Наследство

Глава 15 Важното е играта да не спира

— Тишина! — безмълвно нареди Виерна, използвайки сложната система от знаци, разпространена сред елфите на мрака.

Два арбалета изщракаха едва чуто, а стрелците, които ги държаха, приклекнаха ниско и приковаха погледи в строшената врата.

Откъм другия край на стаята се разнесе слабо съскане, среброперата стрела сякаш се стопи във въздуха и тялото на мъртвия елф, което до този миг бе приковано о каменната стена, бавно се свлече на земята. Дайнин се отдалечи от падналия войн, а паешките му крака шумно потракваха върху коравия под.

— Тишина!

Джарлаксъл предпазливо допълзя до рухналата врата и наостри уши, мъчейки се да разбере какво става отвъд кълбата магически мрак. Лекото прошумоляване, което долетя откъм тъмния тунел, го накара да извади камата си и да даде знак на двамата стрелци да бъдат готови.

Миг по-късно в стаята влезе един от съгледвачите на Бреган Д’аерте и Джарлаксъл махна на войниците да свалят оръжията си.

— Тръгнаха си — обясни новодошлият, когато Виерна се втурна към него. — Не бяха много, а сега са дори още по-малко — един от тях бе премазан от великолепната ти стена.

При тези думи двамата мъже се поклониха с истинско възхищение и Виерна не можа да сдържи злата си усмивка, въпреки неблагоприятния обрат, който ситуацията неочаквано бе взела.

— Ами Ифтуу? — поинтересува се Джарлаксъл за войника, когото бяха изпратили да пази коридора, щом започнаха неприятностите.

— Мъртъв е — отвърна съгледвачът. — Изкормен и разкъсан на парчета.

Виерна рязко се обърна към Ентрери:

— Какво знаеш за враговете ни? — остро попита тя.

Палачът я изгледа подозрително, припомняйки си предупреждението на Дризт за неговите събратя и опасностите, на които се излагаше всеки, имал неблагоразумието да се съюзи с тях.

— Исполинът, казва се Уолфгар, хвърли чука, който изкърти вратата — уверено започна той, после посочи двата елфически трупа, които бързо изстиваха на пода. — Тези със сигурност ги е убила Кати-Бри, тя също принадлежи към човешката раса.

Виерна се обърна към съгледвача и му преведе думите на Ентрери.

— Някой от тях ли загина под стената? — попита тя.

— Не, умря само едно джудже.

— Дали не е Бруенор? — прошепна палачът, който вече бе понаучил това-онова от езика на Мрачните.

Възможно ли бе да са убили краля на Митрил Хол?

— Бруенор? — озадачено повтори Виерна.

— Главата на рода Боен чук — обясни палачът. — Попитай го — добави той и като кимна към съгледвача, докосна гладко обръснатото си лице, сякаш потупваше невидима брада. — Рижо?

Виерна преведе думите на палача, изслуша отговора му и отново се обърна към Ентрери, поклащайки глава.

— Било е съвсем тъмно, не е могъл да види.

Палачът се прокле наум, задето бе постъпил толкова глупаво. Все още му бе трудно да свикне с инфрачервеното зрение, където очертанията на предметите се сливаха в единна, неясна маса, а цветовете се различаваха според топлината, която излъчваха, а не според оттенъка им.

— Щом са си тръгнали, вече няма защо да се притесняваме от тях — обърна се Виерна към Ентрери.

— Нима ще ги оставиш да си тръгнат просто ей така, след като убиха трима от бойците ти? — опита се да възрази Ентрери, който започваше да се досеща какво е намислила Виерна и то никак не му харесваше.

— Четирима — поправи го жрицата и кимна към улея, пред който лежеше трупът на убития от Дризт страж.

— Ак’хафта тръгна след брат ти — вметна Ентрери.

— Значи петима — мрачно отвърна Виерна. — Ала брат ми е долу и трябва да мине покрай нас, ако иска да се събере с приятелите си.

После се обърна към съгледвача и оживено започна да обсъжда нещо с него. Макар все още да не бе овладял напълно езика на мрачните, палачът успя да разбере, че Виерна се кани да изпрати войните си по следите на Дризт.

— Ами нашата сделка? — попита той.

— Получи своята битка и сега си свободен, както се бяхме договорили.

Ентрери се престори на доволен от този отговор — прекрасно разбираше, че да даде изблик на гнева си, би било равносилно на самоубийство. Само че палачът нямаше намерение да се откаже току-така. Погледът му трескаво обходи стаята — на всяка цена трябваше да измисли нещо, което да накара Виерна да промени решението си.

До този момент всичко се бе развивало точно според неговия план, като се изключи това, че не успя да последва Дризт в улея. Веднъж останали сами в долните тунели, двамата смъртни врагове щяха да разполагат с предостатъчно време, за да решат спора помежду си веднъж завинаги. А ето че сега така жадуваният от палача двубой започваше да изглежда все по-невъзможен.

Хитрият убиец неведнъж се бе измъквал от много по-опасни положения… ала сега имаше една малка разлика — този път си имаше работа не с кого да е, а с елфи на мрака, всепризнатите майстори на подлите машинации.

— Ш-ш-т! — изсъска Бруенор на Уолфгар и Кати-Бри, макар че в действителност целият шум идваше от Тибълдорф Пуент, който бе заспал дълбоко и сега хъркаше така оглушително, както само едно джудже можеше да хърка. — Мисля, че чух нещо.

Уолфгар подпря шлема на бесовойна на стената, после повдигна брадичката му, за да го накара да си затвори устата и затисна големия му нос с ръка. Бузите на Пуент се издуха странно и в тунела се разнесе особен скърцащо мляскащ звук. Уолфгар недоумяващо погледна Кати-Бри и наклони глава на една страна, чудейки се дали безобразното джудже не бе започнало да хърка през ушите!

Бруенор подскочи при този неочакван шум, но бе твърде зает, за да се обърне и да нахока приятелите си. От мрака отново долетя едва доловимо шумолене, после още едно, но този път по-силно. Бруенор знаеше, че много скоро ще ги открият, ала как биха могли да избягат като нямаха факла, а нито Уолфгар, нито Кати-Бри можеха да се оправят из плетеницата от тунели без поне мъничко светлина.

Следващото прошумоляване се чу съвсем близо, само на един-два метра от малката стаичка.

— Хайде, покажи се, ти, остроухо изчадие на мрака! — в гласа на Бруенор имаше и раздразнение, и уплаха.

Най-сетне, като не можеше да се сдържа повече, той изскочи в коридора, вдигнал високо митрилната си брадва.

Точно както предполагаше, тъмният силует вече се намираше досами вратата. Секирата изсвистя, ала черната сянка беше по-бърза — преди Бруенор да разбере какво става, тя прелетя покрай него и се вмъкна в малката стаичка, безшумна като смъртта.

— К-к-какво… — заекна смаяното джудже и рязко се обърна, при което се подхлъзна и замалко не падна — толкова бързаше да се притече на помощ на приятелите си.

— Гуенивар! — разнесе учуденият глас на Кати-Бри и Бруенор се втурна обратно в малката стаичка, тъкмо когато пантерата разтвори уста и пусна ониксовата статуетка… заедно с откъснатата ръка на злощастния елф, имал глупостта да се опита да грабне магическия предмет.

Върху лицето на Кати-Бри се изписа погнуса и тя изрита ръката в другия край на стаята.

— Дяволски добра котка! — призна Бруенор, обзет от истинско облекчение при появата на този нов и могъщ съюзник.

Гуенивар изрева в отговор и мощният звук отекна далеч, далеч в мрачния тунел. Пуент се сепна и с мъка отвори сънените си очи. Миг по-късно те насмалко не изскочиха от орбитите си, когато джуджето видя огромната тристакилограмова пантера да седи само на метър от него.

Мощен приток на адреналин запулсира към мозъка му и то заломоти нещо с трескава бързина, докато панически опитваше да се изправи (при което сам се изрита по пищяла така, че от раната потече кръв). Почти беше стигнал до нея, когато Гуенивар най-сетне разбра какво си е наумил и лекичкото тупна с лапа през лицето, без дори да извади ноктите си.

Островърхият шлем шумно издрънча, когато Пуент се блъсна в каменната стена. Май никак нямаше да му дойде зле да подремне още малко, реши той, ала бързо пропъди тази мисъл от главата си — та нали беше бесовойн, а един истински бесовойн никога не би се отказал от такава страховита битка! Извади плоска манерка изпод дрехите си и сръбна от нея порядъчно, после тръсна глава, за да махне паяжините от лицето си, при което дебелите му устни издадоха странен, плющящ звук. Прогонил и последните остатъци от съня с помощта на питието от манерката, Пуент стъпи здраво на земята и се накани отново да се втурне в атака.

Миг по-късно безпомощно размахваше крака във въздуха — Уолфгар го бе сграбчил за върха на шлема и го държеше на половин метър от пода.

— Какво правиш! — гневно изръмжа джуджето, но бързо млъкна, а всичката кръв сякаш се отцеди от лицето му, когато Гуенивар впери зелените си очи в него, присви уши назад и оголи острите си зъби.

— Пантерата е наш приятел — обясни Уолфгар.

— К-к-коя е д-д-дяволската котка? — заекна Пуент.

— Дяволски добра котка — поправи го Бруенор и сложи край на спора.

После отново се обърна към потъналия в мрак тунел, доволен, че Гуенивар е с тях — знаеше, че ще имат нужда от цялата помощ, която вярното животно може да им даде… и дори малко повече.

В единия край на стаята Ентрери видя двама елфи да се надвесват над тялото на свой ранен другар, опитвайки се да му помогнат, което обаче не им се удаваше особено добре — превръзките отново и отново подгизваха от горещата кръв, шуртяща от многобройните рани. Палачът бързо разпозна падналия елф — беше се опитал да вземе ониксовата статуетка малко след като Дризт повика пантерата. При мисълта за Гуенивар в главата му започна да се заражда нов план.

— Приятелите на Дризт ще ви последват дори и в улея — мрачно подхвърли той, прекъсвайки Виерна, която все още говореше с Джарлаксъл и съгледвача.

Очевидно разтревожени от думите му, Виерна и наемникът се обърнаха към него.

— Не ги подценявайте — продължи Ентрери. — Познавам ги твърде добре. Предаността им към Дризт е по-силна от всичко, което сте виждали в Мензоберанзан… с изключение на предаността на една жрица към Кралицата на Паяците, разбира се — побърза да добави той, тъй като никак не му се щеше да бъде одран жив от избухливата Виерна. — Каниш се да тръгнеш след брат си, ала дори да го заловите незабавно и начаса да се отправите обратно към Мензоберанзан, верните му приятели ще ви последват.

— Та те бяха едва неколцина — отвърна Виерна.

— Бързо ще съберат много по-голяма войска и ще се върнат… особено, ако се окаже, че магическата ти стена наистина е погубила Бруенор Бойния чук.

Виерна обърна поглед към Джарлаксъл, търсейки потвърждение на казаното от Ентрери, ала наемникът, макар и по-добре запознат с нравите на онези, които живееха на повърхността, само сви рамене.

— Ще се завърнат по-добре въоръжени — продължи Ентрери — планът му като че ли започваше да проработва и не биваше да се отказва точно сега. — Навярно сред тях ще има и магьосници. Със сигурност ще водят не един и двама свещенослужители. Не бива да забравяме и смъртоносния лък — допълни той и за миг очите му се спряха върху пронизания елфически труп, — нито пък бойния чук на исполина.

— Тук има десетки тунели! — напомни му Виерна, решена да сложи край на този спор. — Никога няма да успеят да ни открият!

Доволна от собствените си думи, тя се обърна към съгледвача с очевидното намерение да довърши съставянето на плана за преследване на Дризт.

— Ами пантерата? — не се предаваше палачът. — Не знаеш ли, че брат ти надали има по-вярна приятелка от нея. Тя би те последвала и в бездната, ако знае, че тялото на господаря й е там.

Обезпокоена от думите на убиеца, Виерна отново потърси погледа на Джарлаксъл.

— Какво ще кажеш? — попита тя.

Наемникът поглади острата си брадичка.

— Славата на пантерата се носеше навред из Мензоберанзан, когато брат ти още живееше там — призна той. — Нашият отряд не е кой знае колко голям… а сега сме и с петима по-малко…

Виерна рязко се обърна към Ентрери:

— Е, щом като знаеш толкова много за нравите на онези от Повърхността — рече тя, без дори да се опита да прикрие сарказма в гласа си, — какво предлагаш да сторим?

— Тръгнете след приятелите му — отвърна Ентрери и кимна в посока на тунела, който започваше отвъд рухналата врата. — Заловете ги и ги убийте, преди да успеят да се доберат до джуджешките мини и да повикат помощ. А аз ще открия брат ти.

Изпитателният поглед, с който го измери Виерна, никак не му се понрави.

— В замяна, ще ми дадете още една възможност да се бия с него — заяви Ентрери — все пак трябваше да измисли нещо, което да придаде поне малко достоверност на думите му.

— В мое присъствие — ледено добави жрицата.

— Разбира се! — поклони се палачът и се накани да влезе в улея.

— Освен това, няма да си сам — спря го Виерна и кимна на Джарлаксъл, който побърза да повика двама от войните си.

— Аз работя сам! — възпротиви се Ентрери.

— Ти ще умреш сам — поправи го Виерна. — Сам срещу брат ми в тези тунели, имам предвид — привидно меко добави тя, ала убиецът прекрасно разбираше, че заплахата й няма нищо общо с Дризт.

Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, затова само сви рамене и даде знак на един от бойците, които щяха да го придружават, да застане начело.

Всъщност палачът можеше само да се радва, че има пред себе си елф на мрака — с умението си да левитира, той щеше да направи пътуването надолу по опасния улей много по-лесно и за него самия.

Елфът водач първи се показа в долния тунел, следван от Ентрери и от другаря си. Гледката, която се разкри пред очите му, го обърка и той лекичко побутна с крак проснатото на пода тяло. Палачът, който много по-добре знаеше колко хитър може да бъде Дризт, го отмести встрани и опря сабята си в гърба на вече изстиналия труп. После предпазливо обърна мъртвия елф по гръб, просто за да бъде напълно сигурен. Както предполагаше, това наистина не бе Дризт и той доволно прибра оръжието си.

— Врагът ни е хитър — отбеляза той и единият от спътниците му, който явно поназнайваше малко от Общия език, кимна и преведе думите му на другаря си.

— Това е Ак’хафта — обясни водачът на Ентрери и даде знак на другия елф да се приближи. — Виерна беше права — мъртъв е.

Ентрери изобщо не се изненада при вида на елфическия труп, проснат досами изхода на улея. Той най-добре от всички в отряда на Виерна знаеше колко опитен и опасен е техният противник и силно се съмняваше, че двамата му спътници — изкусни войни, ала неподготвени за хитрините и тактиката на Дризт — изобщо бяха в състояние да го заловят. Всъщност палачът бе убеден, че ако двамата елфи бяха тръгнали сами, Дризт отдавна щеше да ги е съсякъл.

При тази мисъл по устните му пробягна усмивка, която стана още по-широка, когато осъзна, че двамата му спътници не разбират дори собствения си съюзник, а какво оставаше за неприятеля си.

Сабята му полетя встрани и прониза гърдите на втория елф, който тъкмо минаваше покрай него. Другарят му, по-бърз отколкото палачът бе очаквал, светкавично се обърна, вдигнал заредения си арбалет.

Изумрудената кама одраска десницата на елфа и успя да отклони отровната стреличка. Това още повече го ядоса и като изръмжа сърдито, боецът на Джарлаксъл извади два остри като бръснач меча.

Ентрери имаше чувството, че никога няма да спре да се удивлява на лекотата, с която елфите на мрака се биеха с две еднакво дълги оръжия. Сега обаче не му бе до това и като разкопча тънкия си кожен колан, той го прегъна надве и го размаха заедно с меча си, опитвайки се да държи противника си далеч от себе си.

— Ти си на страната на Дризт! — обвинително каза елфът.

— Не — поправи го Ентрери, — просто не съм на ваша страна.

Противникът му се втурна в атака, кръстосал мечове пред себе си, после леко се отдръпна и отново се хвърли напред. Ентрери успя да отбие връхлитащите оръжия и направи крачка назад. Макар нападението да бе проведено изкусно и измамливо бързо, палачът веднага усети разликата между война на Джарлаксъл и Дризт, онова на пръв поглед незабележимо умение, което издигаше скиталеца (а и него самия) над бойци като този елф, независимо колко добри бяха те. Двойната атака бе изпълнена наистина майсторски, ала в няколкото секунди, които бе продължила, противникът му напълно бе свалил защитата си. Както мнозина други нелоши бойци, и този елф имаше един малък недостатък — умееше и да напада, и да се защитава блестящо… но не и да прави двете едновременно.

Не беше кой знае какъв пропуск — бързината му го компенсираше толкова добре, че повечето войни изобщо не биха го забелязали. Ала Ентрери не бе като повечето войни.

Елфът отново се хвърли в атака. Единият му меч полетя към лицето на палача, който го отби миг преди да бъде пронизан. Вторият меч го последва мълниеносно, насочен доста по-ниско, ала Ентрери успя да го спре и да наведе острието надолу.

Нападенията на елфа ставаха все по-яростни, оръжията му свистяха във въздуха със светкавична бързина, търсейки и най-малката пролука в защитата на Ентрери, ала палачът всеки път съумяваше да ги спре със сабята и кожения колан, който използваше като примка, за да забавя и отклонява вражеските удари.

През цялото време Ентрери бавно отстъпваше назад и изчакваше подходящия момент — знаеше, че смъртта на противника му е въпрос само на време.

Двата меча се кръстосаха, после се разделиха и полетяха встрани, само за да се кръстосат отново и да се насочат право към гърдите на Ентрери, точно както бе станало и при първото нападение на елфа.

Само че тактиката на палача този път бе различна.

Използвайки колана си като клуп, той улови върха на единия от мечовете и рязко го дръпна встрани, повличайки и другото оръжие на противника си.

Обреченият елф незабавно отскочи назад и успя да освободи мечовете си. Трябваше му само част от секундата, за да премине от нападение в защита.

За мълниеносната сабя на Ентрери това бе твърде дълго и като проблесна за миг, тя жадно се впи в тялото на елфа. Острието потъна дълбоко в меката плът под ребрата, въртейки се бавно, докато хлътваше все по-навътре.

Върху корема на елфа зейна грозна рана и той политна назад. Вместо да продължи нападението, Ентрери остана на място, вдигнал оръжия пред себе си.

— Мъртъв си — безстрастно отбеляза той, докато противникът му се мъчеше да се задържи на крака и да вдигне оръжията си.

Елфът нямаше как да не се съгласи с думите му, не можеше и да се надява, че ще успее да спре неизбежната атака на противника си… не и при тази заслепяваща болка, която раздираше вътрешностите му.

— Предавам се! — с мъка изрече той и хвърли мечовете си на пода.

— Добре казано — похвали го Ентрери и прониза сърцето му, после преспокойно изчисти окървавената кама в плаща му.

След това внимателно огледа празния коридор — докъдето се простираше не особено силното му инфрачервено зрение. Тунелът изглеждаше напълно прав и в двете посоки.

— Сега, скъпи ми Дризт — изрече той на висок глас, — всичко най-сетне си дойде на мястото.

И той се усмихна доволно, поздравявайки се, че така успешно бе успял да се измъкне от опасната ситуация.

— Не съм забравил клоаката на Калимпорт, Дризт До’Урден! — неочаквано ядно се провикна той. — Нито съм простил!

Бързо се успокои, обаче, напомняйки си, че именно гневът замалко не бе станал причина да загуби не само битката, но и живота си в далечното южно пристанище.

— Радвай се, мой най-уважавани приятелю — тихичко каза той. — Сега най-сетне можем да изиграем нашата игра така, както трябва.

Дризт се върна обратно до изхода на улея малко след като Ентрери си бе тръгнал оттам. Досети се какво бе станало в негово отсъствие, веднага щом видя двата трупа, разбра също така, че нищо от онова, което се бе случило там, не е случайно. Нали именно той бе подмамил Ентрери дотук, като отказа да се бие с него в стаята пред Виерна и останалите. Само че палачът очевидно беше очаквал нещо подобно и бързо бе измислил нов план.

И беше успял — ето че сега двамата бяха сами в долните тунели, където нищо не пречеше на двубоя им. Двубой, в който Дризт щеше да даде всичко от себе си, защото щеше да се бие с мисълта, че победата му ще е първата, макар и малка, крачка към свободата.

Дризт кимна съвсем леко в знак на одобрение — Ентрери наистина бе много изобретателен.

Само че неговите намерения бяха съвсем различни от тези на убиеца. Единственото, което скиталецът искаше сега, бе да намери изход, да се върне обратно по някой заобиколен път и да се притече на помощ на приятелите си. За Дризт Ентрери бе просто поредното късче от мозайката на голямата опасност, надвиснала над главата му.

Ако все пак се случеше да срещне палача по пътя си, той бе твърдо решен веднъж завинаги да сложи край на тази игра.

Глава 16 Граници

— Никак не съм доволна — каза Виерна на Джарлаксъл, с когото бяха застанали близо до желязната стена, под която бе погребан нещастният Кобъл.

— Нима наистина вярваше, че ще бъде толкова лесно? — отвърна наемникът. — Та ние навлязохме в тунелите на укрепена джуджешка твърдина само с петдесетина бойци. Петдесет срещу хиляди.

— Все пак няма защо да се безпокоиш — побърза да добави той — никак не му се щеше раздразнителната Виерна отново да изгуби контрол над себе си, — ще успееш да си върнеш избягалия пленник. Моите войници са добре обучени. Вече изпратих около петдесет бойци, целия отряд на Баенре, към единствения коридор, който отвежда до Митрил Хол. Никой от съюзниците на Дризт няма да успее да дойде оттам, а и приятелите му са в капан и няма да ни се изплъзнат.

— Когато джуджетата научат, че сме тук, незабавно ще изпратят многочислена армия — мрачно рече Виерна.

— Ако научат — поправи я Джарлаксъл. — Тунелите на Митрил Хол са дълги. На нашите врагове ще им трябва време — навярно поне няколко дни, — за да успеят да съберат достатъчно голяма войска. Дризт отдавна ще е паднал в ръцете ни и сигурно ще сме изминали половината път до Мензоберанзан, преди джуджетата да съумеят да се организират.

Виерна не отвърна нищо, обмисляйки как да постъпи. Имаше само два пътя, по които да се стигне дотук от долните нива — улеят и плетеница от криволичещи тунели, които излизаха на север от това място. Жрицата надникна в стаята и погледна към улея в другия й край, чудейки се дали не бе сбъркала, като изпрати само трима след избягалия Дризт. Може би трябваше да нареди целият отряд (дванадесет войни и Дайнин) да тръгнат по петите на брат и.

— Човекът ще го открие — Джарлаксъл сякаш бе прочел мислите й. — Артемис Ентрери познава Дризт много по-добре от нас, нали и преди се е бил с него. Освен това още носи обицата, така че винаги можеш да разбереш къде се намира. Нека се погрижим за приятелите на брат ти — според моите съгледвачи са само няколко души.

— А ако въпреки всичко Ентрери не успее да го залови? — попита Виерна.

— Дори брат ти да съумее да му избяга, догоре все така ще водят само два пътя — напомни й Джарлаксъл.

Взела най-сетне решение, Виерна кимна в знак на съгласие и прекоси стаята, за да отиде до улея. Извади магическа пръчка от гънките на одеждата си и като затвори очи, подхвана тихия напев на елфическо заклинание. Бавно и отмерено ръката й започна да описва прави линии над отвора, а от пръчката й захапа гъста, лепкава течност. Скоро входът бе покрит от край до край с фина паяжинна мрежа. Виерна направи крачка назад, за да огледа работата си, после извади малка кесия, пълна със ситен прашец, и го поръси върху паяжината с второ заклинание на уста. Тънките нишки незабавно се удебелиха и придобиха сребристо чер блясък, който бързо угасна, оставяйки ги напълно невидими в мрака на стаята.

— Само един — отвърна Виерна. — Няма оръжие, което да е в състояние да разсече тези нишки.

— Тогава да вървим на север — съгласи се Джарлаксъл. — Вече изпратих неколцина бързоходци да пазят долните тунели.

— Дризт не бива да се събере с приятелите си — напомни му жрицата.

— Ако Дризт някога отново види приятелите си, те вече ще са мъртви — самоуверено отвърна наемникът.

— Стаята сигурно има и друг вход — предположи Уолфгар. — Ако ги нападнем от двете страни едновременно…

— Дризт вече не е там — прекъсна го Бруенор — магическият медальон, който държеше в ръката си, недвусмислено говореше, че скиталецът се намира някъде под тях.

— Ако убием всичките си врагове, приятелят ви ще ни открие много по-лесно — намеси се в разговора Пуент.

Уолфгар, който все още го държеше във въздуха за върха на острия шлем, го раздруса лекичко.

— Хич не ми се ще да се бия с елфи на мрака — отвърна Бруенор и хвърли притеснен поглед на Кати-Бри и Уолфгар. — Не и сега. Ще гледаме да се държим по-надалечко от тях и ще вадим оръжията само ако се наложи.

— Може да се върнем и да доведем Дагна — предложи варваринът. — Заедно ще успеем да прочистим това място от мрачните.

Бруенор се обърна към плетеницата от тунели, които водеха обратно в Митрил Хол, и се замисли. Щеше да им отнеме поне час, докато стигнат Залите и още няколко, докато успеят да съберат достатъчно голяма войска. Няколко часа, които Дризт със сигурност не можеше да си позволи да изгуби.

— Тръгваме след Дризт — тонът на Кати-Бри не търпеше възражения. — Магическият медальон ще ни каже къде се намира, а Гуенивар ще ни отведе до там.

Бруенор знаеше, че Пуент с радост ще се съгласи с всяко предложение, което обещава битки; присвила уши назад, Гуенивар също бе готова да се впусне по следите на господаря си. Вдигна очи към Уолфгар и замалко не избухна при вида на разтревоженото, покровителствено изражение, с което варваринът гледаше Кати-Бри.

Внезапно Гуенивар застина на място и тихо изръмжа. Кати-Бри светкавично загаси догарящата факла и приклекна, използвайки за ориентир отблясъците, които хвърляха надарените с инфрачервено зрение очи на двете джуджета.

Четиримата инстинктивно се приближиха един до друг и като им прошепна да останат по местата си, Бруенор безшумно се показа навън, за да провери какво бе разтревожило пантерата.

— Елфи — обясни той, когато двамата с Гуенивар се върнаха малко по-късно. — Само неколцина са и отиват на север. Май доста бързат.

— Неколцина мъртви елфи — поправи го Пуент и доволно потри ръце, при което необикновените му доспехи шумно се раздрънчаха.

— Хич не си го и помисляй! — сопна се Бруенор, като внимаваше да не повишава много глас. — Чини ми се, че тез’ елфи знаят къде се намира Дризт и точно натам са тръгнали, само че без светлина никога няма да успеем да ги проследим.

— А ако запалим факла, неминуемо ще се стигне до битка — допълни Кати-Бри.

— Ами тогаз’ да запалим проклетото нещо! — с надежда в гласа предложи Пуент.

— Затваряй си устата! — сряза го Бруенор. — Ще се движим бавно и внимателно. Ти, момче — обърна се той към Уолфгар, — приготви факлата, всъщност нека да са две, и бъди готов да ги запалиш при първите признаци, че се задава битка.

После даде знак на Гуенивар да застане начело и да ги поведе, без да бърза.

Скоро след като излязоха от тунела, Пуент тикна нещо в ръката на Кати-Бри:

— Пийни си и дай и на останалите да си сръбнат.

Кати-Бри бързо се досети, че невидимият предмет трябва да бе голямата манерка на бесовойна и внимателно я поднесе към носа си. Острата миризма, която я лъхна отвътре, я накара да сбърчи лице и тя се накани да върне шишето на собственика му.

— Друга песен ще запееш, когат’ стрелата на някой мрачен елф се забие в тялото ти — рече Пуент и я потупа по гърба. — Няма отрова, дето да те улови, след като туй нещо се разлее във вените ти.

Напомняйки си, че Дризт е в опасност, младата жена най-сетне се престраши и отпи голяма глътка от съмнителната течност, при което се препъна, задавена от свиреп пристъп на кашлица. За миг пред погледа й заиграха осем джуджешки и четири котешки очи, вперени в нея, после всичко отново си дойде на мястото и тя подаде манерката на баща си.

Бруенор си сръбна няколко глътки, без да се замисли и дори премлясна доволно, когато свърши.

— Туй ще те сгрее до пръстите на краката — каза той на Уолфгар, докато му предаваше манерката.

Когато и варваринът се съвзе от първоначалния ефект на неизвестната напитка, Гуенивар безшумно ги поведе напред, а доспехите на Пуент проскърцваха при всяка негова крачка.

Четиридесет добре въоръжени джуджета тръгнаха с генерал Дагна, прекосиха Митрил Хол и стигнаха до последната караулна.

— Ще тръгнем право към гоблиновата зала, където ще се разпръснем — обясни генералът на войниците си, после заедно със стражите състави цяла система от почуквания и сигнали и им нареди в никакъв случай да не пускат в новите тунели отряди, наброяващи по-малко от дванадесет войни.

След това гордо и безстрашно застана начело на строените си бойци и прекрачи прага на отворената врата. Всъщност, Дагна не вярваше Бруенор наистина да е в опасност — шепа гоблини или нещо също толкова незначително, ето с какво си мислеше, че ще му се наложи да си има работа. Все пак той бе истински пълководец и предпочиташе да поведе повече войни, отколкото са му нужни, пред това да се озове в неблагоприятна позиция заради прекалената си самоувереност. Освен това, не искаше да поема и най-малкия риск, когато ставаше въпрос за сигурността на краля.

Тропот на тежки ботуши, подрънкване на доспехи и грубоватите бойни песни, които маршируващите джуджета подхващаха от време на време, изпълниха тунелите. Всеки трети войник носеше запалена факла и в обикновено тъмните коридори, сега бликна ярка светлина. Дагна нямаше никаква причина да мисли, че внушителният му отряд трябва да пази пристигането си в тайна, а и се надяваше, че по този начин ще помогне на Бруенор и всички други съюзници, които биха могли да се намират из тези тунели, да ги открият по-лесно.

И дори не подозираше за присъствието на мрачните нашественици.

Джуджетата се движеха бързо и много скоро стигнаха до първия кръстопът, само на няколко метра от костите на убития от младия Бруенор етинг. Дагна нареди на неколцина от войните си да пазят фланговете и продължи напред с намерението да отиде направо в залата, където се бе провела битката с гоблините. Преди да достигне най-близкия страничен коридор обаче, той се закова на място и даде знак на войниците да запазят тишина.

Огледа се на всички страни и предпазливо пое напред. Войнските му инстинкти, изострени до краен предел от безбройните битки, които бе водил през живота си, сега му нашепваха, че нещо не е наред, усещаше как косъмчетата на врата му незнайно защо настръхват от напрежение.

И тогава всичко потъна в мрак.

За миг Дагна си помисли, че сигурно някое въздушно течение е угасило факлите, ала шумът, който се надигна зад гърба му, и най-вече фактът, че не бе в състояние да прозре през черната пелена дори с инфрачервеното си зрение, недвусмислено говореха, че се бе случило нещо много по-страшно.

— Тъмнина! — изкрещя едно от джуджетата.

— Магьосници! — провикна се друго.

Дагна чу войните си да се блъскат около него, чу как нещо изсвистя покрай ухото му. От устните на един от командирите се откъсна глух стон и той рухна на земята. Генералът инстинктивно отстъпи назад и когато най-сетне успя да се измъкне от кълбото магическа тъма, видя бойците си да се щурат във всички посоки. Втори облак магически мрак бе разделил джуджешката войска по средата и сега онези, които се намираха от едната страна на тъмнината, се опитваха да въведат някакъв ред и крещяха най-различни съвети на другарите си, които бяха попаднали в плен на мрака.

— Клин! — провикна се Дагна, решил да прибегне до една от най-простите бойни формации, които джуджетата използваха. — Туй е само магия за тъмнина, нищо повече!

Едно джудже, застанало досами него, се хвана за гърдите и с последни усилия успя да извади оттам малка стреличка (каквато Дагна не бе виждал никога досега), после се строполи на земята и захърка, още преди да докосне пода.

Без да обръща внимание на слабото убождане, което усети в крака си, Дагна продължи да издава заповеди, мъчейки се да накара войните да се подредят в строй. По негово нареждане пет джуджета се втурнаха към десния фланг, заобиколиха кълбото мрак и се насочиха към страничния коридор.

— Открийте проклетия магьосник! — извика той. — И разберете с какво, в името на Деветте пъкъла, си имаме работа!

Раздразнението му прерасна в съзидателен гняв и много скоро войните му образуваха съвършена клиновидна формация, готова да пробие първия облак магическа тъма.

Петте джуджета се затичаха по страничния коридор. Той като че ли бе празен и като заобиколиха кълбото черен мрак, те се насочиха към тесния проход, отвеждащ до входа на главния тунел.

Внезапно от сенките изскочиха два тъмни силуета, паднаха на едно коляно и насочиха миниатюрните си арбалети срещу тях.

Първото джудже се препъна, поразено от две отровни стрелички, ала все пак успя да извика на другарите си да се хвърлят в атака. Брадатите войни се устремиха към враговете си и дори не забелязаха останалите мрачни елфи, които левитираха над главите им.

— Какво по… — джуджето дори не успя да довърши, преди елфът да се приземи леко на земята до него и да строши черепа му с магическия си боздуган.

— Хей, ти не си Дризт! — възкликна друго от джуджетата, миг преди елфическият меч да пререже гърлото му.

Предводителят им искаше да издаде заповед за отстъпление, ала докато отваряше уста, подът се надигна и го погълна. Подобаващо ложе за едно джудже… ала от този сън то никога вече нямаше да събуди.

Бяха изминали едва няколко секунди от началото на битката, а ето че от петимата джуджешки войни бяха останали само двамина.

— Елфи на мрака! Елфи на мрака! — предупредително закрещяха те.

Три отровни стрели се забиха в гърба на един от войните на Дагна и го повалиха на земята. Той се опита да се изправи на колене, ала в този миг двама елфа се хвърлиха отгоре му и го посякоха на парчета.

Когато последното оцеляло джудже се накани да се върне при Дагна и останалите, видя, че на пътя му има само един-единствен противник. То яростно отби удара на тънкия елфически меч, при което разстроиш костите на ръката му и разкъса ризницата си.

Обзето от неистов ужас, джуджето побягна с всички сили, заобиколи падналия елф и се хвърли с главата напред в кълбото магическа тъмнина.

— Елфи на мрака! — уплашено повтори то, когато се показа от другата страна и налетя право на другарите си, които бавно се приближаваха.

В този миг се появи още едно кълбо тъма и съедини останалите две в една голяма, черна пелена. Рояк отровни стрели се посипаха върху джуджетата, след тях се зададоха и самите елфи, войните, които нямаха нужда да виждат, за да се бият.

Дагна бързо разбра, че ще им трябва жреческа помощ, за да се преборят с елфическата магия, ала когато се опита да издаде заповед за оттегляне, от устата му излезе само една шумна прозявка.

Върху главата му се стовари нещо тежко и той усети, че пада.

Насред хаоса и непрогледния мрак, джуджетата не можеха да запазят клиновидния си строй, освен това много добре разбираха, че нямат никакъв шанс срещу изкусните елфически войни, които не им отстъпваха нито по умение, нито по многочисленост. Ето защо те направиха единственото разумно нещо, което можеха да сторят в това почти безизходно положение — разпръснаха се и се втурнаха обратно натам, откъдето бяха дошли; мнозина от тях запазиха достатъчно самообладание, за да сграбчат по някой от падналите си другари и да ги понесат на гръб.

Разгромът като че ли беше пълен. Само че джуджетата не бяха група неопитни новаци и между тях нямаше нито един страхливец. Веднага щом се измъкнаха от прегръдката на магическия мрак, неколцина се нагърбиха със задачата да реорганизират редиците на пострадалия си отряд. Преследването щеше да бъде ожесточено (за битка не можеше да става и дума), ала с десетина заспали джуджета на ръце (между тях и Дагна), не можеха дори да се надяват, че ще успеят да избягат от много по-бързите елфи.

Някой трябваше да прикрие отстъплението им. Доброволци не липсваха и само няколко мига по-късно, джуджетата отново се впуснаха в бяг, оставяйки шестима от своите другари зад себе. Опрели рамо до рамо, шестимата храбреци вдигнаха щитове пред себе, препречвайки пътя на връхлитащите елфи.

— Бягайте или онези, които паднаха днес, ще са загинали напразно! — провикна се един от новите командири.

— Бягайте в името на краля, макар да го няма тук! — издигна глас друг.

Бойците от последните редици често-често се обръщаха назад, към шестимата другари, които бяха оставили зад себе си… докато от тунела не изпълзя нова вълна мрак и не ги скри от очите им.

— Бягайте! Бягайте! — този вик бе подет от всички — както от онези, които се оттегляха, така и от шестимата войни, които останаха, за да забавят настъплението на мрачните.

Много скоро в тунела задрънчаха оръжия, разнесе се звън на желязо, отекна глухият тътен на падащи тела. Пронизителният писък на ранен елф раздра въздуха и по лицата на бягащите джуджета заиграха сурови усмивки.

Без да поглеждат назад, те сведоха глави в знак на почит към другарите, които оставяха зад себе си и полетяха напред с удвоени сили. Шестимата храбри войни никога вече нямаше да се присъединят към тях. Не, опрели рамо до рамо, те щяха да отблъскват враговете до край, щяха да удържат скверните нашественици, докато най-сетне не рухнеха мъртви, дали живота си за своите събратя. Такъв беше моралът на джуджетата — всеки бе готов да се пожертва, за да спаси другарите си.

Бегълците не спираха нито за миг и ако някой се подхлъзнеше и залитнеше, винаги имаше поне четирима, които да го подхванат отстрани и да му помогнат да се изправи на крака. Ако някой останеше без сили и започнеше да залита под тежестта на заспалия си другар, когото бе понесъл на гръб, веднага се намираше кой да го отмени.

Едно от по-младите джуджета изтича напред и започна да удря с чука си по каменните стени, отмервайки уговорения със стражите от караулната сигнал. Когато войните достигнаха края на тунела, тежкото резе вече бе вдигнато, а обкованата с желязо врата — полуоткрехната. Миг по-късно тя зейна широко отворена, а пазачите се отдръпнаха, за да пропуснат бягащите си другари.

Джуджешкият отряд нахлу в малката стаичка и неколцина от бойците останаха близо до вратата, за да помагат на изостаналите си другари. Затвориха я в последния миг, чак когато в края на коридора започнаха да се кълбят валма магически мрак, а стрелата, изскочила от тяхната прегръдка, покоси още едно джудже.

Тежката врата се захлопна зад гърба на последния брадат войн, а резето падна с глух грохот. Бяха се спасили от елфическата заплаха… засега. От четиридесет и един бойци (толкова наброяваше отрядът им, когато тръгнаха по-рано същия ден), бяха оцелели двадесет и седем, като поне една трета от тях бяха потънали в дълбок сън.

— Да съберем цялата войска — предложи едно от спасилите се джуджета.

— Ай жреците — добави друго и лекичко повдигна отпуснатата глава на Дагна, за да подчертае думите си. — Ще ни трябват и жреци, за да се опазим от оназ’ отрова, че и факлите ще трябва да омагьосат, та да не гаснат в пъкления мрак!

Съобразителните джуджета бързо избраха нови водачи и се заеха да разпределят работата, която трябваше да се свърши. Половината от тях останаха в караулната със стражите и заспалите си другари, останалите се заеха да обходят Залите от край до край и да призоват всички на бой.

Глава 17 Дружески дълг

Чувстваше се ужасно уязвим така, с прибрани ятагани, и неведнъж трябваше да се бори с разума си, който му нашепваше предупреждения срещу невероятната му дързост. Ала мисълта, че и най-малкото колебание може да струва живота на приятелите му, пропъждаше подобни съмнения от ума на Дризт и го караше да продължава бавното си, мъчително пълзене нагоре по опасния лъкатушещ улей. Преди много години, когато все още обитаваше Подземния мрак, той притежаваше способността да левитира и с лекота би се справил с подобно изкачване. Ала това умение явно бе свързано по някакъв тайнствен начин с магията, заключена в глъбините на земята и го бе изоставило много скоро след като излезе на повърхността на Торил.

Едва сега Дризт разбра от колко високо бе паднал и мислено поблагодари на Миелики, своята богиня, задето бе оцелял след такъв страховит скок. Сантиметър след сантиметър оставаха зад гърба му — понякога равни, полегати участъци, които изкачваше с лекота, ала друг път стръмни, почти отвесни стени, които всеки миг заплашваха да го запратят обратно на дъното. Ловък като крадец, свикнал да се промъква и до най-недостъпните кътчета, скиталецът упорито продължаваше да пълзи нагоре.

Една мисъл не му излизаше от главата — какво ли бе станало с Гуенивар? Беше ли успяла пантерата да се отзове на повика му? И дали някой от мрачните (може би дори самият Джарлаксъл, който според Ентрери съумявал да извлече полза от всяка ситуация) се бе докопал до ониксовата статуетка и сега заповядваше на гордото животно?

Най-сетне входът на улея се показа над главата му. Явно никой не го бе покрил със захвърленото одеяло и зловещата тишина, която тегнеше в стаята, се процеждаше и в тунела. Но Дризт също бе елф на мрака и не можеше да бъде заблуден толкова лесно — тишината не означаваше нищо, когато бяха замесени обитателите на Мензоберанзан. Сам той беше предвождал съгледвачески отряди и знаеше, че събратята му са в състояние часове наред да вървят през най-труднопроходимите тунели, без дори и най-слаб шум да раздвижи въздуха. Пред очите му (съвсем не без основание) изплува неприятна картина — наобиколили изхода на улея, дузина мрачни елфи очакват безумното му завръщане с голи оръжия в ръце.

Ала друг избор нямаше — трябваше да продължи напред. Заради опасността, която грозеше приятелите му, Дризт трябваше да потисне страха, че Виерна и останалите може все още да са в стаята.

Усети опасността в мига, в който протегна ръка към ръба на изхода. Не виждаше нищо, което да го разтревожи, ала войнските му инстинкти настойчиво го предупреждаваха за надвиснала заплаха.

Опита се да прогони завладялата го тревога, ала въпреки това остана нащрек, готов да отдръпне ръката си веднага щом почувства нещо нередно — неведнъж досега именно тази интуиция му бе спасявала живота.

Чувствителните му пръсти внимателно се плъзнаха по гладкия камък и той с мъка устоя на порива да забрави предпазливостта, да се улови за ръба на отвора и да се измъкне навън, предизвиквайки онези, които може би го дебнеха там, на открита борба. Внезапно застина на място, усетил как нещо странно едва-едва докосва връхчето на пръста му.

Не можеше да отдръпне ръката си!

Веднага щом първоначалният момент на уплаха премина, Дризт разбра, че е попаднал в капан от паяжинни нишки, от които не може да се отскубне. Прекрасно познаваше многобройните употреби на магическата паяжина (целият Първи дом на Мензоберанзан, например, бе опасан от подобна ограда, която никой не можеше да разкъса) и знаеше колко силна бе магията. Толкова силна, че макар да бе докоснал мрежата само с връхчето на единия си пръст, сега не можеше да се отскубне от хватката й.

Остана напълно неподвижен и безмълвен, напрягайки мускули така, че тялото му да увисне с цялата си тежест над почти вертикалната стена на улея, после предпазливо повдигна свободната си ръка до плаща. За миг се поколеба дали да не използва някой от ятаганите си, но после размисли и извади една от стреличките, които бе прибрал от тялото на убития в долния коридор елф.

В този миг от стаята над него се разнесоха елфически гласове и той замръзна на мястото си.

Не бе достатъчно близо, за да чуе всичко, ала все пак успя да разбере, че говорят за него… за него и за приятелите му! Кати-Бри, Уолфгар и онези, които бяха дошли с тях, очевидно бяха успели да се измъкнат!

Гуенивар също бе на свобода — на няколко пъти Дризт чу войниците над главата му да си разменят предупреждения за „котката — демон“.

Чутото още повече затвърди решимостта му и той предпазливо протегна свободната си ръка към Сиянието — на всяка цена трябваше да разкъса магическото препятствие, да излезе оттам и да се притече на помощ на другарите си! Мигът на отчаяние и вцепеняващ страх за живота на приятелите му трая само миг — времето, което му трябваше, за да осъзнае, че щом Виерна бе запечатала този улей без сама да се спусне по него, непременно трябваше да има и друг път, свързващ различните нива. Път, който със сигурност не бе далеч.

Елфическите гласове постепенно затихнаха и като се увери, че е стъпил достатъчно стабилно, Дризт се захвана за работа. Извади стреличката изпод плаща си и я отърка в камъка, а после и в собствените си дрехи, за да изтрие отровата от връхчето й. Много предпазливо протегна ръка към прилепения о магическата паяжина пръст, прехапа устни, за да не изкрещи и заби малкото острие в плътта си.

Можеше само да се надява, че е успял да изчисти отровата докрай, че няма да заспи и да полети към дъното на улея и към смъртта си. Успя да намери някаква издатинка, за която да се залови и като стисна зъби, за да превъзмогне болката, а и за да не падне от рязкото движение, с всички сили дръпна ръка — кожата се отдели от плътта и освободи пленения му пръст.

Замалко не загуби свяст от връхлетялата го болка и едва успя да се задържи, за да не падне, ала някак успя да се закрепи и вдигна наранения пръст към устните си, за да изсмуче и изплюе навярно отровената кръв.

Пет минути по-късно вече се намираше в долния коридор. Стиснал ятаганите в ръце, той се огледа на всички посоки, търсейки и най-малкия знак от Ентрери. Трябваше да реши накъде да поеме. Знаеше, че Митрил Хол се намира някъде на изток, ала освен това помнеше, че войниците на Виерна го бяха водили на север, а това можеше да означава само едно — ако наистина имаше и друг път нагоре, той най-вероятно се намираше отвъд улея, още по на север.

Прибра Сиянието в ножницата, понеже не искаше синкавата му светлина да го издаде, и се запрокрадва напред, вдигнал другия ятаган пред себе си. Нямаше много странични коридори — за щастие, защото всяко решение относно посоката, което му се наложеше да вземе тук, където нищо не му подсказваше къде точно се намира, щеше да си бъде най-обикновено налучкване.

След известно време все пак стигна до нещо като кръстопът и изведнъж усети движение вдясно от себе си — макар и само за миг, в съседния успореден коридор зърна една мрачна сянка, която бързо отмина напред.

Дризт бе сигурен, че току-що е видял Ентрери и — убеден, че убиецът няма как да не знае къде се намира изходът от това ниво — се приведе и тръгна натам, където бе видял да изчезва сянката. Дошло бе време от жертва да се превърне в преследвач.

Поспря за миг, когато достигна съседния коридор, пое си дълбоко дъх и предпазливо се огледа. Далеч напред видя забързаната сянка отново да свива надясно.

Обзе го подозрение. Не трябваше ли Ентрери да се придържа вляво, близо до пътя, по който се предполагаше, че е поел Дризт?

Дали пък палачът не знаеше, че го следят и не се опитваше да подмами врага си на място, което да му даде преимущество над него? Само че Дризт не можеше да си позволи да загуби и минута, не и когато това можеше да има фатални последици за приятелите му. Без да се колебае повече, той също сви надясно и откри, че пътят на Ентрери го бе отвел в същинска плетеница от пресичащи се коридори.

Палачът не се виждаше никъде и Дризт сведе поглед към земята. За щастие все още бе достатъчно близо до врага си, за да почувства остатъчната топлина, която сгряваше пода там, където бяха стъпвали краката му. Знаеше, че е уязвим — свел глава надолу, без да има и най-малка представа на какво разстояние пред (а може би и зад) него се намира Ентрери. Всъщност Дризт все повече започваше да се убеждава, че убиецът го бе довел в този лабиринт от тунели, именно за да се опита да го нападне в гръб.

Постепенно тесните коридори отстъпиха място на просторни галерии и Дризт едва смогваше да следва противника си. Следите си оставаха неясни и бързо изстиваха, ала скиталецът все пак успяваше да не ги изгуби.

Внезапно някъде наблизо се разнесе слаб вик. Не беше Ентрери, в това Дризт бе напълно сигурен, ала не можеха да бъдат и приятелите му — все още бе прекалено далеч от мястото, където според него се намираха те.

Кой ли бе тогава?

Дризт напрегна слух до краен предел, опитвайки се да отдели едва доловимото скимтене от ехото, с което многобройните стени изпълваха тишината. В този момент бе наистина благодарен за елфическото войнско обучение, което бе получил, за годините, които бе прекарал в изучаване на ехото из криволичещите тунели на родината си.

Скимтенето се засили — очевидно идваше иззад близкия завой, зад който като че ли имаше неголяма, овална стая.

Стиснал единия си ятаган с ръка и дръжката на Сиянието с другата, Дризт се хвърли напред.

Риджис!

Цял покрит с грозни рани, полуръстът лежеше, подпрян на стената. Ръцете му бяха здраво стегнати зад гърба, в устата му беше натъпкан мръсен парцал, а по пухкавите му бузи се чернееше засъхнала кръв. Първият порив на Дризт бе незабавно да се хвърли към ранения си приятел, но после се поколеба — дали това не бе поредният номер на хитрия Ентрери?

В този миг Риджис го забеляза и на лицето му се изписа отчаяние.

Дризт беше виждал този поглед десетки пъти и знаеше, че няма маска, колкото и силна да бе магията, заключена в нея, която да е в състояние да повтори искреността му. Миг по-късно, той вече бе коленичил до приятеля си и с трескава бързина развързваше ръцете му.

— Ентрери… — опита се да каже Риджис, когато елфът извади парцала от устата му.

— Знам — успокояващо рече Дризт.

— Не! — рязко отговори полуръстът, опитвайки се да накара скиталеца да се вслуша в думите му. — Той… беше тук преди…

— Мина оттук преди по-малко от минута — довърши Дризт вместо него — не искаше приятелят му да се мъчи да говори, след като и без това с мъка си поемаше въздух.

Риджис кимна и продължи да се оглежда наоколо с ужас в очите, сякаш всеки момент очакваше Ентрери да нахлуе в малката стаичка и да погуби и двамата.

Дризт се притесняваше повече от многобройните рани на полуръста. Сама по себе си никоя от тях не изглеждаше особено опасна, ала взети заедно те правеха състоянието му наистина тежко. Елфът даде на приятеля си няколко минути, за да възстанови кръвообращението на ръцете и краката си, после му помогна да се надигне.

Щом се изправи на крака, Риджис усети, че стаята се завърта около него. Политна назад и ако Дризт не го бе уловил навреме, щеше да рухне върху коравия каменен под.

— Тръгвай без мен! — прошепна Риджис в пристъп на необичайна за него храброст.

Несломимият скиталец се усмихна окуражително и го повдигна от земята, подкрепяйки го внимателно.

— Ще вървим заедно — спокойно каза той. — Никога не бих те изоставил, както не би го сторил и ти, ако аз се намирах в твоето положение.

Когато отново поеха напред, дирята на Ентрери вече бе изстинала и Дризт трябваше да върви слепешката, с надеждата да се натъкне на нещо друго, което да му подскаже как да стигне до горните нива. Сега вече бе извадил Сиянието — синкавите искрици, играещи по магическото острие, му помагаха да избягва острите камъни, с които бе осеян пода, за да улесни поне малко ранения си приятел. И без това вече не можеше да се надява да остане незабелязан, не и когато до него се препъваше стенещият от болка Риджис, който често пъти нямаше сили дори да вдига краката си и се налагаше Дризт да го носи.

— Мислех, че… ще ме… убие — с мъка рече полуръстът, когато най-сетне успя да се съвземе достатъчно, за да каже цяло изречение.

— Ентрери убива, единствено когато може да извлече полза от нечия смърт — отвърна скиталецът.

— Защо… ме доведе… чак дотук? — недоумяваше Риджис. — И защо… ти позволи да ме… откриеш?

Дризт хвърли любопитен поглед на дребния си приятел.

— Ентрери те доведе при мен — продължи Риджис. — Той… — опита се да каже още нещо, ала усилието се оказа прекалено голямо за изтощения му организъм и той се олюля, но силната ръка на елфа го подкрепи да не падне.

Дризт много добре знаеше какво бе накарало Ентрери да го доведе тук. Палачът бе напълно сигурен, че елфът ще вземе Риджис със себе си — именно в това, според Ентрери, бе разликата между двамата. В очите на безмилостния убиец състраданието, на което бе способен скиталецът, бе най-голямата му слабост. И наистина, сега, когато водеше полуръста със себе си, Дризт вече не можеше да върви по следите на врага си незабелязано и щеше да бъде принуден да играе играта на котка и мишка по правилата на Ентрери, загрижен колкото за изхода от двубоя, толкова и за съдбата на Риджис. Дори ако щастието му се усмихнеше и някак успееше да намери пътя към горното ниво, на Дризт пак нямаше да му бъде лесно да открие приятелите си, преди Ентрери да го настигне.

Ала присъствието на Риджис щеше да го затрудни не само физически, сигурен бе палачът. То щеше да му осигури нещо много повече от това — онази честна битка, за която Ентрери така копнееше. Когато двамата се изправеха един срещу друг, Дризт неминуемо щеше да вложи всичко в боя и дори за миг нямаше да си помисли да избяга — не и когато знаеше, че полуръстът лежи някъде наблизо, безпомощен и уплашен.

През следващия половин час Риджис ту губеше свяст, ту отново се съвземаше за малко. Без да се оплаква и без нито за миг да съжали за решението си да го вземе със себе си, Дризт го подкрепяше, само от време на време сменяше ръцете си, за да запази силите си. Умението му да се ориентира в тунелите бе наистина забележително и той продължаваше да крачи напред, сигурен, че се движи в правилната посока.

След известно време достигнаха дълъг, прав коридор, по-висок и по-широк от десетките проходи, които бяха оставяли зад гърба си до този момент. Елфът нежно сложи Риджис да седне, облегнат на стената, и внимателно се огледа. Пътят имаше едва забележим наклон, ала фактът, че те, макар да вървяха на север към предполагаемия изход, сега се спускаха надолу, ни най-малко не разтревожи скиталеца.

— Това е основният тунел — отсече той най-сетне и Риджис вдигна озадачен поглед към него. — Някога тук шуртеше вода — обясни Дризт. — Мисля, че бе успяла да пробие планината и се изливаше навън някъде далеч на север.

— Надолу ли ще тръгнем? — попита полуръстът.

Дризт кимна:

— Ако има коридор, който да води обратно нагоре към Митрил Хол, той непременно трябва да пресича този тунел.

— Прекрасно! — разнесе се неочаквано глас в мрака и от един страничен проход, само на десетина метра от двамата приятели, се показа строен силует.

Дризт инстинктивно посегна към кръста си, ала после отдръпна ръка, уверен, че ятаганите му няма да го подведат.

— Е, дадох ли ти надеждата, която искаше? — подигравателно запита Ентрери, после прошепна нещо неразбираемо, навярно призив към оръжието си, защото сабята му изведнъж заискри с ярък синьо-зеленикав пламък и очерта изящния силует, който бавно се приближаваше към елфа.

— Надежда, за която много скоро ще съжаляваш — хладно отвърна Дризт.

Палачът се усмихна и белите му зъби проблеснаха в приглушения зеленикав зрак, хвърлян от сабята му:

— Ще видим!

Глава 18 В опасност

— Ще събере всички обитатели на Подземния мрак с този шум! — прошепна Кати-Бри в ухото на Бруенор, имайки предвид пронизително скърцащите доспехи на бесовойна.

Пуент явно си беше помислил същото, защото бе изпреварил спътниците си и гледаше да се държи по-надалеч от тях (което не му бе особено трудно, тъй като Кати-Бри и Уолфгар не бяха надарени с умението да виждат на тъмно и пъплеха едва-едва, като през цялото време се придържаха плътно до Бруенор). Единствено Гуенивар, която вървеше пред тримата приятели и от време на време изпълняваше ролята на пратеник между Бруенор и бесовойна, поддържаше някаква връзка между членовете на малкия отряд.

Ново скрибуцане раздра въздуха и Бруенор потръпна. Чу примирената въздишка на Кати-Бри и напълно се съгласи с нея. Опитното джудже прекрасно разбираше (може би дори повече, отколкото младата жена), че няма какво да стори. За миг се зачуди дали да не накара Пуент да свали безобразните си доспехи, ала бързо отхвърли подобни мисли — дори да тръгнеха без дрехи, звукът от стъпките им пак щеше да отеква като думкане на барабан в чувствителните уши на мрачните елфи.

— Запали факлата — обърна се той към Уолфгар.

— Не можем да направим подобно нещо — възпротиви се Кати-Бри.

— Те са навсякъде — отвърна Бруенор. — Псетата са тук, а на тях изобщо не им трябва светлина, за да ни открият. Хич не си мислете, че ще се измъкнем току-тъй. Пак ще се бием, туй е повече от ясно, ама нека поне малко си улесним положението.

Кати-Бри се обърна назад, но не видя нищо в непрогледния мрак. Въпреки това знаеше, че баща й е прав; с всяка фибра на тялото си усещаше тъмните, безшумни силуети, които се прокрадваха към тях и свиваха смъртоносен обръч наоколо. Изведнъж блесна ярка светлина и младата жена примигна — Уолфгар беше запалил факлата.

Когато треперливите отблясъци поразпръснаха катраненочерната тъма, Кати-Бри с изненада видя колко грапави и неравни са стените на този тунел. Всъщност, той приличаше много повече на естествен проход, отколкото на коридор, прокопан с длето и кирка, и младата жена доста се разтревожи, когато видя, че яката скала на подземията, тук бе примесена с доста пясък. Имаше чувството, че таванът всеки миг може да рухне върху тях.

— Какво има? — обади се Бруенор, когато забеляза притеснението на Кати-Бри и Уолфгар. — Неразработени тунели, туй е всичко — добави, досещайки се какво ги бе обезпокоило. — Просто не сте свикнали да слизате толкоз надълбоко.

И той окуражително потупа обичната си дъщеря по рамото.

— Всичко ще бъде наред — успокои я джуджето, когато усети, че ръката й е влажна от капчици ледена пот. — Недейте забравя, че Дризт е сам там долу и се нуждае от наш’та помощ. Мислете за него и опасността, в която се намира, и ще видите как всичко останало ще започне да ви се струва маловажно.

Кати-Бри кимна решително, пое си дъх и избърса потта от челото си. Доволен, че бе успял да й вдъхне кураж, Бруенор отиде да провери къде е Пуент.

— Дризт има нужда от нас — каза Уолфгар, веднага щом джуджето се отдалечи.

Кати-Бри вдигна изненадан поглед към него. За първи път от дълго време насам в гласа му нямаше и следа от покровителствено снизхождение, нито пък с мъка сдържан гняв.

Той се приближи и като сложи ръка на рамото й, нежно я поведе напред. Младата жена тръгна до него, без да откъсва поглед от лицето му, мъчейки се да разбере какво, освен тревогата за Дризт, бе помрачило красивите му черти.

— Доста неща трябва да си кажем, когато се върнем у дома — тихо каза той.

Кати-Бри се закова на място и подозрителният поглед, който му отправи, го нарани повече и от най-острата дума.

— Мнозина са онези, на които дължа извинение — продължи той. — На Дризт, на Бруенор, ала най-вече на теб. Как можах да позволя на Риджис — на Артемис Ентрери! — да ме заблуди така!

Нарастващото му вълнение бързо се стопи под твърдия поглед на сините й очи.

— Ентрери и магическият медальон наистина имат вина за онова, което се случи през последните няколко седмици — съгласи се тя. — Боя се обаче, че проблемите съществуваха още преди палачът да се появи в Митрил Хол. И нищо няма да се промени, преди да потърсиш причината у себе си.

Уолфгар сведе поглед и се замисли над думите й, после бавно кимна.

— Ще поговорим за това — обеща той.

— Когато намерим Дризт и се измъкнем оттук — отвърна Кати-Бри и варваринът отново кимна. — И помни, че разчитаме на теб — добави тя. — Не забравяй, че имаш роля в малкия ни отряд и тя не е да се грижиш за мен. Помни, че разчитаме на теб.

— Ти също — усмихна се Уолфгар и топлината, която се разля по тялото на младата жена, й напомни за онова невинно, момчешко очарование, което първо я бе привлякло у него.

Все така усмихнат, Уолфгар кимна за трети път и двамата с Кати-Бри продължиха напред — един до друг, като равни.

— Аз ти дадох всичко това — продължи Ентрери и направи още една крачка към Дризт, вдигнал проблясващия си меч и изумрудената кама, сякаш му показваше трофеи от драконово съкровище. — Единствено благодарение на мен отново имаш надежда, само заради моите усилия можеш да бродиш из тези мрачни тунели, подкрепян от мисълта, че някога отново ще видиш светлината на деня.

С каменно изражение на лицето си и магически ятагани в ръцете, Дризт не отвърна нищо.

— Нима не заслужавам поне малко благодарност?

— Моля те, убий го! — изскимтя Риджис със задавен от ужас гласец и това беше най-сърцераздирателният вопъл, който елфът бе чувал някога.

Той се огледа наоколо и видя полуръста, прехапал побледнелите си устни, да кърши схванатите си ръце в отчаяние и да се тресе от необуздан страх. Колко ли мъчения трябва да бе понесъл дребния му приятел от жестокия убиец, помисли си Дризт и отново се обърна към Ентрери, а Сиянието изригна с гневен пламък.

— Виждам, че вече си готов да се биеш — отбеляза палачът и устните му се извиха в обичайната зла усмивка. — А готов ли си да умреш?

Дризт отхвърли плаща си и смело пристъпи напред — за нищо на света не биваше да се бие с Ентрери близо до мястото, където лежеше Риджис. Безскрупулният убиец би забил смъртоносната си кама в тялото на полуръста просто ей така, за да му причини болка и да го накара да се бие, заслепен от ярост.

Убиецът замахна, сякаш се кани да хвърли изумрудената си кама и Дризт инстинктивно приклекна, кръстосал двата ятагана над главата си, ала Ентрери бавно отпусна ръка и се усмихна още по-широко — изобщо не бе възнамерявал да започне по този начин.

Две широки крачки и Дризт се озова пред него. Ятаганите му започнаха плавния си танц.

— Притеснява ли те нещо? — подразни го палачът и отби удара на Сиянието със своята сабя. — Разбира се, че да. Там ти е грешката, Дризт До’Урден. Нежното ти сърце ще те погуби; чувствата, с които толкова се гордееш и на които толкова държиш, са най-голямата ти слабост.

Вместо отговор, Дризт умело кръстоса оръжията си и замахна към кръста му, принуждавайки го да глътне корема си и да отскочи назад. Изумрудената кама отби двата ятагана.

— Твърде много можеш да загубиш — Ентрери изобщо не изглеждаше разтревожен, че бе успял да се спаси преди малко. — Знаеш, че ако умреш, и полуръстът ще те последва. Твърде много неща отвличат вниманието ти от битката, приятелю, и водят мисълта ти в съвсем различна посока.

Още преди да довърши, той се хвърли напред, а сабята му проряза въздуха, опитвайки се да обезвреди двата магически ятагана и да отвори пролука за изумрудената кама.

Само че в защитата на Дризт нямаше пролука. Всеки ход на Ентрери, колкото и ловък да бе, не променяше абсолютно нищо и постепенно елфът отново премина в атака, карайки палача да отстъпва все по-назад, принуждавайки го да сгреши.

— Отлично! — възкликна Ентрери. — Сега вече се биеш с цялото си сърце. Чакам този момент от мига, в който се разделихме в Калимпорт!

Дризт сви рамене.

Никак не ми се ще да те разочаровам тогава — отвърна той и се нахвърли върху му, размахал оръжията си като корабно витло, също както бе сторил в стаята с Виерна преди това.

И сега, както тогава, Ентрери нямаше как да се защити… освен като се държи по-надалеч от свистящите ятагани.

Когато се изравни с противника си, малко встрани от лявата му ръка, в която проблясваше изумрудената кама, Дризт спря въртеливото движение на двете оръжия и като се претърколи, ловко избягна удара му. После светкавично се изправи на крака и го заобиколи отзад. Ентрери се завъртя на другата страна, трескаво размахал сабята си в отчаян опит да се предпази от връхлитащите ятагани.

Върху устните му вече не играеше усмивка.

Някак си успя да избегне ударите, ала елфът го притискаше все повече и повече.

Внезапно, от мрака в другия край на стаята долетя тихото изщракване на малък арбалет. Като по команда, двамата смъртни врагове се хвърлиха на пода и се претърколиха встрани. Отровната стрела изсвистя и тупна на пода.

Пет тъмни силуета бавно пристъпваха към тях, стиснали голи мечове в ръце.

— Приятелите ти — хладно отбеляза Дризт. — Струва ми се, че двубоят ни отново ще трябва да почака.

В погледа, с който Ентрери следеше приближаването на петимата елфи, пламтеше неприкрита омраза.

Дризт прекрасно разбираше каква бе причината за яростта му. Виерна надали щеше да даде на „съюзника си“ още една възможност да се изправи срещу него, особено сега, когато знаеше, че в тунелите бродят опасни врагове, твърдо решени да го открият. А дори и да го стореше, Ентрери разбираше, че елфът вече няма да се бие със същото желание и плам, не и след като му отнемеха надеждата да бъде свободен.

Въпреки това, следващите думи на палача го хванаха неподготвен:

— Спомняш ли си дуергарите? — тихо подхвърли той и се престори, че го напада, тъй като мрачните елфи идваха все по-близо.

Дризт с лекота отблъсна вялите удари.

— Лявото рамо — прошепна палачът и замахна към рамото му.

Сиянието полетя надясно… и, разбира се, пропусна. Невъзпирана от нищо, сабята на Ентрери продължи движението си и върху плаща на скиталеца зейна дупка.

Риджис изпищя ужасено. Дризт изпусна единия си ятаган и се преви в агония. Сабята на Ентрери докосна гърлото му, а Сиянието бе твърде далеч, за да успее да отбие удара.

— Предай се! — изкрещя убиецът. — Хвърли оръжието!

Сиянието издрънча на пода, а Дризт продължи да се клатушка напред-назад, сякаш всеки момент щеше да рухне на пода от болка. Някъде зад него Риджис простена глухо и се опита да пропълзи встрани, ала изтощените му, изранени крака не можаха да издържат тежестта му, нямаше сили дори да пълзи.

Мрачните елфи предпазливо навлязоха в кръга светлина, хвърлян от факлата, като не спираха да си шепнат одобрително при вида на „добре свършената“ работа на Ентрери.

— Ще го заведем при Виерна — със запъване изрече единият на Общия език.

Ентрери се престори, че кимва в знак на съгласие, после изведнъж се завъртя рязко и заби сабята си в гърдите на елфа, който беше проговорил.

Дризт, който все още бе приведен, ала нямаше и най-малка драскотина, грабна двата си ятагана от пода и се хвърли към следващия войник. Магическите оръжия пронизаха корема на злощастния елф и той се опита да отстъпи назад. Само че Дризт беше по-бърз от него и като завъртя ятагана в ръката си, му нанесе още един удар. Острието се впи в стомаха на злия елф, продължи нагоре и разпори гръдния му кош.

В това време Ентрери се бе заел със следващия войник, който отчаяно се мъчеше да отклонява сипещите се върху му удари на сабята и изумрудената кама. Палачът искаше да приключи с тази битка колкото се може по-бързо и затова бе преминал изцяло в настъпление. Само че този елф, стар член на Бреган Д’аерте, не бе новак и не можеше да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той леко се завъртя на една страна, претърколи се назад и кръстоса мечове, образувайки по този начин непробиваема стена пред себе си.

Ентрери изръмжа от ярост, ала продължи да притиска противника си, готов да се възползва и от най-малката му грешка.

Останалите двама елфи се нахвърлиха върху Дризт. Със зла усмивка на уста, единият от тях вдигна малкия си арбалет, ала скиталецът беше по-бърз и успя да отклони отровната стрела само с едно ловко движение на ятагана си.

Противникът му запрати арбалета си срещу него, принуждавайки го да отскочи назад и така получи достатъчно време, за да откачи от кръста си дълъг кортик, който да допълни тънкия меч в другата му ръка.

Вторият елф се възползва от неочакваното си преимущество над наведения Дризт и яростно замахна с късия меч и сабята си.

Разнесе се звън на желязо, веднъж, два, три пъти. Ударите на злия елф се сипеха като дъжд, а Дризт все така съумяваше да ги отблъсква, без да получи дори драскотина. В този момент и вторият войник се присъедини към боя и скиталецът, колкото и умел да бе, се оказа в много опасно положение. Сиянието полетя встрани, за да спре връхлитащата сабя, отби и късия меч, после отскочи обратно назад и в последния момент успя да отклони удара на кортика.

Неравната битка продължи още няколко минути — двамата войници въртяха оръжията си в съвършен синхрон, всеки се съобразяваше с другия и го бранеше, когато видеше пролука в защитата му.

Дризт не бе сигурен дали е в състояние да победи противниците си, а дори и да го стореше, знаеше, че ще му отнеме доста време, докато успее да обърне развоя на нещата в своя полза. Хвърли бърз поглед през рамото си и видя как Ентрери постепенно забавя ритъма и леко променя тактиката срещу опитния си неприятел.

Забелязал неизгодното положение, в което бе изпаднал скиталецът, палачът кимна едва забележимо и скришом завъртя камата си в ръка.

Дризт, от чийто поглед не убягваше нищо, веднага се досети какво е намислил Ентрери и рязко се хвърли напред, отбивайки кортика и тънкия нож встрани, после светкавично се обърна към другия елф и като пресрещна широката сабя, я оттласна високо нагоре.

Допирът между ятагана и сабята продължи само миг, след което Дризт отдръпна оръжието си и побърза да отскочи назад.

Без да разбира какво става, противникът му задържа сабята високо пред себе си още малко — една секунда повече, отколкото трябваше — преди да се хвърли в атака.

Изумрудите, с които бе обсипана дръжката на камата, проблеснаха в мрака, когато оръжието на Ентрери проряза въздуха и се заби между ребрата на беззащитния елф, точно под вдигнатата му ръка. Той простена и политна назад, ала успя да запази равновесие и дори вдигна двете оръжия пред себе си.

Другият елф побърза да му се притече на помощ, досещайки се какво ще направи скиталецът. Дългият му меч се спусна надолу, върна се обратно, после се издигна още по-нависоко, за да нанесе удар отгоре.

Дризт на два пъти отклони връхлитащия меч и светкавично се приведе, предугаждайки какво се опитва да направи противника му. Една крачка встрани, няколко мълниеносни, добре премерени удара и в защитата на ранения елф зейна пролука. Без да губи и миг, Дризт заби единия си ятаган близо до изумрудената кама, после Сиянието също се впи в меката плът.

Докато падналият елф агонизираше, Дризт извади първия ятаган от тялото му и го вдигна над главата си, спирайки точно навреме меча, с който другият войник се канеше да го съсече.

Противникът на Ентрери се хвърли в атака, веднага щом видя изумрудената кама да полита във въздуха. Двата му меча се стрелкаха във всички посоки, ту нагоре, ту надолу, ту вляво, ту вдясно. Когато реши, че всичко върви като по вода и че победата му е вързана в кърпа, той замахна с всички сили с намерение да нанесе двоен прав удар.

Невъобразимо бърза, сабята на Ентрери отклони единия, после и другия, след което отново се стовари върху първия меч и замалко не го изби от ръката на елфа. При третия удар оръжието на противника му отскочи високо нагоре.

Дризт измъкна Сиянието от тялото на вече мъртвия войник, ала вместо да го използва, за да отбива ударите на другия си противник, той подпъхна върха му под дръжката на изумрудената кама, огледа се, за да види дали Ентрери е готов и рязко натисна, запращайки камата право към очакващия я убиец.

Ентрери я улови със свободната си ръка и като се възползва от набраната вече скорост, я заби между ребрата на противника си. После отскочи назад, а смъртно раненият елф впери изумен поглед в него.

Каква жалка картинка, помисли си палачът, докато наблюдаваше как противникът му се мъчи да задържи оръжията с немощните си ръце. Когато елфът най-сетне рухна мъртъв на земята, Ентрери само сви рамене с безразличие.

Останал сам срещу Дризт До’Урден, единственият оцелял от петимата войници на Виерна знаеше, че не може да се мери с него. Преминал изцяло в защита, той бавно отстъпваше назад, когато внезапно съзря неочаквана възможност за спасение. Отбранявайки се само с помощта на сабята си, той вдигна кортика сякаш се канеше да го хвърли.

Дризт светкавично приклекна, готов да отбие летящото оръжие със Сиянието, като в същото време продължи натиска на другия си ятаган.

Вместо да запрати кортика срещу него, злият елф хвърли поглед встрани, към безпомощно простряния на пода Риджис.

— Предай се или ще убия приятелчето ти! — извика той на езика на мрачните елфи.

В лавандуловите очи на Дризт лумна изпепеляващ пламък.

Сиянието се стовари върху китката на противника му и изби кортика от ръката му. Другият ятаган отклони широката сабя и се стрелна надолу, пронизвайки коляното на злия елф. Обвито от ярка синя светлина, Сиянието отново отби сабята и даде възможност на другия ятаган да се впие в бедрото на войника.

Превит на две и с разкривено от болка лице, обреченият елф заотстъпва назад, мъчейки се да каже нещо, да изкрещи, че се предава, да укроти смъртоносния танц на магическите ятагани. Ала заплахата срещу Риджис бе спуснала пелена от сляпа ярост над Дризт и вече нищо не можеше да го спре.

Бавно, но ледено — неумолимо, той крачеше към противника си. Макар и сведени надолу, оръжията му с лекота отбиваха всеки удар на сабята и кортика, много преди те да успеят да се доближат до тялото му.

Злият елф не можеше да откъсне поглед от лавандуловите очи на скиталеца — страховитият огън, който бушуваше в тях вещаеше смърт по-сигурно от всичко, което войникът бе виждал през живота си. Дори змиеглавият камшик на най-безмилостната жрица на Лолт, дори гневът на най-свирепата матрона бледнееха пред заплахата, която се таеше в тях.

Войникът сви глава в раменете си, изкрещя ужасено и в отчаянието си се хвърли напред.

Двата ятагана се забиха в гърдите му един след друг. Сиянието прониза десницата му и я прикова към каменната стена, докато другото магическо оръжие се стрелна към брадичката и повдигна главата му нагоре така, че и в мига на смъртта си, злият елф виждаше пламтящите лавандулови очи.

С насечен от яростта и притока на адреналин дъх, Дризт захвърли трупа встрани и се огледа наоколо, нетърпелив веднъж завинаги да приключи спора с Ентрери.

Ала палачът бе изчезнал.

Глава 19 Саможертва

Тибълдорф Пуент стоеше в края на тесния коридор и се оглеждаше на всички страни. Надарен с инфрачервено зрение, той долавяше и най-малката разлика в топлината, излъчвана от предметите в просторната галерия, и се мъчеше да си създаде колкото се може по-ясна представа за опасния път пред себе си. „Видя“ многобройните сталактити, които висяха от тавана, както и две по-хладни ивици в горната част на стените, вероятно тераски — една право срещу него и друга малко вдясно. Близо до пода зееха няколко черни дупки. Някои от тях (една съвсем близо до левия крак на Пуент, както и две други на отсрещната стена и още една точно под дясната тераска) най-вероятно бяха входове на дълги тунели, останалите трябва да бяха малки странични стаички и тесни ниши.

Присвила уши назад, Гуенивар стоеше до бесовойна и от време на време изръмжаваше едва чуто. Явно бе, че и тя усеща витаещата във въздуха заплаха. Пуент даде знак на пантерата да го последва (изглежда вече нямаше нищо против присъствието на магическото — и доста могъщо — животно) и се върна при спътниците си, за да ги предупреди за галерията.

— Видях поне три или четири изхода — мрачно рече той. — А и доста открито ми се стори.

И той подробно им описа залата, обръщайки специално внимание на многобройните скривалища, които тя предлага.

Бруенор, който явно споделяше опасенията му, кимна и се обърна към Уолфгар и Кати-Бри. Той също усещаше, че враговете им са близо, че са навсякъде и постепенно стесняват обръча около тях. Хвърли поглед назад в опит да намери друг път, който да ги изведе от това място.

— Защо не се възползваме от плановете им и не обърнем изненадата, която са ни подготвили, срещу самите тях? — предложи Кати-Бри, виждайки, че надеждата на Бруенор е напразна — никой от страничните тунели, покрай които бяха минали, не изглеждаше така сякаш води до долните нива или до някой от по-широките тунели, където биха могли да срещнат Дризт.

За миг в тъмните очи на джуджето проблесна войнствен пламък, ала той бързо отстъпи място на притеснение, когато Гуенивар тупна тежко в краката на Кати-Бри.

— Доста дълго остана тук — досети се младата жена. — Много скоро ще трябва да си почине.

Лицата на Уолфгар и двете джуджета красноречиво говореха, че това никак не им се нрави.

— Още една причина да действаме веднага — решително продължи Кати-Бри. — Не се съмнявайте, че Гуен още не е дотам изтощена, че да не може да покаже това-онова на мрачните.

Бруенор се замисли над думите й за миг, после кимна мрачно и потупа митрилната си брадва.

— Май се задава битка — отбеляза той.

Пуент извади манерката си и я подаде на Уолфгар и Кати-Бри:

— Сръбнете си още малко — рече той. — Най-добре действа, когат’ е още прясно в търбуха.

Кати-Бри направи отвратена гримаса, но пое манерката от ръцете му и отпи, после я предаде на варварина, който също си пийна, макар да не можа да скрие погнусата си.

В това време Бруенор и Пуент приклекнаха на пода и се заеха да разучават картата на галерията, която бесовойнът бе начертал набързо. Време за подробни планове нямаше и Бруенор се задоволи просто да отбележи стратегически важните точки в залата и да определи кой къде ще се бие, в зависимост от специфичните си умения. Разбира се, не можеше да даде указания на Гуенивар (не че тя имаше нужда от тях), а пък да включва Пуент в обсъждането на тактиката си бе напълно безсмислено — бездруго беше напълно сигурен, че недисциплинираният бесовойн ще се хвърли в битката, следвайки собствените си дивашки правила. Кати-Бри и Уолфгар също се досещаха как ще се държи Пуент в предстоящия бой, но това не ги разтревожи особено — кой знае, може би малко хаос срещу опитните и добре организирани противници, каквито бяха елфите на мрака, нямаше да им дойде толкова зле.

Оставиха факлата да свети, дори запалиха още една и предпазливо поеха напред.

Щом пламъците докоснаха крайчеца на мрака, царящ в галерията, една черна сянка се отдели от близката стена и се хвърли към неосветената част на помещението. Без да губи и миг, Гуенивар се стрелна надясно, после свърна наляво към средата на залата и отново се хвърли надясно.

От тъмата пред тях долетя изщракване на арбалети, последвано от шумно звънтене, когато отровните стрели започнаха да се удрят в камъните, винаги на една стъпка зад бягащата пантера.

Гуенивар сви за пореден път, подскочи във въздуха и като се обърна на една страна, направи няколко крачки по стената, преди отново да се върне на пода. Целта й високата тераска в дясната част на галерията — вече бе съвсем близо и тя се насочи право към нея, впускайки се в последен, дързък бяг.

Когато достигна основата й, тя дори не се забави, сякаш се канеше да се блъсне в стената, само напрегна железните си мускули и отскочи право нагоре, изминавайки около десет метра по напълно отвесната повърхност.

Тримата елфи, които стояха върху тясната тераска, онемяха от смайване. Двама от тях изпратиха няколко стрели срещу страховитото животно и побързаха да се скрият в тунела, който започваше зад тях. Другарят им обаче имаше нещастието да се намира точно на пътя на връхлитащата пантера и успя само да вдигне безпомощно ръце преди тристакилограмовата котка да се стовари отгоре му.

В залата се появиха запалени факли и осветиха бойното поле. Бруенор Бойният чук влетя в галерията, плътно следван от Уолфгар и Пуент. Кати-Бри предпочете да остане незабелязана колкото се може по-дълго и като се долепи до стената, тихичко се промъкна след тях, стиснала здраво магическия си лък.

Тетивите на елфическите арбалети отново звъннаха и изпратиха рояк стрели срещу тримата бойци. Уолфгар усети как отровата се разлива по крака му, ала в този миг силната отвара на Пуент си каза думата и като разжари кръвта във вените му, притъпи сънотворния ефект. Една от факлите бе обгърната от облак магически мрак и угасна, ала варваринът, който очакваше нещо подобно, веднага запали нова и я хвърли далеч встрани.

Пуент забеляза един елф в някакъв тунел вляво от себе си и, както можеше да се очаква, се хвърли натам, с гръмовен рев на уста.

Бруенор и Уолфгар позабавиха крачка, ала продължиха право напред, към широките тунели в другия край на стаята. Внезапно варваринът зърна върху тераската да проблясват елфически очи. С името на Темпос на уста, той вдигна бойния си чук и го запрати натам. Щитозъб се стовари върху ръба на каменната издатина и натроши яката скала. Един от мрачните успя да отскочи към здравия й край, но другият полетя надолу, като едва в последния миг успя да се улови за някакъв стърчащ камък, а на крака му зейна грозна рана.

Уолфгар дори не си даде труда да го довърши. В бедрото му се заби поредната отровна стреличка и той се втурна надясно към входа на един коридор, край който се бяха спотаили двамина елфи.

Изгарящ от нетърпение да се впусне в бой, Бруенор се накани да стори същото, ала преди да бе направил и две крачки, видя как от тунела насреща му изскача осмокрако чудовище, следвано от още черни силуети.

С възторжен вик на уста, безстрашното джудже бързо смени посоката и се хвърли с главата напред към тези нови врагове — сега, когато битката най-сетне бе започнала, нищо, дори и най-голямото числено превъзходство, не можеше да го уплаши.

Кати-Бри трябваше да напрегне волята си до краен предел, за да не опъне тетивата на Таулмарил още с влизането си в галерията. Не беше в подходяща позиция, за да обстрелва елфите, срещу които се бе втурнал Пуент, нито пък тези върху тераската, където се бе изкачила Гуенивар, а не мислеше, че си заслужава да хаби стрелите си за ранения войник, който висеше безпомощно от другата, вече полуразрушена тераса… поне засега. Бруенор й беше казал да използва добре първия си изстрел, единствения, който щеше да получи, преди присъствието й да бъде открито.

Тръпнеща от желание за битка, младата жена видя как Уолфгар и Бруенор се разделят и точно там съзря своя шанс. Приклекнал зад голям, висок около метър и половина камък, до отсрещната стена се бе притаил мрачен елф със зареден арбалет в ръка. Войникът се показа иззад прикритието и опъна тетивата на оръжието си, ала бързо отскочи назад, когато край лицето му профуча сребропера стрела и проби черна дупка в стената зад гърба му.

Миг по-късно тетивата на Таулмарил звънна повторно. Елфът вече не се виждаше, скрит зад яката скала, ала Кати-Бри знаеше, че и тя няма да го спаси.

Сребърната стрела се удари в камъка на около метър и половина от земята и от мястото, където тя се съединяваше със стената. Скалата се разцепи с шумен пукот, който бързо бе заглушен от предсмъртния стон на улучения право в челото елф.

Поваленият върху тераската елф отчаяно махаше с ръце и крака, вдигнал малък щит над главата си. Единствено заради здравата ризница, която донякъде го предпазваше от острите нокти на Гуенивар, раните му, макар и сериозни, все още не бяха смъртоносни.

Успя да извади камата си със свободната си ръка и я заби в крака на пантерата, ала сравнено с грамадния звяр, оръжието изглеждаше смешно, а драскотината, която остави след себе си, само още повече раздразни животното. Ръката, с която държеше малкия си щит, отхвръкна назад със страшна сила и когато ужасеният войник се опита да прикрие главата си с нея, установи, че тя вече не му се подчинява. Панически закри лице с другата си ръка, ала и сам разбираше колко жалка защита е това срещу зейналата паст на огромната пантера.

Ноктите на Гуенивар се впиха в кожата над челото, там, където започваше косата му. Елфът отново замахна с камата си, молейки се ударът му да е точен.

Ноктите на пантерата смъкнаха кожата от лицето му.

Откъм тунела в стената зад тераската се разнесе изщракване на заредени арбалети. Раздразнена, ала не и сериозно ранена, Гуенивар вдигна глава от жертвата си и се хвърли натам.

Двамата войници, спотаени в коридора, призоваха няколко кълба магически мрак и се втурнаха да бягат.

Ако бяха погледнали назад, щяха да видят, че спокойно могат да се върнат обратно в галерията — никой вече не ги преследваше. Раните от камата на елфа и стрелите на другарите му, скверната вцепеняваща отрова, която пълзеше във вените й, както и дългите часове, прекарани в Материалната равнина, бяха изпили и последните сили на вярната пантера. Не искаше да си тръгва, единственото й желание бе да остане тук и да се бие, да продължи да търси господаря си.

Ала магията на ониксовата статуетка вече бе отслабнала твърде много. Гуенивар успя да направи само няколко крачки в мрачния тунел, преди мускулестото й, черно тяло да започне да избледнява и най-сетне да се извие в тънка струйка сив дим. Порталът към Звездната равнина се отвори и я повика.

Поредната стрела се заби в тялото му, тъкмо когато излизаше от галерията, ала лекото ужилване успя единствено да извика още по-широка усмивка върху разкривеното от ярост лице на най-необуздания бесовойн. На пътя му се изпречи облак магически мрак, ала джуджето само изрева и продължи устремния си бяг. Усмивката не изчезна от лицето му, дори когато то с всички сили се блъсна в яката каменна стена на криволичещия коридор, който започваше от другата страна.

Слисаният елф, който наблюдаваше приближаването на свирепото джудже, се обърна и побягна навътре в тунела, после рязко сви зад първия ъгъл. Пуент го следваше плътно по петите, съпровождан както винаги от страховито дрънчене и скърцане, а по гъстата му, черна брада се стичаха жадни слюнки, сякаш вече предвкусваше сладостта на битката.

— Жалък глупак! — изкрещя той и се втурна зад ъгъла със сведена глава.

Напълно подготвен за засадата на бягащия елф, той отби меча му с островърхия си шлем и прободе рамото му. Без да забавя крачка, бесовойнът подскочи високо и с всичка сила блъсна злощастния елф в гърдите, събаряйки го на земята под себе си.

Шиповете, стърчащи от ръкавиците на Пуент, се впиха в слабините и лицето на поваления войник, а тънката елфическа ризница се напука под натиска на острите доспехи, когато тялото на джуджето се разтресе от яростни конвулсии. Пронизаната ръка на елфа пламна от изгаряща болка.

Близо до входа на един от тунелите, Бруенор забеляза увенчания с причудлива широкопола шапка силует на елфически войн. Миг по-късно нещо проблесна на мъждукащата светлинка, хвърляна от факлата, и Бруенор светкавично вдигна златния си щит. Първата кама се удари в метала и отхвръкна встрани, втората и третата — също. Четвъртата дойде по-ниско и го убоде по крака, петата прелетя над щита, който той инстинктивно сведе надолу, и изрисува кървава резка на челото му.

Ала такива дребни драскотини не можеха да уплашат Бруенор, както не можеше да го стори и гледката на гнусния драйдер, който размахваше двете си брадви досами него, а осемте му крака дращеха по каменния под с отвратителен, стържещ звук. Джуджето се хвърли в атака, отби едната секира, после отклони и другата. Много по-дребно от противника си, то нанасяше ниски удари, сечейки безмилостно твърдите крака, като нито за миг не заставаше на едно място, а щитът му — майсторско произведение на изкусни джуджешки ръце — безпогрешно препречваше пътя на острите, надарени с елфическа магия брадви.

Секирата на Бруенор се стрелна в пролуката между два от краката и потъна в меката паешка плът. Доволната усмивка на джуджето обаче бързо се стопи, когато върху щита му се посипа дъжд от удари. Ръката му отскочи назад и драйдерът с всички сили го изрита в корема, принуждавайки го да отстъпи, преди митрилната брадва да му нанесе особени поражения.

Задъхан и с изтръпнала от болка ръка, Бруенор зае отбранителна позиция. Петте магически ками отново изсвистяха във въздуха и той едва успя да вдигне златния си щит навреме, за да отклони последните четири. Сведе поглед надолу и видя как по доспехите му се стича струйка кръв — първата кама беше намерила миниатюрна пролука в ризницата и връхчето й се бе забило в тялото му. Беше се разминал на косъм със смъртта.

Знаеше също така, че това забавяне ще му струва скъпо — макар да бе изоставил защитата си само за няколко мига, драйдерът вече се бе хвърлил в атака.

Могъщият боен чук полетя към входа на тунела — един негов удар беше хиляди пъти по-опасен от ужилванията на отровните стрелички, които се сипеха върху тялото на свирепия варварин. Уолфгар се прицели нависоко, в сталактитите, които висяха над входа и Щитозъб свърши работата си безпогрешно, раздробявайки голяма част от тях на парчета.

Един от мрачните елфи политна назад (Уолфгар не беше сигурен дали рухналите камъни са го премазали или не), ала другарят му не се уплаши и се нахвърли върху невъоръжения варварин с меч и кама в ръце.

Уолфгар се закова на място, на сантиметри от проблясващите остриета и рязко отскочи встрани. После размаха юмруци и започна да раздава ритници във всички посоки, опитвайки се да задържи противника си далеч от себе си за няколкото секунди, от които се нуждаеше.

Елфът не знаеше нищо за магията, с която бе надарен бойният чук, и затова не виждаше никаква причина да бърза — никак не му се щеше да рискува излишно и да попадне в ръцете на могъщия исполин. Няколко умели удара и камата му се заби в бедрото на варварина.

По устните на елфа плъзна зла усмивка.

В този миг Щитозъб се завърна в десницата на Уолфгар.

Стиснал здраво дръжката му, младежът размаха вярното си оръжие. Опитният елф внимателно прецени скоростта, с която се движеше тежкият чук… което не по-малко умелият варварин не пропусна да забележи.

Камата се стрелна зад Щитозъб, ала Уолфгар вече я очакваше и като стисна дръжката й, отметна ръката, която я държеше настрани.

Бърз като мълния, елфът посегна към рамото на противника си с меча, който държеше в свободната си ръка. Железните мускули на Уолфгар се издуха от напрежение, когато спря бавния ход на магическия чук и рязко го върна обратно пред себе си. Обви пръсти около основата на дръжката му и като замахна по диагонал, пресрещна връхлитащия меч и спря устрема му.

В края на тази размяна на удари и двете ръце на елфа се оказаха далеч от тялото му (едната — вдигната високо над главата му, другата — сведена ниско долу), докато варваринът стоеше пред него готов за бой, здраво стиснал митрилната дръжка на Щитозъб. Преди мрачният войн да успее да си възвърне равновесието или да отскочи назад, тежкият боен чук раздроби рамото му и продължи надолу към крака му. Елфът се олюля, после, сякаш в първия момент тялото му не бе успяло да реагира на страховития удар, политна назад и се блъсна в каменната стена.

Със странно извит крак и бял дроб, който отказваше да му служи, падналият елф вдигна меча пред лицето си в жалък опит да се защити. Уолфгар замахна за последен гибелен удар и, тласкан от исполинската му сила, Щитозъб се спусна надолу, изби оръжието от ръката на елфа и се стовари върху лицето му. Разнесе се ужасяващо пращене и черепът му се строши, притиснат в смъртоносното менгеме на коравата каменна стена и яката митрилна глава на Щитозъб.

Ослепително сребърно сияние спря нападението на драйдера и спаси живота на Бруенор. Стрелата обаче не бе насочена срещу чудовището. Тя прелетя над него и прикова ранения елф (който тъкмо бе успял да се изкатери обратно върху полуразрушената тераска) към каменната стена.

Ала това моментно забавяне бе всичко, от което Бруенор се нуждаеше, за да се съвземе и той отново се хвърли в атака, размахал изпъстрената си с безброй резки брадва и вдигнал златния щит над главата си. Опитното джудже ту се приближаваше плътно до драйдера, използвайки гнусното туловище като прикритие от стрелите на войниците, които се спотайваха в коридора, ту отново отскачаше назад, преди някой от осемте крака да успее да го нарани.

Още една от стрелите на Кати-Бри профуча край ухото му и рикошира в стената на тунела, разпръсквайки сноп сребърни искри.

Насред ожесточената битка Бруенор се усмихна широко, благодарен на божествата, че им бяха дали такъв ценен приятел и съюзник като Кати-Бри.

Първите две стрели разяриха Виерна, третата насмалко не я обезглави. Джарлаксъл напусна мястото си близо до входа на коридора и изтича при нея.

— Невероятно! — трябваше да признае той. — Вече успяха да убият неколцина от войниците ми.

Виерна се втурна напред, без да откъсва поглед от джуджето, което се биеше с превърнатия й в чудовище брат.

— Къде е Дризт До’Урден? — заповеднически попита тя, използвайки магия, за да може гласът й да надвика шума на битката и да стигне до ушите на Бруенор.

— Нападате ни, пък сега искате да си говорим! — възкликна джуджето и вместо удивителна, завърши изречението със страховит удар на брадвата си.

Един от паешките крака тупна отсечен на земята и Бруенор успя да изтласка зашеметения Дайнин назад.

Виерна едва бе изрекла първите думи на заклинанието си, когато Джарлаксъл я сграбчи и я дръпна на пода. Гневът, който започна да се надига в гърдите на избухливата жрица, бързо угасна, когато поредната сребропера стрела изсвистя във въздуха и проби стената там, където допреди малко се намираше главата й.

В ушите й зазвънтяха предупредителните думи, които Ентрери бе изрекъл за приятелите на Дризт — като гледаше как се развива битката, палачът май щеше да се окаже напълно прав. Трепереща от ярост, тя заръмжа нечленоразделно, осъзнала внезапно колко скъпо ще им струва една загуба точно сега. Мислите й полетяха към Лолт и устните й зашепнаха безмълвна молитва към черната богиня, отчаян вопъл за помощ в този тежък час.

— Виерна! — долетя гласът на Джарлаксъл отдалече.

Лолт не можеше да допусне това да се случи, трябваше — на всяка цена трябваше! — да й даде сили да преодолее неочакваното препятствие, за да може да й поднесе жертвата, която богинята така силно жадуваше.

— Виерна! — разнесе се гласът на Джарлаксъл много по-наблизо и жрицата усети как наемникът и още един от войниците му се опитват да я изправят на крака.

— Уишя! — заклинанието се откъсна от устните й, без да го е искала, сякаш нечия чужда воля я бе накарала да го изрече, после я обзе покой — Лолт беше чула молитвите й.

Запратени назад от могъществото на магическия изблик, Джарлаксъл и другият елф се блъснаха в каменната стена и се спогледаха разтреперани.

Притеснените бръчки по лицето на наемника се изгладиха миг по-късно, когато Виерна им даде знак да ги последват по коридора, далеч от надвисналата в галерията заплаха.

— Лолт ще ни помогне да довършим онова, което започнахме тук! — обясни жрицата.

Кати-Бри изпрати още една стрела след отдалечаващите се силуети, просто за всеки случай, после се огледа наоколо, търсейки нова мишена. За миг очите й се спряха върху Бруенор и драйдера, ала младата жена бе достатъчно опитна, за да отхвърли тази мисъл веднага — двамата така се бяха вкопчили един в друг, че всеки изстрел срещу гнусното чудовище можеше да бъде фатален за джуджето.

При Уолфгар явно всичко беше наред. В краката му лежеше мъртъв елф, а той самият тъкмо надничаше зад купчината скални отломъци, които запречваха входа на тунела, опитвайки се да открие другия войник. Пуент не се виждаше никъде.

Кати-Бри вдигна поглед към разбитата тераска над главата на Бруенор, после се обърна към издатината, където бе изчезнала пантерата. Внезапно вниманието й бе привлечено от нещо твърде необичайно. В една малка ниша в другия край на стаята се кълбяха перести валма, доста подобни на мъглата, която предизвестяваше идването на Гуенивар в Материалната равнина. Малкото облаче бързо менеше цвета си, докато накрая засия с яркооранжева светлина и заприлича на късче разжарен огън.

Кати-Бри почувства злото, което се събираше там, почти осезаемо усети как скверното му присъствие плъзва из галерията като лепкава миазма. Вдигна Таулмарил, готова да изпрати дъжд от стрели срещу неизвестното чудовище и замалко не извика, когато косъмчетата на тила й настръхнаха, а по гърба й пробягаха ледени тръпки — някой я наблюдаваше.

Изпитващият сърцата издрънча на пода, а младата жена рязко се обърна, изваждайки късия си меч тъкмо навреме, за да отбие връхлитащото елфическо острие — безшумен като смъртта, един от мрачните войни току-що се бе спуснал с левитация от тавана.

Уолфгар също забеляза странната мъгла и веднага разбра, че трябва да насочи цялото си внимание към нея, за да нападне, веднага щом разбере какъв демон се крие там. Ала в този миг до ушите му достигна вик и когато се обърна, видя Кати-Бри отчаяно да отбива ударите на един елфически боец.

Уолфгар не пропусна да забележи, че в сенките, спотаени зад младата жена и нападателя й, се спуска още един черен силует.

Горещата кръв на разкъсания враг се смеси със слюнките по черната му брада. Елфът отдавна не помръдваше, ала Тибълдорф Пуент, наслаждавайки се на победата си, продължаваше да се тресе конвулсивно.

От мрака долетя малка стреличка и прониза връхчето на ухото му. С бесен рев на уста, той рязко вдигна глава, при което ръката на мъртвия елф, все още закачена за острия му шлем, подскочи във въздуха.

Бавно и много предпазливо, към него се приближаваше още един от мрачните.

Бесовойнът скочи на крака и яростно размаха глава наляво-надясно, докато тялото на мъртвия елф не стана на парчета и не Освободи шипа, стърчащ от върха на шлема му.

Войнът на мрака поспря за миг, опитвайки се да превъзмогне отвращението си. Миг по-късно пое обратно назад, ала вече бе твърде късно — с вик, който проехтя из целия тунел, неукротимият Пуент се хвърли в атака.

Елфът не можа да потисне изумлението си, когато видя колко бързо може да тича ниското, тантуресто джудже… всъщност толкова бързо, че и той самият едва успяваше да му се измъкне. Не че имаше намерение да бяга още дълго — целта му бе да подмами опасния бесовойн по-надалеч от основната битка.

Прекосиха няколко криволичещи коридора, като през цялото време Пуент изоставаше само на десетина метра. Един-единствен изящен скок и елфът се закова на място, после се обърна към бесовойна с широка усмивка на лице и извади меча си.

Без дори да забави крачка, Пуент сведе глава и се хвърли напред, готов да го прониже с островърхия си шлем. С очи приковани в пода, той най-сетне видя капана, ала не преди да бе станало твърде късно — вече беше прекрачил ръба на ямата, която елфът така умело бе прескочил.

Страховит трясък огласи коридора, когато бесовойнът се затъркаля надолу, обгърнат от цял рояк искри, които доспехите му хвърляха всеки път, щом някой от многобройните шипове се удареше в каменните стени. Най-сетне, след като се блъсна в една сталагмитна могила и си пукна едно ребро, Пуент се преметна през глава и се приземи по гръб в някаква стая, разположена доста по-ниско от галерията, където кипеше битката.

Остана да лежи така още дълго, изпълнен с възхищение от хитростта на противника си и от причудливия начин, по който таванът — стотици тонове яка скала — продължаваше да танцува над главата му.

Не по-малко умела с меча, отколкото с лъка, Кати-Бри използваше всички тънкости, на които Дризт До’Урден я бе научил, за да държи елфа по-надалеч от себе си. Знаеше, че преимуществото, което изненадата бе дала на противника й, започва да се топи и бе сигурна, че много скоро ще успее да стъпи на краката си и да се изправи срещу него като равна.

Ала изведнъж вече нямаше с кого да се бие.

Разрошвайки гъстата й коса, Щитозъб профуча покрай нея и с такава сила удари слисания елф, че той политна назад.

Кати-Бри рязко се обърна и първоначалното й одобрение бързо се изпари, когато видя, че Уолфгар отново бе станал жертва на желанието да я защитава на всяка цена. Оранжевата мъгла зад него се сгъстяваше и вече бе започнала да отстъпва място на материалното тяло на пришълец от някоя от долните Равнини, враг много по-страховит от елфа, с когото се биеше тя.

Уолфгар й се бе притекъл на помощ, излагайки себе си на опасност, беше поставил нейната сигурност над своята собствена.

В очите на Кати-Бри, която знаеше, че и сама може да се погрижи, за себе си, постъпката на варварина беше по-скоро глупава, отколкото благородна.

Младата жена протегна ръка към Таулмарил… на всяка цена трябваше да си го вземе.

В този миг йоклолата се материализира напълно в галерията. От безформеното, прилично на буца полуразтопен восък туловище стърчаха осем пипаловидни израстъка, между които зееше огромна паст, пълна с дълги, остри зъби.

Кати-Бри усети заплахата, надвиснала над нея, преди да успее да предупреди варварина. Обърна се рязко, стиснала Таулмарил в ръка, и неволно примигна, когато видя острието на един елфически меч да се спуска към главата й.

Само че Кати-Бри беше по-бърза. Среброперата стрела изхвърли нападателя й на половин метър от пода, мина през тялото му сякаш беше безплътно и посипа рояк пъстроцветни искри, когато се удари в тавана. Войникът се приземи на крака, без дори да изпусне меча си, а изражението на лицето му красноречиво говореше, че така и не бе разбрал, какво се беше случило току-що.

Кати-Бри сграбчи лъка си като тояга и се хвърли напред… дори на нея й трябваха няколко мига, преди да разбере, че елфът е мъртъв.

Потърси с поглед Уолфгар и с ужас видя как пипалата на йоклолата се увиват едно по едно около тялото му. Дори исполинската сила на варварина не можеше да го опази от зейналата паст на чудовището.

Бруенор не виждаше нищо, освен черното туловище на драйдера, докато упорито продължаваше да го изтласква все по-назад. Не чуваше нищо, освен свистене на брадви, звън на метал и отвратителния пращящ звук, който се разнасяше всеки път, щом секирата му срещнеше плътта на скверното създание.

Ала там, където сетивата бяха безсилни, се намесваше бащинският инстинкт и упорито му нашепваше, че Кати-Бри и Уолфгар, двете му деца, са в беда.

Митрилната брадва най-сетне успя да намери пролука в защитата на чудовищния паяк и от страховития удар още един от краката на гнусното същество се търкулна на пода, а самото то се блъсна в каменната стена. Бруенор стъпи здраво на земята и така силно дръпна оръжието, което се бе забило дълбоко в туловището на Дайнин, че когато го измъкна, трябваше да направи няколко крачки назад, за да не падне.

С жестоко изкривено тяло и два отсечени крака, драйдерът не бързаше да се хвърли в атака, благодарен, че може да си почине за миг. Едва бе успял да си поеме дъх, обаче, когато свирепото джудже поднови настъплението си. Златният щит на Бруенор посрещна едната елфическа брадва, а еднорогият му шлем спря другата, макар ударът да бе толкова силен, че можеше да повали и човек.

Митрилната брадва изсвистя във въздуха и върху търбуха на чудовището зейна грозна рана. От разпорения корем рукна гореща, лепкава слуз, стече се по краката на Дайнин и оплиска протегнатите ръце на Бруенор.

Обзето от сляпа ярост, джуджето сипеше удар след удар върху гънката между двата предни крака на драйдера. Коравата броня, покрила гнусното туловище като щит, поддаде под напора на митрилната брадва и от меката плът под нея шурна нова струя слуз.

Внезапно една от секирите на паяка се стовари върху десницата на Бруенор. Чудовището бе притиснато в твърде неудобно положение и ударът му не успя да пробие здравата митрилна ризница, ала въпреки това ръката на джуджето сякаш пламна.

В ума на Бруенор туптеше една-единствена мисъл — Кати-Бри и Уолфгар имаха нужда от него!

Стискайки зъби, за да превъзмогне лютата болка, той замахна и с всички сили стовари оръжието си върху лакътя на Дайнин. Разнесе се шумен пукот и чудовището нададе отвратителен писък. Следващият удар на митралната брадва уцели рамото на драйдера и откъсна ръката му.

Кати-Бри и Уолфгар имаха нужда от него!

Втората секира на Дайнин успя да се промуши зад златния щит и от ръката на Бруенор рукна кръв. Без да обръща внимание на болката, джуджето прибра щита по-близо до тялото си и го притисна до стената, после отскочи назад, заби брадвата си в туловището му и отново го натисна с рамо.

И пак се отдръпна, само за да се върне отново, размахал бясно митрилната брадва. Този път ударът му бе толкова силен, че успя да избие оръжието от ръката на чудовището и когато за трети път отскочи назад, не побърза да се доближи до противника си твърде много. Вместо това, започна да го притиска все по-плътно до стената с далечни удари, които раздираха плътта на паяка и трошаха ребрата му.

Погледът му светкавично обходи залата — при Кати-Бри явно всичко беше наред и той направи крачка към Уолфгар.

— Уишя!

Мощната вълна го удари в гърдите, повдигна го на около три-четири метра от земята и го запрати към каменната стена.

Щом отново стъпи на земята, джуджето смени посоката и с яростен вик се втурна към входа на един от тунелите, където проблясваха няколко чифта елфически очи.

— Уишя! — Могъществото, заключено в кратката думичка, бе по-голямо и от първия път и Бруенор отново се блъсна в стената.

— Колко още сте ми приготвили! — изрева той и тръсна глава, за да прогони болката и вцепенението.

Внезапно очите на онези, които го следяха от мрака на тунела, се насочиха другаде.

Обви го облак магическа тъмнина и той приветства прикритието, което тя му даваше — последният удар май го бе наранил по-лошо, отколкото му се щеше да си признае.

Още един войник се присъедини към Виерна, Джарлаксъл и единствения им оцелял страж, докато тримата навлизаха навътре в тунела.

— Там има още едно джудже — обясни новодошлият. — Безумно и обзето от дивашка ярост. Успях да го подмамя в капан и сега лежи далеч под нас, ала се съмнявам, че това ще го спре.

Виерна се накани да отвърне нещо, ала Джарлаксъл я прекъсна и й посочи близкия страничен коридор, в дъното, на който стоеше още един от другарите им и се опитваше да им каже нещо на тайния безмълвен език, разпространен в Мензоберанзан.

Котка — демон — „изрекоха“ ръцете на елфа.

От мрака изскочи втори черен силует, последван миг по-късно от още един.

Джарлаксъл веднага се досети, че това бяха оцелелите от две различни битки — нямаше съмнение, че са загубили и тераската, и тунела под нея.

— Да се махаме от тук — обърна се той към Виерна, използвайки езика на знаците. — Трябва ни друго място, където да продължим тази битка. Място, където ще имаме преимущество.

— Лолт чу молитвата ми! — изръмжа Виерна. — Една от прислужниците й е тук!

— Още по-убедителна причина да си тръгнем — също на глас отвърна Джарлаксъл. — Покажи, че наистина имаш вяра в Кралицата на Паяците — остави слугата й да довърши започнатото от нас, докато ние поемем по следите на брат ти.

За миг Виерна се замисли над думите му, после (за негово огромно облекчение) кимна в знак на съгласие. Наемникът я поведе напред с бърза крачка, чудейки се дали наистина бе възможно от опитните му войни да са оцелели едва седмина (в това число самият той и Виерна).

Ръцете на Уолфгар с всички сили налагаха гънещите се израстъци; пръстите му се бяха вкопчили в двете гнусни пипала, обвити около тялото му, и отчаяно се мъчеха да разкъсат желязната им хватка. Останалите пипала също започнаха да го удрят, отвличайки вниманието му от истинската опасност.

Усети как двата лепкави израстъка изпъват тялото му и го примъкват до зейналата паст, докато останалите продължават да се впиват като камшици в кожата му, пречейки му да се освободи. Острите като бръснач зъби, които стърчаха от безформената уста, се впиха в гърба и ребрата му, раздраха плътта и стигнаха до костите му.

Пренебрегвайки болката, Уолфгар протегна ръка и успя да отскубне голямо парче от лигавата, слузеста кожа на йоклолата. Без дори да трепне, чудовището продължи да забива зъбите си в беззащитното тяло на своята жертва.

Щитозъб се завърна в ръката на господаря си, само че варваринът бе притиснат в прекалено неудобно положение, за да може да нанесе сериозен удар. Въпреки това замахна и като че ли успя — могъщият чук се стовари върху чудовището с немалка сила. Ала дебелата, подобна на гума, кожа на скверното същество, сякаш пое удара и хлътна дълбоко под тежестта му.

Уолфгар замахна отново, без да спира да се извива, в отчаян опит да се откопчи от хватката. Недалеч от себе си видя Кати-Бри — свободна и невредима, току-що повалила в краката си втория елф, тя се взираше с неописуем ужас в оголените му ребра.

Гледката на жената, която обичаше повече от самия себе си, жива и в безопасност, извика щастлива усмивка на устните му.

Внезапно във въздуха проблесна ярка сребърна светлина и тялото на йоклолата потръпна, ударено от магическата стрела на Таулмарил. В гърдите на варварина затрептя надежда — може би все пак имаше спасение, може би Кати-Бри, жената, която се бе осмелил да подцени, щеше да победи гнусното създание и да го освободи!

Едно от лепкавите пипала се обви около глезена на Кати-Бри и я събори на земята. Главата й се удари лошо в твърдия под, безценният Таулмарил се изплъзна от ръцете й и когато чудовището започна да я притегля към себе си, младата жена почти не се съпротивляваше.

— Не-е-е! — изрева Уолфгар и посипа дъжд от безполезни удари върху гумената кожа на звяра.

Извика името на Бруенор и с крайчеца на окото си видя как джуджето с препъване излиза от един облак магически мрак в другия край на стаята.

Челюстите на йоклолата тракаха безжалостно и се впиваха в тялото му със сила, която би прекършила всеки по-слаб от него.

Ала Уолфгар не можеше да умре сега, не и когато Кати-Бри и Бруенор бяха в опасност.

Несломимият варварин запя песен в прослава на Темпос, своя бог на битките. Пееше с пълни гърди, макар дробовете му да плуваха в кръв, пееше, а гласът идваше от самото му сърце, което вече повече от двадесет години биеше безстрашно и благородно.

Пееше и разкъсващата болка сякаш избледняваше; пееше и музиката ехтеше в ушите му, а стените я отразяваха и тя огласяше цялата галерия, като да бе песента на доблестна армия, поела на бой с благословията на своя бог.

Пееше и все по-здраво стискаше Щитозъб.

Ръката му се издигна във въздуха, ала могъщият боен чук се стовари не върху чудовището, а върху ниския таван на нишата. Наслоената по камъните мръсотия започна да се рони, митрилното оръжие удари коравата скала.

Йоклолата не бе глупава и щом разбра какво е намислил Уолфгар, впи зъби още по-надълбоко и яростно разтърси тялото му. Само че варваринът вече не усещаше болка. Щитозъб отново се издигна нагоре и от тавана се откъсна голямо парче камък.

Веднага щом се посъвзе от нападението на чудовището, Кати-Бри се досети какво се опитва да направи Уолфгар. Йоклолата вече не се интересуваше от нея, не се опитваше да я придърпа до устата си и тя успя да допълзи до лъка си.

— Не! — долетя отчаяният вопъл на Бруенор от другия край на стаята. — Момчето ми, не!

Кати-Бри сложи стрела в тетивата и се обърна към нишата.

Щитозъб полетя нагоре.

Среброперата стрела се заби в скверното туловище на йоклолата миг преди таванът да рухне. Огромни скални блокове се сгромолясаха на пода с ужасяващ грохот, задушаващ дъжд от камък и пръст изпълни въздуха с пелена от прах и забарабани по купчините скални късове. Мощни трусове разлюляха галерията, тътенът от срутването отекна из всички тунели.

Нито Кати-Бри, нито Бруенор видяха всичко това. Покрили глава с ръце, двамата се бяха свили на кълбо, а около тях екотът бавно стихваше. Мракът и прахта забулваха всичко с непрогледен покров и никой не видя как Уолфгар и йоклолата изчезнаха под тонове скала и пръст.