Наследство

Глава 6 Гладък път

— Няма да приема групата от Несме! — сопна се Бруенор на пратеника от Заселническа твърдина.

— Но, кралю Бруенор… — безпомощно заекна рижият варварин, ала резкият тон на джуджето го накара да замълчи.

— Казах не! — отсече Бруенор.

— Стрелците от Несме също участваха в Битката за Митрал Хол — обади се застаналият до джуджето Дризт.

Бруенор неспокойно се размърда на мястото си, но продължи да упорства:

— Забрави ли как кучетата от Несме се отнесоха с теб, когато за първи път минахме през земите им?

Дризт поклати глава, но вместо гняв, споменът предизвика само усмивка.

— Не съм — отвърна той, но спокойният тон и изражението на лицето му красноречиво говореха, че макар да не бе забравил, отдавна бе простил несправедливостта, с която се бе сблъскал.

Като видя приятеля си така изпълнен с покой и тиха удовлетвореност, Бруенор усети как яростта му постепенно стихва.

— Значи мислиш, че трябва да ги оставя да дойдат на сватбата, така ли?

— Вече си крал — каза Дризт и разпери ръце, сякаш това даваше отговор на въпроса.

Изражението на Бруенор обаче ясно говореше, че за него това съвсем не бе достатъчен отговор, така че също толкова упоритият елф поясни:

— Отговорен си за добруването на своите поданици и трябва да бъдеш внимателен. Несме може да ви бъде не само важен партньор в търговията, но и ценен съюзник. Пък и не можем да виним войниците, чийто град непрестанно е изложен на всевъзможни опасности, за реакцията им при вида на един Мрачен елф.

— Твърде си мекосърдечен, елфе! — изръмжа Бруенор. — Че и мен се опитваш да направиш такъв!

После се обърна към рижия варварин (очевидно сънародник на Уолфгар) и кимна:

— Предай на пратениците от Несме, че са добре дошли на сватбата. Ама искам да знам колцина мислят да присъстват.

Варваринът хвърли изпълнен с благодарност поглед на Дризт, после се поклони и си тръгна. Бруенор обаче не спря да мърмори.

— Сума неща трябва да свърша, елфе! — оплака се той.

— Опитваш се да превърнеш сватбата на дъщеря си в най-великолепното тържество, което тези земи са виждали някога — отбеляза Дризт.

— Така е — съгласи се Бруенор. — Моята Кати-Бри заслужава дори много повече от туй. През всички тез’ години съм се мъчил да й дам колкото се може повече, ама и сам виждаш… — при тези думи джуджето разтвори ръце и изпъчи набитото си тяло, за да подчертае разликата в расите.

Дризт сложи ръка на рамото му и топло каза:

— Никой човек не би могъл да й даде повече.

Бруенор подсмръкна шумно и Дризт се извърна, за да скрие усмивката си.

— Сума неща, казвам ти, елфе! — изсумтя джуджето след малко — както можеше да се очаква, разчувстването му не трая дълго. — Дъщерята на един крал трябва да се омъжи както подобава, ама да не мислиш, че някой се сеща да ми помогне с всичката таз’ работа, как ли пък не!

Дризт май знаеше какво бе предизвикало раздразнението на приятеля му. Бруенор бе очаквал, че Риджис — бивш водач на гилдия и несъмнено запознат с етикета — ще му помогне с приготовленията за пищното тържество. Малко след пристигането на полуръста, Бруенор бе уверил Дризт, че сега вече с проблемите му е свършено — „Къркорещият корем ще се погрижи за всичко, дето трябва да се свърши!“

Риджис наистина се бе нагърбил с доста задачи, ала съвсем не ги бе изпълнил така, както джуджето искаше и очакваше. Елфът не бе сигурен, дали това се дължеше на неумението му или на прекалената взискателност на Бруенор, породена от огромната му любов към Кати-Бри.

В този момент в стаята се втурна едно джудже и връчи на краля двадесет свитъка с различни предложения за украсата на голямата трапезария. Миг по-късно се появи още едно джудже, заедно с цял наръч възможни менюта за предстоящото пиршество.

Бруенор въздъхна тежко и отправи безпомощен поглед към приятеля си.

— Ще се справиш — увери го елфът. — За Кати-Бри това ще бъде най-великолепното празненство, вдигано някога.

Дризт искаше да каже още нещо, ала последните му думи го накараха да се замисли. Върху лицето му се изписа загриженост, която не убягна от вниманието на приятеля му.

— Тревожиш се за момичето — отбеляза наблюдателното джудже.

— По-скоро за Уолфгар — призна Дризт.

Бруенор се засмя.

— Цели трима зидари трябваше да се хванат на работа, за да оправят оназ’ дупка в стената. Момчето май здравата се е ядосало.

Дризт кимна, но не каза нищо. С никого не бе споделил, че именно срещу него бе насочен гневът на Уолфгар и че сега можеше да е мъртъв, ако варваринът бе успял.

— Просто е нервен, това е всичко — каза Бруенор.

И този път Дризт не каза нищо, само кимна, макар да не можеше да се съгласи напълно с приятеля си. Уолфгар наистина беше изнервен, ала това не бе достатъчно основание (нито пък оправдание) за странното му държание напоследък. Само че Дризт нямаше по-добро обяснение, пък и след случилото се в стаята му, варваринът отново бе започнал да се държи приятелски, отново се бе превърнал в онзи Уолфгар, когото той познаваше.

— След сватбата всичко ще си дойде на мястото — Бруенор като че ли се опитваше да успокои самия себе си и Дризт прекрасно го разбираше — Кати-Бри, осиротялото човешко момиче, се бе превърнала в повече от дъщеря за него; тя бе единственото уязвимо място в иначе непробиваемата броня, с която джуджето бе обградило сърцето си.

Необяснимото, деспотично държание на Уолфгар явно не бе убягнало и от неговото внимание. Ала, макар притеснението на Бруенор да бе очевидно, Дризт не вярваше, че приятелят му ще се опита да направи нещо по въпроса. Не и ако Кати-Бри не го помолеше.

А Кати-Бри, горда и упорита като баща си, никога нямаше да поиска помощ — нито от Бруенор, нито от Дризт.

— Къде се беше скрил, малък хитрецо? — Гръмогласният рев на Бруенор извади елфа от мислите му и той вдигна поглед, тъкмо навреме, за да види как в стаята, с доста недоволен вид, влиза Риджис.

— Тъкмо закусвах! — извика той в отговор и хвърли мрачен поглед на джуджето, като в същото време поглади къркорещия си корем.

— Не е време за ядене! — сопна се Бруенор. — Имаме…

— … сума нещо за вършене — изимитира го Риджис и примирително вдигна пухкавата си ръка.

Бруенор тропна с крак и се втурна към купчината менюта.

— След като бездруго мислиш само за това как да се натъпчеш — рече той, докато вдигаше свитъците и ги подхвърляше към Риджис. — Ще има и елфи, и хора, тъй че гледай да измислиш нещо, дето чувствителните им стомаси да могат да преглътнат!

Мъчейки се да събере летящите към него менюта, Риджис хвърли умолителен поглед на Дризт, ала елфът само сви рамене, така че полуръстът нарами свитъците и се отправи към вратата.

— Мислех си, че ще се справи много по-добре с приготовленията — отбеляза Бруенор, достатъчно високо, за да може Риджис да го чуе.

— И не толкова добре с гоблините — добави елфът, припомняйки си забележителните усилия на полуръста в неотдавнашната битка.

Бруенор поглади рижата си брада и се загледа във вратата, през която Риджис току-що бе излязъл.

— Доста време прекара по пътищата с нас, от туй ще да е — предположи той.

— Твърде много време — тихичко добави Дризт така, че приятелят му да не може да го чуе.

За разлика от него, Бруенор явно намираше промяната у Риджис за хубава.

Малко по-късно, докато минаваше покрай светилището на Кобъл, Дризт установи, че не само джуджето е изнервено от трескавите приготовления за предстоящата сватба.

— Не! — чу той сърдития вик на Кати-Бри. — Дори да ми дават целия митрил в царството на Бруенор!

— Бъди разумна — долетя умолителният глас на Кобъл. — Баща ти не иска кой знае какво.

Дризт влезе в светилището и завари Кати-Бри да стои върху невисок пиедестал, решително сложила ръце на кръста си, докато Кобъл й показваше богато украсена със скъпоценни камъни престилка.

Кати-Бри вдигна поглед към Дризт и рязко кимна.

— Искат да ме накарат да облека ковашка престилка! — извика тя. — В деня на сватбата ми — тази отвратителна, ковашка престилка!

Дризт бе достатъчно благоразумен да сдържи усмивката си. С напълно сериозно изражение, той отиде до пиедестала и взе престилката.

— Традиция на рода Боен чук — обясни Кобъл.

— Всяко джудже би било гордо да я носи — съгласи се Дризт. — Трябва ли да ти напомням обаче, че Кати-Бри не принадлежи към вашата раса?

— Робски символ, ето какво е тя — гневно заяви момичето. — От джуджешките жени се очаква да работят в ковачниците по цял ден. Никога през живота си не съм вдигала ковашки чук и…

Умолителният поглед на Дризт и протегнатата му ръка я накараха да замълчи.

— Но тя е дъщеря на Бруенор — изтъкна Кобъл. — Нейно задължение е да изпълнява волята на баща си.

— Така е — съгласи се Дризт като истински дипломат, — ала не забравяй, че Кати-Бри не се омъжва за джудже. Тя никога не е работила край пещите…

— Това е символично — възпротиви се Кобъл.

— … а Уолфгар се трудеше с ковашкия чук, само докато служеше на Бруенор и нямаше друг избор — довърши Дризт преспокойно.

Кобъл хвърли още един поглед на престилката, после вдигна очи към Кати-Бри.

— Все ще измислим нещо — отстъпи той.

Дризт смигна на Кати-Бри и с учудване забеляза, че усилията му ни най-малко не бяха разведрили мрачното й настроение.

— Тук съм по поръчка на Бруенор — обърна се Дризт към свещенослужителя. — Спомена нещо за изпитване на осветената вода за церемонията.

— Опитване — поправи го Кобъл и се засуети притеснено. — Да, да… медовината. Бруенор е решил да оправи проблема с медовината.

И като вдигна поглед към Дризт, добави:

— Опасяваме се, че пивото може да не им понесе, особено на онез’ префинените от Сребърния град.

После отново се защура напред-назад из светилището, загребвайки пълни черпаци от многобройните купели, наредени покрай стените.

— Светена вода? — беззвучно повтори Дризт, но Кати-Бри само сви рамене недоумяващо.

В не една и две религии жреците слагаха различни билки в светената вода, та след всичките години, прекарани край Бруенор, Дризт не би трябвало да се учудва чак толкова, че джуджешките свещенослужители използват хмел.

— Бруенор поръча да ти кажа да не се скъпиш с ценната течност — рече елфът, макар тази заръка да бе съвсем ненужна — Кобъл вече бе напълнил цяла количка с различни бутилки.

— Свършихме за днес — обърна се джуджето към Кати-Бри и тръгна към вратата, бутайки внимателно скъпоценния си товар. — Ама хич и не си мисли, че ще оставя нещата така!

Младата жена изсумтя, ала Кобъл вече бе твърде далеч, за да я чуе.

Дризт приседна до нея на малкия пиедестал, но не каза нищо.

— Толкова ли е ужасна престилката? — осмели се да попита той най-сетне.

Кати-Бри поклати глава.

— Работата не е в дрехата — обясни тя. — Тя си е наред, не ми харесва символичното значение, което носи. Само след две седмици ще се омъжа. Все по-често си мисля, че и последното приключение, последната битка, остана зад гърба ми… освен онези битки, които ще трябва да водя срещу собствения си съпруг.

Неочакваното признание порази Дризт с прямотата си и същевременно свали от плещите му бремето на страховете, които до този миг се бе опитвал да запази в тайна.

— Гоблините навред из Фаерун ще се радват да го чуят — пошегува се той, опитвайки се да разсее мрачното й настроение.

И наистина, по устните на Кати-Бри затрептя бледа усмивка, ала тъгата в сините й очи остана все така дълбока.

— Би се наистина отлично — добави Дризт.

— Това учудва ли те? — сопна се Кати-Бри, заемайки отбранителна позиция, а тонът й бе по-остър от магическите ятагани на елфа.

— Винаги ли си така изпълнена с гняв? — отвърна Дризт и думите му я успокоиха начаса.

— Просто съм уплашена, предполагам — прошепна тя.

Дризт кимна — прекрасно разбираше нарастващото й притеснение.

— Трябва да се връщам при Бруенор — рече той най-сетне и се изправи на крака.

Елфът се канеше да остави нещата така, ала не можеше да пренебрегне горещата молба, която проблесна в очите на Кати-Бри. Миг по-късно, момичето извърна покритата си с червеникавокафяви къдри глава и се взря пред себе си. Унинието, изписано на лицето й, разтърси Дризт.

— Не е моя работа да ти казвам какво трябва да чувстваш — заговори той, но Кати-Бри все така избягваше погледа му. — Товарът, който нося на плещите си като твой приятел, е също така тежък, както онзи, с който се нагърби ти в Калимпорт, когато бях тръгнал в погрешна посока. Едно обаче ще ти кажа — много скоро ще застанеш на кръстопът и само ти можеш да решиш накъде да поемеш. За доброто на всички ни, и най-вече на теб самата, се моля да избираш внимателно.

И като се наведе, елфът отметна косата от лицето й и нежно я целуна по бузата.

После излезе от светилището, без да се обърне назад.

Когато се завърна в тронната зала, Дризт откри, че половината от манерките, донесени от свещенослужителя, бяха вече празни. Бруенор, Кобъл, Дагна, Уолфгар и Риджис шумно обсъждаха коя „светена вода“ има най-фин и най-мек вкус… спор, който неминуемо водеше до нови и нови дегустации, които от своя страна водеха до все по-разпалени спорове.

— Туй и никое друго! — отсече Бруенор и се показа иззад поредното ведро, което току-що бе пресушил, а в рижата му брада се белееха големи късове пяна.

— Че то става само за гоблини! — провикна се Уолфгар с дрезгав глас.

Смехът му обаче бързо секна, когато Бруенор нахлупи празното ведро на главата му и го удари с опакото на дланта си така, че металът се раздрънча из цялата зала.

— Е, може пък и да греша — отекна гласът на Уолфгар изпод кофата, а той самият тупна на земята.

— Ти как мислиш, елфе? — избоботи Бруенор, когато видя приятеля си да влиза, и му подаде две разплискани кани.

— Бистрата изворна вода е повече по вкуса ми, отколкото гъстата медовина — отклони поканата Дризт.

Бруенор запрати двете кани срещу него, ала пъргавият елф отскочи встрани и върху каменния под потекоха ручейчета от тъмната течност. Гръмогласните викове, които се изтръгнаха от гърлата на останалите джуджета при вида на толкова много похабена медовина, слиса Дризт, но още повече се учуди, когато (за първи път откакто го познаваше) видя Бруенор да се свива под нечии упреци, без да опита да се защити.

— Кралю! — долетя глас откъм вратата и сложи край на спора.

В залата влезе доста закръглено джудже, облечено в бойно снаряжение и при вида на мрачното му лице, приповдигнатото настроение на дегустаторите бързо спадна.

— Седмина от наш’те не се завърнаха от новите тунели — съобщи джуджето.

— Че защо да бързат? — отвърна Бруенор.

— Пропуснаха вечерята.

— Неприятности! — обадиха се Дагна и Кобъл едновременно, станали напълно сериозни.

— Ха! — изсумтя Бруенор и махна с ръка, леко трепереща от изпитите кани с медовина. — В тунелите няма повече гоблини, туй е сигурно. Онез’ седмината са надушили митрил, тъй ще да е станало. Бас ловя, че са открили някоя пребогата жила, а тогаз джуджетата забравят всичко друго на света, какво остава за една вечеря.

Кобъл и Дагна (и дори Риджис, както Дризт не пропусна да забележи), закимаха в знак на съгласие. Ала предпазливият елф прекрасно познаваше многобройните опасности, които дебнеха всеки, дръзнал да навлезе в Подземния мрак (а най-дълбоките тунели на Митрил Хол си бяха точно това) и не бе склонен да повярва, че всичко е толкова просто.

— Какво мислиш, елфе? — обърна се Бруенор към приятеля си, когато видя притеснението, изписано по лицето му.

— Мисля, че навярно си прав — отвърна Дризт след дълго мълчание.

— Навярно? — изпухтя Бруенор. — Е, какво пък, никога не съм можел да те убедя в нещо, дето не искаш да го повярваш. Върви тогава. Вземи оназ’ твоя котка и иди да намериш закъснелите ми джуджета.

Усмивката, която заигра по устните на Дризт, ясно показваше, че през цялото време бе възнамерявал да стори именно това.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар! Аз ще отида! — заяви Уолфгар, ала вместо гордо, думите му прозвучаха доста смешно, заради надянатото на главата му ведро.

Бруенор удари кофата още веднъж, за да накара варваринът да престане с хлапашкото си самохвалство и отново се обърна към Дризт:

— И още нещо, елфе — каза той с лукава усмивка; погледът му обходи всички присъстващи и най-сетне се спря върху Риджис. — Вземи и Къркорещия корем със себе си. И без туй тука не върши никаква работа!

Големите очи на полуръста се окръглиха още повече. Той прокара пълните си пръсти през къдравата си кафява коса, после неловко подръпна една от обиците си.

— Аз? — попита той с треперещ гласец. — Да сляза там долу?

— Нали веднъж вече го направи! — думите на Бруенор като че ли бяха насочени не толкова към самия Риджис, колкото към останалите джуджета. — Дори уби няколко гоблина, ако си спомням правилно.

— Имам да върша други…

— Заминавай, Къркорещ корем! — изръмжа Бруенор и замалко не падна от мястото си, докато се навеждаше към него. — За първи път, откакто избяга при нас — о, да, прекрасно знаем, че то си е било чисто бягство! — искам да свършиш онуй, дето съм ти казал, без обичайните ти извинения и увъртания!

Нетърпящият възражения тон на Бруенор изненада всички, които се намираха в стаята, дори Риджис. Без да каже нищо повече, полуръстът се изправи и послушно застана до Дризт.

— Може ли първо да минем през моята стая? — кротко попита той. — Искам да си взема поне раницата и боздугана.

Дризт прегърна дребния си приятел през внезапно увисналите рамене и го обърна, така че да го гледа в очите.

— Не се бой — тихичко рече той и, сякаш за да подчертае силата на обещанието си, пусна ониксовата статуетка в нетърпеливите ръце на полуръста.

Сега вече Риджис знаеше, че е в сигурна компания.

Глава 7 Тишина в мрака

Дори в светлината на многобройните фенери, окачени по стените и въпреки че коридорите бяха равни и надлежно обозначени, на Дризт и Риджис им трябваха почти три часа, за да прекосят Митрил Хол и да достигнат новите тунели. По пътя си минаха през приказно красивия подземен град и неговите многобройни нива, в които бяха разположени покоите на десетки джуджета и които изглеждаха досущ като гигантски стъпала от двете страни на огромната пропаст. Жилищата бяха обърнати към най-натоварената част от работилниците на приземния етаж, където винаги кипеше усилен труд. Това бе сърцето на целия комплекс, мястото, където живееха и работеха по-голямата част от поданиците на Бруенор. Огромните пещи тътнеха от сутрин до вечер. Ковашките чукове неспирно пееха своята песен и макар мините да бяха отворени едва от няколко месеца, количките, които чакаха началото на търговския сезон, наредени покрай стените, вече бяха пълни с хиляди прекрасни предмети — от изкусно изработени оръжия до изящни бокали.

Дризт и Риджис влязоха откъм източния край на най-горното ниво, прекосиха високия мост, който бе прехвърлен през пропастта, и се спуснаха по дългите стълби, които водеха до изхода. От там пътят тръгваше на запад, към най-дълбоките рудници на Митрил Хол. Все още имаше факли, ала вече не така начесто. Двамата приятели непрекъснато се натъкваха на джуджешки отряди, които извличаха скъпоценен сребрист митрил от стените на тунелите.

Постепенно джуджетата оредяха, докато най-сетне съвсем изчезнаха, угаснаха и фенерите по стените — бяха достигнали крайните коридори. Дризт свали раницата си и се накани да запали една факла, но после видя очите на полуръста да проблясват в мрака с издайническа инфрачервена светлина.

— Предпочитам да я запалиш — обади се Риджис, когато видя, че елфът се готви да сложи раницата на гърба си, без да е извадил факлата.

— Трябва да ги пестим — обясни Дризт. — Още не знаем колко дълго ще ни се наложи да останем в новите тунели.

Риджис сви рамене и Дризт развеселено забеляза, че макар все още да не бяха напуснали охраняваната част на Залите, полуръстът вече бе приготвил малкия си, но несъмнено опасен боздуган.

След кратка почивка двамата приятели отново поеха на път. Не бяха изминали повече от няколко мили, когато (както можеше да се очаква) Риджис започна да се оплаква, че го болят краката и млъкна, едва когато в тунелите отекнаха джуджешки гласове.

Още няколко завоя и коридорът ги отведе до тясна стълба, която стигаше до последната караулна стая в тази част на комплекса. Четиримата стражи вътре играеха на зарове (като, разбира се, избухваха в гръмогласни спорове при всяко хвърляне) и не обръщаха особено внимание на тежката, обкована с желязо каменна врата, зад която започваха новите тунели.

— Добра среща — поздрави Дризт, прекъсвайки играта на пазачите.

— Вътре има неколцина от наш’те — отвърна едно набито джудже с кестенява брада. — Кралят ви изпраща да ги откриете, нали?

— За наше голямо удоволствие — вметна Риджис.

Дризт кимна:

— Тук сме, за да им напомним, че няма защо да бързат с извличането на митрила — престорено безгрижно каза той — не искаше да тревожи стражите ненужно, а това неминуемо щеше да се случи, ако им кажеше, че в новите тунели може би става нещо нередно.

Двама от пазачите взеха оръжията си, докато другите двама се заеха да вдигнат тежкото резе на вратата.

— Щом поискате да се върнете — обясни джуджето с кестенявата брада, — почукайте три и после още два пъти. Никому не отваряме, ако сигналът не е верен.

— Ще го запомня — обеща Дризт.

Резето изщрака и вратата се отвори навътре със силен засмукващ звук. В тунела отвъд нея тегнеше катраненочерен мрак.

— Не се бой, приятелю — каза Дризт на полуръста, когато видя очите му да проблясват с неочакван пламък.

Вече бяха слизали тук и то само преди две-три седмици, ала това, че тогава бяха сложили край на гоблиновата заплаха, не правеше гробната тишина, която цареше в тунела сега, по-малко зловеща.

— Побързайте — отворената врата очевидно притесняваше джуджето с кестенявата брада.

Дризт запали една факла и прекрачи в мрака, царящ отвъд караулната стая. Риджис го следваше по петите. В мига, в който отново останаха сами, четирите джуджета побързаха да затворят вратата. Изщракването на резето от вътрешната страна отекна в безмълвния, празен тунел.

Дризт подаде факлата на Риджис и извади магическите си ятагани. По острието на Сиянието затрептя синкав блясък.

— Ще гледам да свършим колкото се може по-бързо — обеща елфът. — Повикай Гуенивар, нека тя ни води.

Риджис остави боздугана и факлата настрана и започна да рови в раницата си. Щом извади ониксовата статуетка, той я сложи на пода пред себе си, взе останалите си вещи и вдигна поглед към Дризт, който вече бе навлязъл навътре в тунела.

— Защо не я повикаш? — учуди се Дризт, когато се обърна назад и видя Риджис да го чака.

И наистина, като се имаше предвид колко близки бяха станали полуръстът и пантерата, неочакваното колебание на Риджис бе доста странно. Гуенивар бе магическо същество, което обитаваше Звездната равнина и се подчиняваше на заповедите на онзи, който притежаваше ониксовата статуетка. Бруенор винаги изпитваше известно неудобство в нейно присъствие (единствените магии, които повечето джуджета наистина харесваха, бяха онези, с които закаляваха оръжията си), ала Риджис и Гуенивар бяха близки приятели. Веднъж, за да спаси живота на полуръста, Гуенивар го бе измъкнала от една рушаща се кула и го бе отвела в собствената си равнина.

А ето че сега, стиснал боздуган и факла в ръцете си, Риджис стоеше до черната статуетка и не знаеше какво да стори.

Дризт се върна при дребния си приятел.

— Какво става? — попита той.

— Ами аз… мислех си, че е по-добре ти да я повикаш — заекна полуръстът. — В края на краищата, ти си й господар и твоя глас познава най-добре.

— Гуенивар ще послуша и теб — усмихна се Дризт и го потупа по рамото, после, за да не губи повече време, тихо повика вярната котка.

Миг по-късно около статуетката се завихри сивкава мъгла, доста по-тъмна от обикновено заради мъждивата светлина, хвърляна от факлата. Постепенно безформените валма очертаха силуета на голяма котка и започнаха да стават все по-плътни, докато накрая отстъпиха място на черното, мускулесто тяло на Гуенивар. Пантерата присви уши и тихо изръмжа. Риджис побърза да отстъпи назад, ала в този миг Дризт сложи ръка върху силния врат на животното и приятелски го потупа.

— Изчезнаха няколко джуджета — обясни той и Риджис бе сигурен, че умната пантера разбира всяка дума на господаря си. — Открий дирите им, приятелко. Отведи ни при тях.

Изучаващият поглед на Гуенивар обходи тунела, в който се намираха, после отново се спря на Риджис, а от муцуната й се разнесе гърлено ръмжене.

— Да вървим — настоя Дризт и само с един мощен скок на гъвкавото си тяло, вярното животно полетя напред и безшумно потъна в мрака отвъд светлината на факлата.

Дризт и Риджис поеха по стъпките й, без да бързат — елфът бе сигурен, че Гуенивар няма да се отдалечи толкова много, че да ги изгуби. Неспокойният поглед на полуръста обаче, непрестанно се стрелкаше на всички посоки. Малко по-късно минаха през кръстопътя, край който още се търкаляха костите на отдавна убития от Бруенор етинг. Когато влязоха в галерията, където основната част от гоблиновата войска бе претърпяла пълното си поражение, Гуенивар отново се присъедини към тях.

Неотдавнашната битка не бе оставила почти никакви следи, като се изключат многобройните кървави петна по пода и бързо намаляващата купчина гоблинови трупове. Стаята гъмжеше от триметрови, подобни на червеи същества с дълги пипала, които пълзяха навсякъде и пируваха с разлагащите се тела на гоблините.

— Дръж се близо до мен — прошепна Дризт предупредително.

Риджис не чака да го подканят втори път.

— Това са мършолази — обясни елфът. — Лешоядите на Подземния мрак. При толкова много готова храна наоколо, най-вероятно няма да ни закачат, ала въпреки това си остават много опасни. И най-слабото ужилване на пипалата им ще те парализира за миг.

— Мислиш ли, че джуджетата са се приближили твърде много до тях? — попита Риджис и присви очи, мъчейки се да види дали сред гоблиновите останки няма и джуджешки трупове.

Дризт поклати глава:

— Те познават тези същества прекалено добре — поясни той. — Дори ги използват, за да се избавят от смрадта на гоблинова леш след битка. Не вярвам, че седем опитни джуджета биха се превърнали в плячка за някакви си мършолази.

С тези думи Дризт се накани да слезе от наклонения каменен блок, ала преди да успее да направи и една крачка, Риджис го сграбчи за плаща и го дръпна назад.

— Отдолу има мъртъв етинг — напомни му полуръстът. — Купища месо.

Дризт наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в досетливия полуръст. Решението на Бруенор да изпрати Риджис с него, май щеше да се окаже доста умно. Двамата заобиколиха ръба на каменния блок и слязоха от другата му страна. Щом се озоваха на пода, Дризт със собствените си очи се убеди колко прав бе полуръстът — трупът на етинга беше полазен от няколко грамадни мършолази и ако Риджис не го бе спрял навреме, той щеше да се озове в опасна близост до тях.

Няколко секунди по-късно, двамата приятели отново навлязоха в пустите тунели, водени от Гуенивар.

Скоро факлата започна да догаря и Дризт се накани да запали нова, ала Риджис поклати глава, сякаш искаше да му напомни, че ги чака дълъг път и е по-добре да пестят светлината.

И така, те продължиха напред, обгърнати от непрогледен мрак и гробна тишина и единствено слабите, синкави пламъчета, които пробягваха по острието на Сиянието, осветяваха пътя им. Дризт имаше чувството, че се е върнал в миналото и заедно с вярната си пантера отново кръстосва Подземния мрак, където опасностите дебнат иззад всеки ъгъл, а сетивата се изострят до краен предел.

— Дискът е топъл, нали? — досети се Джарлаксъл, виждайки доволното изражение, с което Виерна докосваше металната повърхност на магическия предмет.

— Брат ми не е далеч — отвърна Виерна от мястото си върху гърба на елфопаяка, когото щеше да язди по време на пътуването; лишен от мисъл и собствена воля, Дайнин стоеше напълно неподвижен, а подпухналото му лице беше безизразно и празно.

Джарлаксъл се облегна на стената и надникна в дългия коридор, чийто под бе осеян с премазаните трупове на десетки гоблини. Из черните сенки наоколо безшумно се прокрадваха тъмни силуети — тихи като смъртта, изкусните убийци от Бреган Д’аерте се занимаваха със своите задачи.

— Как изобщо можем да сме сигурни, че Дризт е някъде наблизо? — осмели се да попита наемникът, макар никак да не му се щеше да разколебава твърдата увереност, с която избухливата Виерна очакваше пристигането на брат си… особено когато жрицата седеше върху най-красноречивото доказателство за това какво може да причини разрушителният й гняв.

— Той е тук — спокойно отвърна Виерна.

— И ти си убедена, че нашият приятел няма да го убие, преди ние да го намерим?

— Можем да му вярваме — все така спокойно (за облекчение на притеснения Джарлаксъл) отвърна Виерна. — Лолт е сигурна в него.

Което слага край на всяко съмнение, каза си наемникът, макар че му бе доста трудно да има доверие на когото и да било от човешката раса, още по-малко пък на злодея, за който говореше Виерна. Погледът му се насочи назад към тунела и прокрадващите се фигури на неговите бойци.

Онова, в което Джарлаксъл наистина вярваше, бяха именно те — опитните му войници, които можеха да се мерят с всекиго в света на Мрачните. Ако Дризт До’Урден наистина бродеше из тези тунели, изкусните убийци от Бреган Д’аерте непременно щяха да го заловят.

— Да разпусна ли войните на Баенре? — попита Джарлаксъл.

Виерна се замисли за миг, после поклати глава — явно все пак не бе чак толкова сигурна в местонахождението на брат си, колкото твърдеше.

— Нека да останат още малко — нареди тя най-сетне. — Когато открием изменника, те ще прикрият отстъплението ни.

Джарлаксъл нямаше нищо против този план. Дори ако Виерна бе права и Дризт наистина се намираше някъде наблизо, нямаше как да разберат колцина от приятелите му бяха слезли заедно с него. Ала с петдесетина елфически бойци до себе си нямаше от какво да се притесняват.

Макар да бе съгласен със заповедите на Виерна, Джарлаксъл не можеше да не се запита, какво ли ще каже Триел Баенре, когато разбере, че войниците й (макар да бяха само обикновени мъже) са били използвани като най-обикновен буфер, за да предпазят него и Виерна.

— Тези тунели сякаш нямат край! — простена Риджис.

Вече повече от два часа вървяха из схлупените коридори, които бяха по-скоро естествени пасажи, чиито стени несръчните гоблини се бяха опитали да поизгладят малко, отколкото истински тунели, каквито дълбаеха изкусните джуджета. Най-сетне Дризт реши, че е време за почивка и като си запалиха факла, двамата приятели седнаха да вечерят. Намираха се в неголяма ниша, чийто равен под бе осеян с купчини каменни отломки с причудлива форма; над главите им бяха надвиснали остри сталактити.

Дризт не можеше да не си помисли колко верни можеха да се окажат думите на полуръста. Намираха се на няколко мили под земята, а галериите и тунелите продължаваха все така безцелно, свързваха безброй малки и големи стаи и се пресичаха с десетки нови и нови коридори. Риджис и преди бе слизал в джуджешките мини, ала никога досега не се бе спускал в следващото ниво — ужасяващия Подземен мрак, мястото, където живееха елфите на мрака.

Мястото, където бе роден и Дризт До’Урден.

Тежкият въздух и потискащата мисъл, че над главата му има хиляди тонове камък, нямаше как да не пробудят у елфа спомена за отдавна отминали времена, за годините, прекарани в Мензоберанзан, както и за дните, когато заедно с Гуенивар се скитаха из привидно безкрайните тунели на Торил.

— Ще се изгубим — измърмори Риджис с пълна със сухар уста.

Полуръстът ядеше бавно и продължително, отхапваше малки парченца и ги дъвчеше дълго, за да продължи този миг колкото се може повече.

Усмивката на Дризт като че ли не го успокои особено, ала елфът бе сигурен, че и двамата с Гуенивар знаят точно къде се намират във всеки един момент от систематичната им обиколка.

— Ако тръгнем по този тунел — посочи той назад, така че Риджис трябваше да се извърти настрани, за да вижда по-добре, — и свърнем в първата дясна пресечка, само след няколко минути ще се озовем в голямата зала, в която Бруенор разгроми гоблините. Всъщност мястото, където се намираме сега, съвсем не е далеч от стаичката, в която се срещнахме с Кобъл в деня на битката.

— Стори ми се по-далеч, това е всичко — промърмори Риджис под носа си.

Дризт не настоя повече. Всъщност, той наистина се радваше, че Риджис е с него, въпреки киселото настроение, в което приятелят му бе изпаднал. Откакто полуръстът бе пристигнал в Митрил Хол, Дризт, както и останалите, почти не го виждаха. Изключение правеха единствено готвачите и прислужниците в трапезарията.

— Защо се върна? — внезапно попита елфът, при което Риджис го погледна изумено и насмалко не се задави със сухара си. — Много се радваме, че си сред нас — продължи Дризт и искреността в гласа му разсея остротата на недвусмисления му въпрос. — И наистина се надяваме, че ще останеш още дълго. Ала защо, скъпи приятелю?

— Ами… — заекна Риджис, — сватбата…

— Сериозна причина — съгласи се Дризт, после се усмихна многозначително — Но едва ли е единствената. Когато те видяхме за последен път, тъкмо бе станал водач на гилдия и се канеше да покориш Калимпорт.

Риджис извърна поглед, прокара пръсти през къдравата си кестенява коса, заигра се с някакъв пръстен и подръпна една от обиците си.

— Онзи Риджис, когото познавам, винаги е мечтал за такъв живот — отбеляза Дризт.

— Може би не го познаваш достатъчно добре — отвърна полуръстът.

— Може би — съгласи се елфът. — Ала това не обяснява всичко. Сигурно има неща за теб, които не знам, ала в едно съм сигурен — че би направил и невъзможното, за да не ти се наложи да влизаш в бой. А ето че по време на битката с гоблините не се отдели от мен нито за миг.

— Къде щях да бъда на по-сигурно място, ако не до Дризт До’Урден?

— В горните нива, в трапезарията — отговори елфът без колебание, ала усмивката му си остана все така дружелюбна, а в лавандуловите очи нямаше и следа от раздразнение, независимо от онова, което полуръстът очевидно криеше. — Каквото и да те е накарало да дойдеш, знай, че наистина се радваме, че си сред нас… Бруенор най-много от всички, мен ако питаш. Ала ако се е случило нещо лошо и си изпаднал в беда, няма ли да е по-добре да го споделиш, за да се опитаме да ти помогнем? Ние сме твои приятели и ще те подкрепим — без дума на обвинение — каквито и неприятности да имаш. Само че, като съдя по досегашния си опит, шансовете ни биха нараснали значително, ако все пак знаем какви са тези неприятности.

— Изгубих гилдията — призна Риджис. — Само две седмици след като си тръгнахте от Калимпорт.

Дризт изобщо не бе изненадан.

— Артемис Ентрери — мрачно продължи полуръстът и впери изпитателен поглед в лицето на елфа.

— Ентрери пое контрола над гилдията? — попита Дризт.

Риджис кимна:

— Не му беше особено трудно. Мрежата му от шпиони бе омотала някои от най-доверените ми помощници.

— Това не би трябвало да те учудва — каза Дризт и се засмя, при което очите на полуръста се разшириха от изненада.

— Намираш това за смешно?

— Е, за гилдията така несъмнено е по-добре — отвърна Дризт, за още по-голямо учудване на Риджис. — Ентрери го бива много повече от теб в подлите машинации на окаяния Калимпорт.

— Мислех си, че ти… — започна Риджис. — Имам предвид, не искаш ли да отидеш и да…

— Да убия Ентрери? — довърши Дризт вместо него и отново се засмя тихичко. — Моят двубой с него приключи — добави той, когато нетърпеливото кимване на полуръста потвърди предположението му.

— Ала Ентрери може би не мисли така — мрачно рече полуръстът.

Дризт сви рамене… и забеляза, че безгрижното му отношение сериозно разтревожи Риджис.

— Докато си стои на юг, Ентрери изобщо не ме интересува — тонът на Риджис съвсем ясно даваше да се разбере, че това му се струва малко вероятно.

Кой знае, навярно именно заради това полуръстът не се бе осмелил да остане в горните нива по време на битката с гоблините, помисли си Дризт. Може би Риджис се боеше, че Ентрери ще се промъкне в Митрил Хол. Ако убиецът го откриеше заедно с Дризт, много вероятно бе първо да нападне елфа.

— Ти го рани — продължи Риджис. — Когато се бихте, имам предвид. А пък той не е от хората, които лесно ще простят такова нещо.

Внезапно Дризт свъси вежди и полуръстът направи крачка назад, сякаш огънят, който лумна в очите на елфа, го плашеше.

— Мислиш ли, че те е проследил дотук? — без заобикалки попита Дризт.

Риджис рязко поклати глава:

— Направих така, че всичко да изглежда сякаш съм убит — обясни той. — Пък Ентрери и бездруго знае пътя. Не му трябва да ме проследява, за да те открие.

— Не, че ще го направи — добави полуръстът след малко. — Говореше се, че ръката му била парализирана, освен това бил изгубил едното си око. Трудно ще му бъде вече да се мери с теб.

— Онова, което му пречи да се бие, не е липсата на око или на ръка — замислено каза Дризт, колкото на Риджис, толкова и на себе си, — а това, че отдавна е загубил сърцето си.

Въпреки безгрижния вид, който си даваше, Дризт не можеше с лека ръка да загърби отдавнашната си вражда със страховития палач. В много отношения лишеният от морал Ентрери бе негова пълна противоположност, но имаше нещо, в което двамата си приличаха — в изкуството на боя Ентрери бе равен на Дризт… или почти равен. Според палача истинският войн не биваше да знае що е милост, той не бе нищо повече от съвършена машина за убиване. За Дризт, отраснал в общество, което напълно споделяше мнението на Ентрери, единствено жаждата за справедливост можеше да превърне добрия войн в непобедим боец. Неговият собствен баща, Закнафейн, нямаше равен на себе си в Мензоберанзан, именно защото се биеше в името на правдата, а твърдата увереност, че битките, които води, са морално оправдани, не го напускаше и за миг.

— Не се съмнявай, че той винаги ще те ненавижда — мрачната забележка на Риджис върна Дризт обратно в настоящето.

В обичайно приветливите очи на полуръста се бе появил странен блясък, запален, както реши елфът, от омразата му към убиеца. Нима приятелят му искаше от него да се върне в Калимпорт и да довърши започнатия двубой с Ентрери, запита се Дризт. Нима Риджис очакваше от него да убие палача, за да може той отново да застане начело на изгубената си гилдия?

— Ненавижда ме, защото моят живот постоянно му напомня за лъжата, в която сам е избрал да живее — твърдо, дори хладно отвърна той.

Нямаше причина, която да го накара да се върне в Калимпорт, за да се изправи повторно срещу Артемис Ентрери, защото ако го стореше, сам щеше да се принизи до нивото на палача. Нямаше нещо на този свят, от което елфът, който сам бе избрал да обърне гръб на злия си народ и да заживее в изгнание, да се страхува повече.

Досетил се за чувствата на приятеля си, Риджис извърна очи, а по лицето му се изписа разочарование. За Дризт беше явно, че полуръстът наистина бе хранил тайната надежда да си възвърне властта над гилдията с негова помощ. А и надали можеше да му се вярва, когато твърдеше, че Ентрери няма да дойде на север. Та защо иначе му бе на Риджис да тръгне на бой срещу гоблините заедно с Дризт, ако палачът, или поне негови шпиони, не се навъртаха наоколо?

— Да тръгваме — рече елфът, опитвайки се да заглуши надигащия се в гърдите му гняв. — Чака ни дълъг път, преди да дойде време за сън. Скоро ще трябва да изпратим Гуенивар обратно в Звездната равнина, а шансовете ни да открием джуджетата са значително по-големи, когато тя е с нас.

Риджис натъпка остатъка от храната в малката си раница, угаси факлата и закрачи след елфа. Дризт неведнъж се обръщаше към него, а в погледа му се смесваха учудване и разочарование при вида на ядовития пламък, който гореше в очите на полуръста.

Глава 8 Искра във въздуха

Яките рамене на варварина лъщяха от пот, пламъкът, който играеше в огнището, хвърляше причудливи отблясъци върху мускулестите му ръце и още повече подчертаваше силата, стаена в тях.

С впечатляваща лекота, сякаш държеше малко чукче за гвоздеи, Уолфгар стоварваше десеткилограмовия ковашки чук върху металния къс, който обработваше. След всеки звучен удар пръски разтопен метал политаха из цялата стая. Плътната кожена престилка, която варваринът бе облякъл, също бе покрита с тях от горе до долу — в трескавото си ожесточение, Уолфгар бе нагрял метала твърде много. Раменете му поаленяха от притока на кръв, ала той продължи да замахва със същата ярост, без да премигва, без дори да вдигне ръка, за да избърше потта от челото си. Не биваше да спира, трябваше да продължава да удря, за да разбере демоничните страсти, които го изгаряха отвътре, и да ги прогони.

Единствено пълното изтощение можеше да му дари покой.

Уолфгар не бе вдигал ковашкия чук вече няколко години — откакто Бруенор му върна свободата в Долината на мразовития вятър, в една земя и един живот, които сега му изглеждаха толкова далечни.

Но ето че варваринът отново се нуждаеше от желязото, нуждаеше се от механичното, инстинктивно усилие, жадуваше за оковите на физическата умора, която да го освободи от бурята от чувства, бушуваща в него. Ритмичните удари на чука сякаш отмерваха мислите му, придаваха им форма, вкарваха ги в русло, като да бяха река, излязла от коритото си, и ги насочваха натам, накъдето той искаше.

Много въпроси трябваше да реши варваринът през този ден и най-вече да си припомни какво първо го бе привлякло у бъдещата му жена. Ала вместо това, при всяко замахване с чука, пред очите му изплуваше образът на Щитозъб, политнал към главата на Дризт.

Беше се опитал да убие най-скъпия си приятел.

С подновена ярост замахна Уолфгар и малката стаичка отново се изпълни с безброй искри.

Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с него?

Нов рой искри полетя във въздуха.

Колко пъти досега Дризт До’Урден бе спасявал живота му? И колко пуст щеше да бъде този живот, ако не го споделяше с приятел като елфа?

Уолфгар изръмжа глухо, когато чукът се стовари върху металния къс.

Ала в деня на своето завръщане, същият този приятел бе целунал Кати-Бри — неговата Кати-Бри! — извън стените на Митрил Хол!

Варваринът започна да се задъхва, но все така ожесточено размахваше тежкия чук, сякаш искаше с помощта на физическото усилие да се пречисти от яростта, която пълзеше из вените му като отрова. Очите му бяха здраво стиснати, пръстите — вкопчени в дръжката на чука до побеляване на кокалчетата, мускулите му се бяха подули от неимоверното напрежение.

— Туй да не е някаква специална изработка, дето сама завива зад ъглите? — неочаквано се разнесе джуджешки глас.

Уолфгар рязко отвори очи и се обърна, тъкмо навреме, за да види как един от родствениците на Бруенор минава покрай открехнатата врата. Веселият смях на джуджето остана да кънти из коридора дълго след като то се беше скрило. Уолфгар веднага разбра какво се бе сторило толкова забавно на джуджето — от мощните удари върху твърде нагорещения метал, желязното копие, което правеше, се бе огънало в средата и бе придобило твърде странна форма.

Младежът захвърли похабения метален къс и пусна тежкия чук на пода.

— Защо ми причини това? — простена той, макар, разбира се, Дризт да не бе в състояние да го чуе.

Една картина изпълваше съзнанието на измъчения варварин, преследваше го и той не можеше да я прогони, макар да не я бе видял със собствените си очи — Дризт и обичната му Кати-Бри слели устни в страстна целувка.

Уолфгар прокара ръка по потното си чело и пръстите му оставиха черна диря след себе си, после приседна на ръба на каменната маса и се замисли. Не бе очаквал всичко да бъде толкова сложно, не бе предполагал, че Кати-Бри ще се държи така. Припомни си първия път, когато я видя — съвсем млада, почти момиченце, тя подскачаше из тунелите на джуджетата в Долината на мразовития вятър, жизнерадостна и безгрижна, сякаш можеше да се отърси от спомена за неотдавнашната война срещу народа на Уолфгар и всички опасности, които непрестанно дебнеха в онази сурова земя, с лекотата, с която тръскаше червеникавокафявите си къдри.

Никак не му бе трудно да разбере, че Кати-Бри го бе покорила именно с този безгрижен танц. Никога не бе срещал жена като нея, той, израсналият сред доминираното от мъже общество на варварите от Долината. Общество, в което жените бяха превърнати в робини, покорно изпълняващи и най-нелепите прищевки на своите съпрузи. Варварските жени не се осмеляваха да противоречат на мъжете си и със сигурност никога не биха дръзнали да ги поставят в неудобно положение, така, както бе сторила Кати-Бри, когато Уолфгар се опита да й забрани да се бие срещу гоблините заедно с тях.

Младежът бе достатъчно честен, за да признае собствените си грешки и дори самата мисъл за начина, по който бе говорил на Кати-Бри, го караше да се чувства пълен глупак. И все пак, дълбоко в сърцето му, оставаше спотаена нуждата от жена, която да защитава, съпруга, която да не му отказва правото да бъде мъж… така, както той го разбираше.

Всичко бе станало толкова сложно и накрая, сякаш за да влоши още повече нещата, се бе появила и целувката. Целувката, която Кати-Бри и Дризт До’Урден си бяха разменили.

Уолфгар скочи рязко и отново сграбчи ковашкия чук. Чакаха го още дълги часове неуморен труд, дълги часове, в които щеше да излива върху метала изгарящата го отвътре ярост. Защото той му се подчиняваше, позволяваше му да го променя, така, както Кати-Бри не искаше.

Ковашкият чук се издигна със страшна сила и нагорещеното желязо потрепери от мощния удар. Тряс! Безброй искри полетяха във въздуха и обгърнаха лицето на Уолфгар, една от тях дори опари крайчеца на окото му.

Напрегнал железни мускули до краен предел, варваринът не усещаше болка.

— Запали факлата! — прошепна елфът.

— Светлината ще ни издаде — също толкова тихо отвърна Риджис.

От коридора пред тях долетя гърлено ръмжене.

— Факлата! — повтори Дризт и подаде малка кутия с прахан на полуръста. — Запали я и стой тук. Гуенивар и аз ще обиколим наоколо.

— Чудесна примамка ще бъда! — измърмори Риджис.

Дризт вече бе насочил цялото си внимание към тунела, от който бе долетяло ръмженето и дори не чу забележката на приятеля си. Извадил единия магически ятаган (заради издайническия, синкав блясък, Сиянието си бе в ножницата, готово да изхвръкне навън в мига, в който господарят му усети нужда от него), той се запрокрадва напред и скоро потъна в мрака.

Без да престава да мърмори, Риджис се зае да запали факлата. Когато най-сетне успя и пламъкът освети всичко наоколо, Дризт вече бе изчезнал.

Внезапно зад гърба му се разнесе глухо ръмжене и полуръстът светкавично се обърна, здраво стиснал малкия си боздуган в ръка. За негово облекчение беше просто Гуенивар, която се задаваше по един от страничните тунели. Тиха като смъртта, тя пое по стъпките на Дризт и Риджис побърза да тръгне след нея, макар да знаеше, че не може да поддържа темпото й.

Няколко мига по-късно отново бе сам, заобиколен единствено от причудливите, злокобни сенки, които трепкащият пламък хвърляше по неравните стени. Опрял гръб о скалата, Риджис безшумно се запромъква напред.

Много скоро пред него зейна черната паст на страничен тунел, но полуръстът не спря, само протегна запалената факла напред и още по-здраво стисна малкия си боздуган. Там зад ъгъла, невидим в прегръдката на мрака, някой се прокрадваше към него.

Риджис внимателно остави факлата на земята и вдигна боздугана пред гърдите си.

После се втурна напред, размахал бясно малкото оръжие. В тъмнината проблесна синьо зарево и спря устрема му, разнесе се метален звън. Без да се колебае и миг, Риджис замахна по-ниско, опитвайки се да изненада противника си странично.

И този път прокънтя звън на желязо — невидимият враг отново бе отклонил удара му.

Боздуганът се отдръпна, само за да полети отново напред, ала опитният му неприятел не се поддаде на тази хитрина и за трети път отби връхлитащото оръжие.

— Риджис!

Боздуганът изсвистя над главата му, готов да се хвърли в нова яростна атака, ала в този миг полуръстът разпозна гласа и рязко се отдръпна.

— Нали ти казах да ме чакаш! — скара му се Дризт и излезе от прикритието на сенките. — Какъв късмет, че не те убих.

— Или че аз не убих теб — при звука на спокойния, хладен тон на Риджис, лицето на елфа се изопна от изненада.

— Откри ли нещо? — попита полуръстът след малко.

Дризт поклати глава:

— Близо сме — тихо отвърна той. — И двамата с Гуенивар го знаем.

Риджис отиде да вдигне факлата, после окачи боздугана на кръста си, така че да му бъде под ръка.

Някъде недалеч от тях Гуенивар неочаквано изръмжа и двамата приятели се втурнаха натам.

— Вземи и мен! — извика Риджис и се вкопчи в наметката на елфа, мъчейки се да не изостава от него, макар че му бе трудно да го следва и непрестанно се препъваше и подхлъзваше.

Дризт забави крачка, едва когато иззад един остър завой видя зеленикавожълтите очи на Гуенивар да проблясват в мрака, който тегнеше отвъд малкия кръг светлина, хвърляна от факлата.

— Мисля, че току-що открихме джуджетата — мрачно каза Риджис, после пусна плаща на приятеля си и му подаде факлата.

Плътно следван от полуръста, Дризт се приближи до завоя и предпазливо надникна зад него. За миг лицето му се сви от болка, ала време за губене нямаше и като вдигна високо факлата, елфът освети ужасната сцена в целия й злокобен блясък.

Изчезналите джуджета наистина бяха там — облегнати на стените или пък нахвърляни по пода, в коридора лежаха посечените трупове на седмината бруенорови воини.

— Щом не щеш да я носиш, недей! — раздразнено рече Бруенор и Кати-Бри, най-сетне постигнала своето, доволно кимна.

— Ала, кралю… — опита се да каже нещо Кобъл, който единствен присъстваше на разговора между Бруенор и дъщеря му в кралските покои.

След неотдавнашното „опитване на светената вода“ и двете джуджета се оплакваха от свирепо главоболие.

— Ха! — изсумтя Бруенор, прекъсвайки добронамерения свещенослужител. — Ти не познаваш моето момиче тъй, както си я знам аз. Щом е решила, че няма да облече оназ’ престилка, и всички великани от Гръбнака на света не могат да я накарат да отстъпи.

— Хей! — неочаквано се провикна някой отвън, миг преди с всички сили да стовари юмрука си върху вратата. — Знам, че си вътре, Бруенор Боен чук, дето се зовеш крал на Митрил Хол! Отваряй таз’ врата и се изправи срещу съдбата си!

— Познаваш ли този глас? — обърна се Кобъл към Бруенор и двамата се спогледаха смутено.

— Отваряй, казах! — продължаваше да крещи непознатият, а тропането по вратата прерасна в същинска канонада.

След един особено яростен удар, дървото най-сетне не издържа и се разцепи под напора на тежка метална ръкавица, от която стърчеше огромен шип.

— О-о-о! — доста по-тихо проточи непознатият. — Пясъчник!

Бруенор и Кобъл отново се спогледаха, а смущението им бързо отстъпи място на изумление.

— Не! — възкликнаха двамата едновременно и смаяно поклатиха глави. — Не може да бъде!

— Какво е това? — с нарастващо нетърпение попита Кати-Бри.

— Не е възможно! — отвърна Кобъл, опитвайки се да убеди колкото момичето, толкова и себе си, че е прав.

Доволното сумтене, което се разнесе иззад вратата, недвусмислено показваше, че неизвестният натрапник най-сетне е успял да освободи заклещения шип на ръкавицата си.

— Какво е това? — натъртено повтори Кати-Бри и заплашително сложи ръце на хълбоците си.

В този миг вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята нахлу най-невероятното джудже, което младата жена бе виждала през живота си. На ръцете си имаше метални ръкавици без пръсти и с остри шипове; шипове стърчаха също така от лактите му, както и от коленете и от върховете на тежките му ботуши. Доспехите му (специално пригодени за ниското му, подобно на бъчва тяло) бяха направени от успоредни метални ивици, разположени на около сантиметър една от друга, и го опасваха целия — от врата до средата на бедрата и от рамото до предмишницата. Сивият му шлем нямаше забрало, дебелите, кожени връзки, които го придържаха на главата му, се губеха някъде под чудовищната черна брада. На върха на шлема, дълъг почти наполовина на високото около метър джудже, стърчеше лъскав шип.

— Това — с явно отвращение в гласа отвърна Бруенор, — е бесовойн.

— Не какъв да е бесовойн — обади се чудноватото, чернобрадо джудже. — Аз съм Бесовойнът! Най-необузданият бесовойн!

И като протегна ръка, то пристъпи към Кати-Бри, усмихвайки се широко. При всяко негово движение странните му доспехи издаваха пронизителен, стържещ шум, от който косата на Кати-Бри се изправи.

— Тибълдорф Пуент на твоите услуги, прекрасна лейди! — тържествено се представи джуджето. — Първи боец на Митрил Хол. А ти трябва да си Кати-Бри, за която съм слушал толкоз много в Адбарската цитадела. Човешката дъщеря на Бруенор, тъй ми рекоха там, ама дори и като го знам, пак ми е трудно да повярвам, че една жена от рода Боен чук си няма брада, дето да я гъделичка по пръстите на краката!

Кати-Бри имаше чувството, че всеки момент ще припадне от миризмата на странното джудже. Дали изобщо бе свалял доспехите от гърба си през последните стотина години, зачуди се тя. На глас обаче каза само:

— Ще се постарая да си пусна.

— И няма да сбъркаш! — провикна се Тибълдорф и тръгна към Бруенор със страховито скърцане, което се забиваше като нагорещени иглички в мозъка на Кати-Бри.

— Кралю! — изрева джуджето и се поклони ниско… при което замалко не разполови дългия закривен нос на Бруенор с шипа, който стърчеше от шлема му.

— Какво, в името на Деветте пъкъла, дириш тук? — рязко попита Бойният чук.

— И то жив! — вметна Кобъл и безпомощно сви рамене в отговор на смаяния поглед на Бруенор.

— Мислех, че си умрял, когато Мракометния завзе долните нива — продължи кралят.

— О! — провикна се Тибълдорф. — И до днес помня смъртоносния му дъх!

Намерил се кой да го каже, помисли си Кати-Бри, но благоразумно предпочете да запази мълчание.

Пуент продължаваше да говори разгорещено, като от възбуда размахваше ръце във всички посоки, подскачаше на мястото си и въртеше очи, без да спира поглед върху нищо, сякаш повторно изживяваше онези отдавна отминали моменти.

— Гибелен дъх, тъй си беше! Непрогледен мрак ме обгърна тогаз и изпи силите от тялото ми! Ала — тук той внезапно повиши глас и рязко се обърна към Кати-Бри, вирнал дебел показалец във въздуха, сякаш искаше да я промуши, — аз се съвзех и избягах. През една тайна врата в долните нива. Дори чудовище като Мракометния не можа да спре Пуент!

— Войните ни успяха да удържат Залите в продължение на цели два дена, след като скверните слуги на дракона ни изтласкаха в Стражев дол — прекъсна го Бруенор. — Пък нещо не си спомням да съм чул, че Пуент Тибълдорф се е завърнал, за да се бие рамо до рамо с баща ми и неговия баща, тогавашния крал на Митрил Хол.

— Цяла седмица мина, докат’ си възвърна силите и успея да прекося тунелите, отвеждащи до Западната порта — обясни Пуент. — Дотогава Залите вече бяха паднали.

— По-късно — продължи той след малко, разресвайки невъзможно дългата си брада с шиповете на една от ръкавиците си, — дочух, че част от по-младите, в туй число и Бруенор Бойния чук, са се отправили на запад. Към Мирабарските мини, тъй рече някой, ама когато стигнах там, от вас нямаше и следа.

— Двеста години! — изръмжа Бруенор и усмивката на Пуент застина на лицето му. — Цели двеста години имаше, за да ни откриеш, а нито веднъж не чух и думичка, че може да си жив!

— После — преспокойно обясни Тибълдорф, — отново се върнах на изток. Дълго време изкарах там (пък и не мога да се оплача, добре си поживях) — бях наемник в Сундабар и при крал Харбром в Адбарската цитадела. И точно в Адбар преди три седмици (известно време бях на юг, ще знаете) за първи път чух за завръщането ви, чух, че в Залите отново се е възцарил един Боен чук!

— И ето ме тук — завърши Пуент най-сетне и падна на едно коляно. — Само ми покажи враговете си и… — при тези думи той смигна на Кати-Бри и посочи острия шип, който стърчеше от върха на шлема му.

— Най-необуздан, казваш? — попита Бруенор, с едва доловим сарказъм в гласа.

— И винаги ще бъда! — гордо заяви Тибълдорф.

— Ще наредя да изпратят някой да те придружи — рече Бруенор, — та да се изкъпеш и да похапнеш.

— Яденето ще приема с удоволствие — отвърна Пуент, — ама банята и придружителя можеш да си ги задържиш. Познавам тез’ тунели не по-зле от теб, Бруенор Боен чук, ако не и по-добре. Та когато ни прогониха от Залите, ти беше още голобрадо хлапе.

И той протегна ръка, с намерението да го щипне по брадичката. Както можеше да се очаква, Бруенор го плесна през пръстите. Бесовойнът избухна в писклив, подобен на ястребов крясък, смях и излезе от стаята, съпроводен от ужасяващ стържещ звук, който сякаш не идваше от причудливите му доспехи, а от ноктите на гигантска птица, драскаща върху камък.

— Приятен тип — подхвърли Кати-Бри.

— Пуент — жив! — смаяно повтори Кобъл и момичето са зачуди дали свещенослужителят смята това за добра или за лоша вест.

— Защо никога не си споменавал за него? — обърна се Кати-Бри към баща си.

— Повярвай, момиче — отвърна Бруенор. — Той не си струва да го споменавам.

Напълно изтощен, варваринът се хвърли на леглото си — изпитваше отчаяна нужда да поспи. Видението го споходи още преди да бе затворил очи и той светкавично седна в постелята си, мъчейки се поне този път да избяга от мъчителния образ на Кати-Бри и Дризт До’Урден, вплетени в страстна прегръдка.

Ала и сега, както десетки пъти преди, непоносимата картина го връхлетя с всички сили.

Пред очите му засияха искри, безброй трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си.

Уолфгар изръмжа и се опита да стане. Минаха няколко секунди, преди да разбере, че за пореден път силата му не се бе оказала достатъчна и че все още е в леглото си — светлинките го викаха при себе си, там, където го очакваше болезненият образ на обичната му Кати-Бри и Дризт До’Урден.

Глава 9 Прекалено изкусни удари

— Гоблини? — предположи Риджис.

Дризт, който се бе привел над мъртвото тяло на едно от джуджетата, поклати глава, още преди да успее да разгледа раните отблизо. Чудовищата надали биха оставили труповете току-така, не и преди да им смъкнат скъпоценните доспехи и оръжия. Освен това, макар гоблините никога да не си даваха труда да се погрижат за мъртъвците си след битка, единствените тела в тунела бяха джуджешки. А нямаше гоблинов отряд, знаеше Дризт, който да победи седем опитни джуджешки бойци, без да загуби поне един свой войник, независимо колко голямо е численото им превъзходство и колко добре е заложен капанът им.

Раните на джуджето, над което се бе навел елфът, като че ли потвърждаваха съмненията му. Нанесени с изумителна прецизност, те със сигурност не бяха дело на грубия, назъбен меч на някой гоблин. Не, гърлото на нещастното джудже бе прерязано от много по-изящно оръжие, остро като бръснач и най-вероятно надарено с магическа сила. Дори след като Дризт избърса кръвта от нея, раната си остана почти невидима… незабележима, ала смъртоносна.

— Какво ги е убило? — нетърпеливо попита Риджис, като неспокойно пристъпваше от крак на крак и местеше факлата ту в едната, ту в другата си ръка.

Умът на Дризт отказваше да приеме очевидния отговор. Нима докато живееше в Мензоберанзан и се биеше рамо до рамо със своя мрачен народ, не бе виждал подобни рани хиляди пъти? Нима не знаеше, че няма друга раса в целите Царства (с изключение може би на Светлите елфи), които да използват толкова изкусно изработени оръжия?

— Какво ги е убило? — продължи да настоява Риджис, макар гласът му да трепереше забележимо.

Дризт тръсна белите си къдрици:

— Не знам — отвърна той и се приведе над тялото на друго от джуджетата.

Полуседнало, с гръб, облегнат на стената, то сякаш се бе свличало в агония, когато смъртта го бе застигнала. Макар всичко около трупа да бе оплискано с кръв, единствената рана, която Дризт откри, бе едва забележим диагонален прорез, толкова тънък, че приличаше на драскотина, ала несъмнено много по-дълбок.

— Може би са дуергари — каза Дризт, мислейки си за злите диви джуджета, които обитаваха подземния свят.

Предположението му не бе лишено от логика — някога дуергарите бяха служили като слуги на Мракометния и всъщност бяха живели в Залите едва допреди няколко месеца, когато Бруенор ги бе прогонил. И все пак, не можеше да не признае пред себе си Дризт, подобни разсъждения се основаваха не на онова, което говореха фактите, а на онова, в което му се искаше да повярва.

Алчните дуергари биха свалили и ризите от гърбовете на жертвите си и непременно биха прибрали ценните миньорски инструменти. Освен това, както всички джуджета, и те предпочитаха по-тежки оръжия, като бойни секири или чукове. Ала елфът вече бе сигурен в едно — не брадва бе отнела живота на седмината войни на Бруенор.

— И сам не го вярваш — обади се Риджис зад гърба му.

Вместо отговор, Дризт се приведе над друго джудже.

Гласът на полуръста стихна до шепот, ала елфът чу следващите му думи с кристална яснота:

— Мислиш, че е дело на Ентрери.

Дризт не мислеше така, всъщност изобщо не вярваше, че сам войн, пък бил той и най-изкусният боец в Царствата, е в състояние да убие седем опитни джуджета толкова чисто. Той се обърна към Риджис, който стоеше в светлината на факлата и търсеше погледа му, мъчейки се да съзре някаква реакция върху лицето на приятеля си. Думите на полуръста наистина бяха озадачили Дризт, единственото обяснение, което му идваше наум, бе, че Риджис сигурно изпитва неистов страх, че Ентрери може наистина да го е проследил до Залите.

Елфът поклати глава и отново насочи вниманието си към мъртвите джуджета. Още на следващия труп откри следа, която светкавично стесни възможните убийци до представителите на една-единствена раса.

От тялото на нещастното джудже, полускрита в гънките на плаща му, стърчеше тънка стреличка. Дризт трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да се успокои достатъчно и да събере кураж да я извади — беше я познал още от пръв поглед и онова, което разбра от нея, напълно обясняваше лекотата, с която убийците се бяха справили с коравите джуджета. Стреличката, направена за съвсем малък арбалет, несъмнено бе напоена с приспиваща отрова и бе едно от любимите оръжия на мрачните елфи.

Още преди да се бе изправил напълно, Дризт вече стискаше в ръце магическите си ятагани.

— Трябва веднага да се махнем оттук — прошепна той с внезапно одрезгавял глас.

— Какво има? — попита Риджис.

Ала Дризт, насочил цялото си внимание към потъналия в мрак коридор, дори не го чу.

Скрита нейде в тъмнината, тегнеща зад гърба на полуръста, Гуенивар гърлено изръмжа.

Дризт внимателно вдигна единия си крак и съвсем бавно заотстъпва назад, досетил се, че всяко по-рязко движение може да доведе до нападение. Елфи на мрака в Митрил Хол! От всички злини, за които Дризт можеше да се сети (а във Фаерун те съвсем не бяха малко), нищо не можеше да се сравни с ужаса от мрачните елфи.

— Накъде? — прошепна Риджис.

Синкавите искрици, които играеха по острието на Сиянието, изригнаха в заслепяващ пламък.

— Бягай! — изкрещя Дризт, разбрал предупреждението на ятагана и рязко се обърна… тъкмо навреме, за да види как полуръстът изчезва в облак магически мрак, а факлата се изгубва в него, сякаш бе свещичка, духната от малко дете.

Без да губи и миг, Дризт се претърколи към стената на тунела и се хвърли зад трупа на едно от джуджетата. Докато стоеше със затворени очи, опитвайки се да настрои погледа си към инфрачервената част на спектъра, усети как тялото на джуджето потръпна леко, после отново, и отново, улучено от стрелите на невидимия враг.

От кълбото магически мрак зад него се откъсна черно късче и за миг по стените заиграха трепкащи лъчи, разпръсквайки слаб светлик в непрогледната тъмнина — очевидно Риджис бе успял да се откъсне от черната й прегръдка.

Звук обаче не се чу и Дризт уплашено се запита дали полуръстът не бе паднал право в ръцете на неприятеля.

Гуенивар се приближи безшумно до него и се хвърли наляво, после надясно. Една отровна стрела се удари в каменния под, на сантиметри от бързо тупкащите й лапи. Друга се заби в тялото й с тъп звук, ала магическото животно дори не забави крачка.

Далече пред себе си Дризт видя обгърнатите от червена топлина очертания на два изящни силуета. Протегнали ръце напред, те отново се прицелваха със страховитите си оръжия. Той призова собствените си магически умения и изпрати кълбо мрак пред Гуенивар, за да й осигури поне някаква защита, после бързо изскочи иззад импровизираното си прикритие и се втурна след пантерата, надявайки се, че Риджис бе успял да се измъкне.

Навлезе в своя облак от мрак, без дори да забави крачка — прекрасно помнеше разположението на тунела и с лекота прескочи тялото на още едно от убитите джуджета. Първото нещо, което забеляза, когато изскочи навън, бе един страничен коридор вляво. Гуенивар го бе подминала и сега се насочваше право към двамата елфически войни. Дризт обаче познаваше събратята си прекалено добре, за да повярва току-така, че страничният тунел е празен.

Изведнъж се разнесе странен стържещ шум, сякаш няколко чифта крака дращеха по твърдия каменен под. Миг по-късно, Дризт политна назад, зашеметен и ужасен при вида на Осмокракото чудовище — наполовина паяк, наполовина елф — което изпълзя иззад завоя, залавяйки се с еднаква лекота както за земята, така и за гладките стени. В някога изящните ръце зловещо проблясваха две бойни секири.

В целия свят нямаше друго същество, което да отвращава елфите на мрака, в това число и Дризт До’Урден, повече от един драйдер.

Гърленият рев на Гуенивар и злокобното изщракване на заредени арбалети помогнаха на Дризт да се съвземе навреме, за да отбие нападението му. Размахало предните си крака, за да го накара да изгуби равновесие, чудовището връхлетя върху него и се опита да му нанесе два светкавични удара с брадвите си.

Дризт рязко се отдръпна и успя да избегне свистящите секири, ала вместо да продължи да отстъпва, той сграбчи един от краката на гнусното същество и го отмести встрани. Едновременно с това посече още едно от пипалата на драйдера и като се хвърли на колене, пропълзя под него.

Чудовището отскочи назад със злобно съскане и отново замахна.

Предугадил намеренията му, опитният елф побърза да прикрие уязвимия си тил. Магическото оръжие отклони едната брадва и удари другата там, където дръжката се съединяваше с острието. Дризт подпъхна стъпала под тялото си и като се завъртя на една страна, започна да се изправя, насочил двата ятагана нагоре. С оръжието, с което предпазваше тила си, продължи да отблъсква секирата на драйдера, докато не изви ръката, която я стискаше, после рязко го освободи. В същото време Сиянието се стрелна напред, намери пролука в коравата броня и с всички сили се впи в паешката плът. От раната шурна гореща пяна и обля рамото на Дризт, гнусното създание изпищя пронизително, а по тялото му пробягаха мощни конвулсии.

От всички страни върху Дризт се посипаха ритници и той замалко не изпусна меча си, та трябваше да го издърпа от тялото на противника си, за да успее да го удържи. Иззад многобройните паякови крака, които го обгръщаха като решетка на затворническа килия, Дризт видя как от тъмнината на страничния коридор започват да изникват нови и нови силуети. Всички те бяха на мрачни елфи, знаеше той, и всички бяха насочили арбалетите си към него.

Ето че първата стреличка изсвистя във въздуха и той трескаво се опита да се извърти. За щастие, докато се обръщаше, дебелият плащ се развя зад гърба му и стреличката се заби в една от тежките гънки, без да го нарани. Успя да се спаси от първите изстрели на нападателите, но докато се опитваше да се предпази, бе изпълзял изпод тялото на драйдера почти наполовина и сега се озова съвсем близо до втората брадва, която бе надвиснала заплашително над главата му. И сякаш това не бе достатъчно, ами в този момент още един от злите елфи опъна тетивата на арбалета си.

Брадвата, с учудване забеляза Дризт, се спусна с тъпия си край напред… не за да го посече, а за да го накара да отвърне на удара. Всеки момент очакваше да чуе изщракването на арбалета, ала вместо това, до ушите му долетя приглушен стон, когато тристакилограмовата пантера се стовари върху войника, който се канеше да го простреля.

Дризт парира връхлитащата секира с единия си ятаган, после с другия и най-сетне успя да се измъкне напълно изпод тялото на врага си. После инстинктивно отскочи назад и светкавично отби меча на най-близкия елф.

— Хвърли оръжията си и всичко ще свърши веднага — извика нападателят му на език, който Дризт не бе чувал години наред, и в съзнанието му като мощна вълна нахлуха безброй образи от красивия, изумителен, жесток Мензоберанзан. Колко пъти двамата със Закнафейн, неговия баща, бяха стояли един срещу друг, с оръжие в ръка, готови да започнат поредния си тренировъчен двубой!

Дризт изръмжа нечленоразделно и се хвърли напред. По тялото на противника му се посипаха десетки удари, които само за няколко секунди го зашеметиха и извадиха от равновесие. Един от ятаганите на Дризт се спусна надолу, докато другият полетя право напред и преди злощастният елф да успее да направи каквото и да било, Сиянието се насочи към рамото му.

Елфът от Мензоберанзан най-сетне осъзна гибелта, която го заплашваше, и очите му се разшириха от ужас.

В този миг Гуенивар се стрелна покрай тях и връхлетя върху драйдера. Вкопчени в отчаяна схватка, двамата се затъркаляха по пода — огромна черна топка, от която стърчаха остри котешки нокти и страховити паешки крака.

Елфите на мрака продължаваха да прииждат — както от главния, така и от страничния тунел — ала вече нищо не бе в състояние да потуши яростта на Дризт. Сиянието и другият магически ятаган свистяха все по-безпощадно и противникът му едва успяваше да се защитава, камо ли сам да се хвърли в атака.

Много скоро пред Дризт се откри възможност да прониже врата на противника си, ала скиталецът знаеше, че не може да го стори. Защото сега пред него стоеше не гоблин или орк, а елф на мрака, негов събрат по раса, някой, който може би приличаше на Закнафейн. Дризт прекрасно си спомняше обета, който бе дал, когато преди повече от десет години напусна Мензоберанзан и затова, вместо да пререже гърлото на противника си, той замахна ниско и срещна един от мечовете му — първо със Сиянието, а после и с другия си ятаган. Следващият му удар изби оръжието от ръката на елфа и го запрати на пода. Злият войн направи крачка назад, само за да се хвърли отново напред, протегнал другия си меч, с отчаяната надежда, че ще успее да държи противника си по-надалеч достатъчно дълго, за да вдигне падналото си оръжие.

Бърз като светкавица, Дризт изби и втория меч от ръката му и се втурна напред още преди Сиянието да бе докоснало оръжието на елфа — толкова уверен бе в точността на своя удар.

Дризт можеше да прониже обезоръжения си противник, където поиска, можеше да го убие с един-единствен замах, ала и този път не го стори, възпиран от клетвата, която бе дал, когато напусна Мензоберанзан, обещание пред самия себе си и оправдание на решението да се махне от подземния свят. Никога вече, зарекъл се бе той тогава, оръжията му няма да погубят някого от неговата раса.

Сиянието се впи в коляното на злия елф и той политна назад с грозен вик, притиснал ранения си крак с две ръце.

Гуенивар стоеше под изправения драйдер, а на единия й хълбок зееше рана.

— Бягай, Гуенивар! — изкрещя Дризт и се хвърли право в плетеницата от паякови крака, бясно размахал двата си ятагана.

Гнусното същество нададе пронизителен писък, когато Сиянието се заби дълбоко в един от краката му и замалко не го отсече. Миг по-късно, Дризт вече се намираше от другата страна на чудовището.

Брадвата на драйдера отново се стовари върху тялото на котката, ала тя дори не направи опит да се защити или пък да избяга.

— Гуенивар! — повика я Дризт.

Вярната пантера немощно се опита да го погледне, ала преди да успее да обърне глава към него, в тялото й се заби нов рояк отровни стрелички.

Дризт знаеше, че още начаса трябва да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина, не можеше да позволи страданието й да продължи и миг повече… знаеше го, ала статуетката не беше у него!

— Гуенивар! — изкрещя той отново, виждайки как от коридора зад драйдера се задават още Мрачни елфи.

Нямаше друг избор, освен да застане до вярното животно и да се бие рамо до рамо с него до горчивия край.

Драйдерът изсъска победоносно, когато брадвата му се издигна над беззащитния, тръпнещ врат на пантерата. Острието изсвистя, ала вместо плът, срещна само сивкава мъгла и скверното същество яростно изкрещя.

— Да се махаме оттук! — прошепна Риджис някъде от мрака.

Дризт веднага разбра какво бе станало и облекчението се разля по тялото му като топла вълна.

Преди елфът да успее да направи и крачка, чудовищният паяк се обърна към него и в мъждукащата светлина на появилата се отново факла, Дризт за първи път зърна лицето му. Лице, чиито познати черти дори ужасяващата магия не можеше да скрие.

Ала сега не беше време за спомени и като се обърна рязко (при което плащът му се развя и спря още една от отровните стрелички, предназначени за него), Дризт побягна.

Тунелът потъна в тъмнина, после светлината отново затрептя плахо, само за да бъде погълната от мрака миг по-късно — Риджис бе влязъл в два последователни облака магическа тъма. В мига, в който достигна прикритието на създаденото от него кълбо, Дризт побърза да отскочи встрани… Поредната стрела, която трябваше да се забие в гърба му, се удари в каменния под с шумно звънтене. Елфът настигна Риджис малко след втория магически облак, двамата профучаха покрай труповете на джуджетата, свиха зад ъгъла и продължиха отчаяния си бяг.

Глава 10 Отблясъците на рубина

Риджис и Дризт се скриха в една странична стаичка с тесен вход, който лесно можеше да бъде защитаван и таван, от който почти не висяха обичайните за тази част на подземията сталактити.

— Да загася ли факлата? — попита полуръстът.

Клекнал пред входа, Дризт напрягаше слух в опит да долови и най-слабия шум откъм основния тунел. За миг се замисли над въпроса на приятеля си, после поклати глава — прекрасно разбираше, че това не би променило нищо, че двамата с Риджис нямат никакъв шанс да се измъкнат от тунелите току-така. Малко след като избягаха от битката, Дризт бе открил, че и останалите странични коридори са пълни с елфи на мрака. Освен това познаваше своите събратя прекалено добре, за да повярва, че биха заложили капан, от който има изход.

— Не — изрече той на глас. — Кой знае, факлата може да ми даде някакво преимущество — със сигурност на светло се бия по-добре от тях.

— Поне не беше Ентрери — подхвърли Риджис и Дризт го погледна изненадано.

Де да беше Ентрери, помисли си той. Тогава поне нямаше да им се налага да се отбраняват срещу цяла орда мрачни елфи!

— Добре направи, че отпрати Гуенивар — каза той вместо това.

— Щеше ли да умре, ако бе останала тук? — попита Риджис.

Дризт не знаеше отговора на този въпрос, но не вярваше, че в битката преди малко бе имало истинска опасност за живота на пантерата. Виждал бе как Гуенивар се забива в яка каменна стена и как потъва в магическо езеро от чиста киселина. И двата пъти котката се бе върнала при него и дори страховитите й рани се бяха излекували след известно време.

— Ако жестоките удари бяха продължили още — отвърна той, — на Гуенивар щеше да й се наложи да прекара повече време в Звездната равнина, преди да се възстанови достатъчно, за да отвърне на повика ми. Не вярвам, че може да бъде убита, докато е далеч от дома си… поне докато статуетката е здрава. Но наистина направи добре, че я отпрати — добави той, а върху красивото му лице се четеше искрена благодарност. — Гуенивар наистина страдаше жестоко в ръцете на нашите врагове.

— Радвам се, че Гуенивар не може да умре — каза Риджис, когато Дризт отново се обърна към входа на малката стаичка. — Жалко би било да загубим толкова ценен магически предмет.

Нищо, което Риджис бе изричал, откакто се завърна в Митрал Хол, всъщност нищо, което бе казвал, когато и да било на Дризт, не бе прозвучавало по-странно и неуместно. Не, „неуместно“ бе твърде слабо определение, реши елфът, поразен от безчувствените думи на своя приятел. Та Гуенивар и Риджис вече дълги години бяха много повече от обикновени познати, бяха истински приятели! Риджис никога не би нарекъл пантерата „магически предмет“.

И тогава всичко най-сетне започна да си идва на мястото: забележките по адрес на Артемис Ентрери, честото му споменаване, непрекъснатото вмятане на името му в разговора.

Изведнъж и яростта на Уолфгар, и студеното му държание към Дризт също намериха своето обяснение — нима варваринът не бе споменал, че именно Риджис му е разказал за срещата на Кати-Бри и елфа извън стените на Митрил Хол!

— Какво още каза на Уолфгар? — проговори Дризт най-сетне, но не се обърна към полуръста, а по лицето му не трепна дори мускулче. — В какво още го накара да повярва с помощта на магическия рубин, който виси от врата ти?

Малкият боздуган издрънча и се търкулна на пода, спирайки само на метър от краката на клекналия елф. Миг по-късно до него тупна още един предмет, който елфът разпозна веднага — маската, която самият той бе носил някога, по време на пътешествието си на юг, маската, която бе скрила чертите му на мрачен елф и му бе помогнала да изглежда досущ като своите събратя от повърхността.

Уолфгар с любопитство гледаше странното джудже, нарекло себе си с причудливото име бесовойн. Едва преди минута Бруенор му бе представил Пуент и варваринът не можеше да се отърве от подозрението, че приятелят му като че ли не храни особено топли чувства към чернобрадото, миризливо джудже. След като го запозна с Тибълдорф, Бруенор изтича да седне на мястото си между Кобъл и Кати-Бри и сега младежът стоеше до вратата, обзет от неудобство.

За разлика от него, Тибълдорф Пуент явно не изпитваше ни най-малко притеснение.

— Значи си войн, така ли? — любезно попита Уолфгар, опитвайки се да намери някаква допирна точка с непознатото джудже.

Гръмогласният смях на Пуент бързо го отказа от добрите намерения.

— Войн? — прогърмя гласът на дръзкото джудже. — Имаш предвид такъв, дето се бие с чест?

Уолфгар сви рамене, без да разбира накъде бие събеседникът му.

— Ти войн ли си, голямо момче? — продължи да пита Пуент.

Младежът изду масивния си гръден кош и тържествено започна:

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар…

— Тъй си и мислех! — провикна се джуджето, не толкова към варварина, колкото към останалите трима в другия край на стаята. — И съм сигурен, че ако се биеш с някой и той вземе, че се спъне и изпусне оръжието си, ти ще му позволиш да се наведе и да го вдигне, убеден, че тъй и тъй ще спечелиш. Прав ли съм?

Уолфгар отново сви рамене — според него отговорът бе повече от очевиден.

— Нали разбираш, че Пуент най-вероятно ще го обиди? — прошепна Кобъл в ухото на краля.

— Тогаз залагам на момчето — тихичко отвърна Бруенор. — Пуент си го бива, пък е и доста див, ама не е достатъчно силен, та да се мери с него.

— Надали някой би приел такъв облог — отвърна Кобъл, — освен ако не иска да загуби. И все пак, ако Уолфгар вдигне ръка срещу Пуент, няма как да не се опари.

— Отлично! — неочакваната намеса на Кати-Бри накара двете джуджета да я погледнат изненадано. — Уолфгар има нужда да се поопари — необичайно коравосърдечно обясни тя.

— Ето туй имах предвид! — изрева Пуент в лицето на варварина, давайки му знак да го последва към средата на стаята. — Ако аз се биех с някого, да кажем с теб, и ти изпуснеше оръжието си, щях да те оставя да се наведеш и да го вдигнеш.

Уолфгар кимна одобрително, ала после светкавично отскочи назад, когато джуджето щракна с мръсните си пръсти на милиметри от лицето му.

— И точно докат’ се навеждаш, щях да забия шипа на шлема си в коравата ти кратуна! — довърши Тибълдорф. — Аз не съм някакъв безмозъчен идиот, дето се нарича войн, проклети глупако! Аз съм бесовойн, истински бесовойн и никога недей забравя, че Пуент се бие, за да победи!

После отново щракна пръсти пред лицето на смаяния Уолфгар, заобиколи го и се втурна към трона на Бруенор.

— Странни приятели си си намерил, дума да няма — извика той на Бруенор. — Не че съм особено изненадан.

После се обърна към Кати-Бри и усмивката, която плъзна по лицето му, разкри изпочупени, кафяви зъби.

— Ама момичето може и да си го бива, стига да измисли начин да си пусне малко брада.

— Приеми го като комплимент — тихичко пошушна Кобъл в ухото на Кати-Бри, която само сви рамене и се усмихна развеселено.

— Джуджетата от рода Боен чук винаги са имали слабост към представители на другите раси — продължи Пуент, а думите му очевидно се отнасяха за Уолфгар, който най-сетне се бе съвзел от смайването си и сега се приближи до трона на Бруенор. — И въпреки туй, ние пак ги оставяме да царуват над нас. Тъй и не можах да разбера защо.

Кокалчетата на Бруенор побеляха от напрежение — толкова здраво стискаше облегалките на своя трон, в отчаян опит да потисне гнева, който бушуваше в гърдите му. Кати-Бри сложи ръка върху неговата и мекият поглед на сините й очи бързо стопи раздразнението му.

— След като и без туй сме се заговорили на таз’ тема — не спираше Пуент, — носи се грозната мълва, че един от най-близките ти другари бил елф на мрака. Намира ли се някаква истина в тез’ слухове?

Гневът на Бруенор лумна с нова сила — джуджето винаги се хвърляше да защитава със зъби и нокти своя несправедливо охулван елфически приятел.

Ала Кати-Бри го изпревари, а отговорът й беше предназначен не само за Пуент, но и за нейния баща, едно подсещане, че Дризт вече бе попретръпнал към подобно отношение и сам може да се погрижи за себе си.

— Много скоро ще имаш възможност да се запознаеш с елфа — каза тя на бесовойна. — Ако някога е имало някой, който да отговаря на описанието ти на войн, то това е той.

При тези думи Пуент избухна в подигравателен смях, който бързо секна, когато младата жена довърши мисълта си.

— Ако двамата се биехте и ти изпуснеше своя островръх шлем, той щеше да го вдигне вместо теб и сам да го постави на главата ти — обясни тя. — Е, разбира се, после отново щеше да го свали, да ти го напъха в гащите и да ти тегли такъв ритник, че всичкият бяс да ти излезе през ушите.

Устните на Пуент сякаш залепнаха една за друга и за първи път от доста време насам, Уолфгар като че ли бе напълно съгласен с изреченото от Кати-Бри. Тримата с Бруенор и Кобъл закимаха одобрително, когато видяха, че младата жена най-сетне бе успяла да му затвори устата.

— Колко време ще отсъства Дризт? — побърза да се намеси Уолфгар, преди Пуент да си възвърне дразнещия глас.

— Тунелите са си доста длъжки — отвърна Бруенор.

— Дали ще стигне навреме за церемонията? — продължи да пита младежът.

Усетила колебанието в гласа му, несигурността, която издаваше, че варваринът сякаш се чуди какъв отговор би искал да получи, Кати-Бри рязко отговори:

— Не се съмнявай, че ще стигне. Защото тук няма да има никаква сватба, докато Дризт не се завърне от тунелите! — хладният й поглед пресече възраженията на Бруенор, още преди той да успее да си отвори устата… — И изобщо не се шегувам, та ако ще всички крале и кралици на Севера да трябва да чакат цял месец!

Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, ала все още му бе останало достатъчно разум, за да не излее гнева си върху избухливата Кати-Бри.

— Аз трябваше да отида с него! — сопна се той на Бруенор. — Защо изпрати Риджис? Каква полза от него, ако наистина открият врагове там долу?

Ожесточението в гласа на варварина свари Бруенор неподготвен.

— Той е прав! — обади се и Кати-Бри — не че искаше да се съгласява с Уолфгар за каквото и да било, просто и тя, като него, виждаше отлична възможност да излее кипящото в гърдите й раздразнение.

Бруенор слисано местеше очи между двете си деца.

— Няколко джуджета се загубиха, туй е всичко — рече той.

— Дори да е така — не отстъпваше Кати-Бри — Риджис само ще го бави излишно.

— Ама той сам каза, че ще намери начин да бъде полезен! — опита се да възрази джуджето.

— Кой каза? — не разбра Кати-Бри.

— Къркорещият корем! — сопна се обърканият й баща.

— Та той въобще не искаше да ходи! — възкликна Уолфгар.

— Искаше, и още как! — изрева Бруенор и като скочи от мястото си, блъсна с рамо надвесилия се над него варварин, за да го накара да отстъпи назад.

Самият Къркорещ корем ми рече да го изпратя заедно с елфа!

— Риджис беше тук с теб, когато ти съобщиха за изчезването на джуджетата — напомни му Кати-Бри. — А ти изобщо не спомена, че той е поискал да го изпратиш в тунелите.

— Каза ми го преди туй. Каза ми… — внезапно Бруенор спря по средата на изречението, осъзнавайки колко нелогично беше онова, което току-що бе изрекъл.

Скътан някъде в мозъка му, наистина имаше спомен, в който Риджис му обясняваше, че двамата с Дризт трябва да отидат да потърсят изчезналите джуджета. Ала как бе възможно това, след като решението кой да отиде долу, бе взето веднага щом научиха, че изобщо има изчезнали джуджета?

— Да не би пак да си опитвал светената вода, кралю? — почтително, ала твърдо попита Кобъл.

Бруенор им даде знак да замълчат, докато успее да си припомни какво точно се бе случило. Още чуваше думите на Риджис и бе сигурен, че не си измисля. Ала те сякаш увисваха във въздуха, нямаше образи, които да му помогнат да разбере къде точно се бе провел този разговор и да обяснят очевидното разминаване във времето.

В този миг в съзнанието му най-сетне изплува картина. Ала това не бяха той и полуръстът, погълнати от съставяне на планове. Пред очите му отново се завихри цял рояк искрящи фасетки, малки трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си… право към глъбините на приказния рубин.

— Къркорещият корем ми каза, че джуджетата ще изчезнат — бавно и отчетливо рече Бруенор, без да отваря очи, за да не прогони спомена, който най-сетне бе успял да извади от подсъзнанието си. — Караше ме да изпратя него и Дризт, за да ги открият, искаше да ме убеди, че само той и елфът са в състояние да върнат липсващите бойци в Залите.

— Но той не може да е знаел — изтъкна Кати-Бри, която очевидно се съмняваше в думите на баща си.

— А дори и да знаеше, никога не би поискал да отиде там долу — в гласа на Уолфгар също имаше недоверие. — Какво е всичко това? Някакъв сън?

— Никакъв сън не е! — изръмжа Бруенор. — Наистина ми го каза… с помощта на онзи негов рубин.

И той сбърчи лице, призовавайки цялата си джуджешка устойчивост към магиите, за да се пребори с бялото петно в мозъка си.

— Риджис никога не би поискал… — започна Уолфгар отново, ала преди да успее да довърши, Кати-Бри, го прекъсна, досетила се най-сетне какво означава всичко това.

— Освен ако Риджис не е бил Риджис — каза тя и от собствените й думи я побиха тръпки.

Тримата приятели познаваха Дризт достатъчно отдавна, за да знаят, че елфът има много и могъщи врагове… особено един, който бе достатъчно хитър, за да измисли и осъществи такава сложна измама.

За миг Уолфгар остана като вцепенен, с широко отворена уста и ужас в очите.

За разлика от него, Бруенор реагира светкавично. Той скочи от трона си, разбута Пуент и варварина, за да мине между тях (като замалко не ги събори на земята) и се хвърли към вратата, следван от Кати-Бри. На Уолфгар му трябваше само миг, преди да се съвземе и да се втурне след приятелите си.

— За какво, гоблините го взели, говорят тез’ тримата? — извика Пуент и дръпна Кобъл, който също се канеше да тръгне след останалите.

— За битка! — жрецът прекрасно знаеше как да отклони всяко по-нататъшно искане за дълги обяснения.

Тибълдорф Пуент падна на едно коляно и тържествуващо заби юмрук във въздуха:

— О, да! — изкрещя той ликуващо. — Прекрасно е отново да служиш на един Боен чук!

— Съюзил ли си се с тях или всичко това е едно голямо съвпадение? — сухо попита Дризт, без да се обръща — не искаше Артемис Ентрери да види болката, изписана на лицето му.

— Не вярвам в съвпадения — долетя предсказуемият отговор.

Най-сетне Дризт успя да се овладее достатъчно, за да го погледне в очите — своя най-страшен враг, безжалостния палач Артемис Ентрери, който сега стоеше само на метър от него, стиснал сабята и изумрудената си кама в ръце, а в краката му още тлееше изпуснатата факла. Магическото преобразяване от полуръст в човек бе пълно, включително дрехите, и това донякъде обърка Дризт. Докато той я носеше, маската не бе правила друго, освен да скрива цвета на кожата и косата му, и затова сега не успя да скрие учудването си.

— Трябва по-добре да разучаваш способностите на магическите си предмети, преди да ги захвърлиш с лека ръка — изсмя се Ентрери, виждайки изненадата му.

В думите му имаше голяма доза истина, ала дори и сега Дризт не можеше да изпита съжаление, задето се бе разделил с вълшебната маска в Калимпорт. Наистина, скрит под нея, той най-сетне бе получил свободата да ходи по белия свят, необезпокояван от предразсъдъците и ненавистта, които останалите раси хранеха към неговия народ. Но така Дризт До’Урден бе живял в лъжа.

— Можеше да ме убиеш в битката с гоблините, а сигурно и още стотици пъти, откакто дойде в Митрил Хол — каза елфът. — Защо бе нужен толкова сложен план?

— Така победата ще ми се услади още повече.

— Искаш да извадя оръжията си, да продължим двубоя, който започнахме в клоаките на Калимпорт, нали?

— Нашият двубой започна много преди Калимпорт, Дризт До’Урден! — леко повиши глас Ентрери и одраска бузата на елфа с върха на сабята си.

Дризт дори не трепна, нито посегна към ятаганите си.

— Ние с теб — продължи Ентрери и бавно започна да обикаля около него, — сме смъртни врагове от мига, в който за първи път чухме един за друг, всеки от нас — оскърбление за войнските принципи на другия. Аз се надсмивам над онова, което за теб е свято, а ти обиждаш моята дисциплина.

— Дисциплина и празнота не са едно и също — отвърна Дризт. — Ти си просто една куха черупка, която може да си служи с оръжие. Обвивка, зад която няма нищо.

— Прекрасно! — измърка Ентрери и докосна крака на Дризт със сабята си. — Усещам гнева ти, елфе, макар така отчаяно да се опитваш да го прикриеш. Нека оръжията ти ме убедят в онова, в което думите не могат!

— Ти все още не разбираш — спокойно отвърна Дризт и наклони глава на една страна, а по лицето му се разля искрена усмивка. — Не искам да те убеждавам в каквото и да било. Артемис Ентрери не си струва нито времето, нито усилията ми.

В очите на убиеца припламна люта ярост и той се хвърли напред със сабя в ръка, сякаш искаше да го посече.

Дризт дори не трепна.

— Извади ятаганите си и нека оръжията решат спора помежду ни! — изръмжа Ентрери и направи крачка назад, без нито за миг да сваля сабята си.

— Забий своето острие в гърдите си и срещни единствената смърт, която заслужаваш!

— Котката ти е у мен! — изкрещя Ентрери. — Трябва да се биеш, ако не искаш Гуенивар да се превърне в моя слугиня!

— Забравяш, че съвсем скоро и двамата ще бъдем заловени… навярно дори убити — напомни му Дризт. — Недей да подценяваш уменията на моите събратя.

— Тогава се бий заради полуръста!

Изражението на Дризт красноречиво говореше, че убиецът се бе докоснал до болно място.

— Нима забрави за Риджис? — продължи да го дразни Ентрери. — Той е жив, ала там, където се намира, смъртта ще го открие бързо… Само аз знам кое е това място и ще ти го кажа… ако ме победиш. Бий се, Дризт До’Урден, бий се, ако не за друго, то за да спасиш живота на жалкия си приятел!

Сабята на Ентрери отново подскочи във въздуха, ала този път ятаганът на елфа вече я очакваше и светкавично отби удара й.

Палачът замахна повторно, а камата, която последва другото му оръжие, замалко не намери пролука в защитата на Дризт.

— Чух, че си изгубил едната си ръка и едното си око — подхвърли елфът.

— Излъгах — Ентрери направи крачка назад и разпери ръце. — Сигурно заслужавам наказание?

Ятаганите на елфа отговориха вместо него, посипвайки серия мълниеносни удари върху убиеца — отляво, отдясно, отляво, отдясно, отляво, отдясно. Ръката на Дризт се издигна във въздуха, Сиянието проблесна над главата му и се спусна право към гърдите на Ентрери.

Не по-малко бързи, сабята и камата на убиеца отбиха светкавичното нападение на елфа.

Скоро двубоят заприлича повече на танц, отколкото на смъртоносна схватка. Двамата се движеха в пълна хармония, в съвършен синхрон, който не позволяваше на никого да вземе надмощие над противника си. Дризт, който знаеше, че времето му (и най-вече това на Риджис) е ограничено, успя да се доближи до тлеещата факла, настъпи я и угаси едва трепкащото пламъче. Стаичката потъна в непрогледен мрак.

Беше се надявал, че елфическата му способност да вижда на тъмно ще му даде преимущество над Ентрери, ала когато вдигна поглед от пода, първото, което съзря насреща си, бяха две червени точици — надарените с инфрачервено зрение очи на палача.

— Нима си помисли, че онова преди малко бе заради маската? — насмешливо се изсмя убиецът. — Е, сам виждаш, че си сбъркал. Тази способност ми е подарък от един от моите съюзници — мрачен елф и наемник. Всъщност, ние с него май доста си приличаме.

Още преди Ентрери да довърши, сабята му подскочи напред, принуждавайки Дризт да се извърти на една страна и да приклекне. Върху устните на елфа се разля доволна усмивка, когато Сиянието със силен звън отби връхлитащата изумрудена кама. Миг по-късно, магическият ятаган отново проблесна в мрака, провря се зад ръката на Ентрери и се спусна към гърдите му.

Ала палачът вече се бе претърколил назад и магическият ятаган срещна само въздух.

Мъждукащият светлик, хвърлян от Сиянието, придаваше на лицата им еднакъв сивкав оттенък, заличаваше разликата в расите и сякаш ги превръщаше в братя. Ентрери нямаше нищо против да ги възприемат по такъв начин, ала Дризт със сигурност имаше. За елфа Артемис Ентрери бе обратната страна на собствената му душа; когато го гледаше, той сякаш виждаше самия себе си, отразен в черното огледало на злото и омразата, съзираше образа на онова, в което би се превърнал, ако бе останал в жестокия Мензоберанзан.

Яростта на елфа го накара да се впусне в нова свирепа атака. Магическите ятагани свистяха във въздуха, ту политаха нагоре, ту отново се спускаха надолу, преплетени в изумителен танц на изящество и умение.

Сабята и камата на палача не им отстъпваха по нищо; отбиваха всеки удар, парираха всеки замах, сякаш двамата противници се бяха слели в едно и всеки знаеше какво ще направи другият. Дризт имаше чувството, че може да продължи тази битка вечно, че никога няма да изпита умора, когато срещу него стои Артемис Ентрери. Ала изведнъж почувства леко ужилване малко над глезена си, последвано от пареща болка. Само за миг целият му крак натежа, като да бе от олово, и вцепенението започна да пълзи все по-нагоре и по-нагоре.

Много скоро усети как рефлексите му се забавят. Искаше му се да извика, да изкрещи истината, да лиши Ентрери от удоволствието да триумфира над него — макар принципите му да бяха съвсем различни от тези на елфа, палачът копнееше да спечели в честна битка, не искаше да получи така жадуваната победа благодарение на отровната стрела на скритите си съюзници.

Ръката, която държеше Сиянието, безсилно увисна надолу и Дризт разбра, че е опасно уязвим.

Пръв падна Ентрери, в чиито вени също течеше отрова. Дризт усети присъствието на черните фигури, които заприиждаха през тясната врата, и се зачуди дали да не довърши палача, докато още не са го заловили. Преди да успее да намери отговора на този въпрос, елфът бавно се свлече на земята.

Чу как двете му оръжия — първо едното, после и другото — издрънчаха на пода, макар изобщо да не бе усетил как се изплъзват от пръстите му. После и той самият рухна на земята. Не можеше да държи очите си отворени, ала замъгленото му съзнание отчаяно се опитваше да измери мащабите на това бедствие, ужасните последствия, които случващото се в момента щеше да има за приятелите му и за самия него.

Страховете му се засилиха още повече, когато, миг преди над ума му окончателно да се спусне черна пелена, един глас прошепна нещо на родния му език. Глас, който му бе до болка познат:

— Спи спокойно, мой отдавна изгубени братко!