Наследникът от Калкута

1

Един човек крачеше из затворническата килия.

Четири стъпки надлъж, три стъпки на ширина. Прозорецът в полукръглата предна стена е на височина три и половина ярда: дори на пръсти не можеш да стигнеш с ръка перваза. Но след обяда слънчевият лъч падаше върху прозоречната решетка проникваше в килията и осветяваше каменните плочи на пода. Колкото по-ниско слизаше слънцето, толкова по-високо се плъзгаше по стената златният лъч. Привечер той ставаше червен и угасваше върху полукръга на сводестия таван, точно над вратата. Вратата беше желязна, с малко прозорче и кръгла „шпионка“, затулена отвън с мъничко медно капаче. Килия номер четиринадесет се намираше в югозападната кула на бълтънската тъмнична крепост. Старата крепост се извишаваше на стръмен хълм, северно от градските предградия, сред също такива сиви като стените на затвора крайбрежни скали на Келсекс.

Нощем шумът от реката се усилваше. Сякаш вълните се пенеха под самите основи на кулата. Чуваше се как на дъното скриптят и се търкалят камъни — отломки от крайбрежните канари. Камъни… Ето вече години наред каторжниците раздробяват тези скали и с ръчни колички пренасят чакъла и валчестия паважен камък нагоре по тесни дъски, насилват ги на купчини и израстващите предградия на Бълтън се украсяват с нови настлани улици…

Но затворникът от четиринадесета килия не участвуваше в тези работи. Той не беше напускал стените на затвора ето вече десета година. Извеждаха го два пъти в седмицата само в тъмничния двор. Два пъти в седмицата той виждаше над себе си небето и слушаше далечното бучене на океанския прибой. Разходката траеше половин час, а след това човекът отново започваше своето пътешествие из килията.

На младини той беше видял катеричка в една голяма решетеста клетка. С кръгообразни движения, разперила опашка и докосвайки с нея пречките на решетката, катеричката от сутрин до вечер се мяташе из клетката като навита: от пода — на долната пречка, после на горната под покрива, след това със скок на пода и пак на долната пречка. Човекът си спомняше за това зверче през всички тези десет години. Той самият правеше четири крачки напред, от вратата до прозореца, две крачки встрани, пет крачки към ъгъла, две крачки към вратата — цикълът започваше отново. Тринадесет крачки, тринадесет движения — минаваха седем секунди.

Тези секунди, повтаряни стотици пъти се натрупваха в часове. Безкрайните ручейчета на убитите в тъмницата часове се стичаха в еднообразните потоци на денонощията, а месеците бяха като езера застояла вода. Човекът старееше и се изменяше; реката на времето го оглаждаше, както водите на Келсекс оглаждаха камъните. Минаваше година след година, а пред него все още си оставаше безкрайният океан на тъмничните години и изглеждаше невъзможно да бъде преплуван.

Отдавна вече човекът не сънуваше сънища за волен живот. В първите години на затворничеството мисълта за свобода го довеждаше до изстъпление и всяка нощ насън той предприемаше отчаяни бягства, попадаше в познати места, отърваваше се от потеря и се събуждаше, плувнал в пот. След това все по-често и по-често започваха да му се мяркат в паметта картини от детинството, а неотдавнашното минало се отдалечаваше, обвиваше се в мъгла и ставаше неправдоподобно и чуждо като книга, прочетена без интерес.

Първите месеци на затворничеството бяха най-рудните и в това тежко време съдбата изпрати на затворника другар.

От подземието на замъка Шрусбъри беше преведен в бълтънския затвор някакъв си френски капитан в оставка. Затворът бил препълнен, затова, както обясни надзирателят Хирлемс, са го настанили в една килия с младия затворник. Когато се опознаха един друг по-отблизо, временните съседи разговаряха надълго и споделяха спомени от миналото.

Затворникът беше на половината години на своя нов другар, на когото обаче предстоеше да прекара в тъмницата само два месеца, а след това трябваше в срок от едно денонощие да напусне пределите на Англия. Французинът много се заинтересува от службата на своя другар в дома на някой си важен лорд, но младият човек при тези въпроси ставаше глух и ням и мълчеше дотогава, докато събеседникът му не си избереше друга тема на разговор. Тази недоверчивост на затворника се засили и в края на краищата се превърна в тайна, умело прикрита неприязън към французина, когато една нощ той започна да бълнува и изказа целта на своето съвсем неслучайно пребиваване в килия номер четиринадесет. Затворникът отдавна знаеше обичая на ловките тъмничари да изпращат при затворниците така наричани „квачки“ и се убеди, че в лицето на французина той си има работа именно с такъв род птица. Не беше трудно да разбере и по чия воля тя е избрала за свой полог тази килия.

С предпазливото си поведение и с някои още историйки, които беше разказал на французина уж в изблик на откровеност, младият човек навярно беше успокоил някаква високопоставена особа, защото след като изчезна капитанът в оставка, затворникът не видя в килията си други лица освен тъмничните надзиратели.

От време на време той получаваше от тях къс хартия, молив и акварелни бои, сядаше до желязната сгъваема масичка и рисуваше цветя, животни и пейзажи. Правеше и портрети на своите пазачи. Надзирателят незабавно взимаше рисунката и я даваше на своята дъщеря, а понякога я разменяше срещу тютюн или чаша бренди. В замяна на тези рисунки на затворника тайно донасяха книги. Той знаеше цели страници наизуст от „Утопия“ на Томас Мор и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела176…

Днес този човек по-бързо от всеки друг път крачеше из килията, с мъка задържайки вълнението си. Тъмното прозоречно стъкло отразяваше пламъка на фенера, който светеше в килията, но след един час вече далечният край на лятното небе трябваше да порозовее; наближаваше утрото на 14 юли 1789 година, а с него — краят на тъмничния срок: точно преди десет години, след полугодишно следствие, съдът беше произнесъл присъдата си. И точно десет години без четири часа затворникът беше проседял, крачил и проспал в килия номер четиринадесет.

Ще го пуснат ли, или няма да го пуснат?… Крачейки, той затваряше очи, правеше стъпка и гледаше под краката си: ако стъпалото му е покрило петното върху пода, значи ще го пуснат, ако не… Петното се оказваше само наполовина под стъпалото и затворникът зажумяваше, обръщаше се към прозореца и търсеше в небето познатата му звезда: ако звездата свети — ще го пуснат, ако е скрита от облак — пак ще продължи тъмницата… Когато на решетката кацаше врабче, затворникът замираше неподвижен: с клюнчето или с опашчицата ще застане към него птичката?… Така протичаше час след час…

Безкрайни редици от цифри терзаеха мозъка на човека. Той ту изчисляваше десетките и стотици хиляди мили, които беше извървял из килията, ту пресмяташе припечеленото, което би могъл да натрупа през това време, ту привеждаше в часове и минути тъмничния си стаж.

Най-сетне светлината на фенера избледня и стана излишна в сините лъчи на отново родения ден. Откъснат от външния свят, затворникът не знаеше, че настъпилото утро се оказа последното утро в историята на една по-страшна тъмнична крепост. В този ден мрачната парижка Бастилия сподели участта на лондонския Флит и Нюгейт177, разрушени от народния бунт преди девет години. Но за тези събития бълтънският затворник нищо не знаеше. Той не знаеше, че един велик народ отвъд Ламанш вече е вдигнал гордо глава, че там е пламнала революция и властта на краля става от ден на ден все по-нестабилна. Затворникът живееше в много тесен свят и единствено мечтата му за Града на слънцето, онзи светъл град без затвори и страдалци, всяка нощ разтваряше пред него трифутовите каменни стени…

По цвета на небето човекът разбра, че бълтънското слънце вече е изгряло. Затворът се събуждаше. О, колко добре беше изучил той всички негови звуци, утринните, вечерните, нощните!… Ето в края на коридора се разнесоха стъпките на надзирателя… Иззвънтя бравата във вратата на килията …

Пред майор Древърс, началник на бълтънската тъмница, стоеше, навел глава, вече немлад, изнемощял на вид човек с хубава дреха със старомодна кройка.

— Джордж Бингъл, оня същият Едуард Мойнс, ваше благородие — доложи на началника си тъмничният писар.

— А-а, който беше в номер четиринадесет! Здравейте, мистър Бингъл. Поздравявам ви: вие сте свободен. Ще ми се да се надявам, че суровият урок ще ви бъде от полза. Поведението ви може да се смята за образцово, затова аз вярвам във вашето разкаяние и поправяне. През всичките тия години едно високопоставено лице в града всеки ден проявяваше грижа за вас. Същата високопоставена особа благоволи да изрази пожелание администрацията на затвора да ви намери подходящо занятие след освобождаването ви. Молбата ви за заминаване в чужбина засега е отклонена, мистър Бингъл. Нека това не ви огорчава, защото в чужбина сега е неспокойно, а у нас вие ще бъдете назначен на добра служба. Оставяме ви в затвора на длъжност писар и портретист. Главното ви задължение ще бъде да изработвате портретите на новодошлите арестанти. Ще получавате сто и тридесет фунта годишно. Службата не е тежка. Тя ще ви даде възможност да имате и допълнителни доходи. Вие ще трябва да живеете тук, в сградата, където квартируват надзирателите. Наистина сградата също е оградена със стена, но предполагам, че това е станало за вас толкова обичайно, както за нас, не е ли тъй?

Човекът, който беше напуснал килия номер четиринадесет, мълчеше и майор Древърс, изпитателно се вглеждаше в него. Бившият затворник беше един прегърбен, преждевременно състарен мъж, с редки, наполовина побелели коси, с оголено чело и прозрачна бяла кожа, напомняща кората на онези вехнещи брезички, които растат на блатиста почва. Трудно беше да се определи неговата възраст. Угаснали очи, обкръжени със синина. Хлътнали страни. Остра, лошо подстригана брадичка с побеляла тук-там червеникава четина. Слаби, костеливи пръсти с ревматични подутини на ставите… На вид около четиридесет и седем петдесет години… Но майорът нямаше защо да гадае. Документите на Джордж Бингъл лежаха на масата. Този човек се беше родил през ноември 1758 година. Още не беше навършил тридесет и една.

— Благодаря ви, господин майор. — гласът звучеше глухо, сякаш в землиста пещера. — Ясно е, че не се иска моето съгласие. Разрешава ли ми се да излизам от границите на крепостта?

— Ще постъпите благоразумно, ако се въздържите от излишни познанства и продължителни разходки. Характерът на вашите бъдещи задължения ви налага известни… ограничения.

— Аз нямам нито роднини, нито приятели. Не ще ми бъде трудно да изпълня вашето пожелание…

Джордж Бингъл отговори на ръкостискането на бъдещия си шеф и се отправи след тъмничния пазач към новата си квартира. Алебардистът и двамата караулни войници пред вратата с любопитство се загледаха подире му.

Като прекрачи тъмничните порти, Бингъл тръгна след пазача покрай каменната стена, която ограждаше сградата на канцеларията и жилищата на надзирателите. Пред една желязна вратичка пазачът спря. Вратичката изскърца, но вече не тъй пронизително като тъмничната…

Отвътре на оградата имаше печално дворче; тук половин дузина полуизсъхнали тополи наподобяваха на затворници, изведени на разходка от безслънчевите недра на крепостта. В къщичката, обкръжена от тези дръвчета, живееше началникът на затвора. В противоположния ъгъл на дворчето се издигаше, притисната до високата стена на затвора, тухлена триетажна постройка, в която се беше сместил целият служебен персонал на крепостта.

Новият чиновник в бълтънската тъмница получи на втория етаж на тухлената сграда две стаи с мъничка кухня. Квартирата беше студена дори в това юлско пладне. Обстановката й малко се различаваше от тази на килия номер четиринадесет. Пазачът стовари чувала на Джордж посред „гостната“ и обясни, че на горния етаж живее самотен клерк, чиято прислужница е готова срещу умерено възнаграждение да простре грижите си и върху мистър Бингъл.

Джордж Бингъл изслуша пазача доста разсеяно, поблагодари и затвори след него вратата. Колкото и грозни да бяха мръсните стени и немитите прозорци, все пак той си беше у дома! Тук той можеше сам да си отключва или заключва вратата. Можеше властно да спре пред своя праг целия останал свят и да му рече: „Стой! Тук се разпореждам само аз!“ Можеше по собствено желание да прекрачи прага и да каже на света: „Ето ме и мен!“

От тези неоценими граждански права на британеца Джордж Бингъл не закъсня да се възползува. Той прекрачи прага и заключи вратата на собственото си жилище. С несигурна походка заслиза по стълбата, пресече двора, приличащ на манастирски двор, и минавайки покрай войника, излезе през портата навън. Пътят извиваше надолу между грамада камъни. Небето му се стори ослепително ярко, като небето на Града на слънцето, а ветрецът на свободата, който предпазливо докосваше непокритите му коси, го развълнува до сълзи. Когато слезе от хълма, каменистите сипеи се смениха с пръст и трева. Зад завоя на пътя блесна реката. Сред крайбрежните скали се откри малка зелена ливада. Пресичаше я ручей, вливащ се в Келсекс.

С треперещи от умора колене Джордж Бингъл се добра до ливадата, седна на тревата и целуна първото попаднало му под ръка глухарче.

2

„Бялата мечка“ беше станала най-обрата странноприемница на английския Север. Тук спираха, взимаха пасажери и предаваха пощата дилижансите и каретите от „кралския превоз“ за Лондон. Половината дузина местни дилижанси никога не чувствуваха недостиг на пасажери от Ченсфилд, Тренчбъри и други бълтънски околности. Собственикът на хотела мистър Уудро Крейг трябваше дори да закупи съседното здание за хан — спирка за екипажите, кочияшите, кондукторите и пощальоните, а над двуетажната сграда на самата странноприемница да вдигне още един етаж със стаи за гости. Но истинската „душа“ на този образцов хотел стана една уютна двуетажна къщичка, която се гушеше в дъното на градината на странноприемницата. Оградата на сенчестото задно дворче правеше екипажите на посетителите на къщичката невидими откъм улицата. На техните услуги беше също и специалният вход откъм тихата уличка Олдърмън Крос.

На горния етаж живееше собственикът, мистър Уудро Крейг. Посетителите биваха настанявани в безвкусно подредените стаи на долния етаж. Предвидливият архитект беше разпределил входовете и изходите толкова сполучливо, че се изключваше всякаква възможност за случайна среща между двама гости. Долният етаж никога не оставаше празен; между неговите стени често се срещаха твърде различно облечени субекти. Едни идваха през незабележимите врати откъм уличката и се държаха непринудено в задните стаи; здрависвайки се, те с всички сили се удряха взаимно по раменете и никога не се навираха без покана в парадната половина на къщичката. Те винаги бяха в очакване на най-различни деликатни поръчения от страна на собственика на дома. Друг род посетители се приближаваха предпазливо до главния вход, боязливо дърпаха шнура на звънчето, разтъпкваха се неспокойно във вестибюла и след като ги поканеха в приемните стаи, несмело излагаха работата си пред господаря или пред неговия главен съдружник. Плахите посетители бяха клиенти на „юридическото бюро“ на мистър Крейг. Към неговите услуги прибягваха частни лица, индустриалци, търговци, служители в бълтънския съд и полицията. Последната оказваше на полуофициалното юридическо учреждение също тъй полуофициална поддръжка; хората на бюрото бяха си заслужили сред деловите кръгове репутацията на изкусни детективи. Тази добра слава се разпространи отвъд пределите на Бълтън и прехвърли дори Ламанш. Ето защо гостите на мистър Крейг понякога бяха облечени в непривични за северняците британци костюми и често идваха направо от палубата на пристигналия в Бълтън кораб.

Именно към числото на такива посетители принадлежеше господинът в дълъг плащ, приличен на монашеско расо, и с кръгла черна шапка на главата. Като слезе от наетия екипаж пред фасадата на къщичката на Олдърмен Крос, господинът сложи на коса си очила и се вгледа в излъсканата до блясък табелка с надпис:

Пристигналият не намери ескуайър У. Крейг: този джентълмен в дадения момент поправяше здравето си в графството Съмърсет, на прочутите минерални бани на курорта Бат. Посетителят беше поканен в доста разкошния кабинет на мистър А. Кремпфлоу и видя картичката си в ръцете на един възрастен, контешки облечен мъж, разположил се в масивно кресло. Към високото научно звание, обозначено на картичката, мистър Кремпфлоу явно остана съвсем равнодушен.

— Синьор — заговори посетителят, — корабът „Сент Марко“, пътуващ от Хамбург за Венеция, стои второ и, уви, последно денонощие в Бълтън. Едва днес узнах от нашия капитан за съществуването на кантората на мистър Крейг. По съвета на капитана посетих пристанищната кръчма „Утробата на кита“, но сегашният й собственик, мистър Уйлям Линс, ме препрати тук. За съжаление мистър Крейг, както научих, отсъствува.

— Аз съм най-близкият му съдружник. Можете да изложите работата си пред мен. Предполагам, че ще я уредим бързо, за ваше най-голямо удоволствие, доктор Томазо Буоти. — гласът на мистър А. Кремпфлоу звучеше малко пресипнало и не се отличаваше с приятен тембър.

През последните години аз обходих няколко страни в Европа — поясни посетителят. — сега се връщам от Германия. Целта на моите пътешествия е издирването на едно лице… Кажете ми, бюрото ви приема ли такъв род поръчки?

— Бюрото приема всякакъв род поръчки, ако клиентът бързо покрива разноските.

— За покриване на разноските ми се искаше да поговорим в края на нашия разговор… На вас, синьор Кремпфлоу, не ви ли се е случвало да чуете името Джакомо Мола?

— Мене ми се случва да чувам толкова много имена, че главата ми би се пръснала, ако речех да ги запомням — изящно се изрази съдружникът на мистър Крейг. — Какъв е този Мола и по каква причина го преследвате?

— Вие неправилно изтълкувахте думите ми, синьор. Аз търся Джакомо Мола не за да му навредя, а напротив, да го направя наследник на огромно състояние. Достатъчно е да ви кажа, синьор Кремпфлоу, че онзи, който само би посочил местонахождението на Джакомо Мола или на преките му наследници, ще получи от лицето, което ме е упълномощило да водя тези издирвания, десет хиляди италиански скуди…

Лицето на мистър Кремпфлоу стана по-приветливо.

— Готов съм да заложа главата си, че жив или мъртъв, Джакомо Мола, където и да се намира, ще ви бъде представен, щом нашата фирма се заеме с издирването. Позволете ми да узная, дакт178, що за персона е толкова заинтересована в тази работа?

— За съжаление това аз нямам право да открия, иначе ние отдавна бихме прибягнали към съобщения във вестниците. Моят високопоставен покровител желае…

— Дайте си ръката! — нетърпеливо прекъсна Кремпфлоу доктора. Десетте хиляди скуди, които въодушевиха мистър Кремпфлоу, не го направиха по-вежлив. — кантората приема вашата поръчка. Взимам я в собствените си ръце. Какви данни за синьор Джакомо Мола можете да ми съобщите? Имате ли у вас неговия портрет?

Доктор Томазо Буоти извади от портфейла си и подаде на своя събеседник един миниатюрен овален портрет, рисуван върху емайл. Миниатюрата изобразяваше красива жена, притиснала буза към личицето на петгодишно момче; момчето имаше упорита устица и тъмни очи. Обшитата с дантели яка на блузката откриваше шията и над лявата ключица на детето тъмнееше голяма бенка.

— Синьор Джакомо с майка си, синьора Франческа Мола, някога знаменита тосканска певица. По-късен портрет на синьор Мола за съжаление не е запазен.

— Ей, Слип! — викна Кремпфлоу, като открехна вратата към съседното помещение.

— Тук съм, сър!

От съседната стая се появи мистър Слип, възпълничък мъж с миши очички.

— Слип, вземете моята двуколка и след половин час ми доведете тук оня… мистър Бингъл, знаете от… сивия хотел. Нека да вземе със себе си акварелни бои и четки.

Пратеникът на мистър Кремпфлоу с кимване даде знак, че е разбрал и излезе от кабинета с бодър тръс.

— Разкажете, дакт, всичко, което е известно за Джакомо Мола.

— До петгодишната си възраст той е живял заедно с майка си във Венеция, в двореца на граф Паоло д’Еляно. В 1743 година синьора Франческа Мола е напуснала това палацо. Но, синьор, по-нататъшни сведения мога да ви дам само под най-строга тайна. Джакомо Мола, изглежда, се чувствува жестоко оскърбен и може би съзнателно се крие от особата, която е толкова заинтересувана от неговото издирване. Най-малката непредпазливост може да погуби плодовете на цялата ми грижлива предварителна работа…

Доктор Буоти разказа на събеседника си всичко, което в продължение на дълги години беше успял да изясни за съдбата на Джакомо, майката и втория му баща. Но името на лицето, заинтересувано в Издирванията, засега той не назова. Докторът откри на събеседника си за своето познанство с втората майка на Джакомо — Анжелика Чени. Съдружникът на мистър Крейг изслуша доктора с оня израз на презрително превъзходство, с който модните лекари изслушват роднините на пациента.

— Позволете да запитам, а намерихте ли в Бълтън вашия стар познайник доктор Грейсуел?

— Август е неблагоприятно време, синьор Кремпфлоу, за градски визити: Рандолф Грейсуел, уви, е заминал на почивка в Нормандия. Оставих му само едно кратко писъмце и визитната си картичка.

Мистър Слип въведе в кабинета ново лице. Това беше един възрастен мъж с болезнен вид. Мистър Кремпфлоу, без да предлага стол на новия си гост, му връчи миниатюрата и поръча веднага да изготви от нея акварелно копие, а след това да го повтори с маслени бои.

— Боже мой, това ще отнеме твърде много време! — възкликна синьор Буоти. — лед три часа аз трябва да бъда на борда на „Сент Марко“. Довечера той вдига котва.

— Не се безпокойте, акварелът ще бъде готов за един час, а масленото копие може да се направи от акварела. Бингъл, пристъпвайте към работа.

— Какъв изумителен портрет върху емайл! — промърмори художникът. — Маниерът на Винченцо Кардозо.

— Радвам се, че попаднах на познавач! Вие не сте се излъгали: това наистина е работа на споменатия от вас милански майстор. В изкуството да се рисува върху емайл и камеи не познавам равен нему!

Увлечен в разговора със своя италиански гост, Алекс Кремпфлоу не забеляза с какво вълнение художникът се взираше в портрета. Острото око на живописеца веднага различи познати черти: в ателието на своя италиански учител, художника Албертино Вители, младият Джордж Бингъл беше видял множество рисунки, изобразяващи тази синьора в профил и три четвърти, на фона на розовите градини на Равена, в римски карнавални одежди, в оперни роли и домашни дрехи… Джордж помнеше и лицето на това дете. То също се повтаряше в многобройните скици и етюди на Албертино. Майсторът беше казвал на Джордж, че младият Джакомо бил незаконен син на граф Паоло д’Еляно…

В чертите на момчето върху емайла, детско нежни, вече прозираше характерът. И колкото по-внимателно се вглеждаше Джордж з това лице, толкова по-явно се открояваха в него чертите на друго познато лице — чертите на лорд Ченсфилд… Невероятно, но… от портрета се взираше в Джордж детското лице на сър Фредрик Райланд! Ето я и бенката над ключицата… У милорда тя е кафява, досам шията… Ето очертаващата се гърбица на носа… Дори в очите на детето от портрета имаше същото напрегнато недоверчиво, жестоко упорито изражение… Мигар капризната съдба беше открила на Джордж нова неочаквана тайна?

Джордж работеше като в мъгла, но възбудата, която беше обхванала художника, не пречеше, а му помагаше да изпълни задачата. След час и половина акварелното копие беше готово и синьор Буоти с изумление се загледа в него. То беше изключително точно и само лицето на момченцето изглеждаше в копието по-възрастно. На мистър Кремпфлоу се стори дори нещо познато…

— Вие също сте голям майстор, мистър Бингъл — проговори доктор Буоти убедено.

След като стисна студената ръка на художника, той уви своя емайл, прибра го в портфейла си и сбогувайки се на прага с мистър Кремпфлоу, тихо му каза:

— Съобщавайте ми за хода на Издирванията на адрес: „Венеция, двореца на граф д’Еляно, библиотеката.“ В случай на нужда можете да известявате и на преподобния отец патер Фулвио ди Грачиолани на същия адрес. Той е духовник на графа и също като мен полага усилия за издирването на посоченото лице. Сбогом, господа!

В мозъка на Джордж Бингъл адресът се запечати така, сякаш го бяха издълбали на гранитна плоча.

3

Платната на „Сент Марко“ още не бяха изчезнали зад издатината на вълнолома, когато от кея на бълтънската корабостроителница излезе на рейда и взе курс на юг ескадра от три бойни кораба. Ескадрата командуваше капитанът от военноморския флот мистър Доналд Блякууд, чийто флаг се развяваше на мачтата на тежката фрегата „Крал Георг III“. В килватера на флагмана179 на ескадрата плуваше еднотипната фрегата „Адмирал Ченсфилд“ и на разстояние от пет кабелтови отзад летеше бързоходната, добре въоръжена каравела „Добрият Бълтън“.

Отплуването на ескадрата не беше ознаменувано нито с прощален салют, нито с тържествено изпращане. На 4 август корабите внезапно излязоха в открито море, като взеха на борда си голям запас от хранителни продукти и боеприпаси. През нощта ескадрата надмина „Сент Марко“, а след още три денонощия хвърли котва в Портсмут. Командирът на ескадрата Доналд Блякууд, капитанът на каравелата Робърт Тресъл и командирът на „Адмирала“ Джозеф Лорн се качиха в една пътническа карета и се отправиха за Лондон. Лакей, облечен в ливрея, разтвори широко пред тях вратата на двуетажния дом на Тевисток скуеър. Лорд и лейди Ченсфилд прекарваха в тази лондонска къща по-голямата част от зимния сезон.

След вечерята тримата бълтънски моряци отидоха в работния кабинет на графа. Камериерът спусна щорите и затвори вратата. Лорд Ченсфилд разгъна върху масата морска стратегическа карта.

— Походът ви, господа, трябва да доведе до решителен успех в борбата с нашия таен противник. Откак в моретата се е появил загадъчният капьорски кораб, рядко рейс на търговските кораби на нашата компания минава благополучно. Обърнете внимание върху местата на срещите с този противник…

Ръката с галуни на адмиралски мундир легна върху синевата под южноафриканското крайбрежие.

— И тъй, ето тук, край бреговете на остров Чарлз, при неизяснени обстоятелства загиват през пролетта на 1778 година двете наши шхуни „Глория“ и „Доротея“, първите кораби на „Северобританската компания“. Шест месеца по-късно в същия район яхтата „Ели“ споделя съдбата на двете шхуни, а след това ето тук, северно от острова, загива „Успех“… Според собствените ви наблюдения, господа, всички тези катастрофи са свързани с появата във водите на острова на някакъв си кораб призрак, не е ли тъй, мистър Тресъл? По-нататък. Една година по-късно ето тук, западно от нос Добра Надежда, подобен загадъчен кораб се сблъсква с нашата тежка фрегата „Окриленият“, която оттогава се числи в списъците на потъналите кораби. От целия екипаж случайно са били извадени от морето двама моряци и капитан Доналд Блякууд, от които ни са известни подробностите по катастрофата, също тъй необясними, както и… вашите впечатления от остров Чарлз, мистър Лорн. Съобщенията за кораба призрак след гибелта на „Окриленият“ се прекратиха, но… Две години по-късно от платформите на нашата корабостроителница слязоха две първокласни шхуни: „Персей“ и „Форт ъв Рединг“. Първата от тях под командуването на Макрайл се отправи за африканските води. В устието на Конго Макрайл започна успешно да закупува роби за колониите, но беше атакуван от негърски отреди. Тези чернокожи притежавали леко огнестрелно оръжие й дори два топа. Само с големи загуби на хора и при неимоверни трудности шхуната успяла да напусне водите на Конго. Това нечувано престъпление на черните варвари, което възмути цивилизования свят, аз не можах да оставя безнаказано. Следващата наша експедиция в състав от четири кораба унищожи всички негърски селища в басейна на Конго на доста обширно пространство, изгори града на управителя на областта Нгуди Мианге и отведе в Америка над две хиляди усмирени туземци, принадлежащи към племената баконго, басунди, майамбе и някои други. Тази операция през 1780 година, осъществена под ръководството на мистър Джозеф Лорн, ни възнагради до известна степен за предишните загуби и възстанови честта на нашите вимпели.

За съжаление това беше последният ни успешен морски поход, защото в океаните отново се появи „призракът“ на потъналия кораб. И ако срещите с „Летящият холандец“ ни струваха четири кораба, новият капьор ни нанесе още по-тежки загуби.

Всички вие, господа, сте срещали тази пиратствуваща фрегата. Затова реших да възложа на вас отговорната задача да се унищожи врагът. Корабът плува под вимпел с изображение на три кръстосани меча и носи името „Тримата идалго“, но вече няма съмнение, че този кораб е нашият капьор „Окриленият“.

През 1781 година на сто мили северозападно от Азорските острови този капьор е причакал четирите кораба от споменатата наказателна експедиция при връщането й от Америка. Тогава мистър Лорн командуваше „Добрият Бълтън“ и се отърва само с тежка повреда на кораба, получена в нощно сражение, но трите останали кораба бяха потопени. На следната година край бреговете на Северна Америка загина най-хубавият ми бриг „Франсис Райланд“, подпален от същата тази фрегата „Тримата идалго“, която действуваше тогава под флага на американския въстанически флот. Година по-късно шхуната „Персей“ беше унищожена в Атлантическия океан. Миналата пролет нашият бриг „Орион“ срещнал недалеч от Кипър кораба „Тримата идалго“, но се укрил в мъглата. Капитан Гай Брентли тогава за първи път заподозря, че тежката фрегата „Тримата идалго“ е възстановеният „Окриленият“. Четири месеца по-късно шхуната „Форт ъв Рединг“, идваща натоварена с дървен материал от Архангелск, беше потопена в северните води. Шхуната е плувала в килватера на „Орион“, който пак има щастието да оцелее.

Накрая едно нечувано по своята дързост нападение стана само преди един месец, едва ли не в бълтънския рейд. Нашата бригантина „Офелия“, пътуваща с товар за Ню Йорк, е била подпалена в Ирландско море на тридесет мили от крайбрежието. Товарът потъна, а разбитата бригантина беше изхвърлена на скалите. Мистър Доналд Блякууд е имал възможност да наблюдава това сражение. Той потвърди предположението на Брентли, че „Тримата идалго“ е именно нашият „Окриленият“, който Блякууд беше командувал в продължение на няколко години.

Време е да се сложи край на дръзкото пиратство! Почти целият търговски флот на „Северобританската компания“ е унищожен. Моряците отказват да излизат в открито море с нашите кораби. Загубите се изчисляват на стотици хиляди фунта. Застрахователното дружество „Лайтхауз“ заяви, че отказва да изплати премията за гибелта на „Офелия“.

Адмиралтейството сега е заето с други неотложни работи: революционните събития във Франция — тези проклети якобинци! — започват да заплашват спокойствието на Европа. Ето защо ние не бива да разчитаме на помощта на кралския флот. Адмиралтейството ни помогна само с известни сведения относно капьора „Тримата идалго“. Трябва да ви предупредя, джентълмени, че според сведения на адмиралтейството синът на загиналия корсар Бернардито, младият Диего Луис ел Гора, командува пиратите. След неотдавнашната атака в Ирландско море фрегатата „Тримата идалго“ е взела курс на юг и наскоро била забелязана от насрещен кораб вече южно от островите Зелени нос. „Тримата идалго“ има — каза някъде в южноафриканските води на Индийския океан. Помощници на командира са двама съвсем млади мъже.

Позор! Три хлапета обръщат в бягство добре въоръжени кораби и потопяват съдове на британска компания! Имената на тези теленца са Диего Луис, Матео Велмонтес и Алонзо де Лас Падос. Спомням си, че на младини слушах тези имена в легендата за пирата Бернардито: изглежда, синът е решил да възроди някои от бащините традиции.

Такъв е противникът, с когото ви предстои да кръстосате саби. Предлагам ви следния план на операция.

Нашият въоръжен бриг „Орион“ плава се — заедно с керван търговски кораби за Капщад. Той ще остави там кервана и ще се отправи за Индийския океан по посока на остров Маврикия. „Орион“ трябва да послужи като стръв. Задачата на вашата ескадра е да се скрие във водите на Мадагаскар и внимателно да следи „Орион“. При появата на „Тримата идалго“, който без съмнение ще се спусне да гони останалия сам кораб на нашата компания, вие ще направите маневра за обкръжение и ще унищожите пиратския съд. От адмиралтейството е определена награда за главите на тримата млади пирати. От себе си лично аз добавям по хиляда фунта за всеки, а за залавянето им живи плащам двойно.

Връзка между вашите четири съда ще бъде яхтата „Южен кръст“, копие на загиналата яхта „Ели“. Командува я мистър Хю Олберт. Общото командуване на ескадрата възлагам на вас, мистър Доналд Блякууд, заедно с капитанския мост на нашата най-добра фрегата — „Крал Георг III“…

Помнете, господа, че старият Бернардито беше майстор на хитроумни и жестоки измами. Синът му, изглежда, е усвоил нещо от опита на бащата. Вашите призраци на острова — това е почеркът на Бернардито. Не случайно на капитана на загадъчния кораб „Летящият холандец“ е бил даден образът на загиналия корсар. Повече от десет години ние не сме възобновявали опитите да колонизираме открития от нас остров, за да не рискуваме нови срещи с тъмните и загадъчни сили, но сега разрешението на всички тези загадки на миналото се налага от само себе си: всички ваши „видения“, господа, не са нищо друго освен фокуси на опитни мистификатори. След като унищожим пиратите, ние пак ще предприемем, експедиция на острова. Разчитам, джентълмени, че в други ден, на дванадесети август, вашата ескадра вече ще напусне Портсмут.

Офицерите станаха. В синкавия здрач на разкошно обзаведените покои моряците още дълго време разговаряха върху предстоящия бой и дъвчеха мундщуците на верните си лули.

Джозеф Лорн отвори очи при първите проблясъци на зората. Той почувствува докосване по челото на сухи напарфюмирани пръсти и рязко се обърна. Разрошен и навъсен, морякът се вгледа недоволно в ранния гост.

— Тихо, Джузепе!

Нарушителят на сънния покой на мистър Лорн отмахна настрана завесата на леглото. Морякът позна лорд-адмирала.

— Отдавна не съм говорил с тебе от сърце, Джузепе. Какви новини донесе от Бълтън, от Уудро?

Джозеф Лорн се прозя и започна да се облича.

— Уудро лекува ревматизма си в съмърсетските бани и явно нищичко не знае за грижите на ваша светлост. Оня тлъст пуяк Кремпфлоу отплува от Бълтън на моя кораб „Адмирал Ченсфилд“. Вчера го стоварих в Портсмут. Той се прехвърли на един италиански кораб, който пътува за Неапол. Казва, че имал много изгодна частна сделка.

— По дребни работи той не пътува… Значи, всички бълтънски работи сега са в ръцете на Линс?

— Да, и според мен той съвсем не е глупав. Работи много по-добре от Кремпфлоу.

— Без съмнение. Не току така само той се изхитри да се измъкне от Синята долина. Оня мухльо Бърнс загази, царство му небесно!

— Небесното царство именно се пада обикновено на мухльовците! Хитреците предпочитат земното. Имаш ли ти сега някой в оная долина?

— Откакто Диего Луис изчезна оттам, това гнездо на оси загуби за мен интерес. Но и стана невъзможно да се работи там. Независима държава, виждаш ли, Съединени щати! Мърей се сдружи с оня свободолюбец Джеферсън, стана конгресмен и сенатор, а също и главен съдия и кмет на основания от него град в Синята долина. Преди шест години изпратих там Шарл Льоглоа. Но той можал да се добере само до Винсенс. Там започнал да разпитва, изведнъж загазил, изкарал около два месеца в затвора и бил екстерниран. Все пак успял да научи това онова: майката и синът на Бернардито заминали още през 1779 година за крайбрежието. Хлапакът Бингъл и нашият бивш моряк Дик Милс тръгнали с тях. Извел ги от долината някой си мистър Чембей. Заинтересувах се от личността на Чембей и от хората на неговата свита, защото навярно той е някои от предишните приближени на Бернардито. Но за него успях да узная много малко: със своите спътници той е участвувал в завземането на фортовете Винсенс и Синята долина, заедно с американските партизани прекарал два месеца в Синята долина и през пролетта на 1779 година заминал със семейството на Бернардито и с цялата си черна свита на една речна гемия нагоре по течението на Охайо. Оттогава е изчезнал безследно.

Съобщението на адмиралтейството, че крайцерът „Тримата идалго“ се намира в ръцете на Диего Луис е първата прясна новина за това оперило се птиченце. Накратко казано, съвсем неочакваното отстраняване на бившия главатар на бълтънските лудити Елиът Меджерсън е единственият актив от нашите големи трудове и загуби в Синята долина. Що се отнася до Мърей, по сведения на Льоглоа гой бил до гуша зает със своята Синя долина и с политически въпроси и като че ли не си и спомня за Ченсфилд… Сега разказвай, Джузепе, какво друго ново има там на Север?

— Нищо особено. Патер Бенедикт Морсини успя да се разбере с протестантските попове и да спечели любовта на населението. Държи се като същински праведник. Преди да замина, оставих му петстотин фунта и той отслужи литургия.

— Прекрасно, Джузепе. Истинната църква трябва да поддържаме тайно… А видя ли дъщеря ми?

— Да, заварих я с гувернантката й в канелата на отец Бенедикт. Красавица ще стане твоята Изабела, да ти кажа аз! Славно девойче! И сигурно най-богатата мома в целия Север.

— Още една година в пансиона — дъщеря ми ще навърши седемнадесет години. Наистина мома! Но каква полза от момиче! Голяма работа, наследница! Всичко ще отиде в чужди ръце… Да взема пък да осиновя някой младеж, а?

— Вместо да гние Едуард Мойнс в затвора, да бях на твое място, именно него бих осиновил. Всъщност полицията не установи нищо особено по отношение на него.

— Полицията ли? Тя изобщо нищо не установи. Уудро изяде Мойнс. Съдията лепна на момчето десет години като агент на въображаемите шотландски бунтовници и на Томпсън, ала истинските замисли на. Бингъл не разкриха нито полицията, нито съдийските плъхове. Работата с него е много по-сложна, отколкото ти предполагаш. Той беше вече зад решетките, когато през есента на 1779 година момчетата на Уудро сгащиха в морето двама ирландски рибари. Наричаха се О’Грейди, баща и син. И двамата бяха застреляни: у стария Майкъл О’Грейди се намери писмо за Бингъл от Меджерсън. На Бингъл се нареждаше „да продължава да събира за граф Ч. сведения“. Разбираш ли? Реших да държа този Бингъл като стръв. От него не откъсват очи, но момъкът е хитър: Льоглоа нищо не можа да изтръгне от него в килията. Всъщност сегашната служба остави Бингъл в затвора. Не му се разрешава да се отлъчва, а отпуск няма да получи, докато пукне. За да не избяга, всичките му документи се намират у коменданта на затвора майор Дрейвърс, а един човек на Линс ходи по петите му. Всички хрътки в пристанището са предупредени… Не, Джузепе, нехарен храненик ми изпрати ти. Само много особени съображения ми пречат да удуша този… художник.

Лорн поклати глава, извади лулата си и изтърси пепелта на паркета. Милордът се намръщи.

— А как е старият Мортън?

— Старецът съвсем отпадна. Одъртя, подпухна… Дженкинс ти изпраща най-почтителен привет. Сега той готви за Льоглоа френски банкноти и ги прави не по-лошо от френската хазна… Изпратихме ги на Льоглоа в Париж… Джефри Макрайл все се готви да се жени, но засега не скучае и в „Утробата на кита“. Общо взето, всичко е по старому в добрия Бълтън, старче.

4

Индийският океан лениво влачеше дългите си пенести талази. Октомврийският здрач бързо се превърна в непрогледна нощна тъма. Старият боцман Олсен заповяда на моряка да окачи фенери от двете страни на капитанското мостче на „Орион“.

— Пак сме в тия дяволски африкански води! — мърмореше Олсен. Норвежецът стоеше на мостчето редом с Брентли. От палубата можеха да се видят само двете червени точки от огънчетата на лулите. — Осем пъти сме пресекли с вас екватора, мистър Брентли, и все пак човек не може да привикне към този климат. Ту е тъмно, ту горещо, ту вали на провала. Или ще е буря, или безветрие такова, че ти иде сам да духаш в платната. Слънцето свети от север, студът вее откъм юг. Североизточният вятър е топличък като току що издоено мляко, югозападният — леден. Пролет — през октомври, есен — през май. Ами бурите! Ами ураганите! Вълни по петнадесет ярда високи! Ами вечерите пък! Ех, мъка, а не вечер: слънцето още не е залязло и вече тъмнината се сгъстява, сякаш е смола, изтичаща от пъкъла.

— Олсен, готови ли са оръдията за бой?

— Две недели вече как са готови капитане. Марсовите си изгледаха очите. Топчиите спят по лафетите. Целият екипаж тича при тях да си пали лулите — фитилите горят денонощно. Само че момчетата разправят, че всичко било празна работа. Нито бомби, нито гюллета ловят „Летящият холандец“.

— Какво? — капитан Брентли придаде на гласа си най-голяма строгост. — Наслушахте се на басни на бака, а? Ще обеся първия, който отвори дума за дяволиите на проклетия пират! Засрамете се, Олсен, че повтаряте такава глупост! Вървете долу да ободрите екипажа. Кормчия, курс?

— Норд — ист — ист.

Капитанът свери с картата на Индийския океан:

— Вземи два румба вляво!

Корабът се намираше срещу югоизточния край на Мадагаскар на около седемдесет мили от брега. На изток небето зааленя, ниските краища на облаците на хоризонта просветляха.

— Сега ще изгрее луната. Бризът вече измени посоката си и се усилва. Прибавете още платна!

Първият помощник на Брентли се изкачи на капитанското мостче. Беше много тихо и целият екипаж на „Орион“ чу неочаквания вик на дежурния от височината на марса:

— Вдясно по курса кораб без светлини!

— Може би това е нашата ескадра? — запита помощникът Брентли.

— Не, корабът се приближава от юг. Свирете: всички на палубата!

Шестнадесетте тежки каронади180 на „Орион“ и дванадесетте леки оръдия, поставени допълнително на палубата, отдавна стояха готови за бой. Боцманската свирка разливаше трели по батарейната палуба. Сто двадесет и четири моряка заемаха местата си по бойната тревога.

Внезапно отдясно, на четири пет кабелтови, сред гъстия мрак избухна сноп красиви цветни пламъци. Това бяха тъй наречените фалшфаери — бенгалски огньове, служещи като нощни сигнали за корабите. След това по невидимите мачти на чуждия кораб запълзяха нагоре сигнални фенери. Капитан Брентли разбираше този ням говор без помощта на своя сигналист:

„Командирът на кораба «Тримата идалго» праща привет на честния моряк Брентли.“

— Що за дяволщина! Виж ти чудо! За какви заслуги съм удостоен с уважението на пиратския главатар? Ей, Олсен, я им отговори! Покажете им, че не се нуждаем от поздравите на разбойника!

Капитанът не успя да се доизкаже. Откъм противниковата страна тресна оръдеен изстрел. Но изстрелът беше насочен не към „Орион“. Оръдейният пламък блесна към онази страна, накъдето духаше вятърът. Брентли разбра добре този знак: по стар морски обичай изстрелът „по посока на вятъра“ показваше приятелски намерения, докато изстрел срещу вятъра ще означава заповед за спиране и предупреждава: „Ще действувам със сила!“

Брентли прибягна именно към този „враждебен сигнал“. По негов знак кърмовото оръдие на „Орион“ гръмна с халосен заряд. Дългата червена ивица на пламъка и белият облак барутен дим изригнаха в мъглата срещу вятъра! Това означаваше: „Нападайте и се защитавайте — Вашият поздрав е отхвърлен!“ Същият сигнал беше предаден и с помощта на цветни фенери.

Иззад облаците се показа огромният лунен диск. На половин миля вдясно се провидя черният силует на вражеския кораб. Разстоянието между корабите бавно намаляваше. Позицията беше неизгодна за „Тримата идалго“: мачтите на капьора ясно се откроиха на фона на осветените от луната облаци, вятърът също не беше благоприятен. Корабът на Брентли оставаше в сянка и беше почти невидим.

На борда на неприятеля още блещукаха последните пламъчета на фалшфаерите и вятърът още отнасяше в океана тези красиви цветни искри, а Брентли вече изви брига с десния борд към противника и изкомандува от мостчето:

— Батарея, залпов огън!

Топовете на „Орион“ гръмнаха почти едновременно. Гюлетата излетяха във въздуха, барутен дим гъсто обви мостчето и платната.

Вражеският капьор продължаваше да изпраща миролюбивите си сигнали. Той не отговори с оръдеен огън, а продължаваше да сигнализира с фенерчетата: „Огън няма да открия. Спускам лодка. Приемете парламентьори.“

В голямо недоумение Брентли се обърна към Олсен:

— Боцман, не ни подобава да влизаме в преговори с тези разбойници, но дявол да ме вземе, ако юначетата не се държат джентълменски. Бих желал да знам на какво да припиша такава чест! Олсен, вижте какво! Нашата ескадра засега ни каква не се вижда. Ще трябва да приемем тяхното парламентьорство, за да спечелим време. Ако сами се вмъкнем в боя, капьорът ще ни разгроми, преди да успеят да пристигнат корабите от засадата. Ето лодката им вече е спусната… Виждате ли фенера под носовата стълба? На лодката запалиха факел, за да не помислим, че е капан… Аха, лодката наближава. Е, предай им с рупора, Олсен: „Приемам парламентьори за преговори за предаване на кораба и екипажа. При поява на неосветени лодки — бърз огън без предупреждение!“

Гръмогласният бас на норвежеца изрева в медния рупор думите на Брентли. Ала въпреки предизвикателния тон на командира на „Орион“ пиратският капитан прояви рядко търпение. След четвърт час при стълбата на „Орион“ спря лодка. Четиримата гребци негри не напуснаха лодката. Двама млади мъже с испански барети и кадифени камизоли отговориха на поздрава на часовия и стъпиха на палубата.

— Следете противника — прошепна Брентли на Олсен и помощника си. — дигнете на мачтата сигнал, че на борда ни се намират парламентьори. Наблюдавайте не се ли готви противникът да ни атакува с десантни лодки. При най-малко подозрение — огън!

Брентли направи крачка срещу новодошлите. Той отдаде студено чест и ги покани в каютата си. Двамата парламентьори с шпаги, но без огнестрелно оръжие, прекрачиха прага. Прозорците, затъмнени с щори, не пропускаха на палубата светлина от каютата. В стенните свещници горяха половин дузина свещи.

Пред капитана на „Орион“ стояха двама голобради сеньори с открити, решителни лица. Единият едва ли имаше двадесет, а другият изглеждаше с пет шест години по-възрастен. Заговори по-младият. Меките коси падаха на раменете му. Големите черни очи блестяха, руменината на страните му беше нежна като на момиче. Но на юношеските устни вече се очертаваше волева гънка. Всеки негов жест говореше за гореща и решителна натура.

— Вие виждате пред себе си само двамата идалго — най-близките приятели на третия, тоест на капитан Диего Луис. Той остана на кораба. Ние сме негови братя по оръжие и сме упълномощени да преговаряме от името на всички. Името ми е Алонзо де Лас Падос.

— Матео Велмонтес — приведе глава неговият спътник, мъж с остри, насмешливи очи и нос, обсипан с лунички.

Капитан Брентли! — продължи сеньор Алонзо. — Пред вас са синовете на Бернардито Луис. Аз съм брат на сеньор Диего. Важни услуги, които някога сте оказали на нашия баща и на приятеля му, известен вам под името мистър Мърей, са причината оръжието на синовете на Бернардито никога да не се вдигне нито срещу вас, нито срещу кораба, донесъл спасение на островитяните. Позволете само да ви задам един въпрос: къде отивате и каква е целта на вашето плаване?

— Сеньори, на този въпрос съм принуден да отговоря с мълчание.

— Разрешете да изтълкувам думите ви в смисъл, че вие пътувате с жив товар като другите кораби на вашия господар. Известно ни е, че измежду всички съдове на „Северобританската компания“ само бригът на Брентли досега не се е опетнявал с позора на роботърговство. Но този път явно и вие, капитане.

Жилите по челото на Брентли се издуха.

— Аз самият съвсем скоро узнах, че кораби на нашата фирма са доставяли на плантациите закупени и пленени роби. Екипажът на брига „Орион“ не е участвувал и не възнамерява да участвува в такъв род операции, докато аз стоя на капитанския мост… Впрочем не виждам причини Да обсъждам с вас тези въпроси, господа. Приех ви, за да чуя при какви условия сте съгласни да върнете кораба „Окриленият“ на законния му собственик лорд-адмирал Ченсфилд. От свой страна аз съм готов да моля адмирала за смекчаване на вашата съдба.

Твърде невежливият смях на парламентьорите се стори на капитана още по-малко уместен, Отколкото целият досегашен разговор. Той свъси строго посивелите си вежди и сложи ръка на дръжката на шпагата. Свитите вежди на дон Алонзо, напротив, се разтвориха в откровена усмивка.

— Вие сам разбирате, капитане, че изходът от едно сражение между „Тримата идалго“ и „Орион“ би се решил много бързо. Стоте наши каронади биха изпонадупчили за десет минути вашия бриг от далечно разстояние… Не, целта на нашето посещение е по-руга. Вие сте честен човек, сеньор Брентли, и ние решихме да ви открием тайната, която ни подтикна да обявим безпощадна война на така наречения лорд-адмирал Ченсфилд.

— В такъв случай нашата среща е безполезна — отсече Брентли. — аз не принадлежа към ония, които се стремят да разгадават частни тайни. Твърде съм поласкан, но, моля ви, да не се затруднявате с това… повествование. Моят началник, лорд-адмирал Ченсфилд…

— Капитан Брентли, обръщам се към честта на британския моряк, към вашата чест! И знайте, че назованото от вас лице е един долен самозванец, таен убиец, крадец и злодей. Истинското му име е Джакомо Грели, занятието му — разбойничество; единственото място, подобаващо му по право, е бесилката.

— Мълчете! — лицето на капитана потъмня. — Как смее те… на моя борд…

В този миг някой потропа на вратата на каютата.

— Долни клеветници! — каютата никой не обърна внимание на почукването. — Само правилата за парламентьорската неприкосновеност ми пречат да ви вдигна и двамата на рейте на моя кораб и в такъв вид да ви стоваря на първото английско пристанище. Ни дума повече! Ще отговоря с оръдията за хулите срещу едно от първите имена на графството, щом напуснете борда на кораба!

— Капитане, бихте ли желали да си припомните за мис Емили Харди? — Младият парламентьор с голяма мъка запазваше самообладание. — не си ли спомняте за котвата на бригантината „Офейра“, която мистър Уент намери на острова? Тогава знайте, че островитянинът, спасен с пристигането на „Орион“ на острова, беше именно истинският виконт Ченсфилд, чиято титла и наследствени имоти открадна пиратът Грели…

Настойчивото почукване на вратата се повтори. Главата на Олсен се вмъкна в каютата. Той извика с пръст Брентли в коридора.

Когато Брентли се върна в каютата, лицето му изразяваше досада и някакво свирепо съжаление. Той погледна мрачно парламентьорите и проговори с глух глас:

— Дайте си шпагите, господа. Корабът „Тримата идалго“ е обкръжен от бойните съдове на британската ескадра. Вашето отстъпление е отрязано.

Сеньор Алонзо измъкна шпагата си:

— Предателство!

Матео Велмонтес се спусна към прозореца. В същия миг той изхвръкна с трясък и срещу двамата пратеници се устремиха дулата на пищови.

Вратата на каютата се отвори. Десетина моряци с пушки се тълпяха в коридора. На панделките на моряшките шапчици блестеше златен надпис: „Южен кръст“. Двама моряка от прага се прицелиха в парламентьорите. Сеньор Алонзо пречупи острието на шпагата о коляното си и с презрение захвърли парчетата в нозете на Брентли. Матео запрати шпагата си на килима.

Разблъсквайки плътния обръч на моряците, през прага прекрачиха двама офицери, Доналд Блякууд и Джозеф Лорн.

— Капитан Брентли, моля ви да дойдете на капитанското мостче — каза Блякууд. — бригът влиза в сражение. Вашите батареи трябва първи да открият огън. — Командирът на ескадрата се обърна към моряците: — Вържете пиратите!

В коридора дръннаха веригите на приготвените окови за краката и ръцете.

— Стой! — гръмовен глас спря моряците Брентли. — това са парламентьори, мистър Блякууд. Бригът няма да влезе в сражение, докато на парламентьорите не бъде осигурено завръщането им на техния кораб.

— Старецът се е побъркал — промърмори Лорн и каза строго: — капитан Брентли, никой не ви е упълномощавал да водите преговори с разбойници. Желаете ли да се отдръпнете и да изпълните заповедта?

— А, това сте вие, Джузепе Лорано, пиратът с каиново петно на челото, оставено от ножа на Фернандо Диас! — ръсна Алонзо де Лас Падос със страстна ненавист.

С гола шпага Лорн се нахвърли върху обезоръжения пратеник. Брентли с един удар отгоре надолу изби шпагата от ръцете му. Един от моряците тласна Алонзо отзад с приклада на пушката. След няколко минути двамата парламентьори вече лежаха на пода, вързани за ръцете и краката.

— В трюмния карцер! — капитан Блякууд беше станал по-леден от собственика на каютата. — капитан Брентли, арестувам ви за измяна на войнишкия дълг. Мистър Лорн, вземете шпагата на изменника.

Ален взрив проблесна в прозореца. Корабът се разтърси от оръдейния залп. Помощникът на Брентли вече командуваше батареите на „Орион“. Капитан Блякууд се изкачи на мостчето на брига. Над морето залповете трещяха като отмерени удари на исполински чукове. Целият хоризонт се озари с червени мълнии. Ескадрата от пет кораба съсредоточено стреляше по корпуса и палубните надстройки на капьора „Тримата идалго“.

Приближаването на корабите на ескадрата беше забелязано от капьора едва в момента, когато под самия борд на „Орион“ израснаха мачтите на някаква бързоходна яхта. Едновременно от север, юг и изток се появиха тъмните силуети на приближаващите се крадешком бойни кораби. Сигналните огньове, запалени на мачтите на капьора за ориентировка на лодката на парламентьорите, послужиха на нападащите като добра мишена.

Когато от „Орион“ тресна залпът и едновременно забоботиха сто и двадесетте гърла — половината от артилерията на цялата останала ескадра, — на „Тримата идалго“ едновременно избухнаха два пожара. Врагът атакуваше от всички страни засегнатия кораб. Диего Луис разбра, че парламентьорите са заловени. Той реши да скъса обръча на обкръжението и избягвайки боя, да запази кораба и екипажа.

Капьорът зави към страната на най-слабия от атакуващите кораби. Това беше каравелата „Добрият Бълтън“ с най-малък брой бордови оръдия.

Вятърът благоприятствуваше на маневрата. Под огъня на противника хората разпънаха всички платна. От разстояние три кабелтови капьорът даде първия залп от четиридесет и петте каронади на левия си борд. Екипажът успя да загаси едното огнище на пожара в средата на палубата и само пламъкът в кърмовата част продължаваше да озарява отдолу грамадата платна. Но и този пожар вече отслабваше, а обкованите с американски дъб бордове не пропускаха вода. Нито едно оръдие не излезе от строя.

Офицерът, който командуваше оръдейния огън, беше не някой друг, а сеньор Антонио Чени, прекарал дългогодишна боева подготовка при капитан Бернардито. От неговото хладнокръвие и точност зависеше сега съдбата на целия екипаж и Антонио Чени, старши артилерист на „Тримата идалго“, разбираше това.

От половин кабелтов разстояние Антонио Чени плесна каравелата с картеч. Ефектът от картечния залп беше внушителен. Батареята на каравелата се задъха. Разкъсаните платна бяха изметени през борда заедно с отломки от палубните надстройки.

Обсипван с град от горещ метал, капьорският кораб се приближи съвсем до „Добрия Бълтън“ и проби борда на вражеския кораб с четиридесет и пет тежки гюллета на равнището на ватерлинията. Капьорът едва успя да се размине с жертвата си, когато двете оцелели мачти на „Добрия Бълтън“ се наведоха и останките от огромните му платна запляскаха в морето. Водата с рев нахлу през продупчения борд в трюмовете и наклоненият корпус започна да потъва във водовъртеж. С кораба на Тресъл беше свършено.

В това време „Адмирал Ченсфилд“ и „Орион“, по плана на капитан Блякууд, започнаха да притискат „Тримата идалго“ към огнедишащите гърла на „Крал Георг III“. На младия капитан на капьора Диего Луис оставаше един изход: да се промъкне бързо между батареите на вражеските кораби. Капитан Блякууд беше уверен, че пиратите няма да се осмелят да отидат на такъв смъртен риск. Но неочаквано за атакуващите „Тримата идалго“ зави наляво към „Орион“, откъсна се от напиращия върху му „Адмирал“ и се устреми направо под огнената градушка.

Стройният корпус на „Тримата идалго“ потръпваше като тялото на войник, подгонен между безпощадния строй на шпицрутени181. Снаряди раздираха платната, късала въжетата, чупеха палубата. Капьорът отговаряше с точни, добре прицелени залпове с картеч, помитайки от палубата на „Крал Георг“ и „Орион“ оръдейната прислуга и палубната команда.

Капитан Блякууд стоеше на кърмата на „Орион“, когато форщевенът на „Тримата идалго“ изникна на четвърт кабелтов от десния борд. Парче от горещ чугун удари в гърдите командира на ескадрата. Кърмата на капьора още се плъзгаше покрай брига, когато капитан Доналд Блякууд престана да диша. Той не можа да види как помощник-капитанът на „Крал Георг III“, който управляваше този кораб вместо Блякууд, направи една непоправима грешка; той не се втурна веднага след ударения капьор, стреляйки по него в паралелен курс от разстояние половин кабелтов, а започна да обхожда „Тримата идалго“ откъм кърмата, за да стовари върху капьора цялата мощ на онези свои батареи, които още не бяха взели участие в сражението. При тази маневра „Крал Георг III“ прикри със своя корпус изранения капьор от огъня на оръдията на „Адмирал Ченсфилд“.

Непредвидливият тактик изкара от боя за няколко скъпоценни минути двата най-силни кораба на експедицията: „Адмирал Ченсфилд“ не бе получил почти никакви повреди, а „Крал Георг III“ беше понесъл загуби, но също представляваше още твърде внушителна сила.

Докато полуразбитият „Крал Георг III“ завиваше тромаво, капьорът „Тримата идалго“ водеше горещ двубой само с „Орион“, а капитан Джозеф Лорн, командирът на „Адмирал“ проклинаше небесата, водите, всички светии, кръвта на прадедите си, собствените си ръце, крака и брада. Успял едва в края на боя да се върне от „Орион“ на кораба си, Джозеф Лорн, завивайки вдясно кормилото, се опита отново да взе ме на прицел капьора… Уви, само един мощен, но вече закъснял залп на „Крал Георг“ прогърмя след беглеца, който изчезваше в дълбокия мрак.

Сега Джозеф Лорн пое командуването на ескадрата. Той възложи издирването на капьора на яхтата „Южен кръст“ Трите останали кораба на ескадрата получиха заповед да се престроят от боен ред в походен и да следват яхтата. Но нито „Крал Георг“, нито „Орион“ бяха вече в състояние да преследват: „Крал Георг“ имаше дупка в носовата част, набързо потулена с пластир от корабно платно; корпусът на „Орион“ пропускаше толкова вода, че помпите не можеха да я изчерпат. Такелажът на двата кораба беше изпокъсан и разбъркан „Орион“ загуби половината, а „Крал Георг“ една трета от палубната си команда… „Адмирал“ трябваше да намали скоростта.

Мрачното утро завари проточилата се ескадра само на двадесет мили от мястото на боя. Ниските облаци и мъглата скриха от погледа не само капьора, но и яхтата „Южен кръст“. Лорн хапеше устни от ярост. Привечер се появи яхтата, която се беше отказала от безплодните търсения. Ескадрата прекрати преследването и взе курс към Капщад.

Тялото на капитан Блякууд беше спуснато в морската глъбина с моряшки почести. Окованите пленници прехвърлиха от „Орион“ на дъното на трюмните недра на „Адмирал“. На фрегатата ги затвориха в най-суровия карцер, обкован с железни листа. Арестуваният от Лорн капитан Брентли, без шпага и еполети, седеше под охраната на часови в една от офицерските каюти на „Адмирал“: „Драл Георг III“ и „Орион“ се добраха как да е до Капщад и останаха там на ремонт. Съпроводен от яхтата „Южен кръст“, „Адмирал Ченсфилд“ се отправи за Англия.

5

През една декемврийска нощ на 1789 година комендантът на бълтънската тъмнична крепост майор Древърс изпрати пазача да извика тъмничния художник.

— Мистър Бингъл, днес ви предстои да направите бързо портретите на двама важни държавни престъпници. Портретите са нужни, за да се установят истинските имена на тези хора. Предупреждавам ви, че най-малкият опит да влезете през време на сеанса в разговор с престъпниците би повлякъл за вас тежки последици. Ще трябва да поработите на свещ: работата не търпи отлагане.

— Става дума за арестантите, докарани снощи с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“, нали?

— По-малко празно любопитство, Бингъл. За вас тези три лица са просто тайни държавни затворници. Много ви съветвам да завършите работата бързо, а след това още по-бързо да забравите тази среща.

Бингъл слезе по двете дървени стълби в глухото тъмнично подземие, прокопано в скалата не за вечен покой на мъртъвци, а за вечен затвор на живи. Тъмничният надзирател Джоб, най-мрачният служащ в крепостта, крачеше по каменните плочи на коридора, загърнал се до веждите в топло кожено наметало. Меките плъстени обувки правеха стъпките му безшумни. В ъгловата килия зад желязната врата се намираха новопристигналите затворници.

— Дяволски е студено, Джоб — рече художникът.

— Дяволски, мистър Бингъл — съгласи се надзирателят.

Джордж се върна в канцеларията на началника на затвора:

— Сър, долу е невъзможно да се работи. Моля извинение, но ръцете ми са се вкочанили.

— Добре, ще направим сеанса в следствената килия. Сега конвоят ще доведе затворниците тук.

Килията за следствие беше до канцеларията и кабинета на майор Древърс. Бингъл познаваше добре тази гола стая с решетки на прозорците; тук преди десет години той издържа шест месеца всяка нощ разпити, заплахи и любезни увещания.

Конвоиращите въведоха двамата арестанти, оковани в крачни вериги. Облеклото им, някога богато и пищно, се беше превърнало в пъстри парцали от кадифе и коприна. Обраслите лица бяха посинели от студ, а къдриците на разрешените коси падаха върху очите им.

— Алонзо де Лас Падос и Матео Велмонтес? — въпросителен тон се осведоми майорът. Той още не беше видял пленниците на лорд-адмирала. — Вие ще трябва да позирате на художника… Той рисува отлично портретите на прелестни лейди, но мисля, че ще се справи и с портретите на разбойници и пирати. Пригответе се, джентълмени…

По-младият от затворниците, Алонзо де Лас Падос, седна пред триножника, отмахна от рамото си изпокъсания плащ и с наслада се изтегна, радвайки се на блясъка на свещите — топлината.

— Сър! — художникът се приближи до майора. — трябва да ви кажа няколко думи.

— По-бързо,! Бингъл! — майорът отведе художника в дъното на стаята.

Матео Велмонтес изумено вдигна вежди и направи едно неволно движение към художника. За щастие то остана незабелязано.

— Днес сте извънредно бавен, Бингъл! — недоволно проговори майор Древърс. — завършвайте приготовленията…

— Но, сър, видът на тези хора е такъв, че портретите ще бъдат съвсем безполезни. Трябва да дойде бръснар.

— А за какво сте мислили преди това, Бингъл? Джоб, доведете бръснаря и използувайте случая да ми донесете от къщи чаша топличък херес със захар.

Едва след като изкуството на тъмничния бръснар възвърна на пленниците тяхната младост, а на дон Алонзо и неговата красота, Джордж Бингъл направи портрета на този сеньор. Двамата конвоири веднага отведоха дон Алонзо в подземието.

Дойде ред да позира Матео Велмонтес. Нахвърляйки с молив чертите му, Джордж се убеди, че в лицето на втория модел, в линиите на черепа, носа, очните кухини, както и в червеникавата му коса нямаше дори загатване за испанския произход на сеньор Матео. Типичен англосаксонец, и при това от северен произход, седеше пред триножника…

Сеансът се проточи и дрямка обори присъствуващите. В камината бумтеше огън и пръскаше топлина. Покрай стената дремеха четиримата конвоири, а началникът на тъмницата, разслабен от топлината и хереса, премрежваше очи край масата. Надзирателят Джоб, свикнал с нощното бдение, се разхождаше из килията. За спазване на реда той от време на време побутваше сънените конвоири. Вторият надзирател, Хирлемс, отначало дълбокомислено следеше работата на художника. За тази цел той издърпа до триножника стола си, яхна го и тикна брада във вгънатото му облекло. В тази поза и заспа; мършавата му шия се проточи, а главата се провеси като на мъртва жирафа.

Разхождайки се по стаята, мистър Джоб обърна внимание на една муха, която се бе съживила от топлината. Мухата си чистеше крилцата, приглаждаше се и търкаше с краченца главата си. Тези занимания се сториха на Джоб осъдителни, защото насекомото ги вършеше, кацнало на носа на негово величество крал Георг III. Портретът на краля до пояс беше единственото украшение в тъмничната стая. Мистър Джоб вдигна от пода сламка и почтително отдалечи насекомото от августейшите ноздри. Докато вършеше това верноподаническо действие, мистър Джоб изпусна из зрителното си поле триножника, пирата и художника.

Тъкмо в тоя момент моливът на Джордж въплъщаваше върху хартията малката ямичка, която украсяваше брадичката на сеньор Матео. Той седеше полуобърнат към художника. Когато портретистът отново прехвърли погледа си от хартията върху модела, притежателят на ямичката погледна изкосо към Хирлемс и почти беззвучно, с неизразимо презрение прошепна:

— Ех, Джорджи, тъмничарска хрътко!

Ръцете на мистър Бингъл се разтрепериха. Господи, как не можа веднага да познае тази възмъжала луничава физиономия!…

Детинството… По-малкият брат!… О, богове на съдбата!

Хартийката, която служеше на художника да си изтънява молива, беше пъхната зад портрета и се подаваше от триножника. Художникът понадигна крайчето й, престори се, че уж заостря графита и написа на книжката:

„Томи?“

Като улови утвърдителното движение на клепачите на модела, Джордж с няколко щриха изобрази главата на човек зад тъмничната решетка и написа отстрани:

„Аз — 10 години.“

С кимване братът отговори, че е разбрал. Надзирателят Джоб вече се приближаваше към триножника. Джордж успя гъсто да задраска лаконичните думи върху хартийката и вече завършваше рисунката. Портретът не принадлежеше към най-добрите произведения на художника, приликата беше твърде далечна. Майор Древърс заповяда на Джордж да направи копия на портретите и си отиде в кабинета.

Когато получи утринната поща, той отвори писмото, пристигнало с бърз пратеник от Лондон, внимателно го прочете, прикачи шпагата към мундира си и се отправи за имението Ченсфилд.

Семейството на лорд Ченсфилд прекарваше както винаги коледните празници в своето имение. Докато чакаше да пристигне фрегатата „Адмирал“, сър Фредрик Райланд запълваше свободното си време с мирни селски радости. Ходеше на лов, яздеше и благоволяваше дори да води продължителни разговори с дъщеря си. На студеното държане на майка си мис Изабела също отвръщаше със студенина, но суровия си татко тя обикна и на драго сърце прекарваше с него зимните вечери, опоетизирани с плача на вятъра в каменните комини на замъка.

Четиридесет и пет годишната мис Тренбърн, една надута дама „от добро семейство“, изпълняваше в дома длъжността на гувернантка. За разлика от хрисимата дойка Хелга Лунд мис Тренбърн неотстъпно измъчваше възпитаницата си с всевъзможни наставления и педагогически съвети. По желание на бащата старият католически монах отец Бенедикт Морсини преподаваше на Изабела закон божи. Тя се беше привързала много към този беловлас наставник. Благодарение на старанията на мис Тренбърн и на стария йезуит наследницата на лорд Ченсфилд имаше безупречно държане и със своите седемнадесет години беше пример на момиче, преминало, според думите на немските педагози, „добра домашна детска стая“.

Веднъж, няколко дни преди Коледа, Изабела се връщаше заедно с баща си от разходка с коне. От портата на замъка тя видя в двора наемен бълтънски кеб. Изабела се обърна към баща си:

— Някой ни е дошъл на гости, папа.

— Ако се съди по елегантния екипаж, навярно ще е някой от твоите поклонници, Бела — шеговито въздъхна милордът. — скоро съвсем ще ме лишат от дъщеря.

Действително на тази мома, една от най-богатите партии на британския Север, не липсваха поклонници, тайни и явни обожатели, бални партньори, кавалери и кандидати за кавалери. Пощата донасяше в Ченсфилд с дузини напарфюмирани разноцветни пликове с печатни символистични етикетчета. Самата Изабела също не избягна сърдечните рани. Няколко години в нейното въображение господствуваше пощенският кондуктор с лъснат до блясък меден рог през рамо и със синя торба. Но веднъж мис Тренбърн качи петнайсетгодишната госпожица в каретата, на чиято капра седеше предметът на нейните тайни въздишки. По пътя Изабела с вълнение наблюдаваше как храбрият кондуктор юнашки изпразваше носа си с помощта на показалеца и големия си пръст. При това той учудващо точно се прицелваше в минувачите от височината на капрата и пешеходците рядко успяваха да избягнат снарядите на този далеч не безобиден двуцевен апарат. След успешните попадения кондукторът и кочияшът се заливаха от смях.

След тези вълнуващи впечатления сърцето на Изабела отново остана свободно, докато сър Уйлям Блентхил, младият наследник на съседното имение Уолвсууд, не стана подозрително чест гост на Ченсфилд и майка му тайно вече обмисляше кой от двата замъка, Уолвсууд или Ченсфилд, би трябвало да си избере за резиденция младата двойка…

Камериерът Мърч посрещна сър Фредрик и мис Райланд на прага на вестибюла и доложи, че майор Древърс, началник на бълтънската тъмнична крепост, вече цял час очаква графа. Дъщерята видя как лицето на баща й потъмня. Тя се преоблече в стаята си, почака посетителя да си отиде и буйно се втурна в бащиния кабинет с намерение да разсее мрачните му мисли. Господарят на имението седеше начумерен на писалището и държеше в ръка някакви портрети, рисувани с молив.

— Папа, мога ли да дойда при теб? — запита Изабела, застанала вече на средата на кабинета. — ми покажи тези рисунки. Кой е този? Защо и двамата имат такъв печален вид?

Изненаданият лорд не скри рисунките. Той захвърли с равнодушен израз на лицето си портретите на масата, защото навреме съобрази, че при най-малък опит да ги скрие дъщеря му ще се нахвърли върху него с въпроси. Сметката му щеше да излезе права: след като подържа пред очите си рисунките, мис Изабела би ги сложила настрана, ако… ако мистър Бингъл не бе изобразил с такава точност външността на сеньор Алонзо Де Лас Падос! Изабела се взря в лицето на младия човек и въздъхна горестно.

— Ето такива поклонници аз никога не съм имала, папа! Този навярно е някой млад италианец, нали? Кой е този красив младеж? Какво прекрасно лице! И портретът е съвсем нов! Кажи, папа, това момче сега в Бълтън ли е?

— Не, Бела, това е просто повторение на един стар портрет. Беше овехтял и аз наредих да направят ново копие. Този човек е мой другар от детинство. Ако е още жив, сега би бил на шестдесет години.

Изабела нацупи устните си и сложи рисунката настрана. Милордът прибра портретите в чекмеджето на писалището.

— Папа, този дебел майор, който сега беше при теб, май че е началникът на тукашната тъмнична крепост?

Лорд-адмиралът започна Да губи търпение:

— Да, Бела, майор Древърс заема именно тази длъжност. Но сега аз нямам време, момиченцето ми, чакат ме неотложни работи. Довечера пак ще бъда изцяло на твое разположение. Впрочем довечера има голям спектакъл в бълтънския театър. Ако искаш, ще поръчам ложа.

— Не ми се иска да ходя на театър, папа. Аз намислих нещо съвсем друго. След няколко дни е Коледа. Всички се готвят за празника, а там, в страшната тъмница, се измъчват хора… Мога ли да посетя тези нещастници заедно с отец Бенедикт?

— Откъде се взеха у тебе тези мисли, Бела? В затвора лежат не невинни агънца, а бунтовници, крадци и… убийци. Крепостта е пълна със селяни бунтовници, бракониери, лудити…

— Но те са хора и страдат жестоко. Позволи ми, папа…

— В никакъв случай, Бела! Не бива да се поощряват престъпниците… Извинявай, но вече трябва да излизам по работа!

Качвайки се на седлото, господарят на Ченсфилд вдигаше в недоумение рамене.

„Откъде й хрумна това? Впрочем по дяволите тези глупости! Има по-важни работи… Дяволски мръсна започна да става цялата тази история…“

Вятърът поклащаше голите дървета на ченсфилдската гора. Графът и слугата му бързаха към Бълтън. Сър Фредрик имаше твърде важни причини да въси високото си чело и да търси бърз изход от доста трудното положение…

6

Преди да падне здрач, Уудро Крейг видя под прозорците на своята вила ездач на запотен кон. Ездачът, види се, много бързаше, защото звънчето издрънча два пъти по-силно от обичайното звънене на посетителите. Мистър Крейг позна камериера на лорд-адмирала.

— Случило ли се е нещо, Мърч?

— Не зная, сър. Негова светлост понастоящем се намира в крепостта, при майор Древърс. Капитан Лорн току що говори с негова светлост и ми заповяда незабавно да ви извикам, сър.

Беше вече съвсем тъмно, когато Уудро Крейг влезе тихо в неприветливата следствена килия, украсена с портрета на крал Георг III. Решетките на прозорците, студеният каменен под, оскъдното осветление и влажният спарен въздух в такива помещения правят потискащо впечатление върху всеки човек, но особено неприятни чувства извикват те у онези, за които подобна обстановка лесно би могла да стане доживотна.

— Сядай Уудро!

Изразът на лицето на мистър Райланд беше зъл и тревожен. Лорн дъвчеше лулата си и наблюдаваше боричкането на врабците по решетката зад стъклото.

— Дяволска история, Уудро! Майор Древърс получил от Лондон съобщение, че в Бълтън пристига тайна комисия, назначена от негово величество. Навярно джентълмените са вече на път. В състава на комисията влизат прокурорът, чиновникът за специални поръчения и началникът на тайната канцелария при военния министър. Е, и, разбира се, пълна свита — младши офицери, секретари, писари… Разбираш ли?

— Н-н-не, ваша светлост, все още нищо не разбирам. Какво се готви да прави в Бълтън тази уважаема комисия? Нима такъв шум се вдига заради двама пленени пирати?

Негова светлост изложи накратко ситуацията, както тя се очертаваше от писмата, получени от коменданта на гарнизона и началника на затвора.

Изпращането в Бълтън на лондонска комисия беше нов израз на милостта на негово величество към лорд Ченсфилд. Когато получил доклада на министъра на марината за сражението на ескадрата на сър Фредрик с пиратския кораб, кралят много се опечалил за гибелта на доблестния капитан Блякууд и загубите, понесени от ескадрата. Докладът на министъра бил съставен въз основа на донесението на самия лорд Ченсфилд, който с ярки краски беше описал доблестта на Блякууд, Лорн и Тресъл, а също така и предателското поведение на Гай Брентли. Негово височайше величество потвърдил заповедта на Лорн за арестуването на Брентли, заповядал да затворят изменника в тъмнична килия, а за Бълтън да се отправи следствена комисия, за да бъде проведено с необходимата строгост следствието по делото на престъпните пирати. Участта на тези престъпници трябва да послужи за назидание на всички пиратствуващи кораби и затова негово величество изказал желание след завършване на следствието престъпниците да се отведат в Лондон, за да бъдат предадени на военен съд и публична екзекуция.

Уудро Крейг бързо разбра цялата трудност на създалото се положение.

— Как се държаха пленниците при пътуването? — запита той Джозеф Лорн.

Морякът мрачно премълча. Сър Фредрик Райланд сам обясни на Крейг, че на предварителните разпити, които мистър Лорн се опитал да проведе на борда на „Адмирал“, той е получил от пиратските главатари само твърде недвусмислени и силни изрази по адрес на лорд-адмирала, а от Брентли — категорично твърдение, че не е имал никакво предварително споразумение с пиратите.

Докато слушаше графа, мистър Крейг кимаше съкрушено. На езика му се въртеше един въпрос, но Лорн го превари:

— Тия двамата знаят за нас всичко, ясно ли е? — гласа на Лорн звучеше явна злоба. — Нямаше защо да бързаме да съобщаваме на адмиралтейството за пленниците. Джакомо, със своята привързаност ти натопи всички ни здравата.

— Бях съвсем уверен, че кралят просто ще ми възложи да обеся двамата, и Брентли отгоре, на корабните рей. Сметката ми излезе крива. Но сега няма защо да се хленчи какво можело и какво не можело да стане. Трябва да гледаме напред. Рано е да клюмнем носове. Бивало е и по-лошо, но сме се измъквали! Кажи, Джузепе, според тебе кои са всъщност тези юначета?

Лорн свирепо се изплю:

— Опитай се да ги разбереш! Твърдят, че имената им били истински.

— Откъде имат сведения за нашето минало? Диего Луис никога не е виждал очите на баща си. Никой от онези, които са около него, не може да знае… нашата история. — Уудро Крейг в недоумение разпери ръце.

Липсва ти вече съобразителност, Уудро. Ами Мърей? Ами Емили Харди? Ех, не смазахме ние докрай змийското гнездо в Синята долина! Оттам духа вятърът. Този дон Алонзо заявил на Брентли, че бил уж по-малкият син на Бернардито. На вид има двадесет години, едва ли повече. Не съм чувал Бернардито да се е свързвал с друга някоя жена освен със Зое. Май че Алонзо просто си е измислил това свое родство, пък и по физиономия няма нищо общо с Бернардито. Преди малко го видях през шпионката на вратата. Красавец е, дявол да го вземе!

Мистър Райланд сложи пред Крейг портретите на Алонзо де Лас Падос и неговия другар. Уудро ги пъхна в широкия си джоб:

— Ще опитам да ги покажа на моите момчета. В тези физиономии като че ли има нещо познато. Ето този Матео… Да пукна, ако е испанец!

— Докато ние тук гадаем, старчета, лондонската комисия ще ни се струпа на главата ненадейно и ще стане една… мътна и кървава! — рече сърдито мистър Райланд. — на разположение имаме дни, а може би само часове. Трябва да действуваме още утре, тая нощ е вече загубена.

— Да ги удушим — край! — предложи Лорн.

— Ами Брентли? — Крейг поклати глава. — ой е в друга килия. Пък и едва ли Хирлемс ще може да се справи самичък с тримата, а други доверени хора в затвора аз нямам.

— Е, да ги отровим… Да ги напоим с вино, а?

— Няма да скриеш следите. Не става.

— Тогава вие предложете нещо, лорде.

— По дяволите лордството, вълци! В трюма се събира вода, карамба, и помпите не смучат. Мислете, старчета, мислете по-бързо! Тази работа е за тебе, Уудро.

— Стой, шефе! В коя килия са те?

— В долния ъглов карцер.

— Отлично! Прозорците гледат към задната стена, нали?

— Е, и…

— На стената има двама часови… А По-нататък — предпланините…

— Хм! Не е лоша идея!… Застреляни при опит за бягство, така ли?

— Точно така. Само че ще ни трябват сигурни момчета, шефе. Полковник Хауерстън не е простак! Познавам добре този любезен джентълмен…

— Казваш, нужни са сигурни момчета? Значи, ще трябва сами да се заловим като едно време! Казвам: водата е стигнала до гуша… Уудро, потърси Макрайл. Той се мотае някъде из града навярно пиян. Нека веднага се прибере в къщи, ще бъда при него в полунощ. Утре в пет часа вечерта елате всички в моята вила на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет. Там има достатъчно количество от всичко онова, което може да ни потрябва. Джузепе, върви огледай хубавичко задната стена на крепостта. Аз отивам сега при отец Бенедикт. Да видим за какво го бива в такъв сериозен час… Накарай Макрайл да изтрезнее до полунощ, Уудро, с каквито щеш средства. Трябва предпазливо да привлечем към работата и Джордж Бингъл: после ще го очистим заедно с ония двамата …

— Ами с Брентли какво ще правим, шефе?

— Хм! С Брентли ли?… Ще се опитам да поговоря с Древърс и да уредя прехвърлянето на Брентли при ония двамата в ъгловия карцер… Бързайте, старчета, времето не чака.

Тъмничният пазач държеше за юздата коня на лорд Ченсфилд. Знатният гост се сбогуваше с началника на тъмничната крепост. Той направи на майора знак с очи, майорът отпрати пазача и сам хвана юздата.

— Слушайте, майоре!

Древърс беше изненадан от тона на лорда — уморен, добър, задушевен тон.

— Днес е двадесет и първо число, майоре. Наближава Коледа!

— Да, това е най-хубавият ден в годината, милорд.

— Знаете ли, майоре, онези двамата там долу… В края на краищата те причиниха вреда главно на мен… Малко им остава да живеят… Тази лондонска комисия, августейши назначена в мой интерес, ще обеси и двамата, нали, майоре?

— Това е толкова вярно, колкото и че ме наричат Древърс, а вас — сър Фредрик Райланд, милорд.

— Та ето що, Древърс. Господ ни е създал нас двамата християни. Те са престъпници, пирати, злодеи, но нека и техните заблудени души се порадват на празника. Дъщеря ми помоли за разрешение да посети затвора, за да облекчи с нещо участта на нещастните. Та ето, когато дойде при вас… Схващате ли… Разбира се, не бива да позволявате нищо особено… Но мъничко разхлабване по случай близкия празник… Оковите например. Защо са необходими те между такива стени? Просто излишна жестокост… Тези млади пирати сигурно са католици, нали?

— Най-закоравели паписти, милорд!

— Е, и закоравелите паписти се нуждаят от пастирска утеха. Дъщеря ми ще дойде с отец Бенедикт, знаете го, онзи добър монах от пристанищния параклис. Нали за тях тая ще е последната Коледа!

— Това е толкова вярно, милорд, колкото и…

— …че мен ме наричат Райланд. Разбирам вашата мисъл. Но, Древърс, това малко споразумение да си остане само между нас и да не се дава никому повод за приказки за излишна снизходителност към закоравелите злодеи. Оставете ги в същия влажен карцер, но запалете печката. Свалете им оковите… Оня стар нехранимайко Брентли се измъчва сега сам… Слушайте, я прехвърлете и него при тях! Трима няма да им бъде толкова тъжно… Но никому — ни дума, Древърс!

— Гроб, милорд, ням като гроб — ето какъв е Древърс, ако това желае ваша светлост.

Графът потупа майора по рамото.

— Хирлемс не трябва да бъде прекалено строг, ако отец Бенедикт предаде на тези заблудени овци… Изобщо, ако те получат чашка подкрепително и парче баница. А този Бингъл, художника, помолете да направи една скица на моята дъще ря… Разбирате ли, сред затворниците в тъмничния карцер Това ще й остане спомен за цял живот, не е ли тъй?

Тъмничарят едва не се задъха от възторг.

— Разбирам, милорд, разбирам! Ах, каква картина… лъч светлина в царството на скръбта… или дори, как да кажа, ходенето на Богородица по мъките… Бъдете уверен в мен, милорд, да не се казвам майор Древърс!

1

Големият дилижанс на кралската поща Лондон — Бълтън пристигна сутринта на двадесет и втори декември по-рано от предвиденото в разписанието. И десетте вътрешни места на дилижанса бяха заети от правителствени лондонски чиновници и само външните горни седалища бяха предоставени за частни пасажери. Кочияшът спести няколко часа, като съкрати престоите и сменяше конете по станциите по-често от обикновено.

В двора на странноприемницата „Бялата мечка“ от дилижанса слязоха двама джентълмени с големи перуки и униформени мундири. Трима морски офицери от различни рангове, канцеларист секретар и двама слуги придружаваха джентълмените. Пристигналите влязоха в общата зала, величествено се поклониха на публиката, която се терзаеше тук в очакване на карети, и веднага запитаха за собственика на хотела. Червеномустакат мъж със стойка на военен в оставка се приближи към пристигналите.

— Господарят мистър Крейг за съжаление в този момент отсъствува. Неговият главен съдружник мистър Кремпфлоу също е заминал. На мен е възложено да приемам посетителите и да се грижа за техните удобства. Аз също съм скромен съдружник на това заведение, господине.

— Името ви, любезни? — запита един от джентълмените.

— Линс, Уйлям Линс, с ваше позволение, сър. Навярно желаете да получите стаи?

— Да, Линс, засега са ни необходими само три големи, спокойни стаи. С утрешния екипаж трябва да пристигнат генералът и няколко чиновници.

— Разрешете да запиша в книгата имената ви, сър. Важният джентълмен подаде на Линс своите документи, след което поклоните на третия собственик станаха още по-почтителни и ако това беше възможно, още по-ниски.

— Кому ще заповядате да съобщя в града за вашето при стигане, ваша милост?

— На градския кмет и съдия, на коменданта на гарнизона, на началника на тъмничната крепост майор Древърс и на лорд-адмирал сър Фредрик Райланд, граф Ченсфилд. Изпратете не забавно куриер при майор Древърс и помолете този офицер да дойде в странноприемницата.

На джентълмените бяха отредени трите най-добри, съединени една с друга стаи на втория етаж на хотела. Прислугата можа да види Как в коридора пред вратата на покоите застана на пост един от слугите на пристигналите господа. Той седна пред вратата като цербер, разтвори пред себе си върху една масичка дебел разграфен тефтер, няколко пера и пътническа мастилница. След като се увери, че канцеларията е готова за приемане на посетители, той сложи лакти на масичката и потъна в дрямка.

След един час вече целият Бълтън знаеше, че в града са пристигнали лондонският прокурор сър Холенщед, адмиралтейският чиновник за специални поръчения мистър Бленърд и друг персонал на лондонската комисия. Из града мълниеносно плъзнаха най-невероятни слухове за целта на пристигането на тези гости. В някои кантори и частни къщи пламнаха цели камари книжа, засветиха свещи в мрака на зимниците и голямо количество звънки жълти търкалца бързо намериха подземно упокоение под корените на градските дървета. Собственикът на кантората „Мортън и Дженкинс“, бившият клерк на мистър Томпсън, сухият мистър Дженкинс, укротявайки зачестилите удари на сърцето си, внимателно се вглеждаше в почти незабележимата постройка в двора на своето жилище. Там наред с няколкото литографски камъка и всевъзможни шишенца се намираше малка медна преса… Мистър Дженкинс закъсня днес за кантората, защото дълго време работи на двора: заковаваше вратите на постройката със Стари дъски и я затрупваше с вършина и смет.

Два часа след пристигането на комисията дебелият майор Древърс, пристегнат с пояс и широка като пешкир лента, влезе в странноприемницата „Бялата мечка“. Лондонският прокурор му връчи заповед, саморъчно подписана от лорд-канцлера, за особено строг режим на двамата пленници от пиратския капьор и техния престъпен съучастник капитан Гай Брентли. Същевременно лондонският прокурор съобщи, че е упълномощен да инспектира бълтънския затвор.

След като майорът отлетя да изпълни заповедта на началството, членовете на комисията заповядаха да впрегнат карета. Гражданите се кланяха на тази карета по-ниско, отколкото пред олтара в катедралата. Съпровождана от още един екипаж, каретата се отправи към северното предградие, където на върха на каменистия хълм векове наред извишаваше над града зъбчатата си стена бълтънската тъмнична крепост.

Пред здраво затворените порти на крепостта се тълпяха измъчени, бедно облечени жени, деца и старци с торби и вързопчета в ръце. Това бяха роднини на тукашни арестанти, надяващи се да получат свиждане със затворниците или поне да им предадат подаръци за празника. Ала предупредените от майор Древърс пазачи днес не допускаха роднините в пределите на крепостните стени. Малко встрани от портите пръхтяха и удряха крак сиви коне, впрегнати в разкошна лакирана каляска. Пазачите отблъскваха омърлушената тълпа от портите и оставаха глухи към увещанията и молбите. Кочияшът на богатата каляска завиваше конете назад, тъй като седналите в нея явно бяха загубили надежда да обърнат върху себе си вниманието на суровите пазачи.

На задното седалище на каляската седеше висока възрастна дама. Тя се държеше така изправено, сякаш гърбът й беше издялан от цяла дъбова дъска. До нея седеше духовно лице — стар монах с черно расо и кръгла шапка. И накрай предното седалище беше заето от младичка красавица с лека кожена шубка. Тя седеше с гръб към кочияша и старателно се криеше от любопитните погледи, гушейки се зад високата лакирана страна и стъклените фенери на каляската.

Към тъмничните порти приближиха двата екипажа с членовете на лондонската комисия и представителите на местните власти. Градският кмет мистър Хю Бътлър се вгледа в седящите в каляската и за свое голямо учудване позна мис Изабела Райланд. Но в този миг портите се разтвориха и половин дузина войници с алебарди се строиха под масивната арка, изблъсквайки встрани дрипавите посетители, за да направят път на екипажите на комисията. Срещу каретата закрачи, като придържаше шпагата си, самият майор Древърс.

— Какви са тези хора пред портите? — запита лондонският прокурор.

— Роднини на затворници, милорд. — произнасяйки тези думи, майорът хвърляше наоколо заплашителни погледи.

— А тези лейди и духовното лице в каляската?

Едва сега майор Древърс видя двете дами и отец Бенедикт. Кочияшът на каляската вече поправяше юздите и се готвеше да се качи на капрата. Майорът се смути.

— Извинете, милорд, аз не знаех, че тези лейди вече са пристигнали. С ваше позволение, това е мис Изабела Райланд, дъщеря на негова светлост граф Ченсфилд… Подтиквана от милосърдие, тя възнамеряваше… тъй да се каже… да донесе утеха на някои примерни затворници.

— Но защо тези лейди си отиват? Очевидно вашата стража, майоре, не ги е допуснала да осъществят намерението си? И защо си отиват другите хора, тези роднини?

— Сър, предполагах, че на ваша светлост не ще е угодно, как да кажа, наличието на чуждо присъствие по време на вашето, така да се каже, пребиваване! — майорът заекваше, червеше се от напрежение и от служебно усърдие.

— Очевидно вие предполагате, майоре, че на кралския прокурор са му чужди разумната благотворителност и чувството за християнско милосърдие? Това е съвсем погрешна представа, мистър Древърс. Заповядайте незабавно да пуснат тука всички тези хора. Моля ви да представите мен и мистър Бленърд на тези дами.

Майорът хвърли свиреп поглед към пазачите. По негов знак кочияшът на каляската отново обърна конете към портата. След няколко мига мис Изабела слезе от екипажа на каменните плочи на тъмничния двор. Тя удостои майор Древърс с не твърде приветливо кимване и направи много мил кникс182 на членовете на кралската комисия.

В канцеларията на затвора прокурорът приветливо се осведоми от госпожицата за здравето на лорд-адмирала и одобрително се отзова за християнските намерения на дъщеря му. Изабела отговаряше, червеше се, правеше реверанси и се усмихваше по всички правила. Мис Тренбърн остана доволна, патер Бенедикт въздишаше умилено. Високият красив офицер, комуто бяха подчинени другите двама военни и писарят, не отмахваше очи от милата госпожица. Дори мрачният мистър Бленърд я гледаше доброжелателно. Мис Изабела явно скланяше в своя полза жреците на страшната богиня на правосъдието! Прокурорът извика при себе си високия офицер.

— Разрешете да ви представя, мис Райланд, кавалер дьо Креси, моя най-близък помощник. Ако желаете да разгледате затвора в наше общество, той ще ви служи за водач.

Руменината на Изабела още малко се засили, а кавалер дьо Креси й се поклони с подчертана учтивост.

— Моля ви, господин дьо Креси, да пристъпим към работа — разпореди се прокурорът. — мис Райланд, предстои ви да поскучаете половин час в обществото на стари съдийски джентълмени. Седнете ей тук, в това ъгълче — тук е малко по-топло. Мистър Древърс, сега покажете ми портретите на пленените пирати.

— Но, сър, това са съвсем секретни затворници и наличието на, как да кажа, чуждо присъствие…

— Не разбирам тази тайнственост, с която ограждате тук едни обикновени морски разбойници. Защо да са секретни? В недалечно бъдеше цял Лондон ще ги види на бесилката. Единствената ви задача, мистър Древърс, е да предотвратите всякакъв опит за бягство на тези отявлени главорези. Моля, дайте тук портретите им.

Цялата свита на милорд прокурора не без любопитство започна да разглежда белите картончета. Ясно се виждаше, че рисунките са изготвени почти мигновено. Майорът поясни на джентълмените, че това са набързо направени копия от портретите, а по-старателните портрети, рисувани от натура, са дадени на разположение на лорд-адмирала и полицията.

При тези думи мис Изабела съгледа в ръцете на прокурора един от портретите. О, боже, ами че снощи тя беше видяла в бащиния си кабинет изображението на същите лица!… Значи, баща й не й е казал истината? Странно: вчера той й забрани да дойде в крепостта, а днес сам я караше да бърза и беше такъв добър, ласкав… И оказа се, че отец Бенедикт вече я чака в капелата с вързоп лакомства за бедните затворници. Човек никога не може да разбере тези стари хора!… Прокурорът учудено се взираше в няколкото леки щрихи, с които бяха изпълнени рисунките.

— Портретите са направени от ръката на истински майстор. Кому ги поръчахте, майоре?

— На нашия тъмничен портретист, мистър Джордж Бингъл.

— Тъмничен художник? — ще по-учудено запита прокурорът. — Интересно нововъведение… И отдавна ли служи у вас този художник Бингъл?

— Откак беше освободен от затвора: преди около половин година, милорд.

— От кого е бил осъден?

— От бълтънския съдия, милорд. Излежа десет години.

— Тъй ли? А обръщал ли се е той с касация към нас, в канцлерския съд?

— Право да си кажа, не си спомням, милорд. Но той имаше престъпни намерения спрямо устоите на държавата и не можеше да очаква снизхождение от канцлерския съд.

— Доведете го тук… Мистър Бленърд, искам засега да поговоря с пирата Алонзо, а също и с капитан Брентли.

Докато чакаше да доведат затворниците, прокурорът внимателно разглеждаше портретите. Най-сетне зад вратата се зачу звънтене на вериги и металическият звук от едновременния удар по пода на две пушки. Вратата се отвори и конвоиращите въведоха дон Алонзо.

Арестантът поддържаше с лявата си ръка веригата, а с дясната направи приветствен жест към присъствуващите. Той застана пред сър Холенщед — небрежно свободна поза, доколкото му позволяваха това окованите китки и глезени, и се взираше в чиновника, сякаш се учудваше наивно на неговото важно, величаво строго лице и облекло.

— Алонзо де Лас Падос, вие се намирате пред главния прокурор на канцлерския съд — рече майорът.

— Виждам — твърде лаконично отговори задържаният.

— Застанете, както подобава!

Дон Алонзо обаче не обърна внимание на укора на тъмничаря, защото едва сега забеляза в ъгъла двете големи, много красиви и състрадателни сиви очи. Той още веднъж направи малък поклон пред прокурора и значително по-продължителен — към неизвестната притежателка на сивите очи. При това арестантът без затруднение забеляза, че последните започнаха доста бързо да се обвиват в нещо прозрачно и блестящо, подобно на роса върху цветни чашки.

— Алонзо де Лас Падос, предявено ли ви е, на вас и на вашия съучастник, обвинение? — запита прокурорът.

— Не, не е предявено…

— …сър! — възмущение подсказа майор Древърс. — Алонзо де Лас Падос, вие се забравяте!

Младежът не удостои началника на затвора дори с поглед.

— Настоявате ли, че вашето име, както и името на втория ви съучастник, са същинските ви имена? — продължи прокурорът.

— Те са толкова истински, колкото и името на нашия противник, в чиято власт се намираме благодарение на едно долно предателство.

— Не разбирам… Имате пред вид лорд-адмирал Ченсфилд, тъй ли?

— а, аз подразбирам лицето, което вече много години нарича себе си с това име.

— Признавате ли, че сте един от главатарите на пиратския екипаж на кораба „Тримата идалго“ и че сте заловен при опит да ограбите брига „Орион“, принадлежащ на „Северобританската компания“?

— Не само не признавам, но отричам по най-категоричен начин, господин кралски прокурор. Нашият волен кораб под командуването на сеньор Диего Луис ел Гора, чийто пръв помощник съм аз, никога не е бил пиратски кораб. Той служи на каузата на американската революция, бори се против позора на търговията с роби, мъстеше за потъпканите човешки права… Само това пленяване ни попречи да от дадем нашия кораб под знамената на френските приятели на свободата, да се борим срещу тиранията.

В този миг в стаята въведоха капитан Брентли. Старият човек позна Изабела, притихнала в своето ъгълче, и й се поклони.

— Вашето име и звание? — запита Бленърд.

— Гай Рандолф Брентли, флотски капитан, сър.

— Какво ви подтикна, Брентли, да измените на клетвата и войнишкия си дълг?

Червенина на негодувание изби по отслабналото лице на стария воин.

— Нито с един помисъл не съм изменял на клетвата и отечеството! Възнамерявах само да спазя международния обичай и да не опетнявам флага си с убийството на невъоръжени парламентьори.

— Потвърждавате ли, че пиратският кораб „Тримата идалго“ пръв е нападнал вашия кораб с цел да го ограби?

— Напротив, господине. Капитанът на кораба „Тримата идалго“ не отговори на моя оръдеен залп и ми предложи свободно да продължа курса си.

— Потвърждавате ли, че сте се намирали в престъпен заговор с пиратите против лорд Ченсфилд?

— Не, господине. Когато чух от този млад пират думи, които петняха честта на лорд Ченсфилд, аз предложих на Алонзо де Лас Падос да напусне борда на моя кораб и да се приготви за смъртен бой.

— Добре, всичко това ще проверим. Господа, смятам, че засега чухме достатъчно. Майор Древърс, заповядайте да отведат арестуваните.

На вратата арестантите се сблъскаха със задъхалия се Джордж Бингъл. Той се спря объркано насред стаята и видя рисунките си в ръцете на един важен чиновник с много пищна и къдрава перука.

— Мистър Джордж Бингъл, художникът? — тонът на джентълмена беше доброжелателен.

— Да, сър.

Чиновникът се вглеждаше внимателно в него иззад масата. Под този поглед Джордж окончателно се обърка.

Очите на джентълмена с всеки изминат миг ставаха все по-строги.

— Я ми кажете, Бингъл… — гласа на прокурора се появиха зловещи, коварни нотки. — ми кажете, когато работехте върху портрета на ето този човек, вие… не намерихте ли в него… познати черти?

Прокурорът сочеше на Джордж портрета на сеньор Матео.

Художникът побеля така, че заприлича на восъчна фигура от паноптикум183.

— Не, не намерих, сър — промълви той с голямо усилие.

— Джордж Бингъл, в името на закона ви арестувам. Майоре, вземете този човек под стража и го затворете при двамата пирати. Отведете при тях и Брентли. По известни причини смятам за необходимо по-бързо да ги отведа в лондонския Нюгейт. Пригответе за утре вечер затворническата карета и надежден конвой. Мистър Бленърд, ние ще тръгнем едновременно с лондонския дилижанс.

Когато съвсем унищоженият Джордж Бингъл беше взет под стража и изведен от канцеларията, прокурорът се обърна към Изабела:

— Мис Райланд, извинете, че работата ни задържа и ви попречи да пристъпите към изпълнение на вашите човеколюбиви намерения. Сега ние сме готови да започнем инспекцията на затвора и ако желаете, каним вас и вашите спътници да ни придружите.

Очите на Изабела бяха сухи, побледнялото лице изразяваше гордост, гняв и болка.

— Много съм ви признателна, милорд, задето ме направихте свидетелка на вашия разговор с тези хора. Чух намеците, засягащи честта на моя баща, и не мога да остана равнодушна към тях. Извинете ме, но аз съм премного развълнувана, за да пристъпя сега към изпълнение на християнския си дълг. Ще трябва да избера за това друг ден.

— Както желаете, госпожице — ухо рече прокурорът и направи знак на свитата си да го последва.

В опустялата канцелария останаха само двете дами, патер Бенедикт и писарят на масата. Той прибираше книжата в голяма торба. Изабела погледна през решетката на прозореца, като търсеше с очи екипажа си на двора.

— Връщаме се в къщи, мис Тренбърн. Свети отче, простете ми, но нямам сили да остана повече между тези стени.

— Нито дума повече, дъще моя, нито дума! Разбирам ви. Но вашият благороден баща, Изабела, ме замоли да приготвя нещичко за тези заслепени грешници, измъчващи се в тъмницата… Там, под седалките в екипажа, аз поставих…

— Добре, свети отче, направете всичко, за което ви е молил баща ми, но не ми говорете повече за тези хора.

Двете лейди и монахът излязоха от канцеларията и седнаха в екипажа. Отец Бенедикт извика намиращия се в двора тъмничен надзирател Хирлемс, извади изпод седалките малък продълговат вързоп и го предаде на тъмничаря. Хирлемс скри вързопа под плаща си и забърза към вратата, която водеше за подземията на главния корпус на затвора.

Каляската тръгна, но стигна само до крепостните порти. Никакви увещания да отворят портите и да пуснат каляската да излезе от крепостта не подействуваха на пазачите: те искаха пропуск или лично нареждане от майор Древърс.

Ядосана, мис Райланд скочи от каляската. Тя знаеше, че майорът придружава комисията при огледа на затвора и размисляше как да го намери. Беше й неудобно да скита сама по мрачните дворове и да разпитва охраната. Дали да изпрати някого при майора?

Изабела влезе в канцеларията. Писарят още се занимаваше с книжата си, а до него стоеше младият кавалер дьо Креси. Той се учуди, като видя Изабела сама, без спътниците й, и на това отгоре с явно сърдито лице. Офицерът много вежливо запита девойката какви са причините за връщането й и сам предложи незабавно да уреди затруднението.

Те излязоха заедно. При слънчевата светлина Изабела успя по-добре да разгледа своя придружител. Той беше висок, широкоплещест, твърде млад човек с гъвкава лека фигура. Руменина на отлично здраве заливаше страните му, тъмносините очи гледаха безгрижно и весело. Силната му ръка докосваше небрежно дръжката на шпагата, другата предпазливо придържаше лакътя на мис Изабела. Във външността на кавалер дьо Креси имаше нещо толкова предразполагащо към себе си, че Изабела не можа да не се усмихне на младия мъж. Той притисна по-силно лакътя й и се спря под свода на арката, която съединяваше двата вътрешни тъмнични двора.

— Много се радвам, мис Райланд, че благодарение изпълнителността на стражата ми се представи възможност да ви кажа няколко думи насаме. Моля ви да ми повярвате, че честта на виконта… извинете, на граф Ченсфилд, е скъпа и на мене също толкова, колкото и… на всеки ваш земляк. Иска ми се от все сърце да ви уверя, че фамилната чест на името Райланд съм готов да защищавам с цената на живота си…

Изабела вдигна към него очи в пълно недоумение. Младият мъж с всяка измината минута й харесваше все повече и повече и тя не бързаше да освободи ръката си от плена, но едно несъзнателно чувство на тревога нарастваше в нея.

— Нали няма да твърдите, сър, че самонадеяните и оскърбителни намеци на този пират имат някакво основание?

— А нима не ви се струва, госпожице, че синьор Алонзо е също човек на честта?

— Аз не мога да му отрека твърде голямото чувство за собствено достойнство. Той е испанец! Но неговата самоувереност граничи с наглост. Отначало изпитах към него известно състрадание, но по-нататъшните му думи… О, ако бях мъж и чуех тези оскърбителни думи на сеньор Алонзо при по-други обстоятелства… бих знаела как да се държа с нахалника!

— Мис Райланд, разрешете ми да направя онова, което и вие бихте смятали за необходимо да се направи в защита на фамилното ви име. Говоря не за мъст срещу обезоръжения пленник, когото и без това очаква жестока участ… Но на мен ми са известни много неща… Занапред вас ви очакват не малко изпитания и огорчения… За честта и доброто име на Райландови може би ще се пролее още кръв. И когато този час настане, аз бих желал да имам правото да напиша на щита си вашето име и да пазя в сърцето си вашия лик!

— Страхувам се, сър, че вие твърде много се увлякохте в собственото си красноречие. С какво право се обръщате към мен с тези странни думи и какво означават те?

— Извинете ме, мис Райланд! Действително сбърках, като се поддадох на неволен порив… Сега сбогом и, моля ви, запазете нашия разговор в тайна.

Съвсем объркана, разстроена и смутена, Изабела седна на възглавниците в каляската срещу мис Тренбърн. Като през сън тя му властния глас на кавалера, който даваше заповеди на пазачите. Портите се отвориха, каляската мина под дългата каменна арка и се понесе покрай крепостната стена.

Изабела изложи лицето си на струята свеж вятър, идващ откъм реката. Тя не можеше да се ориентира сред многото неочаквани и противоречиви впечатления. Резките промени в настроенията на баща й… За първи път забелязаната бащина лъжа… Оскърбителният тон в думите на дон Алонзо… Странните думи на младия кавалер дьо Креси… Главата на младата лейди се замайваше!

И само на едно единствено чувство мис Изабела безпогрешно си даде отчет: това беше бог знае защо нахлулото чувство на пълно равнодушие… към лика на мистър Уйлям Блентхил!

…На главния пощенски път Изабела още отдалеч съзря идващата срещу тях карета. На вратичката й се виждаше същият онзи фамилен герб, за славата на който искаше да се бие дьо Креси. Вече разминала се с каляската, каретата спря. Дясното прозорче се отвори. Лорд-адмиралът надзърна от него и извика дъщеря си.

Много объркано, едва ли не със сълзи на очи, тя разказа на баща си всички впечатления, като избягна само да спомене за последния разговор. Лордът слушаше внимателно.

— А защо все пак прокурорът заповяда да арестуват Бингъл?

— Нищо не разбрах, папа. Това стана толкова неочаквано!

— Да, странно… А къде е отец Бенедикт?

— Откарахме го до пристанището.

— Предаде ли той на пленниците вързопа?

— Да, предаде го на тъмничния пазач… Но, папа, кажи ми, как посмя този Алонзо…

Лорд Ченсфилд се разсмя, не остави дъщеря си да се доизкаже и я потупа по порозовялата бузка. Прозорчето на каретата се затвори и екипажът тръгна.

Когато каляската се скри зад завоя на пътя, графът отново отвори прозореца и повика камериера Мърч, който съпровождаше каретата, яхнал на кон.

— Отнеси това писмо в странноприемницата „Бялата мечка“, предай го на сър Холенщед или на мистър Бленърд и почакай за отговор. След това иди на пристанището и поговори с отец Бенедикт, той ще ти предаде бележка за мен. Отговорът на сър Холенщед и бележката на патера ще ми донесеш на Сент Джейкъб стрийт. По пътя се отбий в „Утробата на кита“ и предай на Линс да намине в крепостта при Хирлемс. Нека Линс към пет шест часа също да дойде при мен в бълтънската ми къща. Ще бъда там до вечерта. Кочияш, на Сент Джейкъб стрийт осемнадесет!

3

Надзирателят Джоб отначало вмъкна през тясната врата на тъмничното подземие обемист чувал, след който последваха дюшек, пълен с конски косми, и одеяло. Докато пазачите пропъхваха тези предмети през отвора на вратата, на затворниците в килията се стори, сякаш вещите сами им идват на гости. Вещите бяха нахвърляни в най-отдалечения ъгъл, след което в килията бе въдворен и самият собственик на тия вещи, капитан Гай Рандолф Брентли. Беловласият моряк кимна леко на двамата стари обитатели на килията. От шестфутовата височина на собствения си ръст той разгледа вещите си в ъгъла, сърдито седна на сиромашкото си ложе и като се обърна към стената, запуши с лулата си. Явно той не беше — склонен да влиза в разговор със затворниците.

Двамата „стари обитатели“ се бяха разположили в противоположния ъгъл. Те си пошепнаха нещо и решиха да не безпокоят капитана с въпроси.

Тъмничните надзиратели се сменяха по пладне. Този път мистър Хирлемс не се яви самичък в ареста. Затворниците се учудиха, когато видяха редом с него тъмничния портретист. Капитан Брентли не обърна глава, а двамата бивши парламентьори гледаха художника със скрита тревога.

За разлика от капитан Брентли мистър Джордж Бингъл не носеше със себе си дори скромна торбичка. Изглеждаше съвсем съсипан. Той се спря до вратата, изчака, докато отвън затихне заключваната брава, а след това, навярно по стара арестантска привичка, седна направо на пода, защото в килията нямаше мебели. Обхванал главата си с ръце, той замря в позата на човек, сразен от последния удар на съдбата.

Когато стъпките на Хирлемс стихнаха в коридора, Алонзо направи на сеньор Матео таен знак с очи. Ала Матео отрицателно поклати глава и прошепна:

— Може би ни наблюдават. Аз не бива да се приближа вам до него. Поговори ти, Чарли.

Дон Алонзо, който се отзоваваше и на по-обикновеното име Чарли, сложи ръка на рамото на седящия.

— Види се, фортуната и на вас е обърнала гръб, сеньор живописец, а? — запита той високо. — се преместете в нашето ъгълче. Ще се намери място и за вас на сламеника. Ние го наричаме хвърчащото килимче… Тук духа от врата та! — добави той многозначително.

Унилият мистър Бингъл отиде в ъгъла и седна на „хвърчащото килимче“. Сеньор Матео следеше всяко негово движение с рядко състрадателен поглед, като едва скриваше обърканите си чувства. Дон Алонзо заговори шепнешком с художника:

— Какво се случи? Защо сте тук? Защо сте без вещите си? Можете да не се опасявате от чужди уши: те не могат да чуят нашия шепот…

— Неочаквано ме извика прокурорът на канцлерския съд …

— Значи, господин прокурорът ви арестува? — учудено проточи дон Алонзо.

— Да, това направи именно мистър Холенщед. Отначало той ми показа портрета на брат ми, запита ме дали познавам този човек, а след това заповяда да ме арестуват. Всички ни ще откарат в Лондон. Прокурорът заповяда да приготвят тъмничната кола още за утре вечер.

Дон Алонзо кръстоса многозначително поглед със сеньор Матео, а след това закри художника от прозорчето на вратата; използувайки гърба на Алонзо като прикритие от враждебни погледи, двамата братя, Томи и Джордж, така неочаквано хвърлени от капризната съдба в една тъмнична килия, бързо се разцелуваха след шестнадесетгодишна раздяла… Но те нямаха време да си разменят думи на поздрав, дори кратки и несвързани. Щракна бравата и мигновено двамата се отдалечиха един от друг… В килията влезе надзирателят Хирлемс. Изпитата му физиономия не беше тъй навъсена както обикновено. Под плаща си той криеше някакъв вързоп. Надзирателят извика сеньор Алонзо, сложи пръст на устните си и страхливо се огледа към „шпионката“ на вратата:

— Калугерът от католическия параклис ви изпраща, господа, пастирската си благословия. Макар че е папист като вас, но е добър човек. Колко много само ме разпитваше за вас!…

Надзирателят подаде на младия мъж вързопа. В торбичката нещо бълбукаше. Хирлемс изкриви физиономията си, което трябваше да означава усмивка.

— Само да не ме изложите, господа. Ако комисията подуши нещо… Боже опази! Е, аз се осланям на моите арестанти. Така и трябва, празнувайте Коледа, щом се е на мерил добър човек… Бесилката си е бесилка, а празникът — празник.

Непривично ласкавият тон на Хирлемс много зачуди затворниците. Дон Алонзо напипа във вързопчето бутилка, хвана я и изтегли гърлото й навън.

— Аз нищо не виждам, господа, нищо не забелязвам — завълнува се надзирателят, — но внимавайте никой да не шуми или пее… Хм! Какво ли може да има там, в този съд?

— Не желаете ли вие, мистър Хирлемс, да видите каква е на вкус пастирската благословия?

Хирлемс се изкашля доста неопределено. Трудно беше да се угади по цвета каква е напитката и лицето на надзирателя прие изражение на мъченик на науката, готов за самоотвержен експеримент. Алонзо измъкна тапата. Хирлемс подложи канчето под доста гъстата струя и направи дегустация184.

— Струва ми се — ром с джин — произнесе дегустаторът замислено и за да разсее окончателно съмнението си, изпи канчето до дъно. — Това е строго забранено в затвора, господа.

— Смятайте, че това е лек портър, Хирлемс, и пийте още една глътка.

Хирлемс повтори пробата в двойна доза и изтри устните си с ръкав.

— Само в „Утробата на кита“ човек може да пийне хубав ром — забеляза той убедено. — този ром е добър, значи, е взет от мистър Линс.

След като доказа с този си силогизъм своята способност към дълбоки философски умозаключения, Хирлемс се обърна към вратата и излезе от килията. Още стъпките му не бяха затихнали в края на подземния коридор и сеньор Алонзо заразглежда предметите, извадени от вързопа. Затворниците избраха за първа трапеза едно плоско хлебче, няколко ябълки и остатъка от питието. „Вълшебното килимче“ се превърна във „вълшебна покривка“. Алонзо разчупи хлебчето и… извади от него две малки пилички, шишенце с течно масло и бележка, сгъната на четири. С печатни букви беше написано следното:

Бележката бързо обходи тримата затворници и беше унищожена. Само Брентли остана в неведение относно смелия замисъл на тайните приятели. Лицата на пленниците от кораба се озариха от радостна надежда, но мистър Бингъл, напротив, помрачня и наведе глава. Той направи знак на брат си и на дон Алонзо. Те се изтегнаха на дюшека редом с него и като закриха лицата си с одеялото, изслушаха съображенията на Джордж Бингъл.

Младите мъже узнаха, че духовното лице, което им беше изпратило „пастирската благословия“, поддържа много близки връзки с господаря на имението Ченсфилд… Оказа се също, че по една странна случайност именно надзирателят Хирлемс беше довел някога Шарл Льоглоа при затворника в килия четиринадесет… А хлебчето, в което беше скрита бележката от „приятелите“, не беше разрязано, нито промушено за проверка…

…Беше пет часът следобед, когато членовете на лондонската комисия достигнаха, вече на края на инспекторската обиколка, до ъгловата килия.

В полутъмното подземие заблестяха пламъчетата на свещите. Килията се изпълни с мантии, перуки, мундири и ленти. Зад блестящата свита се криеше надзирателят Хирлемс. Той протягаше шията си иззад перата и еполетите, за да не пропусна забележките на прокурора, но в същото време старателно прикриваше устата си с ръка и задържаше дъха си, защото той изпускаше в атмосферата подозрителни пари. Прокурорът мълчаливо огледа килията и вече когато се готвеше да излезе, зададе с отегчен тон казионния въпрос:

— Имате ли оплаквания против администрацията на затвора?

— Сър, нас ни държат в непоносими условия. Разрешете да подадем лично на вас писмена жалба.

Веждите на прокурора учудено се вдигнаха, след това се свиха недоволно. Бузата на майор Древърс заигра. Той с удоволствие би удушил със собствените си ръце затворниците от ъгловата килия. Да се оплакват? Ех, чакайте, гълъбчета!…

— Господин дьо Креси — кисел тон процеди прокурорът, — оля ви, приемете от арестанта жалбата му. Ние се връщаме в канцеларията.

Кавалер дьо Креси остана в килията. Той заповяда на Хирлемс да донесе писмени принадлежности. Двамата конвоиращи войници застанаха зад вратата …

Задъхан, Хирлемс подаде на офицера хартия, перо и мастило. В този момент обонянието на офицера долови винените пари.

— Но вие сте пиян, любезни?

Хирлемс се вцепени и офицерът трябваше да го разтърси за яката. На всичко отгоре арестантите от килията започнаха да се държат дръзко и в жалбата си предявиха незаконни, неумерени искания.

Четвърт час по-късно в крепостта бушуваше буря. Р ъгловата килия, както и в опустялото жилище на Джордж Бингъл беше направен строг обиск. У арестуваните се намери бутилка с пресни следи от силно спиртно питие и две пили, което ясно свидетелствуваше за опит за бягство. Надзирателят Хирлемс получи двадесет дена арест. Сър Холенщед наложи глоба на майор Древърс.

— Вие сте разпуснали арестантите, отучили сте ги от почтителност, Древърс! — крещеше гневно милорд прокурорът. — Те се готвеха да бягат, значи, навън имат съучастници! Заповядвам ви незабавно да поставите тези нахалници в карцер, да ги приковете към стените с вериги, да не ги из пускате из око! За най-малко разхлабване на затворническия режим вие ще отговаряте пред закона!

В гостната стая на Сент Джейкъб стрийт вече очакваха лорд-адмирала. Уудро Крейг разбутваше въглищата в камината, Джефри Макрайл си лъскаше ноктите с възглавничка от чортова кожа, Джозеф Лорн се разхождаше из стаята. Сложената масичка пред камината напомняше артилерийска батарея от най-едър калибър. Асортиментът се отличаваше с простота и беше предвиден за чисто морски вкус. Мерило за подбора служеше главно силата на напитките.

Граф Ченсфилд, ърл Бълтънски, влезе стремително. Без да се ръкува с джентълмените, той веднага отиде до масичката, загради я с ръце и изгледа свирепо присъствуващите.

— Нито глътка, докато не чуя разумна дума! Впрочем за ваше сведение: прокурорът е заповядал да арестуват Бингъл!

— Ето ти нови двайсет! За какво?

— Засега не се знае. Ще се опитаме да си изясним чрез Хирлемс.

Уудро Крейг се размърда неспокойно на стола.

— Е, Джакомо, причината за арестуването май че и без Хирлемс е ясна. Прокурора си го бива! Не току така муцуната на тоя Матео Велмонтес веднага ми се хвърли в очите… Аз го познах. Знаеш ли кой е този Матео?

— Не ни задавай гатанки. Кой е той? Англичанин ли е? Американец?

— Достопочтен гражданин на Бълтънските улици, роден на таваните на Чарджънт стрийт. Това е мистър Томас Бингъл, родният брат на художника Джордж. Помниш ли разказа за момченцето с маймунката?

— Света богородице! А кой го позна?

— Уйлям Линс. Щом хвърли поглед на портрета, веднага позна момчето от Синята долина.

— Значи, това е станало известно и на прокурора! Работата се обърква. Изглежда, че комисията е подушила доста неща… Лорн, ти говори ли с тях?

— Още не. Но те съветвам, Джакомо: пренеси цялото си налично злато на борда на моя „Адмирал“ и дръж готова една лодка!

— Не клюмайте носове, старчета! Рано е да униваме. Алонзо още ли не е разпознат?

— Не. Изглежда, че наистина е испанец.

— Слушайте, няма ли той всъщност известна прилика с Бернардито? Дали пък не ще се окаже самият Диего Луис?

— Глупости, Джакомо. Той няма нищо общо с Бернардито. По-скоро прилича на тебе.

— На мене ли? Ех, Джузепе, след загиването на Чарли в целия свят не ще се намери някой, който да прилича на мен …

Лорд-адмиралът се приближи до масата, размеси в една чаша напитки и я изпи на един дъх.

Днес ни предстои работа. Поканих членовете на комисията да дойдат в Ченсфилд. Ще ги задържа там до сутринта. Джузепе, бягството на пленниците ще трябва да, уреждаш ти.

— А вие, ваша светлост, в това време ще се гощавате с джентълмените с шампанско и стриди, така ли? Това е по-приятно, отколкото да лазиш по крепостните стени и да колиш часовите…

Граф Ченсфилд така удари с юмрук по масата, че една от бутилките падна и всички чаши иззвънтяха жално.

Прегърбен, Лорн бавно дойде до масата, опря се на нея с двете ръце и като гледаше право в злите очи на лорд-адмирала, проговори тихо и решително:

— Не върши щуротии! След онова, което изкарах на твоето островче, трудно може някой да ме уплаши с юмруци и тропане. Няма защо да се правиш на милорд пред нас. Размахвай ръце пред носа на Холенщед! Него можеш да хванеш за копчето или дори за гърлото и да му изтърсиш крехката юридическа душица. А старите си приятели пази, Джакомо! Политна ти високо, но без нас си в гроба, приятелю! Ние много няма да загубим, ако се наложи да се прехвърлим на нова „Черна стрела“, но виж ти, Джакомо… Като паднеш, повече ще те заболи!

— Стига, Джузепе! Хайде да поговорим по работата. Лорд-адмиралът заговори с миролюбив тон, но в дъното на разширените му зеници тлееше прикрита злоба. Уудро и Джефри Макрайл притихнаха.

Четиримата бълтънски джентълмени седнаха край масичката. Напитките бързо намаляваха. Откъм двора долетя чаткане на подкови и камериерът Мърч с ботуши и плащ влезе в гостната. След него вървеше Уйлям Линс, собственикът на кръчмата „Утробата на кита“. Камериерът предаде на лорд-адмирала бележка от патер Бенедикт. Графът я прочете набързо и я хвърли в камината.

— Мърч, ти видя ли лорд Холенщед? Какъв е отговорът?

— Заповядано ми беше да кажа на ваша милост, че джентълмените са принудени да отклонят любезната ви покана за Ченсфилд. Но милорд прокурорът благоволи да помоли ваша милост днес самолично да заповядате в странноприемницата към девет часа вечерта. А един час преди това към осем, милорд прокурорът кани при себе си мистър Уудро Крейг.

— Добре, можеш да си идеш, Мърч.

Граф Ченсфилд почака, докато вратата зад камериера се затвори.

— Е, Линс, докладвайте новините.

— Работите не вървят добре, милорд. В крепостта е цяла буря. Намериха пилите. Хирлемс е арестуван. Пленниците прехвърлиха в строгия карцер. Утре всички ще бъдат откарани в лондонския Нюгейт. До Шрусбъри бълтънски конвой ще трябва да съпровожда каретата. Оттам тя ще продължи под конвой на тамошни войници. Тези сведения току що получих от Древърс. Джентълмените ще тръгнат с утрешния дилижанс… Те поискаха да се видят с вас и мистър Крейг.

— Зная, благодаря ви. Вървете си.

Уйлям Линс се поклони по военному и си отиде. Граф Ченсфилд остави чашата.

— Да, планът с бягството се провали. Крива сметка! Но, карамба, ние още ще се побием! Дявол знае какво е подушила комисията и какво още не е успяла да разкрие. Така че, Уудро, иди при тях първо ти. А ти, Лорн, бъди готов. В девет ще отида при тях аз. Ако там е устроен капан и ме сгащят, тогава вдигай с Джефри целия екипаж на „Адмирал“, дайте на момчетата повече вино и атакувайте бълтънския затвор. Щом ме освободите, ще удушим онези четиримата — Брентли, двамата Бингъл и Алонзо, — след това бързо всички на борда! И дръж се тогава, добри ми стар Бълтън, дръжте се търговски корабчета на нашия любезен крал!

— Ех, че се разпали героят! — промърмори Лорн. — може би няма защо да се ходи и в странноприемницата? Право на борда на „Адмирал“ — фю- т, а?

— Не, ще се държим докрай! Сега е седем и половина. Уудро, време е да вървиш при лондонските джентълмени… А корабът ти, Джузепе, в ред ли е?

— Корабът е в ред, припаси има достатъчно.

— Това е добре! Дръжте се, старци! Нашата звезда още не е залязла. На добър час, Уудро!

В голямата зала на „Бялата мечка“ беше по-оживено, отколкото в обикновени предпразнични дни. Тая вечер мнозина почтени бълтънци дойдоха в гостилницата, за да видят кралските чиновници от лондонската комисия. През деня комисията успя да развие трескава дейност. Посещението на затвора беше ознаменувано с много събития, като заповедта за освобождаването на всички селяни бракониери, две старици, търгували незаконно с печени картофи, мнозина скитници и деца, осъдени за просия; само пиратските главатари джентълмените заповядаха да бъдат подложени на особено строг режим.

Ала за голямо разочарование на любопитните, лондонските жреци на Немезида185 не се показаха в общата зала. Скоро посетителите видяха във вестибюла само скромната, добре позната фигура на мистър Уудро Крейг, собственика на странноприемницата, който се поклони на всички гости и закуцука към втория етаж. Получил разрешение да влезе в стаята, мистър Крейг застана пред милорд прокурора.

Отначало мистър Холенщед даде възможност на ескуайър Крейг достатъчно да се налюбува на буклите на разкошната му перука, тъй като цели десет минути той писа нещо върху листа, без да вдигне глава, докато мистър Крейг през това време тихичко покашляше, поскърцваше с патериците и си потриваше носа.

Издържал посочената пауза, прокурорът прониза мистър Крейг с поглед, остър като кинжал. Накрай, като се вгледа в падналия духом съдържател на „Бялата мечка“ и го позна, лицето на прокурора доби по-приветлив израз.

— Мистър Уудро Крейг, нали?

— Да, сър! Благоволили сте да ме извикате, ваша светлост?

— Дребна работа, мистър Крейг, нищожна дреболия, но бих желал да я уточня. Ето това копие с маслени бои от някаква миниатюра… Намерено е при обиска в квартирата на Бингъл. Известен ли ви е произходът на това копие или неговият оригинал?

— За пръв път виждам тази картина, ваша светлост.

— Значи, мистър Кремпфлоу, вашият съдружник, без ваше знание я е поръчал на Бингъл? Последният твърди, че това е поръчка от вашето бюро, мистър Крейг.

— Нищо не ми е известно за тази поръчка, милорд.

— Е, значи, и вие не можете да ми помогнете да разпозная особата, изобразена на тази картинка… Много жалко Няма да ви задържам повече, Крейг! Свободен сте.

Уудро излезе от странноприемницата леко олюлявайки се. От копието с маслени бои, чудесно изпълнено от Бингъл току що го беше гледала… синьора Мола, майката на Джакомо Грели …

…След половин час мистър Лорн вече се намираше на борда на фрегатата „Адмирал“. Сам собственикът на този кораб изгори някои книжа, които се пазеха във вилата на Сент Джейкъб стрийт, и прерови съдържанието на портфейла си. Едва след тези приготовления той седна в една карета и заповяда да го отведат в странноприемница „Бялата мечка“.

Граф Ченсфилд беше незабавно поканен в личните апартаменти на милорд прокурора. Двамата лондонски джентълмени — мистър Холенщед и мистър Бленърд — изразиха дълбокото си съжаление, че са се оказали принудени да обезпокоят една толкова високопоставена особа през коледните празници.

След това мистър Холенщед отвори една голяма папка, извади от нея връзка документи и замоли сър Фредрик Райланд да понапрегне малко паметта си. С приветлива усмивка прокурорът каза:

— Моля ви да си припомните не ви ли се е случвало някога да чуете такива имена: Леопард Грели, Джузепе Лорано, Черния Уудро, Мак Лисицата?

Ърл Бълтънски се учуди на тези странни фамилни имена и не си спомни нито едно от тях.

Тогава чиновникът от адмиралтейството направи сверка в своите бележки и любезно запита дали графът не си спомня за някой си капитан Бърнс, за капитана в оставка Шарл Льоглоа и за синьор Джовани Карачиола.

Мистър Райланд смътно си припомни някои от тези имена и явно достави с това голямо удоволствие на двамата джентълмени. После те учтиво изказаха своето огорчение, че служебните задължения са им попречили да дойдат в Ченсфилд и пожелаха на неговия владетел приятно прекарване на времето през празниците.

Последен посетител на прокурорската канцелария беше редакторът и издателят на опозиционния „Бълтънс Адвъртайзър“ мистър Ръби Розиниус. Този вестник от година на година увеличаваше тиража си и беше придобил солидна тежест.

— Към вас имам една съвсем неделова молба — каза мистър Холенщед на редактора и лицето на прокурора се озари от мила усмивка. — аз дори в Лондон отделям време да чета вашия вестник и намирам вашите неделни приложения за деца прекрасни.

— Много съм поласкан, господине — промълви редакторът.

— Виждате ли, и аз самият в минути на отмора пиша приказки за деца и ги разказвам на собствените ми дечица. Мистър Шеридан186, у когото са съчетани държавен ум и талант на драматург, неведнъж ме е съветвал да напечатам тези приказки и аз бих желал да ги видя във вашето неделно приложение.

— Бихте ми оказали с това голяма чест, милорд.

— В такъв случай бихте ли желали да прочетете ето тази приказчица?

Редакторът прочете късичката приказка, намери я високо художествена, дълбоко нравствена, увлекателна и поучителна. Той обеща да я напечата в коледното детско приложение на своя вестник и си отиде извънредно поласкан и успокоен. След като отпрати редактора, лондонският джентълмен нареди да не приемат повече никого.

4

Късно през нощта, преди да настъпи зората на 23 декември по пътя към Бълтън крачеха двама млади селяни. Обувките им бяха изпокъсани, раниците — наполовина празни; личеше, че пешеходците идват отдалече. Зората едва-едва проблясваше, когато пътниците се добраха до глухата гора в землището на уолвсуудското имение. Тук пътят се спускаше по голяма стръмнина. Лентата на кралския пощенски път минаваше между горските гъсталаци също като между две редици зъбчати крепостни стени. В дъното на дола над плитка рекичка беше прехвърлено извито каменно мостче. Според преданието именно тук в старо време бил убит лукавият епископ от Ковънтри. Знаменитият разбойник Дик Търпин причакал епископа на този мост и оттогава не само мостчето, но и цялата тази част от пътя, а също така и граничещите със стръмнината горски площи носеха името „Търпин бридж“.

Когато минаваха дъгата на мостчето, на което едва-едва биха могли да се разминат две пощенски карети, пешеходците забелязаха някакъв човек, който се притайваше под моста. На известно разстояние от пътя се валяха търнокопи и лопати. В храстите на дъното на дола, встрани от моста, беше спряла талига, натоварена с малки буренца.

Пътниците се изкачиха на отвъдната страна на дола. На малката пощенска станция в имението на Ченсфилд те влязоха в хана. „Веселият булдог“, поръчаха си по чаша бира и парче печено овнешко с лук. След като похапнаха, те запушиха лули и проседяха край масичката повече от два часа, докато не дочакаха третия си спътник, който, изглежда, беше изостанал някъде. Той беше беден старец с бели мустаци и разрошена брада. Подпираше се на груба черна тояга и едва си поемаше дъх. Подтикван от нетърпеливите си по-млади спътници, старецът похапна набързо, пожела на ханджията весели празници и уморено се затътри по-нататък след грубоватите си другари.

Скоро пътниците стигнаха до крайбрежните скали, които ограждаха малък залив. По стръмната извиваща се пътека те дойдоха до една къпалия. Край дъсчената стена имаше готова лодка, а в една вдлъбнатина между две скали се виждаха мачтите на малко корабче със спуснати платна. От тесния комин на корабната кухня излизаше дим: готвачът готвеше обяд на екипажа.

При все че във вида на тримата пешеходци нямаше нищо, което дори и отдалеч да напомня на рибари или моряци, те слязоха твърде уверено на заледения кей, седнаха в лодката и налегнаха веслата с такава сръчност, каквато рядко се среща у английските овчари или свинари.

Лодката се приближи до малката носова стълба, висяща на железни вериги. От нетърпеливо грубите обноски на двамата млади селяни към техния по-стар спътник не бе останало ни следа. Те държаха лодката край стълбата, докато старецът се изкачваше на палубата. Едър негър забърза насреща им, разтвори пред стареца вратата на капитанската каюта и започна да помага на госта да свали горната си дреха. В моряшкия кубрик се преобличаха и двамата млади селяни. Те захвърлиха шапките, куртките и обувките и приеха вид на същински моряци.

След половин час лодката отново се отправи към къпалнята. От борда на кораба тръгна към брега млад чиновник, облечен доста контешки, по последна дума на модата. Той скри веслата в къпалнята и се спусна почти бегом по бълтънския път. Един срещна екипаж го докара до рибарското предградие на Бълтън; тук чиновникът нае кеб и като потрепваше с измръзналите си нозе в дървената стена на екипажа, се отправи за странноприемницата „Бялата мечка“. Когато доложиха на прокурора за пристигането на посетителя, последва заповед чиновникът незабавно да бъде пуснат в кабинета.

Затворниците от ъгловата килия прекараха твърде неприятно денонощие. Безжалостният прокурор заповяда да ги тикнат в карцера, да поставят при тях караул и да ги приковат с вериги към масивните стенни пръстени. На следния ден преди залез слънце желязната врата се отвори. Шестима войници, тъмничният ковач и майор Древърс влязоха в карцера. Началникът на затвора беше в топло пътническо наметало, облечено върху мундира. След това пред затворниците се появи строгият кавалер дьо Креси. Той заговори с пленниците внушително и сурово:

— пригответе се за преместване в друг затвор. Предупреждавам, че при най-малък опит за бягство ще бъдете разстреляни на място.

След един час четиримата арестанти, които с мъка повдигаха окованите си нозе, бяха изведени на двора. Поставиха желязна стълбичка и им помогнаха един след друг да влязат в обкованата с железни обръчи затворническа кола. Четири силни белгийски коня бяха впрегнати в тежкия екипаж. Колата съпровождаха шестима конни конвоири от крепостния гарнизон.

Кавалер дьо Креси сам провери дали е сигурна заключалката на колата и даде знак за тръгване. Портите се отвориха. Майор Древърс на постал клепер187 препусна пред кортежа. Дьо Креси остана в ариергарда. Колата и кавалкадата, след като минаха през центъра на града, излязоха на извънградското шосе. Тук ги очакваха в дилижанса всички членове на кралската комисия, които се връщаха в Лондон, а също и бълтънският кмет Хю Бътлър и комендантът на гарнизона полковник Бартолд. Когато забеляза приближаващото шествие, милорд прокурорът се подаде през прозореца на каретата, за да се увери лично в сигурността на колата и конвоя. След това той се отпусна на седалищната възглавница, колелата и копитата затракаха, зад прозорците на дилижанса бавно се задвижиха заснежените дворчета на крайградските чифлици.

Тъй като няма по-скучно нещо на света от продължителното зимно пътуване с кола по служебно задължение, на това отгоре нощно време, и то точно пред Коледа, главата на мистър Холенщед започна да се накланя напред. Мистър Хю Бътлър сметна за необходимо да изтръгне височайшия си колега из състоянието на пътна дрямка и разтвори пътническото си сандъче. В ръцете на джентълмените се появиха чашки, по които бяха гравирани силуетите на катедралните кули на Бълтън. Въпреки клатушкането на екипажа чашчиците бяха благополучно напълнени. Питието се оказа грог, който още не бе изстинал. Милорд Холенщед предложи тост за бълтънското гостоприемство. По такъв начин първите мили на пътя джентълмените прекараха в скромни пътнически удоволствия.

След шестия тост кралският прокурор свали прозорчето и повика кавалер дьо Креси.

— Не забравяйте да ме предупредите, когато наближим ченсфилдската гора. Любезни — обърна се прокурорът към мастития колар на дилижанса, — Там, където шосето завива край горичката, спрете за мъничко.

Луната вече беше изгряла, когато из гъсталаците на Уолвсуудската гора около Търпин бридж се измъкнаха на шосето четирима души. Тримата без мъка прехвърлиха крайпътната канавка, четвъртият затъна в купчината сняг и излезе последен от канавката, като пъшкаше и псуваше. В ръцете на всички нощни джентълмени проблясваха пушки, лицата им бяха прикрити с полумаски. Кожените наметала, ниско нахлупените шапки и ботушите с широки кончови изглеждаха внушителни. Четирите коня останаха вързани в гъсталака. Най-високият от джентълмените се огледа на всички страни.

— Не се мяркайте на пътя, старчета. Време е да застанем по местата си. Ако каретата се задържи във „Веселият Булдог“, ще трябва да помръзнем някой и друг час. А ако те продължат, без да спират, скоро ще ги видим. Мушни се в своя храст, Уудро… По-предпазливо с фитила на мината, дърти дяволе!… Важното е взривът да засегне едновременно и двете карети. Половин тон добър артилерийски барут хубавичко ще раздруса господа юристите. Джузепе, заеми мястото си на шосето пред моста, в случай че една от каретите премине моста. Хвърли бомбата право вътре в каретата или под предните колела. Аз с Мак Лисицата ще отрежа отстъплението, ако втората карета или конвоят не бъдат вдигнати във въздуха заедно с моста. Мак, ти ще хвърлиш тогава бомбата, а аз ще застрелям оцелелите.

— Същински Гай Фокс! — промърмори Джозеф Лорн. — дано да не стане така, че бълтънци да влачат нашите чучела по катедралния площад… Ти, Джакомо, напразно не прехвърли „Адмирал“ в залива Стария крал.

— За да се сети всяко магаре кой е устроил работата на Търпин бридж, така ли? Няма защо да бързаме с бягството. Корабът стои готов, никога не е късно да офейкаме, а с днешния удар можем още много нещо да спасим. Аз вярвам в звездата си! Вече минава полунощ; ей там, над гората, стои моят Орион… Старчета, след малко ще имаме славно увеселение.

Нямам нищо против мъничко да подхвърлим във въздуха тези джентълмени заедно с техните мантии и перуки, но ние май загубихме играта, шефе — обади се Уудро. Той вече работеше нещо под моста. — ези плъхове се добраха до всичко, разбирате ли, до всичко! Вчера при разпита душата ми щеше да отиде в петите, ако не бяха дървени… Откъде се е взел портретът на синьора Франческа, ще ми се да зная аз!

— Миниатюрата, от която е направено копието, помня от детство. Но нея я нямаше между вещите на моята майка. Сигурно е била открадната или пък е останала в дома на синьор Паоло д’Еляно. Оказва се, че Алекс Кремпфлоу е поръчал на Бингъл да направи копие от този емайл. Значи, миниатюрата е била в ръцете на Алекс! Може би този твой Алекс Кремпфлоу е предател, а, Уудро?

— О, не, шефе, за него гарантирам с главата си. Нас той не може да предаде, той е обвързан. И да е била миниатюрата у него, просто не е знаел чий е образът… Само че странно е, дето тъкмо сега е заминал за Италия…

— Кремпфлоу е глупак, — намеси се Лорн, — но с нас е честен. Още на кораба ми казваше, че заминава за Италия да дири сина на някакъв си синьор… Дали пък тебе не търси там, Джакомо, а?… Впрочем сега е късно да се мъдрува по това! Едно е ясно — картинката вече е попаднала в ръцете на прокурора и той сигурно не по-ле от нас знае кой е нарисуван на нея. Уудро е прав: играта е загубена. Вчера ни дадоха шах, утре очаквай мат!

— Не грачи, гарване! Рано е още да предаваме играта — каза лорд-адмиралът и скръцна със зъби. — всичко, което прокурорът е напипал, може да го знае само от пленниците. Ако ние с един удар смажем и комисията, и арестантите, всички следи отново ще се заличат. Дано само някой от комисията не е артисал в Бълтън! Тогава действително ще ни остане само… „Адмирал“. Заради този взрив те биха изпратили на бесилката самия Уелски принц.

— Тихо! — изсъска Лорн. — ропот! Идат от Бълтън…

Беше тиха, малко мразовита нощ. Тракането на железните шини по настилката се чуваше ясно, при все че екипажът беше още на цяла миля далеч от Търпин бридж. Четиримата нощни джентълмени изчезнаха от пътя, сякаш вятърът ги беше издухал. Те се притаиха на своите постове и горският участък Търпин бридж с извитото каменисто мостче в дола отново доби пуст и безлюден изглед.

Ето на пътя се показаха конници и карети… Кочияшите на двата впряга подкараха конете ходом и започнаха бавно да слизат към мостчето. Наклонът беше полегат и не особено плъзгав.

— Милорд Холенщед ни предупреждаваше за това място — каза предният конник на своя съсед.

Гласът принадлежеше на коменданта на бълтънската тъмница майор Древърс. Колелата на каретата вече прогърмяваха по моста. Кочияшът подвикна на конете и подръпна юздите. След като изминаха мостовата настилка, конете стъпиха на земята. В същото време задната кола затрополя по мостчето…

Внезапно мостът, гората, земята наоколо и дори самото звездно небе като че ли се разцепиха на две от гръмотевичен трясък. Короните на дърветата с врани гнезда и снежни възглавнички по клоните се озариха на половин миля околовръст. Над горските върхари от дъното на дола излитна разкошна огнена роза, сякаш изхвърлена от кратер на вулкан. Черносив облак от кълбест лютив дим изпълни целия дол. Сплъстените валма на този облак затъмниха бледото зимно небе, забулиха дърветата, звездите, пътя …

Когато светлината на луната и звездите проникна през димната мъгла, от двете страни на пътя изникнаха три промъкващи се човешки фигури. Те се приближаваха предпазливо до мястото на катастрофата. Там, където преди пет минути се движеха по моста конниците и каретите, сега се извишаваха купища разхвърляни камъни и чакъл. Далеч наоколо снегът беше замърсен от прах и пръст. Един кон риташе насред пътя и човек без шапка лежеше по очи в крайпътната канавка. Лорд Ченсфилд — Леопард Грели — обърна за косите главата на убития и позна в него майор Древърс.

— Всички ли сте цели, вълци? — гласът на Грели звучеше пресипнало. — Къде е Уудро? Славно изпълни той своята задача. Ей, Черньо!

Но Черния Уудро, пиратският боцман, не отговори. Фитилът на мината се оказа къс: отломък от камък беше размазал черепа на собственика на странноприемницата „Бялата мечка“. Тримата оцелели приятели измъкнаха тялото му на пътя. Грели въздъхна:

— Дяволски не провървя на стареца!…

С тази кратка епитафия Уудро Крейг остана да лежи на снега. Тримата хищници приближиха развалините на моста, където постепенно се разпалваше малък пожар. Горяха останките от дилижанса, станал на трески. Телата на кочияша и кондуктора се валяха пред мъртвите коне. До тях лежеше наполовина засипан с чакъл началникът на конвоя. Две разкъсани тела бяха притиснати между огъналите се железни рамки на каросерията на дилижанса. Грели ги разгледа и не без труд разпозна по мундира коменданта на гарнизона полковник Бартолд, а по познатия му кожен плащ — градския кмет. Други тела сред останките на дилижанса нямаше. Накуцвайки, Грели слезе чак до дъното на дола, където лежеше, обърната настрани, затворническата кола. Впрегнатите коне бяха разкъсани на парчета, но самата каросерия, обкована с желязо, не се беше счупила. Колата лежеше настрани, без ресори и колела, смачкала двама от конвоиращите войници. Задната вратичка беше отхвръкнала. В тясната кабина лежаха едно върху друго телата на двама пазачи. Джефри Макрайл отвори с лост втората, вътрешната врата, и освети с горяща главня арестантската килия на колата. Тя беше… съвсем празна!

— Що за дяволщина? — дочу Грели неясния говор на Макрайл. — къде са затворниците?

Джозеф Лорн, който стоеше до него, си смъкна полумаската и се разкикоти със злобна подигравка:

— Е, Леопарде, май че добре ни извозиха накрая! Поздравявам ви, ваша светлост! Дяволски ви помага вашият Орион!

Грели още държеше в ръцете си запънатите пищови. Обхванат от сляпа ярост, той вдигна ръка и без да се прицелва, стреля в лицето на Лорн. Джузепе Лорано рухна в нозете на Леопард Грели, без да издаде стон.

Мак Лисицата хвърли главнята. Той се хвана за пищова, но пресмятането на Грели беше мигновено; там, където бяха загинали двама съучастници, вече нямаше защо да се оставя третият!… Джефри не успя да вдигне оръжието си, Грели стреля преди него…

Леопарда постоя на пътя и се ослушваше, поемайки си дъх. Наоколо цареше тишина, само пламъкът попукваше из отломките. Целият дол сега беше залян от зеленикаво лунно сияние. Нещо безшумно, черно се мярна върху снега… Убиецът трепна и измърмори проклятие: изплашило го беше… движението на собствената му сянка!

— Вълци — мърмореше той, като се навеждаше над телата на Лорн и Мак, — ах, вълци! Тясно стана на Леопарда да върви по една пътечка с вас. Но, дявол да го вземе, вие можете да ми послужите още и като мъртви. Нека вашата гибел съвсем обърка всички следи. Щом при взрива са загинали най-близките приятели на Ченсфилд, това значи, че в тази работа самият той е безгрешен като овчица! Май че сега е по-добре да поотложим бягството с „Адмирал“: екипажът на фрегатата е голям и не е твърде сигурен; едва ли бих могъл сам, без Джузепе и Уудро, да хвана целия екипаж в желязна юзда! А в краен случай остава ми… ченсфилдското подземие! Тридесет буренца първокачествен барут… Щом настъпи и моят ред да изляза от играта, ще си отида, като тръшна гръмко вратата, карамба!

Разговаряйки полугласно сам със себе си, Леопард Грели се измъкна из развалините, навлезе в гъсталака, където напълни отново двата си пищова, притегна отпуснатия колан на коня си и го изведе на шосето. Без да се обръща назад, той препусна към Ченсфилд. Летеше в кариер, сякаш фуриите шибаха коня му отзад. Едва когато стигна границата на собственото си владение, ездачът поведе коня в тръс.

След като измина чифлика на един от своите арендатори, Грели се приближи до страничната вратичка на Мортъновия чифлик. Той поведе много предпазливо коня към конюшнята, вдигна тихо мандалото и остави коня пред празните ясли. След минута вече едва чуто чукаше на прозореца на стария Томас Мортън.

Старецът надзърна през прозореца и при светлината на залязващата луна съзря тъмната фигура на сър Фредрик в плащ и шапка. Мистър Мортън нахлузи чехлите и халата и със свещ в ръка тръгна да посрещне гостенина. По стъпалата на задната стълба, накуцвайки, се изкачваше господарят на Ченсфилд. Видът му беше такъв, че старецът изпусна ужасен дръжката на вратата и се дръпна назад.

— Мортън — дочу той пресипнал глас, — помогнете ми да се разсъблека и дайте да облека нещо по-домашно. Пригответе вода, трябва да се измия. Аз съм у вас от вчера вечер, разбрахте ли ме, Мортън? Нито вие, нито аз не сме излизали от вашата стая от снощи. Намерете някой по-оперен слуга, който през цялото време да ни е виждал заедно ей тук, в тези кабинет!… Побързайте, трябва да запалим камината, за да изгорим всички мои дрехи.

5

Северният вятър издуваше платната на малкото корабче Зад кърмата му се проточваше пенеста пътечка от залива Стария крал. Отзад се извишаваха крайбрежните канари с петна сняг в пукнатините; луната ги озаряваше със зеленикава светлина. Напред, по островите на Ирландско море, блещукаха светлините на фарове. Със скорост от осемнадесет възли корабчето плуваше на юг, към открития океан. На мостчето редом с капитана стояха прегърнати трима млади мъже. Колелото на кормилото държеше четвъртият моряк един красив италианец с живи черни очи. Всички те често се оглеждаха назад към очертанията на безлюдния скалист бряг.

Скоро след полунощ в небето над крайбрежието проблесна далечна светкавица. В глъбината на хълмовете и горите на двадесетина мили разстояние от кораба разцъфна и мигновено изчезна огнена роза. Капитанът се прекръсти, промърмори нещо като: „Съд божи!“ — заповяда да вдигнат всички допълнителни платна. Попътният вятър се усилваше и яхтата „Толоса“ призори достигна най-бързия си ход — двадесет възли. В ранно утро тя мина край Дъблин, а привечер напусна водите на Съединеното кралство.

Капитанът, който беше преседял на поста си почти без да се сменя три дежурства поред, огледа хоризонта, където вече не се виждаха нито островчета, нито платна, и предаде управлението на кораба на един от своите трима млади помощници — мургав, строен младеж. Вятърът подхвана изпод баретата непокорната къдрица от косата му и като черна лентичка тя се заблъска и затрептя на сляпото му око. По лице и фигура младият човек много приличаше на капитана. Старият моряк му каза няколко думи на испански и слезе от мостчето.

Когато капитанът се приведе под горния праг на вратата и влезе в тясната каюткомпания, претъпкана с хора, беше посрещнат от бурни приветствия, оглушително „ура“ и възторжени свиркания.

— Стига, стига, другари! — молеше капитанът, но тишината не се въдвори веднага. — оля да дойдат в моята каюта джентълмените от „лондонската комисия“ и затворниците от бълтънската тъмница. Останалите, които са свободни от дежурство, да почиват!

В капитанската каюта се бяха насъбрали толкова гости, че трябваше да се сместят не само по писалището, но дори и под него. Там се разположи луничавият „сеньор Матео Велмонтес“ — Томас Бингъл. С една ръка капитанът прегърна през рамо щастливия Чарлз — „дон Алонзо“ — с другата привлече към себе си Антонио Чени, когото току що Дик Милс смени при кормилото на „Толоса“. Само Диего Луис не беше в каютата — капитанското мостче на яхтата сега бе поверено нему. През последните тревожни седмици Диего и Антонио бяха прекарали не една безсънна нощ на това мостче!

— Капитан Брентли — обърна се старият моряк към своя потресен колега и връстник, — Познавате ли ме, сеньор? Или още не сте се досетили кой изигра тази мъничка комедия с вашия бивш патрон Джакомо Грели?

— Господине — отвърна Гай Брентли, — ще нямам сили да се опомня. Всичко това твърде много прилича на сън. А и не се осмелявам да правя предположения за това кой сте вие. Съгласете се, сеньор, че на човек не му се случва често да говори с някой, чийто гроб сам е заривал с пръст. А освен това най-отличителната черта на знаменития корсар Бернардито Луис беше тая, че той нямаше едно око.

— Моля да ме извините, сеньор Брентли, задето из брахме не съвсем деликатен начин за вашето спасяване. Що се отнася до второто ми око, това произведение на негърското изкуство ми служи вече цели тринадесет години… И тъй, вие наистина виждате пред себе си Бернардито Луис, който, с ваше позволение, не само не е мислил да ляга в земята преди петнадесет години, но твърде би желал да избегне това легло и още петнадесет години напред.

Старият капитан се обърна към другия спасен:

— А вие, мистър Джордж Бингъл, не се ли сърдите за пренощуването ви в карцера и пътешествието с окови?

— Капитане, по една странна случайност името ви беше гравирано върху кинжала, който ми подари Леопард Грели. Аз много разпитвах за вас бившия кръчмар Уудро Крейг и моряците в неговата кръчма. В тъмницата неведнъж си спомнях за тоя кинжал с името ви, защото исках да притежавам вашата непреклонност и сила. Само че… целите на борбата у двама ни са различни, сеньор Бернардито.

— Позволете да запитам, каква цел сте си поставили в живота, мистър Бингъл? В какво се състои разликата, за която говорите?

— Сеньор, вие сте отдали всички сили на вашия характер единствено на мисълта за разплата с многобройните ви врагове. Плащали сте със зло на злото, което са ви причинили, но с това само сте умножавали нещастията в нашия несправедливо устроен свят.

— А вие, мистър Джордж Бингъл, мигар сте измислили друг начин да отстранявате несправедливостите? Дали не мислите, че след като се насити на своите жертви, злото ще се свие като боа и ще заспи? Мигар лъвът, който убива леопарда, не върши благодеяние и за зайците?

— Тогава зайците ще станат храна не на леопарда, а на лъва.

— А как бихте желали да помогнете на зайците? Нима вярвате, че леопардът може да бъде превърнат в постник само с проповеди?

— е, сеньор, аз зная, че против леопарда помага само добрият куршум. Но хората трябва да бъдат хора, а не леопарди и зайци. В тъмницата години наред аз четох съчиненията на мъдреци. Те учат как хората трябва да живеят помежду си; на обезправените и страдалците те показват пътя към Слънцето. По този път мечтая да тръгна аз; за това съм готов да се боря с леопарди и за това бих желал да притежавам силата на вашия характер, капитан Бернардито.

— Благодаря ви, мистър Бингъл! Виждам по очите на Чарлз — нашия „сеньор Алонзо“, — че вашите мисли вече са успели да повлияят и нему… Е, мое момче, скъпо можеше да ви струва този ваш самостоятелен рейс с „Тримата идалго“! Грели ви улови като кротушки с най-проста стръв! Аз мислех, че след моята школа ще се окажете по-предпазливи. Да не прозрете такъв прост капан!… А сега ми разкажи, малки мой Ли, какви са ти впечатленията от добрия стар Бълтън?

— Татко, най-силното от тамошните ми впечатления е сеньорита Изабела Райланд:

Капитан Бернардито сведе глава и сурово сви вежди. Томас Бингъл — „сеньор Матео Велмонтес“ — смутено обърна глава. Антонио Чени гледаше Чарлз с тревога и състрадание… В каютата стана много тихо.

— Чарлз — заговори накрай Бернардито, — настана часът да те посветя в една важна тайна. Когато ви пущах — нас, тримата мои любими синове, Диего, Томи и теб — в морето, да дебнете роботърговските кораби на Джакомо Грели, нито аз, нито Антонио, когото изпратих с вас като по-зрял ваш другар, не предполагахме, че съдбата ще те срещне лице с лице със самия собственик на тези кораби… Кажи ми, момчето ми, има ли случай из онези дни да видиш Джакомо Грели и да поговориш с него?

— Бегло го видях пред вратата на нашата4 килия. Първом аз погледнах през вратната шпионка Грели, а след това Грели през същата шпионка разглеждаше нас.

— И вие двамата, гледайки се един друг, не знаехте, не подозирахте, че в жилите ви тече една и съща кръв… Ние, майка ти и аз, дълго криехме истината, но е дошло време да я разкрием пред теб, защото с всеки изминат ден наближава последната ни схватка с Леопарда. И така знай, че ти не си ми роден син. Джакомо Грели, тоя ненаситен паяк, роботърговец и кръвопиец — ето кой е твоят роден баща!

На бледото лице на Чарлз се изписа такава мъка и главата му тъй ниско се сведе, че старият капитан с бащинска нежност прегърна младия мъж. Бернардито милваше отпуснатите му рамене и дългите завивки на копринените му къдри и се мъчеше да надзърне в очите на своя възпитаник.

— За мен щеше да е по-добре да умра, без да знам нищо за това — промълви младежът с голямо усилие. — тона е по-лошо, отколкото да бъдеш просто сирак… Не желая дори в мислите си да наричам Леопарда с думата баща…

Бернардито целуна младежа по челото. Чарлз притисна към сърцето си ръката на стария моряк:

— Цял живот ти си ме наричал син и наистина си ми бил баща. Кажи, ще ми позволиш ли да те наричам както преди с това име?

— Момче, нека сам всевишния чуе моите думи. В сърцето ми няма разлика между тебе и Диего! Твоята майка стана моя жена. Ти дойде при мене тригодишно детенце, украси моята старост и не си се отделял от мен за повече от няколко седмици. Мога ли да не виждам в теб роден син?

Капитанът пусна Чарлз от прегръдките си и протегна ръка на Томас Бингъл:

— Не се мръщи и ти, ревниви мой идалго Матео Велмонтес! Ела при мен, Томи, да те прегърна! Нима мога да забравя колко ти е задължен Диего, моят кръвен син? В годините на неговото детство ти спаси живота му от злодейски ръце. Сега и за нас с Диего и Антонио дойде ред да се притечем на помощ на сеньор Велмонтес!… Приятели мои, съдбата беше милостива към мен: на стари години тя ми изпрати не един, а трима синове — Диего, Чарли и Томас, моите благородни „трима идалго“!

— Братя! — възкликна Томас. — отхвърлете скръбта! Ние пак сме заедно, пак сме на свобода. И я се опитайте да си представите какво е сега изражението на Леопард Грели!

Като изговори тези думи, Том се запъна и погледна смутено Чарлз Райланд. Чарлз улови погледа Му, изправи се и като разтърси къдрици, каза решително и твърдо:

— Моя баща — то го, той е тук с мен. Леопарда, който е посегнал върху честта на майка ми, ще си остане за мен един ненавистен враг, какъвто е и за всички честни люде. Аз нямам намерение да свалям шпагата, приятели!

— Добре го каза, сине! Гласът на честта трябва да бъде по-силен от гласа на кръвта. Но не забравяй този втори глас по отношение на твоята сестра Изабела. Тежки изпитания очакват тази горда, прекрасна сеньорита. Но губейки баща си, тя трябва да намери един любещ, нежен брат. А… нежен рицар тя като че ли вече си е намерила, а? Нашият кавалер дьо Креси май че нещо твърде често се озърта към английските брегове!

Младият кавалер се смути и почервеня. Чарлз буйно прегърна младежа, а капитан Брентли, взирайки се в „старшия офицер“ от комисията, се напрягаше да си припомни чии познати черти са повторени в младото, привлекателно лице на кавалера… Той сякаш прилича на… островитянина Мърей! Само че лицето му е още младежки нежно, лице на човек, незакален в упорита жизнена борба …

Ала размишленията на Брентли бяха прекъснати от Бернардито Луис.

— Сега, господа Брентли и Джордж Бингъл, благоволете по-отблизо да се запознаете с двамата важни джентълмени — милорда кралски прокурор и чиновника при първия лорд на адмиралтейството… От този миг двамата „лордове“ се освобождават от държавните пълномощия, но самият Джакомо Грели едва ли ще може да отрече, че моите ученици изиграха ролите си не по-лошо, отколкото биха сторили това актьорите от театър „Друри Лейн“! И така, позволете ми да ви помоля, мистър Брентли, да се взрете по-внимателно в милорд прокурора, в когото дори досега не можахте да откриете своя стар приятел!…

От креслото в дъното на полутъмната каюта стана почтеният на вид джентълмен с разкошна перука с огромни букли, стърчащите му бакенбарди и побелелите вежди му придаваха суров вид. Под слоя на пудрата и червилото лицето му беше малко подвижно. Златни очила украсяваха носа на джентълмена, а на копчето на камизолата висеше още и лорнетът… Брентли беше запомнил добре погледа на прокурора през тоя лорнет в следствената килия… Но в тази минута притежателят на златния лорнет се преви пред капитан Брентли в церемониален поклон, а след това започна бавно да изтрива от лицето си дебелия слой пудра и червило, използувано обикновено от старците контета… Под пудрата и червилото се откри загорялата кожа на страните, още съвсем не старчески… Ето от лицето изчезнаха очилата, бакенбардите, побелелите вежди… Цъфна познатата усмивка… Падна, отхвърлена настрана, перуката…

— Света Богородице, ами че това е… мистър Едуард Уент! Еди, моят помощник от „Орион“, който започна при мен като мичман… Каква среща! …

Слисаният старец още не беше успял да се освободи от приятелската прегръдка на бившия си помощник, когато Бернардито Луис приближи до него и „чиновника от адмиралтейството“.

— Е, капитан Брентли, вторият член от нашата „комисия“ ви е неизвестен. Нарича се Джеймс Колгрев. В цялото това предприятие отначало той ни оказа големи услуги като първокласен гравьор и калиграф, а след това се справи доста добре с ролята на мистър Бленърд. Преди шестнадесет години Колгрев беше моряк на капьора „Окриленият“, но когато през есента на 1779 година плених този кораб, бедният момък преживя силна уплаха и, както виждате, съвсем побеля. Външността на Колгрев толкова се измени, че дори Уудро Крейг и Джозеф Лорн, които познаваха добре по-рано Джеймс Колгрев лично, съвсем не заподозряха измамата.

— Но кажете, сеньор Бернардито, по какво чудо вие успяхте да ни се притечете на помощ?

— Това чудо се нарича яхтата „Толоса“. Капитан Брентли, познавате ли нашия кораб?

— Напомня ми потъналата яхта „Ели“, но като че ли е по-тежък и с по-висока кърма.

— Това е именно яхтата „Ели“, която моряците от „Окриленият“ извадиха от подводната плитчина и престроиха. Моите момчета я нарекоха „Толоса“ — това е името на моя пръв малък кораб. Екипажът на яхтата се състои от останките на предишния екипаж на „Окриленият“, който плених в 1779 година. Те сами изказаха желание да останат на острова, в нашата малка свободна колония „Буено Рио“. Вам е известно, капитан Брентли, че през последните години нашият крайцер, престроен от „Окриленият“ от време на време тревожеше спокойния сън на лорд-адмирала. При това аз самият ръководех сраженията, но винаги стоях в сянка.

Когато моите момчета закрепнаха и свикнаха с морето, аз ги пуснах на самостоятелен рейс, като им наредих: от всички кораби на Грели да щадят както дотогава само вашия бриг „Орион“. Антонио Чени тръгна на този рейс като старши артилерист, а Дик Милс — като щурман. А как завърши това плаване, вие знаете добре.

След като ги пуснах в морето, аз също се отправих на път; с товар злато, добито в находищата на нашия остров, заминах за Америка с яхтата „Толоса“, с цел да навестя във Филаделфия моя стар приятел Алфред Мърей. Той беше напуснал Синята долина. Постигна го горчиво разочарование по отношение на миролюбието и хуманността на американските колонисти: същата 1779 година, когато измамените индианци нападнаха селището в Синята долина, а след това пуснаха кротко пленниците си, като се убедиха с моя помощ в тяхната невинност, в индианските земи беше изпратен от Пенсилвания наказателният корпус на генерал Съливан. Индианските селища на една голяма територия бяха опожарени, царевичните посеви изгазени, ябълките изсечени, добитъкът унищожен… Тогава загинаха хиляди индианци. Може да се каже, че беше унищожено цялото племе на ирокезите. Всичко това беше извършено тъй безчовечно, че потресеният Мърей не можеше да остане в основаното някога от него селище и се пресели със семейството си във Филаделфия. Там той се сдоби с нови приятели, мистър Джеферсън и мистър Франклин, знаменития учен. С тях той възобнови някои свои научни занимания, които е бил започнал още на младини, когато живеел в Индия. Мистър Мърей стана член на конгреса и страстен аболиционист188. Той можеше още много нещо да направи, но силите му изневериха. Беше умрял един месец преди моето пристигане. Множеството народ, следващ ковчега му, нагледно показа колко голяма любов си беше спечелил в сърцата на обикновените хора; самият президент на Съединените щати Джордж Вашингтон изказал съжаление за смъртта на такъв голям обществен деец. Ето така стана, че във Филаделфия намерих само мисис Емили и децата й, както и семейство Уент, което също беше напуснало Синята долина. След смъртта на Мърей мистър Уент затъгува по морето и сега мисис Мери Уент го очаква да се върне от плаването: мистър Уент имаше намерение да си потърси щастието при златните находища на нашия остров.

Но не само с мистър Уент се върнах аз на острова от Филаделфия. Вдовицата на мистър Алфред Мърей, лейди Емили, пусна с мен сина си Реджиналд. Позволете ми да ви представя моя старши офицер „кавалер дьо Креси“ под истинското му име. Мистър Брентли, пред вас е Реджиналд Мърей, синът на Алфред Мърей. Погледнете този кавалер, капитане, и ще ми повярвате, че клетата мисис Емили не се раздели твърде охотно с Реджи, оставяйки го под опеката на стария скитник Бернардито. Но Реджиналд много настояваше. Той знае историята на своя баща и гори от желание да влезе в решителна схватка с Леопарда, за да измие позора от предишното бащино име, опетнено от дръзкия самозванец.

Когато ние с Уент и Реджиналд пристигнахме на острова, оказа се, че моите трима идалго не се бяха завърнали от своя поход и това ме разтревожи: капьорът трябваше да пристигне към началото на октомври. След като изчаках още една седмица, много обезпокоен, аз излязох заедно с Уент и Реджиналд в морето да ги диря. На триста мили от острова ние срещнахме повредения капьор и узнахме от Диего и Антонио за съдбата на доверчивите парламентьори.

Аз възложих на Джон Бутби, бившия боцман на „Окриленият“, да откара „Тримата идалго“ до залива на нашия остров и да подготви острова за отбрана, в случай че враговете се опитат да направят десант. Диего, Антонио, Дик Милс, Уент и Колгрев взех на борда на „Толоса“ и се спуснах да догоня ескадрата на Грели. В Капщад заварихме двата повредени кораба от тази ескадра — брига „Орион“ и фрегатата „Крал Георг III“. Узнахме, че нашите доверчиви парламентьори са отправени за Англия с фрегатата „Адмирал Ченсфилд“. В Плимът, където пристигнахме след фрегатата, успяхме да установим, че „Адмирал“ е заминал за Бълтън. Вестниците вече бяха поместили подробности от боя на ескадрата с „пиратския крайцер“ и съобщаваха, че кралят е заповядал да се назначи в помощ на лорд Ченсфилд цяла комисия, за да бъде ускорено следствието и съденето по делото на престъпния Брентли и злодеите пирати. Според сведения на вестниците комисията се оглавяваше от новия канцлерски прокурор сър Холенщед, който неотдавна бил пристигнал в Лондон след двадесетгодишна служба в Индия. Това означаваше, че никой в Бълтън, в това число и лъже-Райланд, не познава този господин лично… За останалото, предполагам, вече се досещате. Накратко казано, реших, че моята „комисия“ трябва непременно да пристигне в Бълтън преди кралската. Отивахме на голям риск, още повече, че и ние самите нямахме никаква представа как изглежда прокурорът Холенщед.

Докарах яхтата си „Толоса“ в прикритото заливче Стария крал близо до Ченсфилд. Моята „комисия“ изпрати „от Лондон“ писма до началника на бълтънската тъмница и до коменданта на гарнизона, а на другия ден пристигна в Бълтън. Колгрев изготви такива документи, че като ги гледаше, той самият се преизпълваше с уважение към тях. Бълтънци пък легнаха пред „комисията“ в праха, защото повечето от тях имат нечиста съвест.

— Позволете — изуми се Брентли, — как ви се удаде да ни прехвърлите на „Толоса“ без да възбудите подозрение у затворническия конвой?

— О, това не беше сложно, когато цял Бълтън вече трепереше пред „жреците на правосъдието“ и у никого не се породи дори най-малко подозрение… Майор Древърс и „сър Холенщед“ получиха „от Лондон“ допълнително поверително указание, в което на комисията се съобщаваше, че съучастници на пиратите се готвят да нападнат по пътя кортежа и да освободят затворниците. Ето защо, с цел да се запази всичко в тайна, се „предписваше“ в Шрусбъри да се отправи празна затворническа карета и силен конвой, а затворниците тайно да се прехвърлят на борда на специалния „полицейски кораб“. Благодарение на Джордж Бингъл ние навреме узнахме за старанията на Грели да склони затворниците да избягат. Ясно беше, че Грели е намислил под такъв предлог да убие пленниците. Затова ние предварително започнахме да наблюдаваме пътя, а в тъмницата отстранихме от затворниците опасността, като ги прехвърлихме в карцера.

При пътуването на затворническия кортеж в Шрусбъри „комисията“ изпълни добросъвестно „поверителното указание“: каретите спряха край ченсфилдската гора, завиха към заливчето и стовариха затворниците и „джентълмените“ право на борда на „полицейския кораб“. Ако конвоят заподозреше нещо, щеше да бъде мигновено унищожен на безлюдния бряг. Но всичко мина гладко и чисто. Когато затворниците вече се намираха на борда, „сър Холенщед“ предупреди Древърс, Бартолд и кмета да бъдат предпазливи, щом наближат Търпин бридж, тъй като ние бяхме открили подготвянето на атентата, когато наблюдавахме като пътуващи селяни бълтънското шосе. Взет ли е нашият съвет под внимание, ние с вас не знаем. От взрива над гората се вижда, че атентатът е станал, но кой именно е паднал жертва на Грели, ще се изясни по-късно…

— А накъде пътуваме, сеньор Бернардито?

— Яхтата ще се отбие в испански води и ще стовари в Кадикс малък десант. Дик Милс, братята Бингъл и Антонио Чени ще трябва да направят едно пътешествие до Италия. Джордж ни откри удивителни неща за коварните замисли на някой си Кремпфлоу.

— Алекс Кремпфлоу ли? Собственикът на „Бялата мечка“? Помагачът на лъже-лорда?

— Сеньор Брентли, той е май слуга на двама господари, както се казва в една добра стара комедия… В Италия моите момчета ще му стъпят на опашката… А „Толоса“ ще се отправи към известния ви остров. Там, в моя дом, сеньора Доротея с радост ще ви окаже гостоприемство, капитане. Мене, Чарлз и Реджиналд ни очаква след това дълъг път, а и мистър Уент, който махна ръка на златното находище, възнамерява да го измине заедно с нас: ние ще изстискаме от „Толоса“ нейните двадесет възли, за да пристигнем в Калкута и през лятото да се върнем в Бълтън.

— Ами… вашият син, сеньор Диего?…

— Диего ще се върне на командното мостче на „Тримата идалго“. Момчето ще намери добра работа на този кораб във Франция, където народът се е вдигнал против тираните. Вимпелът на кораба ще се украси с девиза на въстаналия народ. „Свобода! Равенство! Братство!“

6

Нощната катастрофа при Търпин бридж предизвика голям смут в Бълтън, гражданите се мъчеха да отгатнат личността на новия Гай Фокс. Някои проповедници виждаха в това събитие нови коварства на Велзевула, под чийто черен знак протичаше краят на бунтовния, богоомразния век. Други гласове не предявяваха такива лъжливи обвинения спрямо дявола с неговия остарял арсенал от интриги Тези гласове тълкуваха цялото произшествие по-другояче: някои, значи, е разтърсил тежка кесия, за да обърне в прах лондонските инспектори…

През изтеклите две седмици след атентата граф Ченсфилд само веднъж напусна имението: за да почете с присъствието си погребението на загиналите. Бълтънци бяха поразени от страшната промяна в неговия вид. Накуцвайки, той вървя пеша след ковчезите от катедралата до гробищата. Командата на „Адмирал“ почете погребението на своя капитан с топовен залп. Той изгърмя от фрегатата в онзи скръбен миг, когато граф Ченсфилд хвърли първата шепа пръст в гроба на Джозеф Лорн. При изгърмяването на залпа лорд-адмиралът потръпна… След погребението се проточиха дни на затворничество. От време на време лорд-адмиралът се разхождаше из парка. В тези минути никой не смееше да се приближи до него. Лицето на графа стана жълтеникаво бледо, погледът му — ламтящ и зъл; той започна много да се прегърбва и когато вървеше, гледаше не напред, а в земята …

В края на втората седмица след Коледата, в навечерието на деня на „Тримата свети крале“, бълтънци започнаха да си шепнат за пристигането на полковник Хауерстън от Лондон, началника на тайната канцелария при военното министерство.

…Изгърбен, граф Ченсфилд седеше край огъня и слушаше воя на вятъра в комина. Купчина непрочетени вестници се валяше на масата и вече се беше покрила с прах и с пепел от лула. Господарят на имението гонеше от кабинета си прислугата, избягваше въпросите на дъщеря си. Подносите с храната камериерът носеше в кабинета; изнасяше ги почти недокоснати.

На масичката край камината лежеше дълга глинена лула. Графът се пресегна да я вземе и, без да иска, разплиска виното от сребърната чаша. Червената светлина на въглените падна върху разляната течност… Зениците на лорд Ченсфилд се разшириха. Няколко мига той гледаше тъпо петното. Струваше му се, че то расте и че под него е не бяла покривка, а почернял от сажди сняг…

Гласът на камериера изтръгна графа от неговата замисленост:

— Полковник Еймъри Хауерстън, сър.

— Какво има?

— Ще благоволи ли ваша светлост да приеме полковник Хауерстън?

— Добре. Покани го. Стой! Махни тази проклета покривка …

Лорд-адмиралът се приближи до писалището и отвори едно чекмедже; малък двуцевен пищов мълниеносно се прехвърли оттам в джоба на редингота…

С влизането си полковникът отдаде чест по военному, а след това със сърдечен, приятелски жест протегна двете си ръце към домакина.

— Графе, позволете ми да ви изкажа искрените си съболезнования. Какви тежки загуби! Негово величество скърби заедно с вас, милорд! И най-сетне тази нечувана по своята дързост история с лондонската комисия…

— Аз ще се оплача от действията на тази комисия пред негово величество и ще помоля застъпничеството му срещу долната и възмутителна клевета, с чието събиране тази ваша комисия се занимаваше в Бълтън!

— Но, моля ви се, милорд, нито един член от нашата комисия не е напускал Лондон. Цялата история с комисията е най-чиста мистификация! Тайни зломишленици, очевидно съучастници на арестуваните пирати, са измамили целия град и са освободили пленниците.

Зашеметен, граф Ченсфилд не можа да се задържи на нозе. Той почти падна в креслото. Мозъкът му още не беше в състояние да обхване случилото се. Той, лорд-адмирал Ченсфилд, измамен!… Напразно загинаха най-близките му приятели! Той е измамен! Но от кого, от кого?…

Лицето на събеседника се разливаше пред очите на Грели. Той почти нямаше сили да запази самообладание! Полковникът вдигна рамене:

— Нито един кораб нея вечер не е напускал бълтънското пристанище. Кортежът е излязъл от града и е бил вдигнат във въздуха при Търпин бридж. А къде са затворниците и техните съучастници от мнимата комисия или поне техните трупове? Да не би да са се възнесли на небето?

Господарят на Ченсфилд не чуваше нищо повече. Той се задъхваше и беше готов да почне да си къса дрехите. Бутна лулата с лакът, тя падна и се счупи.

— Повярвайте ми, милорд, колко голямо е общото съчувствие към вас… — продължаваше полковникът. — ред лицето на революционните трусове във Франция… Милостиво то разположение на негово величество и на сър Пит към вас… Боже мой, сър, позволете ми да ви подхвана! Хора! Слуги! Ей, кой е там! По-скоро елате!

Камериерът се втурна в кабинета.

— Викайте доктор, по-бързо! Струва ми се, че графът получи удар!

Изабела седеше край леглото на болния. Нейният татко беше на оздравяване, но лявата страна на лицето му и лявата ръка бяха схванати. Консилиум от лекари от Холандия и Англия предписа на болния пълно спокойствие, успокоително четене на глас, а по-късно и продължително лекуване с бани. Изабела посвещаваше всичките си вечери на успокоително четене за болния.

— Папа, искаш ли да ти прочета една хубава детска приказчица за животни? Напечатана е в коледното приложение на „Бълтънс Адвъртайзър“. Много е смешна, малко страшна, но съвсем не е дълга.

— Чети, момичето ми — покорно се съгласи болният. Изабела разгърна цветното коледно приложение и прочете заглавието на интересната приказка:

— „Разказ за кита, който по-рано бил леопард, а после станал хиена“… Папа, какво ти стана?

Изабела изпусна вестника и бързо изтича за лейди Райланд.

— Пак му прилоша! — завика Изабела изплашено. — лицето му пак се изкриви!…

1

Край паметника на херцог Фернандо Медичи, близо до Ливорнското пристанище, на пейката, предназначена за отпочиване на пешеходци, се изтегна възрастен чужденец с тъмнокафяво наметало. Позата му беше небрежна, физиономията, леко подпухнала, изразяваше скука и недоволство. Червеникавата широкопола шапка с перо той постави на коляното си и изложи плешивеещото си теме на февруарското слънце. Бастуна, доста масивен, с дръжка, изобразяваща глава на хрътка, чужденецът подпря на пейката.

Всеки път, когато до пейката му се приближаваше продавач на плодове или просто безгрижен зяпач от уличните хлапета, притежателят на шапката с перото замахваше с бастуна така сърдито, че зяпачът веднага ускоряваше крачките си и чак когато се отдалечеше, страхливо оглеждаше свирепия синьор. Затова пък при появата на всяка дама, минаваща дори на най-далечно разстояние, чужденецът на пейката се излъчваше важно и геройски засукваше мустаците, които и без това вече по формата си наподобяваха венецианска гондола с високо вдигнати нос и кърма. На изкуствения черен цвят на тези мустаци би могъл да завиди всеки един от четиримата бронзови маври, които украсяваха ливорнския паметник.

Часовникът на кулата на площада удари два; с това той, изглежда, сложи край на продължителната почивка на мустакатия чужденец. Той нахлупи шапката, мушна под мишница бастуна и се отправи към хотел „Ливорно“.

Един стар просяк с изпокъсано наметало, който призоваваше милосърдието на минувачите само с мълчаливи поклони, погледна подир отдалечаващия се господин. Когато той пресече площада, старецът метна на рамо торбата и напусна мястото си зад паметника с четиримата маври.

След мустакатия господин вървяха в същата посока група френски моряци. Те крачеха бавно по пристанищната улица и се оглеждаха да намерят местенце, където биха могли да убият времето до вечерта. Старият просяк догони моряците и се затътри след тях, като поглеждаше от време на време през моряшките рамене напред към червеникавата шапка на чужденеца.

Скоро шапката се скри във входа на хотела, а старият просяк изостави моряците и свърна в двора на някакъв си търговски дом. Той намери там притулено ъгълче между сандъците и денковете, свали от рамото си обемистата торба, извади от нея вещите и я обърна наопаки, с което превърна просяшката торба в много приличен пътнически сак, където скри своите дрипи и жалкото подобие на шапка. Сред извадените вещи се оказа лек син плащ, барета, дантелена яка и огледало. За две три минути просякът се преобрази в типичен стар артист или художник. Той си вчеса косите, махна брадата от лицето си и педантично разгледа пред огледалото своите бакенбарди, за да се убеди, че са добре прилепнали. Най-после, като взе пътническия сак за кожената дръжка, старецът бодро закрачи към странноприемницата „Ливорно“.

От собственика на хотела, който седеше зад високо писалище, човекът поиска стая за една нощ, като вписа в книгата на наемателите името си: „Карло Морели, художник, Верона“.

Когато записваше това, гостът хвърли поглед по цялата страница с имената на наемателите, пристигнали през последните дни; най-оре на листа той прочете: „Томазо Буоти, доктор по богословие, Венеция“.

Срещу това фамилно име стоеше цифрата „12“.

Веронският художник заговори с подкупваща вежливост:

— Миналата година живях у вас в номер дванадесет. Плени ме изгледът от прозореца. Бих желал пак да наема същата стая.

— За съжаление тя се освобождава едва утре. Но точно същия изглед вие бихте могли да имате от съседната стая номер десет, синьор.

— Тихи ли са съседите там? Никак не би ми се искало да попадна в съседство на дами с деца.

— Синьор, в такъв случай това е най-добрият избор! Номер дванадесети, съседният на десети, е зает от един почтен самотен учен. Сега при него се намира първият посетител, който той прие в продължение на няколкото дни. По-добър съсед не може и да се желае. Обикновено ние даваме двете стаи заедно — те са свързани помежду си с врата, но гарантирам ви, че това ни най-малко не ще наруши вашето спокойствие господине.

— Отлично! Мога ли вече да се настаня в стаята си?

— Разбира се!

Като остави в ръката на хотелиера сребърно скудо и се удостои с титлата „ечеленца“, художникът от Верона се изкачи на втория етаж. В полумрака на коридора той пъхна много предпазливо ключа в ключалката на своята стая, като се опасяваше да не предизвика и най-малък шум. След като отвори вратата, той я заключи отвътре също така предпазливо и се огледа. Отляво в стената се виждаше врата, полузакрита със завеса. Художникът прекоси стаята на пръсти, отмахна завесата и долепи ухо на ключовата дупка.

В стаята на учения съсед се водеше тих разговор, но веронецът, притаил се зад завесата, долавяше ясно думите на събеседниците.

— Мистър Кремпфлоу — казваше някой на френски с много приятен глас, — без съмнение една част от задачата вие разрешихте. Аз съм готов да моля моя покровител да ви изплати една четвърт от уговорената премия. Ала най-главното все още предстои: първо, нужни са неоспорими доказателства за гибелта на Джакомо Мола или както вие го наричате, Джакомо Грели, и второ, още не са събрани сигурни сведения за потомците на това лице.

— Грели като че ли не е имал деца, а самият той е загинал — отговори пресипнал глас с явен английски акцент. — за пътуванията по вашата работа аз загубих половин година и порядъчно се охарчих, дакт!

— Синьор Кремпфлоу, повтарям ви, след като докладвам на моя покровител, аз навярно ще мога да ви предам чек за две хиляди и петстотин.

— Слушайте, дакт, я да зарежем тези недомлъвки! „Моят покровител“… Аз отдавна знам кой е този покровител. Това е самият граф д’Еляно, а Джакомо е незаконният му син. Е, какво ще кажете? Може ли да водите за носа Алекс Кремпфлоу, а? Ще ви кажа, дакт, че трудничко човек може да ме извози, проклет да съм!

Моля ви да пазите както досега в тайна целта на издирванията… А главното е да намерите или потомците на Грели, или несъмнени доказателства за неговото бездетство. Какво сте изяснили за връзките на Джакомо Грели, синьор Кремпфлоу?

— Пиратът е можел да има любовни интрижки във всички страни, но за негова годеница се е смятала Доротея Чени, онази рибарка красавица, която вие, дакт, сте познавали като момиченце. В Соренто, в селцето, където е умряла нейната майка Анжелика, се говори, че уж Доротея родила зад граница дете, което умряло. Но дявол я знае от кого е било това дете…

— Мистър Кремпфлоу, с такива изрази… спрямо лица, близки на синьор Джакомо, аз… бих ви помолил да не злоупотребявате… Ала наистина много важно е да се изясни местопребиваването на Доротея Чени през годините 1769-1773! Възможно е баща на нейното дете да е бил синьор Мола.

Събеседниците замълчаха. След това отново прозвуча първият глас:

— Какви подробности са ви известни за потопяването на шхуната „Черната стрела“? Може ли да се смята за несъмнено, че Джакомо Грели е загинал?

— Хм!… Известно е, че една френска корвета е потопила шхуната с цялата й банда в Индийския океан. Това е било през април 1768 година… Моят съдружник мистър Крейг — виж, той е познавач на морето! Плувал е някога си като боцман, може би е виждал и „Черната стрела“ и май че знае подробности за гибелта на тази пиратска шхуна… Ще трябва да замина за Англия, за да изясня това онова, а после ще се заема с издирването на наследниците на синьор Паоло… Хонорара, който ми обещахте, бих желал да взема със себе си.

— Ще ви се наложи да почакате, докато се върна от Венеция с чека. Или пък ще ви препратя парите направо в Бълтън…

— Покорно благодаря! Съвсем не ми е необходимо всяко бълтънско куче да знае откъде и какви суми получавам. Колко време ще отнеме вашето пътуване до Венеция?

— Страхувам се, че не по-малко от месец… Аз имам още много други неотложни работи.

Мистър Кремпфлоу сякаш потъна в размисъл.

— Месец! Ех, един месец почивка още мога да си позволя. Ще отида още веднъж в Соренто и на Капри. Тук в Ливорно ще се поровя още из полицейските книжа на чиновника Молети. Само че… дали граф д’Еляно ще се съгласи да заплати за съобщението, че синчето му е станало пират, а?

— Вие отново се увличате, синьор! Кажете по-добре как успяхте да попаднете по следите на Джакомо Мола?

— Е, дакт, вие желаете да изтръгнете от мен една професионална тайна! Но и така да бъде, ще ви кажа, че фамилното име на Бартоломео Грелей или Грели, който е станал втори баща на Джакомо Мола, ми напомни, че в Италия имаше един пират със същото фамилно име. Оказа се, че този разбойник се е наричал Джакомо… Аз хванах тази нишка и намерих в старите полицейски актове отличителните черти на разбойника Грели. Те съвпадаха с онова, което беше известно за външността на Джакомо Мола, възпитаника на рибаря Родолфо Чени…

— Моля ви да положите всички усилия, за да проследите и другите връзки на Джакомо Грели. Може би освен семейство Чени, сиреч Анжелика, Доротея и Антонио…

Доктор Томазо Буоти не завърши фразата си. Веронският художник дочу зад завесата да се отместя стол и стъпки по стаята. Някой с тежки обувки се приближи до самата врата. Веронецът успя да долови няколко думи, които англичанинът произнесе на себе си, сякаш в дълбок размисъл:

— Анжелика, Доротея, Антонио… Удивително съвпадение на имената, дявол да го вземе! Ами че в Ченсфилд живееха някакви си Доротея и Антонио… Заминаха в седемдесет и трета, след втория брак на виконта! Казват, че били заминали за Италия… при Анжелика Чени… Хм! Отличителните белези на Джакомо Грели… висок… с гърбав нос… момчето от медальона… О, сатана!

Англичанинът зад вратата се обърна на токовете си. Грубият му глас зазвуча с тържество:

— Слушайте, дакт! Донесете ми чек за една четвърт от премията — аз вдигам котва. Пътем ще се отбия в Марсилия, ще направя някои справки. А след половин година при гответе цялата останала сума в чисто злато… Ще се върна при вас с новини, които ще ви вземат ума, проклет да съм!

…Веронският художник, който не пропусна нито дума от целия разговор, остана зад завесата, докато мистър Кремпфлоу не си отиде. Когато стъпките му стихнаха по стълбата, художникът се приближи до масата, извади писмени принадлежности и написа писмо. Той капна върху ъглите на плика разтопен червен восък и старателно притисна върху него пръстен с печатче. Върху червения восък остана мъничко изображение на саламандър.

Веронецът скри писмото, наметна синия си плащ, отхвърли единия му край върху рамото си и излезе от странноприемницата. Дълго ходи из улиците и се намери в покрайнините на града, когато слънцето вече се скриваше и небето пламтеше. Тук криволичещите улици се изкачваха нагоре по склона на хълма и се събираха на малко площадче с каменен кладенец. Градинските дървета се свеждаха над нащърбените плочи на тротоарите. В ъгъла на площада се гушеше бедна църквичка от сивозеленикав камък. Художникът влезе в тъмния страничен, олтар на този храм. Тук цареше многоцветен полумрак, обагрен от лъчите на залязващото слънце, струящи през червените и сини стъкла.

Молитвеният дом беше безлюден. Само от ризницата достигаха тихи гласове. Оттам надзърна дебел, възрастен капелан. Като видя пришелеца, той каза недоволно:

— Вие сте дошли твърде рано. Литургията ще започне едва след час.

Пришелецът вдигна нетърпеливо ръка. Лицето на капелана се промени, той улови и целуна протегнатата ръка и замръзна в нисък поклон:

— Ваше преподобие, извинете, не ви познах в този… вид!

— Брат Николо, къде е Луиджи Гринели?

— Помага ми в ризницата, ваше преподобие. Съпроводен от капелана, пришелецът влезе в ризницата.

Млад монах беше обърнал към себе си задната страна на иконата на скърбящата Дева и поправяше замърсилия се механизъм на „сълзотечението“. Поправката вече беше към своя край и на тъмнооката мадона бе възвърната способността непрекъснато да пролива елейни сълзи над този век на революции, безбожие и ереси. Идването на негово преподобие отвлече капелана на храма, брат Николо, от благочестивото претърсване на сеното в дървеното копитце. Капеланът замени изпрашените и изпоядени от мишки сламки с нови, след което „истинските ясли Христови“ отново приеха своя трогателен и уютен вид, способен да умилява дори каменни сърца.

Служителят в домашната църква на граф д’Еляно, Луиджи Гринели, също се приближи, за да получи благословия.

— Брат Луиджи — каза човекът с плаща, — земи този плик. С него ще заминеш за Англия, без да губиш нито час. През нощта заминава кораб за Тулон. Ти трябва да успееш да го вземеш.

— Свети отче, готов съм да тръгна.

— От Тулон ще отскочиш в Марсилия и ще вземеш нашия постоянен водач Жак Перше. Той ще те придружи до Кале. Ще се прехвърлиш през Ламанш и ще отидеш в Бълтън. Този плик предай на отец Бенедикт и ми донеси неговия отговор. Забрави по пътя умората и почивката: на разположение имаш само един месец. Днес е четвърти февруари. След месец ти трябва да ми донесеш тук, в Ливорно, отговора на патер Морсини.

— Но, монсеньор, във Франция бушува революция, пътищата са несигурни… Възможни са задръжки, забавяния… Пътят е много дълъг. Страхувам се, че е невъзможно да се върна за един месец.

Челото на йезуита Фулвио ди Грачиолани се намръщи.

— Брат Луиджи, за един войник на ордена няма нищо не възможно!

2

Двуетажният дом на Олдпорт скуеър, заобиколен от вековните липи на просторната градина, беше построен от енориашите на бълтънската катедрала за своя духовен глава.

…Една навъсена вечер към края на февруари епископ Редлинг си почиваше в кабинета след изморителната катедрална проповед. Той беше трогнал сърцата на паството с дълбоко проникновеното тълкуване причините за гибелните безредици във Франция, където грешният народ разтърсва основите на кралската власт, дадена му от господа. Епископската проповед виждаше корените на тези явления в това, че дяволът, врагът человечески, беше успял да посее семена на безбожие, от които израсна отровният злак на френското революционно свободолюбие…

Фенерите и луната твърде оскъдно осветяваха безлюдния Олдпорт скуеър с неговите големи кестени; навън беше мразовито и прелитаха редки, сухи снежинки.

Поглеждайки през прозореца, епископът видя портшез189, носен от двама носачи със сукнени капи и изтъркани мъхнати куртки. От това старомодно превозно средство обикновено се ползуваха в Бълтън престарели лейди, смешни възрастни франтове, духовни особи и джентълмени, сковани от подагра. Портшезът спря пред входа на сградата. След няколко минути секретарят на епископа подаде в кабинета лисичата си муцунка:

— Ваше преосвещенство, угодно ли ви е да приемете отец Бенедикт Морсини?

Въпросът беше в състояние да озадачи всеки енориаш на бълтънската катедрала, от детинство приучен да вижда в „проклетите паписти“ свои религиозни врагове и особено да ненавижда католическото монашество.

Ниската прегърбена фигура на отец Бенедикт изникна на прага на кабинета. За разлика от цъфтящото здраве на епископа католическият монах беше сух, бледен и сякаш незабележим в стаята. В черните му очи просветваше неспокоен блясък. Но гласът му, рядко благ и тих, галеше слуха и успокояваше душата. В изповедалния полумрак този глас въздействуваше очароващо върху каещите се.

Притежателят на кадифените гласови струни се разположи в креслото. Епископът го гледаше очаквателно, със затаено безпокойство.

— Ваше преосвещенство, при вас ме доведе неотложна работа, която еднакво засяга и моите, и вашите интереси. Разрешете да се осведомя, известен ли ви е мистър Александър Кремпфлоу?

— Собственикът на бълтънския хотел „Бялата мечка“ ли? Той е един от почетните енориаши на катедралата. Вярно е, че този мъж едва ли би могъл да се нарече праведен, без да се прегрешава против истината, но неговите услуги са благодетелни за спокойствието на всички добри граждани.

— Извинете, известно ли е на ваше преосвещенство какви са отношенията между този мистър Кремпфлоу и… интересуващото ни лице?

Епископът счете за благоразумно да отговори предпазливо:

— Доколкото ми е известно, граф Ченсфилд покровителствуваше покойния мистър Крейг. Разбира се, това покровителство се разпростира и върху неговия съдружник.

— Впрочем аз току що получих съобщение от светия отец Фулвио ди Грачиолани, че този Кремпфлоу, който понастоящем се намира в Италия, вече половин година издирва следите на синьор Джакомо Мола.

Лицето на епископа изрази учудване.

— Каква странна новина! А кой е възложил на мистър Кремпфлоу тези издирвания?

— Някой си доктор Томазо Буоти, пазител на научните колекции и предмети на изкуствата в двореца на граф Паоло д’Еляно. Без съмнение той действува като лице, упълномощено от самия граф Паоло.

— Каква е целта на тези издирвания?

— Това би трябвало да е съвсем очевидно за ваше преосвещенство. Касае се за огромното наследство…

Сър Томас Редлинг се размърда неспокойно в креслото. Монахът го поглеждаше с недобро око.

— Ако веригата на Издирванията се прекъсне със загиването на пирата Грели в индийските води, то усилията на доктор Буоти и Алекс Кремпфлоу ще ни бъдат само от полза: граф д’Еляно ще отстрани от завещанието си уговорката и светата римска църква ще получи около пет шест милиона. В този случай нашето старо споразумение с ваше преосвещенство ще запази силата си: половин милион скуди ще постъпят в разпореждане на ваше преосвещенство. А ако мистър Кремпфлоу се добере до истината, то… британският граф Ченсфилд може да се окаже пред своеобразен избор: или да запази своето настоящо инкогнито, или да си разкрие картите за пет или шест милиона плюс италианската графска титла. В последния случай всички усилия и очакванията на църквата, работата в продължение на десетки години ще се окажат безплодни.

— Господ да е с вас, отец Бенедикт! Това е съвсем невъзможно! Представете си размерите на катастрофата, която би се разразила в Северното графство…

— Съгласен съм, ваше преосвещенство, но ще си призная, че по-дълбоко ме вълнуват размерите на щетата, заплашваща светата църква. Ето защо позволете ми да се обърна към вас с пряк въпрос: можем ли ние да разчитаме както досега на помощта на ваше преосвещенство?

— Онова, което ми е по силите, съм готов да направя за… общата полза на Христовата църква въпреки нашите… хм… разногласия по въпросите за истинната вяра.

— Амин! — облекчение въздъхна монахът. — Щастлив съм, че мога да предам тази блага вест на светия отец. Този праведник неуморно бди в нощта и не се разделя със своята тояга на странник в името на това богоугодно дело. Светият отец моли ваше преосвещенство да изкажете своето становище по повод възникналата заплаха.

— Аз… право да си кажа, съм затруднен да дам какъвто и да е съвет. Но според мене мистър Кремпфлоу неминуемо ще открие истината, щом вече е тръгнал по верния път.

— Ние изцяло споделяме прозорливите опасения на ваше преосвещенство. Ето защо светият отец от своя страна не би смятал за особено желателно мистър Кремпфлоу да се завърне в Англия.

— Страхувам се, че такава загуба… би била ново огорчение за лорд Ченсфилд, отец Бенедикт; но, от друга страна, наистина… хм…

— Може да се разбира, че от страна на ваше преосвещенство няма съществени възражения против… каквото и да било решение, което ние намерим за необходимо да вземем, не е ли тъй?

Епископът кимна мълчаливо.

— И накрай отец Фулвио ди Грачиолани скърби за тежките душевни сътресения, които се струпаха върху лорд Ченсфилд. В негово лице църквата Христова винаги е имала могъща опора. Този ливански кедър, този величествен мъж днес е обезсилен от недъг и тежки загуби. Обществото на ваше преосвещенство ще бъде сладостен балсам за подтиснатата душа на графа. Той трябва да бъде предохраняван от нежелателни срещи, от… слухове, способни да смутят скръбния му дух… Предполагам, че пастирското бдение, тъй благотворно за страдащия дух, същевременно ще предотврати и възникналата заплаха… Не смея да отнемам повече драгоценното време на ваше преосвещенство!

Полковник Еймъри Хауерстън и двамата щабофицери едва през януари завършиха разследването по коледните събития. Докато вестниците и парламентарните оратори настояваха за нови ограничения за влизането в страната на чужденци и недвусмислено съветваха да се търсят виновниците за злодеянието отвъд Ламанша, офицерите разпитаха голям брой граждани и обследваха мястото на произшествието. С участието на бълтънските полицейски власти лондонските офицери установиха, че атентатът при Търпин бридж е бил извършен с най-силен морски артилерийски барут. За взривяването на барутната мина зломишлениците са свързали фитила с няколко запънати пищова. Произходът на барута не можа да бъде установен: нито един склад в Бълтън, нито една корабна крюйткамера, нито една военна сапьорна част не беше разтоварвала през последните седмици такова количество взривно вещество.

Офицерите и полицията се съгласиха с извода, че атентатът е бил извършен от същите онези неизвестни хора, които така ловко бяха изиграли ролята на чиновници от мнимата лондонска комисия. Но по какъв начин те бяха предотвратили гибелта на своите другари при взрива и къде се бяха скрили спасените пленници и техните избавители, остана неизвестно.

Едва към средата на февруари, около две седмици след заминаването на офицерите за Лондон, доктор Грейсуел разреши на болния лорд Ченсфилд първата разходка из стаите на замъка, а след още три дена самият епископ Редлинг придружи оздравяващия при неговото първо излизане от дома. Същия ден с вечерния дилижанс в Ченсфилд пристигна куриер с писмо от министъра на марината. В това писмо министърът бързаше да извести лорд-адмирала, че негово величество кралят е заповядал да се увеличи наградата за главата на всеки от главатарите на капьора „Тримата идалго“ до три хиляди фунта. Възложено е на британския флот да залови и унищожи опасния капьор. Заедно с това кралят е благоволил да пожелае най-скорошно оздравяване на сър Фредрик.

Бълтънският граф сложи настрана писмото, усмихна се със своята нова крива усмивка на паралитик и извади от писалището си картата на Средиземно море. Докторът препоръчваше на болния пътуване по море и графът се замисли над маршрута. Неговият цветен молив се зарея из сините простори на Адриатика и бавно запълзя по чупките на италианското крайбрежие.

…През това време мис Изабела Райланд също четеше писмо и сълзи на яд трептяха на клепките й. Писмото нямаше адреса на изпращача и беше дошло от чужбина през Лондон със същия дилижанс, с който пристигна куриерът от министъра на марината.

В мъничкия украсен плик се оказа напарфюмирано листче със следните редове:

Изабела не показа никому писмото. В яда си тя го разкъса на парченца, които хвърли в кошчето. Ала след като изминаха няколко минути, младата лейди почувствува голямо желание отново да има пред очите си четливия почерк и твърдите подписи на двамата кореспонденти. Мис Изабела страшно се разсърди на себе си, надви престъпното си желание, склони в ръце къдравата си глава и плака едва ли не до сутринта.

3

Един чужденец с гондолообразни мустаци нае в Ливорно каюта до Ливърпул на кораба „Елмиона“. По пътя „Елмиона“ трябваше да престои една седмица в Марсилия…

Италианският пристанищен град посрещаше пролетта — пленителния сезон, когато цъфтят портокаловите и нарови дървета, благоухаят лаврите, маслините и розмаринът. Мартенският вятър откъм морето, ласкав и свеж, подхващаше в градините розовите листенца и с тях обсипваше ливорнските улици. Но щедростта на италианската пролет беше нищо в сравнение с щедростта, проявена от мустакатия чужденец в пристанищната кръчма. На сбогуване той показа на „тези италианчета“ на какво е способен един джентълмен, завършващ своята почивка!

Пищното украшение над горната устна на мистър Кремпфлоу се виреше победоносно. Той беше доволен от себе си; тридесет и два дни бяха изминали от продължителния му разговор с доктор Буоти в стаята на хотела и сега мистър А. Кремпфлоу имаше у себе си внушителна торбичка с едри италиански банкноти, получени срещу чека в „Банко ди Ливорно“. Куфарите на джентълмена вече се намираха на борда, а той самият бе център на внимание в цялата кръчма. Лицето му пламтеше и когато плащаше, мяташе върху мраморната масичка монетите с такава сила, че сребърните скуди можеха да се сплескат. Щедростта на синьора стигна дотам, че той напои и няколкото пристанищни хаймани, които вдигаха шум на съседните масички, а сред тях и гладния, но извънредно весел момък с хитро Лице, обсипано с лунички.

Този опитен моряк, изпуснал своя кораб и пропил в кръчмата последните си грошове, тръгна да изпраща британския си благодетел до самия рейд. Те седнаха в лодката и морякът докара мистър Кремпфлоу до борда на „Елмиона“. По пътя морякът развличаше джентълмена с духовити истории за своите житейски несполуки в Ливорно.

Когато последната лодка се прилепи о стълбата на „Елмиона“, оказа се, че един от опитните моряци на палубната команда не беше се върнал на борда на кораба, навярно завършил дните си в някаква пристанищна свада.

Капитанът и боцманът не подозираха, че на брега двама твърде почтени джентълмени, говорещи италиански с груби грешки, дълго убеждаваха този моряк да не се връща на кораба и в края на краищата подкрепиха молбата си с твърде тежък и звънък довод. Морякът взе парите, мушна ръце в джобовете и забрави за „Елмиона“. А луничавият придружвач на мистър Кремпфлоу преди тръгването на кораба се обърна с поклон към боцмана и му предложи услугите си като моряк за палубната команда.

— Книжата ти в ред ли са? — подозрително се осведоми боцманът.

— Съвсем в ред, маат190, добри хамбургски книжа. Удостоверяват безгрешната ми служба на кораба „Алтона“.

— Презиме?

— Таумел. Ханс Вили Таумел, маат.

— Немец?

— Хамбургец, маат.

— Дай си книжата.

Морякът извади от пазвата си документите и боцманът, след като ги прочете, се запъти към капитана.

Когато Кремпфлоу излезе от каютата си, за да хвърли прощален поглед на Ливорно, от височината на долната рея на фокмачтата му намигна новият член на екипажа, морякът от палубната команда Ханс Вили Таумел. Мистър Кремпфлоу, който беше успял вече да се освежи на вятъра и горчиво да съжали за излишните скуди, изхарчени в порив на безполезна щедрост, сърдито обърна гръб на веселия немец.

Скоро при този отракан момък се приближи сипаничавият и прегърбен готвач, който се оказа съотечественик на Ханс. Той се обърна към новия моряк на езика на Шилер и Гьоте, но Ханс потупа готвача с длан по гърба, показа белоснежните си зъби и весело заяви, че в италиански води възнамерява да говори само на езика на прекрасните пристанищни мадони на тази страна.

— Ще успеем да се наговорим немски в „Алтона“, приятелю! — завърши той своята тирада. — „Ех, Хамбург — Алтона, последната крона…“ — запя той звънко, като се отдалечи от земляка си на другия край на палубата.

След като сдаде дежурството си, Ханс се позаинтересува при стюарда не може ли да се гаврътне глътка нещо съживително. Стюардът погледна строго Таумел и заяви, че морякът е трябвало „да приключа с това още на сушата“.

— Впрочем господинът от четвърта каюта си поръча бутилка вино. Занеси я, може щастието да ти се усмихне — каза по-меко стюардът на моряка.

Зарадваният моряк пое подноса с бутилката и чашите; балансирайки ловко по гладките дъски на коридора, той почука на вратата. В каютата седяха някакъв унил господин и двамата му слуги.

Един от слугите открехна вратата. Като видя моряка, лицето на пасажера загуби унилото си изражение. Той се усмихна широко на влезлия. Морякът бързешком го прегърна и сърдечно стисна ръцете на двамата „слуги“.

— Не бива да се заседявам при вас… Всичко върви добре, Джордж. Но ти непременно трябва да промениш лицето си: Кремпфлоу може да те познае. Дик, слава богу, той не познава.

— Нито аз, нито Антонио имаме намерение да излизаме от каютата. Нашата работа ще започне в Марсилия, когато той слезе.

— Джордж, ти успя ли да поговориш с доктор Буоти?

— Да, ние с Антонио бяхме при него в хотела. Той е много потиснат, страхува се, че Кремпфлоу го води за носа.

— А следят ли Кремпфлоу хора на доктор Буоти?

— Не, представи си, Томи, не. Той много се учуди, когато му разказах, че някой тайно следи Кремпфлоу. Но слугата на доктор Буоти, Джовани, ни даде нишката. Старецът е убеден, че духовникът на графа, патер Фулвио ди Грачиолани, бърка картите. Отец Фулвио има прислужник, Луиджи Гринели, един млад монах. Той е слаб мъж с остра брадичка и извит нос. Над лявата си вежда има следа от старо изгаряне. Казано накратко, забелязания от нас кривонос човек, който сега следи Кремпфлоу — това е именно Гринели. Тук на кораба той си има отделна каюта. Сам се пъха в ръцете ни.

— А старият просяк, който наблюдаваше Кремпфлоу при „Четирите маври“, също ли е на кораба?

— Не, не забелязах между пасажерите стареца.

— Ти, Джордж, каза ли на синьор Буоти кои сте вие с Антонио?

— Той веднага ме позна. Отнесе се към нас не особено доверчиво. Замолих го никому да не казва за нашата среща; оправдавах се с бягството си от Англия. Той обеща да мълчи, поблагодари за предупреждението ни да се пази от Кремпфлоу, но се държеше сухо.

— Ти предложи ли му нашите услуги за издирването?

— Това щеше да бъде непредпазливо. Буоти се е объркал и е склонен да подозира. Ако му направех такова предложение, той би ни заподозрял, че сме шайка мошеници…

— Трябва да си вървя. Кажете ми още: в коя каюта е Луиджи Гринели?

— Втората врата вдясно от каюткомпанията. Каютата на Кремпфлоу е почти срещу нея. Сега бягай, моряко Ханс Вили Таумел!

Когато луничавият моряк донесе върху подноса сребърната монета, корабният бюфетчик одобрително погледна Ханс Вили Таумел и го запита дали му се е паднала някоя и друга глътка.

— Няма да крия истината, синьор — отговори морякът, като смирено сведе поглед, — паднаха ми се няколко глътки.

— Все пак ти си ловко момче — промълви бюфетчията, слагайки монетата в джоба си. — отбивай се при мен през свободните от дежурство часове и ако ми помагаш да поддържам чисти съдовете, няма да съжаляваш.

— О, синьор, вие сте благороден човек! Това отдавна разбрах по лицето ви. Трогнат съм, защото виждам, че вие, щом срещнете добродетелта, веднага я възнаграждавате. Разполагайте с мен и ще останете доволен, да не се казвам Ханс Вили Таумел.

— За пръв път срещам такъв оперен немец! — промърмори италианецът бюфетчия, като гледаше след отдалечаващия се моряк.

През следващите дни, преминали в бавно плаване и сложни маневри, мистър Кремпфлоу рядко се показваше на палубата на „Елмиона“. Той изнемогваше в каютата си от морска болест и лекуваше страданието си с коняк и лимонов сок.

На залез слънце след четири денонощия плаване „Елмиона“ напусна рейда на Тулон. До Марсилия оставаха по-малко от четиридесет мили. В бързо сгъстяващия се здрач зад кърмата примигваше тулонският фар. Върхът на Монфарон191 вече се сливаше с небето. Морето се успокои и „Елмиона“ едва-едва се клатушкаше. По мачтите светеха сигнални огньове.

Късно вечерта морякът Ханс Таумел, след като беше сдал дежурството си, седеше в кабинката на стюарда. Домакинът дремеше. Заслушвайки се в звуковете в коридора, за да не пропусне повикването на някой пасажер, морякът долови скърцането на отваряща се врата. Пасажерът от втората каюта откъм салона излезе в тесния коридор. Там горяха две свещи и дългата сянка на човека легна върху пода. Ханс Вили Таумел предпазливо наведе глава към прозореца за предаване на съдините и с крайчеца на окото си видя характерния профил на Луиджи Гринели. Пасажерът се приближи на пръсти до първата откъм салона каюта, която заемаше мистър Кремпфлоу, наведе се към ключовата дупка и много тихо почука. Вратата се отвори и пусна Луиджи. Отвътре двойно изщрака ключалката.

Морякът Ханс Вили Таумел се промъкна до вратата. През малката ключова дупка той Видя пламъчето на свещ, поставена на масата. Луиджи стоеше сред каютата, Кремпфлоу го слушаше полуизлегнат в люлката.

С треперещ от вълнение глас, заеквайки, гостът говореше на развален английски език, заменяше неизвестните му изрази с френски или италиански думи.

— Господине, аз съм прост флорентински търговец. Нари чам се Микел Албанти. За пръв път тръгвам на далечно пътешествие. Господ ме удостои да забележа, че двама ни, господине, мене и вас, заплашва страшна опасност. Вашият но сач, онзи проклет немец, когото вие докарахте на кораба, се е сговорил със стюарда да убие и вас, и мен.

Морякът не разбра въпроса на мистър Кремпфлоу. „Флорентинският търговец“ отговори на събеседника си:

— Кълна ви се, синьор, това не са напразни страхове! Морякът и стюардът отдавна ни следят. Те са узнали, че и вие, и аз носим пари със себе си. Тази нощ, преди да пристигнем в Марсилия, те искат да ни ограбят.

— Брей, че нахалство! — промърмори „проклетият немец“.

Той едва успя да се промъкне в кабинката на стюарда, когато във вратата на каютата отново щракна ключалката и синьор Гринели, който току що се беше нарекъл Микел Албанти, търговец, се върна в каютата си. След пет минути той пренесе малкия си багаж в каютата на мистър Кремпфлоу и двамата джентълмени заедно заеха отбранителна позиция против очакваното нападение.

Ханс Вили Таумел изчака, докато в коридора всичко стихне. С условно почукване той извика на палубата Дик Милс. Далеч на хоризонта вече проникваше отблясъкът от светлините на марсилското пристанище. Палубата беше пуста.

— Крои се нещо лошо, Дик. Май че йезуитът нещичко е заподозрял и има намерение да се избави от мен. Той мисли, че корабният стюард ми е съучастник.

— Томи, в Марсилия ти трябва незабавно да изчезнеш от кораба, за да не ти устроят някой капан. С твоите фалшифицирани документи ти си в опасност. Постарай се да се измъкнеш с първата лодка. Аз ще проследя Кремпфлоу, а Антонио и Джордж няма да изпуснат от погледа си йезуита.

Бъдете и вие предпазливи, за да не разбере нещо преждевременно този Луиджи. На брега аз ще се скрия в къщичката на рибаря Александър Каридас, марсилския роднина на стария Георги. Там ще очаквам новини от вас.

Време беше за моряка да се върне на своето легло в кубрика. Боцманът се отнасяше неодобрително към дружбата на „немеца“ със стюарда. Ханс разбуди заспалия бюфетчия, слезе в кубрика и се мушна под одеялото.

Скоро се зазори и отпред, по курса на кораба, се показаха хълмовете, които обграждаха като подкова Марсилия.

Джордж Бингъл, Антонио Чени и Дик Милс от своята каюта се заслушаха в шумовете, които идваха от коридора. Те доловиха как Луиджи Гринели тихо напусна каютата на мистър Кремпфлоу и с тежка походка се изкачи на палубата. Носеше със себе си пътнически сак.

Капитанът вече заповяда да се дигне на крак целият екипаж. На кораба предстоеше да извърши сложни маневри при неблагоприятен вятър.

Морякът Ханс Таумел се приближи до боцмана.

— Маат, разреши ми да сляза на брега и да разбера дали не е тук още моята „Алтона“.

— Върви, само че без документи. Те ще останат на кораба — отговори боцманът.

Един катер приближи „Елмиона“. Митническите чиновници освидетелствуваха товара и разгледаха списъка на пасажерите. След свършването на формалностите катерът се отправи към брега. С него тръгна и морякът Ханс Вили Таумел. Боцманът размаха многозначително едно късо въже след катера, като напътствуваше веселия моряк:

— След три часа пак да бъдеш на борда или ще ми заревеш такъв „майн гот“, че цяла Германия ще те чуе!

Скоро от борда на „Елмиона“ се откъсна и лодката с пасажерите. На нея се намираха няколко богомолци, двама-трима френски тежки търговци, унилият ливорнски пасажер с един от своите слуги и „флорентинският търговец Микел Албанти“. Пасажерите благополучно минаха всички митнически строгости и напуснаха кея. „Унилият пасажер“ прошепна на своя „слуга“:

— Синьор Чени, вие по-добре от мен знаете италиански, затова вземете под наблюдение йезуита. Аз тук ще дочакам новини от Дик. Трябва непременно да му съобщим накъде ще тръгне от Марсилия кривоносата йезуитска змия Луиджи, този „флорентински търговец Албанти“.

В това време „търговецът“ извика един преносвач с магаренце. Той ясно произнесе адреса на странноприемницата и закрачи след дългоухото добиче, като не откъсваше поглед от тежката торба, натоварена върху гърба на животното.

— Сега поне знам къде ще трябва да те търсим! — промърмори Антонио. — Момче — извика той едно чернооко пъргаво хлапе, което продаваше кестени, — ще ти купя цялата стока и ще ти дам още два франка, ако ми донесеш бързо адреса ей на онзи търговец, който крачи след магаренцето. Ще ме намериш в къщичката на Александър Каридас, в рибарското предградие.

И като пъхна в ръцете на момчето пари, Антонио взе целия сандък с плесенясали кестени. Без да бърза, той се отправи към предградието и намери радушен прием в малката къщичка, където Томас Бингъл се беше вече разположил като важен гост на най-почетното място, защото в този дом много добре си спомняха за „пирейското момченце с маймунката“…

Следобед по уличката затрополяха колелата на един закрит файтон. Джордж Бингъл и Дик Милс влязоха твърде озадачени и разтревожени в дворчето на Александър Каридас.

— Томи — заговори Бингъл старши, — ялата марсилска полиция те търси. Алекс Кремпфлоу е намерен заклан в своята каюта и на дръжката на ножа са изрязани буквите „X. В. Т.“ — Ханс Вили Таумел.

— Марсилската полиция може да търси колкото си иска този интересен немец. — отговори Том твърде хладнокръвно. — Те могат да намерят само сеньор Матео Велмонтес, но и този испански сеньор ще се предпазва от излишни срещи с полицията. И така, значи, отците йезуити прерязаха гърлото на Алекс Кремпфлоу? Изглежда, че те са сериозно загрижени да не бъдат открити наследниците на граф д’Еляно. Но този патер Фулвио има верни слуги, а добрият доктор Буоти върви по много тънка дъсчица, без да знае, че под нея зее бездна.

— Трябва да се проследи убиецът — каза Дик. — Навярно от Марсилия Луиджи Гринели ще тръгне обратно за Венеция. Той свърши работата и прикри следите си. Чиста сметка!

В този миг в двора надзърна една мургава муцунка с дяволити очички. Момченцето се загледа през прозореца и видя закачена на гвоздея на стената моряшката барета на Томас от „Елмиона“. Антонио Чени се наведе към своя „пратеник“, който бързо му зашепна:

— Чичо, адресът на оня търговец е странноприемница „Синята Рона“. Само че той вече нае коне и водач за към Север. Дайте си ми моите франкове, а пък вие… — тук хлапето понижи гласа си още повече, придърпа главата на Антонио към себе си и като хвърли поглед към баретата, прошепна на ухото на своя „клиент“: — вие си плюйте на петите! Пристанищната полиция търси в кръчмата „Тримата апаши“ един моряк от „Елмиона“, който снощи е заклал някакъв богат англичанин…

Томас Бингъл също се приближи до прозореца и чу думите на хлапето. Той го ощипа добродушно за ухото:

— Майка ти има дяволски хитро детенце! И ако то ни каже къде може по-бързо да намерим четири добри коня…

— С коне търгува старият дядо Ридо, джамбазинът. Той е само на две улици оттук… Слушай, чичо, онзи флорентинец, търговецът, сигурно ще тръгне по авиньонския път…

Като потупа поощрително по тила момченцето, вместо да му даде още една монета, Томас Бингъл предложи на Джордж Дик и Антонио, без да губят нито минута, да отидат при джамбазина за коне…

…През нощта край дървения кръст на шосето между Марсилия и Авиньон четирима мъже с полувоенни дрехи, триъгълни шапки и шпаги чакаха нетърпеливо да изгрее луната. Но облаци покриха небето и шосето беше тъмно, сякаш минаваше под земята. За да останат незабелязани откъм пътя, не беше нужно дори да се крият в храстите.

— Ще трябва да спираме всички пътници поред, момчета — прошепна Томас Бингъл. — добре е, че намерихте фенер със защитник. Някой идва, приятели!

Към крайпътния кръст наближаваше екипаж. Измежду пътуващите в него господа се оказа един чиновник, който доста подозрително се отнесе към „проверката на документите“: френският език на Антонио Чени, а още повече на двамата братя Бингъл далеч не беше съвършен и само Дик, задължен за произношението си на мисис Милс, родена Камила Льоблан, можеше криво-ляво да мине за французин.

Следващата група пътешественици пътуваха на коне. Те бяха двама. Първият от запитаните се оказа марсилският селянин Жак Перше, а вторият — търговецът от Флоренция Микел Албанти.

„Офицерът“ с триъгълната шапка, Антонио Чени, хвана юздите на коня, на който яздеше търговецът.

— В името на закона ви арестувам по подозрение в убийство!

На търговеца Микел Албанти оставаше само покорно да слезе от коня; ала същевременно той доста гръмко изказваше своето възмущение по повод произвола на местните власти.

„Полицаите“ свързаха ръцете на търговеца и му разрешиха пак да се качи на коня. Те подкараха задържания търговец и неговия водач по шосето към Марсилия. Един от „патрулните“ водеше за юздите четирите коня, принадлежащи на „полицаите“. Гласът на този „полицай“ се стори на търговеца подозрително познат.

В мрака на разстояние половин левга пред тях вече се замярка фенерът на крайпътния хан, когато луната се показа между облаците и даде възможност на арестувания търговец ясно да разгледа физиономията на моряка Ханс Вили Таумел.

За приятелите остана неизвестно дали пътешественикът беше познал другите си спътници от „Елмиона“, или само видът на Ханс Вили предизвика у „търговеца“ съдбовен прилив на решителност, ала всички последвали събития станаха почти мигновено и продължиха не повече от половин минута.

„Флорентинският търговец“ беше успял да освободи по пътя завързаните си ръце и да извади от презраменната си чанта резервен пищов. Той се изправи в седлото, силно пришпори коня и го дръпна настрана. Чудесният кон се вдигна на задните си крака, изтръгна юздата от ръцете на Антонио Чени, прескочи крайпътната канавка и счупи стобора на някакво лозе. От тази посока гръмна пищовен изстрел и Антонио Чени, като изохка, политна към земята. Дик Милс, който държеше запънат пищов с многоъгълна цев, стреля напосоки в храстите и дочу оттам шум от падането на тяло от коня.

В същото време Джордж Бингъл смъкна от коня втория ездач Жак Перше. Той не направи никакъв видим опит за бягство и беше страшно изплашен. Ранен в крака, Антонио Чени лежеше насред пътя. Дик Милс излезе от лозето на шосето.

— Кой от вас е ранен? — запита той, но вече сам разпозна проснатия на пътя Антонио. — трябва бързо да се измитаме.

Приятелите пренесоха Антонио в храсталака, помогнаха на пленника, чиито ръце бяха свързани, да прескочи канавката и скриха конете на няколко крачки от шосето.

— Какво стана с оня? — запита Том.

— Убит е — отвърна Дик.

Том и Дик осветиха с фенера тялото на Луиджи Гринели. На гърдите на убития намериха чанта. В нея имаше запечатан плик, обвит в късче плат.

Приятелите прибраха плика, без да докоснат печатите. Като качиха на седлото ранения Антонио и поведоха пленника със себе си, Дик Милс и братята Бингъл свърнаха на шосето и се добраха до една изоставена каменоломна. Дойде ред да решат съдбата на втория пленник, който беше изгубил ума и дума и само шумно въздишаше и пъшкаше.

— Кажи ни истинското си име — заповяда Джордж Бингъл. Господине, решили са да ме нарекат Жак още когато съм бил в утробата на майка си, а фамилното ми име и това на моите деди от векове е било Перше.

— Кой си ти?

— Селянин от околностите на Марсилия, ваша милост.

— Пощадете ме, господари мои, аз съм семеен, беден човек…

— Отдавна ли познаваш Луиджи Гринели?

— За първи път чувам това име, господине.

— Не хитрувай пред лицето на смъртта, Жак Перше, защото за една лъжлива дума ще те убия! — заплашително се намеси Томас Бингъл.

— Гръм да ме порази, господине, ако веднъж дори съм чул това име!

— Откога познаваш флорентинския търговец Микел Албанти?

— От… шест години, господари мои, ако не и повече.

— Често ли си правил с него такива нощни разходки?

— За трети път го придружавам.

— И всеки път ли по лионското шосе?

— Самата истина, ваша милост. На два пъти придружавах мосю Албанти до пристанището Кале.

— Кога направихте такова пътуване за последен път?

— Преди около един месец, синьори.

— Преди месец ли? Лъжеш, това не може да бъде, Жак!

— Бог да ме убие, ако лъжа! Преди един месец отидохме до Кале; той се качи на кораб, а аз останах да го чакам. След десет дни си дойде от Англия и ние се завърнахме пак в Марсилия. В живота ми не ми се беше случвало така да бързам. Уморихме четири коня, но той добре плати.

— А какво ти обеща сега?

— Сега пак се спазари с мен да отидем до Кале и обеща да ми заплати още по-добре. Аз за цяла година не припечелвам от моето стопанство толкова, колкото ми плащаше синьор Микел Албанти за едно пътуване.

Джордж Бингъл се замисли. Няколко минути всички мълчаха. Джордж сложи ръката си на рамото на селянина:

— Слушай, Жак Перше! Ние не сме разбойници и не убих ме честен флорентински търговец, а лукава йезуитска змия, един преоблечен поп, слуга на аристократите… Ние обезвредихме паяка, но ни остава сега да разкъсаме паяжината. Ако ни помогнеш, ще направиш едно добро дело за добри хора и ще спечелиш още повече, отколкото ти плащаше йезуитът… Съгласен ли си, Жак?

Селянинът пристъпваше от крак на крак, мачкаше в ръце шаячната си шапчица и недоверчиво мълчеше. Той още не беше се отърсил от уплахата и сега се опасяваше да не попадне „от трън, та на глог“.

— Не се бой, Жак! Ще получиш всичките ни коне и още стотина франка златни — продължи да го увещава Джордж.

— А какво трябва да направя за това, господа?

— Ние не сме господа, ние сме също такива трудови хора като тебе… А може би самият ти да си таен йезуит, Жак, а? Въпреки че въпросът беше шеговит, Жак отхвърли ръката на Джордж от рамото си:

— Езуит ли? Цялото наше село ги издави, проклетите, в манастирския яз… Ако знаех, че този Микел Албанти е преоблечен поп, щях да го хвърля по пътя в Рона!… А какво искате от мен, граждани?

— Жак, ти трябва да придружиш до пристанище Кале… синьор Микел Албанти и неговия слуга.

— Нещо май не проумявам, господари мои… Ами че нали е мъртъв тоя Албанти?

— Той е жив, здрав и стои пред теб. Албанти съм аз. А ето този човек е моят слуга. Разбра ли думите ми, Жак Перше?

— Разбрах, господине. Вие сте синьор Микел Албанти и никой днес не ви е убивал. А ето този, синьор Дик, е ваш слуга.

— Ти май не си глупав момък, Жак. Напиши сега едно писмо на жена си и й нареди да подслони двама души, Том и Антонио, докато по-възрастният от тях не оздравее. Ако в къщата ти стане нещо — ще получиш куршум, Жак, а от твоя дом ще останат само главни.

Марсилецът се оказа човек съобразителен. Дадоха му перо, мастило и хартия. Докато той бърчеше чело и пъшкаше, мъчейки се над двата реда на писмото до дъщеря си Мадлен Перше, Джордж Бингъл разглеждаше плика, който бяха извадили от чантата на убития.

— Ще се опитам да отворя това писмо, приятели, но така, че да не останат следи… Запалете огън и стоплете вода, до като извадя от торбата моя шпател192.

След половин час тънките възлести пръсти на Джордж Бингъл успяха да измъкнат от разпечатания плик едно изписано листче. Писмото на патер Фулвио ди Грачиолани беше бързо прекопирано, а след това Джордж възстанови първоначалния вид на плика тъй изкусно, че Дик и Томас ахнаха от учудване.

— Ех, че ловко! — възкликна възхитеният Дик Милс. — ма какъв свети отец, а? Слушай Антонио, виж какво пише венецианският йезуит Фулвио ди Грачиолани на патер Бенедикт Морсини в Бълтън:

Томас Бингъл погледна въпросително брат си:

— Защо възнамеряваш да пътуваш до Кале, Джордж?… Да не би да се готвиш да се прехвърлиш в Англия и да се явиш с това писмо пред патер Бенедикт вместо Луиджи Гринели?

— Точно това се готвя да направя, приятели! По ръст и по цвят на косите приличам на Луиджи, а за останалото ще се надявам на щастието си! Разбира се, в Бълтън ще трябва да работя предпазливо… На дневна светлина Морсини безспорно веднага ще открие измамата, значи, денем не бива да попадам пред очите нито на патера, нито на бълтънските тъмничари… Ще се опитам да действувам нощем… Ако успея да разкрия плановете на патер Морсини, всички карти на отците йезуити ще ни бъдат съвсем ясни.

Томас Бингъл поклати недоверчиво глава. Антонио се мръщеше от болката в крака и се ровеше в документите на убития. Попадна му едно тефтерче. Джордж Бингъл се вгледа внимателно в характерните букви на чуждия почерк.

— Стой! Вижте, ето почерка на Гринели. Патер Морсини без съмнение го познава!… Това много облекчава задачата ни, приятели!…

…За две денонощия Джордж Бингъл и Дик Милс дойдоха до Лион, но тук ги сполетя неуспех: на улицата случайно ги позна същият онзи чиновник, когото мнимият „патрул“ беше спрял на лионското шосе близо до Марсилия. Приятелите едва избягнаха ареста. Добродушният Жак Перше им помогна да се измъкнат от Франция в Савойското херцогство, откъдето по дълъг обиколен път едва след месец и половина се добраха до Дюнкерк. След като се прехвърлиха в Дувър, „търговецът Микел Албанти“ и неговият „слуга“ пристигнаха най-сетне с лондонския дилижанс в Бълтън.

4

Хелга Лунд, някогашната кърмачка и бавачка на Изабела, разтребваше стаята на младата си господарка. Мис Изабела бе отишла на разходка с кон.

Изпод масичката на наследницата на Ченсфилд Хелга измъкна плетеното сламено кошче, до половината пълно с хартийки, парченца от копринени лентички, счупени копчета, фуркети и други невинни боклуци.

Хелга поклати укорно глава, изтръска съдържанието на кошчето направо на пода и слезе долу за парцал и кофа.

Именно от тази минута се възползува духовният пастир и наставник на Изабела. Отец Бенедикт Морсини никога не пропущаше случая „неволно“ да надзърне в моминската стая на Изабела, когато обитателката й я напущаше.

Патерът влезе в празната стая, незабавно се наведе над купчината смет, изтърсена на пода, и извади два три смачкани плика. Той изглади единият от тях; почеркът на изпращача бе за него непознат, при това, по всички признаци — мъжки. Това заинтересува патера, тъй като той достатъчно подробно беше изучил перото на всички, които кореспондираха с Изабела. Пак тук, сред сметта, патерът забеляза парченца хартия, изписани със същия почерк. Отец Морсини започна бързо-бързо да вади тези хартийки от малката купчинка, което не беше трудно, защото ръката, която нервно беше разкъсала писмото, също тъй нервно беше смачкала и захвърлила парчетата в кошчето.

Когато Хелга Лунд се върна в стаята, патер Бенедикт, който между впрочем не се ползуваше с благоразположението на шведката, вече стоеше край широкия перваз и гледаше замислено голите клони на тополите под прозорците…

Вечерта, щом се върна у дома си, той извади и оглади листчетата, намръщи се, като видя двата подписа и се зае да залепи разкъсаното писмо върху лист.

На Великден лорд Ченсфилд се почувствува тъй бодър, че присъствува с жена си и дъщеря си на празничното богослужение в бълтънската катедрала, а на другия ден в Ченсфилд се състоя първият прием и в края на седмицата господарят на имението за пръв път след прекараната болест се качи на седлото и направи малка разходка с кон из своите земи.

Дъщерята на графа, която също току що се беше завърнала от разходка, влезе в кабинета розова и свежа.

— Поскучай с болния старец, Бела — каза бащата, като разроши къдрите на девойката, — помогни му да се справи с този скучен книжен боклук.

Лорд-адмиралът се облегна на креслото, затвори очи и сякаш потъна в дрямка. Изабела отваряше плик след плик и четеше фамилните имена на изпращачите или фирмите. В повечето случаи, без да отваря очи, бащата веднага правеше отстраняващ жест с дланта си и писмото полетяваше непрочетено в една голяма папка за книжа.

Изабела взе голям сив плик с три печата и щемпел „Калкута“. Адресът на изпращача гласеше: „Източна Индия, Бенгалия, пристанище Калкута, юридическа кантора «Ноел-Абрахамс и Мохандас Маджарами»“. Сънят твърде бързо отлитна от графското чело, а полузатворените му очи се отвориха не без учудване.

— Стара фирма! — промърмори той. — Интересно какво им е потрябвало. Я ми прочети писмото, Бела.

Върху плътната хартия със сложен орнамент по краищата ръката на писар калиграф беше написала с туш следния текст:

— Отмини това бръщолевене, Бела, виж в края какво искат.

Изабела обърна страницата и в края на втория лист прочете:

— Значи, внуците на тези индуски агенти ще дойдат при нас в Бълтън и ще открият клон на кантората? Дали пък не си въобразяват, че ще седна да ловя простаци за тяхното дюкянче?

— Не се горещи, папа. За бога, не се горещи! Това послание е толкова смешно, смирено и почтително! Ако тези индуски внуци се представят, аз ще ги посрещна и ще ги отправя при Мортън.

— Добре, Бела. Отнеси писмото на стареца и го помоли да напише отговор. Как се казват тези калкутски внуци?

Изабела погледна в писмото:

— Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами. Изглежда, че те вече са в Лондон и скоро ще трябва да пристигнат тук. Ноел Рангор Маджарами навярно е истински индус? Това е малко тайнствено. Аз непременно искам да го видя.

— Бела, ако тези книжа още не са ти омръзнали, виж дали няма нещо интересно из вестниците — помоли бащата.

В лондонския „Обзървър“ накратко се съобщаваше, че сеньор Диего Луис ел Гора, командир на частния свободен крайцер „Тримата идалго“, на база някъде по африканското крайбрежие, се е обърнал с писмо към Учредителното събрание на Франция, предоставяйки кораба си на разположение на революционния народ. Според думите на вестника маркиз Лафайет, участник във войната за независимостта на Американските щати, си спомнил и оценил високо заслугите на екипажа на този кораб в сраженията против враговете на американската революция и препоръчал на събранието да приеме предложението на младия командир. В най-близко време свободният кораб щял да влезе в строя на военноморските съдове на революционна Франция.

Графът накара дъщеря си да му прочете тази кратка бележка два пъти. От вниманието му не убягна, че при четенето Изабела се червеше и бледнееше. В бележката не се казваше нищо за другите офицери на този кораб, но и бащата, и дъщерята достатъчно ясно си представяха лицата на командното мостче на „Тримата идалго“. Опасявайки се да не би баща й да получи нов пристъп на болестта, Изабела побърза да сложи настрана „Обзървър“ и да вземе лондонският „Нюз Пейпър“.

Камериерът доложи за пристигането на Уилям Линс.

— Остави ни, Бела… — помоли лорд-адмиралът. — какви новини носите, Линс?

— Милорд, нещастията продължават да ни преследват… От Марсилия се получи съобщение… Мистър Алекс Кремпфлоу… Опасявам се, сър, че новата вест може пак да влоши здравето ви.

— По дяволите здравето, Линс! Каква новина сте ми донесли за този Алекс? Той не ми харесва, дявол да го вземе!

— Сега това вече няма никакво значение, сър. Алекс Кремпфлоу е ограбен и убит на борда на кораба „Елмиона“. В убийството е заподозрян морякът немец X. В. Таумел. Мистър Кремпфлоу е погребан в марсилските гробища… Това е дяволски голяма загуба, сър.

— Не, Линс, това не е кой знае каква голяма загуба. Успяхте ли да изясните нещо за причините на пътуването му в Италия?

— Предполагам, че съм успял, сър. Той е заминал по важна частна работа. Тя му била възложена от синьор Томазо Буоти, пазител на домашния музей на венецианския велможа граф Паоло д’Еляно.

Сър Фредрик Райланд подскочи в креслото си:

— Граф Паоло д’Еляно ли казвате? И какво е възложил на Алекс този Томазо Буоти?

— Успях да изясня това случайно. Тези дни седях на чаша бира със стария Слип. Шестнадесет години служи той у покойния Уудро…

— По дяволите тези подробности, аз познавам хората на Уудро.

— И така, Томазо Буоти пристигнал миналата година тук. Кремпфлоу незабавно изпратил Слип да доведе художника Бингъл, който направил копие от един италиански емайл на портрета на някаква жена с детенце…

— Ето откъде е попаднало, значи, в ръцете на Бингъл това копие! Продължавайте, Линс, на раменете си вие не носите зелев кочан, проклет да съм!

Поласканият сержант засука червеникавите си мустаци и се изпъчи.

— Веднага след разговора си с Буоти Алекс Кремпфлоу се стегнал за път. Две седмици подир заминаването му Слип изпратил копието на портрета на адрес „Ливорно, до поискване, за ескуайър Кремпфлоу“. Всичко това Слип ми разказа тези дни на чаша…

— Но как узнахте, че този Буоти служи при граф д’Еляно?

— Доктор Буоти първом дойде при мен и си каза името, длъжността и званието. Аз самият го изпратих на Олдърмен крос.

— А не знаете ли нещо за характера на възложената работа?

— Явно тя е свързана с издирването на лицата, изобразени на портрета.

— И вие мислите, че поръчението да се издирят тези лица изхожда от самия граф д’Еляно?

— Може ли да има и най-малко съмнение в това, сър?

— Таванът ви добре се проветря, Линс! Ще ви направя наследник на Крейг, дявол да ви вземе! Слушайте, Линс, оставете Слип в „Утробата на кита“, а Джоус — „Бялата мечка“. Идете на пристанището и предайте на капитан Олберт заповедта ми да приготви „Южният кръст“ за заминаване. Ние ще отидем с вас в Италия. Дявол да го вземе, така ми препоръчаха лекарите, разбирате ли, Линс! След една седмица вдигаме котва!

Най-запуснатият кът в Ченсфилд стана чифликът на престарелия управител на имението, мистър Томас Мортън. Формално господарят на Ченсфилд не смени стареца от тази длъжност, но никой вече не се обръщаше към него за стопански разпореждания. Старият Мортън изживяваше последните години от живота си. Половината от котиджа, където някога бяха свили своето първо гнезденце Едуард и Мери Уент, сега беше закована с дъски.

Една майска вечер господарят на имението удостои чифлика на Мортън с късното си посещение. Мистър Мортън седеше пред затворения прозорец, който гледаше към градината. В стаята миришеше на застинала пепел и плесен. Граф Ченсфилд избърса с пердето праха от перваза, от което пердето не измени съществено цвета си. От прозореца се виждаше езерцето. Черната му повърхност вече беше успяла да заблести с яркозелените петна на блатната леща. Над езерцето и алейките, обраснали в трева, летяха много прилепи.

Господарят на имението приседна на перваза. Ничие присъствие не възкресяваше в паметта му картините на миналото с такава сила, както присъствието на Мортън. При него лорд-адмиралът ставаше такъв, какъвто си беше — пиратът Джакомо Грели и безпощадна машина за трупане на злато. Ексцентричната поза, която беше заел на перваза, напълно съответствуваше на необичайното му душевно състояние. Влечеше го към мъжка откровеност. Причината за това бяха новополучените вести. Грели смяташе, че пред „старата дрипа в креслото“, както той наричаше Мортън, може да не се стеснява нито в позите, нито в изразите си. Въпреки това, преди да предприеме каквито и да било по-сериозни начинания, лорд-адмиралът се съветваше и откровеничеше със стареца, намирайки, че мозъкът му още е способен „да изчатква искра на мисъл“.

— Слушайте, Мортън, вие винаги сте били добър баща и примерен домакин. Но кажете ми, ако имахте незаконен син, плод на измамена от вас жена, как бихте се отнесли към него?

— Право да си кажа, не зная, господине. Не съм имал работа с… такива жени.

— Но ако узнаехте, че…

— Не бъдете жесток към мене, сър. И без това съм сурово наказан от бога. Дъщеря ми ме изостави… и, бог вижда, вината за това е срещата ми с вас!

— Ние имаме с вас обща съдба, старче. Забравихте ли Чарлз? Чуйте: моят баща ме търси.

— Баща ви? Позволете… Ах, онзи венециански патриций? Та той… още ли не е напуснал този свят? Струва ми се, че се казваше…

— Граф Паоло Виторио Алберто Джорджио д’Еляно.

— А на колко години е негово сиятелство?

— Пет години повече от вас. Късничко си спомни той за малкия Джакомо, сина на измамената от него певачка, а, Мортън?

— Кой ви донесе новината, че графът ви търси? Дали не е отец Бенедикт?

— Отец Бенедикт ли? Хм! Отец Бенедикт?… Не, не той. Научих това от Линс. Пристигнал в Англия един човек, служещ у графа, някой си доктор Буоти, който дири из цяла Европа Джакомо Мола. И представете си, Мортън: този Буоти ангажирал нашия Алекс Кремпфлоу; ангажирал го да издирва Джакомо! Забавно, а?

— Значи, с тази цел именно мистър Кремпфлоу е тръгнал за Италия?

— Да, очевидно. Само че… там не му потръгнало особено: заклали го при тези издирвания.

Прекарал повече от две десетилетия рамо до рамо с Грели, мирният солиситър вече бе престанал да потръпва при думите „заклан“, „застрелян“. Известието за смъртта на Кремпфлоу старецът прие равнодушно.

— Какво мислите за това убийство, Мортън?

— О, господине, всеки юрист, дори и такъв незначителен като мене, ще ви даде само един отговор: търсете оня, комуто би било изгодно това. Навярно граф д’Еляно има наследници?

— Синьорът няма никакви наследници. Помня, че отец Бенедикт веднъж ми казваше, че графът бил завещал имуществото си на родния си град ли, на някакъв си манастир или пък на храм…

— Впрочем, господине, доколкото си спомням вашия разказ за Италия, отец Бенедикт е принадлежал по-рано към ордена на Исуса, нали?

— Да, принадлежал е и, трябва да се предполага, че принадлежи и понастоящем. Какво искате да кажете с това, Мортън?

— Абсолютно нищо, господине. По-добре е да се мълчи за отците йезуити.

Джакомо Грели потъна в размисъл. В градината майският здрач бавно се сгъстяваше. Разкъсана мъгла надвисна неподвижно над водата. Почти до прозореца имаше мъничка полянка. На края на тази полянка неотдавна светкавица беше обгорила един стар, изсъхнал дъб. Мъртвото дърво чернееше сред младите дъбове.

— Реших да замина за Италия, Мортън.

— С каква цел, господине?

— Искам да видя баща си.

— По-рано вие… не си спомняхте за него.

— Да, докато не знаех, че той си спомня за мен.

— Голямо ли е богатството му, господине?

— Богатството му ли? Пет шест милиона. То не ще изкупи сирашките години на Джакомо Мола.

— Не ви разбирам добре, сър.

— Опитайте да се поставите на мое място, Мортън! Според вас, кой превърна сина в приютски храненик? Граф Паоло д’Еляно! По чия милост Джакомо би издъхвал сега в някой коптор в сиромашия, ако сам не беше си проправил път и не се беше научил да събира злато? Плюя сега на него аз! И искам да му захвърля обратно подаянието, с което се надява да изкупи нечистата си съвест.

Старият Мортън погледна Джакомо Грели в лицето и въздъхна тежко.

— Бог да е с вас двамата, господине! — каза той с укор. — Не аз трябва да съдя угодна ли е богу такава по стъпка, но…с това вие бихте успокоили отците йезуити!

Грели хвърли изкосо поглед на стареца и се разсмя:

— Вие бихте могли да станете държавен човек, Мортън, ако вашата кукумявска мъдрост не се съчетаваше със заешка душа… Да, едва ли не забравих: ако дойдат тук на гости онези двама нови калкутски юристи, които откриват кантора в Бълтън, жена ми ще ги приеме. Вие самият се отнесете към тях по-любезно! Каквото и да е, Ченсфилд дължа на тази фирма.

— Но, сър, не е ли опасно…

— Опасно ли? От деня, в който загина „Офейра“, са минали двадесет и две години и Алфред Мърей вече не е жив. Умря миналото, старче!

5

Пристанищният моряк, който влачеше от кея багажа на двамата пасажери от Калкута, вече изнемогваше от умора, когато слугата на пристигналите се приближи до пристана и помогна на моряка да натовари тежките куфари в кеба.

— Навярно господата ще се установят в „Бялата мечка“? — запита морякът, като пъхаше в джоба си припечелената полукрона.

— Не, ние вече си избрахме частна квартира. Коларю, Гарденрод, къщата на госпожа Таубе…

Обявлението за даване под наем на уютната къщичка, която някога беше квартира на мистър Джефри Макрайл, се появи на прозорците й съвсем неотдавна, половин година след гибелта на стария наемател. Тя именно беше привлякла вниманието на двамата млади чужденци при тяхната първа разходка из града. Те учтиво се осведомиха от хазайката за условията и допаднаха на старата немкиня. От това майско утро новопристигналите адвокати Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами заедно със своя стар слуга станаха наематели на фрау Таубе.

Младите юристи твърде бързо придадоха на къщичката вид на същинска кантора. Фрау Таубе с неудоволствие видя, че къщичката й бе превърната в учреждение, но младите хора успокоиха старицата, като й обещаха малко допълнение към определения наем. Освен това тя се убеди, че потокът от посетители, от който много се опасяваше, се оказа не чак толкова бурен. През първата седмица от съществуването на младото учреждение, зарегистрирано вече в кметството под фирмата „Юридическа кантора Абрахамс и Маджарами в Калкута, бълтънски клон“, мистър Лео и мистър Рангор приеха един-единствен посетител, който се оказа кралският бирник, дошъл да определи възможната печалба на хазната от новото предприятие.

Втората седмица даде основание на няколко бълтънци да поглеждат с известно одобрение емайлираната табелка, която съвсем наскоро беше украсила зелената врата на вилата на Гарденрод.

Мистър Лео се изправи пред специалното жури в съда по делото на старейшината на строителното сдружение, обвинен в разхищение на връчените му от предприемача пари, и прояви толкова рядко красноречие и такова умение да прибягва към хитроумни юридически уловки, че присъдата се оказа в полза на ответника. Адвокат на ищеца беше старият Томас Мортън, който претърпя поражение от калкутския новак. В резултат на първия успех в новата кантора вече към края на втората седмица започнаха да се появяват клиенти. Едва след това двамата джентълмени изпратиха визитните си картички в Ченсфилд.

В отговор те получиха много любезна покана от своя колега и недавнашен противник пред съда мистър Томас Мортън. Оказа се, че господарят на имението преди една седмица бил отплувал за Италия да си възстанови здравето, но възложил на мистър Мортън, а също така и на дъщеря си, мис Изабела, да уверят двамата млади юристи в неговото твърде доброжелателно отношение към тях.

Когато се явиха в Ченсфилд, двамата джентълмени бяха представени на лейди Райланд и удостоени с половинчасов разговор с графинята, която прояви любознателност по въпроса за облеклото на индуските жени. Мистър Рангор много живо разказа за някои обичаи в своята родна страна. Лейди беше потресена от известието, че свещените крави се разхождат безпрепятствено по калкутските тротоари и съвсем невероятно й се стори съобщението, че свещените грифове, които в нейната представа бяха чисто хералдични птици, в Калкута служат на боклукчиите, редовно очистващи града от помиите и остатъците.

Докато Нал Рангор Маджарами развличаше лейди Елен с етнографски разговори, мис Изабела показваше на втория гост, мистър Лео, ловния кабинет на сър Фредрик. За разлика от лейди Райланд, която запази много приятни спомени от разговора си с образования индуски гост, след заминаването на джентълмените мис Изабела остана в странно подтиснато състояние на духа.

6

Патер Бенедикт Морсини живееше в същата онази къщичка на територията на пристанището, където някога старият Ендрю Лоусън даваше под наем стаи на „почтени пътници“. Предната част на къщата беше престроена в католически параклис. Ниска врата съединяваше помещението на капелата с жилищните стаи на монаха. На разположение на отец Бенедикт беше останал предишният слуга на Лоусън, Грегъри Уебст, и благодарение на наблюдателността и словоохотливостта на този прислужник патерът беше отлично осведомен по работите на лицата, предизвикали интереса на любознателния монах.

След като беше превърната в капела, къщичката на Лоусън се измени до неузнаваемост. На пръв поглед изглеждаше, че сивото здание на параклиса с цветни стъкла в тесните прозорчета никога не е било предназначено за други цели освен чисто църковни. Сред мрачните и неуютни пристанищни постройки параклисът на патер Бенедикт изглеждаше като умилително украшение, нежно и чисто.

Една майска съботна вечер мис Изабела Райланд дойде в капелата на отец Бенедикт.

— Трябва да се сбогувам с вас, свети отче — каза наследницата на Ченсфилд. — утре заминавам с мама за Лондон. Сега няма да се видя с вас до завършване на пансиона. Искам да се сбогувам с нашата капела.

В параклиса цареше лека мъгла, озарявана от пламъчетата на двете кандила пред ликовете на светиите. Патер Бенедикт запали свещ пред голямото черно евангелие при олтара и погледна Изабела с очи, пълни със скръб.

— Дали не ви отвлякох от благочестиви размишления, свети отче? Струва ми се, че сте огорчен от нещо.

— Аз отдавна ви чаках, дъще моя — отвърна монахът с прочувствен глас. — Но вие сте права, Изабела, аз скърбя, дълбоко скърбя за една горестна загуба.

— Може би бих могла с нещо да смекча вашата скръб, свети отче?

Отец Бенедикт положи ръка върху златните къдрици на девойката, целуна нежно нейното чисто, високо чело и въздъхна още по-скръбно:

— Това е изцяло във вашата власт и по вашите сили, Изабела, защото загубата, която оплаквам аз — това е доверието на моята духовна дъщеря. Аз скърбя, че се лиших от него, от вашето доверие, Изабела.

— Но, свети отче, в какво съм се провинила пред вас?

— Ние, духовните пастири, имаме по-прозорливи очи от миряните, дори и от родните бащи. От известно време, Изабела, чувствувам, че във вашата душа са се появили тайни от мен, каквито преди нямаше. Аз не мога да доловя причините за това, но твърде добре познавам сърцето ви, за да не разбера колко далеч е то сега от искреността с мен.

Силното смущение на девойката, нейното мълчание и сведените очи по-добре от открито признание потвърдиха на духовното лице, че и тя страда под бремето на някаква неизказана тайна.

Мазният, кадифен глас, нежен и с едва забележима зловеща нотка, стана още по-благ и печален. Отблясъкът на свещите и кандилата падаше върху черната книга, върху белия със злато кръст на разпятието и бронзовата брада на свети Франциск.

Очите на Изабела се напълниха със сълзи — тъй задушевно, тъй мило на сърцето й беше това убежище от всички мирски горести и скърби.

— Свети отче, в душата си наистина тая голяма тайна… И аз отдавна щях да дойда при вас за съвет, за разрешение на мъчителното, тревожното съмнение, ако… ако именно това, именно да се обърна към вас не ми беше просто забранено.

— Онова, което е позволено от бога, не може да бъде забранено на хората. Само грехът против светия дух не се прощава дори на небето. А неискреността пред бога или пред неговия служител е грях против светия дух, Бела.

— Отче мой, разберете ме: тайната принадлежи не само на мен. Споделят я няколко души. Аз не съм им давала никакви обещания за мълчание, но чувствувам, че тези странни хора не ми желаят злото.

— Бела, понякога дори закоравял престъпник, злодей убиец, който се примъква с нож към спящия, заобикаля цветчето на пътя си, за да не го сгази, ако то е свежо и прекрасно… И никога не смятайте, че тайната, която ще изповядате на божи служител, е тайна разкрита, защото няма за един свещенослужител по-тежък грях от нарушение на тайната на изповедта. Вие не знаете, дъще моя, какви най-съкровени човешки дела лежат скрити дълбоко в моята памет и се поверяват от мен само на бога… Облекчи сърцето си с изповед пред всевишния, Бела.

В молитвен екстаз девойката се отпусна на колене. Той ласкаво я привдигна, постави я на пейката и още веднъж я целуна по челото. От движенията на широките му черни ръкави пламъчетата на свещите се люшкаха и ликът на пречистата Дева сякаш оживя в играта на смътните сенки. За една част от секундата на Изабела се стори, сякаш костената ръка на Девата помръдна и задържа пръста си на устните. Изабела вдигна разплакани очи към лика на Девата. Тясното костено лице с издълбани неподвижни зеници беше безучастно, неживо, кукленско…

В настъпилата тишина Изабела дочу звук от восъчна капка, паднала върху каменната плоча на пода. Въздъхвайки на пресекулки, девойката обхвана с две ръце дългата длан на патера и зашепна:

— Отче, помните ли нашето посещение в затвора? Помните ли затворника испанец дон Алонзо де Лас Падос?

— Да, помня този човек. Продължавайте, скъпа моя дъще — дочу тя нежно зловещия глас на монаха.

— Той… не е загинал при взрива и се е скрил.

— Това ми е известно, дъще моя.

— Отначало аз получих от него писмо, почтително и нежно…

— И в него той ви молеше да запазите в тайна писмото му, изпратено до вас, вярно ли е? И дори ви съветваше да го скриете от мен, предупреждавайки моята дъщеря да се пази от нейния духовен пастир!

— Това е вярно. И досега аз мълчах. Откъде знаете вие всичко това, отче?

— Духовните очи са по-зорки от обикновените човешки очи. Продължавайте изповедта си, Бела!

— Преди три дни двама млади калкутски юристи посетиха Ченсфилд. Аз се запознах с тях. Преди да замине, папа ме замоли да им предам сърдечен привет и обеща да съдействува за тяхното ново предприятие.

— Помощта на ближните е най-християнският от всички помисли на графа, Бела.

— Този мистър Лео Ноел-Абрахамс…

— …покръстен евреин, доколкото ми е известно, нали?

— Отче мой, той само е приел лика на покръстения евреин от Калкута. Този човек е Алонзо де Лас Падос.

Изповядващата се почувствува как трепна ръката на нейния духовник, но гласът, спокоен и равен както преди, произнесе:

— Отдавна се досещам за това, Изабела!

— Боже, свети отче, и вие ли също… пазите това в тайна от всички хора? Колко се заблуждава във вас този нещастник! Той е убеден, че в новия му грим никой не го е познал.

— Говори ли той с вас насаме, Изабела?

— Да, свети отче, и ми каза нещо, от което и досега не мога да се опомня. Той ми каза, че истинското му име…

— Продължавай, дъще моя, защото и това ми е известно…

— О, свети отче, той ми откри, мога ли да повярвам, че се нарича Чарлз и че ми е роден брат по баща, моят брат, когото всички смятат за загинал на тригодишна възраст…

Тънката восъчна свещ изведнъж запука и се наклони, готова да падне. Във влажната и прохладна капела стана малко по-тъмно. Отец Бенедикт изправи свещта, отмахна нагара и пламъчето заблестя отново. Той обгърна тихо девойката през кръста и извеждайки я от параклиса, заговори с убедителен, ласкав тон на наставник:

— Бела, ние не можем да съдим за това с какви цели този млад човек, под заплахата от разобличение и смърт, се е явил в Бълтън. Не можем и да знаем дали устата му говорят истина, или пък той е просто един хитър самозванец, намислил да измами вашия баща.

Но той ненавижда моя… тоест по неговите думи нашия баща! Той не желае да му открива името си. Изпълнен е с вражда и ненавист към славата и богатството на татко.

— Да не го съдим ние, Бела. Ние нямаме право за това. Вие изпълнихте своя дълг пред всевишния и той ще просветли вашия разум. Но за да се запазят силите на вашия баща, подкопани от болестта, бог да ви пази да не направите ни най-малък намек пред него за тези открития. Не мислете да му пишете в Италия за тези тайни. Кажете ми, друг никой ли не се досеща? И още: кой е неговият спътник, този индус Нал Рангор Маджарами?

Вече на прага на параклиса Изабела спря. Патерът забеляза руменината, която изби по лицето й.

— Този човек също е участвувал в онази странна игра, в… измамването на градските власти… Той се беше представил за офицер от кралските войски, кавалер дьо Креси. Помните ли го, свети отче?

— Бог да ви възнагради за вашата вяра в неговия недостоен слуга! Пазете се от тези хора, Изабела, защото ние не знаем техните намерения! Избягвайте ги. Пишете ми от Лондон за всичко, което може да тревожи и смущава чистата ви душа.

И като осени склонената глава на девойката с кръстен знак, отец Бенедикт отвори вратата на своята приемна, където гувернантката на Изабела мис Тренбърн вече беше започнала да проявява признаци на нетърпение.

Ала старата лейди се засрами от тези си чувства, щом погледна лицето на своята възпитаница. То беше просветлено и сякаш самата небесна благодат незримо беше слязла върху това детски невинно лице с големи, правдиви очи.

1

Лондонската пощенска карета стовари пред входа на „Бялата мечка“ един пътешественик с изтъркано пътническо наметало и неговия слуга. В странноприемницата пристигналият нае стая и започна подробно да разпитва лакея относно дейността на бълтънските кръчми, ресторанти и други заведения, занимаващи се с търговия на вино. В книгата на наемателите новопристигналият записа името и званието си: Микел Албанти, търговец от Флоренция, със слугата си; собствена търговска фирма на вина, съществува от 1677 година.

Търговецът отвори в стаята си бутилка порто, неукрасена с никакъв етикет, но пръскаща благоухание, способно в няколко минути да лиши всяко въздържателно дружество от всичките му членове. Пристигналият предложи на лакея една глътка и той усети на небцето си нещо подобно на полъх на животворен ветрец от розова градина. Според думите на търговеца запасът от това вино, възлизащ на шест галона, именно го подтикнал да предприеме пътешествието до английския северен град, за да зарадва любителите на доброто италианско вино. След като поговори за цените и възможните търговски конкуренти, търговецът завърши разговора с въпроса дали в Бълтън има жители от италиански, френски или испански произход. Лакеят отвърна на госта утвърдително, като назова един оперен тенор, двама представители на корабни компании, свещенослужителя в католическата капела, две три семейства френски емигранти роялисти и един златар. След това с тон на най-голямо пренебрежение лакеят добави:

— На пристанището има още и всевъзможна италианска сбирщина: хамали, докери, носачи, но те предпочитат да се напиват с джин.

— Направете си труд да ми донесете в стаята заедно с поръчания обяд адресите на посочените от вас синьори освен докерите, разбира се — помоли чужденецът.

След като получи адресите и пъхна в жълтата си кожена чанта една доста обемиста пачка италиански банкноти, привечер синьорът се отправи към пристанището. Зад кейовете на пристана, където от привързаните кораби се разтоварваха колониални стоки, се виждаха морски съдове, стоящи на най-близкия рейд вече готови за отплуване. Търговецът се осведоми за техните маршрути и чу, че датският бриг „Крал Улаф“ се готви след полунощ да вдигне котва. Набелязваше се Кале като най-близка спирка.

Капитанът на „Крал Улаф“ се оказа по една случайност на брега. Пуфкайки с лулата си право в лицето на синьор Албанти, в отговор на твърде вежливата молба на търговеца той му предложи място на палубата. Бъдещият пасажер на „Крал Улаф“ се съгласи да плати на капитана предварително и тръгна по крайбрежната улица, като търсеше с очи католическото параклисче по белезите, които му беше съобщил слугата от странноприемницата.

На запад се сгъстяваха тъмни дъждовни облаци и пристанищни фенери вече замигаха като разредени жълти петна през сивата гъста мъгла.

В задните прозорчета на параклиса, едва забележими през мъглата и тъмнозеления храсталак на градинката, също затрепкаха светлинки. Това беше отблясък от свещите в жилищните стаи на капелана. Решетъчните прозорци на параклиса бяха тъмни. Синьор Албанти заобиколи параклиса и се огледа: наблизо нямаше жива душа. Той взе от земята шепа едър пясък и лекичко го хвърли в осветения прозорец. Търговецът на вино се загърна плътно в наметалото, намъкна качулката на главата и постоя една минута под прозореца, попоглеждайки пердето. Като забеляза, че то се поразмърда, той се обърна и бавно се запъти към изхода на пристанището.

В тишината на вечерта синьор Албанти дочу зад гърба си поскърцване от отваряща се вратичка. Смътно открояваща се фигура с голяма шапка и с черно одеяние изникна край решетката на градинката, тръшна зад себе си вратичката и бързо, със ситни крачки се отправи към далечните порти на пристанищната ограда след човека с качулката…

Търговецът забави крачките си. Като минаваше край един фенер, той с преднамерено бавен жест извади изпод наметалото жълта плоска чанта. Монахът мина край него… Той позна жълтата чанта и наметалото с качулка! Патер Бенедикт разбра: пред него беше Луиджи Гринели, тайният пратеник на отец Фулвио от Венеция.

Монахът тръгна по-бавно; сега той не бързаше да напусне последния неосветен промеждутък между фенера и вратите на улицата. Зад гърба си долови леки, бързи стъпки. Ръката му усети мигновеното докосване на студени пръсти, държащи кожената дръжка на чантата. За миг чантата изчезна под расото на монаха, а човекът с наметалото бързо продължи напред. Без да се оглежда, той мина край алебардиста пред пристанищните порти и се скри в мъглата.

Монахът не промени посоката, която беше взел, и дълго вървя по мрачната, безлюдна Чарджънт стрийт, опипвайки под расото кожената чанта. Той стигна до мрачните корпуси на Дома за обществено подпомагане и почука на вратата на страничната постройка. Сърдит прислужник отвори вратата и запита грубо: „Какво искате?“, но като видя лицето на госта, стана по-приветлив.

— А, свети отче — каза той доброжелателно, — сирачетата отдавна ви чакат. Заповядайте.

Добрият пастир обходи спалните на приюта, успя да поговори с много от по-възрастните възпитаници, да поиграе с малките и да раздаде цяла торба лакомства на едните и на другите.

Мълвата широко разнасяше по цял Бълтън тези пастирски подвизи на милосърдие. Ръководството на приюта от тщеславие на драго сърце поддържаше слуховете за „нашия светец“, защото тези слухове издигаха репутацията на сиропиталището, чиито питомци изглеждаха по-бледни и по-болезнени от костените фигури в католическата капела.

След като изпълни християнските си задължения, патерът изяви желание да си отдъхне. Една от дамите патронки, съпруга на бълтънски педагог, госпожа Чейзуик, покани патера на горния етаж, където той седна смирено в уютната приемна. Монахът извади изпод расото си жълтата кожена чанта, измъкна от нея набързо мушнатата там бележка и прочете няколкото реда, бегло написани с молив на италиански:

Като поотвори чантата, монахът напипа солидна пачка банкноти и един бял плик с три печата, върху които личеше отпечатъкът на мъничък саламандър; точно такъв символ украсяваше печатчето на собствения му пръстен.

Часовникът в приемната показваше осем и двадесет и една минута. Когато мисис Чейзуик отново се появи в приемната с чашка ароматен чай, патерът извади от джоба си мъничък пакет, аскетично привързан с канап.

— Многоуважаема лейди — изрече той със своя проникновен, гръден глас, — моите енориаши пак възрадваха небесата с щедрост по силите си. Мъката на тези дечица изпълва душата ми със скръб и моля ви, високоуважаема лейди, да приемете вноската на моите добри енориаши за разходите на приюта. Тук, в това вързопче, има шестнадесет фунта, девет шилинга и единадесет пенса — всичкото, което се събра на дискоса през изтеклата седмица благодарение щедростта на паството. А сега моля ви, многоуважаема лейди, да ме оставите за малко време сам, за да мога между четири очи с бога да възнеса молитва за низпослание на благодат над този дом.

Приемайки парите, мисис Чейзуик пророни две сълзи на умиление. Тези капки се стекоха от двете страни на острия й нос и оросиха дара на светия отец.

Когато трогнатата дама патронка си отиде, отец Бенедикт разряза плика с тънко ножче и прочете писмото на патер Фулвио ди Грачиолани. Като се мръщеше и изтриваше челото си, патерът наблюдаваше как писмото и пликът с печатите се превърнаха на пепел върху въглените в камината. После той седна на масата, обряза с ножичка върховете на две гъши пера, придърпа към себе си червения восък, пясъчницата, шишенцето с мастило и написа писмо След това загря червения восък върху пламъка на свещта, запечата плика с пръстена с ахатовото печатче, сложи писмото в жълтата чанта, от която извади пачката с банкноти, и скри поотделно парите и чантата с писмото в широките си джобове.

Една бабичка с черен шал и дълго вехто палто унило се влачеше към Олдпорт скуеър зад тъмната фасада на бълтънската катедрала с нейните две островърхи кули. Безлюдният скуеър беше осветен по ъглите от четирите фенера. Един констебъл бавно се разхождаше по площада и скуеър а и неодобрително поглеждаше късните минувачи. Бедната бабичка, изглежда, беше изминала дълъг път пеша, защото се отпусна с въздишка на втората пейка отдясно на входа и скръбно си пое дъх.

От високите катедрални кули се разнесоха десет камбанни удара и по пътечката на скуеър а се показа фигурата на католически монах с черно расо. Констебълът наблюдаваше равнодушно как монахът, минавайки край скамейката с бабичката, хвърли поглед върху приведените й от мъките и годините рамене. Монахът състрадателно поклати глава: чуждото страдание очевидно никога не го оставяше равнодушен.

Констебълът пресече скуеър а и вече се отдалечаваше, та до ушите му не достигна беззвучният шепот на думите, произнесени от монаха:

— In nomini Jesu!

— Amen!193 — полъхна отговор.

Бабичката още по-ниско сведе лице и притисна към очите си кърпичка. Монахът видя сноп бели коси, които се подаваха изпод тъмния шал, и синкаво петно над лявата вежда — леда от старо изгаряне…

— Дъще моя — произнесе монахът по-високо и нотки на християнско съчувствие звучеха в мелодичния, гръден глас — земи тази малка кесийка. В нея няма много, но може би тези грошове ще ти помогнат в твоята горка сиромашия. В часове на скръб и отчаяние винаги се обръщай към господа.

Бабичката се свлече от пейката на колене и целуна ръката на монаха. Той й връчи жълтата чанта, състрадателно я помилва по раменете, помогна й да заеме прежното си място на пейката, въздъхна и продължи По-нататък по своя, път, като остави жената в скуеър а. Когато патерът мина покрай констебъла, който отдалеч наблюдаваше тази сцена, и го погледна право в лицето с благи очи, полицаят се поклони на свещенослужителя и промърмори трогнато:

— акар че сте, казвам го не за да ви обидя, папист, но направихте едно добро дело, сър. От това човек може дори да се просълзи.

Констебълът погледна към бабичката и се учуди на пъргавината, с която възрадваната жена, притискайки към гърдите си неочаквания подарък, скочи от пейката, пресече площада и се скри зад ъгъла на катедралата.

2

В единадесет часа вечерта, когато юридическата кантора на Гарденрод се огради от външния свят със заключалките, капаците на прозорците и непроницаемия мрак, в задната стая на къщата си почиваха пред шахматната дъска Рангор Маджарами и неговият стар слуга. В момента, когато младият юрист обяви шах, някой почука по спуснатите капаци. Играчите се спогледаха. Слугата наметна дълга шуба, обшита с кожени ивици вместо ширити, и тръгна към задната вратичка.

— Кой е там? — запита слугата.

Раздразнен глас отвърна:

— Калфата на шивача Мейсън. Господарят моли да заплатите дълга си днес, защото утре сутрин трябва да плати данъка.

— Капитане, май че е гласът на Джордж Бингъл — прошепна мистър Маджарами на ухото на своя слуга.

Вратата се открехна и една тъмна фигура се заизкачва по стъпалата на стълбата, като пъшкаше и кашляше.

— Напразно безпокоите господата в този късен час — високо каза слугата в тъмното. — ладите господари си почиват. Мейсън би могъл да бъде по-вежлив…

Когато вратата на задния вход отново се оказа заключена с всички онези брави и резета, които бяха гордостта на фрау Таубе, влезлият запита шепнешком слугата:

— Има ли на борда чужди хора, капитане?

Слугата приближи свещта до лицето на гостенина, а след това силно разтърси ръката му.

— В къщи е само Реджиналд. Какво те носи насам, Джордж? Какво ново донесе от Италия?

Важни новини, капитан Бернардито. Но на разположение имам само час и половина. В полунощ трябва да бъда на борда на „Крал Улаф“.

След петнадесет минути Бернардито Луис и Реджиналд Мърей знаеха вече всичко, което беше станало през последните седмици в Ливорно, Марсилия и Бълтън, а също така прочетоха и копието от инструкцията, изпратена от Венеция на катер Бенедикт. След това Джордж извади от жълтата чанта плика, запечатан с пръстена на патера.

— Дявол да ме вземе, ако моите ученици не надминаха учителя си! Днес вие извършихте нещо безподобно, драги ми Джордж. Да изиграете отците йезуити! Досега в живота ми не беше се случвало подобно нещо!… А сега да видим какво пише патер Бенедикт на своя началник, негово преподобие Фулвио Грачиолани. Я дай плика! Вече няма защо да се церемоним с тях!

С кинжала си Бернардито разряза обвивката на писмото и започна да чете италианския текст на посланието гласно:

„Свети отче! Указанията ви получих. Понастоящем духовната ми дъщеря се намира в лондонски пансион. Последна та й изповед ме обогати с много важни подробности. Не отдавна отворената в Бълтън юридическа кантора «Абрахамс и Маджарами» е измама. Тя е бърлога на противниците на Джакомо, същите онези, които извършиха атентата. Мними ят Лео Ноел-Абрахамс признал на моята духовна дъщеря, че той бил спасилият се от необитаемия остров син на Джакомо, Чарлз. В неотдавнашните събития той се именуваше Алонзо де Лас Падос. Лицето, което се представя за негов съдружник, е също участник в мнимата «лондонска комисия», представящ се под името Теодор дьо Креси. Кой е той всъщност, още не ми се е удало да установя…“

Лицето на Бернардито стана страшно. Листът едва не падна от ръцете му и отбрани проклятия се посипаха като сачми из скъсана торба. На слушателите им се струваше, че таванът чернее пред очите им и стените вече ще се срутят. Накрай, като изреди всички небесни обитатели, угодници, праведници и светии, всичко живо на сушата, във водата и въздуха, съчетавайки от зверовете, рибите и влечугите най-чудовищни хибриди, капитанът набра въздух, за да наниже женската половина от човешкия род на острието на земната ос и после да захвърли този титански шиш в океан кипяща смола. От една мигновена пауза сполучливо се възползува Реджиналд Мърей.

— Но прочетете докрай, капитане — каза той много меко и същевременно се изчерви до корена на косите си.

— Тогава мълчете, палета! — свирепо изрева Бернардито, при все че в настъпилото мълчание вече не се чуваше никакъв звук. — По никакъв начин сега не бихме могли да се измъкнем оттук! Проклети да са тези женски езици! Как бих зашил устата на това момиче! То ни натопи така, както давят палета в ледена вода! Карамба! — капитанът си пое дъх и отново приближи хартията към единственото си око.

— „…още не ми се е удало да установя. Джакомо пътува за Италия. Засега тези подробности не са му известни. Той има намерение, след като се завърне от Италия, да отиде на необитаемия остров. Експедицията ще наброява пет шест кораба.

Поръчението ви за отстраняване на наследницата смятам за необходимо да съчетая с отстраняването на споменатите «калкутски юристи». Разбира се, само със свои сили аз не съм в състояние да изпълня тази толкова важна задача и затова изработих следния план на действие: ще окажа съдействие в бягството на наследницата с двамата синьори и ще насоча Джакомо по техните дири, като разпаля гнева му така, че той с един удар да ликвидира бегълците. При това няма да бъде трудно в случай на нужда да се предприемач и допълнителни мерки. Благословете за този подвиг вашия смирен слуга, недостойния роб божи Б. М.“

Часът вече показваше дванадесет. Всяка минута беше броена. Но капитанът натъпка лулата си, запали я и се обви в облаци като планински връх.

— Къде е Чарлз? — шепнешком запита Джордж Бингъл младия си другар.

— При Мортън. Взима копие от неговия ръкопис.

Бернардито ги стрелна изпод вежди. Събеседниците наведоха очи и замълчаха. Около пет минути изминаха в пълна тишина. Бернардито размаха лулата.

— Има разрешение! — каза той. — Пак ще се впуснем в голям риск, но ще сложим всички на местата им. Джордж, вие ще трябва да изпратите в Марсилия, при Антонио и Томи, вашия „слуга“ Дик Милс. Нека тримата заминат за Венеция, да се срещнат тайно с доктор Буоти и да му разкрият всичко до конец. Поръчай им от мое име да бдят над стария граф Паоло.

— А на мен какво възлагате, капитан Бернардито?

На вас, Джорджи, предстои да преплувате Атлантическия океан. В Кале ще намерите подходящ кораб. Заминете за Филаделфия и издирете там вдовицата на Мърей, мисис Емили. Тя трябва да се върне в Европа заедно с вас, ще й служите като придружвач. И нека дойде с дъщеря си. Допълнително аз ще й изпратя писмо оттук. Сега да се сбогуваме, Джордж. Привет на Дик Милс. Вие двамата ще трябва по-скоро да напуснете английската земя.

…В един часа след полунощ бригът „Крал Улаф“ вдигна платна. Десетина минути преди да отплува, той взе на борда си флорентинския търговец Микел Албанти и неговия слуга.

Лакеят в странноприемница „Бялата мечка“ намери на масата парите за наема на стаята, а под масата — няколко пътнически предмети, оставени от наемателите. Той се учуди, като намери сред изоставените вехтории една дългопола женска дреха, черен шал и старомодно широко женско палто, каквито обикновено носят почтени особи, изгубили интерес към новостите и към модата най-малко от преди четвърт век…

3

На края на юли 1790 година от пристанището на Филаделфия потегли американският четиримачтов търговски кораб „Каролина“. Той се насочи на изток, към бреговете на Великобритания.

Две каюти в кърмовата част на „Каролина“ бяха заети от английски джентълмен на средна възраст, който пътуваше заедно с очарователна млада лейди явно като неин опекун. Неговата спътница се открояваше измежду всички пасажери с лекотата и грацията на движенията си, но личеше, че тя още не е свикнала съвсем с модните тоалети, дантели и волани. Очарователната девойка се намираше под постоянното попечителство на старата негърка, леля Поли. Тя беше една грижлива, добродушна, твърде бъбрива особа, която винаги изпадаше в паника от всеки плясък зад борда или от разтърсването на корабния корпус.

Океанските вълни, дълги, с широки ями, прилични на планински долини, се търкаляха зад кораба, сякаш се мъчеха да го догонят. Изостанаха вече белите чайки, които придружаваха „Каролина“ още от американския материк… А над старите пристанища на Европа, отвъд океана, се рееха други ята чайки, причаквайки кораба далеч в открито море.

Срещу кораба изгряваше слънцето. Редуваха се ветрове и затишие. Над обтегнатите платна се запалваха и гаснеха съзвездия, плуваха сякаш в размисъл бавни облаци; мъглата се сменяше с прозрачна синева. От време на време на края на тази неподвижна, вечно променлива пустиня изникваше насрещен кораб. Посрещаха го и го изпращаха с поглед. Платната на чуждия кораб изчезваха и тогава отново околовръст оставаха само раздиплените гриви на вълните.

По пътя Джени Мърей позираше на Джордж за голям портрет до кръста. Той я рисуваше, облечена в лека дреха, на фона на платна и утринен морски пейзаж. Портретът беше почти завършен. Художникът вече не се нуждаеше от модела. Той изнесе триножника и го постави на палубата под прозорците на каютата си, за да поработи върху фона на картината.

— О, Джорджи, вие ме пренесохте в необикновено царство!

Из полупрозрачната златиста мъгла на фона се открояваха кули и дворци на някакъв приказен град. Пронизани от слънчева светлина, се извишаваха фантастични корони на дървета, синееха заливи с петна на корабни платна, долавяха се пъстри поляни по планински склонове, рееха се ята бели птици. И на този златисто син фон нежно се открояваше образът на младата девойка, жив и в същото време дълбоко символичен. Видимо се долавяше движението на кораба, който я отнасяше към бреговете на приказна страна. Дрехата на девойката трептеше на морския вятър; погледът й летеше напред към приближаващите светли брегове.

— Кажете, Джорджи, нима има някъде по света такъв щастлив край?

— Това е Градът на слънцето — много сериозно отвърна Джордж — ако още го няма, ще трябва непременно да се помогне на хората да го създадат. Древните люде са създали свой акропол върху една гола, безводна и безплодна скала. И това са направили роби под безпощадни бичове, жалки роби с окови на нозете. А Градът на слънцето трябва да бъде основан и издигнат от ръцете на свободни творци, от ръцете на хора, които доброволно ще се обединят в братска общност.

— Вярвате ли, че това е възможно, Джорджи?

— Аз живея само за да направя това възможно!

— Джорджи, миличък, страхувам се, че мечтата да видим хората щастливи е завинаги обречена да си остане само мечта. Баща ми също мечтаеше за Града в Синята долина. В него той вложи цялата си душа, отдаде му всичките си сили, но… много рядко изпитваше радост. Накрай ние дори напуснахме създадения от него град, защото той беше станал също такова царство на несправедливостта и жестокостта като всеки друг млад град в Америка А къде, в каква част на света, в каква страна се надявате да осъществи те мечтата си?

— Мис Джени, не знам дали ще имам радостта изцяло да въплътя мечтата си; не знам ще видя ли аз Градът на слънцето окончателно завършен. Но той ще бъде основан! Ще мине може би много време, но този град на справедливостта и свободата ще израсне! И това ще стане не в легендарната Утопия, не в страната на мечтите…

— А къде, Джорджи?

— В далечния Индийски океан, на Слънчевия остров.

4

Десетте просторни долни зали на Мраморното палацо, които някога служеха на граф д’Еляно за тържествени приеми и празненства, сега бяха превърнати от синьор Буоти в дворцов музей. Картини, статуи, гравюри, скъпоценни изделия на средновековни оръжейници, килими, порцелан, колекции от камеи и емайли — всички тези съкровища, извадени из зимниците и тайните кътчета на палацото, станаха достъпни за познавачите и любителите на изкуствата. Рядко пътешественик напускаше Венеция, без да разгледа анфиладата от зали в долния етаж на Мраморното палацо. Посетителите познавачи посрещаше самият пазител на колекциите доктор Буоти, а студентите, празноскитащите се туристи и местните зяпачи придружаваше из десетте зали старият Джовани Полеста.

…Двамата посетители, които назоваха английските си фамилни имена, се сториха на служителя достойни за особено внимание. Старецът съжаляваше, че синьор Буоти бе напуснал от вечерта двореца, като задължи своя слуга и помощник да не съобщава никому за неговото отсъствие. Джовани вече започна пред важните посетители обичайното си предисловие, че дворецът собствено е частно жилище, когато тишината внезапно бе нарушена: по стъпалата на парадната стълба изтича слуга в кадифена камизола. Пътем той каза нещо на Джовани, а след това горе на стълбата се появи висок беловлас старец.

Полеста метна към посетителите мълниеносен предупредителен поглед и с възгласа: „Ечеленца!“ — се спусна да посрещне беловласия господин, за да успее да поправи от метналия се край на килима, където старецът трябваше да стъпи, слизайки от стълбата. След стария синьор по стълба та заслиза висок монах с черно копринено расо. Величественият старец погледна двамата туристи, застанали пред затворената врата на залата, отговори на мълчаливия поклон на гостите и приветливо каза на френски:

— Виждам, че сте чужденци и имате намерение да разгледате моя дом. Ако обичате изкуството, сред всевъзможните цапала ще намерите в тези стаи две три сносни картини.

В това време слугата с кадифената камизола излезе на улицата и повика гондолиера, дремещ на носа на голяма черна гондола, която той машинално задържаше с канджа за бронзовата халка, вбита в гранитната стена на канала. Гондолиерът се прехвърли на кърмата и улови веслото, а слугата повдигна балдахина над ниската кабина на гондолата.

По-възрастният от гостите, които тъй неочаквано срещнаха във вестибюла собственика на палацото, учтиво се поклони и произнасяйки завалено буквата Р, заговори на чист италиански език:

— Още в Англия слушах за възхитителните сбирки от предмети на изкуствата в Мраморния дворец на графовете д’Еляно и съм щастлив да видя лично ваше сиятелство. Позволете ми да ви се представя: английски моряк, Фредрик Райланд.

— Сър Фредрик Райланд? Лорд Ченсфилд? Адмиралът на флота? — запита изуменият синьор. — Милорд, вашето блестящо знание на моя роден език прави разговора ми с вас още по-радостен. Непременно бих отложил сега моето заминаване, ако не беше поканата да се явя бързо при дожа. Моля ви да окажете чест на моя дом с повторно посещение. Извинете откровения ми въпрос: къде сте благоволили да се установите в нашия град, лорд Ченсфилд?

— Във венецианската лагуна, ваше сиятелство.

— Вие сте пристигнали с кораб? Дълго ли ще остане той в нашите води?

— Това е моята собствена бедна ладия, графе.

— Да не е британската яхта „Южен кръст“, която предизвика възторга на всички наши познавачи на мореплаването?

— Да, синьор, така се нарича моето корабче.

— О, боже! Карате ме мъчително да се червя за това посрещане във вестибюла, пред затворените врати! Моля ви, драги милорд, чувствувайте се в този дом като у дома си. Отец Фулвио, моля да останете с графа. Моля ви, отец Фулвио, задръжте сър Фредрик поне до моето завръщане. Уви, аз вече рискувам да закъснея!

С тези думи старият велможа сърдечно стисна сухите пръсти на лорд-адмирала и съпроводен от верния си слуга, седна в гондолата.

— Откак съм се родил, не съм виждал по-вежлив джентълмен! — промърмори червеномустакатият спътник на лорд Ченсфилд.

Негово преподобие Фулвио ди Грачиолани, меко задържайки ръката на госта, го поведе по анфиладата парадни зали При завършване на разглеждането Фредрик Райланд се спря пред портрета на покойната графиня Беатриче. Британският гост втренчено погледна блестящите й рамене, черните, пълни с живот и ум очи, обърна се с безразличие и тръгна след патера с накуцващата си походка към изхода от парадните зали. Отец Фулвио завлече посетителя в една от стаите на втория етаж. Пред сложената маса вече шеташе млад пъргав слуга. Езуитът покани госта си да седне на масата и незабелязано свали от показалеца си пръстена с ахатовото петаче. Със сигурно движение на дългите си бели пръсти той отвинти камъка и напипа под него мъничкото скривалище…

Слугата постави на масата вино и чаши. Двете еднакви чаши, изрязани от големи цели късове планински кристал, доведоха госта във възторг. Граф Ченсфилд вдигна едната от тях и я подържа срещу светлината. Изкусната украса беше струвала на венецианския майстор дълъг, упорит труд! Без да свежда от лицето на госта втренчения си поглед, патер Фулвио със светкавично движение наведе над втората чаша пръстена; от него изпадна прозрачно зрънце.

Струята стогодишно вино, уханна и гъста, изпълни двата съда докрай.

— Лафкадио — каза патерът на слугата, — махнете този поднос. Нека виното малко се избистри и утайката да падне на дъното. Ние още не сме били родени, милорд — добави той мечтателно, — когато трудолюбивият винар е събрал този благовонен сок и е скътал буренцето в дълбока изба Реколта 1699 година! Моля ви, синьор, да изпиете чашата и да я вземете в дар за спомен от посещението ви в нашия дом.

Гостът се поклони:

— Трябва да съжалявам, свети отче, че задължения вече ми налагат да се върна… На драго сърце бих прекарал още един месец в Средиземно море, но, уви, във Франция якобинците заплашват трона с нови сътресения. Фландрия е обхваната от бунт и над моето отечество се, сгъстяват облаци. Време е за английския воин да се завърне при своя боен кон! Днес напущам Венеция.

— Но молбата на графа, синьоре? Той няма да ми прости бързото заминаване на ваша светлост! Без съмнение той ще пожелае сам да ви покаже своя дом и сбирките.

— Аз съм посредствен познавач на изкуствата. От цялата колекция запомних само портрета на графиня д’Еляно.

— Известна ли ви е съдбата й, синьор? — запита йезуитът мазно.

— Слушах за нея. Била убита от артистката Франческа Мола. Но смъртта на графинята не е била единствената жертва …

— Кого още благоволявате да имате пред вид, синьор?

— Гибелта на сина на артистката Мола, синьор Джакомо, презрения пират, който падна безславно в едно морско сражение, може да се каже, пред очите ми. Неговата история съм слушал… Навярно граф д’Еляно никога не споменава за своя нещастен потомък, нали?

— Не, графът дълго време търси Джакомо Мола.

— Тъй ли? Известна ли му е плачевната участ на сина?

— Ние… крием от него истинската съдба на Джакомо Мола, за да опазим сърцето на графа от сътресения.

Монахът, взе от подноса своята чаша и гледайки госта в очите, побутна към него втората чаша. Гласът му беше равен, в него звучеше печал.

— Но граф Паоло още не е загубил надежда да издири потомците на загиналия синьор Джакомо; очаква ги огромно наследство …

В очите на лорд Ченсфилд заблестя сатанински зелен пламък.

— Обзалагам се, свети отче, че никъде по света не ще намерите тези потомци! Джакомо Мола отнесе в гроба си спомена за сирашкия приют, където граф д’Еляно без колебание позволи да вкарат това дете. По-нататъшната съдба на Джакомо Мола, след тези три злополучни години, била бурна, но той си я създал сам, без бащина помощ. Злато, машини, роби — то неговата вяра, любов и утешение! Наказанието настигна граф д’Еляно — ой ще умре бездетен. Аз разбирам тежестта на тази участ, тъй като сам бях лишен от единствения си син Чарлз Райланд… Сходството на нашите съдби, моята и на граф д’Еляно, отдавна занимаваше мислите ми и аз се радвам, че се срещнах лице с лице с един също тъй злополучен самотен старец като мене…

— Не съдете, за да не бъдете съдени! — словата на графския духовник прозвучаха тържествено и тежко. Той отново постави своята чаша на подноса.

Зеленият блясък в очите на лорд-адмирала заприлича на блещукането на зениците на ранен леопард. Бавно, гледайки йезуита право в очите, той изрече, като отсичаше думите:

— Граф д’Еляно навеки загуби правото да нарича Джакомо свой син. Синьор Паоло не ще остави потомство: това е присъдата на отмъщаващата съдба! Amen! Но, свети отче, мен отдавна ме привлича това чудесно вино! Струва ми се, че утайката вече е паднала на дъното. За ваше здраве и за дълъг живот на нашия очарователен домакин!

Граф Ченсфилд протегна ръка към чашата и вече се бе докоснал до нейните стени, когато изведнъж лицето на патер Фулвио ди Грачиолани прие загрижен израз.

— Скъпи мой гостенино, докато разговаряхме, в чашата ви падна прашинка… Лафкадио, напълнете друга чаша на синьора, а тази изплакнете хубавичко: милордът ще ни окаже чест да я вземе за спомен от днешната ни среща!

Доктор Томазо Буоти, потресен до зашеметяване и още неспособен докрай да осъзнае всичко чуто, безпомощно прехвърляше погледа си от единия събеседник върху другия и мълчеше. Той прекара една безсънна нощ заедно с тримата млади синьори. Срещата стана в един частен венециански дом, избран от синьорите като тяхна щабквартира.

Антонио Чени разтвори прозореца. Тютюневият дим се устреми навън от стаята към синевата на юлското утро.

— И така, нашият разказ завърши, синьор Буоти. Ние не можехме да ви посветим по-рано в тези подробности, тъй като досега ни липсваха доказателства. Сега пред вас лежат документи: ето писмото на Фернандо Диас до лейди Райланд, ето копие от бележката на патер Фулвио до неговия бълтънски агент отец Бенедикт Морсини и ето накрая оригиналът на отговора на отец Бенедикт до своя духовен глава… Както знаете, корабът на престъпния Джакомо Грели понастоящем се намира във водите на венецианската лагуна и по всяка вероятност злодеят ще посети дома на своя баща. Намеренията му спрямо стария граф засега точно не знаем, това скоро ще се изясни. Родният син на Джакомо, Чарлз Райланд, сега се намира в Бълтън и се готви за последна схватка с ченсфилдския изверг и с тамошния паяк кръстоносец в расо. Ръката на възмездието настигна Гринели близо до Марсилия. Този йезуит Луиджи уби в каютата на „Елмиона“ наетия от вас детектив Кремпфлоу. Парите, които бяхте дали на Кремпфлоу, потънаха в джобовете на очилатата змия патер Бенедикт, който без съмнение е отровил нещастната ми майка, Анжелика Чени, а сега се готви да умъртви Изабела Райланд. Ние очакваме вашето решение, синьор Буоти!

Томас Бингъл погледна часовника си:

— Приятели, вече е десет часът! Трети ден яхтата на Грели стои в лагуната. Посещението му във Венеция не може да бъде случайно. Един от нас трябва да вземе под наблюдение кораба, а след това да отлети в Англия при стареца, за да го извести за събитията. И тъй, докторе, успяхме ли да ви убедим? Съгласни ли сте да действувате по нашия план?

— Синьори, всичките ми сили са на вашите услуги!

Доктор Томазо, в такъв случай ще трябва да оставите тук, в Мраморното палацо, синьор Антонио Чени като нов служител в музея, за да наблюдава йезуитите, а вие незабавно трябва да се отправите за Лондон. Генерал Хауерстън трябва да се отнесе към вас с доверие.

— Готов съм да замина дори днес, приятели мои!

5

Генерал Хауерстън, началникът на тайната военна канцелария, прие в лондонския си кабинет госта от Италия. Разговорът наближаваше към края си. Генералът седеше в креслото си с невъзмутимо лице, поднасяше от време на време пурата към устните си и загрижено следеше пепелта да не падне от края на дългата хаванска пура. Доктор Томазо Буоти не можеше да прочете по лицето на англичанина сериозно ли се отнася той към чутото.

Накрай пепелта на пурата падна върху книжата, лежащи пред генерала.

— Благодаря ви за тези необикновени сведения, докторе, ала представените от вас документи, както и изложените от вас факти изискват, съгласете се сами, грижлива проверка.

— Но онези смели хора, които са решили да разобличат злодея, се нуждаят от вашата подкрепа, генерале. Те се подлагат на смъртен риск в името на защитата на своите справедливи права. Цяла верига от тайни злодеяния се проточва към мрачния замък на този Цезар Борджия от наши дни: банкерът Самюел Ленди, адвокатът Ричард Томпсън, сър Хенри Блентхил, граф Елсуик, да не говорим вече за кървавата трагедия в Синята долина и за жертвите при Търпин бридж. Моите приятели осъществяват един смел план за разобличаване на престъпния самозванец, но без подкрепата на властите, макар и тайна, за тях ще бъде невъзможно да възстановят потъпканата справедливост. За тази цел именно аз ви доставих всички необходими документални доказателства.

Генералът изтърси пепелта от книжата и отново ги подреди едно след друго.

— Е, да видим с какво разполагаме!… Писмото на пирата Фернандо Диас — оня същият, който се наричаше Роджърс, Ханслоу и Потър, — дресирано до лейди Райланд; това е оригинал… Копие от писмото на Мери Уент до баща й… Копие от писмото на Фулвио ди Грачиолани до патер Бенедикт… Оригиналът на отговора на патер Бенедикт… Бележка с подпис „Ч“, откопирана от Бингъл… адреси рана до капитан Бърнс. Две копия от художествени миниатюри: Джакомо Мола с майка си — датирано 1743 година, и виконт Ченсфилд със сина си Чарлз — датирано 1772 година. Портрет на сър Фредрик Джонатан Райланд, рисуван в Калкута и датиран 1767 година… Портрет на американския сенатор мистър Алфред Мърей, изработен във Филаделфия през 1787 година, две години преди смъртта му… Портрет на Томас Мортън… Портрет на мис Емили Харди… Хм! Синьор Буоти, говоря ви откровено: всичко това не е лишено… как да кажа… от загадъчност, но далеч още не е достатъчно, за да докаже, че пиратът Грели си е присвоил титлата и имуществата на сър Райланд!

— О, господин генерал — възкликна доктор Буоти, — моите смели приятели доста се потрудиха, за да докажат неопровержимо своята правота! Всичко е подготвено по такъв начин, че вие да можете да хванете за ръката убиеца и тайните му съучастници на самото място на новото покушение. За да ви убедим да поддържате смелия план на капитан Луис, ние не се ограничихме само с гореизброените документи. Разполагаме с още един сериозен аргумент: повикахме от Калкута престарелия индуски юрист Мохандас Маджарами. Позволете да забележа, той никога не е виждал двата пор трета на сър Райланд, които лежат пред вас. Мистър Маджарами очаква в една странноприемница вашата покана. Бихте ли желали да изпратите да го доведат?

Генералът извика своя помощник майор Бред и му представи италианския богослов.

— Господин майор, моля да изпратите моя екипаж да вземе мистър Маджарами на адрес Темпъл, странноприемница „Златният сокол“.

В очакване на този свидетел генералът внимателно препрочете всички представени му документи. При това той все по-съсредоточено дъвчеше изгасналата пура и мръщеше чело Синьор Буоти прекара един твърде мъчителен час в съзерцание на стените и тавана на генералския служебен кабинет. Най-после майор Бред доложи, че калкутският юрист, мистър Маджарами, се намира в приемната.

— Поканете го — заповяда Хауерстън.

В кабинета влезе висок, слаб старец, чиято глава беше покрита е нещо като митра, и беше облечен с дълга дреха, напомняща расо на свещенослужител. Той скръсти ръце на гърдите си и се поклони ниско на британския офицер Генералът си каза името и длъжността.

— Моля да ме извините за толкова късната покана, мистър Маджарами. Позволете ми да ви задам няколко делови въпроса. Вие сте собственик на юридическа кантора в Калкута и името ви е Мохандас Сами Маджарами, нали?

— Да, саиб. — Старецът се поклони още по-ниско.

— Откога съществува вашата кантора в Калкута?

— От 1736 година, саиб.

— Вие ли сте неин основател?

— Да, саиб, като обединихме нашите усилия с усилията на господин Заломон Ноел-Абрахамс, ние съвместно с него положихме началото на съществуващата понастоящем юридическа кантора.

— Каква роля играеше в нея мистър Мортън?

— Саиб, мистър Томас Мортън не беше надарен с големи способности и до края на службата си в нашата кантора той си остана прост солиситър.

— А бълтънският клон на фирмата истински ваш клон ли е?

— Саиб, убедиха ни да помогнем на едно право дело, без да ни посвещават в подробностите.

— Благодаря ви, Познавахте ли лично сър Райланд?

— Твърде добре, саиб! И мисля, че имам право да твърдя, че сър Фредрик Райланд някога беше благоразположен към мен. Аз го познавах почти от раждането му.

— Мистър Маджарами, като лице, стоящо на стража на законността, аз ви моля в името на справедливостта да ми давате правдиви показания, независимо от вашите лични възгледи и интереси.

Индуският гост изрази съгласие и беше подведен под клетва. Генералът продължи, въпросите си.

— Кажете, след като сър Фредрик встъпи в наследствените си права, не сте ли се срещали вече с него?

— Не, обстоятелствата попречиха за това. До настоящото ми пътешествие до Европа аз не съм напускал Индия, а лорд Ченсфилд никога не се е връщал под родния небосклон.

— Благоволете да погледнете този портрет. Познавате ли кой е изобразен на него?

— Това е мистър Томас Мортън, саиб.

— Ами този?

Генералът взе от масата портрета на мъж с орлов нос и къси бакенбарди.

— Саиб, аз вече имах чест да ви уверя, че много добре познавах сър Фредрик Джонатан Райланд през годините на неговата младост. Това е неговият лик.

Генералът се изкашля и предложи на стареца да погледне портрета на виконт Ченсфилд, рисуван през 1772 година.

— Ще ни кажете ли чий е тоя лик?

Старецът дълго държа портрета пред очите си, вглеждаше се втренчено в него и накрай поклати глава:

— Този господин нямам чест да познавам, саиб!

Доктор Буоти изкосо хвърли към генерала поглед, пълен със скрито тържество.

Късно през нощта в странноприемницата „Златният сокол“ дойде един офицер. Гой запита дали си е в стаята италианският доктор по богословие синьор Томазо Буоти и помоли за разрешение да отиде при него.

Слугата придружи посетителя до горния етаж и показа вратата на стаята. Докторът още работеше на писмената маса.

— Господин майор Бред? От генерала ли? Толкова късно?

— Синьор Буоти — каза нощният посетител, като затваряше вратата, — Генералът взе решение да окаже съдействие на вашите приятели. На мен и лейтенант Бруксън е възложено да се заемем с ченсфилдското дело. И двамата ни видяха в Ченсфилд през зимата. Ето защо ние, двамата офицери от тайната канцелария, ще трябва да действуваме под маската на обикновени слуги. Решено е да се придържаме към рискования план, предложен от вашите приятели, за да бъдат заловени Грели и престъпният йезуит с явни улики… Смятате ли, че реална опасност грози дъщерята и сина на Грели?

— О, мистър Бред, в тези млади хора аз виждам не деца на престъпния Грели, а внуци на моя покровител граф д’Еляно. И двамата без съмнение ги грози крайна опасност, тъй като само те имат законно прави върху венецианското наследство, от което самият Грели се отказа от страх пред тайния орден. Езуитите ще пуснат в ход всички средства, за да отстранят двамата млади хора — тона е реалната „жива опасност“ от отдавна подготвения план на ордена.

— Е, синьор богослов, всичко това ще трябва да се провери. Ако предположенията ви са основателни, всяко забавя не е опасно. Аз ще тръгна за Ченсфилд по-рано, Бруксън, моят помощник — по-късно. Той ще послужи като лондонски „куриер на агента“… Не ви съветвам и вие да се забавяте с пристигането си на полесражението, щом взимате толкова присърце съдбата па делата на лъжелорда. И тъй, до скоро виждане в Ченсфилд, синьор.

6

Към края на лятото, когато ябълките в английските градинки порозовяха и станаха сладки, яхтата „Южен кръст“ се завърна в Лондон През август корабът хвърли котва в устие, то на Темза. Лорд Ченсфилд завари жена си и дъщеря си да се стягат за път: милейди беше пожелала да прекара края на август и септември в лоното на ченсфилдската природа. Неотложни работи задържаха лорд-адмирала за известно време в столицата и лейди Елен тръгна за Ченсфилд заедно с дъщеря си и няколко слуги.

В Шрусбъри, в странноприемницата „Северен елен“, каретите на лейди Райланд и нейната прислуга спряха, за да сменят за последен път конете.

В очакване на каретите лейди Елен, госпожа Тренбърн и мис Изабела влязоха в залата на странноприемницата. Утрото беше прохладно; дъждовни капки със сила се удряха в прозоречните стъкла и се разбиваха на прах. В камината гореше огън и някакъв стар господин, много почтен на вид, приличащ на пътуващ чужденец, собственоръчно разбъркваше горящите въглени. Като видя трите дами, чужденецът превзето се поклони и предложи на милейди своето място край огъня.

Господинът се оказа старият френски роялист, нормандският барон Бернар дьо Брини, заставен да напусне своята страна, където се бяха „разбунтували онези каналии“, както баронът се изрази по адрес на френските селяни. Старият барон пътуваше за Бълтън, за да се срещне с роялисти емигранти, намерили подслон в английския Север. Той доста свободно говореше и английски. Лейди Ченсфилд каза името си, но гостът се оказа малко осведомен в аристократическата генеалогия на островната империя и благородното име на милейди прозвуча за него, изглежда, като съвсем ново.

Когато пътното запознанство се завърза и затвърди, старият барон намекна, че от мисията му е заинтересуван франкският двор, самата кралица Мария Антоанета и августейшият й брат, австрийският император Леополд II…

— Но и във вашата страна хората не трябва да останат безучастни към нашите страдания — развълнувано говореше старият френски аристократ, — защото и у вас започва да се шири опасният заговор, имащ за цел да унищожи вековните права на аристокрацията и на тяхно място да постави теорията за правата на човека. Вашето правителство, законът, собствеността, религията и всички други институции, скъпи на британците, се намират в опасност и могат да бъдат по метени, както това вече стана в моята Франция… Якобинският дух прониква и у вас!…

Като забеляза обаче, че събеседницата му се плаши и разстройва от разговора върху политиката, галантният барон побърза да промени темата и заговори за забележителностите на Бълтън.

— Извинете, господин барон, къде възнамерявате да се установите в Бълтън? — запита лейди Елен.

Където се случи — отговори жизнерадостният стар французин. — навярно в този стар град не липсват странноприемници.

Поглеждайки барона отстрани, Изабела забеляза, че лявото му око се отличава със странна мъртвешка неподвижност; представляваща рязък контраст с живия блясък на дясното око.

— Не бихте ли желали да се възползувате от нашия дом? — предложи графинята. — наистина той е на дванадесет мили от Бълтън, но у нас би ви било по-удобно, отколкото в странноприемница. След няколко дни ще трябва да се върне в Ченсфилд и моят съпруг, за да подготви корабите си за нов военен поход в Индийския океан.

Предложеното гостоприемство явно зарадва и трогна френския дворянин. Той обсипа графинята с изявления на благодарност.

За слугата на барона, един възрастен дългокрак мъж на име Франсоа Буше, се намери запасен яздитен кон, а целият багаж се смести на задната капра на втория екипаж. Лейди Елен отпрати камериерката от своята карета и господин баронът зае нейното място. Благодарение на живия и увлекателен разговор с госта последната част от пътуването премина незабелязано. В Ченсфилд на тайния пратеник на Мария Антоанета бяха отредени две удобни стаи на втория етаж. В първата от тях, една малка приемна, се намести слугата Франсоа.

През време на вечерята в замъка господин барон дьо Брини беше по-малко оживен, оплакваше се от главоболие и леко покашляше. Слугата си той изпрати на пристанището, за да се осведоми за пристигналите кораби. Последният се върна със съобщението, че към бълтънски води наближава американският кораб „Каролина“ от Филаделфия. Скоро след вечерята целият ченсфилдски дом потъна в сън, тишина и мрак.

На сутринта, когато лейди Елен слезе за закуска, слугата на стария французин се приближи до нея със загрижено лице и я запита дали в Ченсфилд има лекар: по пътя господин баронът се беше простудил и сега не е в състояние да напусне леглото. Графинята се разтревожи, заповяда да впрегнат карета и да я изпратят в Бълтън за доктор Рандолф Грейсуел.

След пладне състоянието на болния се влоши и слугата Франсоа Буше съобщи на господарката на дома, че положението на стареца внушава сериозни опасения, тъй като налице са всички признаци за възпаление на дробовете и треска. Мосю дьо Брини, изглежда, си даваше сметка за своето състояние, защото предаде на графинята чрез Франсоа голямата си молба да уведоми за неговата болест местния католически свещеник. Много скоро леката двуколка докара в Ченсфилд свещеника от пристанищната капела патер Бенедикт Морсини Слугата на барона доведе монаха до леглото на болния. Старият роялист лежеше с притворени очи, дишаше пресекливо и тежко. Той видя непознатия монах в расо и с очи даде знак на слугата да се отдалечи.

— Наведете се към мен, свети отче — прошепна едва чуто той.

Свещеникът въпросително се взираше в болния, който извади ръката си изпод одеялото и на показалеца на болния монахът видя пръстен с печатче. Това украшение приличаше на пръстена със саламандъра, какъвто притежаваше и самият патер! Мигар е нов пратеник на отец Фулвио ди Грачиолани?…

— Ad majorem dei gloriam! — прошепна многозначително болният.

— Amen! — отвърна монахът, като се наведе още по-ниско към възглавето.

— Неотдавна посетих Венеция и разговарях с отец Фулвио. — гласът на болния беше слаб. Той се задъхваше и правеше големи усилия, за да говори по-ясно. — Лорд Ченсфилд посетил Мраморното палацо и бил приет от граф Паоло д’Еляно. Насам идва доктор Буоти. Пристигнах по рано, за да ви предупредя за тези събития. Светият отец благославя замислените от вас начинания и моли да не отлагате нито час …

— Извинете, ваше превъзходителство, отец Фулвио, не ви ли предаде писмо за мен?

— Условията на нашата среща изключваха такава възможност. Вместо парола и писмо той ми предаде този пръстен… Забавянето заплашва нашето свето дело с гибел… Той ви моли да се погрижите не само за съдбата на вашата духовна дъщеря, но и да не забравяте… юридическата кантора на Ноел-Абрахамс и Маджарами. Доколкото разбрах, патер Фулвио смята за необходимо Лео Ноел-Абрахамс да сподели съдбата на наследницата…

— Ваше превъзходителство, вие се уморихте… Не ви ли затруднява дългият разговор?

— Брат Бенедикт, аз стоя вече пред прага… Моля ви, брате мой, да известите на отец Фулвио, че Бернар дьо Брини изпълни преди смъртта си своя дълг!…

Късно вечерта в Ченсфилд пристигна доктор Рандолф Грейсуел. Той беше много уморен и перспективата да прекара една безсънна нощ край одъра на умиращия чужденец никак не го радваше. Слугата на барона придружи лекаря в покоите.

При светлината на нощната лампичка се виждаше завеса, падаща над постелята на болния. Лекарят се приближи до леглото.

— Донесете тук повече свети — нареди той отсечено и от махна завесата настрана.

За голямо учудване на лекаря постелята се оказа празна; в същия миг върху рамото на доктор Грейсуел тежко се отпусна иззад завесата нечия ръка.

Напрягайки късогледите си очи, докторът се вглеждаше в лицето на високия беловлас старец. Мъжът стоеше в една малка стенна ниша зад завесата, редом с леглото. Беше по нощни дрехи и халат.

— Доктор Грейсуел — заговори този странен болен, — извика х ви тук под предлог, че съм болен. Поднасям ви хилядите си извинения, задето ви причиних това безпокойство, но работата не търпи отлагане. Става дума за една важна тайна.

— Кой сте вие? — докторът изпитваше нещо твърде подобно на уплаха.

Неговият събеседник взе нощната лампичка и приближи лицето си до очите на лекаря.

— Докторе! Пред себе си вие виждате капитан Бернардито Луис ел Гора.

От изненада доктор Грейсуел едва не седна на земята.

— Сеньор Грейсуел — продължи Бернардито, — вие трябва да разберете, че аз не бих ви открил истинското си име, ако замислях да нанеса някаква тайна вреда на законните собственици на този дом. Седнете в това кресло, запалете пура и изслушайте какво ме е довело тук под името на френски роя лист… А вие, майор Бред — обърна се „баронът“ към мнимия си слуга, — стойте пред вратата и следете да не би някой да рече да ни подслушва…

…След три часа доктор Грейсуел влезе в будоара на господарката на дома.

— Милейди Райланд — каза той с безстрастен лекарски тон, — нашият гост барон дьо Брини има възпаление на белите дробове в тежка форма. Обстоятелствата не ми позволя ват да остана в Ченсфилд, но болният е толкова зле, че се нуждае от грижливо гледане. Ще изпратя от Бълтън болногледачка, но тя ще може да дойде едва утре сутринта. Не би ли могла мис Изабела да поеме върху себе си труда малко да по седи край постелята на страдащия? Това е един знатен дворянин, а вашата дъщеря умее да се грижи за болни.

Лейди Елен изпрати да повикат дъщеря й и докторът повтори пред нея своята молба. Мис Изабела послушно се отправи към покоите на болния французин. Мис Тренбърн обеща да смени възпитаницата си след два часа.

В ченсфилдския дом патер Бенедикт Морсини си имаше нещо като временна резиденция, която по традиция се пазеше за патера от времето, когато той предаваше уроци по латински език на малолетната наследница на имението. Някога в тази стая със стреловидни прозорчета, заемаща върха на лявата куличка на замъка, живееше и се трудеше над своите рисунки младият живописец Едуард Мойнс… При пребиваването си в Ченсфилд патерът винаги се установяваше в този уединен покой, закъдето водеше стръмна желязна стълбичка. Слугите на замъка бяха нарекли тази стая „килия“ и рядко влизаха в нея.

Тук, в своята „килия“, отец Бенедикт очакваше сега заминаването на доктор Грейсуел, за да тръгне с него в същата карета за Бълтън. Той изгаряше от нетърпение да чуе присъдата на лекаря над своя знатен френски едноверец. Когато слезе долу в трапезарията, той чу от лейди Елен, че положението на болния е твърде обезпокоително и че временно ролята на болногледачка е взела върху себе си мис Изабела. Патерът намери доктора във вестибюла; лекарят очакваше каретата.

— Многоуважаеми мистър Грейсуел, — обърна се йезуитът към лекаря с толкова мазен глас, сякаш се промъкваше през дупката на заключена врата, — ще ми позволите ли да споделя с вас мястото в каретата?

— Моля ви — отвърна лекарят с безразличен тон. — надявам се, че вашето приготвяне няма да продължи дълго, нали? Скоро ще докарат каретата.

Монахът бързо се качи горе. Но той не се отправи за своята „килия“, а тръгна към покоите на болния французин. Промъквайки се през преддверието, където дремеше слугата Франсоа Буше, патерът открехна вратата към спалнята на барона. На масичката до леглото гореше лампа, чиято светлина падаше върху лицето на доброволната болногледачка мис Изабела Райланд.

Патер Бенедикт никога досега не беше виждал Изабела в състояние на такава дълбока душевна подтиснатост. На побледнялото, отслабнало лице на наследницата на Ченсфилд се беше появило ново изражение на горест, тревога и прикрит гняв. Зачервените й клепки бяха натежали, очите — загубили блясъка и пламенността. Дори устните, доскоро още полудетски и пухкави като у веселите ангели върху платната на италианските майстори, бяха станали като че ли по-тънки и по-сухи. Тези стиснати устни правеха цялото лице на Изабела по-възрастно, по-ряло; в него не беше останало нищо от палавото детско безгрижие.

Бенедикт Морсини почувствува веднага, че причината за тази промяна няма нищо общо с близката кончина на стария французин. Изабела боязливо, погледна към леглото и със знак помоли монаха да се отдръпне в най-отдалечения ъгъл.

Патерът поклати глава, защото не смяташе за необходимо да се предпазва от ушите на мосю дьо Брини.

— Говорете спокойно, дъще моя. Душата на този човек е пред вратите на царството небесно. Земното за нея е вече недостъпно.

— Свети отче, аз съм в страшна тревога. Представиха ми неопровержими доказателства, че човекът, който се беше нарекъл Алонзо де Лас Падос, а днес — Лео Ноел-Абрахамс, е наистина моят роден брат Чарлз Райланд.

— Бела, аз се досещам: вие сте били в тяхната… мнима юридическа кантора, нали?

— Да, отче мой, вчера се видях с брат си… Боже мой, сега и на живота си не мога да се радвам! От ден на ден всичко става все по-страшно, все по-неясно… Вчера Чарлз ми показа своя медальон. Няма съмнение: този човек е моят роден брат. Ние застанахме с него пред огледалото… Господи! Той е много по-красив от мен, но и двамата имаме едни и същи черти!… Ще ми се да се скрия от хората… Повече не мога!

Изабела се обърна настрана и зарида. Болният се размърда в леглото и дълбоко, тежко въздъхна. Думите на девойката бяха объркани, но патер Бенедикт долови техния смисъл. Той ласкаво я докосна по рамото и мис Райланд обърна към него измъченото си лице.

— Кажете ми, възлюблена моя дъще во Христе, вашият брат знае ли, че вие… не сте скрили нищо при изповедта от служителя на бога?

— Да, свети отче, Чарлз го знае и той се засрами за прежното си недоверие към вас. Той разбра колко дълбока е била неговата заблуда, защото в противен случай отдавна щеше да бъде заловен… А намеренията му… Боже мой, аз не мога да повторя неговите страшни думи…

— Какво ви предлага вашият брат, Изабела?

— Чарлз ме моли да напусна лози дом. Ако се вярва на Чарлз, нашият баща е най-големият злодей, углавен престъпник, убиец, крадец, присвоил чуждо име. Моят брат е намислил да разобличи отдавнашната му измама. Той вече е изпратил писмо в Лондон.

— Писмо в Лондон ли? И в него е разкрил истинското си име? Кому е изпратил това писмо?

— Той го е изпратил на генерал Хауерстън, но в писмото се нарекъл юриста Лео Ноел-Абрахамс и обещал на генерала да му направи важни разкрития. Не можел да ги повери на хартията. Хауерстън навярно ще дойде в Ченсфилд. Чарлз е убеден, че нашият баща не ще пощади никого и нищо около себе си, когато правосъдието го призове да отговаря.

— Изабела, щом в Ченсфилд предстоят да се разиграят толкова страшни събития, готов съм да се съглася с вашия брат: вие трябва да напуснете този дом. Но как Чарлз възнамерява да устрои вашето заминаване?

— Ще ме придружава Нал Рангор Маджарами, сиреч кавалер дьо Креси, както се нарече той, когато за първи път пристигна в Бълтън.

— Кажете ми, Бела, откри ли ви вашият брат истинското име на този кавалер?

— Името му е… Реджиналд Мърей. Той е син на мистър Алфред Мърей, човекът, когото баща ми е лишил от всичко — истинското му име, имуществото, годеницата — когото захвърлил умиращ на един необитаем остров. Чарлз възнамерява да възстанови правата на Реджиналд върху всичко, което баща му е загубил.

Дъще моя, но какви са по нататъшните планове на вашия брат? Мигар той ще се откаже от своята част върху Ченсфилд? Може би разчита на… друго някакво богатство?

Не, свети отче, Чарлз се е заклел да възстанови правата на Реджиналд върху титлата и имението единствено в името на справедливостта. Самият той желае да се завърне на далечния остров в Индийския океан и да създаде там ново селище. Гой има един много учен, начетен приятел — Джордж. Двамата са намислили да създадат някакъв си Град на слънцето за онеправдани хора… Този град трябва да стане царство на светлината, справедливостта и братството. Всички богатства там ще бъдат разпределени между хората по равно …

— Това са опасни помисли, дъще моя. Господ не е създал чадата си равни и е осветил разделението на людете на бедни и богати.

— Страхувам се, че Чарлз не е твърд във вярата, свети отче!… Но, свети отче, болният диша все по-тежко.

— Навярно неговият час наближава… Бела, благославям вашето решение да напуснете Ченсфилд. Сигурно Реджиналд Мърей има намерение да бяга с вас на някакъв кораб, нали?

— Свети отче, не произнасяйте това име… Нека дори стените слушат само имената: Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами… Да, вие във всичко сте прозорлив. Брат ми и неговият приятел предлагат да бягаме с португалския кораб „Санта Роза“. Той трябва да отплува от Бълтън в неделя.

— В неделя ли? След два дни? А кога вие ще напуснете бащината стряха и къде възнамерявате да очаквате заминаването на кораба?

— Някъде в пристанището. Аз ще трябва да облека мъжки дрехи и утре, събота, да се срещна с Реджиналд.

— Бела, аз ще ви помогна. Планът на вашия брат е наивен. Той не знае, че цялото пристанище гъмжи от шпиони. Вас незабавно ще ви заловят и гневът на баща ви ще се стовари върху двамата млади люде, които, доколкото разбирам, вече са станали близки на сърцето ви. Аз ще ви скрия до заминаването на кораба в моята капела. Там никой няма да ви търси. Предварително ще подготвя за всичко моя слуга Грегъри. В неделя през нощта той незабелязано ще ви отведе с лодка на борда на португалския кораб… Но ето че чувам в двора каретата… Доктор Грейсуел заминава, обеща да ме откара до града!… Мис Райланд, всевишният да ви благослови за християнската помощ, която давате на болния!… Утре сутринта ще се върна тук.

Когато патерът слезе на двора, доктор Грейсуел вече сядаше в каретата. Но екипажът още не беше успял да тръгне и през отворените за него порти бавно влезе изпрашена наемна каляска. Двата екипажа се разминаха на парадната алея. През прозореца на каретата доктор Грейсуел и патер Бенедикт видяха непознат посетител, който слезе от каляската на каменните стъпала на входа. При светлината на двата фенера над главния вход заминаващите видяха един нисък пълен човек с обичайната дреха на италианските учени богослови.

Патер Бенедикт разбра: в Ченсфилд е пристигнал доктор Томазо Буоти! Повече не може да се протака! Съдбата на наследницата на Ченсфилд и на брат й е решена безвъзвратно: двамата трябва незабавно да… изчезнат!

Събота вечер мистър Грегъри Уебст, прислужникът в бълтънската католическа капела при пристанището, се разхождаше пред вратата на този мъничък храм. Вратата на капелата беше отворена, но този път енориашите трябваше да се задоволят само с коленичене пред статуята на Богородица, защото, както обясни Грегъри, заболяването на отец Бенедикт е попречило на патера да отслужи обичайната си вечерна литургия.

Грегъри вече се готвеше да затвори вратата и да загаси излишните свещи, за да ги пусне утре пак в търговски оборот. Служителят се приближи до вратата и затвори едното крило. В същия миг двама млади италианци боязливо надзърнаха в параклиса. Първият, който влезе, беше висок, със здраво телосложение и гледаше божия свят с големи очи с рядък тъмносин цвят, подобен на утринна морска шир. Вторият младеж се отличаваше с изящество, стройност, извънредно нежно тънко лице и къдрави коси, пристегнати с червена кърпичка; той беше с кадифена блуза, каквато често носят художниците.

Мистър Грегъри, изглежда, очакваше пристигането на тези млади хора, защото бързо залости отвътре вратата с мандалото и се засуети край чугунената плоча, която служеше като широко стъпало пред прага. Грегъри понадигна халката, вбита в метала, пъхна в нея железен лост и с голямо усилие помръдна плочата от мястото й. Забелязал неговите старания, едрият младеж взе от ръцете на прислужника лоста, натисна върху него с коляно и чугунената плоча се отмести наполовина встрани, откривайки входа за черно подземие. При отблясъка на свещите се показа горното стъпалце на желязна стълба, водеща в подземието.

— Всичките ви неща вече са там — прошепна Грегъри. — вземете по една свещ и се спускайте. Там е влажно и студено, затова се загърнете в плащовете си по-добре. Долу ще на мерите вратата.

Младите хора, без да се замислят, се спуснаха по стълбата, като осветяваха подземието със свещите. Стъпалата свършваха срещу тясна метална врата с ключалка. Едрият синьор, който се спусна пръв, издърпа резето и въведе своя млад спътник в подземното скривалище под параклиса.

Широка пейка, предварително покрита със сукнено одеяло, беше поставена край дългата стена и под нея, върху каменния под, лежаха два малки, старателно овързани с ремъци денка.

Едрият младеж веднага разопакова единия от денковете, грижливо настани своя спътник на пейката, уви го от главата до нозете с плаща, приближи към пейката малката масичка, която беше поставена до разпятието, и като измъкна изпод плаща двете ръце на младия си другар, започна усърдно да ги разтрива и милва.

— Утре ще ви откарам на борда на „Санта Роза“ с лодката на отец Бенедикт — поясни служителят иззад вратата. При това той изтрака отвън с резето.

— Грегъри! — викна му спътникът на Изабела. — Защо заключвате вратата?

— Така нареди светия отец, та ако на полицията хрумне да надзърне тук, да намери вратата на вашето скривалище заключена. А пък аз ще успея да убедя чиновниците, че уж вратата не е отваряна от много години.

1

Каретата с отпочиващия лъв на вгънатата вратичка вече минаваше през моста на Ченси и наближаваше „Веселият булдог“. Конете препускаха в тръс, железните шини еднообразно и досаждащо тракаха по настилката.

— Свий по ливадната пътечка, омръзна ми този трясък още от Лондон! — заповяда на кочияша господарят на имението Ченсфилд.

Лявото прозорче на каретата беше спуснато. Граф Ченсфилд се вглеждаше в очертанията на двете кули на своя дом, които се сивееха в далечината върху фона на вечерното небе.

В този миг някакъв конник настигна каретата. Тя се беше отбила от паважа и вече се носеше по едва забележимите коловози на междуселския път, който служеше за извозване на сено от ливадите. Като отмина каретата, ездачът задържа потния си кон, изравни се с екипажа и се наведе към отвореното прозорче. Лорд-адмиралът не позна конника. Той се представи като слуга на мистър Кленч, лондонския агент на негова светлост.

— Бързо съобщение от мистър Кленч, ваша милост. Мистър Кленч заповяда непременно да ви настигна по пътя!

— Препуснете напред да предупредите вратаря — каза графът, като се отпусна на възглавницата.

В каретата беше тъмно и той не можа веднага да прочете писмото. Като всеки друг смъртен лорд-адмиралът усети неприятния студ на тревогата: изглежда, писмото съдържаше немаловажни вести, щом лондонският му агент е бил принуден да изпрати подир каретата специален човек.

Небосклонът посиня. Домът и паркът в далечината станаха черни и се сляха. Над островърхите кубета на двете кули затрепкаха звезди. Тук-там в прозорците на втория етаж се виждаха светлини. Долните зали не бяха осветени или пък капаците не пропускаха светлината навън.

Пред главните порти, широко разтворени, стоеше беловласият вратар. Старецът се поклони ниско на господаря, когато четворката коне понесе екипажа по полукръга на парадната алея. Граф Ченсфилд гледаше през прозореца на каретата, но не видя никого на стъпалата на главния вход.

В полутъмния вестибюл старият майордом едва успя да запали две свещи в стенните свещници, в допълнение на мъждивата угарка, която кадеше над гардеробната закачалка. Той взе шапката и плаща на господаря си.

Учуден и ядосан от оказаното му посрещане, лорд Ченсфилд късо запита здрава ли е милейди. В същата минута тя самата се появи на прага. Съпругът й веднага забеляза, че е нещо разсърдена и загрижена.

— Не си уредила твърде тържествено посрещането на мъжа си, Нел — рече той високо. — дявол да го вземе, не мога да позная …

— По-тихо, за бога, по-тихо, Фреди! — прекъсна го лейди Елен. — домът ни е пълен с чужди хора… Имаме гости и …

— Какви ти, по дяволите, гости?

— Фреди, у нас отседна един френски барон… За нещастие той заболя тежко и изглежда, че е на умиране… А снощи направо от Италия пристигна още някакъв си учен богослов доктор Томазо Буоти. Той казва, че бил изпратен при теб от граф Паоло д’Еляно, венециански патриций, у когото си бил на гости. Впрочем всичко това не е много важно. Имаме по-сериозна грижа…

Лейди Елен повлече съпруга си в неговия ловен кабинет, където камериерът вече беше успял да запали свещи в свещника на масата. Мръщейки вежди, графът гледаше в очите жена си. Тя заговори с бърз шепот:

— Фреди, днес Изабела не се върна от разходката си с кон. Мис Тренбърн вече от няколко дни намирала Бела в някакво странно подтиснато състояние на духа. Преди днешната разходка била като че ли развълнувана, загрижена и бледа. Както винаги тя тръгна, придружавана от грума. В ченсфилдската гора я срещнал някакъв си конник; очевидно той я е очаквал. Грумът за първи път виждал този човек. Изабела отпратила грума в къщи, а тя самата не се върна в замъка.

— Тогава, дявол да го вземе, трябва да се претърси околността! Може би с момичето се е случило нещо? Защо този глупак грумът…

— По-тихо, Фреди, в къщи има чужди хора… Аз незабавно изпратих грума назад в гората, но той вече не намери там нито Изабела, нито нейния кавалер. По следите им грумът определил, че те са излезли на шосето и са тръгнали към града.

— Какви са тия нови истории?! Какво гледа старата глупачка Тренбърн, дявол да я вземе? Изпрати ли някого в Бълтън?

— Ти самият разреши на дъщеря си тия налудничави разходки на кон… Никого не съм изпращала в Бълтън.

— Защо?

— Така ме посъветва патер Бенедикт най-настойчиво.

— Виж ти! Къде е той?

— При болния барон, горе.

— За какъв дявол ти е потрябвал този барон? Откъде ни се стовари и той на главата?

— Той е придворен на френската кралица, Фреди, един много влиятелен старец. Запознах се с него по пътя и не можех да не му предложа гостоприемство. Неговата болест се появи неочаквано. Но слушай, Изабела е оставила в стаята си бележка. Полюбувай се какво ти пише твоята дъщеря.

Лорд-адмиралът взе писмото, вече отворено от неговата съпруга.

Мърморейки проклятия, господарят на Ченсфилд смачка хартията и я захвърли в студената камина.

— Къде е онази йезуитска змия? — изсъска той, самият приличен на боа, готова да погълне дузина зайчета. — чакай, покажи ми най-напред този французин, този „умиращ французин“, проклет да съм! Дали не си вкарала в къщата ни данайски кон?

Накуцвайки, графът бързо изтича по стълбата. Лейди Елен ситнеше след мъжа си, като шумолеше с фустите си. В долната трапезария часовникът отброи единадесет. Със зъл полушепот съпругът каза вървешком нетърпеливо:

— Иди в трапезарията, Нел, покани Буоти на вечеря и не го изпускай от очи. И той вероятно не е случаен гост!

Графът отвори, без да чука, вратата на първата от стаите, отредени за барона. Слугата на господин барона, Франсоа Буше, хлипаше, притиснал към очите си голяма копринена кърпа. Като видя графа, той скочи смутен. Господарят на имението хвърли върху слугата мрачен поглед и се насочи право към вратата на втората стая. Франсоа Буше направи движение, за да го задържи от непредпазливото влизане при болния, но господарят на дома отвори вратата.

Тежка миризма на камфор, мента и спирт удари още от прага графа в носа. Младата болногледачка трепна от изненада, като видя злото, гърчещо се лице на влезлия. От коленете й се търкулна под леглото на болния кълбо бяла прежда и плетивото изпадна от ръцете й. Върху нощната масичка край леглото, сред шишенца и бурканчета, гореше свещ. В дъното на стаята от стената се отдели ниска черна фигура: патер Бенедикт направи крачка срещу графа, но като забеляза израза на лицето му, замръзна на място.

Влезлият грабна свещника и рязко отдръпна завесата над леглото. Той видя неподвижното лице на старец с изцъклено око. Челото и другото око бяха покрити от мехур с лед. Пресекливо дишане се изтръгваше от полуотворената му уста. Сухите пръсти на ръцете събираха одеялото. Човекът явно умираше. Свещеникът се приближи до леглото, прекръсти болния и предпазливо поправи завесата, като закри светлината от лицето на стареца.

— Отец Бенедикт, благоволете да слезете с мен долу — проговори лорд Ченсфилд, като с мъка спазваше понижен тон.

Със същата стремителна накуцваща походка той пресече приемната и без да се оглежда, тръгна по коридора. Зад него смирено потичваше монахът, като широко развяваше черните поли и ръкави на расото си.

В долните зали, пред бюфетната, срещу графа изникна лондонският пратеник на агента Кленч. Слугата беше с изпрашена пътническа камизола и едва като видя този човек, господарят на дома си припомни за плика, който беше останал в джоба на плаща му. Графът почти натика отец йезуита в ловния кабинет, изпрати камериера да му донесе писмото и заплашително погледна патера в лицето; То изразяваше скръб и смирение. Грели беше готов да хване монаха за гърлото.

— Защо сте попречили на жена ми да върне Изабела? — произнесе той свирепо. Веждата му играеше, устата се кривеше, очите бяха страшни. — дали вие не й дадохте този съвет тайно да избяга от къщи?

— Аз я поддържах в това нейно намерение, сине мой. Ръката на лорд-адмирала се впи в рамото на монаха с такава сила, че го прегъна надолу.

— Падре! Бог вижда, вие си готвите зла участ!

— Аз служа на бога и животът ми е в негови ръце, как то и животът на вашата дъщеря. На мен, грешния, се удаде да предотвратя опита на вашата дъщеря да свърши със се бе си и аз сметнах за по-добре да й предоставя таен временен подслон. Там душата й ще се успокои под моето пастирско око и дъщеря ви ще се върне при вас, когато вие, милорд, успеете да се справите с вашите врагове.

Думите на монаха прозвучаха тъй вълнуващо искрено, че графът отпусна рамото му.

— Врагове? Какви врагове?

— Сине мой, вас ви обкръжава коварна мрежа. Врагове се примъкват в нощта, но, кълна ви се в името на свети Игнаций, сега вие нямате по-верен помощник и приятел от мен, смирения божи служител. Така ми заповяда не само християнският дълг, но и моят високопоставен духовен глава.

— Кажете ми, кой е този умиращ французин?

— Синьор, единствено вие сте достоен да знаете тази най-голяма тайна. Бернар дьо Брини е син на тайния орден като мене, но той е по-могъщ и по-знатен. Той е пратеник на негово преподобие Фулвио ди Грачиолани. Дори близостта на смъртта не попречи на този воин Христов да изпълни важните поръчения на светия отец. Минутите на живота му са преброени и душата му мъчително дълго се разделя от тялото.

— Простете моята рязкост, отец Бенедикт. Досега не съм имал причини да съжалявам за поддръжката, която съм ви оказвал. Сега ще ви изслушам, но първо трябва да прочета едно бързо писмо.

Като скъса измачкания плик, лорд Ченсфилд прочете писмото, което камериерът му донесе в кабинета.

— А, сатана! — викна разярено господарят на имението. — вие май сте прав, падре: тук действуват мои врагове. Бягството на Изабела, пристигането на Буоти, идването в Бълтън на офицери от тайната канцелария…

— Вие благоволихте да забравите още и… откриването в Бълтън на подозрителната юридическа кантора и пристигането на калкутските юристи, сине мой!

— Да, цял заговор… Не току така тези юристи веднага се сториха опасни на Мортън… Грешка! Но, падре, ние сме по-силни от тях, дявол да го вземе! И ако отново с един удар ликвидираме цялото това гнездо…

Патер Бенедикт захихика угоднически и боязливо:

— Щастлив съм, ваше сиятелство, че преодоляхте тягостните чувства и си възвърнахте неизменната решителност на воин…

— Чакайте, техният план не ми е съвсем ясен… Какво успяхте да разузнаете?

— Всичко, сине мой, абсолютно всичко! Искреността на вашата дъщеря ми помогна да разкрия целия заговор на коварните ви неприятели. Ето, милорд, погледнете това писмо…

Патерът извади от джоба си едно листче с налепени върху него късчета от писмото, изпратено от двамата кавалери на наследницата на Ченсфилд мис Изабела. Господарят на имението прочете текста на писмото. Веждата му отново заигра.

— Спокойствие, за бога, спокойствие, синьор! — умолителен тон прошепна патерът. — Вие ще съкрушите враговете с могъщата си десница, ако не се предадете във властта на справедливия гняв… Това послание, милорд, беше първата брънка във веригата на заговора. А останалите брънки ми помогна да разкрия все същата искреност на вашата дъщеря към мен, смирения служител божи. Тия млади хора, Алонзо де Лас Падос и Теодор дьо Креси, след това приеха облика на калкутските юристи Лео Ноел-Абрахамс и Нал Рангор Маджарами.

— А кои са всъщност тези млади хора?

Отговорът на йезуита беше добре обмислен. Гневът на побеснелия лорд трябваше да бъде насочен против… собствения му син. Заради това се налагаше бащата да бъде измамен хитро, като Чарлз се представи за друго лице, омразно на лъжелорда.

— Всъщност… това са вашите най-ли врагове, милорд! Именно те са извикали в Ченсфилд генерал Хауерстън. Лео Ноел-Абрахамс е Диего Луис, син на пирата Бернардито Луис, вашия стар неприятел. А съучастникът му, който се представя за Нал Рангор Маджарами, е потомък на другия ваш враг, Алфред Мърей.

— Виж ти каква била работата! Значи, мъртвите Бернардито и Мърей са ми обявили тайна война… Е, падре, навреме ми отворихте очите. Когато се разправим с тях, ще ви позлатя и вие ще станете мой втори Уудро… Но какво биха могли да представят на Хауерстън?

— В ръцете им са няколко документа, стари портрети, писмо на Фернандо Диас… Но врагът знае, че всички тези документи са несъстоятелни против вашата несъкрушима защита. И затова те са се сговорили с този венециански доктор Буоти. Те са подтикнали доктора да прибегне към чудовищна хитрост: Буоти трябва да ви склони да приемете наследството на граф д’Еляно, за да не трябва да съжалявате за загубата на правата на британски лорд.

Лорд Ченсфилд присви очи и няколко минути събираше мислите си. Лицето му ставаше все по-симетрично и внезапно целият се затресе от взрива на бесен кикот:

— Ха-ха-ха! Не е лошо! Вие сте добър следовател, падре! Сега разбирам вашите старания, черни мой приятелю! Ха-ха-ха! Да, патер Морсини, във ваше лице аз наистина имам най-добрия си съюзник, защото вие повече от всичко се опасявате да не би наследството на граф д’Еляно да се изплъзне от ръцете на негово преподобие Фулвио ди Грачиолани!

— Синьор — ломотеше обезкураженият монах, — не от сребролюбие, а единствено в името на светата църква…

— Мълчете, падре! Сега вече наистина разбирам всичко до конец. Нещо повече, ще ви кажа откровено: озадачаваше ме вашата „безкористна любов“ към мен, патер Морсини. Аз не вярвам в праведници и досега не съм срещал в живота си нито един безсребърник. Сега вашите „безкористни“ подбуди ми са ясни и знам, че наистина вие сте верен съюзник на… лорд Ченсфилд… Ха-ха-ха!

Влезлият камериер доложи, че за пристигналите е сложена масата за вечеря. Графът злобно тропна с крак. Камериерът се отдръпна страхливо.

— Какво ще заповядате да доложа на милейди, сър?

— Доложете, че след четвърт час милордът ще има удоволствието да вкуси трапезата в обществото на милейди, мистър Мортън и доктор Буоти — бързо изрече патерът, отпращайки слугата от кабинета.

Лорд-адмиралът хвана дръжката на вратата. Патер Морсини изшумоля с расото си след домовладиката. На прага граф Ченсфилд рязко спря:

— Чакайте! Падре, вие все пак не ми казахте къде скрихте Изабела?

— В моята капела, сине мой!

— Ловко! Сама ли е там?

— Пази я Грегъри, моят служител, и…

— Доизкажете се, падре! Кого скрихте заедно с Изабела?

Синьор, аз само… предоставих убежище на бегълците, за да… не успеят да се качат на борда на португалския кораб „Санта Роза“. Но вашата дъщеря беше убедена да избяга не от някой друг, а именно от онзи… Реджиналд Мърей под маската на калкутския юрист Нал Рангор Маджарами. Изабела ми откри…

— Свети отче, търпението ми не е безкрайно! Доизкажете се, дявол да ви вземе!

— Изабела ми призна, че тя е годеница на Реджиналд. Той самият ме молеше да… ги венчая.

Джакомо Грели едва не се задъха от бяс.

— Сине мой, сине мой, за бога! За бога, не губете власт над себе си! Изабела е в безопасност, защото може да не се съмнявате в… джентълменското поведение на мнимия Нал Рангор Маджарами спрямо своята годеница.

— Спрямо своята годеница!? Годеница на Реджиналд Мърей! Е, добре! Ще му изиграем ние една сватба, падре! Вървете напред, чакат ни на масата…

…През време на вечерята италианският богослов сухо и накратко изложи целта на своето пристигане в Ченсфилд. Оказа се, че граф Паоло д’Еляно все още отлагаше да подпише завещанието. Лошото здравословно състояние беше подтикнало стареца да се обърне към лорд Ченсфилд с най-покорна молба да изпрати писмено документално свидетелство на венецианските изпълнители на завещанието, че последният пряк потомък на графа, пиратът Джакомо Грели, е загинал при катастрофата на шхуната „Черната стрела“ в Индийския океан. Щом се получи във Венеция този документ, милионното графско наследство ще мине в ръцете на църквата…

Един час след вечерята в кабинета на лорда беше поканен Томас Мортън. Заедно с патер Бенедикт те съставиха документа, за който беше дошъл доктор Буоти.

Господарят на имението хвърли бегъл поглед върху изготвения документ и погледна въпросително патера.

— Кажете, падре, защо Буоти дори не се опита да осъществи намерението си — да ме уговори да приема венецианското наследство в замяна на Ченсфилд?

— О, това е тъй очевидно, сине мой! Той е разбрал, че господин баронът, пратеникът на светата църква, вече го е изпреварил! Той ясно е видял вашата благоразумна решителност да не се откажете от Ченсфилд и да не вървите против интересите на могъщия таен орден! Смея да ви уверя, сине мой, че ако доктор Буоти беше получил друг документ… едва ли щеше да се върне в Италия!

Графът вдигна рамене. Патерът сниши глас и се озърна към безучастния Мортън, който, свършил работата си по съставянето на документа, дремеше в креслото.

— Сине мой! Буоти вече се е отказал от опитите си да надхитри ордена. На вас остава само да ликвидирате неговите бивши съучастници. Милорд, ето този готов документ трябва да бъде и юридически освидетелствуван и заверен… Един прекрасен случай да поканите тук онзи „юрист“ Лео Ноел-Абрахамс! …

— Да го извикам тук? Ах, така… Да го извикам… и… да поправим нашата някогашна пирейска несполука?

— Наистина така е, сине мой! Защото лондонският дилижанс с генерала ще пристигне след няколко часа.

— Добре! — рече рязко милордът. — Но как да докараме тук Диего Луис от Бълтън, без да възбудим подозрение у него? Единственият човек от моите приближени, който съумя да приспи тяхната подозрителност и да спечели доверието им, сте вие, падре: иначе Реджиналд Мърей не би се крил във вашата капела!

— Това е наистина така, сине мой. Затова възложете на вашия смирен слуга бързо и незабелязано да доведе тук мнимия Лео Ноел-Абрахамс.

— Е, добре, много добре. Първо се отбийте в кръчмата „Утробата на кита“ и изпратете тук мистър Уилям Линс.

— О, ръката на този боец не ще трепне! Това е наистина най-добрият избор…

— Вземете от конюшнята чифт коне, каквито си изберете — за себе си и за онзи Лео Ноел-Абрахамс… Слушайте, падре, ами Реджиналд Мърей, който се крие във вашата капела… предполагам, че той също… няма да напусне стените й, нали?

— Предоставете това на… божия промисъл, милорд! Господарят на имението се усмихна криво:

— Вие, падре Бенедикт, бихте били същинско съкровище за шайката на покойния Бернардито, защото притежавате три способности едновременно: да творите грехове, да ги опрощавате и да отправяте душите на грешниците право в рая! Желая ви успех!… Нали умеете да се държите на седлото?

— Сине мой, в името на светата цел войникът на ордена трябва всичко да умее!

2

Когато стигна в Бълтън, ездачът с черна монашеска одежда се насочи веднага към улица Пристанищен фар. Той слезе от коня в двора на кръчмата „Утробата на кита“ Тук, в задния най-отдалечен ъгъл на двора, до голямата врата на конюшнята, се намираше друга врата, която водеше към яслите на стара кранта — едно смирено добиче, почти толкова флегматично, колкото и самият превозвач на вода за кръчмата, клетият пияница Флетчър. Този полусляп старец, който някога беше служил като кочияш при адвоката Томпсън, сега изживяваше последните си години в „Утробата на кита“ почти по милост. Слезлият от коня ездач видя как двама непознати джентълмени, в които от една миля можеха да се разпознаят помощниците на шерифа, качваха стария Флетчър в една талижка. Край талижката стоеше собственикът на кръчмата, бившият сержант Уилям Линс.

Монахът се шмугна през вратата на черния вход и изтича по стълбата. В полутъмния коридор насреща му изникна кръчмарски слуга. Патерът го помоли да извика от двора мистър Линс.

Няколко минути той остана сам, заслушвайки се в пиянските подвиквалия зад стената, в женския писък и смях, в откъслеците от моряшки песни и в потракването на съдове. Патерът долови тропота на преминаващата през двора талижка и скоро видя пред себе си мистър Линс. Мустаците на бившия сержант бяха малко занемарени, а изразът на лицето му — не особено приветлив.

— Какво ви е сполетяло, падре? Да не би да идвате от Ченсфилд?

— Направо от милорда, мистър Линс. Неотложна работа… Слушайте внимателно…

След четвърт час навъсеният и мрачен Линс вече седеше на седлото. В пазвата на бившия сержант тихичко подрънкваха… инструментите на неговата професия! Довереникът на графа мистър Уилям Линс бързаше да се отзове на повикването на своя патрон, но изражението на лицето на бившия сержант съвсем не беше геройско. То отразяваше крайно неудоволствие и загриженост.

Междувременно черният конник с расо и широкопола шапка, държейки повода на втория кон, вече беше успял да се добере до уютната къщичка на фрау Таубе на Гарденрод. Като привърза двата коня за колове на оградата, монахът влезе в градинката. През цепнатините на един от капаците той зърна ивица светлина и почука на този прозорец. След минута вратата на къщичката се открехна и един млад човек с обичайната за адвокатите дреха се показа на прага. Монахът се изкачи до него по стъпалата и смирено се поклони.

— Патер Бенедикт? — прошепна човекът на вратата. — такъв час? Боже мой, какво е станало с Изабела?

— Мистър Чарлз Райланд — шепнешком заговори монахът, — недейте се тревожи за вашата сестра, тя е в безопасност, скрита в моята капела под охраната на вашия приятел Реджиналд Мърей.

— А какво се е случило, патер Бенедикт?

— Сър, в Ченсфилд се налага незабавно юридически да се освидетелствува и завери един много важен документ.

— Защо мистър Мортън не направи това?

— Самият той подписа този документ като свидетел. Затова именно подписът му трябва да бъде заверен. А главното, скъпи мистър Чарлз, аз просто искам да ви дам възможност да… прочетете този много важен документ.

— Ах, така, значи! Благодаря ви, патер Бенедикт. Можем да тръгнем още сега.

— Нима не искате да предупредите слугата, че заминавате вън от града, Чарлз?

— Патер Бенедикт, наричайте ме от предпазливост само Лео Ноел-Абрахамс… Сега в къщи съм сам. Изпратих слугата на пристанището.

— Е, тогава да не се бавим! Не забравяйте вашите печати и обгербвана хартия. Сега целият Ченсфилд очаква с нетърпение юриста мистър Лео Ноел-Абрахамс!

Младият мъж влезе в къщи. В тъмния пруст той зашепна на ухото на друг един човек:

— Мистър Едуард Уент! Заминавам за Ченсфилд. Чухте ли разговора ми с йезуита?

— Чух, Чарлз! Види се, събитията в Ченсфилд отиват към своята развръзка. Предайте там поздрав на нашия капитан… и… бъдете юнак, Чарлз!

Младият адвокат излезе на входа, носейки чанта за документи. Патерът вече отвързваше конете. Младият мъж скочи леко на седлото.

— Ще дойдете ли с мен, падре?

— Не, сине мой, аз имам и друга неотложна работа; трябва да причестя един умиращ едноверец. Идете сам, този добър кон ще ви откара в Ченсфилд на разсъмване… Призори документът трябва да бъде оформен, защото веднага ще замине с кораб за Италия! Добър път, сине мой! Утре рано и аз ще дойда в Ченсфилд.

— Е, до скоро виждане, свети отче! Ободрете Изабела и Реджиналд.

— Не се безпокойте за тях. След няколко часа те вече ще бъдат… далече, сине мой!

Монахът подкара коня в бавен тръс към своята капела. На пристанището всичко спеше. Развиделяваше се, в синкавотеменужния здрач започнаха да изплуват очертанията на кораби на рейда и край кея. Патерът потърси с очи мястото, където върху вълните се поклащаше португалският кораб „Санта Роза“, и насмешливо се усмихна… Не, този кораб не ще впише в списъците на пасажерите си нито Изабела, нито Реджиналд …

Патерът вкара коня в оградата на градинката и тихичко повика своя слуга Грегъри Уебст. Грегъри се погрижи за коня и влезе в параклиса веднага след господаря си. Тук цареше обичайната тишина. Всичко беше спокойно. Патерът посочи с поглед към подземието:

— Те… там ли са? Грегъри кимна мълчаливо.

— Какво правеха и говореха те, Грегъри?

— Шепнеха си… Мис много плака и той… я целуваше.

— Да идем при тях. Утрото наближава… Ключалките затракаха, вратата на скривалището се отвори и пусна в подземието патер Бенедикт. Грегъри остана на стъпалата в очакване на заповеди.

— Деца мои — развълнуван и искрен тон заговори монахът, — току що идвам от Ченсфилд. Там е буря, приятели мои. Чарлз ви моли да заминете днес. Твърда ли сте в това си намерение, синьорита?

Вместо Изабела отговори Реджиналд Мърей:

— Решението на мис Изабела е категорично. Кога вдига котва „Санта Роза“?

— Днес по обяд, деца мои. Мис Изабела — обърна се монахът към преоблечената наследница на Ченсфилд, — тук е много студено. Не бихте ли желали глътка вино? То ще ви сгрее и ще подкрепи силите ви. — без да дочака отговора на Изабела, патерът се обърна към слугата си: — Грегъри, донесете вино и нещо за ядене на мис Райланд. И побързайте: тези млади хора са изминали много мили на кон от бълтънското шосе до нюкасълското и доста са извървели пеша, след като са изоставили конете, нали така, деца мои?

Служителят излезе и скоро се върна от покоите на капелана с тумбеста гарафа, пълна с червено църковно вино, две чаши и Струвая със сандвичи. Остави всичко това на масата и си отиде. Патер Бенедикт кимна ободрително на младите хора и тръгна след своя слуга. Той сложи сам тежкото мандало и като се измъкна от подземието заедно с Грегъри, постави отново на мястото й чугунената плоча.

В подземното скривалище младият човек разгледа двете чаши и ги напълни с вино. Но той не се възползува от гарафата на патер Бенедикт. Докато патерът и служителят се занимаваха с тежката чугунена плоча, Реджиналд Мърей изплиска под пейката половината вино от издутата гарафа; в чашата на Изабела той изля съдържанието на плоската манерка, която извади от джоба си заедно с една ябълка, а собствената си чаша остави празна. Гарафата, която беше донесъл Грегъри, с остатъка от виното Реджиналд постави на най-отдалеченото крайче на масата.

— Мис Райланд — каза той, като поднесе чашата до устните на Изабела, — вие непременно трябва да изпиете това вино. Така ми е наредено и аз ви моля да направите всичко, за да облекчите Чарлз и вашите приятели в тяхната за дача. Сега всички те се намират в смъртна опасност.

Изабела покорно пресуши до дъно малката чашка. Не изминаха и десет минути и клепките на наследницата на Ченсфилд започнаха да натежават. Тя успя да хвърли на спътника си тъжен, учуден поглед. Главата й започна да се накланя. Девойката вдигна ръка към челото си, за да се прекръсти, изстена и падна възнак. Обхваната от непреодолим сън, приличен на дълбок припадък, девойката вече не усети как Реджиналд я обви с второ наметало и подложи под главата й нагънатото одеяло.

В тази минута горе стихна шумът от тътренето на чугунената плоча. Реджиналд бързо загаси едната свещ, а втората скри под масата и притули светлината й. Вглеждайки се внимателно в тъмния таван, той изведнъж откри в него точно над себе си тъничка ивица светлина. Тя едва-едва се разшири; оттам се зачу неясен шепот… Младият човек взе свещта и я поднесе към лицето на Изабела.

— Боже мой, патер Бенедикт! — простена той с тон на смъртно изплашен човек. — по-скоро на помощ, Грегъри! Патер!

Никакъв звук не се чу в отговор. Той се хвърли към вратата и заудря по нея с юмруци с такава сила, че цялата сграда на параклиса се изпълни със силен металически звън. Ивицата светлина на тавана помръкна, но краищата й се виждаха… Очевидно наблюдателите бяха легнали на пода и се взираха през потайната цепнатина.

— Отец Бенедикт! — крещеше човекът в подземието. — творете вратата де! На мис Изабела й прилоша! По дяволите всичко, трябва да я спасим! Съобщете на хората, изви кайте лекар!

Горе цареше мъртва тишина. Каменните гробоподобни сводове заглушаваха гласа на човека в подземието, горе проникваше само слабият металически шум от разтърсваната врата… Изведнъж Реджиналд се хвана за сърцето и бавно се отпусна на пода край входа.

Нито един актьор на света не е разтърсвал тълпата зрители с такова майсторско изпълнение на ролята на Ромео в гробницата край тялото на мъртвата Жулиета, с каквото Реджиналд Мърей изигра същата тази роля пред своите двама зрители! Легнали на плочите на пода пред олтара, тези зрители внимателно наблюдаваха през цепнатината агонията на втората си жертва: застанал на колене пред пейката, Реджиналд сведе глава върху бездиханната гръд на Изабела, замря в тази поза за няколко секунди, а след това, загубил последни сили, тежко се отпусна на пода между масичката и пейката…

Подземното скривалище стана гробница на двамата отровени! Под масичката още гореше свещта и в отблясъка на нейното пламъче йезуитът и съучастникът му успяха да различат неподвижните тела на Изабела Райланд и на верния й рицар.

Патер Бенедикт чувствуваше извънредно голяма умора, но съзнанието за изпълнен дълг поддържаше силите му! В успеха на мисията на мистър Линс той не се съмняваше, а Изабела е вече мъртва! Отстранена е страшната опасност за светото дело, защото патерът много добре съзнаваше, че един само поглед на ечеленца Паоло върху своята внучка или върху внука си, или дори върху техните портрети би поставил под заплаха целия замисъл на отец Фулвио! Сега тази заплаха беше отстранена окончателно…

Въпреки умората си монахът реши все пак да се върне в Ченсфилд. Той даде на Грегъри всички необходими разпореждания, отнасящи се до инсценирането на самоубийство на двете жертви, и с леко сърце излезе от капелата. Дълго стоялият на едно място кон зацвили и удари нетърпеливо с копито. Грегъри затегна колана и помогна на патера да седне на седлото…

А в къщи, след като заключи параклиса отвътре с всички заключалки, Грегъри отново отмести чугунената плоча и се спусна в скривалището. Той дръпна резето и влезе в тайната гробница.

Служителят поправи светилника, разпали го, огледа се, извади от джоба готовата бележка и я хвърли на масата. Върху бележката постави едно моливче. После наля от тумбестата гарафа малко вино в двете чаши, а самата гарафа взе за гърлото много предпазливо, за да не намокри пръстите си. Държейки този съд с една ръка, той прихвана един от свещниците, огледа още веднъж старателно масата, пейката и лежащите тела, а след това бързо се запъти към изхода… Един много спокоен глас му изкомандува изпод масата:

— оре ръцете, отровител! Стой и не мърдай!

Гарафата падна от ръцете на Уебст и се пръсна на парчета. Служителят сви глава в раменете и се спусна към вратата, но изстрел от пищов изпълни с дим цялото подземие. Грегъри изпусна свещта и се строполи върху стъпалото на отворения таен коридор. Реджиналд Мърей се измъкна изпод масата, погледна ранения и преди всичко напълни отново своето оръжие.

3

Над Ченсфилд проблясваше утринната зора. Есенният парк запламтя в злато и пурпур. Тих ветрец поклащаше повехналите листа; този слаб шепот се примесваше с далечното бучене на морски прибой.

Калкутският юрист мистър Лео Ноел-Абрахамс вече беше изпълнил всичко, което поискаха от него Мортън и Буоти. Юристът освидетелствува истинността на подписите на съставения документ, завери го с печата на кантората „Ноел-Абрахамс и Маджарами“ и се оттегли след извършването на всички формалности в ъгловата куличка, където намери временен приют в „килията“ на отец Бенедикт. Без да се разсъблича, младият мъж се изтегна на леглото в очакване на лондонския дилижанс.

В това време господарят на имението с тревога разпитваше Уилям Линс за последните събития в Бълтън. Веригата от изненади непрестанно растеше!

— Не мога да разбера какво става в Бълтън! — разпери ръце екс сержантът. — нощи шерифът заповяда да арестуват Дженкинс, собственика на кантората „Мортън и Дженкинс“. При обиска, който са направили, са открили… постройката в двора. Цялата партида френски банкноти… попадна в ръцете на помощник шерифа.

Лорд Ченсфилд изруга.

— Как стана това?

— Простак е той, ваша милост, тоя Дженкинс! Решил да си опита късмета: разменил на борсата… няколко от своите банкноти, приготвени за Льоглоа по ваша поръка. Може би той прави това не за пръв път. Преди е минавало, а вчера — загази.

— Имате ли да ми кажете още нещо, Линс?

— Да, имам. Моят превозвач на вода Флетчър… Помните ли го, милорд?

— Флетчър ли? Ах, онзи… пияницата, който служеше…

— …като кочияш у Ричард Томпсън, ваша милост. Той е арестуван снощи от същия помощник на шерифа.

Хм! Наистина странно… Някаква верига… Впрочем всичко това не е твърде опасно. За банкнотите, предназначени за Льоглоа, е известно на някои високопоставени лица в Лондон! Що се отнася до кочияша Флетчър… той познаваше само Уудро Крейг и още оня… как беше, Алекс Кремпфлоу… От двамата сега ще вземеш на босия цървулите, както се казва. А виж, работата, за която дойдохте тук, мистър Линс, е наистина бърза и важна. Вие… готов ли сте?

— Готов съм, милорд. Къде е калкутският юрист?

— В лявата кула… Кой още е пристигнал там? Чувам конски тропот.

Уилям Линс се приближи до прозореца на кабинета.

— Патер Бенедикт се е завърнал от Бълтън.

— Извикайте го тук, в кабинета.

Влезе патерът, като се олюляваше от умора.

— Тъкмо навреме дойдохте, падре… В капелата всичко ли е благополучно?

— Дъщеря ви е много подтисната, милорд…

— Нищо, ще й дойде умът в главата. Само да не избяга онзи… нейният спътник Реджиналд Мърей!

— О, милорд, не се безпокойте за него! Той е зад такива ключалки, че с тях не би се справил и Самсон!

— Остава, значи, само Диего… Вие, падре, сте майстор на златните съвети и ако към тях се прибавят и… умелите ръце на мистър Линс, много мъчнотии няма да имаме… Вървете двамата и не се помайвайте: не е ли пощенският рог, който чувам отдалеч?

Двамата преминаха от кабинета в съседната зала. Патерът пошепна на екс сержанта:

— Той навярно е заспал… Идете там, в кулата, а после… аз ще ви помогна да отстраним… следите. Най-напред трябва да посетя болния барон. Може би той пак ще бъде зарадван преди кончината си! А вие, мистър Линс, бързайте, докато всички още спят в къщи. Утринният сън е сладък, никой няма да ви попречи!

…Патер Бенедикт мина през стаята със заспалия слуга на барона, влезе на пръсти в покоите на болния и се приближи до леглото. Младата болногледачка, оборила глава на масичката, спеше с гръб към лампата. Завесените прозорци не пропускаха дневната светлина. Патерът повдигна завесата на леглото. Болният се размърда и веднага отвори очи. Той не само че дишаше по-равномерно, но и се съживяваше! Изчезнала бе мъртвешката бледост, мехурът с лед лежеше на възглавницата и в стаята миришеше не на тамян, а на… тютюн!

Чудотворното изцеление на тайния пратеник на отец Фулвио изпълни с нова радост сърцето на патер Бенедикт. Той сметна това за добра поличба. Приведен над леглото на болния и озъртайки се към спящата девойка, монахът зашепна на барона за изпълнението на всички поръчения на ордена. Болният слушаше патера с ясен, напълно смислен поглед. След това запита с укрепнал глас:

— И тъй, ако имам възможност отново да се срещна с отец Фулвио ди Грачиолани, аз ще мога да му предам, че вие, като верен ученик на Игнаций Лойола, сте насочили ръката на Джакомо Грели против собствения му син, като сте уверили бащата, че уж в лицето на калкутския юрист той убива сеньор Диего Луис, сина на корсаря Бернардито?

— Това става в името на висшата цел, брате мой.

— И това трябва да стане…

— …след няколко минути, брате мой.

— А дъщерята на Грели, казвате, вече…

— …свърши със себе си в минута на… греховно отчаяние.

Болният барон се приповдигна от леглото. Младата болногледачка обърна към светлината красивата си главица. В същия миг вратата се отвори и слугата на барона, Франсоа Буше, влезе в стаята…

По стръмните стъпала на желязната стълба бившият сержант Линс се изкачи до уединената килия в лявата куличка. Намери вратата заключена. Като се поразтъпка на прага, той погледна през ключовата дупка. Младият юрист спеше на леглото облечен.

Уилям Линс натисна предпазливо дръжката на вратата. През пролуката се видя желязната кукичка, с която вратата беше затворена отвътре. Бившият сержант извади от пояса си тясна кама и я пъхна в процепа. Повдигна кукичката с острието, открехна вратата и прекрачи прага. Спящият не се пробуди…

Линс се помая за миг, взе камата в лявата ръка, а с дясната бръкна в джоба и вмъкна пръстите си в дупките на тежък бокс… Той замахна отблизо, като се целеше в слепоочието на жертвата, и… се вцепени: от стенната ниша, завесена с чаршаф, излезе някакъв непознат с изпрашена пътническа камизола на слуга, а на прага на килията израсна, сякаш изпод земята, високата фигура на непознат монах с нахлупен на главата черен капишон. Това… не беше патер Бенедикт!… Няколко силни ръце извиха назад лактите на бившия сержант.

4

Лорд-адмирал Ченсфилд бодърствуваше самичък в ловния си кабинет. През комина на камината долиташе шепотът на вятъра в градината. Далеч откъм бълтънското шосе достигаха звуците на пощенския рог. Закритите прозорци едва пропускаха утринната светлина. Тънък сноп лъчи лежеше на пода, като оставяше вътрешността на стаята в полумрак. Този слаб синкав отблясък, промъкващ се през прозорците, се примесваше с жълтата светлина на двете свещи, поставени на писалището. Затова лентите тютюнев дим изглеждаха ту синкави, ту жълтеникавосиви. В креслото пред изгасналата камина спеше Мортън.

В залата, съседна с ловния кабинет, се раздадоха предпазливи стъпки. Графът се ослуша. Лейди Райланд по лек нощен пеньоар и с нощна шапчица с ленти влезе в кабинета, без да почука, и с учудване погледна спящия Мортън. Очите на стареца бяха полуотворени като на мъртвец и изпод полуспуснатите клепки се виждаше бялото им с жълти жилчици.

— Фреди, научихте ли нещо за вашата дъщеря? — запита графинята със студен и недоволен тон, сякаш грижата за наследницата беше работа само на господаря на дома.

— Сега не ми е до нея. Когато му дойде времето, ще намеря тая хлапачка и ще я накажа. Време й е да я омъжим. Ще я дам на Уилям Блентхил. Глуповат е той, но е хрисим.

— Нищо ли няма да ми кажете, приятелю мой?

— Приготви се да посрещнеш един гост, Нел. Генерал Хауерстън всяка минута може да пристигне. Дилижансът е вече при „Веселият булдог“… Издъхна ли най-сетне твоят французин там горе?

— Фреди, бих предпочела нашият разговор да има друг тон. Защо мистър Мортън е тук? Можехте поне да ме предупредите, че тука има чужд човек… Виждате, не съм облечена.

— Аз не съм те канил тук, Нел.

Засегната от невежливостта на съпруга си, лейди Елен не намери достоен отговор, прехапа устна и се обърна към вратата. В същия миг някой почука настойчиво и рязко. Човекът зад вратата, без да дочака покана, отвори едното крило и престъпи прага. Новодошлият беше монах с черно расо. Смъкнат надолу капишон прикриваше главата му и по тази причина на лорд-адмирала се стори, като че ли ръстът на патер Бенедикт видимо се е увеличил. Черноризецът така ниско сведе глава, че домовладиката не можа да види лицето му. Монахът се приближи до масата, като стискаше в юмрука си някакъв малък предмет. Без да вдига глава, той хвърли поглед изпод капишона към лейди Райланд. Разсърдената дама долови нетърпеливия жест на съпруга си и излезе от кабинета, като тръшна вратата.

— Свършихте ли работата падре? — запита лорд Ченсфилд, обръщайки се към монаха.

Черният капишон се нахлупи още по-ниско.

— Той е вече мъртъв! — изрече монахът глухо. — това медальонче свалих от гърдите му. — ри тези думи монахът се приближи до прозореца и дръпна транспаранта.

Ярка синя светлина заля стаята.

Лорд-адмиралът сграбчи овалния златен медальон. Тънката златна верижка се обви около пръстите му. Той натисна силно впития отстрани син сапфир и отвори медальона…

Два портрета върху емайл, собственият му отляво и… къдравата главичка на Чарлз Райланд, мъничкия виконт Ченсфилд, се взряха в него от капачетата на медальона.

— Какво е това… какво значи това? — прегракнало изрече господарят на Ченсфилд.

— Това е… разплатата, Джакомо Грели!

Едва сега гласът на монаха се стори на лъжелорда чужд и в същото време далечно познат. Лорд-адмиралът скочи и се вкопчи в капишона на мрачния си събеседник…

Две силни ръце го стиснаха за китките. С едно движение на главата монахът отметна назад черното покривало. Сребърнобелите къдрици на косите му се разпиляха вътре в капишона. Тясното, сбръчкано лице беше полегато пресечено от черна превръзка, която покриваше лявото око на човека в расо. Острото единствено око се впери право в обезумелите като на дива котка зеници на лъжелорда.

— Бернардито! — отстъпвайки, изрече господарят на имението. За миг ръцете му се оказаха свободни и той щеше да падне на земята до креслото, ако черният гост не го беше задържал, като го хвана за дантеленото жабо.

— Здравей, помощник! — гръмовито отекна гласът на човека в расо, както някога ечеше от мостчето на „Черната стрела“. — виждам, ти като че ли не се радваш на срещата си с капитана, а?

— Бъди… проклет, Еднооки дяволе! Махай се оттук… Пръсни се… Върви си в преизподнята!…

— Ти искаше да изпратиш в преизподнята моя син Диего, а отправи там… своя Чарлз, хиено!

— Пусни ме, дяволе… Ей, хора! Тук! При мен! На помощ!…

— Кого викаш, хиена Грели? Може би своите приятелчета Черния Уудро и Джузепе Лорано? Ти им изви шиите при Търпин бридж, куцо припадничаво куче, и не ще станат те от гроба, за да ти се притекат на помощ… Стой, не се върти, помощниче!… Не можеш да се изтръгнеш от мен, хватката ми е по-здрава!

— Пощади ме, синьор Бернардито! Пусни ме да погледна Чарлз, капитане! Пощади ме!…

— Късно е, Джакомо Грели! Моли за пощада от сатаната, комуто се продаде и служи… Твоите съучастници те предадоха също тъй, както ти сам ги предаваше и убиваше. Дъщеря ти е също мъртва! Езуитът я отрови заради венецианските милиони… Сега настъпи часът и на ваша пиратска светлост, карамба! Генерал Хауерстън те държи за гърлото и бесилката ти е готова. Няма вече кой да те спаси от нея, ад и мълния! В твоя замък вече се разпорежда генералската свита!

Разбуден от тази пиратска схватка край масата, старият Мортън с ужас наблюдаваше двамата главатари на „Черната стрела“. Едва черният гост беше изрекъл последните думи, той дочу странен нарастващ звук, излизащ сякаш из глъбината на тигрово гърло. Дори Бернардито неволно отстъпи назад и отпусна жабото под гърлото на своя враг. Като смъртно ранен бик, превил глава, Джакомо Грели се втурна напред и за малко да повали Бернардито. От страшния тласък с рамото двете крила на вратата, едва неизтръгнати с пантите, се разтвориха широко към залата. С животински вой, без да вижда нищо пред себе си, куцият пират Леопард Грели, бившият помощник от „Черната стрела“, се втурна през коридорите на ченсфилдския замък.

Няколко души вече изтичаха от разни стаи, преследвайки обезумелия лъжелорд. Но в суматохата те го загубиха в лабиринта от коридори и ходове. Той се изплъзна от преследвачите си през една незабележима вратичка, водеща към подземен коридор, който започваше под стълбата на вестибюла и отвеждаше в подземието на замъка.

Притичалите във вестибюла слуги и другите преследвачи дочуха гласа на безумеца вече изпод пода. Странни викове долитаха оттам, някъде от дъното на долния таен коридор:

— Джузепе! Уудро! Бийте кралските егери! По-предпазливо с фитила, Уудро! Приближи „Черната стрела“ към залива, капитане! На борда ще скоча от скалата…

Внезапно от всички кътчета на стария дом се разнесе истеричен женски вопъл:

— Хванете го, хванете го! Той тича към барутния склад под замъка!

Крещеше лейди Райланд. С разпилени коси, в нощна дреха, тя изтича на площадката на стълбата и презглава се втурна към изхода. Някой я хвана за ръката и я повлече назад във вестибюла. Тя се дърпаше, стенеше и тръшкаше с бясно отчаяние, като се мъчеше да достигне до изходната врата.

Долу под пода тресна силен изстрел, след него втори, грети… Лейди Райланд пронизително изпищя. Високият монах с черно расо подхвана безчувствената дама за талията и я постави на едно канапе. Лейди Елен отвори очи и видя пред себе си едноок мъж в монашеско расо. Това не беше, патер Бенедикт! Горящото око на непознатия монах изглеждаше способно да изпепели камък.

— Покажете ми входа за подземието — със страшен тон заповяда той на графинята.

— Излишно е, капитане — прозвуча нечий уверен и хладнокръвен глас. — аз предвидих опита за вдигане на замъка във въздуха. Но дори и моето вмешателство не се наложи: сама смъртта възпря ръката на злодея.

Под стълбата стояха двама мъже в камизоли на слуги. Те току що се бяха измъкнали из вратата на тайния вход и изтърсваха праха от ръкавите си. Това бяха Франсоа Буше, побелелият слуга на френския барон, и Кариндж, „пратеникът на лондонския агент Кленч“.

— А кой стреля долу, господин майор? — запита Бернардито по-възрастния от тях, Франсоа.

— Ей сега ще узнаете, синьор. Драмата свърши! — като се обърна към обърканите слуги, мнимият Франсоа Буше им заповяда да напуснат вестибюла. — станете само вие — каза той на Кариндж.

Когато смаяните слуги се отдалечиха, преоблеченият майор се приближи до лейди Райланд. Тя приличаше на безумната лейди Макбет. Пред очите на дамата мнимият слуга свали перуката и фалшивите си побелели вежди.

— Госпожо, принуден съм да ви арестувам — произнесе той тихо. — Имам чест да ви запитам, желаете ли да ме познаете?

— Майор Бред! Боже мой, какво значи всичко това?

— Принуден съм да моля извинение за себе си и за лейтенант Бруксън: благоволете да ми простите, госпожо, маскарадните костюми на слуги. А сега ви моля да се приберете и да не напущате вашите стаи. Ще имам удоволствието да ви поканя по-късно за… малък разговор. Вас, капитан Бернардито, моля да дойдете с мен долу, в подземието. Там ви очаква не особено приятно зрелище.

Вратичката под стълбата беше останала отворена. Бернардито взе свещ и тръгна след майора в тайния коридор. Този тесен, криволичещ проход, който постепенно слизаше надолу, ги отведе в подземието. Пред входа на зимника коридорът се разширяваше. Тежката металическа врата на зимника беше широко отворена. На прага лежеше по очи, с разперени ръце, господарят на замъка. Край него се валяха три старинни турски пищова с опушени дула. Миризмата на барутен дим още не бе се разнесла във влажния въздух на подземието. На една полица до вратата гореше свещ в меден свещник. При нейната светлина Бернардито видя, че господарят на замъка е убит с изстрел в слепоочието.

Капитанът надзърна в зимника.

— По-предпазливо със свещта, сеньор Бернардито Луис! — предупреди го майор Бред.

Покрай двете стени на избата бяха наредени една върху друга почти до тавана около тридесет бъчвички с барут. Двадесетина натъркани с восък барутни фитила се мотаеха по пода. Краищата на шнуровете бяха пъхнати в тапите на бъчвичките.

— Как се досетихте за съществуването на това подземие, майоре? — запита Бернардито.

Лейтенант Бруксън, който игра ролята на слугата на Кленч, обследва замъка и забеляза тайната вратичка под стълбата. Снощи аз открих този барутен погреб. Шнуровете са покрити с дебел слой прах — значи, замъкът отдавна е миниран. А на полицата пред вратата, до приготвената свещ, веднага забелязах тези три старинни заредени пищова; Грели явно ги е поставил, за в случай че му хрумне едновременно да свърши и със себе си, и със замъка. — Бернардито зиморничаво сви рамене… Значи, всичко живо в Ченсфилд наистина е седяло върху барутна бъчва!

— А как успяхте да попречите на сеньор Грели… да отпрати всички ни в небесата?

— Налагаше се през цялото време да бъда нащрек. Ключът от тази врата беше в бравата. Когато вие, след като вързахме поп Бенедикт и обезвредихме Линс, се отправихте в попско расо за кабинета на Грели, аз слязох в зимника и се заключих в избата отвътре: не беше трудно да се предвиди, че Грели ще се реши на последната си фатална стъпка. Пресмятането излезе вярно: Грели започна да удря по металическата врата. Той се блъскаше в нея, но, разбира се, желязната врата не се поддаде на натиска. Скоро след Грели в подземието се втурна и лейтенант Бруксън. Лъжелордът грабна двата пищова и стреля с тях в своя преследвач, но за щастие не го улучи. Обезумял от ужасната развръзка на ченсфилдската си епопея, Грели все пак осъзна, че е време… да прекрати играта! Това и направи… с последен изстрел в сляпото око!… А ето и лейтенант Бруксън идва насам. До пристигането на властите той ще трябва да остане тук, долу. Да се надяваме, че и в капелата на паписта всичко е благополучно. Още сега изпратете карета да доведе мистър Реджиналд Мърей и мис Изабела.

…На излизане от подземието Бернардито видя как двама прислужници носеха към каретата увития и свързан патер Бенедикт. Чертите на лицето му бяха изкривени от злоба и страх. Как да е поставиха монаха на възглавниците на каретата редом с притихналия, сякаш смазан Уилям Линс. Доктор Томазо Буоти, мис Джени Мърей, освободила се вече от задълженията на болногледачка и свидетелка, доктор Грейсуел и престарелият Томас Мортън гледаха подир разобличените съучастници на Грели.

Вечерта на този неделен ден времето се развали. Залязващите слънчеви лъчи угаснаха в огледалото на ченсфилдското езеро, откъм морето запълзяха мъгли. В замъка обаче всички прозорци стояха широко разтворени, сякаш обитателите на този дом си бяха поставили за цел да дадат по-голям простор на освежаващия морски вятър. Притихналата прислуга безропотно се подчиняваше на майор Бред и на беловласия едноок капитан. От Бълтън вече бяха пристигнали шерифът с помощника си. Полицаите внесоха тялото на господаря самоубиец в билярдната зала и поставиха под охрана барутния погреб.

5

Нощта срещу понеделника измина в Ченсфилд незабелязано. Из всички кътчета на стария дом се чуваше шепот, долиташе тревожен глух говор. Шушукаха си камериерките, лакеите, личните слуги. Никой не излизаше от дома. Много от слугите бяха викани и разпитвани от пристигналите от града джентълмени. Камериерът Мърч бродеше из замъка като безгласна сянка; при приближаването му шепотът на слугите стихваше, но щом камериерът се отдалечеше, шушукането се възобновяваше и достигаше силата на есенен вятър в листак.

На сутринта майор Бред замина за Лондон, а лейтенант Бруксън, вежлив и безстрастен, вече завършваше разпита на стария Мортън. Разговорът се водеше в ловния кабинет в присъствието на капитан Бернардито и доктор Буоти. Изплашеният старец, който така неочаквано беше загубил своята сигурна опора, разкриваше сега факт след факт, събитие след събитие от цялата история на Джакомо Грели. Доктор Буоти имаше чувството, че присъствува при операция на злокачествен цирей, разрязан от скалпела на хирург.

— Само вашата възраст, мистър Мортън, ви спасява от участта да бъдете хвърлен в затвора като съучастник на пирата и злодея… Но ако поискате да изкупите поне част от вината си, то… скоро може би ще ви се представи случай. Вървете си, свободен сте.

Гласът на офицера беше сух, студен и суров. Мортън с мъка се привдигна; той все още търсеше някакви думи, за да се оправдае, но лейтенантът вече не го гледаше. Буоти подхвана стареца под лакътя.

— Ще ви помогна да си отидете до в къщи — рече италианският богослов и изведе Мортън от кабинета.

Те минаха покрай високия констебъл, застанал пред парадните врати, и позовавайки се на позволението на лейтенанта, слязоха по стълбата.

Навън беше светло и свежо. В градините и парковете на Ченсфилд, обагрени от краските на повяхването, цареше особена есенна тишина. Листата бързо жълтееха. Гората, доскоро пълна с живот и лятна свежест, сега аленееше от червените багри на есента. Едва забележимите лепени къдели на увяхващия мъх, избледнялото изтравниче, червеникавите изсъхнали ивици на неокосените полянки придаваха на августовския пейзаж скръбна, нежна и чисто английска отсянка. Тихите, сякаш опалени в розов пламък утринни облаци на изток, летящата във въздуха паяжина, застудялата синева на езерните води предвещаваха скорошното настъпване на дъждовете и мразовете.

— Какво ви караше, мистър Мортън, тъй дълго и настойчиво да поддържате измамата и да подпомагате коварство то? — запита доктор Буоти.

Мортън долови в гласа му нотка на състрадание.

— Любовта към моята дъщеря, господине, и убеждението, че ползувайки се от подкрепата на един толкова издигнал се човек, тя никога не ще познае нуждата, студа и унизителното припечелване на къшея хляб.

— Но ако вие самият тъй силно чувствувате бащината любов, как можахте, без да се колебаете, да отнемете на друг един старец последната надежда да издири потомците си?

Мортън още по-ниско наведе глава:

— Вие подразбирате документа за граф д’Еляно, нали? Синьор Буоти мълком кимна.

— Господине, аз просто изпълних нареждане. Защото това можеше да бъде нова уловка. Впрочем… Грели и без това не прости на баща си. Бог да го съди!

— Позволете да запитам, мистър Мортън, на колко сте години?

— На седемдесет и две, господин докторе. Аз доста надживях дъщеря си.

— Извинете, нима смятате дъщеря си за умряла?

— Дъщеря ми загина. Грели ми призна, че сред жертвите на индианското нападение в Синята долина е била и моята Мери.

— Грели ви е измамил, мистър Мортън. Джордж Бингъл ви донесе от Филаделфия писмо от вашата дъщеря.

— Как!? Писмо от Мери? На мен?… Грехота е, синьоре, да ме измъчвате с напразна надежда!

— Мистър Мортън, позволете да ви предам това писмо.

— За бога, услужете ми с очилата си, докторе! Сигурно съм забравил моите в кабинета. О, господи, какъв ден!

Синьор Томазо Буоти подаде на Мортън вместо очила една силна лупа. Старецът разкъса тесния син плик, напрегна зрението си до краен предел и видя през стъклото редове, изписани с близкия нему почерк.

След като прочете как да е писмото, Мортън изпусна лупата и хартията. Доктор Буоти ги вдигна от влажната трева. Събеседниците стояха под стария бряст в чифлика на Мортън. Нозете на стария адвокат се подкосиха. Той се опря о ствола на дървото.

— Говорете по-скоро, синьоре, какво бихте искали от мен.

— Съдържанието на писмото на дъщеря ви ми е известно. Бихте ли желаели, мистър Мортън, да направите с мен едно пътуване до Венеция и… — тук доктор Буоти се озърна настрани и като се убеди, че наоколо няма никого, прошепна на Мортън няколко фрази на ухото.

Мортън изтри потта от челото си:

— Това е тежко задължение, господине!

— След като изпълните тази задача, вие ще можете да заминете за Америка и да прекарате остатъка от живота си в щастливото семейство на вашата дъщеря… Ще видите внуците си…

— Но, господине, ще ми разрешат ли да напусна Англия?

— Хауерстън е готов да погледне през пръсти на вашето тайно заминаване за Венеция; лейтенантът също е осведомен за това.

— Добре, господин докторе, заради срещата си с дъщеря ми готов съм да изпълня вашето поръчение.

— О, вие ще свалите от плещите си всички грехове, мистър Мортън! И за да ви възрадвам още повече, ще ви кажа: яхтата „Толоса“, с която незабавно ще заминем за Венеция, командува не някой друг, а… съпругът на вашата дъщеря, мистър Едуард Уент! От Венеция вие двамата ще се върнете във Филаделфия при вашата Мери!

Скоро след като доктор Буоти и старият Мортън отплуваха от Бълтън с яхтата „Толоса“, Изабела Райланд, която беше пренесена в Ченсфилд, се събуди от дългия сън. Тя отвори очи и видя до себе си мис Тренбърн и Хелга Лунд. Още при първото движение на Изабела гувернантката и дойката се разхълцаха в един глас и обляха разбудилото се чедо със сълзи на умиление и радост.

Изабела позна затъмнената, мрачна стая на „болния французин“. С мъка се повдигна на лакът и започна напрегнато да възстановява в паметта си всичко онова, което се беше случило. В проясненото й съзнание възкръснаха подробностите по бягството от родителския дом и зловещата обстановка на подземното скривалище в параклиса. Главата я болеше много; тя не се чувствуваше освежена от съня, а разбита и болна. Бавно като облак, отплуващ към хоризонта, се разсейваше сънната забрава, но едновременно с това в сърцето на Изабела се възраждаше чувството на тревога и неувереност. В същата минута вратата се отвори и синеокият „кавалер дьо Креси“ стремително се втурна в тая обител на тишина и покой. Реджиналд едва не събори столовете с болногледачките, падна на колене пред леглото на девойката и притисна към устните си ръката й.

— Кажете ми, къде е баща ми? — промълви най-сетне Изабела, като се привдигаше на леглото.

Лицето на мис Тренбърн мигновено се покри с червени петна, а Хелга Лунд безпомощно втренчи поглед в Реджиналд.

Двете болногледачки бяха извадени от това крайно затруднение от появяването в стаята на две нови лица: капитан Бернардито и осиновеният му син Чарлз се приближиха до леглото на Изабела. Капитанът беше чул въпроса на девойката. Той постави ръце на раменете на брата и сестрата и рече ободрително:

— Не се безпокойте, деца, и знайте, че всички опасности са минали. Очаква ви щастливо бъдеще, обкръжени от предани приятели и любещи сърца. Целуни сестра си, мой малки Ли, а вие, сеньорита, трябва да се гордеете с такъв брат. Той ще ви замени бащата, защото Джакомо Грели не е вече между живите! Сега, господа, моля ви, оставете нашата „възкръснала“ насаме с брат й. Те има за какво да си поговорят.

1

Започна вече трета седмица от деня, в който майор Бред замина за Лондон. Тялото на Джакомо Грели, затворено в оловен ковчег, почиваше в подземието на ченсфилдския дом. В града започнаха да проникват първите слухове за смъртна на лорд-адмирала, но лейтенант Бруксън категорично отклони всички молби на журналистите да дадат в печата някакви сведения за кончината на лорда. Ченсфилд си живееше както преди затворен живот, обитателите му не се показваха извън пределите на имението, никой външен човек не се допускаше в неговите чифлици и ферми. Такава беше заповедта на властите.

Сутринта на 15 септември 1790 година капитан Бернардито отиде в кръчмата „Веселият булдог“, за да пресрещне пощенския екипаж от Лондон: от столицата нямаше никакви вести и това вече тревожеше всички „ловци на леопарда“.

Когато големият екипаж наближи хана, като громолеше с железните си шини и огласяше околността с кондукторския рог, Бернардито видя на прозореца на дилижанса офицерската триъгълна шапка на майора. На горните пейки се бяха разположили шестима войници с червени мундири и един висок като върлина сержант. Още от първите думи на Бред капитанът разбра, че новините от Лондон са лоши.

— Отведете войниците в замъка, сержант — заповяда майор Бред, — доложете на лейтенант Бруксън, че сте пристигнали с командата да го смените от поста пазител на владенията Ченсфилд.

Войниците се построиха в „походен строй“ и закрачиха към замъка. Бред ги изпрати с очи и предложи на капитана да изпият по чаша ейл в хана. Двамата мъже седнаха на една уединена масичка.

— Изпратен съм тук от генерал Хауерстън, за да подсиля охраната на владенията на покойния лорд Ченсфилд…

Бернардито погледна в недоумение събеседника си. Майорът разглеждаше най-невъзмутимо питието в чашата си. Отпи една глътка и продължи:

— След мен вече тръгнаха от Лондон самият генерал Хауерстън, директорът на „Северобританската компания“ мистър Норуард и един правителствен чиновник с пълномощия от лорд-канцлера — мистър Бленърд, но този път… истинският! — като прибави това, майорът се усмихна тъжно.

— С каква цел идват тук тези господа? — запита Бернардито, веднага почувствувал нещо недобро.

— Да поднесат съболезнования на неутешимата вдовица, да я въведат в наследствените й права и… да загладят грешките, направени от нетактичния и глупав майор Бред! Утре ще бъде тържественото погребение на граф Ченсфилд, мистър Бернардито Луис!

Бернардито отблъсна празната чаша и с кимване посочи на Бред през прозореца куличката на Ченсфилд:

— Не ви разбирам добре, господин майор! А… какво ще стане със законните наследници на този дом?

— Кого имате пред вид, капитане?

— Как — кого! Разбира се, Реджиналд Мърей и сестра му Джени.

— Виждате ли, капитане, в тия тревожни дни на революционни сътресения на континента лорд-канцлерът с одобрение на негово величество взе решение да не се смущават умовете на гражданите, като се дава гласност на онези тайни, за чието разкриване ние с вас се потрудихме с излишно усърдие… Никакви разобличения относно миналото на Джакомо Грел… искам да кажа, на покойния лорд-адмирал няма да бъдат направени. В случай че в печата се появят някакви намеци, съответните броеве подлежат на изземване. На един от площадите на Бълтън ще бъде издигнат бронзов паметник на покойния.

— Значи, изпращането на тези войници тук…

— Това е мярка, за да се опазят владенията на лорда и лейди Райланд от… подозрителни и нежелани чужденци. Надявам се, че ви е ясно кого има пред вид генерал Хауерстън?

— Май че е ясно. Очевидно мен и…

— …и вашите приятели. Нима вие, капитане, човек тъй проницателен, все още не се досещате защо се постарах да пристигна… преди другите членове на комисията?

— Господине, законните наследници очакваха с надежда вашето завръщане!

— Тези надежди не се оправдаха. Единственото, което е по силите ми, е да ви предпазя, тоест да изпълня дълга си на честен съюзник в трудната борба. С пристигането си аз изпълних този съюзнически дълг спрямо вас. Сега… разбрахте ли ме, капитане?

Бернардито стана и погледна Бред в очите:

— Бихте ли желали да поговорите и със самите наследници, господине?

— Добре. Да идем в замъка. Ще им покажа някои извлечения от протокола на комисията при канцлерския съд. Това ще разсее съмненията ви и вие ще можете тогава да постъпите по собствено усмотрение.

…В ловния кабинет на Ченсфилд, край изпратените шкафове и полици с пушки, се беше събрала малката група на всички „победители на леопарда“. Майор Бред се намери в кръга на стария капитан, двамата наследници — Реджиналд и Джени Мърей, — мис Изабела Райланд, мистър Джордж Бингъл и стройния синьор Чарлз.

Бред извади от чантата си няколко листа, бегло изписа ни с канцеларски бързопис. Бернардито, Чарлз и Джордж Бингъл се наведоха над листовете. След като отмина скучните юридически формули и позовавания на членове и параграфи, Джордж Бингъл, който Най-добре от всички разчиташе почерка на канцелариста, започна да чете на глас най-интересните места от този документ.

— „… В тия дни на всеобщи сътресения…“ така … „височайше утвърдената тайна комисия при канцлерския съд…“ така… „взе решение да не се смущават умовете на британски те граждани…“ Тъй, тъй, слушайте, приятели: „Негово величество благоволи да предложи на комисията най-внимателно да прецени правата на днешните претенденти на титлата и владенията на покойния… Комисията от своя страна, след като проучи всички обстоятелства по самоубийството на лорда, категорично отказва на сина на Алфред Мърей да признае правата му на наследник, тъй като мистър Алфред Мърей юридически е потвърдил на борда на брига «Орион» на 31 декември 1772 година, че няма никакви претенции върху титлата и имуществото на виконтите Ченсфилд, а по-късно е водил в Америка военни действия против въоръжените сили на британската корона, като с това е станал неин враг и е способствувал за откъсването от Съединеното кралство на неговите западни колониални владения. По тези съображения никакви имуществени претенции от страна на самия Мърей или на неговите наследници не могат да бъдат взети под внимание.“

Ако майор Бред се беше досетил да погледне Реджиналд, щеше да се учуди на усмивката върху лицето на човека, който губеше своите наследствени права — Тя съвсем не беше горчива. Но майорът гледаше встрани и не видя как мис Изабела протегна незабелязано ръка на развенчания наследник.

— Реджи! — прошепна тя много нежно. — мили! Сега Ченсфилд ми стана вече съвсем чужд! И ако вие трябва да го напуснете… аз също не желая това наследство… Сега вече мога да ви дам отговора, който вие… отдавна очаквате, Реджи!…

Останалите се обърнаха към тях. Изабела почервеня и замлъкна. Реджиналд я гледаше с възхита, а Джордж Бингъл продължи бързо да чете под носа си откъси от протокола:

„Със смъртта на лицето, което носеше титлата граф и лорд Ченсфилд, ърл Бълтънски и адмирал на британския флот, тази титла престава да съществува и всички владения на покойния, като: имението, замъкът, банката, корабостроителницата, промишлените предприятия, градските сгради в Бълтън, Лондон и в други градове, селскостопанските ферми, дадени под наем, мореплавателните съдове и цялото движимо имущество, както и капиталите в ценни книжа и злато, а така също и обработваемите земи на острова в Индийския океан, се предават по правото на наследство на вдовицата на покойния, високоуважаваната и дълбоконравствена лейди Елен Райланд, графиня Ченсфилд, известна със своята благотворителност и заслужила неизменната благосклонност на кралското семейство заради всякогашната и преданост към трона. Комисията при канцлерския съд моли тази високоблагородна знатна дама временно да повери управлението на всички посочени владения и средства в ръцете на дълбоко уважавания мистър Норуард, който се е ползувал с доверието на покойния лорд Ченсфилд и е готов да съдействува за по-нататъшното процъфтяване на фирмата и предприятията, създадени с труда на покойния. Представителят на комисията мистър Бленърд се назначава за временен губернатор на остров Чарлз в Индийския океан. С цел да се установи на тази земя нормален колониален режим и да се поддържа редът, мистър Бленърд трябва след погребението да организира експедиция от три военни кораба и да утвърди на острова законната британска власт с решителни мерки. Комисията изказва надежда, не лейди Райланд ще окаже материална подкрепа на това мероприятие, изпълнявайки волята на покойния си съпруг…“

— Джорджи, я виж дали там няма нещо по-интересно! — каза злобно Бернардито. — чети по-бързо, ние май няма какво повече да правим в това гнездо на дявола!

„… След като изслуша на тайно заседание съобщението на офицера от тайната канцелария мистър Бред… да предложи на американските граждани Реджиналд и Джени Мърей, а също и на френския поданик Бернардито Луис ел Гора в срок от двадесет и четири часа да напуснат пределите на Съединеното кралство. В случай на отказ да бъдат арестувани и екстернирани…“ А ето тука има нещо и за тебе, Чарли, и… за мене, приятели… „Що се отнася до Чарлз Райланд, то лицето, което носи това име, се смята за умряло в младенческа възраст и погребано на острова, носещ неговото име, а лицето, което понастоящем назовава себе си Лео Ноел-Абрахамс или Чарлз Чембей, както и опасният социалист и якобинец Джордж Бингъл подлежат на незабавно арестуване и довеждане в Лондон под стража…“ Е, братлета, мисля, че е достатъчно! Всичко е ясно! — високо заяви „якобинецът“ Джордж и предаде листовете в ръцете на майор Бред.

— Чакайте, майоре, а какво ще стане с цялата шайка? — намеси се Бернардито. — какво ще получат попът отровител, кръчмарят убиец Уилям Линс, всички тия флетчъровци, грегориевци, дженкиновци и всевъзможните там паяци в раса и камизоли?

— Доживотен затвор — отвърна майорът. — тази участ можеше да отмине само Дженкинс, ако той не беше извършил злоупотребата за користни лични цели. Когато го залових, че фалшифицира френски банкноти, аз, да си призная, не подозирах, че този майстор фалшификатор изпълнява, тъй да се каже, държавна поръчка от Лондон… Поръчката е била предадена чрез покойния лорд. По всичко изглежда, правителство го е заинтересувано в тази работа.

— Кажете, мистър Бред, а вие самият смятате ли за справедливо това решение на комисията? — запита Джени Мърей офицера.

— Госпожице, аз си давам оставката и негово величество благоволи да ми съобщи чрез генерала, че оставката ми ще бъде приета. След завършване на работите в Ченсфилд и тържественото погребение на лорд Райланд служебната ми кариера свършва.

— И като повод за вашата оставка…

— …послужи онова крайно неудоволствие, с което негово величество е посрещнал, дори без да пожелае да вникне в тях, разобличителните материали. Според мнението на негово величество тъй преданото служене на короната, с каквото се отличаваше покойният, го е направило достойно да участвува дори в съвета на „кралските приятели“… Но ние имаме малко време, господа. Комисията може да пристигне всеки момент.

…Същата вечер една малка група, подбрана измежду докерите италианци, вече готвеше за път яхтата „Южен кръст“. В същото време мис Изабела Райланд се сбогуваше сухо с майка си, поразена от новините не по-малко, отколкото законните наследници…

— Сама ли ме оставяте, дъще моя? — студено запита лейди Райланд. — може би не си давате сметка, че губите правото върху богатството и доброто име на родителите си?

— От позорното и престъпно родителско богатство се отричам завинаги, а честното си име се надявам да заслужа в семейството на бъдещия ми съпруг! — твърдо отговори Изабела.

2

Сутринта на 14 септември под бледите лъчи на есенното слънце яхтата „Южен кръст“ напусна бълтънския рейд. Екипажът, насъбран за една нощ измежду италианските докери и празноскитащите моряци на пристанището, наброяваше девет души. На кормилото стояха капитан Бернардито и Чарлз Райланд.

Когато слънцето се издигна по-високо, яхтата зави по посока на вятъра и се отправи на юг. Пасажерите стояха на палубата. Скалистото крайбрежие вече скриваше от погледа им дълбоката извивка на бълтънското пристанище, островърхите градски покриви, сивите кули на катедралата, хълма с крепостта и купищата корабни въжета по пристанищните кейове.

Откъм напуснатото пристанище до кораба долитаха отмерените печални удари на двете катедрални камбани. Погребалният звън ту замираше, когато вятърът отнасяше звука, ту ставаше по-ясен.

От яхтата с просто око можеха да се видят черните потоци от хора, задръстили улиците на покрайнините на града. Огромни тълпи народ отиваха от Бълтън към хълмовете на Ченсфилд. Беше обявено, че лорд-адмиралът се е поминал и по този скръбен случай целият град се отправи да съпроводи останките на своя знатен земляк до фамилната му гробница.

— Нашата мисия тук, в Бълтън, свърши, синко — казваше капитан Бернардито. — ние имаме добрия кораб „Тримата идалго“ и още ще се побием за млада Франция. Съгласен ли си да вземеш моето име, името на един стар скитник и изгнаник, враг на кралете? Искам да те видя щастлив, синко!

— Татко, вие ми предлагате онова, което заслужава най-любещ роден син. Ала истинското щастие на човека се състои в това да помага на другите хора също да бъдат щастливи. Мене ме завладя идеята на Джордж за Слънчевия остров. Този остров ще бъде наистина щастлив, защото слънцето там ще свети еднакво за всички. Там хората ще живеят справедлив живот, общо ще се трудят, по равно ще делят плодовете на своя труд, сами ще си избират ръководители за различните видове работи, сами ще строят своя Град на слънцето…

— Стой, замълчи! Аз не проумявам твърде добре красивите мечти, но бог да ме убие, ако светата църква не те обяви за еретик заради тези ти помисли, мое момче! Къде се е чуло и видяло един човек да не завижда на друг, да не измамва друг, да не се опитва да го подСтрува на себе си? Но дори и да беше възможно това, мигар земните владетели ще позволят да изникне някъде такава колония? Вас ще ви обявят за опасни безумци и ще побързат да ви изтрият от лицето на земята заедно с вашия Град на слънцето.

— Но, татко, затова именно ние избрахме острова в Индийския океан, защото там няма кой да ни пречи. Ще бъдем далеч от крале, папи и губернатори. И там не е пустош, там живеят работливи люде. На острова вече много нещо е подготвено, за да израсне твърде бързо Градът на слънцето. Ние с Джордж…

— Синко, ти чу ли какво каза генерал Хауерстън за военната експедиция на остров Чарлз? Само тази причина е достатъчна, за да отхвърлиш мисълта за „справедлива“ колония на този остров. Нашите хора ще трябва да се махнат оттам. Ще видиш: след година вместо град на вашите мечти на остров Чарлз ще се появят английски робски плантации и каторжни рудници.

— Кажи, татко, мигар населението, на острова не може да издържи една обсада? Човек трябва да се бори за щастието си. Ти с шестима негри победи екипажите на два разбойнически роботърговски кораба! Ние… ще прогоним оттам онзи английски губернатор.

— Ние ли? Чарли и Джорджи, така ли? Ех вие, мои братя отмъстители! Нашите островитяни са по-благоразумен народ, те знаят, че на мястото на една отсечена глава на хидрата израстват нови три… Но аз знам, Чарлз, колко трудно е човек да се прости с отдавна лелеяна мечта. Не искам да те разочаровам, момчето ми! След Италия ще заминем за острова и ще видим как жителите ще приемат новината за предстоящото пристигане на губернатора. Ако хората здраво държат на земята и свободата си, може наистина заради тях да тръгнат на смърт. Ако бъде тъй, не ще ви напусна и аз, макар че не вярвам много във вашия Град на слънцето. Аз не ще те изоставя в минута на опасност.

3

Отец Фулвио ди Грачиолани живееше в дълбок размисъл вече от няколко месеца. Неизменното покровителство, с което го удостояваха кардиналът, папският нунций194 във Венеция, и епископът, главата на тайния съд на Светата инквизиция в републиката, беше отстъпило място на твърде доловимо „охлаждане“. Двамата прелати имаха достатъчно поводи да бъдат недоволни от дейността на нелегалното войнство, подчинено на отец Фулвио. Това пръснато по всички тъмни кътчета войнство се занимаваше с шпионаж на дребно, оредяваше вследствие тайни интриги и не оправдаваше напълно възлаганите му надежди. Сред народа ересите се умножаваха, ширеха се атеистични учения.

Притокът от цехини и гулдени в църковните каси отслабваше.

Челото на йезуита беше мрачно и изразяваше загриженост. Отдавна нямаше никакви известия от отец Бенедикт от Бълтън. Изпратеният при него Луиджи Гринели се очакваше през юни юли, но отец Фулвио напразно чака верния си служител до есента. Изчезването на брат Луиджи не на шега безпокоеше патера: тайните братя не прощаваха измяната!

В петък, на 5 октомври, във венецианската лагуна хвърли котва един малък кораб.

Ако се съди по възлите на въжетата и по почернелите дъски на бордовете, тази лека бързоходна шхуна или яхта беше оставила зад кърмата си не една хиляда мили. Скромният вид на плавателния съд и отдалеченото ъгълче, избрано от капитана му за място на престоя, отсъствието на борда на любители да дават пари за сувенири или за подвизи на гмурци — всичко това доведе дотам, че дори пристанищните хлапета и дребни търговци много скоро престанаха да обръщат внимание на малката „Толоса“.

На другия ден след пристигането на яхтата във Венеция пред фасадата на Мраморното палацо тромаво се измъкна от гондолата някакъв лошо обръснат чужденец с разчорлена перука и късо наметало, което откриваше за всеки поглед чифт чорапи, черни гетри и тежки обувки с носове на булдог.

„Бакалавърът на изкуствата“ синьор Антонио Чени, когото доктор Буоти беше взел на служба в домашния музей под името Антонио Карильо, се намираше в отредената за него мъничка стаичка до първата парадна зала. Той понечи да излезе да посрещне чужденеца, но когато последният влезе в двореца и поемайки си дъх, повдигна пред огледалото своята перука, за да избърше запотеното си голо теме, синьор Антонио, който наблюдаваше в отражението на огледалото движенията на чужденеца, внезапно промени цвета на лицето си и едва не се подхлъзна на излъскания паркет.

— Ще ми бъде ли позволено като пътешественик, идващ отдалече, да разгледам музейната сбирка на този дворец? — запита гостът на английски със скърцащ глас.

Във вестибюла нямаше нито един човек, владеещ английски език освен синьор Антонио, който знаеше езика на Албион. Но синьор Антонио понечи да се вмъкне в стаята си. Това щеше да му се отдаде, ако вездесъщия Лафкадио, прислужникът на отец Фулвио, не беше се появил в същия миг край чужденеца.

— Антонио Карильо! — извика той с укорен тон. — има не чувате, че синьорът моли да му се покаже музеят?

На служителя не му оставаше нищо друго, освен да се приближи до чужденеца и да отвори пред него вратата на първата зала. Той започна с монотонен глас обясненията. Чужденецът прояви към тях рядко равнодушие. Освен това очите му бяха толкова слаби, че с явна мъка се вглеждаше в платната.

— Името ви е Антонио Карильо, нали? — прошепна гостът.

— Да, синьор.

— Слушайте, известно ми е кой сте вие… пък и по лице ви познавам, синьор Чени. Не ме смятайте за враг… После, по-късно, ще разберете всичко. А за сега скрийте по-скоро това писмо. То е от синьор Томазо Буоти. Прочетете го така, че отец Фулвио да не узнае нищо за него.

Антонио Карильо бързо скри писмото.

— Слушайте, приятелю мой — продължи шепнешком чужденецът, — постарайте се по-бързо да завърши това разглеждане. Изкуството съвсем не ме интересува. Необходимо ми е уж случайно да срещна тук патер Фулвио.

Антонио Карильо забеляза на ръката на чужденеца пръстен с голямо ахатово печатче. Той изгледа събеседника си подозрително и учудено, но като дочу от съседната зала коприненото шумолене на расото, мигновено възобнови поясненията си.

— Ето тази картина, синьор, принадлежи на четката на Чимабуе195. Сюжетът е взет от…

Чужденецът се обърна и нарочно вдигна бавно към челото ръката си с пръстена, като да се кръстеше. Фулвио ди Грачиолани каза, обръщайки се към служителя:

— Сине мой, идете да си починете. Аз ще продължа обясненията. И така, вие се спряхте пред платното на Чимабуе, синьор. Четката му, подобно безсмъртното изкуство на Гирландайо, чиито творби са украсявали двореца Джезу196 в Рим, усърдно е прославила добрите деяния на твореца.

Антонио Карильо се измъкна през вратата и като се затвори в стаята си, разкъса плика, който му беше предал чуждестранният турист. Този турист синьор Карильо позна още във вестибюла: в Мраморното палацо беше дошъл… престарелият атърни Томас Мортън.

Отдавна патер Фулвио не беше получавал толкова успокоителни известия. Тайните тревоги, грижи и вълнения от последните месеци отстъпиха място на чувството на дълбоко удовлетворение. Дългът е изпълнен! От Ченсфилд пристигна един важен документ. Графските милиони скоро ще запълнят опразнената каса на ордена и ще затвърдят положението на Христовата църква. Брат Бенедикт Морсини си спечели пред тайния орден голяма заслуга!

Разговорът на отец Фулвио с чуждестранния гост, започнат в музея пред платното на Чимабуе, продължи в личните покои на свещеника. Монахът се взираше изпитателно във воднистите, безцветни очи на пристигналия. Томас Мортън издържа този втренчен поглед, мълчаливо свали от ръката си пръстена с печатчето и го постави на масата пред свещеника. Пръстенът на отец Бенедикт! Тайният знак за разпознаване, с който бълтънският капелан беше снабдил своя пратеник — Томас Мортън.

— Позволете да запитам, у вас ли е документът, който донесохте синьор? — запита духовникът на графа.

— Той е тук, ваше преподобие, зашит в жилетката ми. Моят приятел отец Бенедикт пожела да взема тази малка предохранителна мярка.

Мистър Мортън с мъка започна да се освобождава от старомодния си фрак, наподобяващ по цвят тютюнев прах.

— Лафкадио! — извика патерът.

Младият слуга се появи мигновено. Само по погледа на йезуита той разбра задачата си и твърде ловко и бързо помогна на мистър Мортън да свали фрака, да разкопчае жилетката и да открие неотдавна направения шев, под който слабо прошумоляваше хартия. След десет минути разпереният шев беше внимателно разширен и на масата пред патера се появи малко поизмачкан плик.

Фулвио ди Грачиолани скри пръстена и писмото и запита каква квартира си е избрал във Венеция мистър Мортън. Английският адвокат отговори, че възнамерява да си почине около две седмици в една странноприемница на Риалто197, след което му предстои обратно пътешествие до добрия стар Бълтън.

Свещеникът изпрати гостенина си до самата гондола, върна се в кабинета и отвори писмото. В плика освен изпратения документ с подписите на Фредрик Райланд, Томас Мортън и юриста Лео Ноел-Абрахамс имаше още и чист лист от плътна бяла хартия, прегъната на четири. В левия долен ъгъл на листа йезуитът откри незабележимо кръстче. Очевидно това беше знак, че хартията не е поставена случайно.

Като я повъртя в ръцете си, монахът с пипане установи, че повърхността на листа е била подложена на някаква обработка. Фулвио ди Грачиолани заключи вратата, запали свещ и подържа хартията над пламъка. По целия лист започнаха отчетливо да се появяват тъмнокафяви редове на секретното писмо, написано с мляко. Текстът на писмото беше на латински език:

Патерът се прекръсти и скри документа в тетрадката си. Той изпрати слугата горе, в графските покои, за да покани ечеленца Паоло на вечерната съботна литургия.

Лафкадио завари графа унесен в сън след продължителната разходка с гондола край морския бряг, която той направи преди обед. Превъзмогвайки умората, безсилният граф слезе в параклиса. През време на литургията той седеше на пейка, поддържан от новия дворцов служител Антонио Карильо. През последните седмици старият синьор с особена охота се обръщаше към Антонио за такъв род услуги, тъй като младият мъж ги вършеше без капка раболепие и угодничество. Дворцовата прислуга се учудваше на умението, с което младият служител ободряваше и развличаше отпадналия, съсипан от немощ велможа.

След кратката литургия свещеникът се качи заедно с граф Паоло в неговите покои. Гондолата, изпратена бързо от патер Фулвио, докара в двореца няколко длъжностни лица — главния нотариус на граф д’Еляно с неговите помощници и писари, а също така и свидетелите по завещанието, назначени по волята на самия ечеленца Паоло. Фулвио ди Грачиолани посрещна синьорите във вестибюла, отведе ги в графските покои и обясни, че извикването им в двореца се е наложило от необходимостта да бъде отстранена, по волята на ечеленца, известната им уговорка в графското завещание. Получен от Англия документ отнел на завещателя последната надежда да издири и подсигури потомците си.

Граф Паоло беше съвсем съсипан от тази вест.

В присъствието на отец Фулвио пристигналите синьори поправиха текста на завещанието.

През нощта нотариусът и свитата му напуснаха Мраморното палацо, а патер Фулвио, след като си отидоха и свидетелите по завещанието, и юристите, се отправи за двореца на кардинала. В този късен час една високопоставена духовна особа бързаше към друга с блага вест.

4

Минаваше втора седмица, откак бяха извикани при ечеленца Паоло д’Еляно свидетелите по завещанието. През това време той рядко напущаше своите покои, намираше се в дълбока замисленост, понякога губеше нишката на разговора, заспиваше на трапезата и се измъчваше нощем от безсъница. Граф Паоло с мъка придвижваше отеклите си нозе, беше раздразнителен и много страдаше от самотата. Разговорите обаче с отец Фулвио го изморяваха и духовникът не отегчаваше с тях стареца. Затова пък графът на драго сърце допущаше както преди при своята особа дворцовия прислужник Антонио Карильо. Синьор Антонио имаше приятен глас; по цели часове той четеше на болния неговите любими поети — Данте и Петрарка.

Само една посетителка прие през тези дни старият граф Паоло — престарялата сеньора Естрела Луис ел Гора. Тя беше пристигнала с френския военен кораб „Тримата идалго“, командуван от нейния внук. В Тулон престарялата сеньора стъпи на европейска земя. Тя не можеше да се лиши от удоволствието да намине във Венеция, за да навести стария си приятел — граф д’Еляно. Патер Фулвио я видя бегло във вестибюла и дори въздъхна заедно с нея за бързотечността на струите в потока на времето.

Езуитът не знаеше, че след заминаването на сеньората граф Паоло четеше развълнуван следната бележка: „Ечеленца, ако едно повторно пътешествие с гондола няма да ви измори, аз ще ви чакам пак на борда на известния ви кораб. След това ние ще трябва да направим едно пътуване до «Вилата на цветята», където една отдавна обещана вам щастлива среща ще ви накара да забравите всички душевни и телесни недъзи. Дълбоко преданият ви Буоти“.

С помощта на двама камериери графът се облече и като се опираше на рамото на синьор Антонио, дойде до гондолата. В кабината, постлана с килим, бяха струпани много меки възглавници. „Плаващата карета“ беше служила на своя господар вече много години. В кабината лъхът на парфюми и източни благовонни се примесваше с миризмата на застояла вода, на стара платнена тапицерия и загнило дърво.

Антонио спусна щорите и седна срещу стареца. Гондолата се заклати. Кормчията и вторият гондолиер я изведоха на Канале гранде.

Денят беше безоблачно син и топъл. Гребците на срещаните гондоли пееха песни.

Когато графската „плаваща карета“ наближи водите на лагуната, ечеленца Паоло вдигна щората. В чистия, чудно прозрачен въздух ясно се открояваха мачтите и рейте на плавателните съдове, оглеждащи се в огледалото на венецианското пристанище. Докато графът обгръщаше с поглед многото лодки в устието на канала, дворците, облени в светлина, знаменцата, вимпелите, многолюдните тротоари и далечните силуети на търговските кораби, Антонио Карильо внимателно се вглеждаше назад, зад кърмата на гондолата. Както и очакваше, нито една лодка не ги следваше: изглежда, недремещото око на патер Фулвио, успокоено от поправянето на завещанието, беше отмахнало погледите си от синьор Паоло.

В едно отдалечено ъгълче на лагуната беше хвърлило котва малко, незабележимо корабче. Платната на високите му мачти бяха навити и здраво стегнати. На палубата се разхождаше дежурен моряк, а досам носовата стълба се виждаше фигурата на пълен пасажер с дълга дреха, подобна на монашеска, и черна докторска шапчица. Гондолиерът бавно приближи ладията си до стълбата. Пред Антонио блеснаха изпъкналите букви на златен надпис: „Толоса“. Пълният сеньор с докторската шапчица слезе от палубата в гондолата. Пазейки с мъка равновесие, корабният пасажер се гмурна в кабината и… попадна право в обятията на граф Паоло, разтворени насреща му.

— „Вила дей Фиори“! — извика доктор Буоти на гондолиера.

Черната ладия понесе пасажерите си покрай брега към извънградската вила на граф д’Еляно. Тя се славеше със своята градина, където цветята, храстите, дърветата и тревите бяха подбрани така изкусно, че отразявайки се в езерцата или водоскоците, сякаш оцветяваха водата: от единия бряг водата в езерцето преливаше в тоновете на малахитова зеленина, от другия изглеждаше синя или нежно лилава. В тази сложна игра на светлина и багри оживяваха мраморните фигури на наяди. На човек му се струваше, че тези голи красавици само за миг са замрели в своите свенливи движения и са готови да се изплъзнат от нескромния поглед в гъстата крайбрежна зеленина. А живите лебеди по водата сякаш бяха замръзнали и изглеждаха като изваяни от карарски мрамор. По пътя към вилата графът горчиво се оплакваше на синьор Буоти от старческата си немощ.

— Последните дни на принудителна самота и тревожно очакване бяха за мен особено тягостни, приятелю мой — говореше старецът. — аз още се боя да вярвам във вашия успех. Все ми се струваше, че няма да доживея до днешния ден и че вие напразно ме лишавахте от вашето общество.

— Днес ще се убедите, ечеленца, колко погрешна е била цялата ви „източна философия“. Аз вярвах в предчувствията си и за щастие най-мелите ми надежди се оправдаха! Сега, когато сеньора Луис ел Гора окончателно ви убеди, че Чарлз и Изабела са ваши родни внуци…

Развълнуван от тези думи, синьор Паоло задиша тежко и Антонио Карильо със знак предупреди богослова да не подлага отслабналото старческо сърце на прекалено силни изпитания.

Най-сетне гондолата спря до брега и малкото разстояние от пътя до вилата графът премина на носилка. За синьор Паоло беше по-рудно да преодолее осемте ниски мраморни стъпала на входа, отколкото за Сципион199 да завладее стените на Картаген. Старецът обаче се изкачи по стълбата сам, като отказа дори помощта на Антонио Карильо.

В средната гостна, облицована в кехлибарените тонове на сиенския мрамор, доктор Буоти настани графа в кресло. Антонио Карильо покри с одеяло нозете на стареца. Томазо Буоти помоли за разрешение за няколко минути сеньор Антонио да напусне гостната.

— Не, не, нека Антонио остане тук с мен. Нали вие самият, приятелю мой, ме бяхте поверили на грижите на този мил млад човек? Той беше тъй търпелив, тъй приветлив и весел, че сам струваше колкото стотина доктори по медицина.

— Ечеленца! Простете ни не мен и на Антонио, една кратковременна измама. Тя се налагаше, защото аз реших с научна старателност да проверя всички открития и предположения, преди да ви съобщя истината…

Гласът на Буоти беше тъй тържествено приповдигнат и отразяваше толкова силно душевно вълнение, че ръцете на стареца затрепериха.

— Не се спирайте насред пътя, приятели мои — произнесе графът умолително. — Каква е истината, която искате да ми откриете, драги ми доктор Буоти?

— Синьор Паоло, пред себе си виждате този млад човек, който се роди, може да се каже, пред очите ми в онова семейство, където беше отраснал и възпитан вашият син Джакомо Мола. Пред вас е синьор Антонио Чени! Той отблизо е познавал синьор Джакомо. А през последните тревожни седмици тайно ви охраняваше от йезуитските интриги.

— Антонио Чени? — бавно запита старият граф. — синът на рибаря Родолфо от Капри ли? Мое момче, помниш ли ти моя Джакомо?

— Помня го, синьор Паоло — отвърна Антонио, — само че…

— Доизкажи се, момчето ми! Кажи ми, споменаваше ли Джакомо някога за своя… баща? Или сърцето му е било винаги изпълнено с омраза към мен? Нима ми е съдено да умра, без да получа прошката на единствения си син? Сърцето на Антонио се сви. Той целуна старческата ръка, но спасителката лъжа съвсем не му се притичваше на помощ.

— Вашите внуци от цялата си душа ви прощават стария грях против техния баща — рече вместо Антонио доктор Буоти. — Ей сега вие ще ги прегърнете, синьор.

— Побързайте, приятели мои, защото силите ми се изчерпват! Внуците ми… къде са те… боя се да не умра…

Доктор Буоти отвори вратата за съседната зала. Там, зад вратата, затаили дъх, няколко души се ослушваха в онова, което ставаше в гостната. Граф Паоло долови предпазливи стъпки.

— Ечеленца! — прозвуча гласът на Буоти. — О, колко сте щастлив със своето потомство! Преодолейте слабостта, съберете сили! Гледайте, синьор, ето вашето безсмъртие!

В очите на доктор Буоти блестяха сълзи, едри като гроздови зърна. Той се обърна към вратата.

— Влезте всички, приятели, влезте, синьор Карлос д’Еляно, и вие синьорина Изабела. Ечеленца, пред вас са братът и сестрата, Карлос и Изабела, роден син и родна дъщеря на синьор Джакомо. Прегърнете вашите внуци, ечеленца, те са достойни да се гордеете с тях!

В радостен прилив на животворни сили старецът се привдигна от креслото, изправи се на нозе и направи крачка към своите внуци. Той се подпря на рамото на доктора и гледаше Изабела и Чарлз с прояснен, незамъглен поглед.

Привели леко глави, пред него стояха младеж и девойка с рядка, чиста красота. Вече нямаше нужда нито от юристи, нито от доказателства, нито от медальони! Пред себе си старият Паоло д’Еляно виждаше две живи лица и в двамата прозираха и се повтаряха чертите на малкия Джакомо Мола, на нещастната му майка Франческа и… на самия синьор Паоло!… Самотният старец, жертва на отколешна измама, изведнъж се видя обкръжен от онези, за среща с които беше мислил цял живот, без да смее дори да се надява! И тези близки, съвсем млади хора, тези пораснали деца, са освен това и прекрасни! Те са със светли, чисти лица, у тях няма нито сянка от корист, раболепие, очакване на подаяние… Щастлива минута, най-щастливата от всички през последните десетилетия!

Един след друг старецът прегърна и прекръсти двамата си внуци. Той слагаше ръце на раменете им, взираше се в очите им и ги целуваше с нежната целувка на първа среща…

Най-сетне, като си припомни за онзи, комуто беше задължен за тази среща, старецът се обърна към Буоти, искаше да произнесе някакви нови слова на благодарност към най-верния от приятелите си… и не успя. Вълнението на стареца се оказа прекомерно, безсилното сърце не издържа! Минутата на първата среща стана и минута на последно прощаване на внуците с техния дядо.

Когато подхванаха и пренесоха на дивана умиращия, ръката му още веднъж се вдигна за кръстен знак, а устните му се разтвориха, за да прошепна т последните думи:

— аз съм простен и умирам щастлив! Деца, не ме забравяйте!

Хората се сведоха мълчаливо над неговото ложе. Той още дишаше, но лицето му вече ставаше прозрачно и бяло. Изчезна старческата разлятост на чертите. Те се изостриха и очертаха ясно. Удивителната прилика на Чарлз и Изабела с техния дядо изпъкна още по-рязко, когато беловласата глава на граф Паоло замря неподвижно върху възглавницата като гипсова маска.

Още двама души дойдоха до смъртното ложе, като бързо се кръстеха. Сеньора Естрела Луис коленичи до възглавето, когато пръстите на Изабела вече легнаха върху неподвижните полуотворени клепачи на покойния. Старата сеньора шепнеше молитвени слова. Нейният син, капитан Бернардито, целуна мълчаливо скръстените ръце на граф Паоло и тихо излезе от тази обител на смъртта. Вестта за кончината на граф д’Еляно хвърли в скръб мнозина обитатели на Мраморното палацо.

Ковчегът с тялото на графа, докаран в двореца, лежеше на висок постамент в най-голямата зала на долната дворцова анфилада. Всички предмети на изкуствата бяха изнесени и единствено портретите на графиня Беатриче и на самия граф д’Еляно украсяваха двете противоположни стени.

Безкраен беше потокът от хора в залите. Два дни цяла Венеция се прощаваше с останките на един от своите стари меценати. Във величествена скръб стоеше край ковчега, плътно стиснал тънките си устни, патер Фулвио ди Грачиолани. Мнозина венецианци познаха и добрия доктор Томазо Буоти, за когото казваха, че бил дошъл на погребението направо от кораба.

Огромна тълпа народ задръсти брега на канала, когато погребалната процесия тръгна с гондоли към площада Сан Марко. Самият дож на Венеция положи в катедралата венец върху ковчега с останките на стария велможа и произнесе траурна реч. Същия ден тридесет свещеници начело с кардинала спуснаха ковчега на синьор Паоло във фамилната гробница и го поставиха редом с мраморния саркофаг на графиня Беатриче.

Рано вечерта след погребението в Мраморното палацо започнаха да се събират хора, които бяха получили покана да присъствуват при отварянето на завещанието. В същата зала, където върху паркета още личаха следите от изнесения постамент, слугите поставиха катедра.

Свидетелите по завещанието на графа разпратиха над сто покани. Не по-малък брой гости пристигнаха в двореца по покана на патер Фулвио и доктор Буоти. Сред това множество от светски и духовни лица, важни сановници и красиви дами имаше не малко простосмъртни, които бяха дошли в палацото от любопитство. Тези „незначителни“ гости се бяха изхитрили да се възползуват от протекцията на дворцовите слуги, за да могат след това важно да разказват на близките си за своето участие в ареопага на първите имена на републиката.

Блестящото събрание нарастваше с всяка минута. В долната анфилада на залите на двореца мирисът на тамян, бор и свещи вече се примеси с аромата на благоуханията и лекия пушек от италиански цигари. В залите се мяркаха украсени със сърма мундири, копринени раса, черни одежди, траурни воалетки, пищни еполети, пера, ленти и ешарфи. Присъствуваха папският нунций и висши длъжностни лица. Служителят Джовани Полеста придружи до едно от почетните кресла престарялата сеньора Естрела Луис, която беше дошла по покана на свидетелите по завещанието.

Зад петте редици кадифени кресла бяха наредени столове, тапицирани с червен плюш; те бяха предназначени за „по-прости господа“. И на края, притиснати почти до най-отдалечената стена, се простираха редици с прости корави столове, които бяха определени изобщо за „незначителните“ гости. Между редиците на последните столове нямаше почти никакво място за минаване и хората, насядали тук, бяха лишени от възможността да мърдат.

На последната редица от тези корави столове, в най-отдалечения ъгъл на залата, плътно притисната до мраморния бюст на граф Паоло, седеше малка група съвсем скромно облечени чужденци. Синьор Буоти мимоходом обясни на патер Фулвио, че тези чужденци са пасажери от кораба, с който докторът се беше завърнал във Венеция. През деня тези познайници от пътуването на доктора бяха присъствували на погребението.

Когато в залата влязоха юристите, писарите и беловласият графски нотариус, разговорите стихнаха. Само невежливите чужденци още продължаваха да шушукат в своето ъгълче.

— Я погледни патер Фулвио — шепнеше Бернардито на своя осиновен син, когото сега наричаше не иначе, а дон Карлос. — Бог вижда, че когато ви наблюдавах иззад вратата, вас и добрия синьор Паоло, и през ум не ми е минавало за графските милиони, но сега изпитвам досада. Скъпо платихме ние, за да предпазим сърцето на графа от последното сътресение!

— По дяволите тези милиони, татко! Езуитите получиха документа на британския лъжелорд и старецът не узна как се беше подиграл с него Джакомо! Той повярва, клетият ни дядо Паоло, че Грели е отдавна загинал. Преди края си той се утеши — слава богу!

— Гледай, гледай — не млъкваше Бернардито, — дори искри проблясват от алчност в очите на светите отци! Шест милиона, помисли си само! Дали да се махаме оттука, момче, а? Страхувам се, че няма да издържа! Все тъй ме тегли към старото… Ех, как бих зашлевил на този Фулвио една гореща плесница — платната по рейте!

— Тихо — понесе се по залата. — Ш-шт! Огромният плик, подпечатан с пет червени восъчни печата, беше изваден от една копринена кърпа. Нотариусът предаде с поклон плика на духовника на графа. В залата стана тъй тихо, че дори шумоленето от падащите на пода късчета червен восък се разнесе до най-крайните ъгълчета на анфиладата. Фулвио ди Грачиолани погледна надменно много бледния доктор Буоти, който беше застанал твърде смирено настрана в една група с нотариуса и писарите. Чу се резкият звук от разрязването на плика и в ръцете на патер Фулвио се оказа голям синкав лист обгербвана хартия с обширен текст, няколко подписа и печати.

Полилеят, сияещ с деветдесетте си свещи, висеше точно над катедрата. За да не засенчва хартията със сянката от собствената си глава, патер Фулвио се отдръпна една крачка назад и започна да чете с отмерен, тържествен глас:

При четенето на това място челото на патер Фулвио ди Грачиолани се помрачи от лека сянка, но той потърси с очи доктор Буоти и изобрази на лицето си най-сладка усмивка. На свой ред Буоти му отговори с много вежлив поклон.

Перуките, тонзурите и прическите на дамите, открояващи се в залата над облегалата на креслата пред катедрата, се раздвижиха. Из залата се понесе заглушен шепот. Очите на патер Фулвио неспокойно зашариха по целия лист. Групата чужденци в ъгъла около бюста на граф Паоло се завълнува. Старият синьор с моряшка камизола енергично ръкомахаше, шепнеше си със съседите и разтърсваше лулата, която стискаше в юмрука си.

Патер Фулвио ди Грачиолани четеше документа и гласът му ставаше все по-глух и по-дрезгав. Епископът, който стоеше начело на тайния трибунал на Светата инквизиция в републиката, замръзна в креслото си. На епископските устни бе застинала усмивка, прилична на озъбен череп… О, как хубаво разбираше духовникът на графа колко малко добро му предвещава тази усмивка на инквизитора! …

Патер Фулвио с огромно напрежение запазваше присъствие на духа. Той хвърли бегъл поглед върху останалия текст. Буквите подскачаха, сякаш се подчиняваха на ритъма на пулса му. Те играеха някакъв див балет на отчаянието, чудовищен танц на смъртта! Усилията на много десетилетия се рушеха… Челото на четеца се покри с блестящи капчици пот. Подскачащите букви се подредиха накрай в някакво дълго име… То се мярна в следващия абзац на текста. Това беше името на самия патер Фулвио…

Свещеникът се вгледа в хартията… Не, той не беше вече в състояние да продължи отмереното четене. Настъпи мъчителна пауза, в която патер Фулвио ди Грачиолани правеше жестове, като че ли търсеше очилата си…

Старшият от свидетелите по завещанието, синьор Умберто Грото, забеляза затрудненото положение на графския духовник и приближи до катедрата под полилея.

— Зрението малко ми изневерява — промърмори патер Фулвио.

Ръцете му едва държаха хартията. Без да я гледа, той я пъхна в ръката на старшия свидетел по завещанието. Свидетелят прие с поклон документа. Езуитът слезе от катедрата и обгърна залата с невиждащ взор. Той не можеше да се приближи до вратите — плътна тълпа слуги ограждаше изхода на залата. Вторият от свидетелите по завещанието отведе свещеника до едно празно кресло и патер Фулвио тежко се пльосна върху кадифеното седалище с гръб към притихналата аудитория. Старшият свидетел по завещанието четеше по-нататъшния текст:

— „Сумата от петстотин скуди оставям на моя духовен отец патер Фулвио ди Грачиолани, с които да покрие разноските, свързани със заминаването му за предишното легатство, откъдето той някога дойде в нашия дом.“

От нечуваното оскърбление йезуитът цял потрепера. Дори видимата от залата плешивина на патера придоби лилав оттенък.

— Петстотин скуди, за да върви по дяволите! — прошепна на Чарлз възхитеният Бернардито — синко! Този доктор Буоти е два пъти по-хитър от мен! А какъв добродушен простак изглежда, дявол да ми вземе душата! Как хубаво изпипа той цялата тази работа! Карамба!

Развълнуваните наследници с усилие слушаха четеца, като едва-едва долавяха заключителните волеизлияния на завещателя.

Сто хиляди скуди графът оставяше в полза на сирачетата от приюта „Света Магдалена“ във францисканския манастир близо до Ливорно. Накрай следваха дребни пожертвувания за църквата и благотворителните заведения във Венеция.

Когато целият текст на завещанието беше оповестен, залата зашумя като обезпокоен пчелен кошер. Патер Фулвио се измъкна веднага щом гласът на четеца замлъкна и слугите се отдръпнаха от вратите. Кардиналът си тръгна, като кимна едва забележимо на свидетелите по завещанието. Веднага го последва и епископът.

Дълги върволици от гондоли, носилки и пешеходци се проточиха по всички посоки през съседните канали, улички и мостчета.

В залите на Мраморното палацо се възцари тишина. Слугите гасяха парадните полилеи. Патер Фулвио се бе уединил в своята спалня.

Умореният Джовани заключи външната врата на парадния вестибюл, а синьор Томазо Буоти вкара през черния вход четирима здравеняци от стражевата охрана. Докторът им прошепна няколко думи и многозначително кимна към заключената врата на личните покои на графския духовник. Като осигури по такъв начин двореца, станал обществен музей, от всякакъв род изненади, доктор Буоти се върна при своите приятели.

— Ечеленца Карлос и синьорина Изабела — каза той весело, — позволете да ви поздравя, приятели мои!

Докторът държеше във всяка ръка по една чаша шампанско. Приятелите ги изпиха, без да се страхуват вече от белите зрънца на патер Фулвио ди Грачиолани.

Когато отшумяха първите кратки трапезни речи, твърде тържествени и твърде прочувствени, капитан Бернардито се обърна към съседа си доктор Буоти. Тези двама мъже заемаха почетните места на трапезата — чест, която на драго сърце им отстъпиха младите наследници.

— За бога, обяснете ми по-скоро, синьор Буоти, как успяхте да изиграете такава лоша шега на отците йезуити? Никой не очакваше подобен изход! Та нали графът беше поправил завещанието, бе отстранил уговорката. Езуитите бяха сигурни, че всичко ще остане само на тях.

— Виждате ли, след като разсеях опасенията на йезуитите с „тайното писмо“, което донесе във Венеция Мортън, аз се срещнах с графа, комуто съобщих чрез Антонио за пристигането си. При разходката ни по крайбрежието аз му съобщих, че след две седмици във Венеция ще пристигне старата приятелка на граф Паоло д’Еляно, сеньора Естрела Луис, за да потвърди убедително пред него пълния успех на Издирванията. „А скоро — казах аз на графа — ние ще прегърнете своите внуци — Чарлз и Изабела, които ще пристигнат с кораб от чужбина.“

Трябваше да излъжа граф Паоло само относно фамилното име и възрастта на Чарлз и Изабела, за да не споменавам името на лорд Ченсфилд. Старецът можеше да не издържи съобщението за жестокостта на Джакомо… След разговора си с дона Естрела графът предаде на сеньората официално разпореждане до нотариуса да се унищожи предишното завещание и бързо да се състави второ. Тя проследи това да бъде изпълнено незабавно. Съгласно високия професионален дълг свидетелите по завещанието, които оформиха този документ, го запазиха в тайна. Това е всичко! Измежду нас само сеньора Естрела Луис знаеше последната воля на завещателя. Дигам тост за здравето на вашата майка, капитане!

В този миг Джовани Полеста се приближи до масата и тихо съобщи нещо на сеньор Буоти. Докторът покани капитан Бернардито, Чарлз и Антонио да слязат в градината под прозорците на спалнята на патер Фулвио ди Грачиолани. През приповдигнатия край на пердето те различиха на писалището догаряща свещ. Нейният отблясък слабо озаряваше неподвижната фигура на човека, седнал в креслото.

— Той седи така вече около три часа — прошепна Джовани.

Вратата на спалнята беше заключена отвътре.

— Строшете я! — заповяда доктор Буоти.

Тежката врата дълго време не се поддаваше. Докато стражите чупеха бравата, нито един звук не се чу от спалнята.

Когато хората влязоха най-сетне в покоите на графския духовник, те го намериха, вече студен. Той седеше в креслото със скръстени на гърдите ръце; пръстенът с отвинтеното печатче лежеше на пода, а чашата със следи от червено вино беше паднала върху разтворените страници на една книга.

Доктор Буоти веднага позна черния фолиант на „Историята на деянията на ордена Исусов“ от графската библиотека.

5

Два месеца след тези забележителни събития в Мраморното палацо лекокрилата морска яхта „Южен кръст“ наближаваше бреговете на Америка. На кея във Филаделфия една красива дама, която държеше за ръка хубаво момиченце, отдавна очакваше тази яхта. Когато. „Южен кръст“ долетя с всичките си платна във вътрешния рейд, дамата размаха кърпичка, а половин час по-късно пак тук, на кея на филаделфийското пристанище, стана още една щастлива среща на престарял баща със своите потомци: семейството на Едуард Уент посрещна не само своя глава — самия капитан Уент, но заедно с него това семейство върна в своето лоно и стария баща на мисис Мери. Бившият калкутски солиситър, разкаялият се и простен агент на Джакомо Грели, със сълзи на очи прегръщаше на филаделфийския кей своята дъщеря и внучката си…

В същото време друга една яхта с надпис „Толоса“, с почернели бордови стени, летеше към остров Чарлз. В последните дни на януари 1791 година корабът достигна ивицата подводни рифове северно от острова. Капитанът на яхтата дон Бернардито Луис ел Гора имаше всички причини да бърза за острова: при излизането си от Гибралтар яхтата настигна ескадрата от кораби на британския военноморски флот, държаща курс на юг. В най-близкото мароканско пристанище Рабат капитан Бернардито научи, че ескадрата, съставена от фрегатите „Уиндзор“, „Адмирал Ченсфилд“ и „Крал Георг III“ отива в африканските води на Индийския океан. На борда на „Уиндзор“ се намирал правителственият чиновник мистър Бленърд. Като получи тези сведения, Бернардито заповяда да се пътува денонощно с всички платна, за да се изпревари ескадрата на бързоходните бойни съдове. Когато яхтата достигна веригата подводни скали, намиращи се северно от острова, ескадрата беше изостанала пет шест денонощия път от „Толоса“.

До острова оставаха осемдесет мили. Яхтата премина веригата подводни рифове преди настъпването на тъмнината и отново полетя с пълен ход. Беше голяма януарска жега, но пелена от изпарения забулваше хоризонта. Лунната светлина едва проникваше през облачната мъгла. Бернардито и Дик Милс стояха на мостчето. Моряците нетърпеливо се вглеждаха в нощния мрак.

— Измъчили са се да чакат нашите островитянки — каза Бернардито на своя щурман. — дявол да го вземе! На моята сеньора Доротея май и насън не й се е присънвало, че синът й е станал наследник на венецианския граф! Какво ще кажеш, Дик, а?

Дик Милс, предвкусващ също щастливата среща със своята Камила, провери курса и посочи на капитана светлосивата камара облаци, изпълзели откъм юг.

— Ще има буря или ураган. — каза Бернардито — Балетът ще започне сигурно още преди да съмне! Струва ми се, че ще е славна джига!

Томас Бингъл излезе на палубата.

— Синко! — повика го Бернардито.

Младият мъж беше с испанска барета и шпага. Той се качи на мостчето и отмери на капитана рицарски поклон.

— Само ти остана сега с мен. — каза Бернардито. — Брат ти Джордж се готви да строи своя колония на острова, ако успее да го защити. Чарлз трябва да се разпореди с огромното си богатство, Реджиналд и Изабела ще се върнат в Синята долина. Ами къде ще се денем ние с тебе, синко?

— О, ще си намерим работа във вашата нова родина, капитане. Едва ли синьор Диего Луис, командирът на „Тримата идалго“, ще излезе в морето да се сражава за бъдещата френска република без своя помощник Матео Велмонтес. И те ще си имат славен военен наставник, не е ли тъй, сеньор капитан?…

…При бушприта на яхтата Чарлз и Антонио разговаряха с Джордж Бингъл.

— Щастливите хора — разсъждаваше Джордж, седнал на масивната греда — продължение на бушприта — стават обикновено егоисти. Вие, синьор Карлос, станахте богат и сигурно скоро ще се ожените за някоя красавица като Джени Мърей. Кажете ми откровено: мигар сега вашите възгледи и целта на живота ви не са се изменили?

— Не, Джордж! Философите казват: „Човекът е сложна машина.“ Но случвало ли ви се е да забележите, Джорджи, че тази машина е способна да тъче щастие само когато работи не изключително за себе си? Човек прилича на пчелата: тя не изпива целия мед, събран в нейните пити. С него тя храни и себе си, и другите. Не, целта на живота ми не се е изменила, но е станала по-висша. Аз се сдобих с нещо много по-важно от графското наследство.

— За какво става дума, Чарли?

— Сдобих се с родина. Най-тежкото в миналия ми живот беше моята неустановеност в света. Бях човек без отечество, без националност, дори без име. Тежко ми беше да се запитвам: „Какъв съм аз? Англичанин? Испанец? Италианец? Де е моето отечество?“ Аз нямах отечество! Бях лист, откъснат от клонче. Всеки вятър ме гонеше натам, накъдето си искаше. Затова аз така присърце взех вашата мечта за Слънчевия остров, Джорджи! Исках да създам родина за безприютните, обезправените люде, такива, какъвто бях аз самият. Сега обаче се почувствувах с цялото си сърце италианец. Вие разбирате какво щастие е това, Джорджи!

— Какво възнамерявате да правите в родината си, синьор?

— Моята прекрасна страна стене! Великият народ е подтиснат, измъчен. Когато търпението му се изчерпва, той се хвърля като ранен звяр върху своите мъчители — отново го усмиряват с тояга и го приспиват с религия. Родината ми е изтерзана от раздори, поробена от чуждоземци, опустошена от сиромашия. Аз ще отдам всичките си сили за освобождението на Италия.

— А как възнамерявате да осъществите тази цел?

— Ние с моя вуйчо Антонио Чени решихме да действуваме съвместно. Моето неочаквано „графство“ ще помогне на нас двамата — сина и брата на неаполитанската рибарка. Та ние сега разполагаме с много средства! Скришом ще подготвяме сили, оръжие, тайно ще събираме младежи, за да прогоним от отечеството си чуждите поробители. И тогава, в свободната страна…

— …ще възникне Градът на слънцето?

— Да, ще възникне, и не само един.

— Но дори и в „свободна Италия“ ще останат херцози, тъмничари и попове! Аз настоявам както преди за Слънчевия остров! Трябва само няколко стотици честни, свободни люде да се обединят и никой да не е в състояние да им попречи да изградят един справедлив живот.

— Струва ми се, — каза Антонио, — че човек трябва да се бори за щастието народно все пак със силите на целия народ. Една колония, дори и най-справедливата, представлява шепа хора, а народът, виж, той е като този океан: няма нито начало, нито край, той разрушава и най-твърдите скали!… Ще дойде часът, когато ще помете поробителите…

— Капитане! — раздаде се гласът на щурмана Дик Милс. — На хоризонта, право по курса, зарево от пожар!

Провирайки се през мъгливата завеса, луната слабо светеше и в тази тясна светлина океанът изглеждаше необикновен.

На залез слънце вятърът не надвишаваше три бала. След полунощ той се усили; бели гребени започнаха да се появяват по вълните, но тези вълни не приличаха на обикновените океански талази — дълги и величествено бавни. Тази нощ вълните бяха ситни и не се „търкаляха“, а сякаш се издигаха от място, пречупваха се и потъваха. Бернардито се чумереше, като гледаше този странен танц на водата.

Сега и той различи напред, далеч на юг, тъмночервен отблясък по целия долен край на облаците. Отблясъкът ту се засилваше, ту изчезваше. Наближаваше да съмне.

Капитанът извика на палубата целия малък екипаж, заповяда да смъкнат платна и обясни, че някъде наблизо става земетресение, вероятно подводно.

Небето ставаше все по-черно, вятърът се усили и задуха поривисто. Североизточният край на небосвода зааленя и този отблясък на зората почти се сля с тъмното зарево на юг.

Когато екипажът завърши маневрата с платната, до слуха на моряците долетя далечен грохот, а по южната част на хоризонта се появи тъмна удължена ивица. Сякаш беше някакъв нисък облак или дълга верига от ниски планини, бог знае откъде взела се сред океана.

Бернардито се вкопчи за парапета на капитанското мостче и стисна зъби. Той пръв разбра, че тъмната верига не е облак, нито планина, а исполинска вълна, издигната из океанските недра от подземен трус или изригване. Тя обхващаше половината хоризонт. Очевидно под огромния пласт вода в миг е зейнала пропаст вследствие пропадане и мигновено се е затворила отново, като е изтласкала устремилата се в нея вода на океана. С глух рев, наподобяващ шума на стотици ниагарски водопади, морското чудовище се надигаше срещу кораба.

Наоколо всичко потъмня като в дълбок дол. Покривайки небето с ревящия си гребен, черната планина връхлетя върху „Толоса“. В следния миг яхтата вече се изкачваше по страшната стръмнина и при все че полетът продължи секунда, всеки от моряците си припомни в този миг целия си живот и се приготви за смъртта.

В летежа си яхтата с всички платна и въжета потъна в кипящия водовъртеж на гребена, а когато изплува, полетя като стрела в глъбината на ямата, пълзейки по черния гръб на водното чудовище.

Капитан Бернардито констатира липсата на четирима моряци — гребенът на вълната ги бе помел от палубата. След първата водна планина преминаха още три, но те бяха по-малки и не се пречупваха.

Много дни по-късно старият Бернардито призна на сина си, че през целия си живот не бил изпитвал такова чувство на ужас, както в минутата, когато наближаваше вълната исполин.

При сивата утринна светлина Бернардито търсеше острова и не намираше познатите очертания на. Скалистия връх. Там, където моряците бяха свикнали да виждат този връх, сега се възправяше черен стълб дим, приличен на гигантска пиния. Плоската й корона беше покрила половината небе. От време на време тази черна гъба се озаряваше отдолу от пурпурен отблясък и към небето се издигаха облаци бяла пара. След това през парите и дима изригваха искри: огнени потоци пълзяха по долините. С далекогледа можеше да се видят летящи нагоре каменни блокове.

През плясъка на водата о бордовете и шума на вятъра във въжетата на яхтата моряците ясно дочуха глухи гръмотевични тътнежи: на острова беше изригнал вулкан, отворили се бяха два нови кратера и разтопена лава се стичаше по склоновете като няколко огнени реки. Изригването на вулкана се придружаваше с подземни трусове и боботене. Разбуденият островен вулкан беше център на земетресението и силата на изригването беше такава, че всичко живо на острова се превръщаше в прах и пепел, а каменните основи на острова се рушеха. След като превъзмогна вълната, „Толоса“ запази предишния си курс. Към морския мирис се примеси и лютивата сярна воня, а парцали пепел все по-гъсто покриваха корабната палуба. Вятърът непрестанно се менеше. Безредните му пориви ту помагаха в плаването на кораба, ту хвърляха насреща му черни облаци дим.

Томас Бингъл пръв забеляза от капитанското мостче на „Толоса“ едно тъмно продълговато петънце върху водата. То се гмуркаше сред вълните на пет мили разстояние от „Толоса“, източно от основния й курс.

Капитан Бернардито установи, че това е голям сал и отправи „Толоса“ към него. След половин час моряците от яхтата можаха с просто око да видят дървен сал, отрупан с хора. В средата на сала се извишаваха мачти, закрепени с подпорки. На мачтите беше опънато платно. Салът, свързан като отделни хоризонтални части, се люлееше върху вълните, наподобявайки движението на разрошена опашка на детско хвърчило. Няколко десетки хора работеха с веслата.

През далекогледа си капитанът на „Толоса“ разпозна стария Брентли с неговата триъгълна шапка и морския мундир. Бернардито насочи „Толоса“ към сала.

Не беше лесно да прехвърлят хората от сала на кораба при такова силно вълнение. Свързаните с въжета части на сала се гърчеха, като повтаряха всички люшкания на морската повърхност, а леката яхта ту се гмуркаше в ями, ту изскачаше из водата, оголвайки дъното си едва ли не до кила. Моряците спуснаха въжени топки, за да предпазят борда от пробиване, и приготвиха канджи. Хората от сала уловиха хвърлените им от кораба въжа. По танцуващите въжени стълби, залавяйки се за услужливо предлаганите въжа, спасените се изкачваха на борда. Хората предаваха от ръка на ръка крещящите деца, завити в одеяла и чаршафи. Най-сетне всички пасажери от сала благополучно се прехвърлиха на яхтата.

Облаци дим и пара покриха целия остров и се разстлаха далеч над водата. Много силни тласъци отново развълнуваха повърхността на океана и предизвикаха появата на нови водни планини. Изви се вихър. Той изскубваше пяната от гребените и въртеше цели облаци падаща пепел.

Когато корабът легна на обратен курс, около него стана тъмно: развихрената пепел закри хоризонта, сякаш над морето се разрази небивала черна виелица.

До вечерта яхтата не се реши да приближи веригата подводни скали: след земетресението тук можеха да изникнат нови рифове. Океанът още се вълнуваше, но облаците бяха загубили червената си отсянка; огнените реки на острова помръкнаха.

Иззад морските хребети се показа слънцето, малиновочервено през облаците дим. Вятърът отново взе прежната си югозападна посока и разпръсна задушливата сярна воня. Вълнението отслабна.

Измежду хората, спасени от „Толоса“, беше и жената на Бернардито. Чарлз и Антонио я посрещнаха на стълбата. Докато Доротея се кръстеше и целуваше сина си и брата си, Бернардито стоеше настрани и се усмихваше.

Капитан Брентли разказа, че подземните трусове започнали през нощта преди три дни, а едно денонощие след първия злокобен сигнал се разразило катастрофално земетресение. След първите страшни трусове Брентли събрал цялото население на острова на пясъчната плитчина. Той имал на разположение само няколко мъже негри, тъй като почти цялото мъжко население на селището Буено Рио отишло с капьора „Тримата идалго“ във Франция. Брентли накарал жителите да разглобят на брега няколко дървени постройки и да направят сал. Опитният стар моряк наредил да го сглобят на отделни, свързани една с друга площадки. И благодарение на неговата предвидливост този гъвкав сал устоял на вълните исполини. Но гребенът на първата вълна помел през борда на сала половината от островитяните и една част от припасите им. Няколко души били загинали на острова: те пропаднали в пукнатините или пък изгорели живи. Камила Милс, жената на Дик, също беше спасена, и то само благодарение на мъжеството и хладнокръвието на Брентли.

Страшната катастрофа завърши. Четирите древни стихии — въздухът, водата, земята и огънят, се успокоиха и капитан Бернардито пожела да разгледа отблизо своя остров.

Студен вятър разпръсна облаците дим, пепел и мъгла. Капитанът дълго се вглеждаше през далекогледа, след това обърна яхтата и се приближи на десетина мили от острова. Антонио и Чарлз стояха до капитана. И тримата разглеждаха мълчаливо безредно струпаните, изцяло покрити с пепел каменни грамади и островърхи рифове. Над морето се издигаха причудливи арки и порти, образувани от застинала лава. През голите почернели канари вълните се прехвърляха и лижеха купищата изригнати каменни маси. Това бе останало само от цветущия остров Чарлз и от селището Буено Рио. Над развалините кръжаха ята птици; те също не можеха да разпознаят своите скали и гнезда.

Остров Чарлз вече не съществуваше.

— Обзалагам се — каза най-сетне капитан Бернардито, — че мистър Бленърд, новоназначеният губернатор на острова, няма да допусне и мисъл за земетресение. На всички стари лордове в парламента и адмиралтейството той с най-голямо негодувание ще разкаже как пиратът Бернардито Луис му е откраднал под носа цял британски остров!

6

През нощта корабът достигна веригата подводни рифове. Луната се издигна и пасажерите на яхтата се струпаха на палубата. На „Толоса“ стана много тясно. Хората се наместиха в дъното на трюмовете, но те вече идваха на себе си след преживените премеждия. Островитяните узнаха, че засега ще отидат в Италия, където младият синьор д’Еляно ще им помогне да си устроят нов живот. Тук-там по палубите вече се чуваха смехове, дрънчеше китара и плахо се раждаше първата песен.

„Толоса“ хвърли котва пред ивицата подводни скали. Нощта беше топла. При лунните лъчи матово се чернееха зъберите на нови рифове, голи и плъзгави. Тръпката, разтърсила земните недра, беше издигнала на повърхността на океана тези камъни и сега те стърчаха над водата подобно на озъбена хищна паст.

Чарлз седеше на кърмата заедно с майка си. Той разказваше на Доротея последната страница от ченсфилдската хроника, оная мрачна страница, с която завършваше старата детска приказка за Леопарда.

С изгрева на слънцето хората вдигнаха котва и потеглиха на път към своите нови съдби. Далеч на север се скриха белите платна и водите на загиналия остров опустяха.

Сред океанската пустиня останаха грамадите от мъртъв, опушен камък. Изминаха много години, преди на него отново да се раззеленеят треви и да свият гнезда птици. Най-бурният от океаните както преди отмерено редуваше под съзвездието Южен кръст своите приливи и отливи, разтърсвайки с бури твърдта, и прибоят превръщаше острите каменни отломки в кръгъл, огладен чакъл…

…А на летящото напред корабче под белите платна смели люде, изпитани в боеве с несгодите, до късна нощ говореха и пееха за новия живот. Звездите, океанът и вятърът слушаха думите им. Не само за близките си мислеха те, но и за пътя, по който хората трябва да вървят за в бъдеще. В своите светли и смели мечти те продължаваха да вярват, че сред света на насилие и робство ще могат да основат първия Град на слънцето. Но те разбираха, че само нови поколения от смели хора, живеещи по волните простори на земята, освободена от страшната власт на златото, ще могат да изградят Град на слънцето за цялото огромно семейство на човечеството. Те се надяваха, че това ще стане скоро.