Наследство

Глава 1 Пролет

Небето постепенно изсветляваше над главата на Дризт До’Урден, който бавно вървеше по пътечката, лъкатушеща между камънаците на най-южното разклонение на Гръбнака на света. Далеч на юг, отвъд равнината, която граничеше с Вечните блата, последните светлинки на някакъв далечен град (най-вероятно Несме) започваха да гаснат, отстъпвайки място на първите слънчеви лъчи. Пътечката все така криволичеше и когато сви зад поредния завой, Дризт видя далече, далече под себе си малкия градец, наричан Заселническа твърдина. Варварите, събратя на Уолфгар, пристигнали тук чак от далечната Долина на мразовития вятър, бяха станали от сън и вече се бяха заловили за работа — опитваха се да съградят наново отдавна разрушения град.

Дризт се загледа в движението, което кипеше там долу и докато наблюдаваше фигурите на варварите, които от мястото му изглеждаха съвсем мънички, си припомни времето, когато Уолфгар и гордите му събратя бродеха из замръзналата тундра далече на север, отвъд величествената планинска верига, на стотици мили оттук.

Наближаваше пролетта, търговският сезон, и калените мъже и жени от Заселническата твърдина, които се бяха нагърбили със задължението да търгуват с изкусните изделия на джуджетата от Митрил Хол, много скоро щяха да познаят богатства и удобства, за каквито дори не бяха и мечтали в Долината, където мислеха единствено за това как да оцелеят още един ден. Уолфгар ги бе повикал и те дойдоха, биха се храбро редом с джуджетата в Сребърните зали и ето че сега щяха да пожънат наградата за своите усилия и да загърбят предишния си чергарски живот, така както бяха оставили далеч назад неспирните, безмилостни ветрове на Долината.

— Какъв дълъг път извървяхме всички! — прошепна Дризт и думите му потънаха в безмълвието на хладната утрин; после усети двусмислието на онова, което току-що бе изрекъл и се засмя — самият той тъкмо се завръщаше от прекрасния Град на сребърната луна, който се намираше далеч на изток и където гоненият отвсякъде скиталец никога не бе вярвал — не си бе позволявал да вярва, — че ще бъде приет. Нещо повече, едва преди две години, докато заедно с Бруенор и останалите търсеха Митрил Хол, пътят им ги бе отвел до Сребърния град, който грубо бе затворил богато украсените си порти пред лицето му.

— Ти, например, си изминал сто мили за по-малко от седмица — долетя неочаквано глас.

Изящните тъмни ръце на Дризт инстинктивно се сключиха около дръжките на двата магически ятагана, ала мисълта му бързо догони мълниеносните войнски рефлекси и той отново се отпусна, разпознал мелодичния женски глас. Миг по-късно Кати-Бри, осиновената дъщеря на Бруенор Бойния чук, прескочи купчинка камъни и се запъти към него. Планинският вятър развяваше гъстата й червеникавокафява коса, а в меката утринна светлина тъмносините й очи блестяха като окъпани в роса скъпоценни камъни.

Дризт не успя да скрие усмивката си при вида на жизнерадостната, енергична походка на момичето, жизненост, която дори свирепите битки от последните няколко години не бяха успели да погубят. Във вените на елфа плъзна онази топлина, която го заливаше като вълна всеки път, когато видеше Кати-Бри, младата жена, която го познаваше по-добре от всеки друг на този свят. Тя разбираше Дризт и го приемаше такъв, какъвто е, въпреки цвета на кожата му, още от мига на първата им среща в онази скалиста, брулена от ветровете долчинка, преди повече от десет години, когато бе съвсем млада, още дете.

Елфът почака още миг, предполагайки, че Уолфгар, бъдещият съпруг на Кати-Бри, всеки момент ще се появи зад ъгъла.

— Доста си се отдалечила без придружител — отбеляза той, когато разбра, че младият варварин няма да се появи.

Кати-Бри кръстоса ръце пред гърдите си, потропвайки нетърпеливо с крак.

— Започваш да звучиш като баща, а не като приятел — отвърна тя. — Пък и не виждам Дризт До’Урден да има придружител.

— Добре казано — призна елфът, а в тона му нямаше и сянка от сарказъм, само искрено уважение.

Думите на Кати-Бри недвусмислено му припомниха, че тя е напълно способна да се грижи сама за себе си. На кръста й висеше къс джуджешки меч, а под дебелите кожени дрехи имаше изкусно изработена ризница, която спокойно можеше да се мери с тази, която носеше самият Дризт и която му бе подарък от Бруенор! През рамото й бе преметнат магическият лък на лейди Анариел, Таулмарил, Изпитващият сърцата, едно от най-могъщите оръжия, които Дризт бе виждал. Кати-Бри не само бе прекрасно въоръжена, но и бе отгледана сред жилавите джуджета и то от самия Бруенор Бойния чук, корав като камъните, които ковеше.

— Често ли гледаш изгрева? — попита Кати-Бри, когато видя, че очите на елфа бягат на изток.

Дризт приседна на един плосък камък и даде знак на Кати-Бри да дойде при него.

— Съзерцавам зората от деня, в който излязох на повърхността — отвърна той и отметна качулката на тъмнозеления си плащ. — Макар че тогава нежните утринни лъчи жестоко пареха очите ми. Постоянно напомняне за мястото, от което идвах, предполагам. За щастие, сега вече мога да понасям светлината.

— Наистина за щастие — каза Кати-Бри, а сините й очи приковаха погледа на елфа, докато на устните й трептеше същата невинна усмивка, която бе видял на онзи ветровит склон в Долината преди десет години.

Усмивката на първата жена, която го прие за свой приятел.

— Мястото ти наистина е тук, на слънчевата повърхност, Дризт До’Урден — продължи Кати-Бри — Не по-малко, отколкото на когото и да било друг от расите, обитаващи Царствата.

Дризт отново вдиша поглед към порозовялото небе, но не отвърна. Кати-Бри също не каза нищо повече и двамата дълго време седяха безмълвно един до друг, съзерцавайки пробуждащия се свят.

— Излязох, за да те видя — обади се внезапно момичето и в очите на Дризт проблесна учудване. — Имам предвид сега — поясни тя. — Чухме, че си се завърнал в Заселническа твърдина и че съвсем скоро ще си дойдеш в Митрил Хол. Оттогава всеки ден идвам тук.

Изражението на Дризт не се промени.

— Искаш да говорим насаме? — попита той.

Кати-Бри кимна, после извърна глава и отново се загледа в изгряващото слънце. Нещо не бе наред, разбра Дризт.

— Няма да ти простя, ако пропуснеш сватбата — меко каза Кати-Бри, после прехапа устни и подсмръкна тихичко, преструвайки се на настинала.

Дризт обгърна раменете на красивата жена:

— Вярваш ли, макар и за миг, че бих пропуснал церемонията, дори всички тролове на Вечните блата да стояха между мен и Сребърните зали?

Кати-Бри се обърна към него и се потопи в погледа на лавандуловите му очи, после се усмихна широко — прекрасно знаеше отговора. Ръцете и се обвиха около врата на елфа и тя го притисна към себе си, после скочи на крака и го накара да се изправи.

Дризт се опита да изпита нейното облекчение или поне да се престори на облекчен заради момичето. Още от самото начало Кати-Бри знаеше, че Дризт за нищо на света не би пропуснал сватбата и с Уолфгар, двама от най-скъпите му приятели. Защо тогава, чудеше се наблюдателният елф, бяха сълзите и подсмърчането, които съвсем не бяха предизвикани от настинка? Какво ли бе накарало Кати-Бри да излезе навън и да го потърси, след като само няколко часа по-късно щеше да го види в Митрил Хол?

Дризт не й зададе никой от тези въпроси, ала в сърцето му се загнезди притеснение. Всеки път, когато в тъмните очи на Кати-Бри заискряваха сълзи, сърцето на Дризт До’Урден се свиваше от притеснение.

Шумен тропот на ботуши се разнесе из лъкатушещия тунел, който извеждаше от Мензоберанзан, когато Джарлаксъл пое по него. Ако им се наложеше да напуснат границите на града и да отидат в пустошта на Подземния мрак сами, повечето елфи на мрака гледаха да си отварят очите на четири, ала наемникът знаеше точно какво да очаква от тунелите, познаваше всяко същество, което можеше да срещне из тази част на подземното царство.

Информация — именно това беше най-голямата сила на Джарлаксъл. Мрежата от шпиони на Бреган Д’аерте, групата, която той бе създал и издигнал до върха, бе по-сложна и мащабна от тази и на най-могъщия елфически род. Джарлаксъл знаеше всичко, което се случва (или е на път да се случи) в града и неговите околности и, въоръжен с тази информация, вече векове наред съумяваше да оцелява като разбойник без свой дом и име. Лукавият наемник толкова отдавна бе неизменна част от вечните заговори, кроящи се в Мензоберанзан, че вече никой в града (освен може би първата матрона Баенре) не си спомняше откъде точно произхожда.

Върху раменете си главатарят на Бреган Д’аерте бе наметнал къса пелерина, която блещукаше в мрака и обливаше стройното му тяло с водопад от магически цветове; върху гладко обръснатата му глава бе нахлупена широкопола шапка, богато украсена с пера от диатрима, голяма безкрила птица, обитаваща Подземния мрак. Над единия му крак се поклащаше тънък меч, над другия бе закачен дълъг кортик. Това като че ли бе всичко, ала никой, който го познаваше поне малко, не би се заблудил — хитрият наемник несъмнено носеше още доста оръжия, добре скрити, но така, че да могат да бъдат използвани в мига, в който му потрябват.

Тласкан от любопитство, Джарлаксъл неволно се забърза, ала после отново забави крачка, сетил си, че възнамерява да закъснее порядъчно за необичайната среща, която лудата Виерна му бе определила.

Лудата Виерна.

Джарлаксъл се замисли за нея, дори поспря за малко и се облегна на стената, припомняйки си всичко, което първожрицата бе изрекла през последните няколко седмици. Онова, което в началото сякаш не бе нищо повече от отчаяна, мъждукаща надежда на изпаднал благородник без никакви изгледи за успех, бързо се превръщаше в сериозен план. Джарлаксъл се бе съгласявал с приумиците на Виерна, по-скоро за да се позабавлява и да задоволи любопитството си, отколкото, защото допускаше, че наистина ще убият, или дори само открият, отдавна изчезналия Дризт.

Ала нещо очевидно помагаше на Виерна. Лолт, трябваше да вярва Джарлаксъл, или някой от могъщите й слуги. Явно бе, че жреческите способности на Виерна са се завърнали с пълна сила, тя им бе дала ценна информация и дори бе намерила съвършения шпионин за плана им. Сега вече бяха напълно сигурни в местонахождението на Дризт До’Урден и Джарлаксъл започваше да вярва, че да убият предателя може и да не се окаже чак толкова невъзможно.

Още преди наемникът да достигне последния завой на тунела, зад който имаше широка зала с нисък таван, шумният тропот на ботушите му възвести неговото пристигане. Виерна вече беше там, както и Дайнин, и Джарлаксъл с учудване забеляза (поредният дребен факт, който се запечата в съзнанието на пресметливия наемник), че Виерна сякаш се чувства много по-удобно в пустошта, отколкото брат й. Дайнин беше прекарал дълги години из тези тунели, начело на различни съгледвачески отряди, ала Виерна, която познаваше единствено защитения живот на благородна жрица, рядко бе напускала пределите на града.

Ако обаче наистина вярваше, че има благословията на Лолт, тя нямаше да се страхува от нищо.

— Занесе ли дара на човека? — припряно попита Виерна, сякаш въпросът не търпеше отлагане.

Нищо в живота на Виерна, помисли си Джарлаксъл, сякаш не търпеше отлагане.

Директният въпрос, непредшестван от никакъв поздрав, нито дори от забележка за това, че закъснява, за миг свари наемника неподготвен и той погледна към Дайнин, който безпомощно сви рамене. Докато в очите на Виерна бушуваше алчен пламък, в прекършения поглед на Дайнин се четеше единствено примирение.

— Обецата вече е у него — отвърна Джарлаксъл.

Виерна потърка металната повърхност на плоския, подобен на диск предмет, който държеше в ръка и който бе украсен със същите символи, които бяха изобразени и върху обецата.

— Студен е — каза тя. — Нашият шпионин вече се е отдалечил от Мензоберанзан.

— Както и скъпоценният подарък — саркастично отбеляза Джарлаксъл.

— Така трябва! — сопна се Виерна. — Това ще помогне на делото ни.

— Ако шпионинът наистина се окаже толкова важен, колкото ти си мислиш — спокойно добави Джарлаксъл.

— Съмняваш ли се в него? — ехото в тунела поде думите на Виерна и дълго ги повтаря, засилвайки още повече притеснението на Дайнин.

В ушите на Джарлаксъл, въпросът на жрицата съдържаше недвусмислена заплаха.

— Самата Лолт ме отведе при него — разнесе се изпълненият с презрение глас на Виерна. — Самата Лолт ми показа как да възвърна прежната слава на нашия род. Нима се съмняваш…

— Не се съмнявам в нищо, което идва от нашата богиня — съвсем навреме я прекъсна Джарлаксъл. — Обецата, твоята връзка с шпионина, беше доставена точно както ти нареди и човекът вече е на път.

И като докосна широкополата си шапка, наемникът се поклони ниско.

Гневът на Виерна като че ли се поуталожи. Червените й очи проблеснаха жадно, върху устните й заигра зла усмивка.

— А гоблините? — попита тя с пресекващ от нетърпение глас.

— Много скоро ще се появят във владенията на алчните джуджета — отвърна Джарлаксъл. — Без съмнение, за техен ужас. Моите съгледвачи също ще бъдат там. Ако брат ти вземе участие в битката, която неминуемо ще последва, незабавно ще разберем това.

Върху лицето на Виерна се изписа дълбоко задоволство и Джарлаксъл побърза да скрие лукавата усмивка, заиграла по устните му. С помощта на злощастното гоблиново племе жрицата искаше единствено да се увери, че информацията на шпионина за местонахождението на брат й е вярна, ала наемникът бе намислил нещо друго. Между джуджетата и гоблините цареше люта ненавист, досущ както между елфите на мрака и техните родственици от повърхността, и всяка среща между двете раси неизменно водеше до война. А какво по-добре от една битка можеше да даде на Джарлаксъл възможност да прецени силата на джуджетата?

Както и техните слабости…

Желанията на Виерна бяха съсредоточени в една-единствена точка — да залови и убие своя брат предател, докато Джарлаксъл се интересуваше от цялостната картина, от това как тази скъпа мисия така близо до Повърхността (навярно дори на самата Повърхност) може да му бъде от полза.

Виерна потри ръце и неочаквано се обърна към брат си. Жалкият опит на Дайнин да си придаде същото ликуващо изражение, което грееше върху лицето на сестра му, накара Джарлаксъл да прехапе устни, за да не избухне в смях.

Виерна обаче бе прекалено погълната от плановете си, за да забележи очевидната липса на ентусиазъм у него.

— Онези безмозъчни твари, гоблините, знаят каква е другата възможност, нали? — продължи да разпитва тя, ала преди наемникът да успее да каже каквото и да било, си отговори сама: — Разбира се, че знаят. Та те нямат друга възможност!

Внезапно Джарлаксъл усети как го обзема желание да поразклати нетърпеливата й самоувереност.

— Какво ще стане, ако гоблините убият Дризт? — привидно невинно попита той.

Лицето на Виерна се разкриви до неузнаваемост, опитвайки се безуспешно да каже нещо.

— Не! — отсече най-сетне тя. — Знаем, че в Залите има поне хиляда джуджета, навярно дори два или три пъти повече. Гоблините ще бъдат смазани.

— Ала джуджетата и техните съюзници все пак ще понесат някакви жертви — продължи да упорства Джарлаксъл.

— Не и Дризт — неочаквано се обади Дайнин, а мрачният му тон прозвуча толкова безкомпромисно, че никой дори не помисли да спори с него. — Дризт няма да падне от ръката на един гоблин. Оръжието на никой гоблин не може да го нарани.

Одобрителната усмивка, изписано на лицето й, явно говореше, че Виерна не разбира искрения ужас, стаен зад думите на брат й. Брат й, който единствен от тримата се бе изправял срещу Дризт.

— Пътят към града е чист, нали? — обърна се Виерна към Джарлаксъл и щом той кимна утвърдително, забърза обратно към Мензоберанзан — нямаше повече време за празни приказки.

— Иска ти се всичко това да свърши, нали? — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Дайнин останаха сами.

— Ти не познаваш брат ми — спокойно отвърна Дайнин и ръката му инстинктивно се насочи към дръжката на великолепния елфически меч, който висеше на кръста му, сякаш самото споменаване на Дризт го караше да заема отбранителна позиция. — Не и в битка.

— Боиш ли се, кал’аббил?

Думите, които звучаха много повече като подигравка, отколкото като въпрос, жегнаха гордия елф, ала той дори не се опита да отрече истината, която се съдържаше в тях.

— Сестра ти е не по-малко страшна — отбеляза Джарлаксъл и този път в гласа му нямаше сарказъм.

Върху лицето на Дайнин се изписа отвращение.

— Кралицата на паяците или някой от слугите й е говорил с нея — добави Джарлаксъл, колкото на себе си, толкова и на разтреперания си спътник.

На пръв поглед, обсебеността на Виерна изглеждаше отчаяна, дори опасна. Ала Джарлаксъл бе живял сред хаоса на Мензоберанзан достатъчно дълго, за да знае, че доста от могъщите личности на града (дори и матрона Баенре) някога бяха хранили същите, привидно безумни, мечти.

Почти всички от елита на Мензоберанзан, включително някои от членовете на Управляващия съвет, бяха дошли на власт с помощта на действия, които навремето изглеждаха отчаяни; с мъка си бяха пробивали път нагоре, пълзейки по безмилостните пътища на хаоса, докато най-сетне достигнеха върха.

Можеше ли Виерна да стане следващата, изминала този трънлив път?

Глава 2 Заедно

Сурбринската река ромолеше в долината далеч под него, когато по-късно същия следобед Дризт влезе през източната порта на Митрил Хол. Кати-Бри се бе прибрала известно време преди това, за да изчака „изненадващото“ му завръщане. Джуджетата, които стояха на пост пред вратата, го приветстваха като че ли бе от собствената им раса. Елфът не можеше да отрече топлината, която се разля по тялото му, при това сърдечно посрещане, макар то да не бе нещо ново — за джуджетата на Бруенор той бе скъп приятел още от времето, когато живееха в Долината на мразовития вятър.

Дризт нямаше нужда от водач, за да се оправи из лъкатушещите коридори на Митрил Хол, а и предпочиташе да остане насаме с многобройните спомени и чувства, които го връхлитаха всеки път, когато прекосяваше тази част от горното ниво на Залите. Над Бездната на Гарумн сега се простираше красив нов мост — издялан от як камък, той се издигаше на стотици метри над огромната бездна. Точно на това място Дризт бе загубил Бруенор завинаги, или поне така си помисли, когато видя приятеля си да полита в черната пропаст, вкопчен в гърба на обгърнатия от пламъци дракон.

При този спомен върху устните му заигра усмивка — дори цял дракон не можеше да погуби могъщия Бруенор Бойния чук.

Когато наближи края на моста, Дризт забеляза, че новите стражеви кули, започнати едва преди десетина дни, съвсем скоро щяха да бъдат готови — както винаги, работливите джуджета се трудеха всеотдайно. Когато Дризт мина покрай тях, нямаше някой, който да не вдигне поглед от онова, което върши, и да не го поздрави сърдечно.

Воден от засилващия се звън на ковашки чукове, елфът се насочи на юг към един от главните тунели, които извеждаха от просторната галерия. Прекоси малкото преддверие от другата й страна и се озова в обширен, подобен на зала коридор, където кипеше усилен труд — най-изкусните майстори на Митрил Хол извайваха лика на Бруенор Бойния чук в каменната стена, редом със славните му предци, предишните седем крале на Сребърните зали.

— Не е зле, нали, елфе? — чу се нечий глас и когато Дризт се обърна, видя пред себе си набито джудже с късо подстригана руса брада, която едва стигаше до средата на масивните му гърди.

— Добра среща, Кобъл — поздрави го Дризт.

Съвсем наскоро Бруенор бе направил русобрадото джудже Пръв свещенослужител на Залите, една наистина висока титла.

— Подобаващо, какво ще кажеш? — попита Кобъл и посочи петметровата статуя на настоящия крал на Митрил Хол.

— Щом е за Бруенор и трийсет метра са малко — отвърна Дризт и добродушният Кобъл се разсмя от все сърце.

Елфът продължи пътя си, а веселият смях на Кобъл още дълго остана да ехти из лъкатушните коридори на Залите.

Най-сетне Дризт достигна просторните помещения, разположени над величествения подземен град. Тук живееха Кати-Бри и Уолфгар, както и Бруенор, поне през по-голямата част от времето, докато се подготвяха за началото на търговския сезон, който щеше да дойде с настъпващата пролет. Повечето от останалите джуджета на Бруенор (около две хиляди и петстотин на брой) обитаваха мините и подземния град. На горното ниво бяха останали единствено отбрани войници и командирите на стражата. Дори Дризт — винаги добре дошъл в дома на Бруенор — не можеше да влезе при краля без придружител и без пристигането му да бъде оповестено преди това.

Докато прекосяваше последния коридор, извеждащ до приемната зала в горното ниво, Дризт бе съпровождан от яко, широкоплещесто джудже с кисел нрав и дълга кафява брада, която носеше втъкната в широкия си, украсен със скъпоценности колан. Това беше генерал Дагна, който някога бе служил като личен помощник на крал Харбром от Адбарската цитадела, най-могъщата джуджешка твърдина из земите на Севера, ала след това бе застанал начело на войниците, изпратени от Цитаделата, за да помогнат на Бруенор да си възвърне властта над Залите. Когато джуджетата и техните съюзници спечелиха войната, повечето от адбарските войни си заминаха, ала Дагна, заедно с още две хиляди бойци, остана и след прочистването на Митрил Хол, врече се във вярност на Бруенор Бойния чук и така Сребърните зали се сдобиха с армия от прекрасно обучени войници, която да охранява съкровищата им.

Самият Дагна стана личен съветник на Бруенор и командир на войните му. Адбарското джудже не хранеше особена любов към Дризт, ала все пак не бе дотам глупав, че да обиди елфа, като изпрати някой по-низш войник да го придружи до стаята на краля.

— Казах ви, че ще се върне — долетя гласът на Бруенор иззад отворената врата, докато Дризт и Дагна се приближаваха към тронната зала. — Елфът за нищо на света не би пропуснал ваш’та сватба!

— Виждам, че ме очакват — отбеляза Дризт.

— От Заселническата твърдина чухме, че си бил тъдява — Дагна дори не го погледна, докато отговаряше, — та предположихме, че сигурно ще дойдеш съвсем скоро.

Дризт прекрасно разбираше, че генералът — като истинско джудже — няма особено високо мнение за него, нито впрочем за когото и да било (включително за Кати-Бри и Уолфгар), който не принадлежи към неговата собствена раса. Елфът на мрака само се усмихна — отдавна бе свикнал с подобни предразсъдъци, а съюзничеството на Дагна бе наистина ценно за Бруенор.

— Добра среща — поздрави Дризт, когато влезе в залата.

Бруенор седеше на каменния си трон, а Кати-Бри и Уолфгар стояха до него.

— А, значи успя — привидно безразлично отвърна Кати-Бри и Дризт се усмихна скришом на малката им тайна — младата жена очевидно не бе казала никому, че вече го бе срещнала пред източната порта.

— Не го бяхме предвидили — обади се и Уолфгар, същински великан с железни мускули, дълги руси къдрици и очи, по-сини от кристалното небе на Севера. — Дано да е останало някое свободно място край масата.

Дризт се усмихна и се поклони извинително. Беше си го заслужил — напоследък отсъстваше често, понякога седмици наред.

— Ха! — изсумтя Бруенор. — Нали ви казах, че ще се върне! Този път — завинаги!

Дризт поклати глава — дълбоко в себе си усещаше, че скоро отново ще потегли нанякъде, в търсене на… нещо, което и той самият още не знаеше.

— Да не би да се опитваш да заловиш палача, а, елфе? — подозрително попита Бруенор.

Никога, помисли си елфът. Джуджето говореше за Артемис Ентрери, най-омразния враг на Дризт, безмилостен убиец, който не му отстъпваше в умението си да върти меча и бе твърдо решен (всъщност бе обсебен от идеята) да го погуби. Дризт и Ентрери се бяха изправили един срещу друг в далечния южен град Калимпорт, където елфът бе успял да вземе надмощие над противника си преди съдбата да ги раздели. Само че Дризт бе съумял да сложи край на недовършения двубой и така се бе избавил от обсебващата идея да победи Ентрери.

В палача Дризт бе разпознал самия себе си, за миг бе зърнал в какво можеше да се превърне, ако бе останал в Мензоберанзан. Ужасен от мисълта, че онова, което вижда, би могъл да бъде той, елфът закопня единствено да го унищожи завинаги. И пак Кати-Бри, скъпата, неповторима Кати-Бри, му бе помогнала да прогледне за истината — както за Ентрери, така и за самия себе си. Ако никога повече не видеше Артемис Ентрери, Дризт би изпитал единствено щастие.

— Нямам никакво желание да го срещам отново — отвърна той и погледна към Кати-Бри, която стоеше до Бруенор с привидно безучастно изражение, ала скришният поглед, който му хвърли, убеди Дризт, че младата жена го разбира и одобрява думите му. — На света, приятелю, има много неща, които не могат да бъдат видени, когато се криеш в сенките. Много звуци — по-нежни от звъна на стоманата, и много ухания — по-приятни от зловонието на смъртта.

— Както гледам, задава се ново пиршество — измърмори джуджето. — Из главата на елфа май се въртят мисли за още една сватба!

Дризт не каза нищо.

В този миг в стаята се втурна още едно джудже и отново излезе навън, придружено от Дагна. Миг по-късно генералът се върна в стаята, а на лицето му бе изписано объркване.

— Какво става? — изръмжа Бруенор.

— Още един гост — обясни Дагна, но преди да успее да довърши, на вратата се показа дребна фигурка.

— Риджис! — извика Кати-Бри и заедно с Уолфгар се втурна да посрещне полуръста — ето че най-неочаквано петимата приятели отново бяха заедно.

— Къркорещ корем! — провикна се и Бруенор, използвайки любимото си прозвище за вечно гладния полуръст. — Какво, в името на Деветте пъкъла…

Какво ли наистина, зачуди се Дризт, изненадан, че докато идваше към Митрил Хол не бе видял приближаването на Риджис. Четиримата приятели бяха оставили полуръста в Калимпорт, на повече от хиляда мили оттук, начело на тамошната гилдия на крадците, която замалко не разбиха напълно, докато го спасяваха.

— Нима наистина си мислехте, че ще изпусна такова нещо? — изпухтя Риджис, преструвайки се на обиден, задето Бруенор изобщо се е усъмнил в него. — Сватбата на двама от най-скъпите ми приятели?

Кати-Бри го прегърна щастливо, което очевидно му достави истинско удоволствие.

Бруенор обаче хвърли въпросителен поглед на Дризт и поклати глава, когато видя, че и елфът няма отговор.

— Откъде научи? — попита Бруенор полуръста.

— Подценяваш славата си, кралю Бруенор — отвърна Риджис и се поклони до земята, при което закръгленият му корем за малко не скъса тънкия колан, с който бе препасан.

От ниския поклон, както Дризт с любопитство забеляза, в стаята се разнесе многогласно звънтене. При всяко помръдване на полуръста скъпоценностите, които висяха по тялото му (а те не бяха никак малко поне стотина камъни и цяла дузина препълнени кесии) пропяваха. Риджис не криеше слабостта си към подобни предмети, ала Дризт никога досега не го бе виждал накичен с толкова много украшения. Дрехите му бяха обсипани със скъпоценни камъни, а самият той бе обкичен с повече накити (включително и магическия рубинен медальон), отколкото Дризт някога бе срещал на едно място.

— Ще поостанеш ли? — попита Кати-Бри.

Риджис сви рамене:

— Изобщо не бързам — отвърна той и се обърна към Бруенор: — Дали мога да получа стая, за да си оставя нещата и да си почина от дългия път?

— Веднага ще се погрижим — отвърна Кати-Бри.

Дризт и Бруенор отново се спогледаха многозначително — и двамата си мислеха колко необичайно бе за ръководителя на една гилдия, чиито членове винаги бяха готови да те наръгат в гърба, ако им се удаде възможност, да напуска владенията си за повече от няколко дни.

— А стаи за свитата ти? — във въпроса на Бруенор се криеше нещо повече от обикновена учтивост.

— Ъ-ъ-ъ — заекна Риджис, чудейки се какво да отговори. — Аз… дойдох сам. Нали ги знаете южняците, северните студове не им понасят много-много.

— Добре, изчезвайте тогава — каза Бруенор. — Сега май е мой ред да те нагостя така, че дълго да си спомняш този пир.

Докато останалите трима излизаха от стаята, Дризт приседна край трона на Бруенор.

— Малко ще да са онез’ калимпортци, дето са чували името ми, елфе — обърна се джуджето към него, когато двамата останаха сами. — Че и кой на юг от Дългата седловина знае за сватбата?

Лукавото му изражение красноречиво говореше, че опитното джудже напълно споделя подозренията на Дризт.

— Къркорещият корем май е взел доста съкровища със себе си? — добави то след малко.

— Бяга от някого — отвърна Дризт.

— Пак е загазил — изсумтя Бруенор — или аз съм брадат гном!

— Яде по пет пъти на ден, елфе! — прошепна няколко дни по-късно Бруенор. — А и порциите му си ги бива, могат да заситят и великан!

Дризт, който дори след всички тези години, все още не спираше да се учудва на неутолимия апетит на Риджис, не отвърна нищо, само продължи да наблюдава с развеселен поглед дребния си приятел, който седеше в другия край на масата и доволно се тъпчеше.

— Добре, че прокопахме нови тунели — изръмжа Бруенор. — Сума митрил ще ми трябва, за да изхраня Къркорещия корем!

В този миг, сякаш думите на Бруенор за новите тунели му бяха дали знак, в трапезарията влезе генерал Дагна и се насочи право към мястото, където седяха Дризт и Бруенор.

— Доста кратко пътуване ще да е било — отбеляза Бруенор, когато видя своя генерал.

Едва тази сутрин Дагна бе повел отряд съгледвачи към последните разкопки в най-дълбоките рудници, далеч на запад от подземния град.

— Беда или богатство? — риторично попита Дризт.

Бруенор само сви рамене — както винаги очакваше (и тайно жадуваше) и двете.

— Кралю — поклони се Дагна, без изобщо да поглежда към елфа, а каменното му изражение, с нищо не загатваше кое от предположенията на Дризт е вярно.

— Митрил? — с надежда попита Бруенор.

Директният въпрос като че ли изненада Дагна и той замълча за миг.

— Да. Тунелът зад заключената врата ни отведе до цял нов комплекс с богати залежи от руда. Скоро всички ще повярват, че наистина можеш да подушиш жилите със скъпоценни метали, както говори мълвата, кралю — той се поклони още по-ниско.

— Знаех си — прошепна Бруенор на Дризт. — Ходих там веднъж, още преди да ми бе набола брада. Още си спомням как тогава убих един ет…

— Ала имам и лоши новини — продължи Дагна, а лицето му си остана все така безизразно.

Бруенор замълча, за да даде възможност на генерала да му разкаже какво бе видял, ала отговор не последва.

— Лоши новини? — повтори той въпросително, когато разбра, че упоритото джудже бе спряло, за да подсили ефекта на онова, което се кани да съобщи и може да си стои така, без да проговори и цял ден, ако Бруенор не го попита какво точно има да му каже.

— Гоблини — мрачно отвърна Дагна.

— Гоблини ли? — изсумтя Бруенор. — Не каза ли, че носиш лоши новини?

— Доста многочислено племе — продължи Дагна. — Сигурно има стотици от тях.

Бруенор хвърли поглед на Дризт и по искриците, които видя да проблясват в лавандуловите очи, разбра, че новината бе притеснила приятеля му толкова малко, колкото и него самия.

— Стотици гоблини, елфе — лукаво рече той. — Какво ще кажеш?

Дризт не отвърна нищо, но усмивката, която играеше по устните му и пламъчетата в очите, му бяха достатъчно красноречиви. След прочистването на Митрил Хол за приятелите бяха настанали мирни времена, в които не се случваше нищо интересно — единственият звън на метал, който се носеше из Залите, идваше от лопатите и кирките на миньорите и от ковашките чукове на майсторите, а и пътят до Града на сребърната луна рядко криеше някакви по-сериозни опасности, които да подложат на изпитание уменията на опитния Дризт. Новината, донесена от генерал Дагна, бе от особен интерес за елфа — като всеки скиталец, той си бе поставил за цел да помага на добрите раси, а кльощавите, зловонни гоблини бяха най-омразните му същества.

Бруенор даде знак на Дризт и Дагна да го последват и макар всички други маси в просторната трапезария да бяха свободни, се насочи право към Риджис.

— Вечерята свърши! — отсече джуджето и с един замах събори на земята струпаните пред полуръста съдове.

— Иди и доведи Уолфгар! — изръмжа Бруенор право в лицето на слисания Риджис. — Ще броя до петдесет. Ако дотогава не си се върнал, ще ти намаля порциите наполовина.

Полуръстът изхвърча през вратата преди Бруенор да успее да довърши.

По знак на краля си, Дагна извади парче въглен и скоро върху масата се появи набързо начертана карта на местността, където бяха видели гоблиновия знак, както и на мястото, където според разузнавачите се намираше бърлогата им. Особено важни, заради гладкия си под и правите стени, бяха тунелите, в които някога бяха работили джуджета.

— Прекрасни са, когат’ искаш да изненадаш някой глупав гоблин — смигна Бруенор на елфа.

— Ти си знаел, че там има гоблини — укорително каза Дризт, виждайки, че приятелят му е по-развълнуван (и не особено изненадан) от новината за възможната поява на врагове, отколкото от вестта за новите богатства.

— Предположих, че може и да се навърта някой и друг — призна Бруенор. — Веднъж ги видях, ама после дойде драконът, та баща ми и войниците така и не успяха да прогонят тая паплач. Ама туй беше преди доста време, елфе — добави джуджето и поглади дългата си рижа брада, за да наблегне на думите си, — та откъде можех да съм сигурен, че още са си там?

— В опасност ли сме? — долетя плътен баритонов глас зад тях и двуметровият варварин се наведе над масата, за да разгледа картата, нарисувана от Дагна.

— Само гоблини — отвърна Бруенор.

— Ще се бием! — провикна се Уолфгар и размаха Щитозъб, могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него преди няколко години.

— Ще се позабавляваме — поправи го джуджето и смигна на Дризт, а в очите му играеха весели пламъчета.

— Както виждам, и двамата май горите от желание да убивате — намеси се Кати-Бри, която също бе влязла в стаята с Риджис.

— И още как! — възкликна Бруенор.

— Значи откривате група гоблини, които си стоят в своята собствена дупка и никому не пречат и веднага започвате да кроите планове как да ги унищожите? — продължи младата жена, без да обръща внимание на саркастичния тон на баща си.

— Жени! — провикна се Уолфгар.

Веселата усмивка на Дризт се стопи начаса и той с изумление изгледа грамадния варварин, чието лице внезапно бе придобило неприятно надменен вид.

— За ваш късмет — спокойно отвърна Кати-Бри, без нито за миг да отклони вниманието си от далеч по-важния спор с Бруенор. — Откъде знаеш, че гоблините искат да се бият? Или това изобщо не те интересува?

— В онез’ тунели има митрил — отсече джуджето, сякаш това слагаше край на всякакви възражения.

— Значи ли това, че той принадлежи на гоблините? — привидно невинно попита Кати-Бри. — По право?

— Няма да е за дълго — вметна Дагна, ала Бруенор не знаеше какво да каже, объркан от не особено приятните въпроси на дъщеря си.

— Интересува ви единствено битката, всички вас — продължи Кати-Бри и сините й очи обходиха малката групичка. — Много повече, отколкото самото съкровище. Копнеете за вълнения. Щяхте да нападнете гоблините, дори ако в тунелите имаше само никому ненужни камънаци!

— Не и аз — обади се Риджис с тънкия си гласец, ала никой не му обърна внимание.

— Това са гоблини — каза Дризт. — Нима баща ти не загина именно при гоблиново нападение?

— Така е — отвърна Кати-Бри. — И ако някога открия онова племе, можете да бъдете сигурни, че прескъпо ще ми платят за това. Ала нима те имат нещо общо с гоблините, които живеят тук, на повече от хиляда мили далеч от Долината?

— Гоблините са си гоблини! — изсумтя Бруенор.

— Така ли било? — повдигна вежди Кати-Бри и скръсти ръце пред гърдите си. — Сигурно и елфите на мрака са си елфи на мрака?

— Що за приказки са това? — изръмжа Уолфгар, гневно свъсил вежди срещу момичето, което скоро щеше да стане негова жена.

— Ако срещнеш някой елф на мрака из тунелите — продължи Кати-Бри, без да обръща внимание на варварина, дори когато той се изправи пред нея, целият зачервен от яд, — пак ли ще съставиш план заедно с войните си и ще го посечеш на място?

Бруенор хвърли неспокоен поглед към Дризт, ала елфът отново се усмихваше, досетил се какво се опитва да им каже Кати-Бри и какъв капан бе приготвила за упорития си баща.

— И ако наистина го убиеш, и този елф се окаже Дризт До’Урден, тогава къде ще намериш някой друг, който да е достатъчно търпелив да стои до теб и да слуша самонадеяните ти хвалби?

— Поне ще те убия чисто — прошепна Бруенор на Дризт, но от самоувереното му държание не бе останала и следа.

Елфът избухна в продължителен смях.

— Ще водим преговори — проговори той, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Нека се вслушаме в добре казаните думи на мъдрата ни млада приятелка и дадем на гоблините възможност да ни обяснят какво искат.

И като хвърли замислен поглед на Кати-Бри, добави, защото знаеше какво да очаква от тях:

— Преди да ги убием.

— Чисто! — вметна Бруенор.

— Какво ли пък разбира тя от това! — промърмори Уолфгар и напрежението, което се бе разсеяло за малко, отново се промъкна в стаята.

Дризт ядосано погледна към варварина, а очите му, както никога досега, проблеснаха заплашително. Лицето на Кати-Бри, която не пропусна да забележи странното държане на приятелите си, потъмня от огорчение и тя излезе от стаята, следвана от Риджис.

— Ще преговаряме с някакви си гоблини? — повтори генерал Дагна, без да може да повярва на ушите си.

— Хич не ми се слушат възражения! — прекъсна го Бруенор и като постави ръце върху масата, отново се зае да разучава картата.

Трябваха му няколко секунди, за да усети, че Дризт и Уолфгар все още не са сложили край на безмълвния си двубой. Съвсем ясно видя смущението, което прозираше в очите на елфа, ала в погледа на Уолфгар нямаше нищо друго, освен гняв, нищо, което да покаже, че случилото се между двамата приятели, ще бъде забравено толкова лесно.

Дризт се бе облегнал на каменната стена пред стаята на Кати-Бри. Беше дошъл, за да поговори с младата жена и да разбере какво я притеснява, че така упорито настоява за преговори с гоблините. Винаги досега, във всички приключения, които приятелите бяха преживели заедно, Кати-Бри им бе помагала да погледнат на изпитанията по различен, необикновен начин. Този път, обаче, усещаше Дризт, имаше и нещо друго, нещо, което изобщо не засягаше гоблините, но именно то бе придало такава жар на иначе спокойния глас на момичето.

Сега, докато се облягаше на стената пред стаята и, елфът като че ли започваше да разбира.

— Никъде няма да ходиш! — тъкмо казваше Уолфгар на доста висок глас. — Там ще има битка, въпреки всичките ти усилия да я предотвратиш. Та това са гоблини! Те никога няма да преговарят с джуджета!

— Ако се стигне до битка, значи ще имате нужда от мен — отвърна Кати-Бри.

— Никъде няма да ходиш!

Дризт поклати глава при звука на категоричния, самонадеян тон на варварина — никога досега не бе чувал приятеля си да говори така. Всъщност не, поправи се той, припомняйки си дните, когато за първи път срещна Уолфгар — тогава недодяланият младеж бе упорит и горд и говореше почти толкова глупаво, колкото и сега.

Когато варваринът се прибра в стаята си, завари там Дризт, небрежно облегнат на стената, сложил ръце на кръста си и отметнал качулката на тъмнозеления си плащ.

— Бруенор ли ме вика? — попита младежът, чудейки се какво бе довело елфа в стаята му.

Дризт внимателно затвори вратата.

— Не съм тук заради Бруенор — спокойно отвърна той.

Уолфгар неразбиращо сви рамене.

— Ами… добре дошъл тогава — поздрави го той, ала думите му прозвучаха някак принудено. — Твърде често напускаш Залите. Бруенор би искал да те вижда…

— Тук съм заради Кати-Бри — прекъсна го Дризт.

Ясносините очи на варварина се присвиха начаса и той се изпъна, здраво стиснал устни.

— Знам, че сте се срещнали — каза той. — На пътя, преди да пристигнеш.

По лицето на Дризт пробяга сянка на недоумение от враждебния тон на младежа. Какво значение имаше за Уолфгар неговата среща с Кати-Бри, зачуди се елфът. Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с приятеля му?

— Риджис ми каза — обясни Уолфгар, погрешно изтълкувал объркването на елфа, и лицето му придоби надменен вид, сякаш си мислеше, че тази информация му бе дала някакво преимущество над Дризт.

Елфът поклати глава и отметна гъстата си бяла коса назад.

— Не съм тук заради някаква среща на пътя, още по-малко пък заради нещо, което Кати-Бри ми е казала.

После, без да сваля ръце от дръжките на двата магически ятагана, той прекоси стаята, докато между двамата остана само леглото на варварина.

— Нищо от онова, което Кати-Бри има да ми каже — добави Дризт спокойно, — не ти влиза в работата.

Уолфгар не трепна, ала елфът прекрасно виждаше, че младежът едва се сдържа да не прескочи леглото и да се нахвърли отгоре му. Дризт, който винаги си бе мислил, че го познава добре, не можеше да повярва на очите си.

— Как смееш! — процеди младежът през зъби. — Тя ми е…

— Как смея ли? — повтори Дризт. — Говориш за Кати-Бри сякаш е твоя собственост! Чух как й каза — не, как й заповяда! — да си остане у дома, когато тръгнем срещу гоблините.

— Минаваш всякакви граници! — заплашително каза Уолфгар.

— А ти се надуваш като пиян орк — отвърна Дризт и си помисли колко точно бе сравнението му.

Уолфгар рязко си пое дъх, опитвайки да се успокои, после направи крачка към стената, на която висеше великолепният му боен чук.

— Някога ми беше учител — спокойно каза той.

— И винаги твой приятел — отговори елфът.

Уолфгар го изгледа ядосано.

— Говориш така, сякаш си ми баща, а аз съм малко дете. Внимавай, Дризт До’Урден, вече не си ми учител!

Дризт замалко не падна от изумление, особено когато варваринът, без да сваля заплашителния си поглед от него, откачи Щитозъб от стената.

— Е, какво? — попита Дризт. — Сега ти ли си учителят?

Уолфгар бавно кимна, ала преди да успее да мигне, Дризт вече стискаше магическите си ятагани в ръце, а по острието на Сиянието (оръжието, което бе получил от Малкор Харпъл) играеха меки синкави отблясъци.

— Помниш ли първата ни среща? — попита го Дризт и хитро заобиколи леглото, така че да застане по-близо до него — с дългите си ръце и грамадния боен чук, варваринът щеше да получи значително преимущество, ако елфът останеше по-далеч. — Помниш ли дните, които прекарахме в Грамадата на Келвин, уроците, дългите нощи, когато заедно гледахме тундрата и лагерните огньове на твоя народ?

Уолфгар бавно се обърна с лице към опасния елф, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели — така силно стискаше бойния чук.

— Ами вербезите? — попита Дризт и при спомена за онзи ден върху устните му заигра усмивка. — Съвсем сами, двамата с теб се изправихме срещу цяла бърлога великани и ги разгромихме!

— Ами драконът, Смразяващия? — продължаваше елфът и протегна напред другия си ятаган, онзи, който бе намерил в леговището на победения червей.

— Помня — тихо отвърна Уолфгар и при звука на спокойния му глас Дризт се накани да прибере ятаганите си — като че ли най-сетне бе успял да укроти младия си приятел.

— Ала всичко това е минало! — внезапно изрева варваринът и се хвърли напред с изненадваща за ръста си пъргавина.

Дризт светкавично приклекна и огромният юмрук се стовари върху рамото, вместо върху главата му, където всъщност се целеше Уолфгар. Бърз като светкавица, елфът се претърколи до другия край на стаята и скочи на крака, без нито за миг да изпуска магическите ятагани.

— Време е за още един урок — каза той, а в очите му пламтеше онзи огън, който Уолфгар бе виждал десетки пъти.

Без да обръща никакво внимание на заплахата в думите на някогашния си учител, варваринът отново се нахвърли върху него, свирепо размахал Щитозъб. След няколко лъжливи движения, могъщият чук се спусна към главата на елфа със сила, която бе достатъчна, за да строши черепа му.

— Нима толкова отдавна не ни се е налагало да вадим оръжията си? — попита Дризт, който все още смяташе всичко това за игра, някакъв чудноват начин, който младият варварин бе избрал, за да докаже мъжеството си.

Двата магически ятагана се кръстосаха над главата на елфа и препречиха пътя на връхлитащия Щитозъб. Краката на Дризт замалко не се огънаха от силата на страховития удар.

Уолфгар замахна отново.

— Винаги мислиш само за нападението — скара му се Дризт и одраска лицето на младежа с тъпата страна на ятаганите си.

Варваринът направи крачка назад. Все още, без да мига, той вдигна ръка и избърса тънката струйка кръв, която се стичаше по бузата му.

— Извинявай — каза Дризт, когато видя кръвта, — не исках да те поре…

Преди да успее да довърши, Уолфгар се хвърли напред, бясно размахал Щитозъб и с името на Темпос, своя бог на битките, на уста.

Дризт отскочи встрани, а могъщият боен чук откърти солидно парче от каменната стена до него, после направи крачка напред и здраво стисна елмазената му дръжка.

Едната ръка на Уолфгар освободи оръжието, сграбчи Дризт за дрехата и го повдигна от земята като перце. Железните мускули почервеняха от притока на кръв, когато якият варварин изпъна ръка право напред и притисна елфа до стената.

Дризт бе смаян от невероятната сила на огромния мъж. Имаше чувството, че тялото му ще пробие камъка и ще рухне в съседната стая… поне се надяваше, че от другата страна наистина има стая! Замахна с крак и Уолфгар се отдръпна, мислейки, че елфът се цели в лицето му. Вместо това, Дризт настъпи лакътя на изпънатата му ръка и, използвайки крака си за опора, стисна китката му и с всички сили я изви назад, докато най-сетне успя да разхлаби желязната хватка и да се освободи. Докато се приземяваше, успя да нанесе силен удар с дръжката на ятагана си право в носа на Уолфгар, което го принуди да пусне Щитозъб.

Варваринът нададе нечовешки рев и вдигна бойния си чук, ала преди да успее да направи каквото и да било, Дризт вече бе стъпил на пода. Облегнал гръб на стената, той се оттласна с всички сили и се претърколи право между широко разкрачените крака на Уолфгар. Един добре премерен ритник уцели младежа в слабините, следващият срещна сгъвката на коленете му.

Краката на Уолфгар се огънаха, едното му коляно се блъсна в каменната стена.

Без да губи и миг, Дризт се изправи, сграбчи загубилия равновесие варварин за косата и с всичка сила го дръпна. Огромният мъж се сгромоляса като повалено дърво.

Уолфгар простена и се опита да стане, ала дръжките на двата магически ятагани се стовариха върху челюстта му.

Младежът се изсмя и бавно се изправи. Дризт направи крачка назад.

— Вече не си ми учител! — повтори Уолфгар, ала кръвта, която капеше от наранената му уста, никак не засилваше убедителността на думите му.

— Какво има? — попита Дризт настоятелно. — Говори!

Вместо отговор, варваринът запрати Щитозъб срещу него.

Дризт приклекна светкавично, избягвайки на косъм смъртоносния удар. Могъщият боен чук се стовари върху стената с такъв тътен, че Дризт неволно потръпна, а в камъка зейна голяма дупка.

Когато разяреният варварин за пореден път се нахвърли отгоре му, той вече бе успял да се изправи и сега се промуши под ръката на връхлитащия Уолфгар и с всички сили го изрита отзад. Младежът изрева и светкавично се обърна, но преди да успее да направи каквото и да било, тъпата страна на двата магически ятагана отново се стовари върху лицето му. Струйката кръв, която се стече по лицето му този път, съвсем не бе така тънка.

Упорит, като че ли не бе човек, а истинско джудже, Уолфгар замахна отново.

— Яростта те заслепява — спокойно отбеляза Дризт и с лекота избягна удара; не можеше да повярва, че Уолфгар, така добре обучен в изкуството да се бие, е загубил самообладание.

Варваринът изръмжа и се нахвърли върху елфа, ала миг по-късно побърза да отскочи назад, здраво стиснал окървавената си ръка — бърз като светкавица, Дризт бе пресрещнал удара със Сиянието… с острата страна на Сиянието.

— Знам, че Щитозъб ще се върне в десницата ти — каза Дризт и по лицето на Уолфгар пробяга изненада, сякаш бе забравил за магията, заключена в собственото му оръжие. — Не ти ли се иска, когато това стане, все още да имаш пръсти, с които да го хванеш?

Като по даден знак, Щитозъб се озова в ръката на варварина.

Ала Дризт, уморен от всичко това и най-вече от нелепото поведение на приятеля си, вече бе прибрал двата ятагана в ножниците им и сега стоеше на по-малко от метър от варварина, протегнал ръце встрани и напълно беззащитен.

Лавандуловите му очи бяха потъмнели, пламъкът в тях бе помръкнал докато траеше битката, навярно, когато елфът разбра, че това не е просто игра.

Уолфгар стоеше пред него, затворил очи и на Дризт му се стори, че варваринът се бори със себе си.

Най-сетне младежът отвори очи, усмихна се и отпусна бойния си чук.

— Приятелю — проговори той и протегна ръка към рамото на Дризт — Учителю! Радвам се, че се завърна при нас!

Внезапно пръстите му се свиха и юмрукът му полетя към лицето на елфа.

Дризт се завъртя, сграбчи ръката на варварина и го дръпна с всички сили. Уолфгар полетя с главата напред, ала докато падаше, успя да протегне другата си ръка и да повлече елфа след себе си. Двамата се строполиха на пода заедно и избухнаха във весел смях.

За първи път след срещата в трапезарията, Дризт изпита чувството, че старият му боен другар отново е до него.

Тръгна си малко след това, без да спомене повече Кати-Бри. Нямаше да го стори, преди да разбере какво точно се бе случило между него и Уолфгар. Едно нещо, обаче, му бе напълно ясно — объркването, което младежът изпитваше по отношение на Кати-Бри. Уолфгар бе израснал в племе, където властваха мъже, където жените вземаха думата, само когато им разрешаха да говорят и вършеха онова, което техните повелители, мъжете, им заповядаха. Сега, когато бе на път да се ожени за Кати-Бри, на Уолфгар като че ли му бе трудно да се отърси от уроците, получени в детството.

Тази мисъл сериозно разтревожи Дризт. Май току-що бе научил причината за тъгата на Кати-Бри.

Разбираше и странното поведение на Уолфгар. Ако упоритият варварин се опиташе да угаси огъня, който гореше в младата жена, той щеше да й отнеме всичко, което го бе привлякло към нея, всичко, което обичаше (всичко, което и Дризт обичаше) у нея.

Скиталецът бързо прогони тази мисъл. Вече десет години срещаше погледа на умните й сини очи, десет години гледаше как младото момиче прави каквото си поиска с упорития си баща.

Нито Уолфгар, нито Дризт, нито дори самите богове можеха да угасят пламъка, който гореше в очите на Кати-Бри.

Глава 3 Преговори

Повел със себе си четиримата си приятели и двеста войници, осмият крал на Митрил Хол бе облечен по-скоро като за война, отколкото като за мирни преговори. На главата си Бруенор бе нахлупил очукан, еднорог шлем (вторият рог се бе отчупил преди много години), а митрилната ризница, която опасваше набитото му тяло, хвърляше сребристи отблясъци на светлината на факлите. Върху щита му имаше голяма чаша пенещо се пиво (герба на рода Боен чук), направена от чисто злато, а брадвата с многобройните резки, с които джуджето бележеше всеки победен враг (доста от тях — гоблини), висеше на кръста му, така че да може да я извади веднага щом му потрябва.

Зад него, наметнат с вълча кожа, чиято глава лежеше върху широките му гърди, идваше Уолфгар и здраво стискаше Щитозъб. Кати-Бри също бе тук. Преметнала Таулмарил през рамо, тя крачеше до варварина, ала двамата почти не говореха и напрежението между тях бе очевидно!

Дризт вървеше от дясната страна на краля заедно с Риджис, който трябваше да подтичва, за да не изостава и вярната Гуенивар, която се втурваше напред към черните сенки, спотаени в ъглите на тунела, всеки път, когато ниският, неравен коридор се поразширеше мъничко. Много от джуджетата, които идваха зад петимата другари, носеха факли, чийто трепкащ пламък хвърляше причудливи отблясъци по стените и държеше приятелите нащрек… не че имаше опасност да бъдат изненадани, докато Дризт и Гуенивар бяха там — надали имаше по-добър водач от черната пантера на елфа.

Всъщност, надали имаше същество из тунелите, което да се осмели да ги нападне. Всички бяха облечени като за битка, с тежки шлемове, блестящи доспехи и страховити оръжия. Всяко джудже имаше чук или брадва, подходящи за далечен бой, както и нож или кама, с които да се бие, ако някой от враговете дойде прекалено близо.

В средата на групата четири джуджета крепяха на раменете си тежка греда, други бяха нарамили големи каменни блокове, в средата на които бяха пробити дупки. Яки въжета, дълги, назъбени прътове, дебели вериги и листове гъвкав метал завършваха съставните части, на онова, което Бруенор в отговор на озадачените лица на четиримата си приятели бе нарекъл „играчка за гоблини“. На Дризт не му бе никак трудно да си представи какви забавления може да им предложи подобно съоръжение.

След известно време стигнаха до широк коридор, над чийто вход висяха два огромни черепа, толкова големи, че Риджис спокойно би могъл да се побере в тях.

— Етинг — обясни Бруенор — именно той бе убил чудовището преди повече от двеста години, когато бе още голобрадо момче.

Когато свиха зад следващия ъгъл, Бруенор и останалите видяха, че там вече ги очакват генерал Дагна и основната част от войните, които щяха да участват в предстоящата битка — триста калени в бой джуджета.

— Всичко е готово — каза Дагна. — Гоблините се намират в една голяма галерия, на около триста метра под нас.

— Вие ще пазите фланговете, нали? — попита Бруенор.

— Да — отвърна генералът, — ама и гоблините се канят да сторят същото. Четиристотин от тез’ гнусни твари са се сврели там долу. Изпратих Кобъл и още триста войни в тила им, та да им отрежат пътя за бягство.

Бруенор кимна доволно. Най-лошото, което можеха да очакват, бе никой от двамата противници да няма числено превъзходство, а Бруенор знаеше, че по сила и умения, всяко едно от неговите джуджета се равняваше на поне петима ох гоблиновата сган.

— Аз продължавам напред, заедно със стотина войни — обясни той на Дагна. — Още сто ще тръгнат надясно, заедно с „играчката“. Ти върви наляво и гледай да не ме разочароваш, ако имам нужда от теб!

Веселият смях на Дагна красноречиво говореше колко уверен е в силите на своите джуджета. Внезапно, обаче, генералът се сети за нещо и притеснено се обърна към Бруенор:

— Не трябва ли някой друг да води преговорите вместо теб, кралю? Хич им нямам вяра на онез’ гоблини!

— А, те със сигурност са намислили нещичко — отвърна Бруенор — или аз съм брадат гном. Ама таз’ паплач не е виждала джуджета вече векове наред, освен ако съвсем не съм се объркал, и няма как да не са позабравили на какво сме способни!

Двамата си стиснаха ръцете и Дагна пое по пътя си, а тропотът от ботушите на неговите войни още дълго се носеше из коридорите като далечния тътен на задаваща се буря.

— Джуджетата никога не са се отличавали с умението си да се промъкват незабелязано — шеговито отбеляза Дризт.

Риджис дълго време гледа след отдалечаващите се войни на генерал Дагна, после обърна поглед към другата група джуджета, онези, които носеха тежката греда, каменните блокове и останалите съоръжения.

— Ако не ти стиска… — обади се Бруенор, вземайки интереса на полуръста за страх.

— Ако не ми стискаше, нямаше да съм тук, нали така? — троснато, даже грубо, го прекъсна Риджис.

Необичайната острота в гласа на полуръста изненада приятелите му и те учудено го изгледаха, ала той, съвсем в свой стил, повдигна корем над колана си, изпъчи рамене и извърна очи.

Другарите му весело се разсмяха, но Дризт продължи да се взира изпитателно в него. Риджис наистина беше „тук“, ала защо бе дошъл, това елфът изобщо не можеше да разбере. Да се твърди, че Риджис не обича особено битките бе също толкова слабо казано, както да се твърди, че не обича да пропуска ядене.

Няколко минути по-късно стоте войници, които бяха останали със своя крал, прекрачиха прага на избраната за срещата зала и се озоваха върху нещо като каменен пиедестал, около който се бяха разположили гоблините. Дризт не пропусна да забележи, че, за разлика от останалата част от залата, върху каменния блок нямаше сталагмитни образувания. От ниския таван висяха десетки сталактити, ала незнайно защо водата, която неспирно капеше от тях, не бе образувала обичайните каменни натрупвания.

Дризт и Гуенивар направиха няколко крачки встрани и излязоха от кръга светлина, хвърлян от трепкащия пламък на факлите, от които привикналият към подземния мрак елф нямаше нужда. Следван от вярната си пантера, той потъна в гъстите сенки, тъмнеещи под група тежки сталактити.

Същото стори и Риджис, който побърза да тръгне след приятеля си.

— Ще речеш, че се отказват, още преди да сме започнали — прошепна Бруенор на Уолфгар и Кати-Бри. — Мислех си, че дори гоблините не може да са толкоз тъпи!

После внезапно млъкна и се наведе, за да огледа по-добре краищата на масивния каменен блок. Едно по-внимателно вглеждане в ръбовете разкриваше, че камъкът бе обработван — от разумни същества с инструменти — така, че да пасне на тази част на галерията. Тъмните му очи се присвиха и той погледна към сенките, в които беше изчезнал Дризт.

— Туй местенце никак не е лошо за преговори! — каза на висок глас.

Твърде висок, помисли си Дризт, досетил се веднага какво е намислил приятелят му.

— Подготвили са се — отбеляза внезапно появилият се Риджис.

Дризт замалко не подскочи от изненада, смаян, че полуръстът бе дошъл толкова близо до него, без да го усети. Какъв ли магически предмет носи този път, за да направи стъпките си така безшумни, запита се елфът. Време за чудене обаче нямаше и той побърза да проследи погледа на Риджис — изпод най-близкия ръб на каменния блок се показваше тънка сталагмитна колона. Колона, която явно бе пречупена, така че да пасне под камъка… и то съвсем наскоро.

— Един добър удар и ще рухне — каза Риджис.

— Стой тук — Дризт очевидно бе напълно съгласен с преценката на хитрия полуръст — гоблините като че наистина се бяха подготвили за битката.

Без да губи и минута, той се показа в осветената част на каменния блок, даде знак на Бруенор, че ще проучи нещата и отново потъна в мрака заедно с Гуенивар.

По това време всички джуджета вече бяха влезли в залата, ала по заповед на предпазливия Бруенор стояха в края на каменния блок, близо до изхода.

Самият той, заедно с Уолфгар и Кати-Бри, излезе няколко крачки напред, така че събраните долу гоблини да могат да го видят. Като съдеше по многобройните червени очи, които проблясваха в мрака и се взираха в него, в неосветената част на галерията трябва да имаше поне сто, ако не и двеста от смрадливите твари.

— Тук сме, за да преговаряме — проговори джуджето, използвайки гърления език на гоблините, — както се бяхме споразумели.

— Да преговаряме? — долетя отговор и то, за изненада на Бруенор и останалите, на Общия език. — Какво могат предложи джуджета на Гар-як и негови хиляди?

— Хиляди? — повтори Уолфгар.

— Гоблините не могат да броят даже и на пръсти — напомни му Кати-Бри.

— Внимавайте! — прошепна Бруенор. — Даже оттук подушвам, че тез’ долу искат да се бият.

Уолфгар хвърли високомерен поглед на Кати-Бри, ала хлапашката му самонадеяност отиде нахалост, защото момичето изобщо не му обърна внимание.

Дризт се промъкваше в сенките, внимателно заобикаляйки издадените скали. Най-сетне стигна ръба на каменния блок и леко скочи на пода. Точно както предполагаха с Риджис, подобното на пиедестал образувание не бе естествено — внимателно обработено от ръцете на разумни същества, то бе наместено пред входа на галерията и подпряно със специално скъсени за целта сталагмитни колони. Гоблините, както можеше да се очаква, възнамеряваха да срутят подпорите, така че каменният блок да рухне на земята, повличайки със себе си всички джуджета. За тази цел бяха докарали грамадни железни клинове, които стояха наредени между сталагмитните стълбове — няколко добре премерени удара с чук и целият изкуствено създаден пиедестал щеше да се сгромоляса на пода.

Само че онзи, който се бе скрил между колоните, готов да задейства каменния капан, не беше гоблин. Там, плътно, прилепен до земята, лежеше още един етинг — огромно, двуглаво чудовище, което дори и легнало бе по-високо от Дризт, а застанало на два крака сигурно надвишаваше четири метра. В голите си ръце (всяка от които бе по-дебела от тялото на елфа) стискаше по една грамадна, покрита с шипове тояга, двете му глави се гледаха с интерес и очевидно разговаряха помежду си.

Дризт не бе сигурен дали гоблините възнамеряват да водят честни преговори и да срутят каменния блок, само ако видят, че джуджетата се канят да ги нападнат, ала появата на опасния великан не му оставяше избор. Използвайки най-близката колона за прикритие, той се претърколи така, че да се озове встрани от етинга и изчезна в тегнещия под каменния блок мрак.

Миг по-късно елфът видя чифт кръгли, зелени очи да се взират в него от другата страна на легналото чудовище и разбра, че Гуенивар също бе заела позиция.

Сред редиците на гоблините пламна факла и три от еднометровите, жълтокожи създания бавно излязоха напред.

— Е, добре — изръмжа Бруенор, който вече започваше да се уморява от тази среща. — Кой от вас, псета, е Гар-як?

— Гар-як там — отвърна един от гоблините, поглеждайки през рамо към другарите си — с останали войни.

— Сигурен знак, че ще си имаме неприятности — прошепна Кати-Бри и незабелязано свали Таулмарил от рамото си. — Когато водачът им си стои на сигурно някъде назад, значи гоблините се канят да се бият.

— Вървете да кажете да Гар-як, че не искаме да ви убиваме — твърдо рече Бруенор. Името ми е Бруенор Бойният чук…

— Бойният чук? — повтори единият гоблин и се изплю — очевидно името му беше познато. — Ти крал на джуджета?

Без да помръдва устни, Бруенор прошепна на приятелите си:

— Пригответе се!

Ръката на Кати-Бри се протегна към колчана, висящ на кръста й.

Бруенор кимна.

— Крал! — изкрещя гоблинът и възбудено посочи Бруенор на своите другари.

Джуджетата разбраха сигнала за атака много по-бързо от глупавите гоблини и скоро цялата галерия закънтя от техния боен вик.

Докато безмозъчният етинг още се чудеше какво става, Дризт вече се бе нахвърлил отгоре му. Чудовището вдигна тежките си тояги, ала в същия миг изпищя от болка и изненада, усетил как тристакилограмовата пантера се вкопчва в китката на едната му ръка, докато в подмишницата на другата се забива жестокото острие на дълъг ятаган.

Двете огромни глави се обърнаха като една, всяка в различна посока, и се взряха в нападателите си.

Преди етингът да успее да разбере какво става, другият ятаган на Дризт се заби в изпъкналото му око. Великанът се опита да се извърти така, че да се добере до елфа, ала пъргавият Дризт се промуши под ръката му и, бърз като мълния, замахна към уязвимите му глави със страшна сила.

От другата страна, Гуенивар впи зъби в плътта на чудовището, здраво опряла лапи в камъните.

— Дризт го е хванал натясно! — досети се Бруенор, когато усети, че подът под краката му се размърда.

С пропадането на простия им капан, гоблините загубиха всякакво превъзходство, което той би могъл да им даде. Въпреки това глупавите същества нададоха пронизителни викове и се втурнаха в атака. Въздухът почерня от грубите им копия, ала малко от тях успяваха да достигнат целта си.

Отговорът на джуджетата бе далеч по-ефективен. Началото постави Кати-Бри. Магическата стрела, която се откъсна от тетивата на Таулмарил, разкъса мрака като сребърна светкавица и се вряза в гъстите редици на гоблините, пробивайки голяма дупка в тялото на едно от чудовищата. Същото сполетя и гоблина зад него, преди стрелата най-сетне да спре смъртоносния си полет, дълбоко забита в гърдите на следващото чудовище. И тримата гоблини рухнаха мъртви.

От гърдите на стоте джуджешки войни се откъсна мощен рев и те се хвърлиха напред, запращайки тежки чукове и брадви към прииждащите гоблинови пълчища.

Още една сребърна стрела проряза мрака, после още една — само три изстрела, а убитите от Кати-Бри чудовища вече наброяваха осем. Сега бе неин ред да хвърли изпълнен с превъзходство поглед на Уолфгар, който засрамено се обърна на другата страна.

Подът под краката им се люлееше все по-силно, до ушите на Бруенор достигнаха агонизиращите викове на ранения етинг.

— Скачайте! — разнесе се гласът на краля над шума на битката.

Свирепите му войни не чакаха да ги подканят. Гоблините вече се намираха съвсем близо до каменния блок, когато отгоре им, като живи снаряди, полетяха джуджета, раздавайки юмруци и ритници във всички посоки, още преди краката им да бяха докоснали земята.

Една от сталагмитните колони се счупи надве, когато етингът се блъсна в нея, докато се мъчеше да достигне Дризт с тоягата си. Каменният блок полетя надолу, приковавайки глупавото чудовище към земята.

Далеч по-дребният Дризт, предвидливо приклекнал, така че да не бъде притиснат от рухналата скала, не можеше да повярва колко зле е измислен планът на гоблините.

— Как изобщо си мислеше да се измъкнеш оттук? — попита той, макар да знаеше, че етингът няма да го разбере.

Елфът поклати глава почти съжалително, после отново вдигна магическите си ятагани. Докато той посичаше едната глава, Гуенивар се нахвърли върху другата, забивайки дълбоко острите си нокти.

Няколко секунди по-късно, скиталецът и вярната му пантера изскочиха изпод свличащия се каменен блок. Работата им там беше свършена. Знаейки, че невероятните му способности могат да бъдат по-полезни другаде, Дризт нарочно избегна огнището на битката и предпазливо тръгна покрай стената на галерията.

Повече от десет коридора водеха до тази зала и почти от всеки прииждаха нови и нови гоблини. По-опасни обаче бяха неочакваните съюзници на гоблиновата армия — за своя изненада, Дризт забеляза още неколцина етинги да се, крият зад сталагмитите, в очакване на подходящ момент да се включат в битката.

Кати-Бри, която все още стоеше върху каменния блок и изпращаше стрела след стрела към редиците на гоблините, първа забеляза Дризт. Елфът се изкачваше по едно сталагмитно възвишение, като в същото време се опитваше да привлече вниманието на младото момиче и Уолфгар.

Някакъв гоблин се отдели от биещите се пълчища и се хвърли към Кати-Бри, ала Уолфгар застана пред нея и му нанесе такъв страхотен удар с бойния си чук, че чудовището се преметна през глава и прелетя няколко метра, преди да се сгромоляса на земята. Без да губи и миг, младежът се обърна назад, за да се предпази от нападението на друг гоблин, който се прокрадваше откъм гърба му, насочил напред острието на копието си.

Чудовището тъкмо замахваше, когато главата му се пръсна на хиляди парченца, пронизана право в средата от сребърната стрела на Таулмарил.

— Дризт има нужда от нас — обясни Кати-Бри и тръгна към левия ръб на наклонения каменен блок.

Уолфгар побърза да я последва, събаряйки по пътя си всички гоблини, които се опитваха да се изкатерят по килнатия блок.

Щом видя, че двамата му приятели се отдалечиха достатъчно от сърцето на битката, Дризт даде знак на Кати-Бри да остане на мястото си, после кимна на Уолфгар внимателно да излезе напред.

— Зад сталагмитите има няколко великана — обясни скритият зад Кати-Бри и Уолфгар Риджис.

Дризт скочи зад скалното образувание, но само няколко мига по-късно се показа отново, примамвайки след себе си огромен етинг. Във всяка от ръцете си чудовището стискаше по една тежка тояга, готово да размаже дръзкия елф.

Тялото на великана потръпна, когато в гърдите му се заби сребропера стрела и прогори черна дупка в мръсната животинска кожа, с която бе облечено.

Следващата стрела го накара да залитне и преди етингът да успее да си възвърне равновесието, Уолфгар, с името на Темпос на уста, запрати бойния си чук по него и го събори на земята.

В мига, в който иззад сталагмитното възвишение се показа, още един етинг, Гуенивар скочи върху него, заслепявайки и двете му глави с жестоките си нокти, докато Дризт успее да се приближи достатъчно, за да го прониже смъртоносно.

Следващото чудовище излезе от другата страна на възвишението, ала Кати-Бри вече бе готова да го посрещне. Сребърните стрели се посипаха като дъжд върху него, забиваха се в огромното му тяло, омаломощиха го и най-накрая то рухна мъртво.

Магическият чук се завърна в ръката на варварина и той се хвърли напред. Междувременно Дризт се бе справил с втория етинг и сега двамата приятели заедно се изправиха срещу поредното връхлитащо чудовище.

— Както едно време — отбеляза елфът и, без да чака отговор, се претърколи пред Уолфгар.

Внезапно и двамата примигнаха, заслепени от ярка светлина — една от сребърните стрели на Кати-Бри изсвистя между тях и се заби в корема на най-близкото чудовище.

— Направи го нарочно, нали разбра? — рече Дризт и отново се претърколи напред, без да чака отговор.

Уолфгар бързо се досети какво е намислил приятелят му и вдигна бойния си чук. Етингът се дръпна, за да избегне връхлитащия елф и Щитозъб се стовари право в лицето му. Другата му глава, макар и замаяна и объркана, остана жива. Трябваше й само секунда, за да се съвземе и да си възвърне контрола над цялото тяло.

Ала дори и една секунда бе твърде много за противник като Дризт До’Урден. Пъргавият елф светкавично се изправи, ловко избегна тежката тояга на чудовището и миг по-късно от гърлото на етинга рукна кръв.

Великанът пусна двете тояги и се вкопчи в смъртоносната рана.

Във въздуха изсвистя стрела и го повали на земята.

Останалите два етинга, скрити зад сталагмитното възвишение, решиха, че са видели предостатъчно от битката и побързаха да се шмугнат в един от страничните тунели.

Точно в онзи, по който пристигаха войните на генерал Дагна.

Тежко ранено, едно от чудовищата се върна залитащо в галерията. При всяка несигурна крачка, която правеше, върху приведения му гръб се стоварваха десетина чука, хвърлени от джуджетата в тунела. Преди Дризт, Уолфгар и дори Кати-Бри със своя Таулмарил да успеят да сторят каквото и да било, джуджетата нахлуха в галерията и се нахвърлиха отгоре му, повалиха го на земята и го посякоха на парчета, напълно заслепени от жаждата си за битка.

Дризт погледна Уолфгар и сви рамене.

— Не се бой, приятелю — усмихна се варваринът. — Останаха още много врагове!

С името на Темпос на уста, той се обърна и се хвърли към кипящата в другия край на стаята битка, опитвайки се да открие еднорогия шлем на Бруенор сред морето от вкопчени в смъртна схватка гоблини и джуджета.

Дризт обаче не го последва. Пред масовите битки той предпочиташе единичните схватки, затова сега двамата с Гуенивар отново тръгнаха покрай стената и много скоро напуснаха голямата зала.

Едва когато бе изминал известно разстояние и чу предупредителното изръмжаване на вярната пантера, елфът разбра, че Риджис го е последвал.

Много скоро боят се превърна в пълен разгром за гоблините — преценката на Бруенор за храбростта на джуджетата се бе оказала напълно вярна. Грубите мечове и жалките тояги на гоблините изобщо не можеха да се мерят със закалените оръжия на техните врагове, а бойните им умения бледнееха пред тези на добре обучените джуджета, които дори в разгара на най-ожесточената битка съумяваха да не развалят строя си и да не губят самообладание, колкото и трудно да бе това насред целия хаос и виковете на агония.

Все повече и повече гоблини напускаха бойното поле и се опитваха да избягат…, само за да налетят право на Дагна и неговите войни, които с нетърпение очакваха да получат своя дял от битката.

При цялата бъркотия Кати-Бри трябваше много да внимава накъде насочва магическия си лък, още повече, че съвсем не бе сигурна дали мършавите тела на гоблините ще успеят да спрат смъртоносния полет на сребърните му стрели. Като че ли най-сигурно бе да се цели в онези чудовища, които бягаха от битката, ала още не бяха достигнали бойците на генерал Дагна.

При всичките й приказки за преговори и след всички обвинения, които бе отправила към Бруенор и останалите, младата жена не можеше да отрече вълнението, което плъзваше из тялото й, притока на адреналин всеки път, когато вдигнеше Таулмарил.

Очите на Уолфгар също искряха от възбуда. Отгледан от войнствените обитатели на тундрата, той още съвсем млад бе вкусил жаждата за битки, съвсем млад бе познал онази ярост, която бе успял да обуздае и смекчи едва, когато Бруенор и Дризт му отвориха очите за многобройните скърби, които причиняваха вечните войни, водени от неговия народ, и го научиха да вижда враговете си не като безлична маса, а като одушевени същества.

Сега обаче, нямаше защо да изпитва вина, не и когато се биеше срещу създания на злото и мрака, каквито бяха гоблините. С песен, възхваляваща Темпос, на уста, Уолфгар обърна гръб на мъртвите етинги и се хвърли в бой. Вкопчените тела на свои и врагове не му позволяваха да хвърли чука си, ала младежът не се разтревожи особено. Миг по-късно, група гоблини се откъсна от редиците на биещите се противници и побягна право към него.

Първите трима забелязаха варварина, едва когато страховитият страничен удар на Щитозъб ги повали на земята и уби двама от тях. Останалите гоблини се поколебаха за миг, после отново се втурнаха напред, както водите на могъща река връхлитат върху внезапно изпречилата се на пътя им скала.

Само с един мощен удар на магическия си чук Уолфгар пръсна главата на най-близкото чудовище, после светкавично отклони меча на друг от гоблините и като заби лакът в лицето на трети от противниците си, строши челюстта му и го запрати на земята.

Внезапно усети леко убождане и рязко се отдръпна, миг преди острието на един гоблинов меч да успее да потъне в плътта му. Свободната му ръка се протегна назад, сграбчи нападателя за главата и повдигна гърчещото се създание във въздуха. То все още стискаше оръжието си, поставяйки Уолфгар в неблагоприятна позиция. Сега единствено железните мускули можеха да му помогнат и варваринът с всичка сила разтърси тялото на гоблина така, че да му попречи да вдигне меча си за нов удар.

После рязко се обърна, отблъсквайки непрестанно прииждащите гоблини. При вида на издигащия се Щитозъб, един от тях се опита да избяга, вдигнал длан над главата си в жалък опит да се предпази от връхлитащия боен чук. Страховитото оръжие прекърши костеливата ръка и се стовари върху главата му с такава сила, че макар да рухна по гръб, лицето му гледаше към земята.

Глупавият упорит гоблин, когото Уолфгар все още държеше във въздуха, отчаяно се опитваше да прониже ръката му. Младежът рязко го свали на пода, без нито за миг да разхлабва хватката си и продължи да стиска, докато не чу пукота на строшена кост, когато вратът му не издържа и се пречупи. Гоблините все така прииждаха и Уолфгар с всички сили запрати мъртвото тяло на техния другар към редиците им.

— Темпос! — изрева той и като стисна Щитозъб с две ръце, се втурна право в средата на връхлитащата група чудовища.

Митралният чук не спираше нито за миг яростния си танц. Всеки гоблин, който не успееше да се изплъзне от смъртоносния му досег, неминуемо рухваше мъртъв или безвъзвратно губеше някоя част от тялото си.

Уолфгар рязко се завъртя и се нахвърли върху групата гоблини, които, сигурен бе, се прокрадваха откъм гърба му. И наистина, чудовищата тъкмо се канеха да го нападнат, когато видяха могъщия войн да се обръща към тях с разкривено от ярост лице. Тогава и малкото им храброст ги напусна и те панически побягнаха. Щитозъб полетя след тях, а Уолфгар отново се обърна към останалите.

Дори това, че бе невъоръжен, не намали ужаса, който свирепият великан им вдъхваше, и те се разбягаха във всички посоки.

Уолфгар сграбчи един от тях за лакътя, обърна го към себе и стисна лицето му в огромния си пестник, превивайки мършавото му тяло надве. В този миг Щитозъб се завърна в десницата му и яростта му изригна.

Широко разкрачен, Бруенор трябваше да дърпа с всички сили, за да измъкне брадвата си от гърдите на поредната си жертва. Когато най-сетне успя да освободи оръжието, от зейналата рана рукна гъста струя кръв и го обля от глава до пети. Не че това имаше някакво значение за джуджето — гоблините бяха създания на злото и като ги убиваше, той всъщност правеше услуга на всички добри раси в Царствата.

По устните му играеше свирепа усмивка, а очите му се стрелкаха във всички посоки, докато търсеше следващата си жертва. Не му трябваше дълго време, за да я открие. Гоблинът замахна пръв, ала тежката му тояга се строши като треска в митралния шлем на джуджето. Глупавото същество изумено се взря в безполезното вече оръжие и бавно вдигна поглед… тъкмо навреме, за да види как брадвата на Бруенор се забива право между очите му.

Преди да успее да се наслади на победата си, джуджето стреснато подскочи, когато съвсем близо покрай лицето му прелетя сребристо сияние. Бързо се досети, че това може да е дело само на Кати-Бри, а миг по-късно видя и жертвата — един гоблин издъхваше недалеч от него, прикован към каменния под от сребропера стрела.

— Ама какъв лък! — промърмори то и обърна поглед към дъщеря си.

Точно в този момент един гоблин се опитваше да се изкатери върху каменния блок и Бруенор се хвърли след него.

— Хич не си го и помисляй! — изкрещя той, щом се озова на върха на каменния пиедестал и тъкмо се канеше да посече дръзкото създание, когато ново сребристо сияние го накара да отскочи назад.

Гоблинът се закова на място и сведе очи към гърдите си, сякаш очакваше да види стрелата, която го бе пробола. Вместо нея обаче, там зееше голяма дупка.

Той протегна ръка към нея, в жалък опит да спре рукналата кръв. Миг по-късно вече беше мъртъв.

Бруенор сложи ръце на хълбоците си и впери гневен поглед в дъщеря си.

— Не може така! — сопна се той. — Разваляш ми цялото удоволствие, ето какво правиш!

Кати-Бри тъкмо се канеше отново да опъне тетивата на Таулмарил, но щом чу думите на баща си, побърза да отпусне магическия лък.

На Бруенор не му се наложи да се чуди дълго какво ли означава странното държание на момичето — миг по-късно върху главата му се стовари тежка гоблинова тояга.

— Този го оставих за теб! — сви рамене Кати-Бри, без да обръща внимание на ядовития блясък в тъмните очи на джуджето.

Ала Бруенор вече не я слушаше. Златният щит полетя над главата му, за да отбие следващата, лесно предвидима атака на гоблина, докато той самият светкавично се обърна, здраво стиснал вярната си секира. Чудовището се опита да глътне корема си и панически отскочи назад.

— Съвсем не е достатъчно — обърна се Бруенор към него, използвайки собствения му език.

Думите му се потвърдиха миг по-късно, когато вътрешностите на гоблина се разпиляха по земята.

Ужасеното чудовище се взря в тях, без да може да повярва на очите си.

— Не биваше да ме удряш в гръб — бе единственото извинение, което гоблинът получи от Бруенор Бойния чук, преди вторият удар на джуджешката секира да свали главата от раменете му.

След като прочистиха каменния блок от врагове, Бруенор и Кати-Бри отново можеха да насочат вниманието си към битката, която кипеше под тях. Младата жена вдигна магическия си лък, ала после отново го отпусна — нямаше смисъл да стреля повече. Почти всички гоблини бягаха, но войните на генерал Дагна бяха заели позиции из цялата зала и гнусните създания нямаше къде да отидат.

Бруенор скочи долу и се зае да организира преследването на оцелелите гоблини. Като голяма, хищна паст, джуджешката войска обгради враговете си и се сключи около тях.

Глава 4 Джуджешка играчка

Дризт крачеше по тихия коридор, а шумът на битката бързо заглъхваше зад гърба му Елфът бе спокоен; макар меките й котешки лапи да стъпваха съвсем беззвучно, той знаеше, че вярната Гуенивар не е далече. Много повече го тревожеше Риджис, който все така упорито го следваше по петите. За щастие, полуръстът също се движеше напълно безшумно и понеже гледаше да се държи в сенките, все още не му бе в тежест.

Какво обаче щеше да прави неопитният в битките полуръст, ако внезапно се натъкнеха на гоблини, питаше се Дризт и единствено нуждата от абсолютна тишина го възпираше да не разпита Риджис още там.

Внезапно Гуенивар, която вървеше напред, спря и погледна към господаря си, после, по-тъмна от черния мрак, се шмугна в отворената врата на някаква стая, откъдето долитаха груби гоблинови гласове.

Дризт се обърна към Риджис, от когото се виждаха само две червени точици — чувствителните му към инфрачервените лъчи очи. Полуръстовете също виждаха на тъмно, макар и не така добре, както елфите на мрака или гоблините. Дризт даде знак на Риджис да го изчака в коридора и безшумно последва Гуенивар.

В центъра на неголямата стая пет-шест гоблина се бяха скупчили един до друг, опрели гърбове в няколко от многобройните сталагмитни възвишения, които стърчаха из цялото помещение като грозни, изпочупени зъби.

Вдясно от себе си Дризт усети едва доловимо движение и разбра, че Гуенивар вече е там и търпеливо очаква той да направи първата крачка.

Какъв превъзходен боен другар бе тя, за кой ли път си помисли Дризт. Вярната пантера винаги изчакваше той да избере тактиката и след това сама намираше най-добрия начин да му бъде полезна.

Елфът внимателно се прокрадна до най-близката сталагмитна колона, пропълзя по корем до следващата и се претърколи до третата. Всеки потайно изминат сантиметър го доближаваше още малко до жертвите му, които, както се оказа, бяха общо девет и очевидно обсъждаха какво да правят оттук нататък.

Не се бяха сетили да поставят стражи и ето че сега нямаше кой да ги предупреди за надвисналата опасност.

Един от гоблините се претърколи, така че да се облегне по-удобно на близкия сталагмит. По-малко от два метра го деляха от другарите му, ала никой не видя как в мрака проблесна ятаган, разпори корема и продължи нагоре към дробовете му.

Гоблините вече бяха осем.

Дризт безшумно избута трупа встрани и зае неговото място.

Миг по-късно, един от другите гоблини го повика, вземайки го за своя мъртъв другар. Елфът изръмжа в отговор. Една ръка се протегна, за да го потупа по рамото и Дризт не можа да скрие усмивката си.

Гоблинът го потупа отново, после още веднъж, но по-бавно, след това внимателно започна да опипва дебелия му плащ, очевидно усетил разликата в ръста.

Леко озадачено, чудовището надникна зад сталагмитната колона.

Гоблините вече бяха седем. Дризт скочи сред малката групичка, а магическите ятагани сияеха в ръцете му. Преди чудовищата да успеят дори да се изправят на крака, още двама от другарите им рухнаха мъртви.

Останалите петима гоблини изпищяха и се разбягаха във всички посоки. Обзети от ужас, те се блъскаха в сталагмитните колони или се спъваха един в друг и падаха на земята.

Едно от чудовищата се затича право към Дризт, разтворило широко ръце, сякаш в знак на приятелство, а от устата му се лееше поток от неразбираеми думи. Внезапно злото същество като че ли разбра, че този елф на мрака не е негов съюзник, защото панически заотстъпва назад. Магическите ятагани изсвистяха във въздуха и изрисуваха голямо, кървавочервено X върху гърдите на окаяната твар.

Гуенивар изскочи от мрака зад Дризт и се хвърли към другия край на стаята, където един гоблин панически се опитваше да избяга. Един-единствен мах на грамадната й лапа и враговете им вече бяха само трима.

Най-сетне двама от гоблините успяха да се съвземат достатъчно, за да се обърнат срещу нападателя. Един от тях вдигна тежката си тояга, ала Дризт я пресрещна отдалеч и отклони удара.

Ятаганът му — същият, с който бе отбил тоягата на гоблина — полетя наляво, после надясно, после отново наляво, и пак надясно, и пак наляво, и още веднъж надясно. По тялото на зашеметеното чудовище зейнаха шест смъртоносни рани и то рухна на пода, преди да успее да разбере какво се бе случило.

През цялото време другият ятаган на елфа с лекота отбиваше отчаяните атаки на втория гоблин.

Щом Дризт довърши другаря му и насочи цялото си внимание към него, гнусното създание разбра, че е обречено. Без дори да се прицели, то запрати късия си меч срещу елфа и се хвърли зад най-близката колона.

Внезапната поява на последния оцелял гоблин, който точно в този момент мина зад същия сталагмит, изненада Дризт и даде възможност на другаря му да избяга. Окаяната твар очевидно имаше късмет, ядно си помисли елфът. Никак не му се искаше някой от гоблините да се изплъзне, ала тези двамата — дали нарочно, или по щастлива случайност — бягаха в различни посоки. Миг по-късно, иззад сталагмитната колона се разнесе глух тътен и гоблинът, който бе хвърлил меча си срещу Дризт, рухна на земята със строшен череп.

Стиснал малкия си боздуган, Риджис се показа иззад колоната и сви рамене.

Напълно слисан, Дризт отвърна на погледа му, после се обърна и се втурна след последния оцелял гоблин, който с трескава бързина се провираше между сталагмитите в отчаян опит да достигне изхода в другия край на стаята.

Много по-бърз и по-пъргав от него, елфът скоро започна да го настига. Недалеч от себе си Дризт видя Гуенивар — с дълги, грациозни скокове пантерата все повече се приближаваше до бягащия гоблин, а от устата й още капеше топлата кръв на предишната й жертва. Вече нищо не можеше да спаси окаяното чудовище.

Най-сетне гоблинът се добра до изхода, ала там внезапно се закова на място. Дризт и Гуенивар побързаха да отскочат встрани и успяха да се скрият зад няколко сталагмитни колони, само миг преди около гоблина да избухнат безброй гръмки, пъстроцветни експлозии. Писъците на чудовището огласиха цялата стая, когато взривовете започнаха да подхвърлят тялото му във всички посоки, а във въздуха полетяха късове от дрехите и от плътта му.

Експлозиите продължиха да подмятат гоблина, дълго след като у него не остана и искрица живот. Най-сетне всичко утихна и мъртвото тяло тупна на пода, а от многобройните му рани се заиздигаха тънки струйки дим.

Дризт и Гуенивар продължиха да се спотайват зад сталагмитите, чудейки се какво ли ново чудовище пристига.

Внезапно стаята засия, огряна от магическа светлина.

Дризт присви очи и още по-силно стисна двата си ятагана.

— Всички ли са мъртви? — разнесе се познат джуджешки глас и Дризт отвори очи тъкмо навреме, за да види как в стаята влиза Кобъл, пъхнал едната си ръка в кесията, която висеше на кръста му, докато с другата здраво стискаше голям щит.

— Таз’ магийка си я биваше, свещенослужителю! — одобрително каза един от войниците, които придружаваха жреца, и Кобъл, който тъкмо оглеждаше обезобразеното тяло на гоблина, нямаше как да не се съгласи с него.

В този момент Дризт се показа иззад колоната.

Изненаданият жрец светкавично хвърли шепа дребни, подобни на речни камъчета, предмети срещу елфа. Гуенивар изръмжа, Дризт се наведе и камъчетата избухнаха, когато се удариха в стената, където елфът бе стоял само допреди миг.

— Дризт! — извика Кобъл, внезапно осъзнал грешката си, и се втурна към елфа, който с интерес изучаваше обгорената стена зад гърба си. — Добре ли си, скъпи Дризт?

— Таз’ магийка си я биваше, свещенослужителю! — отвърна Дризт, имитирайки грубоват джуджешки глас, а широката му усмивка изразяваше искрено одобрение.

Кобъл го потупа по гърба така, че замалко не го събори на земята.

— И аз си я харесвам, право да ти кажа — отвърна той и показа на Дризт кесията си, която бе пълна догоре с дребните, взривоопасни камъчета. — Искаш ли да си вземеш няколко?

— Аз искам — неочаквано се обади Риджис и се показа иззад един сталагмит, който се намираше съвсем близо до изхода, към който бе побягнал гоблинът преди малко.

Лавандуловите очи на Дризт се отвориха широко от смайване при тази неочаквана проява на храброст от страна на полуръста.

Още един отряд гоблини, повече от сто на брой, се бяха разположили в коридорите вдясно от галерията, с намерението да нападнат джуджетата по фланга. Когато обаче видяха клопката с каменния блок да се проваля, а войните на Бруенор да се хвърлят в атака, водени от смъртоносен дъжд от сребърни стрели, когато етингите претърпяха жестоко поражение, а бойците на краля получиха подкрепление, дори глупавите гоблини имаха достатъчно ум в главите си, за да се обърнат и да побегнат с всички сили.

— Джуджета! — изкрещя едно от чудовищата и онези, които идваха след него, бързо подеха вика му.

Постепенно ужасът в гласовете им отстъпи място на кръвожадна възбуда — глупавите създания решиха, че са се натъкнали на неголяма група джуджета, най-вероятно съгледвачи.

Накъдето и да бяха тръгнали, те очевидно нямаха никакво намерение да спрат и да се бият, така че преследването продължи с пълна сила.

След няколко завоя бягащите джуджета и следващите ги по петите гоблини навлязоха в широк, добре осветен тунел, прокопан от миньорите на Митрал Хол преди няколкостотин години.

За първи път от онова отдавна отминало време, там отново имаше войни, които безмълвно се спотайваха и чакаха.

Яки ръце търпеливо нанизваха диск след диск върху тежката греда, докато най-сетне конструкцията заприлича на голямо, цилиндрично колело. Висока колкото джудже, тя бе широка почти колкото коридора и тежеше повече от тон. Дървото бе обвито с тънки метални листове, от които стърчаха множество остри ръбове; на няколко добре подбрани места бяха поставени неголеми чепове; от двете страни на гредата излизаха дръжки, чиито краища бяха отзад, така че джуджетата, които управляват съоръжението, да могат да се уловят здраво, като в същото време останат скрити.

Последният щрих добавяше платнено покривало, върху което бяха изрисувани група връхлитащи джуджешки войни — неговата цел бе да поддържа заблудата у гоблините до момента, в който отстъплението щеше да бъде невъзможно.

— Идват — докладва един от съгледвачите, изпратени напред, за да следят за пристигането на гоблините. — Ще свият зад ъгъла само след няколко минути.

— „Примамката“ готова ли е? — попита джуджето, което отговаряше за отряда, обслужващ „играчката“.

Съгледвачът кимна и джуджетата, които щяха да бутат съоръжението, здраво стиснаха двете дръжки. Други четирима войни — „примамката“ — излязоха отпред и се приготвиха да се впуснат в лудешки бяг. Останалите се наредиха зад „играчката“.

— Нишите са на трийсет метра пред нас — напомни командирът на четиримата бойци от „примамката“. — Гледайте да не ги пропуснете, че тръгне ли веднъж, „играчката“ няма спиране!

От другия край на тунела долетяха престорено уплашените викове на бягащите джуджета, скоро се разнесоха и възторжените крясъци на гоблините.

Командирът на групата поклати глава — толкова бе лесно да се подмамят гоблините. Накарай ги да вярват, че имат надмощие и ще те последват и вдън земя.

Четиримата войни пред „играчката“ се затичаха, машината заскърца и тръгна, тласкана от две джуджета. Останалите войни също поеха напред, а глухият тътен на търкалящото се колело заглушаваше стъпките им.

В тунела отново се разнесоха викове, ала този път сред тях ясно отекна едно тържествуващо „Сега!“

Четирите джуджета от „примамката“ изреваха победоносно и се хвърлиха напред, а ужасяващото съоръжение ги следваше по петите. Гласовете на войните се издигнаха над грохота на колелото и подеха песен:

Като тътен на страховита лавина отекнаха громолящите стъпки на джуджетата и се смесиха с дивашките викове на гоблините. Четиримата войни пред „играчката“ дадоха знак на другарите си, които подмамваха гоблините, преструвайки се на уплашен и беззащитен съгледвачески отряд, после се спряха край нишите и започнаха да сипят обиди срещу чудовищата.

По устните на джуджешкия командир заигра мрачна усмивка — вече бе сигурен, че играчката ще отмине спасителните ниши само миг преди гоблиновите пълчища да успеят да се доберат до тях.

Точно както беше планирал. Място за отстъпление нямаше, ала гоблините, сигурни, че са се натъкнали на обикновена джуджешка експедиция, дори и не помислиха да бягат, а се хвърлиха в атака с подновена ярост.

Джуджетата, които ги бяха подмамили дотук, достигнаха четиримата от „примамката“ и побързаха да се скрият в тесните ниши. „Играчката“ изтрополи покрай тях и се насочи право към гоблините. Заблудени от изрисуваното платнено покривало, чудовищата забавиха крачка и върху грозните им лица се изписа глуповато недоумение.

Много скоро уплаха смени недоумението, а бойните викове отстъпиха място на ужасени крясъци. Гоблинът, който се намираше най-близо до „играчката“, храбро замахна с меча си, ала успя единствено да разкъса покривалото и да разкрие странното съоръжение в целия му страховит блясък, миг преди да бъде премазан до смърт.

Храбрите джуджета наричаха изобретението си „изстисквачката“ и локвичката гоблинова течност — единственото, което остана от окаяната твар — напълно оправдаваше това име.

— Да запеем, войни! — викна командирът и гръмките гласове на джуджетата се издигнаха над агонизиращите писъци на гоблините.

Жестокото съоръжение подскачаше и громолеше и на джуджетата, които го бутаха, понякога им бе доста трудно да си проправят път през купчините смазани гоблинови тела. Ала дори да се случеше някой да се препъне, наоколо винаги имаше поне дузина от неговите другари, готови да заемат мястото му, та „играчката“ да може да продължи кървавия си път.

Бойците, които крачеха зад страховитото колело, започнаха да разтеглят редиците си, мнозина от тях спираха, за да довършат онези от премазаните гоблини, които все още шаваха. Повечето, обаче, се придържаха близо до „играчката“ и всеки път, когато минеха покрай някой страничен тунел, част от тях свиваха в него и посичаха всеки гоблин, успял по някакъв начин да се спаси от премазване.

— Тесен завой! — провикна се командирът.

Покритите със стомана каменни колела заскърцаха пронизително, разхвърчаха се искри. Именно тук, според плановете на джуджетата, търкалящата се ужасия трябваше да спре своя бяг.

Тя обаче не го стори, а някак си успя да се провре между тесните стени и продължи по следващия коридор, в края на който неколцина гоблини отчаяно дращеха неумолимия камък, в обречен опит да намерят изход.

— Пускайте! — извика командирът и джуджетата побързаха да изпълнят заповедта.

Увлечени от инерцията на лудия си бяг, те изпопадаха едно върху друго и продължиха да се търкалят още няколко метра, преди да успеят да спрат.

Страховитият трясък, който се разнесе, когато „изстисквачката“ се блъсна в стената, разтърси самите недра на скалата и за ликуващите джуджета не бе никак трудно да се досетят какво бе станало с гоблините, имали злощастието да попаднат между ужасяващото съоръжение и яката скала.

— Чудесна работа! — възхитено отбеляза командирът, когато обърна поглед назад, към осеяния с десетки гоблинови трупове под.

Всъщност битката още не бе свършила, ала сега джуджетата имаха огромно числено превъзходство над своите противници, след като „играчката“ бе погубила повече от половината гоблини.

— Чудесна работа! — доволно повтори командирът и наистина, от гледната точка на едно джудже, това си бе самата истина.

В това време в галерията, окървавените Бруенор и Дагна победоносно се прегръщаха или, както го наричаха те, „си поделяха кръвта на своите врагове“. Неколцина джуджешки войни бяха паднали в боя, имаше и доста ранени, и все пак нито Бруенор, нито Дагна се бяха надявали, че разгромът на гоблините ще бъде толкова пълен.

— Какво ще кажеш сега, момиче? — обърна се Бруенор към Кати-Бри, когато видя дъщеря си да се приближава към него, небрежно преметнала магическия си лък през рамо.

— Направихме онова, което трябваше — отвърна Кати-Бри. — Както очаквахме, гоблините не бяха нищо друго, освен шайка безчестни подлеци. Ала аз все още вярвам, че постъпихме правилно като се опитахме първо да преговаряме с тях.

Дагна пренебрежително се изплю на пода, ала Бруенор, по-мъдрият от двамата, кимна в знак на съгласие с думите на дъщеря си.

— Темпос! — долетя до ушите им победоносният вик на Уолфгар, а скоро видяха и самия него — вдигнал Щитозъб високо над главата си, той се приближаваше към тях с широки крачки.

— А и все още смятам, че всичко това ви доставя прекалено голямо удоволствие — добави Кати-Бри на Бруенор.

После, понеже явно не гореше от желание да разговаря с Уолфгар, побърза да се махне оттам — в битката бяха ранени доста джуджета и някой трябваше да се погрижи за тях.

— Ха! — изсумтя Бруенор зад гърба й. — Все едно пък на теб не ти хареса отново да чуеш песента на Таулмарил и сребърните му стрели!

Кати-Бри отметна една червеникавокафява къдрица от лицето си и продължи, без да се обръща. Не искаше Бруенор да види развеселената й усмивка.

Половин час по-късно в галерията пристигнаха бойците от отряда, отговарящ за „играчката“, и докладваха, че на десния фланг не е останал и един жив гоблин. След още няколко минути в залата се появи и Дризт, заедно с Риджис и Гуенивар, и съобщи на Бруенор, че Кобъл, заедно със своите войни, довършва прочистването на тунелите по левия фланг и тила.

— Успя ли да намериш неколцина и за себе си? — попита Бруенор. — Тъй де, след като довърши онез’ етинги, разбира се.

Дризт кимна.

— Успях — отвърна той. — Както и Гуенивар…, а и Риджис.

Двамата приятели хвърлиха изпълнен с любопитство поглед към полуръста, който си стоеше преспокойно и все още стискаше окървавения си боздуган. Усетил, че го гледат, Риджис побърза да скрие малкото оръжие зад гърба си, сякаш неизречените въпроси, които се четяха в очите им, го притесняваха.

— Изобщо не очаквах, че ще дойдеш с нас, Къркорещ корем — каза Бруенор. — Мислех, че ще си останеш горе и ще се тъпчеш както винаги, докат’ ние се бием.

Риджис сви рамене:

— Реших, че най-сигурното място на света е там, където е Дризт — обясни той и джуджето не можеше да не се съгласи с него.

— След няколко седмици започваме да копаем — обърна се Бруенор към елфа. — Е, след като миньорите дойдат тук и решат, че е безопасно, разбира се.

Само че Дризт вече не го слушаше. Много повече го интересуваха Уолфгар и Кати-Бри, които в този момент се движеха между ранените и очевидно всячески се стараеха да се избегнат.

— Зарад’ момчето е — обясни Бруенор, когато видя накъде гледа приятелят му.

— Смята, че мястото на една жена не е в разгара на лютите битки, които мъжете водят — отвърна Дризт.

— Ха! — изсумтя джуджето. — Че тя е един от най-добрите бойци, дето сме имали някога! Че то само днес, наравно с нас в боя участваха и шейсет джуджешки жени. Две от тях даже ги убиха!

Лицето на Дризт се изопна от учудване, но той не каза нищо, само поклати глава и се накани да отиде при Кати-Бри, ала преди да направи и две крачки, спря и отново поклати глава.

— Истина ти казвам, елфе — повтори Бруенор. — Шейсет джуджешки жени.

— Приятелю — отвърна Дризт. — Така и не се научих да ги различавам.

Два часа по-късно, войните на Кобъл се присъединиха към другарите си в галерията и докладваха, че и останалите коридори са прочистени. Разгромът (поне доколкото Бруенор и Дагна можеха да преценят) беше пълен — нито един гоблин не бе успял да се спаси.

Никое от джуджетата не забеляза стройните, черни силуети, които се носеха между сталактитите и с огромен интерес наблюдаваха бойните умения на брадатите войни. Никой не забеляза съгледвачите на Джарлаксъл.

Гоблините вече не представляваха заплаха за него, ала неприятностите за Бруенор Бойния чук едва сега започваха.

Глава 5 О, маловерци!

Дайнин следеше всяко движение на Виерна, всяка малка подробност от ритуала, който сестра му изпълняваше в чест на Кралицата-паяк. Намираха се в малкото светилище на един от по-незначителните домове в Мензоберанзан, което Джарлаксъл бе успял да осигури за нуждите на Виерна. Дайнин бе верен на мрачната богиня Лолт и на драго сърце се бе съгласил да придружи сестра си до мястото й за молитва. В действителност обаче, елфът смяташе всичко това за куха фасада, а сестра си — за нелепа карикатура на предишната Виерна.

— Не трябва да таиш подобни съмнения — подхвърли жрицата през рамо, без дори да прекъсне онова, което върши, за да погледне брат си.

Отвратената въздишка на Дайнин я накара рязко да се обърне и запали унищожителен пламък в близко разположените й очи.

— Какъв е смисълът на всичко това? — продължи Дайнин, захвърляйки настрани страха си от гнева на Виерна.

Дори всичко това за Лолт и нейната благословия да бе чиста измислица (както Дайнин все още упорито вярваше), Виерна бе по-едра и по-силна от него, а освен това можеше да прибегне и до магическите си умения на жрица. Да, Дайнин се боеше от сестра си, ала още повече се страхуваше да не би нелепите й фанатични идеи да донесат гибел за всички, които я заобикаляха, затова стисна зъби и събра всичката си смелост, решен този път да не отстъпва.

Вместо отговор, Виерна пъхна ръка в гънките на робата си и извади оттам странен бич. В черната, елмазена дръжка нямаше нищо необичайно, ала вместо езици, направени от обикновен ремък, там се извиваха и съскаха пет живи змии. Очите на Дайнин, който прекрасно знаеше какво означава това оръжие, се разшириха от изумление.

— Само една първожрица на Лолт има право да го използва — напомни му Виерна и нежно погали отровните влечуги.

— Само че ние изпаднахме в немилост… — опита се да възрази Дайнин, ала оръжието в ръцете на сестра му говореше друго.

Виерна го изгледа и избухна в зъл смях, докато се навеждаше да целуне една от змиите.

— Тогава защо ни е Дризт? — попита Дайнин. — Вече си си възвърнала милостта на Лолт. Защо искаш да рискуваш всичко, като се впуснеш по следите на нашия брат — изменник?

— Нали точно така си възвърнах милостта й! — изкрещя Виерна и направи крачка към него.

Дайнин побърза да отстъпи назад. Прекрасно си спомняше времето, когато родът До’Урден все още съществуваше и Бриса — най-възрастната и зла от сестрите му — го измъчваше с един от тези ужасяващи змиеглави камшици.

Гневът на Виерна стихна също така внезапно, както бе избухнал и тя обърна поглед към тъмния олтар, върху който имаше безброй паяци — както изкусно изваяни от камък, така и живи.

— Домът ни бе погубен от слабостта на матрона Малис — обясни Виерна. — Тя се провали в най-важната от всички задачи, които Лолт някога й бе възлагала.

— Да убие Дризт — досети се Дайнин.

— Да — простичко отвърна Виерна и отмести очи от черния олтар, за да погледне брат си. — Да убие подлия изменник Дризт. Обещах сърцето му на Лолт, зарекох се да поправя сторената грешка, така че ние — ти и аз — отново да си възвърнем милостта на нашата богиня.

— И за какво? — жлъчно попита Дайнин и насмешливият му поглед обходи невзрачната стая. — Нашият род вече не съществува. Името До’Урден се е превърнало в табу. Какво ще спечелим, ако отново си възвърнем милостта на Лолт? Радвам се, че отново ще бъдеш истинска първожрица, ала няма да имаш дом, който да оглавиш.

— Ще имам! — рязко отвърна Виерна и в очите й заискри гневен пламък. — Двамата с теб, братко, сме единствените оцелели потомци на благороднически род, загубил името и положението си. Имаме всички основания да се възползваме от Правото на онеправданите.

Дайнин я изгледа смаяно. Формално погледнато, Виерна говореше истината — Правото на онеправданите се полагаше на оцелелите потомци на унищожени родове и им позволяваше да посочат своите нападатели, така че виновниците да получат справедливо наказание. Ала в изпълнения с интриги и тайни заговори Мензоберанзан, справедливостта бе относително понятие.

— П-п-правото на онеправданите? — заекна Дайнин и облиза пресъхналите си устни — Забрави ли кой сложи край на рода До’Урден?

— Така отмъщението ще бъде още по-сладко — измърка упоритата му сестра.

— Баенре! — изкрещя Дайнин. — Домът Баенре, Първият дом на Мензоберанзан! Не можеш да издигнеш глас срещу Баенре. Няма род, независимо дали сам или в съюз с някой друг, който да се опита да им се противопостави. Та матрона Баенре стои начело на Академията! Откъде ще вземеш войска? Ами Бреган Д’аерте? Нали същата тази група наемници, която ни прие в редиците си, преди това участваше в погрома над нашия дом?

Дайнин замълча и се замисли над собствените си думи. Дори след толкова години, този парадокс, тази жестока ирония на живота в Мензоберанзан не спираше да го учудва.

— Ти си мъж и не можеш да разбереш прелестта на Лолт — отвърна Виерна. — Нашата богиня се наслаждава на този хаос, именно суровата ирония, която той ражда, й доставя най-голямо удоволствие.

— Градът никога няма да се вдигне на война срещу рода Баенре — отсече Дайнин.

— Изобщо няма да се стигне дотам! — сопна се Виерна и червените й очи отново загоряха с гневен пламък. — Матрона Баенре е стара, братко. Нейното време отдавна отмина. Когато Дризт умре, каквато е волята на Кралицата-паяк, ще бъда допусната на аудиенция в дома Баенре и там ще се позова… ние ще се позовем на Правото си на онеправдани.

— След което ще се превърнем в храна за гоблините-роби на Баенре — сухо рече Дайнин.

— Собствените дъщери на Баенре ще я прогонят, за да може родът им отново да си възвърне милостта на Кралицата — възбудено продължи Виерна, без да обръща внимание на изпълнения със съмнения Дайнин. — И именно заради това ще поставят начело мен.

Абсурдната самонадеяност на сестра му накара Дайнин да занемее.

— Помисли си, братко — продължи тя. — Представи си как стоиш до мен, начело на Първия дом в Мензоберанзан!

— Това ли ти обеща Лолт?

— Чрез Триел — отвърна Виерна. — Най-голямата дъщеря на матрона Баенре, водеща фигура в Академията.

Дайнин започна да се досеща какво става. Ако Триел, която бе много по-могъща от Виерна, бе решила да заеме мястото на своята престаряла майка, тя със сигурност щеше да иска престола на дома Баенре за себе си, или поне щеше да го отстъпи на някоя от останалите си, наистина достойни за такова високо положение, сестри. Дайнин приседна на една пейка, скръсти ръце пред гърдите си и бавно поклати глава, а недоверието, изписано върху лицето му, бе повече от очевидно.

— Няма да търпя някой от моя антураж да таи съмнения — предупреди го Виерна.

— Твоя антураж? — повтори брат й.

— Бреган Д’аерте е просто едно оръжие, инструмент, с който да изпълня волята на своята богиня — без никакво колебание отвърна Виерна.

— Ти си луда! — възкликна Дайнин, преди да успее да се овладее.

За негово облекчение, Виерна остана на мястото си.

— Горчиво ще се каеш за това светотатство, когато предам предателя Дризт на Лолт — закани се сестра му.

— Никога няма да се добереш до брат ни — остро отвърна Дайнин, потръпвайки при болезнено живия спомен за последната си катастрофална среща с Дризт. — И изобщо нямам намерение да дойда с теб на повърхността… не и за да се изправя срещу онзи демон. Той е силен, Виерна, много по-могъщ, отколкото можеш да си представиш!

— Тишина! — заповедта бе напоена с магическа мощ и Дайнин усети как следващите думи засядат на гърлото му.

— По-могъщ? — подигравателно се изсмя Виерна миг по-късно. — Какво ли разбира от могъщество безсилен мъж като теб!

По устните й заигра зла усмивка, а изражението на лицето й накара Дайнин да се размърда неспокойно на мястото си.

— Ела с мен, невернико — рече Виерна и тръгна към една от страничните врати на светилището.

Дайнин дори не помръдна.

— Ела! — повелително повтори Виерна и той усети как се изправя, как излиза от светилището на чуждия род, как слиза от неголямата им сталагмитна могила, как напуска Мензоберанзан, покорно следващ всяка стъпка на безумната си сестра.

Веднага щом двамата До’Урден се скриха от погледа му, Джарлаксъл покри магическото огледало с плътна завеса. Съвсем скоро трябваше да си поговори с Дайнин и да го предупреди за последиците, които упоритото му държание можеше да има. Джарлаксъл наистина харесваше Дайнин и гибелния път, по който елфът бе поел, никак не му се нравеше.

— Чудесна примамка си й измислила — каза наемникът на жрицата, която стоеше до него, и смигна дяволито с лявото си око, което днес бе решил да остави непокрито.

Вместо отговор, жрицата изръмжа с явно презрение. Макар да не бе особено висока (всъщност дори по-дребна от Джарлаксъл), от нея се излъчваше непреклонна сила.

— Скъпа Триел — гальовно измърка наемникът.

— Дръж си езика зад зъбите — сопна се Триел Баенре, — освен ако не искаш да го изтръгна от устата ти и да ти го подаря.

Джарлаксъл сви рамене и побърза да насочи разговора към съвместната си работа с жрицата.

— Виерна ти е повярвала.

— Тя е отчаяна — отвърна Триел Баенре.

— Щеше да се впусне в преследване на Дризт, дори ако й бе обещала просто да я приемеш в редиците на своя род — отбеляза наемникът. — Ала да я примамиш като й кажеш, че може да седне на трона на матрона Баенре…

— Колкото по-голяма е наградата, толкова по-настървена ще бъде — спокойно обясни Триел. — За майка ми е много важно Дризт До’Урден да бъде принесен в жертва на Лолт, а пък глупачката Виерна може да мисли каквото си ще.

— Права си — кимна Джарлаксъл. — Домът Баенре ще изпрати ли свой отряд?

— Заедно с Бреган Д’аерте ще тръгнат и тридесет наши войни. Ще бъдат само мъже — подигравката в гласа на Триел бе явна, — напълно заменими.

При тези си думи, първата дъщеря на дома Баенре наклони глава встрани и изпитателно погледна хитрия главатар на наемниците.

— Ти и част от най-добрите ти бойци ще придружите Виерна, нали? — попита тя. — За да съгласуваш действията на двата отряда?

— Аз съм част от всичко това — твърдо отвърна Джарлаксъл и потри изящните си ръце.

— За мое огромно неудоволствие — изръмжа Триел, после изрече някакво заклинание и изчезна, обвита от облак дим.

— Майка ти ме обича, скъпа Триел — каза Джарлаксъл, макар че Триел Баенре вече не можеше да го чуе. — Пък и никога не бих пропуснал такава възможност.

От гледна точка на наемника, преследването на Дризт имаше само хубави страни. Е, може би щеше да изгуби неколцина войници, но те лесно можеха да бъдат заменени. Ако наистина успееха да й принесат Дризт в жертва, Лолт щеше да бъде доволна, матрона Баенре щеше да бъде доволна, а Джарлаксъл щеше да се погрижи усилията му да не останат невъзнаградени. В крайна сметка всичко се свеждаше до това, че Дризт До’Урден бе предател и като такъв главата му бе оценена много високо.

Джарлаксъл се изсмя с глас, възхитен от прелестта на цялата ситуация. Ако Дризт все пак успееше да им се измъкне, всички щяха да обвинят Виерна, а самият той щеше да продължи напред, недокоснат от провала на плана им.

Имаше и трета възможност, която опитният Джарлаксъл, като страничен наблюдател, не бе пропуснал да види. Ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата това станеше, наемникът отново щеше да бъде печеливша страна, благодарение на добрите си отношения с Виерна. Какво ли щеше да се случи, ако тя изпълни своята част от споразумението, питаше се той. Какво ли бе замислила непредсказуемата Лолт за дома Баенре?

Виерна До’Урден вярваше на кухите обещания на Триел и това може и да бе лудост, ала Джарлаксъл прекрасно знаеше, че по едно или друго време мнозина от най-силните граждани на Мензоберанзан (в това число и самата матрона Баенре), бяха изглеждали напълно луди.

Когато по-късно същия ден Виерна прекрачи магическата врата, която водеше към покоите на Джарлаксъл, безумното изражение, изписано на лицето й, ясно издаваше огромното нетърпение, с което очакваше предстоящите събития.

От коридора се разнесе странен шум, ала тя не каза нищо, само продължи да се усмихва загадъчно. Потропвайки с пръсти по каменния плот пред себе си, Джарлаксъл се облегна назад в удобния си, люлеещ се стол и се зачуди какво ли му е подготвила Виерна този път.

— Ще ни трябва още един войник — каза жрицата.

— Ще го уредя — Джарлаксъл като че ли започваше да се досеща какво става. — Но защо? Дайнин няма ли да дойде с нас?

Очите на Виерна припламнаха.

— О, ще дойде — отвърна тя. — Ала ролята на брат ми претърпя известна промяна.

Джарлаксъл дори не трепна. Той все така седеше и потропваше с пръсти по писалището.

— Дайнин оспорваше заповедите на Лолт — спокойно обясни Виерна и приседна на ръба на каменното писалище. — Не искаше да вземе участие в така важния за мен поход към повърхността. Похода, който самата Кралица на паяците ни възложи!

Обзета от внезапен гняв, Виерна скочи от писалището и отиде до вратата.

През цялото време, докато траеше тирадата на Виерна, Джарлаксъл бе останал напълно неподвижен, само ръката, с която хвърляше магическите си ками, се присви едва забележимо. Виерна крачеше напред-назад, а проклятията, които сипеше върху двамата си братя, Дризт и Дайнин, се смесваха с фанатичните й молитви към Лолт.

Внезапно гневът й стихна и по лицето й заигра зла усмивка.

— Лолт иска да й бъдем предани! — обвинително рече тя.

— Несъмнено — отвърна несмутимият наемник.

— Една жрица има право да въздаде справедливост!

— Несъмнено.

Очите на Виерна отново припламнаха и Джарлаксъл застана нащрек, опасявайки се да не би непредсказуемата жрица да се нахвърли върху него поради някаква своя, неизвестна нему, причина. Вместо това Виерна отиде до вратата и повика брат си.

Джарлаксъл видя неясния силует от другата страна на вратата, видя как подобната на вода материя се развълнува, когато Дайнин пристъпи напред.

В стаята се показа огромен паешки крак, после още един, и още един. Миг по-късно ги последва и обезобразеното туловище — голото, подпухнало тяло на Дайнин, превърнато от кръста надолу в тяло на огромен, черен паяк. Някога красивото му лице сега бе подуто и безизразно като на мъртвец, в мътните очи нямаше никакъв блясък.

Джарлаксъл рязко си пое дъх и прокара ръка по голата си глава, която внезапно заблестя от ситни капчици пот.

Уродливото създание влезе в стаята и покорно застана зад Виерна.

— Планът ни трябва да успее на всяка цена — обясни жрицата, като не спираше да се усмихва на очевидното смущение на наемника. — Лолт няма да търпи разногласия между нас.

Ако Джарлаксъл все още хранеше някакви съмнения относно подкрепата, която Виерна твърдеше, че получава от Кралицата на паяците, то сега те бяха напълно разпръснати.

Виерна бе наложила на непокорния Дайнин най-страшното наказание, което съществуваше в света на Мрачните елфи, наказание, което бе по силите единствено на първожрица, радваща се на пълната подкрепа на Лолт. Тя бе заменила изящното елфическо тяло на брат си с отблъскващото туловище на огромен паяк, прекършила бе независимия му дух и на негово място бе оставила единствено невъобразима злост и абсолютно покорство.

Виерна беше превърнала Дайнин в драйдер.