиан, с който беше зашито вързопчето. Всички следяха нейната работа. Само сеньора Естрела се обърна настрани и сведе глава.

Емили извади от сахтиана малка кутийка от кипарисово дърво, цялата покрита с изкусна инкрустация. Монах резбар от Атонската обител дълго се беше трудил над това ковчеже! Младата жена отвори и кутийката… Изпод капачето падна бележка. Всички затаиха дъх.

Лейди Емили прочете набързо написаните редове и подаде на мъжа си ковчежето и бележката.

— Чети на глас, Фред — тихо каза тя. — ека нашите приятели чуят какво ми пише Фернандо Диас!

И Мърей високо прочете на събралите се писмото на загиналия Фернандо:

Емили Мърей тихо стана от дивана и се приближи до старата испанка. Старицата, прегърбила се, гледаше в пламъка. Емили коленичи поривисто па вълчата кожа до нозете й и целуна сбръчканата ръка с броеницата на китката. Сеньора Естрела прекръсти младата жена и я целуна по челото. Никои не смееше да наруши тишината; само дърветата попукваха в камината…

На дъното на кипарисовото ковчеже, застлано с черно кадифе, лежеше една торбичка от шведска кожа. Мърей я отвори и прекрасният елмаз засия с разноцветни лъчи при светлината на камината. Мълчанието прекъсна Мърей:

— Този камък е безценен и красив, но още по-безценни бяха сърцата, които биеха в гърдите на такива хора като Фернандо и Бернардито! Болно му става на човек, като си помисли, че в нашия несправедлив свят тези сърца не намериха други пътища освен ония на бунтарство и пиратство… А сега, Едуард, ние сме готови, ако щете и до утре сутрин, да слушаме вашия разказ.

4

— Ще започна, господа, с признанието, че още на острова, в навечерието на отплуването на „Орион“, аз направих едно малко откритие, което изведнъж ме хвърли в недоумение. Спомняте ли си, мистър Мърей, часа, когато лодките откарваха скритата между скалите стока? Оглеждайки пясъчната ивица, аз се натъкнах на една ръждясала котва и прочетох на нея полуизтрития надпис „Офейра“. За мен стана ясно, че завзетата от пиратите бригантина не е загинала в сражението, а се е скрила във водите на острова. Освен това товарът се оказа толкова голям, че той в никакъв случай не е могъл да се побере на мъничкото сал че, с което уж се бил спаси.] мистър Мърей. Разбрах, че ръкописът на стария Мортън, бащата на моята Мери, изопачава фактите или премълчава някаква важна тайна. Та нали в ръкописа нямаше нито дума за пребиваването на „Офейра“ на острова!… После други работи ме отвлякоха от тази загадка чак до деня, когато старият бълтънски адвокат Уилям Томпсън ми разкри под най голям секрет цялата страхотна ченсфилдска тайна…

…Спомням си, че се върнах в Ченсфилд от кантората на Томпсън късно вечерта под пресните впечатления на тайната, която ми беше открита. Едногодишната ми дъщеря спеше в люлката до леглото на майка си. Аз заговорих на жена ми с такъв страшен шепот, че бедната Мери скочи, препъна се на люлката и детето се разплака. Тя притисна бебе го към гърдите си и аз се опомних…

…Открих й без заобикалки всичко, което бях чул от Томпсънови, като не премълчах и за ролята на нейния баща. Мери веднага започна да си събира нещата и да облича бебето. Бледа и решителна, тя ми каза, че напуща този дом завинаги. На заранта се настанихме в странноприемницата „Бялата мечка“ и Мери изпрати бележка на Томас Мортън:

„Татко! Пред мен и моя мъж се откри истината, изопачена във вашия срамен ръкопис. Ние напуснахме завинаги Ченсфилд. Сбогом. Мери“

…Незабавно отидох при капитан Брентли и поисках да приеме оставката ми. Моят тон беше толкова решителен, че получих съгласието му веднага. Брентли разбра, че се е случило нещо сериозно и не се помъчи да ме разубеждава. Злополучният Мортън, след като получи бележката на дъщеря си, не посмя да ни търси. Ние вече не го видяхме, също така и Грели… Прехвърлих семейството си във Франция, наех за него една къщичка в околностите на Руан, а аз се отправих на кон през цяла Франция за Тулон, за да отплувам от това пристанище с първия попътен кораб за Пирея. Натам ме водеха, както вие, разбира се, се досещате, най-неотложни грижи за семейството на капитан Бернардито.

Разказвачът замълча и извади от джоба си празната луличка. Когато бръкна в джоба за табакерата си, Мърей го спря и му протегна красива кожена кесия, украсена с червена индианска везба — подарък от вожда на шауните, Планинския орел. Уент с интерес разгледа обшитото с мъниста везмо и бавно натъпка лулата си. С въгленче от камината той я запали и прати към тавана колелца ароматен дим.

— Превъзходно! — заяви той. — не по-лош от турския, и по-силен! Виждам, че що се отнася до тютюна, вашите приятели индианци наистина си ги бива… И така, господа, няма да ви измъчвам с подробности по какъв начин лъжевиконтът е научил, че някъде в Пирея расте малкият син на капитан Бернардито Луис. Тази вест развълнувала ужасно злодея, защото в лицето на момчето растеше отмъстителят, който знаеше от Фернандо Диас чии ръце са обагрени с кръвта на Бернардито. Грели е чул за това момче благодарение на цяла верига случайности: моята Мери се разприказвала пред баща си и той веднага уведомил Грели. Самозванецът се посъветвал с Патерсън… Е, той пък, за наше щастие, се разбъбрил пред Томпсънови за мерките, които възнамерявал да предприеме лъжевиконтът. Разбира се, това бяха обичайните за Грели мерки: той решил да изпрати в Пирея довереното си лице Карачиола със задача да издири и премахне момчето. Простете ми, сеньора Луис, че тъй открито говоря за всички тези ужасни неща. За това ми разказаха Томпсънови, когато им съобщих, че възнамерявам да си потърся щастието в Синята долина. Те от душа ми пожелаха да намеря това щастие, възложиха ми да ви донеса пакетчето на Фернандо Диас и ме посъветваха да побързам за Пирея, ако вземам присърце съдбата на малкия Диего. Аз отдавна ви бях обещал, мистър Мърей, още в писмата си от Англия, да издиря и доведа момчето в Синята долина, но дълго време не ми се удаваше да узная пирейския адрес на сеньора Естрела. Когато получих от Томпсънови пакетчето от Фернандо, с радост видях този адрес на опаковката. За щастие той не беше известен на агентите на Грели!

И тъй, когато пристигнах в Пирея, аз преди всичко по-гледах пристанището. За голям мой страх веднага видях познатата кърма на шхуната „Успех“. Но оказа се, че корабът на Карачиола беше хвърлил котва в Пирея едва предната вечер и това малко ме поуспокои.

Благополучно минах край мястото, където стоеше шхуната, без да бъда познат от някого, и тръгнах към града, разположен по склоновете на планината. Впрочем сеньора Естрела може много по-добре от мен да опише живописното пристанище на древната елинска столица, днес жестоко страдаща под турско иго. Къде се намира къщата на търговеца Каридас, аз узнах още на пристанището от полицейския чиновник.

Къщата на търговеца беше далеч от пристанището, по пътя за Атина. Отправих се за там вече на мръкване с нает файтон. Разбира се, по пътя старателно разглеждах останките от „дълги стени“ и всяко чирепче вземах за реликва от Перикловата епоха. Много скоро обаче забелязах, че още от покрайнините на Пирея след моя екипаж язди на муле някакво малко човече с турски фес. „Ако това е преоблечен полицай — помислих си аз, — няма защо да се опасявам от усложнения: турските власти в Гърция се отнасят благосклонно към британските офицери.“ Затова не се и помъчих да се изскубна от моя нежелан спътник. Карачиола не знаеше за връзките на семейството на Бернардито с търговеца Каридас и аз отхвърлих мярналата ми се мисъл, че може да ме следи агент на Грели. Ала моят файтонджия честичко се обръщаше назад, поглеждаше подскачащия в тръст ездач на мулето и явно нервничеше. Щом пристигнахме до предградието, файтонджията скри по-дълбоко парите, които беше получил, огледа се настрани и погна в галон конете по стръмния хълм. Изглежда, че си имаше свои схващания за безопасността на гръцките пътища!

Вече по тъмно намерих къщата, която ми трябваше, и потропах на затворения прозоречен капак. Къщата беше заобиколена с постройки, стобор и лози, така че изгубих от погледа си човечето на мулето. На моето чукане дълго време никой не отговаряше Накрай капакът се открехна и някаква старица, дебела и разчорлена, надзърна през прозореца. Тя изрече бързо няколко думи, които аз не разбрах, и вече щеше да затвори прозореца, но в отчаянието си аз хванах капака и просто назовах името на сеньора Естрела. Тогава старицата запали свещ и я доближи до прозореца. В дъното на стаята успях да видя една клетка с маймуна. Старицата явно не се доверяваше на моята особа, защото замаха с ръце, изговори нещо дълго и рязко хлопна прозореца. В къщата всичко утихна. В пълен мрак аз направих няколко крачки и се натъкнах на нещо топло и космато. Потръпнал от изненада, аз си дръпнах ръката, но в това време дочух дълбока въздишка едновременно с тракане на челюсти, преживящи храна; не беше трудно да се досетя, че пред мен тежи мулето на моя преследвач.

Размишлявайки къде би могъл да бъде ездачът, аз стоях край животното, когато изведнъж в двора се хлопна врата и се чуха заглушени гласове. В единия от тях познах гласа на старицата, а другият можеше да принадлежи само на дете. Те говореха гръцки, при което детето с труд подбираше думите си. Дочух две думи от техния разговор, но тези две думи — „сеньора“ и „Марсилия“ — ме заставиха да наостря уши.

Скоро дочух в мрака стъпки и една малка фигурка се приближи към мен. Дошлият ритна мулето, като го караше да стане, и при това издаде е момчешко гласче чисто англосаксонско възклицание, в което се споменаваха ръцете, краката и кръвта на прадедите. Веднага почувствувах в този юноша земляк. В мрака той привързваше към седлото нещо като сандък или клетка и след дълги усилия накрай се качи на гърба на упоритото животно. Мулето зарита и запръхтя, като се опита да хвърли ездача. Направих крачка напред, хванах мулето за юздата и исках да заговоря, но в същия миг огнен сноп ме заслепи, един изстрел от пищов свали шапката ми от главата и дръпналото се муле ме събори на земята. След миг ситният му тропот вече се чуваше по пътя.

„Днес дяволски не ми върви“ — заключих аз, намерих шапката си и тръгнах към града. По пътя навремени ми се струваше, че някакви сенки ту се приближават, ту се отдалечават от мен. Болеше ме натъртеното място, а и куршумът, който бе прелетял на един дюйм от челото ми, малко наруши душевното ми равновесие. Затова аз приписах тези смътни видения на разстроеното си въображение. Едва в покрайнините на Пирея ме настигнаха двама души с наметала.

Дойдох до улицата, която се спущаше от каменистия хълм към пристанището. Пред мен под един уличен фенер видях трима пийнали гръцки моряци.

„Знаете ли, запитах аз на френски — дали тази вечер заминава някакъв кораб за Марсилия?“

„Вече замина“ — отговори един от тях.

„Какъв кораб беше той?“

Моряците ме изгледаха и раздърпаният ми вид, а още повече продупчената от изстрела шапка, ги предразположи в моя полза.

„Това беше галошът на стария Каридас — поясни моят събеседник, — позволение може да се каже шхуна. По времето на Александър Македонски е била още съвсем новичка. Нарича се «Лъчезарна».“

„Ако си плюеш на петите — добави вторият матрос, — може би ще я стигнеш в Малкия залив. Там тя ще вземе някакви пасажери.“

Моряците ми обясниха, че недалеч от голямото пристанище има още едно мъничко затулено заливче, където спират само малки морски съдове.

Въпреки голямата ми умора аз закрачих по дадената посока. Моряците пак викнаха подире ми:

„Ей, приятелю, в залива може да не намериш лодка! Иди на пристанището и се качи на някой платноход.“

Последвах добрия съвет и скоро е една неимоверно мръсна гръцка гемия с раздърпани платна вече минавах край пристанищния вълнолом на древния атински кей. Вятърът покрай брега беше слаб и ние плувахме бавно. Между скалите на крайбрежието от време на време различавах тъмнеещия се нос, зад който беше заливчето. Срещу него в морето стоеше малък кораб с два фенера на мачтите. До него оставаха вече по-малко от два кабелтови, когато внезапно иззад носа се показа силуетът на лодка. Двама души седяха на веслата, а на кърмата се чернееха още някакви фигури и вързопи. Лодката отиваше към кораба с двата фенера. След нея от дъното на тъмното заливче изникна втора лодка. Вътре седеше само един гребец, който работеше с веслата е всички сили. Гребецът подвикна високо на първата лодка, заповядвайки й да спре.

Веднага познах гласа. Това беше Карачиола. От предната лодка нищо не му отговориха. Тя заплува още по-бързо, изминавайки последните няколко ярда до кораба. Тогава гребецът захвърли веслата и вдигна пушка. Едновременно със звука на изстрела някой охна и предната лодка се завъртя на едно място. Видях как преследвачът отново налегна веслата, а на носа на неговата лодка се изправи втори човек е пушка, който досега се криеше. Спътникът на Карачиола също стреля по бегълците. Пламъкът озари лицето на датчанина Оге Йензен. В отговор от голямата лодка се раздаде изстрел от пищов.

Аз също извадих пищова си и от стотина фуга разстояние изкомандувах: „Горе ръцете!“ Изглежда, тригодишният навик да чуват в мрака гласа ми от мостчето на „Орион“ и безпрекословно да ми се подчиняват подействува на двамата преследвачи автоматически. Йензен захвърли пушката, а Карачиола остави веслата.

„Лейтенант Уент, вие ли сте? — викна италианецът учудено. — Не стреляйте, помогнете ми да задържа бандитите!“

„Ти си бандит! — изтръгна се от мене. — той, негоднико!“

Ала Карачиола предпочете да избегне обясненията и си плю на петите. В това време корабчето на Каридас взе на борда си всички пасажери от първата лодка и вдигайки платна, започна бързо да се отдалечава от брега. Безполезно беше да преследвам Карачиола, но и да догоня шхуната на Каридас, беше невъзможно…

Мушнах в джоба си безполезния сега пищов и заповядах на моя грък да кара назад, към пристанището на Пирея. Тук, без да си отдъхна нито минута, намерих една по-голяма гемия, натоварих на нея единствения си куфар и на обед отплувах с наетото корабче за Марсилия…

Разказвачът млъкна… Лулата му отдавна беше угаснала и той машинално дъвчеше изстиналия й край. Емили Мърей нежно милваше ръката на старата сеньора. Никой не помръдна, не проговори дума. Уент разбра тази мълчалива молба и извади празната лула от устата си…

5

— Е, господа — продължи разказвачът, — смея да ви уверя, че плаването по море на риболовна гемия съвсем не прилича на сватбено морско пътешествие… Но няма да ви уморявам с подробности. След кратък престой край бреговете на Сицилия ние пресякохме Тирентско море и тук — уви! — шхуната „Успех“ ни изпревари. На единадесетия ден след напущането на Пирея ние привързахме гемията на марсилския кей.

Аз се осведомих дали „Успех“ не е тук и с безпокойство научих, че шхуната е престояла в Марсилия около два часа, взела е прясна вода и се отправила на запад. Справките за шхуната „Лъчезарна“ не дадоха резултат — поред сведенията на пристанищните власти такъв кораб не беше хвърлял котва в това оживено пристанище.

Дълбоко замислен, аз тръгнах из заления вече от пролетното слънце град — прашен, шумен и винаги препълнен с празноскитащи хора.

Минавайки през пазара, видях тълпа зяпачи, която беше обкръжила един пътуващ фокусник. Нещо ме накара да се приближа до тази тълпа и аз видях едно около тринадесетгодишно хлапе с турски фес и малка маймунка, която правеше наистина твърде забавни фокуси. Зрителите се смееха и във феса на момчето полетяха доста монети, когато след представлението, то обходи тълпата.

Аз му хвърлих малка златна монета и момчето веднага я извади от купчината медни и сребърни пари. След като стисна ловко със зъби монетата, то я пусна в джоба си и ме погледна. Маймунката седеше на рамото му, клетката беше оставена на земята, народът се разотиваше, а ние напрегнато се гледахме един друг. Аз познах моя пирейски преследвач с мулето, познах и маймунката от къщата на Каридас и веднага реших да не изпускам това малко човече. Като начало здраво го стиснах за ръката.

„Да не си се опитал пак да стреляш по мене с пищов, дяволче — прошепна х му аз, — не се мъчи да се изплъзнеш, защото ще вдигна на крак полицията. Слушай, приятелче, искам сериозно да си поговорим с тебе. Казвам се лейтенант Уент. Не се страхувай от мен, не мисля да те арестувам.“

При звука на гласа ми и името момчето малко се поободри и престана да се оглежда, за да се измъкне.

„Дай ми дума, че няма да избягаш — казах аз, — тогава ние с теб ще отидем в някоя кръчма и ще си по говорим.“

„Добре“ — примирително отговори моят пленник, настани маймуната в клетката и ние закрачихме по улицата.

Под сенника на едно открито кафене, сред свежа майска зеленина, седнахме на една масичка.

„Как се казваш?“ — запитах го аз.

„Луиджи.“

„Слушай, приятелю мой Луиджи, мога да те нарека, ако щеш, и маймунка, щом желаеш да криеш истинското си име, но като си намислил да лъжеш, прави го по-мело. И аз съм родом от Бълтън.“

Момчето побледня и сигурно би хукнало да бяга, ако не го бях стиснал силно за крака под масата.

„Стой! — заповядах аз властно. — въпросът се отнася до живота и смъртта на мои близки хора. Кажи ми направо: знаеш ли нещо за сеньора Естрела Луис и за малкия Диего?“

Хлапето намусено се втренчи в паничката и упорито мълчеше. Продължих да го убеждавам.

„Сигурно мислиш, че искам да напакостя на тези хора? Разбери, дошъл съм от Англия, за да ги спася от ръцете на убийци. Веднъж това ми се удаде в Пирея. Кажи ми: Диего и сеньора Естрела в Марсилия ли са сега? Трябва да ги отведа в Америка.“

Моят събеседник се бореше между чувството на недоверие и желанието да услужи на своите приятели. В мене се беше вече зародило подозрението, че момчето с маймунката, което е придружавало в Бълтън подпалвача на корабостроителницата, и моят събеседник са едно и също лице. Не е изключено Фернандо да е съобщил на своя млад помощник адреса на семейството на Бернардито… Реших да тръгна направо.

„Виж какво, Луиджи Маймунков или Луничаво носле: аз много добре знам кой си ти. Ти си беглец от училището на мистър Чейзуик, участвувал си в подпалването на корабостроителницата и се казваш Томас Бингъл. Маймунката те издава. Ако искаш, мога и тебе да отведа в Америка заедно с Диего. За тебе е опасно да останеш в Европа, където шарят агентите на Райланд. Ще ти помогна, макар че ти едва не ме застреля в двора на Каридасовата къща.“

Отначало Том започна да се върти на стола, като поглеждаше измъчено на разни страни. После съмненията му се разсеяха. Той мушна ожесточено вилицата в печеното, решил, че би могъл да запази сдържаността си за друг случай.

„Така е по-добре — казах аз засмян. — Сега води ме по-скоро при приятелите, докато шхуната «Успех» не се е върнала отново в Марсилия да ви търси.“

За останалото, господа, за нашата сърдечна среща със сеньора Естрела Луис, позволете да не разказвам. Вие сами прекрасно можете да си представите тази среща, а мене… не ме бива да разказвам трогателни неща… Ще кажа само едно, мистър Алфред Мърей: след всичко, което преживяха сеньора Естрела и момчето, аз бих желал да бъда сигурен, че миналото никога няма да се повтори и затова, мистър Алфред, не бива твърде да се осланяме на тукашния пущинак и откъснатостта от света. Грели има дълги ръце и той се бои от всички ни… Трябва и тук да не забравяме това!

— Ах, какво говорите. Едуард! — засмя се Алфред Мърей. — Дотук, до края на света, ничии дълги ръце не ще достигнат! Да забравим, приятели, преживените опасности. Но ние уморихме безбожно нашия разказвач. Емили! Време е да слезем в трапезарията и още веднъж да отпразнуваме радостната среща с приятелите!

6

Когато целият кръг слушатели на Уент се прехвърли долу, в уютната трапезария с веранда, беше вече нощ. През прозорците със спуснати муселинени пердета нахлуваше прохладният аромат на нощта, пеперуди се удряха в трептящия муселин, някакви нощни птици се обаждаха от гората. Всички насядаха около масата.

— Сега, Едуард, разкажете ни за „добрия стар Бълтън“ — помоли Мърей.

— И как е мистър Патерсън — добави Емили.

— Патерсън ли? Той остана проста пионка на шахматната дъска на Грели. Опожаряването на корабостроителницата го предаде напълно в ръцете на Грели и новата бълтънска корабостроителница се възроди вече под знамето на „Северобританската компания“.

— А мистър Ленди, старият банкер?

— Помина се съвсем неочаквано от апоплектичен удар. Банката също премина в ръцете на лъжевиконта: Грели се оказа най-големият акционер. Постепенно той става господар на графството.

— Кажете, а каква е съдбата на бедната Доротея Чени? все още в Ченсфилд ли е, или…

— Жестока беше съдбата на Доротея и брат й Антонио. Те отдавна напуснаха Ченсфилд и аз съвсем случайно научих нещо за тези хора. Подробности ще чуете утре от Томас Бингъл. Той срещнал брата и сестрата Чени в Неапол, където ги е постигнала зла участ…

— какво е станало с тях, разкажете ни, Едуард! Аз винаги съм се отнасяла добре към двамата и всички обитатели на мрачния Ченсфилд обичаха Антонио и Доротея — замоли се лейди Емили.

— Та ето съдбата неочаквано ги събрала с нашия славен хлапак Томас. След подпалването на корабостроителницата момчето изтичало у дома си, грабнало клетката с маймуната и избягало на пристанището. Там се промъкнало на една италианска шхуна, скрило се в трюма и било открито от екипажа едва в Хавър. Екипажът обикнал момчето и то останало като юнга на тази шхуна. Когато корабът пристигнал в Пирея, малкият се простил с шхуната и помнейки молбата на Фернандо, издирил в Пирея семейството на капитан Бернардито. Търговецът Каридас го взел за юнга на своята шхуна „Лъчезарна“.

И ето през август на седемдесет и четвърта година шхуната на стария грък била хвърлила котва на кея на Неапол. Томас чистел на борда скумрия за обед, когато от пристана го повикал някакъв красив юноша в износени дрехи. До него стояла млада жена с тъжни очи.

Лицето на юношата се сторило на Том познато. Той заговорил на италиански и имал непредпазливостта да засегне морската чест на изпечения юнга с въпрос от този род: „Ей, мърльо, накъде иска да плава твоето корито?“

След като защитил честта на своя вимпел със солен морски отговор, юнгата от „Лъчезарна“ сметнал за възможно да влезе в мирни преговори. Запознанството започнало с кавга, завършило в шумната пристанищна кръчма. Оказало се, че името на младия човек е Антонио Чени, а неговата спътница била не някоя друга, а Доротея. Томас Бингъл си припомнил, че бегло бил виждал двамата в Ченсфилд. Земляците поопитали различни вина и изпаднали в неописуемо веселие.

Доротея се опитала да се намеси, но „мъжете“ не допуснали покушение върху своята независимост. Те се прегърнали и заклели във вечна дружба. Юнгата излял сърцето си, като казал причините, които са го заставили да избяга от пансиона, а бившият грум разказал за всички събития, станали на острова, и за напущането на дома на Райланд.

Въпреки крехката си възраст тринадесетгодишният юнга в опияненото си състояние все пак запазил по-голяма предпазливост, отколкото деветнадесетгодишният грум. Във всеки случай, когато до тяхната масичка се приближили някакви тъмни личности с високи ботуши, юнгата се помъчил да помогне на Доротея да отведе пияния Антонио от кръчмата. Ала четиримата неканени гости настойчиво задържали Антонио при себе си, а мистър Бингъл натопили с порядъчен ритник. Антонио продължил и в обществото на тези хора да пие, да се прегръща и ридае. Томас не помни как самият той се е измъкнал от кръчмата, но последният му спомен бил, че Антонио подписал някаква хартия, а Доротея, чупейки ръце, изтичвала ту при кръчмаря, ту при гуляещите. На разсъмване двама матроси от „Лъчезарна“ дотътрили своя юнга на шхуната.

Томас се събудил едва следобед. Разтревожен за съдбата на своя нов приятел, той изтичал в кръчмата. Кръчмарят му обяснил, че Антонио бил завербуван на един френски кораб, заминаващ за Африка. Скитайки по пристанището, Томас видял, че френският военен кораб „Свети Антоан“ вдига платна на рейда. Една плачеща млада жена в която Том познал Доротея, се опитвала да извика нещо след кораба. Том видял как двама войници, които се връщали последни на кораба, я блъснали грубо в своята лодка. Корабът приел двамата войника и Доротея на борда си и се отправил за африканските брегове…

Том разказал на Каридас тази печална история и го замолил да издирят в Соренто старата Анжелика, майката на пострадалите. Заедно с Каридас Том посетил нещастната Анжелика Чени, разказал й за случилото се с нейните деца и доколкото можал, утешил бедната жена.

— И, разбира се, повече нищо не се знае за тях, нали? — запита огорчената Емили.

— Уви, мисис Емили, знае се!

— Загинали ли са?

— Да, загинали са. И навярно от мъчителна смърт. За това узнах съвсем неотдавна, вече когато плувахме за насам, при вас. Получи се така, че за да преплуваме океана, наложи ми се да поема командуването на френската гемия „Перпинян“. Според условията на договора аз трябваше най-напред да направя един рейс до бреговете на Южна Африка, а после — до Бразилия. И ето при първия рейс недалеч от остров Свети Тома край западния бряг на Африка, срещнахме френския военен кораб „Свети Антоан“. Капитанът му ми разказа, че преди повече от една година корабът откарал до устието на Заира134 малък френски роботърговски отред, състоящ се от завербувани скитници. Дошли сред девствените дебри на екваториална Африка на лов за негри, хората от отреда започнали скоро да намаляват поради тежкия климат и болестите. Навлезлите в горите на негърската държава Конго французи били нападнати от туземци племена и почти поголовно изтребени. Само няколко души успели да избягат от брега на сал и се завърнали на борда на „Свети Антоан“, който продължавал да обикаля из западноафрикански води. Запитах капитана дали не си спомня измежду войниците за младия италианец Антонио Чени. Той ми разказа, че Антонио станал санитар, а Доротея, сестра му, изпълнявала длъжността болногледачка. Между спасилите се на сала не били нито Антонио, нито Доротея; те паднали в плен на негрите от племето баконго и навярно са загинали.

Цялата тази експедиция в екваториална Африка е била едно безразсъдно хрумване на някакъв си френски маркиз, който бил намислил с този роботърговски рейс да си оправи финансите. Военните власти също поддържали експедицията и й дали на разположение стария кораб, няколко офицера авантюристи и един ловък драгоманин, някой си разжалвай капитан Шарл Льоглоа; този субект бързо „набрал“ за експедицията „доброволчески отред“, тоест уловил в мръсните си мрежи няколко десетки също такива наивници като нашия беден Антонио… Сега вие знаете всичките мои новини, господа… Кажете, Фред, отдавна ли получихте писмото ми, с което ви съобщавах за тръгването ни насам?

— Донесе ми го преди няколко месеца пътник от Винсенс — отвърна Мърей. — вчера сутринта пак оттам по горски пътеки се промъкна при нас един конник и ни съобщи за приближаването на вашата гемия… Лейди и джентълмени, да поблагодарим сега на нашия измъчен разказвач. И позволете ми да ви съпроводя до стаите ви, драги Мери и Едуард.

Тази нощ ъгловият прозорец на блокхауза на английския форт в Синята долина дълго време светеше. Капитан Бърнс пишеше нещо на листче от пощенска хартия. След това извика двама войници и им предаде запечатан плик.

— Давам ви два месеца срок да предадете плика във форта Пит на Охайо и да се върнете тук с разписка — каза той на войниците. — тръгвайте още утре призори. Писмото трябва да стигне до адресанта в Англия най-късно след три месеца.

На плика беше написано: „Англия, Бълтън, Ченсфилд, за сър Фредрик Райланд, лично!“

1

Библиотеката ла граф Паоло д’Еляно заемаше целия горен, трети етаж на големия дом с гравирани кулички, известен във Венеция под името „Мраморното палацо“. Двеста хиляди тома, великолепен ръкописен фонд, над двадесет „инкунабули“ — най-редки първопечатни книги, — сбирка от емайлови предмети и миниатюри, най-сетне единствена по рода си колекция от старинни монети, медали и гербове запълваха шестте горни зали на двореца. Средният, най-просторният и светъл от тези покои, служеше за главна зала на библиотеката.

За съкровищата на графската библиотека се грижеше негово преподобие отец Фулвио ди Грачиолани, духовник на граф Паоло, свещеник в домашната му църква и същевременно разпоредител с книжните, ръкописните и художествените сбирки на Мраморното палацо.

На Томина неделя през 1778 година патер Фулвио, представителен надменен мъж на около петдесет години, с черно копринено расо и с ореол от сребристи къдри около тонзурата си, стоеше до прозореца на главната библиотечна зала. Той се мъчеше да разгледа човека с докторска шапчица, който току що беше слязъл от гондолата пред главния вход на палацото. Пристигналият се скри под арката при главния вход и отец Фулвио го изгуби от погледа си.

Патерът постоя замислен край прозореца и се върна на любимата си маса в ъгъла. Тук той разтвори много рядката книга „История на деянията на ордена на Исуса“, написана от безименен последовател на Йгнаций Лойола, и потъна в животописа на основателя и „първия генерал“ на йезуитския орден.

Съчинението на безименния автор отведе патера далеч в миналото — към началото на XVI век, онзи бурен век, когато корабите на испанските и португалските конквистадори135 носели кръст и меч, робство и смърт на жителите на неизвестните дотогава презокеански земи. Като река течала тогава кръвта на мексиканските ацтеки, перуанските инки, на туземците от Куба и Гвиана, Суматра и Ява. Тази кръв бързо се превръщала в злато. Като морски прибой нахлул в старите пристанища на Европа този златен поток, пълнел сандъците на търговците и превръщал техните собственици в по-могъщи властители, отколкото са били феодалните князе и херцози. Забогатявайки, търговците вече поглеждали накриво носителите на старите феодални права. Под овехтелите тронове почвата ставала все по-несигурна… Разклатил се и авторитетът на най-могъщия феодал — католическата църква.

Именно църквата сама екипирала първите кораби на тези разбойнически експедиции, сама напътствувала и въоръжавала дружините на конквистадорите. Златото течало отвъд морето и към нея, но… Пак оттам, от новооткритите океански далнини, задухали опасни прохладни ветрове!

Светът станал по-широк. Неговите хоризонти се разширили. Прохладни ветрове разпилели из океанските вълни следите от каравелите на Магелан, а заедно с това те разпилявали и старите предразсъдъци, които църквата била внедрила в човешките умове.

Сред доброто стадо Христово започнали да се менят представите за формата на земята, за нейните размери и положението й в пространството. Рушели се хилядолетните схоластични догми на църковните отци. Възмъжавайки, разумът се готвел да отхвърли веригите на мракобесието.

Вече гърмели памфлетите на Еразъм Ротердамски. Гласът на Улрих фон Хутен призовавал умовете към просвещение. Англичанинът Томас Мор развълнувал умовете с първата книга за комунистическото устройство на обществото. Бялото листче с деветдесет и петте тезиса, приковано през нощта на стената на Витенбергската катедрала от монаха Мартин Лютер, положило началото на „най-великата ерес, наречена реформация“, която разцепи цялото стадо на овците Христови. Тези греховни овци, подстрекавани от еретиците, започнали да отказват да бъдат стригани в полза на ватиканския трон. Те изгубили вяра в непогрешимостта на папата и тънели в мръсни пороци, не искали вече да заплащат за папските индулгенции.

Прохладните ветрове се превръщали в буря, която спирала дъха, и вълните от селски бунтове заливали площадите на градовете. Замъци горели. От манастирските кладенци стърчели краката, на удавени монаси. И напразно инквизиторите — учениците на Торквемада — изтезавали в подземията със скрити под черни качулки лица хиляди „другомислещи“; напразно горели кладите, за да очистят „кротко и без проливане на кръв“ земята от еретиците — човешкият разум и човешкият гений вървели на щурм срещу църковните твърдини. А от висотата на ватиканския хълм в Рим светейшият отец папа Павел III със своите смутени кардинали наблюдавал ужасен през дима на инквизиторските клади тази картина на всеобщо безредие и разклащане на устоите.

И тогава именно, през една година на такива тежки сътресения, господ изпратил своя избраник на помощ на църквата Христова…

В Монрезе, малко испанско градче, лежал болен благородният кастилец, син на беден идалго, дон Иниго Лопец Игнацио ди Лойола.

Рана от куршум горяла тялото му, хвърляла страдалеца в огнена треска и насън му се привиждали велики знамения… В ореол от неземна светлина слязла пред одъра му пречистата Дева. Изпадайки в свещен екстаз, страдалецът виждал Исуса Спасителя и накрай самият свети дух господен озарил дон Игнацио с ослепителен кълбообразен пламък. Гласовете на пресветата Троица му рекли: „Иди, спаси светата църква от коварството на врага на рода человечески.“

И при все че лечителското изкуство било безсилно да помогне на болния, господ му вдъхнал сили да се вдигне от одъра и да вземе скитнишката тояга. От древна Барселона Игнаций Лойола дошъл край бреговете на Тибър, в Рим, и се изкачил на ватиканския хълм. Той коленичил пред стъпалата на папския престол и доверил своя план на светия отец. Светейшият папа Павел III одобрил замисъла на испанеца и подписал знаменитата була „Regimen milltentis ecclesiae“136. Новият монашески орден с устава, предложен от Лойола, орденът на „войнството Исусово“, се родил на 28 септември 1540 година.

Това бил един съвсем особен орден! Най-дълбока тайна го окръжавала още от първите дни. Генералът на ордена на йезуитите признавал над себе си само властта на светейшия отец, а след като изминали само няколко десетилетия, този върховен магистър на ордена, „черният папа“ на йезуитите, затъмнил дори ватиканския помазаник.

Както и в мирските армии, в „дружината Христова“ съществувала най-строга йерархия. „Христовите дружинници“ се разделяли на четири степени — послушници, схоластици, коадютори и професи. Но нито една армия в света още не познавала такава безпрекословна дисциплина… Както тоягата се подчинява в ръката на онзи, що я държи, така се подчинявали на своите офицери воините от ордена, послушни, безсловни, „покорни като труп“.

Никакви външни признаци не отделяли братята йезуити от средата, която ги окръжавала: те можели да носят или да не носят расо, можели да приемат какъвто си искат вид, да изповядват „външно“ каквато си искат вяра и да се кълнат във всякакви заклинания, прибавяйки в себе си тайната формула, че „това се прави в името на Христовата църква“.

Езуитите се насочили отвъд океаните, ставали търговци и мореплаватели, потопявали ръцете си до лакти в злато и кръв. В Парагвай те създали дори цяла държава, в която издевателството над туземците било доведено до нечувани жестокости. В параклисите на Европа те възобновили „чудесата“, знаменията и изцеленията, като умножавали гулдените в касата на ордена и улавяли души. А за душите, които не желаели да се предадат в „сладостния плен“, синовете на ордена готвели особена участ… Венецианските йезуити заловили Джордано Бруно и „черният папа“ Клавдий Аквавива го изпратил на кладата, въздигната сред Площада на цветята в Рим. Езуитът Гарнет вложил в ръката на Гай Фокс димящия фитил, за да вдигне във въздуха британския парламент, в който протестантите получили мнозинство. Езуитът Антонио Посевино изпращал в Русия католически агенти, за да премахнат православната църква. Те заставили авантюриста Лъжедимитрий да приеме тайно католичеството, като се надявали чрез него да утвърдят над Русия духовната власт на римския папа… Кардинал Белармин, един от висшите офицери на йезуитския орден, изтезавал в тъмничното подземие великия Галилео Галилей…

В катедралите и кръчмите, в щабовете и лазаретите, на университетските катедри и в покоите на кралските любовници „братята“ йезуити, ръководени от ужасния принцип „Целта оправдава средствата“, векове наред изплитали своята мрежа. И невидимата сянка на кръста се простирала от римския дворец Джезу — щабквартирата на ордена, до всички страни по света, покривайки гробовете на тайните жертви и неизстиналата пепел на публичните клади.

Но ненавистта на народа, на простия народ от всички страни, все по-плътно и по-страшно окръжавала черното войнство на ордена. Във Франция, Испания, Англия хора от различни съсловия, обхванати от гняв и отврата, отхвърлили духовното иго на омразните им йезуити. И ето две и половина столетия след „божествените“ видения на „светия“ Игнаций вълните на народния гняв забушували вече в подножието на ватиканския хълм. Обзет от страх, папа Климент XIV побързал да се отрече от своите воини и в 1773 година обнародвал була за разпускане ордена на йезуитите.

И братята Исусови се укрили от народната мъст в най-дълбока нелегалност, обвили се в още по-черната и по-плътна завеса на тайната. Разпуснатият орден живеел и неговите синове знаели: няма да минат няколко десетилетия и светия отец отново ще ги призове из мрака на нелегалността137…

…Белите пръсти на патера продължаваха внимателно да прелистват летописа на ордена. Самият патер Фулвио ди Грачиолани отдавна играеше видна роля сред венецианските йезуити, които се гордееха е на тях, или по-очно на техните щастливи прадеди, се беше удало да примамят в капана Джордано Бруно, за да го предадат след това на съда на римската курия. След официалното разпускане на ордена ролята на отец Фулвио като висш офицер от тайното Исусово войнство още повече нарасна. С благословение свише отец Фулвио невидимо тъчеше паяжината и „послушните като трупове“ нелегални „братя“ изпълняваха тайните му заповеди.

Като най-голяма своя заслуга пред ордена отец Фулвио не без основание смяташе онази нравствена власт, която с течение на годините той беше придобил над своя „духовен син“, при все че по възраст граф Паоло беше десетина години по-стар от патера. Тази нравствена власт преследваше твърде практични цели…

Състоянието на графа се оценяваше на пет шест милиона скуди. Това огромно богатство нямаше преки наследници, защото граф Паоло беше загубил не само съпругата си, трагично загинала в 1748 година, но след графиня Беатриче погреба и двете си деца, отнесени от безпощадна болест.

Докаран от тези нещастия до мрачно душевно отчаяние, синьор Паоло се бе уверил, че над него тегне неумолима отмъщаваща съдба. Утеха той черпеше от разговорите си с красноречивия патер Фулвио, тогава още двадесет и осем годишен божи служител, който скоро стана духовник и приближен на стария граф. И ето вече четвърт век патер Фулвио упорито увещаваше духовния си син не само към суров аскетизъм в земния живот, но и към богоугодна задгробна жертва. В края на краищата той сполучи в отдавна поставената си цел: графът нотариално завеща цялото си огромно състояние на католическата църква.

В своето духовно завещание, съставено при най-активното участие на патера, графът настояваше единствено за уговорката, че завещанието ще влезе в сила само когато той получи безспорни доказателства за смъртта на своя първороден — наистина незаконен — син синьор Джакомо Мола. Уви, тази нищожна уговорка създаде на патер Фулвио доста грижи, за които старият граф Паоло съвсем и не подозираше.

Изминали бяха повече от два часа, откак в двореца пристигна непознатият господин с докторска шапчица. Накрай патер Фулвио затвори „Историята на деянията“ на своя орден и повика служителя Джовани Полеста:

— Иди долу, Джовани, и узнай дали пристигналият е още тук и дали е приет от самия ечеленца.

Но слугата още не беше успял да достигне до вратата, когато тя се отвори и самият граф Паоло д’Еляно се появи на прага, пропускайки пред себе си едно ниско, пълно човече с обичайната одежда на учените богослови.

— Сеньор Буоти, позволете да ви представя на нашия високоучен патер Фулвио ди Грачиолани; на непрестанните му грижи аз съм изцяло задължен за порядъка, който царува в тези сбирки — каза собственикът на двореца, като водеше доктора към своя духовник.

Езуитът приветствува с лъчезарна усмивка новодошлия учен.

— Драги колега — учтиво произнесе докторът по богословие, — преди месец си позволих смелостта да се обърна с писмо към графа и да го помоля да ми позволи да посетя библиотеката му, за да проуча нейния скъпоценен ръкописен фонд. Графът беше така любезен, че ме покани да прекарам в дома му толкова време, колкото се наложи за работата над моя трактат. И аз много се страхувам да не ви дотегна с присъствието си, защото за по-малко от две седмици ще ми бъде мъчно да изчерпя дори най-повърхностно тукашните богатства… Ечеленца — продължи ученият, обръщайки се към домакина, — само изброяването на ръкописите, което направихте по памет, ме кара да ви благославям, задето сте събрали тази колекция!

— Не ме карайте да се червя, докторе, защото съвсем малко съм прибавил към научната сбирка на моя дядо и на баща ми. Самият аз на младини се увличах от изкуството и събирах предимно картини, мраморни и порцеланови изделия и монети. Щастлив съм да видя във ваше лице и учен, и истински познавач на изкуствата и твърдо възнамерявам да ви направя пленник на тези стени най-малко за половин година… А сега трябва да помислите за почивка след уморителния път. Джовани, придружи синьора в отредените му покои.

Когато доктор Буоти се отдалечи, граф Паоло забеляза сянка на неудоволствие върху високото чело на патера и реши, че и на отец Фулвио, ползуващ се с репутацията на учен мъж, не е съвсем чуждо чувството на завист и ревност. Тази мисъл тайно развесели графа.

Привечер тримата отново се събраха в трапезарията на графа. Пред чаша кианти синьор Томазо Буоти успя да запознае слушателите си с някои епизоди от своя студентски и университетски живот, развесели стареца и извика усмивка дори на леко присвитите устни на патер Фулвио ди Грачиолани.

2

Една седмица след пристигането на синьор Буоти граф д’Еляно вече бе проникнат от искрено чувство на симпатия към добродушния доктор. Обикна го и цялата прислуга на графа и всички вече го наричаха просто „сеньор Томазо“. А той самият, след като се убеди в искрената страст на графа към науката и изкуствата, почувствува към стария венециански велможа истинско душевно разположение. Разговорите насаме или в присъствието на патер Фулвио продължаваха и след полунощ.

При това редът в ръкописните, книжните и художествените колекции, с които графът толкова се гордееше, преписвайки го на заслугите на отец Фулвио, се оказа твърде съмнителен. Оскъдните каталози, обърканите класификации и дилетантското водене на библиотечните описи поразиха доктора. Небрежното съхраняване на ръкописите бе довело до повредата на цели страници от безценните древни пергаменти. Когато на мястото на един от древноеврейските ръкописи доктор Буоти намери само проядените от плъхове дъски на подвързията, той не можа да сдържи негодуванието си и съобщи на графа за печалното положение на нещата в неговия домашен музей.

По-голямата част от художествените сбирки, събирани от няколко поколения владетели на Мраморното палацо, приличаше на товар в корабен трюм, опакован не твърде старателно, но дълбоко скрит от човешкото око. В избите на двореца лежаха, покрити с рогозки и стърготини, платна на стари майстори, мраморни статуи, гравюри, изделия от порцелан и бронз, венецианско стъкло и ковано сребро от Изтока.

„Суетни предмети на изкуството — говореше патер Фулвио на графа, давайки нареждане да махнат от някоя зала или целомъдрено гол ангел от Донатело, или непорочна дева от фра Беато Анжелико, или кинжал с обковка от Челини, — отвличат душата от съзерцаване на вечните съкровища, които ни се откриват чрез вярата, молитвата и църковните тайнства.“

След подобни поучения графът покорно изпращаше с очи изнасяния сандък, който намираше приют някъде под стълбището или на тавана.

Патер Фулвио имаше сериозни причини за една тъй непреклонна борба със „суетните предмети“. Той се противопоставяше решително на плахите опити на собственика да изложи ценностите на всеобщо разглеждане, защото това безспорно би довело в двореца хиляди съграждани и би поощрило графа към безразсъдна благотворителност в полза на родния град, тоест в насока, съвсем нежелателна за ордена на Исуса. Още по-недружелюбно посрещаше той всички опити на доктор Буоти да се запознае, макар и бегло, с художествените богатства на двореца.

Веднъж, минавайки през глухата анфилада138 от десетте долни зали на палацото, доктор Буоти доста разсеяно слушаше бръщолевенето на стария дворцов служител Джовани Полеста, който беше предоставен от графа в услуга на „синьор Томазо“.

— Кажи ми, Джовани — прекъсна богословът разбъбрилия се слуга, — защо съкровищата на двореца не се излагат на бял свят тук, в тези светли, просторни зали? Виж само какви са празни и запуснати!

Джовани шепнешком изказа на „синьор Томазо“ своите предположения, доктор Буоти поклати глава и замълча, на излизане от последната зала той се спря пред портрета на една необикновено красива дама, изобразена от художника н цял ръст и с целия Блясък на нейната младост и ослепителна красота, много стар траурен креп обнизваше изпъкналите позлатени рамки.

— Коя е тази дама? — запита докторът слугата.

— Мадона дел Касо, покойната графиня Беатриче д’Еляно.

— Загинала от ръката на безумна ревнивка?

— Да.

— Как се казваше тази нещастница?

— Синьора Франческа Мола. Аз я познавах, ваша милост. Тя едва не стана жена на граф Паоло. Шест години прекара тук и всички ние бяхме свикнали с нея. Ако старият граф не беше заплашил синьор Паоло, че ще го лиши от наследство, Франческа Мола щеше да стане господарка тук и граф Паоло щеше да има сега възрастен син, синьор Джакомо.

— Не се ли е запазил някъде портрет на тази жена?

— Имаше един портрет върху емайл, но едва ли е оцелял…

— Ами момчето?… Каква е неговата участ?

— Не зная, господине. Казваха, че бил избягал от детския приют…

— Чакай, чакай, Джовани! Как каза ти, че се е наричал този синьорино?

— Казваше се Джакомо… Джакомо Мола.

— Кажи ми, споменава ли бащата за това момче? Или и самото му име е станало омразно на графа?

— О, не, какво говорите, синьор Томазо! Напротив, знам че графът търсеше сина си по цял свят. Патер Фулвио уж помагаше на графа при тези издирвания, но само че, виждате ли, той си има свои цели, божествени… — слугата замълча и хвърли поглед към двата изхода на залата.

— Струва ми се, че те разбирам, Джовани. Едва ли съм спечелил доброжелател в лицето на патер Фулвио, но и аз самият не мога, прости ме, господи, да преодолея… известно предубеждение спрямо отците йезуити!

Същата вечер доктор Томазо Буоти помоли смело графа да му позволи да разгледа художествените фондове на двореца. Четири дни поред петима здрави слуги, ръководени от Джовани Полеста, се ровеха в избите, складовете и таванските помещения из „суетни“ предмети на изкуството, като ги измъкваха от сандъци и пакети и изтърсваха от тях стърготини, смет и прах.

Доктор Буоти се отдаваше на тези своеобразни разкопки с увлечението на истински познавач. С такъв жар рисуваше на графа примамливите картини на превръщане Мраморното палацо в дворец на изкуствата, че в края на краищата графът победи привичния си трепет пред своя духовник и предложи на доктор Томазо да постъпи при него на служба, за да поеме върху себе си грижата за всички научни и художествени богатства на дома. При това графът се позоваваше на многото духовни грижи на отец Фулвио, които не му позволяваха да се посвети както трябва на такива светски грижи. Доктор Томазо размисли, стисна силно протегнатата ръка на синьор Паоло и се… съгласи!

Един месец след като доктор Буоти встъпи в длъжност на учен пазител на библиотеката и художествените сбирки, Мраморното палацо стана неузнаваемо.

3

Сбирката от миниатюри, емайли и камеи139 беше подредена от доктор Буоти най-накрая.

Една късна майска вечер на 1778 година докторът, много оживен и радостно улисан, работеше усърдно в главната зала на библиотеката. Граф Паоло седеше до него, загърнат зиморничаво в топлия шал. Негово преподобие Фулвио ди Грачиолани, със стиснати устни и насмешлив израз в очите, се намираше също там, наблюдавайки работата на доктора.

Извадени от сандъците, по масите лежаха стотици персийски, италиански и френски миниатюри, египетски скарабеи140 от разграбените пирамиди, древногръцки камеи, римски геми141, изделия върху камък от индуски и китайски резбари и дребни свещени предмети от кост, изработвани от сурови аскети през първите векове на християнството, груби, примитивни и трогателни.

Джовани Полеста измиваше всички тези предмети с топла вода, изсушаваше ги и ги нареждаше по масите, застлани с платно. Доктор Буоти сортираше колекциите, правеше опис и си разменяше с графа забележки…

Един овален портрет върху емайл, обкръжен от тънка златна рамка, легна до персийска миниатюра, посветена на епизод от поемата на Фирдоуси. Като забеляза портрета, графът млъкна на половин дума.

Докторът взе лупа и само с нейна помощ успя да прочете надписа, вплетен в рисунъка на винетката: „Синьора Франческа Мола със сина си Джакомо. Изпълни майстор Виченце Антонио Кардозо от Милано. Венеция, 2 април 1743 година.“

От портрета гледаше доктора красива жена с разкошни коси; тя притискаше до лицето си къдрокосо петгодишно момченце. Финото личице на детето вече издаваше бъдещия характер на човека — себелюбив, упорит и жесток.

Като забеляза, че докторът разглежда емайловия портрет дълго и втренчено, графът тихо запита:

— Известна ли ви е, синьор Буоти, ролята на тази жена в моя живот?

— Да, ечеленца, осведомен съм… Смея ли да запитам за съдбата на тази дама?

— Тя беше осъдена в Ливорно, по-късно се оказа в изгнание и много години след това се оженила в Марсилия за един чужденец. В 1762 година умряла почти едновременно с мъжа си. Само благодарение на упоритите търсения на патер ди Грачиолани тези подробности дойдоха до мен.

— Ами съдбата на детето?

— Остана неизвестна. Момчето, чието изображение държите в ръка, след осъждането на майката попаднало в манастирския приют „Света Магдалена“. Оттам то избягало и оттогава следите му се губят безнадеждно, при все че отец Фулвио положи много усилия, за да установи каква е съдбата му. Години наред издирването на това момче съставя главната цел на живота ми. Но твърде късно започнах аз! След смъртта на жена ми се утешавах егоистично с ласките на Джеронимо и Лаура, децата, които ми подари Беатриче, и не протегнах навреме ръка на моя нещастен първенец. За този грях справедливото небе не само ми отне двете дечица, но ме лиши и от надеждата да издиря детето, което така лекомислено забравих…

Ечеленца — известно усилие произнесе докторът, поглеждайки изкосо удължения профил на йезуита, — Боя се да вселя в сърцето ви може би напразна надежда, но позволете да ви разкрия онова, което ми е известно за съдбата на един юноша по име Джакомо, син на осъдена артистка и беглец от приюта „Света Магдалена“ в Ливорно. Аз срещнах хора, които отблизо познаваха това дете… Наистина това беше много, много отдавна.

Граф Паоло, патер Фулвио и служителят Джовани, развълнувани, обърнаха погледи към болонския доктор.

— За бога — простена старецът, като се хвана за сърцето, — сеньор Томазо, не ме измъчвайте с неизвестност, разкажете всичко, което сте чули за Джакомо!

— Ечеленца, аз мога да ви кажа много малко. Но може би това малко ще ви даде нишката, за да продължите Издирванията.

— Говорете, синьор, и смятайте ме за вечно задължен към вас!

— Бях студент в последния курс на факултета по теология в Болоня, когато един мой приятел, студент медик, ми предложи да направим пътешествие из Италия. Този мой приятел беше родом от Англия и възнамеряваше, след като завърши, да се върне в родината си. Казваше се Грейсуел, Рандолф Грейсуел. През пролетта на 1756 година ние се отправихме за Неапол с намерение да разгледаме градовете, намиращи се по пътя ни, а също така да посетим и Сицилия…

…Ту на мулета, ту пешком, нощувайки в крайпътни кръчми, ние пътувахме из страната, като търсехме художествени впечатления, хубаво вино и старинно гостоприемство. Може би във веригата на годините, които съм преживял, най-щастливо време ще си останат тези два месеца на младежка свобода!…

…Недалеч от Соренто попаднахме в едно бедно рибарско селце. Вече се стъмняваше, когато след като си бяхме похапнали в твърде сиромашката кръчма, решихме да потърсим друг пристан за нощуване, защото изобилието от бълхи в помещението, което ни предложиха, изпари дори нашата младежка смелост. Минавайки под прозорците на някаква къщичка, ние ясно дочухме стонове, които идваха отвътре. Стенеше жена и моят спътник веднага позна, че някоя страдалка се освобождава от бременност. От къщичката изтича уплашено момиченце, което, като видя двама непознати пътници, понечи да избяга, но мистър Грейсуел я хвана за плитчицата и със загриженост я запита не се ли нуждае болната от помощ. Щом момиченцето разбра, че пред нея стои лекар, веднага го затегли към къщата, като плачеше и нареждаше. Не ми оставаше нищо друго освен да ги последвам…

…Ние намерихме родилката почти в агония, а жената, която бабуваше вече цели две денонощия — загубила и ума и дума. В раницата си моят другар имаше няколко инструмента. Той отпрати безпомощната баба и храбро пристъпи към операция. Благодарение на неговото спокойствие, умение и смелост, раждането завърши сравнително благополучно…

…На другия ден положението на болната се влоши, появиха се признаци на родилна треска и младият лекар прекара до леглото на родилката още една безсънна нощ, като прояви настойчивост и търпение, които можеха да възрадват неговите учители. Той твърдо си беше поставил за цел да спаси тази миловидна рибарка и нейното детенце. Ние прекарахме цяла седмица в нейната къщичка и болната разказа на добрия лечител целия си простичък живот. Тази рибарка се наричаше Анжелика Чени. Аз се оказах неволен слушател на нейния объркан разказ и се опитвах да облекча душевните мъки на жената със също такова усърдие, с каквото моят приятел се мъчеше да облекчи физическите й страдания. Анжелика Чени горчиво оплакваше неотдавнашната смърт на мъжа си, смелия Родолфо, прост рибар от остров Капри. С болка на душата си спомняше тя за своя осиновен син, израснал в техния дом. Този юноша бил избягал от приюта „Света Магдалена“ и още на тринадесетгодишна възраст семейството на Чени го осиновило; след смъртта на осиновилия го баща той бил останал последната опора на бедната Анжелика…

— Извинете, доктор Буоти, и този юноша е бил…

— Вие правилно благоволихте да се досетите, ечеленца, защото юношата, възпитаван в семейство Чени, е бил именно синьор Джакомо. Само фамилното му име Анжелика не можа да ни каже, защото според нея Джакомо изобщо не бил имал фамилия.

От откровения разказ на Анжелика Чени ние научихме По-нататък, че беглецът от приюта Джакомо, отдавна вече превърнал се в снажен млад човек, скоро след смъртта на Родолфо, през 1755 година, заминал с един шведски кораб, като оставил на вдовицата всичко, което бил спечелил. Ние дадохме на жената малко пари и доведохме при нея капелана на тамошния параклис отец Бенедикт, който кръсти новороденото с името Антонио. След всичко това ние се сбогувахме с околностите на Соренто.

Този случай аз запомних, така както навярно и моят спътник доктор Грейсуел, с когото завинаги се разделих след нашето съвместно пътешествие. Оставен в Болонския университет, аз защитих магистърската си дисертация и в 1769 година, тринадесет години след нашето приключение близо до Соренто, се оказах в Ливорно. Ходих в манастирската библиотека и посетих приюта „Света Магдалена“, където веднага си припомних разказаното от Анжелика Чени за нейния съпруг и за осиновения й син. Старият вратар още помнеше момчето беглец Джакомо. Той ми разказа, че това дете, син на осъдената тосканска певица Франческа Мола, било доведено в приюта от полицейския чиновник Габриеле Молети. Момчето избягало от приюта през 1751 година, а пет години по-късно в приюта се явил един монах на име отец Бенедикт, който бил получил от вратаря същите сведения, каквито се дадоха и на мен. В манастира нищо не знаеха за по-нататъшната съдба на момчето. Едва тук, под вашата стряха, ечеленца, узнах за произхода на това момче. Ето това е всичко, което успях да науча за съдбата на вашия син, синьор Паоло.

— Значи, напущането на Италия в 1755 година с шведски кораб е последното сведение за него? — тихо запита графът.

— Да, това е всичко…

Графът обхвана главата си с ръце.

Неочаквано от ъгъла на залата, където, притихнал и съвсем забравен от събеседниците, седеше слугата Джовани Полеста, се чу неговият молещ глас:

— Изпратете ме в Соренто, ечеленца. Ще се разкъсам на парчета, но ще ви донеса нови вести за тези хора.

— Струва ми се, че трябва да издирим и сеньор Габриеле Молети, полицейския чиновник от Ливорно — добави доктор Буоти.

— Последното е безполезно — безстрастен глас произнесе патер ди Грачиолани. — тона име ни е известно. Този долен човек, си е присвоил всички ценности на Франческа Мола и изпратил момчето в приюта. Преди две години Молети умрял.

— Но мисълта да се отиде в Соренто намирам за правилна! — въодушевявайки се, възкликна доктор Буоти. — може би Анжелика Чени с дъщерята и сина живеят благополучно там досега? Може би през тези дълги години са се получили нови известия за синьор Джакомо. Трябва да се издири семейство Чени! Аз на драго сърце ще приема върху себе си тази мисия, ако ми я възложите, ечеленца!

— С радост приемам вашето предложение, с голяма радост! Джовани, приготви се да заминеш заедно със синьора. Колко дни ще ви трябват, за да се стегнете за път, драги мой доктор Буоти?

— О, моето стягане за път съвсем не е толкова сложно. Готов съм да тръгна още утре.

Лицето на патер Фулвио прие твърде напрегнат израз. След като поразмисли, той произнесе внушително тежко:

— От своя страна аз смятам, че синьор Буоти все пак най-напред би трябвало да отиде в Ливорно. Необходимо е още веднъж да се прегледат там книжата, оставени от Габриеле Молети. Накрай ще трябва да се разпитат съседите на покойната синьора Франческа в Марсилия. Аз самият ще тръгна за Марсилия едновременно със заминаването на синьор Буоти за Ливорно.

— Но, ваше преподобие, аз бих могъл да посетя Ливорно и след като отида в Соренто. Освен старите полицейски книжа отиването ни в Ливорно не обещава нищо утешително и ново. А от Соренто може би ще се завърна с нови вести за Джакомо.

— Приятели мои, нямам думи да изразя и на двама ви своята благодарност. Старостта и недъгът ми ме обричат на бездействие, но синьор Буоти отново запали в сърцето ми лъч от надежда. Може би бог все пак ще ме удостои с радостта да благословя внуци… О, приятели мои, с какви чувства ще очаквам вашите вести!

Патер Фулвио, изглежда, слушаше графа твърде разсеяно. Той закрачи из залата с намръщено чело, сякаш се готвеше да вземе някакво важно решение. Накрай патерът се обърна към слугата:

— Джовани, иди още сега в лагуната и научи дали тези дни не заминава някакъв кораб на юг. Предполагам, че за синьор Буоти морското пътешествие ще бъде много по-удобно от сухопътното.

— Вие сте съвършено прав, свети отче! Разбира се, спокойната широка каюта ще бъде за доктор Буоти по-удобна, отколкото друсащата карета и изнурителните нощувания в крайпътните ханове. Трябваше аз да помисля за това, но главата ми се върти. Позволете ми да прегърна и двама ви, господа!

4

След няколко дни в едно ранно майско утро две гондоли преминаха под арката на изгърбения мост над канала покрай улицата, на която се извиняваше главната фасада на Мраморното палацо. От прага граф д’Еляно напътствуваше заминаващите. В двете гондоли се намираха по двама пасажери.

Първата от тези черни лодки се отправи по посока на лагуната: Венецианският галеот142 „Ла бела венециана“ взе на борда си доктора по богословие Томазо Буоти и слугата му Джовани Полеста. След няколко часа корабът вдигна котва и взе курс към Бриндизи.

Във втората гондола заедно с негово преподобие Фулвио се намираше друг един обитател на Мраморното палацо — прислужникът в домашната църква Луиджи Гринели.

Гондолата стигна до венецианското предградие, където на мръсен площад пред стара странноприемница стояха няколко дилижанса и карети, готови да се отправят за разни градове на Италия. Патерът се готвеше да тръгне за Генуа, защото според направените справки оттам в близки дни трябваше да отпътува френски кораб направо за Марсилия — така патер Фулвио обясни на графа своите намерения.

Ала в стаята на странноприемницата, който патерът нае само за няколко часа, в костюма и външността на това духовно лице станаха твърде удивителни промени. След като съблече одеждата на духовно лице, патерът залепи под носа си офицерски мустачки и се облече в костюм на воин, комуто предстои дълъг път на кон. Той облече кожени бричове, надяна ботуши с обърнати кончови почти до средата на прасците и прикрепи шпори, способни да уплашат всеки кон. Накрай преобразеният патер мушна в пояса си два пищова и скри под контешки извитата периферия на шапката посивелите си къдри и тонзурата. Луиджи Гринели прие не по-малко войнствен, но по-скромен вид на офицерски ординарец.

Привечер Луиджи докара пред вратите на странноприемницата два отпочинали, черни коня. Ала двамата конника съвсем не препуснаха към Генуа. Сменяйки по пътя конете, те стигнаха твърде бързо до Рим. Тук, почти без да си отдъхнат, ездачите отново се прехвърлиха на отпочинали коне и продължиха пътя си за Неапол по прекия и оживен Апиев път, построен още от древните римляни…

Отец Бенедикт Морсини живееше близо до своя крайпътен параклис, чиито енориаши бяха рибарите и селяните от околностите на Соренто.

След като се помоли преди да си легне, отец Бенедикт беше вече задрямал в своята ниска, задушна стаичка. Минаваше полунощ. Но сънят на „Христовия воин“ беше много лек… През съня си той дочу тропот на подкови. Пред входа на жилището му ездачи слизаха от конете си. След това на вратата се почука: два бавни, три много бързи предпазливи удара… Монахът трепна, мигновено се отърси от съня, бързо запали свещ от кандилото и тръгна да отвори.

Отначало не позна двамата прашни пътници с войнствен вид и се отдръпна уплашен в коридора, решил, че нощни крадци са го измамили с условното почукване и са го удостоили с посещението си. Но когато пламъкът на свещта озари лицето на по-възрастния от пътниците, от чиято горна устна магически изчезнаха дръзко завитите мустаци, отец Бенедикт се приведе в почтителен поклон и угоднически целуна ръката, току що освободила се от ездаческата кожена ръкавица.

Патер Фулвио се осведоми делово дали са затворени плътно прозоречните капаци, сигурни ли са стените и няма ли наблизо любопитни съседи. Накрай заповяда да затворят вратата и седна до мъничка масичка, на която беше поставено разпятие.

— Брат Луиджи, ти можеш да си починеш — разреши той на своя спътник, който обаче остана край вратата. — защо отдавна не си ми изпращал вести, брат Бенедикт?

— Нищо съществено не е станало тук от времето на последната изповед на Анжелика Чени, ваше преподобие — промърмори монахът, явно треперещ пред по-високия по чин йезуит.

— Изповядвал ли си я повторно?

— На три пъти, свети отче. Тя облекчи душата си с пълно признание, но не прибави нищо ново към онова, което ви е вече известно.

— Джакомо Грели, тоест виконт Ченсфилд, не е ли изпращал някого в Соренто, за да дири Анжелика?

— Нито един от корабите му не се е отбивал в Неапол и нито едно ново лице не се е появявало в дома на Анжелика.

— Кажи ми, брат Бенедикт, този Джакомо би ли могъл да си спомни името ти и да те познае?

— Не може да има никакво съмнение в това, свети отче! Той ме е виждал неведнъж в параклиса, на два пъти се е причестявал при мен и ме наричаше по име. Приятелите му Джузепе и Уудро също идваха в параклиса и ме познават по лице.

— Брат Бенедикт, бог избра тебе за оръдие на своята воля. Нашето дело е застрашено от нова опасност. Самото провидение отстрани без наша помощ сина на Джакомо Грели, малолетния Чарлз, погребан на острова в Индийския океан. Децата на Анжелика, Доротея и Антонио Чени, на които е известна тайната на синьор Джакомо, загинаха в експедицията на „Свети Антоан“. Габриеле Молети е мъртъв и в Ливорно не са останали никакви документи относно детето на име Джакомо. Превръщането на Джакомо Мола в пирата Грели, известно на Молети, а след това превръщането на Грели във виконт Ченсфилд, известно на Анжелика Чени, оставаше тайна за граф д’Еляно. Но по следите на тази тайна тия дни тръгна от Венеция някой си доктор Томазо Буоти. С голям труд успях да го накарам да тръгне по заобиколен път, за да го изпреваря. Нека Анжелика Чени още преди пристигането на този доктор Буоти да… напусне тези места. Буоти не бива да говори с нея! Нека той се срещне тук само с теб и аз мисля, че не е нужно да ти подсказвам какво ще му кажеш… Ясно ли ти е каква е твоята задача в името на интересите на ордена? Audentes fortuna juvat143. Монахът се смути.

— Ago gaod agis144 — измърмори той, без да гледа духовния си глава.

Намекът предизвика в зениците на патер Фулвио гневен блясък.

— Бащата на ордена ни е учил да не пренебрегваме никакви пътища, водещи към нужната цел, която оправдава всички средства! — възкликна той, при което очите му святкаха страшно. — от тежките изпитания ние излизаме снежнобели, защото вършим нашите деяния per majorem dei gloriam145. Огромните богатства на налудничавия граф не бива да попаднат в грешните, суетните ръце на потомците на безумеца. Това злато е предназначено за нашата майка църквата. То ще даде могъщество на ордена и ще послужи на великата цел! Повече от двадесет години аз лелея този план, от деня, когато ти, брат Бенедикт, откри на мен, като духовник на графа, тайната на произхода на Джакомо Мола. Църквата ще ти зачете тази услуга, умножена от тебе в продължение на двадесетгодишната служба на ордена. Сега върху теб лежи задачата да отстраниш новата заплаха: Анжелика Чени не бива да се срещне с Буоти!

— Но сега тя е болна и не напуща леглото си.

— Брат Бенедикт! — гласа на патера зазвучаха не съвсем християнски нотки на заплаха и нетърпение. — имаш на разположение дни, а не седмици. Буоти може да пристигне по-рано и да дойде тук, преди тя да оздравее. Аз разрешавам… всички средства!

— Во имя отца и сина и светаго духа! — прошепна пребледнял монахът.

— Това не е всичко! След като си замине Буоти, ще почакаш един месец и ще отидеш в Англия, в Бълтън. Ще се явиш пред виконта и ще му кажеш, че преди смъртта си Анжелика ти се е изповядала и е простила на грешния Джакомо, който прелъсти нещастната й дъщеря. Ти трябва да му занесеш утешението на истинската църква, трябва да укрепиш в него вярата, че той е, законният, от бога избраният носител на сегашната своя титла. Бъди му в подкрепа при всички негови начинания и същевременно бди за интересите на църквата и ордена. Нека на тези интереси послужат и британските фунтове на виконт Ченсфилд. След време му признай, че твоята цел е да поддържаш католицизма в Англия, опирайки се на паричните средства на сина на нашата църква, принуден да се представя еретик протестант. Обещай на виконта прошката на църквата срещу големи парични пожертвувания в наша полза. А най-важното — отвличай го от мисълта да дойде в Италия… Отвори в Бълтън капела, прочуй се като светец — давай пример на благочестие, милосърдие и търпимост. Стреми се да умножиш енориашите и лови заблудени души. Помни: виконт Ченсфилд се нуждае от съюзници. Той ще те изпита и ще се убеди, че ти абсолютно във всичко ще бъдеш в негова подкрепа.

— Но тамошният нов епископ…

— Ти сам знаеш от Анжелика, че този протестантски поп преди пет години е изповядал Джакомо, когато е бил смъртно ранен, и пази и до ден днешен неговата тайна. Подкупи го. Обещай му сто хиляди, двеста хиляди от бъдещото наследство на графа, ако… Джакомо до гроб си остане Райланд и Ченсфилд, а ечеленца Паоло не узнае, че синът му е жив. Относно цената за мълчанието ти ще успееш да се спазариш с този епископ… Не изпускай от очи дъщерята на виконта. Гледай след време да придобиеш влияние и върху нея. Отвличай бащата и дъщерята от мисълта за Италия — тона е най-важно от всичко! Тайна връзка с мен както досега ще държиш само чрез Луиджи Гринели. Не откривай връзките ни никому, дори при заплаха или изтезания! А сега…

Патер Фулвио вдигна към лицето си лявата ръка и внимателно свали от безименния пръст голям пръстен с ахатово печатче. Гравюрата на печатчето изобразяваше саламандър. Като обърна пръстена към светлината, патер Фулвио отвинти тъмночервения камък на печатчето. Под него в златно гнезденце лежаха две мънички бели зрънца. Отец Бенедикт пое пръстена, завинти много предпазливо ахатовото печатче и пъхна на пръста си подаръка на отец Фулвио.

Нощният гост докосна с устни мокрото чело на капелана, след което направи знак на своя слуга да се готви да продължат пътя си за Марсилия. Луиджи Гринели услужливо отвори пред патера входната врата.

5

Горещият юнски вятър вдигаше прашни вихрушки по улиците на Марсилия. Пердетата на прозорците на странноприемницата „Три лебеда“ трептяха от нахлуващия сух зной, който лъхаше от напечените камъни на улицата. Доктор Буоти беше захвърлил в стаята лекото си наметало и влажната от потта шапка и сега седеше на масата срещу патер Фулвио ди Грачиолани. Патерът не изглеждаше толкова надменен и намусен както обикновено.

— Много се радвам да чуя, — рече мазно той, — че и вие, синьор Буоти, сте обикнали така много моя духовен син и вземате присърце неговите работи. Но какво ви подтикна да дойдете и да ме търсите тук, в Марсилия?

— Свети отче — отвърна разстроеният доктор, — неуспехът ми в Соренто ме накара да побързам да дойда в Марсилия с надеждата да получа от вас съвет как да подготвя графа за печалните известия и може би да ви помогна в тукашните издирвания.

— Да, известията наистина са тягостни. Оказва се, че Анжелика Чени се е простила със земния живот… И се била поминала неотдавна, казвате вие?

— Представете си, само няколко дни преди пристигането ми в Соренто. Може би ако моето слабодушие не ме беше подтикнало да избера по-приятния морски път вместо сухопътния, щях да я заваря жива!

— Всичко е в божиите ръце, синьор Буоти… А каква е причината за нейната смърт?

— Тя била болна и не ставала от леглото си от няколко дни. Съседката й ми разказваше, че тамошният свещеник, добрият отец Бенедикт Морсини, трогателно е поддържал душевните и телесни сили на болната. Той сам изпратил да купят лекарството, предписано й от един лекар в Соренто, и съседката на Анжелика вечерта дала на болната да пие от него. Посред нощ Анжелика застенала, затръшкала се в леглото, загубила съзнание и скоро свършила, също като от удар. Отец Бенедикт се изплашил да не би аптекарят да е сбъркал дозата на опия; капеланът сам изпил остатъка от лекарството, останало в шишенцето, преди да го изпразнят, и се убедил, че е било съвсем безвредно. Очевидно неотдавнашната вест за гибелта на френската експедиция в Африка, закъдето насила били отведени децата й, окончателно е подкопала нейното сърце.

— Смятате ли за достоверна вестта за смъртта на Антонио и Доротея Чени?

— Уви, да, свети отче, защото аз вече направих справки при пристанищните власти. В малкия списък на спасените от „Свети Антоан“ не фигурира нито името на Антонио, нито това на сестра му. Какъв ужасен нов удар за ечеленца Паоло! Не остана нито един човек, който отблизо да познава синьор Джакомо Мола!

— А за него самия не ви ли се удаде да получите някакви нови сведения?

— Виждате ли, след като посетих пресния гроб на Анжелика Чени, направих едно пътуване до Капри, където, Джакомо е отраснал в семейството на рибаря Родолфо…

Леката сянка на тревога, пробягнала по лицето на патер Фулвио, се изплъзна от погледа на събеседника му. Но тази сянка съвсем изчезна, когато докторът с въздишка съобщи, че пътуването до Капри не му дало нищо повече от едно приблизително описание на външността на юношата Джакомо и на неговия решителен, упорит характер.

— От един съсед на покойния Родолфо — добави докторът — спях наистина да установя, че в 1755 година Джакомо заминал с шведския кораб не сам, а с един английски моряк, когото в Капри наричали Бартоломео Грели.

След тези думи на доктора по челото на йезуита се появи вече не лека сянка, а три реда твърде дълбоки бръчки. Езуитът стана от масата и закрачи из стаята. Докторът, разбира се, не подозираше колко трескаво работи мозъкът на събеседника му, преценявайки дали е възможно да се укрие от Буоти, че именно този Бартоломео Грели е станал впоследствие мъж на Франческа Мола. Това име даваше опасна нишка в ръцете на настойчивия богослов. При престоя си в Марсилия той може твърде лесно да установи истината… Езуитът реши, че ще бъде още по-опасно да я крие, отколкото да позволи на доктора да я открие самостоятелно. Трябва само да се постарае тази новина да бъде приета от него като нещо съвсем несъществено…

— Този Бартоломео Грелей или Грели, както вие го наричате — произнесе патер Фулвио; като отново седна на масата срещу своя тъй нежелан помощник, — последствие се е оженил за синьора Франческа и умрял в една и съща година с нея от холерната епидемия, обхванала тогава околностите на марсилското пристанище. Това станало в началото на миналото десетилетие.

— О, това не е маловажна подробност! — възкликна богословът възрадван. — значи, пътуването ми до Марсилия съвсем не е безполезно!

— Уви, синьор, с тези сведения аз отдавна вече разполагам. Но те не хвърлят ни най-малка светлина върху съдбата на самия Джакомо.

— Позволете, свети отче, но не би могла да бъде случайност женитбата на Бартоломео Грели за майката на неговия млад другар по странствувания! Значи, Бартоломео и Джакомо, след като са се завърнали от плаване, заедно са издирили майката на последния!

— Съпрузите са изгубили Джакомо от погледа си, защото той още преди тяхната женитба напуснал Марсилия.

— Следователно все пак още една подробност се прибави: Джакомо е бил в Марсилия малко преди сключването на брака между Бартоломео Грели и синьора Франческа Мола. Кога е станало бракосъчетанието?

— Зарегистрирано е в 1761 година. И тримата са пристигнали в Марсилия през 1760 година.

— И тогава ли Джакомо е напуснал този град?

— Да.

— А в 1762 година Франческа и Бартоломео са умрели от холера?

— Да.

Доктор Буоти дълбоко се замисли.

— Тук си струва да се направят по-дълги издирвания — проговори той убедено.

Отец Фулвио го изгледа злобно. Подтискайки с мъка раздразнението си, той горестно въздъхна и се обърна към прозореца.

— Може би вие ще бъдете по-щастлив от мен, синьор Буоти, но аз съм разпитвал десетки хора, които са познавали Франческа и Бартоломео Грели. Всичко това абсолютно ни що не прибавя към нашите сведения за Джакомо. Останете в Марсилия, господине, и продължете работата, която аз смятам вече за завършена. Моите задължения ми налагат да се завърна във Венеция при моя възлюблен духовен син… Единствена и висша утеха за графа ще бъде съзнанието, че неговите средства ще станат достояние не на един-единствен еднокръвен наследник, а ще отидат за благото на стотици и хиляди чада Христови!

Доктор Буоти се изправи замислен, стисна сухата длан на йезуита и напусна неговата стая в марсилската странноприемница „Три лебеда“.

6

По сбръчканите страни на стария граф Паоло се стичаха сълзи и старецът дори не се опитваше да избърсва влажните им следи. Оборил глава на ръцете си, той слушаше разказа на доктор Томазо Буоти.

Докторът млъкна и докосна с дълбока нежност старческата ръка.

— Ечеленца — прошепна той трогнат, — нашата скръб ме наранява толкова дълбоко, че съм готов да посветя целия си живот за завършване на започнатите издирвания… Вярвате ли в предчувствието, графе?

Старецът поклати глава:

— Синьор Буоти, моят духовен наставник вече ме беше подготвил за това, което сега чух от вас. Аз вярвам не в предчувствието, а в неотменимата сила на тъмната орис. Фатум, орис, неотвратима съдба! „Късмет!“ — казват набожните персийци и скланят глава пред неизбежността. Аз следвам техния пример, защото вярвам, че в света съществува закон за равновесието между доброто и злото, закон за възмездието. Вярвам, че нито едно зло деяние не остава безнаказано, също така и нито едно добро — невъзнаградено. Аз съм наказан от закона за възмездието заради грешките и греховете на бурната си младост. Късмет!

— Не споделям вашите възгледи, графе, но съм далеч от мисълта да опровергавам тази фаталистична източна мъдрост. Все пак работата съвсем не ми се представя в толкова мрачна светлина. Аз не вярвам тази „орис“ да е избрала вас като обект за отмъщение на човечеството заради съществуващото в света зло…

— Вие сте премного снизходителен към мен, синьор! Трябва да си призная, че в продължение на много, много години, прекарани в самота и скръб, досега не съм срещал човек, към който тъй жадно да се е устремявала душата ми, както се стреми към вас, синьор Буоти. Отначало търсех причината за това във вашата изключителна ученост. После разбрах, че причините лежат по-дълбоко и се заключават в качествата на вашето сърце, приятелю мой!

Тогава позволете ми, ечеленца, без припряност, търпеливо, негласно да продължа започнатото дело. Моето пътуване този път беше твърде прибързано. Предварително трябва да се проследят всички прежни пътища, да се подготвят и съберат всички данни, да се разпратят писма, да се завържат нови познанства. В Марсилия научих от лица, които са се познавали с Франческа и Грелей, че вашият син е бил в шведската армия на генерал Хамилтън, сражаваща се в Померания. Може би там, на север, Джакомо да е завързал някакви нови познанства?… Впрочем в Соренто научих, че Анжелика известно време е получавала парични чекове от Англия, където дъщеря й Доротея, много красива девойка, била живяла в дома на някакъв знатен лорд. После няколко години е прекарала заедно с майка си в Соренто с оскъдните средства, припечелвани от брат й Антонио. Разбира се, те са си спомняли за Джакомо и навярно са го дирили. Може би отец Бенедикт, тамошният свещеник, да знае от изповедта на Анжелика малко повече, отколкото откри на мен. При настойчиви търсения могат неочаквано да се открият нови, многообещаващи пътища. Аз съм учен, книжен червей и притежавам голям запас от търпение. Поверете ми по-нататъшните издирвания и… надявам се, че те ще ни доведат до успех!

— Но, драги приятелю, взимате ли под внимание, че моят син, дори и да е жив, може би се чувствува премного оскърбен от моето безучастие към него в съдбоносните години на детинството му; Джакомо би могъл сам да вземе мерки, за да се скрие завинаги под друго име. Той е оръдие на възмездието в ръката на съдбата!

— Вие настойчиво се връщате към своите „източни догми“, ечеленца! Аз пък вярвам в предчувствието и то ми казва, че вие пак ще прегърнете своя пряк наследник тук, в тези стаи на Мраморното палацо. Възлагате ли ми да продължа издирванията?

— Благославям вас и вашите бъдещи усилия — прошепна старецът и горещо притисна доктора в обятията си.

През една лятна нощ на 1778 година в замъка Ченсфилд светеше един-единствен прозорец на горния етаж.

Зад плътно притворените щори, откъдето се промъкваше навън само тънък лъч светлина, се намираше горният кабинет на стопанина на дома. Виконтът гледаше замислен пламъка на свещите. Срещу него, навел очи, ловко свиваше цигара съдържателят на бълтънската пристанищна кръчма.

— Работата е сложна, шефе — наруши мълчанието Уудро Крейг. — един бог знае какво има на ум този поп!

— Прецени сам, Уудро: ако той беше някакъв заговорник против нас, защо ще се открива пред мен?

— Стари мошеници са тия отци йезуити — мрачно въздъхна Уудро.

— Той не скрива от мен целите си. Католичеството още не е умряло в Англия. Римската църква възнамерява да го възроди тук. Този йезуит е неин таен пратеник. Ето как си обяснявам неговото появяване.

— Но ти, Джакомо, не бива открито да поддържаш католиците. Ненавистта на народа към тях е много голяма. Спомни си за Томас Гарнет и за Гай Фокс! Лондончани и досега влачат неговото чучело на пети ноември!146

— Той не иска открита поддръжка… Но аз отдавна желая да се помиря с тази папска църква. Силна е тя, много силна… И този отец Бенедикт може много да ни потрябва… На младини съм създавал доста неприятности на отците йезуити, а и те ме измъчваха порядъчно. Е, години минаха и сега сме квит! И знаеш ли, Анжелика преди смъртта си ми е простила за Доротея! Той ми донесе християнска утеха и моли само да му дам някакви средства за построяването на малка капела. Парите не са много.

— Ох, ненапразно казват: „Подай на монаха пръст — ой ще ти грабне цялата ръка“… Не е само в парите работата: дали не е някой таен шпионин в расо?

— Помня го аз от детинство. Като дете съм се изповядвал при него. И Доротея също. Анжелика сама го е изпратила при мен с прошката си.

— Това… според неговите думи, нали?

— А защо да се съмнявам в тях, Уудро?

— Ти, Джакомо, като че ли наистина се зарадва на този монах. С кого е свързан той в Италия? Кой го е изпратил при теб… освен Анжелика?

— Предполагам, орденът. Той не може да ми открие това, те умеят не по-лошо от нас с тебе да пазят тайните си. Да вниквам в тях не ми е работа, докато орденът не иска от мен нищо друго освен една нищожна сума от няколкостотин фунта. Да предположим, че отстраним този Бенедикт Морсини. Но онези, които са го пратили, ще останат в Италия и ще се превърнат в мои заклети врагове, не е ли тъй? Не, нямам намерение да се карам с ордена: ясно е, че онези, които са изпратили патера при нас, отлично са осведомени за… нашите имена и работи! Готов съм тайно да помогна на този пратеник на църквата. Но ако той не е нейн пратеник, тогава тежко му! Затова ти ще трябва да го държиш под такъв надзор, че нито гълъб, нито къртица да не могат да прехвръкнат или се промъкнат при него незабелязано от нас.

— Намерил ли е той място за своята бъдеща капела?

— Да, избрал е място край пристанището. Това е разумно — там капелата ще обслужва корабните пасажери. Тукашната протестантска епархия няма да има нищо против пътуващите да могат да се молят в своя капела. Ами че гръцкият параклис вече цели четиридесет години съществува насред града, не е ли така?

— Пристанището е голямо. Къде точно попът е намислил да построи капелата?

— Знаеш ли къде е къщичката на покойния Ендрю Лоусън?

— Разбира се, че знам. Тя стои празна вече цяла година, откак старецът умря. Там живее самичък Грегъри Уебст, ама и той се готви да замине и да постъпи на нова служба. Грегъри е мой човек.

— Толкова по-добре. Нека той си остане непременно там. Къщичката е завещана на някакъв далечен родственик на Лоусън. Аз ще я купя за отец Бенедикт и ще я преустроя за капела. Моят художник мистър Огюст Джернс е набожен католик. Той ще съумее да превърне тази къщичка в същинска италианска капела. Това е, приятелю мой Уудро, именно онова нещо, което, разбираш ли, все пак някак си ми липсваше в Бълтън!

1

Лейди Елен Райланд се обличаше за вечерния прием. Корсетът, който плътно пристягаше и без това тясната талия на виконтесата, я правеше прилична на тънка бутилчица. Твърде изкусната фризура — творение на френския фризьор на милейди — смело съчетаваше класическите вкусове на самия майстор с изискванията на английската мода от 1778 година. Балното облекло на лейди се отличаваше с онази трудно постижима художествена простота, която струваше на господин виконта тройно по-скъпо, отколкото другите бълтънски богаташи заплащаха и най-сложните хрумвания в модните тоалети на своите жени.

За да не си развали фигурата, лейди Елен нито за миг не беше допуснала до материнската си гръд своята единствена дъщеря Изабела. Момиченцето, което се роди скоро след пътешествието на съпрузите из Скандинавия, от първите си минути на своето земно съществуване сучеше млякото на своята дойка, шведската селянка Хелга Лунд. По традиция, с която старите слуги на Ченсфилд бяха свикнали още от времето на предишната стопанка на дома, дойката на бебето проявяваше към него повече грижи, отколкото самата милейди. Но ако малкият Чарлз знаеше поне бащинска ласка, то участта на Изабела се оказа по-тъжна. Виконтът посрещна раждането на момичето с нескривано разочарование и цели пет години нито веднъж не се бе приближил до нейното креватче. Изабела караше вече шеста година и растеше в бащиния дом като малка пепеляшка, забравена от родителите си и опазвана от всички несгоди само от своята сурова, едра бавачка.

В ранния августовски здрач, когато навън есенните багри на ченсфилдската градина вече ставаха неразличими, лейди Елен прикрепи на корсажа три живи рози — дар от домашната оранжерия — поправи висулките на брилянтената си огърлица. Тя вдигна ръце към светлозлатистите си коси, наведе глава и шестте крила на тоалетното огледало раболепно повториха зад нея тези движения.

В тази минута пред ярко осветената тоалетна масичка на милейди се появи дойката на Изабела. На завален английски език Хелга обясни на виконтесата, че дъщеря й е заболяла: момиченцето има висока температура и обрив по тялото.

Милейди помоли кърмачката да се отстрани от масичката и бързо постави канделабър с пет свещи между себе си и нея, издигайки по този начин огнена преграда срещу неизвестната зараза. След това виконтесата нареди на камериерката си да й доложи, щом пристигне доктор Грейсуел, който беше включен в числото на поканените, и обеща на бавачката да намине по-късно в детската стая.

— Детето се е разболяло, защото вие му позволявате да играе бог знае с какви деца — добави недоволно милейди, спомняйки си, че неотдавна, при една разходка с коне из есенните ливади, тя беше срещнала група селски деца, сред които се забавляваше и Изабела заедно със своята скандинавска бавачка. — вървете и не излизайте никак от детската стая!

През това време в долните зали на подновения до неузнаваемост ченсфилдски дом вече започнаха да се събират гостите. Един от първите пристигна редакторът на бълтънския седмичник „Монитор“. Във вестибюла той отговори студено на поклона на доста дебелия издател на тъничкото опозиционно вестниче „Бълтънс Адвъртайзър“, мистър Ръби Розиниус. Журналистите незабавно завързаха помежду си спор на злободневна тема — за неуспехите в американската война.

Скоро сред гостите се появи широкоплещест мъж с квадратна брадичка, съсед по имение и собственик на големия чифлик Уолвсууд — сър Хенри Блентхил, потомък на древен рицарски род. Престарелият баща на сър Хенри, маркиз Джон Блентхил, продължаваше да се държи бодро, въпреки че имаше не по-малко от деветдесет години. Той помнеше още сър Франсис, първия виконт Ченсфилд, прадядото на сегашния собственик, и считаше семейство Райланд за безродни парвенюта и новобогаташи. Ала женитбата на сър Фредрик за знатната лейди и все по-нарастващата слава на новоизлюпилия се виконт в търговията склониха сър Блентхил младши да отстъпи на деловия си съсед един участък от пограничните ловни терени на Уолвсууд за баснословна сума. Оттогава господин виконтът и бъдещият маркиз често излизаха на лов заедно и без официалности си ходеха на гости. Говореше се, че сър Хенри не е останал равнодушен към чара на милейди Райланд, но това обстоятелство, изглежда, не тревожеше особено нейния съпруг.

Все нови и нови екипажи се приближаваха до колоните на парадния вход и след като оставяха гостите, отминаваха по плавния полукръг на главната алея и влизаха през една врата в задния двор на замъка. Докато лейди и джентълмени поправяха пред огледалата облеклата си, а в залите, коридорите и по стълбищата вече шумоляха роклите, ромонеше като ручей момински смях и нарастваше шумът от гласове, побелелият майордом147 с увиснали до рамената бакенбарди (ченсфилдска традиция) високо съобщаваше имената на пристигащите.

— Негово преосвещенство епископ Томас Редлинг — извести майордомът.

Когато беше извикано това име, виконтът се извини пред сър Блентхил, с когото се сражаваше на билярд, предаде щеката на стария Мортън и отиде да посрещне госта. Мистър Редлинг бе получил високия епископски сан само преди две години, и при това съвсем не без помощта на своите светски приятели и личната банкова сметка на сър Фредрик. При изброяване заслугите на бълтънския викарий особено бяха подчертани мисионерските му заслуги в Африка.

Епископът се изкачваше по стълбището, леко подкрепян под лакътя от секретаря на канцеларията си, преподобния Саймън Бренди. Виконтът, облечен в офицерски морски мундир с капитански нашивки и разкошни кръгли еполети, посрещна епископа на горната площадка на стълбището.

— Облекли сте се в дрехи на войн? — запита тихо епископът и вдигна ръка за благослов.

Виконтът сведе пред него напудрената си перука и отвърна също тъй тихо:

— В години на бедствия това е единствената дреха, коя то подобава на благородник, чието отечество е изложено на опасност.

След това двамата изпечени лицемери минаха в залата, където лейди Елен вече занимаваше гостите. Виконтесата беше виновница за днешното тържество: този ден тя навършваше тридесет и две години и приемаше поздравите и комплиментите с леко тъжна усмивка. В централната зала с балкон, галерии и прозорци от двете срещуположни страни гръмна музика. Кадрилът започна. Първа двойка бяха домакините. Виконтът танцуваше превъзходно: в старинния екосез148 той беше тъй изящен и в същото време толкова мъжествен, че цялата публика награди с бурни ръкопляскания заключителната стъпка на красивата двойка. За валса милейди беше поканена от сър Хенри Блентхил, дошъл без съпругата си. Пазейки незабележимо през време на танца връхчетата на атлазените си пантофки от опасното сблъскване с внушителните обувки на сър Хенри, виконтесата долови измежду последните имена, обявени високо от майордома, фамилното име на доктор Грейсуел и най-сетне си спомни за своята болна дъщеря. Изслушал молбата на виконтесата, докторът се отправи към детската стая.

След облените със светлина парадни зали детската стая се стори на доктора полутъмна. Чифт големи сини очи, блестящи от треска, посрещнаха доктора с любопитство и страх. Влажни ленени къдрици се виеха около главата на детето. Измачканото бельо на леглото беше отхвърлено безредно, а в крачетата на момиченцето, на единия край на одеялото спеше котенце.

Докторът седна край леглото, погъделичка котенцето по корема и с това мигновено спечели доверието на пациентката си.

— Това е Пънч, то ми е още съвсем мъничко котенце, още суче — поясни Изабела, оживявайки се.

Смутената Хелга понечи да махне котенцето, но лекарят отблъсна ръката й. Доктор Грейсуел беше ревностен поклонник на Русо и на възпитателните му методи.

— Вие постъпвате правилно, Хелга, като свиквате детето с животни — каза той. — тона развива наблюдателността и природната хуманност на човека. Внимавайте само, като си играе, зверчето да не нарани очите на детето, а две три одрасквания на тази възраст не са нищо.

Лекарят констатира, че момиченцето има дребна шарка, нареди да вземат лекарства и да спускат през деня пердетата на прозорците в детската стая. След като се сбогува с пациентката си твърде сърдечно, доктор Грейсуел отиде при милейди. Уморена от танците, тя си вееше с ветрилото. Като чу диагнозата, милейди се успокои и реши да се качи в детската стая. Шумолейки с копринените си дипли подобно на ченсфилдската горичка през буря, виконтесата се приближи до креватчето и момиченцето видя пред себе си своята изящна майка.

— може мой, там лежи някакво гадно животно! — погнуса се намръщи дамата.

И бавачката побърза да махне от леглото злополучния Пънч, защото идеите на автора на „Емил“, изглежда, не бяха известни на милейди. Грабнатият за врата Пънч заскимтя и разпери във въздуха пухкавите си лапички. Момиченцето нададе отчаян вик и милейди напусна детската стая с разстроено лице. Оставеният от нея тънък аромат на парфюм накара котенцето да кихне и да скрие нос в собствената си козина. „Гадното животно“ мирничко се намести на предишното си място. От време на време отзвукът от музиката нарушаваше тишината: болното дете потръпваше от тези звуци и отваряше леко очи, докато не задряма под гласа на уморената си бавачка.

В това време долу вече разтвориха вратите към трапезарията, където двете дълги маси блестяха с официалния сервиз от старобритански фаянс за осемдесет души, с букети орхидеи, с фамилното сребро и кристали. Седнал на тази тържествена трапеза заедно с другите гости, мистър Ричард Томпсън не можа да се откаже от удоволствието да подразни своя недоброжелател — домакина. Той умишлено високо запита не е ли известна датата на завръщането на капьора „Окриленият“ в Англия. Адвокатът беше дочул, че сър Фредрик имал известни причини да отбягва любопитството на публиката във връзка с някои операции на „Окриленият“. Като чу въпроса на адвоката, виконтът наостри уши.

„За какъв дявол този плъх се интересува от кораба?“ — мислеше с раздразнение собственикът на капьора. В трюмовете на „Окриленият“ имаше голяма партида трофейно оръжие, взето от потопени кораби, и неотдавна виконтът беше изпратил на Джозеф Лорн тайно нареждане да намери добър купувач за тази твърде неудобна стока. Сега отвъд океана лесно можеха да се намерят купувачи, готови да заплатят за оръжието тройно по-скъпо, отколкото плащаха английските власти.

Домакинът се усмихна приветливо на адвоката, поясни, че корабът сега се сражава с враговете на краля — американските колонисти — ловко даде на разговора друга насока.

Виконтът имаше навик, когато си поставя някаква цел, да обръща пръстена на безименния пръст на лявата си ръка, за да си припомня. Камъкът, обърнат към дланта, беше крайно неудобен и го дразнеше, но виконтът не оправяше пръстена, докато замисленото не беше изпълнено. Отпращайки към адвоката приветлива усмивка, той обърна пръстена. „Да се избавим от Ричард Томпсън“ — едно не ново намерение, което се беше породило у лъжевиконта след плаването на „Орион“, когато на адвоката стана известна тайната на Ченсфилд, — то за какво трябваше денонощно да напомня пръстенът на своя притежател.

След вечерята на гостите беше даден домашен концерт. Те можаха да се насладят на изкуството на пристигналия италиански цигулар, чието бледо лице направи на женската половина на обществото не по-малко впечатление, отколкото изпълнените от него пиеси от Хайдн и Хендел. След това една френска певица, пътуваща из градовете на Северна Британия, достави наслада на гостите с няколко модни песнички, нелишени от дързост. Самата лейди Елен изпълни доста свободно няколко етюда на арфа, инструмент, който тя си бе избрала твърде пресметливо, с цел да демонстрира по най-изгоден за себе си начин своите красиви рамене. Накрай мистър Ричард Томпсън с голям успех издекламира няколко монолога от Шекспирови трагедии. Сър Хенри Блентхил, който беше заспал в едно от креслата на първия ред още при интродукцията на италианеца, тактично и навреме се пробуди при заключителния монолог; той остана доволен, като сметна за главно достойнство на концерта неговата непродължителност.

След това под сводовете на покритата горна галерия, отдето денем се откриваше ефектен изглед към парка и езерото, гостите се любуваха на красив фойерверк. В замъгления въздух се извиха червени, зелени и златисти ракети, бликнаха фонтани от студен бенгалски огън и в ослепително светлинен вензел засия името на милейди.

В танцувалната зала отново засвири музика и младежта, вече в присъствието на по-малко неблагосклонни зрители измежду възрастните лейди и джентълмени, с още по-голямо удоволствие се отдаде на танци и игри. Любителите на карти се разположиха край зеленото сукно на игралните маси. Накрая една част от гостите се сбогува с гостоприемния дом, на който новата стопанка беше съумяла да придаде тъй липсващия му преди блясък.

Късно през нощта, когато повечето от останалите в дома гости вече спяха в определените за тях покои, пред вратите на замъка (така целият окръг наричаше преустроения ченсфилдски дом) скочи от коня си някакъв закъснял конник.

Вратарят, най-старият от слугите на Ченсфилд, излезе от своята стаичка в кулата до портата и се вгледа в мрака. Слезлият от коня посетител нетърпеливо разтърсваше вратичката.

— Какво искате? — запита вратарят.

— Бързи известия за господин Райланд.

— Господин виконтът е зает и заповяда да не пущаме никого…

— Незабавно предайте на виконта ей това нещо — каза нощният гост, като подаваше през решетката къс хартия с няколко думи, написани на италиански.

Вратарят разгледа първом морския мундир, после лицето на пратеника със светъл белег над носа. Той отвори вратичката, пусна пристигналия в своята стаичка и изпрати втория пазач при камериера на господаря.

Камериерът Ерик Мърч, помнейки някои предупреждения на господаря, незабавно тръгна да занесе бележката на виконта.

2

Огромната пламтяща камина, в която би могло да се изпече на шиш цял менингтрийски149 бик, озаряваше стените на ловния кабинет. Ето защо тук нямаше нужда нито от лампи, нито от свещи и дори не бе свален калъфът от големия полилей, висящ сред помещението.

Зад стъклените вратички на шкафовете матово проблясваха при светлината на камината цеви на пушки. Черната уудуорска стомана на английските изделия, металът от при-рейнските недра, обработен в оръжейните цехове на Есен и Зул, многосплавният и източен челик на изтока, златните нарези върху благородните изделия на шведската Хускварна привличаха погледите на познавачите към тези шкафове, в които бяха поместени около двеста превъзходни пушки. По стените, покрити изцяло с източни килими, беше окачено хладно оръжие и различни доспехи; върху тесни и дълги масички, тапицирани с тъмносиньо кадифе и запазени отгоре със стъклени похлупаци, в специални гнезда лежаха пищови от всички оръжейници на света, от грубите британски „пистоли“ на XV век до съвременните френски, белгийски, руски и английски системи. Чифт превъзходни „каретни“ пищови, изработени от тулски майстор, лежаха на открито върху писмената масичка на домакина. А над креслото на виконта висеше най-новата карабина на Фъргюсън150, току що приета за въоръжаване на английската армия в колониите.

Креслото на домакина беше покрито с великолепна кожа от африкански леопард, с изкусно препарирана глава, на която лъскаха зелените очи и страшните зъби, оставили някога неизлечими следи по ръцете на виконта. По ъглите на кабинета бяха изправени четири статуи на рицари в стоманени доспехи, а в краката на една от тях се намираше леговището на хрътката Лейди.

Протегнала дългата си муцуна, Лейди лежеше неподвижно върху вълнената постелка и попоглеждаше групата джентълмени край огъня. Сър Хенри Блентхил, мистър Норуард, военният комендант на Бълтън полковник Джон Бартолд и самият домакин обсъждаха със стария ловец на Ченсфилд плана за утрешния лов. Малко по-настрана, седнали на широкия диван, застлан с персийски килим, доктор Грейсуел, журналистите, Патерсън и Мортън разговаряха полугласно за войната.

Виконтът нареди да донесат в кабинета вино и се вслуша в разговора, който се водеше на дивана.

— „Декларацията за независимост“ е съставена от този американски пророк Джеферсън много здраво — каза Патерсън. — Тя завоюва симпатиите на Европа и спечели много привърженици на американците, особено във Франция. Раз палени умове просто горят от желание да служат на „делото на свободата“…

Полковник Бартолд, началникът на бълтънския гарнизон, се намръщи недоволно, когато доктор Грейсуел с епичен тон започна да изброява неуспехите на британското оръжие.

— Лошо обучената, но храбра въстанически армия на Георг Вашингтон прераства в голяма сила. Никой не вярваше, че редовните войски на нашия генерал Хейдж ще претърпят поражение от разпръснатите из горите и градчетата въстаници колонисти с ловджийски пушки. Кралският гарнизон на Бостън не устоя срещу натиска на въстаниците. Нашите войски едва ли ще задържат Филаделфия. Поражението на нашите наемници хесенци при Трентън, където войските на Вашингтон през нощта преминаха река Делавар, повдигна много духа на въстаниците и помогна на мистър Бенджамин Франклин да уговори французите да признаят независимостта на колониите. Страхувам се, че капитулацията на нашия генерал Бургойн при Саратога свидетелствува вече за рухването на стратегическите планове на кампанията.

Мистър Патерсън въздъхна съкрушено:

— Да, правителството на негово величество прояви нерешителност в началото на военните действия, когато можеше да се смаже бунтът още в зародиш. Сега пожарът се разгоря и един бог знае как ще се свърши всичко това за нас. Французите се намесиха във войната, подпомагат въстаниците и с пари, и с войски, и с флот… А главното — революционният дух на въстаналите! Трудно се борят с него… наемните ръце на хасенци… Лошо, господа!

— Не мога да понасям, когато цивилни джентълмени започнат да обсъждат военни работи! — прекъсна полковникът раздразнено Патерсън. — цялата тази дрипава американска сбирщина, която няма понятие от редовни военни действия…

Но полковникът не успя да доизрече дълбокомисленото си съждение, прекъснат на половин дума от появата на камериера.

— Извинете, ваша милост — шепнешком каза той на виконта. — някакъв конник пред вратите настоява да го пуснем при вас. Помоли да ви предам ето това.

— Господа! — рече припряно домакинът, след като хвърли скришом поглед върху изписаните с молив редове на бележката. — смятам, че преди лова се нуждаете от няколко часа добър сън. Тук всички ние сме гости на сър Хенри. Този кабинет е на негово разположение.

Гостите безропотно се отзоваха на толкова явния намек, а виконтът се качи в кабинета си на горния етаж. След минута един уморен моряк с изтъркан мундир прекрачи прага. Виконтът отпрати камериера долу и бурно прегърна пристигналия.

— Какви вести носиш, Джузепе? — осведоми се той на италиански.

Джозеф Лорн се огледа наоколо си:

— Това е единствената стая, която мога да позная в Ченсфилд. Ти си превърнал дома си в същински замък. Имаш важни гости, а?

— Къщата е пълна с гости, но тук никой няма да ни пречи. Разказвай, Джузепе.

— Вестите не са твърде радостни за краля. Работите в Америка не вървят добре. Затова пък трофейното оръжие продадох дяволски изгодно. Американските купувачи заплатиха със звонкова монета, ала засега нова партида не поръчаха. Смятат, че скоро ще си имат достатъчно английски трофеи.

— Никой ли не подуши тази операция?

— Никой. Блякууд си мисли, че съм предал оръжието на нашите войски.

— Е, какво пък, парите нямат мирис. Впрочем цялата тази партида беше една сбирщина от вехтории… Ти си все такъв юнак, Джузепе! В какво състояние е корабът?

— „Окриленият“ е ударен. В кърмата има дупка. Част от лявата палуба изгоря и фокмачтата я няма. Сражавахме се с три американски капьора. Допълзяхме дотук с кръпка.

— Утре ще вкараме кораба на док. Къде стана сражението?

— Североизточно от Бермудските острови. Засега американците са все още лоши моряци. Два от корабите им потопихме, а третият офейка. Отбих се на пристанището при Уудро. Той ми предаде две писма за теб. Едното е пристигнало от Америка с „Омега“, пренасящ ранени, а другото — една военна фрегата от африканското пристанище Капщад. Защо ме гледаш така, Джакомо?

— Остаряваш, Джузепе! Мисля си колко зле възнаграждавам твоето приятелство. Ето заради мене ти трябва да водиш такъв неспокоен живот, стари мой друже. Остани при мен, старче, ще те оженя. Искаш ли да заседнеш на земята и да бавиш деца?

— Ех, Джакомо, не беше тъй отдавна, когато преди закуска убиваше по половин дузина немски кавалеристи, а после се оплакваше на генерал Хамилтън от спокойния си живот и искаше истинска работа! Не, моят живот е по-весел от твоя. Нека засега така да си върви, по старому.

Докато Джозеф Лорн се справяше с чифт печени яребици, безбожно обливайки ги с неразреден ром, домакинът разпечати двата плика.

— Донесъл си важни вести, Джузепе! Не току така реших да държа този чистофайник Мърей под наблюдение.

— Мърей ли? Ах, онзи… от острова? Значи, той си остана под новото име?

— Да, аз го снабдих с документи на един загинал американец, родом от Виржиния. Единственият чичо на този американец е умрял. Документите са неоспорими. Глупакът би могъл да си живее спокойничко, без да си спомня за работите в Ченсфилд. Но аз реших все пак да не го изпускам от очи и оказва се, ненапразно!

— А кого си вързал за опашката му?

— Капитан Бърнс. Помниш ли го?

— Онзи мошеник от нашия взвод ли? Къде го изрови?

— Там, където и всички наши.

— Да не би да си го измъкнал от затвора?

— Ами откъде другаде? Разбира се, не от уиндзорския дворец, стари чудако! Купих му капитански чин и го пратих в Америка с някои инструкции. Както и предвиждах, командуването на форта Детройт се съгласи, че Синята долина е „важен стратегически пункт“, и по заповед на началството и по мое тайно ходатайство той замина за там с половин рота наши драгуни.

— Каква е тази Синя долина?

— Райско кътче, Джузепе, където мистър Мърей си е свил топло гнезденце. Там той си подхвърча като гълъбче над хиляди акри заграбена земя и носи в човчицата си червейчета за своята любезна мисис Емили. Това на нея й харесва повече, отколкото участта на виконтеса… Ала зъл ястреб лети наблизо!

— Какво ти пречат те? Нека си гугукат и се обичат.

— Виждаш ли, около това гнезденце започнаха да кацат и други птички. Това вече не ми се харесва. Ето за това именно ми съобщава Бърнс.

— Що за птички са това?

— Първо, там се е загнездил оня смахнат Едуард Уент с дъщерята на Мортън. Старецът едва не получи удар, когато те избягаха.

— За това ти ми писа. Разказвай по-нататък.

— Второ, Уент е закарал там на своя ковчег синчето и майчицата на Едноокия.

— Какво? Синът на Бернардито? А-а, това е по-сериозно! И на колко години е това… тигърче?

— На десет години… Още пет шест годинки и ще стане опасен.

— Ще стане? Не, дявол да го вземе, той и сега вече е опасен, Джакомо! Та той е син на дявола! Мигар дори и мъртъв Бернардито още ще ни заплашва? Хлапето знае как ти, Джакомо, си дебнал стареца на острова, знае и за камъчета та… Лошо, много лошо, че тогава в Пирея Карачиола провали работата! Та, значи, в Синята долина расте дръвче от твърда кокичка! Къде се намира тази долина?

— В басейна на Охайо, на притока на река Уобеш. Там се е озовал и оня хлапак с маймунката, помниш ли, дето се шляеше с Фернандо.

— Наистина весел курник! Какво ще предприемеш, Джакомо?

— Бих се чувствувал по-добре, ако онзи пън Бърнс вместо да отбранява долината от индианци, им помогне да си попълнят колекцията от скалпове за сметка на някои колонисти.

Но как да се обясни една толкова тънка задача на такъв тъпак?

— Къде е сега Карачиола?

— Ти винаги си ме разбирал от половин дума, стари Джузепе, но Карачиола е далеч. Писмото от Капщад е именно от него.

— Какво прави там?

— Безпокои се от изчезването на два от моите кораби — „Глория“ и „Доротея“. Те се отправиха от Капщад за моя остров и не са се върнали в определения срок. В писмото си Карачиола пита какво да предприеме.

— Чакай, обясни ми всичко поред. Защо стърчи Карачиола в Капщад?

— Изпратих го в Африка с трите шхуни като началник на експедицията.

— Пак ли по Маслените реки или в Камерун? Ти, знам, не обичаш утъпканите пътища, Джакомо.

— Не, този път в Конго. Там се разпореждат португалци и се мотаят французи, но аз рискувах. В средата на февруари и трите шхуни се изкачиха по течението на Заира, но „Успех“ заседна на плитко и с пробито дъно едвам се добра назад до устието. Негрите се оказаха бойци; моите хора установиха, че в дебрите на Конго неотдавна бил загинал цял френски отряд. Ала англичаните имат по-голям опит… На шият приятел О’Хири тъй ловко скара помежду им двете царчета, че Карачиола натовари в трюмовете около деветстотин роби. Корабите отплуваха с тях за Капщад, при което „Успех“ едва-едва допълзя. Аз предварително се бях разпоредил да отпратят на моя остров около двеста чернокожи жени, деца и мъже, за да основем плантация, а всички останали да се изпратят в Америка за продажба В Капщад „Успех“ остана на ремонт, а другите две шхуни на пети май тръгнаха с негрите за острова. До него има десет денонощия среден ход. В края на май шхуните трябваше да се завърнат в Капщад. Ала нито „Глория“, нито „Доротея“ са се завърнали. Карачиола ми е изпратил това писмо на двадесети юни. Страх ме е, че с шхуните нещо се е случило…

— Може би негрите са въстанали и са пречукали екипажите?

— Дявол ги знае! Карачиола пише, че „Успех“ е вече ремонтиран, но сега май не си струва да изпращаме тази шхуна в Америка. Ще трябва Карачиола да отправи тези негри за острова, а той да се върне. С плантацията на острова ще се заеме О’Хири. Карачиола ще изпратя в Синята долина.

Слушай, Джакомо, ами ако двете шхуни са се добрали до острова и негрите са се разбунтували там? Тогава Карачиола ще се забърка в хубавичка каша и ще докара на негрите попълнение.

— Аз вече мислих по това, но екипажът на „Успех“ се състои от деветдесет момчета. Мигар те няма да се справят с шепа голи негри? Ами че тогава аз ще пратя Карачиола в старопиталище!

— Чакай, тези негри все пак са унищожили, както ти казваш, цял френски отряд. Аз мога дори да добавя и още нещичко към това. Случайно едно французойче ми разказа… Знаеш ли, Джакомо, тази работа е тъкмо за мен! Изпрати мене на острова, а за „Окриленият“ потърси друг помощник. Тези господа офицери ми омръзнаха като всекидневната сланина… „Хау ду ю ду, Мистър Блякууд?“ — „Вери уел, мистър Лорн!“151 Пфу! Жалко, че корабът попадна в техните предпазливи, чистички ръце! Да вървят по дяволите! Ех, какво би направил покойният Бернардито, ако имаше такъв капьор като „Окриленият“! Кълна се в Богородицата, нито един капитан не би мигнал нощем на радиус от хиляда мили от „Окриленият“, а по бреговите фортове топчиите ще спят прави със запалени фитили. Омръзна ми тоя кротък капитан с неговото джентълментство. Изпрати мене да сложа ред на острова!

— Добре, Джузепе, щом ти е по сърце, на добър час! Страхувам се, че там наистина се е забъркала някаква каша. Там сигурно е много необходим един истински мъж.

— С какво ще се дотътря до този дяволски остров?

— Тръгвай с моята нова яхта „Ели“. Тя ще те отнесе като вятър. Басирам се, че за шест седмици ще стигнеш! Когато видиш гроба в дефилето… поклони се!

— Да, там лежат истински хора! Старецът беше дявол, но кълна се в сатаната, той си имаше достатъчно причини, за да ме изгони от „Черната стрела“!

— Не обичам да си спомням за него, Джузепе! Аз имам повече причини, за да избягвам да мисля за Едноокия… Но той ми отмъсти по сатанински и ние ще си разчистим оскърбленията на онзи свят… Когато се върнеш от острова, „Окриленият“ вече ще е излязъл от ремонт, а наскоро аз ще пусна и нов капьор, „Крал Георг III“. И други две тежки фрегати, „Уиндзор“ и „Уелс“, готвя като подарък на краля. Тези кораби аз сам ще поведа в морето.

— Най-сетне! Бях почнал да си мисля, че морският ти мундир е „патриотична“ маскировка…

— Ти мислиш, че на мене не ми е омръзнало да се разправям с тая надута лелка и да бавя момиченцето… Ех, Джузепе! А помниш ли моето момченце?… Никога не ще зарасне тази рана…

— Да, хлапето си го биваше! Жалко за него… А какво се чува за майка му?

Нищо, Джузепе. Старицата умряла през пролетта в Соренто, узнах това много наскоро от един калугер… А Доротея и Антонио сякаш вдън земя са пропаднали.

— И тя беше славна жена! С гореща кръв. Помниш ли, ти ме съветваше да се оженя за нея, стари грешнико?

— Моята съвест е сговорчива баба, тя е сляпа с двете очи и глуха с двете уши. Но когато си спомням за тези хора, кротката бабичка се превръща в дявол и ми драще душата с нокти. Това семейство ме спаси, а пък аз… Да не говорим повече нито за тях, нито за Чарли… Момчето сега щеше да кара деветата година. Щеше да обича вече страшните приказки и да стреля с лък… Налей ми чист ром, Джузепе!

— По-спокойно, старче! Главата ти винаги трябва да бъде бистра. Ти си командир… и къщата е пълна с гости!

Грели погледна злобно голямата чаша с ром, изсуши я на един дъх и след минутно мълчание произнесе нерешително:

— Знаеш ли, Джузепе, я остани тук малко повечко… Дяволски ми липсва един истински човек. Всички тези гости съвсем не са по вкуса ми…

— А, това — не! Дворците и замъците не са моята стихия, ако… не се налага да бъдат обрани! Утре ще препусна обратно да зърна твоята яхта, а след ден два ще отплувам. Твоето коритце в ред ли е?

— Това е моят морски кон. Той е винаги оседлан.

— Тогава приготви писмо за Карачиола. А при оня пияница Бърнс засега ще трябва да изпратиш с отговор друг ловък юнак. Нека момчетата на Бърнс подготвят там почвата за Карачиола, за да може той да се справи в долината бързо и гладко… Къде е сега Джефри Макрайл? Той би обяснил на Бърнс…

— Джефри е в Архангелск. Търгува с брадатите руснаци. Купувам от тях дървен материал за корабостроителницата и двата кораба „Орион“ и „Франсис Райланд“ се мотаят между Архангелск и Бълтън като сновалки… Не, Джефри е зает.

— В долината… задачата е тънка, Джакомо! Когато Карачиола пристигне там, всичко трябва да бъде готово. С писмо до Бърнс ще е… рисковано!

Грели отблъсна ядосано празната чаша и запали лула.

— Отдавна ми трябва умен и верен секретар. Сега Мортън, единственият юрист, комуто мога да се доверя, е затънал до гуша в работа, пък и той доста поостаря. След като дъщеря му избяга, съвсем се отпусна. Нямаш ли ти, Джузепе, подходящ момък измежду твоя екипаж?

— Имам там онзи Колгрев, бившият гравьор… Но настроението му не го бива. Не, от кораба май не можеш да избереш никого. Но знаеш ли, Джакомо, днес видях при Уудро един хлапак на около деветнадесет двадесет години. Момчето тук е непознато, прост моряк, заседнал на плитчина, защото изпуснал кораба си, роднините му измрели, та ето навърта се около Уудро. Той нарисува портрета му така хубаво, че самият Ван Дайк не би могъл по-вярно да заклейми Черния. Уудро стои зад тезгяха си като жив, а очите му така те гледат, също като дулата на пищови. Момъкът и пише хубаво. Уудро не може да се нахвали от този Нед. Ето това момче, мисля, ще ти допадне. Искаш ли да ти го изпратя утре в Ченсфилд? Поогледай го.

— Изпрати го. Как е цялото му име?

— Струва ми се, Едуард Мойнс.

— Добре! А в други ден ще дойда на пристанището да те изпратя и да ти предам писмото за Карачиола. А, добре, че се сетих, имай пред вид: Карачиола пише, че в Гвинейския залив след моите три шхуни се втурнало някакво старо френско корито, допотопна фрегата под името „Свети Антоан“. Това е било наистина през април, но старият гарван, види се, отдавна дебне за глупаци из онези води. Гледай случайно да не му попаднеш под топовете, Джузепе.

— Тези топове са вече на морското дъно, Джакомо! Точно преди десет денонощия „Окриленият“ с дупка в кърмата, без една мачта и с изгоряла палуба нахрани рибите с този „Свети Антоан“. Това стана през нощта в открито море, югозападно от Азорските острови. Французите първи откриха огън и Блякууд така им отговори, че след двадесет минути хвръкнаха във въздуха. От целия екипаж ние измъкнахме само един капитан от пехотата в оставка, някой си Льоглоа. Той ни съобщи, че корабът е имал за задача да обикаля край западните африкански води, но получил заповед да отиде към бреговете на Америка, за да залавя наши търговски кораби. Струва ми се, че този Льоглоа много-много не го влече към родината му; доста тъмен тип… Той именно ми разказа за френската експедиция, загинала в дебрите на Конго. Това било едно детинско „роботърговско“ хрумване на някакъв си френски маркиз… Не, уважаеми господин виконт, западните води на Африка вече се освободиха от „Свети Антоан“. Лека нощ, Джакомо!

3

Червеното слънце се изтърколи иззад хоризонта и увисна в ниската мъглива пелена. В конюшнята оседлаваха конете. Глухо лаеха и квичаха кучетата. В здрача на алеите се разнасяше нетърпелив тропот, звънтене на юзди и конско цвилене.

Сър Фредрик, облечен с червен ловджийски фрак, пръв се метна на седлото. Под него затанцува тъмнокафявият жребец с дълга тънка глава, къса грива и високо подстригана опашка. Кучкарите не изпускаха от ремъците напъващите се да се отскубнат кучета, да не би в суматохата конете да им премажат лапите. Един ловен надзирател държеше вързаната на синджир хрътка Лейди.

Хенри Блентхил дълго опипва колана на седлото, преди да сложи крак в стремето. След това леко прехвърли върху седлото тежкото си тяло и враният му Патрокъл, който без особена мъка би отнесъл окован в броня кръстоносец до светата земя, се сепна, заизвива глава и пръсна пяна върху чакъла на пътеката.

Грумът доведе при виконтесата нейния сив кон. Лейди Елен, облечена по мъжки, с ловджийски фрак и широкопола черна шапка, изтича от парадния вход, като удряше с камшиче по кончова на лаченото си ботушче. Патерсън й държеше стремето. На седлото си милейди приличаше на прелестно кокетливо момченце. Тя взе поводите в лявата си ръка, облечена в мека ръкавица, и палаво вдигна коня си на задните му крака.

Из храстите изскочи старшият ловен надзирател и едва не налетя в мъглата на кучетата. Той съобщи на виконта, че от снощи в гората са обградени три елена; веригата на гончиите вече се намира на определената граница на засадата и очаква сигнала.

— Май че мъглата започва да се вдига. Денят ще бъде ясен — каза Блентхил, подтиквайки с шенкел152 коня си напред. — сър Фредрик, любезни съседе, аз не съм от търпеливите! Напред!

Кавалкадата премина в тръс и скоро наближи дългите грозни корпуси на новата тухларна фабрика, построена покрай шосето. Високите комини бълваха вонещ дим; върволица мълчаливи работници с безкръвни сиви лица мина покрай конниците; работниците мъкнеха носилки с току що изпечени, още горещи тухли. Тежкият мирис на въглищния дим, смесен с мъглата, дълго сподиряше конниците.

Още по-нататък кавалкадата обезпокои голямо стадо тънкорунни овце, пазени от две злобни шотландски овчарски кучета. Псетата понечиха да се хвърлят върху вързаните ловджийски кучета, които залаяха, но кучкарите с удари на камшиците ги пропъдиха далеч от тънкомуцунестите скимтящи хрътки.

От червено слънцето стана огненожълто. То се дигна над гората и мъглата на пухкави валма заплува нагоре в безцветното небе. Тъмните, осеяни с туфи ливади, из които тук-там червенееха боровинки, и ивицата от заръждавели храсти стигаха до самата гора. Ездачите задържаха конете и започнаха да се разделят на групи.

Старшият ловен надзирател прехвърли от гърба си на гърдите кривия ловджийски рог, напълни дробовете си с въздух и притисна устни към мундщука…

Протяжен сребрист звук, печален и чист, затрептя над ливадите. Два гарвана с грак се откъснаха от самотната елха на върха на хълма. Дългоопашата сврака, размахвайки бързо късите си крила, полетя от края на гората към ливадата, а в дъното на оживелия горски гъсталак се разнесе на вълни глух, нарастващ шум. Тракането на дървени кречетала, резки човешки гласове, бързо биене на барабан, пращене от счупени клони и пронизителни звуци на рог заглушиха шепота на ветреца във върхарите на дърветата.

Млад елен с две разклонения на здравите си рога изтича със ситен тръс на края на гората срещу замаскиралите се конници от групата на сър Хенри Блентхил. Наследникът на Уолвсууд се понадигна на стремената и стисна с шенкели хълбоците на коня. В същия миг кучкарите, които се бяха притаили досам гората, пуснаха кучетата. Задъхвайки се от страстен, прекъснат лай, шест живи стрели се втурнаха след елена. С огромен скок животното излетя на поляната и притиснало рога към гърба си, се понесе като вихър; в същото време обаче цялата група на сър Хенри вече му пресичаше пътя. Кучкарите започнаха да насъскват кучетата, затръбиха след групата; гонитбата почна.

Еленът летеше към далечната гора, която се чернееше от другата страна на ливадите. Но той не успя да измине и половината от това пространство. Кучетата го настигнаха и както тичаше, го обкръжиха. Една от хрътките се впи в хълбока му. Миризмата на кръв доведе кучетата до крайна възбуда. Бягът на елена се забави. Прескачайки трапища, храсти и буци, конниците настигаха животното. Преследваното животно отхвърли с удар на рогата си кучето, което се беше спуснало към гърлото му. Кучето се превъртя във въздуха и с квичене отлетя; но сър Хенри Блентхил, който беше задминал елена отдясно, свали късоцевната си карабина и препускайки, стреля. Еленът клекна на задните си крака, конниците налетяха върху него. Тържествуващ преливащ се звук от рог проехтя над ливадите.

Другият елен избяга към чифлика. Група конници начело с лейди Елен се спуснаха след него. Спасявайки се от преследвачите си, еленът се втурна след едно овчо стадо. Овците изплашено се пръснаха настрани, малкото овчарче се замята между животните и попадна под копитата на разпенените коне на ловците. Сивият кон на виконтесата събори момчето, но ездачката мина край него в галоп, без дори да обърне внимание на това незначително препятствие. Изостаналият Патерсън се приближи със ситен тръст към своята група, когато ездачите вече се спешаваха около убития елен. В ръцете на милейди Патерсън забеляза димящ пищов, а животното, отхвърлило мъничката си глава и прехапало език, лежеше на окървавената трева.

В това време сър Фредрик се спусна по края на блатото след третия елен. Животното навлезе между опасни за конниците укрепителни колове край блатото и оплисканите с кал кучета изгубиха следите му. Внезапно изпод копитата скочи встрани изплашена червена лисица и цялата глутница се втурна да я гони. Само хрътката Лейди продължаваше да обикаля, търсейки еленовата следа. Най-сетне тя вдигна елена в ракитака край брега на блатистото езерце. Отхвърляйки пръски, раненият елен изскочи на мъха на отвъдния бряг, но Лейди отряза пътя на животното към гората. Виконтът пусна коня си в кариер и настигна елена, който беше вече съвсем измъчен от упоритата хрътка. Ловецът скочи от коня и удари елена с нож под лопатката.

Старшият ловен надзирател затръби отбой и общ сбор. Гончиите домъкваха на носилка телата на убитите животни до пътя, където всички трофеи бяха натоварени на една селска талига. Лейди Елен, както се разтъпкваше по края на гората, с точен изстрел на ловджийската си пушка уби един фазан, който беше изскочил изпод нозете й. Виконтесата предаде пушката и птицата на ловния надзирател, откъсна зелена вейка, мушна я в петелката си и като се метна на седлото, със ситен галоп се понесе срещу мъжа си. Сър Хенри Блентхил гледаше подире й с възхищение.

Ловът премина рядко успешно. Само една хрътка беше ударена от еленовите рога и накуцваше доста, един от гончиите се завърна у дома си с куршум в прасеца и сметеното от конете овчарче към обед умря от раните си. Но тези незначителни произшествия не помрачиха празника.

След веселия обед под сянката на старите липи, вече по здрач, върволица карети и яздитни коне напуснаха Ченсфилд. В ловджийския си кабинет виконтът лично следеше да бъде поставено на мястото му всичкото изчистено и смазано оръжие. Когато всичко беше прибрано и стъклените шкафове приеха обичайния си вид, камериерът доложи на виконта, че някакъв непознат младеж пита за него.

— Нарече се Едуард Мойнс, сър — добави слугата.

Господарят на Ченсфилд видя пред себе си млад човек на около деветнадесет години с лице, леко обсипано с лунички, със спокоен поглед на сивите очи и с дълги светли коси, сресани на път. Младежът беше облечен със синя моряшка куртка с изтъркани до блясък медни копчета. Износените обувки бяха твърде старателно изчистени, едрите, малко загрубели ръце носеха следи от работа с коравите кълчища на корабните въжета.

— Милорд — заговори посетителят, като гледаше без смущение стопанина на къщата, — изпраща ме от Бълтън мистър Лорн. Той ми каза да се явя лично пред вас, сър, затова извинете моята смелост.

— Ти се казваш Нед?

— Такова е наистина умалителното ми име, сър.

— Седни край огъня, Нед. Пеша ли дойде?

— Да, сър.

— В такъв случай, преди да говорим за работата, заеми се със студеното еленово месо. Ерик, прибор и бутилка рейнско!

Младият моряк прие предложението, без да се превзема и без престорено отказване; боравеше с вилицата и ножа свободно и виконтът се успокои относно неговите маниери.

— Сега, Нед, разкажи ми за себе си. Откъде си родом?

— Роден съм в Клепхан Грийн, който е на югозапад от Лондон. Баща ми, Арвид Мойнс, отначало имаше там малък магазин, после се разори и стана докер. Ние се прехвърлихме в Ист Енд, там беше по като за нашите възможности. Баща ми умря в болницата „Свети Вартоломей“ — падна от корабната стълба и се преби. Майка ми също умря. Тогава бях на четиринадесет години. Трябваше да изоставя ученето и да тръгна по море.

— А как попадна в Бълтън?

— Пътувах с кораб от Копенхаген, заболях на борда и лежах тука две седмици в „Свети Христофор“. През това време моят кораб заминал и ето че аз останах на пристанището. От последния кораб имам добра препоръка. Чух, милорд, че вие имате много добри кораби и бих се радвал да получа работа на един от тях.

— Какво умееш да работиш, Нед?

— Нищо особено, милорд.

— Казват, че имаш хубав почерк.

— Като малък се учех да чертая и пиша с туш, но отдавна не съм се занимавал с тази работа.

— Лорн ми каза, че рисуваш хубаво.

— Не желаете ли да ме изпитате сър?

— Това ще успеем да направим. Нужен ми е пъргав секретар, Нед, и аз искам да ти предложа тази работа.

— Какво говорите, сър, нима е по силите ми такава важна работа?

Младежът все повече и повече се харесваше на виконта. Той го потупа по рамото:

— И нея хора я вършат, Нед. Надявам се, че бързо ще свикнеш с новите си задължения. Харесва ли ти у мен?

— Сър, през целия си живот аз не съм влизал в такава стая. Тя прилича на зала в Британския музей. Нима вие използувате толкова много оръжие? Според мен то би стигнало за цялата британска армия.

Виконтът се засмя:

— Ти също ще се ползуваш от това оръжие. Приближи се и си избери нож и пищов по сърце, само че винаги ги пущай в работа умната. Оръжието, знаеш, е една такава вещ, която прави човека или много страшен, или много смешен. Затова никога не го размахвай напразно!… Защо стоиш? Избери си, каквото искаш.

— Ако не се шегувате, милорд, аз бих си избрал ей тоя пищов и този кинжал.

— Хм! Ти не направи лош избор! Това е хубава испанска кама и е служела някога… Впрочем това няма значение! Вземи ги. Много ли си изморен от пътя?

— Не, сър.

— Тогава седни на масата и напиши едно писмо, което ще ти продиктувам. Искам да видя почерка ти. Ерик, кажи на стария Мортън да дойде при мен.

Младият човек подостри перото и постави пред себе си чист лист хартия. Виконтът сложи ръце на гърба си и разхождайки се от единия до другия ъгъл, започна да диктува писмо до Карачиола в Капщад. То беше кратко, предлагаше на Карачиола светкавично да проведе с помощта на Джозеф Лорн „операция на острова“, а после да предаде на Лорн командуването на експедицията и да се отправи за Синята долина в долното течение на Охайо, сто мили над селището Винсенс, след като предварително получи от Лорн някои допълнителни указания. Младият човек плъзгаше перото много бързо и листът се покриваше с идеално равни редове и ясно изписани букви.

— Бих желал да притежавам твоето умение, Нед — каза виконтът, като гледаше през рамото на младежа. — досега не ми се е случвало да видя у моряк такъв почерк. Отдавна ли си изоставил учението?

— Повече от пет години, милорд. Но после един художник ме учи на живопис и рисуване, а щурманът на кораба ми възлагаше да водя дневника и много други записки. Той беше добър човек и искаше да ме направи свой помощник.

— Някога и аз имах щастието да срещна такъв добър щурман и да науча от него това онова. Той беше норвежец и плавахме ние с него…

В кабинета влезе Томас Мортън. Неговото изморено, старчески подпухнало лице, киселата физиономия, омазнената сплитка на перуката и небрежно облечената камизола с изобилни следи от пудра свидетелствуваха за ергенския начин на живот на стария атърни.

Мортън прочете писмото, написано от Едуард Мойнс, и му каза да поправи две грешки. Младежът почервеня.

— Не се смущавай, мое момче, аз бих направил двадесет! Обърнете внимание на почерка, Мортън!

Виконтът подписа листа, сложи го в плик и запечата писмото. В кабинета замириса на горен червен восък. Готовото писмо сър Фредрик мушна в джоба си.

— Утре сам ще го предам на Лорн. Ти ще останеш тук, Нед, и ще живееш в ъгловата лява кула. Тук в замъка имаме превъзходен художник, мистър Огюст Джернс; ти ще можеш да се учиш от него и на живопис… Сега върви. Мортън, след като придружите Нед до кулата, качете се при мен в кабинета на горния етаж.

Томас Мортън завари господаря на същия диван, където предната нощ беше спал Джозеф Лорн.

— Не водете излишни разговори с това момче и го дръжте по-далеч от старите слуги, докато не го поогледам. Още сега направете запитваме за него в Лондон до нашия агент Кленч, в Темпъл. Нека Кленч да направи подробни справки в Ист Енд, в доковете и в болницата „Свети Вартоломей“ за Арвид Мойнс и сина му Едуард. Отговорът трябва да дойде с обратната поща, незабавно. Общо взето, момъкът ми хареса. Знаете ли чий кинжал му се падна? Дяволчето, мътните да го отнесат, си избра толедската кама на Бернардито. Сега искам да чуя какво ново ви разказаха журналистите. Впрочем последната статия на Кемпбъл в „Монитор“ не ми хареса. Хвали ни твърде усърдно, от статията лъха на евтина реклама. Предупредете го, че това е мечешка услуга. Ето Ръби Розиниус в „Адвъртайзър“ ни ругае така умело, че статията ще ни привлече стотици нови акционери. На „Адвъртайзър“ трябва да се увеличи субсидията; много ловък нехранимайко е този Ръби… А какво ви съобщиха тези господа за парламентарните работи? Кои кандидати имат най големи шансове?

— Сър Хенри Блентхил ще наследи титлата маркиз много скоро и ще стане пълен собственик на големи владения, откъдето ще събере толкова гласове, колкото му са необходими. Едва ли е възможно да бъде победен… След това говорят за кандидатурата на сър Хари Хартли, граф Елсуик, собственик на каменовъглени мини. Считат го за съперник на Блентхил по броя на подвластните му избиратели, но по всичко изглежда, че Блентхил е все пак по-силен… Напоследък започнаха да споменават и вашето име, но…

— То именно трябва да излезе напред! Ние не можем да се мерим с Блентхил и Елсуик нито с пари за купуване на гласове, нито по броя на избирателите в нашите земи, но ще се опитаме да им съперничим с нещо друго! А какво сте направили вече, Мортън, в необходимата насока?

— Всичко, което наредихте, сър… Събрах всички необходими сведения. Между Хартли и Блентхил съществува омраза…

— Това е старо нещо. Какво ново сте научили?

— Хари Хартли, граф Елсуик, е много млад. Той е на двадесет и две години. Титлата граф Елсуик и огромното състояние наследи след смъртта на баща си тази пролет…

— Всичко това зная от вестниците. Как се нарича неговото имение?

— Солейсхолм. Намира се на петдесет мили източно от Доналд Корт, имението на граф Станфорд.

— На граф Артър ли? Братът на първия мъж на Елен?

— Да.

— Разказвайте по-нататък. Кои са неговите приятели?

— Граф Хартли много дружи със съседа си, граф Станфорд.

— Виж ти! Много интересно. А и съперникът на Хартли, това наше съседче Хенри Блентхил, ходи у Артър Станфорд, нали?

— Точно така. Но Блентхил и Хартли много-много не се обичат. Впрочем може би с течение на времето техният общ приятел граф Артър да ги помири.

— Вие сте глупак, Мортън! Именно на това трябва да се попречи. Хартли и Блентхил трябва смъртно да се ненавиждат един друг. Нека се изпоядат!… Нито един от тях не трябва да заеме креслото на нашето графство в Долната камара. То стои празно за мен, това ясно ли ви е, Мортън? Кажете, има ли между моя съсед Блентхил и Хари Хартли някакви спорни парчета? Имат ли те например съседни владения? С една дума, търсете, Мортън, търсете casus beli153 между тях и аз ще ви позлатя… Какво знаете за навиците, за характера на Хари Хартли?

— Казват, че страдал от пристъпи на сплин, бил влюбчив…

— Влюбчив ли? Отлично!

— Много обича спорта. Прекрасен фехтовач; в ранната му младост са го смятали дори за побойник. Увлича се в надбягвания с платноходки, има яхта… Впрочем сега не ще му е до спорт и до кавги!

— Благодаря ви! Можете да си вървите, Мортън. Виконтът влезе в спалнята на милейди. Тя го посрещна по нощница. Модната прическа беше вече развалена, златните коси падаха на раменете й. Виконтесата прие най-нежно изражение на лицето, затвори очи и предложи на своя мъж благоуханната си бузка за целувка.

— Как е Изабела? — осведоми се той.

— Вече е по-добре — последва уверен отговор. След лова милейди още не беше успяла да надзърне в детската стая, но не се съмняваше в безпогрешността на отговора си. — имаш ли някакви новини, Фреди?

— Нищо особено, Нел.

— Кой спа при тебе снощи, мили?

— Лорн, помощникът от „Окриленият“.

— Значи, корабът се е върнал?

— Да. Навярно е вече на пристана на корабостроителницата. Ще изпратя Лорн в Африка при твоя любимец Карачиола… Я ми кажи, Нел, как вървят твоите работи с Блентхил?

Задавайки този въпрос, виконтът се наведе над свещта, поставена на масичката, и запали пура. Виконтесата въздъхна.

— Обясни ми се вече два пъти: вчера на танците и днес на полето. Моят изстрел по фазана срази и него.

Съпругът се усмихна с крайчеца на устните си.

— Защо ми навираш тая мечка, Фреди?

— Скоро ти сама ще разбереш колко необходимо е това.

— Но ти си толкова нелюбезен с мен, мили: Мисля, че не съм заслужила това.

— Нел, скъпа, сега не е време за целувки. Скоро ще имаме избори. Блентхил е застанал насред пътя ми. Я ми кажи, отдавна ли не ти е писал граф Артър?

— Бившият ми девер ли? Не мога да го търпя… Впрочем вчера получих от него честитка. Кани нас и Блентхилови да му гостуваме някой ден в Доналд Корт.

— Виж ти! Отлично! Отговори ли му вече?

— Ах, какво говориш! Че кога?…

— Скъпа, не се лени и още сега му пиши, че аз отивам на война.

— О, Фреди, толкова се боя от това!

— Бог е милостив, а пък аз няма да тръгна още утре… Но на Артър ти ще пишеш, че ще отидеш сама или с дъщеря ни, както ще ти бъде по-удобно. И може би сър Хенри ще те придружи до имението на графа. Това ще решим по-късно. А там… там ти ще се постараеш да се сближиш с младия Хартли.

— Ах, с този каменовъглен Крез? Неговото имение е недалеч от Доналд Корт.

— Да, и той дружи с Артър. Виждала ли си някога този дългокрак джентълмен с конски зъби?

— Виждах го в Доналд Корт, когато беше още юноша.

— Та ето какво, умнице моя, моля те, накарай го да се влюби в тебе, както направи с Блентхил, а ако можеш дори и още по-силно.

— Ти си изгубил ума си, Фреди! Ами че той е пет години по-лад от мен!

— Не пет, а десет, мила моя… Затова именно той няма да устои пред моята златна русалчица. Разбери неговите вкусове… Но, за бога, изплъзни се от тази история като змиорка. Най-малката непредпазливост, най-малкото петънце върху теб — всичко ще рухне! Нел, казвам ти открито: необходимо ми е да скарам Блентхил и Хартли до смърт и да отстраня и двамата от пътя си… Иначе аз няма да вляза в парламента, а ти, моя умнице, никога няма да станеш истинска милейди!

— О, господи, колко… сложно е всичко това, мой Фреди!

4

Тесният светлосив корпус с издигнат нос, ниска кърма и синкавата отсянка на платната правеха яхтата „Ели“ почти незабележима в морето на фона на облачното небе. Бълтънските моряци бяха свикнали с внезапната поява и също тъй внезапното изчезване на този мъничък кораб, който, едва вдигнал платна, развиваше още на рейда цели двадесет възли пълен ход и се скриваше в далнината подобно на морска птица. Вътрешната направа и цялата екипировка на яхтата радваха и най-взискателното око, превръщаха морското пътешествие в същински празник за пасажерите. Деветимата моряци, стюардът, капитан Робърт Тресъл и щурманът Хю Олберт биха могли да разкажат доста интересни неща за някои рейсове на „Ели“, но за съжаление те бяха хора неразговорливи!

На 11 август по пладне собственикът на яхтата предаде един плик за Карачиола на мистър Джозеф Лорн и се сбогува с него на борда на кораба. Те бяха застанали край малкия носов топ.

— Според мен на този морски гигант има премного кадифе и премалко оръжие… но, кълна се във всички попътни ветрове, черупката ти е наистина хубава! Скъпо би платил старият Бернардито за тази играчка, а, Джакомо?

— Само мъртъвци ти се въртят в главата, Джузепе. Прати ги по дяволите! Стигат ни засега грижите с живите… Благодаря ти за Нед! Ще направя от него истински моряк. А тебе те моля — не се заседявай на острова. Ако се наложи да се разправяш с черната паплач, бий я, както ти падне под ръка.

— Кажи ми, виконте, народът на яхтата ти изпечен ли е?

— Тресъл е командувал корвета. Олберт беше на шхуната „Успех“, отличен моряк. Всички са горели, потъвали, мирисали барут. Не е необходимо да се крие от тях товарът на Карачиола, всички те бяха участници в последната експедиция на Джефри Макрайл в Африка.

— за тебе, старче, е време да се попроветриш. Май че се готвеше да се посдърпаш с американците заради добрата стара Англия, а?

— Аз се готвя да се поборя заради парламентарното кресло с двама високоблагородни джентълмени… А за това ми е нужно много нещо, преди всичко — успех! Успех абсолютно във всичко и навред, за да чуват кралският двор, кралят и парламентът името на виконт Ченсфилд само в съчетание с думата „победа“. Негово величество кралят се отнесе доброжелателно към идеята ми да се колонизира новият остров. Ето защо там трябва по-скоро да се въведе ред. Ако скимне на морския министър да изпрати някаква комисия в моето губернаторство, тя трябва да намери там цветущи плантации, щастливи колонисти и техните благоденствуващи черни слуги. Моля те, Джузепе, вразуми тези невъзпитани негри и ги научи на добри маниери веднъж завинаги! След твоите уроци те ще станат меки като коприна. Тогава ти долети тук, а Карачиола отправи по-скоро за Синята долина… Джузепе, какъв е оня кораб там на рейда?

Военният транспортен кораб „Омега“. Тези дни се е върнал от Новия свят и скоро ще замине обратно. Обкръжен е с военна тайна толкова усърдно, че дори хлапетата от пристанището знаят закъде ще замине: пристанището Йорктаун.

— Кога вдига котва?

— Това е също военна тайна. Всички казват: след една седмица.

— Вече поглеждаш часовника си, Джузепе?

— Да, определих да се тръгне точно на обяд… Остани със здраве, Джакомо!

— А на теб наслука, старче!

Когато виконт Ченсфилд седна на седлото, двата малки кабестана с железни спирачки вече бяха изтеглили двете котви. Те увиснаха над миниатюрните червени клюзове, прилични на огнедишащите ноздри на чистокръвен бегач, и набраздената вода на пристанището се запени под форщевена. След четвърт час вимпелът с почиващия лъв, издигнат над сините платна, вече се загуби в облачната пелена.

Придружен от камериера си, виконтът се отправи към корабостроителницата, където на пристана стоеше „Окриленият“, подобно на ранен воин пред палатката на полеви лазарет. Виконтът поздрави капитан Блякууд, обеща да му издействува награда за доблестния бой с трите американски кораба и кимна ободрително на пленения французин мосю Шарл Льоглоа.

— Бутби — извика виконтът боцмана, — я ми доведи пленения французин. Ще поговоря с него в капитанската каюта.

— Ваша милост, според мен този Шарл Льоглоа е просто мошеник — каза боцманът поверително. — смее само да се фехтува, а за моряк съвсем не го бива.

Разговорът с Льоглоа, за учудване на честния боцман, отне на милорда не по-малко от два часа. На сбогуване с френския „ловец на глупци“, както сам плененият изящно се препоръча ла виконта, собственикът на капьора заповяда на Блякууд да даде на мосю Льоглоа пълна свобода.

Стрелките на томпионовския154 хронометър на виконта вече показваха към седем часа, когато господарят напусна борда на своя ранен кораб. Той отпрати камериера си, а сам се отправи на кон за Сент Джейкъб стрийт.

Малката къщичка на Сент Джейкъб стрийт, обкръжена от храстите на занемарената градина, виконтът бе закупил за неофициалните си срещи в града.

Разположил се в кожено кресло, Уудро Крейг разговаряше с виконта. Виконт Ченсфилд мереше с големи крачки стаята от ъгъл до ъгъл, като рязко се обръщаше на токовете, сякаш в ъглите на залата се сблъскваше с невидими препятствия.

— Избра ли момък, когото да изпратим при Бърнс? — от отсечения тон на въпроса се виждаше, че виконтът не е съвсем доволен от необходимостта лично да се намесва в такива дреболии.

— Взел съм един на мушката — много спокойно отговори Уудро. — Бил е свидетел по делото на Бърнс и добре познава капитана.

— А, знам: Франк Бялката… Той е нехранимайко, но все пак на времето си изпусна Меджерсън. Нали имаш пред вид Бялката?

— Да, предлагам Франк Вилърс.

— Е, мисля, че го бива. Помня неговата история: измамник на карти, после полуинвалид, после корабен бръснар и в края на краищата твой шпионин. Колко време служи при теб?

— Отдавна, много години. Изпълнителен е, държи си езика зад зъбите, точен е. Случаят с Меджерсън е единственият му пропуск. Изгубил го е от погледа си на улицата.

— Добре. Съгласен. Как ще прехвърлим Франк в Америка?

— Забелязахте ли на пристанището транспорта „Омега“? Корабът очаква една партида немци доброволци от Хесен. Боцманът на този транспорт държи за мен едно вакантно място за корабен бръснар. Франк Вилърс ще тръгне през океана на този кораб, а от брега с каквито и да е средства ще се добере за месец и половина два до Синята долина.

— Ще напиша на Бърнс писмо на чисто парцалче и ще наредя да го зашият в подплатата на една моряшка куртка. Тази куртка с писмото утре ще ти я донесе Нед Мойнс.

— Славен момък, нали?

— Да, хареса ми… Писмото ще бъде зашито на лявата страна под джоба. За мене не казвай на Франк. Бърнс ще разбере всичко от писмото, а Франк трябва да познава само тебе, Уудро.

— Ясно, шефе! Има ли още някакви поръчки?

— Има една, много бърза. Щом я изпълниш, ще закупя от Хопкинс „Бялата мечка“ и ще ти я дам с целия й инвентар. Освен това ще получиш петстотин гинеи.

— Какво се иска от мене, шефе?

Виконт Ченсфилд злобно изруга и поопипа обърнатия на пръста си пръстен.

— Да се прати по дяволите оня адвокатски плъх Ричард Томпсън! Но, Уудро, работата трябва да мине не само съвсем гладко за нас, но и да злепостави завинаги този Томпсън пред властите.

— А, как… посмъртно ли?

— Е, да.

— Ясно. Колко време ми давате за тази работа?

— Един… е, може и два месеца, не повече. Това трябваше да направим отдавна.

— За тази работа имам пред вид един човек. Сега той е на път, но след месец два ще се завърне. Казва се Алекс Кремпфлоу.

— А, онзи с мустачките ли? На времето много добре му се удаде „апоплектичният удар“ на стария банкер Ленди!

— Добра памет имате, шефе.

— Кажи, Уудро, кой от прислугата в дома на Томпсън е свързан с тебе?

— Както по рано кочияшът Флетчър. А в кантората — старият Дженкинс, старшият клерк.

— Е, като прибавим и Алекс, и подсеченото дърво ще трябва да падне… Но помни, Уудро, че аз не ще бъда напълно спокоен, докато е живо това адвокатче, което подуши премного неща.

— Не се безпокой, шефе. Но заедно с Алекс при мен винаги работеха двама помощници, момчета с минало; Гримълс и Уенсли са избягали от каторжния рудник в Нова Каледония. Ще трябва да ги изпратя в помощ на Алекс.

— Добре. После ще можем също да ги изпратим при Бърнс. Там са нужни такива момчета… Дявол да го вземе, едва не забравих! Утре при тебе в кръчмата ще се яви един французин, мосю Шарл Лъоглоа. Ще дойде за документи. Извикай оня твой Дженкинс от кантората и нека изфабрикува по-бързичко на французина такива препоръчителни писма, каквито той му поръча. Льоглоа трябва да постъпи като учител по фехтовка в един дом, който ме интересува. Сбогом, Уудро!

В мъгливото утро на 12 август, когато целият Ченсфилд още спеше мирен селски сън, неговият господар стана от леглото, отвори шкафа в кабинета си и извади оттам една моряшка куртка. Тя беше доста груба, не много нова, но здрава и неповредена. От лявата страна на тази куртка, под страничния джоб, старият шев беше разпорен и отново зашит с груби, едри тегели.

— Калпава работа! — процеди виконтът. — конците — нови, и бодовете — по-едри от останалите… Не, не я бива Елен в тази работа. Лоша шивачка би станало от нея, дявол да го вземе.

Виконтът нареди да извикат Едуард Мойнс.

— Увий тази куртка, Нед — каза той на влезлия. — иди при мистър Крейг да си прибереш нещата, кажи, че си постъпил при мен на служба и му предай между другото ей тази моряшка куртка. Върни я на собственика и поблагодари. Научи от Крейг готов ли е за тръгване транспортът „Омега“. Кажи да ти оседлаят Пъструшко. Отсега нататък той ще бъде твой кон. Върни се по-бързо, Нед!

…По бълтънското шосе към града се приближаваше ездач на шарен кон. Прохладният есенен вятър развяваше плаща му. Ездачът караше коня в галоп, привел се към седлото и нахлупил шапка до веждите. Като стигна до рибарското предградие, той скочи от коня, завърза го в някакъв двор и се промъкна през задните дворове до една от последните къщички на селището. Под каменистия склон бучеше морето. Стара рибарска мрежа беше просната на колове пред къщичката.

Младият човек почука на страничното прозорче. То не се отвори веднага. Един стар рибар ирландец най-после погледна на двора.

— Бих желал да си купя скумрия — тихичко каза младежът.

— Днеска уловът беше лош — промърмори старецът.

— Тогава ще трябва да си избера друга риба.

При тези думи на пришелеца вратата се отвори. Младият мъж е вързоп под ръка влезе в къщичката. Червенокосо детище с огромни ръце и намусена старица мълком се поклониха на влезлия. Старият домакин извади две дъски от вътрешната преградка и зад голямата кухненска пещ се отвори проход за мъничка стаичка.

— Дайте две големи свещи, игла, ютия и ножица, мистър О’Грейди — разпореди се влезлият. — трябва хубавичко да разгледаме тази куртка. Не току така господин виконтът заповяда да я предам лично на Уудро Крейг.

След като получи свещите, младият човек внимателно разгледа куртката и скоро забеляза едрия шев в подплатата от лявата страна под джоба. След няколко секунди шевът беше внимателно разпорен. Изпод подплатата младежът измъкна бяло платнено парцалче, ушито като „секретка“155. От вътрешната страна на парцалчето имаше надпис, направен с неизмиваща се боя с помощта на тънка четчица.

Думите „възнесат“ и „внуче“ бяха дебело подчертани в тази инструкция.

— По-бързо хартия и перо, О’Грейди! — заповяда гостът на рибаря.

Той прекопира точно писмото. След това платненото послание беше поставено на предишното място и жената на О’Грейди възстанови разпорения шев. Това тя направи много по-добре, отколкото лейди Елен. Снетото копие младият човек сложи в плик и написа следното донесение:

— О’Грейди — каза младежът. — тая нощ ще има буря, но няма какво да се прави — налага се вие двамата незабавно да се отправите за Белфаст при брата Меджерсън. Донесението е важно. То трябва да отиде до него, а после в Америка, преди агентите на Уудро Крейг да стигнат на местоназначението си. А мене ми се налага да бързам. Трябва да отида с куртката незабавно при Уудро и по-бързо да се върна в Ченсфилд.

— Патрик — обърна се старецът към своя син, — приготви гемията. След един час излизаме в морето. Дай да похапнем, бабо! Кажете, мистър Бингъл…

— Мистър Мойнс — поправи го младият човек.

— Виноват. Мистър Мойнс, няма ли някакви известия от вашия брат Томас? Ах, жалко, жалко, какво момченце беше!…

…Виконт Ченсфилд изслуша краткия доклад на своя млад секретар.

— Нед, ти се върна бързо в Бълтън, доволен съм от теб! Сега си почини и — нито крачка от твоята кула, приятелче! Можеш да се занимаваш с живопис с мистър Джернс. Обичам моите хора да са ми винаги под ръка!

След няколко дни виконтът получи кратко съобщение от Уудро Крейг за заминаването на транспорта „Омега“. В състава на екипажа му пътуваше за Америка бръснарят Франк Вилърс. Един месец по-късно специален пратеник връчи на виконта писмо, пристигнало от Лондон. Като го отвори, виконтът се намръщи и извика Мортън.

— Дявол да го вземе — изруга господарят на Ченсфилд в голямо недоумение, — знаете ли, нашият лондонски агент Кленч пише, че никога, нито в доковете на Ист Енд, нито в болницата „Свети Вартоломей“, не е бил записван бившият търговец и докер Арвид Мойнс и нищо не се знае за сина му Едуард… В лондонската полиция тези лица също са не известни. Тук има нещо нечисто! Вземете с Крейг това дяволче на прицел, Мортън!

1

Едуард Мойнс стоеше пред триножника. Ателието на мистър Огюст Джернс, художник и скулптор, който служеше в Ченсфилд вече шеста година, се помещаваше под таванския етаж на страничното крило на замъка. То беше отрупано с гипсови фигури, платна, рамки, купички с бои. Десният ъгъл на стаята беше освободен от този художествен реквизит; драпиран с кадифе и коприна, ъгълът красиво се осветяваше от разсеяната светлина, падаща от двата леко завесени с пердета прозорци. Трети месец вече лейди Елен Райланд позираше тук на мистър Джернс, който рисуваше виконтесата до кръста.

При един от тези сеанси новият секретар на виконта измоли от майстора и от самата милейди разрешение също да постави триножника си и да поработи над нейния портрет. Мистър Огюст Джернс неохотно позволи на ученика си да вземе четката: засега той ограничаваше Нед само с правене на скици, като усъвършенствуваше и попълваше знанията му по перспектива и анатомия. Той рисуваше един обикновен, твърде старателен „параден“ портрет на милейди Елен в тъмна тонова гама. Картината беше претрупана с елементи на драпировката, костюма и обстановката и представляваше една акуратна, но твърде банална академична работа. Нед Мойнс изобрази милейди в обикновената й домашна дреха, на фона на светъл есенен пейзаж, по-скоро догаждан, отколкото видим. Основното в картината бяха очите, устните и ръцете на виконтесата. Те така ясно изразяваха властолюбие, коварство и жестокост, че виконтът цял половин час прекара мълчаливо пред триножника на младия художник. Пред сър Фредрик на платното се възправяше разголената душа на жена му. Това беше почти обвинение, хвърлено в лицето.

Този портрет Нед не можа да завърши. Опасявайки се, че при доработването му може да изчезне поразителната прилика с оригинала, виконтът заповяда да покрият платното с лак, да го поставят в рамка и да го окачат в неговия кабинет на горния етаж, така че картината да се вижда добре от писмената му маса. При светлината на свещите портретът още повече оживяваше. На човек му се струваше, че трепкащият пламък се отразява в дъното на студените зеници на милейди. На самата нея портретът не се хареса, но всички признаха големия талант и майсторството на младия художник.

Малко преди да замине с фрегатата „Уиндзор“, виконтът повика мистър Джернс в кабинета си. С кимване той посочи на художника портрета на милейди.

— Кажете, къде според вас се е учил нашият нов живописец и колко време може да е прекарал в обучение? — запита сър Фредрик стареца.

— Той каза, че е учил, общо взето, по-малко от четири години. Неговият маниер на рисуване е италиански. Своя похват той чисто и просто е заимствувал от някой добър портретист. Липсва му само правилна академична школовка, но може с положителност да се каже, че има голямо бъдеще. Повярвайте ми!

— Мистър Джернс, по известни съображения смятам за необходимо през няколкото месеца на моето отсъствие този младеж да бъде поставен под неотстъпното ви наблюдение, но… нека това да не се хвърля в очи на самия ученик. Аз не желая той да рисува картини отделно от вас… Занимавайте се с него повече. Надявам се, че това задължение няма да ви обремени.

— Ни най-малко. Той с такова усърдие се отдава на работата!… Трудно можеш да го откъснеш от триножника и скицника!

Почтеният майстор не подозираше, че той не е единственият „настойник“ на Едуард Мойнс. Две лица, които пристигнаха същия ден с бележка от Уудро Крейг, се препоръчаха на виконта като мистър Джоус и мистър Слип и получиха заедно с назначаването на длъжност пазачи на имението и някои допълнителни инструкции от собственика.

…Нед седеше в ателието пред триножника. Той нахвърляше с въглен голия торс на модела си — един доста простичък на вид момък, Бен Хаукърс, който беше натоварен да доставя прясно месо, мляко и птици за замъка. След консултация с мистър Джоус и мистър Слип виконтът даде този Хаукърс на разположение на двамата художници, които отдавна молеха за позволение да си изберат модел измежду слугите.

Мистър Огюст Джернс се вгледа в рисунката върху триножника.

— Вие виждате добре играта на светлината и осезаемо сте предали гъвкавостта на раменните мускули. Но погледнете, Нед, върху книгата мускулите са безкостни. Аз не чувствувам тези мускули да имат опора, а погледнете в същото време колко изразителни са на модела неговите здрави, чисто саксонски кости на раменете. Махнете скицата настрана, трябва да се върнем към скелета. Ето един анатомически атлас. Освен библията това е единствената книга, която Рембранд е четял. Вземете въглен, нанесете върху кожата на този юнак очертанията на костите му и изградете на листа неговия скелет в тази свободна седяща поза. А слънчевото петно върху рамото махнете и никога не прибягвайте при уроците към евтини ефекти, способни да радват само неукия и профана.

Докато ученикът рисуваше с въглен ребрата и раменните стави на модела, който боязливо следеше черните линии по ребрата си отстрани и по гърдите, старият майстор с очила, вдигнати на челото, държеше анатомическия атлас пред младия художник. Над това занимание завариха двамата художници господата Томпсън младши и Патерсън, които бяха дошли без покана в ателието. Като видя изрисуваните кости на модела, Патерсън махна от изненада. Нед закри с параван голия селянин от джентълмените и въпросително погледна своя наставник. Старият художник позна двамата гости и твърде недоволно ги запита за целта на тяхното посещение.

— Ние с мистър Томпсън имахме работа при виконта, но оказва се, че той вече е отишъл на борда на „Уиндзор“. Позволете ни да хвърлим поглед върху последните ви работи, докато конете си починат малко… Вие имате нов помощник, мистър Джернс?

— Да, това е новият служител в замъка и мой млад ученик. Позволете да ви представя мистър Едуард Мойнс, господа.

— Много се радвам. Патерсън, директор на „Бълтънс банк“… О, каква великолепна скица! Та вие сте голям майстор, господин Мойнс! Тази слънчева струя върху рамото е просто безподобна!

Мистър Джернс погледна сърдито към Нед, който не можа да сдържи усмивката си.

— Ричард, господин Джернс се сърди, а този млад човек се усмихва на моите комплименти. Навярно съм се излъгал в преценката на рисунката. Е, аз наистина съвсем не съм познавач на изкуството…

Докато Патерсън разглеждаше рисунката върху триножника, Ричард Томпсън внимателно се взираше в младия художник. Лицето на Едуард Мойнс смътно му напомняше един млад подсъдим, когото беше защищавал… И онзи беше също такъв синеок юноша… Кой беше той, в какъв процес?

— Мистър Патерсън — замислено проговори Ричард, — струна ми се… че в лицето на мистър Мойнс има нещо познато! Знаете ли, май че той прилича на онова момче, което служеше у вас като чертожник, а после беше дадено под съд за съучастие в подпалването на корабостроителницата. Аз го защищавах пред съда и бедното момче бе оправдано… Как го казваха?… Не си ли спомняте, Патерсън?

— Казваше се Бингъл, проклет да е! Джордж Бингъл… Да, май че мистър Мойнс има далечна прилика с онзи безделник… Моля за извинение, мистър Мойнс!

Нед Мойнс мълчаливо се поклони. После, приведен над триножника и без да гледа джентълмените, запита с безразличен тон:

— А каква беше участта на това момче?

— Не зная, мистър Мойнс, но за него много се интересуваше онзи старец, при когото момчето живееше и се учеше на чертане. Забравих името му — каза адвокатът.

Патерсън въздъхна дълбоко.

— Той беше мой старши чертожник, Уилям Барлет, прекрасен познавач на корабостроенето. И сега работи в кантората на корабостроителницата. Славен старец е… Колко тъгуваше той за онзи негодник Бингъл! Защото момчето беше за стареца нещо като роден син. Но аз не мога да слушам имената на всички тези негодници, които опожариха моята корабостроителница! С ваша помощ, мистър Ричард, пуснаха после Джордж Бингъл. Казват, че някакъв си рибар дошъл да го вземе и той изчезнал. Да вървят по дяволите! Дано всички изгорят на пъкления огън заедно с проклетия Фернандо Диас! Вие ми развалихте настроението, мистър Томпсън. Хайде да си вървим.

— И ние май доста поработихме, Нед. Върви си в къщи, Бен Хаукърс — каза старият майстор на модела, който беше успял да се облече зад спасителния параван.

Моделът излезе ребром иззад паравана и се измъкна бързо-бързо. Двамата джентълмени започнаха да се сбогуват. Ричард още веднъж се приближи до триножника и запита полугласно младия художник:

— Мистър Мойнс, много бих искал да ви поръчам един… женски портрет. Бихте ли се съгласили да нарисувате една прелестна девойка… най-красивата в Бълтън?

— Ако разреши мистър Джернс, с голямо удоволствие.

— Не, мистър Томпсън, не мога да позволя на Нед това. Господин виконтът му забрани да изпълнява чиито и да било поръчки.

— Ах, много жалко! Довиждане, господа.

През прозореца на ателието, замрежен от зимния дъжд, Нед Мойнс видя как Патерсън и Томпсън сядаха в екипажа. Но той не видя как един от двамата нови пазачи в замъка размени няколко думи с Бен Хаукърс, после се затича след каляската и я догони при излизането й на шосето. С подмилкващо вежлив тон, който изключваше всякаква възможност за отказ, човекът помоли да му разрешат да отиде до пристанището. На улица Пристанищен фар той, за удоволствие на кочияша, скочи от капрата и бързо се отправи към кръчмата „Утробата на кита“.

— Вие ли сте, Слип — гледа се в него собственикът на кръчмата. — нещо ново от Ченсфилд ли носите?

— Патерсън и Томпсън разговаряха с Едуард Мойнс. Бен Хаукърс е присъствувал на разговора им. Момъкът не е глупав. Той направил важни наблюдения. Адвокатът Ричард Томпсън също намерил прилика между Мойнс и момчето чертожник от корабостроителницата, Джордж Бингъл. Като че ли подозрението се потвърждава. Хаукърс забелязал как Мойнс трепнал и се извърнал. Значи, баба Поли, съседката на покойната майка на Бингъл, ни даде в ръцете, без сама да подозира, правилната нишка. Жената на стария чертожник, мисис Барлет, се разбъбрила пред нея…

— Зная, Слип, зная! — прекъсна го Уудро Крейг. — всичко това е… мно-о-го интересно!

Двете тежки фрегати, „Уиндзор“ и „Уелс“, вдигнаха котва от бълтънското пристанище, навлязоха в Ирландско море и като заобиколиха бреговете на Корнуелс, взеха курс към Портсмут.

Стооръдейният двупалубен „Уиндзор“ плаваше пръв. На капитанското мостче беше застанал виконт Ченсфилд с високи ботуши и мундир на офицер от кралския флот на Британия. „Уелс“ следваше в килватера на „Уиндзор“. Двата кораба виконтът беше построил, екипирал и съоръжил като подарък на негово величество от страна на съдружниците на „Северобританската компания“. Виконт Ченсфилд водеше своите кораби, за да ги присъедини към главните сили на кралския флот…

Приведен над масата, старшият чертожник мистър Уилям Барлет разглеждаше една голяма рисунка на петмачтов кораб.

— „Крал Георг III“ — мърмореше той. — прилича на „Окриленият“, но не е съвсем същият… Изработен е раз лично от нашите едновремешни кораби от корабостроителницата на мистър Патерсън! Едва ли по моретата ще се появи през следващите десет години съперник на „Окриленият“. Още два три месеца и той пак ще стане като новичък. В добри ръце ще направи още много чудеса. Засега — ад десетина потопени кораби и нито една непоправима повреда. Добра равносметка!

В бюрото влезе мистър Харвей, бившият корабен майстор, сега управляващ корабостроителницата.

— Старче! Мистър Патерсън ви кани да отидете в Ченсфилд. Някаква бърза работа. Изпратили са вече каляската да ви вземе. Оставете настрана чертежите и се облечете по-топличко.

Една двуколка с някакъв човек в нея чакаше пред вратата. Когато мистър Барлет седна, съседът му тръсна поводите и лекият екипаж бързо се понесе по заледената улица. На шосето спътникът на Барлет задържа коня и го остави да върви бавно.

— Мистър Барлет, позволете ми да ви се представя: Слип, помощник на шерифа. Трябва да се подчиня на прискръбната необходимост да ви съобщя, че сте арестуван.

Старецът изблещи очи от изненада и почувствува неприятен студ по гърба си… Само преди няколко месеца под неговата стряха прекара два дни един мил младеж, който в миналото беше твърде близък на старото му сърце… Младежът го предупреди, че крие от полицията истинското си име… Дали пък не се е натопило момчето с някоя дяволия?

Все пак старецът сметна за благоразумно да свъси вежди и да заговори с тон на възмущение:

— Защо ме заблудихте? Струва ми се, че можехте да ме предупредите в кантората! За пръв път от шестдесет години ми се случва такова нещо.

— Ако така е писано, то кога да е това ще се случи за първи път — успокои го мистър Слип.

Целият останал път измина в мълчание. Пред вратите на Ченсфилд екипажът беше посрещнат от вратаря и мистър Джоус, новия „пазач на замъка“.

— Минете оттук, мистър Барлет — заповяда Слип, показвайки витата стълба, която водеше в лявата куличка на за мъка. — тук ви очаква приятна среща със стар познайник.

Барлет беше въведен в малка кръгла стая със сводест таван. Четирите тесни стреловидни прозорци бяха с добре притворени щори. Няколко рисунки украсяваха варосаните стени. На масата се валяше албум с моливни скици.

— Помолете да дойде тук от ателието мистър Мойнс — нареди Слип на помощника си Джоус.

Щом прекрачи прага, Едуард Мойнс видя изплашеното лице на Барлет.

— Стиснете си ръцете, мистър Барлет и мистър Бингъл — нежен и зловещ глас пропя агентът. — старите приятели пак се срещат, не е ли тъй, Джордж Бингъл? Сега помъчете се да обясните защо ви е потрябвало да се вмъквате в дома на милорда под измислено име.

Младият човек хвърли бързо поглед към Барлет и без да се смути отговори безгрижно:

— За приликата ми с някой си Бингъл още преди една седмица ми каза мистър Томпсън. Тази прилика е въвела в заблуждение и вас, господа. Името и личността на Джордж Бингъл ми са неизвестни.

Джоус, младшият по чин от двамата агенти, се обърна към Барлет:

— Потвърждавате ли, че стоящият пред вас младеж е именно бившият ви ученик, някога хвърлен в затвора за съучастие в подпалването на бълтънската корабостроителница?

— Първо, моят ученик се оказа непричастен в подпалването и беше скоро освободен. Второ, аз наистина също забелязвам известна прилика между този младеж и Джордж Бингъл, но предполагам, че тя е съвсем случайна.

— Тъй, значи? Следователно, когато приехте у дома си именно този млад човек, вие не познахте в него вашия ученик?

— Н-не, не познах, и повтарям, убеден съм в случайността на тази прилика.

— Кажете, Барлет, а бихте ли познали майката на Джордж и Томас Бингъл?

— Разбира се, че ще позная жената, която идваше при мен всяка седмица за гина си. Да не би да се каните да я изровите от гроба?

— Не, няма нужда да я изравяме от гроба. Но може би ще ни кажете кой е изобразен на тази рисунка?

С тези думи мистър Джоус разтвори албума на Едуард Мойнс. Лицето на покойната леля Бингъл като живо гледаше от страницата. Като видя рисунката, Барлет разбра, че е безполезно да се съпротивлява. Наведе глава и Едуард Мойнс. Играта беше загубена…

— Виждате ли, мистър Барлет, колко напразни са опитите да измамите закона. И тъй, вие потвърждавате, че сте приюти ли Джордж Бингъл след излизането му от болницата „Свети Христофор“?

Старецът мрачно мълчеше.

— Напразно увеличавате вината си с това упорство — произнесе Слип наставнически, — защото вашата съпруга въпреки получената забрана неотдавна е разказала на бившата съседка на Бингълови, леля Поли, че у вас е идвал Джордж… А леля Поли споделила новината… със съпругата на мистър Джоус…

— Оставете стареца на мира! — рязко каза младежът.

— На драго сърце бих удовлетворил вашето желание, на драго сърце, но имам известни основания да мисля, че бълтънският съдия ще пожелае да се осведоми с каква цел почтеният мистър. Уилям Барлет е взел участие в измамването на милорда. Вие двамата ще трябва да погостувате тук, докато виконт Ченсфилд се завърне от плаването, защото ние нямаме намерение да започваме следствие без негово знание… Джордж Бингъл, в името на закона аз ви арестувам!

2

Лорд Артър Станфорд се събуди на разсъмване. Той погледна изпод завесата на леглото, видя сивеещата се зад щорите на прозореца зора и си спомни, че днес му предстои труден ден. От Ченсфилд щеше да пристигне братовчедката Елен. Това е първото й посещение в Доналд Корт, откак се бе омъжила повторно. За новия й съпруг се носят противоречиви слухове, но лицата, които изпитват удоволствие да пренасят клюки за виконта, правят това с все по-тих глас: вече не е тъй безопасно да си разваляш отношенията с господаря на Ченсфилд! Това име доби известност сред много висши среди. Впрочем братовчедката Елен пише, че ще пристигне без мъжа си, тъй като сър Фредрик тези дни тръгнал на морски поход…

Цялото затруднение е в това, че не друг, а сър Хенри Блентхил си е предложил услугите да придружи братовчедката Елен и сега срещата на двамата враждуващи джентълмени е неизбежна, защото под покрива на Доналд Корт втора седмица вече как гостува сър Хари Хартли, младият граф Елсуик.

Сър Хенри Блентхил беше стар приятел на лорд Артър, другар от детинство, а сега — добър съсед на виконт Ченсфилд и, както подмятат, твърде близък приятел на жена му. Хари Хартли е с двадесет години по-млад от лорд Артър; в неговото общество и лорд Артър се почувствува по-млад и по-безгрижен. Той почти се беше съгласил с предложението на младия си гост да направят заедно едно малко пътешествие с яхта до Норвегия, когато внезапно писмото на братовчедката Елен обърка всички карти. Да замине преди нейното пристигане би било ужасно неучтиво …

— Събуди ли се Хари? — запита лорд Артър камериера, който му помагаше да се облече.

— Графът е вече в трапезарията. До закуска остават шест минути, милорд.

Жената на лорд Артър, лейди Агнес, приветлива и величествена дама, строго съблюдаваше почти войнишкия ред на семейната трапеза. Домът живееше по часовник и гонг. „Точността е кралска добродетел“ — обичаше да повтаря лейди Агнес. Като забоде пред огледалото златната игла в разкошната си връзка, лорд Артър хвърли поглед към стенния часовник в ъгъла, поставен в червена висока дървена кутия, и точно при първия удар на гонга слезе в трапезарията.

Петнадесетгодишният му син Робърт оживено обсъждаше с младия Хари Елсуик най-добрия начин за защита против новия испански похват за нападение с лъжлив пристъп. Понастоящем Робърт взимаше уроци по фехтовка от френския капитан в оставка, който неотдавна беше предложил на лорд Артър услугите си като гуверньор и ментор на синовете му. Препоръките на мосю Шарл Льоглоа се оказаха превъзходни и френския екс капитан остана в Доналд Корт.

По лицето на мъжа си лейди Агнес забеляза, че е малко разтревожен. След закуската, когато от залата за фехтовка започнаха да се чуват звънтенето на рапирите и възбудените възгласи на Робърт, лорд Артър съобщи на жена си за писмо то на братовчедката Елен, което се беше получило снощи с бързоходец от Уолвсууд.

— Никога не съм обичала Елен Грахъм — призна си лейди Агнес, — при все че всъщност не мога да я упрекна абсолютно в нищо. Но твоите опасения ми се струват съвсем напразни. Много се радвам, че Хенри ще дойде и уверявам те, в нашия дом той ще се помири с графа. Според мен Хари вече започва да скучае в Доналд Корт. Аз дори съм благодарна на братовчедката, че пристигането й ще попречи на вашата налудничава разходка в Норвегия.

— И все пак много те моля, Агнес, да не изпускаш Хари от погледа си. Колкото по-нищожни са поводите за вражда, толкова по-непримирими са противниците. Буквално всяко нещо е в състояние да ги направи съперници. Хенри Блентхил измисли неотдавна, че земите край Келсекс принадлежали незаконно на граф Елсуик и че всички права върху тях имал чичото на Хенри. А понеже Хенри е единственият наследник на този чичо, той се готви да си ги вземе чрез съд с помощта на своя адвокат Мортън. Като узна за тези комични претенции, Хари Елсуик заяви, че ще насъска кучетата си срещу първия съдийски плъх, който си навре носа в неговите земи. Не забравяй, че те са съперници и на политическо поприще: двамата поставиха кандидатурите си за единственото парламентарно кресло от нашия окръг …

— Артър — каза лейди Станфорд, — готова съм да изпълня желанието ти и да наблюдавам Хари и Хенри като Аргус156, но след няколко дни и тримата ще се смеете над днешните си опасения. Две седмици гледам Хари на трапезата и досега не съм чула от него нито една сериозна дума. Трудно можеш да си представиш дори, че Хари, това момче, което изпитва удоволствие в обществото на нашия Робърт, се готви за политическа дейност в близко бъдеще.

— Хенри Блентхил има повече купени гласове и повече шансове да заеме депутатското кресло; разбира се, той е и с по-рял ум. Но щом у Хари Елсуик се е пробудил духът на съперничеството, той ще сложи на карта всичко, дори и каменовъглените си рудници, за да излезе пред противника си. Опасността се крие именно в неговата детинска избухливост… Впрочем аз най-много ще се радвам, ако ти се окажеш права и ако в резултат на неочакваната среща угасне тяхната глупава вражда.

През широко разтворените врати на замъка на графовете Станфорд влетя екипаж, съпровождан от ездачи. Ресорите на каретата, извити като цигулков ключ, плавно люлееха продълговатата каросерия. Грохотът на колелата отекна шумно по огромния, лошо настлан двор на Доналд Корт. Лакеят скочи от седалището, поместено между високите задни колела, изтича отпред и помогна на кочияша да спре пред парадния вход трите чифта сиви коне, еднакви до невероятност.

Майордомът изтича да посрещне гостите, но един от конниците, висок джентълмен с плащ, вече бе успял да скочи от коня и отвори изпъкналата вратичка; лакеят, който яздеше един от конете на впряга, ловко подложи стълбичката; опряна на ръката на високия джентълмен, лейди Елен се изкачи по стъпалата на парадния вход. Дотичалите лакеи трябваше само да измъкнат от каретата двата обемисти куфара, трите картонени кутии с различни размери, скимтящия бултериер, голям колкото юмрук, камара наметала и шалове, а така също и дебелата камериерка Бетси.

Във вестибюла високият джентълмен помогна на милейди да свали шубата си — великолепно, пухкаво творение от руски самури, пух от гага и най-нежен атлаз, почти без тегло. Шарфа си от белкови кожи, подплатени със светлорозова коприна, виконтесата свали от раменете, без дори да погледне чии услужливи ръце ще го подхванат при падането му.

Обществото в Доналд Корт, което току що завърши традиционния си „чай в пет часа“, се беше отдало на лек брътвеж в гостната, когато главният лакей съобщи за пристигането на виконтеса Ченсфилд и маркиз Хенри Блентхил.

Хари Хартли граф Елсуик се намръщи и не напусна креслото си край масичката за игра на карти срещу лейди Агнес. Домакинът и мосю Льоглоа станаха да посрещнат гостите. Майордомът разтвори вратите. Сър Хенри Блентхил се спря на прага, давайки път на милейди. С мек пътнически костюм и малка хермелинова шапчица върху златистите си коси, порозовяла от лекия мраз и малко развълнувана от предстоящата среща, виконтесата беше просто ослепителна. Хари Елсуик втренчи в нея изумени очи и бавно прибирайки дългите си нозе, стана от мястото си. Хенри Блентхил следваше дамата с войнствен израз на лицето. Мосю Льоглоа просия и се закланя. Прикривайки вътрешното си безпокойство под приветливата усмивка, лорд Артър стисна ръката на сър Хенри. След това той представи братовчедката Елен на своя приятел граф Елсуик и накрай двамата враждуващи джентълмени си размениха надменно кратки кимвания.

— Пристигнахте при нас, братовчедке, като жива архангелска зима или самата царица Екатерина — усмихна се лорд Артър. — за колко часа прелетяхте деветдесетте мили?

Моята най-добра приятелка, съпругата на сър Хенри, дълго ме отклоняваше от това пътуване. Тя именно настояваше сър Хенри непременно да ме придружи по зимните пътища до Доналд Корт. Казват, че сега не е съвсем спокойно да се пътува …

— Уви, това е истина — потвърди домакинът. — в последно време селяните арендатори се превърнаха в разбойници по големите пътища. Земята е необходима за пасбища на овцете, цената на вълната е много висока. А тези селяци си въобразяват, че ние сме длъжни во веки веков да им даваме под наем нашите земи и че не можем да се разпореждаме, както си искаме, в собствените си имения …

— С тях трябва да се държим твърдо, братовчеде! Моят мъж успя да издействува присъда от мировия съдия — да се обесят трима бракониери, заловени в нашата гора… Но пътуването дотук беше чудесно! — чуруликаше виконтесата. — съпругът ми изпрати с мен двама конни ловни надзиратели, а сър Хенри взе и грума си.

Лейди Агнес забеляза кожените ботушки на виконтесата, украсени със своеобразно везмо.

— Каква прелест са тези руски зимни обувки! — възкликна домакинята. — много бих желала да имам такива северни ботушки, зиме в Доналд Корт е толкова студено… Те навярно също са купени от Архангелск?

— Да, разбира се. Джефри Макрайл, нашият агент, често ни изпраща руски кожи. Агнес, аз нося за вас и за братовчеда цял куфар малки руски дреболии.

Обществото се пръсна и скоро отново се събра в трапезарията. Докато гостите седяха около масата, лейди Агнес успя да прошепне на мъжа си:

— Братовчедката и виконтът ни направиха едва ли не царски подаръци. Знаеш ли, тези „мънички дреболии“… аз просто съм потресена. Ти никога не си ми подарявал такива великолепни самури, приятелю мой. Приказно богат е този наш нов роднина! А братовчедката никога не е била толкова красива… Виждаш ли брилянтите й? Тя и насън нямаше да ги види, ако беше останала жена на бедния ни Джорджи…

Въпреки старанията на домакините да създадат непринудена атмосфера на трапезата, а може би именно поради тези старания, обедът премина натегнато и вяло. Мосю Льоглоа се опитваше твърде неудачно да оживи разговора на масата с остроумие, което лорд Артър оцени като „казармен хумор“. След изречението, че си струва да се живее на света само заради красивата жена, чистокръвния кон и добрия дуел, мосю Льоглоа улови негодуващия поглед на домакинята, сепна се и помръкна.

През време на кафето граф Хари Елсуик неволно събори чашка с гръцка малвазия. Лакеят смени чашката и ловко закри със салфетка разлялото се на покривката червено петно, прилично на рана.

3

Един мургав мъж с черен плащ скочи от стъпалото на дилижанса пред странноприемницата „Бялата мечка“, като размахваше малък куфар. Той заобиколи сградата на бълтънската катедрала и подсвирквайки си една френска песничка, забърза към пристанището. На улица Пристанищен фар човекът се изкачи бързо по мръсната стълба на втория етаж на една неприветлива къща, населена с най-различни хора. В полумрака на коридора се сблъска с хазайката на жилището, у която беше наел две стаи с прозорци към улицата.

— А, мистър Алекс Кремпфлоу, най-сетне ви дочакахме да се върнете у дома!

По тона на хазайката можеше да се заключи, че тя е благосклонна към този наемател. Почтената жена последва пристигналия в неговите стаи и незабавно започна да бърше с парцалче праха, който се беше наслоил по всички предмети през време на отсъствието му.

— Непременно ще забраня на горните квартиранти да устройват такива диви танци и да тропат с крака. Виждате ли, мазилката е попадала върху всичките ви вещи, мистър Кремпфлоу… През последните два месеца почти всеки ден питаше за вас някой си мистър Гримълс.

— Да, малко закъснях със завръщането си. Нали човек живее веднъж, мадам, а пък аз се връщам от Париж… Как са вашите квартиранти? Какво ново има?

— Всичко по старому, мистър Кремпфлоу. Само мистър Франк Вилърс вече става два месеца, откак е заминал на далечно пътешествие. Добър квартирант е той, като вас. Мистър Вилърс постъпи на транспорта „Омега“ и отиде да воюва в Америка…

— Благодаря ви за новините, мадам. Изпратете ми вашето момче, трябва да запали камината…

— Тичай в кръчмата „Утробата на кита“ — каза наемателят на младия слуга на хазайката — поръчай за мен при мистър Крейг ром и канела за грог. Нека ми изпрати всичко това по свой човек.

Когато поръчката на мистър Кремпфлоу се появи на масата, той поиска от хазайката си захар и гореща вода. С приготвянето на питието се зае сам. При появяването на хазайката с горещата вода той небрежно смачка на топка сметката от кръчмата и я захвърли в камината.

Хазайката отиде да донесе обяда на наемателя.

— Уудро рядко напуща своя тезгях — промърмори мистър Кремпфлоу. — днес в шест часа вечерта ме вика в уютната къщичка. Уенсли и Гримълс също ще бъдат там. Изпечени момчета са те. Изглежда, че старецът има за мен нещо сериозно. Без добра работа е скучничко да се живее на този свят!

След като отпрати последния си клиент, Ричард Томпсън нареди на старшия клерк Дженкинс да окачи над входа на кантората бялата табелка с надпис „Затворено“ и да заключи вратата. Беше ноемврийска съботна вечер и адвокатът имаше всички шансове да прекара остатъка й приятно.

— Числото три винаги ми е носело щастие — говореше той, обръщайки се към мраморния Меркурий върху медната поставка. — Я чакай за сбогом аз да ти избърша праха, летящи пратенико на боговете и покровителю на търговията! Сега, драго ми боже, бих искал да притежавам твоите крилати сандали! Сърцето ми подсказва, че днеска е велик ден в моя живот. Скъпият ми покоен баща от сърце би одобрил третия избор на своя Ричард. А тя… О, очите й така ясно говорят, че очаква само решителната ми дума! Днес тя ще бъде произнесена!

Тази вечер семейството на Томас Нетер, началник на бълтънската митница, също се намираше в нетърпеливо очакване. Всички погледи бяха насочени към най-голямата дъщеря, мис Люси, мома на двадесет и четири години, любителка на тъжните стихове, на риболова и на силно подправения с оцет сос. Нетърпението в къщичката на митническия чиновник беше лесно обяснимо, защото мистър Томпсън многозначително помоли за разрешение да дойде в събота за важен разговор с Люси и баща й.

Дори без крилатите сандали на римския бог адвокатът се понесе към дома си с пределна скорост и по пътя награждаваше мрачния Флетчър с шеговити потупвания по гърба. Кочияшът долови възможността за някакъв допълнителен бакшиш за още една чашка и подкарваше червената кобилка с всички сили.

С голямо неудоволствие мистър Томпсън видя на закачалката у дома си чужд черен плащ. В малката гостна седеше непознат мъж с модна парижка камизола, перука с много къса сплитка и черни чорапи. Наглото лице на клиента веднага отблъсна Ричард. Той заяви категорично, че до понеделник не може никого да приеме и придружен от стария Франсис, влезе в кабинета си.

— Сър, този човек ви очаква вече цял час и казва, че непременно ще го приемете, щом узнаете каква работа го води при вас. Казва, че е от Единбург.

Адвокатът погледна часовника си. Очакваха го в девет, сега беше седем и половина. Тоалетът, подходящ за високотържествения случай, беше предварително приготвен от Франсис и сложен на дивана.

— Покани го — изръмжа той и непознатият влезе в кабинета. — С кого имам честта да говоря?

— Името ми е Филип. Аз служа при ескуайър мистър Нетер, собственик на имението „Тихият приют“ в Тренчбъри. Благоволете да получите това писъмце.

В Тренчбъри се намираше имението на престарелия бездетен чичо на Люси.

— Значи, вие не сте от Единбург?

— Съвсем не. Роден съм в Единбург, а служа в Тренчбъри. Писъмцето ще е от една особа…

При тези думи лакеят се ухили неприятно.

Ричард взе напарфюмирания розов плик, запечатан с етикетче във формата на летящо гълъбче. Като махна околовръстния ширит, акуратно залепен по трите страни на плика, адвокатът прочете следните редове:

Мистър Томпсън погледна със съжаление сложения на дивана параден костюм. Май че по-прилично ще е да пътува с всекидневно облекло… Той се обърна, бързо целуна подписа на мис Люси и скри писмото в пазвата си.

— Извикайте Флетчър! — викна той на слугата. — мама в къщи ли е?

— Мисис е на заседание на Благотворителния комитет. Тя заръча да изпратим конете да я вземат към девет часа. Флетчър, впрегнете в кабриолета двата коня тръгваме за Тренчбъри. Кажете на Доли да доведе мама с наемна карета и да й каже, че ме викат по бърза работа вън от града. Едва ли ще се върна по-рано от понеделник. Филип, вие без кон ли сте?

— Дойдох дотук с пощенския дилижанс. Ако позволите, ще се кача във вашия екипаж.

— Добре, можете да пътувате с мен. В какво състояние оставихте болния?

— Ох, вече в несвяст! Цялата му лява половина е безчувствена. Сигурно е предал вече богу дух, царство му небесно. Добър господар беше!

— Вярно ли е, че по вашите пътища върлуват разбойници?

— Съвсем вярно! Колко, прости ме, господи, се завъдиха такива селяци убийци по пътищата! Грабят, убиват господата! Именията палят!

— Умеете ли да боравите с оръжие, Филип?

— Тъй вярно, обучен съм. Случвало ми се е дори с пищов да стрелям…

Мистър Томпсън измъкна от прашния сандък под масата чифт стари ръждясали пищови, а иззад облегалото на дивана — шпага с медна дръжка. Още покойният мистър Уилям в дните на своята младост я запасваше на парадния си мундир. Острието беше леко подгънато и оръжието едва ли би внушило уважение на един уличен крадец. Адвокатът нахлузи на краката си топли обувки за кънки, подплатени с козина, загърна се в зимния си плащ, нахлупи на главата капишон и предложи на лакея от Тренчбъри да седне в екипажа. На излизане от кабинета лакеят хвърли в кошничката под масата на адвоката няколко смачкани късчета хартия.

Готвачката проследи с поглед от парадния вход отдалечаващия се екипаж, след което раздигна от масата прибора с недокоснатото ядене.

Очертанията на храстите и дърветата се разтапяха в синьосивата мъгла на зимната вечер. Падна първият снежец; колелата го превърнаха по пътя в кална каша, но в канавките и под храстите снежните петна се белееха върху тъмната заледена земя. Небето се изчисти от облаците и небесният ловец Орион с елмазения си меч на тризвездния пояс стоеше точно над върховете на дърветата.

Наближаваше полунощ, когато край брода през горския ручей спряха двама пътника. Цялото разстояние от покрайнините на Бълтън до този брод пътниците бяха изминали пеша и по пътя не се отбиха нито в една кръчма. Двамата бяха облечени с куртки и шапки на прости селяни, държаха в ръцете си тежки тояги, но помежду си разговаряха на езика на гражданите.

— Тук е, Уенсли — каза по-възрастният, като се оглеждаше на всички страни. — На цяла миля околовръст е гъста гора. Алекс е избрал хубаво местенце.

— Далече ли е оттук брегът на Келсекс? — запита другарят му. — Доста е тъмнично сега и човек не можела се ориентира в непознатата гора. Трябваше да дойдем, докато беше светло.

— Алекс всичко ми обясни. Ручеят се влива в Келсекс, навярно ей там зад онези храсти… Ще отида да погледна…

По-възрастният прескочи канавката и се скри в храсталака. Спътникът му подпря тоягата си на едно дърво и се заразхожда бавно край брода. Сред голите клони се чернееха гарванови гнезда и слабо прозираше отблясъкът на северните съзвездия. Гримълс дълго време не се връщаше.

— Каква тъмница е, дявол да го вземе! — промърмори Уенсли. — не можеш различи нито конския косъм, нито цвета на кабриолета. Дано да не се излъжем…

Той вдигна наушниците на шаячната си шапка, спуснати отстрани и отзад чак до раменете, и се ослуша. Наблизо попукваха в храстите клончетата под краката на Гримълс. Всеки шум ясно се чуваше в сухия, мразовит въздух и отекваше някъде далеч.

— Кобилка с червен косъм и шарен кон, жълт кабриолет с вдигнат гюрук. Кочияш и двама пътници. Алекс трябва да седи отдясно. Когато конете нагазят в ручея, той ще викне: „Сър, конете се боят от водата!…“ Ще нападнем, щом впрягът премине брода и започне да се изкачва… Е-хе, чаткат копита!

С тихо изсвирване Уенсли извика Гримълс. Последният прекрачи купчината слегнал се сняг в канавката.

— Средата на реката не е замръзнала. Течението е доста бързо. Край бреговете — само една тънка корица, едва ли ще удържи човек… Ти ли свирна?

— Идат… Чуваш ли?

Уенсли и Гримълс се плъзнаха зад най-близките до брода дървета. Двамата приготвиха тоягите си и опитана дръжките на ножовете под куртките.

Иззад завоя на пътя се показа екипаж. Гримълс налегна зрението си и различи, че левият кон е по-тъмен от десния. Преди да се спуснат към брода, конете позабавиха бързия си тръст.

— Сър, конете се боят от водата! — раздаде се резкият глас на пътника отдясно, но кочияшът шибна по конските гърбове и викна! „Дий, камили!“

Чу се плисък на вода и скърцане на железни шини по каменистото дъно на ручейчето, изпод копитата полетяха буци замръзнала глина: конете понесоха екипажа по стръмнината. Гримълс се спусна напред и замахна с тоягата срещу конете. Конете се дръпнаха надясно, екипажът спря насред пътя, кочияшът падна от капрата.

— Ей, проклети лендлорд, давай парите! — ревна Уенсли, появявайки се иззад дърветата.

Внезапно седналият отдясно пътник скочи от мястото си и извади от джоба желязна гиричка. Той замахна силно и… стовари един удар на спътника си, който падна като чувал на стъпалото… Уенсли изтича и го удари с тоягата.

Гримълс и Уенсли отвлякоха трупа в храстите. Алекс Кремпфлоу разтърсваше за яката изплашения кочияш, който лежеше до предното колело натъртен и замаян. Омоталите се в хамутите коне тръгнаха и Кремпфлоу отскочи с проклятие. Той хвана поводите, като псуваше и ругаеше.

— Че помогнете ми де, дяволско семе! — изрева той на достойните си съучастници. — инак с Флетчър е свършено! Тези проклети твари не искат да стоят на едно място! Флетчър, дяволите да те вземат, изпълзи поне настрана от колелата!

Кочияшът с пъшкане изпълзя в канавката и застана на четири крака. Лицето му бе се сгърчило от страх.

— Не се бой, Флетчър! Пълзи на четири крака в гората, направи малък завой, после пак излез на пътя и тръгни бавно за Тренчбъри. Не забравяй какво и как трябва да обясниш на помощник шерифа.

— Много ме смазахте, момчета — с усилие проговори кочияшът, като се измъкваше от канавката. — здраво място не ми остана…

— Върви, върви, по-бързо се измитай оттук! Ние ще трябва още малко да поработим.

— Ами конете? — плахо запита Флетчър.

— Конете ще разпрегнем без теб и с тях ще се върнем в Бълтън. Не губи време, Флетчър, и ти докато си жив ще имаш своето уиски сутрин, на обед и преди лягане!

4

На другата сутрин след пристигането си в Доналд Корт лейди Елен стана твърде рано и незабавно се зае с тайнствата на тоалета си. Седнала пред огледалото, тя се вслушваше внимателно в утринните звуци на къщата. Щом от фехтовалната зала започнаха да се чуват чести, тихи удари, милейди шепнешком извика камериерката си.

— Иди и узнай къде е Блентхил — нареди тя на своята неизменна довереница.

Бетси изчезна, но скоро се върна и увери дамата, че сър Хенри още не е излязъл от стаята си.

Лейди Елен слезе долу свежа като утринен ветрец, облечена подкупващо просто и сресана тъй изкусно, като че ли самата природа без докосването на човешки ръце беше сътворила нейната прическа.

Сред фехтовалната зала граф Хари Елсуик и мосю Льоглоа мълчаливо се биеха с тъпи шпаги. Робърт Станфорд броеше „поразяващите“ удари. Мрежи защищаваха лицата на спортистите, кожени ръкавици предпазваха ръцете им от нараняване.

— Не ви ли попречих, господа? Колко жалко, че господ ме е създал жена! От всичко на света най-много обичам спорта, лова, състезанията с лодки — всичко това за мене са полузабравени плодове! Дайте ми рапира, мосю Льоглоа, искам да видя колко секунди ще издържа срещу първата шпага на Оксфорд. Графе, моля, защищавайте се!

За свое най-голямо учудване граф Елсуик се оказа пред една изключителна фехтовачка. Първите нападения на прекрасната амазонка той отби, шегувайки се, но когато връхчето на нейната рапира за трети път докосна рамото и гърдите му, той захвърли мрежестата маска и започна да се отбранява по-внимателно. В разгара на двубоя графът не забеляза, че от острието на неговата рапира беше паднало защитното връхче.

— Милорд — подсказа му Льоглоа шеговито, — по всичко изглежда, че имате сериозен противник. Опитайте испанския похват.

Увлеклият се граф последва съвета на своя ментор, измами противницата си с лъжлив пристъп и с обърната длан нанесе мълниеносно малко убождане. Милейди извика слабо и изтърва рапирата. Малко по-горе от лявата й мишница се показа алена капчица кръв. Виконтесата се изплаши, побледня и разтревоженият Хари Елсуик я подхвана през талията.

— Как стана това? — извика Робърт. — Боже, та вашата рапира няма предпазител, Хари! Милейди, ранена ли сте?

В тази минута на вратата се показа сър Хенри Блентхил.

— Просто една драскотина — промълви виконтесата; устните й бяха побелели и трепереха. — затова пък сега за цял живот ще запазя следа от срещата си с най-обрата шпага на Оксфорд! Благодаря ви, графе!

Продължавайки да се опира на ръката на противника си и без да погледне сър Хенри, виконтесата напусна залата. Кипнал от негодувание, сър Хенри остана на прага, а граф Елсуик придружи дамата до вратата на стаята й. Тук, когато отваряше вече вратата, тя го погледна нежно в очите и прошепна:

— Обещайте ми да се държите благоразумно, ако оня, побеснелият, намисли да играе ролята на мой защитник. За всичко съм виновна само аз и никой друг освен моя съпруг няма право…

На виконтесата й се зави свят, тя залитна и за миг обви с ръка рамото на кавалера. В следващия миг ранената амазонка изчезна зад вратата. Върху бялото си жабо Хари забеляза влажен отпечатък от алено петънце… Слисан, с опияняващо чувство на главозамайване той вървеше по коридора, без да вижда нищо пред себе си; на стълбата се сблъска лице с лице с Хенри Блентхил.

— Бихте ли желали да се уговорим относно нашата среща? — запита сър Хенри с надменен тон.

— Всяка минута съм на вашите услуги — подхвърли графът небрежно, показвайки с държанието си, че срещнатият джентълмен е за него най-незначителна и праз на пречка на пътя му.

— Хлапак! — изсъска сър Хенри. Задъхан от ярост, той хвана графа за рамото, обърна го с лице към себе си и лекичко го перна по носа с кожените ръкавици, които държеше в ръка.

На езика на джентълмените това беше тежка и оглушителна плесница. Графът изрева и като ранен глиган се нахвърли върху оскърбителя. Изскочилият сякаш изпод земята мосю Льоглоа разтърва разгорещените противници.

След един час вече секундантът на граф Елсуик, мосю Шарл Льоглоа, и секундантът на маркиз Блентхил, младият Робърт Станфорд, се уединиха на неутрална почва в библиотечната зала и под най-строга тайна изработиха условията на дуела, като взеха всички мерки, за да не се засегне репутацията на дома и да не се опетни името на благородната лейди. За място на срещата беше избрана горичката край Шрусбъри. По молба на двамата противници секундантите им — младият Робърт и мосю Льоглоа — се заклеха в благородническата си чест, че какъвто и да бъде изходът на дуела, името на лейди Елен никога и при никакви обстоятелства няма да бъде споменавано.

В това време лейди Елен с голямо безпокойство пробваше твърде разголения вечерен тоалет. За свое огорчение тя се убеди, че триъгълната раничка е над деколтето на роклята. Това съвсем развали настроението на виконтесата и мислено тя от цялата си душа прокле несръчния граф. Най-после при удара на гонга лейди Елен слезе за закуска, като остави камериерката си с напляскани бузи, в сълзи и самота.

— Днес сте бледа, скъпа моя — посрещна я лейди Агнес. Графинята, като всички дами, прекрачили критическата възраст, изпитваше от подобен род състрадателни наблюдения над по-млади особи истинска християнска радост. — добре ли спахте след пътуването?

— Измъчваха ме кошмари. Сънувах страшни селяци с тояги и пролята кръв. То е от вчерашните ни разговори за бунтовници. Аз съм толкова впечатлителна!

Лорд Артър разтвори вестника, донесен със сутрешната поща от Бълтън. Броят носеше утрешна дата.

— Боже мой! — възкликна домакинът, като хвърли поглед върху заглавията. — какво нещастие! Близо до Бълтън е загинал от ръцете на тези негодници… Вие сте видели пророкуващ сън, братовчедке! Не, повече не може да се търпи! Ще си прекъсна отпуската, за да прокарам по-бързо в парламента бич за проклетите селяци!

— Кой е загинал, Артър? — един глас запитаха двете лейди.

— Ричард Томпсън, нашият славен млад адвокат…

Лейди Елен трепна… „О, Фреди, ти наистина си страшен противник… Падна още един твой недоброжелател… А сега, ако успея да скарам тия …“

— Прочетете на глас, Артър — замоли виконтесата тихо. — или не, дайте ми вестника и… господа, извинете ме… ще се кача горе в стаята си. Това е… толкова ужасно…

Закуската завърши в мълчание. Всички знаеха, че милейди беше на времето си сгодена за загиналия юрист и сега мълчаливо се преклониха пред скръбта на женското сърце.

След закуската лорд Артър се оттегли в кабинета си и започна да разглежда лондонските вестници. В тях пишеше за пристигането от Бълтън в Портсмут на двете нови фрегати — „Уиндзор“ и „Уелс“. Те пристигнали точно навреме за прегледа на военноморските сили и били удостоени с личното посещение на негово кралско величество. Крал Георг III наградил с висок орден виконт Ченсфилд и един от участниците в бляскавия подвиг на капьора „Окриленият“, капитан Блякууд. Виконт Ченсфилд бил удостоен с честта да съпровожда негово величество от Портсмут до Лондон, взел участие в заседанието на лордовете на адмиралтейството и имал продължителна аудиенция при краля, след което бил произведен в ранг контраадмирал и излязъл в морето с ескадра от пет кораба, като вдигнал своя вимпел на фрегатата „Уиндзор“.

— Виконтът прави бърза кариера — забеляза лорд Артър, като слагаше вестниците настрана. — ако кандидатурите на двамата му съперници нямаха решаващо предимство над неговата собствена, след време той би седнал до мене в камарата.

Лейди Елен забрави и за произшествието във фехтовалната зала, и за собствената си рана дори, толкова я порази съобщението във вестника. Тя извика Бетси, заповяда й да си изтрие сълзите, да затвори вратата и да прочете цялото съобщение на глас. Бетси, която често приспиваше господарката си с четене на романи, разтвори „Бълтънс Адвъртайзър“ и прочете:

Вчера, неделя, на разсъмване един търговец от селището Тренчбъри пътувал за Бълтън и забелязал на единбургското шосе повреден кабриолет. Заскрежената трева и снегът, паднал предната вечер, запазили следите на две тела, които са били влачени през храстите към стръмния бряг на Келсекс.

Докато търговецът оглеждал мястото на нощното произшествие, от Тренчбъри пристигнали помощник шерифът и констебълът, тъй като сутринта при тях дошъл кочияшът на адвоката Томпсън, Арнолд Флетчър, и заявил, че неизвестни селяни разбойници нападнали през нощта екипажа и убили пътниците. Самият Флетчър, пребит от разбойниците, съвсем случайно останал жив и едва се довлякъл до Тренчбъри.

Флетчър обяснил, че не е знаел за целта на пътуването на мистър Томпсън.

Прежната вечер при адвоката дошъл един от познатите му от Единбург, на име Филип Прайс, и предал на мистър Томпсън писмо, което извънредно много развълнувало адвоката; след това те тръгнали заедно за Единбург, като заявили обаче на членовете на семейството на мистър Томпсън, че отиват в Тренчбъри. Пред очите на Флетчър двамата пътници били убити с удари от тояги, а телата им — хвърлени в реката.

Благодарение на енергичните усилия на полицията привечер съшия ден бил намерен под леда край брега единият от труповете, закачен за разклонен дънер. В лицето на удавника бил познат мистър Томпсън. Тялото на спътника му от Единбург засега не е намерено — силното течение очевидно го е отнесло надолу, — но един черен плащ със следи от кръв, както и шапка с надпис „Филип Прайс“ са извадени от водата. Конете, запотени и обезсилени, били открити на половин миля от Бълтън. Очевидно разбойниците са се добрали на откраднатите коне до града. Според показанията на Флетчър престъплението е било извършено от петима или шестима разбойници, което се потвърждава и от данните на полицията.

Последния час постъпиха нови сведения, които правят това произшествие още по-загадъчно. Установява се, че мистър Томпсън е възнамерявал да напусне Англия. Редакцията разполага с твърде интересни допълнителни материали, които не могат да бъдат публикувани преди завършване на следствието.

„Монитор“, излизащ във вторник, беше успял да напечата много кратка хроника за погребението на адвоката. Биеше на очи, че на погребението не са присъствували градският кмет и съдия, а също тъй и други длъжностни лица и почетни граждани на Бълтън. Целият тон на бележката беше извънредно сух.

Виконтесата отпрати Бетси и захвърли вестниците. При мисълта за страшния край на Ричард тя изтръпна: „Нощ в тъмна гора… Тояга по главата… Ледена вода… Бррр!“

Вратата се открехна. Хенри Блентхил застана на прага. Виконтесата нежно се усмихна и му протегна ръцете и устните си като малко момиче. Той затвори леко вратата, закри я с раменете си и каза с леден тон:

— Елен, дойдох да се сбогувам. Обстоятелствата ми налагат да замина.

— Напущате ли ме, приятелю мой? — тонът на виконтесата се промени. — Добре, тогава ще тръгна за Ченсфилд сама. Надявам се, че дори с ранено рамо и със страхливата прислуга при срещата с разбойници ще бъда по-късметлия от атърни Томпсън. Сбогом, сър!

Два часа по-късно Хенри Блентхил се сбогува с домакините. Родителите на Робърт позволиха на юношата да придружи маркиза до Шрусбъри. На следната утрин вратите на замъка Доналд Корт се затвориха след граф Хари Елсуик. Мосю Льоглоа също замоли лорд Артър да му разреши да съпроводи графа до Шрусбъри, откъдето той щеше да се върне заедно с Робърт.

5

Бълтънският главен съдия и градски кмет мистър Хю Бътлър току що беше изслушал доклада на полицейския агент Слип. Съдията седеше в работното си кресло, облечен в черен костюм с галуни. Съдийската му перука се кипреше на една дървена поставка, а мантията висеше на вратичката на шкафа, още неприбрана след заседанието.

— Ричард Томпсън отдавна беше за нас подозрителен — сърдито измърмори съдията. — неблагоприятни сведения за него се трупаха у нас от години. Покажете ми бележката, извадена от неговата кошничка под масата.

Слип остави на масата пред съдията един лист, върху който бяха налепени парченца от бележката. Акуратните ръце на полицейските чиновници бяха огладили и подлепили скъсаното писмо. Сега можеше без мъка да се прочете следното:

— Бележката хвърля светлина върху много неща — каза съдията. — тя свидетелствува за тъмните връзки между шотландските заговорници и техните ирландски и френски помощници. Нишките за ограбването на Макрайл водят към Томпсън. Обискът в квартирата му показа, че е имал много забранени, престъпни книги. Намерени са писма от Америка от някакъв си ескуайър Мърей. Има писма и от моряка дезертьор Едуард Уент… Заговорниците са отпратили в дома на виконта онзи Бингъл, когото са криели досега някъде. Следователно и пожарът на корабостроителницата, и бунтът на лудитите, и шотландският заговор — всичко това са брънки от една тайна верига. Заговорниците начело с Томпсън са конспирирали против цялото Северно графство и против най-идния му деец — виконт Ченсфилд.

— Но убийството на Томпсън?

— Това е съд божи над зломишленика! Тръгвайки тайно за Единбург, за да избяга оттам в чужбина, както свидетелствува тази бележка, Томпсън се оказа една от нощните жертви на бандите на разбунтувалите се селяни. Помагачът на негодниците сам пострада от престъпни ръце. Така става често!… Я вижте, Слип, какъв е този шум в съседната стая.

Помощник шерифът излезе и след няколко минути просто се втурна в стаята.

— Милорд — едва промълви той, — ужасна вест! Получено е известие от Шрусбъри…

— Мълчете, Слип! — сърдито го прекъсна съдията. — Шрусбъри не е в нашия окръг, а засега ние си имаме достатъчно наши ужасни вести. Вредно е така да се вълнувате заради чужди грижи!… Е, а какво съобщават от Шрусбъри?

След като изслуша помощник шерифа, лицето на съдията също се измени. Мърморейки проклятия, той наметна вървешком топлия си плащ и изтича от кметството към каретата си.

На малка поляна на няколко мили от Шрусбъри ставаха последните приготовления за дуела. Условията бяха категорични.

Привързаните коне на четиримата джентълмени лакомо гризяха голите клони на храстите в подножието на хълма, от чийто връх се откриваше прекрасен изглед. Утрото беше студено; мразовит скреж гъсто покриваше поръждавялата трева, изтъпкана от нозете на съперниците.

Сър Хенри Блентхил вложи в първия си натиск всичката сила на насъбралата се у него ненавист. Той беше четиридесетгодишен, на два пъти бе участвувал в сражения и още на младини беше стоял пред дулата на пищовите на известни дуелисти.

Шпагата му с тежка дръжка засвятка като мълния и граф Елсуик, който беше преживял на този свят почти два пъти по-малко от опитния си противник, започна да отстъпва. Острието на маркиза вече докосна гърдите му и кръв опръска дантелата на долната му риза.

Правилата на дуела разрешаваха на противниците да преустановят двубоя, но Хари Елсуик упорито отметна глава и отбивайки яростните удари, засегна с шпагата си рамото на своя враг. Злобата на сър Хенри нарасна още повече. Той ставаше непредвидлив.

— Испанското нападение! — дочу той гласа на чуждия секундант и отразявайки лъжливия пристъп, малко се подхлъзна на мъха.

В същата секунда граф Елсуик се заклати на дългите се крака, издаде напред цялото си тяло и острието на шпагата му прониза гърлото на противника.

Петнадесетгодишният Робърт Станфорд не издържа тази страшна гледка. Краката му се подкосиха и като подсечено дръвче той грохна на земята в тежък припадък.

Неочаквано за граф Елсуик, който, още не беше успял да си отдъхне, отстрани към него се приближи… собственият му секундант! Хари Елсуик отстъпи в недоумение, забелязал оголената шпага в ръката на французина.

— Защищавайте се, графе! — изсъска мосю Льоглоа. — кръвта на благородника Блентхил крещи за отмъщение!

— Вие сте си изгубили ума, господин Льоглоа! Погрижете се за вашия възпитаник. Бедното момче лежи в безсъзнание и трябва да го свестите… Та стойте, дявол да ви вземе!… Ах, вие въпреки това нападате? Тогава дръжте се мосю. И бог вижда, че аз не съм искал вашата смърт!

Французинът, който си спомняше известни инструкции, сметна момента за тяхното изпълнение най-удачен: единственият свидетел беше в несвяст, а Елсуик, обезсилен от предшествуващия двубой, едва ли беше способен на сериозна съпротива!…

Зазвънтяха отново кръстосаните шпаги, изпущайки искри; закипя нов двубой. Но французинът трябваше да се убеди, че беше подценил уморения си противник: не минаха и две минути и граф Елсуик рани бившия си секундант.

Раната не беше смъртоносна, но бликна обилна кръв. Понеже не знаеше тайните намерения на французина и приписваше неочакваното му нападение на обикновена разпаленост, Хари… пожали противника си и отмахна ръка! Именно това движение очакваше мосю Шарл Льоглоа… Шпагата му блесна и предателски се заби в гърдите на Хари Елсуик. Убитият рухна, но и французинът беше отслабнал от загубата на кръв; той направи няколко крачки встрани и падна безчувствен върху къдравия мъх.

Слънцето вече залязваше, когато една стара селянка, тръгнала да краде съчки в държавната гора, зачу жално конско цвилене и забеляза четирите породисти коне, привързани в подножието на хълма. Тя се приближи, погледна към ливадата и замря от изненада. Двама мъртъвци с шпаги във вкочанените ръце лежаха на мъха и снежинките тихо се стелеха върху окървавените дантели на копринените им ризи. По костюмите и шапките, захвърлени между храстите, се виждаха галуни, разкошни пера и украшения.

Редом с окървавените трупове лежеше в несвяст красив юноша, а малко по-далеч, паднал по очи на сухия мъх, тихо стенеше още един мъж, ранен в десния хълбок. Когато старицата се наведе над него, той отвори очи и прошепна:

— Изпрати, бабо, лекар и съобщи на тукашния граф и на епископа.

Един час по-късно на войнишка талига в замъка Шрусбъри бяха докарани труповете на двамата английски благородници и раненият французин мосю Шарл Льоглоа. Тук доведоха и бледния потресен юноша, който едва се държеше на нозе. Едновременно по трите пътища, излизащи от Шрусбъри, полетяха конни вестоносци.

Нерадостна вест носеха те в замъците Солейсхолм, Доналд Корт и Уолвсууд!

Мосю Льоглоа се оправи много скоро. Благодетелната медицина възстанови силите на екс капитана, за да го премести заедно с болничното му легло на подсъдимата скамейка. Делото се разглеждаше в Шрусбъри. В залата присъствуваха само няколко благородници от най-близките окръзи. Между тях беше и деветдесетгодишният маркиз, сър Джон Блентхил, който оплакваше сина си Хенри, чиито останки заеха във фамилната гробница мястото, което старецът беше приготвил за себе си. Показания относно подробностите по фаталния двубой даваха обвиняемият, французинът Льоглоа, и един свидетел — ханджия от Шрусбъри.

Оказа се, че близо до Шрусбъри конят на Хенри Блентхил си изкълчил крака и това малко обстоятелство накарало него и Робърт да останат в крайпътния хан. На следното утро в този хан пристигнали граф Елсуик и мосю Льоглоа. Тази случайна среща между двамата отдавна враждуващи джентълмени се оказала съдбовна. Ако като гости на сър Артър те все още се сдържали, тука нищо не могло да ги обуздае. Ханджията слушал как джентълмените започнали да спорят за права върху някакви си земи покрай Келсекс и граф Елсуик нанесъл на сър Блентхил тежко оскърбление. Когато младият Робърт Станфорд и мосю Льоглоа влезли в кръчмата на хана, заварили двамата благородници вече в жестока схватка. Разтървали противниците, при което Робърт и мосю Льоглоа се опитвали да помирят враговете, като отказали категорично на молбата и на двамата да поемат върху себе си ролята на секунданти. Подозирайки, че свадата може да завърши с дуел и без секунданти, мосю Льоглоа се опитал на следното утро да проследи двамата джентълмени, които се били отправили на коне към хълма в гората. Той също оседлал коня си и слезнал при хълма, където противниците вече били изтеглили шпаги един срещу друг.

Когато мосю Льоглоа призовал джентълмените към благоразумие, разгневеният граф Елсуик го ударил с шпагата, след което бедният мосю се строполил като мъртъв и вече не видял как джентълмените са си нанесли един друг смъртоносни рани, от които и двамата загинали. След мосю Льоглоа тръгнал да дири джентълмените и Робърт Станфорд. Като видял мястото на кървавото сражение, юношата, потресен, припаднал и бил прибран от шерифа в безсъзнание. Съдът дори не сметна за нужно да го привлече като свидетел по това дело, което очевидно е било постигнато не без влиянието на граф Артър.

За скриване от властите подготвянето на дуела съдът осъди екс капитана на два месеца тъмничен затвор с последващо изгонване от Англия. След прочитане на присъдата мосю Льоглоа кимна за сбогом на лорд Артър и беше изведен от залата. Малкият кортеж от дворянска карета и чистокръвни яздитни коне веднага напусна Шрусбъри и се пръсна по трите пътя.

6

Гърмейки с веригите си, адмиралската фрегата „Уиндзор“, победоносно завърнала се от четиримесечен боен поход, хвърли котва в бълтънския рейд. В този поход ескадрата на контраадмирал Райланд срази край бреговете на Канада девет кораба на въстаналите колонисти и на техните съюзници — французите. Същата ескадра, състояща се само от пет бойни кораба, на връщане плени два френски кораба, пренасящи товари за армията на генерал Вашингтон. Контраадмирал Ченсфилд се завърна в Портсмут, без да загуби единадесет неприятелски морски съда с обща водоизместимост от тридесет хиляди тона. Самият контраадмирал беше ранен в левия крак н се отправи на доклад в Лондон на носилка.

Негово величество награди героя с Ордена на банята, произведе виконта в ранг адмирал на флота и изказа задоволството си по повод резултатите от изборите в Северното графство. Поради безсмислената смърт на двамата кандидати депутатското кресло в Камарата от това графство зае най-достойният дворянин — виконт Ченсфилд. Кралят заповяда на новия командир на „Уиндзор“ да отправи фрегатата в Бълтън, за да отнесе там ранения адмирал и новоизбран депутат.

Призори на 30 март жителите на Бълтън, осведомени предварително за пристигането на знаменития им съгражданин, чуха оръдейния салют на „Уиндзор“ от сто и един залпа. На пристанището, украсено с флагове, беше строен за среща на адмиралския катер почетен караул. Огромна тълпа заприщи кея.

Адмирал виконт Ченсфилд, накуцвайки, стъпи на пристанището и мина по фронта на почетния караул към голямата карета, украсена с герба, изобразяващ почиващ лъв и надпис „Et pacem bellum finit“. Кметът на града, комендантът на гарнизона и всички висши длъжностни лица почтително ескортираха славния бълтънец.

Развълнувана и щастлива, съпругата на виконта го очакваше в дъното на каретата и щом вратичките се затвориха, две нежни ръце се обвиха около шията на мъжа, стегната в бродираната яка на адмиралския мундир.

След първите целувки мъжът и жената се погледнаха един друг в очите.

— Знаеш ли, и аз бях ранена в тази война — прошепна му тя с гордост.

— Сигурен бях в тебе, златна моя русалко — отговори съпругът.

По случай победното завръщане на господаря целият Ченсфилд пируваше. Великолепната илюминация затъмни светлината на луната и звездите. В залите на замъка гърмеше музика, развяваха се пера, шумоляха коприни, блестяха кадифета и атлази, обсипани със скъпоценности. На долните тераси пируваха дори селяните арендатори и прислугата.

Късно през нощта, когато на една миля около Ченсфилд не можеше да се срещне нито един човек с твърда походка, виконтът се качи в кабинета си на втория етаж. Уудро Крейг, който очакваше тук домовладиката повече от два часа, скочи на сакатите си крака.

— Седни и пий, Уудро — рече адмиралът. — доведе ли и тримата?

— Те са долу, в стаята зад бюфета. По-добре е да не се показват сред хората.

Виконтът нареди на камериера да доведе темата мъже от тайната стая.

Гримълс и Уенсли влязоха смирено. Смутени, те застанаха на прага, като пристъпваха от крак на крак. Алекс Кремпфлоу в дантели, ленти и катарами прекрачи напред и нахално се усмихна. Той беше пийнал.

— Е, момчета — заговори виконтът, без да обръща внимание на опита на Кремпфлоу да се ръкува с него, — доволен съм от вас. Една змия издъхна под вашите токове. Златни ръце имате, мистър Кремпфлоу. (При тези думи „златните ръце“ прекратиха своите опити и се скриха зад гърба.) Вие ще станете съдружник на мистър Крейг. Ще имате квартира в „Бялата мечка“, карета и многоуважавана жена по ваш избор. Вие, Гримълс и Уенсли, вземете тези чекове и си починете един месец. След това ще се отправите за Америка, където ще бъдете на разположение на капитан Бърнс. Ако дотогава Карачиола успее да пристигне там от Капщад, Бърнс ще получи добро подкрепление. Там, в Синята долина, няма да ви липсва работа… по специалността ви. Мърч, придружете джентълмените до оградата… А ти, старче — обърна се виконтът към собственика на „Утробата на кита“, — ще получиш твоите петстотин фунта и странноприемницата „Бялата мечка“. Утре ще се разпореждаш с нея като пълен господар. Сега остава да освободим онзи юнак Льоглоа. Искам да го преместя от Шрусбъри в Бълтън и да го вкарам в килията на Бингъл, може би в минута на откровеност малкият да се разбъбри. Постъпката на Бингъл все още не ми е ясна. Вие с Джузепе здравата се излъгахте в него!

— Да, не можахме да разберем Бингъл. По-малкият му брат се мотаеше с Фернандо. Дали пък нишката не води към Меджерсън?

— Ти постъпи добре, Уудро, като шашардиса мозъците на полицията. Нека тези господа си мислят, че Бингъл е агент на Томпсън и на измислените шотландски заговорници. Тези дни съдът ще осъди Бингъл на десет години затвор. През това време ние ще успеем да напипаме какво знае от Фернандо и ще обмислим как да постъпим с него. Никога няма да бъде късно да го удушим, а може би момъкът още да ни влезе в работа. Погрижи се, Уудро, за Флетчър. Нека той по-бързо да се впиянчи. А клеркът Дженкинс е полезен човек. Той майсторски подправя почерци…

Зад портата на замъка се разнесе властно и настойчиво звук от тръба. Виконтът прекъсна разговора си с Крейг и заповяда да узнаят кой е пристигнал.

— Кралски пратеник от Лондон — доложи камериерът, като заекваше.

Виконтът слезе в долните зали. Вестта за пристигането на кралски пратеник мигновено се разнесе по целия дом. Музиката в галерията млъкна, двойките се пръснаха и се смесиха с другите зрители край стените.

В залата влезе офицер от кралската гвардия, съпровождан от двама гвардейци. Той обгърна цялото общество с внимателен поглед и като позна домакина по адмиралския мундир, бързо се отправи към него, държейки в ръка плик с пет огромни печата от син восък. Виконтът пое писмото и стисна ръката на пратеника.

Докато адмиралът, оттеглил се в кабинета си, четеше кралската заповед, веселието не се възобнови. След няколко минути извиканият в кабинета майордом се върна в залата и пришепна няколко думи на капелмайстора. Лицето на майордома сияеше. Гостите, радостно развълнувани, очакваха добри новини.

Майордомът излезе в средата на просторната зала, тропна по пода с жезъла си и провъзгласи гръмко и тържествено:

— По волята на негово кралско величество господарят на нашия дом, избраният за депутат на британския парламент, адмирал на флота Фредрик Райланд, виконт Ченсфилд, е удостоен с титлата ърл157 Бълтънски и званието пер на Англия. Към личния герб на лорд Ченсфилд отсега нататък се прибавя и гербът на Бълтън. Негово кралско величество благоволи да извести тази радост на лорд Ченсфилд с лично писмо, за да успее да вземе участие в предстоящото заседание на горната камара!

Далечната врата на залата се отвори и лорд Ченсфилд, новият пер на Англия и ърл Бълтънски, влезе в залата с накуцващата си походка. Оглушителен оркестров акорд гръмна насреща му, приветствия и ръкопляскания се разнасяха от всички страни и в залите на ченсфилдския дом се възобнови веселият пир.

След полунощ, разгорещен от виното, успехите и височайшите почести, лорд Ченсфилд се оттегли в кабинета си на горния етаж. Външна стъклена врата извеждаше от кабинета на мъничък, полускрит балкон. В парка вече гаснеха лампазите и фенерчетата от илюминацията. През черните клони на липите и заснежените хвойнови вейки синееше мартенското небе. През пролуките на завесите падаше лъч светлина върху снежеца, леко заскрежил клонките в парка.

Леопард Грели разкопча мундира и жадно започна да вдишва влажния въздух. В тесния светлинен лъч се мяркаха огромни и мъхнати снежинки. Отвъд реката и далечната горичка тъмнееха верига хълмове. Там започваха земите на съседното имение — Уолвсууд…

И високо над веригата хълмове, право пред погледа на Джакомо Грели, сияеше в небето огромният торс на небесния ловец Орион, с елмазен меч на тризвездния си пояс.

1

Закрил лицето си с капишона на плаща, Бернардито се промъкваше през горския гъсталак. Дъждът шибаше листата и разпенваше кафявата вода на ручеите. Старият корсар видя как гърбът на тичащото пред него куче, мокрейки се постепенно, бързо тъмнееше и се превръщаше от сивочервеникав почти в черен.

Всички пътечки на острова той познаваше така, че би могъл да ходи по най-опасните места с вързани очи. С лекотата на юноша прескачаше ручеите и стъпваше по плъзгавите камъни. Удобни цървули от щавена кожа, каквито си шият испанските пастири из планините, защищаваха нозете на Бернардито от тръни и бодили.

Криволичеща планинска пътека го изведе пред залива, обкръжен от всички страни с гъста гора. Иззад храстите старият корсар огледа залива, съвсем пуст и покрит с дребни |яростни вълни. Нисък, проточен стон на корабна камбана отново се разнесе над острова: зад каменните носове, образуващи входа за залива, се бореше срещу своята гибел неизвестен кораб.

Бернардито хукна по левия бряг. Вече съвсем се бе разви делило, но дъждовната завеса скриваше далечината. Карнеро пръв започна да се катери по стръмния склон на носа; ловецът подсвирна на кучето и го върза с ремък. Козината на Карнеро настръхна — кучето бе подушило наблизо чужди хора.

Островитянинът се изкачи на носа и погледна предпазливо иззад камъните. Дъждовните струи полегато прорязваха хоризонта. В морето, сред разпенените талази, се люлееха корабни мачти. Дъхът на стария капитан замря от вълнение. Вятърът тресеше конопените въжета на голите рей, прилични на почернели кръстове… Два кораба се бореха с бурята във водите на пустинния остров.

Бернардито определи на око, че двете шхуни са сравнително скоро построени, но са оставили зад себе си не една хиляда мили. И двата кораба се люлееха високо над водата, полуизтритата червена черта на ватерлинията непрестанно се мяркаше над вълните; значи, трюмовете на корабите бяха празни или пък съдържаха лек товар. Корсарят извади от джоба си разтегателния далекоглед и разчете надписа над форщевена на по-близката шхуна: „Доротея. Пристанище Бълтън“.

Разстоянието до тази шхуна не надхвърляше два кабелтови; вторият кораб, с малко по-голяма водоизместимост, смътно се очертаваше през проливния дъжд по-надясно и по-далеч. Двата кораба се бяха впили с котвите си в морското дъно и се обаждаха един на друг посредством ударите на корабните камбани и сигналните тръби. На капитанското мостче и на палубата на по-близката шхуна старият корсар различи хора с пелерини и зюйдвестки.

— „Доротея“, „Бълтън“ — промърмори Бернардито. — май че ще е кораб на Грели. Бълтън е неговата резиденция, а Доротея е името на любимата му… Не ръмжи, Карнеро, и не се зъби: Леопарда трябва да се напада мълком, мигновено и веднага да се улови с мъртва хватка!… Вижда се, че капитаните му знаят за протока в залива. Ала тукашните ветрове май не познават, иначе биха се държали по-далече от скалите. Котвените вериги няма да издържат, да не се казвам Едноокия Бернардито! Аха, Карнеро, опитват се да пуснат лодка, за да изследват протока… Едва ли ще им се удаде!

Носовата лодка, спусната от наклонените подпори, влезе във водата с кърмата си и мигновено се обърна. Вълната я запокити о борда и лодката отиде на дъното, като загуби всичките си напречни седалища.

Есенната буря се усилваше. Котвените вериги с металическо скърцане се триеха о клюзовете. Когато висок талаз издигна шхуната на гребена си, една от трите вериги се скъса и шхуната се обърна с борда си към брега. На мостчето капитанът яростно разтърсваше юмруци. Шепа дежурни моряци изтичаха към носовия кабестан. Сред екипажа Бернардито различи шестима полуголи негри и някакъв брадат моряк, гол до кръста, с почти шоколаден цвят на кожата. Една жена, загърната с бяло наметало, прилично на арабски бурнус, стоеше не средата на кораба.

Под засилващия се напор на вятъра и вълните шхуната, задържано на мястото си от двете кърмови котви, продължаваше да завива. В момента, когато моряците бяха подготвили запасната котва за хвърляне, останалите две вериги се скъсаха една след друга. Следващата вълна вдигна шхуната във въздуха и я тласна към скалите. Кормчията изпусна колелото и шхуната, неуправлявана, с устрем налетя върху най-отдалечения от брега риф, почти скрит под водата.

Двете мачти се сгромолясаха напред, като едва не смазаха екипажа край кабестана. Чернобрадият моряк се хвърли през борда, а след него скочиха във водата и моряците негри. Край скалите бурната вода кипеше; вятърът отнасяше пръски до билото на носа. Борейки се с вълните, чернобрадият плуваше настрани, като предварително се насочваше не право към брега, а малко в диагонал към устието на протока. Жената в бяло, която стоеше на средата на кораба, изглежда, забеляза сред вълните главата на плувеца. Той й махна с ръка…

Всичко последвало стана почти мигновено. Капитанът, един дългокрак, мършав мъж, мигом се спусна от мостчето и като се вкопчи в перилата на фалшборда, извади пищов. От дулото излетя пушек, а вятърът отнесе звука на изстрела. Капитанът се целеше в чернобрадия плувец. Жената с бързината на дива котка се хвърли върху стрелеца, удари го по главата с дъска, откъртила се от фалшборда, и скочи във водата. Наметалото й остана да виси на перилата; Бернардито успя да види мярналата се във въздуха къса бяла туника. Чернобрадият беше вече край жената. Вятърът, който тласкаше водата в протока, помагаше на бегълците.

Капитанът и помощникът му започнаха да стрелят, но една голяма вълна издигна разбитата шхуна от рифа и я повлече право към скалите на брега. Негрите, които бяха избрали за бягство друга посока, се отдалечаваха покрай брега и корпусът на шхуната ги скри от зрителното поле на Бернардито.

Сега цялото му внимание се съсредоточи върху загиващия кораб. Носът на шхуната се издигна и се удари о камара камъни, струпани пред скалистия нос. Следващата огромна вълна покри кораба съвсем. После се показаха повалените мачти, увити с въжета. Нов удар на вълна с огромна сила прехвърли разбития кораб през камарата камъни върху скалистия бряг. Шхуната легна на борд, като откри дъното си; парцали пяна висяха от тъмния й корпус като от хълбоците на подгонен елен. Връхлитащите вълни довършваха разрушаването на корпуса. В далечината за миг се мярнаха главите на шестимата плуващи негри, после издатината на носа ги скри съвсем. Белите плувци, мъжа и жената, Бернардито също изгуби от погледа си; види се, вече бяха достигнали протока.

Изпод разчупената палуба на кораба се показаха десетки черни къдрави глави. Хората се измъкваха от трюмовете, заливани от водата. Капитанът удряше някои с дръжката на пищова си. Червенобрад мъж, мъчейки се да пази равновесие върху разтрошената палуба, размахваше бич. Тридесетина бели моряци, успели да се съвземат от преживения страх от смъртта, гонеха негрите към тясната ивица на крайбрежните камъни… Разбитата шхуна явно принадлежеше на роботърговци.

Старият корсар, задържайки кучето за нашийника, се затича към брега на протока. Като надзърна иззад скалите, той видя близо пред себе си високи, яростни вълни. Те нахлуваха в протока, препълваха гърлото му, издигаха се до средата на бреговите канари и заливаха цепнатините, като оставяха пяна по клонките на храсталака. Плувците бяха стигнали вече до средата на протока; тук течението утихваше, вълните бяха по-малки, но жената отпадаше. Чернобрадият поддържаше главата й над водата.

— Карнеро, носи! — викна Бернардито и пусна нашийника.

Остроухият се хвърли във водата, а корсарят, след като остави на камъните ловната си пушка, наметалото и куртката, се измъкна иззад скалите и започна да показва на чернобрадия плувец посоката към най-близкото удобно за излизане място на брега.

Жената се хвана с ръка за нашийника и Карнеро заплува обратно, като я влачеше след себе си. Чернобрадият плувец изоставаше все повече от силното животно. Ръката на плувеца беше окървавена; той дишаше тежко и гмуркайки се, дълго не се показваше из водата. Бернардито нагази до кръста във водата, подхвана почти безчувствената жена, изнесе я на брега и я сложи върху своето наметало. Отърсвайки се, кучето скимтеше и се дърпаше назад към втория плувец, но не влизаше във водата: вдясно, откъм плитчината, сред плоските вълни се показа дългата глава на крокодил. Той се приближаваше доста бавно, предполагащ очевидно, че плячката не може да му се изплъзне.

Плувецът изчезна под водата. Бернардито стисна в зъби ножа си и се гмурна. Тогава след господаря си се хвърли във вълните и Карнеро. В зеленикавата подводна мъгла Бернардито забеляза разсеяно кафяво белезникаво петно. Той хвана човека за косите и напрягайки се, го измъкна на повърхността. Заедно с Карнеро те преодоляха последните десетина ярда до брега и повлякоха човека към ивицата чакъл между скалите. Горчиво разочарования крокодил Бернардито заплаши с ловната си пушка.

От устата на спасения плувец изтече малко вода и той задиша дълбоко и неравно. Увиснал на рамото на корсаря и препъващ се всяка минута, човекът направи няколко крачки нагоре по пътеката и вече осъзнато погледна своя придружвач.

— Починете си и помогнете на жената — каза му Бернардито на английски. — Карнеро, куш! Чакайте ме тук и не мърдайте от мястото, ако не искате да попаднете пред очите на вашия капитан.

Бернардито остави кучето при спасените и пак се изкачи на носа. Разбитата шхуна се намираше в предишното състояние. Всички крайбрежни камъни бяха осеяни с чернокожи. Моряците вече се разпореждаха за стоварването на някакви денкове и сандъци по камъните. Вторият кораб едва тъмнееше през мъглявото було.

Капитанът на този кораб, като видя, че котвите няма да удържат напора на стихията, се реши на смела маневра. Мръсното платно на кливера се плъзна над бушприта и заплющя на бурния вихър. Друго едно платно се разгъна до половината на марсовите рей. Кабестанът се завъртя, носовите котви се издигнаха и насочвайки се към протока, корабът потегли, като влачеше след себе си по твърдото дъно кърмовите котви. Когато до устието на протока остана един и половина кабелтов, веригите на котвите се скъсаха. Вълните около кораба беснееха — имаше опасност да го сплескат о скалите.

Един дебел моряк в капитански мундир махна с ръка от мостчето. Струпалите се на носа моряци изляха от двете страни на форщевена няколко бъчви с разтопена мас.

Маслената течност се разля по бурната вода и яростните вълни около кораба стихнаха за миг. Пред шхуната се откри устието на протока с успокоилата се леко вълнуваща се и набърчена от дъжда повърхност. За секунда корабът преодоля разстоянието до устието. Струята на вятъра, нахлуваше в протока като в тясна тръба. Тя разкъса платната и погна шхуната с бързината на стрела. Ако протокът беше прав, корабът благополучно щеше да влезе в защитения залив, но тесният ръкав извиваше наляво и маневрата на завиването не стана съвсем успешно.

Чу се трясък, кърмата с бял надпис „Глория“ беше запратена в камъните, кормилото на шхуната се разлетя на трески. Ударът събори гротмачтата, проби обшивката над ватерлинията. По инерция „Глория“ се откъсна от камъните, благополучно премина край пясъчната плитчина и достигна залива. Шхуната не изгуби способността си да плава, дъното й оцеля. Плоските вълни в залива, също като в река, се заплискаха край изпочупените бордове.

„Тази «Глория» има добър капитан и доста добър екипаж — разсъждаваше Бернардито. — Пристанище «Бълтън»! Значи, двата кораба пътуват заедно… Загубиха две котви, мачта, кормило и получиха дупка в кърмата. Евтино се отърваха! Хвърлиха котва… Време е да се измитам оттук. Ще почнат да шарят из острова и ще намерят къщурката ни!“

Бернардито не намери спасените на предишното място. Когато „Глория“ се показа в протока, чернобрадият мъж отмъкна жената по-далеч от брега и се скри зад камъните. Кучето напрегнато следеше чуждите хора и ръмжеше заплашително, когато те се размърдваха.

— Ще ви стигнат ли сили да вървите много бързо след мен по пътеките из гората? — запита островитянинът.

Жената първа се изправи на крака. Мократа й дреха беше необикновена и нямаше нищо общо с европейското дамско облекло, но по лице приличаше на французойка или италианка. Тя погледна Бернардито втренчено и такова силно вълнение се отрази на лицето й, че старият корсар почувствува известно смущение. Ала положението беше твърде критично, за да спират дори и за минута. Жената помогна на своя спътник да се изправи на нозе. Ранената му ръка беше вече превързана с парче от влажната туника.

Сега Бернардито разбра, че пред него се намира съвсем млад мъж, едва ли навършил двадесет години. Черната брада и отдавна небръснатите бузи му придаваха по-зрял изглед. На вид непознатата беше на около тридесет години. Но красивото й и фино лице леко се четяха следите на лишения.

Бернардито бързо поведе непознатите през гъстата гора. С мъка се промъкваха те през бодливите храсталаци. Бурята люшкаше дърветата и обливаше пътниците със студени капки. Старото си наметало Бернардито даде на жената и тръните изпокъсаха куртката му за няколко минути. Най-трудно беше на полуголия непознат, цялото облекло на когото се състоеше от черни моряшки панталони и мръсен червен пояс. Най-после пътниците излязоха на пътеката. Бернардито ги поведе към горското езеро. Половин миля непроходим гъсталак от бамбукови стебла се изправи пред тях. Под нозете им зажвака рядка блатна кал.

— Вървете напред и дръжте посока към онази далечна канара. Ще вървите до пояс във вода, но в средата на блатото, ако вземете правилно посоката, ще се натъкнете на пясъчно островче. Скрийте се там и ме чакайте. Кучето ще остане с вас. Ще ви донеса храна и после ще ви отведа на безопасно място, в планината. А ако искате да се биете с вашите врагове, вземете тази пушка и нож.

Полуголият мъж хвана пушката.

— Ще се бия до последна искрица живот — рече той решително. — Доротея, познаваш ли тази пушка? Мистър Фред, когато се прехвърляше на „Орион“, я остави в къщичката на острова. По-рано тази пушка е принадлежала на Джакомо.

— Дай ми ножа, Антонио — глухо произнесе жената. — при тях жива няма да се върна.

Странно предположение озари Бернардито. Дали пред него не е синьора Чени? Но Антонио е близък сподвижник и любимец на Грели, а сестра му — любовница на Леопарда. Из чии ли ръце са се измъкнали тези хора? Ала нямаше време да се разсъждава и да се проверяват предположенията. Момчето беше само в празната къщичка; непознатите пришълци от роботърговските шхуни всяка минута можеха да открият жилището на ловците…

— Синьор, кажете ни името си! — викна младият мъж след отдалечаващия се ловец.

— Ще го узнаете, когато бъдете в безопасност — отговори Бернардито и бамбуковите стебла се затвориха зад него.

Кучето искаше да се спусне подире му, но той рязко го изпрати назад, като му сочеше към средата на блатото.

Шестимата негри благополучно преодоляха зоната на прибоя край скалите и се измъкнаха на суша. Тези бегълци от разбитата шхуна също побързаха да се скрият в гората. Тук те се чувствуваха на сигурно място, като у дома си!

И шестимата се смятаха за едни от най-добрите ловци на голямото племе от бреговете на Конго. След като навлязоха в гъсталака, воините започнаха да се въоръжават с първите попаднали им под ръка средства за самозащита — тояги, клони и остри камъни с назъбени ръбове. Те прекараха няколко часа по дърветата, като се ослушваха в шумовете на гората. Преди залез слънце тръгнаха през храсталаците. Из гората вървяха като безмълвни черни сенки и нито една драскотина не се появи по стройните им матовочерни тела. Гората оредя. Платото почна да се снишава; големите дървета се замениха с ниски шубраци; изпод нозете им започна да излиза блатна вода и в лъчите на промъкналото се вечерно слънце бегълците видяха непроходимите гъсталаци на бамбука.

Внезапно един от негрите вдигна предупредително ръка. Той забеляза в блатото следите на двама души, минали тук не по-късно от обяд. В същата минута из гъсталаците изскочи едно грамадно сиво животно. С озъбена страшна муцуна звярът се хвърли върху чернокожите.

— Хвърлете оръжието! — раздаде се глас иззад храстите.

Тези думи бяха произнесени на езика киши-конго — родния език на черните воини. Чернобрадият Антонио се показа иззад гъсталака.

— Захвърлете тоягите, приятели, иначе този дяволски пес ще ви разкъса гръкляните. Назад, Карнеро! Вървете след мен…

Антонио поведе бегълците през платото към пясъчното островче. Кучето проявяваше много силно безпокойство и вървеше по петите на хората, поглеждайки жадно мяркащите му се прасци. То се поуспокои и престана да ръмжи чак когато черните воини седнаха редом с двамата бели хора под бамбуковата колибка. Антонио и Доротея бяха успели да покрият леката си постройка с листа от огромни папрати. Щом някой от седящите се опитваше да мръдне, бдителният Карнеро заплашително ръмжеше и всички, щат не щат, трябваше да седят мирно, също като ученици, наблюдавани от сърдита класна наставница.

— Антонио — казваше жената на своя спътник и гласът й трепереше от вълнение, — уверена съм, че не се лъжа. Това е същият оня човек. Тогава само за миг го зърнах през прозореца на каютата, но лицето му се вряза в паметта ми за цял живот. Казвам ти, Антонио: този човек е пиратът Бернардито Луис, който открадна моя Чарли.

— Дороти, това е невъзможно. Аз с очите си видях следи от труповете им. Не се измъчвай с напразни надежди, бедна моя сестро. Не знам кой е този островитянин с превързано око, но Бернардито загина в пещерата заедно с момченцето. Той искаше да помогне на мистър Фред, но не беше предвидил лавината и срутването.

— А как е попаднала в ръцете на този човек пушката на Джакомо?

Когато „Орион“ напущаше острова, мистър Фред остави в къщичката пълно снаряжение. Той си мислеше, че може би съдбата пак ще захвърли тук някой самотен мореплавател и дори остави на масата бележка: „На неизвестния приятел от тримата първи жители на острова“.

— Но защо и този човек е с превързано око? Защо се крие от капитаните на корабите?

— Може би той самият ще ни разкаже за това. Едно знам много добре: капитан Бернардито вече шеста година спи в гроба си. И неговия гроб аз видях със собствените си очи.

Внезапно Карнеро се спусна в гъсталака. Фигурата на Бернардито, отрупана с оръжие, се появи из храстите. Предупредени от Антонио, негрите се изправиха пред непознатия „господар на острова“ и му се поклониха.

— Вие говорите толкова високо, че сами издавате убежището си. Без да искам, аз подслушах вашия разговор. Господа, накарайте вашите чернокожи приятели да седнат! Такива ниски поклони се правят само на техните страшни богове, а не на един възкръснал пират. Някои мъртъвци, сеньор Антонио, се изхитрят да възкръснат дори по два пъти… Сеньора Доротея, вашите надежди не са напразни. Синът ви е жив и след един час вие ще го прегърнете… Антонио, та подкрепете сеньората, на нея й прилоша! Клетата, тя вече е в безсъзнание. Вървете напред, трябва по-скоро да се доберем до планината. Аз ще нося сестра ви.

2

Мистър Уилсън, капитанът на „Глория“, командуваше с пресипнал глас разтоварването. Шхуната бе хвърлила котва в Залива на корсаря. Три лодки непрекъснато сновяха между брега и кораба. Вечерното слънце позлатяваше водата, вятърът стихна и само вълните на мъртвото вълнение се удряха в каменната гръд на носовете. Стана горещо. Рояци москити кацаха по лицата и ръцете на моряците.

Всички негри от трюмовете на „Глория“ бяха стоварени на брега и сечаха дървета под охраната на двадесетина моряци. Малко по-настрани работеха спасените от „Доротея“. Между работещите се разхождаха надзирателите, судански араби и берберийски туареги, с бичове в ръце. В големи черни котли, закачени на върлини, се вареше храната.

Една лодка откара от брега на борда на „Глория“ сухия капитан Хятчинсън, червенокосия американски ирландец О’Хири и още неколцина моряци, от разбитата шхуна. Уилсън ги покани в каютата на своя помощник, датчанина Оге Йензен.

— Големи ли са повредите на „Доротея“? — запита капитан Уилсън своя колега.

Хятчинсън въздъхна.

— Голяма ли е дупката на счупена бутилка? — сърдито изръмжа О’Хири. — отопихме печалбите си, дявол да го вземе! Какво ви хрумна да се катерите по скалите, Хятчинсън! Всички ония негри в повече, които бяхме решили да скрием от Райланд, сега са на дъното… А и тази французойка, която избяга… За нея можеше да се вземат добри пари…

— Не си струва да се карате, джентълмени — помирително каза Уилсън. — французойката няма къде да ни избяга от това островче, ако само не е потънала. Преброихте ли негрите на брега, мистър О’Хири?

— От двете шхуни стоварихме сто и двадесет мъже, триста жени и около стотина деца. Оцелелият дребосък не съм броил, не останаха много. Хятчинсън удави онези деца в трюма като палета, а на това отгоре още седемдесет майки и толкова мъже. Около сто и петдесет парчета потънаха, а може и да са избягали… Отвратително!

— Е, брате, в нашата работа — някъде ще спечелиш, някъде ще загубиш… Неприятно е само, че удавихме негрите на мистър Райланд, онези, които бяха изпратени тук за островната плантация, а нашите двеста останаха при Карачиола в Капщад… Сега с „Доротея“ се свърши, а моята „Глория“ ще поправяме цял месец. Дано в това време Карачиола не отплува с негрите за Америка. Виж, тогава ще плачат нашите парички за всички онези чернокожи, които имахме в повече! Какво е вашето мнение, мистър О’Хири.

— Без нас той никъде няма да отиде! Закупен е голям товар за островната плантация. Няма да зареже той всичко в Капщад я! Ще не ще, трябва да чака да се върнем ние с корабите от острова или да дойде тука след нас.

— В Капщад собствениците на диамантените мини даваха по тридесет фунта за парче. Всички излишни чернокожи трябваше да продадем там, на място, и веднага да си поделим парите. Нямаше защо да слушаме Карачиола… В Америка, казва, ще ги продадем двойно… Ето, продадохме ги на… рибите! — мистър Уилсън кимна ядосано към лъскавата вода на залива.

— Изпратихте ли потеря за бегълците? — запита О’Хири, като помълча малко.

— Да. По обяд шестима души с боцмана Браун отидоха в гората на лов. До довечера ще изловят всички.

Съмнявам се… — възрази О’Хири. — нищо не ще може да ги изкара от гъсталаците. Островът е доста голям и ще успеят да се скрият и да си намерят храна. Мисля, че утре ще трябва да организираме хайка от целия екипаж. Ще се наложи да претършуваме целия остров. Трябва да заловим и французите. Колко е неприятно, че избягаха! Видяхте ли ги, Уилсън?

— Не, аз едва тук разбрах, че на вашия борд е имало двамина бели от загиналата експедиция на „Свети Антоан“. Защо не ги показахте на Карачиола в Капщад, мистър О’Хири?

— Разбирате ли, Уилсън, самият аз ги открих едва по пътя от Капщад за насам. Спомняте ли си как товарехме в Заира? Нощ, суматоха… „Доротея“ прие около двеста мъже за острова и всички жени с дребосъка. Тези двама при товаренето се били мушнали между чернокожите; през цялото време са се криели в трюма сред най-гъстата тълпа. В Капщад ние не престояхме и едно денонощие, а по пътя за насам, когато моряците започнаха да закачат черните красавици, измъкнаха на палубата французойката. Тогава и нейният спътник се показа. Дотогава и двамата омотавали лицата си с парцали. Оказа се, че са попаднали в плен у негрите и са прекарали четири години сред племената на Конго. Заедно с негрите и те попаднаха в наши ръце. Тя се нарече Марта Сабу, а той — Франсоа Пише. Този Франсоа, Пише и шестима здрави негри аз накарах да работят горе; той е ловък моряк, знае всички онези неразбираеми негърски езици и научи негрите да работят с платната. Ние нямахме достатъчно моряци. А жената бях решил да запазя за себе си. Тя е била милосърдна сестра в болничната каюта на „Свети Антоан“. Красива особа, но… с характер, проклетница! В коя и да е част на света биха се намерили купувачи за нея. Надявах се да взема за нея добри пари. Хятчинсън развали всичко с тази авария!

— Ами тези ваши моряци негри… напуснаха ли ви, мистър О’Хири?

— Да, напуснаха ме, дявол да го вземе! Заедно с французите. Хятчинсън стреля, ама струва ми се, че не ги улучи.

— Тази несполука на мистър Хятчинсън навярно ще трябва да коригираме, след като ги заловим — рече замислено Уилсън с пресипналия си глас. — мистър Райланд не обича излишни свидетели.

— Ако са живи и двамата, французинът ще бъде полезен в плантацията като преводач. Трудно ще избяга оттук. Е, а пък ако свърне насам някой чужд кораб, тогава този мосю Франсоа… ще си получи порцията. Обаче затова трябва най-първо да го върнем.

Оге Йензен потъна в своите спомени. Припомни си една не много отдавнашна пролет, пътуването към Атина, прикритото заливче, шхуната на Каридас и лодката с малкия син на онзи човек, чийто гроб се намира на този остров… Той, Оге Йензен, стреля от лодката по онези хора, защото така му беше заповядал Карачиола… Някой извика по лодката… После се появи лейтенант Уент с гемията… Неуспешно излезе всичко тогава…

В каютата се втурна боцманът на „Доротея“.

— Залови ли бегълците, Браун? — подигравателно запита О’Хири.

— Още не — пробуча боцманът със смирен тон. — но в гората намерих една къщурка. По всичко се вижда, че обитателите й са я напуснали само преди няколко часа. Докато оглеждахме къщичката, в двора се втурна едно черно куче с парче връв на шията. Ние го заловихме и доведохме с нас.

— Значи, островчето е обитаемо, джентълмени? — с недоумение запита О’Хири.

Йензен излезе на палубата. Ненадейно всички, които бяха в каютата, дочуха от палубата радостен кучи лай и възгласите на Йензен:

— Нерон, Нерон!

Черното куче на неизвестните островитяни скимтеше и се умилкваше около датчанина.

— Та това е нашият стар Нерон, кучето от „Орион“! То се загуби тогава при разкопаването. Нерон, кучи сине, значи, ти си станал островитянин! И зверовете не са те изяли!

— Мистър Хятчинсън и мистър О’Хири — каза Браун, — мисля, че тази напусната къщурка ще ви хареса за жилище. На „Глория“ ще бъде твърде тясно за всички ни.

В пълна тишина, под потръпващите звезди се изкачваха нагоре по клисурата групичката пътници. Пред тях тичаше кучето. Подире му вървеше Антонио Чени, опипвайки пътя с тояга. Капитан Бернардито носеше безчувствената жена на ръце. Шестимата голи негри завършваха шествието.

— Добре сте запомнили този път по клисурата, Антонио — подхвърли Бернардито.

— Как не, сеньор. Ние с мистър Фред всеки ден минавахме по тази пътека при разкопаването на вашата пещера. Като че ли всичко това беше вчера, а ето минаха вече почти шест години… Кажете ми сеньор, Чарли помни ли още майка си?

— Антонио, той забрави миналото. Детето не помни баща си. А известна смътна представа за майката аз създадох отново в детския му ум. Запазих в неговата памет образа на „дойката Доротея“ и научих момченцето да го свързва с понятието „мама“. Аз отдавна бях намислил да върна момченцето на неговата майка, ако само се измъкнех оттук жив…

Но при едно условие: да не се открива на Грели тайната на спасяването на детенцето. Това момче ми е изпратено от самата съдба, за да завърша една отдавна набелязана цел. Майката няма да бъде пречка за мен, ако тя не открие на Леопарда тайната ми.

Те започнаха да се изкачват мълчаливо по каменливата горска пътечка. Ниско над клисурата висеше нащърбеният месец. Скоро гората свърши. Отдясно тъмнееше планинска ливада, обрасла с висока трева. Далече долу, отразявайки се във водите на залива, блестяха светлините на „Глория“. Бернардито седна с товара си на ствола на повалено дърво. Главата на жената лежеше на рамото му.

— Гребнете вода от извора, трябва да свестим сестра ви. Тя е съвсем без сили. Колко тежък, продължителен припадък!

Доротея отвори очи, видя звездите, мрака и приведените над нея глави на Антонио и Бернардито. Щом съзнанието й се възвърна, тя се вкопчи в ръцете, които я подкрепяха. От устните й започнаха да се ронят несвързани думи, глухи като стон:

— Къде ме доведохте? Вие пак ме лъжете. Него го няма! Кажете ми истината: живо ли е моето момченце? Къде е Чарли?

Бернардито отново вдигна жената. Сега тя се блъскаше и трепереше в ръцете му.

— Успокойте се, сеньора Доротея! — нълнението на жената смути Бернардито. Дори най-близките приятели сега не биха узнали гласа на своя суров капитан. — ще няколко минути и ще видите своето момченце, пораснало и здраво. Едно малко пътешествие под земята — ще бъдем у дома. Вашето момче ми стана като собствен син. Аз никога не съм имал деца, сеньора!

Крачещият напред Антонио рязко спря.

— Стойте! — възкликна той. — Дороти, синьор капитанът не знае, че той има син!

От изненада Бернардито се препъна и едва не изпусна своя товар.

— За какво говори брат ви, сеньора? Какво означават думите ви, Антонио?

— Капитане, може би аз напразно заговорих за това в една такава минута, но на мене много добре ми е известно, че в Пирея живее вашата майка, синьора Естрела Луис, със своя внук Диего Луис ел Гора. Той сега е… на десет години. Родил се е в Пирея през есента на 1768 година. Майка му… виж ти, неприятност! Паметта ми изневерява… Едно такова звучно гръцко име… Казваше се…

— Зое… — подсказа му Бернардито.

— Да, да, Зое! Тя не е вече жива, капитане… Спи в гръцките гробища на Атина. Зое е умряла при раждането на вашия син, малкия Диего, когато вие сте били вече на този остров. На доня Естрела отдавна са разказали за вашата гибел, но тя не вярва, очаква ви и разказва на малкия Диего за вашите стари подвизи. Всичко това аз научих в Ливорно през лятото на седемдесет и четвърта година. Запомних дори адреса на синьора Естрела: Пирея, Атинския път, предградието, къщата на търговеца Каридас.

— Търговецът Каридас ли? Георги? Моят марсов моряк от „Перла“? Някога аз му подарих моята стара шхуна „Лъчезарна“. Дали не е същият онзи Каридас?

— Капитане! Всичко, което сега ви разказах, аз чух в Ливорно от юнгата на шхуната „Лъчезарна“ Томас Бингъл. Това момче е приятел на вашия малък син. Доня Естрела разказвала на двете момчета за капитан Бернардито.

— Диего Луис ел Гора! — Бавно произнесе старият корсар, вслушвайки се в тези думи. — синът на моята Зое! С нея се разделихме през Декември 1767 година… О, небе! Ти си по-щедро с милости, отколкото можех да очаквам! С какви планини от съкровища трябва да ти се отплатя за тази новина, момко?… Не бойте се, сеньора, това не е пропаст, а само вход в една скрита пещера. Дръжте се за врата ми, аз ще ви пренеса по коритото на един подземен ручей. Тук е тъмно като в гробница, но по-нататък зад завоя гори факел.

Гласът на Бернардито вече кънтеше под сводовете на тунела. Един след друг негрите боязливо навлизаха в черната паст на подземието.

Корабен фенер осветяваше сводовете на скривалището. Дълбоко безмълвие цареше в подземните коридори и тунела. Само потокът слабо ромолеше на дъното. Дупката в стената, някога пробита от капитан Бернардито, беше закрита отвътре с вълча кожа.

Момчето се ослушваше в звънката тишина, която цареше в подземието. В скривалището беше светло и топло. Бернардито отдавна беше приготвил това тайно убежище в случай, че внезапно пристигнат враговете. Стените и подът на пещерата постлаха с кожи. В един ъгъл имаше купчина одеяла. В огнището, направено от камъни, тлееха дървени въглища и едва забележимият пушек навлизаше в тунела и подземните ходове. В друг ъгъл беше струпан запас от дървени въглища и суха като барут вършина. Над огъня кипеше в котле настойка от сушени ароматни треви; тази напитка заменяше на островитяните кафето и чая. Припасите бяха поместени в ниши, издълбани в плочестата леска. Тук се намираше и оръжието, пренесено от къщичката.

Днес самотата особено тежеше на момченцето. Не му беше леко да лежи тук, връз кожата, самичко, когато на острова стават такива важни работи… Момченцето стана от леглото си, приближи се до дупката и отмахна края на завесата. Светлината падна върху противоположната стена и озари дъното на тунела. Последните летни месеци бяха горещи, малко дъждове паднаха; ручеят в тунела почти пресъхна и целият подземен път до скривалището сега не беше труден.

В далечината се зачу шум, след това човешки гласове, изменени от ехото. Една дълга сянка се метна по дъното на тунела и по познатото ръмжене момчето различи своето куче.

Иззад завоя се мярна червеникав отблясък и гласовете приближиха. Най-после в тунела се показаха хора. Колко много бяха те! Чернобрад мъж, гол до пояс, носеше факел. Той закриваше високата фигура на чичо Тоби, който носеше на ръце някакво тяло, завито в старото наметало. Отзад един след друг се промъкваха голи хора, черни като въглен. Момчето отмахна вълчата кожа и бързо спусна през дупката леката бамбукова стълбичка. С два скока Карнеро се озова в скривалището, завъртя се около момчето, като скимтеше и се мъчеше да го лизне по лицето. Но на момчето сега не му беше до остроухия! Когато напускаше скривалището, за да отиде при спасените, чичо Тоби му каза със странен глас съвсем странни неща. Той беше отмахнал от челото на момченцето една къдрица и поглеждайки го в очите, беше запитал:

— Синко, искаш ли да напуснеш този остров и да видиш големи градове и далечни страни?

— Искам да ги видя заедно с тебе, чичо Тоби. Нали няма да ме дадеш на ония чужди хора, които дойдоха с корабите?

— Не говори глупости, мой сеньорито. По-леко ще ми бъде да загубя второто си око, отколкото да се лиша от тебе. Но кажи ми, ако твоята майка изпрати да те вземат, би ли се зарадвал?

— Мама ли? Значи, тя е изпратила кораби? О, чичо Тоби, искам по-скоро да я видя! И ние винаги ще бъдем заедно, с мама и с тебе! Нали, чичо Тоби!

Бернардито беше притиснал силно момчето към гърдите си:

— Остани със здраве, мой сеньорито, дръж стълбата го това и ме чакай. Аз ще дойда, но не сам, и ще ти донеса голяма радост!

С тия думи чичо Тоби беше заминал. А ето че сега Карнеро пречеше на момчето да се приготви за важната среща. Внезапно детето трепна. Само няколко думи долетяха от тунела, но една от тях предизвика смут дълбоко в детското му сърчице. Произнесе я чичо Тоби. Това беше име, вече полузабравено…

— Дороти, ние ще постоим тук. Качете си при него, той ви чака!

Момчето стоеше насред пещерата. Беше облечено с бяло палтенце от кози кожи и къси панталони. Тъмните му къдрици се спущаха до раменете, загорелите страни бяха порозовели от вълнение. Изведнъж вълчата кожа над входа рязко отлетя настрана. Една жена с пламтящи очи падна до него на колене. Топли длани стиснаха лицето на момчето. То усети докосването на горещи, мокри страни, облени в сълзи. Като освободи ръката си, момчето смутено и неловко докосна меките коси на жената, поотдръпна се от разплаканото лице и вглеждайки се дълбоко в тия родни, безумно щастливи очи, за първи път в живота си със задъхващ шепот произнесе:

— Мамо!

3

На другия ден призори Бернардито, Антонио и най-възрастният от бегълците негри, чернокожият исполин Нгуро, предпазливо се промъкнаха до брега на залива. Непроходимият гъсталак ги прикриваше от пазачите на роботърговците.

Пред очите на съгледвачите се откри твърде непривлекателно зрелище на робски лагер. Сред храстите и ниските дръвчета, които достигаха до самия бряг на залива, беше разчистена една голяма площадка. Около двеста жени правеха стобор от колове и върлини с обгорени, заострени върхове. На двата противоположни ъгъла на тази площадка се извишаваха грозни постройки върху дълги стълбове. Това бяха наблюдателни кули за пазачите — първите образци на европейската архитектура, издигнати от колонизаторите на новата земя. Пазачите, по двама на всяка кула, се бяха разположили под палмовите листа на навесите и бяха облегнали върху плетените перила дългите цеви на пушките си. Първите фортпостове на цивилизацията в острова на Райланд бяха създадени!

До двукрилата врата вече имаше будка, изплетена от пръчки и клони, която наподобяваше висока кошница. В нея се бяха вмъкнали още двама въоръжени моряка. Стоборът около лагера още не беше завършен и двадесетина моряци бяха обкръжили площадката да не би на някой от негрите да хрумне да си търси на острова друг подслон. В ограденото пространство бързо растяха пет големи колиби. На дълга върлина висяха над разпален огън опушени чугунени котли. Няколко черни жени готвеха храната под надзора на корабния готвач на „Доротея“, който явно се стесняваше от подобни задължения.

Малко по-далеч, по левия бряг на залива, постоянно се мяркаха върховете на падащи дървета. Тука също разчистваха място за постройките и нивите на бъдещата плантация.

Притаили се в короната на едно високо дърво, съгледвачите видяха как мистър Хятчинсън поведе голяма група роби към мястото, където се бе разбил неговият кораб, за да спасява останките от товара. На края на гората отряд негри режеше с триони трупи. Слънцето безпощадно обгаряше лъсналите от пот черни гърбове на резачите. Едни стояха на възвишението, направено от дървета, а други — долу на земята. Отмерено се привеждаха телата. Нагоре-надолу, нагоре-надолу сновяха трионите, захапвайки със стоманените си зъби дебелите дънери. Вече две големи редици от току що нарязани дъски лежаха от двете страни на издигнатата площадка. Двама надзиратели с дълги бичове се разхождаха между редиците.

Един от горните резачи, широкоплещест негър, изморено се изправи и изтри стичащата се от лицето му пот. Надзирателят Урикон, бившият жрец, викна нещо на роба, но той не обърна внимание на това, приближи се до края на площадката, загреба с един череп вода от дървената бъчвичка и отпи няколко глътки.

Урикон шибна негъра с бича по гърба, той изгуби равновесие и падна от площадката. Обхванат от гняв, негърът скочи и запрати черепа в лицето на надзирателя. Към мястото на сбиването изтича бял моряк. Негърът прескочи през купа стърготини и се втурна към близкия гъсталак. Екна изстрел, куршумът улучи беглеца в крака, но той, накуцвайки, продължаваше да тича. Урикон с разсечена вежда догони с няколко скока ранения и със свистящ удар на бича го повали. Моряците повлякоха нещастника към лагера. Не минаха и пет минути и тялото на резача увисна на клона на едно високо дърво. Под нозете на обесения пламна вършина, обгаряйки сгърчените му пети. След това моряците се разотидоха по местата си с равнодушни лица. А трионите продължаваха да се движат нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш нищо не се беше случило. Притаилият се на дървото Антонио едва не заплака от ненавист и отвращение.

Преди да настъпи вечерта, роботърговците събраха на едно място всички роби от площадката на бъдещата плантация и тия, които участвуваха при разтоварването на стоките на „Доротея“. С ритници и удари с бичове, споменавайки сатаната и всички свети угодници, моряците строиха негрите в една обща колона и три пъти преброиха тези пет шест дузини изплашени голи хора: явно моряците бяха скарани с аритметиката!

Започна да се мръква. По върховете на мачтите на „Глория“ запалиха фенери. Плющейки с бичовете, роботърговците вкараха робите зад оградата. Като изядоха отвратителното ечемичено вариво без лъжици и чинии, полуголите хора се натъркаляха под редките навеси. Скоро детският плач и вайканията на майките започнаха да стихват. Бернардито и двамата му спътници слязоха от дървото и предпазливо тръгнаха обратно.

Внезапно на горската пътека, която водеше към жилището на островитяните, се дочуха гласове. Съгледвачите замряха в гъсталака. Антонио разпозна О’Хири, Йензен и Хятчинсън. Те отиваха с няколко моряка към къщурката, като разговаряха високо помежду си.

— Къде са се дянали тези островитяни? — казваше О’Хири. — втори ден вече как се крият от нас. Ако се съди по домакинските съдове и броя на добитъка, тука са живели няколко души. Навярно са останки от екипаж на някакъв кораб. Не ми се харесва тяхното поведение, дявол да ги вземе!

— Какво предлагате? — запита Хятчинсън.

— Десет ловни групи да претършуват тази нощ всяко храстче на острова. Вие, Йензен, с вашите хора ще претърсите клисурата. Кучето на островитяните ще ви помогне.

Гласовете на роботърговците стихнаха. Бернардито и спътниците му още няколко минути се промъкваха много предпазливо след тях, но онези се приближиха до къщурката и нахълтаха шумно в нея. Съгледвачите свърнаха в горския гъстак.

— Нашият Нерон днес може да ни окаже лоша услуга — проговори Бернардито. — глупаво куче, вчера избяга от Чарли и ето че е попаднало в ръцете на тази горила Йензен. Разкажете ми, Антонио, кой е този датчанин? Видях го още на лодката от „Орион“. Вързан е в езика, ама юмруците му — същински топовни гюлета.

Десет моряка, начело с Оге Йензен, се изкачваха нагоре по клисурата. Йензен държеше вързан черния пес и тихичко разговаряше с него като със стар добър познат:

— Води ни, Нерон, води… На „Орион“ ти беше много крадлив, приятелю мой, и измъкваше от моряците сирене…

— О, аз познавам това място! Някъде насам се намира един гроб…

— Какво си мърморите там, Йензен? — недоволно запита един от моряците. — за какъв гроб споменавате?

— Казвам: тука наблизо е гробът на едноокия Бернардито…

— Какво? Стойте, момчета! Ако вие, мистър Йензен, имате желание да си чупите врата, тогава пълзете след това проклето черно куче, а лък аз не съм луд нощем да отивам при гроба на Бернардито.

— Мъртвите не мъстят — успокоително каза Йензен.

— Духът на Бернардито няма да търпи нощни гости. Гледайте, Йензен, кучето се зъби! То се хили! Гръм да ме удари, ако не се хили! Да се проваля на място, ако не го е изпратил при нас мъртвия Бернардито! Виждате ли какво е черно? Кълна се в рогата на сатаната, това е таласъм! Зарежете кучето, Йензен, нека върви по дяволите! Я да обърнем кормилото, докато не е късно, да не затракат нашите кокали по дъното на тази урва.

Иззад хребета се показа червеният сърп на месеца. Мислите на Йензен мудно се въртяха в мозъка му. На него също не се харесваше много пътят, по който черното куче поведе групата. Гробът на Бернардито вдъхваше страх и в неговата суеверна душа… Та нали само преди четири години, той, Йензен, се беше прицелвал в момчето седнало на кърмата на лодката… Дали пък да се върнат на осветената „Глория“, да пропъдят страха с глътка ром? Но къде така се дърпа кучето? Скимти и се тегли нагоре, откъдето по камъните струи ручейче към дъното на клисурата. Тъкмо навреме, да се освежат с глътка студена вода… Къде беше наистина този проклет гроб? В такъв мрак нищо не може да се види.

— Тихо! — произнесе шепнешком друг моряк. — дочу ми се кучешки лай. Жени сте вие, а не моряци! Бас държа, че черното куче ни доведе тука не току така. По дяволите вашите страхове! Тук се крие някой. Това са или негрите, или островитяните.

Йензен се колебаеше. Желанието да отведе в лагера бегълците се бореше в него с нечистата му съвест. Накрай той надви страха.

— Останете на мястото си, пригответе оръжието… Ти, Дългия Енди, ще дойдеш с мен — каза той на смелия моряк. — да видим накъде се тегли така песът.

Кучето за малко не изтръгна ремъка из чугунения юмрук на Оге, устремявайки се нагоре по склона. Йензен размота верижката на своята гиричка и приготви пищова.

Около стотина ярда Оге и морякът вървяха по коритото на ручея. Ето най-после някаква издатина на скала. Оттук ручеят се хвърля надолу. Ето и края на издатината.

Кучето още по-силно задърпа ремъка, като се насочваше под ниско надвисналия камък, изпод който изтичаше ручейчето.

— Навярно бегълците са се криели върху тази издатина — прошепна Дългия Енди.

Месецът вече изгуби червения си отблясък и озаряваше всичко наоколо с мъртвешко сияние. Йензен разпозна зловещото място: ето вляво се издига скалата, на която виконтът някога заповяда да издълбаят надгробния надпис. В подножието на тази скала е издигнат надгробният насип…

— Енди, ние сме дошли при гроба на Бернардито! Решителният Енди спря замислен. Черното куче продължаваше да се завира под камъка.

— Дали пък тук няма някаква пещера? Трябва да извикаме другите, Оге.

В този миг нещо голямо, бързо като нощна птица изскочи изпод надвисналия камък. От изненада Йензен седна насред плочата и изпусна ремъка от ръката си. Черното куче се шмугна под камъка. Дългият Енди стоеше на края на издатината и сивата сянка се хвърли право върху него. Той нададе вик и изчезна от края на плочата. Ужасен, Йензен погледна надолу. Оттам долиташе хриплив лай. На два-три ярда дълбочина се чернееше тялото на Енди; някакъв грамаден черен звяр го разкъсваше.

Прехвърляйки пистолета в дясната си ръка, Йензен се озърна към гроба и… замря: при светлината на нащърбената луна той видя един бял призрак, който пристъпваше бавно с протегната напред ръка. Датчанинът направи крачка назад, стъпи накриво и като размаха непохватно ръце, полетя от стръмнината право върху валчестите камъни…

…Йензен още дишаше, когато няколко ръце го вдигнаха от камъните. Гръбначният му стълб беше пречупен и главата му — разбита. Бернардито заповяда да го отнесат в тунела. Когато се свести, датчанинът видя тъмния свод на една каменна гробница, озарена от погребален факел. На фона на сивата стена той различи неподвижната фигура в бяло. Право в очите на Йензен се бе втренчило злобно пламтящото око на мъртвия Бернардито.

Йензен застена и се размърда, като искаше да отмахне от себе си видението, но един металически глас, звънко проехтял под сводовете, запита:

— Оге Йензен, защо наруши моя покой? С пресъхнали устни Йензен прошепна:

— За всичко е виновен Карачиола. Той ме накара да стрелям по твоя син, Бернардито. Ох, умирам! Не идвай, не се приближавай към мен!

Призракът до стената трепна; гласът му пресекна и захриптя:

— Вие с Карачиола сте убили моя син?

— Не, призрако, мисля, че остана жив. А ето аз умирам… Духът ти може да се успокои. Върви си, махни се от мен.

— Къде се случи това? Къде дебнахте моя син, проклетници?

— В Пирея, ох, в Малкия залив… Казвам ти, Карачиола е виновен…

— Умри, детеубиецо! — извика страшно призракът, откъсвайки се от стената.

Датчанинът потрепера и затихна. Бернардито дълго време още разтърсва безжизнените му рамене, но дори великият инквизитор Торквемада нищичко не би могъл да изтръгне от Йензен. Роботърговецът беше мъртъв.

В това време Нгуру с четиримата бойци и страшният Карнеро, подобен на злобен демон, заобиколиха безшумно откъм тила площадката на дъното на клисурата, където се бяха притаили в очакване останалите участници в потерята. Нападението беше внезапно и стремително. Ножовете на чернокожите отмъстители и зъбите на Карнеро довършиха отряда, без дори да смутят тишината на клисурата. Бернардито, който вече бе свалил от раменете си „савана“, намери на площадката девет нахвърляни тела. Той заповяда да присъединят към тях телата на Йензен и Дългия Енди и да пренесат всички трупове до подножието на скалата с надгробния надпис. Тук, при собствения си надгробен камък, Бернардито започна да нарежда с помощта на черния ловец Нгуру единадесетте мъртъвци около надгробната плоча…

След като огледа площадката с надгробния насип и живописните пози на неподвижните гости, Бернардито тихо отведе черните бойци под сводовете на подземното си убежище.

4

Още не беше се разсъмнало и робите в лагера лежаха, потънали в тежък сън, когато две тъмни сенки се спуснаха от дървото край строителната площадка на левия бряг. Изпочупен храсталак и изкоренени пънове, откъснати лиани и купища клони отрупваха цялото пространство на изсечената гора. По полегатия каменист склон се извишаваха купища пръст и камъни: предишния ден тука бяха започнали да изравняват земята за сградата на главния дом на плантацията. Едната от черните сенки, промъквайки се на площадката, бързо се шмугна под купчина изсечени клони. Вторият човек огледа мястото, където се беше скрил храбрецът, подреди над него клоните и прошепна на езика киши-конго:

— Бъди предпазлив и не мърдай, Тоопи. Ако те забележат, всичко ще пропадне.

— Върви си, маса Анту, ще бъда тих като риба — изшумоля отговор изпод клоните.

Антонио Чени безшумно напусна площадката и се покатери на едно от най-близките дървета. Тук той се скри между гъстия листак и замря неподвижно във въздушното си скривалище, извишаващо се на дванадесет ярда над земята.

В това време в лагера вече пламваха огньовете под котлите, заплющяха кожените бичове и двете лодки от „Глория“ стовариха на брега нова смяна пазачи, а също така и ръководителите на работите през деня. Скоро двукрилата врата се разтвори и пропусна цялото население на краала вън от оградата. Охраната отведе шестдесет седемдесет измъчени роби на строителната площадка на левия бряг.

Робите грабнаха търнокопи, брадви и лопати, а пазачите с пушки и пищови седнаха по-страни върху трупи и изгрялото слънце обжари с палещите си лъчи голите гърбове на клетниците и широкополите шапки на господарите.

…Две млади стройни жени, които събираха клони, довлякоха товарите си до голямата камара, където се беше притаил Тоопи. Върху себе си те нямаха никакво друго облекло освен една кърпа на бедрата и гердан от коралови мъниста. Въжето от товара беше оставило дълбока следа по голите им рамене. По-младата уморено приседна на донесения товар.

— Нгава, тихо, аз съм, Тоопи — прошепна изпод клоните глас, добре познат на младото момиче.

Тя се наведе и видя под камарата клони лицето на своя жених.

— Не се бой, Нгава, и прикрий ме с клончета. Къде е надзирателят?

Нгава бързо развърза своя товар и започна да разхвърля нови клонки върху камарата, като се стараеше да не обърне върху себе си вниманието на надзирателя.

— Ти си луд, Тоопи! — прошепна тя изплашено. — защо си пропълзял тук? Урикон жив ще те одере!

— Къде е Майни-Мфуму? С вас ли е синът на вожда на племето баконго?

— Тука е, Тоопи. И него го накараха да сече дърва.

— Нгава, нека Майни-Мфуму да дойде предпазливо насам. През нощта ние се готвим да нападнем лагера и кораба. Трябва да се предупредят всички бойци. Ти, Нгава, кажи само на сигурните жени, бъди предпазлива, за да не подушат нищо надзирателят и доносниците. Пазете се от Урикон и от неговите змийчета.

Двете жени бързо се отдалечиха. Един час по-късно към същата камара довлече връзка клони висок, мускулест африканец. Той се заседя за малко време около камарата, изправи се и като стрелна минаващия надзирател с проницателен поглед, отново отиде на края на площадката, където с всеки изминат час дърветата и храстите оредяваха.

Около два часа преди залез слънце към брега на залива се приближи отряд моряци. Той се връщаше от претърсването на гората. Начело на отряда крачеше мистър Ървин Сайръс О’Хири. Мнозина негри зарязаха работата, гледайки с тревога приближаващите се бели. Бичовете на надзирателите заплющяха още по-често, на площадката се вдигна врява и глъч.

— Умирете тоя черен добитък! — никна О’Хири.

Той се приближи до изкопа за сградата, където негрите изриваха камъни и разчистваха пръстта. Тук се разпореждаше старшият корабен дърводелец на „Доротея“, който обичаше да се хвали с опита си „да управлява“ роби в американските плантации.

— Защо работата върви така бавно, Търлей? — недоволно го запита О’Хири.

— Вашите негри са глупави, лениви и изнежени. Вие сте ги разпуснали, мистър О’Хири — беше отговорът.

— Защото не умеете да учите негрите! — закрещя О’Хири. Той грабна бича от надзирателя и скочи в изкопа. Търнокопите и лопатите се замяркаха по-бързо. — Кой от тях днес е мързелувал, Търлей?

И без да бърза, със зловещо лице, той се приближи до веригата мъже, пръсната по дължината на изкопа.

— Ей онзи — бързо посочи Търлей първия попаднал му пред очите клетник.

Той смяташе за излишно да се мъчи да разпознава чернокожите, всички му се струваха, че имат едно и също лице.

О’Хири шибна с камшика негъра по гърба. Ударът, както се изразяваха роботърговците, беше направен „с изтегляне“. Мигновено върху черната кожа набъбна червена бразда, а робът се приведе още по-ниско и продължи усърдно да работи с лоста. Това го спаси. Изморен от скитането из гората на острова О’Хири захвърли камшика, като пощади покорния роб. Той не знаеше, че младият вожд на баконго днес беше заповядал на мъжете от племето си да бъдат търпеливи… до вечерта!

Освен това мистър О’Хири днес беше в добродушно настроение. Наистина бегълците още не бяха заловени, но моряците вече бяха претършували половината от острова и намериха много следи от островитяните: стара, порутена колиба на една миля от езерото пътека в бамбуковите гъсталаци, пепел от ловджийски огън край ручея… Групата на Йензен още не се беше върнала. Може би тя вече води изловените бегълци и жителите на острова? Но главната причина за добродушието му беше друга… Ровейки небрежно пясъка край ручея, О’Хири откри по космите на ръката си мъничко, но доста тежко жълто зрънце: на острова имаше злато и… за сега само той, мистър Ървин Сайръс О’Хири, знаеше това!

Роботърговецът плесна с ръце. Урикон вече тичаше към него през площадката като куче, което е познало господаря си.

— Кажи на тези говеда, Урикон, че трябва да се стараят. Тука ще стане плантация. Те ще се научат да работят, да обработват земята. Ако работят усърдно, ще им дам богата храна. Те трябва да ценят доброто държане към тях. Аз ни кога не изтезавам току тъй. Наказвам само бегълците и мързеливците. А на добрите негри ще дам тютюн за дъвчене. Кой иска тютюн?

О’Хири бръкна в джоба си и извади наченат пакет с черен евтин тютюн, който беше любима дъвка на моряците през часовете на дежурство. Няколко черни ръце плахо се протегнаха за тютюна.

„Доверчиви като мънички деца!“ — помисли си горестно Антонио, следейки отвратителната сцена.

— А, не, така няма да ви дам тютюна! Ето вижте, оставям този пакет на земята. Тука вие трябва да изкопаете изкоп за сградата. Сега сте тъкмо две групи. Пакетът слагам на средата. Дълбайте, копайте! Който пръв прокопае канавка до това място и успее да достигне пакета с ръка, той ще го получи. Разбрахте ли, черни мутри?

Антонио с болка наблюдаваше как възрастни, силни мъже се втурнаха в изкопа. Нито един бич не изплющя във въздуха. Каменистият склон се топеше като снежна буца под пролетно слънце. Измъчените роби дишаха тежко, хрипливо. Накрай една черна ръка грабна желания пакет. Обезсиленият негър, щастливият притежател на съкровището, излезе, олюлявайки се, от изкопа и като откъсна едно парче от черния тютюн, мушна го под бузата си. В същия миг двама яки надзиратели туареги затулиха щастливеца от погледите на О’Хири и Търлей. Третият надзирател с ритник повали негъра на земята и замахна с тоягата. Пакетът падна от ръката на негъра, надзирателите си го поделиха в една секунда и се пръснаха, като енергично движеха железните си челюсти.

— Ето, Търлей, научете се как трябва да се работи с калпавите негри — самодоволно говореше О’Хири, застанал насред опустелия изкоп. — вие щяхте да изгубите три дни и да пребиете до смърт не по-малко от половин дузина чернокожи, а пък те струват пари, друже мой. Учете се от мен, Търлей, и вие никога няма да изпуснете юздите на негрите. С всяко животно, щом то ти принадлежи, трябва да се държиш умело. А, виж, с бегълците ще разговарям по друг начин. Това ще видите, като се завърне групата на Йензен със заловените. Ето и Хятчинсън се връща… Какви са вашите успехи, мистър Хятчинсън?

— Това днес ли е свършено? — възкликна Хятчинсън, приближавайки се към готовия изкоп. — за един ден? Удивително, мистър О’Хири! Нашите успехи засега трябва да ни карат да искаме нещо по-добро. Претърсихме десния бряг на ручея. Има пътеки, не е зле през нощта да поставим засади. Какво е направил Йензен?

— Мисля, че е обградил дивеча в клисурата. Те имат най-дългия маршрут. Едва ли ще успеят да се върнат днес.

— Ама чуйте, О’Хири, вие бяхте обещали да устроите едно малко развлечение за моряците. Време е момчетата да се освежат, добре да си пийнат, да полудуват и да се поразвлекат с африканските госпожички…

— Може, нека да се повеселят днес на „Глория“. А ние с вас ще си устроим един мъничък пикник в нашата къщурка. Там сред тия негритянки има една Нгава… Днеска съм в доста добро настроение, Хятчинсън.

5

Върху черната вода на залива трептяха отраженията на светлините, струящи от илюминаторите на „Глория“. Палубата изглеждаше пуста, но край четирите оръдия се бяха свили топчиите и пушеха в мрака с лулите си. Двама дежурни моряци и капитан Уилсън се разхождаха по капитанското мостче. Боцманът обходи караулните постове на кораба. От кубрика вече долитаха провиквания и тропот от моряшки ботуши. Бреговите постове бяха възложени на Браун, боцмана на „Доротея“. Четирима моряци охраняваха входа за лагера. На всяка куличка стояха по двама стрелци и още двама бели пазачи се намираха отвътре на оградата. Патрул от трима моряци обхождаше всеки половин час цялата територия, като вървеше по просеката край стобора. Втората смяна на охраната спеше в голямата колиба. Пред входа на тази колиба гореше огън и седеше боцманът Браун.

Още не беше се мръкнало, когато крайбрежните храсти лекичко се разклатиха. Бернардито, Антонио и двама негри предпазливо надзърнаха през шубраците.

— Антонио, ти с Нгано и Нори трябва да нападнеш колибата с дежурните. Карнеро вече ви слуша, вземете го със себе си. Нгуру, Тоопи и останалите двама трябва със стрелите си да свалят наблюдателите от куличките. Успяха ли негрите да пренесат оръжие в лагера?

— Да, при бъркотията в изкопа надзирателите не видяха, че част от хората взеха със себе си лопатите и търнокопите. Останалите взеха камъни и корабни гвоздеи. Около четиридесет души са въоръжени по този начин. Жените чистят рибата с ножове. Те ще ги подхвърлят на бойците.

На фона на потъмнялото небе фенерите по мачтите на „Глория“ изглеждаха като големи ниски звезди. Пламъците на огньовете ярко светеха в лагера и в нощната тишина гръмко се разнасяше съскането и пукането на суровите цепеници. От кораба долитаха пиянски песни и подвиквания. Скоро от борда се откъснаха две лодки и се насочиха към брега.

— Тръгнаха на поход за робини… В лодките има около една дузина мъже — прошепна Антонио. — всичко върви тъй, както вие предвидихте, капитане!

— Сега ще се развеселят! — процеди през зъби корсарят.

Ловците се промъкваха през гората към лагера. До най-близката куличка оставаха петдесетина ярда. Нгуру, Тоопи и другите двама негри с изопнати лъкове залазиха към своите постове. Бернардито и Антонио започнаха да обхождат лагера откъм тила.

— Вижте, капитане, патрулът тръгна на обиколка.

— С него именно ще започнем — отвърна Бернардито и изтри с полите на дрехата своята дълга шпага. — трябва така да ги изловим, че откъм водата да не ги забележат. Щом свършим с патрула, промъквайте се към колибите със спящите. Те трябва да се събудят в ада!…

Часовият гледаше от куличката подир патрула. Тримата патрулни вървяха край дългата задна страна на краала и свърнаха към просеката, която водеше към залива… Храстите силно се разклатиха, сигурно някой от патрулните се беше препънал в тъмнината.

— Макс — обърна се наблюдателят към своя другар, — то към вратата вече се приближават момчетата от „Глория“.

В същия миг часовите започнаха да разтварят плетените крила на вратата на краала, пропускайки пратениците от „Глория“. Внезапно нещо рязко изсвистя във въздуха. Наблюдателят изплашено запита:

— Макс, какво ти стана? О, дявол…

В гърлото на Макс стърчеше стрела. В следния миг и събеседникът на Макс изпусна пушката и увисна на перилата на куличката. Точно отправената стрела го улучи между лопатките.

След като свършиха с наблюдателите на двете кулички, черните бойци на Бернардито се прехвърлиха през оградата. При светлината на огньовете вече кипеше яростна битка пред петте плетени колиби. Предварително предупредени, негрите в лагера стояха нащрек и щом паднаха часовите на куличките, десетки роби се нахвърлиха върху моряците от „Глория“. В битката участвуваха не само мъжете. Негърките с настървение се нахвърлиха върху моряците пазачи и надзиратели. От крайната колиба изскочи гол жрецът Урикон и веднага попадна в ръцете на разярените жени от баконго. Полумъртвият жрец бе довлечен до готварските котли и хвърлен в кипящото ечемичено вариво…

…Приклекнал край огъня, осветяващ входа в колибата със спящата смяна, боцманът Браун дълго се вслушва в шума зад оградата. Вратата остана полуотворена, караулните влязоха в лагера. Какво толкова дълго се мотаят с тези женоря?

Браун стана и се отдръпна от огъня в тъмнината. Не бе направил и десет крачки, когато удар от тояга го повали на земята. В същото време Антонио и двамата черни бойци раздърпаха задната стена на колибата и се втурнаха в жилището на пазачите…

Зад оградата се чу тихо изсвирване: Бернардито свикваше своите другари. Като събраха всичкото оръжие на убитите, Антонио и двамата бойци прескочиха през оградата в лагера.

Тук вече всичко беше утихнало. Нгуру, Тоопи и Майни-Мфуму укротяваха възбудените жени. Антонио се натъкна на телата на туарегите надзиратели и видя стърчащите из котела крака на жреца. Лагерът бе завзет.

Сега Бернардито раздели черните бойци на три отряда. Около тридесет души начело с Нгуру изчезнаха по посока на къщичката на островитяните, а другите два отряда, предвождани от Антонио и Майни-Мфуму тръгнаха към брега. Част от негрите в тези два отряда намъкнаха шапките и ризите на моряците. Те „конвоираха“ към лодките въоръжените си другари, покрили главите си с палмови листа, парцали и късове платна. Бернардито им нареди да представляват процесия от оклюмали, мълчаливи робини. Той излезе след двата отряда и затвори двукрилата врата. Въоръжените бойци мълчаливо насядаха в лодките. В едната от тях вече се намираше Антонио Чени, във втората скочи Бернардито. Веслата плеснаха и се потопиха във водата.

Пресипнал дискант викна от капитанското мостче на „Глория“ към хората в лодките:

— Къде се затрихте толкова време, дяволи? Всичко наред ли е в лагера.

— Спокойният глас на Бернардито отговори из мрака:

— Всичко е наред, капитан Уилсън. Возим весели гости… Всички добри момчета ще бъдат доволни.

— Вие ли сте, Джонсън? — викна капитанът, наведен през перилата.

В този миг отдалеч долетя продължителен, отвратително рязък вик на кукумявка. Той се повтори три пъти. Нгуру сигнализираше, че бойците вече са обградили къщичката с О’Хири.

— Да, аз съм, капитане — отвърна Бернардито, като се залавяше за перилата на носовата стълба. — Ей сега ще се кача горе при вас и ще ви съобщя отлична новина.

Втората лодка приближи до кърмовата стълба. Дежурните с любопитство се струпаха край борда. Внезапно от лодките гръмна нестроен пушечен залп. Капитан Уилсън и вторият дежурен офицер рухнаха на мостчето. В същия миг една сива сянка се метна нагоре по стълбата и с вой се нахвърли върху моряците, като ги разбутваше и разпръскваше подобно на вълк, втурнал се в кошара. А по двете стълби вече прелитаха на борда гъвкави черни тела.

Един изстрел счупи фенера. В непрогледната; тъма се развихри безпощадно клане. Карнеро се мяташе като адска фурия.

— Антонио! — прогърмя гласът на Бернардито. — При мен!

Из най-разгорещения бой изскочи Антонио. Прекрачвайки през, тела, той се приближи до тъмната фигура край борда. Бернардито стоеше със скръстени ръце на гърди. Беше съвсем спокоен.

— Това е тридесет и деветият абордаж в живота ми. — каза той на младия човек — И, струва ми се, доста успешен. Сега боят е стигнал до такава точка, че е невъзможно и из лишно да бъде управляван. Не се намесвайте в тази битка, негрите ще минат и без вас. Наблюдавайте лодките, никой от враговете да не се измъкне жив. Във водата нека се хвърлят. Там акулите и крокодилите ще се погрижат за по-нататъшната им съдба.

Негрите вече бяха разтворили люка за кубрика. Разположението на корабните помещения беше много добре известно на бойците. В кубрика гореше ярка лампа, пияни моряци се валяха в леглата, на двете маси имаше шишета и канчета. Част от пируващите вече бяха успели да изтрезнеят и се мятаха насам-натам, търсеха оръжие. Карнеро се втурна в кубрика след озверените бойци на Майни-Мфуму. Прескачайки през масата, кучето събори лампата. Маслото се разля и пламна. Едно легло се запали, огънят се прехвърли по стената… В разгара на боя никой не отиде да гаси пожара; едва когато и последният моряк в кубрика издъхна, а пламъкът вече се издигаше до тавана, Майни-Мфуму заповяда на воините си да се спасяват от горящия люк и Бернардито видя най-сетне летящите искри и пламъци.

— Стой! — никна той с такъв глас, че целият кораб потрепера. — прекратете битката! Антонио! Усмирете негрите и загасете пожара! Кораба трябва да спасим на всяка цена.

Пламъкът вече се прехвърли в салона. Подпалиха се дъските на палубния под.

При отблясъка на пожара Бернардито съзря, че около кораба се мяркат във водата десетки къдрави глави. По стълбите, котвените вериги и въжетата вече се изкачваха на палубата мъже, жени и деца. Всяка минута техният брой нарастваше. Антонио гледаше объркан този странен щурм и най-сетне по възгласите на жените се досети каква е работата.

— Капитане — викна той, — някой е пуснал слух, че корабът ще отплува. Почти целият лагер се е хвърлил във водата, за да не остане на проклетия остров!

— Накарайте ги тогава да ви подават вода. Вземете кофи, наредете хората във верига!

Пламъците вече бяха обхванали капитанското мостче. Стотици черни ръце бързо започнаха да си подават кофите с вода. Заработиха канджи и брадви. Огънят на палубата скоро беше загасен, но от кубрика се разнесе жален хрипкав вой. Около люка, водещ надолу, бушуваха пламъци. Бернардито смъкна от един убит дежурен моряк пелерината от корабно платно, нахлупи капишона на главата си и заповяда да го облеят с вода. В миг няколко кофи се изляха върху него. През горящото гърло на люка той изтича по стълбата в кубрика.

В дима нищо не можеше да се различи. Бернардито се блъсна в масата и шишетата със звънтене се търколиха на пода. Нещо изквича под крака на капитана; той се наведе и напипа твърдата козина на Карнеро.

С железен лост капитанът счупи прозореца. От нахлулия въздух пламъкът избухна още по-силно. Рухна дървената стълба, която служеше за изход. Съзнанието на Бернардито започна да се размътва — кубрика беше горещо като в пламтяща пещ. Но ето че спуснаха въжена стълба и Антонио се притича на помощ на корсаря. Двамата помъкнаха грамадното тяло на Карнеро към стълбата и го омотаха в огъващата се въжена стълба. Хората отгоре измъкнаха ранения и обгорен Карнеро навън, а след него изтеглиха от люка и двамата мъже. Скоро негрите загасиха и огъня в кубрика.

След като си отдъхна, Бернардито обходи кораба. Пожарът не беше причинил непоправими повреди, но за пълното възстановяване на шхуната щяха да отидат не по-малко от два три месеца. Новият капитан на кораба се обърна към негърския вожд Майни-Мфуму:

— Събери хората си на кърмата. Ще им кажа няколко думи.

Когато стотината негри се събраха на юта, а около двадесет бойци се разположиха по рейте на бизан мачтата158, капитанът се качи на едно буре. Младият военачалник Майни-Мфуму застана до него. Антонио донесе корабен фенер и хората видяха побелелия боец с обгорена пелерина и с черно парцалче на лицето. Настъпи пълна тишина.

— Воини на славното племе баконго, синове на басунди, майомбе, батоке и други племена на свещения Конго! — започна капитанът и Антонио дума по дума превеждаше неговата реч на езика киши-конго. — ние воювахме и победихме, защото действувахме задружно и всеки постъпваше така, както му беше заповядано. Но това е само половината от работата. Трябва да поправим кораба и да напуснем острова. Аз ще ви отведа в родината ви. Ако останем тук, ще дойдат нови кора би с топове и белите войници пак ще ви върнат в робство. Кой от вас, воини, желае това?

Като изчака да стихне ропотът в отговор на неговите думи, Бернардито продължи:

— Аз ще ви науча как да поправим този кораб, но ще трябва да работим по-бързо, отколкото работехте вчера на брега, измамени от роботърговеца О’Хири. Сега от вашите ръце зависи да вземете не пакет тютюн, а свободата си. Разбрахте ли ме, деца мои?

Сред тълпата се раздадоха одобрителни възгласи.

— Тогава знайте, че аз съм строг и взискателен баща. Аз имам шестима изпитани приятели от вашите племена. Това са моите най-големи деца Нгуру, Тоопи, Мгомбу, Нгано, Тимбу и Нори. Младият вожд Майни-Мфуму и тези шестима мъже ще ви ръководят. Онзи, който не изпълнява техните нареждания, няма да се върне във водите на Конго. Три пълни луни са необходими, за да може корабът отново да вдигне платна. Майни-Мфуму, запитай бойците си, разбраха ли всички моите думи?

— Продължавай, татко — каза младият вожд. — ти си приятел на черния народ. Всеки твой съвет ще бъде закон за хората от баконго.

— Нека сега хората, които бяха преплували неразумно на кораба, да се качат в лодките и да се върнат на брега. Заповядай на бойците да разрушат лагера и да си построят колиби за живеене, същите, каквито сте си правели в родината. А утре ще започнем да работим: поправянето на кораба не бива да се отлага.

— Гледай натам, татко! — извика внезапно Майни-Мфуму, като показваше към клисурата.

Там, над гората, се възземаше отблясък на пожар. Неговата червена светлина се смесваше с лъчите на зората. Гореше къщичката на островитяните.

По склона на планината, между горските гъсталаци, се спускаше по пътеката отряд бойци. Пред веригата вървеше Нгуру с чувал на рамо. Жените на брега поздравиха отряда с гръмки радостни викове.

Трите тежки лодки на „Глория“ вече бяха докарали на брега негрите от кораба. В лъчите на изгряващия ден черните хора с настървение разрушаваха куличките, изтръгваха коловете от стобора, чупеха вратата и навесите. Майни-Мфуму съобщи на капитана, че във водата нощните плувци бяха срещнали и удавили неколцина моряци, опитали се да се спасят с плуване. Но и негрите дадоха не малко жертви: няколко десетки се удавиха и станаха плячка на морските хищници.

Отрядът на Нгуру се приближи до водата. Черният великан седна в лодката и хвърли в нея своя чувал. Нгуру беше леко ранен с пищовен куршум през прозореца на колибата. Бернардито го посрещна при стълбата на „Глория“ и погледна въпросително тежкия чувал. Черният воин тържествено изтърси чувала и от него изтрополяха на палубата десетина глави… Новият капитан на „Глория“ извърна глава и за голямо разочарование на Нгуру, който възнамеряваше да изложи тези трофеи пред всички, заповяда да изхвърлят чувала през борда.

Когато чувалът с цялото му съдържание потъна в бездната, Бернардито погледна многозначително Антонио и каза с въздишка:

— Както изглежда, тези калпави негри не са могли да оценят доброто държание на мистър О’Хири, поучителните му уроци и пакета тютюн!

6

Дните на пещерното заточение на Доротея и Чарлз свършиха. Но колко необикновени бяха тези тревожни дни, прекарани в полумрака, озарявай от червената жарава на тлеещите въглени!

Момчето, приучено от своя възпитател на сурова сдържаност, не познаваше ласката. Скъпата дума „мама“ то произнасяше отначало плахо и срамежливо, сякаш преодоляваше някаква огромна вътрешна съпротива, изпитвайки смущение и дори страх. После това мина, мина бързо: преголям запас от душевна топлота и страстна нежност имаше у майката. Вълшебната дума все по-често и по-често излиташе от устните на Чарлз.

Доротея не засегна, не нарани детската срамежливост на сина си, защото самата тя носеше в себе си това чувство. Не с думи, а с очи говореше, избликваше навън нейната любов. От наблюдателните майчини очи не убягна нито една дреболия. Те веднага видяха, че синът беше израснал в грижливи, умни ръце. След първите изблици на майчина страст жената намери в себе си сили да победи ревността към възпитателя на нейния син и почти не нарушаваше привичния начин на живот на момчето. Между момчето и стария Бернардито тя зае някаква своя особена позиция — не искаше нищо друго освен да не я разделят от детето. В редки часове, когато Бернардито идваше в пещерата и отпращаше момчето с някаква поръка, в очите на жената се появяваше израз на птица, пред чийто поглед ловец измъква птиченцата й от гнездото. И старият корсар се стараеше колкото се може по-рядко да прибягва до услугите на малкия си помощник.

Бернардито забеляза, че нито един съд, нито един предмет в пещерата не са разместени, а само са много старателно изчистени и покрити. Всички дрехи на капитана, окачени на колчета по стените бяха изкърпени и изсушени. За него и за Антонио жената уши удобни кожени обувки, докато на нозете на Чарли все още се мъдреха грубоватите изделия на самия капитан. Бернардито забелязваше всичко това и веднъж, в онзи напрегнат час, когато наблюдаваха от дървото лагера на робите, неочаквано за Антонио той рече като на себе си:

— Рядка жена е тая Доротея Чени, а Джакомо е просто едно магаре без мозък …

Антонио се обърна учудено към своя спътник, но той вече гризеше сухо стръкче и разглеждаше съсредоточено спусъка на пищова си.

Оставайки насаме с Чарлз, Доротея се мъчеше да надвие тревогата си за изхода на боевете на острова и за съдбата на брата си. С чистия си глас тя тихичко му пееше детски негърски песнички, шиеше и кърпеше дрехи, а момчето лежеше на кожата до майка си и я гледаше. То се мъчеше да си припомни нещо отдавнашно и смътно; сякаш възстановявайки в паметта си сънища, виждаше някаква зелена ливада около голяма къща с две кули… След това всичко се разливаше, в паметта му възникваха страшните приказки на Бернардито и то започваше да ги преразказва на майка си. Всички приказки преразказа момчето: за съкровищата в пещерите, за нощните сражения на пиратските кораби, за страшния Едноок дявол и за студените страни на северните крале, за рицари и злодеи.

Оказа се, че и майката знае много от тях, знае дори приказката за коварния Леопард, но самата тя не я разказва, а за Леопарда не поиска и да слуша. Тя знаеше други приказки — за черни хора край една голяма река, за техните страшни богове и отмъстителни жреци, за вождове със златни обръчи на челото и за прославени черни бойци в дълги тесни ладии с високи носове, плъзгащи се по широки речни води. Тя разказваше за жирафи, антилопи и хипопотами, за лъвове и огромни костенурки, за чудните птици и за белия слон, комуто се молят жреците на баконго… Ручеят в тунела ромолеше и шепотът му се смесваше с гласа на майката, момчето заспиваше, сложило глава на коленете й. Топли длани предпазливо докосваха лицето му. Негърската песничка дълго още звучеше… Гласът се отдалечаваше все повече и повече, разтапяше се в светла синева и накрай съвсем се губеше в сънното небитие… Да, щастливи бяха тези дълги часове, прекарани в пещерния полумрак!

Бернардито водеше Доротея и Чарлз към залива. Вече нямаше защо да се промъкват крадешком, да се крият и да шепнат. Звънливото гласче на момчето ехтеше из гората. То тичаше напред, а Бернардито помагаше на Доротея да прескача повалените дървета и каменистите насипи. Тя беше облечена в странна, необикновена дреха. Бернардито й беше донесъл от капитанската каюта на „Глория“ няколко сини копринени завеси — единствената лека тъкан, която му беше попаднала под ръка. От тях Доротея си уши нещо подобно на бурнус, какъвто носят жените на някои африкански народи. Обу се като древна спартанка със сандали, които сама си беше направила, закрепи косите си с костен гребен, загърна се в своя бурнус и излезе на слънчевата светлина заедно със сина си и високия моряк. Години наред Бернардито беше пазил своята триъгълна шапка и старата си моряшка камизола за подобно тържествено излизане.

По пътя за залива Доротея му разказа, че мистър Фред е отстъпил на Чарлз родовото си имение и титлата, а той самият под името Алфред Мърей е заминал за Америка. Благодарение на тези обстоятелства Грели беше станал господар на Ченсфилд.

— Значи, пред нас сега потичва негова светлост законният виконт Ченсфилд? — рече замислено Бернардито. — ред е постъпил разумно. Той е спечелил време, спасил е жената и е излязъл невредим от ноктите на Леопарда. Мнимата гибел на детето тогава развърза ръцете на Грели.

— Не искам да си спомням за него — тихо промълви Доротея.

Пред пътниците се откри просторният залив с изсечените участъци от гората. Тук кипеше работа. Строяха се колиби, бащите на семействата събираха близките си и сирачетата под стрехите на новите жилища. „Глория“ стоеше до самия бряг и имаше доста жалък вид. Синята огледална повърхност на залива отразяваше почернелия корпус, изпочупените мачти, рухналото капитанско мостче и сплетените въжа. Капитанът и неговата спътница бяха посрещнати с радостни приветствия. Антонио им махаше с шапка от корабния борд. При тази високотържествена обстановка Бернардито, Доротея и Чарлз стъпиха на палубата на „Глория“.

— Нашата стара къщичка изгоря — каза Бернардито. — окато се ремонтира корабът, вие ще трябва да поживеете в палатка на брега, сеньора.

— Капитан Бернардито… — рече да заговори Антонио и изведнъж млъкна под предупреждаващия поглед на моряка: капитанът беше помолил да не го наричат пред момчето с истинското му име.

Мъх беше покрил надгробния надпис на скалата и Чарлз не знаеше за неговото съществуване; а името на момчето капитанът започна да произнася едва напоследък, когато вече не рискуваше да събуди с думата „Чарлз“ спомени от миналото…

Но укорният поглед, който капитанът хвърли на изчервилия се Антонио, закъсня! Момчето рязко се обърна и втренчено загледа „чичо Тоби“.

— Чарли — произнесе неуверено старият моряк — помниш ли, ти ми беше обещал да не се страхуваш, ако едноокият капитан дойде на острова?

— Помня — отговори момчето — не се страхувам от него. Знаеш ли, чичо Тоби, аз отдавна съм се досетил, че ти ми разказваше за себе си, но не исках да ти го кажа. Мамо, нашият чичо Тоби е самият Едноок дявол, разбираш ли, мамо?

— Да, мой мили сеньорито, ти вече проникна в моята тайна. Ами знаеш ли, че старият Бернардито си има малък син?

— Зная! — радостно извика момчето и се хвърли на шията на капитана — татко, ти защо толкова дълго време криеше това от мен?

Бернардито се отдръпна много смутен. Той никак не очакваше, че момчето така неправилно ще изтълкува думите му. А Чарлз, притиснат до гърдите му, говореше припряно и объркано:

— Аз всичко разбрах, татко, отдавна всичко съм раз брал! Хората те мразят и те смятат за злодей. Затова ти мълчеше и криеше от мен истината.

Гласът на момчето трепереше. Сълзите му капеха върху старата камизола на Бернардито. Капитанът го притискаше силно в прегръдките си и не смееше да произнесе ни дума. Той търсеше с очи Доротея и погледът на единственото му око изразяваше мъка и страдание. Антонио се наведе към сестра си и нещо бързо зашепна на ухото й. Жената погледна решително капитана в лицето и с очи му каза, че не бива да разубеждава детето…

…Един час по-късно, когато момчето, след като се наигра по кораба, вече помагаше на Антонио да сменят превръзките на тежко ранения и обгорен Карнеро, Бернардито се яви в капитанската каюта, за да се обясни с Доротея. Застана пред нея тържествен и изпънат, закопчал всички копчета на дрехата си.

— Сеньора — започна той след малка пауза, — момчето е развито не за годините си и е много умно. То много добре разбира, че съпругът, жената и тяхното дете представляват нещо единно, сиреч семейство. Вие и вашият брат пожелах те да поддържаме спасителната измама, която така ощастливи момчето. Това ви налага и занапред да играете тази роля… Трудно ми е да произнеса необходимата дума, защото зная възрастта си…

Доротея вдигна към капитана печалните си очи.

— Синьор, аз съм съвсем проста самотна жена, скъсала с човека, който, присмивайки се над моята простота, ме наричаше своя жена. На моята ли незначителна особа се пада ролята на жена на човек с толкова гръмка слава като вашата? Знам, че занапред ви очакват нови подвизи. Дори мнимата роля на ваша съпруга е премного отговорна за мен, макар че, разбира се, аз бих желала да бъда достойна за нея.

Бернардито тихо коленичи и почтително поднесе ръката й към устните си.

— А мога ли да се надявам, с товара на всичко преживяно върху плещите си, да заслужа в бъдеще вашата любов, сеньора?

— Тя ви принадлежи от оня миг, когато видях сина си такъв, какъвто сте го възлитали вие, дон Бернардито.

— Но някъде в света расте още едно момче без майка, Доротея. Моя кръв тече в жилите му. То е винаги в опасност, врагове са изпращали убийци при шестгодишното дете. Ако небето се смили над него и ми го върне, ще можете ли вие… без предубеждение да приласкаете това полусираче?

— Дали ще мога? Казвам ви от все сърце, синьор, че бих била горда и щастлива да спечеля любовта на вашия син. Кълна ви се, не бих правила разлика между Чарлз и Диего.

— Да бъде благословен часът на срещата ми с тебе, прекрасна сеньора! Бъдете благословени, ветре и море, довели кораба до скалите на тази земя!… Ти си права: ръцете ми са още силни и годни за битки. Едва ли съдбата ще ми отреди още толкова години, че да успеят те да се състарят и обезсилят. Но през целия наш живот, до последния си дъх ще те нося на ръце, Доротея!

Те излязоха на палубата. Скалистия връх се извишаваше в небето. В дълбоките му пукнатини още лежеше неразтопен сняг, но склоновете бяха тъмни и в слънчевите лъчи преливаха многоцветните отсенки на камъните. Морските бръчки искряха, сякаш хиляди късчета кристал бяха пръснати из водата. Момчето с устрем се хвърли в бурнуса на майката.

— На драго сърце бих поскитала из острова — каза жената.

Те слязоха от лодката и се отправиха към планината. Момчето ту тичаше напред по познатите му пътечки, ту се връщаше при възрастните. Бернардито разказваше на спътницата си за трудните години на отшелничество, за суровите лишения и многогодишната борба с природата. Доротея се учудваше на богатия опит на Бернардито.

От подножието на Скалистия връх тримата наблюдаваха захождащото слънце. Върху пурпурната коприна на залеза огромният златен диск, пресечен от линията на хоризонта, потъна в морето. Водата и облаците се сляха. Небето заприлича на пламтящо море, а морето — на огнени небеса. И един приказно прекрасен зелен лъч, последният лъч на залеза, ярък и неповторим, се мярна и скри в тъмнеещия небосклон.

1

Знойното майско пладне беше мъчително дълго. Безпощадното слънце сякаш не искаше да напусне небосвода. Палубите на два три кораба, хвърлили котва във външния рейд на Капщад, бяха съвсем безлюдни; екипажите им се намираха на брега или търсеха убежище от жегата в долните трюмни помещения.

Синьор Джовани Карачиола, напет мъжага с лека тънка риза и небесносини панталони, пристегнати под колената с панделки, лежеше в един стол люлка. Брезентеният навес над палубата на шхуната защищаваше синьора от силните слънчеви лъчи; негър с махало от щраусови пера му служеше като живо ветрило и почиващият синьор дремеше, изнурен от жегата и от двете чаши вино. От време на време той поотваряше очи и се любуваше на сребърните токи на своите обувки. Елегантните люде на Бълтън има да подражават на фасона на тези възхитителни токи — изделие на изкусен негърски майстор!.

До слуха на Карачиола достигаха само умиротворяващи звуци: бръмченето на насекомите под навеса, тихото плискане зад борда и неуловимо нежното шумолене на ветрилото. Мислите му течаха бавно и лениво, както се и полага да текат мислите на един порядъчен джентълмен в следобедните часове. Неотдавна синьорът беше прехвърлил четиридесетте и мисълта за приближаващата старост, която по-рано никога не бе го тревожила, започна от време на време да го спохожда. Къде ли, на какви ли кръстопътища ще се промъкне към него старческата немощ? Колко нули най-сетне има той по банковата сметка, за да се отнасят спътниците на наближаващата старост с необходимата почит към всяко негово пожелание? Тези сънни мисли отведоха джентълмена още по-далеч и в края на краищата с неприятна яснота му представиха часа на бъдещата среща с костеливата синьора. Карачиола се понамръщи, отвори очи и посегна за табакерата. Със свистене той смръкна „джентълменска щипка емфие“, оглушително кихна, изтри сълзата и окончателно се освободи от дрямката.

„Трябва с време да се натрупат пари!“ — такъв беше главният и окончателен извод от всички размисли на синьор Карачиола, капитан на шхуната „Успех“ и ръководител на експедицията на трите кораба на Грели в Конго.

Би било неблагодарност от страна на капитана да се оплаква от съдбата. Небесните феи бяха подарили на Карачиола външност, на която би завидял всеки оперен тенор, а земните феи не оставаха към него равнодушни. Той например едва ли би достигнал при лъжевиконта такъв висок пост, ако не беше застъпничеството на Елен. Настойчивостта на съпругата има желаното въздействие върху виконта: той прости на своя агент пирейския неуспех и му повери командния мост на най-обрата от трите шхуни заедно с ръководенето на цялата експедиция. Ала в експедицията положението на синьора се оказа малко затруднено. Американският ирландец О’Хири беше много по-опитен от своя началник в лова на негри; капитаните Уилсън и Хятчинсън бяха по-добри моряци; най-сетне репутацията на таен шпионин на мистър Райланд и на неуморим доносник здраво се затвърди върху младия капитан и внушавайки страх, не увеличаваше симпатиите към синьора дори измежду екипажите на роботърговските шхуни… Въпреки дългогодишната си служба у виконта Джовани Карачиола и досега прекрачваше прага на ловния кабинет в Ченсфилд с неприятно чувство на стеснение и неувереност. И мисълта да се върне в този кабинет с доклад за неуспех беше по-страшна от всички опасности.

Синьор капитанът имаше приятни обноски и не беше лишен от остроумие. Езикът му, както се полагаше на едно доверено лице на сър Фредрик, твърде ловко служеше на синьора, за да прикрива собствените му мисли. Опитността на Джовани в преструването и лъжата беше веднага достойно оценена от неговия патрон при запознаването му с младия италианец. Това запознанство стана на бълтънското пристанище, където двадесет и три годишният помощник щурман Карачиола беше принуден да напусне кораба си заради нищо и никакво, заради една проста кесия: капитанът на кораба намери много голямо сходство между кесията, която беше загубил, и онази, която Джовани извади от джоба си. В резултат от последвалия конфликт корабът отплува, като остави помощник щурмана на бълтънския бряг. Направените справки задоволиха мистър Уудро Крейг, който скоро след това представи синьора на своя висок покровител… И оттогава за недоучилия се щурман не беше вече нужно да проявява разсеяност спрямо чуждите кесии, да прави колекции с чужди тоалетни принадлежности или да се разделя през тезгяха на кръчмата с шарфа и жилетката си, ако жаждата му ставаше непреодолима.

През целия си живот Карачиола едва ли беше прелистил стотина печатни страници, но затова пък охотно слушаше страшните разкази на моряците, където трезвата истина се примесваше с цветисти измислици както водата с ракията в шотландското тоди. Тези разкази подхранваха въображението на Карачиола и обогатяваха неговия опит.

Едно съвсем необяснимо душевно състояние причиняваше на Карачиола не малко тайно безпокойство. От най-анна младост той изпитваше странна тъга при силна лунна светлина. Тихите сребърни нощи с пълна луна и пробляскваща сребърна пътечка върху водата предизвикваха у Джовани тежка меланхолия. Той беше безсилен да се бори с нея. По време на тези пристъпи той се страхуваше от самотата, ненавиждаше спомените си и изпитваше пълно равнодушие към задълженията, парите и земните наслади.

…Оранжевото слънце още пламтеше над хоризонта, когато на рейда се появи гребна лодка. Тя се приближаваше към „Успех“. Двама джентълмени, със сламени шапки седяха на кърмата под цветен балдахин. Двамина негри гребяха, третият управляваше прав кормилото.

Карачиола разпозна гостите още отдалеч. Това бяха собствениците на неотдавна откритите тук диамантени мини — англичанинът мистър Айвънс Брендън и неговият съдружник, холандският евреин минхер Юлиус ван Арденфройден. По таен знак на капитана боцманът на „Успех“, дебелият Химсуел, наречен Моржа заради кръглите му очи и лошо подстриганата четина на мустаците, махна на гребците да се отправят към кърмата. Носовата стълба ли? Преголяма чест! Боцманът посрещна пристигналите при кърмовата стълба и ги съпроводи до палубата. Капитанът стана от стола люлка и с приветливо изражение на лицето заповяда да донесат столове и една подвижна масичка. Брендън сложи краката си, обути в бели чорапи, върху пречките на масичката, а минхер Юлиус ван Арденфройден се стовари като труп на предложения стол и подложи кръглата си червена физиономия под полъха на щраусовото ветрило.

— Проклета жега! — изпъшка той. — това „есенно“ майско слънце днес ще ме превърне в печено! Ще ми се да пратя по дяволите целия този континент с неговите негри, москити и крокодили. А има щастливци, които спокойно си пият бирата в Заандам и нямат нито нашите грижи, нито нашите…

— …Диаманти! — завърши неговите думи синьор Карачиола. — Аз, господа, ви съчувствувам искрено заради грижите, но ако някога се заема сам с добиване на скъпоценни камъни, бих предпочел да ги измъквам направо от дъното на чуждите каси.

Всички се засмяха.

— Но за да попаднат там, трябва да има нещастни страдалци и тази участ се падна на нас с мистър Брендън. А ние пък на свой ред имаме нужда за тая работа от работни ръце. Обмислихте ли нашето предложение, мистър Карачиола?

— Господа — отвърна Карачиола, — аз не се разпореждам с хората, които се намират на борда на „Успех“. Тези негри са собственост на „Северобританската компания“ и са предназначени за работа в новите плантации на фирмата.

— Предлагам ви като последна и окончателна цена тридесет и пет фунта за всеки негър. За тукашните места това е една твърде прилична цена, защото вашите негри са доста здрав народ, те са по-силни от тукашните хотентоти. Отстъпете ни двеста души, а на фирмата пишете, че са измрели от болести. Това постоянно се случва с тях. Малка епидемия на борда… Тиф или холера, дявол да го вземе! А аз знам, че на борда си имате негри в повече. Сложете си в джоба седем хиляди фунта! Не разбирам вашите колебания!

— С налични пари ли се готвите да платите, господа?

— Както пожелаете вие, мистър Карачиола. Можете да получите цялата сума в злато, в чекове на името на вашия капщадски банкер, в скъпоценни камъни по днешния курс, в банкноти от каквато желаете валута или в ценни книжа.

— Ако към седемте хиляди прибавите още едно камъче, може би ще си помисля върху вашето предложение. Парите ще трябва да се поделят между четирима души… А камъка бих желал… да запазя лично за себе си.

— За да сключим още днеска сделката, аз съм готов да се съглася с предложението на мистър Карачиола — каза Брендън на своя съдружник.

— Добре — съгласи се минхерът. — мистър Брендън, мисля, че вчерашният осемнадесеткаратов камък ще допадне на мистър Карачиола. И така, разрешете да смятаме работата за уредена. Бих желал още утре негрите да се преселят в бараките. Но, синьор Карачиола, това е само първият въпрос, благополучно разрешен на нашето малко съвещание под този уютен балдахин… Кажете, колко време ще трябва да останете в пристанището?

— Шхуната се готви за път. Остават още някои малки поправки. Скоро тук ще се завърнат и другите две шхуни на нашата експедиция, те вече малко закъсняват. Ще натоварим закупените от мен стоки, които лежат на брега, и тогава ще напуснем Капщад. Ще вдигнем котва навярно подир около три седмици, след като завършим поправките, към петнадесети-двадесети юни.

— Мистър Карачиола, ние с господин Брендън искаме да ви предложим една твърде примамлива за вас операция. Тя ще си остане само между нас тримата и вие няма защо да делите печалбата с вашите колеги. Предлагаме ви да вземем всички ваши негри на работа в рудниците, докато шхуната стои в Капщад. Хората безделничат и даром получават храна. А ние ще ги накараме да се поразтъпчат, разбира се, с дневна надница. Нашите условия са петнадесет шилинга за работна седмица. Това прави три фунта на месец за работата на всеки негър. Храненето на хората поемаме върху себе си. След днешната ни сделка у нас остават, доколкото ни е известно, около двеста и петдесет чернокожи. За един месец вие ще можете да добавите към вашата сметка седемстотин и тридесет фунта, без да имате нито грижи, нито разходи, а освен това ще икономисате порядъчна сума и от изхранването на двеста и петдесетте безделника. Смятам, капитане, че няма да срещнем възражения от ваша страна.

— Гарантирате ли добри условия за издръжката на негрите? Ако ми върнете вместо здрав работен добитък изтощени кранти, фирмата ще понесе загуби.

— При нас условията за робите са прекрасни. Те имат всичко: стряха, богато ядене и пиене, слама за легло; даже за душите им се грижат двама преподобни мисионери. Трудът ще бъде полезен за вашите черни ленивци… И така, да се уговорим, мистър Карачиола: утре ще доставите цялата партида в нашата кантора. Тя се намира на петдесет шестдесет мили оттук, на брега на удобно малко заливче. Към осем часа сутринта ние се надяваме да видим вашата шхуна в заливчето срещу кантората. Само сутрин ние, тукашните страдалци, имаме възможност да дишаме, да мислим и да се показваме на улицата! И така, до утре сутрин, мистър Карачиола!

Товарът на шхуната „Успех“ — четиристотин мъже и петдесет жени, отделени от Карачиола, за да бъдат продадени в Америка — редставляваше цветът на племето баконго. Роботърговците от фирмата на Райланд бяха избрали най-дравите и силни мъже и най-тройните и привлекателни жени, за да бъдат продадени на американските пазари за роби. При припряното нощно пресортиране на робите в Капщад роботърговците в бързината отнеха децата от младите майки, предназначени за Америка, и натовариха ревящите деца на шхуната „Доротея“, където се намираха предимно възрастни жени, които се изпращаха на островната плантация. На „Доротея“ се вдигна такава олелия, изплашените деца, захвърлени в трюма при чуждите жени, пищяха така отчаяно, че капитан Хятчинсън заповяда по-скоро да затворят трюмните люкове, като предостави на черните жени грижата да усмирят осиротелите деца… И ето, беше изминало повече от месец от тези сцени, но на майките, заключени в отделен трюм на „Успех“, все още се струваше, че във всяко корабно изскърцване чуват плача на отвежданите деца.

Сега, при настъпването на новия горещ ден, Карачиола, застанал на капитанското мостче на „Успех“, вече вкарваше шхуната в малкото заливче, където сред крайбрежната зеленина се гушеше сивото здание на кантората на диамантените рудници. Зад красиви огради на брега се извишаваха жилищата щата на Брендън, Арденфройден и на надзирателя.

Лодките стовариха робите на брега, където ги посрещнаха английски, португалски и холандски пазачи, въоръжени с тояги, камшици и пушки. Половин дузина кучета съпровождаха пазачите.

Мистър Брендън излезе на верандата на своя котидж159, а минхер ван Арденфройден, пренебрегвайки условностите, излезе от дома си направо по платненото нощно бельо, като притури към това си облекло и един камшик за езда.

— Вие сте извънредно точен, мистър Карачиола. Това е качество на истинския търговец — каза холандецът, когато капитанът слезе с последната партида негри. — ваше позволение най-напред ще отделим двестата, които преминават в наша собственост.

Минхер ван Арденфройден и надзирателят започнаха да отварят най-безцеремонно устата на негрите, разглеждаха им зъбите, пипаха мускулите на корема, тупаха ги по гърбовете.

Жените стояха по-настрана от мъжките редици. Те не бяха предвидени за купуване; предаваха се на рудника само за временна работа. Ала една от младите негърки, много стройна девойка, привлече вниманието на минхер Юлиус. Той се приближи до синьор Карачиола, свали от ръката си златен пръстен с доста едър светъл рубин и незабелязано го мушна в ръката на италианеца.

— Необходима ми е камериерка — прошепна поверително той.

— Тя е продадена — излъга Карачиола. — ще трябва да платя неустойка. Сто фунта, минхер.

— Петдесет — отряза холандецът.

— Тука не е пазар, мистър Арденфройден. Седемдесет и пет. Последна цена.

— Като се включи и пръстенът — умилкващо понижи глас събеседникът на Карачиола.

— Пръстенът е комисионна. Седемдесет и пет — или ще си я взема обратно на шхуната.

Вие използувате човешките слабости — въздъхна холандецът. — човекът е грешно същество и си остава такова дори при тридесет градуса южна ширина!

„Дявол да го вземе, можех да отмъкна стотарка — помисли си капитанът със съжаление. — избързах като зарадван ученик! Ала сега разбирам защо Уилсън и Хятчинсън, а най-много почтеният мистър Ървин Сайръс О’Хири влачат със себе си такива тежки ковчежета и дебели чекови книжки, работата била баснословно доходна, а да се мамят чернокожите царчета, не е кой знае колко трудно нещо! Ето защо компанията на Райланд расте като гъба на черен тор!…“

В това време двестата негри, отбрани от собствениците на рудниците, бяха най-сетне отделени. При тях веднага се приближиха надзиратели с ножици и бръсначи и съвсем безцеремонно ги остригаха до кожа.

— Защо правите това? — полюбопитствува Карачиола.

— Първо, всички те са ужасни крадци и се опитват да крият камъни в своите фризури. Имали сме случаи, когато негрите дори са гълтали камъни, за да ги изнесат по такъв своеобразен начин, а след това забягват. Второ, остриганите негри много по-лесно могат да се открият, когато се опитат да бягат при дивите племена на хотентотите, бушмените и зулусите или пък да се прехвърлят на минаващи кораби. Стригането е задължително условие за нашите работници. Освен това то е и полезно.

— Може, тези са продадени и правете с тях, каквото си искате. Но дължа да ви предупредя, минхер, че моите двеста мъже и петдесет жени са ви отстъпени за един месец и трябва да се върнат на борда на „Успех“ също така здрави, както ги виждате сега.

— Е-е, нашият приятен утринен разговор придобива съвсем ненужна острота. Защо са тези опасения, мистър Карачиола? Вие ще получите своите чернокожи бодри и охранени… Но нас вече ни очаква закуската в дома на мистър Брендън.

— Аз все пак бих желал да поразгледам вашите рудници…

— Непременно, синьор, непременно. Но ще се отправим за там с карета след закуската. Има цели десет мили оттука.

Негрите бяха отведени под силен конвой. На брега остана само стройната девойка. Тя гледаше печално след дългата върволица, която се отдалечаваше по прашния път, обкръжена от пушечни дула и кучета. Минхерът посочи на девойката с камшика си вратата на своя котидж. Тя разбра, че е продадена на този розов шишко в странно облекло, и тръгна с наведена глава към господарския дом.

— Хамилкар! — никна след девойката новият й собственик.

Един стар негър с европейски костюм изтича през задната врата. Холандецът посочи негърката:

— Настани засега новата слугиня в бившата стаичка на Луиза. Наглеждай я, Хамилкар. И, за бога, облечи я по-скоро! Неприлично е!…

…Този ден Джовани Карачиола не отиде в рудника. Не се върна той и на шхуната, която беше оставена под надзора на боцмана Химсуел. Утринната закуска, започната с херес, незабелязано се проточи до лънча, лънчът продължи до обяд и вече на мръкнало ромът и ликьорите хвърлиха мост към вечерята. Неуморим оркестър, съставен от китари, кларинети, цигулки, триструнни негърски маримбо160 и звучни туземни дайрета гърмеше непрестанно. Тази музика опияняваше Карачиола, възбуждаше го, караше го да отмерва такта с токовете и да си подсвирква мелодията. Пред него на верандата се мержелееха танцьори. Той забеляза, че сътрапезниците му се сменят и само кръглото лице на ван Арденфройден през цялото време се мяркаше близо до него. Някъде дълбоко в съзнанието му гаснеха остатъците от привичната му бдителност, възникваше подтискащото чувство, че пропада в бездна по стръмно наклонена плоскост… Когато излезе, олюлявайки се, на опустялата веранда, право в очите му плисна призрачнобяла светлина. Кръглата плешива луна беше единственото неподвижно тяло в зрителното поле на капитана: всичко танцуваше, люлееше се, раздвояваше се, само луната беше неподвижна, безгласна и враждебна…

Всъщност той бе тръгнал към верандата след хубавичката златокоса мис… Тя се появи за малко в трапезарията и изчезна, като излезе през вратата на верандата. Май че се казва мис Ирена, дъщеря е на собственика на рудника, на мистър Брендън… В трапезарията още горяха светлини и виснеха облаци цигарен дим. Карачиола гледаше бледата призрачна светлина, струяща се от небето, обърна се несигурно на токовете си и се затътри към трапезарията. По пътя от вратата до масата с бутилките той успя да забрави за мис Ирена. Розовият минхер ван Арденфройден още седеше на масата. Карачиола го хвана за раменете, втренчи безизразните си очи в лицето му и произнесе много бавно и отчетливо:

— Защо има луна? По дяволите! Глупци! Магарета!

Ван Арденфройден и слугата положиха Карачиола на дивана в кабинета на домакина. Пияният дълго време не мирясваше, след това заспа, легнал по гръб, и страшни бяха сънните му халюцинации.

2

През следващите две седмици Карачиола изпи повече алкохол, отколкото през целия си изминал живот. На шхуната се появяваше сутрин, подпухнал и бледен. Но в джоба му лежаха чекове, в една кутийка се спотайваше пръстен с осемнадесеткаратов камък, а на ръката му блестеше друг пръстен, украсен с твърде солиден рубин.

През един от тези бурни дни синьор Карачиола все пак настоя да посети рудника. Всичко видяно му се мяркаше след това смътно, като насън: жълти скали и синя, огромна яма, подобна на кратер, дълбока двадесет фута, в която копаеха съвършено голи роби. Мнозина работеха с окови на краката, а някои бяха приковани с вериги към ръчните колички. Наблизо имаше барака, в която трошаха и раздробяваха синята скала, съдържаща елмази. Ямата и бараката бяха заобиколени от ров с насип, по хребета на който минаваше плътен дъсчен стобор с набити гвоздеи. Покрай стобора крачеха часови. В края на деня пред вратите се строяваше върволица голи, остригани роби. Обискирваха ги: надзирателят пъхаше пръсти в устата на всеки, надзърташе в ушите, в ноздрите — да не би хитрият роб да е скрил някое скъпоценно камъче! Непрекъснато плющяха бичове, понякога прогърмяваше пищовен или пушечен изстрел. Гърбовете На мнозина чернокожи роби гнояха…

Негрите се движеха само в общ строй; под конвой ги водеха на работа и ги отвеждаха обратно в лагера. В „синята яма“ работеха от тъмно до тъмно, но ги хранеха с вариво от ечемик или маис само в лагера — реди да отидат на работа и преди да легнат да спят. В забоите имаше само бъчвички с вонеща топла вода.

Впрочем всички тези картини твърде смътно се задържаха в замъгления мозък на Карачиола, а в ушите му, заглушавайки дрънченето на веригите, ударите на търнокопите и плющенето на бичовете, неспирно звучаха напевните гласове на господарите на рудника и на двамата мисионери, които се грижеха за християнското възпитание на черните роби и им проповядваха словото божие. С църковните служители Карачиола се запозна отблизо на трапезата у мистър Брендън и се съревноваваше с тях в надпиване.

Като изминаха двете пиянски седмици, капитанът започна да забелязва признаци на пълна разруха на дисциплината на „Успех“.

На борда на кораба, който отново беше изкаран на външния рейд на Капщад, рядко минаваше ден без побоища. Мръсният, запуснат кораб се превърна в шумна кръчма и свърталище на съмнителна градска сбирщина. Най-сетне един чиновник от пристанището дойде веднъж на кораба и съобщи, че двамина моряка от „Успех“ са убили на брега чужд негър и са задържани под арест от холандеца, господар на негъра.

Тази новина накара капитана да изтрезнее. След като обсипа екипажа с енергични проклятия, той заплати на холандеца за убития негър, смаза от бой двамата моряци, забрани на всички да слизат на брега и накара екипажа да приведе кораба в ред. Пресметнал сроковете за вероятното завръщане на „Глория“ и „Доротея“ в Капщад, той разбра, че с шхуните е станало някакво нещастие. Беше изтекъл вече половината от юни. С военен кораб, пътуващ за Англия, Карачиола изпрати бързо съобщение на виконт Ченсфилд, искайки допълнителни разпореждания. Всички тези тревоги отнеха на Карачиола още две седмици. Изминал бе точно месец от деня, когато даде живия товар на „Успех“ „под наем“ на собствениците на рудника.

Синьор Карачиола се облече по-старателно от обикновено, педантично огледа екипировката на шестимата гребци, накара ги да боядисат отново лодката и се отправи за залива, където се намираха постройките на кантората.

Този път той се държеше неприветливо и посрещна студено и сдържано шеговития тон, с който го приеха Брендън и Арденфройден. Чашките останаха недокоснати. Вътрешно Карачиола се боеше, че ще чуе неприятни вести за съдбата на своите негри и дойде с твърдото намерение да ги върне отново на борда.

Но минхер ван Арденфройден беше много по-хитър отколкото предполагаше капитанът на „Успех“. Вместо очакваните извъртания и отлагания Карачиола срещна пълна готовност от страна на собствениците да изпълнят всички искания.

— Вие сам ще се уверите, капитане, доколко полезна е била за вашите негри тази малка едномесечна екскурзия. Благоволете да си получите чека за вашите седемстотин и петдесет фунта.

— Да вървим на рудника за хората — каза Карачиола.

— Каретата е на вашите услуги. Но ето че шхуните ви още не са се завърнали, а ние имаме голяма нужда от работна ръка. Готови сме да удвоим надниците. Още две кратки седмици — един също такъв чек ще влезе в джоба ви… Глътка старо рейнско вино, сър! То толкова освежава!

Те седнаха на масичката и Карачиола не отиде в рудника за негрите. Не отиде той и след изтичането на новите две седмици. Дисциплината, която с такъв труд беше възстановена сред екипажа на „Успех“, отново се срина.

Минхер ван Арденфройден взе под внимание това обстоятелство и пусна в ход някои свои връзки. Всички произшествия, скандали и грабежи в града мълвата започна да приписва на екипажа на „Успех“. И една ясна юлска утрин на шхуната дойде полицейски чиновник, който представи на Карачиола документ, че го арестува „заради нарушение на реда в пристанището от екипажа на кораба при подстрекателството от страна на самия капитан“.

Възраженията бяха безполезни; предложението „да се уреди работата с добро“, кой знае защо, не произведе никакво въздействие върху безкористната пристанищна администрация. За пръв път Карачиола изпита печалната участ на тъмничен затворник. Проточи се едно мудно следствие. Беше сложена ръка на шхуната. Работата замириса на сериозни неприятности и се затегна до септември.

Карачиола поиска свиждане със собствениците на рудника. След многократни молби такова свиждане се състоя. То стана без свидетели: собствениците явно се ползуваха с уважение пред строгите власти! Минхер ван Арденфройден съобщи угрижено на Карачиола, че холерна епидемия е отнесла всичките негри, временно прехвърлени от шхуната на работа в рудника, а също така, че капитанът може да бъде освободен само под гаранция от хиляда фунта, с които компанията в настоящия труден момент за съжаление не разполага. Предишната сговорчивост на холандеца отстъпи място на ледена неотстъпчивост. В резултат на това един от чековете беше взет, а капитанът — пуснат от затвора под строго условие: незабавно да прибере стоките си от бреговия склад и също тъй незабавно да се махне от рейда.

Вечерта на 24 септември, след като завърши натоварването, Карачиола размишляваше за онзи тъжен час, когато ще трябва да застане пред шефа на „Северобританската компания“ с отчет за резултатите от експедицията. Започнала с успешния лов на хора в Конго, експедицията завърши плачевно с изчезването на двете шхуни и със загубата на целия жив товар на „Успех“. Екипажът на кораба беше свидетел на сделката, макар и да не знаеше подробности.

Самотните размишления на Карачиола се придружаваха от бълбукащи звуци в каютата, а също така и вън от нея, защото пред капитана стоеше бутилка, а над рейда бяха надвиснали облаците на пролетен южноафрикански дъжд. През гъстата дъждовна мрежа Карачиола видя очертанията на планинското крайбрежие, плоското било на Капските планини, тъмнеещото море. Прохладен южен вятър полюшваше кораба. Наближаваше буря и океанът беше също така мрачен, както и мислите на Карачиола.

В тъмния океан Карачиола внезапно забеляза жълта звездица. Тя блещукаше над хълмистите гребени и сякаш се приближаваше към пристанището.

„Носов фенер на кораб“ — помисли си той, наметна плаща и излезе на палубата.

Той се учуди на бързината, с която се плъзгаше приближаващият се кораб. Беше малка яхта. Капитанът вече различаваше линията на корпуса с вдигнат нос и ниска кърма, изящните платна, стройните, слабо наклонени назад мачти…

— Света Богородице! Та това е „Ели“, личната яхта на виконта! О, милосърдно небе! — промърмори Карачиола ужасен и се спусна към капитанското мостче.

Дежурният хъркаше на пейката пред неподвижното кормило. Нактоузът не беше осветен.

С един ритник Карачиола събори дежурния от пейката.

— Извикай боцмана! — изрева той страшно.

Заедно с Химсуел той почти бегом обходи палубата. След три минути цялата команда беше на крак. Моряците измитаха с метли локвите, които се бяха насъбрали след дъжда, изхвърляха сметта, тичешком отнасяха от палубата парцали, бутилки, скъсани въжета.

„Нима е дошъл самият той? — мяркаха се тревожни мисли в ума на Карачиола. — паси душата ми, пресвета Богородице! Не е ли време да си пусна един куршум в челото? Или да си призная всичко? Не, наказанието ще бъде безпощадно. Все едно, че вече съм мъртъв. Животът ми отиде. Каква полза от оцелелите чекове за осем хиляди фунта? От дългите ръце на господин виконта не можеш се спаси и с тези пари!“

Яхтата застана на рейд и като изви нос по посока на вятъра, пусна котва. Карачиола заповяда екипажът да се махне от палубата. Само двама дежурни останаха край стълбите и кормчията замря в рубката като статуя. Една лодка от яхтата, гмуркайки се във вълните, се приближаваше и ето че спря до парадно очистения борд.

— Ей вие, на „Успех“ — разнесе се възглух бас, който зарадва Карачиола, защото той очакваше да чуе един по-страшен глас.

— Тъй вярно, на „Успех“! Привет, синьор Лорн. Дръжте към носовата.

Под масата в капитанската каюта Лорн видя такава разнокалибрена батарея, на която би завидял и трипалубен линеен кораб. Бутилките вече не можеха да зарадват с нищо друго освен с разноцветните капчици на дъното. Обстановката беше преценена от Лорн за няколко секунди.

— Твърде много се задържахте на котва — забеляза той мимоходом. — разказвайте как стоят работите. Виконтът получи вашето писмо. Донесох ви неговите разпореждания.

Карачиола едва можа да прикрие радостната облекчителна въздишка. Значи, обяснението с виконта се отлага! Спечелено е време. Осемте хиляди ще помогнат да се покрие загубата. Трябва само Лорн нищо да не надуши… Карачиола прехвърли разговора от английски на италиански.

— Работата стои все така. Нито „Глория“, нито „Доротея“ не са се върнали от острова. С тях заминаха шестстотин и петдесет негри. Тук при мене има двеста и петдесет и целият товар за плантацията.

— Само двеста и петдесет ли? Шхуната лесно побира петстотин, защо сте натоварили толкова малко?

— След като беше пробито дъното при Заира, водата заливаше единия трюм… Сега корабът е в пълна изправност.

— Можете ли да вдигнете котва незабавно?

— Дори след един час! Какви са разпорежданията на виконта?

— Четете.

Виконтът пишеше, че „Успех“ трябва да се отправи за острова, бързо да въдвори там ред със силите на своя екипаж, а след това под командуването на Лорн да се завърне сама или заедно с другите две шхуни в Бълтън. След завършване операцията на острова на Карачиола се нареждаше да предаде командуването на експедицията на мистър О’Хири, а той самият незабавно да се отправи на „Ели“ към бреговете на Америка, за да се добере в най-кратък срок до Синята долина в долното течение на Охайо и Уобеш.

— Към това аз имам още да добавя и нещо устно — рече Лорн. — виконтът ви дава възможност да поправите един пропуск. От Пирея ви остана един малък дълг… Чували ли сте за жителите на тази Синя долина?

— Не, не съм чувал.

— Там са си свили гнездо враговете на виконта. В тази долина вече са изпратени някои от нашите. Бърнс командува тамошния форт. В помощ Му е изпратен Франк Бялката. Шелтън и Кинс отдавна са там. Навярно за там вече са се отправили Гримълс и Уенсли… Вие ще облечете униформата на английски лейтенант и ще отведете при Бърнс един малък отряд доброволци от Детройт. Фортовете на Синята долина и на Винсенс трябва да бъдат засилени срещу индианците. Това именно вие ще направите със своя отряд. А пътем ще изпълните и онази задача, за която ви споменах. Мисля, че ви е ясно?

— Не, не напълно. Чие… отстраняване се има пред вид?

— Лично на вас се възлагат семействата Мърей и Уент, а главното — двете лица, които пропуснахте в Пирея.

— Синът и майката на Бернардито?

— Да. Вие стойте в сянка. Не повтаряйте пирейските грешки. Не бива без нужда да си цапате ръцете. Там нали има индиански племена… Колонистите са още слаби и малобройни.

— Ясно. Ала нашата най-близка задача е да оправим положението на острова. Затова трябва най-напред да тръгнем за там на разузнаване.

— Разузнаването поемам върху себе си. На разсъмване вдигам котва и заминавам напред, за да се промъкна до острова неочаквано. Всичките ли двеста и петдесет негри се намират на борда ви?

— Д-да-а.

— Тогава следвайте ме. Дръжте дистанция двадесет тридесет мили между нас. Дайте картата, ще ви нанеса маршрута. Някъде около острова, па дори и ето тук, край веригата подводни скали, пуснете котва и чакайте моето завръщане от разузнаването…

Призори рейдът опустя. Когато изгря слънцето „Ели“ беше оставила зад себе си вече не по-малко от четиридесет мили. На петнадесет мили разстояние от нея пенеше вълните „Успех“. Дистанцията между двата кораба постоянно се увеличаваше и скоро върховете на мачтите на задната шхуна изчезнаха от погледа на мистър Джозеф Лорн.

Синьор Карачиола разглеждаше на картата линията на маршрута, нанесена с червения молив на Лорн. Веригата подводни скали, о която едва не се беше разбил „Орион“, оставаше малко по на изток от курса, отбелязан от Лорн.

„От скалите до острова има около осемдесет мили. По това време на годината бушуват бури. Ако разбия «Успех» в подводните рифове, всички следи ще изчезнат, а аз ще мога да се добера с лодка до острова. Парите от чековете ще трябва да си поделя с боцмана Химсуел и да го взема със себе си, защото сам трудно ще се оправя с лодката. А екипажа ще напия и ще затворя в кубрика… Пък там… извършеното с успех дело в Синята долина ще покрие всички стари грехове. И така, изходът е намерен!“

3

В едно навъсено октомврийско пладне Бернардито стоеше на капитанското мостче на кораба, в който дори покойният мистър Уилсън не би могъл сега да познае своята „Глория“.

Вместо трите мачти с гафелни161 съоръжения над кораба се издигаха две по-мощни, с прави платна на рейте. Рангоутът и такелажът на „Глория“ наподобяваха сега напълно екипировката на бриг. Новите палубни надстройки, рубката и мостчето по нищо не приличаха на предишните. Форщевенът, подсилен за сметка на останките от „Доротея“, беше нагоден за таранен удар162. Над този мощен форщевен се хвърляше в очи сега надписът „Африканка“. Ето вече цяла седмица корабът извършваше малки рейсове из водите на острова. Бернардито обучаваше екипажа, състоящ се от осемдесет отбрани черни бойци. Те вече бяха овладели огнестрелното оръжие и се справяха с платната достатъчно бързо за сложните маневри.

Бернардито отдавна очакваше да пристигне на острова третата шхуна на експедицията. На билото на Скалистия връх ден и нощ дежуреха наблюдатели с далекогледи, за да доложат своевременно за появата на платно. В трюмовете на „Африканка“ вече бяха натоварени запаси за далечен рейс, а цялото население на острова работеше сега за попълването на тези запаси. Всеки ден на борда на кораба се донасяха сандъци с пушена риба, осолено месо, плодове, изсушени на слънцето, и други провизии. Семейството на капитан Бернардито сега живееше в капитанската каюта, а всички жители на острова всеки миг бяха готови за сбор.

Бернардито държеше в готовност още една команда от тридесет души. Оглавяваше я жрецът и магьосникът на племето баконго, старият Нганга, комуто Бернардито убедително разясни задълженията на тази специална команда… След тези разяснения магьосникът Нганга се затресе от злорад смях и с най-голямо усърдие пристъпи към едни необикновени приготовления. Те ставаха около гроба край брега, в който негрите бяха заровили телата на убитите роботърговци. Бернардито даде на разположение на магьосника две бъчвички сяра и фосфор, намерени в трюмовете на „Глория“, няколко намотки тел и голям запас парцали, взети от гардероба на бившите екипажи на двете шхуни. Приготовленията на магьосника доставяха голямо удоволствие и на другите жители на селището.

Обедното слънце се криеше зад облаците, духаше силен вятър и Бернардито току що бе отпратил от палубата своите моряци. Те извънредно много се гордееха със своите важни задължения, а също и с панталоните, зюйдвестките и моряшките куртки, които бяха станали обект на известна завист у останалите мъже на баконго и предизвикваха възторг сред черните девойки. Внезапно на южния склон на Скалистия връх се показа тъничка струйка дим. Този сигнал означаваше, че някакъв кораб се е появил на хоризонта.

— Антонио, тревога! — викна Бернардито.

И цялото селище на брега се раздвижи. Антонио се затича към върха, за да провери наблюдателя. „Африканка“ взе на борда си населението на острова. Дежурната команда бързо приготви кораба за отплуване, а магьосникът Нганга, който остана на брега с тридесетте си помощници, се залови да изпълни последните указания на Бернардито. Вождът Майни-Мфуму доведе група бойци до брега на протока, където също бяха направени известни приготовления за посрещане на гостите. В това време Антонио се завърна заедно с наблюдателите: право към острова се насочваше от далечните вериги подводни рифове някакъв малък кораб, а зад него се забелязваше още едно платно. Двата кораба можеха да бъдат видени само със силния далекоглед на капитан Уилсън.

Като изслуша това съобщение, Бернардито даде команда за отплуване. На „Африканка“ проточено засвири боцманска свирка. Нгуру и Антонио — помощниците на капитана — застанаха на мостчето. Когато всички островитяни се събраха на борда, старият корсар сам, без придружвачи, за последен път обходи своите островни владения. Когато видя приготовленията, изпълнени от командата на магьосника Нганга, Бернардито, въпреки сериозността на момента и предстоящите опасности, поглади брадата си и се усмихна под мустак; това беше навярно най-дяволската от всички усмивки на едноокия капитан!…

…От борда на „Африканка“ капитанът хвърли прощален поглед към заливчето, напуснатите колиби на негърското селище и познатите планински склонове. Той сам изкара кораба от протока. След това беше спусната лодка. Майни-Мфуму и група бойци много предпазливо потопиха на дъното на протока една риболовна мрежа, закачиха я за голям дънер и побързаха да се върнат на кораба. В открито море духаше студен вятър. Платната заплющяха, под форщевена забълбука разсичаната вода.

При падането на здрача корабът беше вече далеч от острова. Тъмното било на Скалистия връх и конусообразната шапка на вулкана с тъничка струйка дим се издигаха над гористите хълмове. Острият връх, наподобяващ стесняваща се колона, се опря в тежкия дъждовен облак, сякаш го подкрепяше да не падне върху настръхналата повърхност на океана. Сега платната на единия от пристигащите кораби започнаха да се виждат с далекоглед и от мостчето на „Африканка“. Бернардито заповяда на всички освен дежурните да напуснат палубата. Магьосникът Нганга изнесе дълги платнища. С тях обвиха носа и кърмата на кораба. Отново външният вид на „Африканка“ претърпяваше чудни изменения, а на палубата й в мрака ставаха съвсем необикновени неща!

В сгъстилата се тъмнина, когато на фона на буреносните облаци едва се очертаваше иглата на Скалистия връх, Джозеф Лорн забеляза от мостчето на „Ели“ едно светещо сред вълните петно. Тъмнината ставаше все по-непроницаема и Лорн виждаше с далекогледа само едно слабо фосфоресциращо сияние над морето.

Тресъл и Олберт, стари, изпитани моряци, стояха редом с Лорн. Яхтата плуваше с всичките си платна при неблагоприятен вятър на „една четвърт“. Поредният галс тя правеше тъкмо по посока към светлото петно. Кормчията изравни хода по определения курс и също се вгледа в мрака.

Петното се приближаваше, придобивайки очертанията на кораб. Скоро се показаха платната и черните рей, излъчващи зловеща зеленикава светлина. Странни зелени светлини блещукаха по върховете на мачтите. Корабът плуваше плавно, но на него не се виждаха хора. Когато кормчията на „Ели“ изви руля малко наляво, курсовете на двата кораба се оказаха паралелни. Накрая форщевените на корабите застанаха на една линия. Идващият насреща кораб безшумно премина на разстояние пищовен изстрел. Онова, което Лорн и останалите моряци успяха да различат на тайнствения кораб, беше невероятно!…

Надписът „Летящият холандец“ слабо проблясваше на носа. Шест скелета в окъсани бели савани управляваха платната. Голите черепи излъчваха сияние. Лорн съвсем ясно видя огнените им очи и ухилените озъбени челюсти. На кормилото също стоеше призрак в бял саван, поставил костеливите си пръсти върху спиците на колелото. Но най-страшна беше неподвижната фигура на капитана върху мостчето. Това беше побелял висок мъж със старомодна камизола и триъгълна шапка. Черна превръзка, закриваща лявото око, пресичаше полегато лицето му. На кръста му отстрани висеше дълга шпага. Той гледаше напред с далекоглед, без да обръща никакво внимание на насрещната яхта. Когато корабът призрак прелетя, Лорн видя на кърмата думите „Пристанище Вечност“. Един от скелетите, стоящи на кърмата, вдигна заплашително след яхтата костелив пръст, след това посочи към небето. Лорн, Тресъл и Олберт замръзнаха в нямо вцепенение. Кормчията усърдно се кръстеше. След няколко минути призракът отново се разля в смътно светло петно и скоро се изгуби в морската далнина на северозапад.

— „Летящият холандец“! — промърмори Тресъл. — много съм слушал за него от старите, но за първи път го виждам с очите си.

— Това не е на добро — произнесе Олберт едва чуто.

— А познахте ли капитана? — Лорн прегракна така, сякаш беше изпил бъчва ледена бира.

— Прилича на покойния Бернардито Луис! — промълви Олберт, като се мъчеше да сподави тръпките си. — изглежда, пиратският капитан не се е успокоил в гроба си и сега грешната му душа плува из тези води с „Летящият холандец“… Смили се над нас, отче небесни, и прости нашите грехове! Вятърът се засилва. Наближава буря. Ей на, досам водата летят два черни буревестника… Да даде бог благополучно да завърши този рейс. Но би трябвало да се върнем, додето не е късно, мистър Лорн!

Малко преди разсъмване капитан Бернардито заповяда да приберат платната. Вятърът се засилваше, а веригата подводни рифове беше вече наблизо. Антонио стоеше на мостчето редом с капитана.

— Бих искал да знам, отде се е взела тази яхта? — замислено проговори капитанът. — ти не можа ли да видиш името й, Антонио?

— Не, тя се мярна твърде бързо. Но държи курс към острова. Може би Грели я изпраща, за да изясни съдбата на двата кораба.

— Трябва да е така… Ти ясно ли видя през деня второ платно?

— Не съм съвсем сигурен, капитане. Видимостта не беше много добра, но бялото петънце в далекогледа приличаше на платно.

— Дали шхуната „Успех“ с останалите негри не идва след тази яхта? Я погледни, Антонио, какво се чернее там вляво от носа? Не е ли подводна скала?

— Не. Това прилича на кораб, капитане. Ей сега луната ще се покаже иззад облаците и ще стане по-светло… Познавате ли тези рифове пред нас, синьоре?

— Дали ги познавам? Претършувал съм ги като собствения си джоб, когато търся в него последната трошичка тютюн.

— Идвали сте от острова тука? Ами с какво, синьоре?

Със старата лодка. След като френската корвета „Бургундия“ разгроми моя екипаж и си отиде. Педро обходи острова и се натъкна на една колиба с полумъртвия мистър Фред. Педро отмъкна и мен в тази колиба. Още неуспели да се оправим от раните си, ние започнахме да си обзавеждаме стопанство. Грели ни беше оставил много малко неща! Ние прегледахме запасите си и видяхме, че с тях не можем да изкараме и две седмици… Тогава извадихме от дъното продупчената лодка, на която Педро ме спаси от французите, и предприехме едно пътуване до тези рифове. Тук още стърчеше скелетът на „Черната стрела“ и ние натоварихме лодката с всичко, което можахме. Лодката, както се казва, едва дишаше, но ние още два пъти предприехме с нея такова плаване. Инструментите и припасите, които си доставихме, ни помогнаха да преживеем няколко години, до първото пристигане на „Орион“. След това още при първата буря „Черната стрела“ се разпиля на трески, а и нашата закърпена лодка се разпадна… Но аз не си спомням да е имало тука такива високи скали! Всички тези рифове едва-едва се показват над водата при отлив. Отпреде ни май наистина има още един кораб… Сега при луна го виждам по-сно… Това е голяма шхуна, Антонио! И дявол да ме вземе, ако не е заседнала на същите онези скали, о които се разби моята „Черна стрела“.

4

Шхуната „Успех“, блъсната от Карачиола в скалите, потъваше.

Карачиола извади от ковчежето всички ценности и пари. Към тях той прибави малък запас от сухари и бутилка вино. Всичко това напъха в здрав платнен чувал, мушна ножа в пояса и зареди пищова. След това изпрати боцмана да приготви лодката.

Отчаяните вопли, ударите и шумът, които долитаха глухо изпод палубата, докато водата заливаше трюмовете на „Успех“, сега вече затихнаха. Всички люкове, които водеха за палубата, бяха здраво затворени. Вълните бързо довършваха разрушаването на кораба, тласнат върху подводните скали. С всяка измината минута корабът слягаше и половината от палубата беше вече потънала. Вълна след вълна удряха в стената на кабината. След като завърши приготовленията си, Карачиола огледа хоризонта.

— Сигурно вече нито един жив плъх не е останал там долу… Изпонапиха се след моето угощение… Гълтайте солена вода, обесници!… Какво се мотае там Химсуел с лодката? Пак тази проклета луна! У, вещице такава, мислиш, че си също свидетелка? Толкова и ще ти повярват, муцуно!… Но какво свети там във вълните? О, сатана, сигурно Лорн се връща! Е, мистър Химсуел, в такъв случай и вие вече не сте ми нужен!

— Капитане, помогнете ми да спусна лодката! — викна боцманът, който се мъчеше нещо край борда.

Карачиола се добра до боцмана. Вълните глухо се плискаха о разбития борд. Двамата заедно спуснаха лодката откъм защитената от вятъра страна. Химсуел с мъка задържаше лодката край вирналата се високо кърмова стълба, пъхаше колчетата и наместваше веслата. Карачиола хвърли долу чувала, спусна се по стълбата и се оттласна от борда. Химсуел седеше приведен на пейката с гръб към носа и вече гребеше, като отдалечаваше лодката от кораба. Седнал на носа на лодката, Карачиола измъкна от пояса си пищова и стреля в тила на гребеца.

Капитанът на „Успех“ преметна през борда тежкото тяло на убития, извади чиста носна кърпичка, избърса ръцете си и като хвана веслата, подкара танцуващата върху вълните лодка право към петното, което светлееше на хоризонта.

На североизток небето вече сивееше, но луната, която едва-едва беше започнала да се нащърбява, стоеше високо, заливайки с бяло сияние платната на „Африканка“ и мержелеещия се напред кораб. По наклонените мачти се виждаше, че неизвестната шхуна е заседнала на риф. Вглеждайки се в далечината, Бернардито забеляза на два кабелтови отпред мяркаща се лодка.

— Всички по местата! — тихо заповяда Бернардито. — никой да не се показва!

Фосфоресциращият кораб бавно се плъзгаше напред само с кливера и фока163. Лодката се приближаваше към него. Самотният гребец се различаваше съвсем ясно.

Той често се озърташе през рамо към странния кораб, на който не можеха да се видят нито дежурни, нито пък командири на мостчето.

Най-после лодката глухо се чукна о борда, някой бързо спусна стълба и веднага пак се отдръпна в сянка. Карачиола привърза лодката към стълбата, вдигна от дъното своя чувал и се изкачи с него на палубата. Той беше разбрал вече, че това е непознат кораб и няма нищо общо с яхтата на Джозеф Лорн.

— Синьор Бернардито, вижте чудеса! Дошъл ни е на гости самият Джовани Карачиола — прошепна Антонио.

Бернардито скръцна със зъби и лицето му пребледня от ненавист.

Пристигналият остави чувала с парите на палубата и сега се оглеждаше с безкрайно учудване.

— Ей, кой е тук, обади се! — никна той високо. — дежурен, какъв е този кораб? Дявол да го вземе, къде отиде морякът от стълбата? — гробна тишина цареше на борда. Само вълните шумяха при форщевена. Луната светеше право в очите. Най-после от капитанското мостче безшумно започна да слиза някакво същество, голямо, бяло, с пламтящи очи. Дъхът на Карачиола секна. Той измъкна пищова, но като си спомни, че не беше успял да го напълни, хвърли безполезното оръжие на палубата. Тракването на пистолета о дъските на пода беше единственият звук, който отговори на капитана на „Успех“. Призракът в бяло вече вървеше по палубата с протегнати напред ръце, сякаш искаше да затвори Карачиола в страшните си обятия.

Обхванат от неизразим ужас, италианецът отстъпи назад и изведнъж почувствува, че зад него са се появили и други някакви сенки. Той се обърна… От глъбините на мъртвите си очни кухини бяха втренчили в него червените си зеници няколко скелета с бели савани. А пред тези скелети стоеше неподвижно високо привидение — оряк със старомодна триъгълна шапка, с превръзка на окото и дълга шпага в ръка. Устните на страшния призрак се разтвориха. Проехтя глух глас, приличащ на звука на пукната гробищна камбана:

— Добре дошъл на кораба на мъртвите, Джовани Карачиола! Отдавна търся случай да се срещна с теб. Припомни си малкото заливче в Пирея, детеубиецо!

— Духът на Бернардито! — прошепна Карачиола и губейки съзнание, грохна на палубата…

…Той не усети как го пренесоха в трюмния карцер. Корабът вече лавираше между рифовете; Бернардито сам го направляваше между скалите. „Страшните призраци“ безшумно и ловко се плъзгаха по рейте и корабът предпазливо се приближи до мястото, където преди един час още се виждаше разбитият кораб. Сега само мачтите и вирнатата кърма с надпис „Успех Бълтън“ стърчеше сред островърхите камъни, прилични на счупени зъби на някакъв великан. Една полупотопена лодка се удряше о кърмата.

— Синьор, може би там има още някои живи хора? — прошепна Антонио.

— Там няма живи хора, Антонио, иначе лодката не би останала на мястото си. Иди да разбереш свестил ли се е онзи негодник в трюма.

Внезапно някъде на дъното на корабния трюм се разнесе креслив истеричен смях, подобен на нощен вик на хиена. Антонио трепна. С поглед Бернардито го изпрати долу. Самият той не можеше да напусне капитанското мостче. Слънцето се издигаше в мъглата, вятърът гонеше високите вълни, които с устрем се хвърляха върху подводните камъни. Корабът минаваше през най-опасното място.

След половин час Антонио се върна на мостчето.

— Синьор — каза той тихо, — Карачиола е полудял.

Болният бълнуваше несвързано. Припадъците на буйна ярост се сменяха с цели часове мълчалива съсредоточеност. Карачиола замираше на колене в един ъгъл, престояваше с часове неподвижно и изпадаше в полусънно вцепенение. Бернардито заповяда да не го пущат навън от карцера.

Към обяд корабът премина опасните скали и опънал всички платна, полетя като птица на северозапад, гонен от попътен вятър. Антонио смени капитана на мостчето.

— Приберете сега цялата тая дяволщина, но я дръжте в пълна готовност. Тя има да ни върши още добра работа — разпореди се Бернардито. — през това време аз ще се зае ма с лекуването на този болен! Необходимо ми е с негова помощ да си изясня някои неща.

Негрите прибраха от рейте парцалите и завивките със светещото вещество, оставиха в трюмовете белите си одежди, празните тикви с очни отвърстия, маските, костите и другите ужасяващи атрибути. Платнищата със зловещото име на кораба и пристанището също бяха свалени от носа и кърмата. На гафела се изви английско знаме.

Карачиола се кикотеше и беснееше в трюма. Свъсил вежди, Бернардито извика магьосника Нганга и поиска да донесат в карцера лед и вода. Освен стария магьосник никой друг не узна подробностите от мрачната сцена, която се разигра в корабния трюм. Едва на залез слънце негрите отново видяха на мостчето капитан Бернардито. Тъпчейки лулата си, той погледна поусмихнат двамата си млади помощници Нгуру и Антонио.

— Аз си имам свои наСтрува да изтръгвам признания дори от умопобъркани — проговори той. — старият пират в расо отец Симон на времето си ми беше разказвал за своите братя, севилските доминиканци… Сега техният опит ми послужи… Вече зная главното. Шхуната „Успех“ е била празна, като не се смята екипажът, удавен от Карачиола, за да укрие във водата следите на някои свои машинации, извършени в Капщад. Негрите той продал на собственици на диамантени мини. Пари те са тук, в този чувал. Назова имената на собствениците на мините. Яхтата принадлежи на Грели. Джузепе Лорано или както сега се нарича Джозеф Лорн, я кара към острова. Капитанът се нарича Тресъл. Не им завиждам, приятели!… Моят син и майка ми са живи и са се заселили заедно с Мърей и Уент в някаква си Синя долина, намираща се в долното течение на Охайо. Грели възложил на Карачиола да убие колонистите на долината, но едва ли на сеньора ще се представи подходящ за това случай! Обаче ние трябва дяволски да бързаме, защото Грели вече е изпратил в долината половин дузина убийци, които очакват своя главатар — сеньор Карачиола. Ние имаме извънредно малко време! Трябва пътем да направим една визита на африканските диамантени крале, а след това да отведем в домовете им в Конго нашите негри; кълна се в прабаба си, черните юнаци заслужиха това! А после ще заминем за Америка… Не скърби, приятелю мой Нгуру, и не завиждай на Тоопи, който отвежда у дома своята Нгава. Може би там на рудника ще имаме късмет да избавим от неволя и твоята черноока Лаони! А сега, Антонио, слез долу и отвори карцера. Пусни негодника на палубата. Може би той ще ни избави от труда да го обесим на рея.

Не бяха минали и пет минути от връщането на Антонио на мостчето, когато отдолу долетя странен шум. Разчорлен, страшен, Карачиола изскочи на палубата по долни дрехи, целите на парцали. Неговите трескави резки движения приличаха на скокове на голяма гола маймуна. Той забеляза моряците негри и нещо смислено, прилично на страх, се появи в пламтящия му поглед. Карачиола постоя една минута, сякаш в размисъл, след това ловко се преметна върху дъските на пода, закикоти се и като подскочи, започна с маймунска бързина да се катери по бизан мачтата. Един от моряците запълзя след него. На височина тридесет фута Карачиола застана на края на рея, вдигна заплашително юмрук към негъра, подви колена и с рев се хвърли в морето. Високият гребен на вълната скри давещия се. Антонио се залови за кормилото.

— Може би все пак трябва да го потърсим? — прошепна той несмело.

Зад кърмата бавно се търкаляха водните хълмове, зааленели от лъчите на залязващото слънце.

— Ей сега ще го намерят — хладнокръвно отвърна Бернардито.

Той извади лулата от устата си и посочи с мундщука триъгълната перка на една акула, която се мярна сред разпенените талази.

В котиджа на мистър Брендън завършваха последните приготовления за празнуване рождения ден на мис Ирена. Всички служещи в кантората се събраха в дома на господаря.

Минхер ван Арденфройден изпрати тук, за да бъдат в услуга, своята нова камериерка, негърката Лаони, и лакея Хамилкар. Мис Ирена намери, че Лаони е много мила в европейските дрехи. През време на молитвата, когато никой не обръщаше внимание на Лаони, тя се приближи до тоалетната масичка, грабна едно малко фарфорово слонче и го мушна в пазвата си. Мис Ирена забеляза това. Тя повика Хамилкар, единствения човек, който можеше как да е да се разбере с Лаони, и с негова помощ подхвърли крадлата на строг разпит.

— Защо взе слона, Лаони?

Изплашена, негърката клекна и притисна своето съкровище под блузата към гърдите си. Хамилкар я накара да отговори на господарката.

— Тя казва, че нейният годеник Нгуру е велик ловец на слонове. Белият слон ще й донесе щастие.

Мис Ирена махна с ръка и остави засега талисмана на изплашената Лаони. И мис тази вечер получи един талисман като подарък и мащабът на щастието, което той й носеше, беше точно измерен в карати.

На празничната трапеза минхер ван Арденфройден стана с чаша вино в ръка. Изготвената от него празнична реч трябваше да послужи като образец на изящен хумор. В момента, когато започна тази блестяща реч, Хамилкар вкара във вестибюла някакъв нов гост с плащ и моряшка камизола. Без да се съблича, гостът отстрани негъра и сложи ръка на бравата на вратата, която водеше за трапезарията, отдето долиташе гласът на минхер.

— Ние живеем, господа — лееше мислите си той в изтънчено холандско остроумие, — гореща страна, където крокодилите са повече от джентълмените…

— …и където крокодилите отлично запълват недостига на джентълмени — прозвуча металически глас.

Вратата широко се отвори. Всички видяха един висок моряк с наполовина превързано лице. След него се появи млад човек също в униформено облекло.

— С кого имам честта? — запита мистър Айвънс Брендън, който веднага подуши нещо недобро.

— Представител на „Северобританската компания“ Джозеф Лорн с правителствени пълномощия от Лондон. Мистър Брендън и мистър ван Арденфройден, моля, елате в кабинета!

Веселието на гостите в залата отстъпи място на униние. В кабинета морякът погледна през прозореца н спусна щората. След тези манипулации той каза:

— Постарайте се незабавно да доведете тук от рудника незаконно задържаните от вас четиристотин и петдесет роби, взети от шхуната „Успех“. Тези хора трябва да бъдат закарани на плантацията на сър Фредрик Райланд. След три часа те трябва да бъдат натоварени. Ще благоволите ли да дадете съответното нареждане?

— Мистър Лорн, моля да представите вашите пълномощия.

— Моля — отговори гостът с готовност и мистър Айвънс Брендън видя под носа си дулото на пищов. — мистър Тресъл, дайте сигнал!

Младият спътник на превързания моряк изби прозореца с един ритник на ботуша си и изсвири пронизително. Из тъмната дълбочина на градината прозвуча ответно изсвирване и внезапно по всички прозорци на дома се появиха пушечни цеви, дула на пищови и английски моряшки шапки. Същият металически глас прогърмя из цялата къща:

— Първият, който мръдне, ще изживее последния си час. Господа — обърна се морякът към собствениците на рудника, — мате на разположение две минути, за да обсъдите моето искане. След изтичането на този срок ще дам заповед на две роти морска пехота да атакуват рудника и да доведат на брега всички чернокожи.

— Но, мистър Лорн, двеста души ни бяха продадени от представител на вашата компания!

— Парите си можете да получите обратно… от синьор Карачиола. Аз не възразявам… Двете минути изтекоха. Мистър Тресъл, сигнал за атака!

— Стойте, мистър Лорн! Под натиска на грубата сила аз съм принуден да отстъпя. Но болестта отнесе по-голямата част от негрите. Тук имаме… неблагоприятен климат.

— Моят представител ще провери на самото място истинността на вашето твърдение. След три часа хората трябва да бъдат па брега. Мистър Тресъл, благоволете да отидете на рудника заедно с пратениците на мистър Брендън. Упълномощавам ви да действувате решително.

След няколко минути присъствуващите в дома дочуха тропот на коне. Точно след три часа, когато участниците във вечерята, измъчени под черните зеници на дулата, трижди проучеха безгласно фаталната сделка с капитана на „Успех“, иззад оградата се зачу сдържаната глъчка на много гласове. Младият „мистър Тресъл“ влезе з приемната с оживено лице.

— Пристигнаха триста души, всички до един от ония, кои то са оцелели от партидата на Карачиола. Ще разрешите ли да започнем товаренето, капитане?

— Няма ли измежду тях една девойка на име Лаони? — осведоми се старшият моряк.

Новата камериерка на минхер ван Арденфройден, която се беше сгушила в един ъгъл на приемната и не разбираше абсолютно нищо от странното поведение на белите хора, направи бърз опит да се измъкне зад завесата, но морякът забеляза младата особа.

— Извикайте тука Нгуру — заповяда той.

При това име негърката замръзна от учудване; следния миг тя видя своя любим, въоръжен с дълъг пищов. Лаони не припадна при тая гледка, но очите й заблестяха.

— Аз знаех, че белият слон ще те доведе при мен! — възкликна радостно тя.

Нгуру я грабна през кръста и се втурна навън от стаята, без дори да погледне наредбата на европейското жилище.

— Предупреждавам господата, — заяви старият моряк на сбогуване, — че на всеки опит да бъдем преследвани в морето по нареждане на министъра на флота ще отговоря с топовете на моята фрегата.

Един час по-късно, когато изплашените служащи на мистър Брендън се осмелиха да излязат на брега на малкия залив, те видяха в далечината само смътните очертания на платна. Впоследствие служещите в един глас твърдяха, че никога не са били виждали край тези брегове по-страшна британска фрегата.

5

Моряците, застанали на капитанското мостче на „Ели“, дълго обсъждаха странното и зловещо видение, което изчезна на северозапад.

Бурният вятър подмяташе лекия кораб и го хвърляше в дълбоките ями между вълните. През нощта корабът наближи острова, обкръжен от всички страни с високата стена на океанския прибой. Лорн, Тресъл и Олберт се вглеждаха в картата на острова, която на времето си бяха съставили Брентли и Уент. Яхтата беше вече на една миля от устието на протока.

— Ако негрите наистина са въстанали, могат да ни обстрелват в протока и да ни отрежат излаза от залива — каза Лорн.

— Но Заливът на корсаря е единственото място на острова, подходящо за престой на кораб — забеляза Тресъл. — не мисля, че там ще ни заплашва някаква опасност. Островът изглежда съвсем безлюден. Никъде не се вижда светлинна.

— Ето това именно не ми харесва. Заедно с екипажите на двете шхуни тук сега трябва да има повече от седемстотин души. Ще дочакаме зората.

Скоро сивите очертания на каменните носове станаха по-ясни; далнината се разшири, луната помръкна и утринният вятър измени посоката си. Той погна над острова ниски буреносни облаци. Вдясно от каменния нос те видяха останките на разбита шхуна. Джозеф Лорн разпозна кърмата на „Доротея“.

— Дълго щеше да чака Карачиола в Капщад завръщането на корабите! — извика Лорн. — Картината се изяснява. Станало е корабокрушение. Предположението, че негрите са се разбунтували, по всичко изглежда, отпада. Вкарайте кораба в залива, капитане!

Послушен на кормилото, корабът навлезе в устието на протока. Тук между високите скалисти брегове още цареше утринен здрач. Яхтата бавно се придвижваше по фарватера и благополучно достигна завоя наляво. На това място корабът едва не се блъсна в препречващия дънер, който оставяше само един тесен ръкав отдясно под самите брегови скали. Кормчията едва успя да завие и яхтата се оказа почти притисната до брега, над който на височина от около тридесет фута висеше каменна издатина.

Оттласквайки се с канджи от скалата, моряците предпазливо прекараха кораба през неудобното място. Яхтата вече излизаше от тесния ръкав, когато стоящият на капитанското мостче Лорн изведнъж усети силен тласък. Килът на яхтата се закачи за риболовната мрежа, прикрепена към полупотопения дънер. Преди още Лорн да предупреди Тресъл, мрежата се изпъна и бавно издърпа дънера настрана. В същия миг някъде отгоре се раздаде глух взрив, скалата на брега се обви в барутен дим и надвисналата каменна издатина рухна надолу. Разтърсвайки кораба от кила до върховете на мачтите, скалата заедно с цяла лавина дребни камъни се стовари върху кърмата. Подът на палубата беше разтрошен с такава сила, че оцелелите краища на дъските изхвърчаха нагоре заедно с изтръгнатите болтове. Задната част на корпуса на яхтата се спука като орехова черупка, стисната в клещи; водата нахлу в кърмовата дупка, разтроши преградите и „Ели“ потъна във водата до фалшборда. От страшния тласък в кърмата корабът полетя напред. Преди още екипажът да е успял да спусне лодка, яхтата тихо полегна на дъното. На крайбрежната плитчина вече не беше дълбоко, но всички моряци се оказаха до шия във водата, а лодката, закачена на макарата и покрита със запасно платно, се залюшка по вълните. Почти гмуркайки се, моряците освободиха лодката, прехвърлиха се в нея и след като напуснаха кораба, стигнаха до плитчината. Шест крокодила проявиха признаци на любопитство, като видяха лодката почти до себе си. През плитчината можеше да се излезе на брега само като се мине покрай техните челюсти, ето защо беше решено с лодката да пресекат залива в диагонал до отвъдния бряг. Капанът в пролива показа, че островът се намира във властта на коварен и опасен враг.

Олберт, щурманът на „Ели“, свит на кърмата, всяка секунда очакваше или залп в гърба, или появяването на лодки с врагове. Той отдавна се чудеше на лекомислието, с което Лорн тръгна на този рейс. Яхтата бе излязла от Капщад в понеделник. Заедно с Лорн екипажът наброяваше тринадесет души. Рейсът продължи след страшното нощно появяване на „Летящият холандец“, въпреки че Олберт беше посъветвал да се върнат. И какво би могло сега да се очаква при едно такова пренебрежение спрямо тъй явни прокоби?

Царящата наоколо тишина действуваше подтискащо. Зад всяко дърво сякаш се криеше зъл неприятел. Островът изглеждаше обезлюден; но съвсем ясно беше, че врагът се е притаил и стои нащрек.

Моряците приготвиха ножовете си и докараха лодката до брега. Джозеф Лорн стъпи на пясъчната ивица. Пред него се издигаше девствена гъста гора. Той се обърна към моряците, даде команда и пръв изтича към гъсталаците, като очакваше изстрели. Привеждайки се към земята, екипажът бързаше след него.

Единствено птиците нарушаваха горското безмълвие. В далечината ясно се виждаше островният вулкан. Той пушеше — по всичко изглеждаше, че беше единственото димящо огнище.

Промъквайки се покрай брега през бодливия храсталак, моряците достигнаха разчистения участък от гората. Тук се виждаха няколко десетки плетени къщурки и колиби. Вляво стърчаха скелетите на две постройки, по-нататък се извишаваха камари трупи, останки от дъсчени възвишения и грамадни купища вършина.

— Селището е необитаемо — тихо проговори Джозеф Лорн.

— По какво съдите? — полюбопитствува Тресъл.

— Вгледайте се и сам ще видите.

Тресъл забеляза, че много птици се разхождаха безпрепятствено сред постройките и прелитаха от стряха на стряха. Никой не безпокоеше пернатите в това безлюдно селище.

— Прав сте. Но започва да вали. Дали да потърсим убежище в селището? Там е по-лесно и за отбраняване в случай на неочаквано нападение.

Най-близката до брега колиба, най-просторната, се издигаше на открито на едно малко възвишение. Тя изглеждаше най-удобна за отбрана. Ято диви гълъби шумно излитна изпод нозете на моряците, когато те се приближиха до тази колиба. Лорн надзърна вътре. Голямата колиба беше празна, край огнището с отдавна застинала пепел имаше нацепени дърва. Моряците запалиха огън. Дъждът вече барабанеше по покрива.

— Но къде се е дянала „Глория“? В залива я няма. Може би се е разбила в подводните скали? Ала къде е екипажът на „Доротея“? Мигар всички са загинали?

Накрая Лорн не можа да издържи подтискащата тишина. Той сложи ръцете си пред устата като рупор:

— Е-хей, О’Хири! Хятчинсън! Ало, Уилсън! Къде пропаднахте, по дяволите? Е-хей!

Сега вече целият екипаж на „Ели“, следвайки примера на Лорн, проточено завика „ало“ и „ехей“ на различни гласове.

Само шумоленето на дърветата и ромонът на дъждовните струи бяха отговорът на тези викове.

— Чума да го смете тоя остров! — промърмори пресипналият Лорн.

Той постави двама часови, заповяда на корабния готвач да потърси някакви провизии в най-близките колиби и заедно с Тресъл и Олберт тръгна да изследва селището.

— Колибите са негърски — каза той на своите спътници. — но взривът при входа на залива е европейско изобретение. Възможно е тук да се крият и някакви бели островитяни. Но дяволски е тихо. Това действува на нервите, сакраменто!

Колибите се издигаха на двадесет тридесет ярда една от друга. Моряците надзърнаха в една, във втора… Всички бяха празни.

Изведнъж Олберт хвана Лорн за ръкава:

— Какво значи това, мистър Лорн? Май че в гората се появи дим! И ей там над онази колиба също се извива струйка дим!

Те се запромъкваха предпазливо покрай постройките и стоборите на селището. Сега поне ще срещнат живи същества! Лорн повдигна рогозката, прикриваща входа на ниската колиба, над която моряците бяха забелязали дим. В колибата цареше полумрак. Разтревожените моряци не обърнаха внимание на странната неприятна миризма. За фосфора, който се възпламенява, оставен на въздуха, те не си спомниха, сега не им беше до химия…

Покривът на хижата беше паянтов, отгоре падаха дъждовни капки, но в огнището мъждукаше синкаво пламъче. Пред огнището… четири скелета кладяха огън! Привели голите си черепи, те като че ли раздухваха главните. Единият от скелетите беше застинал в неподвижна поза с наръч клони в костеливите ръце, но… краищата на клоните тлееха в синкав пламък. Скелетите се грееха край огъня!

Олберт изскочи като попарен от колибата и с вик на ужас се втурна между постройките. Преодолявайки страха си, Тресъл грабна една цепеница и я запрати в странната компания край огнището. Двата скелета се разпаднаха със сух трясък, един от черепите се търколи до нозете на Лорн. Напущайки колибата, той го ритна с проклятие.

Внезапно оглушителен грохот разтърси цялото крайбрежие на залива и като бич шибна напрегнатите нерви на Лорн. Той изтича навън и видя черен облак пръст, излитаща към небето от мястото на колибата, в която се бяха приютили моряците. През димната завеса Лорн успя да забележи как Олберт, преди да стигне до колибата, падна по гръб, отхвърлен от силната въздушна струя.

Лорн изтича заедно с Тресъл към мястото на взрива. Зашеметен, Олберт вече се изправяше на краката си и се озърташе като обезумял на всички страни. На мястото на колибата се чернееше дълбока яма. Наоколо се валяха отломки, изровени камъни и деветте мъртви моряци на „Ели“. Случайно избягна гибелта само корабният готвач, който беше напуснал колибата точно преди взрива, за да търси наблизо провизии.

Четиримата почти обезоръжени мъже, гладни, обзети от ужас и обкръжени с тайнствени опасности, решиха да напуснат селището на мъртвите.

Отдавна забелязаният от Олберт огън в гората се разгаряше все по-ярко. Над дърветата бавно като утринна заря се разливаше алено зарево.

Готвачът и Олберт излязоха на една пътека, Лорн и Тресъл вървяха след тях. Пътечката криволичеше между гъсти шубраци и отвеждаше навътре в гората.

Насред пътечката лежеше напряко изкъртен корен. Готвачът настъпи корена, но преди да успее дори да прехвърли другия си крак, нещо пронизително изсвистя във въздуха. Морякът рухна по гръб, като едва не събори Олберт. От гърдите на мъртвия готвач се подаваше дълга стрела, която го беше пронизала. Лорн огледа корена и разтвори храстите: досам пътеката беше прикрепен вертикално дълъг лък с отхлабена тетива…

— Негърска майстория… — промърмори Олберт. — слушал съм за такива капани, поставяни в африканските дебри. Дано бог ни помогне да се измъкнем оттук!… Вижте, мистър Лорн, ние от всички страни сме обкръжени от горски пожар! Гората е подпалена, хванали са ни в огнен пръстен.

Лорн се огледа наоколо. С тревожни крясъци птиците летяха над облаци дим. Из гъсталака току изскачаха бегом кози, чакали, маймуни. Трябваше да се търси спасение в планината, но как да се стигне до нея по тези проклети пътечки?

Тримата оцелели моряци започнаха да се промъкват след бягащите животни. Няколко часа те вървяха през гората и накрая стигнаха до полите на планината. Една клисура с каменливи склонове, постепенно извишавайки се, водеше към Скалистия връх.

Денят си отиваше. Дъждът секна и силен вятър раздухваше горския пожар.

Моряците се изкачиха още една миля нагоре по клисурата, видяха залязващото слънце, гората, обхваната от пожара, и ниските облаци. В залива близо до жълтата крайбрежна плитчина се виждаха мачтите на потъналата „Ели“.

— Да си потърсим убежище за нощуване — предложи Лорн. — ако през нощта се опитат да припълзят към нас, ще се бием. Но освен тези проклети мъртъвци по целия остров не се вижда нито едно човешко същество. Ами че нали в края на краищата не скелети се разпореждат в селището, устройват взривове и подпалват гората? Всичко това ми прилича на някаква дяволщина!

Те се покатериха по стръмния склон. Слънцето осветяваше с последните си лъчи обраслата с мъх повърхност на една скала, върху която едва личаха някакви ивици и знаци. Лорн с мъка разчете дългия надгробен надпис.

— Гробът на Бернардито!… — прошепна той.

И тримата, останали почти без сили от умора, преодоляха последното нанагорнище и видяха площадката. Но тя се оказа вече заета. Странни гости се бяха настанили тук! Сред площадката, под самия надпис, се издигаше надгробен насип, покрит с гранитна плоча. Около тази плоча беше устроен странен пир: единадесет мъртъвци седяха в най-причудливи пози над мястото на вечното упокоение на Бернардито Луис. Голите черепи доверително се скланяха един към друг, сякаш мъртъвците нещо се съвещаваха. А върху самата надгробна плоча бяха поставени бутилки и калаени канчета.

Косите на Олберт щръкнаха. Джозеф Лорн се отдръпна, Тресъл чувствуваше, че ще загуби ума си. Бързо-бързо те напуснаха площадката с веселите покойници и се прехвърлиха на издатината, откъдето се хвърляше водопадът. Наоколо мъглата се сгъстяваше. Краищата на облаците бяха озарени от кървавочервеното зарево на пожара. А в далечината, зад облаците дим, се чернееха крайбрежните носове и глухо ревеше океанът, разбивайки вълна след вълна о канарите на „Острова на мъртвите“.

На сутринта мистър Джозеф Лорн, мистър Хю Олберт и мистър Робърт Тресъл сами се учудиха на обстоятелството, че все още са живи и че страшната нощ е преминала благополучно.

При утринните лъчи на слънцето те видяха на дъното на клисурата стадо диви кози. Прогонени от склоновете на планината от пожара, те се бяха събрали на купчина край брега на ручея. Лорн се промъкна крадешком и с удар на ножа си уби едно ранено козле. Моряците запалиха огън. Това беше първото им ядене след гибелта на яхтата. След като се подкрепиха, те се измъкнаха от коритото на ручея по посока към залива и привечер се добраха до лодката си. Тя се оказа напълно запазена. Моряците дълго я оглеждаха, опасявайки се от нови коварства на враговете, и най-сетне пресякоха залива. Обезпокоени от ниско стелещия се дим от пожара, крокодилите бяха напуснали пясъчната плитчина. По пясъка имаше много яйца от костенурки. Моряците ги изпекоха и ядоха до насита.

Те се съблякоха и без да изпускат от ръце ножовете си, започнаха да оглеждат полузатъналата „Ели“. Беше при отлив и капакът на затворения люк се показваше над водата. Моряците строшиха люка с канджа и се спуснаха в трюма. Тук те намериха провизии.

— Слушай, Джо, какво мислиш ти за цялата тая дяволщина? Спим ли, или сме се отровили с ром?

Думите на Тресъл глухо проехтяха в трюма. Лорн се прекръсти.

— их искал да се намирам на хиляда мили оттук! Види се, адът е изпратил на този остров всичките си изчадия. Трябва да си плюем на петите. Предлагам да отплуваме с лодката. Ще отидем да пресрещнем шхуната на Карачиола и ще я обърнем вя шестнадесет румба. Нека дяволът има грижата за плантацията на острова на Райланд. Аз тук не съм му слуга! Според мен по-добре е десет пъти да се удавим, отколкото да прекараме още един такъв ден.

Тресъл и Олберт с радост се съгласиха. Шхуната на Карачиола, както те предполагаха, бе спряла недалеч от подводната верига рифове. Това значи шестдесет осемдесет мили разстояние. Имаше шансове за спасение.

Пратениците на виконт Ченсфилд съоръжиха лодката с платно, взеха продукти и бъчвичка с вода, направиха на кърмата платнен навес и седнаха на местата на гребците. От кабината на кормилното колело на „Ели“ Лорн донесе дневника на кораба и ковчежето с парите. Както и преди моряците нямаха никакво оръжие. Лорн се прекръсти и оттласна лодката от пясъчната плитчина. Те благополучно преминаха протока, разпънаха платното и се понесоха напред, борейки се с вълните и течението. Скоро обзетият от дима на пожара остров остана далеч и малката черупка с тримата бегълци се оказа във властта на мрачния пустинен океан…

След две денонощия плаване лодката се приближи до подводните скали. Тук, за свой ужас, моряците видяха останките на разбитата шхуна „Успех“. Като разгледаха разрушения кораб, те успяха само с много малко неща да попълнят своите запаси, но затова пък се прехвърлиха в друга една лодка, по-устойчива и по-голяма. По-нататъшното пътешествие с лодката на „Успех“ продължи почти три седмици. Запасите вече се бяха свършили, а бъчвичката с водата беше от три денонощия празна, когато на двеста мили от Игления нос един кораб, пътуващ за Западна Индия, прибра моряците.

Добрали се дотам, без никакви пари, те трябваше да се наемат на един каботажен кораб на Западноиндийската компания и да плуват още два месеца. При попътен рейс един британски кораб ги докара до Гибралтар. Едва през зимата на 1779 година и тримата моряци стъпиха най-после на английска земя в Бристол и като пасажери на пощенската карета пристигнаха в бълтънската странноприемница „Бялата мечка“. За голямо свое учудване Джозеф Лорн позна в лицето на новия собственик на странноприемницата мистър Уудро Крейг, доста понапълнял и станал още по-величествен.

Докато Хю Олберт и Робърт Тресъл отпушваха първата бутилка, мистър Джозеф Лорн, след като беше изслушал от Крейг новините, нае кеб и се отправи при своя високоблагороден патрон сър Райланд, граф Ченсфилд, адмирал на родния флот.

6

Невъзможна теснотия цареше на борда на „Африканка“. Над седемстотин спасени от робство негри се завръщаха в Конго. Чернокожите моряци на капитан Бернардито буквално прескачаха по палубата телата на своите съплеменници, когато маневрираха с платната. През целия свой път от Капщад корабът направи само две отбивания в островни заливчета, за да попълни запасите си с прясна вода. В началото на ноември 1778 година „Африканка“ взе на борда си един туземен лоцман и като премина португалските фактории в делтата, се изкачи на стотина мили нагоре по свещената река Конго. Корабът плуваше, обкръжен от цяла флотилия негърски члунове и лодки със своеобразно скроени Платна. По бреговете се простираха блатисти храсталаци и зеленееха тропически гори. От капитанското мостче се виждаха гъстолистите гори, обвити с пълзящи растения.

Самият Нгуди Мянге, властителят на обширна област, вождът на баконго, бащата на военачалника Майни-Мфуму, тръгна от резиденцията си да посрещне кораба. Под ударите на барабани, звуците на тръби и тръстикови флейти, под струнната музика на маримбо и оглушителните приветствени викове старият Нгуди Мянге прегърна преди сина си високия капитан с изтъркана триъгълна шапка. Бернардито, Антонио и Доротея слязоха на брега и съпроводени от стотици хора, предприеха на слонове малко пътешествие до свещеното езеро близо до Мбанза Конго, където се издигаше храм, посветен на царя на боговете и на всички прадеди на народа баконго.

Жреците въведоха едноокия капитан в този храм и тържествено го провъзгласиха за велик Чембу, божествен пратеник на земята, всевиждащо светло око, съкрушаващо копие, мълния на божествения гняв, могъщ баобаб и палма на пустинята.

Измъчен от продължителните почести, „великият Чембу“ се вглеждаше в тълпата черни люде със своето „всевиждащо светло око“. В края на церемонията той произнесе кратка реч, която Антонио преведе на бойците и жените. Бернардито подари на чернокожото племе част от трофейното оръжие и припасите, а след това се осведоми дали новият екипаж на „Африканка“ е съгласен да следва „великия Чембу“, докато се сдобие с други моряци. Антонио преведе на капитана, че жреците са задължили екипажа да не напуска кораба.

Най-сетне настана час на раздяла. Към бреговете на Конго се проточи дълга процесия. В трюмовете на „Африканка“ бяха натоварени слонови зъби, скъпоценно черно и червено дърво, много изделия от злато, сребро и слонова кост. Но най-чудния подарък направи на „великия Чембу“ владетелят Нгуди Мянге. По негово нареждане най-вкусните негърски майстори, които бяха изработили украшенията на царския дворец и храма, изрязаха от скъпоценни минерали изкуствено око — очно подобие на здравото око на Бернардито. Капитанът с учудване разглеждаше подаръка: като го постави в очната си кухина, той се удиви на майсторството на негърските златари: изкуственото око изглеждаше на лицето на капитана съвсем естествено.

— Хубава работа — каза капитанът.

И той се раздели с черната си превръзка на лицето.

Когато „Африканка“ изви по фарватера, разпъна част от платната и тихо се отправи в обратен път надолу по реката, Бернардито видя една лодка, която пресичаше напряко пътя на кораба. Шестима гребци докараха лодката до стълбата.

На носа стоеше вождът Майни-Мфуму. Той се поклони пред Бернардито:

— Старейшините на племето решиха, че първите люде от баконго, които видяха на острова твоето прозорливо око и бяха спасени от робство от теб, трябва винаги да ти помагат във великите твои подвизи. Народът на баконго иска тези смели бойци да не се отлъчват от теб, да не знаят други вождове освен теб, да те придружават навсякъде и да изпълняват твоята воля.

Нгуру, Тоопи, Мгамбо, Нгано, Тимбу и Нори — шестимата първи бегълци от „Доротея“ — се изкачиха на борда. Бернардито отдавна се чудеше, че не видя на прощалната церемония приятелите си и сега се зарадва на тяхното пристигане.

— Вие сте решили да оставите Нгава и Лаони, приятели, за да ме придружите? — запита той трогнат.

Сянка на печал се мярна в очите на Нгуру, но той отговори, че и шестимата бойци се гордеят с оказаната им чест, а Лаони и Нгава ще трябва да си потърсят нови годеници.

— Не, приятели — каза Бернардито, — със себе си мога да взема само онези, чиито сърца изцяло ми принадлежат. Нека Нгуру и Тоопи останат при племето си и не забравят на какво съм ги учил аз. Те ще станат големи бойци и вождове. Лаони и Нгава няма защо да си търсят нови годеници. А останалите четирима храбри синове на племето аз с радост приемам под своите платна, защото сърцата им са свободни.

Двамата млади бойци, които „великият Чембу“ освободи от наложеното им задължение, се сбогуваха с „всевиждащото око“ твърде доволни от мъдрото решение, а четиримата телохранители на „великия Чембу“ се присъединиха към останалите осемдесет души от корабния екипаж. В този си състав корабът напусна сладките води на Конго и взе курс към Нова Англия.

През януари 1779 година „Африканка“ се приближи до бреговете на Америка и пусна котва в пристанището на Филаделфия. Екипажът се състоеше от негри. Капитанът на този кораб, мистър Тобиас Чембей, нае в града живописна къщичка за жена си и малкия си син Чарлз.

Синьора Доротея Чембей, една много красива италианка, обърна внимание върху себе си дори на суровите пуритани от Нова Англия. Тя сама наблюдаваше разтоварването на кораба и ръководеше всички преговори с търговците, които бяха пожелали да закупят редки колониални стоки. А капитан Чембей прекара във Филаделфия не повече от два дни. След като си купи топли дрехи и коне и без да си почине нито един ден повече, той тръгна на запад, отправяйки се към прохода през Апалачките планини; дори наетите от него водачи индианци се учудваха на бързината на пътуването му: индианците още не бяха срещали такъв издръжлив и неуморим бял пътешественик. Освен от индианските водачи капитанът бе придружен още от четирима негри атлети, един млад италианец, синьор Антонио, а така също и от свирепото сиво овчарско куче, прилично на необикновено едър вълк.

Към средата на януари, като премина по военни пътища и пътеки над триста мили, експедицията на мистър Чембей достигна горното течение на река Охайо. Оттук пътят им минаваше през заснежени дебри, покрай брега на замръзналата река, по следите на неотдавна миналия оттук отряд на американската милиция под командуването на подполковник Георг Роджър Кларк164.

1

За пътника през зимата в гората няма звук по-тягостен от далечния вълчи вой. Когато угасне зарята на залеза и здрачът слее очертанията на отделните дървета в плътна зъбчата стена, а над тази непроходима стена се издигне белият сърп на невидимата жетварка, тогава из глухата долина или от брега на реката се проточва към зимното небе висок, прегракнал, безкрайно печален стон. Сякаш самата горска зима се оплаква на месеца от студа, глада и самотата. Ту силен до отчаян писък, ту снижен до злобно ръмжене, този вой, повтарян от горското ехо, хваща пътника за сърцето и вдъхва и на най-мъжествените души неизразимо мъчителна тревога. И тогава човек, ще не ще, призовава за избавител най-древния от своите богове покровители — пламъка на ловджийския огън.

…Бързият елен, млад боец от ирокезкото племе онондага, подуши в горския въздух миризмата на чуждия огън, преди да успее да види самата светлина. Индианецът вдъхна дълбоко въздух и спря в гъсталака на гората своите спътници. С жест той им показа, че напред има неизвестна опасност. Землякът на Бързия елен, Дългата ръка, посочи на спътниците храстите, където те трябваше да се скрият; двамата индиански бойци тръгнаха напред, на разузнаване. Под нозете им снегът не скриптеше, не хрусна нито едно клонче, не прошумя паднала борова игличка. Бойците се върнаха много скоро.

— Два мохавки водят от Дайтън шест бели чужденци ингилизи. Един стар. Те въоръжени. Но не войници на Великия баща на ингилизите, не търговци на кожи.

— А какво е решил моят брат Бързият елен? Какви са тези хора и накъде отиват? Опасна ли е срещата с тях? — запита на английски по-възрастният от пътниците, мъж с еленова шапка, индиански мокасини и двуцевна ловна пушка в ръцете.

Боецът отговаряше на смесения жаргон чинук, който се състоеше от английски, френски и индиански думи. Този жаргон говореха всички индиански племена, търгуващи с кожи с европейците в страната на Великите езера и в басейна на река Охайо.

— Мохавките братя на племето онондага. Но откак в долина Онондага угасна огънят на Съвета, няма вече съгласие и между братята. Два мохавки водят тези чужди ингилизи също на запад, в страната на Бащата на водите. И наша пътека отива натам. Нека Зоркото око сам реши да излезе ли пред тези ингилизи.

— Има ли наблизо индиански селища или фактории на бели?

— При завоя на Охайо живеят бели. Има фактория за кожи. Дотам един ден път. Индиански селища далеко. Тука — ловна земя на мой народ. Дайтън — селище на бели — лежи на север. Онези хора идват оттам… Пет дни.

— Антонио — обърна се мъжът с ловната пушка към младия ловец, който държеше завързано на ремък огромно сиво овчарско куче, — какво е твоето мнение?

— Бих ви предложил да останете в засада с Дългата ръка и с четиримата негърски бойци, синьор Бернардито; а на нас с Бързия елен разрешете да отидем при огъня и разгледаме какви са тези хора.

— Ти ставаш боец, мой млади приятелю… Съгласен съм! Вървете, а в това време ние ще обхванем тези хора в пръстен. Сигналът за опасност е изстрел. Напред, приятели!

Маневрата на обкръжаване на чуждия огън беше изпълнена безшумно и бързо. Бернардито постави ловната си пушка върху един елов клон и се вгледа в блещукащия пламък. Скоро се зачу гласът на Бързия елен, който отдалеч викна нещо на индианските бойци край огъня и придружен от Антонио Чени, смело се отправи към светлината. Край огъня се замяркаха сенки, дочуха се притаени гласове. Скоро Антонио се завърна при хората, останали в засада.

— Синьор Бернардито — каза той, — чужденците не приличат на тукашни колонисти, но по всичко изглежда, че имат намерение да се държат по-далеч от фортовете с войниците. Струва ми се, че не са врагове. Но те отиват в Синята долина и при това бързат не по-малко от нас.

— В Синята долина ли? Е, ще се постараем по пътя да разберем намеренията им. Наистина изглежда, че не са врагове, защото инак не биха се крили от британските войници. Да отидем при тях, Антонио, но си отваряй добре очите и ушите! Не забравяй, че може да са пратеници на Джакомо Грели!

Няколко дни вече обединеният отряд се промъкваше към запад. Почивките се съкращаваха до крайна възможност, за нощуване спираха чак когато се покажеха звездите, а огньовете от нощните лагери затрупваха със сняг още преди да се съмне. Стотици мили през горските дебри останаха зад гърбовете на пътниците. Четиримата индиански бойци се учудваха на толкова бързото пътуване, непривично за бели хора.

Колкото повече наближаваха целта, толкова по-предпазливи ставаха бойците: отрядът се промъкваше през земите на племената сенека и кайюга, които бяха изпратили на американските колонисти вампума165 на войната. Заедно с белите войници на ингилизите бойците на сенека, кайюга, една част от мохавките и от алгонкинското племе на шавниите бяха тръгнали сега „по пътеката на великата война“. В горите гърмяха изстрели; едни червени бойци убиваха други червени бойци, разрушаваха си едни други колибите, атакуваха селищата и всичко това се правеше в името на щедрите обещания на английския крал, който беше обявил индианците за свои „чеда“ и обещаваше да им върне предишните земи и волния живот, щом се ликвидира с непокорните колонисти…

В първите дни на февруари 1779 година отрядът наближи водопадите в долното течение на Охайо. Бойците отидоха на разузнаване, а Бернардито и Антонио заедно с негрите тъкмяха за нощуване колиба и кладяха огън. Вечерята беше готова, когато пратениците се завърнаха. Те носеха на ръце нечие тяло, покрито с наметалото на Бързия елен. Антонио пооткри лицето на човека и видя, че това беше стар индианец с остър нос, дълбоко хлътнали очи и няколко орлови пера, прикрепени към кичура коси на темето. Човекът беше тежко ранен с куршум в крака. По кървавата следа разузнавачите на отряда намериха този стар боец в едно горско скривалище и го донесоха до това място, където щяха да нощуват. Човекът дойде в съзнание. Подкрепиха го с глътка разреден спирт, нахраниха го и го сложиха край огъня, стъкнат от три дебели дървета, разположен така, че да дава равномерна топлина на всички, които спят в колибата, и да не загаснат, докато се разсъмне.

Старият боец гледаше спасителите си с пълно равнодушие и отначало не отговаряше на въпросите. След това, изглежда, го зачуди и дори трогна грижата, проявена от чуждите пътници, които не пожалиха за него нито хубавата храна, нито дори „огнената вода“. С жест той показа, че е доволен и желае сега да заспи, а след като си отдъхне, ще говори със Зоркото око, когото очевидно признаваше за вожд на малката експедиция. Зоркото око се разположи край огъня, натъпка неизменната си лула и като поглеждаше лицето на заспалия индиански боец, покани най-възрастния от Дайтънските ловци да седне по-близо до огъня.

— Ето ние с вас прекарваме вече не една нощ край един и същи огън и целта на нашия път е обща; зад всеки храст ни заплашва опасност и може би ще трябва общо да я понасяме. Но досега ние още нищо не знаем един за друг… Наричам се Тобиас Чембей.

Бернардито дружелюбно протегна на стареца табакерата си. Той отказа категорично. Капитанът продължаваше да го разпитва:

— По ръцете ви виждам, че сте занаятчия, а вашите спътници, по всичко изглежда, са селяни от Ирландия. Вие квакер ли сте?

— Не, методист166.

— Не разбирам аз много тези тънкости на вярата. Мога ли да зная вашето име, сеньор?

— Казвам се Елиът Меджерсън. Аз съм бивш работник от ланкаширската манифактура.

— И отдавна ли сте напуснали Англия?

— Преди четири месеца… Кажете, мистър Чембей, ами тези ваши черни спътници… Истина ли е, че имате нещо общо с роботърговците?

Бернардито се разсмя така гръмогласно, че пламъкът на огъня се люшна и спящият индианец се размърда.

— О, да, сеньор Меджерсън, наистина аз имах нещо общо с роботърговците… Само че моите черни спътници не ми се сърдеха за това.

— И вас, мистър Чембей, човек не може лесно да ви разбере… Ето вие не сте трапер, не сте обикновен ловец, не сте търговец на кожи… А може би сте вербовчик или пък „Дух“167?

— Хм, „дух“ ли казвате вие, сеньор Меджерсън? Май че тука попаднахте точно на истината. Ха-ха-ха! И наистина съм „дух“… Без плът и кръв, но със здрави юмруци, карамба!

Меджерсън гледаше недоверчиво странния си спътник. Дясното му око весело искреше, а лявото си оставаше мъртвешки спокойно… Каква е неговата цел в Синята долина? Откъде е той?…

— Мистър Чембей, на какъв кораб пристигнахте? В кое пристанище стъпихте на американска земя?

— Слязох близо до Филаделфия от брига „Африканка“.

— Не пристигна ли от Капщад вашият кораб?

— Да, наистина дойдохме от Капщад, като се отбихме в Гвинейския залив при устието на Заира.

— А този млад италианец се нарича Карачиола, нали? — запита старецът, гледайки втренчено Бернардито.

Бернардито сграбчи Меджерсън за раменете:

— Вие чували ли сте за този негодник? Заклевам ви в името на бога, кажете ми какво ви води в Синята долина, сеньор!

— Води ме дългът на защитник на измамените и слабите… Ако този млад човек не е Карачиола от Капщад, а вие не сте пристигнали с транспорта „Омега“ през Йорктаун, тогава може би ние с вас няма да си пречим в Синята долина!

— Сеньор Меджерсън, Карачиола е мъртъв! Той падна от нашите ръце. А за транспорта „Омега“ нищо не зная. Но да не се мъчим да проникваме един друг в тайните си. Знайте обаче, че ако вие бързате да се притечете на помощ на хората от Синята долина, няма да имате съюзник по-верен от мен и сеньор Антонио!… Но ето че нашият болен се събужда…

Раненият индианец се привдигна на лакът и поиска да пие. Бернардито сам го напои с чашка от брястово дърво. Старият индиански боец огледа превръзката си и остана доволен от лекарското изкуство на Бернардито и Антонио. Той бавно извади украсената си с резба лула, напълни я от табакерата на Бернардито и предложи първото всмукване на Зоркото око. Капитанът дръпна от лулата и я предаде наоколо. След като всички ловци всмукнаха, лулата се върна при нейния притежател. Той се опря по-удобно о камарата елови клонки и започна да разказва за събитията в този горски край…

— Слушай мен, чужди ловци, гости на наши гори. Ще ви разкажа аз за онова, което върши ваши бледолики събратя; те по-черни от кожата на ваши негри, тези черни люде с чисти души. Ще чуете вие истината, която знам от майка си. Виждам, че ваши майки ви научили на добри обичаи, а ваши бащи ви направили истински мъже. Това добро! Такива като вас малко между белите. Сред тях малко истински мъже. Те силни с хитрост на слабите и с коварство на страхливите…

Наричат ме Летящия камък. Аз от рода на Вълка от племе на сенека. Мой баща бил сахем168; майка ми именувала Дългата памет и преживя повече от сто зими; помни още времена, кога в долина Онондага седели край огъня на Великия съвет на старейшини от пет племена на наши народ. Хурони, наши врагове, кои победихме и пръснахме, в безсилна си омраза нарекли народа наш ирокези169 и бледолики започнали наричат нас това име. А сами ние наричаме народ от Дълги дом, защо още майка ми на младини живя в такъв дълъг дом, където горели пет огнища и под една стряха живееха в дружба и съгласие всички десет семейства на наш род. Моя майка станала управителка на този род. Толкоз пъти, колко запалвали в долина Онондага огньове на Великия съвет, майка ми ходила там от стотини мили далеч заедно с други главни жени на племена сенека, онондага, кайюга, онейда и мохавки170. Майка ми помнила, кога в Съвет бил запален шести огън и племе тускарора влязло като шесто в съюз на наш народ. Земи и ловни места на наши племена не може ги обзре око на орел от небето: от Баща на водите Мисисипи до Алегански планини и от Скалиста клисура, къде беснее чудовище Ниагара, до чисти води на река Тенеси. Всички чужди племена, дето имали нужда да преминат през наши земи, плащали данък кожи и вампуми на наш народ. Големи имали зимни запаси маис в поселищата, а на есенни ниви царевични стебла толко високи, че в наши маисови посеви по-лесно, отколкото в гора човек можел да загуби. И брой нямало храбри бойци и ловци от шест племена на народа на Дълги дом!

Кога франки и ингилизи почнали в Канада война помежду себе171, наш народ повярвал в ингилизи, а делавари и хурони на франки. Ние победили; ингилизи изгонили франки и завзели техни крепости в страната на Велики езера. И тогава тръгнали отвъд Алегански планини към долина на Охайо, по индиански земи, колонисти-скватери, макар че Великия баща отвъд морето забранил това. Индиански народ обединил свои сили и въстанал: по пътеката на войната повел индианците смел вожд Понтиак, комуто франки обещали да помогнат против ингилизи. Но франки измамили Понтиак, племена уморили да воюват и се пръснали, а ръка на нечестен убиец настигнала Понтиак. Ингилизи забравиха, че наши племена им помогнали да победят франки. Сега колонисти се събират в шайки, нахлуват в наши села, тъпчат ниви, секат ябълки, изгарят запаси от зърно, убиват деца. Те определили награда за всеки свален скалп на червенокож боец, жена или детенце. Всеки, който донася скалп, свален от глава на индианец, получава големи пари и може да купува много добри стоки — ром, барут, ножове и пушки… Бели говорят: „Добър само мъртъв индианец!“

Минала зима в долина Онондага последен път се събрал Великия съвет на шест племена. Офицер ингилизин говорил на Съвет с език на свой крал — Великия баща на ингилизи, кой живее отвъд море, далеко на изток… Той молил от нас помощ за свои войници против ингилизи колонисти. А колонисти изпратили на Съвет много големи блага, за да дадем помощ против войници на свой Бял баща. И нямало съгласие между старейшини на племена: сенеки и кайюги тръгнали по пътеката на войната против колонисти, онеги и тускарори — ротив войници на краля, а мохавки и онондаги разделили… В долина Онондага угасна огън на Великия съвет и бойци на разединени племена, деца на един народ, сега избиват един друг. Горко на измамени! Там, къде бледолики не успели счупят снопа пръчки, те лесно счупят тия пръчки една по една. „Онази, чието тяло черно“, събира сега из гори своя жътва сред бойци… Тежко ни! Казах.

Докато старият индианец говореше, целият отряд се беше събрал край огъня в колибата. Безмълвно слушаха думите на Летящия камък бойците от онондага и двамата мохавки. Антонио превеждаше смисъла на разказа на чернокожите спътници на Бернардито, бойците от африканския народ баконго…

— Разкажи ни още, о мъдри брате Летящи камък, какво става сега тук в долните води на Охайо. Ние имаме приятели в Синята долина. Отдавна ли е минал оттук отрядът на бели те бойци колонисти под командата на Кларк? — запита Бернардито стария боец.

От обясненията на Летящия камък капитанът разбра, че един отряд вирджински опълченци от армията на генерал Вашингтон, под командата на подполковник Георг Роджър Кларк, преминал с боеве по долината на Охайо преди около два месеца… Отрядът избивал индианските бойци и палил селища. Негови съгледвачи сега скитат из горите. Самият Летящ камък тези дни бил стрелян от засада именно от съгледвачи на отряда на Кларк… Щом излязъл край бреговете на Бащата на водите Мисисипи, отрядът завзел с атака кралския форт Масек близо до устието на Охайо и с внезапен удар, като форсирал река Уобеш, завладял форта и селището Винсенс. Съгледвачите на отряда достигнали до селището на Синята долина на Сребърната река, но били отхвърлени от кралските войници. В селището Винсенс, чието население се състояло предимно от французи, Кларк бил посрещнат доста дружелюбно, а някои от жителите на Синята долина оказали на неговите съгледвачи подкрепа. Поради това комендантът на форта при Синята долина държи своя драгунски гарнизон в бойна готовност и много се опасява тъкмо от своите колонисти. Ако той получи подкрепление, колонистите ги заплашва наказание.

— Как се нарича този комендант? — запита Бернардито.

— Казва се капитан Бърнс — отговори Летящият камък. Капитан Бернардито и Меджерсън излязоха от колибата.

Снегът сребрееше под лунните лъчи. От долината на Охайо едва доловимо долиташе отзвукът от бучащия водопад и от време на време се чуваше жален вълчи вой. Един от индианците онондага стоеше на стража близо до колибата.

— Спокойно ли е всичко? — запита Бернардито.

— Не, не всичко. Наблизо минават хора. Трябва загаси огън.

— Да, някой подплаши ято врани отвъд онзи хълм. Ти си прав, Бързи елен. Меджерсън, да се приготвим за срещата.

Загасиха огъня в колибата. Хората с пушки в ръка се пръснаха из храстите. В колибата остана само раненият боец сенека. В напрегнатата тишина Бързият елен долови шумолене… Две сенки се мярнаха край коритото на горския ручей и мигновено се скриха в гъсталака.

— Това индианци — прошепна Бързият елен.

Бернардито надзърна в колибата. Летящият камък отдавна се вслушваше в горските звуци. Недалеч изпръхтя катерица. Раненият индианец се понадигна, сложи длани до устата си и отговори със същия сигнал.

— Идва бойци сенека. Може мен търсят… Ще извикам дойдат в нашия лагер.

По условния сигнал на Летящия камък двама индиански бойци излязоха из храстите. Старият индианец поговори с тях и каза на Зоркото око имената им. Индианците се оказаха съгледвачи от неговото племе, които наистина търсеха из гората своя ранен земляк.

— Няма ли да ти кажат твоите приятели, Летящи камък, нещо ново за положението в Синята долина? — запита Бернардито.

— От Детройт идва насам голям отряд войници на краля, ингилизи. Води губернаторът. Отряд спирал да почива във форт Майями, а сега се спуска по долина на река Уобеш към селище Винсенс. С губернатор вървят около двеста английски войници, а пред отряд и зад него се движат индианци шавнии; те не по-малко от четири петстотин. Отряд трябва отнеме от колонисти форт Винсенс и поддържа английски капитан в Синя долина. И ако ти, Зорко око, желаеш да завариш живи твои приятели в Синя долина, то побързай: войници на три дни път от Винсенс, а бойци шавнии вече може би стигнали долина!

— Антонио, и вие, сеньор Меджерсън, не трябва да губите нито час! Сега има кой да се грижи за Летящия камък и без нас… Двамата бойци мохавки ще поведат право за Синята долина сеньор Меджерсън и неговите спътници. Нека Меджерсън незабавно предупреди колонистите в долината за готвещото се нападение. Нека те се въоръжат, изоставят жилища та си и тайно отидат да се присъединят към отряда на под полковник Кларк. Самички те не могат да се справят с губернаторския отряд, с Бърнс и индианците… А аз с моята група ще се добера до форта Масек и ще вдигна отряда на Кларк. Незабавно на път, приятели! Луната и свети Христофор ще ни бъдат на помощ!

Край нощния огън останаха за малко само индианците сенека: готвеха за път своя ранен земляк. Отрядът на белите се раздели, Меджерсън и ирландците тръгнаха към Синята долина; Бернардито и неговите спътници, водейки се по звездите, се насочиха към форта Масек…

Нощният лагер опустя. Сивият водач на гладната вълча глутница предпазливо душеше останките от колибата и засипаните със сняг главни.

2

Комендантът на форта в Синята долини капитан Бърнс седна на дъсчената маса в ъгловата стая на блокхауза. Той запали две свещи, приготви връзка пачи пера и сложи пред себе си хартия. Адютантът на коменданта, червеномустакатият сержант Уйлям Линс, следеше тези приготовления за разпит на началника си. Зад прозорците на блокхауза лежеше непрогледен февруарски мрак. Влажният, вече предпролетен вятър от юг предвещаваше топене на леда и снежни виелици.

— Доведете дезертьорите — заповяда Бърнс. Дежурният офицер лейтенант Шелтън и двама караулни въведоха в стаята трима зле облечени мъже. Единият от тях беше със стара моряшка куртка.

— Обяснете какво ви е подтикнало да дезертирате от отряда на подполковник Кларк и да се предадете на моите войници. С каква тайна цел сте направили това? Носите ли някакви книжа със себе си?

Слабият небръснат мъж с моряшката куртка направи крачка към масата.

— Отпратете излишните хора, капитане — прошепна той на коменданта.

Бърнс с учудване се вгледа в небръснатата му физиономия… Боже праведни, та това е май…

— Лейтенант Шелтън, свободни сте. Наблюдавайте селището! При най-малко подозрение — сигнал за бойна тревога! Усилете постовете около селището: Кларк е наблизо!

Когато лейтенантът с войниците излезе, дезертьорът разкопча куртката си. Уйлям Линс, адютантът на Бърнс, му подаде нож. Човекът разпори шева под левия джоб… На божи свят се появи бялото парцалче, зашито наполовина… Дезертьорът го подаде на Бърнс.

— Дявол да го вземе, Франк! Ето ти изненада! Отдавна ли си напуснал Ченсфилд? Че седнете де, момчета, мътните да ме понесат! Пристигнахте тук дяволски навреме! Кои са тия момци с тебе, Бялка?

— Това са Гримълс и Уенсли, капитане. Настигнаха ме още в Ню Йорк. Скоро трябва да довтаса и Карачиола. Уудро заповяда да се действува бързо, но… чисто …

— А как успяхте да се прилепите към отряда на Кларк, дявол да го вземе?

— Храбър боец е този подполковник на опълченците Георг Кларк. Е, и като всички храбри хора — доверчив. Отрядът е сборен, не беше никак мъчно да се прилепим към него. Доброволци!… При това с оръжието си!… Три новички фъргюсъновски карабини от познатия ти ловен кабинет, приятелю Бърнс!…

— Отлично, момчета! Сега слушайте новините. Един от фермерите на нашата долина, бившия моряк Дик Милс, специално съм взел на мушката. Моят таен агент сред колонистите, нехранимайкото Енох Легерзен, ми донесе, че Милс е криел у дома си разузнавачи на Кларк и им е помогнал да се спасят от моите войници. Наистина старейшината на селището, този Алфред Мърей, провъзгласи уж неутралитет на Синята долина, а ето че поведението на Милс хвърля сянка и върху Мърей като старейшина, не е ли тъй? Но много е предпазлив този Мърей, чумата да го смете, и трябва нещо да се измисли, за да застреляме законно и него, и всички ония, които шефът има пред вид.

— Уудро смята, че тази мисия трябва да изпълнят индианците. Защо да се цапаме ние?

— А, чакайте, момчета, най-важната новина: мистър Хамилтън, британският губернатор, е тръгнал насам от Детройт с отряд. Пред и зад отряда вървят стотици индиански дяволи, сенеки и шавнии.

— Чувах, че досега Мърей е живял с тях приятелски. Май че той не ги мами много в търговията с кожи, а?

— Точно така! Мърей наистина умееше да се спогажда с шавниите и с всевъзможните там червенокожи говеда. Ама да пукна, ако с такива момчета като вас тримата, а на това отгоре и мистър Линс, не успеем да спечелим играта именно с това приятелство!

На дървеното мостче, прехвърлено над Синия поток, се срещнаха двама конника. Драгунският капитан Бърнс поздрави с шпагата си старейшината на селището в Синята долина ескуайъра мистър Алфред Мърей. Мистър Мърей хвърли поглед през рамо към офицера, поклони му се твърде студено и пусна мустанга си в галоп.

— Ало, мистър Мърей! — викна драгунът подире му, като сне триъгълната си шапка и я размаха. — задръжте вашия красавец, имам за вас новини.

— Какво желаете, господин капитан? — конникът задържа мустанга си на място.

Бърнс се приближи към него:

— Виждате ли, нашият приятел, вождът на племето на шавниите, Планинският орел води своите бойци в Синята долина. Навярно това е авангард на отряда на детройтския губернатор. За този отряд вие, разбира се, вече сте чули, нали?… Та ето, възможно е след няколко часа Планинският орел и неговият син Сивата мечка с около двеста бойци да бъдат тук. Не ви ли безпокои тази новина?

— Планинския орел познавам отдавна. Колонистите на долината винаги са поддържали с него добри отношения. Той и Сивата мечка, който говори английски, неведнъж са били в моя дом и аз пак съм готов да окажа гостоприемство и на двамата… Не виждам никакъв повод за безпокойство!

— Е, толкова по-добре, мистър Мърей! Но моля да не забравяте, че и аз трябва да присъствувам на вашия разговор с Планинския орел. Сега той може да стане важен съюзник на британския губернатор и аз бих желал …

— Добре, ще поканя и вас на нашия разговор, но сега ме очаква друга работа… Дайте път, господин капитан!

— Почакай ти, високомерни вирджинецо, скоро ще ми запееш на друг глас! — изръмжа комендантът и пришпори коня си.

Когато капитан Бърнс стигна във форта, наблюдателят му посочи реката. Там, по полегатия бряг, „в змийски строй“, се движеше пеша индиански отряд. Начело на дорест кон яздеше конник. Бърнс веднага позна коня на вожда на племето на шавниите: този кон заселниците на Синята долина бяха подарили миналата година на Планинския орел.

Комендантът на форта се полюбува отдалеч на великолепната украса от орлови пера, която носеше на главата си вождът. Облеклото на ездачите, направено от лека и топла еленова кожа, беше украсено с помощта на игли от диво свинче с мъниста и извънредно изкусна червена везба. На гърба на вожда висеше войнишка карабина, която също неотдавна мистър Мърей беше подарил на Планинския орел. Редом с вожда яздеше синът му Сивата мечка.

Бърнс обходи форта си и от височината на хълма още веднъж разгледа индианския отряд, срещу който вече препускаха жителите на долината. Бърнс разпозна Мърей, Уент и колониста французин Морис Вилие. Капитанът се поусмихна, като видя как Планинският орел стисна протегнатата ръка на Мърей.

— Приветствувам в Синята долина моя брат, славния вожд Планинския орел, и бойците от неговото племе! — високо произнесе Мърей фразата, която предварително си беше приготвил да изрече на езика на шавниите.

— Привет на мъдрия баща на Синята долина! — отговори старият вожд.

— Радвам се също, че идва и твоят син, големият ловец Сивата мечка, о Планински орел — продължи Мърей вече на английски. — моята памет е задържала досега малко думи на твоя език, Сива мечко. Ти разбираш говора на белите и аз те моля да ми помогнеш в разговора с бойците на твоето племе. Моят дом е готов да приеме вожда и неговите спътници. Предай това на моя брат Планинския орел и го запитай защо виждам на лицето на моя брат багрите на войната.

— Огньове на големи битки горят в страната на Великите езера — предаде Сивата мечка отговора на бащата. — пламъкът на войната изяжда горите. Той и през зимата лети като летен пожар. Бойците на Планинския орел няма да бъдат застигнати от пожара неподготвени като неразумни деца в горящ вигвам.

— Ти си мъдър, о Планински орел, но да бъде запазен мирът в Синята долина и във вигвамите на могъщото племе на шавниите… Жилищата на нашите колонисти са много тесни за толкова бойци, затова заповядай им, о вожде, да разпънат лагера си там, където им се хареса, а теб и старейшините моля да дойдете в моя дом и да го смятате за свой през цялото време, докато племето гостува в долината.

Новата къщичка с покрив от дялани дъски беше собственоръчно построена от бившия марсов моряк на „Орион“ Дик Милс. Къщичката се намираше на края на селището и прозорците й гледаха към Синия поток.

Рано сутринта Милс отиде с два коня, взети от конюшнята на Мърей, в гората за трупи. На залез слънце той се върна. Никой не посрещна младия стопанин, защото къщата беше празна. Трите чистички стаи и топлата мансарда с балкон напомняха жилището на френски селянин в Ардените. Годеницата на Дик, Камила Льоблан, камериерка на лейди Емили, беше родом от Средна Франция и Дик искаше да зарадва бъдещата си съпруга с това припомняне за родината. До деня на сватбата оставаха още две седмици.

Дик разтовари тежките трупи пред къщичката си, разпрегна конете и закрачи с тях към конюшнята във фермата на мистър Мърей.

В дома на старейшината на селището беше шумно. Дик надзърна през стъклата на покритата веранда и видя необичайно общество, насядало около дълга празнична трапеза.

Начело на трапезата, вдясно от Мърей, седеше стар индианец в пълна боева премяна, величествен като статуя. По кожената му дреха бяха изкусно изобразени битките, в които той е побеждавал враговете. Едуард Уент седеше до млад боец, чиито черти на лицето приличаха на стария вожд. В дълга редица седяха тържествено десет възрастни индианци. Срещу тях се бяха разположили почетните коренни жители на Синята долина — доктор Нилс Валнер, мосю Вилие и други. Мисис Емили обслужваше гостите и не беше седнала на трапезата. Мери Уент, Камила Льоблан и две негърки помагаха на домакинята.

Дик търпеливо дочака минутата, когато Камила изтича в кухнята. Бившият моряк почука на кухненския прозорец и Камила изхвръкна на задната врата. Тя отговори бегло на целувката на годеника си и заяви, че до полунощ няма да има нито една свободна минута.

— Тогава ще дойда след полунощ — заяви отстъпчивият Дик.

— Ах, какъв си, какъв си, Дик! Ако ни видят, хората ще си помислят бог знае какво. Впрочем ако дойдеш в крайната беседка… Тя е чак на края на градината… Само че там е много студено …

— Добре. Значи, след полунощ в крайната беседка? Ще дойда, Камила, и ще те чакам, ако ще и до зори.

На вратата Дик срещна английски офицери с триъгълни шапки, шпаги и червени мундири. Кльощавият лейтенант Шелтън и командирът на форта капитан Бърнс с адютанта си Уйлям Линс, звънтейки с шпорите, се изкачиха на верандата. Офицерите се извиниха за закъснението, като го обясниха с неотложни военни дела (капитанът току що беше завършил едно сражение на карти със собствения си адютант). Мърей постави Бърнс да седне до Планинския орел. Слугите донесоха печено еленово месо със сос, чиято тайна не би успял да изтръгне от мисис Емили и най-изкусният детектив. Димящият еленов ростбив беше поставен на отделна масичка. По домашна традиция мистър Мърей, въоръжен с дълъг нож с черна кокалена дръжка, собственоръчно пристъпи към отговорната операция.

В паузата между поднасянето на яденетата домакинът помоли Томас Бингъл да покаже на гостите няколко от фокусите на неговата питомка Микси. Индианците с мъка сдържаха смеха си, гледайки комичните кълчения на маймуната. Мнозина от червенокожите гости за първи път виждаха маймунка и я помислиха за необикновен човешки изрод. С известен страх те хвърляха поглед към зверчето, което след представлението беше затворено в клетката.

След пудинга и много силното кафе гостите преминаха в приемната. Планинският орел запали пура и с видимо удоволствие изпи една чаена чаша домашен ликьор. Ала скоро това питие, което допълни разнообразните вина и ракии, погълнати от вожда, оказа фатално въздействие върху беловласия воин. Той започна мъчително да хълца и да се оглежда наоколо. Мърей го хвана под ръка и вождът с колеблива походка, но запазвайки величие и достойнство, го последва в малката стая, предназначена за него. Заедно с негърчето Чери домакинът постави Планинския орел на дивана, покрит с губер, и го зави с одеяло.

Офицерите и жителите на селището се сбогуваха с домакините и напуснаха дома. На големия килим, постлан в гостната, захъркаха в живописни пози пийналите си индиански гости.

Капитан Бърнс, сержант Линс и лейтенант Шелтън крачеха в тъмнината към форта. Насреща им из мрака изскочи конник.

— Ти ли си, Бялка? — запита Бърнс тихо.

— Тъй вярно, капитане. Идвам при теб с бързо писмо.

Хълмът с форта смътно се открояваше на фона на вечерното небе. При моста, прехвърлен над заснежения ров, Бърнс шепнешком изрече паролата. Часовият им отвори тясната вратичка в крепостните порти. Като минаха край батареята, и четиримата се изкачиха на платото. Тук в ъгловата си стая, отделена от останалата част на блокхауза с дъсчена стена, капитан Бърнс отвори писмото. То идваше от форта Винсенс. Вестите зарадваха капитана: детройтският отряд на губернатор Хамилтън беше изминал в бърз марш над двеста мили от Майями, вървейки през гористата долина на река Уобеш. С внезапен удар той беше атакувал форта Винсенс и прогонил от него оставения там от Кларк малък гарнизон.

На капитан Бърнс се нареждаше: незабавно да ликвидира всички непокорни и съмнителни елементи от селището в Синята долина и да приготви войниците на форта за общо настъпление срещу отряда на Кларк, спрял във форта Масек, където трябва да бъде блокиран и унищожен до последния доброволец.

Двамата драгуни от Винсенс и водачът индианец, които бяха донесли в Синята долина писмото, прибавиха още, че от водопадите на Охайо към Синята долина се промъкват през горите група неизвестни ловци. Съпровождат ги двама индианци мохавки. Групата вече е наближила долината.

— Новините са интересни — замислено каза Линс. — значи, този Енох не е излъгал за връзките на фермерите на Мърей с въстаниците.

— За Енох Легерзен ли говориш?

— Да, капитане, за най-набожния квакер, менонит172, методист — дяволът не може да ги разбере към какви секти принадлежат те! Аз изпитах предпазливо всички жители на долината и всички до един са за Мърей освен Легерзен. Енох искал да се ожени за французойката камериерка в дома на Мърей, а мистър Мърей я убедил да предпочете Дик Милс. Заради това Енох силно намразил Мърей и няма нищо против да махне този Милс от пътя си. Днес аз пак говорих с него. Момъка си го бива за работа.

— Къде е сега той?

— В полунощ ще бъде на брега при Дяволския камък.

— И ти си решил да възложиш замисленото на него?

— Виждаш ли, капитане, на един от, нас, смятам на Франк, ще не ще, се налага сам да поработи, но трябва да има помощник от колонистите: ще можем върху него да стоварим всичко, ако… нещо се разкрие преждевременно. Енох е единственият момък, на когото може да се разчита. Още през лятото той ни предупреждаваше за връзките на Мърей с противника. Тези дни заплашваше да заколи Дик Милс. А днес направо ми рече, че е съгласен да рискува всичко, само и само да се добере до французката госпожица.

— Значи, работата върви добре! Линс, забеляза ли ти в коя стая оставиха Планинския орел?

— Разбира се, иначе не бих напуснал фермата на Мърей. Стаята е удобна. Под прозорците има балкон. Прозоречната рамка е двукрила и още не е закована за през зимата.

— Хайде на добър час! Операцията се възлага на теб, Франк. Помощник ще ти бъде Енох Легерзен. А вие, мистър Шелтън, незабавно пратете едно отделение за залавяне на онези ловци, които идват насам с индианците мохавки. Щом ги заловят, бъдете готови за събитията.

В шестостенната градинска беседка, отрупана със сняг, беше тъмно. През заледените стъкла, върху кръглата маса падаше слаб сноп лунна светлина. В ъгъла на извита градинска пейка се беше наместил Дик с годеницата си. Нощта беше влажна и ветровита. От запад се задаваха облаци и краят им вече досягаше белезникавата луна.

Камила топло се притискаше до гърдите на годеника си; страните й ухаеха на хелиотроп, а дъхът й намирисваше слабо на вино. Внезапно по близката пътека се дочу леко скърцане по снега и нечий тих глас произнесе: „Време е!“

Две фигури се мярнаха покрай беседката и се скриха по посока на дома.

— Кои може да са? — прошепна Дик. — али да предупредим господарите ти, Камила?

Девойката се изтръгна из здравите ръце на своя годеник и скочи от мястото си, готова да запищи от страх. Ала като съобрази, че по този начин би издала своята нощна разходка, Камила се ограничи с това, че прилепи стиснатите си пръсти към устните и уплашено клекна край вратата на беседката, като правеше знаци на Дик да последва примера й.

Но времената бяха тревожни, поведението на неизвестните в градината изглеждаше подозрително и храбрият моряк тръгна към изхода.

— Остани тук, Камила, аз ще тръгна след онези. Стой тихо, ще се върна, щом видя какво замислят.

— Да остана тук сама? — изскимтя Камила. — Ти си загубил ума си! Ох, Дик, по-добре да тръгнем заедно!

Те се измъкнаха предпазливо от беседката. Черните храсти и преспите прикриваха провиращата се двойка. Тъмният силует на къщата вече беше на около петдесетина крачки. Дик забеляза, че през прозореца на ъгловата стая зад тюленото перде се мярна слаба светлина. Трепкащото пламъче на свещ освети тавана и горната част на стените на стаята. Двете крила на прозореца зееха широко отворени… Всички останали прозорци на къщата бяха плътно затворени, със спуснати пердета, а някои дори бяха защитени с капаци. След няколко мига пламъчето угасна, тюленото перде се люшна и нечия тъмна фигура тромаво се измъкна през прозореца. След нея последва втора…

Вторият внимателно оправи пердето и предпазливо затвори прозореца. Двамата нощни пришълци минаха крадешком през терасата до заледения каменен водосток, скочиха от него и тръгнаха по оная пътечка, където между снежните преспи се бяха притаили Дик и Камила. В този миг луната отново се показа иззад облаците и в един от гостите Дик разпозна Франк Вилърс, който неотдавна беше дезертирал при Бърнс от отряда на Кларк.

Когато вторият човек се изравни с пряспата, Камила трескаво се вкопчи в ръката на годеника си; пред нея по пътечката се мярна позната фигура. Това беше неотдавнашният кандидат за ръката й — Енох Легерзен, човек мрачен, зъл и същевременно много набожен. Камила се страхуваше от Енох още от първия миг на запознанството им и само вроденото кокетство й беше попречило веднага да отхвърли ухажванията на мистър Легерзен. Франк Вилърс и Енох Легерзен бързо се скриха навътре в градината.

— Позна ли втория? — прошепна Дик.

— Мили, те навярно са идвали да ме отвлекат. Вторият беше Енох Легерзен. Колко е страшно, Дик!

— Виж какво, Камила: работата не е чиста. Може би ти си права, а може и друго нещо да са си наумили. Енох е от богато семейство, не за да краде се е вмъкнал той заедно с онзи дезертьор в чуждата къща. Върви разбуди мисис и по-скоро всичко й разкажи, а аз ще се опитам да проследя онези двамата.

Колкото и боязлива да беше Камила, трябваше да се раздели със своя защитник. Дик съжали, че не носи със себе си друго оръжие освен моряшкия си нож в ботуша, но не биваше да се губи време. Той се спусна по следите на нощните гости, оставени върху снега, а Камила, препъвайки се, тръгна бавно към задната врата на къщата.

Снегът, струпан на вратата, изскриптя под кожената обувка на Камила и в същото време тя забеляза движение по откритата веранда. Някой шумно се привдигна и пристъпи срещу девойката. От страх Камила клекна. Когато най-сетне се осмели да вдигне очи, тя с облекчение се прекръсти.

Негърът Самюел Хопкинс триеше с една ръка сънливите си очи и в другата държеше ловна пушка; той беше застанал на площадката като полупиян, внезапно изтръгнат из глъбините на най-упоителни сънни видения.

— Сам, вие тук спите, а в къщата става бог знае какво!… — заговори съобразителната мадмоазел Льоблан, като бързо премина от отбрана към настъпление. — аз ви будих, будих, а вие и не мислите да се събуждате! В къщата имаше крадци, разбирате ли — крадци, и аз изтичах да видя къде сте. Ей сега преди малко двама изскочиха от прозореца и избягаха в градината, чувате ли? И това ми било пазач! Изпусна крадците!

Очите ми да изтекат, Камила, ако съм спал! Нито за минутка не съм дремнал дори, уверявам ви, нито за една минутка. Попадна ми в окото малка снежинка и заради това си го търкам. През цялото време ходех по верандата и едва преди една секунда приседнах. Никакви крадци нямаше тук, вие просто се шегувате със стареца, Камила! Вървете си по-скоро да спите и от нищо не се бойте, щом охраната на къщата е възложена на Самюел. Когато от Англия пренасях на господарите книжата, които ми предаде мистър Томпсън, аз имах много повече грижи! И знаете ли какво ми рече мистър Мърей в Нови Орлеан? „Ти, Сам — рече той, — направи това по-добре, отколкото аз самият бих могъл да го направя.“ Да се продъня на това място, ако мистър Мърей не ми рече тези думи! В къщата винаги е спокойно, когато Самюел Хопкинс караули на верандата.

Негърът дълго още продължи тази убедителна реч, като се обръщаше към най-близкото дърво, защото Камила вече барабанеше с юмручета по вратата. За нейно учудване вратата се оказа незаключена. През тъмния коридор девойката пъргаво изтича на горния етаж.

Беше вече към два часа през нощта. В къщата царуваше гробна тишина, но от кабинета на господаря се чуваха тихи гласове. С туптящо сърце Камила почука. Толкова беше страшно да обяснява на господаря!

Мърей се приближи до вратата и пусна Камила да влезе. Запъвайки се, тя разказа подробно за нощното произшествие, но премълча за разходката до беседката. Господарят се разтревожи.

— В коя посока се отдалечиха, Камила? И уверена ли сте, че това наистина са били Енох Легерзен и човек от форта?

— Ами че попитайте Дик… — Осъзнала грешката си, Камила прехапа непредпазливото си езиче.

— Тъй, значи, и Дик е бил в градината! А къде е той сега?

— Ах, мосю Мърей, не мислете нищо лошо за Дик!

— За това трябва да мисля не аз, а вие, Камила! Но все пак къде е вашият Дик Милс?

— Той тръгна след крадците, мосю!

— Нашият пазач Сам този път струва ми се, че се поизложи. Благодаря ви, Камила! Кажете на Томи Бингъл да дойде при мене. Еми, имам някакво лошо предчувствие… Разбуди сеньора Естрела, облечете децата и се пригответе за всякакви изненади… Какво става там пак?

Негърчето Чери се вмъкна в кабинета. Бузите му бяха посивели от страх.

— Маса Алфред — прошепна то, — ходих да нагледам индианците, както заповядахте. Сега един излезе в градината, всички други са се напили и спят. Но изпод вратата на малката стая в гостната тече, вижте какво.

Негърчето протегна ръка към Мърей. Цялата длан на момчето беше изцапана с лепкава, още незастинала кръв… В този миг от дъното на заснежената градина едва чуто долетя гръм от самотен пищовен изстрел.

Най-младият от индианските гости на Мърей, Сребристата лисица, таен телохранител на вожда на племето през време на поход и лов, се държеше на трапезата на Мърей по-държано от другите индианци и пи по-малко силни питиета от другарите си. Когато домакинът отведе Планинския орел, младият боец стана от трапезата и отиде след вожда в малката стая. След като се убеди, че в нея може да се влезе само през трапезарията покрай другите индианци, Сребристата лисица се успокои и щеше да направи чест на домашното питие, ако бутилките и гарафите на масата вече не бяха празни! Много скоро гостите се разотидоха, масите бяха раздигани и подът постлан с губери и кожи. Сребристата лисица поседя край загасващата камина, след това лекото опиване надви и него: но той не легна, а остана да седи пред огъня, със скръстени на гърди ръце и ниско отпусната глава. Така премина полунощ. В дома нищо не будеше тревога. Сребристата лисица се облегна на стената и вече престана да се бори със съня.

Той не можеше да определи дълго ли беше спал, когато до замъгленото му съзнание достигна слаб звук от предпазливо затваряне на прозорец. Боецът се отърси от съня си, безшумно се привдигна и започна да се вглежда през прозореца: дали белите не готвят някакъв капан на индианските си гости? Внезапно през най-близкото прозоречно стъкло той забеляза две сенки, които се плъзнаха по откритата веранда. Край другия прозорец двамата се спряха за малко и Сребристата лисица за миг различи при лунната светлина два непознати мъжки профила… Боецът се измъкна от трапезарията, премина тъмните коридори с водещата нагоре стълба и като отмахна мандалото, погледна от вратата. Навън беше влажно, ветровито и топло, между бързо летящите облаци надзърташе луната. Индианецът долови тихи, отдалечаващи се стъпки: някой тайно се промъкваше през клоните на храстите в градината. Сребристата лисица се плъзна покрай спящия пазач, скочи от стъпалата на задната врата и заобиколи верандата. Пресни следи на двама души, обути в меки кожени обувки… От заледения водосток следите преминаваха в градината… Индианецът се скри зад едно дърво и изчака няколко секунди: дочу му се неуловимо тих шепот в храсталака… след това изплашена въздишка; май на жена… При лунната светлина се мярнаха две сенки. Ето те вече се разделят… Ето женската фигура се примъква към къщата, а мъжката крадешком изчезва в храстите…

Сребристата лисица видя как на верандата се пробуди негърът пазач, как жената от градината се приближи до негъра… Боецът разбра, че жената се кара на пазача и говори нещо за крадци в дома… Сребристата лисица се затича след дебнещия мъж. На лунната светлина той лесно различи, че непознатият е обут в тежки ботуши и се промъква по двойната прясна следа, оставена от меките кожени ботушки, идващи откъм водостока… Значи, непознатият също следи онези двама, които се бяха мярнали на верандата?… Ето и оградата на градината… Внезапно съвсем близко индианецът дочу кратък шум от борба… Той се хвърли в снежната пряспа и в същия миг иззад най-близкия храст сухо изплющя пищовен изстрел. Сребристата лисица падна с пронизана гръд в снежната пряспа…

Капитан Бърнс заповяда целият гарнизон на форта да се вдигне безшумно на бойна тревога. Дежурните тихо будеха войниците. В тъмнината се разнасяха глухи ругатни, скърцане на амуниции и тракане на щикове. Гарнизонът се построи на платото. Бърнс се приближи до амбразурата в стобора от греди и погледна навън. Селището беше потопено в мъгла. На края на гората в долината тлееха огньовете на индианския лагер. Зимният дъжд се засили. Влажен вятър люлееше дърветата. Всичко беше спокойно.

— Май че войниците може да се върнат в блокхауза, но да не снемат амуницията! Оръжието дръжте готово. Артилеристите да стоят край топовете, да се усилят наблюдателните постове — разпореди се Бърнс и отиде в ъгловото си жилище.

Тук гореше печка и Франк Бялката, вече успял да се преоблече в новичък мундир, грееше на огъня чисто измитите си ръце. В ъгъла на стаята, хванал главата си в силно стиснатите юмруци, седеше тромавият Енох Легерзен, облечен също във войнишки мундир, който сковаваше движенията му. Под леглото на капитан Бърнс се валяха два чифта измачкани, мокри и кални мъжки дрехи — куртки, панталони и ризи. Маншетът на синята моряшка куртка, изтъркана и избеляла вече, беше покрит с тъмнокафяви петна. С носа на ботуша си Бърнс ритна този ръкав под леглото; висналото от леглото вълнено одеяло спусна по-надолу…

Капитанът погледна въпросително Франк:

— Вече мина повече от час, откакто сте се върнали. Засега всичко е тихо. Сигурно ли е свършена работата?

— Всичко е наред. Вчера, преди да тръгнем от фермата, сержант Линс отмъкна една вещ, която през нощта ни оказа превъзходна услуга. Тя веднага ще се хвърли в очи на индианците… Бъди спокоен, капитане, тази тишина дълго няма да продължи!

Бърнс погледна часовника си. Скоро щеше да се развидели. Капитанът сложи ръка на рамото на Легерзен.

— Енох, време е да си вървите! Щом започне суматохата, грабвайте онази особа от нейната стая и я довлечете при нас, в блокхауза, защото в селището трудно ще мога да гарантирам вашата безопасност. Връзките на колонистите с враговете се потвърждават. Селището в Синята долина ще бъде унищожено. Действувайте по-мело! Желая ви успех!

Колонистът Легерзен се сблъска на вратата с червеномустакатия сержант.

— Какво има, Линс? — запита комендантът на форта влезлия.

— Разрешете да доложа, капитане. Неизвестният отряд, който заповядахте да заловим, е обкръжен в гората. Двама индианци мохавки са довели в долината шестима англичани. Те са залегнали и се отбраняват със стрелба.

— Франк, вземи подкрепление от един взвод драгуни, залови тези непознати и ги докарай във форта по-бързо… Сержант Линс, конният патрул на мястото си ли е?

— Патрулът с лейтенант Шелтън стои до моста над потока.

— Отлично. На Шелтън е заповядано незабавно да вдигне на крак индианския лагер, щом в дома на Мърей се зачуе шум. Бързайте, господа! Започнат ли събитията, всички войници до един трябва да си бъдат в крепостта. Индианците сами ще се справят!

— Господин капитан, има още едно съобщение. Секретният пост край оградата на фермата на Мърей е заловил един подозрителен субект и е застрелял един индианец. Двамата са се промъквали подир Франк Вилърс и Легерзен, когато те са се връщали от градината, след като са изпълнили вашето нареждане.

Франк Бялката спря на прага:

— Промъквали са се подир нас ли, Линс? Това е много мръсно. Къде са ги заловили?

— Досам градинската ограда. В секрета са били нашите момчета — Уенсли, Гримълс и един сигурен момък от нашите войници. Те са повалили индианеца, а белия юнак са спипали, когато вие с Легерзен вече сте се били прехвърлили през потока.

— Установихте ли какви хора са?

— Разбира се. Индианецът е един от гостите на Мърей. Тялото му просто засипахме със сняг: когато индианците го открият, всичко наоколо вече ще гори и още един индиански труп само ще подлее масло в огъня…

— Ами онзи, вторият, когото сте заловили, от колонистите ли е?

— Той е Дик Милс, бившият моряк. Вече е в карцера, капитане.

Младият индианец мохавка първи забеляза приближаващата група спешени драгуни. Меджерсън закри с ръка очите си от лунната светлина и се вгледа в мрака. Покрай коритото на замръзналия ручей растяха гъсти шубраци от ниски върби и брезови храсти. Голите вейки едва се поклащаха и при лунната светлина слабо проблясваха щикове на пушки. Прегракнал глас наруши тишината:

— Ей, излизай на светло! Горе ръцете! Предайте се, вие сте обкръжени!

— Това са войници — прошепна Меджерсън на своите спътници ирландци.

— Не отговаряйте с огън! Отстъпваме към реката. Там ще се скрием в една пещера и ще се отбраняваме. А вие, приятели — обърна се Меджерсън към индианците мохавки, — постарайте се незабелязано да се изплъзнете и да се доберете до селището на Мърей. Предайте му думите на Чембей… А сега — прибежки към онези храсти над рекичката, след мен! Ще задържим войниците и индианците ще се промъкнат в селището.

…Неравният бой на шестимата храбреци с кралските драгуни продължи до съмнало. Прикрили се в пещерата над речния бряг, ирландските „синове на свободата“ се отбраняваха със стрелба от напиращите войници. Призори Меджерсън беше ранен. Патроните бяха на свършване. Немалко войнишки трупове се валяха под речния скат. Но враговете ставаха все повече! От форта пристигна нов отряд с пресни сили; Франк Вилърс, новият сержант и доверено лице на капитан Бърнс, доведе подкрепления на обсаждащите.

— Капитанът заповяда всички да бъдат хванати живи — предупреди той своите войници. — за залавянето им обявявам награда.

— Братя! — Меджерсън изтри потта от челото си и изпълзя от пясъчния бруствер. — човече не ще можем да удържим. Останаха само шест патрона. Да накараме врага с кръвта си да плати за нашия живот. Да живее свободата! Напред!

Насреща им затрещяха изстрели. Стиснали пушките си за бой с нож, пришелците се втурнаха по снега право срещу войниците. Драгуните не успяха да напълнят отново пушките си и върху леда на горския ручей закипя ръкопашен бой. Тук, в глухата гора, шепа ирландски селяни, дошли отвъд морето, рамо до рамо с английски работници се биеха за волния живот и независимостта на американските колонисти. Кръв и барутен дим покри чистия речен снежец… Но твърде неравни бяха силите в тази битка. Трима от пришелците лежаха мъртви на снега; останалите вече хъркаха и се дърпаха от ръцете на войниците, които ги бяха пленили. Половин взвод драгуни паднаха на полесражението няколко ранени стенеха и псуваха. Скъпо заплати капитан Бърнс за залавянето на полуживия Меджерсън и на двамата оцелели „синове на свободата“…

Връщайки се обратно по пътя към форта, Франк Вилърс изведнъж подсвирна и закрещя в лицето на стареца:

— виж ти среща! Познавам ви, мистър Арчибалд Стейбълд, „шотландски клерк“ от Бълтън, същия Елиът Меджерсън, предводителя на бълтънските разрушители на машините! И все пак не някой друг, а сам Франк Вилърс, който някога ви изтърва на улицата, сега поправи своя пропуск! А утре пак той ще помогне на гарнизонния палач да ви окачи на бесилката!

3

Синът на вожда на шавниите, Сивата мечка, се събуди преди разсъмване със силно главоболие и не можа веднага да разбере къде се намира. Върху килима, постлан сред гостната, спяха, натъркаляни един до друг, индианските бойци. В камината догаряха последните главни. Сивата мечка се измъкна от дълбокото кресло и натъпка лулата си с тютюн.

По странния шум и глухите стъпки по стълбата той разбра, че домакините не спят. Скри лулата в джоба си и разбуди друг един боец — прерийния вълк.

Шумът в къщата изглеждаше подозрителен. Сивата мечка извади свещта от стенния свещник, запали я и се приближи до вратата на съседната стая. Мокасините на индианеца стъпиха върху нещо лепкаво. Пламъчето на свещта се отрази в тъмночервената локвичка под вратата. С предупреждаващ вик Сивата мечка отвори вратата.

На застлания с губер диван лежеше мъртвият вожд на шавниите. В гърдите на Планинския орел стърчеше тесен дълъг нож с черна костена дръжка. Снощи на вечерята този нож беше в ръцете на домакина… На вратата вече се тълпяха разбудените индиански бойци.

Лицето на осиротелия син — сивата мечка, се беше вкаменило от мъка и силен гняв. Но не беше време да се отдава на печал. Бащата и вождът загина. Опасност беше надвиснала над всички. Хитроумният бял измамник беше примамил цвета на племето в своето леговище: трябваше да се измъкнат от коварната засада и да отмъстят на убиеца.

Сивата мечка заповяда на бойците да вземат оръжието и да вдигнат трупа на бащата от окървавеното ложе. Прериен вълк изгреба цялата жарава от камината; индианците изсипаха на пода малко барут, скъсаха пердетата, счупиха няколко стола и раздухаха главните. В този миг по стълбата се чуха стъпки и някой тласна вратата на гостната. Томахавката на Сивата мечка изсвистя във въздуха. Кратък стон се разнесе зад открехнатата врата и нечие тяло тежко се строполи на пода. Прерийния вълк преобърна масата и затвори с нея входа за коридора. Пламъкът вече се изви към тавана.

Сивата мечка очакваше засада в градината под прозорците. Той изведе бойците от гостната в трапезарията и събори стъклената врата на верандата. Индианците се пръснаха край перилата и дадоха залп по най-близките храсти. Пазещият в градината Самюел Хопкинс видя в прозорците отблясъка на пожар и изплашен изтича по посока на залпа. Сивата мечка го помисли за атакуващ враг. С нож под сърцето негърът падна в снега край верандата. Бойците изнесоха тялото на убития вожд, прибягаха с него през площадката и се втурнаха в конюшнята. Двамата коняри негри паднаха мъртви под ударите на томахавките. Сивата мечка качи тялото на Планинския орел напряко на коня. Прерийния вълк и останалите бойци се метнаха на неоседланите коне и в бесен галоп прелетяха през моста. Сивата мечка реши, че е успял да надхитри белите убийци. Ездачите задържаха конете си и започнаха да се съвещават как да заобиколят селището, за да не попаднат под куршумите на колонистите и по-бързо да се съединят с бойците от лагера.

В това време от задния двор на фермата се разнесе самотен изстрел. Някакъв конник в драгунски мундир, прикрепвайки на седлото пред себе си увита в плащ жена, се понесе през вратата на фермата към брега на потока и изчезна по посока на форта.

В прозорците на селището заблещукаха светлини, над покрива на дома на Мърей се извиха пламъци. Под порива на вятъра искрите засвистяха и се посипаха върху заснежените корони на дърветата. Сивата мечка кресна и индианците полетяха покрай селището към лагера на края на гората. Но те не препускаха дълго. Срещу Сивата мечка по двата бряга на Синия поток вече се носеше лавина от индиански бойци, на които лейтенант Шелтън беше съобщил за кървавото злодеяние. Под първите лъчи на зората индианците видяха младия вожд, който препускаше към тях с тялото на Планинския орел.

Пронизителен боен индиански вик се разнесе далеч над заснежената долина. Сивата мечка предаде тялото на баща си на двама други бойци, свали от рамото си бащината карабина и разтърсвайки я във въздуха, хвърли стотина бойци начело с Прерийния вълк към селището, а той самият поведе останалите да обкръжат къщата на убийците. Но сред горящите постройки на фермата индианците намериха само трупа на негъра под верандата и убитите в конюшнята коняри. Някъде навътре в градината индианците откриха и измъкнаха из снега тежко ранения с куршум в гърдите и полузамръзнал боец Сребристата лисица. В това време покрай брега на Синия поток летеше нагоре по долината един кабриолет и няколко конници.

Бойците се нахвърлиха върху опустялата ферма, предавайки на огън и разрушение всичкото живо и мъртво имущество на белите злодеи.

След половин час гореше и цялото селище; само хълмът с военния форт си оставаше затъмнен и безгласен.

С един поглед върху изцапаната е кръв ръка на момчето Мърей се досети, че някой от индианците е паднал жертва на тайните зломишленици, забелязани от Дик. Той заповяда на слугите си тихичко да изведат от къщата децата, да впрегнат колата и да тръгнат към чифлика на Уент, а сам реши да дочака завръщането на Дик, за да може с негова помощ да разобличи злодеите пред индианците.

В това време от гостната стая се дочу трясък от чупене на мебели. Мърей слезе по стълбата… Нима шавниите вече са открили нещо? И кой е станал жертва на злодейството? Ранен ли е той, или убит? Може би индианците все пак няма да се оставят да бъдат заслепени от гняв и не ще останат глухи към гласа на разума?

Господарят на дома натисна вратата към гостната. Пламъците на пожара в първия момент го заслепиха и в същия миг плъзгащ се удар от нещо остро го засегна в главата. Той се отдръпна, хвана се за слепоочието и загуби съзнание. Негърчето Чери надзърна от горната площадка и видя своя господар проснат на пода. От гостната нахлуваше дим, чуваше се звън на счупени стъкла и тропот. Когато от верандата се разнесе пушечен залп, Чери като кълбо се търколи по стълбата и се наведе над Мърей.

Мистър Алфред се размърда. Кожата край сляпото му око беше раздрана, бузата и ухото — разсечени. Негърчето хвана Мърей и го повлече към стълбата. На вика на момчето притича Камила.

В същия миг се хлопна врата откъм коридора и на прага се показа мъж в драгунски мундир. Камила извика, като позна Енох Легерзен, и се опита да избяга нагоре по стълбата. С един скок Легерзен я догони, грабна я на ръце и я изнесе през задния вход. В храстите стоеше оседлан кон. С девойката на ръце, Енох Легерзен скочи на седлото и пусна коня в галоп. Томас Бингъл, който изтича при шума с ловджийска пушка в ръце, стреля след него. След това заедно с негрите Том помогна да настанят в кабриолета децата и жените, да сложат в него безчувствения Мърей и да потеглят към жилището на Уент. Десетина слуги негри препуснаха след кабриолета.

…Чифликът на Едуард Уент се намираше на две мили от селището, нагоре по течението на Синия поток. Той беше най-отдалеченото жилище в долината и от предпазливост Уент беше построил конюшнята си като укрепен блокхауз. Скована от цели кедрови и дъбови трупи и заобиколена със стобор от греди, тази конюшня крепост можеше да служи за сигурна защита срещу леко огнестрелно оръжие. В нея именно се скриха всички жители на долината, оцелели след стремителната атака на индианците срещу селището.

Вече цяло денонощие прекарваха обсадените в своето убежище и издържаха една след друга шест атаки на индианските бойци. На огневите процепи амбразури се сменяха най-добрите стрелци ловци на селището; в дъното, край здраво скованата стена, се подслониха жените и децата на защитниците на блокхауза. Мистър Алфред Мърей, с превързана глава, разказа на другарите си за случилото се през нощта в неговата ферма. Никой от колонистите не се съмняваше, че подлата провокация е устроена от коменданта на форта: за да бъдат унищожени жителите на селището, задето съчувствуват на каузата на американската революция, той е организирал убийството на Планинския орел и е насъскал индианците срещу колонистите.

Второто денонощие от обсадата започна за защитниците на блокхауза спокойно. Уент не се доверяваше на настъпилата тишина; при първите слънчеви лъчи той се приближи до дървения стобор и се вгледа в прозорците на собствената си къща, която отстоеше на сто и петдесет ярда от блокхауза. Той забеляза, че отвътре някой със сила изби прозоречната рамка. В следния миг падна и втората рамка.

— Противникът се разпорежда в къщата ми! — викна Уент на Мърей. — гледайте, мистър Алфред, по прозорците се появиха войници и топове. Какво значи това?

— Това значи — спокойно каза Мърей, — че Бърнс е решил да се откаже от своя неутралитет, защото индианците не се справиха с нас. Топовете може да са взети само от форта.

— Те викат към нас нещо от прозорците. Вслушайте се, Фред…

Мърей и мосю Вилие погледнаха през южната амбразура. Зад ъгъла на къщата на Уент бавно се показа бял флаг на прът. След този символ на примирие се появи конник. Обсадените познаха лейтенант Шелтън.

— Обръщам се към защитниците на блокхауза от името на английското командуване! — викна той. — колонисти от селището на Синята долина! Във вашия блокхауз са се укрили изменници, които са влезли във връзка с армията на врага. Тези изменници са убили индианския вожд, за да предизвикат кръвопролития. Ние заловихме шпионина на Мърей, Дик Милс, който се опитваше да се промъкне към отряда на Кларк във форта Масек. Пленена е и днес ще бъде разстреляна една група от разузнавачи на Кларк. Това са бунтовници, които наричат себе си „синове на свободата“. Техните водачи индианци, изпратени за свръзка с престъпника Мърей, са убити в гората от нашите индиански съюзници. Няма откъде да очаквате помощ! Апелирам към вашето благоразумие и искам да се предадат на командуването виновниците за клането в селището — Мърей и Уент. На всички останали колонисти, укрили се в блокхауза, гарантирам защита от войниците и индианците. Давам ви половин час, за да арестувате и предадете двамата престъпници.

— Едуард — каза Мърей на своя приятел, — нашата конюшня няма да издържи и един час под топовен огън. Ние трябва да отидем при тях, иначе те ще разстрелят децата.

— Съгласен съм да отида, Фред — отвърна Уент, — но трябва да вземем мнението и на останалите.

— Приятели мои — обърна се Мърей към защитниците на крепостта, — всички вие чухте думите на английския офицер. Блокхаузът нима да издържи артилерийския огън. Англичаните нямат никакви улики против мен и Уент. Те не могат да ни убият без законен съд. Бърза помощ от Кларк не можем да очакваме: неговите разузнавачи са в плен на Бърнс. Предлагам да спечелим време и за тази цел да приемем тяхното искане. Вашето мнение, мосю Вилие?

— Аз се присъединявам към мосю Мърей — каза французинът. — Главното е да спечелим време. Ако отхвърлим искането на англичаните, това ще доведе до незабавно унищожение на блокхауза.

— Мистър Фред, в такъв случай и аз ще дойда заедно с вас — раздаде се внезапно звънък детски глас. — аз не желая спасение с цената на вашия живот.

Всички изумено се обърнаха. Малкият Диего Луис, запасал колан с кортик, стоеше сред блокхауза с гордо вдигната глава.

— Или ще се сражаваме, или аз ще отида при англичаните заедно с вас — каза той на Мърей. — вие да не смеете да ме задържате!

Момчето обгърна с пламтящ поглед останалите колонисти. Старият доктор Нилс Валнер дори изкряка от удоволствие и тупна малкия испанец по рамото.

Уент стоеше с широко разкрачени крака, вдигнал глава към тавана. Той преценяваше с очи здравината на стените. Не, не ще издържат те дълго време топовните снаряди! Но поривът, който обхвана всички защитници на блокхауза след думите на момченцето, беше толкова силен, че Едуард Уент нямаше достатъчно благоразумие решително да поддържа Мърей. Цялото население на крепостта единодушно запротестира против доброволното предаване на двамата свои водачи.

Изтече половин час. В лагера на противника тишината продължи още няколко минути. След това обсадените видяха, че от източната страна, иззад могилката в градината, се издига трето оръдие. Изгърмя сигнален пищовен изстрел. Трите оръдейни гърла изригнаха пламък и снарядите пробиха дълбоки дупки в стобора. Една чугунена бомба проби покрива и попадна във вътрешността на блокхауза; силният взрив повали един от подпорните стълбове. Ранен от парчетата, Едуард Уент падна.

Взривът оглуши и Мери: младата жена, която се беше спуснала да помогне на мъжа си, се строполи до него. Мосю Вилие беше отхвърлен към вратата. Покривът пламна. Искри се посипваха върху жените и децата, притиснали се край източната стена.

Мърей заповяда да отстранят гредите, които подпираха вратата.

— В атака! — извика той и пръв се хвърли през отворената врата.

След него с пищов в ръка изскочи малкият испанец. Жените, подхванали децата, ранените и убитите, тичаха в безредие из горящото здание.

С напевно свистене полетяха срещу бегълците индиански стрели. Чугунен снаряд попадна сред тълпата негри. Няколко конни драгуни излетяха от края на гората. Мърей клекна на коляно, вдигна пушката и конят на предния ездач рухна, но вече около тридесетина пеши индианци изтичаха из дома на Уент.

За няколко минути сражението завърши. Индианците връзваха пленниците. Лейтенант Шелтън се съвещаваше настрана със Сивата мечка. Към разрушения блокхауз се приближи капитан Бърнс. По негова заповед Прерийния вълк поведе процесията пленници към временния лагер. Бърнс се извърна, когато индианците прекараха край него Мърей и Уент с жените им. Диего Луис, чиито лакти бяха вързани, премина с горда надменна осанка на победител. Индианците хвърляха учудени погледи към момчето.

— Какво възнамеряваш да правиш с този хлапак? — запита Бърнс Сивата мечка.

— Този малък бял — син на храбър вожд. Ще му бъде оказана чест. Той умре със смъртта на воин. Бели мъже, кои предателски примамили мой баща в капан, умрат в мъчения. Жени на предатели станат жени на индийски бойци. Така решил Сивата мечка.

Бърнс кимна твърде доволен.

Вечерта на 13 февруари 1779 година капитан Бърнс готвеше във форта на Синята долина бърз съд над четиримата пленници — Елиът Меджерсън, двамата му спътници — ирландците, а също и над колониста Дик Милс.

— И командуването, и мистър Райланд ще останат до волни, дявол да го вземе! — изръмжа той, хвърляйки поглед върху изготвената вече присъда. — Линс, къде е Енох Легерзен?

— Второ денонощие вече той е пиян, а хубавицата стои заключена в килера на каптенармуса173.

— Нека да си пие, само дано утре сутрин може поне за четвърт час да се задържи на стола. Искам да го сложа в състава на съда като представител на местните жители. Присъдата е вече изготвена по всички правила. Вие можете да я пришиете към тази папка, Линс. Тук е събран целият обвинителен материал. Той е достатъчен, за да бъде разстреляно цялото население на селището заедно с Меджерсън, но индианците ще ни избавят от този труд!

На следната сутрин обвиняемите спокойно изслушаха присъдата на съда, прочетена от Бърнс в края на десетминутното „заседание“. На съдийската маса заедно с Бърнс, Шелтън и Линс седеше и полупияният Енох Легерзен. При четенето на присъдата той наведе кръвясалите си подпухнали очи и вече не погледна осъдените.

— Можете да кажете вашата последна воля — каза Бърнс.

— Единственото ми желание е да си сменя мястото с теб, мръсни палачо — отвърна Меджерсън.

Капитанът почервеня. Той заповяда да върнат пленниците в ареста и да ги оковат във вериги. Последните двадесет и четири часа от своето земно битие осъдените трябваше да прекарат във влажния полумрак на карцера.

През нощта, въртейки се върху сламата, Меджерсън напипа под хълбока си желязна халка, вбита в пода. Старецът тихичко разчисти сламата и откри един капак. Изглежда, подземен проход извеждаше из карцера! Къде излиза той? Ех, да не бяха тези вериги!

Меджерсън се отмести, за да покаже своето откритие на другарите си. Дик подръпна халката и привдигна капака. Отдолу лъхна подземен гробищен хлад. Оковите на Дик силно издрънчаха, когато се опита да спусне краката си в черната дупка. В същия миг обаче щракна бравата на вратата и пленниците едва успяха да наместят капака.

Предпазливостта вече беше излишна. Влязоха шестима войници, които тропнаха о пода с прикладите и застанаха в една редица. Сержант Линс изведе един по един пленниците под открито небе. Слънцето изгряваше. Портата на форта беше широко отворена и войниците повзводно се строиха зад нея с лице към своята крепост.

Осъдените също бяха изкарани вън от портата. Дрънчейки с оковите си, те минаха покрай окопния насип пред мълчаливия фронт на гарнизона, отделени от него от рова със замръзнала вода. От височината на насипа Меджерсън гледаше червените мундири, триъгълните шапки и сплитките на войниците. Те бяха около четиридесет души. Бяха се построили в две редици и държаха „при нозе“ пушките с дълги щитове. Пред фронта минаха Бърнс, лейтенант Шелтън и свещеникът. Лейтенантът излезе напред с папка в ръка. Викайки високо срещу вятъра, за да го чуват и осъдените, и войниците, Шелтън отново започна да чете текста на присъдата. Над главите на войниците Меджерсън виждаше хълмистата далечина и извиващата се бяла лента на Сребърната река… И там, в най-отдалечения край на гората, се появиха подвижни черни точки. С всяка минута техният брой нарастваше…

Гласът на Шелтън замлъкна. Меджерсън не чу ни дума от прочетеното. Капитан Бърнс извади от джоба на червения си мундир голяма бяла кърпа и бавно я разгъна. Свещеникът издигна разпятието. Меджерсън гледаше черния кръст, който потреперваше слабо в ръката на пастора; кръстът преграждаше на Меджерсън далечния край на долината, но зад черната напречна дъсчица на кръста, отвъд реката, също се замяркаха движещи се точки… Не, това вече не са точки! Това са мънички фигури на конници! Те се приближават в кариер към форта!

Сега всички осъдени вече ги видяха…

Бърнс вдигна бялата кърпа. Четиридесет пушечни цеви се издигнаха в две неравни редици. Конниците бяха вече на отвъдния бряг на реката. Меджерсън забеляза лафетите на няколко топа. Запрегнати в четворки малки кончета, вдигайки прах, те се носеха след конниците.

По хлътналите бузи на Меджерсън изби руменина. Със страшно усилие той привдигна ранената си ръка.

— Възмездието иде! — никна хрипливо той.

И някои от войниците неволно се обърнаха при жеста на осъдения. В този миг четворките коне с топовете вече започнаха да се разгъват. По-малко от половин миля ги отделяше от форта. Фигурките на артилеристите скачаха на земята от препускащите коне.

С ръка, вдигнала кърпата, капитан Бърнс също се обърна и погледна през реката.

— Какво е това? Нима е детройтският отряд? О, сатана, дяволски прилича на опълчението на подполковник Кларк! Рота, огън! — чужд глас изрева капитанът.

Раздаде се разреден залп, сякаш грах заваля по тенекия; дори половината от войниците не изпразниха пушките си. След това гръмнаха още няколко единични изстрела: това бяха Гримълс, Уенсли и Линс, които изтръгнаха пушките от ръцете на войниците и стреляха бързешком. Един след друг осъдените паднаха върху снега. Редиците на драгуните се объркаха. Бърнс със сабя в ръка тичаше по края на рова.

— Гарнизон, след мен! — крещеше той диво. — Бойна тревога! Артилеристи, при оръдията!

Блъскайки се един друг, войниците се втурнаха към портата; няколко човека паднаха в рова и правеха напразни усилия да се измъкнат от дълбокия сняг. При вратите вече заскърцаха макарите на подвижния мост, но механизмът беше заял. Лейтенант Шелтън нещо крещеше, разтърсвайки пищова си. Първият снаряд със свистене прелетя през оградата. Дружно „ура“ се разнесе откъм долината. Гарнизонът на Бърнс не беше още успял да се скрие в крепостта, когато доброволците на подполковник Кларк атакуваха форта от четири страни. Те форсираха реката по леда и по гърбовете на отстъпващите се втурнаха през портите. Войниците хвърляха пушките и се предаваха. За пет минути гарнизонът беше обезоръжен и фортът се оказа в ръцете на въстаниците.

Капитан Бърнс мълчаливо подаде на командира на отряда сабята си. Високият черноок подполковник Кларк с изтъркан мундир и вехта перука презрително настъпи тази сабя с ботуша си. Като остави своя помощник да се разпорежда, подполковникът излезе зад стобора, където лежаха по очи облените в кръв тела. Няколко доброволци им сваляха оковите от краката.

Дик Милс още дишаше. Кръв бликаше от пробитото му рамо, кракът му беше ранен, но сърцето биеше. Военният лекар нареди веднага да бъде отнесен в лазарет. Останалите бяха мъртви. Подполковникът свали шапка, постоя една минута, въздъхна и тръгна да оглежда крепостта. В горния блокхауз седяха арестуваните командири на форта. При появата на подполковника петимата мъже станаха от местата си. Капитан Бърнс назова имената на лейтенант Шелтън, сержантите Линс и Вилърс, капралите Гримълс и Уенсли. Остана седнал само един тромав войник с тъпо отекло лице. Мундирът му беше тесен и се беше цепнал на гърба.

— Кой е този? — запита подполковникът.

— Войникът Енох Легерзен, наказан за пиянство — побърза да обясни Бърнс.

— Затворете ги всички в карцера, където бяха задържани пленниците, убити от тях — разпореди се подполковникът и продължи своя обход.

В същия блокхауз той с учудване дочу женски плач зад вратата на склада на каптенармуса.

— Нима във форта е имало жени? — полюбопитствува Кларк. — защо тази особа я държат заключена? Доведете я.

Пред подполковника застана Камила Льоблан. През горещи сълзи, объркано и припряно, тя разказа на подполковника всички произшествия от последните дни. Тя вече знаеше от каптенармуса за разстрела на осъдените и се дърпаше надолу, да зърне тялото на своя годеник. Подполковникът ласкаво я утеши и нареди да я отведат в лазарета. Военният лекар изваждаше куршума от крака на Милс.

— Ще живее — каза лекарят. — Още ще повоюва.

Около два часа след като отрядът на доброволците от армията на Вашингтон овладя форта при Синята долина, в стаята на блокхауза, отредена за Камила Льоблан, влезе, като се привеждаше под горната греда на вратата, един висок непознат мъж. Коланът на шпагата му пристягаше тъмната камизола със старомодна кройка, на високите му ботуши звънтяха шпори; барета с перо вместо перука и шапка прикриваше белите коси на непознатия. Плащът му, леко отметнат върху рамото и посипан със сняг, шумолеше и се развяваше като широк ямурлук на планинец.

Под втренчения, немигащ поглед на беловласия непознат Камила се обърка и веднага стана на крака. Дясното му око блестеше с жив, младежки пламък, лявото беше странно неподвижно. Той учтиво се поклони на смутената девойка и с жест я покани да заеме предишното си място на дървената пейка.

— Преди малко подполковник Кларк ми разказа вашата история, мадмоазел. — непознатият говореше френски с испански акцент. — аз съм стар приятел на мистър Мърей и, слава богу, дойдох навреме тук при решителните събития. Успях да се добера до форта Масек и да се присъединя към отряда на Кларк. Вчера през нощта ние завзехме с щурм форта Винсенс, като го отнехме от детройтските войници на губернатор Хамилтън. Врагът е разбит поголовно и отстъпи към форта Маями. Походът на Кларк беше безпримерен и денят на падането на форта Винсенс — 4 февруари 1779 година — ще влезе в историята на войната за независимостта на Американските щати. Подполковникът трябва незабавно да се завърне във Винсенс. Той ми възложи да спася пленниците на Синята долина от ръцете на измамените индианци. Моля ви, мадмоазел, да ми разкажете подробно всичко, което е станало в дома на Мърей през онази ужасна нощ.

Непознатият говореше спокойно и властно. И Камила, без да скрива нищо, разказа за фаталната вечер във фермата на Мърей и за приключенията в градината след угощението. Човекът я слушаше мълчаливо, ободрително кимаше, задаваше въпроси, като си играеше с дръжката на шпагата.

Непознатият вече стоеше на вратата, готов да се сбогува, когато в коридора се зачуха бързи стъпки и един млад доброволец рязко бутна вратата.

— Извинете ме! — младият човек се смути, като забеляза женската фигура в стаята. — трябва незабавно да ви кажа няколко думи, синьор Чембей.

— Камила се вгледа в лицето на влезлия и радостно ахна:

— Боже мой, вие ли сте, мосю Чени! Антонио, миличък, скъпи Антонио! Всички ви смятахме отдавна загинал!

Младият човек с поразителна бързина й засвидетелствува с две целувки истинността на своята персона. След това се обърна към високия непознат:

— Синьор, комендантът на форта и още шестима арестувани са избягали от крепостния арест! Оказа се, че там, под натрупаната слама, имало капак за таен подземен проход… Той извежда в рова точно на онова място, където сутринта се бяха строили войниците. В края на прохода има чугунена врата. Ние я намерихме заключена. Значи, ключовете са били у арестуваните. Използувайки суматохата, те са избягали незабелязано. Карнеро хвана следите им чак на брега.

— Навярно те ще се опитат да се доберат до лагера на индианците, своите съюзници. Ние трябва да ги настигнем. Къде са моите спътници онондаги Дългата ръка и Бързият елен?

— Те очакват вашите разпореждания, синьор Чембей.

— ека да вземат коне и да тръгнат по следите на бегълците, като ни оставят знаци… Ти, Антонио, приготви моята негърска четворка. Намерете всичко, което наредих, не забравяйте да вземете и рупора… След половин час трябва да напуснем долината и да настигнем нашите индианци. Бързай, Антонио!

Когато младежът тичешком слезе долу, синьор Чембей затвори вратата на стаята и твърде внушително каза на Камила:

— Мадмоазел, радвам се, че срещнахте един добър приятел. Но по известни причини истинското му име в никакъв случай не трябва да се знае тук. Наричайте го сеньор Антонио Карильо. Обещайте ми, Камила, че никому няма да откриете тайната. Това може да повлече нови нещастия.

— Обещавам — боязливо произнесе девойката.

4

Над хълмовете и долините на голямата горска пустиня пълзяха утринни мъгли. Февруарските ветрове издухваха снежните шапки от каменистите била на хълмовете. Почернели снежни петна се виждаха само в низините. През деня изпод снега вече пробягваха ручейчета. През нощта те замръзваха и при първите слънчеви лъчи плахо проблясваха сред стръмните урви на падините, също като сълзи, задържали се в бръчките на състарено лице.

Изкривените стволове на кедрите и боровете по скалистите канари се бореха със зимните ветрове. И природата беше наградила тези дръвчета с такава жизнена сила, те така здраво се бяха вкопчили, че при пролетните свличания и срутвания корените им не се откъсваха от почвата и понякога самият ствол на дървото се разцепваше наполовина: част от него увисваше над стръмнината, а другата половина се свличаше надолу заедно със срутения пласт. Силно се вкопчваше тази порода, неотстъпчива беше тя и здраво се държеше за закърмилата я камениста почва.

По-надолу, по склоновете на долините и хълмовете, се разстилаха на стотици мили вековни гори. Там, където каменливото русло на ручея се разширяваше в дълбок вир, окръжен от смърчова гора, се намираше станът на племето на Планинския орел. В селището бяха останали малко мъже. По-младият син на Планинския орел, Дивият глиган, с петдесетина бойци пазеше вигвамите, зърнените запаси и добитъка от горски хищници и неканени гости. Всички останали мъже на племето бяха отишли с Планинския орел към долното течение на Охайо.

— елите са хитри и враждуват помежду си. Планинският орел е мъдър. Той няма да иска да пролива кръвта на своите бойци, за да помага на едни бели хора да побеждават други бели хора. Нека те сами се изтребват един друг с огнената смърт, а индианците волно ще ловуват в своите гори!

Така каза на съвета най-старият сахем на племето на шавниите. И Планинският орел въоръжи своите бойци и ги поведе към Синята долина, за да не бъдат сварени индианците неподготвени от някакво тайно коварство на белите хора през време на военните действия между войниците и колонистите, както това вече неведнъж се беше случвало.

Мъдри бяха Планинският орел и старият сахем, но злодейството на белите убийци се оказа по-дълбоко от водите и по-черно от змийските дупки! След една седмица прелетяха конни вестители с горестни новини. Бойците се връщат по военната пътека. Сражението беше завършило с победа. Но Планинският орел и мнозина синове на племето се завръщат мъртви в осиротелите вигвами. Всички те бяха паднали жертва на коварството на белите. Наистина кръвта, пролята от убийците, е отмъстена: селището на Синята долина е унищожено и бойците карат пред колите върволица бели пленници. Но племето на шавниите не беше искало тази война и никаква плячка не ще замени загубата на мъдрия и справедлив Планински орел.

Със силен плач изтичваха от вигвамите вдовиците, майките и сестрите на убитите. Те бързаха да посрещнат дългия керван. Върху огненозлатист кон, привързан с ремъци към седлото, ням и неподвижен, Планинският орел минаваше за последен път по горските пътеки. След него, с високо вдигната глава, украсена с орлови пера, яздеше Сивата мечка. И на дължина стотина конски гърбове се проточваше след него върволицата пленници, шейни и пеши бойци.

Старейшините събраха цялото племе в широк кръг между вигвамите. В средата на кръга се възправяше старият жертвен стълб на „господаря на войната“. До него положиха телата на убитите; вдовиците и майките нареждаха над тях. Настрани от стълба бързо се издигна камара от стволове, дебели клони и вършини. Големият огън трябваше да превърне на пепел останките на Планинския орел и падналите бойци, за да може духът им леко да се възнесе във вечните ловни полета. Там, в просторите на вечността, никой не ще наруши волния лов на починалите индианци, защото в онези безкрайни гори и прерии няма нито бели колонисти, нито капитани ингилизи, нито американски подполковници!…

През нощта към вигвама на Сивата мечка се приближи едно индианско момче и застана пред входа в очакване да го извикат.

— Какво иска от мен моят малък приятел? — ласкаво го запита Сивата мечка.

— Седмина бели мъже желаят да видят тебе, Сива мечко. Те току що се приближиха до нашите вигвами и са се скрили в долината. Техният капитан очаква да се срещне с теб, о вожде.

— Доведи ги — заповяда Сивата мечка.

Половин час след разговора със своите седем нощни гости вождът на шавниите прати да извикат Дивия глиган и тримата най-добри следотърсачи на племето.

— Тези седем бели люде — каза Сивата мечка на своя по-малък брат — трябва да бъдат преведени през гората до форта Маями. Сменете им конете. Нека да отдъхнат в твоя вигвам, Диви глигане, а утре, преди да съмне, вие четири мата ще ги поведете към английския форт.

В тъмната пещера, където индианците бяха вкарали своите пленници, се бе събрало почти цялото оцеляло население на Синята долина. Алфред Мърей, раненият Едуард Уент и Морис Вилие тихичко разговаряха със стария доктор Валнер. Те поглеждаха тревожно безизразните лица на индианските пазачи.

След полунощ в пещерата дойде Прерийния вълк, преброи пленниците и с непроницаемо лице се изправи насред пещерата, скръстил ръце на гърди. Морис Вилие пошепна на доктор Валнер:

— Изглежда, че нашата съдба е вече решена. Може би вие ще разберете от този красив юнак какво ни очаква? Той беше мой съсед по трапеза на злополучното угощение. Струва ми се, че се нарича Прерийния вълк.

Нилс Валнер, който знаеше няколко обикновени фрази на езика на шавниите, се приближи към. Прерийния вълк:

— Белите пленници очакват какво ще решат индианските вождове. Те са мирни люде. Те не са виновни. Войниците измамиха индианците. Никой не е искал война.

Прерийния вълк прекъсна нетърпеливо доктора:

— Ти голям знахар и жрец, но разсъждаваш като бяла сквау174. Тези басни за деца бяла сквау на ваш голям сахем Мърей ми пееше на ухо по пътя. Аз съм глух за тези приказки. Мои очи видели Планински орел убит от ножа на двуличния домакин, човек с усмивка на лицето и с душа на змия. Никой не влизал в дома освен слуги на убиеца. Нож на бял домакин остана в раната. У всички бойци кипи кръвта от жажда за мъст. Чуй какво решил съветът на старейшините. Утре заран пред очите на цяло племе бели мъже умрат на жертвения стълб. Това ще стане преди огнено погребение на наши воини, за да могат техни мъртви очи да се порадват на мъки на убийците. Бели и черни сквау отидат във вигвами на бойците.

При все че доктор Валнер разбра не повече от половината от казаното, смисълът на последните фрази му беше достатъчно ясен. Прерийния вълк измери пленниците с поглед, пълен с омраза, и напусна пещерата. Емили Мърей каза високо:

— Трябва да намерим в себе си сили да отнемем живота на нещастните деца и да свършим със себе си. Не искам да дочакам утрото с всички негови ужаси. Бог ще ни прости това прегрешение, защото положението ни е безизходно.

— Да ти прости той твоите безумни думи, бедно дете! — чу се в тъмнината старчески глас. Сеньора Естрела Луис като древна сибила простря сухата си ръка към пламъка на светилника. — виждате ли това пламъче? В слънчев ден то би било незабележимо, а тук, в дъното на пещерата, този слаб лъч побеждава мрака. Не гасете в душата си пламъчето на надеждата, докато мъждука животът във вас. Никога предчувствията не са ме мамили! Вярвайте ми: зората на утрешния ден ще ни възвърне слънцето.

Всички слушаха думите на старицата. Индианските бойци гледаха почтително беловласата прорицателка. Пламъчето на светилника трепкаше върху лицето й, а показалата се изпод черното покривало бяла къдрица лъщеше с чист сребърен блясък.

И сякаш наистина по някакво тайно вълшебство блещукащото пламъче на светилника изведнъж запука, пръскайки искри, и заблестя по-ярко от преди.

Добре утъпканата снежна площадка пред вигвамите беше препълнена с хора. Във вигвамите не остана нито един човек. До стария жертвен стълб през нощта бяха забити в плътния сняг пет нови стълба. Под тях лежаха купчини дървета и вършини. Старейшините и военачалниците заеха средните почетни места в широкия кръг от зрители. Зад бойците застанаха жените.

— Да се доведат пленниците — заповяда Сивата мечка.

Слънцето се издигна над гористата долина. Дългите сенки на дърветата падаха върху искрящия сняг. Пещерата с пленниците се намираше на триста крачки от лагера, нагоре по склона на долината. Един по един бойците изведоха пленниците от черната паст на пещерата. Осъдените се видяха обкръжени от втренчени враждебни очи. На пленените жени и деца заповядаха да седнат настрана върху едно повалено дърво.

Сивата мечка посочи с пръст Алфред Мърей, Едуард Уент, господаря на маймунката Томас Бингъл — индианците смятаха този юноша за нещо като магьосник — стария французин мосю Морис Вилие, Мисис Емили и Мери Уент се опитаха да се спуснат към осъдените, но бойците със сила ги върнаха на предишното им място.

— Сбогом, Емили! — никна Алфред Мърей през главите на своите пазачи.

Един от бойците замахна към него, но друг задържа томахавката във въздуха. Едуард Уент само махна с ръка на своята Мери и накуцвайки, се приближи до стълба.

Сивата мечка се вгледа в купчината пленници и спря върху всеки втренчен, преценяващ поглед. След това пръстът му посочи Диего Луис. Момчето стоеше сред пленените мъже и едва достигаше до брадите им. С презрителен жест той отхвърли ръката на боеца, който искаше да го хване за слабичкото му рамо, и сам тръгна към празния стълб. Сред тълпата премина ропот на одобрение. Старата испанка кръстеше момчето коленичила.

Привързаха всички осъдени към стълбовете. Те бяха стъпили върху струпаните цепеници и се издигаха над тълпата, сякаш стояха на пиедестал.

— Смърт на белите убийци! — завикаха сред тълпата. По даден от Сивата мечка знак десетина бойци с лъкове излязоха напред. Двадесетина крачки ги отделяха от жертвите. Те извадиха по една стрела от колчаните си и обтегнаха тетивата. Пленените жени закриха лицата си с ръце.

Ала едва крайният боец, четиридесетгодишният брат на Планинския орел, се беше прицелил в малкия испанец, странен тръбен звук се разнесе над долината и глас с нечувана сила, излизащ сякаш от небесата, изрече на езика на шавниите:

— Спрете, бойци! Господарят на живота се гневи на вас! Спри наказанието, о Сива мечко!

Вождът, който вече се готвеше да вдигне ръка, за да прекрати с последен сигнал петте дихания, така и замръзна в нямо изумление.

По склона на планината се спускаше странна процесия. Сред голите храсти се мяркаха дългите бели одежди на участниците в това шествие. Напред вървяха двама вестители индианци с дълги черни тръби. До тях крачеше висок юноша. Той държеше завързан с ремък грамаден сив вълк; такива вълци никога не е имало нито в горите, нито в прериите. След тях вървяха четирима чернокожи великани. Лицата им с цвят на гарваново крило бяха украсени с тънки нарези от носа към ушите. Върху раменете си те крепяха носилка. На вратовете на предните двама носачи висяха барабани. Нито един от участниците в шествието нямаше оръжие.

Четиримата негри атлети свалиха носилката на земята. От нея излезе висок човек с бяла чалма върху сребреещите коси. В същото време един от вестителите затръби с тръбата си, а двамата предни негри нещо извикаха и заудряха барабаните. Младежът с вълка властно разтвори кръга на зрителите. Двамата носачи се приведоха, подхванаха полите на дрехата на стареца и под оглушителните звуци на тръбата и барабаните шествието влезе в средата на кръга.

Водачът на пришелците заговори на английски:

— Воини на честното племе на Планинския орел и ти, храбър и справедлив Сива мечко, изслушайте важна вест. Заслепени от злоба, вие осъдихте на жестоко наказание съвсем невинни хора. Знай, о Сива мечко, че кръвта на твоя баща проляха не тези хора, а хитрите ингилизи от военния форт.

Преводачът, индианец онондага, започна да превежда казаното на езика на шавниите. Сивата мечка нетърпеливо прекъсна преводача:

— Кой си ти, странни бледолики, и откъде можеш да знаеш ти от чия ръка е паднал Планинският орел? Тебе те нямаше в Синята долина, когато ножът на белия човек прониза гръдта на нашия баща. Как ще ми докажеш ти, че устата ти не изричат лъжа?

— Маловерни! Ей сега аз ще докажа това не само на тебе, но и на целия твой народ!

И обръщайки се към тялото на Планинския орел, положено на високата погребална клада, пришелецът произнесе:

— О, мъдри вожде, чийто дух сега свободно се възнася във вечните ловни полета! Твоите рани зоват за мъст. Помогни на своите осиротели чада да настигнат истинските злодеи. Развържете пленниците, бойци! Аз сам ще застана на вашата клада. Приближете се, за да можете всички да види те онова, което виждам аз.

Подчинявайки се на хипнотичната сила, която се излъчваше от този магьосник, индианците развързаха пленниците. Но вместо да се приближат към него, предните зрители, избутвайки задните, започнаха да отстъпват от средата на кръга. Магьосникът изчака, докато малкият испанец се отдалечи от стълба. Около непознатия чародей вече се образува широко празно пространство. Разтърквайки отеклите от вървите ръце, момчето премина по това празно пространство покрай магьосника.

Коленичилата стара испанка се изправи и в порив на радост простря ръце към момчето. Нейните две млади спътнички, поразени от безгранично учудване, местеха погледите си от магьосника върху младия човек, който водеше кучето. Не вярваше на очите си и Алфред Мърей. Но как да не познае този глас, който няколко години изпълваше всички усои на пустинния остров…

Белият чародей се изправи на възвишението, от което току що бе слязъл малкият испанец. Момчето, вече в прегръдките на своята баба, не откъсваше погледа си от непознатия. Поразителна беше приликата между пришелеца, застанал сега до стълба, и слабичкото личице на Диего! Ала непознатият се стараеше да не поглежда от възвишението към момчето и да не среща неговия втренчен, учуден поглед.

Чародеят кимна на своите спътници. Пронизителната музика от тръби и барабани се възобнови, но сега към тази музика се присъединиха и възторжените викове на пленените негри. Под този адски шум и възгласи човекът докосна с ръка лявото си око, натисна леко клепача и за ужас на червените и черни зрители… измъкна собственото си око. Държейки окото на длан, той бавно го издигна над онемялата тълпа. В кръга, който още повече се беше разширил, мигновено настъпи пълно безмълвие. Звучеше само металическият глас на чародея, а преводачът онондага хвърляше бавно след непознатия думите в тази гробна тишина:

— Всевиждащо око, немигащо око, ти вече гледаш в миналото. За теб няма скрити тайни. Ти ще възвестиш истината чрез моите уста. Внимавайте! Всевиждащото око ми показва угощение в дома на Белия баща на Синята долина. Ето аз виждам Планинския орел. Той седи отдясно на господаря на дома. В ръцете на домакина има голям нож. Той реже с него еленово месо. Ето храбрия Прерийния вълк пирува редом с френския колонист. В къщата са дошли коварните ингилизи от форта. На устата им има усмивка, а в сърцата им — змийско кълбо. Аз виждам как един мъж с червени мустаци, когото наричат сержант Линс, тихичко се приближава до малката масичка в ъгъла. Спомни си, о Сива мечко, какво е имало на тази масичка! Припомни ли си, вожде? Отговори ми.

— Слугите оставяха там блюдата и излишните съдове.

— Припомни си по-добре, о вожде!

— Стой! Там лежеше черният нож на домакина!

— Вярно е, вожде! Всевиждащо око, води ме по-нататък през мрака на минали дни! Виждам как ингилизите си отиват, а сержант Линс крие под мундира си черния нож на домакина. Ето индианските гости са заспали. Две сенки се промъкват от форта в градината на Мърей. Това са изменникът и дезертьорът сержант Франк Вилърс и неговият помощник — предателят Енох Легерзен. О, аз виждам защо са се вмъкнали те през нощта в чуждо имение: ингилизите искат силна омраза да заслепи индианците. И ето тия двама злодеи се промъкват незабелязано. Те се качват на верандата. Там пази един черен мъж, но той е изпил много вино, и главата му пада на гърдите. Той спи, а двамата злодеи отварят прозореца. Ето те влязоха в ъгловата стая, ето запалиха свещ. О, страшна картина! Франк изважда черния нож на Мърей и го впива в гръдта на Планинския орел. О, мъка, мъка, как тече кръвта на убития! Злодеите загасиха свещта. Ето от прозореца излезе Енох. След него се измъква Франк Вилърс. Те плътно затвориха прозореца. Пазачът негър спи както преди и злодеите се скриха. Къде отиват те? Те отиват при белия капитан Бърнс и получават от него награда за подлото убийство. Ето кой е насочил ръката на убийците! Но царят на боговете не може да търпи зло! Той изпраща в Синята долина двеста храбри воини, за да накажат Бърнс, а на мен заповяда бързо да отида във вигвамите на индианците и да попреча на убийството на невинните.

Капитан Бърнс вече не командува форта. Ето той седи в крепостния затвор заедно с всички свои съучастници… Но не, седемте негодници избягаха от форта, за да се скрият от възмездието вдън горите. Мигар злодеите са намерили приют в твоя вигвам, Сива мечко? О, измамени сине на Планинския орел! Ти си им дал отпочинали коне, ти си приютил край своето огнище онзи, който изми мръсните си ръце в кръвта на твоя баща. Сега те се промъкват към английския форт. Прати потеря след тях и ти ще настигнеш убийците.

Чародеят постави отново окото си на място. Невъобразима суматоха се вдигна в стана. Двадесетина бойци вече водеха коне. След няколко мига само снежен прах се виеше над горската пътека, която водеше нататък по долината.

Индианските бойци изпратиха на връщане бившите пленници почти до самата долина. Всевиждащото око следеше как тръгна върволицата пътници. В лека индианска шейна бойците положиха почтително старата жена с черна наметка… Колко се искаше на непознатия чародей да се спусне към тази шейна! Но враговете още не бяха заловени… И Всевиждащото око със свитата си остана да чака завръщането на индианците, които се бяха втурнали да догонят бегълците от форта.

Наложи се да чакат до вечерта. Вече на мръкване бойците доведоха в стана шестимата нови пленници начело с мрачния, разтревожен Бърнс. Той подушваше, че не току така е била изпратена подире им потеря! Сред новите пленници липсваше само сержант Линс: ранен в престрелката, той беше паднал от високата урва в една снежна пряспа.

Сивата мечка беше заповядал от по-рано да пренесат в неговия вигвам тежко ранения боец Сребристата лисица, намерен оная злополучна нощ почти без дъх в градината на Мърей. Бяха го довели в стана на шейна и той едва там се свести.

— Разкажете ми, брате мой — запита го Сивата мечка, — как се случи тъй, че само ти се намери ранен в градината на белия сахем?

Сребристата лисица разказа със слаб глас всичко онова на което стана свидетел през нощта на убийството на Планинския орел.

— Позволи ми да запитам твоя мъдър брат, о Сива мечко — помоли Бернардито, — би ли могъл да познае онези двама, които са излезли на верандата от стаята на Планинския орел?

— В оня миг луната светеше — отвърна Сребристата лисица — отстрани аз видях тези хора. Може би ще мога да ги позная.

Скоро пред вигвама доведоха шестимата пленници. По знак на вожда ги построиха пред входа на вигвама срещу леглото на Сребристата лисица.

— Обърнете се настрани и тръгнете в кръг — заповяда вождът.

И около вигвама започна странно шествие. Сребристата лисица втренчено се вглеждаше в лицата на пленниците. Внезапно неговият пръст, още треперещ от слабост, посочи Франк Вилърс.

— Той! — извика раненият индианец поривисто. — И… той! — продължи той, като сочеше Енох Легерзен.

Бернардито погледна тържествуващо Сивата мечка. По следният стана от камарата кожи и се приближи до белия „чародей“.

— Ти бил прав, Всевиждащо око — каза вождът. — Сега последни облаци съмнение разсеяни. Ти не измамник на индианци, ти правдив магьосник. Задето научи нас освободим невинни и настигнем истински убийци, ти стана мой брат и отсега влезеш в моя род. Деца на мой род осиновяват тебе, Всевиждащо око, и приемат в могъщо племе на шавнии!…

…Когато „чародеят“ нареди най-сетне на своите спътници да се готвят за път, нощта вече бе настъпила. Високо над върхарите на дърветата гаснеха в мразовития въздух искрите от погребалните клади, а на овъглените стълбове се чернеха труповете на Бърнс, Енох Легерзен, Шелтън, Франк Вилърс, Гримълс и Уенсли.

5

В една от стаите на ротната болница, където лежеше оздравяващият Дик Милс на сутринта се бяха събрали колонистите от долината, на които се усмихна щастието да се завърнат живи и здрави от пленничество при индианците: сега всички те очакваха да пристигне от стана техният загадъчен спасител.

Алфред Мърей се губеше в догадки. Та нали той самият беше разкопавал пещерата, където срутването бе засипало двамината островитяни и Чарлз? Нали той самият беше видял следи от човешки тела, дрипи от окървавени дрехи? Ами живият Антонио Чени? Той пък откъде попадна в Синята долина?

Диего Луис се бе умълчал и в тази минута съвсем не привличаше на малкия храбрец, какъвто се прояви през време на всички изпитания; сега той беше просто едно смутено и много развълнувано момченце.

Конски копита вече зачаткаха по подвижния мост. Ето гласовете на пристигналите се чуват по-близко… Единият глас е по-рязък и по-гръмък от останалите… Глас на възкръснал из мъртвите! Сеньора Естрела изпусна кърпичката и… Тракат зърната на броеницата, заметната на китката, треперещите старчески устни нечуто нашепват словата на „Miserere“175.

Доктор Валнер прочете в погледа на Емили, че някаква отколешна и здрава нишка свързва семейство Мърей, старата испанка и внука й с тайнствения пришелец. Той разбра: присъствието на чужди хора сега ще бъде излишно. Старият лекар надви разяждащото го любопитство и изведе останалите колонисти от стаята. Пред него на вратата се мярна един изсечен профил. Непознатият беше със стара моряшка камизола. Дълга шпага се удряше в краката му. С приведена глава той се поспря за миг на прага. Спътникът му, един млад италианец, отвори пред него вратата и като я затвори тихичко след влизането му, остана пред входа като часови. Ако докторът притежаваше способността да вижда през стената, той би запомнил за цял живот онова, което стана в тази стая през първите минути на срещата!…

…Човекът, чието име и най-безстрашните люде произнасяха с трепет, лютият морски тигър, който половин век не беше проронил нито една сълза, сега плачеше в нозете на прегърбената старица. Сълзите, тъй дълго сдържаните, безценните сълзи на суровия воин блестяха и се стичаха в резките бръчки като роса по стар камък…

— Майчице!

При този шепот хората в стаята забравиха собствените си скърби и грижи. Овлажняха очите на обитателите на притихналата болнична стая… — смеех ли аз, старият, да се надявам! Майчице, приближи към мене сина ми!

Челото на детето, също тъй високо като на Бернардито, беше влажно. Веждата на момчето потръпваше и от това движение бенката в ъгъла на дясното му слепоочие подскачаше — мъничката, тъмна, бащина бенка!

— Мое момче, прегърни баща си! — мъжът нетърпеливо избърса сълзата от брадата си и се усмихна на своя син така широко и щастливо, както никога досега не се беше усмихвал през целия си дълъг и горчив живот.

— Синът ми! Диего Луис ел Гора! О, смърт, колко безсилно е твоето жило!

6

Тежък беше пътят на окъсания скитник, който се промъкваше през горите към английския форт Маями… Един индианец кайюга беше го намерил в снега под стръмния речен бряг. С помощта на този индианец човекът се добра до форта. След няколко седмици раните му заздравяха и един месец по-късно с група войници пристигна в Детройт. А половин година след това той видя в Ню Йорк сините води на Атлантическия океан. Късно през есента на 1779 година пътникът се сбогува с капитана на английския бриг, който хвърли котва в Бълтън…

…Една студена зимна вечер в замъка Ченсфилд пристигна пешеходец със загоряло лице. Той поиска да го пуснат при самия лорд-адмирал.

— Предайте на милорда, — каза той на камериера. — че за него пита пратеник на капитан Бърнс, да му е лека пръст та. Донесох от Америка някои новини. Самият аз по чудо се спасих от ръцете на индианците. Казвам се Уйлям Линс. Бях сержант в гарнизона на Синята долина.

Камериерът изгледа недоверчиво бившия сержант.

— Едва ли милордът ще ви приеме днес, мистър Линс. При него вече има един посетител, дошъл също отдалеч. При стигна днес с пощенската карета. Ще се опитам да доложа за вас, но не гарантирам, мистър, не гарантирам!

След няколко минути Линс беше извикан в ловния кабинет. Той видя граф Ченсфилд, който се сбогуваше прав с един висок моряк. С жест лорд-адмиралът посочи на Линс място край камината, а сам направи няколко крачки към вратата, изпращайки събеседника си.

— мистър Лорн, виждам, че пътешествието много ви е изморило. Когато си отпочинете, ще продължим разговора и надявам се да чуя нещо по-сериозно, отколкото тия приказки за деца. Ей богу, вие ме развлякохте. Островът на мъртъвците! „Летящият холандец“! В нашия здравомислещ век тези неща не плашат дори детското въображение. Легнете си да спите, а утре ще поговорим сериозно.

Събеседникът на милорда се обърна. Лицето му се намръщи и белият белег на челото посиня. Той хвана мълком бравата на вратата.

— Не се сърдете, мистър Лорн. На мене, право да ви кажа, ми е жал, че нервите са ви изневерили. За пръв път ви виждам такъв. Утре ще се посмеем с вас на тези съновидения…

— Едва ли ще успеете и утре да ме развеселите, милорд — отвърна Джозеф Лорн свирепо. — бих искал да видя как вие щяхте да се смеете, когато по вълните прелетя този проклет кораб на призраците… Аз исках да пощадя вашите чувства, но подигравките ви ме изкарват от търпение. Знаете ли кой е станал капитан на „Летящият холандец“? По-страшно е и от самата смърт това привидение! Смейте се, ако ви е угодно, но Тресъл и Олберт също тъй ясно като мене видяха на капитанското мостче призрака на Бернардито.

Ръката на милорда леко потрепна, но той, се насили да се усмихне.

— Качете се в горния ми кабинет и ме почакайте там. Аз трябва да поговоря с човека, който е дошъл от Синята долина.

Джозеф Лорн не успя отново да протегне ръка към вратата — тя се разтвори широко. Камериерът почти падна в кабинета от нечий твърде решителен ритник. Полковник Бартолд, комендантът на бълтънския гарнизон, се появи без покана в кабинета.

— Простете ми, милорд, това насилствено нахлуване и дори юмрука, който нанесох на вашия муден камериер, но аз съм дошъл с бърза вест. Сър, току що се получи едно извънредно прискръбно съобщение! Вашият боен кораб „Окриленият“, красотата и гордостта на всички британски капьори, преди месец и половина е бил заловен или потопен от неизвестен кораб. Страхувам се, господине, че ще ме сметнете за суеверен човек или просто за шегаджия, но полученото съобщение гласи, че уж сам „Летящият холандец“ се е сблъскал с „Окриленият“ в африкански води.

— Какви подробности се знаят за катастрофата? — запита милордът пресипнало, като изтриваше запотеното си чело.

— Трудно ми е да ги повторя, без да предизвиквам тягостно недоумение у вас. Донесението е от коменданта на капщадското пристанище. Гибелта на капьора е била наблюдавана от моряците на една холандска бригантина под името „Денят на Хага“. Тази бригантина е пътувала от Източна Индия с товар за Нова Англия. „Окриленият“ я проследил, взел я на прицел и сигнализирал заповед да спре. Това е станало на двеста мили западно от нос Добра Надежда в една безлунна нощ. Капитанът на бригантината вече се бил приготвил за отблъскване на абордажа, когато внезапно из нощния мрак изникнал един светещ кораб призрак. Бушпритът му се врязал в рангоута на „Окриленият“. Цял сонм чудовищни привидения безшумно прелетели на борда на капьора и сред екипажа настанала безумна паника. Моряците се хвърляли във водата, а на палубата се мятало някакво чудовищно животно, подобно на исполински вълк. След това корабът призрак сякаш потънал на дъното, а „Окриленият“ изчезнал безследно в мъглата. След един час капитанът на бригантината се решил да разгледа мястото на гибелта и извадил от водата трима души. Двама от тях, след като прекарали няколко денонощия между живота и смъртта, дошли на себе си; те се оказали моряци от „Окриленият“ и потвърдили същото, което екипажът на бригантината наблюдавал отдалеч. Третият спасен е все още в треска. В него моряците разпознали капитан Блякууд. Капитанът на холандската бригантина отвел кораба си в Капщад Той самият бил твърде смутен от това невероятно спасение благодарение появяването на земляка призрак и дори не рискувал да отправи за него благодарствена молитва, защото не знаел ще ли бъде угодна тя богу… В Капщад комендантът на форта заставил капитана на бригантината и двамата свестили се моряци от „Окриленият“ да потвърдят под клетва всичко, което били видели. Благоволете да прочетете автентичния рапорт на капщадския комендант. Той пристигна в Бълтън само преди два часа и аз счетох за свой дълг…

— Благодаря ви — сухо отсече графът и побърза да отпрати всички свои посетители освен Лорн. Като остана на четири очи с моряка, графът сложи ръка на рамото на Лорн и бързо му зашепна на ухото:

— Слушай, Джузепе, върви по-бързо в Бълтън. Там, на пристанището, неотдавна беше открит малък католически параклис. В него служи един свещеник, стар монах, отец Бенедикт Морсини. Този старец е от параклиса в Соренто, помниш ли го?… Друг път ще ти разкажа как този отец Бенедикт попадна тук. Той навярно е пратеник на тайния орден; в Италия почвата започнала да припарва на отеца йезуит. Той се установи тук и аз му построих параклис. По дяволите протестантската катедрала с всичките й попове! Иди и поръчай на стареца нощна литургия, а ние двамата с теб ще останем в капелата до края на службата. Ще се помолим богу за нашите грешни души… Побързай, Джузепе!

Около Скалистия остров вилнееха океанските ветрове. Облаци плуваха над клисурата в планината. Но клисурата вече не беше пустинна и безлюдна. Там, където планината се раздвояваше и потокът се разливаше на няколко ръкава, израсна селище. То носеше името Буено Рио и имаше вече около тридесет къщи.

Четиридесет моряци от капьора „Окриленият“ начело с боцмана Джон Бутби бяха оцелели след фаталното сблъскване на капьора с „Летящият холандец“ и съставляваха част от населението на острова. Водите на залива отразяваха сега стройния корпус и високите мачти на „Окриленият“. На брега изникна отново негърското селище, където живееше екипажът на „Африканка“, потънала при един нощен абордаж.

Върху развалините на старата къщичка на островитяните беше издигната доста голяма постройка от камък, скрепен с топено олово. Къщата напомняше сграда от средновековна Испания. В градината й вечер играеха три момчета, винаги облечени с еднакви костюми. Огромно куче и малка маймунка взимаха в тези игри най-дейно участие. Момчетата играеха на индианци, пирати или на ловци на леопарди. Те избиваха безброй многото войници на капитан Бърнс в образа на копривените стъбла, растящи зад оградата.

Капитан Бернардито поправи извадената от дъното яхта „Ели“. Ремонтирана и украсена, тя служеше сега за увеселителни разходки. Старото име на яхтата беше гъсто замазано, а ново още не беше измислено.

Една вечер, вече по мръкнало, капитан Бернардито зачу някаква странна разправия на борда на яхтата. Той вървеше край брега с Доротея. Една лодка от „Окриленият“ стоеше завързана край брега. Капитанът качи в нея Доротея и тихо я подкара към борда на яхтата. При форщевена той забеляза светлината на фенер. Бернардито доближи лодката до кърмата и се качи на борда. Той отдавна се досещаше кой се разпорежда на кораба и все пак се учуди, когато завари питомците си, заети с необикновено занимание. Фенерът осветяваше кофичка с боя, а трите момчета намотаваха парцала на бояджийска четка.

Бернардито застана в сянката и се ослуша. Момчетата сложиха четката настрана. Лицата им бяха изцапани с боя, а очите горяха от възбуда. Словесният спор, който беше възникнал между тях, заплашваше вече да продължи с други средства. Но най-големият от момчетата, мистър Томас Бингъл, предложи да разрешат спорния въпрос с жребие.

На това момче, на което капитан Бернардито беше задължен за спасението на сина си в Пирея, мистър Мърей разреши да напусне Синята долина и да отиде на остров Чарлз. Капитанът взе дума от Мърей, че вестта за „възкресението“ на стария корсар ще си остане в тайна и го посвети в своите по-нататъшни планове… В лицето на Томас Бингъл Бернардито се сдоби с трети син.

…Сега пред очите на капитана, който наблюдаваше тайно момчетата, младият Томас Бингъл пишеше старателно нещо върху три хартийки. След това хартийките бяха грижливо сгънати, внимателно огледани и пуснати в една барета. Три ръце едновременно сграбчиха по една хартийка.

Първи разшифрова собствения си почерк самият автор на бележките.

— Аз ще бъда Матео Велмонтес! — провъзгласи той тържествено и категорично.

Черните очи на Чарлз заблестяха радостно. Той заскача по палубата.

— Както си исках, както си исках! Ще бъда Алонзо де Лас Падос! Само че сега, да знаете, вече нищо няма да променяме! Диего, ти, значи, ще бъдеш Едноокия дявол.

— Е, няма що — въздъхна Томас, който явно претендираше за тази роля. — така ще е! Хайде сега приеми нашата кървава клетва, Еднооки дяволе Бернардито!

…Приживе разжалваният капитан тихичко се върна на кърмата.

В къщи той и жена му цели два часа очакваха завръщането на „братята отмъстители“ от техния тайнствен рейд. Тази вечер те нищо не обясниха на капитана, но на сутринта, едва ли не преди да се зазори, вдигнаха Бернардито и го заведоха на брега. Над форщевена на яхтата, нарисуван от не твърде изкусните художници, се мъдреше надписът: „Толоса“.

Капитанът разроши косите на нощните живописци и вдигна и тримата във въздуха. Старото братство на капитан Бернардито се възраждаше в нов състав!